L. Annaeus Seneca De consolatione ad Helviam * Утешение към Хелвия Превод: Утешение до майка ми Хелвия в: Избрани диалози, А. Николова, Наука и изкуство, "Философско наследство", 1987   двуезичен | оригинал | превод 1   1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12  13  14  15  16  17  18  19  20  I.1. Saepe iam, mater optima, impetum cepi consolandi te, saepe continui. Vt auderem multa me inpellebant: primum uidebar depositurus omnia incommoda, cum lacrimas tuas, etiam si supprimere non potuissem, interim certe abstersissem; deinde plus habiturum me auctoritatis non dubitabam ad excitandam te, si prior ipse consurrexissem; praeterea timebam ne a me uicta fortuna aliquem meorum uinceret. Itaque utcumque conabar manu super plagam meam inposita ad obliganda uulnera uestra reptare. 2. Hoc propositum meum erant rursus quae retardarent: dolori tuo, dum recens saeuiret, sciebam occurrendum non esse ne illum ipsa solacia inritarent et accenderent -- nam in morbis quoque nihil est perniciosius quam inmatura medicina; expectabam itaque dum ipse uires suas frangeret et ad sustinenda remedia mora mitigatus tangi se ac tractari pateretur. Praeterea cum omnia clarissimorum ingeniorum monumenta ad compescendos moderandosque luctus composita euoluerem, non inueniebam exemplum eius qui consolatus suos esset, cum ipse ab illis comploraretur; ita in re noua haesitabam uerebarque ne haec non consolatio esset sed exulceratio. 3. Quid quod nouis uerbis nec ex uulgari et cotidiana sumptis adlocutione opus erat homini ad consolandos suos ex ipso rogo caput adleuanti? Omnis autem magnitudo doloris modum excedentis necesse est dilectum uerborum eripiat, cum saepe uocem quoque ipsam intercludat. 4. Vtcumque conitar, non fiducia ingenii, sed quia possum instar efficacissimae consolationis esse ipse consolator. Cui nihil negares, huic hoc utique te non esse negaturam, licet omnis maeror contumax sit, spero, ut desiderio tuo uelis a me modum statui.   1.Често, майко моя преблага, съм чувствувал силно желание да те утеша, често съм се спирал. Много и много причини са ме подтиквали да се опитам. Струваше ми се, че дори да не успея да спра сълзите ти, то поне ако ги обърша, ще ми олекнат и моите беди1; от друга страна, не се и съмнявах, че ако пръв се съвзема, и тебе ще накарам по-лесно да се вдигнеш на крака; страх ме беше освен това да не би съдбата, която сам съм победил, да победи някой от близките ми. И затова бях решен на всяка цена да затуля с длан своята рана и да допълзя, за да превържа вашите. 2.Но други причини забавяха решението ми: знаех, че не бива да се опълчвам срещу началния силен пристъп на твоята болка, за да не би самите утешения да я подлютят и разпалят: нали и при физическото страдание най-опасно е ненавременното лечение? И затова изчаквах тя сама да преодолее стихийната си сила, да се поуспокои с времето, за да понесе церовете, да позволи да я докосват и да й въздействуват. А и колкото и да се ровех в съчиненията, които най-знаменити автори са писали, за да потушат и усмирят мъката2, не открих случай, когато оплакваният да е утешавал оплакващите го свои близки. 3.Това необикновено положение будете в мен колебания и страхове, да не би вместо да утеша болката, да я подлютя. Пък и когато човек вдига глава от самата клада, за да утешава близките си, и думите му трябва да бъдат нови, напълно различни от обикновената ежедневна реч. А извънмерната мъка неизбежно отнема възможността за словесен подбор: та нали често тя ни кара даже да онемеем? 4. И въпреки всички пречки ще се опитам. да те успокоя не защото толкова вярвам в таланта си, а понеже фактът, че аз те утешавам може да ти подействува като най-силно утешение. Вярно, че мъката е нещо упорито; но понеже ти никога нищо не си ми отказвала, няма да ми откажеш, надявам се, позволението именно аз да поставя предел на тъгата ти. II.1. Vide quantum de indulgentia tua promiserim mihi: potentiorem me futurum apud te non dubito quam dolorem tuum, quo nihil est apud miseros potentius. Itaque ne statim cum eo concurram, adero prius illi et quibus excitetur ingeram; omnia proferam et rescindam quae iam obducta sunt. 2. Dicet aliquis: 'quod hoc genus est consolandi, obliterata mala reuocare et animum in omnium aerumnarum suarum conspectu conlocare uix unius patientem?' Sed is cogitet, quaecumque usque eo perniciosa sunt ut contra remedium conualuerint, plerumque contrariis curari. Omnis itaque luctus illi suos, omnia lugubria admouebo: hoc erit non molli uia mederi, sed urere ac secare. Quid consequar? ut pudeat animum tot miseriarum uictorem aegre ferre unum uulnus in corpore tam cicatricoso. 3. Fleant itaque diutius et gemant, quorum delicatas mentes eneruauit longa felicitas, et ad leuissimarum iniuriarum motus conlabantur: at quorum omnes anni per calamitates transierunt, grauissima quoque forti et inmobili constantia perferant. Vnum habet adsidua infelicitas bonum, quod quos semper uexat nouissime indurat. 4. Nullam tibi fortuna uacationem dedit a grauissimis luctibus, ne natalem quidem tuum excepit: amisisti matrem statim nata, immo dum nasceris, et ad uitam quodam modo exposita es. Creuisti sub nouerca, quam tu quidem omni obsequio et pietate, quanta uel in filia conspici potest, matrem fieri coegisti; nulli tamen non magno constitit etiam bona nouerca. Auunculum indulgentissimum, optimum ac fortissimum uirum, cum aduentum eius expectares, amisisti; et ne saeuitiam suam fortuna leuiorem diducendo faceret, intra tricesimum diem carissimum uirum, ex quo mater trium liberorum eras, extulisti. 5. Lugenti tibi luctus nuntiatus est omnibus quidem absentibus liberis, quasi de industria in id tempus coniectis malis tuis ut nihil esset [haberes] ubi se dolor tuus reclinaret. Transeo tot pericula, tot metus, quos sine interuallo in te incursantis pertulisti: modo modo in eundem sinum ex quo tres nepotes emiseras ossa trium nepotum recepisti; intra uicesimum diem quam filium meum in manibus et in osculis tuis mortuum funeraueras, raptum me audisti: hoc adhuc defuerat tibi, lugere uiuos.   ІІ.1. Виждаш ли колко разчитам на твоята благосклонност? Не се и съмнявам, че в мен ще се вслушаш повече, отколкото в мъката си: а нещастните най-много в нея се вслушват. И затова няма веднага да завържа сражение с нея: най-напред ще я доближа и ще й дам поводи за раздразнение, ще оголя и отново ще разтворя всички зараснали рани. 2. "Ама че утешение! - ще рече някой. - Душата с мъка издържа една едничка мъка, а ти й напомняш забравените беди и извеждаш пред очите й всички нейни нещастия!" Но нека моят опонент не забравя, че ако една болест е минала в гибелния стадий, когато се усилва въпреки лечението, се налага да приложим обратни мерки. Ще изведа пред душата всички нейни мъки, всички жалейки. Това ща означава не меко лечение, а операция о огън и нож. И какво ще постигна ли? Душата да се засрами, че след като е надвила толкова нещастия, болезнено понася една-едничка рана по своето изшарено от белези тяло. 3. Затова нека дълго плачат и стенат ония, чиито разглезени души са загубили силите си от дълготрайно щастие, нека тях тревожи и най-слабият намек за неправда. Но людете, чиито години са минали през низ от бедствия, ще понесат и най-тежките случаи храбро и с непоколебима устойчивост. Добра страна на нещастието е, че то най-накрая закалява своите постоянни жертви. 4. Съдбата не ти даде мир отдих от тежките скърби. Не е направила изключение и за рождения тя ден. Веднага след раждането си, по-точно в минутата, когато си се родила, ти си загубила майка си, тъй че влезе в живота като едно подхвърлено дете. Израсна при мащеха; твоето пълно покорство и голямата ти любов, каквато може да прояви само една истинска дъщеря, я накараха да се превърне в истинска твоя майка. Но дори добрата мащеха струва всекиму скъпо и прескъпо. Своя любещ вуйчо, един прекрасен мъжествен човек, ти загуби в момента, когато го очакваше. Че защо ли пък съдбата да смекчава свирепостта си с разни дребни отсрочки? Не минали още тридесет дена, и ти погреба своя съпруг, който те направи майка на трима сина3. 5. В траур те завари вестта за новия траур, когато ни едно от децата ти не беше при теб, сякаш нарочно бедите бяха отложени до мига, когато нямаше къде да прислониш мъката си. Не споменавам за хилядите изпитания, за хилядите страхове, чиито непрекъснати набези си отблъсквала. Неотдавна ти прибра костите на трима свои внука в скутите, на които три внука изгледа; и преди да минат двадесет дена от погребението на моя син, които издъхна в твоите прегръдки и сред твоите целувки, ти съобщиха за моето прокуждане. Само това не беше ти се случвало: за жив човек да жалиш! III.1. Grauissimum est ex omnibus quae umquam in corpus tuum descenderunt recens uulnus, fateor; non summam cutem rupit, pectus et uiscera ipsa diuisit. Sed quemadmodum tirones leuiter saucii tamen uociferantur et manus medicorum magis quam ferrum horrent, at ueterani quamuis confossi patienter ac sine gemitu uelut aliena corpora exsaniari patiuntur, ita tu nunc debes fortiter praebere te curationi. 2. Lamentationes quidem et eiulatus et alia per quae fere muliebris dolor tumultuatur amoue; perdidisti enim tot mala, si nondum misera esse didicisti. Ecquid uideor non timide tecum egisse? nihil tibi subduxi ex malis tuis, sed omnia coaceruata ante te posui.   ІІІ.1. От всички болки, които някога са те пронизвали, последната е най-тежка, признавам това. Тя те засегна не само повърхностно, а разсече сърцето и гърдите ти. Но както новобранецът вика при най-лека драскотина и ръката на лекаря го плаши повече от неприятелски меч, докато ветеранът, дори дълбоко пронизан, оставя да прочистят плътта му с такова търпение, сякаш е чужда, така и ти си длъжна храбро да се подложиш на лечение. 2. Остави оплакванията, вайканията и всички други едва ли не задължителни прояви на шумната женска скръб! Нахалост са отишли всичките ти нещастия, ако все още не си се научила как да бъдеш нещастна. Не забелязваш ли колко рязко постъпих с тебе? Ни едно от нещастията ти не скрих, всичките ги струпах пред тебе с цялата им тежест. IV.1. Magno id animo feci; constitui enim uincere dolorem tuum, non circumscribere. Vincam autem, puto, primum si ostendero nihil me pati propter quod ipse dici possim miser, nedum propter quod miseros etiam quos contingo faciam; deinde si ad te transiero et probauero ne tuam quidem grauem esse fortunam, quae tota ex mea pendet. 2. Hoc prius adgrediar quod pietas tua audire gestit, nihil mihi mali esse. Si potuero, ipsas res quibus me putas premi non esse intolerabiles faciam manifestum; sin id credi non potuerit, at ego mihi ipse magis placebo, quod inter eas res beatus ero quae miseros solent facere. 3. Non est quod de me aliis credas: ipse tibi, ne quid incertis opinionibus perturberis, indico me non esse miserum. Adiciam, quo securior sis, ne fieri quidem me posse miserum.   ІV.1. Водят ме големи намерения: решил съм не да залъгвам мъката ти, а да я победя. Ще я победя според мен, ако първо покажа, че не изпитвам никакво страдание, заради което мога да бъда наречен нещастен, а камо ли пък да направя нещастни своите близки; а после ще премина към тебе и ще покажа, че не е тежка и твоята съдба, която е изцяло свързана с моята. 2. Ще започна с доказателството на това, което твоето майчино сърце жадува да чуе: че не страдам от никакво зло. Ще изясня, доколкото мога, че никое от нещата, които според тебе ме гнетят, не е непоносимо; ако ли пък това ти се стори невероятно, ще си остана с още по-голямото вътрешно задоволство, че съм щастлив при такива условия, които обикновено карат хората да се чувствуват нещастни. 3. Не съди за мене по чуждите приказки! За да не те объркат неправилни мнения, аз сам ти заявявам, че не съм нещастен; а за да бъдеш още по-спокойна, ще прибавя, че и за в бъдеще това е невъзможно. V.1. Bona condicione geniti sumus, si eam non deseruerimus. Id egit rerum natura ut ad bene uiuendum non magno apparatu opus esset: unusquisque facere se beatum potest. Leue momentum in aduenticiis rebus est et quod in neutram partem magnas uires habeat: nec secunda sapientem euehunt nec aduersa demittunt; laborauit enim semper ut in se plurimum poneret, ut a se omne gaudium peteret. 2. Quid ergo? sapientem esse me dico? Minime; nam id quidem si profiteri possem, non tantum negarem miserum esse me, sed omnium fortunatissimum et in uicinum deo perductum praedicarem: nunc, quod satis est ad omnis miserias leniendas, sapientibus me uiris dedi et nondum in auxilium mei ualidus in aliena castra confugi, eorum scilicet qui facile se ac suos tuentur. 3. Illi me iusserunt stare adsidue uelut in praesidio positum et omnis conatus fortunae, omnis impetus prospicere multo ante quam incurrant. Illis grauis est quibus repentina est: facile eam sustinet qui semper expectat. Nam et hostium aduentus eos prosternit quos inopinantis occupauit: at qui futuro se bello ante bellum parauerunt, compositi et aptati primum qui tumultuosissimus est ictum facile excipiunt. 4. Numquam ego fortunae credidi, etiam cum uideretur pacem agere; omnia illa quae in me indulgentissime conferebat, pecuniam honores gratiam, eo loco posui unde posset sine motu meo repetere. Interuallum inter illa et me magnum habui; itaque abstulit illa, non auulsit. Neminem aduersa fortuna comminuit nisi quem secunda decepit. 5. Illi qui munera eius uelut sua et perpetua amauerunt, qui se suspici propter illa uoluerunt, iacent et maerent cum uanos et pueriles animos, omnis solidae uoluptatis ignaros, falsa et mobilia oblectamenta destituunt: at ille qui se laetis rebus non inflauit nec mutatis contrahit. Aduersus utrumque statum inuictum animum tenet exploratae iam firmitatis; nam in ipsa felicitate quid contra infelicitatem ualeret expertus est. 6. Itaque ego in illis quae omnes optant existimaui semper nihil ueri boni inesse, tum inania et specioso ac deceptorio fuco circumlita inueni, intra nihil habentia fronti suae simile: nunc in his quae mala uocantur nihil tam terribile ac durum inuenio quam opinio uulgi minabatur. Verbum quidem ipsum persuasione quadam et consensu iam asperius ad aures uenit et audientis tamquam triste et execrabile ferit: ita enim populus iussit, sed populi scita ex magna parte sapientes abrogant.   V.1. Под добра звезда сме родени, стига само да не се откланяме от посочения път. Природата е направила тъй, че за един щастлив живот да не са необходими много вещи, всеки може сам да се направи щастлив. Външните неща са маловажни и не могат да наклонят везните нито в едната, пито в другата посока. Успехите не въздигат мъдрия, неуспехите не го отчайват, понеже той винаги се е стремил на себе си главно да разчита, в себе си да търси всички радости. 2. Какво излиза? Обявявам се за мъдър, така ли? Съвсем не! Та нали ако можех да се обявя за мъдър, щях не само да отрека нещастието си, но и да заявя, че съм най-блаженият сред хората, че съм доближил божията същност? Сега-засега съм се предал в ръцете на философите и това е напълно достатъчно да облекчи всички нещастия; и понеже все още съм неспособен да си помогна, съм избягал в чужд стан, в стана на ония, които без съмнение могат да бранят себе си и всички свои привърженици. 3. Те ми повеляват да стоя винаги като страж на пост и да предвиждам всички набези на Фортуна много преди да ни връхлетят. Те са тежки за оня, когото изненадат; но който ги очаква ежеминутно, лесно им издържа. Вражето нахлуване поразява ненадейно издебнатия неприятел. Но тези, които са се подготвили за войната много преди началото й, в стегнат строй отбиват без мъка и първия удар, който е и най-объркващият. 4. Никога не съм имал вяра в съдбата, дори тогава, когато тя се преструваше, че сме в мир и сговор. Всички привилегии, които най-щедро се сипеха върху мен - пари, високо положение, влияние, аз поставях там, откъдето тя да може да си ги прибере, без да ме засегне. Пазех се на голямо разстояние от нея и затова тя ме ограбваше, но не късаше от мен. Лошият късмет прекършва само оня, който се е подлъгал от добрия. 5. Всички, които са се привързали към даровете на съдбата като към своя вечна собственост и искат да бъдат уважавани заради тях. започват да се тръшкат и да скърбят, когато техните наивни детски души, непознаващи трайните радости, загубят своите измамни мимолетни забавления. Но който не се е надувал при повея на щастието, той няма да клюмне и при промяната му. Неговата изпитана твърдост поддържа душата му да устои и при двете положения: нали в разгара на щастието той е открил доколко издържа на нещастие? 6. И тъй винаги съм смятал, че желаните от всички хора неща не съдържат никакви истински ценности; а и откривах, че те са празни, че мамят очите с пъстрата си впечатляваща външност, която обаче няма нищо общо със съдържанието им. А сега съм насред тъй наречените злини, но не откривам в тях онези ужасни страхотни и жестокости, които вещаят хорските приказки. Всъщност по силата на един вид всеобщо убеждение и съгласие думата изгнание звучи неприятно за ухото и поразява слушателя като кобно проклятие. Тъй повелява законът на тълпата! Но в повечето случаи мъдрите хора не приемат законите на тълпата. VI.1. Remoto ergo iudicio plurium, quos prima rerum species, utcumque credita est, aufert, uideamus quid sit exilium. Nempe loci commutatio. Ne angustare uidear uim eius et quidquid pessimum in se habet subtrahere, hanc commutationem loci sequuntur incommoda, paupertas ignominia contemptus. Aduersus ista postea confligam: interim primum illud intueri uolo, quid acerbi adferat ipsa loci commutatio. 2. 'Carere patria intolerabile est.' Aspice agedum hanc frequentiam, cui uix urbis inmensae tecta sufficiunt: maxima pars istius turbae patria caret. Ex municipiis et coloniis suis, ex toto denique orbe terrarum confluxerunt: alios adduxit ambitio, alios necessitas officii publici, alios inposita legatio, alios luxuria opportunum et opulentum uitiis locum quaerens, alios liberalium studiorum cupiditas, alios spectacula; quosdam traxit amicitia, quosdam industria laxam ostendendae uirtuti nancta materiam; quidam uenalem formam attulerunt, quidam uenalem eloquentiam. 3. Nullum non hominum genus concucurrit in urbem et uirtutibus et uitiis magna pretia ponentem. Iube istos omnes ad nomen citari et 'unde domo' quisque sit quaere: uidebis maiorem partem esse quae relictis sedibus suis uenerit in maximam quidem ac pulcherrimam urbem, non tamen suam. 4. Deinde ab hac ciuitate discede, quae ueluti communis potest dici, omnes urbes circumi: nulla non magnam partem peregrinae multitudinis habet. Transi ab iis quarum amoena positio et opportunitas regionis plures adlicit, deserta loca et asperrimas insulas, Sciathum et Seriphum, Gyaram et Cossuran percense: nullum inuenies exilium in quo non aliquis animi causa moretur. 5. Quid tam nudum inueniri potest, quid tam abruptum undique quam hoc saxum? Quid ad copias respicienti ieiunius? Quid ad homines inmansuetius? Quid ad ipsum loci situm horridius? Quid ad caeli naturam intemperantius? Plures tamen hic peregrini quam ciues consistunt. Vsque eo ergo commutatio ipsa locorum grauis non est ut hic quoque locus a patria quosdam abduxerit. 6. Inuenio qui dicant inesse naturalem quandam inritationem animis commutandi sedes et transferendi domicilia; mobilis enim et inquieta homini mens data est, nusquam se tenet, spargitur, et cogitationes suas in omnia nota atque ignota dimittit, uaga et quietis inpatiens et nouitate rerum laetissima. 7. Quod non miraberis, si primam eius originem aspexeris: non est ex terreno et graui concreta corpore, ex illo caelesti spiritu descendit; caelestium autem natura semper in motu est, fugit et uelocissimo cursu agitur. Aspice sidera mundum inlustrantia: nullum eorum perstat. <Sol> labitur adsidue et locum ex loco mutat et, quamuis cum uniuerso uertatur, in contrarium nihilo minus ipsi mundo refertur, per omnis signorum partes discurrit, numquam resistit; perpetua eius agitatio et aliunde alio commigratio est. 8. Omnia uoluuntur semper et in transitu sunt; ut lex et naturae necessitas ordinauit, aliunde alio deferuntur; cum per certa annorum spatia orbes suos explicuerint, iterum ibunt per quae uenerant: i nunc et humanum animum, ex isdem quibus diuina constant seminibus compositum, moleste ferre transitum ac migrationem puta, cum dei natura adsidua et citatissima commutatione uel delectet se uel conseruet.   VІ.1. И тъй нека оставим мнението на мнозинството, което се води от първата си представа независимо от нейната истинност, и нека видим какво всъщност представлява изгнанието. Ясно какво: промяна на мястото. Нека не оставям впечатлението, че омаловажавам тежестта му и изличавам неговите най-лоши черти: тази промяна на мястото има ред неприятни последствия: бедност, позор, унижения. Тях ще опровергая след малко. Сега искам да разгледам въпроса, до какви неприятности води самата промяна на мястото. 2. "Да си безотечественик е непоносимо." Хайде, виж тия многолюдни тълпи, които едва се побират под покривите на огромния Рим: повечето от тия хора са безотечественици. Стекли са се тук от своите муниципии и колонии, от цялата земя: едни ги е довела амбицията, други - някакво неотложно обществено задължение, трети - възложеното им пратеничество, четвърти - тяхната разгулност, която търси благоприятно, изобилно на пороци убежище, пети - любовта им към свободните науки, шести - зрелищата. Някои са били подтикнати от приятелски връзки, други - от енергичността си, която открива тук широко поле за изява на техните таланти. Едни са донесли за продан красотата си, други - своето красноречие. 3. Всякакви хора са се стекли в града, който богато възнаграждава и пороците, и добродетелите. Нареди да ги извикат поименно един по един и попитай кой откъде е родом: ще видиш, че повечето от тях са оставили бащиния си дом и са дошли в този град, който действително е най-големият и най-хубавият на земята, но не е тяхно отечество. 4. След това напусни Рим, този, тъй да се каже, всемирен град, обиколи всички други: във всеки от тях голяма част от обитателите са чужденци. Остави тези от тях, които със своя благоприятен климат и удобното си местоположение са привлекли много пришълци, тръгни през пусти места и най-сурови острови, като Скиат и Сериф, Гиар и Косура4 ще откриеш, че във всяко определено за изгнание място някой пребивава за собствено удоволствие. 5. Може ли да се намери скала по-гола, заобиколена отвред с по-стръмни брегове, отколкото Корсика? Ще се намери ли остров с по-бедна природа, с по-диво население, с по-неблагоприятно местоположение, с по-суров климат? И въпреки всичко обитаващите тук чужденци са повече от местните жители. След като дори това място е примамило някои хора от тяхната родина, излиза, че промяната на местожителството сама по себе си съвсем не е толкова тежка. 6. Срещам хора, които говорят, че в душата е вродено стремлението да мени мястото си и да се прехвърля в нови обиталища; нали човек е дарен с ум подвижен и неспокоен, който никъде не се задържа, пилее се насам и натам, насочва мислите си към знайно и незнайно, рее се безспир, не търпи покой и най-щастлив го прави новото. 7. Това ще престане да ти изглежда странно. ако вземеш под внимание неговия първоизточник. Той е съставен не от тежка землиста материя, а е частица небесен дух, спуснала се на земята. Но небесните същности по силата на своята природа са винаги в движение, вървят и се носят в шеметен бяг. Погледни светилата, озаряващи вселената! Никое от тях не стои на едно място. Слънцето вечно се движи, променя непрестанно местоположението си, върти се с вселената, но заедно с това върви обратно на света, минава през всички знаци на зодиака, нивга не спира. Вечни са и неговото движение, и странствуването му. 8. Всички небесни тела безспирно се въртят и пътуват по реда, определен от неотменимите закони на природата; а след като в течение на определен брой години извършат кръговрата си, те отново ще тръгнат по пътя, по който са дошли. Върви сега и си представяй, че човешката душа, която е съставена от същите първоелементи, както и божиите същности, мъчно понасяли преселването и пътуването! Та нали божията природа или се радва на тази своя непрестанна шеметна промяна, или чрез нея се съхранява? VII.1. A caelestibus agedum te ad humana conuerte: uidebis gentes populosque uniuersos mutasse sedem. Quid sibi uolunt in mediis barbarorum regionibus Graecae urbes? Quid inter Indos Persasque Macedonicus sermo? Scythia et totus ille ferarum indomitarumque gentium tractus ciuitates Achaiae Ponticis inpositas litoribus ostentat: non perpetuae hiemis saeuitia, non hominum ingenia ad similitudinem caeli sui horrentia transferentibus domos suas obstiterunt. 2. Atheniensis in Asia turba est; Miletus quinque et septuaginta urbium populum in diuersa effudit; totum Italiae latus quod infero mari adluitur maior Graecia fuit. Tuscos Asia sibi uindicat; Tyrii Africam incolunt, [in] Hispaniam Poeni; Graeci se in Galliam inmiserunt, in Graeciam Galli; Pyrenaeus Germanorum transitus non inhibuit -- per inuia, per incognita uersauit se humana leuitas. 3. Liberos coniugesque et graues senio parentes traxerunt. Alii longo errore iactati non iudicio elegerunt locum sed lassitudine proximum occupauerunt, alii armis sibi ius in aliena terra fecerunt; quasdam gentes, cum ignota peterent, mare hausit, quaedam ibi consederunt ubi illas rerum omnium inopia deposuit. 4. Nec omnibus eadem causa relinquendi quaerendique patriam fuit: alios excidia urbium suarum hostilibus armis elapsos in aliena spoliatos suis expulerunt; alios domestica seditio summouit; alios nimia superfluentis populi frequentia ad exonerandas uires emisit; alios pestilentia aut frequentes terrarum hiatus aut aliqua intoleranda infelicis soli uitia eiecerunt; quosdam fertilis orae et in maius laudatae fama corrupit. 5. Alios alia causa exciuit domibus suis: illud utique manifestum est, nihil eodem loco mansisse quo genitum est. Adsiduus generis humani discursus est; cotidie aliquid in tam magno orbe mutatur: noua urbium fundamenta iaciuntur, noua gentium nomina extinctis prioribus aut in accessionem ualidioris conuersis oriuntur. Omnes autem istae populorum transportationes quid aliud quam publica exilia sunt? 6. Quid te tam longo circumitu traho? Quid interest enumerare Antenorem Pataui conditorem et Euandrum in ripa Tiberis regna Arcadum conlocantem? Quid Diomeden aliosque quos Troianum bellum uictos simul uictoresque per alienas terras dissipauit? 7. Romanum imperium nempe auctorem exulem respicit, quem profugum capta patria, exiguas reliquias trahentem, necessitas et uictoris metus longinqua quaerentem in Italiam detulit. Hic deinde populus quot colonias in omnem prouinciam misit! ubicumque uicit Romanus, habitat. Ad hanc commutationem locorum libentes nomina dabant, et relictis aris suis trans maria sequebatur colonos senex. 8. Res quidem non desiderat plurium enumerationem; unum tamen adiciam quod in oculos se ingerit: haec ipsa insula saepe iam cultores mutauit. Vt antiquiora, quae uetustas obduxit, transeam, Phocide relicta Graii qui nunc Massiliam incolunt prius in hac insula consederunt, ex qua quid eos fugauerit incertum est, utrum caeli grauitas an praepotentis Italiae conspectus an natura inportuosi maris; nam in causa non fuisse feritatem accolarum eo apparet quod maxime tunc trucibus et inconditis Galliae populis se interposuerunt. 9. Transierunt deinde Ligures in eam, transierunt et Hispani, quod ex similitudine ritus apparet; eadem enim tegmenta capitum idemque genus calciamenti quod Cantabris est, et uerba quaedam; nam totus sermo conuersatione Graecorum Ligurumque a patrio desciuit. Deductae deinde sunt duae ciuium Romanorum coloniae, altera a Mario, altera a Sulla: totiens huius aridi et spinosi saxi mutatus est populus! 10. Vix denique inuenies ullam terram quam etiamnunc indigenae colant; permixta omnia et insiticia sunt. Alius alii successit: hic concupiuit quod illi fastidio fuit; ille unde expulerat eiectus est. Ita fato placuit, nullius rei eodem semper loco stare fortunam.   VІІ.1. Хайде, от небесните предели обърни поглед към човешките! Ще видиш, че цели племена и народи са променяли местожителството си. Какво търсят гръцките градове сред варварските земи? А македонската реч сред индуси и перси? В Скития и в цялата област, населена е диви нецивилизовани племена, се виждат гръцки градове, уседнали на черноморския бряг; нито продължителната студена зима, нито хората, сурови досущ като климата им, не са попречили на гърците да пренесат там огнищата си. 2. В Азия живеят хиляди атиняни. Милет е разпръснал на различни страни население, запълнило седемдесет и пет града; целият италийски бряг, който се мие от Тиренско море, е бил Велика Гърция; Азия предявява претенции върху етруските6. Жители на Тир обитават Африка, картагенци - Испания6 гърците са навлезли в Галия7, галите -в Гърция8. Пиренеите не са попречили на германите да минат през тях9. Без път, през непознати места са бродели неспокойните люде. 3. Повличали са със себе си деца, жени и грохнали от старост родители. Едни са си избрали място не въз основа на разумна преценка, а са заели най-близкото, което им е продиктувала умората от дългите странствувания; други пък с оръжие са извоювали правото над чужди територии; трети са били погълнати от морето, докато са търсели непознати страни; четвърти са се установили там, където ги е спряло изчерпването на припасите им 4. Различни причини са ги карали да изоставят родната земя и да търсят нова: едни са били принудени да потърсят чужди земи, след като са изгубили собствените си при поражението на своите градове, други са били изгонени от граждански размирици, трети са били изпратени навън, за да се намали прекалено набъбналото население; четвърти са забягнали поради епидемия или чести земни трусове или пък някакви други непоносими недостатъци на неплодородната почва, пети са били подмамени от слуховете за прехваленото плодородие на някоя местност. Всеки народ е напущал дома си поради различни причини. 5. Едно е ясно: никой не е останал на мястото, на което е бил роден. Човешкият род непрекъснато се движи в различни посоки; в огромния свят ежедневно настъпват промени: полагат се основите на нови градове; старите племена загиват под меча или пък преминават под властта на по-силния победител: пови племена се раждат. А какво представляват всички тези премествания на цели племена, ако не изгнания на целокупни общества? Но защо те водя по заобиколни пътища? 6. Какво пречи да ти посоча основателя на Патавий Антенор10 и Евандър, създал аркадско царство на брега на Тибър11? А Диомед и останалите победители, които Троянската война е пръснала по чужди земи ведно с победените? 7. Че нали и римската държава има за свой праотец един изгнаник, забягнал след падането на родината си с шепа оцелели троянци, за да бъде доведен чак до Италия от натиска на съдбовна необходимост и на страха, който кара човека да търси далечни убежища? А същата тази шепа народ е пращала колонии по всички провинции! Където римлянинът е станал победител, там е станал и обитател. Хората на драго сърце са вземали участие в тази промяна на местожителството, старият земеделец е оставял своите древни олтари, за да преплава морето. 8. В случая не се налага да изброявам повече примери, но ще добавя един, който просто ми се натрапва: остров Корсика често е променял своите жители. Нека отмина старите времена, покрити с булото на древността. Първите негови заселници са били гърци от Фокида, които сега населяват Масилия 12. Не се знае точно по каква причина те са напуснали острова - дали заради тежкия климат, заради премогъщата Италия на хоризонта, или пък заради бурното тукашно море. Но че виновници не са били тукашните нецивилизовани жители, личи по това, че после гърците са се заселили сред най-свирепите и диви за онова време галски племена. 9. След това на острова са преминали лигури13 а и испанци, както става ясно от приликата в обичаите, понеже корсиканците носят същия тип покривала за главата и същите обувки, както кантабрите14, използуват и някои еднакви думи, но поради общуването с гърци и лигури речта им като цяло се различава много от първоначалната си форма. След това тука са били основани две римски колонии, едната от Марий, другата от Сула. 10. Колко пъти този сух, покрит с трънаци остров е променял своето население! Едва ли ще намериш по целия свят късче земя, която да е обитавана от своите първоначални жители: навсякъде коренното население се с смесило и объркало с пришелци. Един народ идва на смяна на друг; един копнее по онова, което е омръзнало на друг; трети е изхвърлен от мястото, от което той е изхвърлил някого преди това. Предопределението е наредило Фортуна никога да не се застоява на едно и също място. VIII.1. Aduersus ipsam commutationem locorum, detractis ceteris incommodis quae exilio adhaerent, satis hoc remedii putat Varro, doctissimus Romanorum, quod quocumque uenimus eadem rerum natura utendum est; M. Brutus satis hoc putat, quod licet in exilium euntibus uirtutes suas secum ferre. 2. Haec etiam si quis singula parum iudicat efficacia ad consolandum exulem, utraque in unum conlata fatebitur plurimum posse. Quantulum enim est quod perdimus! duo quae pulcherrima sunt quocumque nos mouerimus sequentur, natura communis et propria uirtus. 3. Id actum est, mihi crede, ab illo, quisquis formator uniuersi fuit, siue ille deus est potens omnium, siue incorporalis ratio ingentium operum artifex, siue diuinus spiritus per omnia maxima ac minima aequali intentione diffusus, siue fatum et inmutabilis causarum inter se cohaerentium series -- id, inquam, actum est ut in alienum arbitrium nisi uilissima quaeque non caderent. 4. Quidquid optimum homini est, id extra humanam potentiam iacet, nec dari nec eripi potest. Mundus hic, quo nihil neque maius neque ornatius rerum natura genuit, <et> animus contemplator admiratorque mundi, pars eius magnificentissima, propria nobis et perpetua et tam diu nobiscum mansura sunt quam diu ipsi manebimus. 5. Alacres itaque et erecti quocumque res tulerit intrepido gradu properemus, emetiamur quascumque terras: nullum inueniri exilium intra mundum <potest; nihil enim quod intra mundum> est alienum homini est. Vndecumque ex aequo ad caelum erigitur acies, paribus interuallis omnia diuina ab omnibus humanis distant. 6. Proinde, dum oculi mei ab illo spectaculo cuius insatiabiles sunt non abducantur, dum mihi solem lunamque intueri liceat, dum ceteris inhaerere sideribus, dum ortus eorum occasusque et interualla et causas inuestigare uel ocius meandi uel tardius, <dum> spectare tot per noctem stellas micantis et alias inmobiles, alias non in magnum spatium exeuntis sed intra suum se circumagentis uestigium, quasdam subito erumpentis, quasdam igne fuso praestringentis aciem, quasi decidant, uel longo tractu cum luce multa praeteruolantis, dum cum his sim et caelestibus, qua homini fas est, inmiscear, dum animum ad cognatarum rerum conspectum tendentem in sublimi semper habeam, quantum refert mea quid calcem?   VІІІ.1. Според най-големия римски учен Варон15, като се изключат останалите неприятности, свързани с изгнанието, достатъчна утеха за промяната в местожителството е това, че където и да идем, природата на нещата, от които трябва да се ползуваме, остава непроменена. Според Марк Брут16 е напълно достатъчно това, че изгнаникът може да вземе със себе си своите добродетели. 2. Някой може да е на мнение, че всяко от тези облекчения, взето поотделно, не е в състояние да утеши пострадалия; но всеки ще признае, че в съчетание те могат да му бъдат извънредно полезни. Че колко малка е всъщност нашата загуба! Нали където и да идем, ще ни съпровождат двете най-прекрасни неща на този свят - общата за всички природа и личната ни добродетел! 3. Вярвай ми, тъй е наредил създателят на вселената, който и да е той17 - бог всемогъщ или безтелесен разум, творец на световната сграда или пък божествен дух, проникващ равномерно и в най-малкото, и в най-голямото тяло, или пък предопределението, непроменимият низ от вплетени една в друга причини - тъй, казвам, е наредил създателят на вселената, та само най-малоценното у човека може да бъде другиму подвластно. 4. Най-доброто за него е извън човешката воля, него никой не може нито да му го подари, нито да му го отнеме. Небесата, най-великото и най-прекрасно творение на природата, и духът, техен съзерцател и обожател, а и най-благородна част от тях - това са двете наши вечни имущества, които ще останат неразлъчно с нас дотогава, докато и ние оставаме на белия свят. 5. Затова нека бодри, с гордо изправена снага, без колебания и страх поемем натам, накъдето ни поведат обстоятелствата, нека пребродим всякакви земи! В пределите на света не може да се намери място за изгнание, понеже нищо на този свят не е чуждо на човека. От което и кътче да вдигнеш очи към небето, все еднакво отстояние ще дели божието от мирското. 6. И затова, докато очи ю ми не са лишени от това зрелище, което те пият ненаситно, докато мога да съзерцавам слънцето и луната, да впивам взор в останалите небесни светила и да проследявам техните изгреви и залези, разстоянието помежду им и причините за тяхното забързване или забавяне, докато мога да виждам хилядите блещукащи през нощта звезди, едни от които са неподвижни, други пък не излизат далеч в пространството, а спазват очертанията на своя кръговрат, някои избухват внезапно, а други сякаш политат надолу, заслепявайки очите с ярък блясък или пък прелитат, оставяйки дълга светла диря, докато съм с всички тях и съм съпричастен с небесата, доколкото е позволено за човека, докато държа духа си насочен към висините, за да съзерцава родствената си природа, какво значение има каква земя тъпча? IX.1. 'At non est haec terra frugiferarum aut laetarum arborum ferax; non magnis nec nauigabilibus fluminum alueis inrigatur; nihil gignit quod aliae gentes petant, uix ad tutelam incolentium fertilis; non pretiosus hic lapis caeditur, non auri argentique uenae eruuntur.' 2. Angustus animus est quem terrena delectant: ad illa abducendus est quae ubique aeque apparent, ubique aeque splendent. Et hoc cogitandum est, ista ueris bonis per falsa et praue credita obstare. Quo longiores porticus expedierint, quo altius turres sustulerint, quo latius uicos porrexerint, quo depressius aestiuos specus foderint, quo maiori mole fastigia cenationum subduxerint, hoc plus erit quod illis caelum abscondat. 3. In eam te regionem casus eiecit in qua lautissimum receptaculum casa est: ne [et] tu pusilli animi es et sordide se consolantis, si ideo id fortiter pateris quia Romuli casam nosti. Dic illud potius: 'istud humile tugurium nempe uirtutes recipit? iam omnibus templis formosius erit, cum illic iustitia conspecta fuerit, cum continentia, cum prudentia, pietas, omnium officiorum recte dispensandorum ratio, humanorum diuinorumque scientia. Nullus angustus est locus qui hanc tam magnarum uirtutium turbam capit; nullum exilium graue est in quod licet cum hoc ire comitatu.' 4. Brutus in eo libro quem de uirtute composuit ait se Marcellum uidisse Mytilenis exulantem et, quantum modo natura hominis pateretur, beatissime uiuentem neque umquam cupidiorem bonarum artium quam illo tempore. Itaque adicit uisum sibi se magis in exilium ire, qui sine illo rediturus esset, quam illum in exilio relinqui. 5. O fortunatiorem Marcellum eo tempore quo exilium suum Bruto adprobauit quam quo rei publicae consulatum! Quantus ille uir fuit qui effecit ut aliquis exul sibi uideretur quod ab exule recederet! Quantus uir fuit qui in admirationem sui adduxit hominem etiam Catoni suo mirandum! 6. Idem Brutus ait C. Caesarem Mytilenas praeteruectum, quia non sustineret uidere deformatum uirum. Illi quidem reditum inpetrauit senatus publicis precibus, tam sollicitus ac maestus ut omnes illo die Bruti habere animum uiderentur et non pro Marcello sed pro se deprecari, ne exules essent si sine illo fuissent; sed plus multo consecutus est quo die illum exulem Brutus relinquere non potuit, Caesar uidere. Contigit enim illi testimonium utriusque: Brutus sine Marcello reuerti se doluit, Caesar erubuit. 7. Num dubitas quin se ille [Marcellus] tantus uir sic ad tolerandum aequo animo exilium saepe adhortatus sit: 'quod patria cares, non est miserum: ita te disciplinis inbuisti ut scires omnem locum sapienti uiro patriam esse. Quid porro? hic qui te expulit, non ipse per annos decem continuos patria caruit? propagandi sine dubio imperii causa; sed nempe caruit. 8. Nunc ecce trahit illum ad se Africa resurgentis belli minis plena, trahit Hispania, quae fractas et adflictas partes refouet, trahit Aegyptus infida, totus denique orbis, qui ad occasionem concussi imperii intentus est: cui primum rei occurret? cui parti se opponet? Aget illum per omnes terras uictoria sua. Illum suspiciant et colant gentes: tu uiue Bruto miratore contentus.'   ІХ.1. "Но тази земя е неплодородна и в нея не растат цветущи плодни дървета; не я оросяват големи плавателни реки, не се ражда нищо, което да привлича другите народи, реколтата й едва стига да изхрани местното население, няма тук каменоломни за скъп мрамор, златни и сребърни рудници." 2. Тесногръда е душата, която намира удоволствие в земните богатства. Тя трябва да бъде насочена към благата, които навсякъде ще запазят непроменен своя вид, ще запазят непроменен и блясъка си. Не трябва да забравяме, че лъжливо изтълкуваните неправилни ценности пречат на истинските. Колкото по-дълги колонади строят хората, колкото по-високи кули издигат, колкото по-нашироко простират вилите си, колкото по-дълбоки убежища за през горещините копаят, с колкото по-масивни тавани засводяват гостните си, толкова по-голяма част от небето ще остане скрито от погледа им. 3. Попаднал си в местност, където най-елегантното жилище е една проста къщурка. Честна дума! Дребна душица си, долнопробни са утешенията ти, ако успяваш да понесеш подобен дом само защото си спомняш хижата на Ромул18. Кажи по-добре: "Нали тази схлупена колиба може да приюти добродетелта? Тя ще стане и от храм по-прекрасна, ако в нея блеснат справедливостта, въздържанието, разумността, благочестието, съвестното спазване на задълженията, знанието за божието и мирското. Не може да бъде тясно мястото, което побира целия този куп добродетели. Не може да бъде тежко изгнанието, в което можем да заведем със себе си тази свита" 4. В книгата си за добродетелта Брут разказва, че в Митилена видял изгнаника Марцел19 който водел възможно най-щастливия за един човек живот и се занимавал с науки тъй страстно, както никога дотогава. И Брут добавя: когато се връщал без Марцел, му се струвало, че сам отива в изгнание, а не че него оставя в изгнаничество. 5. О, колко по-блажен е бил Марцел в оня ден от своето изгнание, когато е заслужил овациите на Брут, отколкото в деня на консулството си, когато е заслужил овациите на народа! Какъв велик човек е бил, след като е накарал някой да се почувствува изгнаник, защото се разделял с изгнаник! Какъв велик човек е бил, след като е изтръгнал възхищение дори от оня, от когото Катон се е възхищавал! 6. Пак Брут разказва, че Гай Цезар не се отбил в Митилена, понеже нямал куража да види този унижен мъж. А тъкмо за негово го завръщане сенатът успял да получи разрешение, действувайки по настояване на обществото20; и проявил в този ден такава загриженост и такава тревога, сякаш всички се застъпвали не толкова за Марцел, колкото за себе си с мисълта, че ако той не е сред тях, те ще бъдат изгнаници. Но по-голям успех е завоювал Марцел по времето, когато Брут не е могъл да понесе раздялата с него, а Цезар - вида му. Получил е доказателство за две неща: че Брут скърби, задето се връща без него, и че Цезар се срамува за това. 7. Несъмнено е, че за да понася спокойно изгнанието си, великият герой Марцел често се е насърчавал с такива слова: "Не е страшно, че си лишен от родина. Ти си достатъчно запознат с философия, за да знаеш, че целият свят е родина за мъдрия. И друго: твоят гонител, той не бе ли лишен от родина в продължение на цели десет години? Вярно, че за да разшири пределите й. Но така или иначе той бе лишен от нея. 8. Ето сега го безпокои Африка, която заплашва да поднови войната, Испания, която крепи изнемощелия противник, безпокои ю коварният Египет21 и целият този свят, който дебне удобен случай да нанесе удар на разклатената държава. С какво първом да се залови? Кому първом да се противопостави? По цялата земя ще го гони победата му. Нека него тачат и зачитат всички народи: ти живей доволен от почитта на Брут!" X.1. Bene ergo exilium tulit Marcellus nec quicquam in animo eius mutauit loci mutatio, quamuis eam paupertas sequeretur; in qua nihil mali esse, quisquis modo nondum peruenit in insaniam omnia subuertentis auaritiae atque luxuriae intellegit. Quantulum enim est quod in tutelam hominis necessarium est! et cui deesse hoc potest ullam modo uirtutem habenti? 2. Quod ad me quidem pertinet, intellego me non opes sed occupationes perdidisse. Corporis exigua desideria sunt: frigus summoueri uult, alimentis famem ac sitim extinguere; quidquid extra concupiscitur, uitiis, non usibus laboratur. Non est necesse omne perscrutari profundum nec strage animalium uentrem onerare nec conchylia ultimi maris ex ignoto litore eruere: di istos deaeque perdant quorum luxuria tam inuidiosi imperii fines transcendit! 3. Vltra Phasin capi uolunt quod ambitiosam popinam instruat, nec piget a Parthis, a quibus nondum poenas repetimus, aues petere. Vndique conuehunt omnia nota fastidienti gulae; quod dissolutus deliciis stomachus uix admittat ab ultimo portatur oceano; uomunt ut edant, edunt ut uomant, et epulas quas toto orbe conquirunt nec concoquere dignantur. Ista si quis despicit, quid illi paupertas nocet? Si quis concupiscit, illi paupertas etiam prodest; inuitus enim sanatur et, si remedia ne coactus quidem recipit, interim certe, dum non potest, illa nolenti similis est. 4. C. Caesar [Augustus], quem mihi uidetur rerum natura edidisse ut ostenderet quid summa uitia in summa fortuna possent, centiens sestertio cenauit uno die; et in hoc omnium adiutus ingenio uix tamen inuenit quomodo trium prouinciarum tributum una cena fieret. 5. O miserabiles, quorum palatum nisi ad pretiosos cibos non excitatur! Pretiosos autem non eximius sapor aut aliqua faucium dulcedo sed raritas et difficultas parandi facit. Alioqui, si ad sanam illis mentem placeat reuerti, quid opus est tot artibus uentri seruientibus? quid mercaturis? quid uastatione siluarum? quid profundi perscrutatione? Passim iacent alimenta quae rerum natura omnibus locis disposuit; sed haec uelut caeci transeunt et omnes regiones peruagantur, maria traiciunt et, cum famem exiguo possint sedare, magno inritant. 6. Libet dicere: 'quid deducitis naues? Quid manus et aduersus feras et aduersus homines armatis? Quid tanto tumultu discurritis? Quid opes opibus adgeritis? Non uultis cogitare quam parua uobis corpora sint? Nonne furor et ultimus mentium error est, cum tam exiguum capias, cupere multum? Licet itaque augeatis census, promoueatis fines, numquam tamen corpora uestra laxabitis. Cum bene cesserit negotiatio, multum militia rettulerit, cum indagati undique cibi coierint, non habebitis ubi istos apparatus uestros conlocetis. 7. Quid tam multa conquiritis? Scilicet maiores nostri, quorum uirtus etiamnunc uitia nostra sustentat, infelices erant, qui sibi manu sua parabant cibum, quibus terra cubile erat, quorum tecta nondum auro fulgebant, quorum templa nondum gemmis nitebant; itaque tunc per fictiles deos religiose iurabatur: qui illos inuocauerant, ad hostem morituri, ne fallerent, redibant. 8. Scilicet minus beate uiuebat dictator noster qui Samnitium legatos audit cum uilissimum cibum in foco ipse manu sua uersaret -- illa qua iam saepe hostem percusserat laureamque in Capitolini Iouis gremio reposuerat -- quam Apicius nostra memoria uixit, qui in ea urbe ex qua aliquando philosophi uelut corruptores iuuentutis abire iussi sunt scientiam popinae professus disciplina sua saeculum infecit.' Cuius exitum nosse operae pretium est. 9. Cum sestertium milliens in culinam coniecisset, cum tot congiaria principum et ingens Capitolii uectigal singulis comisationibus exsorpsisset, aere alieno oppressus rationes suas tunc primum coactus inspexit: superfuturum sibi sestertium centiens computauit et uelut in ultima fame uicturus si in sestertio centiens uixisset, ueneno uitam finiuit. 10. Quanta luxuria erat cui centiens sestertium egestas fuit! i nunc et puta pecuniae modum ad rem pertinere, non animi. Sestertium centiens aliquis extimuit et quod alii uoto petunt ueneno fugit. Illi uero tam prauae mentis homini ultima potio saluberrima fuit: tunc uenena edebat bibebatque cum inmensis epulis non delectaretur tantum sed gloriaretur, cum uitia sua ostentaret, cum ciuitatem in luxuriam suam conuerteret, cum iuuentutem ad imitationem sui sollicitaret etiam sine malis exemplis per se docilem. 11. Haec accidunt diuitias non ad rationem reuocantibus, cuius certi fines sunt, sed ad uitiosam consuetudinem, cuius inmensum et incomprensibile arbitrium est. Cupiditati nihil satis est, naturae satis est etiam parum. Nullum ergo paupertas exulis incommodum habet; nullum enim tam inops exilium est quod non alendo homini abunde fertile sit.   Х.1. Следователно Марцел е понесъл храбро изгнанието, промяната на местожителството не е внесла никаква промяна в духа му, макар да го е довела до бедност. А че в бедността няма нищо лошо, това разбира всеки, който все още не е обхванат от луда и всеопропастяваща алчност и разточителност. Колко малко е необходимо за поддържането на един човешки живот! И може ли то да липсва на човека, който притежава поне една-едничка добродетел? 2. Що се отнася до мен, съвършено ясно ми е, че съм изгубил не богатствата, а задълженията си. Тялото има нищожни изисквания, иска да го предпазим от студ и да заситим глада и жаждата му с храна и питие. А усилията за всички желания извън това отиват за задоволяване не на нуждите ни, а на нашите пороци. Не е необходимо да тършуваме из морските дълбини, да товарим стомаха си с животинска мърша или пък да вадим миди край непознатите брегове на най-далечни морета. Богове и богини да погубят ония, чиято страст към разкоша прехвърля завидно широките граници на нашата държава! 3. Те искат дивеча в екстравагантния им гастрономически арсенал да е уловен отвъд реката Фасис22 търсят птици при партите, от които все още не сме потърсили разплата23. От всички страни на света се стичат какви ли не храни, знайни и незнайни, за разглезеното небце. От най-далечни кътчета на океана пристигат деликатеси, които с мъка ще задържи разстроеният от удоволствия стомах. Повръщат, за да ядат, ядат, за да повръщат, и не благоволяват да смелят храните, за които преобръщат целия свят. Ако човек е презрял целия този разкош, нима бедността ще му навреди? А ако го желае, тя е дори полезна, понеже го лекува против волята му; и ако той не приеме церовете дори и насила, то поне през времето, когато няма достъп до разкоша, този човек оставя впечатлението, че не го желае. 4. Според мен природата бе създала Гай Калигула, за да покаже какво може да направи върховната порочност на върха на обществото. За един обяд той похарчи десет милиона сестерции; въпреки изобретателността на всички свои съветници с мъка намери начин да превърне в един-единствен обяд годишните данъци на три провинции. 5. О, колко са нещастни всички, чийто апетит се възбужда единствено от скъпи храни! А скъпи ги прави не техният изключителен аромат или пък гъделичкащият небцето приятен вкус, а само това, че са редки и мъчно се набавят. Но нека се върнем към нормалното мислене! Необходимо ли е един стомах да бъде обслужван с толкова изтънчени умения, с толкова много стоки, гори да опустошаваме за него, морските дълбини да претърсваме? На всяка крачка лежат храни, природата навред ги е поставила, но хората ги отминават като слепци, какви ли не местности преброждат, морета преплават и въпреки че могат да задоволят глада си с малкото, дразнят го с многото. 6. Иска ми се да кажа: "Защо пущате корабите на вода? Защо грабвате оръжия срещу зверове и хора? Защо сте се разтичали като луди? Защо трупате богатство до богатство? Я си помислете колко малки са телата ви! А не е ли лудост, не е ли връх на заблудата малко да поемаш, много да искаш? Е, хубаво: увеличавайте си доходите, уголемявайте си именията! Но каквото и да правите, никога няма да разширите телата си. Може сделките ви да са излезли успешни, войната да ви е донесла богата плячка, може да сте натрупали храна откъде ли не, но няма да разполагате с място, където да сложите всички тези ваши запаси! 7. Защо търсите тези купища деликатеси? Да не би нашите предци, благодарение на чиито добродетели нашите пороци все още се крепят, да са били нещастни от това, че собственоръчно са си приготовлявали храната, че са спали на земята, че покривите им не са блестели в позлата, че храмовете им не са сияли от скъпи камъни? Глинени са били божиите образи, пред които те дявали честните си клетви, пред тях се вричали и за да останат верни на думата си, са се връщали да умрат сред враговете24. 8. Нима римският диктатор, който изслушал самнитските пратеници край огнището, приготвяйки си някаква съвсем евтина гозба с тази ръка, с която често поразявал враговете и полагал триумфалния венец в скутите на Юпитер Капитолийски25 - нима той е бил по-нещастен от нашия съвременник, професора по кулинария Апиций, който опетни поколението ни, преподавайки тази наука в същия град, откъдето в миналото бяха изгонени философите под предлог, че развращавали младежта26"? Струва си да знаем как е завършил животът му. 9. Беше потрошил сто хиляди сестерции в кухнята си, беше изхарчил за всеки гуляй суми, равни на десетки дарения на принцепсите и на огромните доходи на Капитолия, но едва когато дългове го налегнаха, той бе принуден да погледне сметките си: изчисли, че ще му останат десет милиона сестерции и понеже му се стори, че животът в границите на десет милиона ще бъде живот на границата на гладната смърт, се самоуби, като се отрови. 10. Какъв луксозен човек е бил, след като десет милиона са означавали за него бедност! Върви сега н се убеждавай, че въпросът е в количеството на парата, а не в нагласата на душата! Съществувал е човек, който се е уплашил от десет милиона сестерции и с отрова се е спасил от тази участ, за която други се молят. За този дълбоко покварен тип последната чаша е била най-полезната; а отрова е ял и пил, когато не само с радост, но и с гордост пируваше без прекъсване, когато демонстративно показваше своите пороци, когато превръщаше гражданите в последователи на своята разточителност и привличаше по своя път младежта, която и без примери сама лесно се учи на порочност. 11. Такава съдба сполетява хората, ако те предадат богатството не във властта на разумността, която спазва точно определени граници, а във властта на покварените нрави, чиито капризи са безкрайни и необхватни. Страстите никога с нищо не се задоволяват, природата се задоволява с малко. Следователно бедността не носи нищо лошо за изгнаника: няма тъй бедно място за изгнание, което да не предлага в изобилие продукти за изхранването на човека. XI.1. 'At uestem ac domum desideraturus est exsul.' Haec quoque ad usum tantum desiderabit: neque tectum ei deerit neque uelamentum; aeque enim exiguo tegitur corpus quam alitur; nihil homini natura quod necessarium faciebat fecit operosum. 2. Sed desiderat saturatam multo conchylio purpuram, intextam auro uariisque et coloribus distinctam et artibus: non fortunae iste uitio sed suo pauper est. Etiam si illi quidquid amisit restitueris, nihil ages; plus enim restituto deerit ex eo quod cupit quam exsuli ex eo quod habuit. 3. Sed desiderat aureis fulgentem uasis supellectilem et antiquis nominibus artificum argentum nobile, aes paucorum insania pretiosum et seruorum turbam quae quamuis magnam domum angustet, iumentorum corpora differta et coacta pinguescere et nationum omnium lapides: ista congerantur licet, numquam explebunt inexplebilem animum, non magis quam ullus sufficiet umor ad satiandum eum cuius desiderium non ex inopia sed ex aestu ardentium uiscerum oritur; non enim sitis illa sed morbus est. 4. Nec hoc in pecunia tantum aut alimentis euenit; eadem natura est in omni desiderio quod modo non ex inopia sed ex uitio nascitur: quidquid illi congesseris, non finis erit cupiditatis sed gradus. Qui continebit itaque se intra naturalem modum, paupertatem non sentiet; qui naturalem modum excedet, eum in summis quoque opibus paupertas sequetur. Necessariis rebus et exilia sufficiunt, superuacuis nec regna. 5. Animus est qui diuites facit; hic in exilia sequitur, et in solitudinibus asperrimis, cum quantum satis est sustinendo corpori inuenit, ipse bonis suis abundat et fruitur: pecunia ad animum nihil pertinet, non magis quam ad deos inmortalis. 6. Omnia ista quae imperita ingenia et nimis corporibus suis addicta suspiciunt, lapides aurum argentum et magni leuatique mensarum orbes, terrena sunt pondera, quae non potest amare sincerus animus ac naturae suae memor, leuis ipse, expeditus, et quandoque emissus fuerit ad summa emicaturus; interim, quantum per moras membrorum et hanc circumfusam grauem sarcinam licet, celeri et uolucri cogitatione diuina perlustrat. 7. Ideoque nec exulare umquam potest, liber et deis cognatus et omni mundo omnique aeuo par; nam cogitatio eius circa omne caelum it, in omne praeteritum futurumque tempus inmittitur. Corpusculum hoc, custodia et uinculum animi, huc atque illuc iactatur; in hoc supplicia, in hoc latrocinia, in hoc morbi exercentur: animus quidem ipse sacer et aeternus est et cui non possit inici manus.   ХІ.1. "Но на изгнаника ще липсват дрехи и дом." И те му трябват само колкото да задоволи насъщните си нужди. Ни покрив, ни покривало за тялото му ще липсват, понеже то с малко се облича, с малко се и изхранва. Природата без много труд дава на човека всичко, което му е необходимо. 2. Ама искал дреха, обагрена в наситен пурпур, с втъкани нишки злато, украсена с различни багри и изкусни бодове: за бедността на такъв човек е виновна не съдбата, а той самият. Дори да възстановиш онова, което е загубил, нищо няма да помогнеш, защото и след възстановяването това, което той желае, ще продължава да му липсва в много по-висока степен, отколкото му е липсвало загубеното имущество по време на изгнание. 3. Ама искал да бъде обзаведен с блестящи златни сервизи, със сребърни съдове, прочути творби на древни майстори, с бронзови предмети, станали ценност благодарение страстите на шепа маниаци, с тълпи роби, за които ще е тесен и най-големият дом, с насила угоен добитък, със скъпи камъни от цял свят. И накуп да получи всичко това, пак няма да се засити ненаситната душа: тъй никаква течност не може да утоли жаждата, породена не от недостиг на вода, а от огъня, изгарящ вътрешностите: не жажда е това, а болест. 4. Тъй става не само с парите и храната, такава е природата на всяко желание, което произтича не от някаква липса, а от порока. Всичко, което му предложиш, води не до ограничаване на страстите, а до разрастването им, И затова който не прекрачва естествените предели, той няма да усети бедност; който е извън природните граници, него бедността ще го следва дори сред най-големите богатства. Насъщните нужди с малко се задоволяват, за излишните и царства не стигат. 5. Духът прави човека богат. Той е негов спътник и в изгнание, и в най-сурови пущинаци и когато намери малкото, което стига за поддържане на тялото, той богато и пребогато разполага и се наслаждава на своите блага. Парите нямат никаква връзка ни с духа, ни с безсмъртните богове. 6. Всички идоли на невежествените души, които са сляпо подчинени на телата си, всички тези скъпи камъни, злато и сребро, огромни бляскаво полирани овални маси са земно бреме, към него не може да се привърже чистият непокварен дух, който помни своя произход, който е лек, необременен и когато и да го пуснат на свобода, ще се втурне към висините. А дотогава, доколкото му позволяват забавящите го телесни членове и сковаващият го тежък товар, той броди по божиите селения чрез бързата си чевръста мисъл. 7. И затова той никога не може да бъде изгнаник: нали е свободен, сроден е с боговете, съизмерим е с всяко време и пространство; мислите му кръжат по цялото небе, проникват във всеки минал и бъдещ момент. Ей това слабовато тяло, затвор и окови за душата, то е блъскано отсам и оттам, то е подложено на наказания, грабежи и болести: а духът е свят и вечен, ръка върху него никой не може да сложи. XII.1. Ne me putes ad eleuanda incommoda paupertatis, quam nemo grauem sentit nisi qui putat, uti tantum praeceptis sapientium, primum aspice quanto maior pars sit pauperum, quos nihilo notabis tristiores sollicitioresque diuitibus: immo nescio an eo laetiores sint quo animus illorum in pauciora distringitur. 2. Transeamus [a pauperibus, ueniamus] ad locupletes: quam multa tempora sunt quibus pauperibus similes sint! Circumcisae sunt peregrinantium sarcinae, et quotiens festinationem necessitas itineris exegit, comitum turba dimittitur. Militantes quotam partem rerum suarum secum habent, cum omnem apparatum castrensis disciplina summoueat! 3. Nec tantum condicio illos temporum aut locorum inopia pauperibus exaequat: sumunt quosdam dies, cum iam illos diuitiarum taedium cepit, quibus humi cenent et remoto auro argentoque fictilibus utantur. Dementes! hoc quod aliquando concupiscunt semper timent. O quanta illos caligo mentium, quanta ignorantia ueritatis * * * exercet, quam uoluptatis causa imitantur! 4. Me quidem, quotiens ad antiqua exempla respexi, paupertatis uti solaciis pudet, quoniam quidem eo temporum luxuria prolapsa est ut maius uiaticum exulum sit quam olim patrimonium principum fuit. Vnum fuisse Homero seruum, tres Platoni, nullum Zenoni, a quo coepit Stoicorum rigida ac uirilis sapientia, satis constat: num ergo quisquam eos misere uixisse dicet ut non ipse miserrimus ob hoc omnibus uideatur? 5. Menenius Agrippa, qui inter patres ac plebem publicae gratiae sequester fuit, aere conlato funeratus est. Atilius Regulus, cum Poenos in Africa funderet, ad senatum scripsit mercennarium suum discessisse et ab eo desertum esse rus, quod senatui publice curari dum abesset Regulus placuit: fuitne tanti seruum non habere ut colonus eius populus Romanus esset? 6. Scipionis filiae ex aerario dotem acceperunt, quia nihil illis reliquerat pater: aequum mehercules erat populum Romanum tributum Scipioni semel conferre, cum a Carthagine semper exigeret. O felices uiros puellarum quibus populus Romanus loco soceri fuit! Beatioresne istos putas quorum pantomimae deciens sestertio nubunt quam Scipionem, cuius liberi a senatu, tutore suo, in dotem aes graue acceperunt? 7. Dedignatur aliquis paupertatem, cuius tam clarae imagines sunt? Indignatur exul aliquid sibi deesse, cum defuerit Scipioni dos, Regulo mercennarius, Menenio funus, cum omnibus illis quod deerat ideo honestius suppletum sit quia defuerat? His ergo aduocatis non tantum tuta est sed etiam gratiosa paupertas.   ХІІ.1. Недей мисли, че за да облекча мъките на бедността (а нея усеща като бреме само оня, който я смята за такава), използувам само напътствията на философите: виж колко много са бедняците, у които нищо не подсказва, че изпитват по-голяма печал или тревога, отколкото богатите. Дори обратното: не зная дали не са по-щастливи от тях, понеже по-малко грижи разкъсват душите им. 2. Нека отминем имотите на границите на бедността, да се насочим към архибогаташите. Колко често те по нищо не се различават от бедняците! Когато тръгнат в чужбина, трябва да ограничат багажа си; когато някое неотложно пътуване ги накара да бързат, те изоставят тълпите спътници. А военните? Каква част от имота вземат те със себе си, след като лагерната дисциплина забранява всякакви удобства? 3. Но не само изискванията на времето и ограниченията на пространството изравняват богатия и бедния. Когато богатството втръсне, притежателите му си избират дни, в които ядат на гола земя, захвърлят златните и сребърните съдове и използуват глинени. Безумци! Това, от което вечно се страхуват, е понякога най-силната им страст. О, каква душевна заблуда, какво незнание на истината заслепява жертвите на страха от обедняване, които се правят на бедни за свое собствено удоволствие! 4. Мен например, когато обърна поглед към примерите от древността, ме хваща срам да предлагам утешения за бедността, понеже в днешни дни разкошът е достигнал до такива гигантски размери, че сумата, разрешена на един изгнаник, надвишава цялото наследствено имане на някогашните държавни първенци. Знае се, че Омир е имал един роб, Платон - трима, а основателят на суровата мъжествена стоическа школа Зенон - ни един. Я някой е казал, че те са живели в нещастие, я всички ще започнат да го гледат като последен нещастник! 5. Менений Агрипа, който уредил отношенията между патриции и плебеи, е бил погребан със събрани от гражданите пари. Атилий Регул, когато громял картагенците в Африка, писал оттам на сената, че неговият надничар е избягал и е изоставил имението му; затова сенатът решил, докато Регул отсъствува, държавата да се грижи за тази земя. Нали си е струвало да нямаш роб, за да получиш римския народ за орач на своята нива? 6. Дъщерите на Сципион27 получили зестра от държавната хазна, понеже баща им не им оставил. Честна дума! Правилно е било римският народ поне веднъж да плати на Сципион данъка, който ежегодно е изисквал от Картаген. Щастливи са били съпрузите на тези девойки! Целия римски народ са имали за свой тъст. Мислиш ли, че онези, чиито дъщери играят по пантомимите и се омъжват със зестра от по един милион сестерции, са по-щастливи от Сципион, чиито деца са получили от своя настойник-сената, зестра в кюлчета бронз28? 7. Ще посмее ли някой да презре бедността, в чието родово дърво греят толкова славни имена? Може ли един изгнаник да се оплаква, че нещо му липсва, след като на Сципион са липсвали пари за зестра, на Регул - ратай, на Менений - пари за погребение? Но всички те, като получили това, което им е липсвало, са станали още по-уважавани именно защото им е липсвало. Следователно при такива защитници бедността означава не само спокойствие, но и почит. XIII.1. Responderi potest: 'quid artificiose ista diducis quae singula sustineri possunt, conlata non possunt? Commutatio loci tolerabilis est, si tantum locum mutes; paupertas tolerabilis est, si ignominia abest, quae uel sola opprimere animos solet.' 2. Aduersus hunc, quisquis me malorum turba terrebit, his uerbis utendum erit: 'si contra unam quamlibet partem fortunae satis tibi roboris est, idem aduersus omnis erit. Cum semel animum uirtus indurauit, undique inuulnerabilem praestat. Si auaritia dimisit, uehementissima generis humani pestis, moram tibi ambitio non faciet; si ultimum diem non quasi poenam sed quasi naturae legem aspicis, ex quo pectore metum mortis eieceris, in id nullius rei timor audebit intrare; 3. si cogitas libidinem non uoluptatis causa homini datam sed propagandi generis, quem non uiolauerit hoc secretum et infixum uisceribus ipsis exitium, omnis alia cupiditas intactum praeteribit. Non singula uitia ratio sed pariter omnia prosternit: in uniuersum semel uincitur.' 4. Ignominia tu putas quemquam sapientem moueri posse, qui omnia in se reposuit, qui ab opinionibus uulgi secessit? Plus etiam quam ignominia est mors ignominiosa: Socrates tamen eodem illo uultu quo triginta tyrannos solus aliquando in ordinem redegerat carcerem intrauit, ignominiam ipsi loco detracturus; neque enim poterat carcer uideri in quo Socrates erat. 5. Quis usque eo ad conspiciendam ueritatem excaecatus est ut ignominiam putet Marci Catonis fuisse duplicem in petitione praeturae et consulatus repulsam? ignominia illa praeturae et consulatus fuit, quibus ex Catone honor habebatur. 6. Nemo ab alio contemnitur, nisi a se ante contemptus est. Humilis et proiectus animus est isti contumeliae opportunus; qui uero aduersus saeuissimos casus se extollit et ea mala quibus alii opprimuntur euertit, ipsas miserias infularum loco habet, quando ita adfecti sumus ut nihil aeque magnam apud nos admirationem occupet quam homo fortiter miser. 7. Ducebatur Athenis ad supplicium Aristides, cui quisquis occurrerat deiciebat oculos et ingemescebat, non tamquam in hominem iustum sed tamquam in ipsam iustitiam animaduerteretur; inuentus est tamen qui in faciem eius inspueret. Poterat ob hoc moleste ferre quod sciebat neminem id ausurum puri oris; at ille abstersit faciem et subridens ait comitanti se magistratui: 'admone istum ne postea tam inprobe oscitet.' Hoc fuit contumeliam ipsi contumeliae facere. 8. Scio quosdam dicere contemptu nihil esse grauius, mortem ipsis potiorem uideri. His ego respondebo et exilium saepe contemptione omni carere: si magnus uir cecidit, magnus iacuit, non magis illum contemni quam aedium sacrarum ruinae calcantur, quas religiosi aeque ac stantis adorant.   ХІІІ.1. Но могат да ни възразят: "Защо изкуствено разделяш всички тези беди, които са поносими поединично, но не и вкупом? Промяната на мястото е поносима, ако човек променя само мястото си; бедността е поносима, ако не е съпроводена с опозоряване, което дори само по себе си винаги довежда душите до униние." 2. На всеки, който ме заплашва с тълпата злини, държа да кажа: "Ако имаш сили да устоиш на кой да е ход на съдбата, ще имаш сили да устоиш на всичките. Духът, който веднъж е закален от високата нравственост, става напълно неуязвим. Ако си се освободил от алчността, най-прилепчивата зараза за човешкия род, тогава няма да те плени амбицията; ако гледащ на последния час не като на наказание, а като природен закон, ако изхвърлиш от сърцето си ужаса пред смъртта, то ще бъде недостъпно за всички страхове. 3. Ако разглеждаш сексуалното влечение като нещо, което природата е дала на човека не за неговото удоволствие, а за продължаване на човешкия род, ако не те е покварила тази невидима, загнездена в недрата на тялото гибел, всички страсти ще те отминат, без да те засегнат. Разумът поваля пороците не един по един, а всички вкупом. Всеобхватната победа е еднократна". 4. Нима според теб позорът може да развълнува мъдрия, който всичко в себе си е вложил, който е скъсал с мнението на тълпата? А позорната смърт е дори нещо по-страшно и от позора. Но ето Сократ: със същия израз, с който е поставял на място тридесетте тирани, той е влязъл в затвора, за да отмие позора дори от него: нали не може да изглежда като затвор мястото, в което е пребивавал един Сократ? 5. Може ли някой да е толкова сляп за истината, та да приема като позор двойния провал на Марк Катон като кандидат за претор, а и за консул? Позорът е останал за преторството и за консулството, които са били удостоени с вниманието на един Катон. 6. Само човекът, който се е самопрезрял, може да бъде презиран от другите. Само една долна и слаба душа може да се поддаде на подобна обида. Но ако човек оказва съпротива срещу най-свирепите изненади и преодолява бедите, които смазват останалите, на неговото чело нещастията полагат венеца на светостта: нали чувствата ни са така устроени, че най-много се възхищаваме от оня, който е храбър в бедите. 7. Когато в Атина повели на смърт Аристид29, всеки, който го срещнел, свеждал очи към земята и вопли го разтърсвали, сякаш на наказание отивал не един справедлив човек, а самата справедливост; и все пак се намерил един, който го заплюл в лицето. Това е можело да причини на Аристид голяма болка, понеже знаел, че само един мръсен тип е способен да си позволи подобна постъпка. Но той само си избърсал лицето, позасмял се и рекъл на придружаващия го магистрат: "Кажи му ей на тоя отсега нататък да престане да се прозява така неприлично." Ето това означава да презреш самото презрение. 8. Някои хора твърдят, че няма нищо по-тежко от презрението, дори смъртта им се вижда по-привлекателна, зная това. Моят отговор е, че често дори изгнанието не събужда никакво презрение. Великият човек ще си остане велик и когато бъде повален: той може да бъде опозорен толкова, колкото може да бъде отъпкан един рухнал храм, който богобоязливите поклонници тачат също тъй свято, както и когато е стоял непокътнат. XIV.1. Quoniam meo nomine nihil habes, mater carissima, quod te in infinitas lacrimas agat, sequitur ut causae tuae te stimulent. Sunt autem duae; nam aut illud te mouet quod praesidium aliquod uideris amisisse, aut illud quod desiderium ipsum per se pati non potes. 2. Prior pars mihi leuiter perstringenda est; noui enim animum tuum nihil in suis praeter ipsos amantem. Viderint illae matres quae potentiam liberorum muliebri inpotentia exercent, quae, quia feminis honores non licet gerere, per illos ambitiosae sunt, quae patrimonia filiorum et exhauriunt et captant, quae eloquentiam commodando aliis fatigant: 3. tu liberorum tuorum bonis plurimum gauisa es, minimum usa; tu liberalitati nostrae semper inposuisti modum, cum tuae non inponeres; tu filia familiae locupletibus filiis ultro contulisti; tu patrimonia nostra sic administrasti ut tamquam in tuis laborares, tamquam alienis abstineres; tu gratiae nostrae, tamquam alienis rebus utereris, pepercisti, et ex honoribus nostris nihil ad te nisi uoluptas et inpensa pertinuit. Numquam indulgentia ad utilitatem respexit; non potes itaque ea in erepto filio desiderare quae in incolumi numquam ad te pertinere duxisti.   ХІV.1. Понеже, скъпа майко, моето положение не ти дава никакви поводи безспирно да лееш сълзи, следва, че те движат някакви твои лични подбуди. А те могат да бъдат две: или те вълнува мисълта, че си загубила известна подкрепа, или пък не можеш сама да се справиш с мъката по мен. 2. Първата причина се налага да засегна съвсем накратко, понеже зная, че в любовта към близките душата ти не влага никакъв егоизъм. Нека от тебе вземат пример ония майки, които използуват властта на синовете си с характерната за жените необузданост, които чрез тях осъществяват амбицията си за кариера, недостъпна за женския пол, които и разпиляват богатствата им, и ламтят да ги наследят, които изтощават красноречието им, продавайки го на този и онзи! 3. Ти се радваше извънредно много на успехите на твоите синове, но извънредно малко ги използуваше: ти поставяше разумни граници на нашата щедрост, на своята - никога. В семейството ти заемаше положението на дъщеря30, но увеличаваше със своите дарове богатствата на синовете си. Ти управляваше нашето бащино наследство с усърдието на стопанин и честността на попечител. Ти не се възползува от нашето положение, за тебе то беше един вид чужда собственост, а единствената твоя печалба от напредването ни в кариерата бе радостта и разноските по нея. Никога твоята блага душа не е търсела практическа изгода. Следователно отсъствието на сина ти не може да те накара да страдаш по нещо, което не си смятала за свое и по времето на разцвета му. XV.1. Illo omnis consolatio mihi uertenda est unde uera uis materni doloris oritur: 'ergo complexu fili carissimi careo; non conspectu eius, non sermone possum frui. Vbi est ille quo uiso tristem uultum relaxaui, in quo omnes sollicitudines meas deposui? Vbi conloquia, quorum inexplebilis eram? Vbi studia, quibus libentius quam femina, familiarius quam mater intereram? Vbi ille occursus? Vbi matre uisa semper puerilis hilaritas?' 2. Adicis istis loca ipsa gratulationum et conuictuum et, ut necesse est, efficacissimas ad uexandos animos recentis conuersationis notas. Nam hoc quoque aduersus te crudeliter fortuna molita est, quod te ante tertium demum diem quam perculsus sum securam nec quicquam tale metuentem digredi uoluit. 3. Bene nos longinquitas locorum diuiserat, bene aliquot annorum absentia huic te malo praeparauerat: redisti, non ut uoluptatem ex filio perciperes, sed ut consuetudinem desiderii perderes. Si multo ante afuisses, fortius tulisses, ipso interuallo desiderium molliente; si non recessisses, ultimum certe fructum biduo diutius uidendi filium tulisses: nunc crudele fatum ita composuit ut nec fortunae meae interesses nec absentiae adsuesceres. 4. Sed quanto ista duriora sunt, tanto maior tibi uirtus aduocanda est, et uelut cum hoste noto ac saepe iam uicto acrius congrediendum. Non ex intacto corpore tuo sanguis hic fluxit: per ipsas cicatrices percussa es.   ХV.1. Трябва да насоча утешението си към истинския източник на майчината болка: "Лишена съм от прегръдката на сина си! Не мога ни да го видя, ни да разговарям с него! Къде е този, чието появяване разсейваше тъгата по лицето ми, който облекчаваше моите тревоги? Къде са разговорите с него, на които никога не се насищах? Къде са неговите занимания, които споделях с по-голямо удоволствие, отколкото е обичайно за една жена, по-отблизо, отколкото е обичайно за една майка? Къде са срещите с него и тази момчешка веселост, която го обхващаше, щом ме видеше?" 2. Към тези въпроси прибавяш и местата на нашите радостни изживявания, на нашите разговори и неизбежно - спомените за последната ни среща, които именно причиняват най-лесно душевни терзания. Но и самата съдба замисли истинска жестокост към тебе: тя нареди само два дена преди моя провал да те оставя спокойна и без никакви опасения за подобно нещастие. 3. За добро бяхме отдалечени на голямо разстояние един от друг, добра подготовка за днешното зло ни беше дала раздялата в течение на няколко години. Ти се върна в Рим, но не за да се зарадваш на сина си, а за да загубиш навика си той да ти липсва. Ако отсъствието ти беше продължило повече, ти щеше по-храбро да понесеш мъката: нали продължителният период от време щеше да я смекчи? Ако не беше заминала, щеше да имаш поне една последна радост - да гледаш сина си два дена повече. А в момента жестокото провидение нареди така, че ти не можеш нито да споделиш нещастието ми, нито да свикнеш с отсъствието ми. 4. Но именно поради цялата тази жестокост трябва да се проникнеш от още по-голяма храброст и да влезеш в още по-ожесточена схватка с този, тъй да се каже, познат и често побеждавай враг. Не за пръв път тече кръв от тялото ти: право по белезите си си поразена. XVI.1. Non est quod utaris excusatione muliebris nominis, cui paene concessum est inmoderatum in lacrimis ius, non inmensum tamen; et ideo maiores decem mensum spatium lugentibus uiros dederunt ut cum pertinacia muliebris maeroris publica constitutione deciderent. Non prohibuerunt luctus sed finierunt; nam et infinito dolore, cum aliquem ex carissimis amiseris, adfici stulta indulgentia est, et nullo inhumana duritia: optimum inter pietatem et rationem temperamentum est et sentire desiderium et opprimere. 2. Non est quod ad quasdam feminas respicias quarum tristitiam semel sumptam mors finiuit (nosti quasdam quae amissis filiis inposita lugubria numquam exuerunt): a te plus exigit uita ab initio fortior; non potest muliebris excusatio contingere ei a qua omnia muliebria uitia afuerunt. 3. Non te maximum saeculi malum, inpudicitia, in numerum plurium adduxit; non gemmae te, non margaritae flexerunt; non tibi diuitiae uelut maximum generis humani bonum refulserunt; non te, bene in antiqua et seuera institutam domo, periculosa etiam probis peiorum detorsit imitatio; numquam te fecunditatis tuae, quasi exprobraret aetatem, puduit, numquam more aliarum, quibus omnis commendatio ex forma petitur, tumescentem uterum abscondisti quasi indecens onus, nec intra uiscera tua conceptas spes liberorum elisisti; 4. non faciem coloribus ac lenociniis polluisti; numquam tibi placuit uestis quae nihil amplius nudaret cum poneretur: unicum tibi ornamentum, pulcherrima et nulli obnoxia aetati forma, maximum decus uisa est pudicitia. 5. Non potes itaque ad optinendum dolorem muliebre nomen praetendere, ex quo te uirtutes tuae seduxerunt; tantum debes a feminarum lacrimis abesse quantum <a> uitiis. Ne feminae quidem te sinent intabescere uulneri tuo, sed ~leuior~ necessario maerore cito defunctam iubebunt exsurgere, si modo illas intueri uoles feminas quas conspecta uirtus inter magnos uiros posuit. 6. Corneliam ex duodecim liberis ad duos fortuna redegerat: si numerare funera Corneliae uelles, amiserat decem, si aestimare, amiserat Gracchos. Flentibus tamen circa se et fatum eius execrantibus interdixit ne fortunam accusarent, quae sibi filios Gracchos dedisset. Ex hac femina debuit nasci qui diceret in contione, 'tu matri meae male dicas quae me peperit?' Multo mihi uox matris uidetur animosior: filius magno aestimauit Gracchorum natales, mater et funera. 7. Rutilia Cottam filium secuta est in exilium et usque eo fuit indulgentia constricta ut mallet exilium pati quam desiderium, nec ante in patriam quam cum filio rediit. Eundem iam reducem et in re publica florentem tam fortiter amisit quam secuta est, nec quisquam lacrimas eius post elatum filium notauit. In expulso uirtutem ostendit, in amisso prudentiam; nam et nihil illam a pietate deterruit et nihil in tristitia superuacua stultaque detinuit. Cum his te numerari feminis uolo; quarum uitam semper imitata es, earum in coercenda comprimendaque aegritudine optime sequeris exemplum.   ХVІ.1. Няма защо да се извиняваш с това, че си жена, а жените са едва ли не привилегировани да плачат безмерно, но не и безкрайно. Нашите предци са определили за вдовиците десетмесечен траур, за да пресекат неотстъпчивата женска скръб с обществена разпоредба. Те не са забранили жалейката, но са я ограничили. Глупава слабост е да скърбиш безкрайно при загуба на някой близък, но съвсем да не скърбиш е нечовешка суровост. Най-добре е човек да спазва правилната пропорция между разумността и любовта към близките, едновременно и да чувствува мъката, и да я потиска. 2. Няма защо за пример да ти служат някои жени, чийто веднъж започнал траур е бил прекъсван от сетния им час, ти познаваш някои майки, които след смъртта на синовете си не са съблекли жалейната дреха. Поначало животът ти е бил по-мъжествен, затова и изискванията му към тебе са по-големи. Жената, на която са били чужди всички женски недостатъци, не може да се извинява с принадлежността си към женския пол. 3. Безнравствеността, най-страшното бедствие на нашето съвремие, не те накара да станеш като повечето днешни жени; не те обаяха ни перли, ни скъпи камъни; ти не виждаше в блясъка на богатството най-голямото благо за човечеството; благодарение на правилното възпитание, което ти бе дал твоят древен строг род, ти не се отклони по опасния път на порочните примери, които подмамват дори почтените жени; ти никога не си се срамувала от броя на децата си като от очебийно доказателство за твоята възраст ти никога не си скривала набъбналия си корем като някакво грозно бреме, както правят много жени, чиято единствена похвална черта е привлекателната им външност, никога не си изтръгвала от утробата си зачената рожба. 4. Ти никога не си загрозявала лицето си с грим н средства за разхубавяване, никога не си посягала към дреха, която и след събличане не разголва жената повече отпреди31. Единственото ти украшение, най-покоряващата и най-недосегаема за времето хубост, най-голямата красота бе за тебе скромността. 5. Следователно ти не можеш да защитаващ мъката си с довода, че си жена, тъй като от този пол са те отделили твоите добродетели. Женските сълзи трябва да ти бъдат толкова чужди, колкото и женските недостатъци. Но дори и жените няма да ти позволят да изтлееш над твоята рана, а ще ти повелят бързо да изпълниш задълженията си към скръбта и да се изправиш на крака. Нали нямаш нищо против да погледнеш към ония от тях, чиято забележителна храброст ги е поставила наравно с мъжете? 6. Съдбата е оставила на Корнелия две от нейните дванадесет деца. Ако пресметнеш колко са нейните погребения - десет деца е изгубила; ако искаш да прецениш стойността им - изгубила е Гракхите. А когато близките наоколо я оплаквали и проклинали ориста им, тя им забранила да винят съдбата, която й дала за синове двамата Гракхи. Само от такава жена е трябвало да се роди мъжът, способен да каже в народното събрание: "Ти обиждаш майката, която мен е родила!" Но много по-сърцати ми се струват думите на майка му. Синът е оценил високо раждането на Гракхите, а майката - дори и смъртта им. 7. Рутилия е последвала в изгнание сина си Кота32, когото е обичала тъй дълбоко, че е предпочела да се лиши от родината, но не и от него; завърнала се е в отечеството едновременно със сина си. Загубила го след неговото завръщане и новото му издигане, но и тогава проявила същата храброст, с която го н последвала: никой не е видял сълза в очите й след деня на погребението му. При изгонването на сина си тя е показала своята храброст, при смъртта му - своята разумност. Нищо не е могло да я отклони от майчиния дълг, но нищо не е могло и да я закрепости в излишна и глупава тъга. Желанието ми е да се наредиш сред тези жени! Ти винаги си се учела от живота им, затова неотклонно ще следваш техния пример, когато трябва да обуздаеш и преодолееш тъгата си. XVII.1. Scio rem non esse in nostra potestate nec ullum adfectum seruire, minime uero eum qui ex dolore nascitur; ferox enim et aduersus omne remedium contumax est. Volumus interim illum obruere et deuorare gemitus; per ipsum tamen compositum fictumque uultum lacrimae profunduntur. Ludis interim aut gladiatoribus animum occupamus; at illum inter ipsa quibus auocatur spectacula leuis aliqua desiderii nota subruit. 2. Ideo melius est uincere illum quam fallere; nam qui delusus et uoluptatibus aut occupationibus abductus est resurgit et ipsa quiete impetum ad saeuiendum colligit: at quisquis rationi cessit, in perpetuum componitur. Non sum itaque tibi illa monstraturus quibus usos esse multos scio, ut peregrinatione te uel longa detineas uel amoena delectes, ut rationum accipiendarum diligentia, patrimonii administratione multum occupes temporis, ut semper nouo te aliquo negotio inplices: omnia ista ad exiguum momentum prosunt nec remedia doloris sed inpedimenta sunt; ego autem malo illum desinere quam decipi. 3. Itaque illo te duco quo omnibus qui fortunam fugiunt confugiendum est, ad liberalia studia: illa sanabunt uulnus tuum, illa omnem tristitiam tibi euellent. His etiam si numquam adsuesses, nunc utendum erat; sed quantum tibi patris mei antiquus rigor permisit, omnes bonas artes non quidem comprendisti, attigisti tamen. 4. Vtinam quidem uirorum optimus, pater meus, minus maiorum consuetudini deditus uoluisset te praeceptis sapientiae erudiri potius quam inbui! non parandum tibi nunc esset auxilium contra fortunam sed proferendum. Propter istas quae litteris non ad sapientiam utuntur sed ad luxuriam instruuntur minus te indulgere studiis passus est. Beneficio tamen rapacis ingenii plus quam pro tempore hausisti; iacta sunt disciplinarum omnium fundamenta: nunc ad illas reuertere; tutam te praestabunt. 5. Illae consolabuntur, illae delectabunt, illae si bona fide in animum tuum intrauerint, numquam amplius intrabit dolor, numquam sollicitudo, numquam adflictationis inritae superuacua uexatio. Nulli horum patebit pectus tuum; nam ceteris uitiis iam pridem clusum est. Haec quidem certissima praesidia sunt et quae sola te fortunae eripere possint.   ХVІІ.1. Добре зная, че тя не е в наша власт, че чувствата не са наши роби, най-малко пък това вълнение, което се поражда от скръбта: диво е то, не се поддава на никакви успокоения. Понякога ни се иска да го задушим, искаме да преглътнем стенанията, но сълзите пробиват спокойната маска на лицето. Може от време на време циркови игри или гладиаторски борби да ни поразсеят, но ако в разгара на развлекателните зрелища някакъв слаб спомен за скръбта докосне душата, тя рухва отново. 2. И затова е по-добре да не залъгваме мъката, а да я надвием, понеже ако сме я позалъгали и поразсеяли с удоволствия или работа, тя пак се надига и с времето намира нов прилив на свирепост. Ако обаче е отстъпила пред разума, стихва завинаги. Затова няма да те насочвам към мерките, които зная, че мнозина използуват, например да намериш занимание или пък удоволствие в някое дълго или пък приятно пътуване, да отделиш повече време за грижлив контрол на домашния бюджет, за управление на имотите, да си непрекъснато заета с някакво ново задължение. Тези мерки са полезни само до време: те са не лекове, а спирачки за мъката. А аз предпочитам вместо да я разигравам, да я разбия. 3. И затова те насочвам към убежището, задължително за всички жертви на съдбата - към духовните занимания. Те ще излекуват раната ти, те ще изтръгнат от сърцето ти всяка тъга. Дори да не беше запозната с тях, сега те щяха да ти дотрябват. Но доколкото позволяваше патриархалната строгост на моя баща, ти си се докосвала до тях, въпреки че не си ги овладяла изцяло. 4. Хубаво щеше да бъде, ако моят прекрасен баща се беше съгласил да получиш не само повърхностни представи, но н основни познания по философия. В такъв случай нямаше да има нужда да ковеш щит срещу съдбата, ти просто щеше да го изпречиш насреща й. Понеже много жени използуват образованието не за да помъдреят, а за да се кичат, моят баща не ти позволи да отделиш повече време за занимания. И все пак твоят буден ум ти позволи да натрупаш повече знания, отколкото позволяваше краткото време на обучение: положени са основите на всички науки. Сега се върни към тях! Те ще те защитят. 5. Те ще ти бъдат утеха, те ще ти бъдат отрада; ако с доверие ги пуснеш в душата си, в нея никога няма да влязат ни мъка, ни тревога, нито излишните безпокойства на напразното вълнение: сърцето ти няма да ги допусне, а за останалите недостатъци то е отдавна затворено. Това е най-сигурната защита, единствено тя може да те спаси от силата на случайността. XVIII.1. Sed quia, dum in illum portum quem tibi studia promittunt peruenis, adminiculis quibus innitaris opus est, uolo interim solacia tibi tua ostendere. 2. Respice fratres meos, quibus saluis fas tibi non est accusare fortunam. In utroque habes quod te diuersa uirtute delectet: alter honores industria consecutus est, alter sapienter contempsit. Adquiesce alterius fili dignitate, alterius quiete, utriusque pietate. Noui fratrum meorum intimos adfectus: alter in hoc dignitatem excolit ut tibi ornamento sit, alter in hoc se ad tranquillam quietamque uitam recepit ut tibi uacet. 3. Bene liberos tuos et in auxilium et in oblectamentum fortuna disposuit: potes alterius dignitate defendi, alterius otio frui. Certabunt in te officiis et unius desiderium duorum pietate supplebitur. Audacter possum promittere: nihil tibi deerit praeter numerum. 4. Ab his ad nepotes quoque respice: Marcum blandissimum puerum, ad cuius conspectum nulla potest durare tristitia; nihil tam magnum, nihil tam recens in cuiusquam pectore furit quod non circumfusus ille permulceat. 5. Cuius non lacrimas illius hilaritas supprimat? Cuius non contractum sollicitudine animum illius argutiae soluant? Quem non in iocos euocabit illa lasciuia? Quem non in se conuertet et abducet infixum cogitationibus illa neminem satiatura garrulitas? Deos oro, contingat hunc habere nobis superstitem! 6. In me omnis fatorum crudelitas lassata consistat; quidquid matri dolendum fuit, in me transierit, quidquid auiae, in me. Floreat reliqua in suo statu turba: nihil de orbitate, nihil de condicione mea querar, fuerim tantum nihil amplius doliturae domus piamentum. 7. Tene in gremio cito tibi daturam pronepotes Nouatillam, quam sic in me transtuleram, sic mihi adscripseram, ut possit uideri, quod me amisit, quamuis saluo patre pupilla; hanc et pro me dilige. Abstulit illi nuper fortuna matrem: tua potest efficere pietas ut perdidisse se matrem doleat tantum, non et sentiat. 8. Nunc mores eius compone, nunc forma: altius praecepta descendunt quae teneris inprimuntur aetatibus. Tuis adsuescat sermonibus, ad tuum fingatur arbitrium: multum illi dabis, etiam si nihil dederis praeter exemplum. Hoc tibi tam sollemne officium pro remedio erit; non potest enim animum pie dolentem a sollicitudine auertere nisi aut ratio aut honesta occupatio. 9. Numerarem inter magna solacia patrem quoque tuum, nisi abesset. Nunc tamen ex adfectu tuo qui illius in te sit cogita: intelleges quanto iustius sit te illi seruari quam mihi inpendi. Quotiens te inmodica uis doloris inuaserit et sequi se iubebit, patrem cogita. Cui tu quidem tot nepotes pronepotesque dando effecisti ne unica esses; consummatio tamen aetatis actae feliciter in te uertitur. Illo uiuo nefas est te quod uixeris queri.   ХVІІІ.1. Но докато достигнеш спокойния пристан, който ти обещават заниманията с философия, ти имаш нужда от опора, на която да се облегнеш, и затова искам да ти посоча сегашната ти утеха. Погледни братята ми33! Докато те са живи и здрави, нямаш право да обвиняваш съдбата. 2. И двамата имат различни качества, които могат да те радват по своему. Единият благодарение на своето трудолюбие направи кариера, другият мъдро я презря. Нека единият те радва с високото си положение, другият - със спокойствието си, и двамата - със синовната си любов. Познавам най-съкровените чувства на двамата си братя: единият се издигна, за да бъде твоята гордост, другият се отдаде на спокоен живот вън от обществените задължения, за да бъде на твое разположение. 3. Съдбата добре е подредила децата ти тъй, че те и ще ти помагат, и ще те радват. Можеш да използуваш високото положение на единия за своя защита, безметежния живот на другия за своя разтуха. Те ще си съперничат във верността към тебе и любовта на двамата ще уталожва мъката по единия. Смело мога да ти обещая: липсата си ще почувствуваш само ако преброиш децата си! 4. А сега погледни внуците си, погледни малкия чаровник Марк34! И най-голямата, и най-жестоко кървящата рана в чие да е сърце той може да успокои с милувките си. 5. Чип сълзи няма да пресуши неговата веселост? Чие свито от тревоги сърце няма да се отпусне от неговите живи приказки? Кого няма да развесели неговата дяволитост? Кого ли няма да обае и разсее въпреки натрапчивите му мисли този малък бърборко, който на никого не може да досади? 6. О, богове! Дано той надживее всинца ни! Дано цялата жестокост па провидението се стовари с пълна сила единствено върху мен! Дано всички нещастия, които ще те наскърбят и като майка, и като баба, да се насочат само срещу мен! Нека останалата част от семейството ни да процъфтява непокътната! Няма да се оплаквам от бездетството си, няма да се оплаквам от ориста си, ако аз стана изкупителната жертва на своя род, ако отсега нататък не го постигат никакви нещастия. 7. Приюти в скаутите си Новатила35, която скоро ще ти роди правнучета! Тъй бащински съм привързан към нея, тъй е близка на сърцето ми, че с моето изчезване тя сякаш осиротява, въпреки че истинският й родител е жив и здрав. Обичай я и заради мен! Неотдавна смъртта грабна майка й, но твоята любов може да я накара да скърби за липсата на майка, но да не я усеща. 8. Сега е време да ваеш и изграждаш характера й: дадените в ранна възраст съвети се запечатват по-дълбоко. Свикни я да беседва с тебе, насочвай характера й в съответствие с разбиранията си! Дори само пример да н дадеш, много си й дала. Това свято задължение ще бъде един вид лек за тебе, понеже само разумът и някое почтено занимание могат да отвлекат от грижите оная душа, която се измъчва от най-свято чувство за дълг. 9. Между най-големите утешения бих споменал и твоя баща, ако той беше при тебе. А сега по твоето чувство прецени какво е неговото към тебе! Ще разбереш, че е много по-правилно да се запазиш заради него, вместо да се погубваш заради мен. Обхване ли те пристъп на неразумно силна мъка, заповяда ли ти да го последваш, веднага помисли за баща си! Вярно с, че надарявайки го с внуци и правнуци, ти престана да бъдеш едничко негово чедо. Но от тебе зависи този щастлив живот да завърши щастливо. Кощунство е, докато той е жив, да се оплакваш, че си живяла. XIX.1. Maximum adhuc solacium tuum tacueram, sororem tuam, illud fidelissimum tibi pectus, in quod omnes curae tuae pro indiuiso transferuntur, illum animum omnibus nobis maternum. Cum hac tu lacrimas tuas miscuisti, in huius primum respirasti sinu. 2. Illa quidem adfectus tuos semper sequitur; in mea tamen persona non tantum pro te dolet. Illius manibus in urbem perlatus sum, illius pio maternoque nutricio per longum tempus aeger conualui; illa pro quaestura mea gratiam suam extendit et, quae ne sermonis quidem aut clarae salutationis sustinuit audaciam, pro me uicit indulgentia uerecundiam. Nihil illi seductum uitae genus, nihil modestia in tanta feminarum petulantia rustica, nihil quies, nihil secreti et ad otium repositi mores obstiterunt quominus pro me etiam ambitiosa fieret. 3. Hoc est, mater carissima, solacium quo reficiaris: illi te quantum potes iunge, illius artissimis amplexibus alliga. Solent maerentes ea quae maxime diligunt fugere et libertatem dolori suo quaerere: tu ad illam te, quidquid cogitaueris, confer; siue seruare istum habitum uoles siue deponere, apud illam inuenies uel finem doloris tui uel comitem. 4. Sed si prudentiam perfectissimae feminae noui, non patietur te nihil profuturo maerore consumi et exemplum tibi suum, cuius ego etiam spectator fui, narrabit. Carissimum uirum amiserat, auunculum nostrum, cui uirgo nupserat, in ipsa quidem nauigatione; tulit tamen eodem tempore et luctum et metum euictisque tempestatibus corpus eius naufraga euexit. 5. O quam multarum egregia opera in obscuro iacent! Si huic illa simplex admirandis uirtutibus contigisset antiquitas, quanto ingeniorum certamine celebraretur uxor quae oblita inbecillitatis, oblita metuendi etiam firmissimis maris, caput suum periculis pro sepultura obiecit et, dum cogitat de uiri funere, nihil de suo timuit! Nobilitatur carminibus omnium quae se pro coniuge uicariam dedit: hoc amplius est, discrimine uitae sepulcrum uiro quaerere; maior est amor qui pari periculo minus redimit. 6. Post hoc nemo miretur quod per sedecim annos quibus Aegyptum maritus eius optinuit numquam in publico conspecta est, neminem prouincialem domum suam admisit, nihil a uiro petit, nihil a se peti passa est. Itaque loquax et in contumelias praefectorum ingeniosa prouincia, in qua etiam qui uitauerunt culpam non effugerunt infamiam, uelut unicum sanctitatis exemplum suspexit et, quod illi difficillimum est cui etiam periculosi sales placent, omnem uerborum licentiam continuit et hodie similem illi, quamuis numquam speret, semper optat. Multum erat, si per sedecim annos illam prouincia probasset: plus est quod ignorauit. 7. Haec non ideo refero ut laudes eius exequar, quas circumscribere est tam parce transcurrere, sed ut intellegas magni animi esse feminam quam non ambitio, non auaritia, comites omnis potentiae et pestes, uicerunt, non metus mortis iam exarmata naue naufragium suum spectantem deterruit quominus exanimi uiro haerens non quaereret quemadmodum inde exiret sed quemadmodum efferret. Huic parem uirtutem exhibeas oportet et animum a luctu recipias et id agas ne quis te putet partus tui paenitere.   ХІХ.1. До този момент все още не съм споменавал твоето най-голямо утешение - сестра ти36, това изцяло предано ти сърце, което напълно споделя всички твои грижи, тази втора майка за нас. Нейните сълзи се сляха с твоите, на нейните скута ти отново оживя. 2. Тя винаги е била спътница на всички твои вълнения, но мъката й по мен не се дължи само на съчувствието към теб. Нейните ръце ме пренесоха до Рим37, благодарение на нейните нежни майчини грижи аз оздравях след дълго боледуване. Тя разгърна цялото си влияние, за да бъда избран за квестор; и тази жена, която нямаше смелостта да подеме разговор или да поздрави по-високо, надви срамежливостта си от обич към мен. Нейният затворен начин на живот, скромността й, която изглеждаше дълбоко старомодна на фона на дръзките съвременни жени, кротостта й, нейната свитост и затвореност не й попречиха да прояви амбиции за мене. 3. Тя е, скъпа майко, утехата, която ще те съживи. Дръж се по-близо до нея, притисни я до самото си сърце! Скърбящите обикновено избягват ония, които най-много обичат, и търсят да излеят без задръжки скръбта си. А ти споделяй с нея всички свои мисли; независимо дали искаш да продължиш сегашното си състояние, или ще го прекъснеш, в нейно лице ще намериш или предел, или спътница за скръбта ся. 4. Но ако добре познавам разумността на тази безукорна жена, тя няма да ти позволи да се изтощаваш в безполезни мъки и ще ти разкаже своето собствено изживяване, на което и аз бях свидетел. По време на презморско пътуване беше изгубила своя скъп съпруг, нашия чичо, за когото се беше омъжила като девойка. Тя понесе едновременните удари на скръбта и страха, надви бурите и измъкна тялото му от корабокрушение. 5. О, колко прекрасни дела остават в забвение! Ако тя беше живяла в стари времена с тяхното искрено преклонение пред добродетелите, най-големите таланти щяха да се състезават в прославата си към тази жена, която, забравила за слабостта си, забравила за ужаса си от морето, което е заплаха дори за най-силния, е рискувала живота си, за да може да погребе праха на мъжа си и грижейки се той да има гроб, напълно е престанала да се страхува, че тя самата няма да го има. Всички поети възпяват съпругата, която се е принесла доброволна жертва за своя мъж38. Но по-велико е да рискуваш живота си, за да получиш възможност да го погребеш. По-голяма е любовта, която при еднакъв риск печели по-малко. 6. След този случай у никого не буди учудване това, че през шестнадесетте години, когато мъжът й бе управител на Египет, никой не я е виждал на обществено място, че тя не е приела у дома си никого от местните жители, за никого не е ходатайствувала пред мъжа си, не е разрешила и пред нея да ходатайствуват. И затова тази бъбрива провинция, която с безкрайна находчивост клюкарствува за своите управители, в която дори жените с безукорно поведение не са избягвали лошата репутация, е почитала сестра си като неповторим образец на непорочност и не си е позволила никакви дръзки приказки за нея, нещо изключително трудно за тамошните жители с тяхната слабост към опасния виц; и днес все още те се молят, макар и да не се надяват, да видят друга като нея. Ако провинцията й се беше възхищавала в течение на шестнадесет години, това щеше да бъде забележително; още по-забележително е, че я е отминала незабелязана. 7. Споменавам всичко това не за да изброявам заслугите й - този бърз оглед само намалява броя им, -но за да разбереш колко възвишен е духът на тази жена, която не се оставила да я сломят нито амбицията, нито алчността, гибелните спътници на всяка власт, която дори в момента, когато с очите си е виждала и разпадането на кораба, и собственото си крушение, не е отстъпила пред страха от смъртта, търсила е не как да се избави, а как да извлече трупа на мъжа си, в който е останала здраво вкопчена. Покажи храброст, равна на нейната, отвърни душата си от мъката и се дръж, както подобава, та да не оставяш впечатлението, че съжаляваш, задето си станала майка. XX.1. Ceterum quia necesse est, cum omnia feceris, cogitationes tamen tuas subinde ad me recurrere nec quemquam nunc ex liberis tuis frequentius tibi obuersari, non quia illi minus cari sunt sed quia naturale est manum saepius ad id referre quod dolet, qualem me cogites accipe: laetum et alacrem uelut optimis rebus. Sunt enim optimae, quoniam animus omnis occupationis expers operibus suis uacat et modo se leuioribus studiis oblectat, modo ad considerandam suam uniuersique naturam ueri auidus insurgit. 2. Terras primum situmque earum quaerit, deinde condicionem circumfusi maris cursusque eius alternos et recursus; tunc quidquid inter caelum terrasque plenum formidinis interiacet perspicit et hoc tonitribus fulminibus uentorum flatibus ac nimborum niuisque et grandinis iactu tumultuosum spatium; tum peragratis humilioribus ad summa perrumpit et pulcherrimo diuinorum spectaculo fruitur, aeternitatis suae memor in omne quod fuit futurumque est uadit omnibus saeculis.   ХХ.1. Но каквото и да направиш, няма как мислите ти да не се връщат непрестанно към мен; от трите си деца най-често за мен ще се сещаш не защото обичаш останалите по-малко, но защото е напълно естествено ръката ти да се насочва към болното място. Чуй какъв трябва да бъда в мислите ти: щастлив и бодър, както в най-добрите времена. А в момента те са действително най-добри, понеже духът ми е свободен от всички задължения и има време за своите дела, ту се развлича с по-леки занимания, ту жажда та към истината го извисява към размишления върху природата на човека и вселената. 2.Най-напред изследва земята и нейното положение, след това закономерностите на заобикалящото я море и неговите приливи и отливи. А след това разглежда цялото страховито пространство между небето и земята и близките й сфери, където бушуват гръм и мълнии, веят ветрове, падат снегове, град и дъждове. След като преброди ниските слоеве, изскача във висините и се наслаждава на прекрасната гледка на божиите селения, помни своята вековечност и странствува през цялото минало и бъдеще во веки веков.