L. Annaeus Seneca De ira * За гнева Превод: До Новат за гнева, в: Избрани диалози, А. Николова, Наука и изкуство, "Философско наследство", 1987   двуезичен | оригинал | превод II I III   1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12  13  14  15  16  17  18  19  20  21  22  23  24  25  26  27  28  29  30  31  32  33  34  35  36  [I.1. Primus liber, Nouate, benigniorem habuit materiam; facilis enim in procliui uitiorum decursus est. Nunc ad exiliora ueniendum est; quaerimus enim ira utrum iudicio an impetu incipiat, id est utrum sua sponte moueatur an quemadmodum pleraque quae intra nos non insciis nobis oriuntur. 2. Debet autem in haec se demittere disputatio ut ad illa quoque altiora possit exsurgere; nam et in corpore nostro ossa neruique et articuli, firmamenta totius et uitalia, minime speciosa uisu, prius ordinantur, deinde haec ex quibus omnis in faciem aspectumque decor est; post haec omnia, qui maxime oculos rapit, color ultimus perfecto iam corpore adfunditur. 3. Iram quin species oblata iniuriae moueat non est dubium; sed utrum speciem ipsam statim sequatur et non accedente animo excurrat, an illo adsentiente moueatur quaerimus. 4. Nobis placet nihil illam per se audere sed animo adprobante; nam speciem capere acceptae iniuriae et ultionem eius concupiscere et utrumque coniungere, nec laedi se debuisse et uindicari debere, non est eius impetus qui sine uoluntate nostra concitatur. Ille simplex est, hic compositus et plura continens: intellexit aliquid, indignatus est, damnauit, ulciscitur: haec non possunt fieri, nisi animus eis quibus tangebatur adsensus est.   I.1. Първата книга, Новате, разглеждаше по-благоприятна тема: лесно е да се впуснеш по стръмните склонове на бездните към порока. Сега се налага да преминем към по-суха материя. Искаме да разберем дали първоизточник на гнева е разумната преценка, или пък вътрешният порив, т. е. дали той се самовъзбужда, или, както при повечето вълнения, за зараждането му е необходимо участието на съзнанието. 2. Размишленията ни трябва да минат и през тези по-ниски сфери, за да могат след това да се издигнат към по-възвишени проблеми. Та нали и в човешкото тяло най-напред се подреждат основните елементи на цялото, най-неприятни на вид, но пък жизнено важни — костите, жилите и ставите, после иде редът на съставките, на които се дължи привлекателността на лицето и външния вид, накрая по готовото вече тяло се разлива тенът, който най-много грабва погледа. 3. Гневната възбуда е резултат на изникналата представа за неправда — в това съмнение няма; но дали гневът се втурва след тази представа незабавно и припва, без да чака духа, или пък тръгва с негово съгласие — това именно искаме да разберем. 4. Според мен той не е самостоятелен, а за да се осмели на какво да е деяние, необходимо е и съгласието на духа: понеже да можеш да възприемеш нанесената неправда, после да се проникнеш от желанието за мъст и накрая да съчетаеш чувството за незаслужена обида с чувството за заслужено отмъщение — всичко това са прояви, нетипични за поривите, които избухват без участие на волята. 5. Те са прости, гневът е сложен и многосъставен; нещо е схванал, възмутил се е, осъдил е, отмъщава: тези моменти не могат да се осъществят, ако и духът не е реагирал на досягащите го дразнители. [II.1. 'Quorsus' inquis 'haec quaestio pertinet?' Vt sciamus quid sit ira; nam si inuitis nobis nascitur, numquam rationi succumbet. Omnes enim motus qui non uoluntate nostra fiunt inuicti et ineuitabiles sunt, ut horror frigida adspersis, ad quosdam tactus aspernatio; ad peiores nuntios surriguntur pili et rubor ad inproba uerba suffunditur sequiturque uertigo praerupta cernentis: quorum quia nihil in nostra potestate est, nulla quominus fiant ratio persuadet. 2. Ira praeceptis fugatur; est enim uoluntarium animi uitium, non ex his quae condicione quadam humanae sortis eueniunt ideoque etiam sapientissimis accidunt, inter quae et primus ille ictus animi ponendus est qui nos post opinionem iniuriae mouet. 3. Hic subit etiam inter ludicra scaenae spectacula et lectiones rerum uetustarum. Saepe Clodio Ciceronem expellenti et Antonio occidenti uidemur irasci. Quis non contra Mari arma, contra Sullae proscriptionem concitatur? Quis non Theodoto et Achillae et ipsi puero non puerile auso facinus infestus est? 4. Cantus nos nonnumquam et citata modulatio instigat Martiusque ille tubarum sonus; mouet mentes et atrox pictura et iustissimorum suppliciorum tristis aspectus; 5. inde est quod adridemus ridentibus et contristat nos turba maerentium et efferuescimus ad aliena certamina. Quae non sunt irae, non magis quam tristitia est quae ad conspectum mimici naufragii contrahit frontem, non magis quam timor qui Hannibale post Cannas moenia circumsidente lectorum percurrit animos, sed omnia ista motus sunt animorum moueri nolentium, nec adfectus sed principia proludentia adfectibus. 6. Sic enim militaris uiri in media pace iam togati aures tuba suscitat equosque castrenses erigit crepitus armorum. Alexandrum aiunt Xenophanto canente manum ad arma misisse.   II.1. «Каква е целта на подобно проучване?» — питаш ти. Да опознаем същността на гнева. Понеже ако се поражда спонтанно, той никога няма да отстъпи пред разума. Всички неволеви реакции са непобедими и непредотвратими, както например настръхването от пръски студена вода или отвращението при допир с някои тела; при лоши вести косите ни настръхват, при груби думи се изчервяваме, погледнем ли отвисоко, свят ни се завива. Понеже никоя от горните реакции не е в наша власт, никакво разумно съображение не е в състояние да я предотврати. 2. Гневът се поддава на въздействието на съвети, тъй като е волева неправилна реакция на душата, не влиза в числото на тези, които настъпват поради известни характерни за човека особености и затова не отминават дори най-мъдрите. Между тях трябва да поставим н онази начална тръпка, която пронизва духа ни при мисълта за неправда. 3. Можем да я усетим и по време на театрално представление, и при четене на книги за древни събития. Често оставяме впечатлението, че изпитваме гняв към Клодий, гонителя на Цицерон1, и към Антоний, неговия убиец2. Кой ли не се пали срещу Марий с неговите армии, срещу Сула с неговите проскрибции3? Кой е останал безразличен към Теодот и към Ахил и към невръстното дете, решило се на недетинско престъпление4? 4. Понякога една песен или бързият ритъм, или пък звуците на бойни тръби ни карат да подскочим; трепват душите и при вида на някоя жестока картина и при страшната гледка на някое напълно заслужено наказание. 5. По същата причина, когато се смеят околните, прихваме и ние, сред тълпа опечалени се омърлушваме. при чуждите спорове се разгорещяваме. Но не гняв е това чувство: по същия начин не тъга помрачава челата ни, когато наблюдаваме на сцената някакво мнимо корабокрушение, не страх кара душите да тръпнат, когато четем как Ханибал обсадил Рим след битката при Кана5: това са все колебания на душата, която се бори срещу разколебаването, те не са афекти, а прелюдии към афектите. 6. Така дори сред мир и покой преминалият към цивилен живот войник наостря слух при боен сигнал, при звън на оръжие бойните коне започват да се мятат безпокойно. Разправят, че както слушал песента на Ксенофант, Александър посегнал към меча6. [III.1. Nihil ex his quae animum fortuito inpellunt adfectus uocari debet: ista, ut ita dicam, patitur magis animus quam facit. Ergo adfectus est non ad oblatas rerum species moueri, sed permittere se illis et hunc fortuitum motum prosequi. 2. Nam si quis pallorem et lacrimas procidentis et inritationem umoris obsceni altumue suspirium et oculos subito acriores aut quid his simile indicium adfectus animique signum putat, fallitur nec intellegit corporis hos esse pulsus. 3. Itaque et fortissimus plerumque uir dum armatur expalluit et signo pugnae dato ferocissimo militi paulum genua tremuerunt et magno imperatori antequam inter se acies arietarent cor exiluit et oratori eloquentissimo dum ad dicendum componitur summa riguerunt. 4. Ira non moueri tantum debet sed excurrere; est enim impetus; numquam autem impetus sine adsensu mentis est, neque enim fieri potest ut de ultione et poena agatur animo nesciente. Putauit se aliquis laesum, uoluit ulcisci, dissuadente aliqua causa statim resedit: hanc iram non uoco, motum animi rationi parentem: illa est ira quae rationem transsilit, quae secum rapit. 5. Ergo prima illa agitatio animi quam species iniuriae incussit non magis ira est quam ipsa iniuriae species; ille sequens impetus, qui speciem iniuriae non tantum accepit sed adprobauit, ira est, concitatio animi ad ultionem uoluntate et iudicio pergentis. Numquam dubium est quin timor fugam habeat, ira impetum; uide ergo an putes aliquid sine adsensu mentis aut peti posse aut caueri.   III.1. Никой случаен дразнител на духа не трябва да бъде окачествяван като афект: при тях духът е, тъй да се каже, не толкова виновник, колкото потърпевш. Следователно афектът предполага не простото отреагиране на представите за нещата, а пълното отдаване на тези представи и увличане по това непредсказуемо движение. 2. Ако някой си представя, че побледняването, рукналите сълзи, възбудата на половите органи, дълбоката въздишка, внезапно настървеният поглед и прочее подобни явления са симптоми за афектите и знаци за душевното състояние, той дълбоко се лъже и не схваща, че това са все реакции на тялото. 3. Затова и най-големият храбрец побледнява, докато си слага доспехите, и най-войнственият боец усеща как при сигнал за битка коленете му се разтреперват, и сърцето на големия пълководец бие до пръсване, преди двете войски да се сблъскат, и докато се настройва за реч, и най-красноречивият оратор чувствува ръцете н краката му да изстиват и се вцепеняват. 4. Гневът трябва не само да тръгне, но и да избие навън — нали е порив? А поривът винаги се осъществява със съгласието на духа, понеже без знанието на духа и дума не може да става за някакво отмъщение и някакво наказание. Еди-кой си се почувствувал засегнат, имал желание да отмъсти — поради известни съображения се разубедил и бързо-бързо се отказал. За мен подобно душевно вълнение, покорно пред разума, не е гняв. Гневът е вълнение, което надскача разума, което завлича. 5. Следователно когато душата бъде разтърсена от представата за неправда, нейната първа реакция не е гняв, също както не е гняв и самата представа за неправда. Следващият пристъп, при който представата за неправда е не само възприета, но е и санкционирана от разума като неправда, е вече гняв, една душевна възбуденост, гонеща отмъщение въз основа на разумна преценка и със съгласието на волята. Няма съмнение, че страхът тика към бягство, гневът — към нападателност. В такъв случай хубавичко внимавай: може ли според теб без съгласието на мисълта човек да напада или да се пази? [IV.1. Et ut scias quemadmodum incipiant adfectus aut crescant aut efferantur, est primus motus non uoluntarius, quasi praeparatio adfectus et quaedam comminatio; alter cum uoluntate non contumaci, tamquam oporteat me uindicari cum laesus sim, aut oporteat hunc poenas dare cum scelus fecerit; tertius motus est iam inpotens, qui non si oportet ulcisci uult sed utique, qui rationem euicit. 2. Primum illum animi ictum effugere ratione non possumus, sicut ne illa quidem quae diximus accidere corporibus, ne nos oscitatio aliena sollicitet, ne oculi ad intentationem subitam digitorum comprimantur: ista non potest ratio uincere, consuetudo fortasse et adsidua obseruatio extenuat. Alter ille motus, qui iudicio nascitur, iudicio tollitur.   IV.1. И ето за твое сведение как започват афектите, как се развиват и как избиват навън. В първия стадий поривът е неволеви, един вид подготовка и, тъй да се каже, заплашително наближаване на афекта; във втория вече участвува волята в нейната ненастойчива форма с мотивировка като «Длъжен съм да отмъстя, понеже съм засегнат» или «Този и този трябва да бъде наказан, понеже е сторил престъпление»; в третия стадий вълнението е вече необуздаемо, при него желанието е не наказание по необходимост, но наказание на всяка цена; тогава разумът търпи пълно поражение. 2. Чрез разума не можем се опази, както от първия душевен трепет, тъй и от споменатите неволеви телесни реакции: и чуждата прозявка ще ни накара да се прозеем, и очите ще се затворят при ненадейно насочване на пръстите към тях. Над тези реакции разумът е неспособен да се наложи, възможно е само да ги поотслабим в резултат на непрекъснато зорко внимание и развиване на известни навици. Но вторият стадий от разума се поражда, от разума се и прекъсва. [V.1. Illud etiamnunc quaerendum est, ii qui uulgo saeuiunt et sanguine humano gaudent, an irascantur cum eos occidunt a quibus nec acceperunt iniuriam nec accepisse ipsos existimant: qualis fuit Apollodorus aut Phalaris. 2. Haec non est ira, feritas est; non enim quia accepit iniuriam nocet, sed parata est dum noceat uel accipere, nec illi uerbera lacerationesque in ultionem petuntur sed in uoluptatem. 3. Quid ergo? Origo huius mali ab ira est, quae ubi frequenti exercitatione et satietate in obliuionem clementiae uenit et omne foedus humanum eiecit animo, nouissime in crudelitatem transit; rident itaque gaudentque et uoluptate multa perfruuntur plurimumque ab iratorum uultu absunt, per otium saeui. 4. Hannibalem aiunt dixisse, cum fossam sanguine humano plenam uidisset, 'o formosum spectaculum!' Quanto pulchrius illi uisum esset, si flumen aliquod lacumque conplesset! Quid mirum si hoc maxime spectaculo caperis, innatus sanguini et ab infante caedibus admotus? Sequetur te fortuna crudelitati tuae per uiginti annos secunda dabitque oculis tuis gratum ubique spectaculum; uidebis istud et circa Trasumennum et circa Cannas et nouissime circa Carthaginem tuam. 5. Volesus nuper, sub diuo Augusto proconsul Asiae, cum trecentos uno die securi percussisset, incedens inter cadauera uultu superbo, quasi magnificum quiddam conspiciendumque fecisset, graece proclamauit 'o rem regiam!' Quid hic rex fecisset? Non fuit haec ira sed maius malum et insanabile.   V.1. Налага се да разберем също дали неприкрито жестоките садисти, като например Аполодор и Фаларис7, които се радват при вида на човешки кърви, изпитват гняв в момента, когато убиват хора, от които ни са били оскърбени, ни са се мислели за оскърбени. 2. Но това вече не е гняв, а зверска жестокост, която вреди не защото е понесла неправда, но е готова на неправда да се изложи само и само да напакости; тя иска да бичува и разтерзава не за наказание, а за собствено удоволствие. 3. Но защо така? Източник на злото си остава гневът: ако е оставен често да избухва и да се засища, той изличава чувството за толерантност, изтръгва от душата човечността и накрай се превръща в жестокост. Затова такива хора се смеят и радват, от удоволствие ликуват, а изразът им не издава ни най-малък гняв: безстрастно си свирепеят. 4. Разправят, че когато Ханибал видял един пълен с човешка кръв ров, възкликнал: «О, каква прекрасна гледка!» Сигурно още по-прекрасни щяха да му се сторят някое езеро или някоя река от кръв! Нищо чудно, че тъкмо тази гледка е пленила душата му: нали с кръв е бил закърмен и от най-ранно детство е бил посветен в убийства! Цели двадесет години, Ханибале, спътник ще ти бъде съдбата — покровителка на твоята жестокост, и по цял свят ще ти предлага гледка—разтуха за очите ти: ще я видиш и при Тразименското езеро, и при Кана, и накрай при твоя собствен Картаген8. 5. По времето на божествения Август Волез, проконсул на Азия, наредил триста души да бъдат посечени в един и същи ден9; и когато минавал сред труповете с такова горделиво изражение, сякаш бил извършил кой знае какво велико и чутовато дело, рекъл на гръцки: «О, деяние, за цар достойно!» А какво ли пък щеше да направи той, ако беше цар? Не гняв го е обладавал, а зло по-голямо, зло нелечимо. [VI.1. 'Virtus' inquit 'ut honestis rebus propitia est, ita turpibus irata esse debet.' Quid si dicat uirtutem et humilem et magnam esse debere? Atqui hoc dicit qui illam extolli uult et deprimi, quoniam laetitia ob recte factum clara magnificaque est, ira ob alienum peccatum sordida et angusti pectoris est. 2. Nec umquam committet uirtus ut uitia dum compescit imitetur; iram ipsam castigandam habet, quae nihilo melior est, saepe etiam peior iis delictis quibus irascitur. Gaudere laetarique proprium et naturale uirtutis est: irasci non est ex dignitate eius, non magis quam maerere; atqui iracundiae tristitia comes est et in hanc omnis ira uel post paenitentiam uel post repulsam reuoluitur. 3. Et si sapientis est peccatis irasci, magis irascetur maioribus et saepe irascetur: sequitur ut non tantum iratus sit sapiens sed iracundus. Atqui si nec magnam iram nec frequentem in animo sapientis locum habere credimus, quid est quare non ex toto illum hoc adfectu liberemus? 4. Modus enim esse non potest, si pro facto cuiusque irascendum est; nam aut iniquus erit, si aequaliter irascetur delictis inaequalibus, aut iracundissimus, si totiens excanduerit quotiens iram scelera meruerint.   VI.1. «Щом добродетелта е благосклонна към почтенността — говорят този и онзи —тогава тя е длъжна да изпитва гняв към непочтеността.» Но може ли да се говори, че добродетелта трябва да бъде и велика, и долна? А точно така твърдят ония, които изискват от нея и да се възвисява, и да се принизява: понеже прекрасна и благородна е радостта заради всяко право дело, грозен и тесногръд е гневът заради чуждото прегрешение. 2. И докато обуздава порока, добродетелта няма да си позволи дори за миг да прибегне към неговите средства за действие: задачата й е наказанието на гнева, който не само че не е по-добър, ами е много по-лош от всички прегрешения, които са го предизвикали. Радостта и веселието са естествено присъщи за добродетелта състояния, под нейно достойнство е н да се гневи, и да скърби; а спътник на гневливостта е лошото настроение, в което гневът се превръща при всеки неуспех и при всяко разкаяние. 3. И ако в характера на мъдрия човек е да се гневи на прегрешенията, то тяхното нарастване ще предизвика у него все по-голям и все по-чест гняв. Следователно мъдрият не само изпитва гняв, но е и склонен към гневливост. Но ако сме уверени, че душата на мъдреца не дава достъп ни за голям, ни за чест гняв, то защо не го освободим напълно от този афект? 4. Нали ако гневът на мъдрия трябва да отговаря на големината на всяка простъпка, той няма да може да спази мярата и или ще се покаже несправедлив, ако за две различни прегрешения се гневи в еднаква степен, или пък ще бъде връх на гневливост, ако кипва винаги щом престъплението си го заслужава? [VII.1. Et quid indignius quam sapientis adfectum ex aliena pendere nequitia? Desinet ille Socrates posse eundem uultum domum referre quem domo extulerat? Atqui si irasci sapiens turpiter factis debet et concitari contristarique ob scelera, nihil est aerumnosius sapiente: omnis illi per iracundiam maeroremque uita transibit. 2. Quod enim momentum erit quo non inprobanda uideat? Quotiens processerit domo, per sceleratos illi auarosque et prodigos et inpudentis et ob ista felices incedendum erit; nusquam oculi eius flectentur ut non quod indignentur inueniant: deficiet si totiens a se iram quotiens causa poscet exegerit. 3. Haec tot milia ad forum prima luce properantia, quam turpes lites, quanto turpiores aduocatos habent! Alius iudicia patris accusat, quae <non> mereri satius fuit, alius cum matre consistit, alius delator uenit eius criminis cuius manifestior reus est; et iudex damnaturus quae fecit eligitur et corona pro mala causa stat bona patroni uoce corrupta.   VII.1. Що за подигравка към мъдрия! Чувствата му да зависят от проклетията на околните! Значи Сократ да не се връща у дома си със същото спокойно изражение, с което е излязъл навън? Но ако мъдрият е длъжен от всяко безобразие да се ядосва и от всяко престъпление да се дразни и помрачнява, тогава той ще бъде олицетворение на безкрайната тревожност: целият му живот ще мине в гняв и скръб. 2. Че има ли миг, в който няма да вижда гледки, заслужаващи единствено порицание? Излезе ли от дома си, очаква го път сред престъпници и скъперници, и разсипници, и безсрамници — всички до един доволни и предоволни от пороците си; където и да обърне очи, все ще се намери нещо, което да ги отврати; сили няма да му останат, ако при всеки наложителен случай изстисква от себе си нов пристъп на гняв. 3. Тези хиляди тълпи, юрнали се на форума от ранни зори! Какви долни спорове водят те, какви още по-долни адвокати си водят! Този недоволствува от решението на баща си — а колко по-правилно е благоговейно да го зачете! Оня там с майка си се сдърпал, трети тича да клевети за престъпление, в което очевидно самият той е замесен; и за съдия, който да накаже престъпленията, се избира самият престъпник и благодарение на сръчната реч на защитата неправдата се обгражда с поддръжници. [VIII.1. Quid singula persequor? Cum uideris forum multitudine refertum et saepta concursu omnis frequentiae plena et illum circum in quo maximam sui partem populus ostendit, hoc scito, istic tantundem esse uitiorum quantum hominum. 2. Inter istos quos togatos uides nulla pax est: alter in alterius exitium leui compendio ducitur; nulli nisi ex alterius iniuria quaestus est; felicem oderunt, infelicem contemnunt; maiorem grauantur, minori graues sunt; diuersis stimulantur cupiditatibus; omnia perdita ob leuem uoluptatem praedamque cupiunt. Non alia quam in ludo gladiatorio uita est cum isdem uiuentium pugnantiumque. 3. Ferarum iste conuentus est, nisi quod illae inter se placidae sunt morsuque similium abstinent, hi mutua laceratione satiantur. ~Hoc uno~ ab animalibus mutis differunt, quod illa mansuescunt alentibus, horum rabies ipsos a quibus est nutrita depascitur.   VIII.1. Но защо изреждам отделни случаи? Виждаш ли форума, нагъчкан човек до човек, и Септата10, пълна със стекли се отвред многолюдни тълпи, и Големия цирк11, където се излага на показ по-голямата част от народа? Знай: колкото хора, толкова и пороци има там. 2. Виждаш ги — без оръжие са, а помежду им никакъв мир; заради някаква дребна изгода единият тръгва да убива другия; всяка печалба е за сметка на нечия неправда; мразят късметлията, презират кутсузлията; не понасят никого, който е над тях, непоносими са за всекиго, който е под тях. Живеят като гладиаторите в техните школи: с едни и същи хора и си пият и се бият. 3. Същинско сборище на диви зверове! Само дето зверовете не се нападат помежду си и не си позволяват да хапят себеподобните си, а хората утоляват своя глад, като се разкъсват един друг. Основната разлика между тях и безсловесните животни е, че животните свикват да са кротки със своите гледачи, а бесовете на човека унищожават оня, който ги е отхранил. [IX.1. Numquam irasci desinet sapiens, si semel coeperit: omnia sceleribus ac uitiis plena sunt; plus committitur quam quod possit coercitione sanari; certatur ingenti quidem nequitiae certamine. Maior cotidie peccandi cupiditas, minor uerecundia est; expulso melioris aequiorisque respectu quocumque uisum est libido se inpingit, nec furtiua iam scelera sunt: praeter oculos eunt, adeoque in publicum missa nequitia est et in omnium pectoribus eualuit ut innocentia non rara sed nulla sit. 2. Numquid enim singuli aut pauci rupere legem? undique uelut signo dato ad fas nefasque miscendum coorti sunt: non hospes ab hospite tutus, non socer a genero; fratrum quoque gratia rara est; imminet exitio uir coniugis, illa mariti; lurida terribiles miscent aconita nouercae, filius ante diem patrios inquirit in annos. 3. Et quota ista pars scelerum est? Non descripsit castra ex una parte contraria et parentium liberorumque sacramenta diuersa, subiectam patriae ciuis manu flammam et agmina infestorum equitum ad conquirendas proscriptorum latebras circumuolitantia et uiolatos fontes uenenis et pestilentiam manu factam et praeductam obsessis parentibus fossam, plenos carceres et incendia totas urbes concremantia dominationesque funestas et regnorum publicorumque exitiorum clandestina consilia, et pro gloria habita quae, quam diu opprimi possunt, scelera sunt, raptus ac stupra et ne os quidem libidini exceptum. 4. Adde nunc publica periuria gentium et rupta foedera et in praedam ualidioris quidquid non resistebat abductum, circumscriptiones furta fraudes infitiationes quibus trina non sufficiunt fora. Si tantum irasci uis sapientem quantum scelerum indignitas exigit, non irascendum illi sed insaniendum est.   IX.1. Започне ли веднъж да се гневи мъдрият, край няма да има: престъпления и пороци изпълват целия свят; простъпките надминават възможността за изцеление чрез наказание; голямата надпревара е кой кого по поквара да надпревари; от ден на ден страстите стават все по-големи, благоприличието — все по-малко; прокудено е уважението към доброто и справедливостта — и похотта се нахвърля накъдето й скимне; злодействата не се прикриват — те шествуват пред очите на всички; а покварата е проникнала тъй дълбоко сред обществото и така е покорила сърцата, че незлобливостта е станала не просто рядкост: нея въобще я няма. 2. Че да не би единични лица или само двама-трима да нарушават моралните закони? От вси страни като по даден сигнал са се юрнали да нарушават границата между добро и зло: От стопанина гостът се плаши, тъстът от зетя, дори любовта между братя е рядка. Мисли мъжът гибелта на жена си, а тя на съпруга, мащехи в тайни напитки отровна самакитка сипят, смъртния час на бащата синът преди време издиря12! 3. И това е само една нищожна частица от престъпленията! Поетът не е споменал за военните станове на враждуващи едноутробни братя и за бащи и синове, положили клетва за вярност пред различни пълководци, за факлата на пожар, хвърлена срещу родината от ръката на неин гражданин, и за глутниците настървени конници, кръжащи в търсене скривалищата на проскрибираните, за отровените изворни води, н за епидемиите, разпространявани от човешка ръка, и за окопите, изровени около обсадените родители, и за претъпканите затвори, и за пожарищата, изпепеляващи цели градове, за гибелното единовластие, за потайните кроежи, целещи унищожение на царства и държави, и за всички ония деяния, които сега носят слава, но докато са могли да бъдат осуетени, са се броели за престъпления: грабежи, изнасилвания п гнусотии, оскверняващи дори човешката уста13. 4. Притури и лъжливите клетви на цели племена, и нарушенията на съюзнически договори, и отвличането на всичко и всички, които не са оказвали съпротива на по-силния, притури задкулисните игри, кражбите, лъжите, обвиненията: за тях и три форума няма да стигнат14! Ако настояваш мъдрият да се гневи толкова, колкото заслужават тези безобразни престъпления, той ще трябва да изпадне не в гняв и ярост, а в лудост. [X.1. Illud potius cogitabis, non esse irascendum erroribus. Quid enim si quis irascatur in tenebris parum uestigia certa ponentibus? Quid si quis surdis imperia non exaudientibus? Quid si pueris, quod neglecto dispectu officiorum ad lusus et ineptos aequalium iocos spectent? Quid si illis irasci uelis qui aegrotant senescunt fatigantur? Inter cetera mortalitatis incommoda et hoc est, caligo mentium nec tantum necessitas errandi sed errorum amor. 2. Ne singulis irascaris, uniuersis ignoscendum est, generi humano uenia tribuenda est. Si irasceris iuuenibus senibusque quod peccant, irascere infantibus: peccaturi sunt. Numquis irascitur pueris, quorum aetas nondum nouit rerum discrimina? maior est excusatio et iustior hominem esse quam puerum. 3. Hac condicione nati sumus, animalia obnoxia non paucioribus animi quam corporis morbis, non quidem obtusa nec tarda, sed acumine nostro male utentia, alter alteri uitiorum exempla: quisquis sequitur priores male iter ingressos, quidni habeat excusationem, cum publica uia errauerit? 4. In singulos seueritas imperatoris destringitur, at necessaria uenia est ubi totus deseruit exercitus. Quid tollit iram sapientis? turba peccantium. Intellegit quam et iniquum sit et periculosum irasci publico uitio. 5. Heraclitus quotiens prodierat et tantum circa se male uiuentium, immo male pereuntium uiderat, flebat, miserebatur omnium qui sibi laeti felicesque occurrebant, miti animo, sed nimis inbecillo: et ipse inter deplorandos erat. Democritum contra aiunt numquam sine risu in publico fuisse; adeo nihil illi uidebatur serium eorum quae serio gerebantur. Vbi istic irae locus est? aut ridenda omnia aut flenda sunt. 6. Non irascetur sapiens peccantibus. Quare? quia scit neminem nasci sapientem sed fieri, scit paucissimos omni aeuo sapientis euadere, quia condicionem humanae uitae perspectam habet; nemo autem naturae sanus irascitur. Quid enim si mirari uelit non in siluestribus dumis poma pendere? Quid si miretur spineta sentesque non utili aliqua fruge conpleri? Nemo irascitur ubi uitium natura defendit. 7. Placidus itaque sapiens et aequus erroribus, non hostis sed corrector peccantium, hoc cotidie procedit animo: 'multi mihi occurrent uino dediti, multi libidinosi, multi ingrati, multi auari, multi furiis ambitionis agitati.' Omnia ista tam propitius aspiciet quam aegros suos medicus. 8. Numquid ille cuius nauigium multam undique laxatis conpagibus aquam trahit nautis ipsique nauigio irascitur? occurrit potius et aliam excludit undam, aliam egerit, manifesta foramina praecludit, latentibus et ex occulto sentinam ducentibus labore continuo resistit, nec ideo intermittit quia quantum exhaustum est subnascitur. Lento adiutorio opus est contra mala continua et fecunda, non ut desinant, sed ne uincant.   Х.1. Проникни се по-добре от мисълта, че на грешките не бива с гняв да отвръщаш. Какво ще стане, ако вземем да се ядосваме на вървящите по тъмен път, задето пристъпяли с колеблива крачка, на глухите, че не чували какво им се нарежда, или на децата, че не си гледали съвестно задълженията, ами се заплесвали по игрите и глупавите шеги на своите връстници? Че какво ще стане, ако те прихване да се ядосваш, че хората боледували, че стареели, че се уморявали. Между лошите страни на човешкия жребий е и умственото заслепение, а освен него невъзможността да се избягнат заблужденията, че и любовта към заблудата. 2. За да не се гневиш на всеки поотделно, си длъжен да простиш на всички, опрощение трябва да получи целият човешки род. Щом се гневиш на млади и стари, че грешат, разгневи се и на бебетата: на тях им предстои да грешат. Но нима някой се ядосва па едно дете, което поради възрастта си не познава още различията между нещата? По-сериозно и по-справедливо основание да го извиниш е не фактът, че е дете, а фактът, че е човек. 3. Законите на природата са ни създали като живи същества, изложени на множество телесни и на не по-малко душевни увреждания, и все пак същества не тъпи и мудни, но зле използуващи остротата на мисълта си, взаимни учители по порочност. Еди-кой си тръгнал след кривналите по лош път: че как да не го извиним, щом цялото общество е в безпътица? 4. Към отделния войник пълководецът ще прояви строгост, но когато е дезертирала цялата войска, той е длъжен непременно да прости. Кой премахва гнева на мъдрия?. Хилядите тълпи прегрешили: разбира той и колко е несправедливо, и колко е опасно да се гневи на един всеобщ недостатък. 5. Когато Хераклит излизал от дома си и виждал колко много хора около него зле живеят, или, още по-точно, зле гинат, винаги започвал да плаче, да се вайка за всички, които срещал весели и щастливи: милозлива, свръхчувствителна душа е бил той, сам е заслужавал оплакване! За Демокрит, напротив, разказват, че докато бил сред хора, не спирал да се смее: толкова несериозно му се струвало всичко, което те вършели с най-дълбока сериозност15. Къде ти тук място за гняв! Всичко наоколо е или за плач, или за смях! 6. Мъдрият няма да изпита гняв към прегрешаващия. Защо? Знае той: човек не се ражда мъдър, а мъдър става, знае, че сред много и много човешки поколения на пръсти се броят достигналите до мъдростта, защото е прозрял законите на човешкото съществуване. А никой разумен човек не се гневи на природата. Че какво ще стане, ако вземе да се чуди, че по горските шубраци не висят плодове, ако започне да се диви, че трънаците и храсталаците не са отрупани с някакви полезни овощия? Никой не се гневи на недостатък, който си има природно оправдание. 7. Затова и мъдрият, който е благ и справедлив съдия на прегрешенията, който не воюва със заблудените, но ги поправя, всеки ден ще излиза сред хората с мисълта: «По пътя си ще срещна много пияници, много развратници, много неблагодарници, много скъперници, много луди от амбиция честолюбци.» Всички тези случаи той ще разглежда със същата благонамереност, с която лекарят гледа своите болни. 8. Нима когато някой плавателен съд започне да пропуща вода през цепнатините, образувани от разхлабените сглобки, стопанинът се разярява и на своя кораб, и на своите моряци? Не! По-скоро той взема предпазни мерки, оттук прегражда пътя на вълните, оттам ги изгребва, видимите пробойни запушва, непрестанно се бори срещу невидимите, през които трюмът незабележимо се пълни, и не спира работата си заради това, че колкото вода е изгребал, толкова избива отново. Срещу бедите, които се разрастват нашироко и непрестанно, трябва да се прилага бавно противодействие, чиято цел е не да ги премахне, а да им надделее. [XI.1. 'Vtilis est' inquit 'ira, quia contemptum effugit, quia malos terret.' Primum ira, si quantum minatur ualet, ob hoc ipsum quod terribilis est et inuisa est; periculosius est autem timeri quam despici. Si uero sine uiribus est, magis exposita contemptui est et derisum non effugit; quid enimest iracundia in superuacuum tumultuante frigidius? 2. Deinde non ideo quaedam, quia sunt terribiliora, potiora sunt, nec hoc sapienti dici uelim: 'quod ferae, sapientis quoque telum est, timeri.' Quid? non timetur febris, podagra, ulcus malum? Numquid ideo quicquam in istis boni est? At contra omnia despecta foedaque et turpia ~ipso quo~ timentur. Sic ira per se deformis est et minime metuenda, at timetur a pluribus sicut deformis persona ab infantibus. 3. Quid quod semper in auctores redundat timor nec quisquam metuitur ipse securus? Occurrat hoc loco tibi Laberianus ille uersus qui medio ciuili bello in theatro dictus totum in se populum non aliter conuertit quam si missa esset uox publici adfectus: necesse est multos timeat quem multi timent. 4. Ita natura constituit ut quidquid alieno metu magnum est a suo non uacet. Leonum quam pauida sunt ad leuissimos sonos pectora! acerrimas feras umbra et uox et odor insolitus exagitat: quidquid terret et trepidat. Non est ergo quare concupiscat quisquam sapiens timeri, nec ideo iram magnum quiddam putet quia formidini est, quoniam quidem etiam contemptissima timentur, ut uenena et ossa pestifera et morsus. 5. Nec mirum est, cum maximos ferarum greges linea pinnis distincta contineat et in insidias agat, ab ipso adfectu dicta formido; uanis enim uana terrori sunt. Curriculi motus rotarumque uersata facies leones redegit in caueam, elephantos porcina uox terret. 6. Sic itaque ira metuitur quomodo umbra ab infantibus, a feris rubens pinna. Non ipsa in se quicquam habet firmum aut forte, sed leues animos mouet.   XI.1. «Гневът — заявяват някои — е полезен, понеже защитава от презрението, понеже буди страх сред злите хора.» Първо, ако силите на гнева отговарят на заплахите му, то именно защото буди страх, той буди и неприязън —а да будиш у хората страх е по-опасно, отколкото да будиш презрение. Ако пък му липсват сили, той е много по-уязвим за презрението и става смешен. Че какво по-нелепо от гняв, който се пеняви, пeняви — и толкова!2. И друго: от това, че едно нещо е страшно» то не става по-привлекателно. Не бих искал за мъдрия да се говори: «Той разчита на същото оръжие, на което и дивият звяр: да всява ужас.» Ами треската, подаграта, лютата язва — те не плашат ли? Да не би заради това да имат някаква стойност? Не е ли точно обратното, не са ли те отвратителни, грозни и гадни, не будят ли страх точно заради това? Тъй е и с гнева: той е грозен сам по себе си и съвсем не заслужава страха ни, но плаши повече хора тъй, както една грозна маска плаши делата. 3. А и не рикошира ли винаги срещу своя причинител? Кой виновник за страхове е живял в безметежно спокойствие? Спомни си прочутия стих на Лаберий! Когато в разгара на гражданските войни той прозвучал от сцената, народът го приел като гласно откровение на собствените му чувства: Мнозина плашиш — от мнозина се плаши16! 4. В естествения ред на нещата е собствени страхове да не липсват на този, който е страшилище в чуждите очи. Какъв трепет обхваща сърцето на лъва и при най-слаб звук! Една сянка, един вик, една непозната миризма карат да подскочи и най-лютия звяр. Който страхом плаши, страхом и трепери. По тази причина никой мъдър човек няма да възжелае да се превърне в плашилище, нито пък ще вижда в гнева някаква величавост заради неговата страховитост: че нали страх будят и такива отвратителни неща като отровата17, като заразителните трупове и ухапванията? 5. И нищо чудно, че цели огромни стада диви животни могат да бъдат обградени и вкарани в клопка само от едно въженце, накичено с пъстри перца, чието въздействие е дало основание и за името му «плашило»: нали глупостта от глупости се плаши? Една движеща се каруца, въртящите се колела карат лъвовете да се прибират по клетките си, слоновете се плашат от свинско грухтене18. 6. Страхът от гнева не се различава от страха, който децата изпитват при една сянка, а зверовете — при едно червено перце. Не носи той никаква сила и крепкост, а само кара колебливите души да се вълнуват. [XII.1. 'Nequitia' inquit 'de rerum natura tollenda est, si uelis iram tollere; neutrum autem potest fieri.' Primum potest aliquis non algere, quamuis [ex rerum natura] hiemps sit, et non aestuare, quamuis menses aestiui sint: aut loci beneficio aduersus intemperiem anni tutus est aut patientia corporis sensum utriusque peruicit. 2. Deinde uerte istud: necesse est prius uirtutem ex animo tollas quam iracundiam recipias, quoniam cum uirtutibus uitia non coeunt, nec magis quisquam eodem tempore et iratus potest esse et uir bonus quam aeger et sanus. 3. 'Non potest' inquit 'omnis ex animo ira tolli, nec hoc hominis natura patitur.' Atqui nihil est tam difficile et arduum quod non humana mens uincat et in familiaritatem perducat adsidua meditatio, nullique sunt tam feri et sui iuris adfectus ut non disciplina perdomentur. 4. Quodcumque sibi imperauit animus optinuit: quidam ne umquam riderent consecuti sunt; uino quidam, alii uenere, quidam omni umore interdixere corporibus; alius contentus breui somno uigiliam indefatigabilem extendit; didicerunt tenuissimis et aduersis funibus currere et ingentia uixque humanis toleranda uiribus onera portare et in inmensam altitudinem mergi ac sine ulla respirandi uice perpeti maria. Mille sunt alia in quibus pertinacia inpedimentum omne transcendit ostenditque nihil esse difficile cuius sibi ipsa mens patientiam indiceret. 5. Istis quos paulo ante rettuli aut nulla tam pertinacis studii aut non digna merces fuit quid enim magnificum consequitur ille qui meditatus est per intentos funes ire, qui sarcinae ingenti ceruices supponere, qui somno non summittere oculos, qui penetrare in imum mare? et tamen ad finem operis non magno auctoramento labor peruenit: 6. nos non aduocabimus patientiam, quos tantum praemium expectat, felicis animi inmota tranquillitas? Quantum est effugere maximum malum, iram, et cum illa rabiem saeuitiam crudelitatem furorem, alios comites eius adfectus!   XII.1. «Ако искаш да премахнеш гнева — заявяват някои, — трябва да премахнеш покварата от природата на нещата: а и едното, и другото е невъзможно.» Първо: възможно е дори зиме човек да не зъзне от студ и дори лете да не се топи от горещина: или местоположението му го защитава от крайностите на сезоните, или пък телесната му издръжливост е превъзмогнала чувствителността и в двете направления. 2. Хайде, сега размени местата на условието и следствието: за да се настани гневливост в душата, е необходимо от нея да бъде изтръгната добродетелта, понеже пороци и добродетели взаимно се изключват и възможността един и същи човек да бъде в един и същ момент и разгневен, и истински добър е същата, както и да бъде едновременно и болен, и здрав. 3. «Невъзможно е — казват те — гневът да бъде изцяло премахнат от душата: човешката природа не допуща това.» Но не съществуват такива трудности и такива непреодолими препятствия, които човешкият дух да не може да преодолее, а непрестанните упражнения да не превърнат в обичайно ежедневие. Всеки афект, колкото и да е див и своеволен, може да бъде дисциплиниран и опитомен. 4. Каквото си е заповядал човешкият дух, постигал го е: има люде, които са си наложили никога да не се усмихват, едни са лишили тялото си от вино, други — от секс, трети — от всякакъв вид течности19; някои се задоволяват с малко сън и все повече време прекарват в неуморно будуване; хората са се научили да ходят по тънки наклонени въженца, да носят огромни товари, почти несъвместими с човешките сили, да се спущат в морските бездни и да издържат под вода, без да дишат. 5. Много и много са случаите като тези, при които упорството е преодоляло всяко препятствие и е показало, че щом разумът е наредил да понасяме нещо, то престава да бъде трудно. Изключителната издръжливост в току що споменатите примери или остава невъзнаградена, или пък възнаграждението е недостатъчно: че каква велика печалба получава оня, който се е научил да върви по опнато въже или да подложи врат под някакво неимоверно бреме, или пък да не склопва очи за сън, или да се спусне вдън морето? И въпреки всичко това, въпреки липсата па значимо поощрение той извежда усилията си докрай. 6. Та ние ли няма да се въоръжим с търпение, след като ни очаква една изключителна награда — безметежното спокойствие на щастливия дух? Има ли нещо по-велико от това да избегнем върха на злините — гнева» и заедно с него и цялата му свита — яростта, свирепостта, жестокостта, лудостта? [XIII.1. Non est quod patrocinium nobis quaeramus et excusatam licentiam, dicentes aut utile id esse aut ineuitabile; cui enim tandem uitio aduocatus defuit? Non est quod dicas excidi non posse: sanabilibus aegrotamus malis ipsaque nos in rectum genitos natura, si emendari uelimus, iuuat. Nec, ut quibusdam uisum est, arduum in uirtutes et asperum iter est: plano adeuntur. 2. Non uanae uobis auctor rei uenio. Facilis est ad beatam uitam uia: inite modo bonis auspiciis ipsisque dis bene iuuantibus. Multo difficilius est facere ista quae facitis. Quid est animi quiete otiosius, quid ira laboriosius? Quid clementia remissius, quid crudelitate negotiosius? Vacat pudicitia, libido occupatissima est. Omnium denique uirtutum tutela facilis est, uitia magno coluntur. 3. Debet ira remoueri hoc ex parte fatentur etiam qui dicunt esse minuendam: tota dimittatur, nihil profutura est. Sine illa facilius rectiusque scelera tollentur, mali punientur et transducentur in melius. Omnia quae debet sapiens sine ullius malae rei ministerio efficiet nihilque admiscebit cuius modum sollicitius obseruet.   XIII.1. Я да не търсим защита и извинения за собствените си своеволия с думите: «Полезно е» и «Неизбежно е». Че кога ли порокът е оставал без адвокати? Не казвай, че изкореняването на гнева е нещо невъзможно! От лечими недъзи страдаме ние и понеже природата ни е създала с правилни инстинкти, щом имаме желанието да се поправим, тя сама ни помага. Д и пътят към високите духовни ценности не е чак толкова стръмен и неравен, колкото някои си го представят. 2. Не с празни предложения пристигам при вас! Лесен е пътят към щастливия живот — само тръгнете! На добър час и добро да ви даруват боговете! Много по-трудни са нещата, които вършите в момента. Има ли по-голяма безметежност от душевния мир, има ли по-голямо усилие от гнева? Има ли по-голямо спокойствие от толерантността, има ли по-голямо напрежение от жестокостта? Нравствената чистота означава свобода от грижи, плътските страсти означават вечна заетост. С една дума: добродетелта лесно се поддържа, пороците скъпо струват на своя стопанин. 3. Гневът трябва да бъде отстранен — с това отчасти са съгласни и ония, които твърдят, че той трябва да бъде понамален. Нека напълно го пратим поврага, от него никаква полза няма да имаме. Без гнева по-лесно ще премахнем престъпленията, ще накажем злите н ще ги пренасочим към доброто. Всички свои задължения мъдрият ще изпълни без помощта на злото и няма да допусне намесата на сила, чието овладяване ще му струва много тревоги. [XIV.1. Numquam itaque iracundia admittenda est, aliquando simulanda, si segnes audientium animi concitandi sunt, sicut tarde consurgentis ad cursum equos stimulis facibusque subditis excitamus. Aliquando incutiendus est iis metus apud quos ratio non proficit: irasci quidem non magis utile est quam maerere, quam metuere. 2. 'Quid ergo? non incidunt causae quae iram lacessant?' Sed tunc maxime illi opponendae manus sunt. Nec est difficile uincere animum, cum athletae quoque, in uilissima sui parte occupati, tamen ictus doloresque patiantur ut uires caedentis exhauriant, nec cum ira suadet feriunt, sed cum occasio. 3. Pyrrhum, maximum praeceptorem certaminis gymnici, solitum aiunt iis quos exercebat praecipere ne irascerentur; ira enim perturbat artem et qua noceat tantum aspicit. Saepe itaque ratio patientiam suadet, ira uindictam, et qui primis defungi malis potuimus in maiora deuoluimur. 4. Quosdam unius uerbi contumelia non aequo animo lata in exilium proiecit, et qui leuem iniuriam silentio ferre noluerant grauissimis malis obruti sunt, indignatique aliquid ex plenissima libertate deminui seruile in sese adtraxerunt iugum.   XIV.1. Следователно никога не бива да си позволяваме да се гневим, само от време на време трябва да се правим на гневни, ако се налага да посръчкаме отпуснатите души на слушателите: така с остен и главня под корема караме да препуснат конете, които потеглят мудно. Ако при някои хора разумните доводи не помагат, трябва да ги постреснем. Но гневът е също толкова вреден, както и скръбта, както и страхът. 2. «Е, че как така? Не изникват ли причини, които просто си просят гнева?» Точно в такива моменти трябва да му окажем най-яростна съпротива. Че нима е трудно човек да надвие настроенията си, след като дори атлетите, които тренират най-малоценната част на своето същество, търпят удари и болки, за да изчерпят силите на противника, п му отвръщат на свой ред не когато гневът ги кара, а когато ги кара удобният случай. 3. Разказват, че знаменитият учител по борба Пир съветвал своите възпитаници да не се ядосват, понеже гневът разстройва техниката на игра и гледа единствено как да навреди. Следователно нерядко разумът съветва да търпим, гневът — да мъстим, н докато в началото можем леко да се отървем, впоследствие се заплитаме във все повече и все по-големи бели. 4. Някои са били изпратени в изгнание, понеже не са съумели да приемат със спокойствие една обидна дума; върху хората, отказали да отминат с мълчание една пека неправда, са се стоварвали най-тежки злини; негодуванието, с което други люде са посрещали малкото стесняване на тяхната неограничена свобода, им е нахлузвало робския ярем. [XV.1. 'Vt scias' inquit 'iram habere in se generosi aliquid, liberas uidebis gentes quae iracundissimae sunt, ut Germanos et Scythas.' Quod euenit quia fortia solidaque natura ingenia, antequam disciplina molliantur, prona in iram sunt. Quaedam enim non nisi melioribus innascuntur ingeniis, sicut ualida arbusta et laeta quamuis neglecta tellus creat et alta fecundi soli silua est; 2. itaque et ingenia natura fortia iracundiam ferunt nihilque tenue et exile capiunt ignea et feruida, sed inperfectus illis uigor est ut omnibus quae sine arte ipsius tantum naturae bono exsurgunt, sed nisi cito domita sunt, quae fortitudini apta erant audaciae temeritatique consuescunt. 3. Quid? non mitioribus animis uitia leniora coniuncta sunt, ut misericordia et amor et uerecundia? Itaque saepe tibi bonam indolem malis quoque suis ostendam; sed non ideo uitia non sunt si naturae melioris indicia sunt. 4. Deinde omnes istae feritate liberae gentes leonum luporumque ritu ut seruire non possunt, ita nec imperare; non enim humani uim ingenii, sed feri et intractabilis habent; nemo autem regere potest nisi qui et regi. 5. Fere itaque imperia penes eos fuere populos qui mitiore caelo utuntur: in frigora septemtrionemque uergentibus 'inmansueta ingenia' sunt, ut ait poeta, suoque simillima caelo.   XV.1. «Но разбери — продължават опонентите, — гневът е донякъде белег на добър сой. Ето виж: най-раздразнителните народи, като например германите и скитите, са свободни хора.» Причината за това е, че преди обучението да облагороди силната и яка природа, тя е склонна към гняв. Нали някои явления настъпват само при много благоприятни природни условия? Дори да е занемарена, тучната земя отхранва буйна растителност, високи раснат горите по плодородните почви. 2. Тъй и гневливостта е естествено свойство на силните характери, чиято вряща огнена същност не търпи никакви слаби и неустойчиви елементи; но и тези характери, както всичко, което се развива на произвол, черпейки само от добрите си заложби, носят една нешлифована жизненост; и ако не бъдат бързо опитомени, същите тези природни данни, конто предлагат благоприятни условия за развитие на храбростта, се израждат в дързост и нахалство. 3. Е, а по-меките характери не влекат ли със себе си и по кротки в проявите си недъзи, като например съжаление, любов и стеснителност? И затова често ще ти демонстрирам добрите заложби с техните недостатъци: но това, че тези недостатъци са признаци на качествена природа, не ги превръща в качества. 4. Освен това всички свободно дивеещи си племена са като вълците и лъвовете — те не могат нито да се подчиняват, ни да повеляват, понеже носят не силата на човешката природа, а на дивата необузданост. Управляващ може да бъде само оня, който може да бъде и управляван20. 5. Затова почти винаги властта е била в ръцете на народи, живеещи при по-мек климат. Хората от студения север са необуздани по природа и, както казва поетът, досущ на небето свое приличат21. [XVI.1. 'Animalia' inquit 'generosissima habentur quibus multum inest irae.' Errat qui ea in exemplum hominis adducit quibus pro ratione est impetus: homini pro impetu ratio est. Sed ne illis quidem omnibus idem prodest: iracundia leones adiuuat, pauor ceruos, accipitrem impetus, columbam fuga. 2. Quid quod ne illud quidem uerum est, optima animalia esse iracundissima? Feras putem, quibus ex raptu alimenta sunt, meliores quo iratiores: patientiam laudauerim boum et equorum frenos sequentium. Quid est autem cur hominem ad tam infelicia exempla reuoces, cum habeas mundum deumque, quem ex omnibus animalibus, ut solus imitetur, solus intellegit? 3. 'Simplicissimi' inquit 'omnium habentur iracundi.' Fraudulentis enim et uersutis comparantur et simplices uidentur quia expositi sunt. Quos quidem non simplices dixerim sed incautos: stultis luxuriosis nepotibusque hoc nomen inponimus et omnibus uitiis parum callidis.   XVІ.1. «За най-благородни — продължават възраженията — се смятат животните с голям вътрешен заряд от гняв.» Основно греши оня, който извежда като пример за човека тези живи твари, у които разумът е заместен с устрем: у човека мястото на устрем се заема от разума. Но дори и при животните едно и също качество не е полезно за всяко от тях. Гневливостта помага на лъвовете, плашливостта — на елените, на ястреба — устремът, на гълъба — бягството. 2. Значи не излиза вярно и първото твърдение, че по-качествените животни са и по-раздразнителни. Е, позволявам си да допусна, че увеличената раздразнителност повишава качествата на един хищник, чието съществуване зависи от уловената плячка; все пак по-високо бих оценил търпението на воловете и на конете, подчиняващи се на юздите. Но защо насочваш човека към толкова неподходящи примери, след като са ти дадени вселената и бог? Д сред всички живи твари едничък човекът го разбира, за да може едничък и да му подражава. 3. «Гневливите хора минават за изключително искрени.» Така те изглеждат в сравнение с хитреците и мошениците и впечатлението за искреност при тях се дължи на неспособността им да се пазят. Бих ги нарекъл не искрени, а непредпазливи. Тази дума употребяваме и по адрес на глупавите, прахосниците и разсипниците и всички други човешки слабости, които много-много не умеят да играят на притворство. [XVII.1. 'Orator' inquit 'iratus aliquando melior est.' Immo imitatus iratum; nam et histriones in pronuntiando non irati populum mouent, sed iratum bene agentes; et apud iudices itaque et in contione et ubicumque alieni animi ad nostrum arbitrium agendi sunt, modo iram, modo metum, modo misericordiam, ut aliis incutiamus, ipsi simulabimus, et saepe id quod ueri adfectus non effecissent effecit imitatio adfectuum. 2. 'Languidus' inquit 'animus est qui ira caret.' Verum est, si nihil habeat ira ualentius. Nec latronem oportet esse nec praedam, nec misericordem nec crudelem: illius nimis mollis animus, huius nimis durus est; temperatus sit sapiens et ad res fortius agendas non iram sed uim adhibeat.   XVІІ.1. XVII.І. «Нерядко — възразяват ни пак — един оратор говори по-добре, когато е разгневен.» Не! Когато се преструва на разгневен. Че нали и актьорите въздействуват върху публиката със своите реплики не защото са разгневени, а защото добре играят ролята на разгневени? И пред съдиите, и пред народното събрание, и въобще навсякъде, където трябва да спечелим на своя страна настроенията на околните, ще разиграем ту гняв, ту страх, ту съжаление с цел да внушим тези чувства у другите; и често играта на афекти постига такъв резултат, какъвто не би могъл да постигне един действителен афект. 2. «Крее без гнева духът» — възразяват отново. Вярно — ако гневът е единствената му сила. Не бива да ставаш ни бандит, ни жертва, ни милозлив, ни жесток: в единия случай духът прекомерно се размеква, в другия прекомерно закоравява. Нека мъдрият спазва мярката и при нужда от енергична намеса нека проявява не гняв, а сила! [XVIII.1. Quoniam quae de ira quaeruntur tractauimus, accedamus ad remedia eius. Duo autem, ut opinor, sunt: ne incidamus in iram, et ne in ira peccemus. Vt in corporum cura alia de tuenda ualetudine, alia de restituenda praecepta sunt, ita aliter iram debemus repellere, aliter compescere. Vt uitemus, quaedam ad uniuersam uitam pertinentia praecipientur: ea in educationem et in sequentia tempora diuidentur. 2. Educatio maximam diligentiam plurimumque profuturam desiderat; facile est enim teneros adhuc animos componere, difficulter reciduntur uitia quae nobiscum creuerunt.   ХVIII.1. Понеже изчерпахме проблемите относно същността на гнева, нека преминем към лековете срещу него. А лековете по мое мнение са два: да не изпадаме в гняв и в гнева си да не грешим. Както един режим се препоръчва за поддържане на физическото здраве, друг — за възстановяването му, така по един начин трябва да прогонваме гнева, по друг да го укротяваме. Ще дадем няколко съвета за предпазване от гняв, важащи за през целия живот; едни от тях ще засягат възпитанието на детето, а другите — останалия период от живота. 2. Възпитанието изисква изключително внимание, което впоследствие ще се окаже извънредно плодотворно: да огънеш в правилна посока все още крехките души е лесно, мъчно е да окастриш пороците, които са израсли заедно с тебе. [XIX.1. Opportunissima ad iracundiam feruidi animi natura est. Nam cum elementa sint quattuor, ignis aquae aeris terrae, potestates pares his sunt, feruida frigida arida atque umida; et locorum itaque et animalium et corporum et morum uarietates mixtura elementorum facit, et proinde aliquo magis incumbunt ingenia prout alicuius elementi maior uis abundauit. Inde quasdam umidas uocamus aridasque regiones et calidas et frigidas. 2. Eadem animalium hominumque discrimina sunt: refert quantum quisque umidi in se calidique contineat; cuius in illo elementi portio praeualebit, inde mores erunt. Iracundos feruida animi natura faciet; est enim actuosus et pertinax ignis: frigidi mixtura timidos facit; pigrum est enim contractumque frigus. 3. Volunt itaque quidam ex nostris iram in pectore moueri efferuescente circa cor sanguine; causa cur hic potissimum adsignetur irae locus non alia est quam quod in toto corpore calidissimum pectus est. 4. Quibus umidi plus inest, eorum paulatim crescit ira, quia non est paratus illis calor sed motu adquiritur; itaque puerorum feminarumque irae acres magis quam graues sunt leuioresque dum incipiunt. Siccis aetatibus uehemens robustaque est ira, sed sine incremento, non multum sibi adiciens, quia inclinaturum calorem frigus insequitur: senes difficiles et queruli sunt, ut aegri et conualescentes et quorum aut lassitudine aut detractione sanguinis exhaustus est calor; 5. in eadem causa sunt siti fameque tabidi et quibus exsangue corpus est maligneque alitur et deficit. Vinum incendit iras, quia calorem auget; pro cuiusque natura quidam ebrii efferuescunt, quidam saucii. Neque ulla alia causa est cur iracundissimi sint flaui rubentesque, quibus talis natura color est qualis fieri ceteris inter iram solet; mobilis enim illis agitatusque sanguis est.   ХІХ.1. Най-добра естествена почва за гняв дава горещият темперамент. Четири са основните стихни: огън, вода, въздух, земя; отговарят им също толкова свойства: горещина, студ, сухота и влажност. Така разнообразието и на местностите, и на живите същества, и на телата, и на темпераментите се определя от пропорциите на смесващите се стихии, като се проявяват качествата на онази сред тях, която надделява количествено над останалите. По тази причина говорим за местности влажни или сухи, горещи или студени. 2. Същите разграничения важат и за животните и хората: важно е колко голяма е частта на влажния и на горещия елемент в тях; определящ за темперамента ще е този, чийто дял е по-голям. От горещата стихия произлизат гневливите характери, понеже огънят е настъпателен и упорит. Преобладаването на студеното естество предразполага към страхливост, понеже студът води до мудност и скованост. 3. Някои стоици отстояват мнението, че гневът избухва в гърдите на човека, когато му кипне кръвта около сърцето; причината гневът да бъде поместен именно там е фактът, че гърдите са най-горещата част на тялото. 4. При по-голяма наситеност с влажно естество гневът нараства постепенно, понеже в такива случаи топлината не е предварително дадена, а се натрупва от самото движение; по тази причина гневът на децата и жените е а повече хъс, но не и с дълбочина и започва като на шега. Във възрастовите периоди с преобладаваща сухост гневът е силен и енергичен, но не напредва, почти не се увеличава, понеже на смяна на чезнещата топлина идва студът: затова старите хора са сприхави и все мърморят, също както и болните, оздравяващите и всички ония, при които умората или загубата на кръв са довели до изчерпване на топлината. 5. В подобно положение са и хората, които се топят от глад и жажда, както и малокръвните, чиито тела се хранят зле и лесно отпадат. Виното разпалва гнева, понеже увеличава топлината; в зависимост от естественото си предразположение едни кипват пияни, други — трезви. По същата причина най-лесно раздразнителни са людете, чиито коси и кожа бият на червено. Тяхната бързо течаща неспокойна кръв ги обагря от самото им рождение с цвета, който при останалите характеризира състоянието на гняв. [XX.1. Sed quemadmodum natura quosdam procliues in iram facit, ita multae incidunt causae quae idem possint quod natura: alios morbus aut iniuria corporum in hoc perduxit, alios labor aut continua peruigilia noctesque sollicitae et desideria amoresque; quidquid aliud aut corpori nocuit aut animo, aegram mentem in querellas parat. 2. Sed omnia ista initia causaeque sunt: plurimum potest consuetudo, quae si grauis est alit uitium. Naturam quidem mutare difficile est, nec licet semel mixta nascentium elementa conuertere; sed in hoc nosse profuerit, ut calentibus ingeniis subtrahas uinum, quod pueris Plato negandum putat et ignem uetat igne incitari. Ne cibis quidem inplendi sunt; distendentur enim corpora et animi cum corpore tumescent. 3. Labor illos citra lassitudinem exerceat, ut minuatur, non ut consumatur calor nimiusque ille feruor despumet. Lusus quoque proderunt; modica enim uoluptas laxat animos et temperat. 4. Vmidioribus siccioribusque et frigidis non est ab ira periculum, sed inertiora uitia metuenda sunt, pauor et difficultas et desperatio et suspiciones; mollienda itaque fouendaque talia ingenia et in laetitiam euocanda sunt. Et quia aliis contra iram, aliis contra tristitiam remediis utendum est nec dissimillimis tantum ista sed contrariis curanda sunt, semper ei occurremus quod increuerit.   ХХ.1. У много хора избухливостта е природно предразположение; но се явяват и множество причини, които водят до същите резултати, както и вродените качества. Едни стават избухливи поради заболяване или телесно увреждане, други — поради претоварване или непрекъснато безсъние, или изпълнени с тревоги нощи, или пък любовни терзания; а к всяко друго телесно или душевно нараняване настройва наболялото съзнание към изблици на недоволство. 2. Но това са само началните причини; решителна роля играят привичките: ако те са дълбоко вкоренени, подхранват недостатъците. Да променим природата е действително трудна задача и не притежаваме свободата при раждането на едно живо същество да разменим пропорциите на смесените вече веднъж завинаги първоелементи. Но си заслужава да знаем всичко това, за да не предлагаме вино на хора с горещ темперамент. Платон забранява на децата да го пият, та огън с огън да не се подклажда22. Не бива също така да преяждат, понеже се разпъват телата им, а заедно с тях н душите. 3. Препоръчително е децата да се упражняват в труд, но без да стигат до изтощение, понеже е добре естествената им топлина да не се изчерпи, а да се понамали, като се остави да прекипи и тяхната прекомерна разгорещеност. Игрите са също от полза, понеже едно умерено удоволствие отпуска и уравновесява душите. 4. Темпераментите, в които преобладават влагата, сухостта или студът, не носят риска от гняв, но са застрашени от недъзите на инертността — от страх, опърничавост, липса на кураж и от подозрителност. Н затова трябва да повдигаме духа на такива хора, трябва да ги обграждаме с топлота и да събуждаме жизнените им сили. Налага се с едни средства да противодействуваме на гнева, с други — на лошото настроение; и понеже двата афекта се премахват не само с различни, но и с противопоказни помежду си лекове, то винаги ще парираме по-напредналия в развитието си недостатък. [XXI.1. Plurimum, inquam, proderit pueros statim salubriter institui; difficile autem regimen est, quia dare debemus operam ne aut iram in illis nutriamus aut indolem retundamus. 2. Diligenti obseruatione res indiget; utrumque enim, et quod extollendum et quod deprimendum est, similibus alitur, facile autem etiam adtendentem similia decipiunt. 3. Crescit licentia spiritus, seruitute comminuitur; adsurgit si laudatur et in spem sui bonam adducitur, sed eadem ista insolentiam et iracundiam generant: itaque sic inter utrumque regendus est ut modo frenis utamur modo stimulis. 4. Nihil humile, nihil seruile patiatur; numquam illi necesse sit rogare suppliciter nec prosit rogasse, potius causae suae et prioribus factis et bonis in futurum promissis donetur. 5. In certaminibus aequalium nec uinci illum patiamur nec irasci; demus operam ut familiaris sit iis cum quibus contendere solet, ut in certamine adsuescat non nocere uelle sed uincere; quotiens superauerit et dignum aliquid laude fecerit, attolli non gestire patiamur; gaudium enim exultatio, exultationem tumor et nimia aestimatio sui sequitur. 6. Dabimus aliquod laxamentum, in desidiam uero otiumque non resoluemus et procul a contactu deliciarum retinebimus; nihil enim magis facit iracundos quam educatio mollis et blanda. Ideo unicis quo plus indulgetur, pupillisque quo plus licet, corruptior animus est. Non resistet offensis cui nihil umquam negatum est, cuius lacrimas sollicita semper mater abstersit, cui de paedagogo satisfactum est. 7. Non uides ut maiorem quamque fortunam maior ira comitetur? In diuitibus et nobilibus et magistratibus praecipue apparet, cum quidquid leue et inane in animo erat secunda se aura sustulit. Felicitas iracundiam nutrit, ubi aures superbas adsentatorum turba circumstetit: 'tibi enim ille respondeat? Non pro fastigio te tuo metiris; ipse te proicis' et alia quibus uix sanae et ab initio bene fundatae mentes restiterunt. 8. Longe itaque ab adsentatione pueritia remouenda est: audiat uerum. Et timeat interim, uereatur semper, maioribus adsurgat. Nihil per iracundiam exoret: quod flenti negatum fuerit quieto offeratur. Et diuitias parentium in conspectu habeat, non in usu. 9. Exprobrentur illi perperam facta. Pertinebit ad rem praeceptores paedagogosque pueris placidos dari: proximis adplicatur omne quod tenerum est et in eorum similitudinem crescit; nutricum et paedagogorum rettulere mox adulescentium mores. 10. Apud Platonem educatus puer cum ad parentes relatus uociferantem uideret patrem: 'numquam' inquit 'hoc apud Platonem uidi.' Non dubito quin citius patrem imitatus sit quam Platonem. 11. Tenuis ante omnia uictus sit et non pretiosa uestis et similis cultus cum aequalibus: non irascetur aliquem sibi comparari quem ab initio multis parem feceris.   XXI.1. С увереност твърдя, че ползата ще бъде най-голяма, ако правилното възпитание на децата започне още от самото им рождение. Но насочването им е деликатна задача, тъй като трябва хем да не създаваме благоприятни условия за гняв, хем да не притъпяваме естествените заложби. 2. Това налага да си отваряме очите на четири, понеже и качеството, което сме длъжни да поощряваме, и качеството, което сме длъжни да ограничаваме, се развиват при сходни условия; а приликата помежду им лесно може да измами дори най-внимателния поглед. 3. На свобода духът се развива, в робство закърнява; когато го хвалят и му вдъхват доверие в собствените му сили, той се приповдига, но тези хвалби пораждат също безогледност и гневливост; Затова трябва да го насочваме между двете крайности, като ту му забиваме шпорите, ту му стягаме юздите. 4. В никакъв случай не бива детето да бъде унижавано или третирано като роб! Никога не трябва да го заставяме да моли на колене, а и не бива да угаждаме на молбите му: нека му отстъпим по-скоро заради неговата собствена личност, заради предишните му постъпки и добрите надежди, които обещава за в бъдеще! 5. При състезания с връстници нека не допускаме то да излиза или победено, или разгневено. Нека стремежът ни бъде то да се сближи с обичайните си съперници и да свикне с тях, при борба целта му да бъде не да пакости, а да победи. Когато надвие или постъпи похвално, нека му дадем възможност да почувствува изблик на възвишено удовлетворение, но не и на екзалтация: радостта води след себе си ликуване, а пък то — самонадуване и самонадценяване до небесата. 6. Ще им поотпускаме юздите, но няма да ги оставяме да мързелуват и да се шляят без работа; ще ги държим далеч от всеки контакт с глезотията, понеже лигавото мекушаво възпитание гарантира отглеждането на гневливци. Затова колкото повече отстъпваме на единственото дете в семейството и колкото повече оставяме подопечните ни сираци да ни се качват на главите, толкова по-дълбоко прониква покварата в душите им. Ни една обида няма да понесе оня, комуто никога нищо не е било отказвано, комуто всяка сълзица е била избърсвана от вечно разтревожено мамче, който е въртял на пръста си своя възпитател. 7. Не е ли просто очебийно, че по-силната позиция в обществото има за неразлъчен спътник по-силния гняв? Това личи особено ярко у богаташите, знатните и големците: благоприятният повей на съдбата развива до пълен блясък цялата лекомисленост и глупост в душите им. Щастието подхранва гневливостта: тогава тълпа угаждачи отвред обстрелва слуха на горделивеца: «Ама оня ли простак ти се тросна? Че ти не дооценяваш собствената си изключителност, сам се проваляш» и други подобни приказки — на тях е устоявал само непоквареният разум, който поначало е бил поставен на крепки темели. 8. Затова трябва да пазим детето далеч от обсега на ласкателите! Нека то чува истината, нека понякога изпитва страх, а винаги — страхопочитание, пред възрастните на крака да става! Хленчи ли за нещо, откажи му го, държи ли се спокойно, предложи му го! Нека бащините богатства пълнят очите, но не и джобовете му! 9. Никоя негова простъпка да не се приема без забележка! Добри резултати ще постигнем, ако поверим децата на учители и възпитатели с благ нрав. Крехката същност се захваща о най-близката обкръжаваща я среда и израства по неин образ и подобие. 10. Темпераментът на младия човек отразява непосредствено темперамента на неговите бавачки и възпитатели. Едно момче, възпитано в школата на Платон, се върнало при родителите си; и когато чуло баща си да крещи с пълно гърло, рекло: «При Платон никога не съм виждал подобно нещо.» Не се и съмнявам, че по-скоро е щял да имитира баща си, а не Платон. 11. Преди всичко храната на детето трябва да бъде проста, дрехите му — скромни, битът му — както на останалите негови връстници; изравниш ли го от самото начало с болшинството, то няма да се ядосва, че някой друг е поставен наравно с него. [XXII.1. Sed haec ad liberos nostros pertinent; in nobis quidem sors nascendi et educatio nec uitii locum nec iam praecepti habet: sequentia ordinanda sunt. 2. Contra primas itaque causas pugnare debemus; causa autem iracundiae opinio iniuriae est, cui non facile credendum est. Ne apertis quidem manifestisque statim accedendum; quaedam enim falsa ueri speciem ferunt. Dandum semper est tempus: ueritatem dies aperit. 3. Ne sint aures criminantibus faciles; hoc humanae naturae uitium suspectum notumque nobis sit, quod quae inuiti audimus libenter credimus et antequam iudicemus irascimur. 4. Quid quod non criminationibus tantum sed suspicionibus inpellimur et ex uultu risuque alieno peiora interpretati innocentibus irascimur? Itaque agenda est contra se causa absentis et in suspenso ira retinenda; potest enim poena dilata exigi, non potest exacta reuocari.   ХХІІ.1. Но всичко казано засяга децата ни: а при нас рожденият ни жребий и възпитанието не оставят място нито за порок, нито за наставления: ред трябва да внесем в по-нататъшния си живот. 2. И тъй длъжни сме да се борим срещу първопричината за гнева. А тя е мисълта, че сме онеправдани. Длъжни сме да не й се поддаваме лесно. Трябва да не отреагираме мигновено дори на открити очевидни факти, понеже много лъжи се прикриват под маската на истината. 3. Във всички случаи трябва да изчакаме: времето открива истината. Нека не даваме ухо на всеки клеветник; да помним и да бъдем нащрек за този характерен за човешката природа недостатък: охотно приемаме за чиста монета всичко, което неохотно изслушваме, и още преди да направим преценка, избухваме. 4. А не ни ли действуват като дразнители не само обвиненията, но и подозренията и не се ли ядосваме на хора невинни само и само понеже даваме лошо тълкуване на израза и смеха им? Затова сме длъжни да си опонираме в защита на отсъствуващия обвиняем и да не оставяме гневът да натежи: че едно отложено наказание може да бъде изпълнено, изпълненото не може да бъде анулирано. [XXIII.1. Notus est ille tyrannicida qui, inperfecto opere comprehensus et ab Hippia tortus ut conscios indicaret, circumstantes amicos tyranni nominauit quibusque maxime caram salutem eius sciebat. Et cum ille singulos, ut nominati erant, occidi iussisset, interrogauit ecquis superesset: 'tu' inquit 'solus; neminem enim alium cui carus esses reliqui.' Effecit ira ut tyrannus tyrannicidae manus accommodaret et praesidia sua gladio suo caederet. 2. Quanto animosius Alexander! qui cum legisset epistulam matris, qua admonebatur ut a ueneno Philippi medici caueret, acceptam potionem non deterritus bibit: plus sibi de amico suo credidit. Dignus fuit qui innocentem haberet, dignus qui faceret. 3. Hoc eo magis in Alexandro laudo quia nemo tam obnoxius irae fuit; quo rarior autem moderatio in regibus, hoc laudanda magis est. 4. Fecit hoc et C. Caesar ille qui uictoria ciuili clementissime usus est: cum scrinia deprendisset epistularum ad Cn. Pompeium missarum ab iis qui uidebantur aut in diuersis aut in neutris fuisse partibus, combussit. Quamuis moderate soleret irasci, maluit tamen non posse; gratissimum putauit genus ueniae nescire quid quisque peccasset.   ХХІІІ.1. Известен е тираноубиецът, който след неуспешното си покушение срещу Хипий бил заловен и подложен на изтезания, за да издаде съучастниците си; а той назовал приятелите на тирана от неговото обкръжение, за които знаел, че треперят над живота му; по заповед на Хипий те били убивани един след друг по реда на посочването им. И когато накрай тиранът попитал има ли още някой, заговорникът отвърнал: «Само ти единствен: не оставих ни един, който да държи на теб.» Гневът е станал причина тиранът да стане оръдие на тираноубиеца и със собствения си меч да посече собствената си охрана23. 2. А колко по-смело е постъпил Александър! Той бил прочел майчиното си писмо, което го съветвало да се пази да не го отрови лекарят му Филип, но неустрашимо приел и изпил предложеното му от него питие. В преценката за приятел се е доверил повече на себе си24. 3. Заслужавал е Александър да има приятел, неопетнен от вина, заслужавал е сам да го очисти от вина. Намирам тази му проява за още по-похвална затова, че по-избухлив човек от него не е съществувал: а колкото по-овладян е един владетел, толкова по-голяма похвала заслужава той. 4. По същия начин е постъпил Гай Цезар, който е проявил изключителна толерантност при победата си в гражданските войни. Когато заловил пратки писма до Гней Помпей от лица, които минавали за антипомпеянци или за неутрални, Цезар ги изгорил25. Въпреки своята обичайна овладяност в гнева той предпочел да няма възможност да се гневи: сметнал, че висша форма на благосклонност е да прощаваш, без са знаеш прегрешенията на всеки един. [XXIV.1. Plurimum mali credulitas facit. Saepe ne audiendum quidem est, quoniam in quibusdam rebus satius est decipi quam diffidere. Tollenda ex animo suspicio et coniectura, fallacissima inritamenta: 'ille me parum humane salutauit; ille osculo meo non adhaesit; ille inchoatum sermonem cito abrupit; ille ad cenam non uocauit; illius uultus auersior uisus est.' 2. Non deerit suspicioni argumentatio: simplicitate opus est et benigna rerum aestimatione. Nihil nisi quod in oculos incurret manifestumque erit credamus, et quotiens suspicio nostra uana apparuerit, obiurgemus credulitatem; haec enim castigatio consuetudinem efficiet non facile credendi.   XXIV.1.Най-много злини идват от лековерието. Често сме дори длъжни да си запушваме ушите, тъй като в известни случаи е по-добре да останем измамени, отколкото да изгубим доверието си. Трябва да изтръгнем от душите си двата най-коварни дразнителя — съмнението и подозрението. «Оня там ей ме поздрави нелюбезно; този пък хладно прие целувката ми; другият пък бързо-бързо прекъсна започнатия разговор; този не ме покани на обяд; лицето на оня ми се стори нещо недружелюбно.» 2. Подозрението ще си намери доказателствата. А всъщност трябва да преценим обстоятелствата честно и добронамерено. Нека хващаме вяра само на явни факти, които просто се набиват в очи; и винаги когато подозренията ни излязат неоснователни, нека се укорим за лековерието си — тази наказателна мярка ще ни приучи да не вярваме току-така. [XXV.1. Inde et illud sequitur, ut minimis sordidissimisque rebus non exacerbemur. Parum agilis est puer aut tepidior aqua poturo aut turbatus torus aut mensa neglegentius posita: ad ista concitari insania est. Aeger et infelicis ualetudinis est quem leuis aura contraxit, adfecti oculi quos candida uestis obturbat, dissolutus deliciis cuius latus alieno labore condoluit. 2. Mindyriden aiunt fuisse ex Sybaritarum ciuitate qui, cum uidisset fodientem et altius rastrum adleuantem, lassum se fieri questus uetuit illum opus in conspectu suo facere; idem habere se peius questus est, quod foliis rosae duplicatis incubuisset. 3. Vbi animum simul et corpus uoluptates corrupere, nihil tolerabile uidetur, non quia dura sed quia mollis patitur. Quid est enim cur tussis alicuius aut sternutamentum aut musca parum curiose fugata in rabiem agat aut obuersatus canis aut clauis neglegentis serui manibus elapsa? 4. Feret iste aequo animo ciuile conuicium et ingesta in contione curiaue maledicta cuius aures tracti subsellii stridor offendit? Perpetietur hic famem et aestiuae expeditionis sitim qui puero male diluenti niuem irascitur? Nulla itaque res magis iracundiam alit quam luxuria intemperans et inpatiens: dure tractandus animus est ut ictum non sentiat nisi grauem.   XXV.1. Оттук следва и още нещо: да не се лютим при всяка най-презряна дреболия. Робът е недостатъчно пъргав, водата за пиене —възтопла, леглото неоправено, масата — небрежно подредена: лудост е да се дразниш от подобни неща. Болнав и слаботелесен е оня, който при леко подухване се свива зиморничаво, не са в ред очите, които се премрежват при вида на снежнобяла дреха, разплут от глезотия е този, който усеща болки в кръста, когато друг работи. 2. Разправят, че когато сибаритът Миндирид26 видял едни човек да копае, размахвайки високо мотика, започнал да се оплаква, че се уморява, и забранил тази работа да се извършва пред очите му; пак същият Миндирид се оплакал, че му става зле, понеже листенцата от роза на които бил възлегнал, се били прегънали. 3. Щом удоволствията са покварили не само тялото, но и духа, всичко изглежда непоносимо не защото натоварването е силно, а защото гърбът е слаб. Че на какво прилича да побесняваме от гняв при нечие покашляне или кихане или от една муха, останала непрогонена по невнимание, или от едно изскочило насреща ни куче, или пък от един ключ, изпаднал от ръцете на небрежен роб? 4. Ще може ли спокойно да издържи подигравките на своите съграждани и потоците злословия в народното събрание или в курията оня, чиито уши се дразнят от потътрянето на една скамейка? Ще издържи ли на глада и жаждата при един поход в знойно лято оня, който се ядосва на роба си, че лошо изстудявал питиетата му27? Няма по-добра кърмилница за избухливостта от разточителността с нейната неумереност и нетърпеливост. Сурово трябва да се отнасяме към духа, та да усеща само силните удари. [XXVI.1. Irascimur aut iis a quibus ne accipere quidem potuimus iniuriam, aut iis a quibus accipere iniuriam potuimus. 2. Ex prioribus quaedam sine sensu sunt, ut liber quem minutioribus litteris scriptum saepe proiecimus et mendosum lacerauimus, ut uestimenta quae, quia displicebant, scidimus: his irasci quam stultum est, quae iram nostram nec meruerunt nec sentiunt! 3. 'Sed offendunt nos uidelicet qui illa fecerunt.' Primum saepe antequam hoc apud nos distinguamus irascimur. Deinde fortasse ipsi quoque artifices excusationes iustas adferent: alius non potuit melius facere quam fecit, nec ad tuam contumeliam parum didicit; alius non in hoc ut te offenderet fecit. Ad ultimum quid est dementius quam bilem in homines collectam in res effundere? 4. Atqui ut his irasci dementis est quae anima carent, sic mutis animalibus, quae nullam iniuriam nobis faciunt, quia uelle non possunt; non est enim iniuria nisi a consilio profecta. Nocere itaque nobis possunt ut ferrum aut lapis, iniuriam quidem facere non possunt. 5. Atqui contemni se quidam putant, ubi idem equi obsequentes alteri equiti, alteri contumaces sunt, tamquam iudicio, non consuetudine et arte tractandi quaedam quibusdam subiectiora sint. 6. Atqui ut his irasci stultum est, ita pueris et non multum a puerorum prudentia distantibus; omnia enim ista peccata apud aequum iudicem pro innocentia habent inprudentiam.   XXVI.1. Гняв изпитваме или към неща, които не биха могли да ни навредят, или към неща, които биха могли да ни навредят. 2. В първата група влизат някои неодушевени предмети, например една книга, която често може да захвърлим, понеже е написана с по-дребен почерк, или да скъсаме, понеже е пълна с грешки; или една дреха, която раздираме на парчета, понеже не ни харесва. Каква глупост! Да се гневим на предмети, които нито са заслужили гнева ни, нито пък го усещат! 3. «Но очевидно ни обиждат онези, които са ги изработили.» Първо на първо, често избухваме в гняв още преди да сме си дали сметка за това разграничение. Второ, може би самите им създатели биха могли да приведат свои оправдателни извинения: един не е могъл да стори нищо по-добро от стореното и недостатъчната му обученост няма за цел да оскърби точно тебе; друг е изработил предмета, без да има намерение да те обиди. И накрая — има ли по-голяма лудост от това върху предметите да изливаш жлъчта, насъбрана срещу хората? 4. Но признак на безумие е да изпитваш гняв както към неодушевени тела, така и към безсловесните животни, които не причиняват никаква неправда, тъй като не могат да я пожелаят: неправда съществува само при условие, че съществува и умисъл. По тази причина желязото или камъкът например могат да ни причинят вреда, но не и неправда. 5. Някои хора възприемат като обида поведението на един кон, който на тях се е опъвал, на други се е подчинявал: сякаш умишлено, а не в резултат на създадени навици и умело отношение от страна на един човек едно животно слуша него повече, отколкото другиго. 6. Но глупаво е да изпитваме гняв н към тях, и към децата и людете, чиято разумност много-много не надминава детската. За един справедлив съдия несъзнателността при всички тези прегрешения е равностойна на невинността [XXVII.1. Quaedam sunt quae nocere non possunt nullamque uim nisi beneficam et salutarem habent, ut di inmortales, qui nec uolunt obesse nec possunt; natura enim illis mitis et placida est, tam longe remota ab aliena iniuria quam a sua. 2. Dementes itaque et ignari ueritatis illis inputant saeuitiam maris, inmodicos imbres, pertinaciam hiemis, cum interim nihil horum quae nobis nocent prosuntque ad nos proprie derigatur. Non enim nos causa mundo sumus hiemem aestatemque referendi: suas ista leges habent, quibus diuina exercentur; nimis nos suspicimus, si digni nobis uidemur propter quos tanta moueantur. Nihil ergo horum in nostram iniuriam fit, immo contra nihil non ad salutem. 3. Quaedam esse diximus quae nocere non possint, quaedam quae nolint. In iis erunt boni magistratus parentesque et praeceptores et iudices, quorum castigatio sic accipienda est quomodo scalpellum et abstinentia et alia quae profutura torquent. 4. Adfecti sumus poena: succurrat non tantum quid patiamur sed quid fecerimus, in consilium de uita nostra mittamur; si modo uerum ipsi nobis dicere uoluerimus, pluris litem nostram aestimabimus.   XXVII.1. Има същности, които не са в състояние да вредят и са носители само на полезни и благотворни сили, както например безсмъртните богове: те нямат ни желание, ни възможност да вредят, понеже по природа са благи и спокойни, неспособни да причинят неправда както на другите, така и помежду си. 2. И затова само безумци, непознаващи истината, могат да хвърлят върху тях вината за свирепостта на морето, за поройните валежи, за капризите на зимата: а всъщност ни едно от тези явления, които ни вредят или помагат, не са насочени лично срещу нас. Не ние сме причината вселената да сменя зимата с лято к обратно — те си имат свои собствени закони, по които се осъществява божият ред. Много се надценяваме, ако си мислим, че сме заслужили заради нас да бъдат поставени в действие всички тези сили. Следователно никое от тези явления не е насочено срещу нас, а точно обратно — всяко е в наша полза. 3. Казахме, че някои същности не са в състояние да причинят вреда, други пък не искат да я причинят. Тук ще спадат добрият управник и родителят, преподавателите и съдиите; към техните наказания трябва да се отнасяме по същия начин, както към един хирургически скалпел или към една гладна диета и прочее средства, които ни причиняват страдание с цел да ни помогнат. 4. Наказани сме: нека помислим не само какво понасяме в момента, но и какво сме сторили, нека обсъдим живота си. Ако искаме да сме честни пред себе си, ще си наложим по-тежки наказания. [XXVIII.1. Si uolumus aequi rerum omnium iudices esse, hoc primum nobis persuadeamus, neminem nostrum esse sine culpa; hinc enim maxima indignatio oritur: 'nihil peccaui' et 'nihil feci'. Immo nihil fateris. Indignamur aliqua admonitione aut coercitione nos castigatos, cum illo ipso tempore peccemus, quod adicimus malefactis adrogantiam et contumaciam. 2. Quis est iste qui se profitetur omnibus legibus innocentem? Vt hoc ita sit, quam angusta innocentia est ad legem bonum esse! Quanto latius officiorum patet quam iuris regula! Quam multa pietas humanitas liberalitas iustitia fides exigunt, quae omnia extra publicas tabulas sunt! 3. Sed ne ad illam quidem artissimam innocentiae formulam praestare nos possumus: alia fecimus, alia cogitauimus, alia optauimus, aliis fauimus; in quibusdam innocentes sumus, quia non successit. 4. Hoc cogitantes aequiores simus delinquentibus, credamus obiurgantibus; utique bonis ne irascamur (cui enim non, si bonis quoque?), minime dis; non enim illorum uitio, sed lege mortalitatis patimur quidquid incommodi accidit. 'At morbi doloresque incurrunt.' Vtique aliquo defungendum est domicilium putre sortitis. 5. Dicetur aliquis male de te locutus: cogita an priorfeceris, cogita de quam multis loquaris. Cogitemus, inquam, alios non facere iniuriam sed reponere, alios pro nobis facere, alios coactos facere, alios ignorantes, etiam eos qui uolentes scientesque faciunt ex iniuria nostra non ipsam iniuriam petere: aut dulcedine urbanitatis prolapsus est, aut fecit aliquid, non ut nobis obesset, sed quia consequi ipse non poterat, nisi nos reppulisset; saepe adulatio dum blanditur offendit. 6. Quisquis ad se rettulerit quotiens ipse in suspicionem falsam inciderit, quam multis officiis suis fortuna speciem iniuriae induerit, quam multos post odium amare coeperit, poterit non statim irasci, utique si sibi tacitus ad singula quibus offenditur dixerit 'hoc et ipse commisi'. 7. Sed ubi tam aequum iudicem inuenies? Is qui nullius non uxorem concupiscit et satis iustas causas putat amandi quod aliena est, idem uxorem suam aspici non uult; et fidei acerrimus exactor est perfidus, et mendacia persequitur ipse periurus, et litem sibi inferri aegerrime calumniator patitur; pudicitiam seruulorum adtemptari non uult qui non pepercit suae. 8. Aliena uitia in oculis habemus, a tergo nostra sunt: inde est quod tempestiua filii conuiuia pater deterior filio castigat, et nihil alienae luxuriae ignoscit qui nihil suae negauit, et homicidae tyrannus irascitur, et punit furta sacrilegus. Magna pars hominum est quae non peccatis irascitur sed peccantibus. Faciet nos moderatiores respectus nostri, si consuluerimus nos: 'numquid et ipsi aliquid tale commisimus? Numquid sic errauimus? Expeditne nobis ista damnare?'   XXVIII.1. Ако искаме да бъдем справедливи съдии на всичко и всички, нека най-напред се проникнем от убеждението, че сред нас безгрешен човек няма. А най-голямо възмущение буди именно това: «Нищо не съм сгрешил» и «Нищо не съм направил». Напротив! Нищо не си признаваш. Възмущаваме се, че ни били укорили или наказали и в същия момент продължаваме да грешим, понеже към злодеянията си притуряме надменност и високомерие. 2. Кой може да гарантира, че е абсолютно чист пред закона? А дори и да е така, колко ограничена невинност е рамките на закона да определят добротата! Та моралните задължения обхващат много по-широка сфера, отколкото правните! Та чувството за дълг, човещината, щедростта, справедливостта изискват много повече от това, което е включено в писаните закони! 3. Но ние не сме в състояние да удовлетворим дори първото, съвсем тясното определение за невиновност: едно зло сме сторили, друго сме замисляли, трето сме желали, четвърто сме насърчили. В известни случаи сме оставали невинни просто защото не ни е провървявало. 4.Съобразявайки се с всичко това, нека бъдем по-справедливи към грешащите, нека вярваме на гълчащите ни! В никакъв случай да не се гневим на добрите хора (че ако на тях се гневим, на кого ли пък няма?), а най-малко на боговете: че всяка неприятност, която търпим, е закономерно следствие не на техните сили, а на жребия човешки. «Но болести и мъки ни връхлитат.» Все един ден ще трябва да напуснем даденото ни от случайността нетрайно убежище. Ще ти кажат, че еди-кой си злословел срещу тебе: замисли се не си ли започнал пръв, замисли се колко много хора одумваш. 5. Нека се замислим, че едни хора не ни причиняват неправда, а отвръщат на сторената им от нас; други ни онеправдават от желание да ни помогнат; трети — под натиск отвън, четвърти — от незнание; дори ония, които действуват умишлено и съзнателно, в неправдите си към нас не търсят самата неправда: понякога човек греши, изкушен от духовитото слово, или пък постъпката му не е била продиктувана от намерението да ни попречи, а е можел да постигне целта си само при условие че ни отстрани; често докато угодничи, ласкателят обижда. 6. Ако човек си припомни колко често е изпадал в необосновани подозрения, колко често съдбата е представяла моралните му задължения под маската на неправди, колко много хора е обиквал, след като ги е мразил, ще успее да се въздържи и да не кипне, особено пък ако при всеки раздразнил го случай тихичко си рече: «И аз съм правил същото.» 7. Но къде ще намериш толкова справедлив съдия? Коцкарят, който не пропуща чужда жена, без да я пожелае, и я превръща в обект на любовните си въжделения само и само защото тя не е негова, не дава поглед да хвърлиш към собствената му съпруга; най-ожесточеният радетел за спазване на дадената дума е вероломникът; клетвопрестъпникът преследва лъжата; клеветникът болезнено преживява всяко обвинение срещу него самия; оня, който пет пари не дава за честта си, не позволява да бъде опетнена честта на робите му. 8. Чуждите недостатъци са ни пред очите, нашите собствени са ни зад гърба28. Затова и бащите критикуват синовете си, че гуляят под път и над път, а сами са къде-къде по-лоши от тях; затова не прощава на чуждото разточителство оня, който в нищо не си отказва; затова тиранът избухва от гняв срещу убиеца, а светотатецът наказва крадеца. Повечето люде изпитват гняв не към прегрешенията, а към прегрешилите. Ще станем по-умерени, ако извърнем поглед към самите себе си: «Не сме ли допуснали и ние нещо подобно? Не сме ли грешили по подобен начин? В наша полза ли е да наказваме тези деяния?» [XXIX.1. Maximum remedium irae mora est. Hoc ab illa pete initio, non ut ignoscat sed ut iudicet: graues habet impetus primos; desinet, si expectat. Nec uniuersam illam temptaueris tollere: tota uincetur, dum partibus carpitur. 2. Ex iis quae nos offendunt alia renuntiantur nobis, alia ipsi audimus aut uidemus. De iis quae narrata sunt non debemus cito credere: multi mentiuntur ut decipiant, multi quia decepti sunt; alius criminatione gratiam captat et fingit iniuriam ut uideatur doluisse factam; est aliquis malignus et qui amicitias cohaerentis diducere uelit; est ~suspicax~ et qui spectare ludos cupiat et ex longinquo tutoque speculetur quos conlisit. 3. De paruula summa iudicaturo tibi res sine teste non probaretur, testis sine iureiurando non ualeret, utrique parti dares actionem, dares tempus, non semel audires; magis enim ueritas elucet quo saepius ad manum uenit: amicum condemnas de praesentibus? Antequam audias, antequam interroges, antequam illi aut accusatorem suum nosse liceat aut crimen, irasceris? Iam enim, iam utrimque quid diceretur audisti? 4. Hic ipse qui ad te detulit desinet dicere, si probare debuerit: 'non est' inquit 'quod me protrahas; ego productus negabo; alioqui nihil umquam tibi dicam.' Eodem tempore et instigat et ipse se certamini pugnaeque subtrahit. Qui dicere tibi nisi clam non uult, paene non dicit: quid est iniquius quam secreto credere, palam irasci?   XXIX.1. Най-доброто средство срещу гнева е да го забавим. Поискай от него най-напред не да прости, а да прецени. Тежки са първите му атаки; ако се наложи да изчака, ще секне. И не се мъчи да го премахваш изцяло: докато го ограничаваш частично, ще го надвиеш напълно. 2. Една част от нещата, които ни засягат, ни се съобщават от странични лица, друга част ние сами виждаме или чуваме. На приказките не бива бързо да хващаме вяра. Много хора лъжат, за да мамят, много — понеже са били измамени Един клевети, за да спечели симпатиите ти, и разправя за някаква измислена неправда само и само да покаже колко му е мъчно заради случилото се; друг пък от проклетия иска да прекъсне близостта между приятели; трети е сеирджия: той иска да се забавлява и от безопасно разстояние да наблюдава сблъсъка, който сам е причинил29. 3. Ако трябваше да се произнесеш като съдия в спор за някаква съвсем дребна сума, ти нямаше да приемеш нещата без показанията на свидетел, свидетелят нямаше да получи доверието ти без клетва, щеше да дадеш и на двете страни възможност да се защитят, щеше да им дадеш време, да ги изслушаш не само веднъж: че колкото по-често се докосваме до истината, толкова по-ярко заблестява тя. Нима на часа ще осъдиш приятеля си? Нима ще се разгневиш, преди да го изслушаш, преди да го разпиташ, преди да му позволиш да разбере кой е обвинителят или какво е престъплението му? Изслуша ли вече показанията на двете страни? 4. Самият доносник ще откаже да говори, ако трябва да даде доказателства, «Хич и не ме карай да изляза пред всички» — ще рече. «Изляза ли, ще отричам. Стане ли така, думица повече няма да ти кажа.» Хем насъсква, хем заедно с това се измъква от конфликта и борбата. Ако някой иска да ти говори само на четири очи, той кажи-речи нищо не ти казва. Какво по-несправедливо от това доверието си да даваш тайно, гнева си да изливаш явно? [XXX.1. Quorundam ipsi testes sumus: in his naturam excutiemus uoluntatemque facientium. Puer est: aetati donetur, nescit an peccet. Pater est: aut tantum profuit ut illi etiam iniuriae ius sit, aut fortasse ipsum hoc meritum eius est quo offendimur. Mulier est: errat. Iussus est: necessitati quis nisi iniquus suscenset? Laesus est: non est iniuria pati quod prior feceris. Iudex est: plus credas illius sententiae quam tuae. Rex est: si nocentem punit, cede iustitiae, si innocentem, cede fortunae. 2. Mutum animal est aut simile muto: imitaris illud, si irasceris. Morbus est aut calamitas: leuius transiliet sustinentem. Deus est: tam perdis operam cum illi irasceris quam cum illum alteri precaris iratum. Bonus uir est qui iniuriam fecit: noli credere. Malus: noli mirari; dabit poenas alteri quas debet tibi, et iam sibi dedit qui peccauit.   XXX.1. На някои случаи сами сме свидетели. Тогава трябва да огледаме качествата и намеренията на деятеля. Дете е: да му простим заради възрастта — не знае, че греши. Баща ти с: или ти е помагал толкова, че има право и да те онеправдае, или може би това, което засяга, е всъщност жест на добронамереност. Жена е: бърка. Заповядали са му: че кой освен несправедливия ще реагира с гняв при такава неизбежна необходимост? Засегнал си го: не е несправедливо да понесеш нещо, което сам пръв си сторил. Съдия е: повече вярвай на неговото мнение, отколкото на своето. Цар е: ако те наказва и си виновен, преклони се пред справедливостта; ако те наказва и си невинен, преклони се пред съдбата. 2. Животно безсловесно е или създание нему подобно: разгневиш ли се, на него заприличваш. Болест е или нещастие: по-лесно ще те отминат, ако им устоиш. Бог е: нахалост отива гневът ти срещу него, също както молитвите ти да се разгневи другиму. Виновникът за неправдата към теб е добър човек: не вярвай! Лош е: не чуди се! Друг ще му наложи наказанието, което е трябвало ти да изпълниш. А всеки, който прегрешава, се самонаказва. [XXXI.1. Duo sunt, ut dixi quae iracundiam concitant: primum, si iniuriam uidemur accepisse de hoc satis dictum est; deinde, si inique accepisse de hoc dicendum est. 2. Iniqua quaedam iudicant homines quia pati non debuerint, quaedam quia non sperauerint. Indigna putamus quae inopinata sunt; itaque maxime commouent quae contra spem expectationemque euenerunt, nec aliud est quare in domesticis minima offendant, in amicis iniuriam uocemus neglegentiam. 3. 'Quomodo ergo' inquit 'inimicorum nos iniuriae mouent?' Quia non expectauimus illas aut certe non tantas. Hoc efficit amor nostri nimius: inuiolatos nos etiam inimicis iudicamus esse debere; regis quisque intra se animum habet, ut licentiam sibi dari uelit, in se nolit. 4. Aut ignorantia itaque nos aut insolentia iracundos facit [ignorantia rerum]. Quid enim mirum est malos mala facinora edere? Quid noui est, si inimicus nocet, amicus offendit, filius labitur, seruus peccat? Turpissimam aiebat Fabius imperatori excusationem esse 'non putaui', ego turpissimam homini puto. Omnia puta, expecta: etiam in bonis moribus aliquid existet asperius. 5. Fert humana natura insidiosos animos, fert ingratos, fert cupidos, fert impios. Cum de unius moribus iudicabis, de publicis cogita. Vbi maxime gaudebis, maxime metues; ubi tranquilla tibi omnia uidentur, ibi nocitura non desunt sed quiescunt. Semper futurum aliquid quod te offendat existima: gubernator numquam ita totos sinus securus explicuit ut non expedite ad contrahendum armamenta disponeret. 6. Illud ante omnia cogita, foedam esse et execrabilem uim nocendi et alienissimam homini, cuius beneficio etiam saeua mansuescunt. Aspice elephantorum iugo colla summissa et taurorum pueris pariter ac feminis persultantibus terga inpune calcata et repentis inter pocula sinusque innoxio lapsu dracones et intra domum ursorum leonumque ora placida tractantibus adulantisque dominum feras: pudebit cum animalibus permutasse mores. 7. Nefas est nocere patriae; ergo ciui quoque, nam hic pars patriae est sanctae partes sunt, si uniuersum uenerabile est; ergo et homini, nam hic in maiore tibi urbe ciuis est. Quid si nocere uelint manus pedibus, manibus oculi? Vt omnia inter se membra consentiunt quia singula seruari totius interest, ita homines singulis parcent quia ad coetum geniti sunt, salua autem esse societas nisi custodia et amore partium non potest. 8. Ne uiperas quidem et natrices et si qua morsu aut ictu nocent effligeremus, si in reliquum mansuefacere possemus aut efficere ne nobis aliisue periculo essent; ergo ne homini quidem nocebimus quia peccauit, sed ne peccet, nec umquam ad praeteritum sed ad futurum poena referetur; non enim irascitur sed cauet. Nam si puniendus est cuicumque prauum maleficumque ingenium est, poena neminem excipiet.   XXXI.1. Два са, както казах, причинителите на гнева. Първият е представата, че сме засегнати — за това говорихме достатъчно. Вторият — че сме засегнати несправедливо: за това предстои да говорим. Едни неща хората преценяват като неправда, понеже си били изпатили незаслужено, други — понеже си били изпатили неочаквано. Смятаме, че не ги заслужаваме, понеже не сме ги очаквали. 2. Затова най-много ни вълнува всяко нещо, чието настъпване противоречи на нашите надежди и очаквания. По тази причина ни засягат и най-малките произшествия в дома ни, а небрежността от страна на един приятел наричаме неправда.3. «В такъв случай — възразява ни тоя и оня — защо ни вълнуват неправдите от страна на неприятелите?» Поради това, че не сме били вътрешно подготвени или за тяхното настъпване, или най-малко за техните неочаквано големи размери. Причина за това е прекалената ни самовлюбеност. По нашата логика дори враговете са длъжни да не ни закачат, всеки носи душа на деспот, иска с другите да разполага неограничено, с него да разполагат не иска. 4. Затова ставаме избухливи от липсата или на умереност, или на познания за света. Чудно ли е, че злият злодействува? Странно ли е, че врагът вреди, приятелят обижда, синът бърка, робът греши? По думите на Фабий30 за един пълководец връх на позора е човек да се извинява с думите «Не помислих», а според мен това е връх на позора за човека въобще. За всичко мисли, всичко очаквай! Дори най-благият нрав не е без грапавини. 5. Човешката природа създава души коварни, души неблагодарни, неудържимо страстни, безскрупулни. Преценяваш ли характера на един човек, сещай се за нравите на цялото общество. При най-голяма радост най-много се бой. В момента на пълно привидно спокойствие опасностите не липсват, а си кротуват. Имай наум, че вечно ще съществува нещо, което може да те засегне. Един кормчия никога не опъва всички платна, ако не е спокоен, че си е подредил въжетата лесно да ги свие. 6. Но преди всичко помисли, че да вредиш е гнусна и отвратителна проява на сила, напълно чужда за природата на човека, чиято доброта е опитомила дори дивите зверове. Виж как слоновете подлагат шии под хомота, как биковете оставят жени и деца спокойно да се качват и танцуват по гърбовете им, как змиите, без да ни навредят, пълзят между чашите и по скутите ни, как опитомените мечки и лъвове се оставят спокойно да ги милват по муцуните и как зверовете се галят на своите господари: срам ще те хване. че животни и хора са си разменили нрава. 7. Грях е да вредиш на родината, следователно и на нейния гражданин, понеже той е част от нея: щом цялото предизвиква благоговение, свята са неговите части; следователно и на човека, понеже той ти е съгражданин в рамките на една по-голяма общност31. Че какво ще стане, ако ръката поиска да навреди на краката, а очите — на ръцете32? Както всички телесни членове са в хармония помежду си, понеже съхраняването на отделните части е от интерес за целостта, така и хората щадят всеки отделен човек, понеже са създадени за живо; в общество, а обществото може да се запази цяло и невредимо само ако частите се пазят и са привързани една към друга. 8. Не бихме избивали дори пепелянките, дори водните змии и другите гадини, чийто удар или ухапване са опасни, ако можехме да ги опитомим и от един момент нататък да ги направим безвредни за нас и за останалите. Следователно и на човека ще посегнем не защото е сгрешил, а за да не греши, и при всички случаи наказанието ще държи сметка не за миналото, а за бъдещето: това е проява не на гняв, а на предпазливост. Ако трябва да бъде наказан всеки, който е по природа зъл и порочен, наказанието няма да отмине никого. [XXXII.1. 'At enim ira habet aliquam uoluptatem et dulce est dolorem reddere.' Minime; non enim ut in beneficiis honestum est merita meritis repensare, ita iniurias iniuriis. Illic uinci turpe est, hic uincere. Inhumanum uerbum est et quidem pro iusto receptum ultio [et talio]. Non multum differt nisi ordine qui dolorem regerit: tantum excusatius peccat. 2. M. Catonem ignorans in balineo quidam percussit inprudens; quis enim illi sciens faceret iniuriam? Postea satis facienti Cato,'non memini' inquit 'me percussum.' Melius putauit non agnoscere quam uindicare. 3. 'Nihil' inquis 'illi post tantam petulantiam mali factum est?' Immo multum boni: coepit Catonem nosse. Magni animi est iniurias despicere; ultionis contumeliosissimum genus est non esse uisum dignum ex quo peteretur ultio. Multi leues iniurias altius sibi demisere dum uindicant: ille magnus et nobilis qui more magnae ferae latratus minutorum canum securus exaudit.   XXXII.1. «Но гневът доставя известно удоволствие и е приятно да си върнеш заради сторената болка.» Съвсем не! Почтеността изисква да отговориш на услугата с услуга, но не и на неправдата с неправда. В първия случай е позорно да бъдеш победен, във втория — да бъдеш победител. Думата «въздаяние» е безчовечна и въпреки всичко е приета като нещо съвсем нормално33. Малката разлика между въздаянието и неправдата е единствено в последователността на събитията: човекът, който отвръща на удара с удар, има по-извинителна причина за постъпката си.2. Марк Катон бил ударен в банята от някакъв си човек, който ме го познавал — че кой ли би му причинил умишлено неправда? А когато след това човекът се извинявал, Катон рекъл: «Не помня да са ме ударили.» Преценил, че е по-добре да отмине случилото се, отколкото да отмъщава за него. 3. «И след това — питаш ти — никакво зло ли не е стигнало нахалника?» Точно обратното: стигнало го е голямо добро — запознал се е с Катон. Възвишеният дух се носи над неправдите. Най-обидната форма на разплата е да разглеждаш виновника като недостоен за нея. Мъстейки за леки неправди, мнозина са ги задълбочавали в своя вреда. Велик и благороден е оня, който като големия звяр не обръща внимание на лая на палетата. [XXXIII.1. 'Minus' inquit 'contemnemur, si uindicauerimus iniuriam.' Si tamquam ad remedium uenimus, sine ira ueniamus, non quasi dulce sit uindicari, sed quasi utile; saepe autem satius fuit dissimulare quam ulcisci. Potentiorum iniuriae hilari uultu, non patienter tantum ferendae sunt: facient iterum, si se fecisse crediderint. Hoc habent pessimum animi magna fortuna insolentes: quos laeserunt et oderunt. 2. Notissima uox est eius qui in cultu regum consenuerat: cum illum quidam interrogaret quomodo rarissimam rem in aula consecutus esset, senectutem, 'iniurias' inquit 'accipiendo et gratias agendo'. Saepe adeo iniuriam uindicare non expedit ut ne fateri quidem expediat. 3. C. Caesar Pastoris splendidi equitis Romani filium cum in custodia habuisset munditiis eius et cultioribus capillis offensus, rogante patre ut salutem sibi filii concederet, quasi de supplicio admonitus duci protinus iussit; ne tamen omnia inhumane faceret aduersum patrem, ad cenam illum eo die inuitauit. 4. Venit Pastor uultu nihil exprobrante. Propinauit illi Caesar heminam et posuit illi custodem: perdurauit miser, non aliter quam si fili sanguinem biberet. Vnguentum et coronas misit et obseruare iussit an sumeret: sumpsit. Eo die quo filium extulerat, immo quo non extulerat, iacebat conuiua centesimus et potiones uix honestas natalibus liberorum podagricus senex hauriebat, cum interim non lacrimam emisit, non dolorem aliquo signo erumpere passus est; cenauit tamquam pro filio exorasset. 5. Quaeris quare? habebat alterum. Quid ille Priamus? Non dissimulauit iram et regis genua complexus est, funestam perfusamque cruore fili manum ad os suum rettulit, cenauit? Sed tamen sine unguento, sine coronis, et illum hostis saeuissimus multis solaciis ut cibum caperet hortatus est, non ut pocula ingentia super caput posito custode siccaret. 6. Contempsissem Romanum patrem, si sibi timuisset: nunc iram compescuit pietas. Dignus fuit cui permitteretur a conuiuio ad ossa fili legenda discedere; ne hoc quidem permisit benignus interim et comis adulescens: propinationibus senem crebris, ut cura leniretur admonens, lacessebat. Contra ille se laetum et oblitum quid eo actum esset die praestitit; perierat alter filius, si carnifici conuiua non placuisset.   XXXIII.1. «Ако отмъщаваме за неправдите — ще ни възразят този и онзи — по-малко ще ни презират.» Ако разглеждаме отмъщението като един вид лекарство, то нека прибягваме към него без гняв, мислейки не за удоволствието, а за ползата от него. Често е по-добре да оставиш неправдата незабелязана, отколкото да отмъщаваш за нея. Несправедливостта на могъщия трябва да понасяш не само с търпение, но и с весело лице. Разбере ли, че те е засегнал, той ще повтори. Това е най-лошата страна в характера на галениците на голямото щастие: когото нараняват, него и намразват. 2. Всеизвестни са думите на един сановник, който достигнал до преклонна възраст в служба на някакъв цар. Попитали го как е достигнал до старостта—най-голямата рядкост в царския двор. А той отвърнал: «Неправдите търпях и за тях благодарях.» Често е дотолкова неизгодно да мъстиш за неправдата, че е изгодно дори да не си я признаеш. 3. Гай Цезар хвърлил в тъмница сина на видния римски конник Пастор, понеже се дразнел от изящния му вид и от грижливо гледаната му прическа. Бащата помолил пощада за сина си, но все едно, че подканил Гай да го убие, понеже той заповядал незабавно да го отведат на смърт. Ала за да не се покаже пълен звяр към бащата, в същия ден го поканил на трапезата си. 4. Пристигнал Пастор, а на лицето му ни следа от укор. Вдигнал Цезар голяма наздравица в негова чест и нагласил човек да го наблюдава. Издържал бащата — а все едно, че кръвта на сина си пиел. Изпратил му Цезар парфюм и венец и наредил да следят ще ги вземе ли: взел ги. В деня, когато погребал сина си — не, по-скоро точно обратното, — когато не могъл да го погребе, възлягал старият Пастор като един от стотиците гости и въпреки подаграта си вдигал наздравици, непристойни кажи-речи и за рождения ден на децата му: и през цялото време сълза не проронил, не позволил никакъв признак на мъка да избие навън. Пирувал, сякаш бил измолил пощада за сина си. Питаш защо ли? Имал и друг син. 5. А Приам? Не прикрил ли той гнева си, не прегърнал ли коленете на царя34, не поднесъл ли към устните си неговата гибелна десница, обляна с кръвта на сина му, не възлегнал ли на трапезата? Но без парфюми, без венци и неговият най-свиреп враг често го утешавал и го подканял да си вземе от храната, но не и да пресушава огромни чаши под погледа на поставения над главата му пазач. 6. Ако бащата римлянин се боеше за себе си, той щеше да заслужава твоето презрение. Но в този момент бащината любов е била наложила юзди на гнева. Пастор е заслужавал да му се разреши да напусне пира, за да прибере тленните останки на сина си. Дори това не му разрешил благосклонният и любезен в момента млад принцепс: той често-често вдигал наздравици за стареца и го дразнел с подкани да облекчи мъката си. А Пастор от своя страна се правел, че се весели и че е забравил за станалото през този ден: ако на главореза не се било харесало участието му в пира, щял да загине и другият му син. [XXXIV.1. Ergo ira abstinendum est, siue par est qui lacessendus est siue superior siue inferior. Cum pare contendere anceps est, cum superiore furiosum, cum inferiore sordidum. Pusilli hominis et miseri est repetere mordentem: mures formicaeque, si manum admoueris, ora conuertunt; inbecillia se laedi putant, si tanguntur. 2. Faciet nos mitiores, si cogitauerimus quid aliquando nobis profuerit ille cui irascimur, et meritis offensa redimetur. Illud quoque occurrat, quantum nobis commendationis allatura sit clementiae fama, quam multos uenia amicos utiles fecerit. 3. Ne irascamur inimicorum et hostium liberis: inter Sullanae crudelitatis exempla est quod ab re publica liberos proscriptorum summouit; nihil est iniquius quam aliquem heredem paterni odii fieri. 4. Cogitemus, quotiens ad ignoscendum difficiles erimus, an expediat nobis omnes inexorabiles esse. Quam saepe ueniam qui negauit petit! Quam saepe eius pedibus aduolutus est quem a suis reppulit! Quid est gloriosius quam iram amicitia mutare? Quos populus Romanus fideliores habet socios quam quos habuit pertinacissimos hostes? Quod hodie esset imperium, nisi salubris prouidentia uictos permiscuisset uictoribus? 5. Irascetur aliquis: tu contra beneficiis prouoca; cadit statim simultas ab altera parte deserta; nisi paria non pugnant. Sed utrimque certabit ira, concurritur: ille est melior qui prior pedem rettulit, uictus est qui uicit. Percussit te: recede; referiendo enim et occasionem saepius feriendi dabis et excusationem; non poteris reuelli, cum uoles.   XXXIV.1. Длъжни сме следователно да не избухваме независимо дали оня, когото ще трябва да предизвикаме, е равностоен нам, дали стои под, или над нас. Сблъсъкът с равностоен е опасен и за двете страни, с по-силен е лудост, с по-слаб е низост. Признак на жалка дребнавост е да посегнеш срещу засегналия те. Мишките и мравките налитат срещу ръката, която се протяга към тях. Само слабото създание приема всяко докосване като опит за нараняване. 2. Ще се поукротим, ако размислим дали виновникът за гнева не ни е помагал в известни моменти—и заслугите му ще уравновесят обидата. Нека не забравяме освен това какъв благоприятен отзвук ще създаде репутацията ни на хора милостиви, колко полезни приятели ще си спечелим, когато простим. Нека не се гневим на децата на враговете и неприятелите си — това е една поука от жестокото време на Сула, който забранил на синовете на проскрибираните да участвуват в управлението на държавата. 3. Няма по-голяма несправедливост от това да превърнеш един човек в наследник на омразата, която си хранел към баща му. 4. Винаги когато трудно даваме прошка, нека помислим дали неумолимостта е нещо изгодно. Колко често милост проси този, който милост е отказал! Колко често се просва в нозете на този, когото е отритнал от собствените си нози! Има ли нещо по-бляскаво от това да превърнеш гнева в приятелство? Има ли римският народ приятели, по-верни от тези народи, които са били по-рано негови най-упорити врагове? На какво щеше да прилича държавата днес, ако една спасителна предвидливост не бе смесила в едно победители и победени? 5. Еди-кой си ще се ядоса: ти му излез насреща с добрини. Щом една от страните изостави кавгата, тя стихва: бой се води само при наличието на двама противници. Но ето че и двете страни гневно се готвят за схватка, сбиват се. По-силен е оня, който пръв отстъпи, победен е победителят. Ударили са те — отстъпи: отвърнеш ли, ще предложиш и удобен случай, и извинение за умножаване на ударите. Когато поискаш да се отскубнеш, няма да можеш. [XXXV.1. Numquid uelit quisquam tam grauiter hostem ferire ut relinquat manum in uulnere et se ab ictu reuocare non possit? Atqui tale ira telum est: uix retrahitur. Arma nobis expedita prospicimus, gladium commodum et habilem: non uitabimus impetus animi ~hos~ graues et onerosos et inreuocabiles? 2. Ea demum uelocitas placet quae ubi iussa est uestigium sistit nec ultra destinata procurrit flectique et cursu ad gradum reduci potest; aegros scimus neruos esse, ubi inuitis nobis mouentur; senex aut infirmi corporis est qui cum ambulare uult currit: animi motus eos putemus sanissimos ualidissimosque qui nostro arbitrio ibunt, non suo ferentur. 3. Nihil tamen aeque profuerit quam primum intueri deformitatem rei, deinde periculum. Non est ullius adfectus facies turbatior: pulcherrima ora foedauit, toruos uultus ex tranquillissimis reddit; linquit decor omnis iratos, et siue amictus illis compositus est ad legem, trahent uestem omnemque curam sui effundent, siue capillorum natura uel arte iacentium non informis habitus, cum animo inhorrescunt; tumescunt uenae; concutietur crebro spiritu pectus, rabida uocis eruptio colla distendet; tum artus trepidi, inquietae manus, totius corporis fluctuatio. 4. Qualem intus putas esse animum cuius extra imago tam foeda est? Quanto illi intra pectus terribilior uultus est, acrior spiritus, intentior impetus, rupturus se nisi eruperit! 5. Quales sunt hostium uel ferarum caede madentium aut ad caedem euntium aspectus, qualia poetae inferna monstra finxerunt succincta serpentibus et igneo flatu, quales ad bella excitanda discordiamque in populos diuidendam pacemque lacerandam deae taeterrimae inferum exeunt, talem nobis iram figuremus, flamma lumina ardentia, sibilo mugituque et gemitu et stridore et si qua his inuisior uox est perstrepentem, tela manu utraque quatientem (neque enim illi se tegere curae est), toruam cruentamque et cicatricosam et uerberibus suis liuidam, incessus uesani, offusam multa caligine, incursitantem uastantem fugantemque et omnium odio laborantem, sui maxime, si aliter nocere non possit, terras maria caelum ruere cupientem, infestam pariter inuisamque. 6. Vel, si uidetur, sit qualis apud uates nostros est: sanguineum quatiens dextra Bellona flagellum aut scissa gaudens uadit Discordia palla aut si qua magis dira facies excogitari diri adfectus potest.   XXXV.1. Нима съществува човек, който иска да удари врага тъй силно, че ръката му да заседне в раната и след удара да не може да се измъкне? А тъкмо такова оръжие е гневът: с мъка се изтегля обратно. Гледаме доспехите ни да бъдат леки, мечът добър и удобен: няма ли да се пазим от тези пориви на душата, които са тежки, неповратливи и необратими? 2. За предпочитане е такава бързина, която спира, когато й наредим, която не престъпва определените граници и може да мине от бегом в ходом. Болезненото състояние на мускулите се познава по това, че въпреки нежеланието ни те се движат. Нека приемем за най-нормални и най-крепки ония душевни вълнения, които няма да се носят, както си искат, а ще вървят тъй, както искаме ние. 3. Най-полезно ще бъде да видим най-напред колко грозен е гневът, а после — колко е опасен той. Никой друг афект не разстройва дотолкова външността; гневът обезобразява и най-красивите черти, превръща и най-спокойното лице в свирепа маска. Разгневеният човек изгубва приличния си вид. Може облеклото му да е било натъкмено както трябва: той започва да си дърпа дрехите, става напълно небрежен към себе си; може естествено или благодарение на изкусна ръка косите му да са красиво подредени: заедно с духа настръхват и те. Жилите се надуват; учестено дишане ще разтърси гърдите, бесни крясъци ще разпънат гърлото; в такъв момент ставите се разтреперват, ръцете са неспокойни, цялото тяло — разлюшкано. 4. А какъв е според тебе вътрешният лик на духа, след като външният е тъй отвратителен? Колко ли по-страшен е изразът му вътре в гърдите, по-ожесточено е дишането, по-силно напрежението на гнева, готов да се саморазбие, ако навън не избие. 5. Как изглеждат враговете или зверовете, плувнали в кръв или на кръв налитащи? Как изглеждат адските чудовища, със змии препасани и огнедишащи, както ги описва поезията? Как изглеждат гнусните създания на преизподнята, които излизат, за да подклаждат войни, да всяват раздори сред народите и да смущават мира? Нека си представим, че тъй изглежда и гневът: очите му в пламък лумнали, от устата му оглушителен съсък и мучене, вой и шипене и порой какви ли не още по-неприятни звукове, и в двете си ръце оръжие размахал (че него изобщо не го е грижа да се прикрие), освирепял и окървавен, цял в белези и синини от собствените си удари, със залитаща походка, обгърнат в дълбок мрак, нападащ, опустошаваш и громящ, гнетен от омраза към всичко и всички, към себе си най-вече, пламнал от страст, ако по друг начин не може да навреди, да погуби земя, море, небе, колкото неприятен, толкова и ненавистен. 6. Или ако искаш, нека описанието му бъде според нашите поети: като Белона, размахала бичове окървавени или пък Разпрата, с плащ раздран пристъпваща дръзко35, или ако може, нека бъде измислен някакъв още по-див лик за този див афект. [XXXVI.1. Quibusdam, ut ait Sextius, iratis profuit aspexisse speculum. Perturbauit illos tanta mutatio sui; uelut in rem praesentem adducti non agnouerunt se: et quantulum ex uera deformitate imago illa speculo repercussa reddebat! 2. Animus si ostendi et si in ulla materia perlucere posset, intuentis confunderet ater maculosusque et aestuans et distortus et tumidus. Nunc quoque tanta deformitas eius est per ossa carnesque et tot inpedimenta effluentis: quid si nudus ostenderetur? 3. Speculo quidem neminem deterritum ab ira credideris. Quid ergo? qui ad speculum uenerat ut se mutaret, iam mutauerat: iratis quidem nulla est formosior effigies quam atrox et horrida qualesque esse etiam uideri uolunt. 4. Magis illud uidendum est, quam multis ira per se nocuerit. Alii nimio feruore rupere uenas et sanguinem supra uires elatus clamor egessit et luminum suffudit aciem in oculos uehementius umor egestus et in morbos aegri reccidere. Nulla celerior ad insaniam uia est. 5. Multi itaque continuauerunt irae furorem nec quam expulerant mentem umquam receperunt: Aiacem in mortem egit furor, in furorem ira. Mortem liberis, egestatem sibi, ruinam domui inprecantur, et irasci se negant non minus quam insanire furiosi. Amicissimis hostes uitandique carissimis, legum nisi qua nocent immemores, ad minima mobiles, non sermone, non officio adiri faciles, per uim omnia gerunt, gladiis et pugnare parati et incumbere. 6. Maximum enim illos malum cepit et omnia exsuperans uitia. Alia paulatim intrant, repentina et uniuersa uis huius est. Omnis denique alios adfectus sibi subicit: amorem ardentissimum uincit, transfoderunt itaque amata corpora et in eorum quos occiderant iacuere complexibus; auaritiam, durissimum malum minimeque flexibile, ira calcauit, adactam opes suas spargere et domui rebusque in unum conlatis inicere ignem. Quid? non ambitiosus magno aestimata proiecit insignia honoremque delatum reppulit? Nullus adfectus est in quem non ira dominetur.   XXXVI.1. По думите на Секстий36 има хора, на които е помагало в пристъп на гняв да се погледнат в огледало: оставали са поразени от огромната промяна, настъпила в тях; доведени сякаш на очна ставка, сами не са могли да се познаят. А каква нищожна частица от действителната грозота е отразявал образът в огледалото! 2. Ако можеше духът да бъде показан и отразен в някаква материална среда, щеше да ни стресне с вида си —тъмен, на петна, кипящ, разкривен и надут. Дори сега грозотата му е невероятна, въпреки че минава през кости и плът и ред други препятствия; ами ако се покажеше в пълната си голота? 3. Не вярваш може би, че благодарение на едно огледало някой е бил отвратен от гнева. Какво става всъщност? Който е пристъпил към огледалото с цел да се промени, е претърпял вече промяна. За разгневения човек красив е само свирепият настръхнал лик — и такъв той иска да изглежда. 4. Нека погледнем на колко люде гневът е навредил сам по себе си. Прекомерното разгорещяване е причинявало на едни от тях спукване на кръвоносните съдове, виковете пряко сили са довеждали до храчене на кръв, изобилно бликналата в очите влага е разстройвала остротата на зрението, болните са изпадали отново в криза. Няма по-пряк път към безумието. 5. И затова мнозина, които са се оставяли да лудеят от непрекъснат гняв, не са успявали да дойдат отново на себе си, след като веднъж са загубили ума си. До смъртта Аякс е бил доведен от лудостта, а до лудост — от гнева. Тези хора молят и заклеват децата им да умрат, сами да достигнат до просяшка тояга, домът им да рухне — и все настояват, че не се гневят, също както лудите, че са на себе си. Врагове на най-добрите си приятели, опасност за най-близките си, те не помнят ни един закон освен този, който им дава основание да вредят; дразни ги и най-малката дреболия, трудно се влияят от блага реч, от добро дело; всичко вършат чрез насилие, готови са с меч да се бият и с меч да се пронижат: че преголямо зло ги е обладало, порок над пороците. 6. Другите злини ни обхващат постепенно: силата на гнева е внезапна и всеобхватна. Накратко — той подчинява всички останали душевни вълнения: побеждава и най-пламенната любов и затова хората от гняв пронизват любимото тяло и се отпущат в прегръдките на своите жертви. Гневът надвива и скъперничеството — злина най-корава и най-неподатлива: кара го да си пръсне богатствата и да подпали дом и купища сбрано имане. А амбициозният? Не захвърля ли той високоценените знаци на властта, не отблъсва ли предложения му висок пост? Няма душевно вълнение, над което гневът да не вземе връх.