|
[I.1. Viuere, Gallio frater, omnes beate uolunt, sed ad peruidendum quid sit quod beatam uitam efficiat caligant; adeoque non est facile consequi beatam uitam ut eo quisque ab ea longius recedat quo ad illam concitatius fertur, si uia lapsus est; quae ubi in contrarium ducit, ipsa uelocitas maioris interualli causa fit. Proponendum est itaque primum quid sit quod adpetamus; tunc circumspiciendum qua contendere illo celerrime possimus, intellecturi in ipso itinere, si modo rectum erit, quantum cotidie profligetur quantoque propius ab eo simus ad quod nos cupiditas naturalis inpellit. 2. Quam diu quidem passim uagamur non ducem secuti sed fremitum et clamorem dissonum in diuersa uocantium, conteretur uita inter errores, breuis etiam si dies noctesque bonae menti laboremus. Decernatur itaque et quo tendamus et qua, non sine perito aliquo cui explorata sint ea in quae procedimus, quoniam quidem non eadem hic quae in ceteris peregrinationibus condicio est: in illis comprensus aliquis limes et interrogati incolae non patiuntur errare, at hic tritissima quaeque uia et celeberrima maxime decipit. 3. Nihil ergo magis praestandum est quam ne pecorum ritu sequamur antecedentium gregem, pergentes non quo eundum est sed quo itur. Atqui nulla res nos maioribus malis inplicat quam quod ad rumorem componimur, optima rati ea quae magno adsensu recepta sunt, quodque exempla nobis pro bonis multa sunt nec ad rationem sed ad similitudinem uiuimus. 4. Inde ista tanta coaceruatio aliorum super alios ruentium. Quod in strage hominum magna euenit, cum ipse se populus premit; nemo ita cadit ut non et alium in se adtrahat, primique exitio sequentibus sunt; hoc in omni uita accidere uideas licet. Nemo sibi tantummodo errat, sed alieni erroris et causa et auctor est; nocet enim adplicari antecedentibus et, dum unusquisque mauult credere quam iudicare, numquam de uita iudicatur, semper creditur, uersatque nos et praecipitat traditus per manus error. Alienis perimus exemplis: sanabimur, [si] separemur modo a coetu. 5. Nunc uero stat contra rationem defensor mali sui populus. Itaque id euenit quod in comitiis, in quibus eos factos esse praetores idem qui fecere mirantur, cum se mobilis fauor circumegit: eadem probamus, eadem reprehendimus; hic exitus est omnis iudicii in quo secundum plures datur. |
|
1. Всички, брате Галион, искат да живеят щастливо, но като че са слепи, та не могат да видят добре това, което прави живота щастлив. А да се постигне щастлив живот е тъй мъчно, че всеки, колкото повече се стреми към него, толкова повече се отдалечава, ако е сбъркал пътя. А когато той води в обратна посока, самата бързина става причина да се отдалечи повече. Затова първом трябва да ни бъде ясно, към какво се стремим. След това трябва да видим, по кой път можем да стигнем най-бързо до него. Като вървим по пътя, стига само той да е прав, ние ще разберем, колко изминаваме всеки ден и колко сме по-близко до това, към което ни тласка едно естествено желание. Когато, обаче, скитаме на посоки и следваме не някой водач, а крясъците и обърканите викове на хора, от които всеки един ни кани да вървим в различни посоки, животът ни ще се похаби и ще свърши сред грешки, дори и ако ние и денем и нощем се мъчим да се придържаме о здравия разум. И така, трябва да различаваме, по кой път се движим и в коя посока, и то с помощта на някой опитен човек, който е изследвал страната, към която сме се запътили, защото в тоя случай условията не са такива, каквито при другите пътувания: при тях ти хващаш някоя пътека или питаш местни хора, така че не можеш да се луташ дълго: а тук всеки най-отъпкан и най-известен път мами най-много. Затова повече от всичко друго трябва да ни бъде на ум да не вървим подобно на говедата след стадото, което се движи пред тях, та да не се запътваме там, където отиват другите, а там, където ни повелява дългът. Изобщо нищо не ни докарва такива злини както това, дето се всушваме в хорската мълва и смятаме за най-добри нещата, които са били приети с общо одобрение и това, дето имаме пред себе си много примери, та живеем не според правила, а така, както виждаме да живеят и другите. От тук това толкова голямо струпване на хора, които се сгромолясват един върху друг. Можеш да видиш, че това, което става, когато много хора са събрани наедно и когато самият народ се натиска - никой не пада така че да не повлече и друг след себе си, и първите стават причина да погинат и тия, които ги следват - се случва навсякъде в живота: никой не греши само за себе си, но става причина за чужди грешки и съучаствува в извършването им. Лошото е, че ние се облягаме върху тия, които вървят пред нас, и, дето всеки предпочита да вярва, отколкото да съди, ние никога не съдим за живота, а само вярваме, и грешката, предавана от ръка на ръка, ни разкарва насам-нататък и ни погубва. Ние не погиваме поради примерите, които ни дават другите. Но стига само да се отделим от множеството и ще бъдем изцерени. Сега, обаче, народът, на пук на разума, защищава това, което му причинява зло. И тъй, става както в изборните събрания, дето същите хора, които са избрали известни лица за претори, се чудят, че са ги избрали, шом подвижната им благосклонност се промени. Едни и същи неща одобряваме, едни и същи неща укоряваме. Тоя е изходът на всяко съдене, когато се решава в зависимост от това, какво мислят повечето хора.
|
|
[II.1. Cum de beata uita agetur, non est quod mihi illud discessionum more respondeas: 'haec pars maior esse uidetur.' Ideo enim peior est. Non tam bene cum rebus humanis agitur ut meliora pluribus placeant: argumentum pessimi turba est. 2. Quaeramus ergo quid optimum factu sit, non quid usitatissimum, et quid nos in possessione felicitatis aeternae constituat, non quid uulgo, ueritatis pessimo interpreti, probatum sit. Vulgum autem tam chlamydatos quam coronatos uoco; non enim colorem uestium quibus praetexta sunt corpora aspicio. Oculis de homine non credo, habeo melius et certius lumen quo a falsis uera diiudicem: animi bonum animus inueniat. Hic, si umquam respirare illi et recedere in se uacauerit, o quam sibi ipse uerum tortus a se fatebitur ac dicet: 3. 'quidquid feci adhuc infectum esse mallem, quidquid dixi cum recogito, mutis inuideo, quidquid optaui inimicorum execrationem puto, quidquid timui, di boni, quanto leuius fuit quam quod concupii! Cum multis inimicitias gessi et in gratiam ex odio, si modo ulla inter malos gratia est, redii: mihi ipsi nondum amicus sum. Omnem operam dedi ut me multitudini educerem et aliqua dote notabilem facerem: quid aliud quam telis me opposui et maleuolentiae quod morderet ostendi? 4. Vides istos qui eloquentiam laudant, qui opes sequuntur, qui gratiae adulantur, qui potentiam extollunt? omnes aut sunt hostes aut, quod in aequo est, esse possunt; quam magnus mirantium tam magnus inuidentium populus est. Quin potius quaero aliquod usu bonum, quod sentiam, non quod ostendam? ista quae spectantur, ad quae consistitur, quae alter alteri stupens monstrat, foris nitent, introrsus misera sunt.' |
|
2. Понеже се разисква за щастливия живот, не можеш да ми отговориш, както отговарят сенаторите, когато при гласоподаването трябва да се разделят на две страни: "Струва ми се, че на тая страна е мнозинството." Но тъкмо затова тя е и неправата страна. В човешкия живот не винаги по-хубавите неща се харесват на повечето хора: тълпата е доказателство за най-лошото. Затова нека потърсим, кой начин на действие е най-добър, а не кой се среща най-често и що може да ни даде вечно щастие, а не що се одобрява от простолюдието. А простолюдие наричам и тия, които са облечени в хламиди, и тия, които носят венци1 , защото не се взирам в цвета на дрехите, които покриват тялото. Относно човека, не се доверявам на очите си, тъй като имам по-добро и по-сигурно светило, с чиято помощ мога да различа истината от лъжата: духът намира това, което е добро в духа на някого другиго. Ако той имаше време да си отдъхне някога и да се задълбочи в себе си, о, как би изтръгнал и би изрекъл следното самопризнание: "Бих искал никога да не съм извършвал това, което съм вършил досега; всичко, което съм желал, смятам за клетва, с която са ми пожелали зло моите врагове, а, Боже мой, колко по-леко е било това, от което съм се страхувал, нежели онова, което съм желал! Аз съм враждувал с мнозина и от омраза съм преминавал отново към приятелство, ако изобщо между лошите хора може да има приятелство: аз още не съм приятел на самия себе си, за да се отдалеча от множеството и да се прочуя с някоя своя дарба. Какво друго съм направил, освен да се изложа на стрелите и да посоча на злобата какво да хапе? Виждаш ли тия, които хвалят красноречието, които ходят след богатите, които ласкаят влиятелните и превъзнасят силата? Всички те, или са наши врагове, или, което е все същото, могат да бъдат наши врагове. Броят на тия, които се възхищават от нас, е толкова голям, колкото броят на тия, които ни завиждат. Защо да не търся по-скоро нещо добро, което наистина да е такова, а не да е само показно? Тия неща, които гледаме, при които се спираме, които хората изумени посочват един на друг, блестят отвън, но отвътре са жалки."
|
|
[III.1. Quaeramus aliquod non in speciem bonum, sed solidum et aequale et a secretiore parte formosius; hoc eruamus. Nec longe positum est: inuenietur, scire tantum opus est quo manum porrigas; nunc uelut in tenebris uicina transimus, offensantes ea ipsa quae desideramus. 2. Sed ne te per circumitus traham, aliorum quidem opiniones praeteribo; nam et enumerare illas longum est et coarguere: nostram accipe. Nostram autem cum dico, non alligo me ad unum aliquem ex Stoicis proceribus: est et mihi censendi ius. Itaque aliquem sequar, aliquem iubebo sententiam diuidere, fortasse et post omnes citatus nihil inprobabo ex iis quae priores decreuerint et dicam 'hoc amplius censeo'. 3. Interim, quod inter omnis Stoicos conuenit, rerum naturae adsentior; ab illa non deerrare et ad illius legem exemplumque formari sapientia est. Beata est ergo uita conueniens naturae suae, quae non aliter contingere potest quam si primum sana mens est et in perpetua possessione sanitatis suae, deinde fortis ac uehemens, tunc pulcherrime patiens, apta temporibus, corporis sui pertinentiumque ad id curiosa non anxie, tum aliarum rerum quae uitam instruunt diligens sine admiratione cuiusquam, usura fortunae muneribus, non seruitura. 4. Intellegis, etiam si non adiciam, sequi perpetuam tranquillitatem, libertatem, depulsis iis quae aut irritant nos aut territant; nam uoluptatibus et * * * pro illis quae parua ac fragilia sunt et ~ipsis flagitiis noxia~ ingens gaudium subit, inconcussum et aequale, tum pax et concordia animi et magnitudo cum mansuetudine; omnis enim ex infirmitate feritas est. |
|
3. Нека подирим нещо не само добро на вид, но и трайно и постоянно и по-хубаво откъм вътрешната му страна. Това нещо нека изнамерим. А то не е далеч от нас, ще се намери, стига само да знаеш, накъде да протегнеш ръка. Сега ние като в тъмнина минаваме край много неща и често се сблъскваме със самите неща, които си пожелаваме. Но, за да не те бавя със заобикалки, не ще привеждам дори и мненията на други хора - защото еднакво много време ще иска и да ги изреждам, и да ги разяснявам: възприеми нашето мнение! Когато, обаче, казвам нашето, аз не се привързвам към някого от по-видните стоици: и аз имам право да съдя. И така, с едного аз ще се съглася, на другиго ще кажа да раздели мнението си на две и, може би, когато бъда повикан да гласувам след всички други, не ще отхвърля нищо от онова, което са решили по-първите, и само ще кажа: "Това добавям още към другото". Между това аз се съгласявам, както всички стоици приемат, с природата. Мъдростта се състои и в това, да не се отдалечаваш от нея и да се развиваш според нейните закони и по неин образец. И така, щастлив е животът, който е в съгласие със своята природа, а това става само тогава, когато умът е преди всичко здрав и винаги запазва здравината си, после когато е силен и буден, пък и търпелив в най-висока степен и годен да се справя с обстоятелствата, и когато не се грижи прекомерно за тялото и това, което се отнася до него, интересува се от материалните страни на живота, без да се увлича в някоя от тях и, най-после, си служи с даровете на съдбата, а не им робува. Ти разбираш, дори и да не допълня мисълта си, че това значи да живеем постоянно спокойствие и свобода. Защото, когато се отречем от удоволствия и скръб заради ония неща, които са дребнави, нетрайни и вредни, нас ни обзема необикновена радост, непоколебима и постоянна, а след това и мир, и душевна хармония, и възвишеност, заедно с кротост. Защото всяка жестокост произтича от слабостта на човешкия характер.
|
|
[IV.1. Potest aliter quoque definiri bonum nostrum, id est eadem sententia non isdem comprendi uerbis. Quemadmodum idem exercitus modo latius panditur modo in angustum coartatur et aut in cornua sinuata media parte curuatur aut recta fronte explicatur, uis illi, utcumque ordinatus est, eadem est et uoluntas pro eisdem partibus standi, ita finitio summi boni alias diffundi potest et exporrigi, alias colligi et in se cogi. 2. Idem itaque erit, si dixero 'summum bonum est animus fortuita despiciens, uirtute laetus' aut 'inuicta uis animi, perita rerum, placida in actu cum humanitate multa et conuersantium cura'. Licet et ita finire, ut beatum dicamus hominem eum cui nullum bonum malumque sit nisi bonus malusque animus, honesti cultorem, uirtute contentum, quem nec extollant fortuita nec frangant, qui nullum maius bonum eo quod sibi ipse dare potest nouerit, cui uera uoluptas erit uoluptatum contemptio. 3. Licet, si euagari uelis, idem in aliam atque aliam faciem salua et integra potestate transferre; quid enim prohibet nos beatam uitam dicere liberum animum et erectum et interritum ac stabilem, extra metum, extra cupiditatem positum, cui unum bonum sit honestas, unum malum turpitudo, cetera uilis turba rerum nec detrahens quicquam beatae uitae nec adiciens, sine auctu ac detrimento summi boni ueniens ac recedens? 4. Hunc ita fundatum necesse est, uelit nolit, sequatur hilaritas continua et laetitia alta atque ex alto ueniens, ut qui suis gaudeat nec maiora domesticis cupiat. Quidni ista bene penset cum minutis et friuolis et non perseuerantibus corpusculi motibus? Quo die infra uoluptatem fuerit, et infra dolorem erit; uides autem quam malam et noxiosam seruitutem seruiturus sit quem uoluptates doloresque, incertissima dominia inpotentissimaque, alternis possidebunt: ergo exeundum ad libertatem est. 5. Hanc non alia res tribuit quam fortunae neglegentia: tum illud orietur inaestimabile bonum, quies mentis in tuto conlocatae et sublimitas expulsisque erroribus ex cognitione ueri gaudium grande et inmotum comitasque et diffusio animi, quibus delectabitur non ut bonis sed ut ex bono suo ortis. |
|
4. Това, което наричаме добро, може да се определи и по друг начин, т.е. същата мисъл да не бъде изказана със същите думи. Както една и съща войска ту се разпръсква по-нашироко, ту се сгъстява и или се извива в средата по такъв начин, че да образува по два фаланга, или се разгъва в прав строй, но както тя и да бъде наредена, притежава една и съща сила, а също и воля да се сражава за една и съща кауза, така и определението на върховното добро може да бъде ту разпростряно и разширено, ту сбито и съкратено, така че ще бъде едно и също нещо, ако кажа: "Върховното добро е духът, който презира случайното и се радва на добродетелта" или "Върховното добро е непобедимата душевна сила, придобила опита на живота, спокойна в делата си, надарена с голяма човещина и внимание към тия, с които има работа." Можем да дадем и такова определемие, че щастлив наричаме оня човек, за когото нищо не е добро и лошо, освен добрата и лошата душа, който почита всичко честно, който е доволен от добродетелта, когото случайностите не могат нито да издъхнат, нито да сломят, който не знае друго по-голямо добро от онова, що сам може да си достави и за когото истинско удоволствие ще бъде да презира удоволствията. Ако искаш да се разпростираш, ти можеш да придаваш все по-инакъв и по-инакъв вид на тая същата мисъл. И какво ни спира да кежем, че щастливият живот се състои в това, да имаш свободен и буден дух, който не се плаши от нищо и не се калтушка, върху който страх и страст не могат да въздействуват, за когото честността е единствено добро и безчестието единствено зло и останалите неща нямат никаква цена, тъй като те нито отнемат нещо от щастието, нито прибавят нещо към него, а си отиват без всякаква полза или вреда за върховното добро? Тоя, който е стъпи на такава здрава основа, и да иска и да не иска, не може да не изпитва непрекъснато весело настроение и дълбоко доволство, което само иде от дълбоко, понеже се радва на своите блага и нищо не желае извън туя неща, които вече има. Как да не го обезщетяват добре тия неща в замяна на дребните незначителни вълнения, които възникват само за малко в нашето жалко тяло? През тоя ден, в който той ще бъде обладан от удоволствието, ще бъде обладан и от скръбта. Ти виждаш, обаче, колко лошо и пагубно робство ще робува оня, когото биха владели на смяна удоволствия и скърби - власт, която е много несигурна и своеволна. Затова трябва да се доберем до свободата. А тя се достига само чрез пренебрежение на съдбата. Тогава ще възникне онова неоценима добро, именно спокойствието на душата, прикътана на сигурно място, и възвишеността на духа, и като бъдат прогонени заблужденията, ще настъпи великата и непоколебима радост, която произтича от познанието и истината, а също и приветливостта и ведростта на духа, на които той ще се радва не като на неща притежавани от него, но като на неща произлязли от собственото му добро.
|
|
[V.1. Quoniam liberaliter agere coepi, potest beatus dici qui nec cupit nec timet beneficio rationis, quoniam et saxa timore et tristitia carent nec minus pecudes; non ideo tamen quisquam felicia dixerit quibus non est felicitatis intellectus. 2. Eodem loco pone homines quos in numerum pecorum et animalium redegit hebes natura et ignoratio sui. Nihil interest inter hos et illa, quoniam illis nulla ratio est, his praua et malo suo atque in peruersum sollers; beatus enim dici nemo potest extra ueritatem proiectus. 3. Beata ergo uita est in recto certoque iudicio stabilita et inmutabilis. Tunc enim pura mens est et soluta omnibus malis, quae non tantum lacerationes sed etiam uellicationes effugerit, statura semper ubi constitit ac sedem suam etiam irata et infestante fortuna uindicatura. 4. Nam quod ad uoluptatem pertinet, licet circumfundatur undique et per omnis uias influat animumque blandimentis suis leniat aliaque ex aliis admoueat quibus totos partesque nostri sollicitet, quis mortalium, cui ullum superest hominis uestigium, per diem noctemque titillari uelit et deserto animo corpori operam dare? |
|
5. Понеже съм почнал да се разпростирам на широко, щастлив може да се нарече оня, който благодарение на разума си нито желае нещо, нито се бои от нещо. Ако и камъните да не знаят, що е страх и скръб, както и говедата, все пак никой поради това не би ги нарекъл щастливи, тъй като им липсва съзнание за щастие. На същото място постави и хората, които, поради природна тъпост и непознаване на себе си, са дошли до състояние на говеда и неодушевени предмети! Между първите и последните няма никаква разлика, понеже едните нямат никакъв разум, а другите имат, но той е лош, хитър само за зло и извратен, а никой не може да се нарече щастлив, щом не се съобразява с истината. И така, щастлив е животът, когато е закрепен върху прав и безпогрешен разсъдък, като върху здрава основа, и тъй остава непроменен. Защото само тогава духът е чист и свободен от всички злини, когато може да избегне не само съкрушителните удари, но и леките одрасквания, та винаги стои там, дето е стоял, и защищава своето обиталище, дори и когато съдбата е разгневена и враждебно настроена. А колкото се отнася до удоволствието, нека ни обикаля от всички страни и нахлува отвре, нека изнежва духа и предлага все нови и нови неща, с които да вълнува цялото ни същество или част от него. Кой човек, ако е останала у него някаква следа от човещина, би искал да бъде гъделичкан и денем и нощем и, като занемари духа си, да служи само на тялото си?
|
|
[VI.1. 'Sed animus quoque' inquit 'uoluptates habebit suas.' Habeat sane sedeatque luxuriae et uoluptatium arbiter; inpleat se eis omnibus quae oblectare sensus solent, deinde praeterita respiciat et exoletarum uoluptatium memor exultet prioribus futurisque iam immineat ac spes suas ordinet et, dum corpus in praesenti sagina iacet, cogitationes ad futura praemittat: hoc mihi uidebitur miserior, quoniam mala pro bonis legere dementia est. Nec sine sanitate quisquam beatus est nec sanus cui futura pro optimis adpetuntur. 2. Beatus ergo est iudicii rectus; beatus est praesentibus qualiacumque sunt contentus amicusque rebus suis; beatus est is cui omnem habitum rerum suarum ratio commendat. |
|
6. "Но и духът", казва епикуреецът, "ще има своите удовоствия." Нека тъй бъде и нека изпълнява службата на оценител на разкоша и удоволствията; нека бъде изпълнен с всичко, което радва чувствата; нека после обърне поглед към миналото и, като помни преживените удоволствия, нека гради надежди и, докато тялото му е сито от храната, която вече е погълнал, нека мисли за храната, която ще поглъща след това. Тъй той ще бъде по-жалък за мене, защото е безумие да предпочетеш злото пред доброто. Никой без разум не е щастлив, нито пък е разумен оня, който не се стреми към най-доброто, а към това, което ще му донесе вреда. И така, щастлив е, който съди право; щастлив е, който е доволен от сегашното, каквото и да бъде то, и се грижи за своите работи; щастлив е тоя, за когото разсъдъкът прави приятно всяко положение на работите му.
|
|
[VII.1. Vident et in iliis qui summum bonum dixerunt quam turpi illud loco posuerint. Itaque negant posse uoluptatem a uirtute diduci et aiunt nec honeste quemquam uiuere ut non iucunde uiuat, nec iucunde ut non honeste quoque. Non uideo quomodo ista tam diuersa in eandem copulam coiciantur. Quid est, oro uos, cur separari uoluptas a uirtute non possit? uidelicet, quia omne bonis ex uirtute principium est, ex huius radicibus etiam ea quae uos et amatis et expetitis oriuntur? Sed si ista indiscreta essent, non uideremus quaedam iucunda sed inhonesta, quaedam uero honestissima sed aspera, per dolores exigenda. 2. Adice nunc quod uoluptas etiam ad uitam turpissimam uenit, at uirtus malam uitam non admittit, et infelices quidam non sine uoluptate, immo ob ipsam uoluptatem sunt; quod non eueniret si uirtuti se uoluptas inmiscuisset, qua uirtus saepe caret, numquam indiget. 3. Quid dissimilia, immo diuersa componitis? Altum quiddam est uirtus, excelsum et regale, inuictum infatigabile: uoluptas humile seruile, inbecillum caducum, cuius statio ac domicilium fornices et popinae sunt. Virtutem in templo conuenies, in foro in curia, pro muris stantem, puluerulentam coloratam, callosas habentem manus: uoluptatem latitantem saepius ac tenebras captantem circa balinea ac sudatoria ac loca aedilem metuentia, mollem eneruem, mero atque unguento madentem, pallidam aut fucatam et medicamentis pollinctam. 4. Summum bonum inmortale est, nescit exire, nec satietatem habet nec paenitentiam; numquam enim recta mens uertitur nec sibi odio est nec quicquam ~mutauit~ optima. At uoluptas tunc cum maxime delectat extinguitur; non multum loci habet, itaque cito inplet et taedio est et post primum impetum marcet. Nec id umquam certum est cuius in motu natura est: ita ne potest quidem ulla eius esse substantia quod uenit transitque celerrime in ipso usu sui periturum; eo enim pertendit ubi desinat, et dum incipit spectat ad finem. |
|
7. И тия, които смятат, че върховното благо е в долната половина на тялото, разбират на какво позорно място са го поставили. Затова те твърдят, че удоволствието не може да се отдели от добродетелта и казват, че всеки живее честно, за да живее приятно и че всеки също живее приятно, за да живее честно. Не ми е ясно, как тия тъй различни неща могат да бъдат свързани заедно. Защо, питам ви аз, удоволствието да не може да се отдели от добродетелта? Очевидно, нали защото основното начало на всички блага е добродетелта, та от нейните корени се разждат и ония неща, които вие обичате и към които се стремите? Но ако удоволствието и добродетелта биха били неделими, ние нямаше да видим, че известни неща са приятни, но не честни, а други неща - много честни, но горчиви и осъществими само със страдание. Забележи при това, че удоволствието идва при най-позорен живот, а добродетелста не допуща изобщо лош живот, и че някои са нещастни не поради липса на удоволствие, а поради самото удоволствие. А това не би се случило, ако добродетелта е съчетана с удоволствие, от което тя често се лишава и от което тя никога не се нуждае. Защо съпоставяте неща, които не си приличат едно на друго и съществено се различават? Добродетелта е нещо високо, възвишено, царствено, непобедимо и неуморно, а удоволствието нещо низко, робско, немощно и преходно, чието обиталище и жилище са вертепите и кръчмите. Ти ще намериш добродетелта застанала в храма, на стъгдата, в сената, на пост пред стените на града, прашна, почерняла, със загрубели ръце, а удоволствието често скрито, стремчщо се към мрака и бродещо около бани, потилни2 и изобщо всички места, които се боят от едила3, само мекушаво и безсилно, пропито от вино и помада, бледно или боядисано или миришещо на лекарства. Върховното благо е безсмъртно, то не загива и не знае ни пресищане, ни разкаяние, защото правият дух никога не се отбива от пътя си, не е омразен на себе си и в нищо не се е отклонил от най-добрия начин на живеене, а удоволствието напротив угасва тъкмо тогава, когато най-много ни обайва. То не разполага с много място и затова го изпълва бързо и ни омръзва и след първия пристъп изгубва своята сила. И никога не е устойчиво това, на което природата се намира в движение. Тъй също не може да представя нещо същината на това, което идва и преминава много бързо и което е обречено на гибел, докато още действува. То бърза да стигне там, дето ще спре, и още когато почва да се проявява, клони вече към своя край.
|
|
[VIII.1. Quid quod tam bonis quam malis uoluptas inest nec minus turpes dedecus suum quam honestos egregia delectant? Ideoque praeceperunt ueteres optimam sequi uitam, non iucundissimam, ut rectae ac bonae uoluntatis non dux sed comes sit uoluptas. Natura enim duce utendum est; hanc ratio obseruat, hanc consulit. 2. Idem est ergo beate uiuere et secundum naturam. Hoc quid sit iam aperiam: si corporis dotes et apta naturae conseruarimus diligenter et inpauide tamquam in diem data et fugacia, si non subierimus eorum seruitutem nec nos aliena possederint, si corpori grata et aduenticia eo nobis loco fuerint quo sunt in castris auxilia et armaturae leues; seruiant ista, non imperent; ita demum utilia sunt menti. 3. Incorruptus uir sit externis et insuperabilis miratorque tantum sui, fidens animo atque in utrumque paratus, artifex uitae; fiducia eius non sine scientia sit, scientia non sine constantia; maneant illi semel placita nec ulla in decretis eius litura sit. Intellegitur, etiam si non adiecero, compositum ordinatumque fore talem uirum et in iis quae aget cum comitate magnificum. ~erat uera. 4. Ratio uera~ sensibus inritata et capiens inde principia; nec enim habet aliud unde conetur aut unde ad uerum impetum capiat; in se reuertatur. Nam mundus quoque cuncta complectens rectorque uniuersi deus in exteriora quidem tendit, sed tamen introsum undique in se redit. Idem nostra mens faciat: cum secuta sensus suos per illos se ad externa porrexerit, et illorum et sui potens sit. 5. Hoc modo una efficietur uis ac potestas concors sibi et ratio illa certa nascetur, non dissidens nec haesitans in opinionibus comprensionibusque nec in persuasione, quae cum se disposuit et partibus suis consensit et, ut ita dicam, concinuit, summum bonum tetigit. 6. Nihil enim praui, nihil lubrici superest, nihil in quo arietet aut labet; omnia faciet ex imperio suo nihilque inopinatum accidet, sed quidquid agetur in bonum exibit facile et parate et sine tergiuersatione agentis; nam pigritia et haesitatio pugnam et inconstantiam ostendit. Quare audaciter licet profitearis summum bonum esse animi concordiam; uirtutes enim ibi esse debebunt ubi consensus atque unitas erit: dissident uitia. |
|
8. Нали ще ми се възрази, че и добрите изпитват удоволствия, както и лошите, и че на позорните си дела се радват безчестните хора не по-малко, отколкото на благородните си дела честните? Затова нашите прадеди са ни посъветвали да се стремим към най-добър живот, а не към най-приятен, така че удоволствието да не бъде водач на разумната и добра воля, а неин съпроводник. А водач трябва да бъде природата. Аз ще обясня още сега, какво значи това: ние трябва да пазим усърдно и без страх за бъдещето заложбите на тялото и това, което отговаря на нашата природа и същевременно да гледаме на тях като на неща, които са дадени за един ден и са преходни, ние не трябва да им робуваме и допускаме нещо чуждо на нашето естество да ни обсеби. Изобщо приятните за тялото ни и несъществени за живота ни неща трябва да се намират у нас в същото положение, каквото заемат във военния стан помощните и лековъоръжени войски - те трябва да служат, а не да заповядват. Само тогава те са полезни за духа. Нека външните предимства не покваряват човека и не го подчиняват, нека той се възхищава само от своето духовно достойнство и, доверявайки се на своя дух, нека бъде готов за добра и лоша съдба като изкусен строител на собствения си живот, нека се придържа о взетите веднъж от него решения и да не ги променя. От само себе си се разбира, дори ако аз не го прибавя, че такъв човек ще бъде спокоен и уравновесен и ще прояви в тия работи, които върши, приветливост и благородство. Външни неща търси разумът, който е подбуждан от чувствата и води началото си от тях - защото няма друго средство, с което да се опита да предприеме нещо или да се устреми към истината; но нека след това да се възвръща към себе си. Нали и светът, който обхваща всичко, и дори Бог, управителят на вселената, се стреми към външни неща, обаче след това се възвръща от всички страни към себе си. Нека и нашият дух върши същото. Като е последвал своите чувства и, воден от тях, е достигнал външните неща, нека той овладее и тях и себе си. По тоя начин ще се създаде мощна власт, която да бъде в съгласие със себе си, и ще се роди оня безпогрешен разум, който не се отмята и не се колебае в своите мнения, схващания и убеждения, който, след като се е установил правилно и е поставил в съгласие или, тъй да се изразя, в съзвучие своите части, е достигнал върховното благо. Тогава не остава за него нищо лошо, нищо плъзгаво, нищо поради което той да се колебае или да падне. Всичко ще върши по своя воля и не ще му се случи нищо неочаквано, но каквото и да върши, то ще се обръща на добро с леснина и без много труд и бавене, защото бавността и колебанието са признак на вътрешна борба и непостоянство. Затова ние можем смело да кажем, че върховното благо се състои в душевната хармония, понеже ще трябва да търсим добродетели там, дето има съгласие и единство. Напротив, пороците се борят помежду си.
|
|
[IX.1. 'Sed tu quoque' inquit 'uirtutem non ob aliud colis quam quia aliquam ex illa speras uoluptatem.' Primum non, si uoluptatem praestatura uirtus est, ideo propter hanc petitur; non enim hanc praestat, sed et hanc, nec huic laborat, sed labor eius, quamuis aliud petat, hoc quoque adsequetur. 2. Sicut in aruo quod segeti proscissum est aliqui flores internascuntur, non tamen huic herbulae, quamuis delectet oculos, tantum operis insumptum est; aliud fuit serenti propositum, hoc superuenit; sic uoluptas non est merces nec causa uirtutis sed accessio, nec quia delectat placet, sed, si placet, et delectat. 3. Summum bonum in ipso iudicio est et habitu optimae mentis, quae cum suum inpleuit et finibus se suis cinxit, consummatum est summum bonum nec quicquam amplius desiderat; nihil enim extra totum est, non magis quam ultra finem. 4. Itaque erras cum interrogas quid sit illud propter quod uirtutem petam; quaeris enim aliquid supra summum. Interrogas quid petam ex uirtute? ipsam. Nihil enim habet melius [enim], ipsa pretium sui. An hoc parum magnum est? Cum tibi dicam 'summum bonum est infragilis animi rigor et prouidentia et sublimitas et sanitas et libertas et concordia et decor', aliquid etiamnunc exigis maius ad quod ista referantur? Quid mihi uoluptatem nominas? hominis bonum quaero, non uentris, qui pecudibus ac beluis laxior est. |
|
9. "Но дори и ти", казва епикуреецът, "почиташ добродетелта, само защото очакваш от нея някакво удоволствие". Преди всичко, ако и да може добродетелта да ни достави някакво удоволствие, все пак не поради тая причина се стремим към нея. Защото тя не доставя само удоволствие, но, покрай другите неща, доставя и него, и тя не се труди за него, но нейният труд, макар и да преследва друга цел, ще постигне и него. Както на нивата, която е била разорана, за да даде жътва, поникват между класовете някои цветя, обаче тоя толкова голям труд е бил употребен не за тоя треволяк, макар и той да радва окото - целта на сеяча е била друга, но е поникнало и това - така и удоволствието не е нито награда, нито подбуда за добродетелта, но прибавка към нея. Добродетелта ниу се харесва, не защото поражда радост, а, напротив, тя поражда радост, защото ни се харесва. Върховното благо се намира в самото съзнание и в съвършенството на духа. Когато последният завърши своето развитие и се съсредоточи в своите предели, тогава върховното благо е постигнато, и той не желае нищо повече, понеже няма нищо вън от цялото, и всичко се намира вече отсам пределите му. Защото ти грешиш, когато питаш, какво ме заставя да се стремя към добродетелта, тъй като питаш за нещо, което стои над всички неща. Ти ме питаш, какво желая да намеря в добродетелта? Самата нея. Няма нищо по-добро от нея, и тя сама си е награда. Или това е малко? Когато ти казвам: върховното благо се свежда към несъкрушима твърдост на духа, към предвидливост, възвишеност, здравина, свобода, хармония и хубост - ти искаш да прибавя все още нещо, по-велико, което да бъде цел на всички тия неща. Защо ли говориш за удоволствието? Аз търся благото на човека, а не на червото, което у говедата и зверовете е по-голямо.
|
|
[X.1. 'Dissimulas' inquit 'quid a me dicatur; ego enim nego quemquam posse iucunde uiuere nisi simul et honeste uiuit, quod non potest mutis contingere animalibus nec bonum suum cibo metientibus. Clare, inquam, ac palam testor hanc uitam quam ego iucundam uoco non nisi adiecta uirtute contingere.' 2. Atqui quis ignorat plenissimos esse uoluptatibus uestris stultissimos quosque et nequitiam abundare iucundis animumque ipsum genera uoluptatis praua et multa suggerere?; in primis insolentiam et nimiam aestimationem sui tumoremque elatum super ceteros et amorem rerum suarum caecum et inprouidum et ex minimis ac puerilibus causis exultationem, iam dicacitatem ac superbiam contumeliis gaudentem, desidiam dissolutionemque segnis animi, deliciis fluentis, indormientis sibi. 3. Haec omnia uirtus discutit et aurem peruellit et uoluptates aestimat antequam admittat nec quas probauit magni pendit ~utique enim~ admittit nec usu earum sed temperantia laeta est. Temperantia autem, cum uoluptates minuat, summi boni iniuria est. Tu uoluptatem complecteris, ego compesco; tu uoluptate frueris, ego utor; tu illam summum bonum putas, ego nec bonum; tu omnia uoluptatis causa facis, ego nihil. |
|
10. "Ти се приструваш", говори епикуреецът, "че не разбираш смисъла на думите ми. Аз твърдя, че никой не може да живее приятно, ако същевременно не живее и честно. А това не може да бъде присъщо на животните и на тия хора, за които храната е мерило на благото. Ясно и открито заявявам, че тоя живот, който наричат приятен, е възможен, само когато е съпроводен от добродетелта." А кой не знае отговарям аз, че най-големите глупци са преизпълнени от вашите удоволствия, че безхарактерността блика от приятности и че духът си доставя разнородни безнравствени удоволствия? Тук играят роля преди всичко надменността и прекомерното самомнение, тщеславната страст да се издигнем над другите хора, слепият и безогледен егоизъм, слабоволната изнеженост, избухващата поради незначители и детински поводи веселост, след това злоречивостта и гордостта, която се радва на чуждия позор, празнотата, разпуснатостта и духовната заспалост. Добродетелта пропъжда всички тия неща; тя ни кара да се стреснем и подлага на оценка удоволствията, преди да ги допусне. Тя не придава голямо значение дори на тия удоволствия, които одобрява, а ги смята само допустими, та се радва, не защото извлича облаги, а защото се ползува от тях с мярка. Намали ли се, обаче, умереността, това, според твоето схващане4, е във вреда на върховното благо. Ти прегръщаш удоволствието, аз го обуздавам; ти се наслаждаваш от удоволствието, аз се ползувам от него; ти го смяташ за върховно благо, а аз дори и не го смятам за благо; ти вършиш всичко заради удоволствието, а аз - нищо.
|
|
[XI.1. Cum dico me nihil uoluptatis causa facere, de illo loquor sapiente, cui soli concedimus uoluptatem. Non uoco autem sapientem supra quem quicquam est, nedum uoluptas. Atqui ab hac occupatus quomodo resistet labori et periculo, egestati et tot humanam uitam circumstrepentibus minis? Quomodo conspectum mortis, quomodo dolores feret, quomodo mundi fragores et tantum acerrimorum hostium, a tam molli aduersario uictus? 'Quidquid uoluptas suaserit faciet.' Age, non uides quam multa suasura sit? 2. 'Nihil' inquit 'poterit turpiter suadere, quia adiuncta uirtuti est.' Non uides iterum quale sit summum bonum cui custode opus est ut bonum sit? Virtus autem quomodo uoluptatem reget, quam sequitur, cum sequi parentis sit, regere imperantis? a tergo ponis quod imperat? Egregium autem habet uirtus apud uos officium, uoluptates praegustare! 3. Sed uidebimus an apud quos tam contumeliose tractata uirtus est adhuc uirtus sit, quae habere nomen suum non potest, si loco cessit; interim, de quo agitur, multos ostendam uoluptatibus obsessos, in quos fortuna omnia munera sua effudit, quos fatearis necesse est malos. 4. Aspice Nomentanum et Apicium, terrarum ac maris, ut isti uocant, bona conquirentis et super mensam recognoscentis omnium gentium animalia; uide hos eosdem e suggestu rosae despectantis popinam suam, aures uocum sono, spectaculis oculos, saporibus palatum suum delectantis; mollibus lenibusque fomentis totum lacessitur eorum corpus et, ne nares interim cessent, odoribus uariis inficitur locus ipse in quo luxuriae parentatur. Hos esse in uoluptatibus dices, nec tamen illis bene erit, quia non bono gaudent. |
|
11. Когато казвам, че нищо не върша заради удоволствието, аз имам предвид оня мъдрец, на когото позволяваме само да изпитва удоволствие. Но аз не наричам мъдрец тогова, над когото властвува нещо, още повече такова нещо, каквото е удоволствието. Ако бъде обзет от него, как ще може да устои на труд и опасност, на бедностъ и на толкова много страхове, които заплашват човешкия живот отвред? как ще понася той вида на смъртта, скърбите, как ще понася житейските бури и крясъците на толкова много люти врагове, когато бъде победен от един такъв изнежен противник? 'Той ще направи всичко, което му подскаже удоволствието." Ех, не виждаш ли, колко много неща ще му подскаже? "Не ще може да му подскаже да направи нещо позорно," казва епикуреецът, "понеже то е съчетано с добродетелта." Не виждаш ли, от своя страна, какво е това върховно благо, което се нуждае от пазач, за да бъде благо? Как добродетелта ще може да управлява удоволствието, след като тя върви, когато на тоя, който се подчинява, е свойствено да върви, където го водят, а на оня, който заповядва - да управлява? Отзад ли поставяш това, което заповядва? Наистина, у вас добродетелта изпълнява отлична служба: тя опитва удоволствията! Но ние ще видим, дали добродетелта продължава да бъде добродетел у тия, които се отнасят към нея така презрително. Тя не може да носи името, което и е дадено, ако е напуснала мястото си. Между това, във връзка с тия неща, за които говоря, ще посоча мнозина заобиколени с удоволствия лица, върху които съдбата е изсипала всичките си дарове, но които трябва да признаем за лоши хора. Погледни Номентан и Апиций5, които издирват грижливо благата (както те ги наричат) на земята и морето и които виждат да се слагат на масата им животни от всички страни. Виж тия същите, как очакват, настанени върху покрит с рози диван, ястия от своята кухня и услаждат слуха си с песни, очите си със зрелища и небцето с вкусни неща. Цялото им тяло се гъделичка от меки и тънки тъкани, и, за да не би през това време обонянието им да стои без работа,, самото място, на което се принасят жертви на разточителството, бива изшълнено с различни благоухания. Ти ще кажеш, че тия хора изпитват удоволствия, но тях не ги чака добро, защото това, на което се радват, не е добро.
|
|
[XII.1. 'Male' inquit 'illis erit, quia multa interuenient quae perturbent animum et opiniones inter se contrariae mentem inquietabunt.' Quod ita esse concedo; sed nihilominus illi ipsi stulti et inaequales et sub ictu paenitentiae positi magnas percipient uoluptates, ut fatendum sit tam longe tum illos ab omni molestia abesse quam a bona mente et, quod plerisque contingit, hilarem insaniam insanire ac per risum furere. 2. At contra sapientium remissae uoluptates et modestae ac paene languidae sunt compressaeque et uix notabiles, ut quae neque accersitae ueniant nec, quamuis per se accesserint, in honore sint neque ullo gaudio percipientium exceptae; miscent enim illas et interponunt uitae ut ludum iocumque inter seria. 3. Desinant ergo inconuenientia iungere et uirtuti uoluptatem inplicare, per quod uitium pessimis quibusque adulantur. Ille effusus in uoluptates, ructabundus semper atque ebrius, quia scit se cum uoluptate uiuere, credit et cum uirtute (audit enim uoluptatem separari a uirtute non posse); deinde uitiis suis sapientiam inscribit et abscondenda profitetur. 4. Itaque non ab Epicuro inpulsi luxuriantur, sed uitiis dediti luxuriam suam in philosophiae sinu abscondunt et eo concurrunt ubi audiant laudari uoluptatem. Nec aestimant uoluptas illa Epicuri; ita enim mehercules sentio - quam sobria ac sicca sit, sed ad nomen ipsum aduolant quaerentes libidinibus suis patrocinium aliquod ac uelamentum. 5. Itaque quod unum habebant in malis bonum perdunt, peccandi uerecundiam; laudant enim ea quibus erubescebant et uitio gloriantur; ideoque ne resurgere quidem ~adulescentiae~ licet, cum honestus turpi desidiae titulus accessit. Hoc est cur ista uoluptatis laudatio perniciosa sit, quia honesta praecepta intra latent, quod corrumpit apparet. |
|
12. "Ще ги сполети зло," казва епикуреецът, "защото се притурят много неща, които им помътват духа, и мнения, противни едно на друго, ще им обезпокояват ума." Приемам, че това е така и все пак тия същи глупци, макар и да бъдат променливи и изложени на ударите на разкаянието, ще изпитат големи удоволствия, та трябва да признаем, че тогава те са толкова надалеч от всяка скръб, колкото и от здравия разум. Те (нещо, което се случва с мнозина) са безумни от весела лудост и най-добре проявяват своята смахнатост, като се смеят. удоволствията на мъдрите хора, напротив, са спокойни и почти немощни, и също така сдържани и едва забележими, защото идват, без да бъдат канени и, макар и да идват сами, не са на почит и не са приети, за да изпитат някаква радост ония, които са ги приели, понеже те ги смесват и вмъкват в своя живот като забава и шега между важни работи. Нека епикурейците престанат най-после да съединяват неща, които не си приличат, и да свързват удоволствието с добродетелта - едно порочно свързване, с което угаждат на всички лоши хора. Оня, който тъне в удоволствия и който винаги се оригва и е пиян, понеже съзнава, че живее съвместно с удоволствието, вярва също, че живее съвместно и с добродетелта, защото чува, че удоволствието не може да бъде отделено от добродетелта. След това той дава на своите пороци надслова "мъдрост" и се хвали явно с енща, които трябва да укрива. И така, тия хора заживяват разточителен живот не защото са така опътени от Епикура, но защото, предадени на пороците, укриват своето разточителство в скута на философията и отиват там, дето слушат, че се хвали удоволствието. Те не размислят, колко трезво и сухо е онова удоволствие, за което говори Епикур - защото, наистина, тъй го разбират, но, търсейки някаква зьащита и покривало за своите удоволствия, долитат отвред при него. И така, те изгубват единственото благо, което са имали, когато са тънели в злото: срам от греха. Те хвалят това, от което са се червили, и се гордеят с порока. Затова именно и младежта не може да се издигне морално, докато позорното бездействие приема почтено прозвище. Да се хвали удоволствието е опасно, защото честните предписания са скрити дълбоко, а това, което покварява, е излобюжено на показ.
|
|
[XIII.1. In ea quidem ipse sententia sum; inuitis hoc nostris popularibus dicam; sancta Epicurum et recta praecipere et si propius accesseris tristia; uoluptas enim illa ad paruum et exile reuocatur et quam nos uirtuti legem dicimus, eam ille dicit uoluptati. Iubet illam parere naturae; parum est autem luxuriae quod naturae satis est. 2. Quid ergo est? Ille, quisquis desidiosum otium et gulae ac libidinis uices felicitatem uocat, bonum malae rei quaerit auctorem et, cum illo uenit blando nomine inductus, sequitur uoluptatem non quam audit sed quam attulit, et uitia sua cum coepit putare similia praeceptis, indulget illis non timide nec obscure, luxuriatur etiam inde aperto capite. Itaque non dicam quod plerique nostrorum, sectam Epicuri flagitiorum magistram esse, sed illud dico: male audit, infamis est. 'At inmerito.' 3. Hoc scire qui potest nisi interius admissus? frons eius ipsa dat locum fabulae et ad malam spem inritat. Hoc tale est quale uir fortis stolam indutus: constat tibi pudicitia, uirilitas salua est, nulli corpus tuum turpi patientiae uacat, sed in manu tympanum est. Titulus itaque honestus eligatur et inscriptio ipsa excitans animum: quae stat, inuenerunt uitia. 4. Quisquis ad uirtutem accessit, dedit generosae indolis specimen: qui uoluptatem sequitur uidetur eneruis, fractus, ~degenerans uiro~, peruenturus in turpia nisi aliquis distinxerit illi uoluptates, ut sciat quae ex eis intra naturale desiderium resistant, quae praeceps ferantur infinitaeque sint et quo magis inplentur eo magis inexplebiles. 5. Agedum, uirtus antecedat, tutum erit omne uestigium. Et uoluptas nocet nimia: in uirtute non est uerendum ne quid nimium sit, quia in ipsa est modus; non est bonum quod magnitudine laborat sua. Rationalem porro sortitis naturam quae melius res quam ratio proponitur? Et si placet ista iunctura, si hoc placet ad beatam uitam ire comitatu, uirtus antecedat, comitetur uoluptas et circa corpus ut umbra uersetur: uirtutem quidem, excelsissimam dominam, uoluptati tradere ancillam nihil magnum animo capientis est. |
|
13. Аз сам дори мисля - ще кажа това против волята на хората от нашата школа - че Епикур предписва свещени и правдиви неща. Разглеждаш ли ги, обаче, по отблизо, те ще ти се сторят мрачни. Защото неговото прехвалено удоволствие бива доведено до нещо малко и незначително; Той постановява за удоволствието оня закон, който ние постановяваме за добродетелта и изисква удоволствието да се подчинява на природата; малък е обаче разкошът, който е достатъчен за природата. Какво излиза от това? Тоя, който нарича щастие ленивото бездействие и редуващите се удоволствия на лакомията и похотта, търси добър пкровител за лошо нещо и когато, привлечен от примамливото име на Епикура, той им се предава без страх и почва да води разточителен живот не вече тайно, но с открито чело. Аз не казвам, като повечето от нашите, че сектата на Епикур е учителка на пороци, но казвам друго: за нея се говори лошо, тя има лоша слава, и това е незаслужено. Кой може да знае това, ако не е имал по-близък достъп до нея? Самата и външност дава повод за приказки и става причина човек да не очаква добро от нея. Това е все едно храбър мъж да бъде облечен в женска роба. Твоята срамежливост стои, мъжеството ти е запазено, твоето тяло не понася нищо позорно, но в ръката си ти държиш тимпан. И така, трябва да се избере честно прозвище и надпис, който сам да подбужда духа; надпис, който стои и ласкае плътта и я подканва към пороците, които вече са около нея. Всеки, който е отишъл при добродетелта, е дал доказателство за благородни заложби, а който върви след удоволствието изглежда немощен, сломен, губи своето мъжество и ще дойде до пзоорно състояние, ако някой не му посочи, по какво се различават помежду си удоволствията, за да знае, кои от тях не отиват по-далече от естественото желание и кои се втурват стремглаво, не намират край и колкото повече ги насищаш, толкова повече стават ненаситни. Но нека добродетелта върви напред и всяка стъпка ще бъде безопасна. Пък и прекаленото удоволствие вреди, а при добродетелта няма защо да се боим да не би нещо да бъде прекалено, понеже мярката е в самата нея. Не е добро това, което изнемогва от собствената си големина. Какво по-голямо добро от разума би могло да се предложи на тия, на които съдбата е дала една разумна природа? И ако това съединение ви харесва, ако ви харесва да вървите към щастлив живот, като имате за спътници тия две неща, нека добродетелта върви напред, а удоволствието да я съпровожда и да се движи около нея като сянка. А да зоват за слугиня на удоволствието добродетелта, тая най-благородна господарка, е свойствено на хора, чийто дух не възприема нищо велико.
|
|
[XIV.1. Prima uirtus eat, haec ferat signa: habebimus nihilominus uoluptatem, sed domini eius et temperatores erimus; aliquid nos exorabit, nihil coget. At ei qui uoluptati tradidere principia utroque caruere; uirtutem enim amittunt, ceterum non ipsi uoluptatem, sed ipsos uoluptas habet, cuius aut inopia torquentur aut copia strangulantur, miseri si deseruntur ab illa, miseriores si obruuntur; sicut deprensi mari Syrtico modo in sicco relinquuntur, modo torrente unda fluctuantur. 2. Euenit autem hoc nimia intemperantia et amore caeco rei; nam mala pro bonis petenti periculosum est adsequi. Vt feras cum labore periculoque uenamur et captarum quoque illarum sollicita possessio est; saepe enim laniant dominos; ita habent se magnae uoluptates: in magnum malum euasere captaeque cepere; quae quo plures maioresque sunt, eo ille minor ac plurium seruus est quem felicem uulgus appellat. 3. Permanere libet in hac etiamnunc huius rei imagine. Quemadmodum qui bestiarum cubilia indagat et laqueo captare feras magno aestimat et latos canibus circumdare saltus, ut illarum uestigia premat, potiora deserit multisque officiis renuntiat, ita qui sectatur uoluptatem omnia postponit et primam libertatem neglegit ac pro uentre dependit, nec uoluptates sibi emit sed se uoluptatibus uendit. |
|
14. Нека добродетелта върви напред и нека ни бъде знаменосец! Ние все пак ще имаме и удоволствие, но ще бъдем негови господари и управители. То ще може да изпроси нещо от нас, но не ще може да ни наложи нищо. А тия, които са дали първенство на удоволствието, са се лишили и от едното и от другото, защото са изгубили добродетелта, пък и не притежават удоволствието, а удоволствието ги притежава. Те се измъчват, когато го нямат, и нещо ги души, когато го имат; чувствуват се нещастни, когато бъдат напуснати от него и още по-нещастни, когато то ги обземе изцяло. Те приличат на ония, които попаднат в морето на Сиртите, та ту остават на сухо, ту се люшкат сред бурните вълни. А това произтича от прекалената невъздържаност и сляпата обич към известна работа, защото успехът е нещо опасно за тоя, който, вместо към добро, се стреми към зло. Както ние ловим зверовете с труд и опасност за себе си и дори и когато сме ги уловили, тяхното притежание ни причинява безпокойство - защото често те разкъсват господарите си - така е и с големите удоволствия: те достигат до там, че стават голямо зло и сами ни улавят, след като са били уловени от нас. И колкото са по-многобройни и по-големи, толкова по-нищожен и по-голям роб е оня, когото простолюдието нарича щастливец. Иска ми се дая се спра повече на тоя образ. Както оня, който издирва леговищата на зверовете и смята за голямо нещо "да лови с примка зверове и да обкръжава с кучета големите гори"6, за да върви по следите им, оставя по-важни неща и се отказва от много работи, така и тоя, който върви след удоволствието, оставя на страна всичко друго. Най-напред пренебрегва собствената си свобода. Той я прахосва заради своето чревоугодие и не си купува удоволствия, а се подава на удоволствията.
|
|
[XV.1. 'Quid tamen' inquit 'prohibet in unum uirtutem uoluptatemque confundi et ita effici summum bonum ut idem et honestum et iucundum sit?' Quia pars honesti non potest esse nisi honestum nec summum bonum habebit sinceritatem suam, si aliquid in se uiderit dissimile meliori. 2. Ne gaudium quidem quod ex uirtute oritur, quamuis bonum sit, absoluti tamen boni pars est, non magis quam laetitia et tranquillitas, quamuis ex pulcherrimis causis nascantur; sunt enim ista bona, sed consequentia summum bonum, non consummantia. 3. Qui uero uirtutis uoluptatisque societatem facit et ne ex aequo quidem, fragilitate alterius boni quidquid in altero uigoris est hebetat libertatemque illam, ita demum si nihil se pretiosius nouit inuictam, sub iugum mittit. Nam, quae maxima seruitus est, incipit illi opus esse fortuna; sequitur uita anxia, suspiciosa, trepida, casum pauens, temporum suspensa momentis. 4. Non das uirtuti fundamentum graue, inmobile, sed iubes illam in loco uolubili stare; quid autem tam uolubile est quam fortuitorum expectatio et corporis rerumque corpus adficientium uarietas? Quomodo hic potest deo parere et quidquid euenit bono animo excipere nec de fato queri casuum suorum benignus interpres, si ad uoluptatum dolorumque punctiunculas concutitur? Sed ne patriae quidem bonus tutor aut uindex est nec amicorum propugnator, si ad uoluptates uergit. 5. Illo ergo summum bonum escendat unde nulla ui detrahitur, quo neque dolori neque spei nec timori sit aditus nec ulli rei quae deterius summi boni ius faciat; escendere autem illo sola uirtus potest. Illius gradu cliuus iste frangendus est; illa fortiter stabit et quidquid euenerit feret non patiens tantum sed etiam uolens, omnemque temporum difficultatem sciet legem esse naturae et ut bonus miles feret uulnera, numerabit cicatrices, et transuerberatus telis moriens amabit eum pro quo cadet imperatorem; habebit illud in animo uetus praeceptum: deum sequere. 6. Quisquis autem queritur et plorat et gemit, imperata facere ui cogitur et inuitus rapitur ad iussa nihilominus. Quae autem dementia est potius trahi quam sequi! tam mehercules quam stultitia et ignoratio condicionis est suae dolere quod deest aliquid tibi aut incidit durius, aeque mirari aut indigne ferre ea quae tam bonis accidunt quam malis, morbos dico, funera, debilitates et cetera ex transuerso in uitam humanam incurrentia. 7. Quidquid ex uniuersi constitutione patiendum est, magno suscipiatur animo: ad hoc sacramentum adacti sumus, ferre mortalia nec perturbari iis quae uitare non est nostrae potestatis. In regno nati sumus: deo parere libertas est. |
|
15. "Какво, обаче, пречи," казва епикуреецът "добродетелта и удоволствието да се обединят в едно цяло и върховното благо да се постигне по такъв начин, че едно и също нещо да бъде и честно и приятно?" Тъй като нищо не може да бъде част от нещо честно, ако само не бъде честно, и върховното благо не ще запази своята чистота, ако види в себе си нещо, което се различава от най-доброто. Дори и радостта, която произтича от добродетелта, макар и да е някакво благо, все пак не е част от съвършеното благо, също като и веселието и спокойствието, макар и да произтичат от твърде хубави извори. Защото и те са блага, но блага, които само придружават върховното благо и не го изчерпват. А тоя, който свързва добродетелта с удоволствието, и то без да им дава равни права, разслабва с тленността на едното благо всичката сила, която се крие в другото и така подвежда под ярем и оная свобода, която е непобедима само тогава, когато не познава нищо по-ценно от себе си. Той почва да чувствува нужда от щастие, което е най-голямото робство. След това за него почва живот, изпълнен с грижи, подозрения, треперене, страх от случайности, живот, който се клатушка всеки миг. И тъй, ти не даваш на добродетелта здрава и неподвижна основа, но я заставяш да стои на несигурна почва. А има ли нещо по-несигурно от очакването на случайности и от променливостта на организма и на всичко, което го засяга? Кка този човек може да се подчинява на Бога, да възприема с добро сърдце всичко, което му се случва, да не се оплаква от съдбата и да тълкува за свое добро злополуките си, ако се разтреперва от всяко най-малко бодване на удоволствието и скръбта? Той не ще бъде и добър пазител и защитник на отечеството и не ще се застъпва за своите приятели, ако клони към удоволствията. И тъй, нека върховното благо влезе там, откъдето не може да го свлече долу никаква сила, дето няма достъп на скръб, ни надежда, ни нещо друго, което би омаломощило върховното благо. А само добродетелта може да влезе там. Тая стръмнина трябва да се преодолее от нейния крак. Тя ще застане там здраво и каквото и да се случи, ще го понася не само търпеливо, но дори и охотно; тя ще знае, че всяка мъчнотия, която времето изпречва пред нас, е закон на природата и, като добър воин, ще понася рани, ще брои по тялото си белезите им и, пронизана от стрели, ще обича умирайки вожда, за когото погива. Тя ще има наум онова старо предписание: слушай Бога! А всеки, който се оплаква и лее сълзи и хленчи, бива принуден със сила да върши това, което му е заповядано и бива влачен против волята си, за да изпълни своите задължения. Но какво безумие е да бъдеш влачен, вместо сам да вървиш накъдето трябва! Бога ми, да скърбиш, че ти липсва нещо или че ти се случва някоя неприятност, това е равносилно на невежество и на непознаване на своето собствено положение, както и да се очудваш и да роптаеш за работи, които се случват еднакво и на добрите и на злите, имам предвид болести, смърт на някой близък, осакатяване и останалите злини, които от невиделица сполитат човешкия живот. Нека всичко, което трябва да се понася според световните закони, се възприема с добро сърдце. Ние сме подведени под тая клетва: да понасяме всичко, което е отредено на човека да понася и да не се смущаваме от това, което сме безсилни да избегнем. Ние сме родени в монархия: да се подчиняваме на Бога, ето де е свободата.
|
|
[XVI.1. Ergo in uirtute posita est uera felicitas. Quid haec tibi uirtus suadebit? ne quid aut bonum aut malum existimes quod nec uirtute nec malitia continget; deinde ut sis inmobilis et contra malum et ex bono, ut qua fas est deum effingas. 2. Quid tibi pro hac expeditione promittit? ingentia et aequa diuinis: nihil cogeris, nullo indigebis, liber eris, tutus indemnis; nihil frustra temptabis, nihil prohibeberis; omnia tibi ex sententia cedent, nihil aduersum accidet, nihil contra opinionem ac uoluntatem. 3. 'Quid ergo? uirtus ad beate uiuendum sufficit?' Perfecta illa et diuina quidni sufficiat, immo superfluat? Quid enim deesse potest extra desiderium omnium posito? Quid extrinsecus opus est ei qui omnia sua in se collegit? Sed ei qui ad uirtutem tendit, etiam si multum processit, opus est aliqua fortunae indulgentia adhuc inter humana luctanti, dum nodum illum exsoluit et omne uinculum mortale. Quid ergo interest? quod arte alligati sunt alii, adstricti [alii], districti quoque: hic qui ad superiora progressus est et se altius extulit laxam catenam trahit, nondum liber, iam tamen pro libero. |
|
16. И тъй, истинското щастие е в добродетелта. А какви съвети ще ти дава тая добродетел? Да не смяташ за добро или за зло онова, което не произтича нито от твоята добродетел, нито от твоята поквареност. След това да бъдеш непоколебим и пред злото и пред доброто, та да заприличаш на Бога, доколкото можеш. И какво ти обещава тя за тия усилия? Големи предимства, равни на тия на боговете: ти не ще изпитваш никакво принуждение, никава нужда; ти ще бъдеш свободен, запазен и непокътнат; нищо не ще предпиемаш напраздно и нищо не ще те спъва; всичко ще се извършва според желанието ти, нищо противно не ще ти се случи, нищо не ще стане против твоето очакване и воля. "Значи добродетелта е достатъчна, за да се живее щастливо?" Как тя, съвършената и божествената, да не бъде достатъчна и дори предостатъчна? И що може да липсва на тоя, който стои настрана от всяко желание? Каква нужда от външни желания може да има тоя, който е сбрал в себе си всички блага? Обаче тоя, който се стреми към добродетелта, дори ако в това отношение е напреднал много, има нужда от известна подкрепа от страна на съдбата, когато още се бори с човешки дела, докато развърже техния възел и всяка смъртна връзка. Къде е тогава разликата? В това, че едни са здраво завързани, други пристегнати и дори оковани. Обаче тоя, който е достигнал една по-висша област и се е издигнал по-високо, влачи вече хлабава верига и още не е свободен, но може да се смята вече за свободен.
|
|
[XVII.1. Si quis itaque ex istis qui philosophiam conlatrant quod solent dixerit: 'quare ergo tu fortius loqueris quam uiuis? Quare et superiori uerba summittis et pecuniam necessarium tibi instrumentum existimas et damno moueris et lacrimas audita coniugis aut amici morte demittis et respicis famam et malignis sermonibus tangeris? 2. Quare cultius rus tibi est quam naturalis usus desiderat? Cur non ad praescriptum tuum cenas? Cur tibi nitidior supellex est? Cur apud te uinum aetate tua uetustius bibitur? Cur aurum disponitur? Cur arbores nihil praeter umbram daturae conseruntur? Quare uxor tua locupletis domus censum auribus gerit? Quare paedagogium pretiosa ueste succingitur? Quare ars est apud te ministrare nec temere et ut libet conlocatur argentum sed perite struitur et est aliquis scindendi obsonii magister?' Adice si uis: 'cur trans mare possides? Cur plura quam nosti? Cur turpiter aut tam neglegens es ut non noueris pauculos seruos aut tam luxuriosus ut plures habeas quam quorum notitiae memoria sufficiat?' 3. Adiuuabo postmodo conuicia et plura mihi quam putas obiciam, nunc hoc respondeo tibi: non sum sapiens et, ut maliuolentiam tuam pascam, nec ero. Exige itaque a me, non ut optimis par sim, sed ut malis melior: hoc mihi satis est, cotidie aliquid ex uitiis meis demere et errores meos obiurgare. 4. Non perueni ad sanitatem, ne perueniam quidem; delenimenta magis quam remedia podagrae meae compono, contentus si rarius accedit et si minus uerminatur: uestris quidem pedibus comparatus, debiles, cursor sum. Haec non pro me loquor; ego enim in alto uitiorum omnium sum; sed pro illo cui aliquid acti est. |
|
17. Ако, следователно, някой от ония, които лаят срещу философията, ти отправи обичайния си укор: "Защо твоите думи са по-доблестни от самия ти живот? Защо понижаваш гласа си пред хора, които стоят по-високо от тебе, и смяташ, че парите са нещо, без което не можеш? Защо се вълнуваш, когато претърпиш някйоя загуба? Защо плачеш, когато чуеш, че е умряла жената на някого или че е умрял някой твой приятел? Защо отдаваш значение на мълвата и се докачаш от лоши думи? Защо твоите ниви са по-обработени, отколкото го изискват естествените нужди? Защо не вечеряш според своите предписания? Защо в твоята къща се пие вино по-старо от тебе? Защо ти се реди леха от теменуги? Защо ти се садят дървета, които не ще дават нищо друго, освен сянка? Защо твоята жена носи на ушите си прихода на една богата къща? Защо твоите млади роби са облечени в скъп плат? Защо в твоята къща е цяло изкуство да се прислужва на масата и сребърните съдове не се слагат както и да е, но се нареждат изкусно и има особен човек, който да разкъсва месото?" добави, ако искаш: "Защо имаш имот отвъд морето? Защо имаш повече имоти, отколкото можеш да ги знаеш? Какъв позор! Ти си или толкова небрежен, та не познаваш малкото роби, които притежаваш, или си разточителен, че имаш повече роби, отколкото паметта ти би могла да ги запомни!" - Аз ще се притека подир малко на помощ на твоите нападки повече, отколкото мислиш, а сега ще ти кажа в отговор това: "Не съм мъдър" и, за да задоволя зложелатеството ти, ще добавя: "Не ще бъда и такъв". Искай, следователно, от мене не да бъда равен на най-добрите, но да бъда по-добър от лошите. Стига ми това, всеки ден да отнемам по нещо от своите пороци и да изобличавам заблужденията си. Не съм постигнал душевна здравина, и не ще я постигна. Аз приготвям за душевната си подагра по-скоро облекчителни средства, нежели същински лекарства и съм доволен, ако тя се появява по-рядко и гложди по-малко. Ако сравня своите крака с вашите, то аз, въпреки своята немощ, съм бързоходец. Това казвам не за себе си - защото аз съм потънал във всички пороци - но за оня, който вече е постигнал известен успех.
|
|
[XVIII.1. 'Aliter' inquis 'loqueris, aliter uiuis.' Hoc, malignissima capita et optimo cuique inimicissima, Platoni obiectum est, obiectum Epicuro, obiectum Zenoni; omnes enim isti dicebant non quemadmodum ipsi uiuerent, sed quemadmodum esset et ipsis uiuendum. De uirtute, non de me loquor, et cum uitiis conuicium facio, in primis meis facio: cum potuero, uiuam quomodo oportet. 2. Nec malignitas me ista multo ueneno tincta deterrebit ab optimis; ne uirus quidem istud quo alios spargitis, quo uos necatis, me inpediet quominus perseuerem laudare uitam non quam ago sed quam agendam scio, quominus uirtutem adorem et ex interuallo ingenti reptabundus sequar. 3. Expectabo scilicet ut quicquam maliuolentiae inuiolatum sit, cui sacer nec Rutilius fuit nec Cato? Curet aliquis an istis nimis diues uideatur quibus Demetrius Cynicus parum pauper est? Virum acerrimum et contra omnia naturae desideria pugnantem, hoc pauperiorem quam ceteros Cynicos quod, cum sibi interdixerit habere, interdixit et poscere, negant satis egere. Vides enim: non uirtutis scientiam sed egestatis professus est. |
|
18. "Едно говориш", казваш ти, "а друго вършиш". Тоя укор, о същества злоради и враждебно настроени към всички добродетелни хора, е бил отправян срещу Платона, срещу Епикура, срещу Зенона, защото те всички разправяли не как сами са живели, но как би трябвало сами да живеят. Говоря за добродетелта, а не за себе си, и когато отправям укори срещу пороците, най-напред ги отправям срещу своите. Когато мога, ще живея както трябва. И тая злоба, напоена с много отрова, не ще ме отвърне от най-добрите образци. Дори и тая отрова, с която вие пръскате другите и погубвате себе си, не ще ме спре в моето упорство да хваля не тоя живот, който водя, но който знам, че трябва да се води, и да обожавам добродетелта и да я следвам като пълзя подир нея на голямо разстояние. Да очаквам ли след това от зложелателството, за което не бил свещен ни Рутилий, ни Катон, да остави нещо ненакърнено? Трябва ли да се старае някой да не се покаже много богат на тия хора, за които дори Деметрий умникът не е достатъчно беден? Те казват, че тоя човек, който се бори тъй усърдно срещу всички естествени нужди е недостатъчно беден, ако и да е по-беден от останалите циници7, тъй като последните са си забранили всяко притежание, а той си е забранил и всяко желание! Ти впрочем виждаш: той изповядва познанието не на добродетелта, а на бедността.
|
|
[XIX.1. Diodorum, Epicureum philosophum, qui intra paucos dies finem uitae suae manu sua inposuit, negant ex decreto Epicuri fecisse quod sibi gulam praesecuit: alii dementiam uideri uolunt factum hoc eius, alii temeritatem. Ille interim beatus ac plenus bona conscientia reddidit sibi testimonium uita excedens laudauitque aetatis in portu et ad ancoram actae quietem et dixit quod uos inuiti audistis, quasi uobis quoque faciendum sit: uixi et quem dederat cursum fortuna peregi. 2. De alterius uita, de alterius morte disputatis et ad nomenmagnorum ob aliquam eximiam laudem uirorum, sicut ad occursum ignotorum hominum minuti canes, latratis; expedit enim uobis neminem uideri bonum, quasi aliena uirtus exprobratio delictorum ~omnium~ sit. Inuidi splendida cum sordibus uestris confertis nec intellegitis quanto id uestro detrimento audeatis. Nam si illi qui uirtutem sequuntur auari libidinosi ambitiosique sunt, quid uos estis quibus ipsum nomen uirtutis odio est? 3. Negatis quemquam praestare quae loquitur nec ad exemplar orationis suae uiuere: quid mirum, cum loquantur fortia ingentia, omnis humanas tempestates euadentia? Cum refigere se crucibus conentur; in quas unusquisque uestrum clauos suos ipse adigit; ad supplicium tamen acti stipitibus singulis pendent: hi qui in se ipsi animum aduertunt quot cupiditatibus tot crucibus distrahuntur. At maledici, in alienam contumeliam uenusti sunt. Crederem illis hoc uacare, nisi quidam ex patibulo suo spectatores conspuerent. |
|
19. Те казват, че Диодор, епикурейският философ, който тури край на живота си преди няколко дни, като си преряза гърлото, не е постъпил според заповедта на Епиура. Едни смятат тая негова постъпка за безумна, а други - за безрасъдна,а, между това, той, щастлив и с чиста съвест си е издал свидетелство за завършъка на своя живот: той е възхвалил своя живот, прекаран спокойно в пристанище и при спусната котва и е казал това, което вие слушате неохотно, като че и вие ще трябва да ги извършите:
Живях и изминах пътя, що ми бе дала съдбата8. Вие разисквате за живота и смъртта на чужди хора и лаете, когато се спомене името на мъже, велики поради някоя своя извънредна заслуга, както лаят малките кучета, когато насреща им се мернат непознати хора. На вас ви е изгодно никой да не изглежда добър, като че ли чуждата добродетел е укор за всичките ви пороци. Вие сравнявате завистливо техния блясък със своята бедност и не разбирате, колко много вашата дързост ви ощетява. Защото ако тия, които следват добродетелта са алчни, похотливи и честолюбиви, какви сте вие, на които самото име на добродетелта е омразно? Вие казвате, че никой не може да изпълни това, което говори да живее по своите думи: какво чудно има в това, дето те говорят страшни и големи неща, които надмогват всички житейски бури. Ако и да се опитват да се откачат от кръстовете, о които всеки един от вас сам прикрепя себе си, все пак, когато ги отведат към наказание, всеки от тях увисва на един кол, а вие, които сами се взирате в себе си, се разпъвате на толкова кръстове, колкото желания ви измъчват. Но вие сте злоречиви и се радвате на чуждия позор. Бих повярвал, че вие не страдате от това зло, ако нямаше хора, които плюят от своите бесилки върху тия, които ги гледат.
|
|
[XX.1. 'Non praestant philosophi quae loquuntur.' Multum tamen praestant quod loquuntur, quod honesta mente concipiunt. Vtinam quidem et paria dictis agerent: quid esset illis beatius? Interim non est quod contemnas bona uerba et bonis cogitationibus plena praecordia: studiorum salutarium etiam citra effectum laudanda tractatio est. 2. Quid mirum, si non escendunt in altum ardua adgressi? Sed si uir es, suspice, etiam si decidunt, magna conantis. Generosa res est respicientem non ad suas sed ad naturae suae uires conari alta temptare et mente maiora concipere quam quae etiam ingenti animo adornatis effici possunt. 3. Qui sibi hoc proposuit: 'ego mortem eodem uultu quo audiam uidebo. Ego laboribus, quanticumque illi erunt, parebo, animo fulciens corpus. Ego diuitias et praesentis et absentis aeque contemnam, nec si aliubi iacebunt tristior, nec si circa me fulgebunt animosior. Ego fortunam nec uenientem sentiam nec recedentem. Ego terras omnis tamquam meas uidebo, meas tamquam omnium. Ego sic uiuam quasi sciam aliis esse me natum et naturae rerum hoc nomine gratias agam: quo enim melius genere negotium meum agere potuit? unum me donauit omnibus, uni mihi omnis. 4. Quidquid habebo nec sordide custodiam nec prodige spargam; nihil magis possidere me credam quam bene donata. Non numero nec pondere beneficia nec ulla nisi accipientis aestimatione perpendam; numquam id mihi multum erit quod dignus accipiet. Nihil opinionis causa, omnia conscientiae faciam. Populo spectante fieri credam quidquid me conscio faciam. 5. Edendi mihi erit bibendique finis desideria naturae restinguere, non inplere aluum et exinanire. Ero amicis iucundus, inimicis mitis et facilis. Exorabor antequam roger, et honestis precibus occurram. Patriam meam esse mundum sciam et praesides deos, hos supra me circaque me stare factorum dictorumque censores. Quandoque aut natura spiritum repetet aut ratio dimittet, testatus exibo bonam me conscientiam amasse, bona studia, nullius per me libertatem deminutam, minime meam'; qui haec facere proponet, uolet, temptabit, ad deos iter faciet, ne ille, etiam si non tenuerit, magnis tamen excidit ausis. 6. Vos quidem, quod uirtutem cultoremque eius odistis, nihil noui facitis. Nam et solem lumina aegra formidant et auersantur diem splendidum nocturna animalia, quae ad primum eius ortum stupent et latibula sua passim petunt, abduntur in aliquas rimas timida lucis. Gemite et infelicem linguam bonorum exercete conuicio, hiate commordete: citius multo frangetis dentes quam inprimetis. |
|
20. "Философите не изпълняват това, което говорят." Обаче те изпълняват много нещо, като говорят и съдят честно. Ако те извършваха също и неща, които да отговарят на техните думи, кой би бил по-щастлив от тях? А за сега няма защо да презираш добродетелните души и изпълнените с добри мисли сърдца. Ние трябва да хвалим тия, които са се предали на спасителни размишления, дори и тогава, когато не са постигнали своята цел! Има ли защо да се очудваме на това, че тия, които се катерят по стръмни склонове, не се изкачват на върха? Но ако си мъж, очудвай се, дори и когато падат, защото те се опитват да извършат нещо велико. Благородна задача е, като се облягаш не на своите собствени сили, но на силите на своята природа, да се опитваш да достигнеш нещо високо и да замисляш по-високи работи, които са непостижими и за хора, бадарени с мощен дух. Тоя, който вземе това решение: "Аз ще гледам смъртта със същите очи, с които бух гледал някоя комедия. Ще се подлагам на труд, какъвто и да бъде, и, крепейки тялото си, ще се подчинявам на духа. Ще презирам еднакво богатството, когато е пред мене и когато не е пред мене. Не ще бъда по-натъжен, ако се намира в чужди ръце, нито ще бъда по-весел, ако ме обкръжава със своя блясък. Не ще се трогвам нито когато идва, нито когато си отива. Ще смятам всички земи за свои, а моите за принадлежащи на всички хора. Ще живея със съзнанието, че съм роден за другите и затова ще бъда благодарен на природата: по кой друг начин би могла тя да нареди по-добре моите работи? Тя ме е дала на всички и на самия мен е дала всичко. Каквото и да имам, не ще го пазя скъпернически и не ще го пилея разсипнически. Ще вярвам, че не притежавам нищо така добре, както нещата, които бих подарил заслужено някому. Не щя меря благодеянията ни по брой, ни по тежина, ни по нещо друго, освен по заслугата на тоя, който ги получава. Не ще мисля никога, че давам много, щом достоен човек го получава. Каквото и да върша, аз аз ще го върша не заради мнението на хората, а по собствена съвест. Ще смятам, че всичко, което върша насаме, става пред очите на хората. За мене целта на яденето ще бъде да задоволявам естествените си нужди, а не да пълня и изпразвам корема си. Ще бъда любезен към приятелите си, а към неприятелите си мек и отстъпчив. Ще се съгласявам, преди още да ме замолят за нещо и ще предварвам честните молби. Ще знам, че светът е мое отечество и боговете - негови пазители и че те стоят над мене и около мене като ценители на моите думи и дела. И когато природата си вземе обратно дъха, който ми е дала, или разумът сам го застави да ме напусне, аз ще си отида, като съм доказал, че съм обичал чистата съвест и добрите стремежи и че свободата на никого не е накърнена от мене, и най-малко моята собствена" - тоя, който вземе такова решение и желае и се опитва да върши тия неща, ще тръгне по пътя на боговете. И дори ако не успее и падне, "ще падне все пак в благородни усилия"9. И това, дето вие мразите добродетелта и тия хора, които я почитат, не е нещо ново. Защото болните очи се боят от слънцето и нощните животни се отвръщат от сияещия ден. Ослепени от неговия изгрев, те бягат овсякъде към своите скривалища и, уплашени от светлината, се крият в каквито дупки намерят. Викайте и упражнявайте нещастния си език да хулите добрите хора, раззивайте уста, хапете: по-скоро ще си строшите зъбите, отколкото да ги впиете в тялото им.
|
|
[XXI.1. 'Quare ille philosophiae studiosus est et tam diues uitam agit? Quare opes contemnendas dicit et habet, uitam contemnendam putat et tamen uiuit, ualetudinem contemnendam, et tamen illam diligentissime tuetur atque optimam mauult? Et exilium uanum nomen putat et ait "quid enim est mali mutare regiones?" et tamen, si licet, senescit in patria? Et inter longius tempus et breuius nihil interesse iudicat, tamen, si nihil prohibet, extendit aetatem et in multa senectute placidus uiret?' 2. Ait ista debere contemni, non ne habeat, sed ne sollicitus habeat; non abigit illa a se, sed abeuntia securus prosequitur. Diuitias quidem ubi tutius fortuna deponet quam ibi unde sine querella reddentis receptura est? 3. M. Cato cum laudaret Curium et Coruncanium et illud saeculum in quo censorium crimen erat paucae argenti lamellae possidebat ipse quadragies sestertium, minus sine dubio quam Crassus, plus quam censorius Cato. Maiore spatio, si compararentur, proauum uicerat quam a Crasso uinceretur, et, si maiores illi obuenissent opes, non spreuisset. 4. Nec enim se sapiens indignum ullis muneribus fortuitis putat: non amat diuitias sed mauult; non in animum illas sed in domum recipit, nec respuit possessas sed continet, et maiorem uirtuti suae materiam subministrari uult. |
|
21. "Защо тоя се занимава с философия, а живее така богато? Защо казва, че богатството трябва да се презира, а разполага с него? Защо смята, че животът трябва да се презира и все пак живее? Че здравето трябва да се презира и все пак го пази много грижливо и предпочита то да бъде отлично? Защо смята изгнанието за праздна работа и казва: "Какво лошо има в това, да отидеш в друга страна?" и все пак, ако може, остарява в отечеството си? Защо смята, че между по-дълъг и по-къс срок от време няма никаква разлика, обаче, ако нищо не му попречи, продължава своя живот и се радва на добро здраве, дори когато е достигнал дълбока страост?" Той казва, че тия неща трябва да се презират, но не за да не ги притежава, а за да не бъде измъчван, когато ги притежава. Той не ги пропъжда от себе си, но когато те се отделят от него, следва ги без особена грижа. На кое друго място съдбата може да остави с по-голяма сигурност едно богатство, ако не там, отгдето би го взела обратно, без да се оплаква тоя, който и го връща? Марк Катон, когато възхваляваше Курия и Корункания10 и оня век, в който да имаш няколко сребърни монети беше престъпление в очите на цензорите, сам притежаваше четири милиона сестерции, без съмнение по-малко от Крас, но повече от Катон цензора. Ако се сравнят, то последният е надминал своя прадядо много повече, отколкото Крас го бе надминал, и, ако насреща му не би се изпречило по-голямо богатство, той не би го презрял. Мъдрият човек не се смята недостоен за какъвто и да е дар, който случаят би му предложил. Не че той обича богатството, но го предпочита. Той го приема не в сърдцето си, а в къщата си и не се отказва от него, щом го притежава веднъж, но го държи и иска то да придаде на собствената му добродетел по-широк простор, където тя да се прояви.
|
|
[XXII.1. Quid autem dubii est quin haec maior materia sapienti uiro sit animum explicandi suum in diuitiis quam in paupertate, cum in hac unum genus uirtutis sit non inclinari nec deprimi, in diuitiis et temperantia et liberalitas et diligentia et dispositio et magnificentia campum habeat patentem? 2. Non contemnet se sapiens, etiam si fuerit minimae staturae, esse tamen se procerum uolet. Et exilis corpore aut amisso oculo ualebit, malet tamen sibi esse corporis robur, et hoc ita ut sciat esse aliud in se ualentius; malam ualetudinem tolerabit, bonam optabit. 3. Quaedam enim, etiam si in summam rei parua sunt [ait] et subduci sine ruina principalis boni possunt, adiciunt tamen aliquid ad perpetuam laetitiam et ex uirtute nascentem: sic illum adficiunt diuitiae et exhilarant ut nauigantem secundus et ferens uentus, ut dies bonus et in bruma ac frigore apricus locus. 4. Quis porro sapientium; nostrorum dico, quibus unum est bonum uirtus; negat etiam haec quae indifferentia uocamus habere aliquid in se pretii et alia aliis esse potiora? Quibusdam ex iis tribuitur aliquid honoris, quibusdam multum; ne erres itaque, inter potiora diuitiae sunt. 5. 'Quid ergo' inquis 'me derides, cum eundem apud te locum habeant quem apud me?' Vis scire quam non eundem habeant locum? mihi diuitiae si effluxerint, nihil auferent nisi semet ipsas, tu stupebis et uideberis tibi sine te relictus, si illae a te recesserint; apud me diuitiae aliquem locum habent, apud te summum; ad postremum diuitiae meae sunt, tu diuitiarum es. |
|
22. Може ли, обаче, да има съмнение, че тая способност на мъдрия човек да проявява своя дух е по-голяма, когато притежава богатство, отколкото когато страда от бедност? Защото при бедността единствената добродетел е да не паднеш и да не затънеш, а при богатството имаш пред себе си широко поле, за да проявиш и въздържание, и щедрост, и разсъдливост, и спестовност, и разкош. Мъдрият човек не ще се презира, дори и ако бъде много дребен, но все пак ще желае да бъде висок. Той ще се чувствува силен и когато е слаб тялом, и когато е изгубил едното си око, но все пак ще предпочете тялото му да бъде здраво и то, за да знае, че у самия него има нещо още по-здраво. Когато здравето му е разклатено, той ще търпи, но все пак ще желае да бъде добро. Защото, макар и някои неща да са незначителни и да могат да се махнат, без да се накърни с това същественото благо, все пак те прибавят нещо към постоянната радост, която произтича от добродетелта. Богатството настроява и разведрява мъдрия човек така, както благоприятният и попътен вятър освежава мореплавателя, или както хубавият ден и огряното от слънце място ни развеселява във време на мъгла и студ. И тъй, кой от мъдрите хора - искам да кажа от нашите, за които добродетелта е единствено благо - би отрекъл, че и тия неща, които наричаме безразлични, имат известна цена и че едни от тях са по-важни от други? На едни от тях ние отдаваме по-малко значение, на други по-голямо. И тъй, за да не бъдеш в заблуждение, ще ти кажа, че богатството е от по-важните неща. "Защо, тогава," казваш ти, "ми се приструваш, щом то заема у тебе същото място, което заема и у мене?" Искаш ли да знаеш, защо тоне заема същото място? Ако богатството се изплъзне от моите ръце, то не ще отнесе нищо друго, освен себе си, но ако то се оттегли от тебе, ти ще се вцепениш и ще ти се струва, че си изоставен и че си загубил самия себе си. У мене богатството заема малко място, у тебе - много голямо. Най-после, богатството принадлежи на мене, а ти принадлежиш на богатството.
|
|
[XXIII.1. Desine ergo philosophis pecunia interdicere: nemo sapientiam paupertate damnauit. Habebit philosophus amplas opes, sed nulli detractas nec alieno sanguine cruentas, sine cuiusquam iniuria partas, sine sordidis quaestibus, quarum tam honestus sit exitus quam introitus, quibus nemo ingemescat nisi malignus. In quantum uis exaggera illas: honestae sunt in quibus, cum multa sint quae sua quisque dici uelit, nihil est quod quisquam suum possit dicere. 2. Ille uero fortunae benignitatem a se non summouebit et patrimonio per honesta quaesito nec gloriabitur nec erubescet. Habebit tamen etiam quo glorietur, si aperta domo et admissa in res suas ciuitate poterit dicere 'quod quisque agnouerit tollat.' O magnum uirum, o optime diuitem, si post hanc uocem tantundem habuerit! Ita dico: si tuto et securus scrutationem populo praebuerit, si nihil quisquam apud illum inuenerit quoi manus iniciat, audaciter et propalam erit diues. 3. Sapiens nullum denarium intra limen suum admittet male intrantem; idem magnas opes, munus fortunae fructumque uirtutis, non repudiabit nec excludet. Quid enim est quare illis bono loco inuideat? ueniant, hospitentur. Nec iactabit illas nec abscondet; alterum infruniti animi est, alterum timidi et pusilli, uelut magnum bonum intra sinum continentis; nec, ut dixi, eiciet illas e domo. 4. Quid enim dicet? utrumne 'inutiles estis' an 'ego uti diuitiis nescio'? Quemadmodum etiam pedibus suis poterit iter conficere, escendere tamen uehiculum malet, sic pauper [si] poterit esse, diues uolet. Habebit itaque opes, sed tamquam leues et auolaturas, nec ulli alii eas nec sibi graues esse patietur. 5. Donabit; quid erexistis aures, quid expeditis sinum?; donabit aut bonis aut eis quos facere poterit bonos, donabit cum summo consilio dignissimos eligens, ut qui meminerit tam expensorum quam acceptorum rationem esse reddendam, donabit ex recta et probabili causa, nam inter turpes iacturas malum munus est; habebit sinum facilem, non perforatum, ex quo multa exeant et nihil excidat. |
|
23. И тъй, престани да забраняваш на философите да имат пари. Никой не е осъдил мъдростта на бедност. Философът ще има голямо богатство, но то не ще бъде изтръгнато от някого или обагрено с чужда кръв, а придобито, без да е пострадал някой, без позорни печалби; богатство, което ще бъде загубено също тъй честно, както е било придобито и за което никой, освен завистливият не ще въздиша. Трупай го, колкото щеш: то е честно, и макар в него да има много неща, които всеки иска да нарече свои, в него все пак няма нищо, което някой би могъл да нарече свое. Той не ще отблъсне от себе си благочестността на съдбата и не ще се хвали с богатсвото, което е придобил по честен начин, нито пък ще се черви поради него. И все пак той ще има с какво да се хвали, ако след като е разтворл вратите на къщата си и е повикал при своето богатство съгражданите си, може да каже: "Който познае нещо свое, да си го вземе!? Хвала на благородния мъж, на най-добрия богаташ, ако след тия думи той притежава пак толкова! Аз казвам така: ако той, уверен в себе и без страх, позволи на хората да търсят, и ако никой не намери у него нещо, на което да сложи ръка, той ще може да бъде богат свободно и открито. Мъдрият човек не ще допусне нито един лев да прекрачи прага на дома му по непозволен начин, също така, както не ще отхвърли и е ще презре голямото богатство, което е дар на съдбата и плод на добродетелта. Има ли основание да откаже да му даде едно почетно място? Нека той дойде, нека гостува. Той не ще се хвали с него, нито пък ще го крие (първото е свойствено на глупавите, второто - на страхливите и малодушните, които си въобразяват, че крият в пазвата си някое голямо добро) и, както казах, не ще го изхвърли навън от къщата си. И какво ще му каже? Дали "ти си безполезно" или "аз не мога да се ползувам от богатство?" Както той би могъл да пътува и пеш, но ще предпочита да се качи на кола, също така, макар и да може да бъде беден, мъдрият човек ще предпочита да бъде богат. И тъй, той ще има богатство, но ще гледа на него като на нешщо леко, което ще отлети и не ще допусне да бъде тежко за някого другиго или за самия него. Той ще дарява - какво наостряте уши? Какво си разтваряте кесиите? - той ще дарява на добрите или на тия, които може да направи добри, ще дарява, като избира с голяма грижа най-достойните, като човек, който помни, че трябва да се дава сметка както за изразходваното, така и за полученото; ще дарява, когато подбудите за даряване са справедливи и благовидни, зщото подаръкът, който е даден някому незаслужено, спада към позорните загуби. Кесията му ще бъде широка, но не и пробита, за да могат да излизат от нея много неща, но нищо да не изпада.
|
|
[XXIV.1. Errat si quis existimat facilem rem esse donare: plurimum ista res habet difficultatis, si modo consilio tribuitur, non casu et impetu spargitur. Hunc promereor, illi reddo; huic succurro, huius misereor; illum instruo dignum quem non deducat paupertas nec occupatum teneat; quibusdam non dabo quamuis desit, quia etiam si dedero erit defuturum; quibusdam offeram, quibusdam etiam inculcabo. Non possum in hac re esse neglegens; numquam magis nomina facio quam cum dono. 2. 'Quid? tu' inquis 'recepturus donas?' Immo non perditurus: eo loco sit donatio unde repeti non debeat, reddi possit. Beneficium conlocetur quemadmodum thesaurus alte obrutus, quem non eruas nisi fuerit necesse. 3. Quid? domus ipsa diuitis uiri quantam habet bene faciendi materiam! Quis enim liberalitatem tantum ad togatos uocat? hominibus prodesse natura me iubet. Serui liberine sint hi, ingenui an libertini, iustae libertatis an inter amicos datae, quid refert? ubicumque homo est, ibi benefici locus est. Potest itaque pecunia etiam intra limen suum diffundi et liberalitatem exercere, quae non quia liberis debetur sed quia a libero animo proficiscitur ita nominata est. Haec apud sapientem nec umquam in turpes indignosque inpingitur nec umquam ita defetigata errat ut non, quotiens dignum inuenerit, quasi ex pleno fluat. 4. Non est ergo quod perperam exaudiatis quae honeste fortiter animose a studiosis sapientiae dicuntur. Et hoc primum adtendite: aliud est studiosus sapientiae, aliud iam adeptus sapientiam. Ille tibi dicet: 'optime loquor, sed adhuc inter mala uolutor plurima. Non est quod me ad formulam meam exigas: cum maxime facio me et formo et ad exemplar ingens attollo; si processero quantumcumque proposui, exige ut dictis facta respondeant.' Adsecutus uero humani boni summam aliter tecum aget et dicet: 'primum non est quod tibi permittas de melioribus ferre sententiam; mihi iam, quod argumentum est recti, contigit malis displicere. 5. Sed ut tibi rationem reddam qua nulli mortalium inuideo, audi quid promittam et quanti quaeque aestimem. Diuitias nego bonum esse; nam si essent, bonos facerent: nunc, quoniam quod apud malos deprenditur dici bonum non potest, hoc illis nomen nego. Ceterum et habendas esse et utiles et magna commoda uitae adferentis fateor. |
|
24. Греши тоя, който мисли, че е лесно да се дарява. Тая работа е най-мъчна, ако се възлага само на разсъдъка и не се предоставя на случайността и прищявката. Тоя задължавам с една услуга, а на оня връщам, което ми е дал; притичвам се на помощ на тоя и оказвам милост към оня; снабдявам с всичко нужно тоя, защото той не бива да се огъва под тежината на бедността и да бъде завладян от нея. Аз не ще давам на някои хора, защото, дори и да им дам, те пак ще чувстват нужда; на други ще предлагам, а на трети дори ще давам насила. Не мога да бъда нехаен в тая работа: когато дарявам, всъщност давам пари на заем. "Какво? ти даряваш", казваш ти, "за да получиш обратно дар?" Не, за да не загубя нещо. Нека дарът бъде на такова място, отдето да не трябва да се иска обратно, но отдето може да се върне. Нека благодеянието бъде настанено като съкровище, заровено дълбоко в земята, което човек ще отвори, само когато ина нужда. Но що говоря! Малко ли добри дела може да извърши самата къща на богатия човек? Кой ли, впрочем, проявява щедрост само към гражданите, облечени в тога11? Човешката природа ми заповядва да бъда полезен на хората. Какво важи това, дали те са родени свободни или са свободоотпуснати и дали тяхната свобода им е дадена по определения от закона ред или в присъствието на приятели12? Всякъде, дето има хора, има място за благодеяние. Така щото парите могат да бъдат пръскани и в самата къща, в която се намират, и да упражняват щедрост, която е получила това има не защото е отредена за свободните граждани, а защото иде от свободен дух13. У мъдрия тя никога не се натъква на безчестни и недостойни хора и когато се лута, не е никога толкова уморена, че да не потече обилно, стига само да намери някой достоен човек.
И тъй, няма защо да тълкуваме криво всички честни, смели и благородни думи на хората, които се стремят към мъдрост. И най-напред обърнете внимание на това: друго нещо е да се стремиш към мъдрост, друго - да си я вече придобил. Оня, който още се стреми към нея, ще ти каже: "Аз говоря много добре, но още се гърча всред многобройни пороци. Ти нямаш право да съдиш за мене по моите думи, когато още се съзадавам, формирам и насочвам към един величав образец. Ако достигна това, което е било моя цел, искай от мене делата да отговарят на думите ми." Оня, обаче, който е достигнал най-голямо съвършенство в доброто, ще говори с тебе иначе и ще каже: "Преди всичко, ти не бива да се осмеляваш да изказваш мнение за хора, които са по-добри от тебе. На мене вече се е случвало да не се харесвам на лоши хора - нещо, което е доказателство за моята правота. Но за да ти дам да разбереш, защо не завиждам на никой от смъртните, слушай какво обещавам и кое колко ценя. Аз твърдя, че богатството не е нещо добро.Ако беше добро, то щеше да прави хората добри. Сега, понеже не можем да наречем добро това, което намираме у лошите, аз се отказвам от това име. Иначе, признавам, че човек трябва да го има и че то често е полезно и носи големи улеснения в живота.
|
|
[XXV.1. Quid ergo sit quare illas non in bonis numerem, et quid praestem in illis aliud quam uos, quoniam inter utrosque conuenit habendas, audite. Pone in opulentissima me domo, pone ubi aurum argentumque in promiscuo usu sit: non suspiciam me ob ista quae, etiam si apud me, extra me tamen sunt. In Sublicium pontem me transfer et inter egentes abice: non ideo tamen me despiciam quod in illorum numero consedero qui manum ad stipem porrigunt. Quid enim ad rem an frustum panis desit cui non deest mori posse? Quid ergo est? domum illam splendidam malo quam pontem. 2. Pone in instrumentis splendentibus et delicato apparatu: nihilo me feliciorem credam quod mihi molle erit amiculum, quod purpura conuiuis meis substernetur. Muta stragula mea: nihilo miserius ero si lassa ceruix mea in maniculo faeni adquiescet, si super Circense tomentum per sarturas ueteris lintei effluens incubabo. Quid ergo est? malo quid mihi animi sit ostendere praetextatus et ~causatus~ quam nudis scapulis aut ~sententis~. 3. Omnes mihi ex uoto dies cedant, nouae gratulationes prioribus subtexantur: non ob hoc mihi placebo. Muta in contrarium hanc indulgentiam temporis, hinc illinc percutiatur animus damno luctu incursionibus uariis, nulla hora sine aliqua querella sit: non ideo me dicam inter miserrima miserum, non ideo aliquem execrabor diem; prouisum est enim a me ne quis mihi ater dies esset. Quid ergo est? malo gaudia temperare quam dolores compescere.' 4. Hoc tibi ille Socrates dicet: 'fac me uictorem uniuersarum gentium, delicatus ille Liberi currus triumphantem usque ad Thebas a solis ortu uehat, iura reges ~penatium~ petant: me hominem esse maxime cogitabo, cum deus undique consalutabor. Huic tam sublimi fastigio coniunge protinus praecipitem mutationem; in alienum inponar fericulum exornaturus uictoris superbi ac feri pompam: non humilior sub alieno curru agar quam in meo steteram. Quid ergo est? uincere tamen quam capi malo. 5. Totum fortunae regnum despiciam, sed ex illo, si dabitur electio, meliora sumam. Quidquid ad me uenerit bonum fiet, sed malo faciliora ac iucundiora ueniant et minus uexatura tractantem. Non est enim quod existimes ullam esse sine labore uirtutem, sed quaedam uirtutes stimulis, quaedam frenis egent. 6. Quemadmodum corpus in procliui retineri debet, aduersus ardua inpelli, ita quaedam uirtutes in procliui sunt, quaedam cliuum subeunt. An dubium est quin escendat nitatur obluctetur patientia fortitudo perseuerantia et quaecumque alia duris opposita uirtus est et fortunam subigit? 7. Quid ergo? non aeque manifestum est per deuexum ire liberalitatem temperantiam mansuetudinem? In his continemus animum ne prolabatur, in illis exhortamur incitamusque acerrime. Ergo paupertati adhibebimus illas quae pugnare sciunt fortiores, diuitiis illas diligentiores quae suspensum gradum ponunt et pondus suum sustinent. 8. Cum hoc ita diuisum sit, malo has in usu mihi esse quae exercendae tranquillius sunt quam eas quarum experimentum sanguis et sudor est. Ergo non ego aliter' inquit sapiens 'uiuo quam loquor, sed uos aliter auditis; sonus tantummodo uerborum ad aures uestras peruenit: quid significet non quaeritis.' |
|
25. Чуйте, впрочем, защо не го смятам за добро нещо и по какво се различавам от вас, когато се намирам сред него, тъй като ние и двамата сме съгласни, че човек трябва да го има. Постави ме в най-богатата къща, нека имам злато и сребро в изобилие: аз не ще се възгордея заради това, което, дори и да бъде у мене, е все пак вън от мене. Пренеси ме на дървения мост14 и ме хвърли всред бедните: аз не ще се презра за това, че седя между хора, които протягат ръце за милостиня. Какво важи това, че липсва залък хляб на човека, комуто не липсва възможността да умре? Тогава? Аз предпочитам оная блестеща къща пред моста. Постави ме всред разкошна покъщнина и богата обстановка: аз не ще се смятам с нищо по-щастлив, поради това, че имам мека връхна дреха и че на угощенията, които давам, ми се постила под краката пурпур. Промени моите покривки: аз не бих бил с нищо по-нещастен, ако моята уморена глава почива върху купчина сено и ако лежа върху дюшек, чийто дреб пада през кръпките на старото платно. Обаче, аз предпочитам да покажа своя дух, когато съм облечен в тога с пурпурна ивица15, нежели когато съм с голи или полупокрити рамене. Нека всички дни вървят по мое желание, нека към по-раншните благополжелания се прибавят нови: аз не ще се възгордея от това. И обратно, промени тия благоприятни условия, нека духът бъде люшкан насам-натам от загуба, скръб и разни несгоди, и никой час да не минава без някакво оплакване: това не ще ме накара да кажа, че съм нещастен,дори и всред най-големите нещастия, и не ще ме застави да прокълна който и да е ден. Защото аз съм се погрижил отнапред никой ден да не бъде черен за мене. Обаче, аз предпочитам да се ползувам умерено от радостите, отколкото да обуздавам скърби. Ето що ще ти каже великият Сократ: "Направи ме победител на всички народи, та разкошната колесница на Вакха да ме вози в триумф от изток чак до Тива, и царете да пожелаят да стана защитник на дворците им, аз все пак най-много ще се смятам за човек, ако и тогава отвред ме поздравяват като бог. Нека след това толкова голямо издигане ме сполети главоломно падение; нека бъда поставен на чуждо носило, за да крася триумфалното шествие на горд и жесток победител: влачен след чуждата колесница, аз не ще се чувствам по-унизен, отколкото ако стоех на своя колесница. Но аз предпочитам да бъда победител, отколкото пленник. Аз ще презра цялото царство на щастието, обаче, ако ми бъде позволено да избирам, ще взема от него по-добрите неща. Всичко, което дойде при мене, ще стане добро, обаче аз предпочитам да дойдат при мене по-благи и по-приятни неща, които биха ме гнетили по-малко, когато аз съм зает с тях. Недей смята, че има добродетел без труд! Обаче, едни добродетели имат нужда от шпори, а други - от юзди. Както тялото трябва да се задържа при наклон и да се тласка при издигнатина, така и едни добродетели са на наклонно място, а други - в подножието на издигнатина. Може ли да има съмнение, че търпението, енергичността, издържливпстта и всички добродетели, които са поставени срещу мъчнотии и се налагат на съдбата, трябва да се катерят, да се борят и да упорстват? И не е ли тъй също очевидно, че щедростта, въздържанието и кротостта вървят по наклон? При тия последните ние трябва да държим духа, за да не се търколи надолу, а при ония трябва да го насърдчаваме и подбуждаме най-усърдно. И тъй, на бедността ние ще предоставим ония, по-храбрите, които знаят да се сражават, а богатството ще оставим на по-внимателните, на ония, които стъпват твърдо и издържат своята тежест. Щом тия работи бъдат тъй разграничени, аз предпочитам да разполагам с тия от тях, които изискват повече спокойствие, нежели с ония от тях, с които всеки опит струва кръв и пот. "и тъй", казва мъдрецът, "аз не живея по-другояче, отколкото сам говоря, но вие криво ме разбирате. Само звукът на думите достига до вашите уши: вие не искате да знаете смисъла им".
|
|
[XXVI.1. 'Quid ergo inter me stultum et te sapientem interest, si uterque habere uolumus?' Plurimum: diuitiae enim apud sapientem uirum in seruitute sunt, apud stultum in imperio; sapiens diuitiis nihil permittit, uobis diuitiae omnia; uos, tamquam aliquis uobis aeternam possessionem earum promiserit, adsuescitis illis et cohaeretis, sapiens tunc maxime paupertatem meditatur cum in mediis diuitiis constitit. 2. Numquam imperator ita paci credit ut non se praeparet bello quod, etiam si non geritur, indictum est: uos domus formonsa, tamquam nec ardere nec ruere possit, insolentes, uos opes, tamquam periculum omne transcenderint maioresque sint uobis quam quibus consumendis satis uirium habeat fortuna, obstupefaciunt. 3. Otiosi diuitiis luditis nec prouidetis illarum periculum, sicut barbari plerumque inclusi et ignari machinarum segnes laborem obsidentium spectant nec quo illa pertineant quae ex longinquo struuntur intellegunt. Idem uobis euenit: marcetis in uestris rebus nec cogitatis quot casus undique immineant iam iamque pretiosa spolia laturi. Sapientis quisquis abstulerit diuitias, omnia illi sua relinquet; uiuit enim praesentibus laetus, futuri securus. 4. 'Nihil magis' inquit ille Socrates aut aliquis alius cui idem adfectus aduersus humana atque eadem potestas est 'persuasi mihi quam ne ad opiniones uestras actum uitae meae flecterem. Solita conferte undique uerba: non conuiciari uos putabo sed uagire uelut infantes miserrimos.' 5. Haec dicet ille cui sapientia contigit, quem animus uitiorum immunis increpare alios, non quia odit, sed in remedium iubet. Adiciet his illa: 'existimatio me uestra non meo nomine sed uestro mouet, quia ~clamitatis~ odisse et lacessere uirtutem bonae spei eiuratio est. Nullam mihi iniuriam facitis, sed ne dis quidem hi qui aras euertunt. Sed malum propositum apparet malumque consilium etiam ibi ubi nocere non potuit. 6. Sic uestras halucinationes fero quemadmodum Iuppiter optimus maximus ineptias poetarum, quorum alius illi alas inposuit, alius cornua, alius adulterum illum induxit et abnoctantem, alius saeuum in deos, alius iniquum in homines, alius raptorem ingenuorum et cognatorum quidem, alius parricidam et regni alieni paternique expugnatorem: quibus nihil aliud actum est quam ut pudor hominibus peccandi demeretur, si tales deos credidissent. 7. Sed quamquam ista me nihil laedant, uestra tamen uos moneo causa: suspicite uirtutem, credite iis qui illam diu secuti magnum quiddam ipsos et quod in dies maius appareat sequi clamant, et ipsam ut deos ac professores eius ut antistites colite et, quotiens mentio sacrarum litterarum interuenerit, fauete linguis. Hoc uerbum non, ut plerique existimant, a fauore trahitur, sed imperat silentium ut rite peragi possit sacrum nulla uoce mala obstrepente; quod multo magis necessarium est imperari uobis, ut quotiens aliquid ex illo proferetur oraculo, intenti et compressa uoce audiatis. 8. Cum sistrum aliquis concutiens ex imperio mentitur, cum aliquis secandi lacertos suos artifex brachia atque umeros suspensa manu cruentat, cum aliqua genibus per uiam repens ululat laurumque linteatus senex et medio lucernam die praeferens conclamat iratum aliquem deorum, concurritis et auditis ac diuinum esse eum, inuicem mutuum alentes stuporem, adfirmatis.' |
|
26. "Каква разлика има между мене глупавия и тебе мъдрия, ако и двамата искаме да притежаваме?" Много голяма, защото у мъдрия човек богатството робува, а у глупавия заповядва; мъдрият не позволява нищо на богатството, а на вас богатството позволява всичко; вие привиквате и се привързвате към него, като че някой ви е обещал, че ще го притежавате вечно, а мъдрият мисли най-много за бедността, когато именно се намира всред богатство. Никой военачалник не вярва никога на мира дотолкова, че да не се готви за война, която, ако и да не се води, е вече обявена. А вас хубавата къща ви кара да бъдете надменни, като че ли тя не може да изгори или да се събори, и богатството ви замайва, като че то не е изложено на никаква опасност и е твърде голямо, за да може да бъде разсипано от съдбата. Вие си играете нехайно с богатството и не предвиждате, каква опасност крие за вас: тъй често и обсадените варвари, като не познават боеви машини, гледат равнодушно на работата на обсадителите и не разбират, защо служат тия неща, които се градят застрашително в далечината. Същото се случва и с вас: вие плесенясвате всред своето богатство и не мислите, колко случайности ви застрашават от всики страни и се канят вече да вземат богата плячка. Тоя, който отнеме богатството на мъдрия, ще му остави всички негови истински блага, защото той живее доволен от настоящето и сигурен за бъдещето. "В нищо", казва славният Сократ или някой друг, който има същото право и власт върху човешките работи, "не съм се убедил така добре, както в това, да не пригаждам своя живот към вашите мнения. Трупайте отвсякъде обичните си думи: ще си помисля, че не ме изобличавате, а хленчите като малки деца." Така ще каже тоя, у когото има мъдрост и комуто освободеният от пороци дух заповядва да укорява другите, не от омраза, а от желание да ги изцери. Към казаното той ще прибави и това: вашата присъда ме вълнува не заради самия мене, а заради вас, защото да нападате добродетелта с викове на омраза, това значи да се откажете от всякаква надежда за поправяне. Вие не ми причинявате никаква вреда, както не причиняват никаква вреда на боговете ония, които събарят техните жертвеници. Но лошо намерение и изобщо лоша замисъл поличава дори и там, дето тя не е могла да докара вреда. Аз понасям вашите брътвежи, както Юпитер, най-добрият и най-велик бог, понася глупостите на поетите, от които един му дава крила, друг - рога, трети го представя като прелюбодеец и нощен скитник, четвърти - като свиреп спрямо боговете, пети - като несправедлив спрямо хората, шести - като похитител на свободни хора и дори на свои родственици, седми - като отцеубиец и похитител на чужд трон. А тъй те са псотигнали само това, да премахнат у хората всякакъв срам от греха, след като повярват, че боговете са такива. Макар тия неща и да не ме засягат, аз ви напомня,м за ваше добро: възприемете добродетелта! Вярвайте на тия, които са вървяли след нея дълго време, разгласят с висок глас, че следват нещо велико и такова, което от ден на ден изглежда по-велико. Почитайте самата нея наравно с боговете, и нейните проповедници наравно със свещенослужителите, И, когато се споменат пред вас свещените и книги, благоговейте с езика си! тоя израз не се свежда към благоговение, както мислят мнозина; но той налага мълчание, за да може свещенодействието да се извърши, както трябва, и без да го смущава някой лош глас. И това именно е много повече необходимо да ви се наложи, за да слушате с внимание и със сподавн глас, каквото изрече тоя оракул. Когато някой върти систър16 и по заповед лъже; когато някой, който е майстор да си сече мишците, окървява ръцете и раменета си с лек замах; когато някой пълзи на колене сред улицата и реве; когато старец, облечен в ленена дреха, носейки клонче лавър и фенер посред бял ден почне да вика, че някой от боговете е разгневен, вие се стичате, слушате и кавате, че той е боговдъхновен и подхранвате взаимно своето нямо очудване.
|
|
[XXVII.1. Ecce Socrates ex illo carcere quem intrando purgauit omnique honestiorem curia reddidit proclamat: 'qui iste furor, quae ista inimica dis hominibusque natura est infamare uirtutes et malignis sermonibus sancta uiolare? Si potestis, bonos laudate, si minus, transite; quod si uobis exercere taetram istam licentiam placet, alter in alterum incursitate. Nam cum in caelum insanitis, non dico sacrilegium facitis sed operam perditis. 2. Praebui ego aliquando Aristophani materiam iocorum, tota illa comicorum poetarum manus in me uenenatos sales suos effudit: inlustrata est uirtus mea per ea ipsa per quae petebatur; produci enim illi et temptari expedit, nec ulli magis intellegunt quanta sit quam qui uires eius lacessendo senserunt: duritia silicis nullis magis quam ferientibus nota est. 3. Praebeo me non aliter quam rupes aliqua in uadoso mari destituta, quam fluctus non desinunt, undecumque moti sunt, uerberare, nec ideo aut loco eam mouent aut per tot aetates crebro incursu suo consumunt. Adsilite, facite impetum: ferendo uos uincam. In ea quae firma et inexsuperabilia sunt quidquid incurrit malo suo uim suam exercet: proinde quaerite aliquam mollem cedentemque materiam in qua tela uestra figantur. 4. Vobis autem uacat aliena scrutari mala et sententias ferre de quoquam? "Quare hic philosophus laxius habitat? quare hic lautius cenat?" Papulas obseruatis alienas, obsiti plurimis ulceribus? hoc tale est quale si quis pulcherrimorum corporum naeuos aut uerrucas derideat quem foeda scabies depascitur. 5. Obicite Platoni quod petierit pecuniam, Aristoteli quod acceperit, Democrito quod neglexerit, Epicuro quod consumpserit; mihi ipsi Alcibiaden et Phaedrum obiectate, ~o uos usu~ maxime felices, cum primum uobis imitari uitia nostra contigerit. 6. Quin potius mala uestra circumspicitis, quae uos ab omni parte confodiunt, alia grassantia extrinsecus, alia in uisceribus ipsis ardentia? Non eo loco res humanae sunt, etiam si statum uestrum parum nostis, ut uobis tantum otii supersit ut in probra meliorum agitare linguam uacet. |
|
27. Ето, Сократ говори от оная тъмница, която той освети със своето влизане и направи по-благородна от всяко народно събрание: "какъв е тоя бяс, какъв е тоя враждебен спрямо боговете и хората нагон да хулите добродетелите и да осквернявате светините със злобни думи? Ако можете, хвалете добрите хора, ако не можете, отминете. А ако ви се харесва да упражнявате тая омразна свада, налитайте един върху друг: защото, когато беснеете срещу небето, аз не казвам, че вършите светотатство, а си хабите труда. Някога аз дадох на Аристофана повод за шеги, и цялата оная сган поет-комици изля върху мене своите отровни подигравки. Самите неща, които трябваше да унизят моята добродетел, я прославиха. За нея е полезно да бъде изкушавана и мамена, и никой не разбира тъй добре, колко голяма е тя, както оня, който е почувствувал нейната сила, каро я е дразнил: най-добре познава твърдостта на кремъка оня, който го удря. Аз ви се предоставям като самотна скала, застанала там, дето морето е плитко. Вълните, от която страна и да идват, не престават да блъскат о нея, обаче с това те не я помръдват от мястото и, и макар да налитат върху нея толкова века наред, те не могат да я съборят. Скочете върху ми, нападнете ме: аз ще ви победя с търпение. Всичко, което напада твърди и непобедими неща, упражнява силата си за свое зло. Затова търсете нещо меко и податливо, в което да могат да се забият вашите стрели. Но вие имате време да се занимавате с нещастията на другите и да казвате за някого: "Защо тоя философ живее разпуснато? Защо оня обядва разкошно?" Как можете да забелязвате пришките по лицата на другите, когато сами се покрити с много язви? Това е все едно някой, когото гложди гнъсна проказа, да се смее на белезите и брадавиците по тялото на някой много хубав човек. И тъй, укорявайте Платона, че обичал парите, Аристотеля, че ги приемал, Демокрита, че ги пренебрегвал, Епикура, че ги пилеел; укорявайте и мене самия задето имам връзки с Алкивиада и Федра, ако и да бихте станали напълно щастливи, щом ви се отдаде да подражавате пороците ни! Защо не гледате своите злини, които ви натискат отвред и от които едни идват отвън, а други пламтят в самите ви вътрешности? Човешкият живот не е тъй поставен, та дори и да не съзнавате своето положение, все пак да разполагате с достатъчно време, за да упражнявате езика си в хулене на тия хора, които са по-добри от вас.
|
|
[XXVIII.1. Hoc uos non intellegitis et alienum fortunae uestrae uultum geritis, sicut plurimi quibus in circo aut theatro desidentibus iam funesta domus est nec adnuntiatum malum. At ego ex alto prospiciens uideo quae tempestates aut immineant uobis paulo tardius rupturae nimbum suum aut iam uicinae uos ac uestra rapturae propius accesserint. Quid porro? nonne nunc quoque, etiam si parum sentitis, turbo quidam animos uestros rotat et inuoluit fugientes petentesque eadem et nunc in sublime adleuatos nunc in infima adlisos cir * * * ?' |
|
28. Вие не разбирате това и приемате вид, който е чужд на вашата участ, както мнозина, които бездействуват в цирка или театъра, тъкмо когато техният дом е потопен в скръб, и те още не са научили за собственото си нещастие. А аз, който гледам от високо, виждам, какви бури ви застрашават - бури, които ще завилнеят над вас и след малко или са вече близко и са готови да грабнат вас и всичко ваше. Какво говоря! Нима дори и сега, колкото и малко да чувствувате вие това, някакъв вихър не върти и не повлича вашите души, които отбягват и желаят едни и същи неща и веднъж се издигат на високо, а друг път падат съвсем низко17?" |
|
