|
|
[1] Q. Mucius augur multa narrare de C. Laelio
socero suo memoriter et iucunde solebat nec dubitare illum in omni
sermone appellare sapientem; ego autem a patre ita eram deductus ad
Scaevolam sumpta virili toga, ut, quoad possem et liceret, a senis
latere numquam discederem; itaque multa ab eo prudenter disputata,
multa etiam breviter et commode dicta memoriae mandabam fierique
studebam eius prudentia doctior. Quo mortuo me ad pontificem Scaevolam
contuli, quem unum nostrae civitatis et ingenio et iustitia
praestantissimum audeo dicere. Sed de hoc alias; nunc redeo ad augurem.
|
|
I.1. Авгурът Квинт Муций, който се отличаваше с добрата си памет, обичаше да разказва - и при това увлекателно - много неща за своя тъст Гай Лелий и не се колебаеше да го нарече "мъдър" при всеки удобен случай. Аз пък, след като облякох мъжката тога1, бях отведен с условие - никога да не се отделям от тоя старец, докато обстоятелствата позволяват. И така аз запечатвах в паметта си много негови умни разсъждения, а също тъй и някои мисли, изказани накъсо, но сполучливо, и се стараех, използвайки неговата проницателност, да обогатя знанията си. След смъртта му се присъединих към понтифика Сцевол, когото без всякакво колебание ще нарека пръв мъж в нашата държава, първо заради дарбите му, а след това - за неговата справедливост. Но за това ще говоря друг път, а сега да се повърна към авгура.
|
|
[2] Cum saepe multa, tum memini domi in hemicyclio
sedentem, ut solebat, cum et ego essem una et pauci admodum familiares,
in eum sermonem illum incidere qui tum forte multis erat in ore.
Meministi enim profecto, Attice, et eo magis, quod P. Sulpicio utebare
multum, cum is tribunus plebis capitali odio a Q. Pompeio, qui tum erat
consul, dissideret, quocum coniunctissime et amantissime vixerat,
quanta esset hominum vel admiratio vel querella.
|
|
2. Между многото други неща, спомням си, как той веднъж седеше на своя любим стол вкъщи, където бях и аз с няколко близки приятели, и случайно попадна на тема, която тогава бе обикновен предмет за разговор на мнозина. Сигурно си спомняш, Атик, - толкова повече, че ти общуваше много с Публий Сулпиций - колко голямо бе учудването и съжалението на всички, когато той, като народен трибун, се скара до смъртна омраза с тогавашния консул Квинт Помпей, с когото бе живял в най-близки и приятелски отношения.
|
|
[3] Itaque tum Scaevola cum in eam ipsam mentionem
incidisset, exposuit nobis sermonem Laeli de amicitia habitum ab illo
secum et cum altero genero, C. Fannio Marci filio, paucis diebus post
mortem Africani. Eius disputationis sententias memoriae mandavi, quas
hoc libro exposui arbitratu meo; quasi enim ipsos induxi loquentes, ne
'inquam' et 'inquit' saepius interponeretur, atque ut tamquam a
praesentibus coram haberi sermo videretur.
|
|
3. Като зачекна тази тема, Сцевол ни предаде разговора, който е водил Лелий, няколко дни след смъртта на Сципион Африкански, със Сцевол и втория си зет - Гай Фаний, син на Марк, по въпроса за приятелството. Аз запомних добре главните мисли на този разговор и ги изложих свободно в тази книга. При това вмъкнах като действуващи лица същите мъже, които посочих по-горе, за да не се повтаря постоянно "казвам" и "казва", и тъй да се получи впечатление, че разговорът се води от хора, които сега беседват.
|
|
[4] Cum enim saepe mecum ageres ut de amicitia
scriberem aliquid, digna mihi res cum omnium cognitione tum nostra
familiaritate visa est. Itaque feci non invitus ut prodessem multis
rogatu tuo. Sed ut in Catone Maiore, qui est scriptus ad te de
senectute, Catonem induxi senem disputantem, quia nulla videbatur
aptior persona quae de illa aetate loqueretur quam eius qui et
diutissime senex fuisset et in ipsa senectute praeter ceteros
floruisset, sic cum accepissemus a patribus maxime memorabilem C. Laeli
et P. Scipionis familiaritatem fuisse, idonea mihi Laeli persona visa
est quae de amicitia ea ipsa dissereret quae disputata ab eo meminisset
Scaevola. Genus autem hoc sermonum positum in hominum veterum
auctoritate, et eorum inlustrium, plus nescio quo pacto videtur habere
gravitatis; itaque ipse mea legens sic afficior interdum ut Catonem,
non me loqui existimem.
|
|
4. Понеже ти често и настойчиво ме молеше да напиша нещо за приятелството, аз дойдох до убеждението, че тази тема заслужава да се разгледа, първо - за да стане известна на всичко, и второ - заради нашата близост2. И тъй, аз се отзовах с удоволствие на твоята молба, за да бъда полезен на мнозина. Още в "Катон Стари" - книгата, която посветих на теб и в която се говори за старостта, аз вмъкнах Катон, вече старец, като действуващо лице, защото ми се струваше, че няма друго по-подходна личност, която да беседва на тази възраст. Той беше по-стар от мнозина други и въпреки това бе запазил свежестта на духа си. Като имах предвид разказите на бащите ни за достопаметното приятелство на Гай Лелий и Публий Сципион, личността на Лелий ми се стори твърде удобна да развие същите мисли, които Сцевол си спомняше, че е чул от него. Струва ми се, че разговори от този вид, станали между видни знаменити хора из миналото, имат - сам не знам защо - по-голяма тежест. Четейки произведението си, понякога мисля, че сам Катон говори, а не аз.
|
|
[5] Sed ut tum ad senem senex de senectute, sic
hoc libro ad amicum amicissimus scripsi de amicitia. Tum est Cato
locutus, quo erat nemo fere senior temporibus illis, nemo prudentior;
nunc Laelius et sapiens (sic enim est habitus) et amicitiae gloria
excellens de amicitia loquetur. Tu velim a me animum parumper avertas,
Laelium loqui ipsum putes. C. Fannius et Q. Mucius ad socerum veniunt
post mortem Africani; ab his sermo oritur, respondet Laelius, cuius
tota disputatio est de amicitia, quam legens te ipse cognosces.
|
|
5. Тогава аз, който бях в напреднала възраст3, писах на стареца Атик за старостта. Сега пък в тази си книга, която е предназначена за приятеля ми Атик, развивам някои мисли за приятелството. Тогава разговорът се водеше от Катон, който беше в онова време не само по-стар, но и по-умен от почти всички свои съвременници. Сега ще беседва Лелий, който винаги е бил смятан за умен човек и се слави със своето приятелство. За момент отклони мислите си от мен, Атик, и си представи, че сам Лелий говори. Гай Фаний и Квинт Муций отиват след смъртта на Сципион Африкански при тъста си. Те започват беседата, а Лелий отговаря. На него принадлежи цялото научно обяснение на понятието "приятелство". Като четеш тази книга, ще познаеш сам себе си.
|
|
[6] Fannius: Sunt ista, Laeli; nec enim
melior vir fuit Africano quisquam nec clarior. Sed existimare debes
omnium oculos in te esse coniectos unum; te sapientem et appellant et
existimant. Tribuebatur hoc modo M. Catoni; scimus L. Acilium apud
patres nostros appellatum esse sapientem; sed uterque alio quodam modo,
Acilius, quia prudens esse in iure civili putabatur, Cato, quia
multarum rerum usum habebat; multa eius et in senatu et in foro vel
provisa prudenter vel acta constanter vel responsa acute ferebantur;
propterea quasi cognomen iam habebat in senectute sapientis.
|
|
II.6. Фаний. Наистина, Лелий, право е, че нямаше друг по-добър нито по-славен мъж от Сципион Африкански. Но ти трябва да знаеш, че очите на всички са устремени към теб едничък4. Тебе наричат мъдрец и те смятат за такъв. До скоро с тази чест се ползуваше Марк Катон. Знаеш също, че Луций Ацилий през времето на нашите бащи е бил наричан мъдър. И двамата си бяха спечелили това име: Ацилий, защото хората го смятаха за компетентен по гражданското право, а Катон - понеже имаше голяма житейска опитност. И в сената и на стъгдата се мълвеше за него, че давал много разумни съвети, действувал твърде енергично и отговарял остроумно. Ето защо, още като старец5, той носеше прякор "мъдрият". Тебе, обаче, смятат за мъдър по други съображения: не само заради твоите природни заложби и характера ти, но и за научната ти дейност и образование. При това нямам предвид преценката на простия народ, а това, което образованите хора разбират под думата "мъдър".
|
|
[7] Te autem alio quodam modo non solum natura et
moribus, verum etiam studio et doctrina esse sapientem, nec sicut
vulgus, sed ut eruditi solent appellare sapientem, qualem in reliqua
Graecia neminem (nam qui septem appellantur, eos, qui ista subtilius
quaerunt, in numero sapientium non habent), Athenis unum accepimus, et
eum quidem etiam Apollinis oraculo sapientissimum iudicatum; hanc esse
in te sapientiam existimant, ut omnia tua in te posita esse ducas
humanosque casus virtute inferiores putes. Itaque ex me quaerunt, credo
ex hoc item Scaevola, quonam pacto mortem Africani feras, eoque magis
quod proximis Nonis cum in hortos D. Bruti auguris commentandi causa,
ut adsolet, venissemus, tu non adfuisti, qui diligentissime semper
illum diem et illud munus solitus esses obire.
|
|
7. В цяла Гърция няма мъдрец като теб. И наистина, тези, които са меродавни по въпроса6, не поставят тъй наречените "седем мъдреци" в числото на мъдрите хора. Само в Атина е имало, както ни се съобщава, един и той е бил провъзгласен дори от прорицалището на Аполон7 за най-мъдър човек. В твоето схващане, че щастието ти зависи само от теб, и че всички случайности в човешкия живот са подчинени на добродетелта, се крие - по мнението на образованите хора - голяма мъдрост. Затова те ме питат - вярвам, че отправят същите въпроси и към присъствуващия тук Сцевол - как понасяш ти смъртта на Сципион. Това ги интересува още повече, защото през последните Нони8, когато ние бяхме отишли по навик в градините на авгура Децим Брут9 за научна беседа, ти не присъствуваш там. Обикновено ти не пропускаш този ден и изпълняваш най-усърдно своето задължение.
|
|
[8] Scaevola: Quaerunt quidem, C. Laeli,
multi, ut est a Fannio dictum, sed ego id respondeo, quod animum
adverti, te dolorem, quem acceperis cum summi viri tum amicissimi
morte, ferre moderate nec potuisse non commoveri nec fuisse id
humanitatis tuae; quod autem Nonis in collegio nostro non adfuisses,
valetudinem respondeo causam, non maestitiam fuisse. Laelius:
Recte tu quidem, Scaevola, et vere; nec enim ab isto officio, quod
semper usurpavi, cum valerem, abduci incommodo meo debui, nec ullo casu
arbitror hoc constanti homini posse contingere, ut ulla intermissio
fiat officii.
|
|
8. Сцевол. - Наистина, Лелий, както изтъкна Фаний, и на мен мнозина задават същите въпроси. Но аз отговарям това, което забелязах, а именно, че ти понасяш разумно скръбта, която изпита поради смъртта на тоя толкова велик, а същевременно и толкова близък теб мъж. Ти не можеше да не се затрогнеш, пък и това би противоречило на твоето человеколюбие. Що се отнася до неявяването ти в нашето събрание на Нонит, аз им казвам, че причина за това е било разстроеното ти здраве, а не скръбта за приятеля.
Лелий. - Напълно вярно е това, Сцевол. Аз никога не съм се отклонявал поради някаква неприятност, която съм изпитал, от дълга си, който съм изпълнявал винаги, когато съм бил здрав. Според мен никакво нещастие не може да бъде причина за един мъж с твърд характер да се откаже от своя дълг.
|
|
[9] Tu autem, Fanni, quod mihi tantum tribui dicis
quantum ego nec adgnosco nec postulo, facis amice; sed, ut mihi
videris, non recte iudicas de Catone; aut enim nemo, quod quidem magis
credo, aut si quisquam, ille sapiens fuit. Quo modo, ut alia omittam,
mortem filii tulit! memineram Paulum, videram Galum, sed hi in pueris,
Cato in perfecto et spectato viro.
|
|
9. А ти, Фаний, постъпваш приятелски, като казваш, че на мен се отдава такава чест, каквато аз нито признавам, нито пък изисквам. Но, както ми се струва, твоята преценка за Катон не е права: защото или не е имало никакъв мъдрец - което по-скоро бих повярвал - или, ако е имало въобще някой, такъв е Катон. Нека да изоставим другите случаи, ами спомняш ли си, как понесе той смъртта на своя син? Аз си припомням, как Павел посрещна загубата на децата си, наблюдавах същото нещо и при Гал, но те изгубиха малки деца, а Катон - отраснал и изпитан мъж.
|
|
[10] Quam ob rem cave Catoni anteponas ne istum
quidem ipsum, quem Apollo, ut ais, sapientissimum iudicavit; huius enim
facta, illius dicta laudantur. De me autem, ut iam cum utroque vestrum
loquar, sic habetote: Ego si Scipionis desiderio me moveri
negem, quam id recte faciam, viderint sapientes; sed certe mentiar.
Moveor enim tali amico orbatus qualis, ut arbitror, nemo umquam erit,
ut confirmare possum, nemo certe fuit; sed non egeo medicina, me ipse
consolor et maxime illo solacio quod eo errore careo quo amicorum
decessu plerique angi solent. Nihil mali accidisse Scipioni puto, mihi
accidit, si quid accidit; suis autem incommodis graviter angi non
amicum sed se ipsum amantis est.
|
|
10. Ето защо, недей предпочита никого пред Катон, дори и тогава, когато, както казват, Аполон бил нарекъл най-мъдър. Катон се слави със своите дела, а Сократ - само с речите си. Що се отнася до мен - говоря и на двама ви - чуйте следното: III. Ако аз бих твърдял, че не се вълнувам от копнеж за Сципион, мъдреците10 би трябвало да се произнесат, дали постъпвам добре в случая; но сигурно бих излъгал. Наистина, аз съм развълнуван, защото се лиших от такъв приятел, какъвто, струва ми се, не ще имам никога и подобен на когото - това мога да твърдя с положителност - действително не е имало. Но не се нуждая от лекарство. Сам ще се успокоя, главно с упехата, че съм свободен от оная заблуда11, която обикновено измъчва мнозина, когато умират техни приятели. Нищо лошо, мисля, не се е случило на Сципион. Ако има нещо подобно, то мене е засегнало. Но да се измъчва някой твърде много поради лични загуби, това говори не за приятелска обич, а за самолюбие.
|
|
[11] Cum illo vero quis neget actum esse
praeclare? Nisi enim, quod ille minime putabat, immortalitatem optare
vellet, quid non adeptus est quod homini fas esset optare? qui summam
spem civium, quam de eo iam puero habuerant, continuo adulescens
incredibili virtute superavit, qui consulatum petivit numquam, factus
consul est bis, primum ante tempus, iterum sibi suo tempore, rei
publicae paene sero, qui duabus urbibus eversis inimicissimis huic
imperio non modo praesentia verum etiam futura bella delevit. Quid
dicam de moribus facillimis, de pietate in matrem, liberalitate in
sorores, bonitate in suos, iustitia in omnes? nota sunt vobis. Quam
autem civitati carus fuerit, maerore funeris indicatum est. Quid igitur
hunc paucorum annorum accessio iuvare potuisset? Senectus enim quamvis
non sit gravis, ut memini Catonem anno ante quam est mortuus mecum et
cum Scipione disserere, tamen aufert eam viriditatem in qua etiam nunc
erat Scipio.
|
|
11. Кой би отрекъл, че на Сципион е вървяло отлично? Ако той не е желал за себе си вечен земен живот - нещо, което ни най-малко не му е хрумвало, - какво не е постигнал от онова, което е позволено човеку да желае? Още като младеж той надмина с необикновената си храброст и най-големите очаквания, които съгражданите му възлагаха, докато беше още дете. Без да се е домогвал някога до консулския сан, той бе избран два пъти за консул: първия път - преди установеното от закона време12, а втория - когато беше достигнал нужната възраст, но за държавата бе като че ли твърде късно. Като разруши два града13, твърде враждебно настроени към нашата държава, той унищожи в зародиш не само настоящите, но и бъдещите войни. Какво да кажа за необикновено мекия му нрав, нежната обич към майка му, щедростта към сестрите, добротата към неговите близки хора и справедливостта му към всички? Тези негови качества са ви известни. А колко скъп е бил на всички съграждани, пролича от тяхната дълбока скръб пир погребението му. И тъй, каква полза би могло да му допринесе това, че би живял още няколко години14? Действително, старостта, колкото и да не е мъчителна - спомням си, че Катон разви тая мисъл една година преди смъртта си пред мен и Сципион - все пак отнема оная свежест на духа, която Сципион запази дори и на старини.
|
|
[12] Quam ob rem vita quidem talis fuit vel
fortuna vel gloria, ut nihil posset accedere, moriendi autem sensum
celeritas abstulit; quo de genere mortis difficile dictu est; quid
homines suspicentur, videtis; hoc vere tamen licet dicere, P. Scipioni
ex multis diebus, quos in vita celeberrimos laetissimosque viderit,
illum diem clarissimum fuisse, cum senatu dimisso domum reductus ad
vesperum est a patribus conscriptis, populo Romano, sociis et Latinis,
pridie quam excessit e vita, ut ex tam alto dignitatis gradu ad superos
videatur deos potius quam ad inferos pervenisse.
|
|
12. Що се касае до щастие и слава, неговият живот беше толкова богат, че нищо не би могло да се прибави. Обаче, бързото настъпване на смъртта му отне възможността да опознае самата смърт. За мен е трудно да определя причината, която го лиши от живот; но вие знаете, какви подозрения изказват хората15. Все пак може с право да се твърди, че за Сципион е бил най-бляскав от многото славни и щастливи дни, които е преживял в живота си, онзи ден, в който след разпускането на сената, привечер, бе придружен до къщи от сенаторите, римския народ16, съюзниците и латините. Това беше един ден преди смъртта му. Изглежда по-вероятно, че от това толкова високо почетно стъпало Сципион е отишъл направо при небесните богове, отколкото в подземното царство.
|
|
[13] Neque enim assentior iis qui haec nuper
disserere coeperunt, cum corporibus simul animos interire atque omnia
morte deleri; plus apud me antiquorum auctoritas valet, vel nostrorum
maiorum, qui mortuis tam religiosa iura tribuerunt, quod non fecissent
profecto si nihil ad eos pertinere arbitrarentur, vel eorum qui in hac
terra fuerunt magnamque Graeciam, quae nunc quidem deleta est, tum
florebat, institutis et praeceptis suis erudierunt, vel eius qui
Apollinis oraculo sapientissimus est iudicatus, qui non tum hoc, tum
illud, ut in plerisque, sed idem semper, animos hominum esse divinos,
iisque, cum ex corpore excessissent, reditum in caelum patere,
optimoque et iustissimo cuique expeditissimum.
|
|
IV.13. Аз не се съгласявам с ония философи17, които неотдавна почнаха да застъпват възгледа, че душата умира заедно с тялото, и че със смъртта всичко се свършва. За мене е от по-голямо значение схващането на древните: това на нашите предци, които отдаваха на умрелите религиозни почести, което, естествено, не биха вършили, ако смятаха, че тия почести са безполезни за починалите; или това на философите18, които живяха тук, в нашата земя, и въздигнаха със своите уредби и учения образованието във велика Гърция, която сега е разрушена, но тогава цъфтеше; или пък на оня мъж, който, според предсказанието на Аполоновото прорицалище, бе провъзгласен за най-мъдър. Сократ не твърдеше, както мнозина, ту това, ту онова, а винаги едно и също. Душите на хората, казваше той, са от божествен произход. Те могат свободно да се възвърнат на небето, когато напуснат тялото, и това връщане е толкова по-лесно, колкото по-добри и праведни са те.
|
|
[14] Quod idem Scipioni videbatur, qui quidem,
quasi praesagiret, perpaucis ante mortem diebus, cum et Philus et
Manilius adesset et alii plures, tuque etiam, Scaevola, mecum venisses,
triduum disseruit de re publica; cuius disputationis fuit extremum fere
de immortalitate animorum, quae se in quiete per visum ex Africano
audisse dicebat. Id si ita est, ut optimi cuiusque animus in morte
facillime evolet tamquam e custodia vinclisque corporis, cui censemus
cursum ad deos faciliorem fuisse quam Scipioni? Quocirca maerere hoc
eius eventu vereor ne invidi magis quam amici sit. Sin autem illa
veriora, ut idem interitus sit animorum et corporum nec ullus sensus
maneat, ut nihil boni est in morte, sic certe nihil mali; sensu enim
amisso fit idem, quasi natus non esset omnino, quem tamen esse natum et
nos gaudemus et haec civitas dum erit laetabitur.
|
|
14. Същото мнение поддържаше и Сципион, който, като че ли имайки някакво предчувствие, наскоро преди смъртта си разви в продължение на три дни своите възгледи за държавата в присъствието на Фил, Манилий и неколцина други. И ние двамата с теб, Сцелов, бяхме там. В края на беседата си той говори почти изключително за безсмъртието на душата, изказа мисли, които, както сам той спомена, бил чул насън от сянката на стария Сципион. Ако е вярно, че душата на най-добрия човек се изтръгва при смъртта най-лесно от стражата и оковите на тялото, за кого възходът към боговете ще да е бил по-лек, отколкото за Сципион? Ето защо аз се страхувам, да не би този, който скърби за неговата съдба, да издаде по-скоро своята завист, отколкото приятелските си чувства. Ако ли пък е по-верен другият възглед - че едновременно с тялото загива и душата и не остава никакво съзнание, смъртта, дори и да не представя от себе си нищо добро, поне не е и нищо лошо. След изгубване на съзнанието за Сципион е все едно, като че ли той не е съществувал. Обаче, всички ние се радваме, че той се е родил, пък и цялата наша държава, докато съществува, ще манифестира своята радост.
|
|
[15] Quam ob rem cum illo quidem, ut supra dixi,
actum optime est, mecum incommodius, quem fuerat aequius, ut prius
introieram, sic prius exire de vita. Sed tamen recordatione nostrae
amicitiae sic fruor ut beate vixisse videar, quia cum Scipione vixerim,
quocum mihi coniuncta cura de publica re et de privata fuit, quocum et
domus fuit et militia communis et, id in quo est omnis vis amicitiae,
voluntatum, studiorum, sententiarum summa consensio. Itaque non tam
ista me sapientiae, quam modo Fannius commemoravit, fama delectat,
falsa praesertim, quam quod amicitiae nostrae memoriam spero
sempiternam fore, idque eo mihi magis est cordi, quod ex omnibus
saeculis vix tria aut quattuor nominantur paria amicorum; quo in genere
sperare videor Scipionis et Laeli amicitiam notam posteritati fore.
|
|
15. Както изтъкнах и по-горе, Сципион е прекарал отлично своя земен живот, докато на мен не бе отредено такова щастие. Справедливостта налагаше да напусна аз тоя свят преди Сципион, понеже се родих преди него. Все пак, споменът за нашето приятелство ми доставя много голямо удоволствие и ми се струва, че съм живял щастливо, тъй като живях заедно със Сципион. С него аз споделях грижи за държавни и частни работи; двамата бяхме винаги заедно и в мирно време и на бойното поле: и най-сетне - в което се състои същността на приятелството - помежду ни имаше пълно съгласие в решения, стремежи и мнения. затова не ме радва толкова онази слава на мъдър човек, за която Фаний преди малко спомена - още повече, че тя е необоснована - колкото надеждата, че споменът за нашето приятелство ще трае вечно. Толкова по-приятна ми е тази мисъл, понеже в течение на вековете се наброяват едва три или четири двойки истински приятели. И аз се блазня от надеждата, че от бъдещите поколения ще бъде отредено място за имената на Сципион и Лелий в редицата на истинските приятели.
|
|
[16] Fannius: Istuc quidem, Laeli, ita
necesse est. Sed quoniam amicitiae mentionem fecisti et sumus otiosi,
pergratum mihi feceris, spero item Scaevolae, si quem ad modum soles de
ceteris rebus, cum ex te quaeruntur, sic de amicitia disputaris quid
sentias, qualem existimes, quae praecepta des. Scaevola:
Mihi vero erit gratum; atque id ipsum cum tecum agere conarer, Fannius
antevertit. Quam ob rem utrique nostrum gratum admodum feceris.
|
|
16. Фаний. Това нещо, Лелий, ще остане непременно. Но понеже ти спомена за приятелството, пък и ние имаме свободно време, ще ми доставиш особено удоволствие (вярвам също и на Сцевол), ако изложиш възгледите си за приятелството, тъй както обикновено правиш, когато ти се задават други подобни въпроси. Кажи ни, каква е стойността на приятелството, неговата същина и какви напътствия би дал на тия, които си избират приятели.
Сцевол. Разбира се, и на мен ще бъде приятно да чуя това. Фаний ме изпревари в момента, когато исках да те помоля за същото нещо. И тъй, ще ни зарадваш много, ако отговориш на зададените въпроси.
|
|
[17] Laelius: Ego vero non gravarer, si
mihi ipse confiderem; nam et praeclara res est et sumus, ut dixit
Fannius, otiosi. Sed quis ego sum? aut quae est in me facultas?
doctorum est ista consuetudo, eaque Graecorum, ut iis ponatur de quo
disputent quamvis subito; magnum opus est egetque exercitatione non
parva. Quam ob rem quae disputari de amicitia possunt, ab eis censeo
petatis qui ista profitentur; ego vos hortari tantum possum ut
amicitiam omnibus rebus humanis anteponatis; nihil est enim tam naturae
aptum, tam conveniens ad res vel secundas vel adversas.
|
|
V.17. Лелий. - Ако имах достатъчно доверие в себе си, аз не бих отказал да изпълня молбата ви, защото темата е превъзходна, а и ние имаме свободно време, както забеляза Фаний. Но кой съм аз? Какви способности притежавам? Гръцките философи са свикнали да отговарят на зададени въпроси, дори без предварителна подготовка. Но това е трудна работа и изисква много упражнения. Затова ви съветвам да поискате нужното научно обяснение на приятелството от хората, които са специалисти по въпроса. Аз мога само да ви кажа, че приятелството е за предпочитане пред всички земни блага, защото нищо не е толкова природосъобразно, толкова необходимо и за щастливеца и за нещастния, както приятелството.
|
|
[18] Sed hoc primum sentio, nisi in bonis
amicitiam esse non posse; neque id ad vivum reseco, ut illi qui haec
subtilius disserunt, fortasse vere, sed ad communem utilitatem parum;
negant enim quemquam esse virum bonum nisi sapientem. Sit ita sane; sed
eam sapientiam interpretantur quam adhuc mortalis nemo est consecutus,
nos autem ea quae sunt in usu vitaque communi, non ea quae finguntur
aut optantur, spectare debemus. Numquam ego dicam C. Fabricium, M'.
Curium, Ti. Coruncanium, quos sapientes nostri maiores iudicabant, ad
istorum normam fuisse sapientes. Quare sibi habeant sapientiae nomen et
invidiosum et obscurum; concedant ut viri boni fuerint. Ne id quidem
facient, negabunt id nisi sapienti posse concedi.
|
|
18. Преди всичко, аз мисля, че приятелството може да съществува само между добри хора. С това не изчерпвам въпроса, както онези философи19, които разглеждат по-основно тези неща и, може би, правилно, но не толкова с оглед на изискванията на живота. Те твърдят, че само мъдрецът е добър човек. Това може и да е вярно, но под "мъдрост" те разбират нещо, до което не се е домогнал досега никой смъртен, а ние трябва да имаме пред очите си това, което се изисква от практиката на обикновения живот, не онова, което съществува само във фантазията, или пък представя едно пожелание. Никога не ще твърдя, че Гай Фабриций, Маний Курий и Тиберий Корунканий, които се считаха от нашите предци за мъдри хора, са били мъдри според мерилото на казаните философи. Ето защо нека те запазят за себе си този омразен20 и неразбираем епитет "мъдър", и нека позволят, щото посочените от мене хора да минат за добри. Но те не ще допуснат дори и това. Ще кажат, че само на мъдрия е позволено да бъде добър.
|
|
[19] Agamus igitur pingui, ut aiunt, Minerva. Qui
ita se gerunt, ita vivunt ut eorum probetur fides, integritas,
aequitas, liberalitas, nec sit in eis ulla cupiditas, libido, audacia,
sintque magna constantia, ut ii fuerunt modo quos nominavi, hos viros
bonos, ut habiti sunt, sic etiam appellandos putemus, quia sequantur,
quantum homines possunt, naturam optimam bene vivendi ducem. Sic enim
mihi perspicere videor, ita natos esse nos ut inter omnes esset
societas quaedam, maior autem ut quisque proxime accederet. Itaque
cives potiores quam peregrini, propinqui quam alieni; cum his enim
amicitiam natura ipsa peperit; sed ea non satis habet firmitatis.
Namque hoc praestat amicitia propinquitati, quod ex propinquitate
benevolentia tolli potest, ex amicitia non potest; sublata enim
benevolentia amicitiae nomen tollitur, propinquitatis manet.
|
|
19. И тъй нека да разсъждаваме с нашия прост разум! Хора, които се държат и живеят тъй, че се възхвалява тяхната вярност, честност, справедливост и великодушие; хора, които са чужди на всякаква алчност, необузданост и дързост и имат твърд характер, както тези мъже, които току-що посочих: тях, мисля аз, трябва да удостоим с името "добри мъже" (за каквито са били и смятани), защото те следват, доколкото може човек, природата, която е най-добрият водач към добродетелен живот. Струва ми се, че всички ние сме родени, за да се създаде помежду ни една общност, толкова по-голяма, колкото по-близък ни е някой. Затова съгражданите ни са по-скъпи от чужденците, роднините - по-близки от ония, с които не ни свързват кръвни връзки. Самата природа поражда приятелство между съгражданите и роднините. Истинското приятелство има това предимство пред роднинството, че при роднинството привързаността може да липсва, при приятелството - не. Ако махнем от приятелството привързаността, самото то изчезва, а роднинството и в такъв случай се запазва.
|
|
[20] Quanta autem vis amicitiae sit, ex hoc
intellegi maxime potest, quod ex infinita societate generis humani,
quam conciliavit ipsa natura, ita contracta res est et adducta in
angustum ut omnis caritas aut inter duos aut inter paucos iungeretur.
Est enim amicitia nihil aliud nisi omnium divinarum humanarumque
rerum cum benevolentia et caritate consensio; qua quidem haud scio an
excepta sapientia nihil melius homini sit a dis immortalibus datum.
Divitias alii praeponunt, bonam alii valetudinem, alii potentiam, alii
honores, multi etiam voluptates. Beluarum hoc quidem extremum, illa
autem superiora caduca et incerta, posita non tam in consiliis nostris
quam in fortunae temeritate. Qui autem in virtute summum bonum ponunt,
praeclare illi quidem, sed haec ipsa virtus amicitiam et gignit et
continet nec sine virtute amicitia esse ullo pacto potest.
|
|
20. От колко голямо значение е приятелството, проличава особено от това, че в безкрайната общност на човешкия род, която самата природа е създала, отношенията между хората така са се оформили и им са теглени толкова тесни граници, че всяка обич може да съществува или между двама или между малцина.
VI. Приятелството не е нищо друго освен пълно съгласие във всички наши прояви към боговете и хората, което трябва да бъде неразделно свързано с голяма привързаност и обич. Като изключим мъдростта, приятелството е, може би, най-хубавият подарък, който безсмъртните богове са отредили за хората. Едни предпочитат богатство, други - добро здраве, трети - мощ, четвърти - почести, а мнозина - добри плътски удоволствия. Присъщо е на лишените от разум животни да желаят последното, докато пък първите блага са променчиви, несигурни и не зависят от нашата воля, а от каприза на щастието. Много прав е възгледът на ония, които смятат, че висшето щастие е олицетворено в добродетелта21. Но същата тази добродетел ражда и запазва приятелството: без нея то е немислимо.
|
|
[21] Iam virtutem ex consuetudine vitae
sermonisque nostri interpretemur nec eam, ut quidam docti, verborum
magnificentia metiamur virosque bonos eos, qui habentur, numeremus,
Paulos, Catones, Galos, Scipiones, Philos; his communis vita contenta
est; eos autem omittamus, qui omnino nusquam reperiuntur.
|
|
21. Сега нека да разбираме думата "добродетел", тъй, както се употребява в обикновения говор и да не измерваме нейното съдържание с красиви фрази, както правят някои философи. Нека да се съгласим с общото мнение и да приемем, че хора като Павел, Катон, Гал, Сципион, Фил са били действително добродетелни мъже. Обикновеният живот се задоволява с такива хора; затова нека да отминем онези, които никога и никъде не могат да се намерят.
|
|
[22] Talis igitur inter viros amicitia tantas
opportunitates habet quantas vix queo dicere. Principio qui potest esse
vita 'vitalis', ut ait Ennius, quae non in amici mutua benevolentia
conquiescit? Quid dulcius quam habere quicum omnia audeas sic loqui ut
tecum? Qui esset tantus fructus in prosperis rebus, nisi haberes, qui
illis aeque ac tu ipse gauderet? adversas vero ferre difficile esset
sine eo qui illas gravius etiam quam tu ferret. Denique ceterae res
quae expetuntur opportunae sunt singulae rebus fere singulis, divitiae,
ut utare, opes, ut colare, honores, ut laudere, voluptates, ut gaudeas,
valetudo, ut dolore careas et muneribus fungare corporis; amicitia res
plurimas continet; quoquo te verteris, praesto est, nullo loco
excluditur, numquam intempestiva, numquam molesta est; itaque non aqua,
non igni, ut aiunt, locis pluribus utimur quam amicitia. Neque ego nunc
de vulgari aut de mediocri, quae tamen ipsa et delectat et prodest, sed
de vera et perfecta loquor, qualis eorum qui pauci nominantur fuit. Nam
et secundas res splendidiores facit amicitia et adversas partiens
communicansque leviores.
|
|
22. Приятелството с личности, като горепоменатите, доставя толкова много удоволствия, че аз едвам бих могъл да ги изброя. Преди всичко: нима би се намерил някой, който би желал да "изживее живота", както се изразява Ений22, ако в този живот той не може да намери отдих във взаимната проява на приятелски чувства? Има ли нещо по-приятно от това: да си свързан с човек, с когото би могъл да беседваш тъй, както със самия себе си? Нима радостта в моменти на щастие би била тъй силна, ако ти не би имал приятел, който да се наслаждава на това щастие не по-малко от самия теб? А трудно е да понасяш нещастието без приятел, който да го чувствува по-силно дори и от тебе. Освен това, всички други блага, които се желаят, с такива, че служат за отделни цели: богатството - за да живееш, силата - за да те уважават, почестите - за да те възхваляват, плътските удоволствия - да се наслаждаваш, здравето - да бъдеш незасегнат от болка и да функционира правилно механизмът на тялото. Приятелството пък обгръща твърде много неща: накъдето и да се обърнеш, то е там, не можеш, да го изпъдиш от никъде, всякога идва на време и не е досадно. В много случаи то е по-необходимо, както се изразяват някои, от водата и огъня. Сега не говоря за приятелството между простите хора или такива от средната класа, което също тъй доставя удоволствие и полза, но за истинското и съвършено приятелство, каквото е съществувало само между малцина, за които говори историята. Да, приятелството придава на щастието по-голям блясък и облекчава нещастието чрез своето съучастие и състрадание.
|
|
[23] Cumque plurimas et maximas commoditates
amicitia contineat, tum illa nimirum praestat omnibus, quod bonam spem
praelucet in posterum nec debilitari animos aut cadere patitur. Verum
enim amicum qui intuetur, tamquam exemplar aliquod intuetur sui.
Quocirca et absentes adsunt et egentes abundant et imbecilli valent et,
quod difficilius dictu est, mortui vivunt; tantus eos honos, memoria,
desiderium prosequitur amicorum. Ex quo illorum beata mors videtur,
horum vita laudabilis. Quod si exemeris ex rerum natura benevolentiae
coniunctionem, nec domus ulla nec urbs stare poterit, ne agri quidem
cultus permanebit. Id si minus intellegitur, quanta vis amicitiae
concordiaeque sit, ex dissensionibus atque ex discordiis percipi
potest. Quae enim domus tam stabilis, quae tam firma civitas est, quae
non odiis et discidiis funditus possit everti? Ex quo quantum boni sit
in amicitia iudicari potest.
|
|
VII.23. Приятелството предлага много и твърде големи облаги. Безспорно, най-голямата от тях е, че то озарява бъдещето с хубави надежди и не позволява на духа да отслабва или унива. И действително, който обърне погледа си към свой верен приятел, като че ли вижда някакво отражение на своето собствено "аз". По такъв начин отсъствуващите присъствуват, нуждаещите се стават богати, слабите - силни, и - което звучи още по-смело - мъртвите оживяват; толкова голяма е почитта, споменът и копнежът на приятелите им за тях. Ето защо на мен изглежда смъртта на едните блажена, а животът на другите - достоен за похвала. Впрочем, ако махнем от света връзката, която представя благосклонността, не ще може да съществува никаква къща нито град, пък дори и земеделието няма да преуспее. Ако тази мисъл не е достатъчно ясна за вас, то от различните видове несъгласия и раздори ще можете да схванете добре, колко голяма сила се крие в приятелството и съгласието. Защото, коя къща е толкова здрава, кое общежитие тъй крепко, та да не могат да бъдат унищожени от основи чрез омраза и раздори. От тоя факт може да се съди, какво положително въздействие указва приятелството.
|
|
[24] Agrigentinum quidem doctum quendam virum
carminibus Graecis vaticinatum ferunt, quae in rerum natura totoque
mundo constarent quaeque moverentur, ea contrahere amicitiam, dissipare
discordiam. Atque hoc quidem omnes mortales et intellegunt et re
probant. Itaque si quando aliquod officium exstitit amici in periculis
aut adeundis aut communicandis, quis est qui id non maximis efferat
laudibus? Qui clamores tota cavea nuper in hospitis et amici mei M.
Pacuvi nova fabula! cum ignorante rege, uter Orestes esset, Pylades
Orestem se esse diceret, ut pro illo necaretur, Orestes autem, ita ut
erat, Orestem se esse perseveraret. Stantes plaudebant in re ficta;
quid arbitramur in vera facturos fuisse? Facile indicabat ipsa natura
vim suam, cum homines, quod facere ipsi non possent, id recte fieri in
altero iudicarent.
Hactenus mihi videor de amicitia quid sentirem potuisse dicere; si
quae praeterea sunt (credo autem esse multa), ab iis, si videbitur, qui
ista disputant, quaeritote.
|
|
24. Говори се, че някой си учен мъж от Агригент23 бил изказал на гръцки език в стихове следната мисъл: "Всичко неподвижно и подвижно в природата и в целия свят се свързва чрез приятелството, а разединява чрез несъгласието." Всички хора схващат, че това е тъй и го доказват на дело. И така, ако някой укаже в известен случай приятелска услуга, като предприеме или сподели някое опасно дело заради приятеля си, кой не би възвеличил тая постъпка с най-големи похвали? Какви одобрителни възклицания се чуваха неотдавна в театъра при представяне новата пиеса на моя близък приятел Марк Пакувий24 в оная сцена, когато царят не можеше да познае, кой от двамата е Орест, и Пилад се представяше за Орест, за да бъде убит вместо него, а истинският Орест, както и беше в действителност. Зрителите ставаха от местата си и ръкопляскаха, макар че се касаеше за измислена работа. А какво, мислите вие, биха сторили, ако се биха натъкнали на нещо подобно в живота? Самата човешка природа проявяваше неволно своята сила, като присъствуващите в театъра хора намираха, че уместно се върши от другиго това, което те сами не бяха в състояние да сторят.
Струва ми се, че това е всичко,което бих могъл да кажа за приятелството. Ако съм отминал някои въпроси (а вярвам, че има много такива), поискайте, ако ви е угодно, да ви ги разрешат ония хора, които са специалисти по тая материя.
|
|
[25] Fannius: Nos autem a te potius;
quamquam etiam ab istis saepe quaesivi et audivi non invitus equidem;
sed aliud quoddam filum orationis tuae. Scaevola: Tum
magis id diceres, Fanni, si nuper in hortis Scipionis, cum est de re
publica disputatum, adfuisses. Qualis tum patronus iustitiae fuit
contra accuratam orationem Phili! Fannius: Facile id quidem fuit iustitiam iustissimo viro defendere. Scaevola: Quid? amicitiam nonne facile ei qui ob eam summa fide, constantia iustitiaque servatam maximam gloriam ceperit?
|
|
25. Фаний. Но ние бихме предпочели да чуем това от теб. Действително, аз често съм запитвал специалистите, за които ти загатна, и съм ги изслушвал с голямо удоволствие. Обаче, твоят начин на изложение е съвсем друг.
Сцевол. Фаний, ти щеше да имаш още по-голямо право да твърдиш това, ако да беше присъствувал напоследък в градините на Сципион, когато се беседваше за държавата. Колко голям защитник на справедливостта се показа тогава Лелий против добре обоснованата реч на Фил!
Фаний. Разбира се, лесно е било за един тъй справедлив мъж, какъвто е Лелий, да защитава справедливостта.
Сцевол. Как? Нима аз човек като него, който е пожънал огромна слава благодарение на това, че е проявил твърде голяма вярност, постоянство и справедливост в приятелството, е трудно да защити последното?
|
|
[26] Laelius: Vim hoc quidem est adferre.
Quid enim refert qua me ratione cogatis? cogitis certe. Studiis enim
generorum, praesertim in re bona, cum difficile est, tum ne aequum
quidem obsistere.
Saepissime igitur mihi de amicitia cogitanti maxime illud
considerandum videri solet, utrum propter imbecillitatem atque inopiam
desiderata sit amicitia, ut dandis recipiendisque meritis quod quisque
minus per se ipse posset, id acciperet ab alio vicissimque redderet, an
esset hoc quidem proprium amicitiae, sed antiquior et pulchrior et
magis a natura ipsa profecta alia causa. Amor enim, ex quo amicitia
nominata est, princeps est ad benevolentiam coniungendam. Nam
utilitates quidem etiam ab iis percipiuntur saepe qui simulatione
amicitiae coluntur et observantur temporis causa, in amicitia autem
nihil fictum est, nihil simulatum et, quidquid est, id est verum et
voluntarium.
|
|
VIII.26. Лелий. Това значи - да заставиш някого на сила да извърши нещо. Факт е, че вие ме принуждавате, а не е важно по какъв начин. Обаче, да се противопоставиш на настоятелните молби на своите зетьове, особено когато се касае за нещо добро, е не само трудно, но и несправедливо.
И тъй, колкото по-често мисля за приятелството, толкова по-наложително ми се струва разглеждането на един въпрос. От значение е да се знае, дали приятелството се желае поради немощ или оскъдност25, така че чрез взаимно разменяне на услуги един да получи от другиго това, което не е в състояние да стори сам, а от своя страна му се отплати с друга услуга, или пък това е едно съществено предимство на приятелството, а има и друга някоя причина, която е по-дълбока, по-благородна и произтича от самата човешка природа. И действително, обичта от където произхожда и названието amicitia26 (приятелска обич), е първият подтик за сключване връзки на взаимна преданост. Често пъти някои хора изказват уважение към известни личности, но не искрено, а с единствената цел - да могат под булото на приятелството да се доберат до някакви материални облаги, които и постигат. В истинското приятелство, напротив, няма нищо фалшиво, нищо престорено, а всичко, което се намира в него, е истинско и спонтанно.
|
|
[27] Quapropter a natura mihi videtur potius quam
ab indigentia orta amicitia, applicatione magis animi cum quodam sensu
amandi quam cogitatione quantum illa res utilitatis esset habitura.
Quod quidem quale sit, etiam in bestiis quibusdam animadverti potest,
quae ex se natos ita amant ad quoddam tempus et ab eis ita amantur ut
facile earum sensus appareat. Quod in homine multo est evidentius,
primum ex ea caritate quae est inter natos et parentes, quae dirimi
nisi detestabili scelere non potest; deinde cum similis sensus exstitit
amoris, si aliquem nacti sumus cuius cum moribus et natura congruamus,
quod in eo quasi lumen aliquod probitatis et virtutis perspicere
videamur.
|
|
27. Ето защо, струва ми се, че приятелството се явява по-скоро като една природна необходимост, отколкото като резултат на човешка нужда. Неговата първопричина се крие в известен порив на духа, свързан с някакво чувство на обич, а не в сметката - какви изгоди ще донесе то със себе си. Нещо подобно можем да наблюдаваме дори и у някои животни, които до известно време тъй обичат своите рожби и са обичани от тях, щото тяхното чувство лесно проличава. Това нещо изпъква при човека още по-ярко; първо - в нежната любов между деца и родители, чиито връзки могат да бъдат скъсани само чрез отвратително престъпление, и второ - в събуждане на подобно чувство на обич, когато се натъкнем на човек, сроден нам по характер и навици, понеже ни се струва, че сме съзрели в него светъл образец на честност и добродетел.
|
|
[28] Nihil est enim virtute amabilius, nihil quod
magis adliciat ad diligendum, quippe cum propter virtutem et probitatem
etiam eos, quos numquam vidimus, quodam modo diligamus. Quis est qui C.
Fabrici, M'. Curi non cum caritate aliqua benevola memoriam usurpet,
quos numquam viderit? quis autem est, qui Tarquinium Superbum, qui Sp.
Cassium, Sp. Maelium non oderit? Cum duobus ducibus de imperio in
Italia est decertatum, Pyrrho et Hannibale; ab altero propter
probitatem eius non nimis alienos animos habemus, alterum propter
crudelitatem semper haec civitas oderit.
|
|
28. Няма нищо по-мило от добродетелта, нищо, което да предизвиква по-голяма любов, така че ние обичаме до известна степен дори и хора, които никога не сме виждали, ако те са добродетелни и честни. Например, кой не ще си припомни с чувство на благоговейна почит за Гай Фабриций и Маний Курий, макар и да не ги виждал никога? А кой не ще мрази Тарквиний Гордий, Спурий Касий, Спурий Мелий? С двама военачалници се води борба за властта над Италия - с Пир и Ханибал. Към Пир ние не сме настроени много враждебно - понеже той беше почтен човек, а Ханибал, със своята свирепост, си навлече вечната омраза на нашата държава.
|
|
[29] Quod si tanta vis probitatis est ut eam vel
in iis quos numquam vidimus, vel, quod maius est, in hoste etiam
diligamus, quid mirum est, si animi hominum moveantur, cum eorum,
quibuscum usu coniuncti esse possunt, virtutem et bonitatem perspicere
videantur? Quamquam confirmatur amor et beneficio accepto et studio
perspecto et consuetudine adiuncta, quibus rebus ad illum primum motum
animi et amoris adhibitis admirabilis quaedam exardescit benevolentiae
magnitudo. Quam si qui putant ab imbecillitate proficisci, ut sit per
quem adsequatur quod quisque desideret, humilem sane relinquunt et
minime generosum, ut ita dicam, ortum amicitiae, quam ex inopia atque
indigentia natam volunt. Quod si ita esset, ut quisque minimum esse in
se arbitraretur, ita ad amicitiam esset aptissimus; quod longe secus
est.
|
|
IХ.29. Ако въздействието на почтеността е толкова голямо, щото ние е ценим и у хора, за които нямаме никаква представа, или пък нещо повече, дори и у неприятеля си, то какво чудно има в това, че на хората прави впечатление, когато съзрат добродетел и доброта у ония, с които се намират в тесни връзки? Впрочем, чувството на обич закрепва чрез благодеянията, които получава, личната склонност, която долавя, и чрез навика да общува, който идва допълнително. Като се прибавят тези неща към онзи пръв порив на духа и на обичта, величието на благосклонността проблесна с някакъв чуден пламък. Ако някои са на мнение, че благосклонността произхожда от чувството на немощ, т.е. от нуждата да има човек някой близък, който да му се притече на помощ, когато желае да постигне нещо, те приемат един долен и - нека ми бъде позволено да се изразя тъй - съвсем не благороден произход на приятелството, като смятат, че то произлиза от немотията на нуждата. Щом като се съгласим с тяхното твърдение, то би трябвало да бъде най-подходен за приятел онзи, който притежава най-малко сили в себе си; но това съвсем не е тъй.
|
|
[30] Ut enim quisque sibi plurimum confidit et ut
quisque maxime virtute et sapientia sic munitus est, ut nullo egeat
suaque omnia in se ipso posita iudicet, ita in amicitiis expetendis
colendisque maxime excellit. Quid enim? Africanus indigens mei? Minime
hercule! ac ne ego quidem illius; sed ego admiratione quadam virtutis
eius, ille vicissim opinione fortasse non nulla, quam de meis moribus
habebat, me dilexit; auxit benevolentiam consuetudo. Sed quamquam
utilitates multae et magnae consecutae sunt, non sunt tamen ab earum
spe causae diligendi profectae.
|
|
30. Колкото повече някой се уповава на своите собствени сили и с колкото по-голяма добродетел и мъдрост е въоръжен, тъй щото да не се нуждае от никого, а да смята, че има всичко необходимо в себе си, толкова по-силно копнее той за приятелство и с най-голямо усърдие изпълнява приятелските си задължения. Нима не е тъй? Нуждаеше ли се Сципион от мен? - Кълна се, ни най-малко! И аз не се нуждаех от него, но го обикнах поради удивлението, което предизвикваше у мен неговата добродетел. Той, от своя страна ме обикна, може би, поради доброто мнение, което имаше за моя характер. Нашето общуване засили привързаността. Но, макар че от това се явиха в резултат много големи изгоди, причината за нашата обич не изхождаше от изгледите за тия последици.
|
|
[31] Ut enim benefici liberalesque sumus, non ut
exigamus gratiam (neque enim beneficium faeneramur sed natura propensi
ad liberalitatem sumus), sic amicitiam non spe mercedis adducti sed
quod omnis eius fructus in ipso amore inest, expetendam putamus.
|
|
31. Както ние не вършим благодеяния и подаяния, за да изискваме благодарност - защото с благодеянията не лихварствуваме, а сме по природа склонни към тях - тъй също и приятелството трябва да се желае не поради изгледите за отплата, а заради самата обич - истинската наслада, която то ни предлага.
|
|
[32] Ab his qui pecudum ritu ad voluptatem omnia
referunt longe dissentiunt, nec mirum; nihil enim altum, nihil
magnificum ac divinum suspicere possunt qui suas omnes cogitationes
abiecerunt in rem tam humilem tamque contemptam. Quam ob rem hos quidem
ab hoc sermone removeamus, ipsi autem intellegamus natura gigni sensum
diligendi et benevolentiae caritatem facta significatione probitatis.
Quam qui adpetiverunt, applicant se et propius admovent ut et usu eius,
quem diligere coeperunt, fruantur et moribus sintque pares in amore et
aequales propensioresque ad bene merendum quam ad reposcendum, atque
haec inter eos sit honesta certatio. Sic et utilitates ex amicitia
maximae capientur et erit eius ortus a natura quam ab imbecillitate
gravior et verior. Nam si utilitas amicitias conglutinaret, eadem
commutata dissolveret; sed quia natura mutari non potest, idcirco verae
amicitiae sempiternae sunt. Ortum quidem amicitiae videtis, nisi quid
ad haec forte vultis. Fannius: Tu vero perge, Laeli; pro hoc enim, qui minor est natu, meo iure respondeo.
|
|
32. На съвсем друго мнение са онези, които по подобие на животните свеждат всичко към плътското удоволствие27. И това не е чудно, защото хора като тях, които отправят всичките си мисли към предмет толкова долен и отвратителен, не са в състояние да повдигнат погледа си към нещо по-висше, нещо величествено и божествено. По тия съображения нека да изключим тези хора от нашия разговор, а пък самите ние да съзнаем, че природата поражда чувството на обич и благосклонната привързаност, щом като прозре признаци на почтеност. Тези хора, които се стремят към честността, се присланят колкото е възможно по-близо до нея, за да добият наслада от общуването си с този човек, когото са обикнали, и от самата негова личност. Те копнеят за обич, еднаква по сила и естество и у двете страни, и се стараят по-скоро да указват, отколкото да изискват услуги; помежду им изпъква едно благородно съревнование. По такъв начин от приятелството ще последват най-големи изгоди, а от друга страна ще проличи, че е по-уместно и вярно да търсим неговия произход в самата природа, отколкото в чувството на немощ. Ако ползата беше факторът, който създава приятелските връзки, би трябвало, щом като се измени тя, да изчезне и приятелството. Но тъй като природата не може да се мени, истинското приятелство е вечно. Вие виждате сега, къде се крие произходът на приятелството. Може би ще пожелаете да възразите нещо на казаното до тук?
Фаний. О, не! Продължавай, Лелий. За Сцевол, който е по-млад от мен, аз отговарям, понеже имам това право.
|
|
[33] Scaevola: Recte tu quidem. Quam ob rem audiamus. Laelius:
Audite vero, optimi viri, ea quae saepissime inter me et Scipionem de
amicitia disserebantur. Quamquam ille quidem nihil difficilius esse
dicebat, quam amicitiam usque ad extremum vitae diem permanere. Nam vel
ut non idem expediret, incidere saepe, vel ut de re publica non idem
sentiretur; mutari etiam mores hominum saepe dicebat, alias adversis
rebus, alias aetate ingravescente. Atque earum rerum exemplum ex
similitudine capiebat ineuntis aetatis, quod summi puerorum amores
saepe una cum praetexta toga ponerentur.
|
|
33. Сцевол. Да, ти имаш право. Нека да чуем по-нататък!
Х. Лелий. Тогава чуйте, благородни мъже, тези мисли за приятелството, които аз и Сципион често разменяхме помежду си. Той твърдеше, че няма нищо по-трудно от това - да се запази приятелството до последния ден на живота. Защото често двамата приятели или не извличат еднаква полза от известна работа, или нямат еднакви възгледи по политическите въпроси. При това и характерът на хората често се мени, било поради щастие или нещастие, било поради напреднала възраст. За да уясни тази си мисъл Сципион си служеше с един пример, взет от оная възраст, когато детето клони към юношество. Често най-сърдечната обич между децата спира едновременно с махване на детската тога28.
|
|
[34] Sin autem ad adulescentiam perduxissent,
dirimi tamen interdum contentione vel uxoriae condicionis vel commodi
alicuius, quod idem adipisci uterque non posset. Quod si qui longius in
amicitia provecti essent, tamen saepe labefactari, si in honoris
contentionem incidissent; pestem enim nullam maiorem esse amicitiis
quam in plerisque pecuniae cupiditatem, in optimis quibusque honoris
certamen et gloriae; ex quo inimicitias maximas saepe inter amicissimos
exstitisse.
|
|
34. Ако ли пък се запази тази обич и в юношество, тя все пак понякога изчезва било поради някакъв спор, или поради женитба, или пък поради някоя изгода, до която не могат да се домогнат и двамата заедно. Но дори и да са прекарали някои по-дълго време като приятели, много често приятелството се разклаща, щом като между тях се появи съревнование за някоя почетна длъжност. Няма по-голяма беда за приятелство от сребролюбието - у повечето хора, а у най-благородните - борбата за почести и слава. От тук произтича в много случаи най-ожесточената вражда между най-добрите приятели.
|
|
[35] Magna etiam discidia et plerumque iusta
nasci, cum aliquid ab amicis quod rectum non esset postularetur, ut aut
libidinis ministri aut adiutores essent ad iniuriam; quod qui
recusarent, quamvis honeste id facerent, ius tamen amicitiae deserere
arguerentur ab iis quibus obsequi nollent. Illos autem qui quidvis ab
amico auderent postulare, postulatione ipsa profiteri omnia se amici
causa esse facturos. Eorum querella inveterata non modo familiaritates
exstingui solere sed odia etiam gigni sempiterna. Haec ita multa quasi
fata impendere amicitiis ut omnia subterfugere non modo sapientiae sed
etiam felicitatis diceret sibi videri.
|
|
35. Също тъй се пораждат големи и обикновено оправдани раздори, когато са иска от приятелите нещо, което не е справедливо, напр. да указват услуги на сладострастника, или да бъдат сподвижници в неправдата. Тези, които отказват да изпълнят тия желания, макар и да постъпват благородно, биват обвинявани в нарушение на приятелския дълг от ония, чиято молба не искат да удовлетворят. А пък тези, които се осмеляват да поискат от приятеля си, каквото им хрумне, с изявяване на самото желание дават да се разбере, че те биха сторили всичко за приятеля си. Такива оплаквания обикновено са причина не само да се заличат закрепнали вече приятелски отношения, но и да се породи вечна омраза. Тези опасности, толкова много на брой, заплашват като зли демони приятелството, тъй щото е нужна, според Сципион, не само мъдрост, но и щастие, за да може човек да ги отбягне.
|
|
[36] Quam ob rem id primum videamus, si placet,
quatenus amor in amicitia progredi debeat. Numne, si Coriolanus habuit
amicos, ferre contra patriam arma illi cum Coriolano debuerunt? num
Vecellinum amici regnum adpetentem, num Maelium debuerunt iuvare?
|
|
ХI.36. Ето защо, ако обичате, нека да видим най-напред, докъде трябва да се простира обичта в приятелството. Ако Кориолан29 е имал приятели, нима те са били длъжни да вдигнат заедно с него оръжие против отечеството? Нима е било необходимо приятелите да подпомогнат Вецелин, който се е стремял към царска власт, или пък Мелий?
|
|
[37] Ti. quidem Gracchum rem publicam vexantem a
Q. Tuberone aequalibusque amicis derelictum videbamus. At C. Blossius
Cumanus, hospes familiae vestrae, Scaevola, cum ad me, quod aderam
Laenati et Rupilio consulibus in consilio, deprecatum venisset, hanc ut
sibi ignoscerem, causam adferebat, quod tanti Ti. Gracchum fecisset ut,
quidquid ille vellet, sibi faciendum putaret. Tum ego: 'Etiamne, si te
in Capitolium faces ferre vellet?' 'Numquam' inquit 'voluisset id
quidem; sed si voluisset, paruissem.' Videtis, quam nefaria vox! Et
hercule ita fecit vel plus etiam quam dixit; non enim paruit ille Ti.
Gracchi temeritati sed praefuit, nec se comitem illius furoris, sed
ducem praebuit. Itaque hac amentia quaestione nova perterritus in Asiam
profugit, ad hostes se contulit, poenas rei publicae graves iustasque
persolvit. Nulla est igitur excusatio peccati, si amici causa
peccaveris; nam cum conciliatrix amicitiae virtutis opinio fuerit,
difficile est amicitiam manere, si a virtute defeceris.
|
|
37. Що се отнася до Тиберий Гракх, ние видяхме, че той бе изоставен от Квинт Туберон и връстниците си приятели, щом като се опита да внесе смут в държавата. Понеже аз обикновено взимах участие в съвещанията на консулите Лент и Рупилий, Гай Блосий от Кум, близък приятел на вашето семейство, Сцевол, дойде веднъж при мен у дома, за да ме моли за прошка. Изтъкна като причина, която би могла да извини постъпката му, че той тъй много ценял Тиберий Гракх, щото смятал за свой дълг да изпълнява всяко негово пожелание Тогава аз го запитах: "Дори и тогава, когато той би пожелал да запалиш Капитолия?" - "Никога", отвърна той, "Тиберий Гракх не би пожелал подобно нещо; но, ако беше поискал, аз щях да го послушам." Виждате, какви престъпни слова! И наистина, Гай Блосий постъпи точно тъй и дори направи нещо повече от това, което говореше. Той не само че се подчини на безразсъдството на Тиберий Гракх, но стана негов ръководител; не само предложи услугите си да бъде съучастник в неговата ярост, но дори я насочваше. При това безумие, изплашен от ново съдебно следствие, той избяга в Азия, отправи се при неприятелите и понесе тежкото, но справедливо наказание за престъплението си към държавата. И тъй, ако ти искаш да извиниш някоя своя простъпка, като казваш, че си я извършил заради приятеля си, с това няма да постигнеш нищо. Понеже наличността на добродетел бе предпоставка за пораждането на приятелство, трудно е да продължи то, щом като ти си се отклонил от добродетелта.
|
|
[38] Quod si rectum statuerimus vel concedere
amicis, quidquid velint, vel impetrare ab iis, quidquid velimus,
perfecta quidem sapientia si simus, nihil habeat res vitii; sed
loquimur de iis amicis qui ante oculos sunt, quos vidimus aut de quibus
memoriam accepimus, quos novit vita communis. Ex hoc numero nobis
exempla sumenda sunt, et eorum quidem maxime qui ad sapientiam proxime
accedunt.
|
|
38. Ако ние сметнем за справедливо да изпълняваме всичките желания на приятелите си, а от друга страна, да изискваме от тях изпълнение на всички наши желания, в това не би имало нищо престъпно, ако, разбира се, бихме притежавали съвършена мъдрост. Но ние говорим за тези приятели, които са пред очите ни, които сме виждали или за които ни говори историята, т.е. хора от обикновения живот. Измежду тях ние трябва да взимаме примерите си и то предимствено между ония, които стоят на най-близко стъпало до съвършената мъдрост.
|
|
[39] Videmus Papum Aemilium Luscino familiarem
fuisse (sic a patribus accepimus), bis una consules, collegas in
censura; tum et cum iis et inter se coniunctissimos fuisse M'. Curium,
Ti. Coruncanium memoriae proditum est. Igitur ne suspicari quidem
possumus quemquam horum ab amico quippiam contendisse, quod contra
fidem, contra ius iurandum, contra rem publicam esset. Nam hoc quidem
in talibus viris quid attinet dicere, si contendisset, impetraturum non
fuisse? cum illi sanctissimi viri fuerint, aeque autem nefas sit tale
aliquid et facere rogatum et rogare. At vero Ti. Gracchum sequebantur
C. Carbo, C. Cato, et minime tum quidem C. frater, nunc idem acerrimus.
|
|
39. Ние знаем, че Пап Емилий е бил близък приятел на Лусцин (тъй ни е предадено от дедите) и са били на два пъти заедно консули и колеги като цензори. По-нататък историята ни казва, че Маний Курий и Тиберий Корунканий са живели в тесни приятелски връзки, както с посочените двама, тъй и помежду си. За никого от тях не можем дори да подозрем, че е изисквал от приятеля си нещо, което би било против приятелския дълг, против дадената клетва или против благото на държавата. Но нима е необходимо да се наблегне на това (като се има предвид, че какви хора се говори), че и да би желал някой от тях подобни работи, не би ги постигнал? Те бяха безукорни мъже, а еднакво престъпно е да изпълняваш такава молба, както и сам да я отправяш. Но все пак към Тиберий Гракха се присъединиха хора, като Гай Карбон, Гай катон и братът на Тиберий - Гай, тогава един от най-надеждните, а сега - най-ярък привърженик.
|
|
[40] Haec igitur lex in amicitia sanciatur, ut
neque rogemus res turpes nec faciamus rogati. Turpis enim excusatio est
et minime accipienda cum in ceteris peccatis, tum si quis contra rem
publicam se amici causa fecisse fateatur. Etenim eo loco, Fanni et
Scaevola, locati sumus ut nos longe prospicere oporteat futuros casus
rei publicae. Deflexit iam aliquantum de spatio curriculoque consuetudo
maiorum.
|
|
ХII.40. И тъй, нека легне в основите на приятелството и следният принцип: да не молим за безнравствени неща и да не ги вършим, ако бъдем помолени. Както при всички други провинения, тъй и при постъпки против държавата, ако провинилият се заяви, че е действувал тъй заради приятеля си, той не заслужава никакво извинение, а напротив - укор. Наистина, Фаний и Сцевол, нашето обществено положение е такова, че ни се налага дълг да прозрем отдалеч бъдещите съдбини на държавата. Мирогледът на нашите прадеди се е отклонил вече малко от очертания път.
|
|
[41] Ti. Gracchus regnum occupare conatus est,
vel regnavit is quidem paucos menses. Num quid simile populus Romanus
audierat aut viderat? Hunc etiam post mortem secuti amici et propinqui
quid in P. Scipione effecerint, sine lacrimis non queo dicere. Nam
Carbonem, quocumque modo potuimus, propter recentem poenam Ti. Gracchi
sustinuimus; de C. Gracchi autem tribunatu quid expectem, non libet
augurari. Serpit deinde res; quae proclivis ad perniciem, cum semel
coepit, labitur. Videtis in tabella iam ante quanta sit facta labes,
primo Gabinia lege, biennio autem post Cassia. Videre iam videor
populum a senatu disiunctum, multitudinis arbitrio res maximas agi.
Plures enim discent quem ad modum haec fiant, quam quem ad modum iis
resistatur.
|
|
41. Тиберий Гракх се опита да грабне властта, или по-добре казано, тоя я има действително в ръцете си в продължение на няколко месеци30. Нима римският народ е чувал или виждал нещо подобно? Аз не мога да не пролея сълзи, като припомням онова, което приятелите и роднините на Тиберий Гракх, които му останаха верни и след неговата смърт, сториха на Публий Сципион. Ние понасяхме Карбон, до колкото ни бе възможно, поради пресния спомен за наказанието на Тиберий Гракх. Не желая, обаче, да предсказвам, какво би могло да се очаква от един трибунат на Гай Гракх. От ден на ден се разпространява все повече едно зло31, което, щом като се е веднъж появило, твърде бързо заплашва с разрушение. Известно ви е, колко голяма вреда бе причинена още по-рано с въвеждането на тайното гласоподаване32, най-напред с Габиниевия, а две години по-късно с Касиевия закон. Аз виждам вече мислено да се отлъчва народът от сената и как най-важните въпроси се разрешават по волята на тълпата. Повечето хора могат по-скоро да те научат, как стават тия неща, отколкото да те посъветват, по какъв начин да им се противопоставиш33.
|
|
[42] Quorsum haec? Quia sine sociis nemo quicquam
tale conatur. Praecipiendum est igitur bonis ut, si in eius modi
amicitias ignari casu aliquo inciderint, ne existiment ita se alligatos
ut ab amicis in magna aliqua re publica peccantibus non discedant;
improbis autem poena statuenda est, nec vero minor iis qui secuti erunt
alterum, quam iis qui ipsi fuerint impietatis duces. Quis clarior in
Graecia Themistocle, quis potentior? qui cum imperator bello Persico
servitute Graeciam liberavisset propterque invidiam in exsilium
expulsus esset, ingratae patriae iniuriam non tulit, quam ferre debuit,
fecit idem, quod xx annis ante apud nos fecerat Coriolanus. His adiutor
contra patriam inventus est nemo; itaque mortem sibi uterque conscivit.
|
|
42. Но защо ви говоря това? - Защото никой не предприема подобни дела без сподвижници. Следователно, трябва да се даде съвет на добрите граждани, ако попаднат случайно и без да знаят на приятелство от тоя род, да не се смятат до там обвързани, та да не могат да се отделят от приятелите си, които са се провинили в някое голямо престъпление против държавата. А на престъпните граждани трябва да се наложи наказание, и то на сподвижниците не по-малко, отколкото на самите подбудители към престъпление. Кой е бил в Гърция по-славен от Темистокъл, кой по-могъщ? Но въпреки това че като главнокомандуващ във войната с персите Темистокъл освободи Гърция от робство, поради ненавист бе изпратен в изгнание. Той не понесе неправдата на неблагодарното отечество, която трябваше да претърпи, а извърши същото, което двадесет години преди него направи у нас Кориолан34. За тия хора не се намери никакъв защитник против държавата; ето защо и двамата се самоубиха.
|
|
[43] Quare talis improborum consensio non modo
excusatione amicitiae tegenda non est sed potius supplicio omni
vindicanda est, ut ne quis concessum putet amicum vel bellum patriae
inferentem sequi; quod quidem, ut res ire coepit, haud scio an
aliquando futurum sit. Mihi autem non minori curae est, qualis res
publica post mortem meam futura, quam qualis hodie sit.
|
|
43. И така, подобно съгласие с делата на безчестни хора не само не трябва да се прикрива под булото на приятелството, но трябва да се накаже с най-строго наказание, за да не се смята никой в правото си да следва своя приятел и тогава, когато последният обявява война на отечеството си. Както е тръгнала работата, може-би някога да дойдем до това положение. Обаче, аз се грижа за положението на държавата след моята смърт не по-малко, отколкото за сегашното й състояние.
|
|
[44] Haec igitur prima lex amicitiae sanciatur,
ut ab amicis honesta petamus, amicorum causa honesta faciamus, ne
exspectemus quidem, dum rogemur; studium semper adsit, cunctatio absit;
consilium vero dare audeamus libere. Plurimum in amicitia amicorum bene
suadentium valeat auctoritas, eaque et adhibeatur ad monendum non modo
aperte sed etiam acriter, si res postulabit, et adhibitae pareatur.
|
|
ХIII.44. Впрочем, нека се възприеме като най-главен закон в приятелството следното: да искаме от приятелите си само морални услуги, да указваме на приятелите си също такива услуги и да не чакаме дори да бъдем помолени за това. Желанието да услужим винаги трябва да бъде на лице, а бавене да няма; особено трябва да имаме смелостта да даваме откровено съвети. Нека да има най-голямо значение в приятелството авторитетът на благомислещите приятели. Той трябва да се използува, когато се изказват не само открити но и настойчиви предупреждения, ако обстоятелствата налагат; от друга страна, ние трябва да се подчиняваме на тоя авторитет.
|
|
[45] Nam quibusdam, quos audio sapientes habitos
in Graecia, placuisse opinor mirabilia quaedam (sed nihil est quod illi
non persequantur argutiis): partim fugiendas esse nimias amicitias, ne
necesse sit unum sollicitum esse pro pluribus; satis superque esse sibi
suarum cuique rerum, alienis nimis implicari molestum esse;
commodissimum esse quam laxissimas habenas habere amicitiae, quas vel
adducas, cum velis, vel remittas; caput enim esse ad beate vivendum
securitatem, qua frui non possit animus, si tamquam parturiat unus pro
pluribus.
|
|
45. Някои философи, които, както чувам, са били смятани в Гърция за мъдри, са изказали някаквиси - по мое разбиране - чудновати възгледи (но няма нещо, което гърците да не разясняват остроумно). Едни от тях смятат, че трябва да отбягваме искреното приятелство, за да не бъдем заставени да се грижим и за други хора. Всеки имал предостатъчно грижи за самия себе си и било обременително да се вмесва прекалено в чужди работи. Най-добре било да се държи приятелството в колкото се може по-свободни юзди, за да можеш по желание, ту да ги стягаш, ту да ги отпускаш. Най-главната предпоставка за един добър живот било душевното спокойствие, на което духът не би могъл да се наслаждава, ако някой се безпокои за неколцина.
|
|
[46] Alios autem dicere aiunt multo etiam
inhumanius (quem locum breviter paulo ante perstrinxi) praesidii
adiumentique causa, non benevolentiae neque caritatis, amicitias esse
expetendas; itaque, ut quisque minimum firmitatis haberet minimumque
virium, ita amicitias appetere maxime; ex eo fieri ut mulierculae magis
amicitiarum praesidia quaerant quam viri et inopes quam opulenti et
calamitosi quam ii qui putentur beati.
|
|
46. Други пък философи35 твърдят по един още по-груб начин (този въпрос аз зачекнах по-горе, но бегло36), че приятелството се желае заради закрилата и подкрепата, а не заради привързаността и обичта. И тъй, колкото по-малка устойчивост и сила притежава някой, толкова по-силно желаел приятелството. Тук се криела причината, гдето жените, слаби по природа, повече, отколкото мъжете, търсели закрилата на приятелството, бедните повече отколкото богатите, нещастните повече отколкото тези, които се смятат за щастливи.
|
|
[47] O praeclaram sapientiam! Solem enim e mundo
tollere videntur, qui amicitiam e vita tollunt, qua nihil a dis
immortalibus melius habemus, nihil iucundius. Quae est enim ista
securitas? Specie quidem blanda sed reapse multis locis repudianda.
Neque enim est consentaneum ullam honestam rem actionemve, ne
sollicitus sis, aut non suscipere aut susceptam deponere. Quod si curam
fugimus, virtus fugienda est, quae necesse est cum aliqua cura res sibi
contrarias aspernetur atque oderit, ut bonitas malitiam, temperantia
libidinem, ignaviam fortitudo; itaque videas rebus iniustis iustos
maxime dolere, imbellibus fortes, flagitiosis modestos. Ergo hoc
proprium est animi bene constituti, et laetari bonis rebus et dolere
contrariis.
|
|
47. Каква прекрасна мъдрост37! Действително, като че ли отнемат слънцето от света ония, които махват приятелството от живота, по-добър и по-приятен подарък от което безсмъртните богове не са ни дали. И какво е това душевно спокойствие? На глед то е, наистина, привлекателно, но всъщност трябва да го отбягваме по много съображения. Не е разумно само поради това, че не желаеш да бъдеш обезпокоен, да не започваш някое добро дело, или пък, след като си го започнал, да го изоставиш. Ако отбягваме грижата, ще трябва да отбягнем и добродетелта, защото тя по необходимост отклонява старателно от себе си и мрази противните нейни качества, като например добротата - лошавината, въздържанието - страстта, храбростта - страхливостта. Факт е, че на справедливите хора най-голяма болка причинява неправдата, на храбрите - малодушието, на въздържаните - извратеността. Следователно, съществен белег на хармонично развития дух е да се радва на доброто и да скърби за злото.
|
|
[48] Quam ob rem si cadit in sapientem animi
dolor, qui profecto cadit, nisi ex eius animo exstirpatam humanitatem
arbitramur, quae causa est cur amicitiam funditus tollamus e vita, ne
aliquas propter eam suscipiamus molestias? Quid enim interest motu
animi sublato non dico inter pecudem et hominem, sed inter hominem et
truncum aut saxum aut quidvis generis eiusdem? Neque enim sunt isti
audiendi qui virtutem duram et quasi ferream esse quandam volunt; quae
quidem est cum multis in rebus, tum in amicitia tenera atque
tractabilis, ut et bonis amici quasi diffundatur et incommodis
contrahatur. Quam ob rem angor iste, qui pro amico saepe capiendus est,
non tantum valet ut tollat e vita amicitiam, non plus quam ut virtutes,
quia non nullas curas et molestias adferunt, repudientur.
Cum autem contrahat amicitiam, ut supra dixi, si qua significatio
virtutis eluceat, ad quam se similis animus applicet et adiungat, id
cum contigit, amor exoriatur necesse est.
|
|
48. Щом като душата на мъдреца бива обзета от скръб поради изброените отрицателни прояви (а това наистина става, освен ако приемем, че от неговата душа е изкоренено всякакво човешко чувство), имаме ли някакво основание да премахнем съвършено приятелството от живота, само за да не се натъкнем поради него на някакви затруднения? Ако махнем душевните вълнения, каква разлика ще има - да не казвам между животното и човека, ами между човека и пъна или камъка, или пък каквото щете друго нещо от тоя род? Не трябва да даваме ухо на тези философи38, които твърдят, че добродетелта представлява нещо безчувствено и е направена едва ли не от стомана. Напротив, тя е, както в много други случаи, тъй и в приятелството, нежна и отзивчива, тъй щото, когато единият от приятелите е щастлив, сърцето на другия като че ли се отпуска и обратно - при нещастие се свива. Ето защо, страхът, който често пъти трябва да изпитваме за приятеля си, не е толкова силен, та да откъсне приятелството от живота, както добродетелите не се отхвърлят, затова че причиняват известни грижи и неприятности.
ХIV. Приятелство се свързва, както посочих по-горе39, ако проблесне някакъв признак на добродетел, към която да се присъедини крепко подобният характер. Щом като това стане, непременно ще се породи и обич.
|
|
[49] Quid enim tam absurdum quam delectari multis
inanimis rebus, ut honore, ut gloria, ut aedificio, ut vestitu cultuque
corporis, animante virtute praedito, eo qui vel amare vel, ut ita
dicam, redamare possit, non admodum delectari? Nihil est enim
remuneratione benevolentiae, nihil vicissitudine studiorum
officiorumque iucundius.
|
|
49. Има ли нещо по-глупаво от това: да се наслаждава някой на много суетни неща като напр. на почест, слава, на някаква си сграда, на дрехи и украса на тялото, а да не изпитва особено задоволство от присъствието на живо същество, надарено с добродетел, което е способно да обича и да бъде обичано? Няма нищо по-приятно от възнаградената привързаност и взаимната проява на симпатии и услуги.
|
|
[50] Quid, si illud etiam addimus, quod recte
addi potest, nihil esse quod ad se rem ullam tam alliciat et attrahat
quam ad amicitiam similitudo? concedetur profecto verum esse, ut bonos
boni diligant adsciscantque sibi quasi propinquitate coniunctos atque
natura. Nihil est enim appetentius similium sui nec rapacius quam
natura. Quam ob rem hoc quidem, Fanni et Scaevola, constet, ut opinor,
bonis inter bonos quasi necessariam benevolentiam, qui est amicitiae
fons a natura constitutus. Sed eadem bonitas etiam ad multitudinem
pertinet. Non enim est inhumana virtus neque immunis neque superba,
quae etiam populos universos tueri iisque optime consulere soleat; quod
non faceret profecto, si a caritate vulgi abhorreret.
|
|
50. А ако прибавим и това, което с право може да се притури, че нищо не примамва и не притегля към себе си тъй силно, както сходството в характерите, то ще трябва да се приеме за фактически вярно твърдението, че добрите хора обичат и привличат към себе си пак добри хора, като че ли са свързани помежду си с естествени роднински връзки. Няма по-силен взаимен стремеж от този на подобните и по-мощна притегателна сила от природата. Ето защо, Фаний и Сцевол, неоспорим факт е за мен това, че привързаността у добрите хора е, тъй да се каже, нещо необходимо и представя включеният в природата извор на приятелството. Но добротата е присъща и на по-широк кръг хора. Добродетелта не е мизантропка, нито пък не услужлива или надменна: тя обхваща дори цели народи и се грижи превъзходно за тях, което, естествено, не би сторила, ако да не беше склонна към общочовешка любов.
|
|
[51] Atque etiam mihi quidem videntur, qui
utilitatum causa fingunt amicitias, amabilissimum nodum amicitiae
tollere. Non enim tam utilitas parta per amicum quam amici amor ipse
delectat, tumque illud fit, quod ab amico est profectum, iucundum, si
cum studio est profectum; tantumque abest, ut amicitiae propter
indigentiam colantur, ut ii qui opibus et copiis maximeque virtute, in
qua plurimum est praesidii, minime alterius indigeant, liberalissimi
sint et beneficentissimi. Atque haud sciam an ne opus sit quidem nihil
umquam omnino deesse amicis. Ubi enim studia nostra viguissent, si
numquam consilio, numquam opera nostra nec domi nec militiae Scipio
eguisset? Non igitur utilitatem amicitia, sed utilitas amicitiam secuta
est.
|
|
51. Нещо повече: мен се струва, че най-нежната връзка на приятелството се пренебрегва от ония, които си въобразяват, че то е продиктувано от ползата. Материалните изгоди, които сме получили от приятелството, не ни радват толкова, колкото самата приятелска обич. Всичко, което произтича от приятеля, ни доставя наслада само тогава, когато е резултат на негови лични симпатии. Съвсем не е вярно, че приятелските връзки се поддържат поради нуждата от подкрепа, защото най-щедри и благодетелни са именно ония, които не се нуждаят от никого благодарение на своята мощ, материални средства и особено поради добродетелта си, която представя най-силната закрила. Пък и надали е желателно да не липсва на приятеля никога нищо. Къде биха се проявили тогава в най-широк мащаб моите лични симпатии, ако Сципион40 не би имал нужда от моя съвет и подкрепа нито в мирно, нито във военно време? И тъй, ползата, която извличаме от приятелството, не е причина, а резултат на приятелските отношения.
|
|
[52] Non ergo erunt homines deliciis diffluentes
audiendi, si quando de amicitia, quam nec usu nec ratione habent
cognitam, disputabunt. Nam quis est, pro deorum fidem atque hominum!
qui velit, ut neque diligat quemquam nec ipse ab ullo diligatur,
circumfluere omnibus copiis atque in omnium rerum abundantia vivere?
Haec enim est tyrannorum vita nimirum, in qua nulla fides, nulla
caritas, nulla stabilis benevolentiae potest esse fiducia, omnia semper
suspecta atque sollicita, nullus locus amicitiae.
|
|
ХV.52. Не трябва да слушаме хора, които тънат в разкош, да ни говорят някога за приятелството, защото те не го познават ни то практически, нито теоретически. Но кажете ми, за Бога, кой би желал да бъде заобиколен от всякакъв разкош и да живее задоволен изобилно във всяко отношение, при условие, че няма да обича никого, а и сам той да не бъде обичан? Такъв е животът на тираните. Тук не може да става дума за никаква вяра, обич и доверие в постоянна привързаност; всичко се подхвърля на подозрение, всичко задава грижи, и няма никакво място за приятелството.
|
|
[53] Quis enim aut eum diligat quem metuat, aut
eum a quo se metui putet? Coluntur tamen simulatione dumtaxat ad
tempus. Quod si forte, ut fit plerumque, ceciderunt, tum intellegitur
quam fuerint inopes amicorum. Quod Tarquinium dixisse ferunt, tum
exsulantem se intellexisse quos fidos amicos habuisset, quos infidos,
cum iam neutris gratiam referre posset.
|
|
53. И наистина, кой би могъл да обича онзи човек, от когото се страхува, или пък на когото смята, че вдъхва страх? Все пак на такива хора се указва уважение, разбира се привидно и то само за известно време. Но ако те случайно се сгромолясат, както става обикновено, тогава се познава, колко бедни са били откъм приятели. Тъй напр. Тарквиний бил казал, както се разправя, че едвам в изгнаничеството си схванал, кои приятели са му били верни и кои не, но тогава не е бил вече в състояние да се отблагодари никому.
|
|
[54] Quamquam miror, illa superbia et
importunitate si quemquam amicum habere potuit. Atque ut huius, quem
dixi, mores veros amicos parare non potuerunt, sic multorum opes
praepotentium excludunt amicitias fideles. Non enim solum ipsa Fortuna
caeca est sed eos etiam plerumque efficit caecos quos complexa est;
itaque efferuntur fere fastidio et contumacia nec quicquam insipiente
fortunato intolerabilius fieri potest. Atque hoc quidem videre licet,
eos qui antea commodis fuerint moribus, imperio, potestate, prosperis
rebus immutari, sperni ab iis veteres amicitias, indulgeri novis.
|
|
54. Впрочем, на мен се вижда чудно, как е могъл той да има приятели, като имам предвид неговата надменност и суровост. Както Тарквиний, за когото до сега говорих, не е могъл да си припечели никакъв верен приятел поради лошия си характер, тъй също и могъществото на мнозина силни на деня изключва всякакво искрено приятелство. Щастието е не само сляпо, но прави обикновено слепи и онези хора, които приема в прегръдките си. Ето защо, в повечето случаи те стават прекалено високомерни и своенравни, а няма нищо по-непоносимо от глупавия щастливец. Ние често се натъкваме на хора, които отначало са били любезни, а в последствие са се изменяли, щом като са се домогвали до някой висш пост, като военни или цивилни лица, или пък са зарегистрирали особени успехи.
|
|
[55] Quid autem stultius quam, cum plurimum
copiis, facultatibus, opibus possint, cetera parare, quae parantur
pecunia, equos, famulos, vestem egregiam, vasa pretiosa, amicos non
parare, optimam et pulcherrimam vitae, ut ita dicam, supellectilem?
etenim cetera cum parant, cui parent, nesciunt, nec cuius causa
laborent (eius enim est istorum quidque, qui vicit viribus),
amicitiarum sua cuique permanet stabilis et certa possessio; ut,
etiamsi illa maneant, quae sunt quasi dona Fortunae, tamen vita inculta
et deserta ab amicis non possit esse iucunda. Sed haec hactenus.
|
|
55. Има ли нещо по-глупаво от това: някой, който притежава огромно богатство и мощ, си набавя всичко, което може да се купи с пари - коне, слуги, прекрасни дрехи, скъпоценни съдове, а не си припечелва приятели, които са най-доброто и най-красиво съкровище в живота, ако мога тъй да се изразя? Когато този човек си купува споменатите неща, той не знае, за кого ги взема и за кого се труди, защото всеки един, който го превъзхожда със своите материални средства, може да влезне в притежание на същите тези вещи. Напротив, приятелството е лично притежание, при това дълготрайно, и сигурно. Дори ако биха се запазили за по-дълго време ония блага, които са един вид подарък за щастието, все пак нашият живот не би могъл да бъде приятен, ако не е украсен и обкръжен от приятели. Но стига по този въпрос!
|
|
[56] Constituendi autem sunt qui sint in amicitia
fines et quasi termini diligendi. De quibus tres video sententias
ferri, quarum nullam probo, unam, ut eodem modo erga amicum adfecti
simus, quo erga nosmet ipsos, alteram, ut nostra in amicos benevolentia
illorum erga nos benevolentiae pariter aequaliterque respondeat,
tertiam, ut, quanti quisque se ipse facit, tanti fiat ab amicis.
|
|
ХVI.56. Сега трябва да определим, кои са границите и тъй да се каже, граничните указатели на обичта в приятелството. По този въпрос има, доколкото знам, три мнения, от които аз не одобрявам нито едно. Първото мнение е, че ние трябва да храним към приятеля си същите чувства, каквито проявяваме към самите нас; второто: нашата привързаност към приятелите ни трябва да съответствува напълно по сила и естество на тяхната привързаност към нас; третото: каквато преценка има всеки един за себе си, тъй да се цени и от приятелите.
|
|
[57] Harum trium sententiarum nulli prorsus
assentior. Nec enim illa prima vera est, ut, quem ad modum in se
quisque sit, sic in amicum sit animatus. Quam multa enim, quae nostra
causa numquam faceremus, facimus causa amicorum! precari ab indigno,
supplicare, tum acerbius in aliquem invehi insectarique vehementius,
quae in nostris rebus non satis honeste, in amicorum fiunt
honestissime; multaeque res sunt in quibus de suis commodis viri boni
multa detrahunt detrahique patiuntur, ut iis amici potius quam ipsi
fruantur.
|
|
57. Аз не се съгласявам с нито един от тези три възгледи. Не е прав първият възглед, според който всеки един в своите отношения към приятеля си трябва да се въодушевява от същите чувства, които ни вълнуват, когато имаме за обект самите нас. Колко често ние вършим заради приятелите си постъпки, които никога не бихме сторили за себе си, например: да молим някой недостоен човек и при това най-покорно, или пък да се нахвърляме безогледно върху някого и да го преследваме ожесточено. Ако в тези наши действия прозираше личен интерес, те биха изглеждали не особено почтени, но те са най-почтени, щом като се отнасят до приятелите ни. Има и много други случаи, когато добри мъже се отказват от много облаги и ги отстъпват на приятелите си, за да ги използуват вместо тях.
|
|
[58] Altera sententia est, quae definit amicitiam
paribus officiis ac voluntatibus. Hoc quidem est nimis exigue et
exiliter ad calculos vocare amicitiam, ut par sit ratio acceptorum et
datorum. Divitior mihi et affluentior videtur esse vera amicitia nec
observare restricte, ne plus reddat quam acceperit; neque enim verendum
est, ne quid excidat, aut ne quid in terram defluat, aut ne plus aequo
quid in amicitiam congeratur.
|
|
58. Вторият възглед слага границите на приятелството в еднаквостта на проявяваните услуги и симпатии. Но това би значило да сведем приятелството към една тънка и дребнава сметка, тъй щото равносметката на прихода и разхода да бъде точна. Според мен истинското приятелство е по-богато и по-съдържателно; то не държи точна сметка, да не би да даде повече, отколкото е получило. Не трябва да се страхуваме, че ще се изгуби нещо, или ще се излее на земята, или че може да се отдаде на приятелството нещо повече от дължимото.
|
|
[59] Tertius vero ille finis deterrimus, ut,
quanti quisque se ipse faciat, tanti fiat ab amicis. Saepe enim in
quibusdam aut animus abiectior est aut spes amplificandae fortunae
fractior. Non est igitur amici talem esse in eum qualis ille in se est,
sed potius eniti et efficere ut amici iacentem animum excitet
inducatque in spem cogitationemque meliorem. Alius igitur finis verae
amicitiae constituendus est, si prius, quid maxime reprehendere Scipio
solitus sit, dixero. Negabat ullam vocem inimiciorem amicitiae potuisse
reperiri quam eius, qui dixisset ita amare oportere, ut si aliquando
esset osurus; nec vero se adduci posse, ut hoc, quem ad modum
putaretur, a Biante esse dictum crederet, qui sapiens habitus esset
unus e septem; impuri cuiusdam aut ambitiosi aut omnia ad suam
potentiam revocantis esse sententiam. Quonam enim modo quisquam amicus
esse poterit ei, cui se putabit inimicum esse posse? quin etiam necesse
erit cupere et optare, ut quam saepissime peccet amicus, quo plures det
sibi tamquam ansas ad reprehendendum; rursum autem recte factis
commodisque amicorum necesse erit angi, dolere, invidere.
|
|
59. Най-неоснователен е третият възглед, според който всеки човек трябва да се цени от приятелите си тъй, както сам той цени себе си. Често пъти куражът у някои хора е сломен, и надеждата за подобрение на материалното им състояние е много слаба. Към тях приятелят не трябва да се покаже такъв, каквито са те по отношение на себе си, напротив, е длъжен да употреби всички усилия, за да повдигне отпадналия им дух и да им вдъхне надежди и мисли за по-добро бъдеще. Следователно, трябва да се определи друга граница на истинското приятелство. Но преди това аз ще ви кажа, кое нещо Сципион обикновено осъждаше най-остро. Той твърдеше, че не може да се намери израз по-несъвместим с понятието "приятелство" от следния: "Ние трябва да обичаме тъй, като че ли някога ще мразим обекта на нашата обич". Нищо не можеше да го убеди, че тази мисъл е била изказана, както предполагаха някои от Биант, който се е числил между седемте мъдреци. Според Сципион, това ще да е било мнение на някой порочен, амбициозен или властолюбив човек. И наистина, как би могъл някой да бъде приятел на известна личност, ако е убеден, че в последствие ще я намрази? Напротив, той дори ще трябва да желае, щото приятелят му да греши по-възможност по-често, за да бъдат основателни упреците, които би му отправил. От друга страна, би трябвало да изпитва мъка, досада и ненавист, когато приятелят върши благородни постъпки или е щастлив.
|
|
[60] Quare hoc quidem praeceptum, cuiuscumque
est, ad tollendam amicitiam valet; illud potius praecipiendum fuit, ut
eam diligentiam adhiberemus in amicitiis comparandis, ut ne quando
amare inciperemus eum, quem aliquando odisse possemus. Quin etiam si
minus felices in diligendo fuissemus, ferendum id Scipio potius quam
inimicitiarum tempus cogitandum putabat.
|
|
60. Явно е, че посоченото по-горе предписание, независимо от кого произхожда, е в състояние да унищожи приятелството. Обратно, трябва да се препоръчва да бъдем много внимателни при избор на приятели, за да не обикнем някого, когото бихме могли в бъдеще на намразим. Но дори и да не сполучим много в избора си, все пак за предпочитане е, според Сципион, да понесем тази неприятност, отколкото да мислим за възможните враждебни отношения.
|
|
[61] His igitur finibus utendum arbitror, ut, cum
emendati mores amicorum sint, tum sit inter eos omnium rerum,
consiliorum, voluntatum sine ulla exceptione communitas, ut, etiamsi
qua fortuna acciderit ut minus iustae amicorum voluntates adiuvandae
sint, in quibus eorum aut caput agatur aut fama, declinandum de via
sit, modo ne summa turpitudo sequatur; est enim quatenus amicitiae dari
venia possit. Nec vero neglegenda est fama nec mediocre telum ad res
gerendas existimare oportet benevolentiam civium; quam blanditiis et
assentando colligere turpe est; virtus, quam sequitur caritas, minime
repudianda est.
|
|
ХVII.61. Аз мисля, че трябва да се спазват следните граници: Щом характерите на приятелите са безупречни, между тях трябва да съществува безусловно една общност във всички въпроси, планове и волеви прояви дотам, че ако се случи по някое повеление на съдбата да е необходимо да бъдат подкрепени известни не съвсем справедливи желания на единия от приятелите, при които се касае за неговото положение в обществото или за доброто му име, то да се направи едно отклонение от правия път, стига само тази постъпка да не води към голям позор; защото някои постъпки, извършени заради приятеля, могат да се извинят. Не трябва да се гледа с пренебрежение на доброто име; от друга страна пък, благосклонното държане на съгражданите е твърде добро средство за поощрение на обществената дейност. Унизително е да се добереш до това средство с ласкателство и угодничество. Не трябва, обаче, ни най-малко да се отблъсква добродетелта, като последствие от която се явява обичта.
|
|
[62] Sed (saepe enim redeo ad Scipionem, cuius
omnis sermo erat de amicitia) querebatur, quod omnibus in rebus homines
diligentiores essent; capras et oves quot quisque haberet, dicere
posse, amicos quot haberet, non posse dicere et in illis quidem
parandis adhibere curam, in amicis eligendis neglegentis esse nec
habere quasi signa quaedam et notas, quibus eos qui ad amicitias essent
idonei, iudicarent. Sunt igitur firmi et stabiles et constantes
eligendi; cuius generis est magna penuria. Et iudicare difficile est
sane nisi expertum; experiendum autem est in ipsa amicitia. Ita
praecurrit amicitia iudicium tollitque experiendi potestatem.
|
|
62. Но Сципион се оплакваше (аз често се позовавам на него, понеже той при всеки удобен случай зачекваше тая тема), че хората проявяват във всички други работи по-голямо усърдие, отколкото в приятелството. Всеки може да ти каже, колко кози и овци притежава, но не е в състояние да определи числото на приятелите си. Много хора полагат особени грижи, когато си набавят добитък, а са небрежни при избора на приятели и не познават никакви отличителни знаци, по които биха могли да преценят, кой е достоен за приятел. За приятели трябва да се избират хора с непоколебим, постоянен и твърд характер, от каквито се чувствува голяма липса. Безспорно, трудно е да се произнесем за някого, преди да сме го изучили, а можем да го изучим само тогава, когато сме станали приятели. По такъв начин приятелството предхожда преценката и отнема възможността за опознаване.
|
|
[63] Est igitur prudentis sustinere ut cursum,
sic impetum benevolentiae, quo utamur quasi equis temptatis, sic
amicitia ex aliqua parte periclitatis moribus amicorum. Quidam saepe in
parva pecunia perspiciuntur quam sint leves, quidam autem, quos parva
movere non potuit, cognoscuntur in magna. Sin vero erunt aliqui reperti
qui pecuniam praeferre amicitiae sordidum existiment, ubi eos
inveniemus, qui honores, magistratus, imperia, potestates, opes
amicitiae non anteponant, ut, cum ex altera parte proposita haec sint,
ex altera ius amicitiae, non multo illa malint? Imbecilla enim est
natura ad contemnendam potentiam; quam etiamsi neglecta amicitia
consecuti sint, obscuratum iri arbitrantur, quia non sine magna causa
sit neglecta amicitia.
|
|
63. Благоразумието налага да въздържаме буйния устрем на привързаността, тъй като се възпира движещата се колесница. След като сме опознали до известна степен характерите на приятелите си през време на приятелските ни отношения, ние ще можем да ги използуваме, както се използуват изпитани коне. Лекомислието на някои хора често проличава дори в такива случаи, когато се касае за някаква си дребна сума пари. Други пък, които не се повлияват от малки суми, се очертават добре при по-едри сделки. Но ако все пак бихме могли да намерим отделни личности, които смятат, че е гнусно да се предпочитат пари пред приятелството, къде ще намерим такива, които не поставят по-горе от приятелството почести, висши длъжности, ръководни постове, сила мощ? И ако им бъдат предложени от една страна всички тия неща, а от друга - правото на приятелството, нима биха се поколебали да предпочетат явно първите? Нашата природа, е, наистина, твърде слаба, за да може да презре могъществото. Щом като някои са се домогнали до него, дори ако за това е било необходимо да пренебрегнат приятелските си задължения, те мислят, че стореният от тях грях ще бъде забравен, защото са имали основателни мотиви да подценят приятелството.
|
|
[64] Itaque verae amicitiae difficillime
reperiuntur in iis qui in honoribus reque publica versantur; ubi enim
istum invenias qui honorem amici anteponat suo? Quid? haec ut omittam,
quam graves, quam difficiles plerisque videntur calamitatuam
societates! ad quas non est facile inventu qui descendant. Quamquam
Ennius recte:
Amicus certus in re incerta cernitur,
tamen haec duo levitatis et infirmitatis plerosque convincunt, aut
si in bonis rebus contemnunt aut in malis deserunt. Qui igitur utraque
in re gravem, constantem, stabilem se in amicitia praestiterit, hunc ex
maxime raro genere hominum iudicare debemus et paene divino.
|
|
64. Много редки са случаите на истинско приятелство у хора, които заемат някоя почетна длъжност, или пък взимат активно участие в политическия живот. Къде би могъл да намериш човек, който би предпочел да бъде обсипан с почести приятеля му вместо него? Но нека да не говоря повече по тоя въпрос. Ами колко обременително, колко трудно се струва на мнозина да вземат присърце нещастията на другите? Малцина са онези, които биха могли да изпълнят добре този роля. Впрочем, Ений има право, като казва:
"Сигурният приятел се познава в нещастие".
Обаче, болшинството хора проявяват своето лекомислие и мекушавост в следните два случая: било че ненавиждат приятеля си, когато е щастлив, било че го изоставят, когато е нещастен. Този човек, който се е показал и в двата случая твърд, постоянен и непоколебим като приятел, заслужава да бъде причислен от нас към твърде редките, и бих казал, от божествен произход хора.
|
|
[65] Firmamentum autem stabilitatis
constantiaeque eius, quam in amicitia quaerimus, fides est; nihil est
enim stabile quod infidum est. Simplicem praeterea et communem et
consentientem, id est qui rebus isdem moveatur, eligi par est, quae
omnia pertinent ad fidelitatem; neque enim fidum potest esse multiplex
ingenium et tortuosum, neque vero, qui non isdem rebus movetur
naturaque consentit, aut fidus aut stabilis potest esse. Addendum eodem
est, ut ne criminibus aut inferendis delectetur aut credat oblatis,
quae pertinent omnia ad eam, quam iam dudum tracto, constantiam. Ita
fit verum illud, quod initio dixi, amicitiam nisi inter bonos esse non
posse. Est enim boni viri, quem eundem sapientem licet dicere, haec duo
tenere in amicitia: primum ne quid fictum sit neve simulatum; aperte
enim vel odisse magis ingenui est quam fronte occultare sententiam;
deinde non solum ab aliquo allatas criminationes repellere, sed ne
ipsum quidem esse suspiciosum, semper aliquid existimantem ab amico
esse violatum.
|
|
ХVIII.65. Подпора на тази непоколебимост и постоянство, които търсим в приятелството, е верността. Няма непоколебимост там, където няма вярност. Освен това за приятел трябва да избираме човек, който е откровен, общителен и едномислещ, т.е. еднакво податлив на външните възбуди. Всички тия качества са основни съставни елементи на верността. Както не може да бъде верен този, който притежава гъвкав и променчив характер, тъй също не може да се сметне за верен и постоянен и онзи, който не се вълнува от същите неща, които правят и на нас впечатление, и не ни е сроден по природа. Тук трябва да се прибави още едно изискване: Нашият избраник не бива да изпитва удоволствие, като ни обвинява в някаква постъпка, а също не трябва да вярва на обвинения, произхождащи от другиго. Всичко това се свежда към постоянството, за което по-горе говорих. По такъв начин се оправдава мисълта, която изказах в началото на настоящата си беседа: приятелството може да съществува само между добри хора. Дълг се налага на добрия мъж - когото можем да наречем и "мъдър"41 - да се придържа в приятелството към следните два принципа: първо - да отбягва всичко престорено и лицемерно, защото дори да мразиш някого открито е по-благородно, отколкото да прикриваш своите чувства под фалшивия израз на лицето си, и второ - не само да отстранява всякакви обвинения, отправени от други лица, но и сам той не трябва да бъде подозрителен и винаги да смята, че неговият приятел е нарушил някое от приятелските си задължения.
|
|
[66] Accedat huc suavitas quaedam oportet
sermonum atque morum, haudquaquam mediocre condimentum amicitiae.
Tristitia autem et in omni re severitas habet illa quidem gravitatem,
sed amicitia remissior esse debet et liberior et dulcior et ad omnem
comitatem facilitatemque proclivior.
|
|
66. Към това нека да се присъедини и известна любезност в разговорите и във всички външни прояви - нещо, което подслажда в голяма степен приятелството. Безспорно, мрачната и винаги сериозна външност придава на човека известна тежест. Но в приятелството трябва да има по-голяма непринуденост, свобода и нежност, за да се открие пътя за всякаква дружелюбност и услужливост.
|
|
[67] Exsistit autem hoc loco quaedam quaestio
subdifficilis, num quando amici novi, digni amicitia, veteribus sint
anteponendi, ut equis vetulis teneros anteponere solemus. Indigna
homine dubitatio! Non enim debent esse amicitiarum sicut aliarum rerum
satietates; veterrima quaeque, ut ea vina, quae vetustatem ferunt, esse
debet suavissima; verumque illud est, quod dicitur, multos modios salis
simul edendos esse, ut amicitiae munus expletum sit.
|
|
ХIХ.67. Тук изпъква друг един труден въпрос: дали понякога не са за предпочитане нови приятели, достойни за приятелство, пред старите, както ние обикновено предпочитаме млади коне пред старите. Недостойно е за човек подобно колебание! Преди всичко в приятелството не трябва да настъпва такова насищане, каквото идва в други случаи. Колкото по-старо е приятелството, толкова по-скъпо е то, както са по-вкусни ония вина, които могат да се запазят по-дълго време. Права е поговорката42: "Трябва по-рано да изядеш много крини сол, за да станеш годен за приятел".
|
|
[68] Novitates autem si spem adferunt, ut tamquam
in herbis non fallacibus fructus appareat, non sunt illae quidem
repudiandae, vetustas tamen suo loco conservanda; maxima est enim vis
vetustatis et consuetudinis. Quin in ipso equo, cuius modo feci
mentionem, si nulla res impediat, nemo est, quin eo, quo consuevit,
libentius utatur quam intractato et novo. Nec vero in hoc quod est
animal, sed in iis etiam quae sunt inanima, consuetudo valet, cum locis
ipsis delectemur, montuosis etiam et silvestribus, in quibus diutius
commorati sumus.
|
|
68. Естествено, не трябва да отбягваме и нови приятели, ако са надеждни; и младите житни стъбълца не мамят, а дават по-късно плод. Но все пак старото приятелство трябва да запази своето място, защото силата на старостта и навика е твърде голяма. Пък дори и при избор на кон, за което преди малко стана дума, ние виждаме, че, ако няма други пречки, всеки ще предпочете да се ползува от тоя кон, с който е свикнал, отколкото да има на разположение необучен кон. Не само при живите същества, но дори и в неодушевената природа навикът запазва своята сила, тъй щото ние се наслаждаваме дори на планински и гористи места, ако сме прекарали по-дълго време там43.
|
|
[69] Sed maximum est in amicitia parem esse
inferiori. Saepe enim excellentiae quaedam sunt, qualis erat Scipionis
in nostro, ut ita dicam, grege. Numquam se ille Philo, numquam Rupilio,
numquam Mummio anteposuit, numquam inferioris ordinis amicis, Q. vero
Maximum fratrem, egregium virum omnino, sibi nequaquam parem, quod is
anteibat aetate, tamquam superiorem colebat suosque omnes per se posse
esse ampliores volebat.
|
|
69. От много голямо значение в приятелството е да се приравни по-издигнатият към по-нискостоящия. Често пъти има по някоя личност, която изпъква над другите, какъвто бе Сципион в нашата компания. Той никога не изявяваше претенции, че стои по-горе от Фил, Рупилий, Мумий и от други някои свои приятели, които бяха с още по-малки способности. На брат си Квинт Максим, който наистина беше отличен мъж, но не можеше ни най-малко да се сравнява с него, той отдаваше уважение като на по-горестоящ, тъй като Квинт беше по-стар. Въобще, Сципион желаеше да издигне чрез себе си всички свои близки хора.
|
|
[70] Quod faciendum imitandumque est omnibus, ut,
si quam praestantiam virtutis, ingenii, fortunae consecuti sint,
impertiant ea suis communicentque cum proximis, ut, si parentibus nati
sint humilibus, si propinquos habeant imbecilliore vel animo vel
fortuna, eorum augeant opes eisque honori sint et dignitati. Ut in
fabulis, qui aliquamdiu propter ignorationem stirpis et generis in
famulatu fuerunt, cum cogniti sunt et aut deorum aut regum filii
inventi, retinent tamen caritatem in pastores, quos patres multos annos
esse duxerunt. Quod est multo profecto magis in veris patribus
certisque faciendum. Fructus enim ingenii et virtutis omnisque
praestantiae tum maximus capitur, cum in proximum quemque confertur.
|
|
70. Това нещо трябва да се върши и подражава от всички. Достигне ли някой известно превъзходство над другите по добродетел, духовно развитие или материално състояние, той трябва да го направи достояние на своите близки и го сподели с най-скъпите за него същества: ако произхожда от прости родители, или има роднини било с по-слаб интелект, било по-бедни, да подобри лошото им материално положение и да им помогне да се доберат до почести и уважение. Подобни случаи срещаме и в легендите44. Понякога известни личности са служели като слуги, понеже околните хора не са знаели тяхната истинска фамилия и произход. Когато в последствие се е откривало, че са синове на богове или царе, те продължавали да обичат овчарите, които дълго време са смятали за свои бащи. Естествено, това трябва да се върши в много по-голямо степен спрямо истинските и сигурни бащи. Духовната мощ, добродетелта и всяко превъзходство донасят най-обилен плод тогава, когато са споделени с най-близките хора.
|
|
[71] Ut igitur ii qui sunt in amicitiae
coniunctionisque necessitudine superiores, exaequare se cum
inferioribus debent, sic inferiores non dolere se a suis aut ingenio
aut fortuna aut dignitate superari. Quorum plerique aut queruntur
semper aliquid aut etiam exprobrant, eoque magis, si habere se putant,
quod officiose et amice et cum labore aliquo suo factum queant dicere.
Odiosum sane genus hominum officia exprobrantium; quae meminisse debet
is in quem conlata sunt, non commemorare, qui contulit.
|
|
ХХ.71. Значи, както тези, които стоят по-горе от другите в тесния кръг от приятели и роднини, трябва да се приравнят напълно към по-нискостоящите, тъй и последните не бива да се чувствуват засегнати, ако техни близки ги превъзхождат със своите духовни сили, богатство или почести. За съжаление, мнозина от тях винаги ще намерят причини за оплакване и дори ще отправят уперци, особено когато мислят, че могат да приведат случаи, в които те са се показвали услужливи, действували са като приятели и са употребявали не малко собствен труд. Колко омразни са, наистина, тоя род хора, които, след като са направили някому услуга, не престават да му натякват това! Всъщност, за сторените услуги трябва да си спомня само този, комуто са били указани, а не трябва да се припомнят от оня, който ги е извършил.
|
|
[72] Quam ob rem ut ii qui superiores sunt
submittere se debent in amicitia, sic quodam modo inferiores extollere.
Sunt enim quidam qui molestas amicitias faciunt, cum ipsi se contemni
putant; quod non fere contingit nisi iis qui etiam contemnendos se
arbitrantur; qui hac opinione non modo verbis sed etiam opere levandi
sunt.
|
|
72. И тъй, в приятелството по-способните трябва се само да слезнат до по-нискостоящите, но и да ги възвисят до себе си по някакъв начин. Мнозина сами си правят приятелството досадно, като се смятат за пренебрегнати. В това отношение най-оправдани са обикновено опасенията на ония, които са убедени, че действително заслужават пренебрежение. На такива хора трябва да се въздействува не само с думи, но и с дела45.
|
|
[73] Tantum autem cuique tribuendum, primum
quantum ipse efficere possis, deinde etiam quantum ille quem diligas
atque adiuves, sustinere. Non enim neque tu possis, quamvis excellas,
omnes tuos ad honores amplissimos perducere, ut Scipio P. Rupilium
potuit consulem efficere, fratrem eius L. non potuit. Quod si etiam
possis quidvis deferre ad alterum, videndum est tamen, quid ille possit
sustinere.
|
|
73. Прави всекиму такива услуги, които са по силите ти и освен това могат да допринесат полза на човека, към когото е насочена твоята обич и подкрепа. Колкото и голямо да е твоето влияние, ти не ще успееш да настаниш всичките си близки хора на най-висшите длъжности. Тъй и Сципион успя да направи Публий Рупилий консул, но не можа да настани неговия брат. Но дори и да си в състояние да доставиш всичко на близкия си, имай винаги предвид, какво той може да понесе.
|
|
[74] Omnino amicitiae corroboratis iam
confirmatisque et ingeniis et aetatibus iudicandae sunt, nec si qui
ineunte aetate venandi aut pilae studiosi fuerunt, eos habere
necessarios quos tum eodem studio praeditos dilexerunt. Isto enim modo
nutrices et paedagogi iure vetustatis plurimum benevolentiae
postulabunt; qui neglegendi quidem non sunt sed alio quodam modo
aestimandi. Aliter amicitiae stabiles permanere non possunt. Dispares
enim mores disparia studia sequuntur, quorum dissimilitudo dissociat
amicitias; nec ob aliam causam ullam boni improbis, improbi bonis amici
esse non possunt, nisi quod tanta est inter eos, quanta maxima potest
esse, morum studiorumque distantia.
|
|
74. Въобще за приятелство може да става дума чак тогава, когато характерите, благодарение на зрялата възраст, са вече заякнали и закрепнали. Ако някой на младини е бил любител на лов или на топка, той не трябва непременно да се счита и по-късно обвързан с приятелски задължения към ония, които тогава е обичал, защото и те са били овладени от същата страст. Иначе дойките и възпитателите на деца биха изявили на същото основание най-големи претенции за привързаност, като се позовават на старите си връзки. Впрочем, и тия хора не трябва да се пренебрегнат; и на тях трябва да се даде някакво отличие, само че по-друго. - В противен случай46 не може да има трайно приятелство, защото различието на характерите обуславя и различни склонности, а те разединяват приятелите. Фактът, че добрите хора не могат да бъдат приятели на лошите и обратно, няма в основата си никаква друга причина, освен тази, че между едните и другите съществува извънредно голямо различие в характери и склонности, по-голямо от което не е мислимо.
|
|
[75] Recte etiam praecipi potest in amicitiis, ne
intemperata quaedam benevolentia, quod persaepe fit, impediat magnas
utilitates amicorum. Nec enim, ut ad fabulas redeam, Troiam Neoptolemus
capere potuisset, si Lycomedem, apud quem erat educatus, multis cum
lacrimis iter suum impedientem audire voluisset. Et saepe incidunt
magnae res, ut discedendum sit ab amicis; quas qui impedire vult, quod
desiderium non facile ferat, is et infirmus est mollisque natura et ob
eam ipsam causam in amicitia parum iustus.
|
|
75. С право може дори да се препоръча в приятелството да не указваме на приятелите си прекалена привързаност (нещо, което често се случва), понеже тя би могла да накърни техните съществени интереси. Тъй напр. Неоптолем47 (нека да се върна отново към преданието) не щеше да превземе Троя, ако беше отстъпил на настоятелните молби на своя възпитател Ликомед, който, проливайки изобилни сълзи, е искал да го отклони от похода. Често пъти важни обстоятелства ни налагат да скъсаме връзките с приятелите си. Този, който се стреми да отстрани причините, които предизвикват разрива, понеже не би могъл да се раздели лесно със своя приятел, е слаб и малодушен по природа, а това е вече достатъчно основание, за да не го смятаме напълно подходящ за приятел.
|
|
[76] Atque in omni re considerandum est et quid postules ab amico et quid patiare a te impetrari.
Est etiam quaedam calamitas in amicitiis dimittendis non numquam
necessaria; iam enim a sapientium familiaritatibus ad vulgares
amicitias oratio nostra delabitur. Erumpunt saepe vitia amicorum tum in
ipsos amicos, tum in alienos, quorum tamen ad amicos redundet infamia.
Tales igitur amicitiae sunt remissione usus eluendae et, ut Catonem
dicere audivi, dissuendae magis quam discindendae, nisi quaedam admodum
intolerabilis iniuria exarserit, ut neque rectum neque honestum sit nec
fieri possit, ut non statim alienatio disiunctioque faciunda sit.
|
|
76. Във всеки отделен случай ние трябва да обмисляме, какво можем да изискваме от приятеля си и кое негово желание сме длъжни да удовлетворим.
ХХI. понякога се явява като неизбежно зло скъсването на приятелските връзки. Тук вече аз нямам предвид оная възвишена привързаност, която съществува между мъдреците, а ще се задоволя да разгледам приятелството на обикновените хора. В много случаи недостатъците на някои приятели изпъкват на лице. Тези недостатъци излагат или останалите приятели, или пък други хора; и в двата случая укорът пада върху приятелите на провинилите се. Такова приятелство трябва да се развали чрез постепенно намаляване на общуването: приятелските връзки ще трябва по-скоро да се разплетат, а не да бъдат скъсани. И Катон, доколкото си спомням, се е изказвал в такъв смисъл. Не трябва да се действува по такъв начин, само ако това би предизвикало разразяването на някоя крайно непоносима болка. Тогава не би било нито справедливо, нито почтено, нито пък въобще възможно да се постъпи другояче, освен да се пристъпи веднага към отчуждаване и раздяла.
|
|
[77] Sin autem aut morum aut studiorum commutatio
quaedam, ut fieri solet, facta erit aut in rei publicae partibus
dissensio intercesserit (loquor enim iam, ut paulo ante dixi, non de
sapientium sed de communibus amicitiis), cavendum erit, ne non solum
amicitiae depositae, sed etiam inimicitiae susceptae videantur. Nihil
est enim turpius quam cum eo bellum gerere quocum familiariter vixeris.
Ab amicitia Q. Pompei meo nomine se removerat, ut scitis, Scipio;
propter dissensionem autem, quae erat in re publica, alienatus est a
collega nostro Metello; utrumque egit graviter, auctoritate et
offensione animi non acerba.
|
|
77. Ако ли настъпи някоя промяна в характерите или наклонностите (нещо, което често става), или се появи известно неразбирателство в политическия партиен живот (както казах малко по-горе, аз говоря сега за приятелството на обикновените хора, не и за това между мъдреците), приятелите ще трябва да се предпазват, да не би да проличи, че не само е развалено приятелството, но дори е припечелена вражда. Няма по-осъдително нещо от това: да водиш война с този човек, с когото си живял в приятелски отношения. Заради мен Сципион се бе отказал, както знаете, от приятелството на Квинт Помпей48, а поради недоразумения по някои държавни въпроси той се отчужди от моя колега Метел. И в двата случая Сципион прояви достойнство и добродушие, без да даде външен израз на огорчението, което изпита.
|
|
[78] Quam ob rem primum danda opera est ne qua
amicorum discidia fiant; sin tale aliquid evenerit, ut exstinctae
potius amicitiae quam oppressae videantur. Cavendum vero ne etiam in
graves inimicitias convertant se amicitiae; ex quibus iurgia,
maledicta, contumeliae gignuntur. Quae tamen si tolerabiles erunt,
ferendae sunt, et hic honos veteri amicitiae tribuendus, ut is in culpa
sit qui faciat, non is qui patiatur iniuriam.
Omnino omnium horum vitiorum atque incommodorum una cautio est atque
una provisio, ut ne nimis cito diligere incipiant neve non dignos.
|
|
78. И тъй приятелите трябва преди всичко да се погрижат да не се разтрогнат някак приятелските им отношения. Стане ли това въпреки желанието им, нека да дадат вид, че приятелството е само угаснало, а не е съзнателно сломено. Най-сетне, приятелите трябва да се предпазват, да не би приятелството да се превърне в ожесточено неприятелство, което поражда от себе си препирни, злословия и обиди. Ако тия отрицателни последици все още могат да се понасят, нека да се претърпят, и по такъв начин се отдаде уважение на старото приятелство, тъй щото да понесе вината върху себе си този, който върши неправдата, а не оня, който я понася.
Има само едно средство за предпазване от тези недостатъци и неприятности. То е: да не обикваме много бърже нови приятели и да отбягваме недостойните.
|
|
[79] Digni autem sunt amicitia quibus in ipsis
inest causa cur diligantur. Rarum genus. Et quidem omnia praeclara
rara, nec quicquam difficilius quam reperire quod sit omni ex parte in
suo genere perfectum. Sed plerique neque in rebus humanis quicquam
bonum norunt, nisi quod fructuosum sit, et amicos tamquam pecudes eos
potissimum diligunt ex quibus sperant se maximum fructum esse capturos.
|
|
79. А достойни за приятели са тези, които крият сами в себе си причината, поради която биват обичани. Такива хора се срещат рядко. Действително, всичко прекрасно е рядко, и много трудно е да намерим нещо, което измежду нему подобните да е съвършено във всяко отношение. Мнозина смятат, че и от човешките дела добро е само онова, което донася някаква облага. От своите приятели също, тъй както и от домашните си животни, те обичат най-много онези, от които се надяват да извлекат най-голяма полза.
|
|
[80] Ita pulcherrima illa et maxime naturali
carent amicitia per se et propter se expetita nec ipsi sibi exemplo
sunt, haec vis amicitiae et qualis et quanta sit. Ipse enim se quisque
diligit, non ut aliquam a se ipse mercedem exigat caritatis suae, sed
quod per se sibi quisque carus est. Quod nisi idem in amicitiam
transferetur, verus amicus numquam reperietur; est enim is qui est
tamquam alter idem.
|
|
80. По такъв начин те се лишават от най-хубавото и естествено приятелство, което би трябвало да се желае заради самото него. Тия хора не могат да вземат поука от себе си, колко голямо е значението на приятелството, и в какво именно се състои то. Естествено, всеки човек обича себе си се с цел да иска някакво възнаграждение за своята любов, а защото сам той, като личност, заслужава тази обич. Ако не разсъждаваме тъй и при избора на приятели, никога не ще намерим истински приятел; а такъв е онзи, който представя, тъй да се каже, нашето второ "аз".
|
|
[81] Quod si hoc apparet in bestiis, volucribus,
nantibus, agrestibus, cicuribus, feris, primum ut se ipsae diligant (id
enim pariter cum omni animante nascitur), deinde ut requirant atque
appetant ad quas se applicent eiusdem generis animantis, idque faciunt
cum desiderio et cum quadam similitudine amoris humani, quanto id magis
in homine fit natura! qui et se ipse diligit et alterum anquirit, cuius
animum ita cum suo misceat ut efficiat paene unum ex duobus.
|
|
81. Впрочем, ние можем да наблюдаваме и у животните, независимо от това, къде живеят - във въздуха, водата или на сушата и дали са питомни или диви, едно и също явление: те най-напред обичат себе си - този инстинкт е вроден еднакво във всяко живо същество - , а след това потърсват и пожелават дружбата на други подобни тях животни. Те вършат това със страст и нещо подобно на човешката любов. Щом като това е вярно за животните, колко по-естествено би се показало у човека, който не само обича себе си, но търси и друго същество, чиято душа би могъл да слее със своята дотам, че да направи от две личности една.
|
|
[82] Sed plerique perverse, ne dicam impudenter,
habere talem amicum volunt, quales ipsi esse non possunt, quaeque ipsi
non tribuunt amicis, haec ab iis desiderant. Par est autem primum ipsum
esse virum bonum, tum alterum similem sui quaerere. In talibus ea, quam
iam dudum tractamus, stabilitas amicitiae confirmari potest, cum
homines benevolentia coniuncti primum cupiditatibus iis quibus ceteri
serviunt imperabunt, deinde aequitate iustitiaque gaudebunt, omniaque
alter pro altero suscipiet, neque quicquam umquam nisi honestum et
rectum alter ab altero postulabit, neque solum colent inter se ac
diligent sed etiam verebuntur. Nam maximum ornamentum amicitiae tollit
qui ex ea tollit verecundiam.
|
|
ХХII.82. Но мнозина проявяват неуместното, да не кажа безсрамно, желание да имат такива приятели, каквито не могат да бъдат самите те, и изискват от приятелите си услуги, с които те не ги удостояват. Всъщност, справедливостта изисква преди всичко самите ние да бъдем добродетелни, а след това да търсим други подобни нам. Между такива хора може да закрепне трайно приятелство49, което е и предмет на моята беседа, ако те, свързани помежду си с взаимна отзивчивост, са в състояние да заповядват на ония страсти, на които мнозина други са роби, а след туй - да се радват на справедливостта. Всеки един от тях ще трябва да бъде готов да поеме вместо другия каквито и да било задължения, и никой да не изисква никога от приятеля си нещо, което не е добро и справедливо. Те са длъжни не само да имат взаимно уважение и обич, но и да се благотворят един пред друг. Ако някой отнеме на приятелството благоговението, той го лишава същевременно и от най-добрата му украса.
|
|
[83] Itaque in iis perniciosus est error qui
existimant libidinum peccatorumque omnium patere in amicitia licentiam;
virtutum amicitia adiutrix a natura data est, non vitiorum comes, ut,
quoniam solitaria non posset virtus ad ea, quae summa sunt, pervenire,
coniuncta et consociata cum altera perveniret. Quae si quos inter
societas aut est aut fuit aut futura est, eorum est habendus ad summum
naturae bonum optumus beatissimusque comitatus.
|
|
83. За това, пагубно е заблуждението на ония, които смятат, че в приятелството ще дадат свободен достъп за всички свои страсти и извращения. То ни е дадено от природата, за да служи като подкрепа на добродетелите, а не за спътник на пороците. Понеже добродетелта сама не е в състояние да се добере до висшето благо, тя се свързва и сближава с приятелството, за да може с негова помощ да достигне до желаната цел. Ако ние установим съществуването на подобна общност между някои хора, било сега или в миналото, или пък в бъдеще, това ни дава достатъчно основание да твърдим, че те притежават взаимно най-добрата и щастлива свита, която ще ги напъти към висшето природно благо.
|
|
[84] Haec est, inquam, societas, in qua omnia
insunt, quae putant homines expetenda, honestas, gloria, tranquillitas
animi atque iucunditas, ut et, cum haec adsint, beata vita sit et sine
his esse non possit. Quod cum optimum maximumque sit, si id volumus
adipisci, virtuti opera danda est, sine qua nec amicitiam neque ullam
rem expetendam consequi possumus; ea vero neglecta qui se amicos habere
arbitrantur, tum se denique errasse sentiunt, cum eos gravis aliquis
casus experiri cogit.
|
|
84. Аз съм убеден, че именно тая общност включва в себе си всичко, за което хората копнеят: почести, слава, душевно спокойствие и веселост. Щом като имат тия блага, те живеят щастливо, иначе животът им е нещастен. Понеже щастието е най-ценното и най-хубаво съкровище в живота, ако искаме да го постигнем, ще трябва да се стремим да бъдем добродетелни, иначе не можем да се доберем нито до приятелство, нито до каквото и да било желано благо. Ако някой, обаче, пренебрегне добродетелта и въпреки това мисли, че има приятели, ще схване своето заблуждение чак тогава, когато някакъв нещастен случай го застави да изпита тяхното приятелство.
|
|
[85] Quocirca (dicendum est enim saepius), cum
iudicaris, diligere oportet, non, cum dilexeris, iudicare. Sed cum
multis in rebus neglegentia plectimur, tum maxime in amicis et
diligendis et colendis; praeposteris enim utimur consiliis et acta
agimus, quod vetamur vetere proverbio. Nam implicati ultro et citro vel
usu diuturno vel etiam officiis repente in medio cursu amicitias exorta
aliqua offensione disrumpimus.
|
|
85. Ето защо аз пак ще повторя това, което и по-рано казах: изборът на приятели трябва да стане, след като си ги преценил, а не обратно - да предхожда преценката. Но както в много случаи, тъй и в приятелството нашата небрежност ни коства скъпо. Това се отнася особено за избора и отношенията ни към приятелите. И наистина, често пъти ние се съветваме тогава когато е вече късно, и вършим неуместни работи; а една стара поговорка ни забранява това. Свързани един с друг било чрез продължително общуване, било чрез указване на взаимни услуги, ние внезапно скъсваме приятелските си връзки при най-дребен повод в процеса на самото опознаване.
|
|
[86] Quo etiam magis vituperanda est rei maxime
necessariae tanta incuria. Una est enim amicitia in rebus humanis, de
cuius utilitate omnes uno ore consentiunt. Quamquam a multis virtus
ipsa contemnitur et venditatio quaedam atque ostentatio esse dicitur;
multi divitias despiciunt, quos parvo contentos tenuis victus cultusque
delectat; honores vero, quorum cupiditate quidam inflammantur, quam
multi ita contemnunt, ut nihil inanius, nihil esse levius existiment!
itemque cetera, quae quibusdam admirabilia videntur, permulti sunt qui
pro nihilo putent; de amicitia omnes ad unum idem sentiunt, et ii qui
ad rem publicam se contulerunt, et ii qui rerum cognitione doctrinaque
delectantur, et ii qui suum negotium gerunt otiosi, postremo ii qui se
totos tradiderunt voluptatibus, sine amicitia vitam esse nullam, si
modo velint aliqua ex parte liberaliter vivere.
|
|
ХХIII.86. Тъй като приятелството е много необходимо, проявеното към него нехайство заслужава голям укор. Всички единодушно се съгласяват, че дружбата е единственото нещо в света, чиято полза е неоспорима, макар че мнозина осъждат дори добродетелта, като я наричат "самохвалство" и "надутост". Други50 пък презират богатството и се задоволяват с малко, като намират удоволствие в оскъдната храна и облекло. Най-сетне, какво внушително число представят онези, които пренебрегват почетните длъжности, за които мнозина страстно ламтят, и ги подценяват до такава степен, че не намират нищо по-суетно от тях! Също тъй твърде голям брой хора не отдават никаква цена на неща, които на други изглеждат чудесни. Обаче всички до един: тези, които са се посветили на обществена дейност и онези, които се отдават с удоволствие на научни изследвания, също и тия, които, незаети с държавни работи, уреждат частните си сделки, и най-сетне ония, които изпитват единствена наслада от удоволствията - всички те са на едно мнение относно приятелството, а именно - без приятелство няма живот, ако иска да живее човек що-годе прилично.
|
|
[87] Serpit enim nescio quo modo per omnium vitas
amicitia nec ullam aetatis degendae rationem patitur esse expertem sui.
Quin etiam si quis asperitate ea est et immanitate naturae, congressus
ut hominum fugiat atque oderit, qualem fuisse Athenis Timonem nescio
quem accepimus, tamen is pati non possit, ut non anquirat aliquem, apud
quem evomat virus acerbitatis suae. Atque hoc maxime iudicaretur, si
quid tale posset contingere, ut aliquis nos deus ex hac hominum
frequentia tolleret et in solitudine uspiam collocaret atque ibi
suppeditans omnium rerum, quas natura desiderat, abundantiam et copiam
hominis omnino aspiciendi potestatem eriperet. Quis tam esset ferreus
qui eam vitam ferre posset, cuique non auferret fructum voluptatum
omnium solitudo?
|
|
87. И тъй, приятелството се вмъква незабелязано в живота на всички и не оставя незасегната нито една професия. Да, дори ако някой е тъй несимпатичен и безчувствен по природа, та да отбягва и мрази общуването с хората, какъвто е бил, както се разказва, някой си Тимон51 в Атина, той все пак не би могъл да се въздържи да не потърси някого, при когото да избълва отровата на своята злоба. Най-лесно бихме дошли до това заключение52, ако би било възможно някой от боговете да ни откъсне от тази многолюдна тълпа хора и ни постави в някое уединено място, като ни даде в изобилие всичко онова, което човешката природа желае, а ни отнеме възможността да видим какъвто и да било човек. Кой е толкова безчувствен, та да може да понесе такъв живот и да не изгуби, благодарение на самотата, охота към всички предлагани удоволствия?
|
|
[88] Verum ergo illud est quod a Tarentino
Archyta, ut opinor, dici solitum nostros senes commemorare audivi ab
aliis senibus auditum: 'si quis in caelum ascendisset naturamque mundi
et pulchritudinem siderum perspexisset, insuavem illam admirationem ei
fore; quae iucundissima fuisset, si aliquem, cui narraret, habuisset.'
Sic natura solitarium nihil amat semperque ad aliquod tamquam
adminiculum adnititur; quod in amicissimo quoque dulcissimum est.
Sed cum tot signis eadem natura declaret, quid velit, anquirat,
desideret, tamen obsurdescimus nescio quo modo nec ea, quae ab ea
monemur, audimus. Est enim varius et multiplex usus amicitiae,
multaeque causae suspicionum offensionumque dantur, quas tum evitare,
tum elevare, tum ferre sapientis est; una illa sublevanda offensio est,
ut et utilitas in amicitia et fides retineatur: nam et monendi amici
saepe sunt et obiurgandi, et haec accipienda amice, cum benevole fiunt.
|
|
88. Следователно вярна ще да е оная мисъл, която тарентинецът Архитас53 - доколкото си спомням името - често е повтарял (стари хора разправят, че са я чули от други старци): "Ако някой би възлезнал на небето и би обзрял устройството на света и красотата на звездите, тази чудесна гледка би била лишена за него от всякаква прелест. Напротив, тя би му доставяла безкрайно удоволствие, ако би могъл да съобщи някому своите наблюдения". Вярно е, че природата не обича самотата, а винаги се прикрепва към някоя подпора, и колкото по-голяма привързаност указва противната страна, толкова по-голямо е удоволствието.
ХХIV. Но макар, че същата тази природа чрез толкова много указания ни дава да разберем, какво желае, търси и за какво копнее, ние по някакъв непонятен начин сме оглушали и не чуваме нейните напомнения. Общуването с приятели е различно и има много нюанси, вследствие на което се явяват много причини за подозрение и недоволство. Дълг е на мъдрия мъж, отчасти да отбягва тия отрицателни прояви, отчасти да ги смекчи, а в известни случаи и да ги понесе. Ако искаме да запазим облагите на искреното приятелство, без да засегнем приятеля си, трябва да бъдем особено предпазливи в следния случай: Често пъти ние сме длъжни да предупреждаваме и дори укоряваме приятелите си, но и те трябва да понасят това безобидно, щом като то е извършено от добро желание.
|
|
[89] Sed nescio quo modo verum est, quod in Andria familiaris meus dicit:
Obsequium amicos, veritas odium parit.
Molesta veritas, siquidem ex ea nascitur odium, quod est venenum
amicitiae, sed obsequium multo molestius, quod peccatis indulgens
praecipitem amicum ferri sinit; maxima autem culpa in eo, qui et
veritatem aspernatur et in fraudem obsequio impellitur. Omni igitur hac
in re habenda ratio et diligentia est, primum ut monitio acerbitate,
deinde ut obiurgatio contumelia careat; in obsequio autem, quoniam
Terentiano verbo libenter utimur, comitas adsit, assentatio, vitiorum
adiutrix, procul amoveatur, quae non modo amico, sed ne libero quidem
digna est; aliter enim cum tyranno, aliter cum amico vivitur.
|
|
89. За съжаление, вярно е онова, което моят приятел54 казва в пиесата си "Андрия":
"Отстъпчивостта ни припечелва приятели, а истината - омраза".
Естествено, истината би била едно бреме, щом като тя поражда омраза, която е отрова за приятелството. Но отстъпчивостта е много по-голямо бреме, защото тя, чрез своето снизхождение към грешките на приятеля, го тласка главоломно към пропаст. Най-тежка е, обаче, вината на онзи, който презира истината и се самоизлъгва чрез своята отстъпчивост. В цялата тази работа трябва да се постъпва разумно и внимателно, за да се предизвикаме със своето напомняне огорчение, и да бъде укорът безобиден. И отстъпчивостта - приятно ми е да си послужа с тази дума, която Теренций често употребяваше - допринася известни услуги, докато угодничеството трябва да се прогони далеч, понеже поощрява пороците: то не е достойно не само за приятеля, но и въобще за един свободен човек. Безспорно, отношенията ни към тиранина и приятеля не са едни и същи.
|
|
[90] Cuius autem aures clausae veritati sunt, ut
ab amico verum audire nequeat, huius salus desperanda est. Scitum est
enim illud Catonis, ut multa: 'melius de quibusdam acerbos inimicos
mereri quam eos amicos qui dulces videantur; illos verum saepe dicere,
hos numquam.' Atque illud absurdum, quod ii, qui monentur, eam
molestiam quam debent capere non capiunt, eam capiunt qua debent
vacare; peccasse enim se non anguntur, obiurgari moleste ferunt; quod
contra oportebat, delicto dolere, correctione gaudere.
|
|
90. Съмнително е спасението на оногова, който е затворил ушите си за истината, за да не може да я чуе дори и от устата на своя приятел. Сполучлива е оная мисъл, която Катон е изказал между многото други: "По-добре е да си припечелиш ожесточени неприятели, отколкото приятели, които се показват много нежни, защото първите често казват истината, а вторите - никога". Освен това, безсмислено е да се правят бележки, ако тези хора, на които се напомня, не изпитват оная досада, която би трябвало да чувствуват, а съвсем друга, която трябва да им бъде чужда. И наистина, те не се безпокоят за това, че са сгрешили, а им е неприятно, че ги упрекват. Всъщност би трябвало да бъде обратното: да скърбят за сторената грешка и да се радват, че други ги поправят.
|
|
[91] Ut igitur et monere et moneri proprium est
verae amicitiae et alterum libere facere, non aspere, alterum patienter
accipere, non repugnanter, sic habendum est nullam in amicitiis pestem
esse maiorem quam adulationem, blanditiam, assentationem; quamvis enim
multis nominibus est hoc vitium notandum levium hominum atque fallacium
ad voluntatem loquentium omnia, nihil ad veritatem.
|
|
ХХV.91. Както е присъщо на истинския приятел да прави бележки на другите и да приема такива от тях, като върши първото чистосърдечно и без зла умисъл, а приема напомненията от другата страна търпеливо и без възражение, тъй също трябва да се знае, че в приятелството няма по-голямо зло от подмилкването, ласкателството и угодничеството. Трябва да се заклейми с колкото се може повече имена този порок, присъщ на хора лекомислени и лъжци, които във всичките си разговори имат предвид волята на слушателя, а не самата истина.
|
|
[92] Cum autem omnium rerum simulatio vitiosa est
(tollit enim iudicium veri idque adulterat), tum amicitiae repugnat
maxime; delet enim veritatem, sine qua nomen amicitiae valere non
potest. Nam cum amicitiae vis sit in eo, ut unus quasi animus fiat ex
pluribus, qui id fieri poterit, si ne in uno quidem quoque unus animus
erit idemque semper, sed varius, commutabilis, multiplex?
|
|
92. Но ако е вярно, че лицемерието е винаги нещо порочно, защото осуетява истинската преценка и я видоизменя, толкова повече противоречи то на приятелството: лицемерието премахва истината, а без нея понятието "приятелство" няма никаква смисъл. Тъй като същността на приятелството е да се слеят няколко души в едно, как би могло да стане това, ако характерът на всяка отделна личност не е винаги един и същ, а е изложен на постоянни и най-разнообразни промени?
|
[93] Quid enim potest esse tam flexibile, tam
devium quam animus eius qui ad alterius non modo sensum ac voluntatem
sed etiam vultum atque nutum convertitur?
Negat quis, nego; ait, aio; postremo imperavi egomet mihi
Omnia adsentari,
ut ait idem Terentius, sed ille in Gnathonis persona, quod amici genus adhibere omnino levitatis est.
|
|
93. Нима може да има друго нещо тъй променливо и лишено от всякаква опора, което да се сравни с характера на оногова, който не само се нагажда към вкуса и волята на другите, но дори се стреми да отгатне израза на лицето им и всяко тяхно движение?
"Каже ли някой "не", и аз повтарям същото; ако ли каже "да", и аз потвърждавам. С две думи казано: сам си наложих да се съгласявам с всичко".
Това са думи на Теренция55, казани от устата на Гнатона. Самият факт, че си допуснал да се домогне до теб подобен приятел56, е вече признак на лекомислие.
|
|
[94] Multi autem Gnathonum similes cum sint loco,
fortuna, fama superiores, horum est assentatio molesta, cum ad
vanitatem accessit auctoritas.
|
|
94. Но, за съжаление, има мнозина, които приличат на Гнатон, макар че стоят по-горе от него по произход и материално положение и се ползуват с по-добро име всред обществото. Подлизурството на тия хора е още по-досадно, защото към техните празни думи се присъединява и известен авторитет.
|
|
[95] Secerni autem blandus amicus a vero et
internosci tam potest adhibita diligentia quam omnia fucata et simulata
a sinceris atque veris. Contio, quae ex imperitissimis constat, tamen
iudicare solet quid intersit inter popularem, id est assentatorem et
levem civem, et inter constantem et severum et gravem.
|
|
95. Ако употребим поне малко грижи, ние ще можем да отделим и различим престорения приятел от истинския, както може да се различи всичко изкуствено и преправено от естественото. Всяко събрание на народа, дори да се състои и от най-неопитните хора, обикновено е в състояние да се произнесе, по какво се различава демагогът, т.е. лекомисленият гражданин, който винаги се нагажда към желанията на публиката, от оня гражданин, който се ръководи от здрави принципи и е винаги сериозен и авторитетен.
|
|
[96] Quibus blanditiis C. Papirius nuper
influebat in auris contionis, cum ferret legem de tribunis plebis
reficiendis! Dissuasimus nos; sed nihil de me, de Scipione dicam
libentius. Quanta illi, di immortales, fuit gravitas, quanta in
oratione maiestas! ut facile ducem populi Romani, non comitem diceres.
Sed adfuistis, et est in manibus oratio. Itaque lex popularis
suffragiis populi repudiata est. Atque, ut ad me redeam, meministis, Q.
Maximo, fratre Scipionis, et L. Mancino consulibus, quam popularis lex
de sacerdotiis C. Licini Crassi videbatur! cooptatio enim collegiorum
ad populi beneficium transferebatur; atque is primus instituit in forum
versus agere cum populo. Tamen illius vendibilem orationem religio
deorum immortalium nobis defendentibus facile vincebat. Atque id actum
est praetore me quinquennio ante quam consul sum factus; ita re magis
quam summa auctoritate causa illa defensa est.
|
|
96. Какви лъстиви слова се лееха неотдавна от устата на Гай Папирий57, с които той се стремеше да спечели на своя страна присъствуващите в събранието граждани, като внасяше на разглеждане законопроекта за преизбиране на народните трибуни! Тогава аз се изказах против законопроекта. Но по-добре е да говоря за Сципион, а не за себе си. О, безсмъртни богове, колко смислена, колко бляскава бе неговата реч! Без всякакво колебание бих могъл да го нарека вожд, а не сподвижник на римския народ. Впрочем, вие двамата бяхте там, а освен това имате на ръка речта му, която е вече написана. И така, законопроектът, който на глед имаше предвид народните интереси, бе провален от вота на самия народ. Сега нека да поговоря пак малко за себе си. Вие, навярно си спомняте, колко полезен за народа изглеждаше на времето си законопроектът на Гай Лициний Краса58, засягащ жреческите права, който бе внесен на разглеждане през консулствуването на Квинт Максим, брат на Сципион, и Луций Манцин59! Според този законопроект правото, което жреците имаха до тогава, да запълнят сами опразненото място на някой жрец, се прехвърляше в ръцете на народа. Независимо от това, Гай Лициний пръв въведе в практика, всеки народен трибун да бъде обърнат с лицето си към стъгдата, когато говори на народа. Обаче благоговението, което всички ние питаем към безсмъртните богове, успя благодарение на моята защита да спечели лесно победа над привлекателната реч на Лициний. Това се случи през времето, когато бях претор - пет години преди да стана консул. И тъй, правото в този спорен въпрос намери подкрепа в самата материя, която се разглеждаше, без да се прибегне до защитата на най-авторитетното в държавата лице - консула.
|
|
[97] Quod si in scaena, id est in contione, in
qua rebus fictis et adumbratis loci plurimum est, tamen verum valet, si
modo id patefactum et illustratum est, quid in amicitia fieri oportet,
quae tota veritate perpenditur? in qua nisi, ut dicitur, apertum pectus
videas tuumque ostendas, nihil fidum, nihil exploratum habeas, ne amare
quidem aut amari, cum, id quam vere fiat, ignores. Quamquam ista
assentatio, quamvis perniciosa sit, nocere tamen nemini potest nisi ei
qui eam recipit atque ea delectatur. Ita fit, ut is assentatoribus
patefaciat aures suas maxime, qui ipse sibi assentetur et se maxime
ipse delectet.
|
|
ХХVI.97. Ако на тази сцена, която представя народното събрание, където се открива много голям простор за всевъзможни измислици и лъжи, истината все пък изпъква, стига само да бъде изложена добре и изнесена в ясни краски, то колко повече би трябвало да се прояви тя в приятелството, което добива изцяло своята цена от истината, която съдържа в себе си? Щом като ти не си в състояние, тъй да се каже, да надникнеш в сърцето на приятеля си, нито пък откриваш своето, не може да съществува помежду вас никакво доверие и истинска привързаност, а също тъй и никаква взаимна обич, защото никой от вас не знае, доколко това чувство е искрено. Впрочем, ласкателството, колкото и пагубно да е то, не може да повреди никому, освен на този, който му дава достъп и му се наслаждава. Най-отзивчив към ласкателствата на другите хора е онзи човек, който сам себе си ласкае и изпитва от това много голямо удоволствие.
|
|
[98] Omnino est amans sui virtus; optime enim se
ipsa novit, quamque amabilis sit, intellegit. Ego autem non de virtute
nunc loquor sed de virtutis opinione. Virtute enim ipsa non tam multi
praediti esse quam videri volunt. Hos delectat assentatio, his fictus
ad ipsorum voluntatem sermo cum adhibetur, orationem illam vanam
testimonium esse laudum suarum putant. Nulla est igitur haec amicitia,
cum alter verum audire non vult, alter ad mentiendum paratus est. Nec
parasitorum in comoediis assentatio faceta nobis videretur, nisi essent
milites gloriosi.
Magnas vero agere gratias Thais mihi?
Satis erat respondere: 'magnas'; 'ingentes' inquit. Semper auget
assentator id, quod is cuius ad voluntatem dicitur vult esse magnum.
|
|
98. Без съмнение, добродетелта обича сама себе си, защото тя най-добре се познава и знае, че тази обич е напълно заслужена. Но сега аз не говоря за истинската, а за въображаемата добродетел. Всъщност, малцина са надарени с истинска добродетел: повечето хора сами си приписват такава. Те изпитват наслада, когато ги ласкаят. Ако някой успее да натъкми своята реч, която е пълна с измислици, тъй щото да им угоди, те смятат, че комплиментите, които им се отправят, са едно доказателство за техните достойнства. Не може да става и дума за приятелство там, където единият не желае да му се казва истината, а другият е готов да ласкае. И ласкателствата на паразитите в комедиите не биха ни изглеждали остроумни, ако нямаше самохвалци войници60.
"Значи Таис ми благодари много"?
Достатъчно би било да се отговори: "много", но паразитът отвръща - "безгранично". Ласкателят винаги преувеличава, когато знае, че това, което казва, ще хареса на този, комуто иска да угоди.
|
[99] Quam ob rem, quamquam blanda ista vanitas
apud eos valet qui ipsi illam allectant et invitant, tamen etiam
graviores constantioresque admonendi sunt, ut animadvertant, ne callida
assentatione capiantur. Aperte enim adulantem nemo non videt, nisi qui
admodum est excors; callidus ille et occultus ne se insinuet, studiose
cavendum est; nec enim facillime agnoscitur, quippe qui etiam
adversando saepe assentetur et litigare se simulans blandiatur atque ad
extremum det manus vincique se patiatur, ut is qui illusus sit plus
vidisse videatur. Quid autem turpius quam illudi? Quod ut ne accidat,
magis cavendum est.
Ut me hodie ante omnes comicos stultos senes
Versaris atque inlusseris lautissume.
|
|
99. Ето защо трябва да се припомни дори и на по-сериозните и установени хора да се предпазват от примките на ласкателите, макар че глупавото ласкателство обикновено доставя удоволствие на ония, които сами го желаят и изискват. Всеки човек - стига сам да се е голям глупак - ще познае неприкрития ласкател. Но от хитрия и прикрит ласкател всички трябва да се предпазваме старателно и да не допускаме да се вмъкне помежду ни. Много трудно е за нас да го открием, защото често пъти той ласкае дори и тогава, когато противоречи, и, преструвайки се, че спори, прави комплименти. Най-сетне той подава ръка и се признава за победен, за да затвърди в своя събеседник, когото е измамил, убеждението, че именно той - събеседника - има по-проницателен поглед. А има ли нещо по-обидно от това - да бъдеш измамен? За да не попаднем в това положение, трябва да внимаваме много.
"Днес ти искаш да подиграеш и осмееш най-сполучливо мен, смятайки ме за най-глупав от всички стари глупци, действуващи лица в различните комедии61".
|
|
[100] Haec enim etiam in fabulis stultissima
persona est improvidorum et credulorum senum. Sed nescio quo pacto ab
amicitiis perfectorum hominum, id est sapientium (de hac dico
sapientia, quae videtur in hominem cadere posse), ad leves amicitias
defluxit oratio. Quam ob rem ad illa prima redeamus eaque ipsa
concludamus aliquando.
Virtus, virtus, inquam, C. Fanni, et tu, Q. Muci, et conciliat
amicitias et conservat. In ea est enim convenientia rerum, in ea
stabilitas, in ea constantia; quae cum se extulit et ostendit suum
lumen et idem aspexit agnovitque in alio, ad id se admovet vicissimque
accipit illud, quod in altero est; ex quo exardescit sive amor sive
amicitia; utrumque enim dictum est ab amando; amare autem nihil est
aliud nisi eum ipsum diligere, quem ames, nulla indigentia, nulla
utilitate quaesita; quae tamen ipsa efflorescit ex amicitia, etiamsi tu
eam minus secutus sis.
|
|
100. Както виждате и на сцената непредвидливите и доверчиви старци играят най-глупавата роля. Без да искам, аз пак се отклоних от предмета на моята беседа и вместо да говоря за приятелството на съвършените хора, т.е. на мъдреците (имам предвид оная мъдрост, която човек може да постигне), почнах да беседвам за приятелството, което е лишено от всякакво съдържание. Затова нека да се върна към оная основна мисъл62, която зачекнах в самото начало, и да й дам най-сетне някакво разрешение.
ХХVII. Добродетелта - пак повтарям на двама ви, Фаний и Муций - добродетелта е именно, която свързва и запазва приятелството, защото от нея зависи пълната хармония, постоянството и твърдостта на характера. Когато същата тази добродетел проблесне и покаже на бял свят свойствената ней светлина, ако съзре и познае и на друго място подобно нещо, тя се доближава до него и го поглъща в себе си. В резултат на това се разгаря пламъкът на любовта или приятелството; в основата и на двете лежи чувството на обич. Да обичаш някого, значи - да цениш обекта на своята обич, без да се нуждаеш от неговите услуги и без да очакваш от него някаква изгода; последната сама се поражда от приятелството, макар да не си се домогвал до нея.
|
|
[101] Hac nos adulescentes benevolentia senes
illos, L. Paulum, M. Catonem, C. Galum, P. Nasicam, Ti. Gracchum,
Scipionis nostri socerum, dileximus, haec etiam magis elucet inter
aequales, ut inter me et Scipionem, L. Furium, P. Rupilium, Sp.
Mummium. Vicissim autem senes in adulescentium caritate acquiescimus,
ut in vestra, ut in Q. Tuberonis; equidem etiam admodum adulescentis P.
Rutili, A. Vergini familiaritate delector. Quoniamque ita ratio
comparata est vitae naturaeque nostrae, ut alia ex alia aetas oriatur,
maxime quidem optandum est, ut cum aequalibus possis, quibuscum tamquam
e carceribus emissus sis, cum isdem ad calcem, ut dicitur, pervenire.
|
|
101. С такава безкористност аз обичах, като младеж, старците Луций Павл, Марк Катон, Гай Гал, Публий Назик и Тиберий Гракх, тъст на нашия Сципион. С още по-голяма сила се разгаря пламъкът на обичта между връстници, каквито бяхме: аз, Сципион, Луций Фурий, Публий Рупилий, Спурий Мумий. Сега, когато вече остаряхме, ние намираме спокойствие и наслада в приятелството на младежи като вас, Квинт Туберон и др. Удоволствие ми доставя дори дружбата на съвсем млади хора, както напр. Публий Рупилий и Аул Вергиний. Тъй като нашият живот и въобще цялата природа е натъкмена тъй, че едно поколение се ражда от друго, желателно е да може всеки един, който се е впуснал в бяг с колесница едновременно със своите връстници, да пристигне пак заедно с тях до крайната цел.
|
|
[102] Sed quoniam res humanae fragiles
caducaeque sunt, semper aliqui anquirendi sunt quos diligamus et a
quibus diligamur; caritate enim benevolentiaque sublata omnis est e
vita sublata iucunditas. Mihi quidem Scipio, quamquam est subito
ereptus, vivit tamen semperque vivet; virtutem enim amavi illius viri,
quae exstincta non est; nec mihi soli versatur ante oculos, qui illam
semper in manibus habui, sed etiam posteris erit clara et insignis.
Nemo umquam animo aut spe maiora suscipiet, qui sibi non illius
memoriam atque imaginem proponendam putet.
|
|
102. Но понеже всичко земно е тленно и променливо, винаги ще трябва да търсим хора, които да обичаме и да ни обичат. Без обич и привързаност животът е лишен от всякаква прелест. За мен Сципион и сега е жив и винаги ще живее, макар че животът му бе покосен ненадейно. Аз обичах този мъж заради неговата добродетел, а тя и досега не е угаснала. Тази добродетел, с която бях постоянно в контакт, не само блещука пред моите очи, но ще служи като пътеводен фар и за бъдещите поколения. Никой не ще замисли някога каквито и да било големи проекти, нито пък ще се подаде на някакви особени надежди, без да възобнови в паметта си спомена и лика на Сципион.
|
|
[103] Equidem ex omnibus rebus quas mihi aut
fortuna aut natura tribuit, nihil habeo quod cum amicitia Scipionis
possim comparare. In hac mihi de re publica consensus, in hac rerum
privatarum consilium, in eadem requies plena oblectationis fuit.
Numquam illum ne minima quidem re offendi, quod quidem senserim, nihil
audivi ex eo ipse quod nollem; una domus erat, idem victus, isque
communis, neque solum militia, sed etiam peregrinationes
rusticationesque communes.
|
|
103. За себе си поне мога да кажа, че всички ония блага, които ми е дарило щастието или природата, не включват в себе си нещо, което бих могъл да сравня с приятелството на Сципион. Тук аз намирах одобрение на схващанията си по разни политически въпроси, получавах съвети, когато се касаеше за мои частни работи, и се наслаждавах на пълна почивка. Струва ми се, че никога не съм обиждал Сципион, дори и с някоя дреболия, но и от негова страна не съм чувал нищо нежелано. Двамата живеехме в една къща, хранехме се общо и с еднаква храна. Не само във военната служба, но и през време на пътуванията и почивките ние винаги бяхме наедно.
|
|
[104] Nam quid ego de studiis dicam cognoscendi
semper aliquid atque discendi? in quibus remoti ab oculis populi omne
otiosum tempus contrivimus. Quarum rerum recordatio et memoria si una
cum illo occidisset, desiderium coniunctissimi atque amantissimi viri
ferre nullo modo possem. Sed nec illa exstincta sunt alunturque potius
et augentur cogitatione et memoria mea, et si illis plane orbatus
essem, magnum tamen adfert mihi aetas ipsa solacium. Diutius enim iam
in hoc desiderio esse non possum. Omnia autem brevia tolerabilia esse
debent, etiamsi magna sunt.
Haec habui de amicitia quae dicerem. Vos autem hortor ut ita
virtutem locetis, sine qua amicitia esse non potest, ut ea excepta
nihil amicitia praestabilius putetis.
|
|
104. А какво да кажа за нашия общ стремеж да обогатим все повече и повече нашите наблюдения и познания? Далеч от очите на народа, ние прекарвахме всичкото си свободно време в разнообразни изучавания. Ако живият спомен за тези неща беше отлетял заедно с Сципион, по никакъв начин не бих могъл да понеса тъгата си за тоя мъж, с когото ме свързваше безпределна обич. Аз често мисля и си припомням за моя приятел. По такъв начин следите, които той е оставил у мен, няма да се заличат никога, а напротив ще заседнат по-дълбоко в моята душа. Пък дори да бях лишен от всички спомени, самата възраст, в която се намирам, би била за мен достатъчна утеха, защото вече не е по силите ми да скърбя продължително. Всичко, което трае късо време, трябва да се понесе, макар и да представя от себе си тежко бреме.
Това е моето схващане за приятелството. Подканям ви да отредите и двамата подходно място за добродетелта, без която е немислимо никакво приятелство. Знайте, че нищо не стои по-горе от него, като изключим добродетелта.
|
|
|