ROMULUS

De tranquillitate animi * За спокойствието на духа
Превод: До Серен за спокойствието на духа, в: Избрани диалози, А. Николова, Наука и изкуство, "Философско наследство", 1987

двуезичен | оригинал | превод

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29

30 31 32 33 34 35 36 37 38 39

I. 1 Inquirenti mihi in me quaedam uitia apparebant, Seneca, in aperto posita, quae manu prehenderem, quaedam obscuriora et in recessu, quaedam non continua, sed ex interuallis redeuntia, quae uel molestissima dixerim, ut hostes uagos et ex occasionibus assilientes, per quos neutrum licet, nec tamquam in bello paratum esse nec tamquam in pace securum.

2.
Но най-често се улавям (защо като на лекар не ти призная истинското си състояние?), че нито съм се освободил напълно от тези недостатъци, към конто по-рано изпитвах страх и омраза, нито пък съм им подвластен. Състоянието ми не е крайно критично, но съм притеснен и раздразнителен, ни съм болен, ни съм здрав. 3. Не започвай да ми говориш, че в началото си всички добродетели са крехки, а с течение на времето заякват и закрепват. Много добре зная, че и постиженията, конто гонят външен престиж, добиват устойчивост с времето - говоря за високото положение, за ораторската слава и останалите успехи, които зависят от гласа на обществото; и тия качества, които пораждат истинска сила, и опия, които с малко грим оттук-оттам подсилват външната ни привлекателност, чакат с години, докато продължителният период от време ги покрие с цвета на зрелостта. Но много се боя да не би навикът, който дава устойчивост на всяко нещо, да закрепи тази лоша колебливост дълбоко в душата ми. Човек заобичва доброто или злото, с което е общувал дълго.

2 Illum tamen habitum in me maxime deprehendo (quare enim non uerum ut medico fatear?), nec bona fide liberatum me iis quae timebam et oderam, nec rursus obnoxium. In statu ut non pessimo, ita maxime querulo et moroso positus sum nec aegroto nec ualeo. 3 Non est quod dicas omnium uirtutum tenera esse principia, tempore illis duramentum et robur accedere. Non ignoro etiam quae in speciem laborant, dignitatem dico et eloquentiae famam et quicquid ad alienum suffragium uenit, mora conualescere: et quae ueras uires parant et quae ad placendum fuco quodam subornantur exspectant annos donec paulatim colorem diuturnitas ducat. Sed ego uereor ne consuetudo, quae rebus affert constantiam, hoc uitium mihi altius figat: tam malorum quam bonorum longa conuersatio amorem induit.

3.
Честото самовглъбяване е нещо необходимо. Общуването с хора от друг тип разстройва добре подредената същност, подновява вълненията й, подлютява всяка неизлекувана нейна слабост. И все пак усамотението и срещите с хора трябва да се смесват и редуват. Първото ще ни накара да търсим хората, второто - себе си и едното ще бъде лек за другото; усамотението ще помага срещу отвращението към тълпата, тълпата - срещу досадата от уединението.

4 Haec animi inter utrumque dubii, nec ad recta fortiter nec ad praua uergentis, infirmitas qualis sit, non tam semel tibi possum quam per partes ostendere. Dicam quae accidant mihi; tu morbo nomen inuenies. 5 Tenet me summus amor parsimoniae, fateor: placet non in ambitionem cubile compositum, non ex arcula prolata uestis, non ponderibus ac mille tormentis splendere cogentibus expressa, sed domestica et uilis, nec seruata nec sumenda sollicite; 6 placet cibus quem nec parent familiae nec spectent, non ante multos imperatus dies nec multorum manibus ministratus, sed parabilis facilisque, nihil habens arcessiti pretiosiue, ubilibet non defuturus, nec patrimonio nec corpori grauis, non rediturus qua intrauerit; 7 placet minister incultus et rudis uernula, argentum graue rustici patris sine ullo nomine artificis, et mensa non uarietate macularum conspicua nec per multas dominorum elegantium successiones ciuitati nota, sed in usum posita, quae nullius conuiuae oculos nec uoluptate moretur nec accendat inuidia. 8 Cum bene ista placuerunt, praestringit animum apparatus alicuius paedagogii, diligentius quam in tralatu uestita et auro culta mancipia et agmen seruorum nitentium, iam domus etiam qua calcatur pretiosa et, diuitiis per omnes angulos dissipatis, tecta ipsa fulgentia, et assectator comesque patrimoniorum pereuntium populus. Quid perlucentes ad imum aquas et circumfluentes ipsa conuiuia, quid epulas loquar scaena sua dignas? 9 Circumfudit me ex longo frugalitatis situ uenientem multo splendore luxuria et undique circumsonuit: paulum titubat acies, facilius aduersus illam animum quam oculos attollo; recedo itaque non peior, sed tristior, nec inter illa friuola mea tam altus incedo, tacitusque morsus subit et dubitatio numquid illa meliora sint. Nihil horum me mutat, nihil tamen non concutit.

4.
Не бива да държим душата непрекъснато в едно и също напрежение, а трябва да й създаваме развлечения о игри и шеги. Сократ не се срамувал да играе с малките дечица; Катон с вино отпущал уморената си от обществена дейност душа; триумфаторът и пълководец Сципион раздвижвал своето тяло с буйните ритми на танца, но без да се кърши сластно, както правят днес много мъже. Чиято походка е по-сладострастна от женската, но с обичайната за мъжете в древността мъжественост: по време на игри и празници те изпълнявали боен танц по такъв начин, че не рискували доброто си име дори ако враговете им ги гледали.
5.
Длъжни сме да отпущаме духа си, след почивката той ще стане по-добър и по-бодър. Както не бива да насилваме една плодородна нива, понеже непрекъснатото раждане ще я изтощи, тъй и постоянният труд ще пречупи енергията на духа; ако го оставим свободен и отпуснат за известно време, той ще си възвърне силите, непрекъснатите усилия ще го накарат да затънее и повехне.

10 Placet imperia praeceptorum sequi et in mediam ire rem publicam; placet honores fascesque non scilicet purpura aut uirgis abductum capessere, sed ut amicis propinquisque et omnibus ciuibus, omnibus deinde mortalibus paratior utiliorque sim: promptus, imperitus, sequor Zenona, Cleanthen, Chrysippum, quorum tamen nemo ad rem publicam accessit, et nemo non misit. 11 Vbi aliquid animum insolitum arietari percussit, ubi aliquid occurrit aut indignum, ut in omni uita humana multa sunt, aut parum ex facili flens, aut multum temporis res non magno aestimandae poposcerunt, ad otium conuertor, et, quemadmodum pecoribus, fatigatis quoque, uelocior domum gradus est. 12 Placet intra parietes rursus uitam coercere: nemo ullum auferat diem, nihil dignum tanto impendio redditurus; sibi ipse animus haereat, se colat, nihil alieni agat, nihil quod ad iudicem spectet; ametur expers publicae priuataeque curae tranquillitas. 13 Sed, ubi lectio fortior erexit animum et aculeos subdiderunt exempla nobilia, prosilire libet in forum, commodare alteri uocem, alteri operam, etiam si nihil profuturam, tamen conaturam prodesse, aliculus coercere in foro superbiain male secundis rebus elati.

4.
Но каква е тази слабост на душата ми, която се колебае между двете противоположности и не може да се наклони решително ни към доброто, ни към злото - това ми е възможно да ти обясня не с една дума, а едно по едно. Ще ти кажа какво става с мен, а ти ще откриеш името на болестта.
5.
Обладан съм от най-искрена любов към скромността: заявявам го открито. Обичам постелята ми да не е натъкмена като за показ, обичам дрехата ми да не е току що извадена от ракла, да не е минала през преси и хиляди процедури, които са я докарали до заслепителен блясък, а да е евтина и непретенциозна, та да не трябва със свито сърце да я пазя и обличам.
6.
Обичам храната ми да не се приготвя и оглежда от цял полк домашни роби, да не е поръчана преди много и много дни, да не я сервират много и много робски ръце, а да е леснодостъпна и лесносмилаема, вредом да я имам под ръка, да не тежи нито на тялото, нито на кесията ми, да не излиза оттам, откъдето е влязла.
7.
Обичам да ми прислужва нешколуван грубоват млад роб, роден в дома ми; обичам сервиза от масивно сребро, който не носи майсторски печат: наследство ми е от моя баща, потомствен селянин. Обичам масата ми да не грабва очите с пъстрите си шарки, да не е прочута из цял Рим забележителност, обиколила ред изтънчени господари, а да е съвсем обикновена и нито да приковава възхитените очи на сътрапезниците, нито да пали в тях пламъка на завистта.
8.
И тъкмо съм обикнал този начин на живот и ето: стъписвам се при вида на пищно натруфените момчета от нечия школа за прислужници, които са нагиздени по-грижливо от участниците в обществени процесии, при вида на накичените със злато роби и цялата елегантна свита слуги, при входа на някоя къща, в която кракът по съкровищата стъпва, богатствата са разпилени във всяко кътче и дори покривът грее от техните отблясъци, а тълпите народ като неотлъчна свита съпровождат този опропастяващ се имот.
9.
Какво да говоря за кристално чистите потоци, които се леят около пируващите гости, какво да говоря за угощенията, които по разкош не отстъпват на декора си 1. Идвам си след продължително отшелничество в лоното на скромността: и отвред ме залива луксът със своя блясък, отвред закънтява, разколебава сигурния ми поглед, духът ми застава срещу него по-лесно, отколкото очите. Връщам се у дома не по-лош, но по-тъжен и вече не вървя с гордо вдигната глава сред моите евтини вехтории, прокрадват се в мен тихи угризения и съмнения: оня живот там не е ли за предпочитане? Никоя от тези гледки не ме променя, но и никоя не отминавам невъзмутимо.

14 In studiis puto mehercules melius esse res ipsas intueri et harum causa loqui, ceterum uerba rebus permittere, ut qua duxerint, hac inelaborata sequatur oratio. Quid opus est saeculis duratura componere? Vis tu non id agere, ne te posteri taceant! Morti natus es: minus molestiarum habet funus tacitum. Itaque occupandi temporis causa in usum tuum, non in praeconium, aliquid simplici stilo scribe: minore labore opus est studentibus in diem. 15 Rursus, ubi se animus cogitationum magnitudine leuauit, ambitiosus in uerba est altiasque ut spirare, ita eloqui gestit, et ad dignitatem rerum exit oratio. Oblitus tum legis pressiorisque iudicii, sublimius feror et ore iam non meo.

5.
Не бива освен това страстите ни да гонят далечни цели: но понеже те не позволяват да ги ограничим напълно, нека им позволим да се движат в близките сфери. Нека да изоставим всичко, което е невъзможно да се осъществи или пък се осъществява трудно, и да се насочим към близките многообещаващи перспективи, които приканват надеждите ни; но да не забравяме, че всички те са еднакво несериозни, носят най-различен лик отвън. Отвътре са еднакво кухи. И да не завиждаме на хората по високите места: което ти се е сторило връх, е над пропаст.

16 Ne singula diutius persequar, in omnibus rebus haec me sequitur bonae mentis infirmitas, cui ne paulatim defluam uereor, aut, quod est sollicitius, ne semper casuro similis pendeam et plus fortasse sit quam quod ipse peruideo. Familiariter enim domestica aspicimus, et semper iudicio fauor officit. 17 Puto multos potuisse ad sapientiam peruenire, nisi putassent se peruenisse, nisi quaedam in se dissimulassent, quaedam opertis oculis transiluissent. Non est enim quod magis aliena iudices adulatione nos perire quam nostra. Quis sibi uerum dicere ausus est? quis non, inter laudantium blandientiumque positus greges, plurimum tamen sibi ipse assentatus est? 18 Rogo itaque, si quod habes remedium quo hanc fluctuationem meam sistas, dignum me putes qui tibi tranquillitatem debeam. Non esse periculosos hos motus animi nec quicquam tumultuosi afferentes scio; ut uera tibi similitudine id de quo queror cxprimam, non tempestate uexor, sed nausea: detrahe ergo quicquld hoc est mali, et succurre in conspectu terrarum laboranti.

6.
Ако играта и шегата не притежаваха някакъв естествен чар, човек не би имал страстното желание да играе и да се шегува; но честото обръщане към тях ще лиши душата от цялата й сила и сериозност. Та нали и сънят е необходим за възстановяването ни, но ако спиш без прекъсване и денем, и нощем, това ще бъде смърт. Едно е да отпуснеш нещо, друго е да го разпуснеш.
7.
Древните законодатели са създали празниците като вид обществена принуда, която да накара хората да се веселят, и са ги вмъкнали между делниците като една необходима пауза. И, както казах, много видни мъже в точно определени дни на месеца са си давали почивка, а други са разделяли всеки ден между работата и почивката. Спомням си, такъв беше Азиний Полион: нямаше сила на света, която да го накара да работи след четири часа следобед, дори писма не четеше, за да не изникне повод за нова дейност, а през двата останали часа до вечерта се отърсваше от умората през целия ден. Други пък правят почивка на обяд и оставят за по-леки занимания следобеда. Нашите предци са забранявали да се докладва в сената след четири часа следобед. Войниците си разделят нощните наряди, а който току-що се е върнал от бойна задача, е свободен за през нощта.
8.
Трябва да бъдем внимателни към духа си и от време на време да му даваме почивка, която да го подхрани и заякчи.
Необходимо е да правим разходки вън от града, та откритото небе и изобилният въздух да засилят и ободрят духа; понякога той се оживява от едно пътешествие, от едно пътуване на носилка, от промяна на обстановката, от събирането е приятели или по-щедрото посръбване. Понякога трябва да стигнем и до опиянение от виното, но не за да се удавим, а за да се потопим в него, понеже то отмива грижите, изтрива ги от дъното на душата и наред о някои болести лекува и тъгата. Създателят на виното е наречен Либер, т. е. свободен, не защото развързва езика, а понеже то освобождава душата от оковите на грижата, прави я волна, енергична и по-дръзновена във всички нейни замисли.

II. 1 Quaero mehercules iamdudum, Serene, ipse tacitus, cui talem affectum animi similem putem, nec ulli propius admouerim exemplo quam eorum qui, ex longa et graui ualetudine expliciti, motiunculis leuibusque interim offensis perstringuntur et, cum reliquias effugerunt, suspicionibus tamen inquietantur medicisque iam sani manum porrigunt et omnem calorem corporis sul calumniantur. Horum, Serene, non parum sanum est corpus, sed sanitati parum assueuit, sicut est quidam tremor etiam tranquilli maris motusque, cum ex tempestate requieuit. 2 Opus est itaque non illis durioribus, quae iam transcucurrimus, ut alicubi obstes tibi, alicubi irascaris, alicubi instes grauis, sed illo quod ultimum uenit, ut fidem tibi habeas et recta ire te uia credas, nihil auocatus transuersis multorum uestigiis passim discurrentium, quorundam circa ipsam errantium uiam. 3 Quod desideras autem magnum et summum est deoque uicinum, non concuti.

6.
А които са поставени от несправедливата си участ в такава критична ситуация, те, от своя страна, ще бъдат по-сигурни, ако намалят високомерието на своето високомерно по самото си естество място и смъкнат житейския си път колкото се може повече към равнините. Действително мнозина остават приковани към височайшето си положение, от което могат да слязат само чрез падение; но това, че те са принудени да се превърнат в бреме за околните, доказва, че тяхното тегло е изключително голямо и че не са привилегировани, а приковани. Нека тяхната справедливост, благост, човечност, любезност, щедра и благосклонна ръка им осигурят многобройни защитници за черни дни и нека тази надежда ги крепи в тяхното неустойчиво положение. Най-сигурно средство да се освободим от тези душевни вълнения е да поставим граници на издигането си и да не оставяме съдбата да определя край, а сами да спрем много преди чертата, към която ни подканват примерите. Така и някои страсти ще влеят енергията си в душата ни, но понеже ги ограничаваме, няма да ни повлекат в бездните на несигурността.

XI.1.
Всички казани дотук мои думи се отнасят до обикновените, несъвършени и не напълно изцелени люде, но не и до мъдрия. Той няма защо да върви със страх, крачка по крачка: толкова е уверен в себе си, че няма да се поколебае да тръгне срещу съдбата, никога няма да й отстъпи. Той няма защо да се страхува от нея, тъй като не само робите, имуществото и общественото си положение, но и своето тяло, очи, ръце, всичко, което прави човешкия живот по-свиден, та дори и самия себе си той брои за дадена му милостиня, живее, сякаш получил съществуванието си назаем и без мъка ще го върне на кредитора си при първо поискване.
2.
Но съзнанието, че не принадлежи на себе си, не го кара да се разглежда като долнокачествена стока, всичко той ще извърши със същото усърдие и внимание, с каквото един почтен човек на дълга свято пази поверената му чужда собственост.
3.
А когато му заповядат да я върне, той няма да се оплаче от съдбата, а ще рече: "Благодаря ти за всичко, което съм притежавал и имал. Много ми струваше поддръжката на твоите имоти, но понеже тъй повеляваш, ето ти: връщам ти ги драговолно и охотно. Ако ми позволиш да задържа нещо твое, ще го запазя; ако ли друго си решила, връщам ти цялото сребро - и суровото, и обработеното, къщата си, робите, издължавам ти се." Когато ни призове природата, която първа ни е направила свои длъжници, ще й речем: "Приеми духа ми: той е по-добър от оня, който ти ми даде. Не обръщам гръб н не бягам: на драго сърце ти връщам това, което ти си ми дала, без да усетя. Вземи го!"
4.
Защо да е тежко да се върнеш там, откъдето си дошъл? Лошо живее всеки, който не знае добре да умре. И затова на първо място трябва да смъкнем цената на живота и да го наредим сред евтините стоки. Както казва Цицерон, ако един гладиатор иска на всяка цена да измоли пощада за живота си, изпитваме към него неприязън: но ако демонстративно нехае за него, се проникваме от симпатия 22. Знай, че същото става и с нас: често причина за смъртта е страхът да не умрем.
5.
Могъщата Фортуна, която си устройва своите забавления, казва: "За какво да те запазвам, зло и страхливо животинче? Щом не умееш врат да подложиш, повече ще те мушкат и нараняват. Но ти там храбро посрещаш меча, не си дърпаш шията, не се пазиш с ръце и затова и животът ти ще бъде по-дълъг, и смъртта -по-лека."
6.
Който се страхува от смъртта, никога няма да действува като жив човек. Но който има ясното съзнание, че на тази участ е обречен от самото си зачеване, той ще живее според изискванията и заедно с това същата душевна сила ще му помогне никоя случайност да не го връхлети изневиделица. Вероятното бъдеще той предвижда като сигурно и тъй ще отслаби атаките на всички злини: за тези, които са готови и ги очакват, те не донасят никакви промени, а поразяват тежко само ония, които са вперили безгрижен поглед единствено в щастието.
7.
На този свят съществуват болести, пленничество, разруха, пожари: никоя от тези беди не е неочаквана; разбрал съм в какво тревожно обкръжение ме е затворила природата. Хиляди пъти плачове са огласяли съседните домове; хиляди пъти факли и вощеници са водели край прага ми безвременен погребален кортеж; често току до мен е отеквал грохотът на сриваща се къща; мнозина от приятелите, с които са ме свързвали форумът, курията, общата приказка, са били отнасяни от една едничка нощ и гробът е разделял дружеските сплетени ръце. Какво да се чудя, че от време на време ме връхлитали опасности: та нали те винаги са се въртели около мен?
8.
Много хора замислят пътуване през море, но за бурите и през ум не им минава. Никога няма да се откажа от една добре казана дума заради лошия й автор. Когато един ненадминат талант сред всички комици и трагици, мимическият поет Публилий, е оставял своите палячовщини и бръщолевенето по вкуса на простолюдието, той е изричал слова дръзновени дори за трагическа сцена, а камо ли пък за комическа; между тях е и следният стих:
Един което пати, може всеки друг.
Ако човек остави тези думи да се за гнездят в дълбините на сърцето му и ако разглежда стихията безбройни ежедневни беди на останалите като нещо, което напълно безпрепятствено би могло да се насочи и към него, той се е въоръжил много преди да бъде нападнат. Закъснял си, ако едва след появата на опасност започваш да учиш духа си как да й издържи.
9.
"И през ум не ми е минавало, че това ще се случи" -казваш ти или пък "Мислил ли си някога, че нещо подобно може да стане?" Защо пък не? Съществува ли богатство, зад което да не вървят нищетата, гладът, просията? Съществува ли висок сан, чиято поръбена с пурпур тога, авгурски жезъл 23, патрициански обувки да не са съпроводени от траурната дреха на подсъдим, от клеймото на обществен позор, от хилядите петна на срама, от най-дълбокото презрение? Съществува ли царска власт, която да не е заплашена от погром и падение, от господар и палач? Тези противоположности не са разделени от голям интервал: само един кратък миг има между трона и чуждите нозе.
10.
Затова трябва да ти е ясно, че житейската обстановка непрекъснато се мени и че опасността, връхлетяла друг човек, може и теб да връхлети. Богат си: да не би да си по-богат от Помпей 24? А Гай Калигула, негов роднина по силата на старо кръвно родство и негов хазяин по силата на нови обстоятелства, му отвори вратите на своя дом, за да затвори вратите на неговия собствен. И Помпей бе лишен от хляб и вода! Владееше той хиляди реки, чиито извори и устия се намираха в именията му - а се молеше за капчица вода. От глад и жажда загина в палата на своя роднина и наследник, който в същия момент уреждаше на този умиращ от глад човек държавно погребение.
11.
Достигнал си върха на властта: нима властта ти е тъй висока, тъй неочаквана или тъй всеобхватна като властта на Сеян? В деня, когато сенатът му устрои тържествено изпращане, народът на парченца го разкъса; и от човека, върху когото богове и хора бяха изсипали всички всевъзможни блага, не остана ни частица, която палачът да завлече в Тибър.
12.
Цар си: нека не ти напомням за Крез, който приживе видя как пламва и изгасва погребалната му клада, който надживя и царството, и смъртта си 25; нека не ти напомням за Югурта, когото римският народ видя пленник в годината, когато бе изпитал най-голям страх и ужас от него 26. Сами видяхме мавританския цар Птолемей и арменския Митридат, обиколени от стражите на Гай Калигула: единият от тях бе изпратен в изгнание, другият молеше най-искрено да бъде изгнан 27. Ако в този непрекъснат кръговрат надолу и нагоре не приемеш възможното бъдеще като сигурно, ти оставаш във властта на нещастията, а тях може да разбие само оня, който ги е видял, преди те него да видят.

XII.1.
На второ място, не бива да залягаме за излишни неща или пък да се трудим излишно, т. е. не бива да имаме желания за неща, които не можем да постигнем или пък след като ги постигнем, да разберем късно и за голям наш срам колко суетни са били желанията ни. Това означава, че не бива да се трудим безрезултатно или пък резултатът да не си заслужава труда, понеже накрая тъгата е почти неминуемо следствие на неуспеха или на срамния успех.
2.
Трябва да престанем да сновем насам-натам, както правят повечето хора: те непрекъснато се въртят по чуждите къщи, по театрите и форумите; все се предлагат на чужди услуги, все изглеждат като погълнати от някаква трескава дейност. Ако запиташ някого от тях, когато излиза от дома си: "Ей ти? Какви са ти днешните планове?", той ще ти отговори: "Честна дума, хич и не знам; но все някого ще видя, все нещо ще свърша."
3.
Шляят се безцелно и все работа си търсят, вършат не онова, което са си набелязали, а това, което им падне. Бягат без мисъл и без посока досущ като мравките, които правят безполезни курсове от върха до корените на храсталаците. Повечето хора живеят като тях и с право тяхното бездействие може да се нарече безпокойно.
4.
А някои просто да ги съжалиш! Налитат на минувачите и ги разблъскват така, сякаш пожар става - а всъщност тичат или да поздравят някой, който няма да отвърне на поздрава им, или да съпроводят погребалното шествие на някой напълно непознат, или пък да присъствуват на дело на човек, който обича да се съди, или пък на годеж на човек, който обича да се жени; а когато вървят до нечия носилка, понякога сами подлагат гръб под нея. Връщат се у дома капнали от цялото това безсмислие и се кълнат, че хич и не ся спомнят защо са излезли, къде са били, за да се залутат на следния ден по същия път.
5.
И тъй, нека този труд бъде вложен в нещо, нека има някаква цел! Не трудолюбие тревожи тези неспокойни духове, а неверни представи го подлудяват. Не без очаквания се впущат в дейност тези хора: подтиква ги образът на нещо, чиято безсмисленост помраченият разум не опровергава.
6.
По същия начин всеки, който излиза навън, за да увеличи калабалъка, обикаля из целия град, воден от някакви глупави и несериозни причини. Още първите слънчеви лъчи изгонват от дома човека, който няма какво да прави и след като се е блъскал напразно по много и много прагове, след като е поздравил тамошните номенклатори, а на много места са го изблъсквали, той най-трудно успява да завари у дома самия себе си.
7.
И това зло е причина за отвратителния навик на хората да надават ухо, да си завират носа в обществените и личните тайни, да са осведомени за много неща, които носят риск и когато ги разправят, и когато ги слушат.

XIII.1.
Според мен с оглед именно на това Демокрит е започнал съчинението си така: "Който иска да живее спокойно, нека не се занимава много нито с обществени, нито с частни дела." Очевидно той ги причислява към излишните неща: понеже ако са необходими, тогава се налага да се занимаваме не с много, а с безброй много обществени и частни дела; но когато не ни призовава никое свято задължение, трябва да ограничим деятелността си.
2.
Нали ако човек се занимава с много неща, често се поставя във властта на съдбата, а най-безопасното е по-нарядко да си премерваме силите с нея, но да я имаме винаги предвид и да не се хващаме за нейните обещания. Нека си казваме: "Ако нищо не се случи, ще отплавам" или "Ако нищо не попречи, ще стана претор", или "Ако нищо не осуети сделките ми, те ще излязат успешни."
3.
Ето затова казваме, че на мъдрия не му се случва нищо неочаквано, защото го поставяме не вън от обсега на човешките беди, а на човешките заблуди и всичко му се случва не тъй, както е искал, а както е мислел. А първата му мисъл е била, че е възможно нещо да се противопостави на плановете му. Щом той не е обещавал на желанията си пълен успех, неминуемо и болката от провала ще бъде по-лека.

XIV.1.
Необходимо е да възпитаме в себе си гъвкавост, за да не се придържаме сляпо към предначертания план, а да се прехвърляме към възможностите, които ни е дал случаят; нека не се страхуваме да променим решението или положението си, но само при условие че не се оставяме на непостоянството, най-големия враг на спокойствието. Нали упорството непременно прави притеснен и меланхоличен човека, когото Фортуна често лишава от едно или друго и непрекъснато се задълбочава непостоянството, което никъде не се самоограничава. Врагове на спокойствието са и пълната неспособност да извършиш промяна, и пълната неспособност да проявиш търпение.
2.
Във всички случаи духът трябва да бъде върнат от външния свят към своя собствен, на себе си вяра да има, от себе си радост да черпи, своето да уважава, да се отдалечи колкото се може повече от чуждите нему задачи и на себе си да се посвети, да не чувствува материалните загуби, дори злото на добро да тълкува.
3.
Когато нашият Зенон чул вестта за корабокрушението, при което бил потънал целият му имот, рекъл: "Съдбата ми повелява да вървя по-леко по пътя на философията." Когато някакъв си тиран заплашвал философа Теодор 28, че ще го убие и даже ще го остави непогребан, той отговорил: "Имаш от какво да си доволен: във властта ти е една чаша кръв. А пък що се отнася до погребението, ти си глупак над глупаците, ако смяташ, че много ме интересува дали ще гния под или над земята."
4.
Юлий Кан бе изключително велик човек и дори фактът, че бе наш съвременник, не може да охлади възхищението пред него. След дълъг спор с Калигула този нов Фаларис му казал на тръгване: "Хич и не се залъгвай с празни надежди! Наредих да те убият." "Благодаря ти, предобри ми господарю!", отвърнал Кан.
5.
Какво точно е имал предвид, не зная; много тълкувания ми идват наум. Дали е искал да го засегне и да покаже докъде е стигнала жестокостта му, след като при нея и смъртта е благодеяние? Или пък е укорявал ежедневните му безумия - нали бащи са му благодарели за убийството на синовете им, а ограбените - за задигането на имотите им? Или пък на драго сърце е приел смъртта като освобождение? Независимо какво точно е мислел, отговорил е смело.
6.
Някой ще ми възрази: "Възможно е било след този отговор Гай да отмени нареждането си." Кан не се е страхувал от подобно нещо, понеже беше всеизвестно колко държи на думата си Гай при такива подобни заповеди. Ще повярваш ли, че той прекарал десетте дни до смъртта си в пълна безметежност? Просто невероятни са били думите му, постъпките му, невъзмутимото му спокойствие!
7.
Играел на "разбойници"29, когато центурионът, който водел тълпата осъдени на смърт, заповядал и него да приберат. Извикали го, а той преброил фигурите и казал на противника си: "Внимавай да не вземеш да излъжеш след смъртта ми, че ти си победил!" А после кимнал на центуриона: "Ти - рекъл му - ще бъдеш свидетел, че имам една фигура повече." Ти мислиш, че той е играл? Изиграл ги е!
8.
Натъжили се приятелите му, че ще изгубят един тъй забележителен човек. "Защо скърбите? - рекъл им той. - Вие питате дали душите са безсмъртни, а аз скоро ще зная това." И пред своя край не преставал да търси истината и да разисква дори върху собствената си смърт.
9.
Съпровождал го неговият философ, и когато наближили мястото, където ставаха ежедневните жертвоприношения в чест на нашия бог Гай, философът го запитал: "За какво мислиш в момента, Кане? Как се чувствуваш?" "Поставих си за задача - отвърнал той - да наблюдавам дали в най-краткия последен миг душата ми ще усети как излиза от тялото." И обещал, ако открие нещо, да обиколя приятелите си и да им разкрие какво става с душите.
10.
Ето ти спокойствие в разгара на бурята! Ето тя достоен за вечността дух, който на крачка от смъртта разпитва излизащата от тялото душа, който иска от последния си час доказателства за истината, който не само учи до смъртта си, но и от нея нещо научава. Няма човек, който тъй дълго да се е занимавал с философия. Не ще отминем набързо този велик мъж, който заслужава да го почетем с особено внимание. О, дух пресветъл, най-голяма жертва сред голямата сеч на Гай, навеки ще те помним!

XV.1.
Но няма полза, ако си отхвърлил причините за тъга в личния си живот, понеже понякога ни обхваща омраза към целия човешки род. Като си помислиш само каква рядкост е искреността, колко непозната е невинността, как едва-едва, и то само когато е изгодно, се проявява верността, като се сетиш, от друга страна, за хилядите увенчани със слава деяния на престъпността, за печалбите на похотта и за не по-малко гнусните й загуби, за кариеризма, който е станал толкова безогледен, че печели бляскавата си слава от позорните си дела, причернява ти пред очите; и понеже ти се струва, че са рухнали всички добродетели - невъзможно е да ги очакваш, безполезно е да ги имаш, - потъваш сякаш в безпрогледен мрак.
2.
Затова трябва да заемем такава гледна точка, при която всички общоразпространени недостатъци да ни се виждат достойни не за ненавист, но за смях, нека по-скоро подражаваме на Демокрит, а не на Хераклит. Хераклит колчем излизал сред хора, започвал да плаче, а Демокрит - да се смее; на първия всичко, което правим, му се струвало жалко, а на втория - смешно. Следователно трябва да приемаме всичко по-леко и да го понасяме по-лесно: по-достойно за човека е да осмива живота, а не да го оплаква.
3.
Прибави още, че много по-големи заслуги пред човечеството има оня, който му се присмива, отколкото оня, който го окайва. Първият му оставя надеждата за едно по-добро бъдеще, вторият глупаво плаче от отчаяние, че нищо не може да се поправи. Който, наблюдавайки живота в целостта му, не може да сдържи смеха си, е по-храбър от оня, който не може да сдържи сълзите си: смехът събужда н най-благите чувства на душата и не намира нищо велико, нищо сериозно, че дори и нищо тъжно в огромния житейски парад.
4.
Нека човек си представи причините за всяка радост и за всяка тъга, и ще разбере, че са чиста истина думите на Бион: всички занимания на хората изобщо не се различават от тяхното начало, животът им не е нито по-свят, нито по-сериозен от тяхното зачеване, от нищо се раждат и в нищо се превръщат.
5.
Но още по-добре е спокойно да приемем нравите на обществото и човешките пороци, без да стигаме било до смях, било до сълзи. Че вечно нещастие е да се измъчваш от чуждите беди, нечовешко удоволствие- да се наслаждаваш на чуждите мъки; такава безполезна проява на човещина е да плачеш и да се преструваш на тъжен, понеже някой си погребвал своя син.
6.
В собствените си нещастия също трябва да се държиш така, че да отдаваш на скръбта толкова, колкото изисква природата, а не обичаите; много хора леят сълзи само и само за да ги покажат, а когато няма свидетели, очите им са сухи; смятат за грозна неучтивост да не плачат, когато всички други правят това. И тази порочна зависимост от чуждото мнение е тъй дълбоко вкоренена, че във фалш се превръща и най-искреното чувство - мъката.

XVI.1.
Идваме до момент, който често причинява оправдана мъка и поражда тревоги. Когато добрите люде свършват зле, когато Сократ е принуден да умре в затвора, Рутилий - да живее в изгнание, Помпей и Цицерон да подложат врат под меча на клиентите си, Катон, този жив лик на добродетелта, да се прониже с меча си, показвайки ясно, че един и същи миг бележи неговия край и края на републиката, тогава неминуемо започват страдания от това, че Фортуна тъй неправилно раздава наградите. На какво може да се надява всеки от нас, като вижда, че най-добрите люде най-зле си изпащат?
2.
Тогава какво да правим? Виж как всеки е понесъл своето нещастие и ако е проявил храброст, тъгувай по него с неговата душевна сила, ако ли е загинал като малодушен подлец, загуба от това няма; или заслужава да одобряваш добродетелта му, или не заслужава да се стремиш към подлостта му. Срам и позор, ако храбрата смърт на най-великите мъже превръща останалите в страхливци!
З.
Нека да прославим достойния за вишна прослава и да речем: "Колкото по-храбър е човек, толкова е по-щастлив. Спасен си ти от всички нещастия, от ненавистта, от болестите; излязъл си от своя затвор. Според боговете ти си недостоен за лоша съдба, а си достоен съдбата да няма вече власт над тебе. А върху тези, които се измъкват и от прага на смъртта все към живота гледат, върху тях трябва да се упражни насилие.
4.
Няма да заплача за никой щастлив човек, няма да заплача и за никой разплакан. Първият сам е избърсал сълзите ми, а сълзите на втория стават причина той да не заслужава дори една-едничка сълзица. Херкулес ли да оплаквам, че изгорял жив, или Регул, че го проболи хиляди гвоздеи 30, или Катон, че раните си разранил? Всички те са открили как с цената на един кратък миг да живеят вечно: чрез смъртта са стигнали до безсмъртието.

XVII.1.
Друг немаловажен източник на тревоги човек си създава, ако вътрешно се притеснява, външно позира и пред никого не се разкрива; такъв живот водят хиляди и хиляди хора, фалшив, показен. Непрекъснатото самонаблюдаване е жива мъка и непрекъснат страх да не би да ни издебнат в непривичен вид. Никога няма да се отървем от грижи, ако си въобразяваме, че във всеки поглед към нас се крие и наша преценка. Явяват се много случаи, които ни разголват въпреки цялото ни нежелание. Но дори ако предпазливостта дава добри резултати, все пак животът на вечно скрития под маска човек не е нито приятен, нито пък безопасен.
2.
Колко по-приятна е чистата и неукрасена с нищо искреност, която показва нрава си от край до край! Съществува обаче опасност и този живот да омръзне, щом всекиму всичко е достъпно: някои хора изпитват пренебрежение към всичко, с което се опознали отблизо. Но за добродетелта няма опасност да се обезцени, ако доближи погледа ни, и по-добре да ни гледат отвисоко заради естествеността ни, отколкото да ни мъчат собствените ни преструвки. Все пак трябва да внимаваме да не прекалим: голяма е разликата между един естествен и един небрежен начин на живот.

Hanc stabilem animi sedem Graeci euthymian uocant, de qua Democriti uolumen egregium est, ego tranquillitatem uoco: nec enim imitari et transferre uerba ad illorum formam necesse est; res ipsa de qua agitur aliquo signanda nomine est, quod appellationis graecae uim debet habere, non faciem. 4 Ergo quaerimus quomodo animus semper aequali secundoque cursu eat propitiusque sibi sit et sua laetus aspiciat et hoc gaudium non interrumpat, sed placido statu maneat, nec attollens se umquam nec deprimens. Id tranquillitas erit. Quomodo ad hanc perueniri possit in uniuersum quaeramus; sumes tu ex publico remedio quantum uoles. 5 Totum interim uitium in medium protrahendum est, ex quo agnoscet quisque partem suam. Simul tu intelleges quanto minus negotii habeas cum fastidio tui quam ii quos, ad professionem speciosam alligatos et sub ingenti titulo laborantes, in sua simulatione pudor magis quam uoluntas tenet.

6.
В едно и също положение са както тези, които се тормозят от непостоянство и вечна досаденост, склонни са към непрекъснати промени и все съжаляват за изоставения път, така и ония, които се прозяват и едва се влачат. Прибави и хората, които приличат на страдащите от безсъница с тяхното въртене насам и натам, с нагласянето им ту тъй, ту инак до момента, когато умората ги приспи: подобните на тях люде непрекъснато променят начина си на живот и накрая остават там, където ги свари не нежеланието да се променят, а старостта, която мудно се пригажда към новото. Прибави и ония, които са по-малко подвижни не защото са постоянни, а защото са инертни: те живеят не тъй, както искат, а както са започнали.
7.
Непостоянството се характеризира с хиляди признаци, но довежда до един-единствен резултат - недоволството от себе си. То се поражда от душевната неуравновесеност и от боязливите или неуспели желания: човек или има желания, надвишаващи смелостта му, или пък не успява да ги постигне и с цялата си душа се вкопчва в надеждата, вечно се люшка и колебае, както става с всяко тяло, оставено да виси без опора. Такива хора използуват всякакви средства, за да постигнат желанията си, самопринуждават се, самоубеждават се да извършат неморални и трудни постъпки; а когато усилията им остават невъзнаградени, започват да се тормозят заради безрезултатното си опозоряване, мъчи ги не безнравствеността на желанията им, а техният провал.
8.
Тогава ги обхваща разкаяние за предприетия опит и страх да го повторят, душата не открива изход, и в нея се прокрадва безпокойство, понеже подобни хора нито могат да заповядват на страстите си, нито могат да им се подчинят. Животът им не може да се разгърне с пълна сила и забавя хода си, духът застива бездеен сред измамените надежди.
9.
Цялото това положение се влошава още повече, когато един такъв човек, изпълнен с омраза към струвалия му големи усилия успех, потърси убежище в бягството от активния обществен живот и в усамотението на интелектуалните занимания: те са непоносими за духа, който е притеглян от обществените задачи, който е жаден да действува, носи в себе си природното безпокойство и очевидно разполага със слаби вътрешни възможности за самоуспокоение. Когато един такъв вечно разкъсван от задължения човек бъде лишен от удоволствията, които му предлагат неговите обществени ангажименти, той не е в състояние да понася дома си, стените наоколо, самотата, с голямо нежелание се вижда изоставен сам на себе си.

6 Omnes in eadem causa sunt, et hi qui leuitate uexantur ac taedio assiduaque mutatione propositi, quibus semper magis placet quod reliquerunt, et illi qui marcent et oscitantur. Adice eos qui non aliter quam quibus difficilis somnus est uersant se et hoc atque illo modo componunt, donec quietem lassitudine inueniant: statum uitae suae reformando subinde, in eo nouissime manent, in quo illos non mutandi odium, sed senectus ad nouandum pigra deprehendit. Adice et illos, qui non constantiae uitio parum lenes sunt, sed inertiae, et uiuunt non quomodo uolunt, sed quomodo coeperunt. 7 Innumerabiles deinceps proprietates sunt, sed unus effectus uitii, sibi displicere. Hoc oritur ab intemperie animi et cupiditatibus timidis aut parum prosperis, ubi aut non audent quantum concupiscunt aut non consequuntur, et in spem toti prominent. Semper instabiles mobilesque sunt, quod necesse est accidere pendentibus. Ad uota sua omni uia tendunt et inhonesta se ac difficilia docent coguntque, et, ubi sine praemio labor est, torquet illos irritum dedecus, nec dolent praua, sed frustra uoluisse. 8 Tunc illos et paenitentia coepti tenet et incipiendi timor, subrepitque illa animi iactatio non inuenientis exitum, quia nec imperare cupiditatibus suis nec obsequi possunt, et cunctatio uitae parum se explicantis et inter destituta uota torpentis animi situs. 9 Quae omnia grauiora sunt ubi odjo infelicitatis operosae ad otium perfugerunt ac secreta studia, quae pati non potest animus ad ciuilia erectus agendique cupidus et natura inquies, parum scilicet in se solaciorum habens. Ideo, detractis oblectationibus quas ipsae occupationes discurrentibus praebent, domum, solitudinem, parietes non fert; inuitus aspicit se sibi relictum.

9.
Но и в пиенето, както и в свободата, е полезна умереността. Говорят, че Солон и Аркезилай обичали да пият; Катон бил обвинен, че е пияница. Който и да е изрекъл тази хула, той по-скоро ще превърне вината в добродетел, отколкото Катон - във виновник. Но не бива и често да пиянствуваме, за да не създадем лоши навици на духа; от време на време обаче трябва да го пущаме да лудува на свобода и за малко да прекъсваме мрачната му трезвост.
10.
Нали ако повярваме на гръцкия поет, то "и да безумствуваш е приятно", или пък, ако повярваме на Платон - "Напразно чука здравомислещият на портите на поезията", ако ли пък на Аристотел, то "Във всяка гениалност е примесено зрънце лудост"31. Нещо велико и необикновено може да изрече само един развълнуван дух.
11.
Трябва да е презрял обичайното и познатото, трябва да е извисен в небесата от свещено вдъхновение, и едва тогава ще прогласи слова, недостъпно велики за човешките устни. Докато духът е на себе си, не може да постигне високи и труднодостъпни върхове; трябва да се отклони от обикновения път, да препусне, да захапе юздата, да грабне ездача си и да го понесе към висините, където би се побоял да се изкачи сам.

10 Hinc illud est taedium et displicentia sui et nusquam residentis animi uolutatio et otii sui tristis atque aegra patientia, utique ubi causas fateri pudet et tormenta introrsus egit uerecundia, in angusto inclusae cupiditates sine exitu se ipsae strangulant; inde maeror marcorque et mille fluctus mentis incertae, quam spes inchoatae suspensam habent, deploratae tristem; inde ille affectus otium suum detestantium querentiumque nihil ipsos habere quod agant, et alienis incrementis inimicissima inuidia (alit enim liuorem infelix inertia et omnes destrui cupiunt, quia se non potuere prouehere); 11 ex hac deinde auersatione alienorum processuum et suorum desperatione obirascens fortunae animus et de saeculo querens et in angulos se retrahens et poenae incubans suae, dum illum taedet sui pigetque. Natura enim humanus animus agilis est et pronus ad motus. Grata omnis illi excitandi se abstrahendique materia est, gratior pessimis quibusque ingeniis, quae occupationibus libenter deteruntur: ut ulcera quaedam nocituras manus appetunt et tactu gaudent et foedam corporum scabiem delectat quicquid exasperat, non aliter dixerim his mentibus, in quas cupiditates uelut mala ulcera eruperunt, uoluptati esse laborem uexationemque. 12 Sunt enim quaedam quae corpus quoque nostrum cum quodam dolore delectent, ut uersare se et mutare nondum fessum latus et alio atque alio positu uentilari: qualis ille homericus Achilles est, modo pronus, modo supinus, in uarios habitus se ipse componens, quod proprium aegri est, nihil diu pati et mutationibus ut remediis uti.

10.
Тази е причината за неговата досада, за неудовлетвореността от собственото аз, за мятането на нийде не закотвящия се дух, както и за болезнеността и мрачността, с която той понася този живот; особено пък ако човек се срамува да признае причините за това си състояние и от стеснителност крие терзанията дълбоко в себе си, тогава затворените на тясно страсти започват в безизходица да се душат една друга. Тази е причината за мъката и меланхолията, за хилядите вълнения в неспокойната душа, в която пробудените надежди внасят напрежение, а пропадналите - тъга. Тази е причината тези хора да намразят почивката си, да се оплакват, че няма какво да правят и от дън душа да ненавиждат всички преуспяващи.
11.
И в края на краищата, понеже не зачита чуждите успехи и не вярва в собствените си, духът се преизпълва с дълбок протест срещу съдбата, започва да се оплаква от съвремието си, оттегля се в някой затънтен ъгъл, заживява с бедата си, като изпитва отвращение и досада от самия себе си: че по природа човешкият дух е деен н обича да се движи. Приятен му е всеки повод, който го възбужда и развлича, а още по-приятен е той за некачествените характери, които с удоволствие разпиляват силите си в тичане по задачи.
12.
Някои възпалена язви сами търсят допира с ръцете, които могат да им навредят, и изпитват удоволствие от него; всичко, което подлютява крастата, предизвиква приятни усещания в обезобразеното от нея тяло: бих казал, че също тъй усилието и тревогите са източник на удоволствие за тези души, в които страстите са избили като люти язви. Съществуват някои състояния, които причиняват на тялото болка, съчетана с известно удоволствие, например когато човек се превърта от една страна на друга, и преобръща се още преди да почувствува болка в хълбока и се разхлажда. Такъв е Омировият Ахил: той лежи ту на гръб, ту на корем, заема най-различни пози 3, а липсата на продължителна издръжливост и използуването на промяната като средство за лечение е признак на болестно състояние.

13 Inde peregrinationes suscipiuntur uagae et litora pererrantur et modo mari se, modo terra experitur semper praesentibus infesta leuitas: "Nunc Campaniam petamus." Iam delicata fastidio sunt: "Inculta uideantur, Bruttios et Lucaniae saltus persequamur." Aliquid tamen inter deserta amoeni requiritur, in quo luxuriosi oculi longo locorun horrentium squalore releuentur: "Tarentum petatur laudatusque portus et hiberna caeli mitioris et regio uel antiquae satis opulenta turbae.... Iam flectamus cursum ad Vrbem: nimis diu a plausu et fragore aures uacauerunt, iuuat iam et humano sanguine frui." 14 Aliud ex alio iter suscipitur et spectacula spectaculis mutantur. Vt ait Lucretius:

10.
Решавам да следвам повелите на стоическата школа и да се отдам на обществена дейност; решавам да направя кариера и да се издигна до върха й, но не защото ме блазни магистратската тога или няколко снопа пръчки, а за да имам готовност и възможност да помогна на приятели и близки, на всеки гражданин-с една дума, на всички люде. Енергично, уверено изпълнявам заповедите на Зенон, Хризип, Клеант 2; въпреки че никой от тях да не се е занимавал с обществена дейност. Но нали никой от тях не я е забранявал?

Hoc se quisque modo semper fugit.

11.
Ала щом нещо разтърси моята несвикнала на фронтални удари душа, щом се изпречи някое от многото безобразия в човешкия живот или пък нещо трудно ми потръгне, щом някоя маловажна задача наложи да изгубя много време, връщам се към живота, свободен от обществени задължения и като уморено добиче, краката ме носят по-бързо обратно към дома.

Sed quid prodest, si non effugit? Sequitur se ipse et urget grauissimus comes. 15 Itaque scire debemus non locorum uitium esse quo laboramus, sed nostrum: infirmi sumus ad omne tolerandum, nec laboris patientes nec uoluptatis nec nostri nec ullius rei diutius. Hoc quosdam egit ad mortem: quod proposita saepe mutando in eadem reuoluebantur et non reliquerant nouitati locum, fastidio esse illis coepit uita et ipse mundus, et subiit illud tabidarum deliciarum: "Quousque eadem?"

12.
Имаш на разположение, скъпи ми Серене, мерките, които могат и да съхранят спокойствието, и да го възстановят, и да помогнат срещу прокрадващите са към него пороци. Но знай и че никоя от тях не е достатъчно силна да пази крехката му същност, ако не обкръжим колебаещия се дух о постоянни напрегнати грижи.

III. 1 Aduersus hoc taedium quo auxillo putem utendum quaeris. Optimum erat, ut ait Athenodorus, actione rerum et rei publicae tractatione et officiis ciuilibus se detinere. Nam, ut quidam sole atque exercitatione et cura corporis diem educunt athletisque longe utilissimum est lacertos suos roburque, cui se uni dicauerunt, maiore temporis parte nutrire, ita nobis, animum ad rerum ciuilium certamen parantibus, in opere esse nostro longe pulcherrimum est: nam, cum utilem se efficere ciuibus mortalibusque propositum habeat, simul et exercetur et proficit qui in mediis se officiis posuit, communia priuataque pro facultate administrans. 2 "Sed, quia in hac, inquit, tam insana hominum ambitione, tot calumniatoribus in deterius recta torquentibus, parum tuta simplicitas est et plus futurum semper est quod obstet quam quod succedat, a foro quidem et publico recedendum est. Sed habet ubi se etiam in priuato laxe explicet magnus animus, nec, ut leonum animaliumque impetus caueis coercetur, sic hominum, quorum maximae in seducto actiones sunt. 3 Ita tamen delituerit, ut, ubicumque otium suum absconderit, prodesse uelit singulis uniuersisque ingenio, uoce, consilio. Nec enim is solus rei publicae prodest, qui candidatos extrahit et tuetur reos et de pace belloque censet; sed qui iuuentutem exhortatur, qui in tanta bonorum praeceptorum inopia uirtutem insinuat animis, qui ad pecuniam luxuriamque cursu ruentes prensat ac retrahit et, si nihil aliud, certe moratur, in priuato publicum negotium agit. 4 An ille plus praestat, qui inter peregrinos et ciues aut urbanus praetor adeuntibus assessoris uerba pronuntiat, quam qui quid sit iustitia, quid pietas, quid patientia, quid fortitudo, quid mortis contemptus, quid deorum intellectus, quam gratuitum bonum sit bona conscientia? 5 Ergo, si tempus in studia conferas quod subduxeris offlciis, non deserueris nec munus detractaueris: neque enim ille solus militat qui in acie stat et cornu dextrum laeuumque defendit, sed et qui portas tuetur et statione minus periculosa, non otiosa tamen fungitur uigiliasque seruat et armamentario praeest quae ministeria, quamuis incruenta sint, in numerum stipendiorum ueniunt. 6 Si te ad studia reuocaueris, omne uitae fastidium effugeris, nec noctem fieri optabis taedio lucis, nec tibi grauis eris nec aliis superuacuus; multos in amicitiam attrahes affluetque ad te optimus quisque. Numquam enim, quamuis obscura, uirtus latet, sed mittit sui signa: quisquis dignus fuerit uestigiis illam colliget. 7 Nam, si omnem conuersationem tollimus et generi humano renuntiamus uiuimusque in nos tantum conuersi, sequetur hanc solitudinem omni studio carentem inopia rerum agendarum: incipiemus aedificia alia ponere, alia subuertere, et mare summouere et aquas contra difficultatem locorum educere, et male dispensare tempus quod nobis natura consumendum dedit. 8 Alii parce illo utimur, alii prodige; alii sic impendimus ut possimus rationem reddere, alii ut nullas habeamus reliquias, qua re nihil turpius est. Saepe grandis natu senex nullum aliud habet argumentuum quo se probet diu uixisse, praeter aetatem."

12.
Решавам да живея между четири стени. "За никого няма да жертвувам ни един свой ден, понеже никой няма да ми се отблагодари по заслуги за тази тежка загуба. Нека духът ми да се съсредоточи върху себе си, да се самооблагородява, да не върши нищо за никого, да не се съобразява с чуждите преценки. Нека единствената ми обич бъде спокойствието, свободно от обществени и частни задължения!"

IV. 1 Mihi, carissime Serene, nimis uidetur summisisse temporibus se Athenodorus, nimis cito refugisse. Nec ego negauerim aliquando cedendum, sed sensim relato gradu et saluis signis, salua militari dignitate: sanctiores tutioresque sunt hostibus suis qui in fidem cum armis ueniunt. 2 Hoc puto uirtuti faciendum studiosoque uirtutis: si praeualebit fortuna et praecidet agendi facultatem, non statim auersus inermisque fugiat, latebras quaerens, quasi ullus locus sit quo non possit fortuna persequi, sed parcius se inferat officiis et cum dilectu inueniat aliquid in quo utilis ciuitati sit. 3 Militare non licet: honores petat. Priuato uiuendum est: sit orator. Silentium indictum est: tacita aduocatione ciues iuuet. Periculosum etiam ingressu forum est: in domibus, in spectaculis, in conuiuiis bonum contubernalem, fidelem amicum, temperantem conuiuam agat. Officia ciuis amisit: hominis exerceat. 4 Ideo magno animo nos non unius urbis moenibus clusimus, sed in totius orbis commercium emisimus patriamque nobis mundum professi sumus, ut liceret latiorem uirtuti campum dare. Praeclusum tibi tribunal est et rostris prohiberis aut comitiis: respice post te quantum latissimarum regionum pateat, quantum populorum. Numquam ita tibi magna pars obstruetur, ut non maior relinquatur. 5 Sed uide ne totum istud tuum uitium sit. Non uis enim nisi consul aut prytanis aut ceryx aut sufes administrare rem publicam. Quid si militare nolis nisi imperator aut tribunus? Etiam si alii primam frontem tenebunt, te sors inter triarios posuerit, inde uoce, adhortatione, exemplo, animo milita: praecisis quoque manibus, ille in proelio inuenit quod partibus conferat, qui stat tamen et clamore iuuat. 6 Tale quiddam facias: si a prima te rei publicae parte fortuna summouerit, stes tamen et clamore iuues, et, si quis fauces oppresserit, stes tamen et silentio iuues. Numquam inutilis est opera ciuis boni: auditus est uisusque. Vultu, nutu, obstinatione tacita incessuque ipso prodest. 7 Vt salutaria quaedam citra gustum tactumque odore proficiunt, ita uirtus utilitatem etiam ex longinquo et latens fundit: siue spatiatur et se utitur suo iure, siue precarios habet excessus cogiturque uela contrahere, siue otiosa mutaque est et anguste circumsaepta, siue adaperta, in quocumque habitu est, proficit. Quid tu parum utile putas exemplum bene quiescentis? 8 Longe itaque optimum est miscere otium rebus, quotiens actuosa uita impedimentis fortuitis aut ciuitatis condicione prohibebitur; numquam enim usque eo interclusa sunt omnia, ut nulli actioni locus honestae sit.

13.
Но когато някаква книга за мъжествени дела въздигне духа ми и благородни примери го пришпорят, иска ми се да изтичам на форума, на един да предложа силата на словото си, на друг - силата на мишците си; дори и да не им помогна, все пак намерението ми е да съм им полезен, обуздавайки някой горделивец, самозабравил се от злокобно щастие.

V. 1 Numquid potes inuenire urbem miseriorem quam Atheniensium fuit, cum illam triginta tyranni diuellerent? Mille trecentos ciues, optimum quemque, occiderant, nec finem ideo faciebant, sed irritabat se ipsa saeuitia. In qua ciuitate erat Areos pagos, religiosissimum iudicium, in qua senatus populusque senatui similis, coibat cotidie carnificum triste collegium et infelix curia tyrannis augusta. Poteratne illa ciuitas conquiescere, in qua tot tyranni erant quot satellites essent? Ne spes quidem ulla recipiendae libertatis animis poterat offerri, nec ulli remedio locus apparebat contra tantam uim malorum: unde enim miserae ciuitati tot Harmodios? 2 Socrates tamen in medio erat, et lugentes patres consolabatur, et desperantes de re publica exhortabatur, et diuitibus opes suas metuentibus exprobrabat seram periculosae auaritiae paenitentiam, et imitari uolentibus magnum circumferebat exemplar, cum inter triginta dominos liber incederet. 3 Hunc tamen Athenae ipsae in carcere occiderunt, et qui tuto insultauerat agmini tyrannorum, eius libertatem libertas non tulit: ut scias et in afflicta re publica esse occasionem sapienti uiro ad se proferendum, et in florenti ae beata petulantium, inuidiam, mille alia inertia uitia regnare. 4 Vtcumque ergo se res publica dabit, utcumque fortuna permittet, ita aut explicabimus nos aut contrahemus, utique mouebimus nec alligati metu torpebimus. Immo ille uir fuerit, qui, periculis undique imminentibus, armis circa et catenis frementibus, non alliserit uirtutem nec absconderit: non est enim seruare se obruere. 5 Vt opinor, Curius Dentatus aiebat malle esse se mortuum quam uiuere: ultimum malorum est e uiuorum numero exire antequam moriaris. Sed faciendum erit, si in rei publicae tempus minus tractabile incideris, ut plus otio ac litteris uindices, nec aliter quam in periculosa nauigatione subinde portum petas, nec exspectes donec res te dimittant, sed ab illis te ipse diiungas.

13.
Затова хората започват да пътуват без определена цел, преброждат морски брегове, ту по море, ту на суша, неустойчивостта доказва своята вечна неудоволетвореност от настоящето. "Хайде да вървим в Кампания!4". До гуша й идва от лукс: "Хайде да видим дива природа: да тръгваме към планинските усои в Брутий и Лукания!5". Но и в тамошната пустош разглезените очи дирят някаква приятна гледка, която да ги отмори след дългото усамотение сред настръхнали била: "Напред към Тарент, към неговото знаменито пристанище, към благия му зимен климат, към богатите му земи, които дори в древни времена са изхранвали тълпи хора 6". Много време ушите не са чували шум и аплодисменти, пък ще е приятно и малко човешка кръв за удоволствие 7: "Да поемаме към Рим!"
14.
Едва свърши едно пътуване, друго започва, едни картини идват на смяна на други. И както казва Лукреций:
Вечно тъй всеки от себе си бяга 8.
Но каква полза, като не се избягва?
15.
Всеки си е най-неприятен и притеснителен спътник. Трябва да ни е ясно, че вината за страданието лежи не в околната обстановка, а в нас самите; нямаме сили да понесем всичко, неспособни сме да издържим дълго време било усилията, било удоволствията, било самите себе си, въобще нищо. Някои хора са стигали до самоубийство, понеже често са променяли плановете си, все са се връщали към изходното положение и не са си оставяли възможности за нещо ново. Обхващало ги е отвращение към живота и света и у тях е изплувал характерният за разтляващата разглезеност въпрос: "Докога все същото?"

III.1.
Както разбирам, въпросът ти е по какъв начин трябва да се лекува именно това отвращение. Според Атенодор 9 най-добре е човек да се ангажира в активна делова дейност, о работа на общественото поприще, и с граждански задължения. Много Са хората, които прекарват цял ден на открито и тук упражняват тялото си; изключително полезно за атлетите е да отделят най-много време за закрепване на мускулите и силата си, на която те всецяло са се посветили; тъй и за всички вас, които подготвяте духа си за борбите на обществената арена, е безспорно най-добро хубаво да се включите активно в някаква дейност. Ако задачата на човека е да помага на своите съграждани и на всички хора, то като се постави в центъра на обществените задължения и според възможностите си се грижи за обществото и за частните граждани, той и опит добива, и е полезен.
2.
"Но", заявява той, "понеже сред безумната амбиция на хората, сред тълпите клеветници, които изопачават истината, честността е много уязвима и винаги пречките пред нея ще бъдат повече от успехите й, трябва да напуснем форума и обществения живот: но дори в частния живот великият дух може нашироко да се разгърне. Една клетка е в състояние да задържи стихийните пориви на лъва или на друго някое животно: но така на може да бъде удържан поривът на човека, чиито най-значителни деяния са рожба на усамотението.
3.
Нека той остане скрит, но независимо от убежището, в което е приютил спокойствието си, нека бъде готов да помогне на всеки и всички с таланта си, с речта си, с ума си. Полезен за държавата е не само този, който посочва кандидатите за високи държавни постове, участвува като защитник в съдебни дела, решава въпросите на мира и войната - полезен за държавата е и оня, който напътствува младежта, който при днешната невероятна липса на добри учители влива добродетел в душите. който спира лудешкия бяг на втурналите се към пари и лукс и ги връща обратно, или най-малкото, поне ги забавя: макар да е частен гражданин, той изпълнява обществени функции.
4.
По-важна ли е ролята на един претор, който разрешава спорове между граждани и чужденци или пък известява решение, съобразено с формулировката на неговия помощник 10, отколкото ролята на човека, който известява какво е справедливост, какво е чувство за дълг, какво е търпение, какво е храброст, какво е презрение към боговете, какво сигурно и леснопостижимо благо е чистата съвест?
5.
Следователно, ако посветиш на интелектуални занимания ония часове, които си откраднал от времето за обществени задължения, ти нито изменяш на дълга си, нито го занемаряваш. Та нали воюва не само тоя, който е в строя и брани левия и десния фланг? Воюва и оня, който защищава портите, който стои на по-малко опасен, но не и по-спокоен пост, бди на нощна стража и завежда оръжейната; тези задължения не са свързани с проливане на кръв, но се броят за военна повинност.
6.
Ако се посветиш на интелектуални занимания, ще се спасиш от отвращението към живота: няма по-гнусен от белия ден да се молиш нощ да настъпи, и на себе си няма да тежиш, и на другите няма да си излишен; мнозина ще привлечеш за свои приятели, ще се струпат около тебе един от друг по-честни люде. Дори и притулена, добродетелта не остава никога затулена: тя винаги дава знаци за своето присъствие, а който е достоен за нея, ще я открие по следите й.
7.
Ако напълно прекъснем всяко общуване, ако се откажем от хората и заживеем само за себе си, тогава това изпразнено от всякакви занимания усамотяване ще породи нуждата нещо да се върши. И ще започнем едно да строим, друго да рушим, морета ще пресушаваме, реки ще насочваме нагоре по мъчно проходими урви; неправилно ще изразходваме времето, което природата ни е дала на разположение. 8. Едни от нас го използуват като скъперници, а други като разсипници. Едни го харчат така, че могат да му държат сметка, други пък го изхарчват без остатък: а от това по-голям позор няма. Много често някой старец на преклонна възраст разполага с един единствен аргумент, с който доказва, че е живял дълго: възрастта си."

IV.1.
На мен, скъпи ми Серене, ми се струва, че Атенодор твърде бързо се е предал, твърде бързо е побягнал. Не отказвам, че отстъплението е понякога необходимо, но и то трябва да става постепенно, с бавна/ крачка, ненакърнени да останат и честта на знамената, и войнското достойнство. Враговете повече почитат и закрилят ония свои неприятели, които са минали под тяхна закрила с оръжие в ръка. Според мен добродетелта и нейните последователи са длъжни да правят следното.
2.
Ако Фортуна ги надвие и пресече възможностите за дейност, те не бива веднага да обръщат гръб, да захвърлят оръжието и да хукнат, търсейки скривалище, като че съществува място, където тя не може да го стигне! Нека всеки по-рядко се нагърбва с обществена работа, нека си намери по свой вкус дейност, чрез която може да бъде общественополезен.
3.
Не му е позволено да служи във войската: нека се прояви на общественото поприще! Трябва да живее като частно лице: да стане оратор! Не му е разрешено да говори: да помага на гражданите като техен безмълвен защитник! Рисковано е дори да пристъпи на форума: нека се проявява като добър другар, като верен приятел, като въздържан сътрапезник в частните домове, на публичните представления, на пир!
4.
Загубил е гражданските си задължения: да изпълнява човешките си! Като истински храбреци ние не сме се затворили вътре в стените на един-единствен град, а сме се впуснали да общуваме с целия свят, изповядваме убеждението, че родина ни е всемирът: и всичко това с цел да дадем на добродетелта по-широк простор за проява. Не ти е разрешен достъпът до трибунала, не те пущат на рострата или в народното събрание: хвърли само един поглед назад - колко много ширни земи, колко много народи! Каквато и част от света да ти бъде отказана, винаги ще ти остане по-голямата.
5.
Но я виж, не е ли цялата грешка в тебе самия, понеже искаш да се грижиш за обществото само в качеството на консул, на притан, на глашатай или на суфет 11? Че какво ще стане, ако си съгласен да служиш във войската само при положение, че те направят пълководец или трибун? Може други да са в първата редица, а теб съдбата да те е поставила в последната: оттам воювай с думи, с подкани, с пример, с дух. Истинският воин ще намери възможност да е полезен за делото дори с отрязани ръце, като въпреки всичко не отстъпва от мястото си и помага с виковете си.
6.
Направи нещо подобно! Ако Фортуна ти е отнела главната роля в държавния живот, въпреки всичко ти не отстъпвай от мястото си и помагай с виковете си; ако някой ти запуши устата: ти не отстъпвай и помагай с мълчанието си! Делата на добрия гражданин никога не отиват на халос. От полза е да го чуят, да го видят, от полза е изразът на лицето му, кимването му, безгласната му съпротива, походката му.
7.
Някои вещества носят изцеление, без да трябва да ги погълнем или докоснем, а само благодарение на миризмата си. Тъй и високата нравственост разлива своите полезни сили дори когато е скрита някъде надалече. Независимо дали тя може да се разгърне и да използува целия си авторитет, дали дължи редките си прояви на нечия милост и е принудена да свие платната, дали е далеч от обществени я живот, занемяла е, затворила се е между четири стени или пък се проявява открито, тя си остава все тъй полезна. Смяташ ли, че когато един човек живее честно далеч от обществения живот, той не дава добър пример?
8.
Затова най-добре е, когато случайни пречки или положението в държавата не позволяват активен живот, деятелността да се съчетае с почивката. Никога пътищата не са отрязани дотам, че да не е останала възможност поне за едно почтено дело.

V.1.
Би ли могъл да намериш град в по-плачевно състояние от Атина в годините, когато са я разпъвали тридесетте тирана?12 Избили те 13 граждани, всеки един пръв сред първите, но това не ги накарало да спрат, а свирепостта им се самораздразнила. И в този град държава, в който се намирало най-святото съдилище, Ареопагът, в който е имало сенат и народ, двойник на сената, се е събирала ежедневно зловещата колегия на главорезите, нещастната курия едва е побирала тълпите тирани. Нима е било възможно спокойствието в една държава, в която са съществували толкова тирани, колкото са били техните оръдия? И лъч надежда за връщане на свободата не са могли да открият душите, не се е виждала никаква възможност за съпротива срещу стихията на злото. Че откъде да се вземат в тази нещастна държава достатъчно много Хармодиевци?14
2.
Но сред атиняните е бил Сократ: той утешавал скърбящите бащи, окуражавал гражданите, изгубили надежда в спасението на държавата, укорявал изплашените за своите имоти богаташи, че късно се разкайват за опасната си алчност; на всички желаещи да го последват е предлагал велик пример: че сред тридесет? господара е вървял като свободен човек.
3.
Но именно него Атина е убила в затвора 15: той спокойно се е надсмивал над цял куп тирани, но свободната държава не е могла да изтърпи своя свободен Сократ. Оттук можеш ясно да разбереш, от една страна, че мъдрият има възможност да се прояви и в тежки за държавата моменти, и, от друга, че дори ако тя цъфти и добрува, могат да царуват в нея безсрамието, завистта и хиляди пороци, рожби на безделието.
4.
Следователно в зависимост от пътя, който поеме държавата, и от възможностите, които предлага случаят, ние или ще опнем всички платна, или ще ги свием, но при всички случаи ще вървим, няма да застинем сковани от страх. Но да! Истински мъж е оня, който сред заплашващи го от вси страни опасности, сред звъна на оръжие и вериги няма да изложи храбростта си на рискове, но няма и да я скрие. Да се запазиш не означава да се погребеш.
5.
Право е казвал, доколкото си спомням, Курий Дентат: предпочитам да съм мъртъв, отколкото да съм жив мъртвец. Връх на нещастието е още приживе да напуснеш света на живите. Но ако случайно живееш във време, когато участието в политическия живот е затруднено, трябва да отделиш повече време за живота си вън от общественото поприще и за науките; все едно че правиш опасен преход през море: тръгвай веднага към пристана и не чакай обстоятелствата да те освободят, а сам се отвържи от тях!

VI.1.
Но първо ще трябва да се преценим сами, след това делата, към които пристъпваме, накрая онези, заради които или с които ги вършим.
2.
Преди всичко трябва да се самопреценим; едва ли не всеки от нас си представлява, че може повече, отколкото са неговите действителни възможности. Един прави фаталната крачка от увереност, че е красноречив; други изстисква имота си повече, отколкото той може да понесе; трети е натоварил слабата си физика с някое тежко начинание.
3.
Свенливостта прави много хора непригодни за обществени задачи, за които се иска по-твърда глава. Други пък са неподходящи за царедворци поради своята груба нетактичност; трети пък не могат да овладяват гнева си и при най-малкото възмущение са готови да говорят, без да мислят; четвърти пък не си знаят мярката в шегите и не могат да премълчат опасната духовитост. За всички тях отказът от обществени ангажименти е за предпочитане пред активния обществен живот. Нека тяхната нетърпелива н необуздана природа избягва всеки дразнител, който може да провокира свободна, но криеща опасност реакция. 4. Длъжен си да се замислиш за какво е по-подходяща натурата ти - за активен живот или за тихи занимания, и да тръгнеш натам, накъдето те носи естественият ти импулс. Изократ 16 насила откъснал Евфор от форума, понеже преценил, че той ще бъде много по-полезен като историк. Насилието върху естествените качества не дава добри резултати. Ако природата се съпротивлява, напразен е трудът.
5.
На второ място трябва да преценим работата, с която се залавяме, и да съпоставим собствените си сили със задачата, към която пристъпваме. Надмощието трябва задължително да бъде на страната на деятеля, а не на делото. Ако носачът е по-слаб от своя товар, той ще бъде неизбежно смазан.
6.
Освен това известни задачи са не толкова големи, колкото трудоемки и влекат след себе си все нови и нови много други задачи. И тях трябва да избягваме, понеже те ще породят нови и многостранни ангажименти. Не бива да пристъпяме към дела, от които не можем свободно да се оттеглим; трябва да се насочваме към ония от тях, които бихме могли да извършим, или, най-малкото, бихме могли да се надяваме да свършим; трябва да оставим тези, които нарастват в хода на осъществяването им и не спират там, където човек си е решил.
7.
Особено много се налага да внимаваме при подбора на хората: достойни ли са да пожертвуваме за тях част от живота си, нашето загубено заради тях драгоценно време ще ги накара ли да се почувствуват маши длъжници? Нали има и такива, които, обратно, смятат за наше задължение услугите, които им правим?
8.
Атенодор казва, че дори на пир няма да иде при човек, който няма да се усети задължен за това посещение. Ясно ти е, мисля, че още по-малко ще иде при хора, които се разплащат за приятелските услуги с трапеза, които броят всяка част от менюто като дар на щедростта си, уж че стигат до разсипия само и само другите да почетат. Лиши ги от свидетелите и публиката - и гастрономическата вакханалия насаме няма да им се услади.

VII.1.
Най-голяма отрада за душата са верните мили приятели. Велико благо е да има отворени за теб сърца, в които всяка твоя тайна може да бъде сигурно скътана, които ще познават твоето аз - и това ще те плаши по-малко от себепознанието, чиито слова ще облекчават тревогите си, мнението им ще ти предложи разумни съвети, ведростта им ще разпръсва тъгата ти, ще се радваш просто като ги видиш. Доколкото е възможно нека изборът ни пада върху хора, свободни от порочни страсти! Недостатъците пълзят, прехвърлят се към най-близките наоколо, вреден е самият допир с тях.
2.
По време на епидемия трябва да внимаваме да не седим до хора, чието заразено тяло гори в болезнена треска, понеже сами ще повикаме бедата и ще се заразим само от дъха им; по същия начин, когато си избираме приятели според характера им, ще се постараем да привлечем възможно най-чистите. Заразяването започва от смесването на здравото с болното. Но не бих те учил само мъдрите да следваш и да се обграждаш само с тях. Че къде ли ще можеш да намериш мъдреца, когото търсим вече много поколения наред? Нека вместо да бъде най-добрият, той бъде най-малко злият!
3.
Едва ли щеше да ти се представи възможност за по-удачен избор дори ако търсеше добри люде сред хора като Платон, Ксенофонт и многобройните издънки на Сократовия корен, дори ако имаше достъп до поколението на Катон, което е създала много достойни за него негови съвременници, но и много нечувани и невиждани негодници, инициатори на гигантски престъпления. Но за да може да се разбере същността на един Катон, е имало нужда и от едните, и от другите. Трябвало е той да има около себе си и добри люде, пред които да се утвърди, и лоши, срещу които да изпита силата си. Но в днешни дни, при смешно малкия брой добри хора, нека изборът ни бъде по-непретенциозен! 4. И въпреки всичко нека на първо място отбягваме черногледците, които се оплакват от всичко и всички, които се жалват за щяло и нещяло. Може да са верни, да имат добри чувства към нас: но враг на спокойствието е един объркан спътник, който вечно се вайка.

VIII.1. .
Нека минем към паричните проблеми, най-изобилния източник на човешки тревоги. Ако на едни везни поставиш всички други поводи за страдание - смърт, болести, страх, желания, тежестите на мъката и труда, и ги сравниш с неприятностите, които произтичат от парите, то блюдото на последните ще натежи твърде много.
2.
И затова трябва да съобразим, че много по-малко боли ако нямаш, отколкото ако губиш; тогава ще разберем, че бедността предлага много по-малка възможност за терзания, понеже и възможностите за загуба са по-малки. Ако смяташ, че богаташите понасят по-сърцато своите загуби, грешиш: еднаква болка изпитват при нараняване и най-едрите, и най-дребните тела.
3.
Бион се е изразил много духовито: за плешивата глава скубането е също толкова неприятно, колкото и за обраслата с гъста грива". Същото е, да знаеш, и положението с богатите и бедните: парите са се сраснали и с едните, и с другите и не е възможно да бъдат отскубнати от тях неусетно. А да не се разбогатяваш е, както казах, много по-лесно и по-поносимо, отколкото да не се разоряваш. И затова ще видиш, че ония, на които щастието никога не се е усмихвало, са по-весели от тия, които са били напуснати от него.
4.
Това е разбрал Диоген и е направил така, че съдбата да не може нищо да му отнеме. Ти наричай това бедност, недоимък, нищета, постави каквото си искаш позорно име на това безгрижно съществуване. Ще приема, че такъв човек не е щастлив, ако ми намериш някой, който никога нищо не губи. Може би се лъжа - но може би действително е цар оня, който сред всички тия скъперници, измамници, убийци, грабители е единственият неуязвим.
5.
Ако някой се съмнява в щастието на Диоген, може да разпростре съмненията си и върху положението на безсмъртните богове: дали пък те не живеят недотам блажено, след като си нямат ни имения, ни градини, нито пък ценни земи, поддържани от чужда ръка, ни едри печалби на форума? Ей ти, дето губиш и ума, и дума пред парите, срама нямаш ли? Я погледни вселената! Голи ще видиш боговете, всичко дават, нищо си нямат. За беден ли смяташ човека, който е божи двойник, който се е освободил от всяка случайност?
6.
Да не би да речеш, че от Диоген е бил по-щастлив бившият Помпеев роб Деметрий, който не се е посвенил да надмине по богатство самия Помпей? Както един пълководец приема ежедневен рапорт за броя на войниците си, така и Деметрий приемал за броя на робите си. А по-рано трябвало да се задоволява с богатство, състоящо се от двама помощника и едно по-широчко килерче.
7.
Единственият роб на Диоген избягал, но дори когато му го издали, киникът решил, че не си струва да го прибере обратно. "Позор е Манет да може да живее без Диоген, а Диоген без Манет да не може"17. Струва ми се, че е казал: "Хайде, гледай си работата, Фортуна! При Диоген няма нищо твое. Робът ми избяга на свобода. Но не! Освободеният съм аз!"
8.
Робите искат да ги храниш и обличаш; трябва да се грижиш за стомасите на цяла армия лакоми хищници, трябва да им купуваш дрехи, да следиш крадливите им ръце, трябва да се ползуваш от услугите на плачещи и проклинащи създания. Колко по-щастлив е всеки, който никому нищо не дължи с изключение на един-единствен човек, комуто най-лесно отказва - на самия себе си.
9.
Но понеже нямаме още толкова сила, необходимо е най-малко да намалим имуществото си, за да сме по-малко изложени на неправдите на съдбата. За военна служба е по-подходящ човек, чието тяло може да се побере в ризницата, а не да излиза извън нея и самата му големина да го излага на наранявания от всички страни. Най-добре отмереното количество пари е това, което не влече към бедност, но и не отдалечава много от нея.

IX.1.
А такова количество ще приемем за добро, ако преди това сме одобрили пестеливостта: без нея не стига и най-голямото богатство, а всяко богатство стига и остава, особено при положение, че изходът е под ръка и самата бедност може да се превърне в богатство, ако на помощ се извика пестеливостта.
2.
Нека привикнем да се отказваме от външната показност, нека преценяваме нещата не според украсите, а според полезността им. С храна да утоляваме глада си, с питие - жаждата си, нека любовното желание тече тъй, както му диктуват природните закони. Да се научим да се крепим на собствените си крайници, да се гласим и да се обличаме не според най-новата мода, а както нарежда обичаят на предците. Нека се научим да увеличаваме сдържаността си, да овладяваме разточителността си, да обуздаваме тщеславието, да укротяваме гнева си, със спокойни очи да гледаме на бедността, да тачим пестеливостта, независимо че мнозина ще се срамуват от нея, в още по-висока степен да задоволяваме естествените си нужди със средства, които немного са ни стрували, да държим, тъй да се каже, във веригите на контрола необузданите си надежди и духа, който тегли към бъдещето, нека направим така, чеда търсим богатствата по-скоро при себе си, отколкото при Фортуна.
3.
Невъзможно е безброят разнообразни неблагоприятни случайност да бъде избягнат до такава степен, че никаква буря да не разтърси кораба, опнал големите си платна. За да отбегне попаденията, всеки трябва да се посвие, та стреляте да не го улучат; по тази причина понякога изгнание или едно нещастие са се оказвали спасителни, а някои по-тежки беди са били излекувани благодарение на по-леки. Ако духът се вслушва слабо в съветите и не допуска по-меките средства за лечение, защо да не му се направи добро, като му бъдат наложени бедност, позор, пълен провал, срещу злото със зло да се действува. И затова нека свикнем да се храним без тълпи народ наоколо, да робуваме на по-малко роби, да използуваме дрехите за целта, заради която са били изнамерени, да не живеем толкова нашироко. Не само при състезания по бягане или при надпревара с колесници, но и в пробега на живота трябва да насочим курса навътре.
4.
И най-щедрите разходи за науките са разумни дотогава, докато са с мярка. За какво са безброй многото книги в една библиотека, след като притежателят им за цял живот едва ще смогне да прочете техните заглавия? Тълпата автори обременява учащия, не го обучава, много по-добре е да се предадеш на няколко от тях, а не да се луташ сред стотици.
5.
Хиляди книги изгорели в Александрия 18: някой би възхвалил тамошната библиотека като най-прекрасен паметник на царските материални възможности, както прави например Тит Ливий, според когото тя била великолепно дело на царствена изтънченост и грижа. Нито изтънченост е било това, нито грижа, а любознателна разточителност, дори по-точно не и любознателна, понеже царете са я построили, за да служи не на любознателността, а на показността; така много невежи, на които липсва и елементарна образованост, използуват книгите не като оръдие на знанието, а като украса за гостните си стан. И затова нека се снабдим с достатъчен брой книги, без ни една за показ.
6.
"Но - възразяваш ти - такива разходи биха били много по-благородни от разходите за коринтски бронз 19 или картини. Във всички случаи прекалеността е недостатък. Защо ще извиняваш човека, който дебне да купи сандъци за книги от цитрусово дърво 20 и слонова кост, който търси творбите на непознати или критикувани автори, който се прозява сред хилядите свои свитъци и най-много харесва външния вид на книгата и нейното заглавие?
7.
В дома на най-големите ленивци ще видиш чак до тавана кутии, натъпкани с произведенията на де що има оратор и историк, понеже в наше време наред със студените и топлите бани луксозно обзаведената библиотека е станала задължителна украса за един дом. С чисто сърце бих извинил един такъв човек, ако грешката му произтичаше от страстна любознателност. Но в момента събраните илюстрирани съчинения на най-святите таланти се използуват за красива стенна украса.

Х.1.
Но може да ти се е паднал труден живот и без да се усетиш, съдбата на обществото или пък собствената ти участ да е метнала на шията ти примка, която не можеш ни да отхвърлиш, ни да скъсаш. Помисли само: окованите затворници най-напред мъчително понасят топузите и прангите на краката си; но след това, когато си поставят за цел да не протестират срещу тях, а да ги понасят, необходимостта приучва да ги носят храбро, а навикът - лесно. Във всеки тип живот ще откриеш и отради, и моменти на отпущане, и удоволствия, но при условие че имаш желание да разглеждаш бедите си като нещо леко, а не да ги превръщаш в нещо омразно.
2.
Най-голямата заслуга на природата към нас, хората, е, че след като е знаела за какви страдания се раждаме, е изнамерила и лек за бедите - привикването, което превръща и най-тежките удари в ежедневие. Никой не би издържал на нещастието, ако през цялото си времетраене то запазваше силата на първия порив.
3.
Всички сме приковани към съдбата; веригата на един е златна и хлабава, на друг - стегната и мръсна, но каква е разликата? Всички сме в един и същ затвор, оковани са дори ония, които оковават; да не мислиш, че веригата на лявата ръка тежи по-малко 21? За един окови е високият му сан, за друг - богатството, за трети - благородното му потекло, за четвърти - ниското му. Над главата на един тежи чужда власт, над друг - собствената му; на някои пречи да се преместят изгнанието, на други жречеството.
4.
Робство е целият живот. И затова човек е длъжен да свикне с положението си, да престане да се оплаква от него и да се хване за всяко добро наоколо му: няма беда тъй горчива, за която спокойният дух да не може да открие някаква утеха. Често един съвсем малък, но умно разпределен парцел е откривал възможности за многостранна употреба; при добър план и най-тясното местенце може да стане напълно обитаемо. Прояви разумност в трудностите: възможно е и жестокият удар да бъде смекчен, и стегнатите окови да бъдат разхлабени, и тежкият товар да поолекне, ако човек знае как да ги понася.

VI. 1 Inspicere autem debebimus primum nosmet ipsos, deinde ea quae aggrediemur negotia, deinde eos quorum causa aut cum quibus. 2 Ante omnia necesse est se ipsum aestimare, quia fere plus nobis uidemur posse quam possumus: alius eloquentiae fiducia prolabitur, alius patrimonio suo plus imperauit quam ferre posset, alius infirmum corpus laborioso pressit officio. 3 Quorundam parum idonea est uerecundia rebus ciuilibus, quae firmam frontem desiderant; quorundam contumacia non facit ad aulam; quidam non habent iram in potestate, et illos ad temeraria uerba quaelibet indignatio effert; quidam urbanitatem nesciunt continere nec periculosis abstinent salibus: omnibus his utilior negotio quies est. Ferox impatiensque natura irritamenta nociturae libertatis euitet. 4 Considerandum est utrum natura tua agendis rebus an otioso studio contemplationique aptior sit, et eo inclinandum quo te uis ingenii feret: Isocrates Ephorum iniecta manu a foro subduxit, utiliorem componendis monumentis historiarum ratus. Male enim respondent coacta ingenia; reluctante natura, irritus labor est.

14.
В литературните си занимания предпочитам - боговете са ми свидетели! - да се съсредоточа върху същността, за нея да говоря, а иначе да оставя словото да тече натам, накъдето тя насочи непринудения му ход. "Какъв смисъл има да създаваш произведения, конто да пребъдат през вековете? Няма ли да се откажеш да вършиш всичко това от амбицията потомството да не отминава с мълчание името ти? Роден си да умреш, по-леко е едно погребение без много шум. А ако искаш с нещо да изпълниш времето си, напиши някакво простичко четиво в непретенциозен стил, не за да го публикуваш, а за да ти е от полза. Който се занимава с литература между другото, не трябва много да се старае."

5 Aestimanda sunt deinde ipsa quae aggredimur, et uires nostrae cum rebus quas tentaturi sumus comparandae. Debet enim semper plus esse uirium in actore quam in opere: necesse est opprimant onera quae ferente maiora sunt. 6 Quaedam praeterea non tam magna sunt quam fecunda multumque negotiorum ferunt: et haec refugienda sunt, ex quibus noua occupatio multiplexque nascetur. Nec accedendum eo unde liber regressus non sit: iis admouenda manus est, qщorum finem aut facere aut certe sperare possis relinquenda, quae latius actu procedunt nec ubi proposueris desinunt. 7 Hominum utique dilectus habendus est, an digni sint quibus partern uitae nostrae impendamus, an ad illos temporis nostri iactura perueniat: quidam enim ultro officia nobis nostra imputant. 8 Athenodorus ait ne ad cenam quidem se iturum ad eum qui sibi nihil pro hoc debiturus sit. Puto, intellegis multo minus ad eos iturum qui cum amicorum officiis paria mensa faciunt, qui fericula pro congiariis numerant, quasi in alienum honorem intemperantes sint. Deme illis testes spectatoresque, non delectabit popina secreta....

15.
И обратно: когато величието на мислите въздигне дух а, той започва да търси впечатляващ начин на изразяване, стреми се да извиси стила си до равнището на своето вдъхновение и речта започва да се лее в съответствие с достолепието на съдържанието. Забравям тогава за уговорките и липсата на претенции, словата ми политват във висините, изричат ги сякаш не моите устни.

VII. 1 Nihil tamen aeque oblectaucrit animum quam amicitia fidelis et dulcis. Quantum bonum est, ubi praeparata sunt pectora in quae tuto secretum omne descendat, quorum conscientiam minus quam tuam timeas, quorum sermo sollicitudinem leniat, sententia consilium expediat, hilaritas tristitiam dissipet, conspectus ipse delectet! Quos scilicet uacuos, quantum fieri poterit, a cupiditatibus eligemus: serpunt enim uitia et in proximum quemque transiliunt et contactu nocent. 2 Itaque, ut in pestilentia curandum est ne correptis iam corporibus et morbo flagrantibus assideamus, quia pericula trahemus afflatuque ipso laborabimus, ita in amicorum legendis ingeniis dabimus operam ut quam minime inquinatos assumamus: initium morbi est aegris sana miscere. Nec hoc praeceperim tibi, ut neminem nisi sapientem sequaris aut attrahas: ubi enim istum inuenies, quem tot saeculis quaerimus? Pro optimo est minime malus. 3 Vix tibi esset facultas dilectus felicioris, si inter Platonas et Xenophontas et illum Socratici fetus prouentum bonos quaereres, aut si tibi potestas Catonianae fieret actatis, quae plerosque dignos tulit qui Catonis saeculo nascerentur (sicut multos peiores quam umquam alias maximorumque molitores scelerum; utraque enim turba opus erat, ut Cato posset intellegi: habere debuit et bonos, quibus se approbaret, et malos, in quibus uim suam experiretur). Nunc uero, in tanta bonorum egestate, minus fastidiosa fiat electio. 4 Praecipue tamen uitentur tristes et omnia deplorantes, quibus nulla non causa in querellas placet. Constet illi licet fides et beneuolentia, tranquillitati tamen inimicus est comes perturbatus et omnia gemens.

16.
Нека не се впущам в единични подробности! На всяка крачка ме преследва все тази слабост на добрите намерения. Оттук и страхът ми да не й се поддам постепенно и нещо още по-неприятно - да не би да остана да се люшкам на ръба на пропастта; а може би положението ми е по-опасно, отколкото ми се струва на мен самия: нали винаги разглеждаме вътрешните си проблеми в благоприятна за нас светлина и няма случай, когато симпатията да не е навредила на разумната преценка.
17.
Според мен немалко хора са били в състояние да достигнат до мъдростта, но се подлъгвали от мисълта, че вече са я постигнали и едни свои недостатъци са прикривали, а други са отминавали със затворени очи. Не се съмнявай, че причина за падението ни е не толкова чуждото ласкателство, а самооблащаването. Че кой ли смее да си признае истината? Че дори сред хиляди хвалители и поклонници не намира ли всеки в свое лице своя най-голям ласкател?
18.
И затова, ако разполагаш с лек, който може да пресече тези мои колебания, моля те да ме удостоиш с честта на теб да дължа спокойствието си. Нека с едно подходящо сравнение изразя чувството, от което се оплаквам: мъчи ме не морска буря, а морска болест. Затова ме освободи от бедата, независимо каква е тя, помогни ми да не се мъча на хвърлей от брега.

II.1.
Сенека: Още от самото начало, Серене, мълчаливо си задавам въпроса, какво е най-подходящото сравнение за тези свои душевни терзания и най-близкия паралел откривам в състоянието на хора, които са се приповдигнали след дълго и тежко боледуване, но отвреме-навреме чувствуват слаба треска и неразположение. Никакви последствия от болестта не ги заплашва, но въпреки че са съвсем здрави, те все още си протягат китките на лекаря и тълкуват неправилно и най-слабата топла вълна по тялото си. То не е нездраво, Серене, но не е свикнало със здравето си: тъй дори когато морето е утихнало след буря, лек трепет бърчи спокойната му повърхност.
2.
Затова при тебе не са необходими твърдите мерки, отминали сме вече етапа, когато в един случай се налага да се самовъзпреш, в друг на себе си да се ядосаш, в трети сурово да се самозаплашиш; необходимо е да минеш към крайната степен: да имаш сигурността, че вървиш по прав път, да не се оставяш да те отклонят хилядите странични пътечки, които криволичат на всички посоки, а някои се въртят непосредствено около правия друм.
3.
А мечтаеш ти за оня величествен връх, който е до бога близък - за непоклатимостта. Това устойчиво състояние на духа гърците наричат евтимия, т.е. душевно благоразположение, и за него има една чудесна книга от Демокрит. Аз го наричам спокойствие: при превод на една дума не бива да имитираме формата й, а е необходимо разглежданата същност да бъде означена с име, което предава не външния вид, а значението на гръцки термин.
4.
Следователно искаме да изясним как духът да следва винаги равномерно и благополучно своя път, как да се изпълни с благоразположение към самия себе си, как да изпитва щастие от всичко свое, да не прекъсва тази своя радост, а да запазва безметежността си, никога ни да се изхвърля нагоре, ни да пропада надолу. Именно това състояние ще бъде спокойствието. Нека обсъдим как може да се стигне до него по принцип, а ти ще вземеш от универсалния лек дозата, която искаш.
5.
Сега засега нека представим безпокойствието в цялостния му вид, та всеки да разпознае своя дял. Едновременно с това ти ще разбереш колко по-малко неприятности си имаш ти с твоята вътрешна неудоволетвореност от себе си в сравнение с всички други, които са обвързани с някаква престижна дейност и с мъка удържат бремето на огромната си известност: те продължават да се преструват не толкова по собствено желание, колкото от срам.

VIII. 1 Transeamus ad patrimonia, maximam humanarum aerumnarum materiam. Nam, si omnia alia quibus angimur compares, mortes, aegrotationes, metus, desideria, dolorum laborumque patientiam, cum iis quae nobis mala pecunia nostra exhibet, haec pars multum praegrauabit. 2 Itaque cogitandum est quanto leuior dolor sit non habere quam perdere, et intellegemus paupertati eo minorem tormentorum quo minorem damnorum esse materiam. Erras enim si putas animosius detrimenta diuites ferre: maximis minimisque corporibus par est dolor uulneris. 3 Bion eleganter ait non minus molestum esse caluis quam comatis pilos uelli. Idem scias licet de pauperibus locupletibusque, par illis esse tormentum: utrique enim pecunia sua obhaesit nec sine sensu reuelli potest. Tolerabilius autem est, ut dixi, faciliusque non adquirere quam amittere, ideoque laetiores uidebis quos numquam fortuna respexit quam quos deseruit. 4 Vidit hoc Diogenes, uir ingentis animi, et effecit ne quid sibi eripi posset. Tu istud paupertatem, inopiam, egestatem uoca, quod uoles ignominiosum securitati nomen impone: putabo hunc non esse felicem, si quem mihi alium inueneris cui nihil pereat. Aut ego fallor, aut regnum est inter auaros, circumscriptores, latrones, plagiarios unum esse cui noceri non possit. 5 Si quis de felicitate Diogenis dubitat, potest idem dubitare et de deorum immortalium statu, an parum beate degant quod nec praedia nec horti sint nec alieno colono rura pretiosa nec grande in foro faenus. Non te pudet, quisquis diuitiis astupes? Respice agedum mundum: nudos uidebis deos, omnia dantes, nihil habentes. Hunc tu pauperem putas an diis immortalibus similem, qui se fortuitis omnibus exuit? 6 Feliciorem tu Demetrium Pompeianum uocas, quem non puduit locupletiorem esse Pompeio? Numerus illi cotidie seruorum uelut imperatori exercitus referebatur, cui iamdudum diuitiae esse debuerant duo uicarii et cella laxior. 7 At Diogeni seruus unicus fugit nec eum reducere, cum monstraretur, tanti putauit: "Turpe est, inquit, Manen sine Diogene posse uiuere, Diogenen sine Mane non posse." Videtur mihi dixisse: "Age tuum negotium, Fortuna, nihil apud Diogenen iam tui est: fugit mihi seruus, immo liber abii." 8 Familia petit uestiarium uictumque; tot uentres auidissimorum animalium tuendi sunt, emenda uestis et custodiendae rapacissimae manus et flentium detestantiumque ministeriis utendum. Quanto ille felicior, qui nihil ulli debet nisi cui facillime negat, sibi! 9 Sed, quoniam non est nobis tantum roboris, angustanda certe sunt patrimonia, ut minus ad iniurias fortunae simus expositi. Habiliora sunt corpora in bello quae in arma sua contrahi possunt quam quae superfunduntur et undique magnitudo sua uulneribus obicit; optimus pecuniae modus est, qui nec in paupertatem cadit lice procul a paupertate discedit.

IX. 1 Placebit autem haec nobis mensura si prius parsimonia placuerit, sine qua nec ullae opes sufficiunt nec ullae non satis patent, praesertim cum in uicino remedium sit et possit ipsa paupertas in diuitias se, aduocata frugalitate, conuertere. 2 Assuescamus a nobis remouere pompam et usus rerum, non ornamenta metiri. Cibus famem domet, potio sitim, libido qua necesse est fluat. Discamus membris nostris inniti, cultum uictumque non ad noua exempla componere, sed ut maiorum mores suadent. Discamus continentiam augere, luxuriam coercere, gloriam temperare, iracundiam lenire, paupertatem aequis oculis aspicere, frugalitatem colere, etiam si multos pudebit rei eius, desideriis naturalibus paruo parata remedia adhibere, spes effrenatas et animum in futura imminentem uelut sub uinculis habere, id agere, ut diuitias a nobis potius quam a fortuna petamus. 3 Non potest umquam tanta uarietas et iniquitas casuum ita depelli, ut non multum procellarum irruat magna armamenta pandentibus. Cogendae in artum res sunt, ut tela in uanum cadant, ideoque exsilia interim calamitatesque in remedium cessere et leuioribus incommodis grauiora sanata sunt. Vbi parum audit praecepta animus nec curari mollius potest, quidni consulatur, si et paupertas et ignominia et rerum euersio adhibetur? Malo malum opponitur. Assuescamus ergo cenare posse sine populo et seruis paucioribus seruire et uestes parare in quod inuentae sunt et habitare contractius. Non in cursu tantum circique certamine, sed in his spatiis uitae interius flectendum est. 4 Studiorum quoque, quae liberalissima impensa est, tamdiu rationem habet quamdiu modum. Quo innumerabiles libros et bibliothecas, quarum dominus uix tota uita indices perlegit? Onerat discentem turba, non instruit, multoque satius est paucis te auctoribus tradere quam errare per multos. 5 Quadraginta milia librorum Alexandriae arserunt. Pulcherrimum regiae opulentiae monumentum alius laudauerit, sicut et Liuius, qui elegantiae regum curaeque egregium id opus ait fuisse. Non fuit elegantia illud aut cura, sed studiosa luxuria, immo ne studiosa quidem, quoniam non in studium, sed in spectaculum comparauerant, sicut plerisque ignaris etiam puerilium litterarum libri non studiorum instrumenta, sed cenationum ornamenta sunt. Paretur itaque librorum quantum satis sit, nihil in apparatum. 6 (Honestius, inquis, huc se impensae quam in Corinthia pictasque tabulas effuderint.) Vitiosum est ubique quod nimium est. Quid habes cur ignoscas homini armaria e citro atque ebore captanti, corpora conquirenti aut ignotorum auctorum aut improbatorum et inter tot milia librorum oscitanti, cui uoluminum suorum frontes maxime placent titulique? 7 Apud desidiosissimos ergo uidebis quicquid orationum historiarumque est, tecto tenus exstructa loculamenta: iam enim, inter balnearia et thermas, bibliotheca quoque ut necessarium domus ornamentum expolitur. Ignoscerem plane, si studiorum nimia cupidine erraretur; nunc ista conquisita, cum imaginibus suis discripta, sacrorum opera ingeniorum in speciem et cultum parietum comparantur.

X. 1 At in aliquod genus uitae difficile incidisti et tibi ignoranti uel publica fortuna uel priuata laqueum impegit, quem nec soluere possis nec rumpere. Cogita compeditos primo aegre ferre onera et impedimenta crurum; deinde, ubi non indignari illa, sed pati proposuerunt, necessitas fortiter ferre docet, consuetudo facile. Inuenies in quolibet genere uitae oblectamenta et remissiones et uoluptates, si uolueris mala putare leuia potius quam inuidiosa facere. 2 Nullo melius nomine de nobis natura meruit, quae, cum sciret quibus aerumnis nasceremur, calamitatum mollimentum consuetudinem inuenit, cito in familiaritatem grauissima adducens. Nemo duraret, si rerum aduersarum eandem uim assiduitas haberet quam primus ictus. 3 Omnes cum fortuna copulati sumus: aliorum aurea catena est ac laxa, aliorum arta et sordida, sed quid refert? Eadem custodia uniuersos circumdedit alligatique sunt etiam qui alligauerunt, nisi forte tu leuiorem in sinistra catenam putas. Alium honores, alium opes uinciunt; quosdam nobilitas, quosdam humilitas premit; quibusdam aliena supra caput imperia sunt, quibusdam sua; quosdam exsilia uno loco tenent, quosdam sacerdotia. Omnis uita seruitium est. 4 Assuescendum est itaque condicioni suae et quam minimum de illa querendum et quicquid habet circa se commodi apprehendendum: nihil tam acerbum est, in quo non aequus animus solacium inueniat. Exiguae saepe areae in multos usus discribentis arte patuerunt, et quamuis angustum pedem dispositio fecit habitabilem. Adhibe rationem difficultatibus: possunt et dura molliri et angusta laxari et grauia scite ferentes minus premere.

5 Non sunt praeterea cupiditates in longinquum mittendae, sed in uicinum illis egredi permittamus, quoniam includi ex toto non patiuntur. Relictis iis quae aut non possunt fieri aut difficulter possunt, prope posita speique nostrae alludentia sequamur, sed sciamus omnia aeque leuia esse, extrinsecus diuersas facies habentia, introrsus pariter uana. Nec inuideamus altius stantibus: quae excelsa uidebantur praerupta sunt.

6 Illi rursus quos sors iniqua in ancipiti posuit tutiores erunt superbiam detrahendo rebus per se superbis et fortunam suam quam maxime poterunt in planum deferendo. Multi quidem sunt quibus necessario haerendum sit in fastigio suo, ex quo non possunt nisi cadendo descendere; sed hoc ipsum testentur maximum onus suum esse, quod aliis graues esse cogantur, nec subleuatos se, sed suffixos. Iustitia, mansuetudine, humanitate, larga et benigna manu praeparent multa ad secundos casus praesidia, quorum spe securius pendeant. 7 Nihil tamen aeque nos ab his animi fluctibus uindicauerit quam semper aliquem incrementis terminum figere, nec fortunae arbitrium desinendi dare, sed ipsos multo quidem citra consistere. Sic et aliquae cupiditates animum acuent et finitae non in immensum incertumque producent.

XI. 1 Ad imperfectos et mediocres et male sanos hic meus sermo pertinet, non ad sapientem. Huic non timide nec pedetentim ambulandum est: tanta enim fiducia sui est, ut obuiam fortunae ire non dubitet nec umquam loco illi cessurus sit. Nec habet ubi illam timeat, quia non mancipia tantum possessionesque et dignitatem, sed corpus quoque suum et oculos et manum et quicquid cariorem uitam facit seque ipsum inter precaria numerat, uiuitque ut commodatus sibi et reposcentibus sine tristitia redditurus. 2 Nec ideo uilis est sibi, quia scit se suum non esse; sed omnia tam diligenter faciet, tam circumspecte, quam religiosus homo sanctusque solet tueri fidei commissa. 3 Quandoque autem reddere iubebitur, non queretur cum fortuna, sed dicet: "Gratias ago pro eo quod possedi habuique. Magna quidem res tuas mercede colui, sed, quia ita imperas, do, cedo gratus libensque. Si quid habere me tui uolueris etiamnunc, seruabo; si aliud placet, ego uero factum signatumque argentum, domum familiamque meam reddo, restituo." Appellauerit natura, quae prior nobis credidit, et huic dicemus: "Recipe animum meliorem quam dedisti; non tergiuersor nec refugio. Paratum habes a uolente quod non sentienti dedisti: aufer." 4 Reuerti unde ueneris quid graue est? Male uiuet quisquis nesciet bene mori. Huic itaque primum rei pretium detrahendum est et spiritus inter uilia numerandus. Gladiatores, ut ait Cicero, inuisos habemus, si omni modo uitam impetrare cupiunt; fauemus, si contemptum eius prae se ferunt. Idem euenire nobis scias: saepe enim causa moriendi est timide mori. 5 Fortuna illa, quae ludos sibi facit: "Quo, inquit, te reseruem, malum et trepidum animal? Eo magis conuulneraberis et confodieris, quia nescis praebere iugulum. At tu et uiues diutius et morieris expeditius, qui ferrum non subducta ceruice nec manibus oppositis, sed animose recipis." 6 Qui mortem timebit, nihil umquam pro homine uiuo faciet; at qui sciet hoc sibi cum conciperetur statim condictum, uiuet ad formulam et simul illud quoque eodem animi robore praestabit, ne quid ex iis quae eueniunt subitum sit. Quicquid enim fieri potest quasi futurum sit prospiciendo malorum omnium impetus molliet, qui ad praeparatos exspectantesque nihil afferunt noui, securis et beata tantum spectantibus graues ueniunt. 7 Morbus est, captiuitas, ruina, ignis: nihil horum repentinum est. Sciebam in quam tumultuosum me contubernium natura clusisset. Totiens in uicinia mea conclamatum est; totiens praeter limen immaturas exsequias fax cereusque praecessit; saepe a latere ruentis aedificii fragor sonuit; multos ex iis quos forum, curia, sermo mecum contraxerat, nox abstulit et iunctas sodalium manus copuatas interscidit: mirer ad me aliquando pericula accessisse, quae circa me semper errauerint? 8 Magna pars hominum est quae nauigatura de tempestate non cogitat. Numquam me in re bona mali pudebit auctoris: Publilius, tragicis comicisque uehementior ingeniis quotiens mimicas ineptias et uerba ad summam caueam spectantia reliquit, Inter multa alia cothurno, non tantum sipario fortiora et hoc ait:

Cuiuis potest accidere quod cuiquam potest.

Hoc si quis in medullas demiserit et omnia aliena mala, quorum ingens cotidie copia est, sic aspexerit tamquam liberum illis et ad se iter sit, multo ante se armabit quam petatur. Sero animus ad periculorum patientiam post pericula instruitur. 9 "Non putaui hoc futurum" et: "Vmquam tu hoc euenturum credidisses?" Quare autem non? Quae sunt diuitiae quas non egestas et fames et mendicitas a tergo sequatur? quae dignitas, cuius non praetextam et augurale et lora patricia sordes comitentur et exprobratio notae et mille maculae et extrema contemptio? quod regnum est, cui non parata sit ruina et proculcatio et dominus et carnifex? nec magnis ista interuallis diuisa, sed horae momentum interest inter solium et aliena genua. 10 Scito ergo omnem condicionem uersabilem esse et quicquid in ullum incurrit posse in te quoque incurrere. Locuples es: numquid diuitior Pompeio? Cui cum Gaius, uetus cognatus, hopes nouus, aperuisset Caesaris domum ut suam cluderet, defuit panis, aqua. Cum tot flumina possideret in suo orientia, in suo cadentia, mendicauit stillicidia; fame ac siti periit in palatio cognati, dum illi heres publicum funus esurienti locat. 11 Honoribus summis functus es: numquid aut tam magnis aut tam insperatis aut tam uniuersis quam Seianus? Quo die illum senatus deduxerat, populus in frusta diuisit. In quem quicquid congeri poterat dii hominesque contulerant, ex eo nihil superfuit quod carnifex traheret. 12 Rex es: non ad Croesum te mittam, qui rogum suum et escendit iussus et exstingui uidit, factus non regno tantum, etiam morti suae superstes; non ad Iugurtham, quem populus romanus intra annum quam timuerat spectauit: Ptolemaeum Africae regem, Armeniae Mithridaten inter Gaianas custodias uidimus; alter in exsilium missus est, alter ut meliore fide mitteretur optabat. In tanta rerum sursum ac deorsum euntium uersatione, si non quicquid fieri potest pro futuro habes, das in te uires rebus aduersis, quas infregit quisquis prior uidit.

XII. 1 Proximum ab his erit ne aut in superuacuis aut ex superuacuo laboremus, id est ne quae aut non possumus consequi concupiscamus aut adepti uanitatem cupiditatum nostrarum sero post multum sudorem intellegamus, id est ne aut labor irritus sit sine effectu aut effectus labore indignus. Fere enim ex his tristitia sequitur, si aut non successit aut successus pudet. 2 Circumcidenda concursatio, qualis est magnae parti hominum domos et theatra et fora pererrantium: alienis se negotiis offerunt, semper aliquid agentibus similes. Horum si aliquem exeuntem e domo interrogaueris: "Quo tu? quid cogitas?" respondebit tibi: "Non mehercules scio, sed aliquos uidebo, aliquid agam." 3 Sine proposito uagantur, quaerentes negotia, nec quae destinauerunt agunt, sed in quae incucurrerunt. Inconsultus illis uanusque cursus est, qualis formicis per arbusta repentibus, quae in summum cacumen et inde in imum inanes aguntur. His plerique similem uitam agunt, quorum non immerito quis inquietam inertiam dixerit. 4 Quorundam quasi ad incendium currentium misereberis: usque eo impellunt obuios et se aliosque praecipitant, cum interim cucurrerunt aut salutaturi aliquem non resalutaturum aut funus ignoti hominis prosecuturi, aut ad iudicium saepe litigantis, aut ad sponsalia saepe nubentis, et lecticam assectati quibusdam locis etiam tulerunt. Dein, domum cum superuacua redeuntes lassitudine, iurant nescire se ipsos quare exierint, ubi fuerint, postero die erraturi per eadem illa uestigia. 5 Omnis itaque labor aliquo referatur, aliquo respiciat. Non industria inquietos, ut insanos falsae rerum imagines agitant: nam ne illi quidem sine aliqua spe mouentur; proritat illos alicuius rei species, cuius uanitatem capta mens non coarguit. 6 Eodem modo unumquemque ex his qui ad augendam turbam exeunt inanes et leues causae per urbem circumducunt, nihilque habentem in quod laboret lux orta expellit, et cum, multorum frustra liminibus illisus, nomenclatores persalutauit, a multis exclusus, neminem ex omnibus difficilius domi quam se conuenit. 7 Ex hoc malo dependet illud taeterrimum uitium, auscultatio et publicorum secretorumque inquisitio, et multarum rerum scientia quae nec tuto narrantur nec tuto audiuntur.

XIII. 1 Hoc secutum puto Democritum ita coepisse: "Qui tranquille uolet uiuere nec priuatim agat multa nec publice", ad superuacua scilicet referentem: nam, si necessaria sunt, et priuatim et publice non tantum multa, sed innumerabilia agenda sunt, ubi uero nullum officium sollemne nos citat, inhibendae actiones. 2 Nam qui multa agit saepe fortunae potestatem sui facit; quam tutissimum est raro experiri, ceterum semper de illa cogitare et nihil sibi de fide eius promittere: "Nauigabo, nisi si quid inciderit" et: "Praetor fiam, nisi si quid obstiterit" et: "Negotiatio mihi respondebit, nisi si quid interuenerit." 3 Hoc est quare sapienti nihil contra opinionem dicamus accidere: non illum casibus hominum excerpimus, sed erroribus, nec illi omnia ut uoluit cedunt, sed ut cogitauit. Imprimis autem cogitauit aliquid posse propositis suis resistere. Necesse est autem leuius ad animum peruenire destitutae cupiditatis dolorem, cui successum non utique promiseris.

XIV. 1 Faciles etiam nos facere debemus, ne nimis destinatis rebus indulgeamus, transeamusque in ea in quae nos casus deduxerit, nec mutationem aut consilii aut status pertimescamus, dummodo nos leuitas, inimicissimum quieti uitium, non excipiat. Nam et pertinacia necesse est anxia et misera sit, cui fortuna saepe aliquid extorquet, et leuitas multo grauior, nusquam se continens. Vtrumque infestum est tranquillitati, et nihil mutare posse et nihil pati. 2 Vtique animus ab omnibus externis in se reuocandus est: sibi confidat, se gaudeat, sua suspiciat, recedat quantum potest ab alienis, et se sibi applicet; damna non sentiat, etiam aduersa benigne interpretetur. 3 Nuntiato naufragio, Zenon noster, cum omnia sua audiret submersa: "Iubet, inquit, me fortuna expeditius philosophari." Minabatur Theodoro philosopho tyrannus mortem, et quidem insepultam: "Habes, inquit, cur tibi placeas, hemina sanguinis in tua potestate est; nam quod ad sepulturam pertinet, o te ineptum, si putas mea interesse supra terram an infra putrescam." 4 Canus Iulius, uir in primis magnus, cuius admirationi ne hoc quidem obstat quod nostro saeculo natus est, cum Gaio diu altercatus, postquam abeunti Phalaris ille dixit: "Ne forte inepta spe tibi blandiaris, duci te iussi. Gratias, inquit, ago, optime princeps." 5 Quid senserit dubito; multa enim mihi occurrunt. Contumeliosus esse uoluit et ostendere quanta crudelitas esset, in qua mors beneficium erat? An exprobrauit illi cotidianam dementiam? Agebant enim gratias et quorum liberi occisi et quorum bona ablata erant. An tamquam libertatem libenter accepit? Quicquid est, magno animo respondit. 6 Dicet aliquis: potuit post hoc iubere illum Gaius uiuere. Non timuit hoc Canus: nota erat Gaii in talibus imperiis fides. Credisne illum decem medios usque ad supplicium dies sine ulla sollicitudine exegisse? Verisimile non est quae uir ille dixerit, quae fecerit, quam in tranquillo fuerit. 7 Ludebat latrunculis. Cum centurio, agmen periturorum trahens, illum quoque excitari iuberet, uocatus numerauit calculos et sodali suo: "Vide, inquit, ne post mortem meam mentiaris te uicisse." Tum, annuens centurioni: "Testis, inquit, eris uno me antecedere." Lusisse tu Canum illa tabula putas? Illusit. 8 Tristes erant amici, talem amissuri uirum: "Quid maesti, inquit, estis? Vos quaeritis an immortales animae sint; ego iam sciam." Nec desiit ueritatem in ipso fine scrutari et ex morte sua quaestionem habere. 9 Prosequebatur illum philosophus suus, nec iam procul erat tumulus in quo Caesari deo nostro fiebat cotidianum sacrum. Is: "Quid, inquit, Cane, nunc cogitas? aut quae tibi mens est? - Obseruare, inquit Canus, proposui illo ue1ocissimo momento an sensurus sit animus exire se." Promisitque, si quid explorasset, circumiturum amicos et indicaturum quis esset animarum status. 10 Ecce in media tempestate tranquillitas, ecce animus aeternitate dignus, qui fatum suum in argumentum ueri uocat, qui, in ultimo illo gradu positus, exeuntem animam percontatur, nec usque ad mortem tantum, sed aliquid etiam ex ipsa morte discit: nemo diutius philosophatus est. Non raptim relinquetur magnus uir et cum cura dicendus: dabimus te in omnem memoriam, clarissimum caput, Gaianae cladis magna portio!

XV. 1 Sed nihil prodest priuatae tristitiae causas abiecisse: occupat enim nonnumquam odium generis humani, et occurrit tot scelerum felicium turba. Cum cogitaueris quam sit rara simplicitas et quam ignota innocentia et uix umquam, nisi cum expedit, fides, et libidinis lucra damnaque pariter inuisa, et ambitio usque eo iam se suis non continens terminis ut per turpitudinem splendeat, agitur animus in noctem et, uelut euersis uirtutibus, quas nec sperare licet nec habere prodest, tenebrae oboriuntur. 2 In hoc itaque flectendi sumus, ut omnia uulgi uitia non inuisa nobis, sed ridicula uideantur, et Democritum potius imitemur quam Heraclitum: hic enim, quotiens in publicum processerat, flebat, ille ridebat; huic omnia quae agimus miseriae, illi ineptiae uidebantur. Eleuanda ergo omnia et facili animo ferenda: humanius est deridere uitam quam deplorare. 3 Adice quod de humano quoque genere melius meretur qui ridet illud quam qui luget: ille et spei bonae aliquid relinquit, hic autem stulte deflet quae corrigi posse desperat; et uniuersa contemplanti maioris animi est qui risum non tenet quam qui lacrimas, quando leuissimum affectum animi mouet et nihil magnum, nihil seuerum, ne miserum quidem ex tanto paratu putat. 4 Singula propter quae laeti ac tristes sumus sibi quisque proponat, et sciet uerum esse quod Bion dixit, omnia hominum negotia simillima initiis esse nec uitam illorum magis sanctam aut seueram esse quam conceptum. 5 Sed satius est publicos mores et humana uitia placide accipere, nec in risum nec in lacrimas excidentem; nam alienis malis torqueri aeterna miseria est, alienis delectari malis uoluptas inhumana. 6 Sicut est illa inutilis humanitas, flere, quia aliquis filium efferat, et frontem suam fingere, in suis quoque malis ita gerere se oportet, ut dolori tantum des quantum natura poscit, non quantum consuetudo. Plerique cum lacrimas fundunt ut ostendant, et totiens siccos oculos habent quotiens spectator defuit, turpe iudicantes non fiere cum omnes faciant: adeo penitus hoc se malum fixit, ex aliena opinione pendere, ut in simulationem etiam res simplicissima, dolor, ueniat.

XVI. 1 Sequetur pars quae solet non immerito contristare et in sollicitudinem adducere. Vbi bonorum exitus mali sunt, ubi Socrates cogitur in carcere mori, Rutilius in exsilio uiuere, Pompeius et Cicero clientibus suis praebere ceruicem, Cato ille, uirtutum uiua imago, incumbens gladio, simul de se ac de re publica palam facere, necesse est torqueri tam iniqua praemia fortunam persoluere. Et quid sibi quisque tunc speret, cum uideat pessima optimos pati? 2 Quid ergo est? Vide quomodo quisque illorum tulerit et, si fortes fuerunt, ipsorum illos animo desidera, si muliebriter et ignaue perierunt, nihil periit. Aut digni sunt quorum uirtus tibi placeat, aut indigni quorum desideretur ignauia. Quid enim est turpius quam si maximi uiri timidos fortiter moriendo faciunt? 3 Laudemus totiens dignum laudibus et dicamus: "Tanto fortior! tanto felicior! Omnes effugisti casus, liuorem, morbum; existi ex custodia; non tu dignus mala fortuna diis nisus es, sed indignus in quem iam aliquid fortuna posset." Subducentibus uero se et in ipsa morte ad uitam respectantibus manus iniciendae sunt. 4 Neminem flebo laetum, neminem flentem: ille lacrimas meas ipse abstersit, hic suis lacrimis effecit ne ullis dignus sit. Ego Herculem fleam quod uiuus uritur, aut Regulum quod tot clauis configitur, aut Catonem quod uulnera iterat sua? Omnes isti leui temporis impensa inuenerunt quomodo aeterni fierent, et ad immortalitatem moriendo uenerunt.

XVII. 1 Est et illa sollicitudinum non mediocris materia, si te anxie componas nec ullis simpliciter ostendas, qualis multorum uita est, ficta, ostentationi parata: torquet enim assidua obseruatio sui et deprehendi aliter ac solet metuit. Nec umquam cura soluimur, ubi totiens nos aestimari putamus quotiens aspici. Nam et multa incidunt quae inuitos denudant, et, ut bene cedat tanta sui diligentia, non tamen iucunda uita aut secura est semper sub persona uiuentium. 2 At illa quantum habet uoluptatis sincera et per se inornata simplicitas, nihil obtendens moribus suis! Subit tamen et haec uita contemptus periculum, si omnia omnibus patent: sunt enim qui fastidiant quicquid propius adierunt. Sed nec uirtuti periculum est ne admota oculis reuilescat, et satius est simplicitate contemni quam perpetua simulatione torqueri. Modum tamen rei adhibeamus: multum interest, simpliciter uiuas an neglegenter.

3 Multum et in se recedendum est: conuersatio enim dissimilium bene composita disturbat et renouat affectus et quicquid imbecillum in animo nec percuratum est exulcerat. Miscenda tamen ista et alternanda sunt, solitudo et frequentia. Illa nobis faciet hominum desiderium, haec nostri, et erit altera alterius remedium: odium turbae sanabit solitudo, taedium solitudinis turba.

4 Nec in eadem intentione aequaliter retinenda mens est, sed ad iocos deuocanda. Cum puerulis Socrates ludere non erubescebat, et Cato uiuo laxabat animum curis publicis fatigatum, et Scipio triumphale illud ac militare corpus mouebat ad numeros, non molliter se infringens, ut nunc mos est etiam incessu ipso ultra muliebrem mollitiam fluentibus, sed ut antiqui illi uiri solebant inter lusum ac festa tempora uirilem in modum tripudiare, non facturi detrimentum etiam si ab hostibus suis spectarentur. 5 Danda est animis remissio: meliores acrioresque requieti surgent. Vt fertilibus agris non est imperandum (cito enim illos exhauriet numquam intermissa fecunditas), ita animorum impetus assiduus labor franget; uires recipient paulum resoluti et remissi. Nascitur ex assiduitate laborum animorum hebetatio quaedam et languor.

6 Nec ad hoc tanta hominum cupiditas tenderet, nisi naturalem quandam uoluptatem haberet lusus iocusque. Quorum frequens usus omne animis pondus omnemque uim eripiet: nam et somnus refectioni necessarius est, hune tamen si per diem noctemque continues, mors erit. Multum interest, remittas aliquid an soluas. 7 Legum conditores festos instituerunt dies ut ad hilaritatem homines publice cogerentur, tamquam necessarium laboribus interponentes temperamentum, et magni iudicii uiri quidam sibi menstruas certis diebus ferias dabant, quiddam nullum non diem inter otium et curas diuidebant. Qualem Pollionem Asinium oratorem magnum meminimus, quem nulla res ultra decumam detinuit: ne epistulas quidem post eam horam 1egebat, ne quid nouae curae nasceretur, sed totius diei lassitudinem duabus illis horis ponebat. Quidam medio die interiunxerunt et in postmeridianas horas aliquid leuioris operae distulerunt. Maiores quoque nostri nouam relationem post horam decumam in senatu fieri uetabant. Miles uigilias diuidit, et nox immunis est ab expeditione redeuntium. 8 Indulgendum est animo dandumque subinde otium, quod alimenti ac uirium loco sit.

Et in ambulationibus apertis uagandum, ut caelo libero et multo spiritu augeat attollatque se animus; aliquando uectatio iterque et mutata regio uigorem dabunt, conuictusque et liberalior potio. Nonnumquam et usque ad ebrietatem ueniendum, non ut mergat nos, sed ut deprimat: eluit enim curas et ab imo animum mouet et, ut morbis quibusdam, ita tristitiae medetur, Liberque non ob licentiam linguae dictus est inuentor uini, sed quia liberat seruitio curarum animum et asserit uegetatque et audaciorem in omnes conatus facit. 9 Sed, ut libertatis, ita uini salubris moderatio est. Solonem Arcesilanque indulsisse uino eredunt; Catoni ebrietas obiecta est: facilius efficient crimen honestum quam turpem Catonem. Sed nec saepe faciendum est, ne animus malam consuetudinem ducat, et aliquando tamen in exsultationem libertatemque extrahendus tristisque sobrietas remouenda paulisper. 10 Nam, siue graeco poetae credimus, "aliquando et insanire iucundum est"; siue Platoni, "frustra poeticas fores compos sui pepulit"; siue Aristoteli, "nullum magnum ingenium sine mixtura dementiae fuit". 11 Non potest grande aliquid et super ceteros loqui nisi mota mens. Cum uulgaria et solita contempsit instinctuque sacro surrexit excelsior, tunc demum aliquid cecinit grandius ore mortali. Non potest sublime quicquam et in arduo positum contingere, quamdiu apud se est: desciscat oportet a solito et efferatur et mordeat frenos et rectorem rapiat suum, eoque ferat quo per se timuisset escendere.

12 Habes, Serene carissime, quae possint tranquillitatem tueri, quae restituere, quae subrepentibus uitiis resistant. Illud tamen scito, nihil horum satis esse ualidum rem imbecillam seruantibus, nisi intenta et assidua cura circumit animum labentem.

Seneca the Younger

The Latin Library

The Classics Page