ROMULUS

De amicitia * За приятелството
Превод: в: Етически трактати, Ю. Филипова, Народна култура, "Хермес", 1984

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29

30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59

60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 73 74 75 76 77 78 79 80 81 82 83 84 85 86 87 88 89

90 91 92 93 94 95 96 97 98 99 100 101 102 103 104

[1] Q. Mucius augur multa narrare de C. Laelio socero suo memoriter et iucunde solebat nec dubitare illum in omni sermone appellare sapientem; ego autem a patre ita eram deductus ad Scaevolam sumpta virili toga, ut, quoad possem et liceret, a senis latere numquam discederem; itaque multa ab eo prudenter disputata, multa etiam breviter et commode dicta memoriae mandabam fierique studebam eius prudentia doctior. Quo mortuo me ad pontificem Scaevolam contuli, quem unum nostrae civitatis et ingenio et iustitia praestantissimum audeo dicere. Sed de hoc alias; nunc redeo ad augurem.		I.1. Авгурът Квинт Муций 1 обичаше да разказва много приятни и подробни спомени за своя тъст Гай Лелий и без колебание във всеки разговор го наричаше мъдрец. А мен, след като облякох мъжката тога, баща ми ме заведе при него с желанието, докато мога и ми е позволено, да не се отделям от стареца. Така съхраних в паметта си много негови мъдри разсъждения и много мисли, изказани кратко и сполучливо, и се стараех, използвайки знанията му, да стана по-образован. След неговата смърт отидох при понтифекса Сцевола 2, когото смея да нарека един от най-личните наши граждани и по характер, и по чувство за справедливост. Но за него друг път. Сега се връщам към авгура.
[2] Cum saepe multa, tum memini domi in hemicyclio sedentem, ut solebat, cum et ego essem una et pauci admodum familiares, in eum sermonem illum incidere qui tum forte multis erat in ore. Meministi enim profecto, Attice, et eo magis, quod P. Sulpicio utebare multum, cum is tribunus plebis capitali odio a Q. Pompeio, qui tum erat consul, dissideret, quocum coniunctissime et amantissime vixerat, quanta esset hominum vel admiratio vel querella.		2. Между многото други чести теми на разговор, спомням си, че веднъж в дома му, когато там бяхме и аз, и още няколко близки приятели, седнал както обикновено на полукръглата скамейка, той повдигна дума за случай, който тъкмо тогава не слизаше от устата, кажи-речи, на всекиго. Атик, без съмнение помниш - още повече, че беше много близък с Публий Сулпиций 3, - колко голямо бе учудването или пък съжалението на хората, когато той като народен трибун поради смъртна омраза се раздели с тогавашния консул Квинт Помпей 4, с когото преди бе в най-близки и сърдечни приятелски отношения.
[3] Itaque tum Scaevola cum in eam ipsam mentionem incidisset, exposuit nobis sermonem Laeli de amicitia habitum ab illo secum et cum altero genero, C. Fannio Marci filio, paucis diebus post mortem Africani. Eius disputationis sententias memoriae mandavi, quas hoc libro exposui arbitratu meo; quasi enim ipsos induxi loquentes, ne 'inquam' et 'inquit' saepius interponeretur, atque ut tamquam a praesentibus coram haberi sermo videretur.		3. И така, тогава Сцевола, след като случайно заговори точно за това, ни предаде разговора на Лелий за приятелството, който той е водил с него и с другия си зет Гай Фаний 5, сина на Марк, няколко дни след смъртта на Сципион Африкански 6 Основните мисли на това разсъждение запомних и ги изложих в тази книга в избрания от мене вид, понеже съм ги представил, сякаш те самите говорят, за да не вмъквам твърде често „казвам" и „каза" и за да изглежда, че разговорът се води от присъстващи пред нас.
[4] Cum enim saepe mecum ageres ut de amicitia scriberem aliquid, digna mihi res cum omnium cognitione tum nostra familiaritate visa est. Itaque feci non invitus ut prodessem multis rogatu tuo. Sed ut in Catone Maiore, qui est scriptus ad te de senectute, Catonem induxi senem disputantem, quia nulla videbatur aptior persona quae de illa aetate loqueretur quam eius qui et diutissime senex fuisset et in ipsa senectute praeter ceteros floruisset, sic cum accepissemus a patribus maxime memorabilem C. Laeli et P. Scipionis familiaritatem fuisse, idonea mihi Laeli persona visa est quae de amicitia ea ipsa dissereret quae disputata ab eo meminisset Scaevola. Genus autem hoc sermonum positum in hominum veterum auctoritate, et eorum inlustrium, plus nescio quo pacto videtur habere gravitatis; itaque ipse mea legens sic afficior interdum ut Catonem, non me loqui existimem.		4. И тъй като често си ме подтиквал да напиша нещо за приятелството, темата е за нашата близка дружба. Направих го с голямо желание, та благодарение на твоята молба да бъда полезен на мнозина. В посветения на теб диалог за старостта в „Катон Стари" като действуващо лице въведох да разсъждава Катон на стари години, тъй като никой не ми се вижда по-подходящ да говори за тази възраст от него - човек, наслаждавал се повече от всеки друг на една дълга и цъфтяща радост; по същия начин, понеже знам от бащите ни за забележителната дружба на Гай Лелий и Публий Сципион, Лелий ми се стори подходящото действуващо лице, което да разисква за приятелството, а за тези негови разсъждения да си спомня Сципион. Не зная как, но в този род беседи, облегнати на авторитета на древните и при това знаменити лица, сякаш има повече тежест. Така сам аз, като чета написаното от мен, изпитвам понякога чувството, че говори Катон, а не аз.
[5] Sed ut tum ad senem senex de senectute, sic hoc libro ad amicum amicissimus scripsi de amicitia. Tum est Cato locutus, quo erat nemo fere senior temporibus illis, nemo prudentior; nunc Laelius et sapiens (sic enim est habitus) et amicitiae gloria excellens de amicitia loquetur. Tu velim a me animum parumper avertas, Laelium loqui ipsum putes. C. Fannius et Q. Mucius ad socerum veniunt post mortem Africani; ab his sermo oritur, respondet Laelius, cuius tota disputatio est de amicitia, quam legens te ipse cognosces.		5. И както тогава, вече на стари години, посветих книга на старостта на един стар човек, така с най-приятелска обич посвещавам тази книга за приятелството на своя приятел. Тогава говори Катон, от когото в онези времена не е имало друг по-стар, нито друг по-умен; сега Лелий, човек мъдър и прославен като изключителен приятел, ще говори за приятелството. Бих искал да забравиш малко за мен и да си представиш, че приказва самият Лелий. Гай Фаний и Квинт Муций идват при тъста си след смъртта на Сципион Африкански: те започват разговора; отговаря им Лелий, разсъжденията на когото са изцяло за приятелството. Когато ги четеш, ще познаеш самия себе си.
[6] Fannius: Sunt ista, Laeli; nec enim melior vir fuit Africano quisquam nec clarior. Sed existimare debes omnium oculos in te esse coniectos unum; te sapientem et appellant et existimant. Tribuebatur hoc modo M. Catoni; scimus L. Acilium apud patres nostros appellatum esse sapientem; sed uterque alio quodam modo, Acilius, quia prudens esse in iure civili putabatur, Cato, quia multarum rerum usum habebat; multa eius et in senatu et in foro vel provisa prudenter vel acta constanter vel responsa acute ferebantur; propterea quasi cognomen iam habebat in senectute sapientis.		II.6. Фаний. - Прав си, Лелий: не е съществувал нито по-добър, нито по-славен човек от Сципион Африкански. Но си длъжен да имаш предвид, че очите на всички са обърнати единствено към теб - теб наричат и теб смятат за мъдрец. Тази чест бе отдадена по-рано на Катон, но времето на нашите бащи мъдрец е бил наричан Луций Ацилий 7, но всеки от тях по различна причина. Ацилий, защото по общо мнение е бил вещ в гражданското право, Катон, защото имаше опит в много области и защото бяха известни много негови разумни предвиждания, твърди действия или находчиви отговори в сената и на форума; и затова на стари години той носеше като прякор името Мъдрия. А ти според хората си мъдър по друга причина - не само с природата и нравите си, но и със заниманията и голямата си ученост не в смисъла, в който простолюдието обикновено нарича някого мъдър, а в който го наричат образованите хора.
[7] Te autem alio quodam modo non solum natura et moribus, verum etiam studio et doctrina esse sapientem, nec sicut vulgus, sed ut eruditi solent appellare sapientem, qualem in reliqua Graecia neminem (nam qui septem appellantur, eos, qui ista subtilius quaerunt, in numero sapientium non habent), Athenis unum accepimus, et eum quidem etiam Apollinis oraculo sapientissimum iudicatum; hanc esse in te sapientiam existimant, ut omnia tua in te posita esse ducas humanosque casus virtute inferiores putes. Itaque ex me quaerunt, credo ex hoc item Scaevola, quonam pacto mortem Africani feras, eoque magis quod proximis Nonis cum in hortos D. Bruti auguris commentandi causa, ut adsolet, venissemus, tu non adfuisti, qui diligentissime semper illum diem et illud munus solitus esses obire.		7. Знаем, че в Гърция такъв човек не е имало (тъй като хората, които изследват тези въпроси по-дълбоко, не слагат в числото на мъдреците така наречените „седем мъдреци"8), а в Атина - един, и него дори оракулът на Аполон го е признал за най-мъдър 9. А твоята мъдрост, смятат хората, е в убеждението ти, че вътре в теб самия е вложено всичко, което притежаваш, и че поставяш доблестта над превратностите в човешкия живот. Затова ме питат - а сигурно питат и Сцевола - как понасяш смъртта на Сципион Африкански, още повече, че на последните нони, когато се събрахме в градината на авгура Деций Брут 10 за обичайните си занимания, ти не присъствуваше, въпреки че винаги в този ден най-грижливо си изпълняваше своето задължение.
[8] Scaevola: Quaerunt quidem, C. Laeli, multi, ut est a Fannio dictum, sed ego id respondeo, quod animum adverti, te dolorem, quem acceperis cum summi viri tum amicissimi morte, ferre moderate nec potuisse non commoveri nec fuisse id humanitatis tuae; quod autem Nonis in collegio nostro non adfuisses, valetudinem respondeo causam, non maestitiam fuisse. Laelius: Recte tu quidem, Scaevola, et vere; nec enim ab isto officio, quod semper usurpavi, cum valerem, abduci incommodo meo debui, nec ullo casu arbitror hoc constanti homini posse contingere, ut ulla intermissio fiat officii.		8. Сцевола. - Наистина, Лелий, много хора питат за това, както каза Фаний. А аз отговарям, че както можах да забележа, ти понасящ сдържано болката от смъртта на Сципион, един изключителен човек, а и твой много близък приятел, но че няма как тя да не те развълнува и че това не би отговаряло на твоята чувствителност към хората въобще. А отсъствието ти на ноните от събранието на колегията ни обяснявам с твоето здраве, не със скръбта ти. Лелий. - Правилно си отговорил, Сцевола, и си казал истината: и не би трябвало една лично моя мъка да ме отклони от това задължение, което съм изпълнявал винаги когато съм бил добре. Смятам, че никакво нещастие не може да накара сериозният човек да прекъсне изпълнението на дълга си.
[9] Tu autem, Fanni, quod mihi tantum tribui dicis quantum ego nec adgnosco nec postulo, facis amice; sed, ut mihi videris, non recte iudicas de Catone; aut enim nemo, quod quidem magis credo, aut si quisquam, ille sapiens fuit. Quo modo, ut alia omittam, mortem filii tulit! memineram Paulum, videram Galum, sed hi in pueris, Cato in perfecto et spectato viro.		9. А ти, Фаний, както казваш, че на мен ми приписват толкова достойнства, колкото аз нито познавам в себе си, нито претендирам, че имам, проявяваш най-добри чувства, но според мен не преценяващ правилно Катон. Та или въобще не е съществувал мъдър човек - и в това съм по-склонен да вярвам, - или ако е съществувал, това е той. Нека не споменавам нищо друго - как понесе той смъртта на сина си! Помня Павел, бях видял Гал 11; но те загубиха момчета, Катон - един вече зрял и почитан мъж.
[10] Quam ob rem cave Catoni anteponas ne istum quidem ipsum, quem Apollo, ut ais, sapientissimum iudicavit; huius enim facta, illius dicta laudantur. De me autem, ut iam cum utroque vestrum loquar, sic habetote: Ego si Scipionis desiderio me moveri negem, quam id recte faciam, viderint sapientes; sed certe mentiar. Moveor enim tali amico orbatus qualis, ut arbitror, nemo umquam erit, ut confirmare possum, nemo certe fuit; sed non egeo medicina, me ipse consolor et maxime illo solacio quod eo errore careo quo amicorum decessu plerique angi solent. Nihil mali accidisse Scipioni puto, mihi accidit, si quid accidit; suis autem incommodis graviter angi non amicum sed se ipsum amantis est.		10. Затова гледай да не поставяш над Катон дори този, когото Аполон, както казват, е назовал най-мъдър. Понеже той е прославен заради душата си, а Катон - заради делата си. А за мен - обръщам се вече и към двама ви - ето какво трябва да знаете. III. Ако бях твърдял, че не страдам от загубата на Сципион, оставям на философите да решат колко правилно постъпвам; но няма съмнение, че бих излъгал. Тъй като се измъчвам, лишен от такъв приятел, какъвто по мое мнение никой никога няма да бъде и какъвто, както мога да твърдя, никой с положителност не е бил. Но лек не ми липсва. Сам се утешавам и най- вече с утехата, че съм свободен от заблуждението, което мъчи повечето хора след смъртта на приятелите им. Мисля, че нищо лошо не се е случило на Сципион; ако се е случило, то се е случило на мен; но силното страдание от собствените беди е характерно за човека, който обича не приятеля си, а сам себе си.
[11] Cum illo vero quis neget actum esse praeclare? Nisi enim, quod ille minime putabat, immortalitatem optare vellet, quid non adeptus est quod homini fas esset optare? qui summam spem civium, quam de eo iam puero habuerant, continuo adulescens incredibili virtute superavit, qui consulatum petivit numquam, factus consul est bis, primum ante tempus, iterum sibi suo tempore, rei publicae paene sero, qui duabus urbibus eversis inimicissimis huic imperio non modo praesentia verum etiam futura bella delevit. Quid dicam de moribus facillimis, de pietate in matrem, liberalitate in sorores, bonitate in suos, iustitia in omnes? nota sunt vobis. Quam autem civitati carus fuerit, maerore funeris indicatum est. Quid igitur hunc paucorum annorum accessio iuvare potuisset? Senectus enim quamvis non sit gravis, ut memini Catonem anno ante quam est mortuus mecum et cum Scipione disserere, tamen aufert eam viriditatem in qua etiam nunc erat Scipio.		11. Колкото до Сципион, кой ще отрече, че участта му е прекрасна? Освен безсмъртието - нещо, което той най-малко е мислил да иска, има ли някакво достъпно за човека желание, което да не е постигнал? Този човек, веднага щом навлезе в младежки години, с изключителните си качества надмина и ония най-големи надежди на съгражданите си, които те му възлагаха още като момче; който ни веднъж не подаде кандидатурата си за консул, а бе два пъти избиран за консул - за първи път, преди да навърши необходимите години, за втори път в момент, за него навременен, за държавата едва ли не твърде късен 12; който, събаряйки из основни двата града 13- най-големи врагове на нашата държава, потуши не само съществуващите, но и възможните в бъдеще войни. Какво да кажа за прекрасния му характер, за неговата .любов към майка му, за щедростта към сестрите му 14 за добротата му към роднините, за справедливостта му към всички хора? Те са ви известни. А колко скъп бе на гражданите, можеше да се съди от скръбта им на неговото погребение. Какво можеха да му донесат още няколко години живот? Тъй като старостта, макар и да не е тежка - както, помня, една година преди да умре, Катон разискваше с мен и Сципион върху тази тема - все пак отнема тази свежест, която Сципион все още притежаваше.
[12] Quam ob rem vita quidem talis fuit vel fortuna vel gloria, ut nihil posset accedere, moriendi autem sensum celeritas abstulit; quo de genere mortis difficile dictu est; quid homines suspicentur, videtis; hoc vere tamen licet dicere, P. Scipioni ex multis diebus, quos in vita celeberrimos laetissimosque viderit, illum diem clarissimum fuisse, cum senatu dimisso domum reductus ad vesperum est a patribus conscriptis, populo Romano, sociis et Latinis, pridie quam excessit e vita, ut ex tam alto dignitatis gradu ad superos videatur deos potius quam ad inferos pervenisse.		12. Затова неговият живот бе тъй щастлив или тъй славен, че нищо повече не би могло да се прибави; а внезапният му край му отне усещането, че умира. За такъв род смърт е трудно да се говори; знаете какви са подозренията на хората 15. Все пак със сигурност може да се каже едно: че от многото толкова оживени и щастливи дни, които Сципион е видял в своя живот, най-прекрасен бе денят 16, когато привечер, след разпускането на сената, бе изпратен до дома си от сенаторите, римския народ, съюзниците и от латините 17 - само ден преди да напусне живота; затова по-скоро изглежда, че от това най-високо стъпало на обществената почит той се е възкачил при безсмъртните богове, а не че е слязъл в подземния свят.
[13] Neque enim assentior iis qui haec nuper disserere coeperunt, cum corporibus simul animos interire atque omnia morte deleri; plus apud me antiquorum auctoritas valet, vel nostrorum maiorum, qui mortuis tam religiosa iura tribuerunt, quod non fecissent profecto si nihil ad eos pertinere arbitrarentur, vel eorum qui in hac terra fuerunt magnamque Graeciam, quae nunc quidem deleta est, tum florebat, institutis et praeceptis suis erudierunt, vel eius qui Apollinis oraculo sapientissimus est iudicatus, qui non tum hoc, tum illud, ut in plerisque, sed idem semper, animos hominum esse divinos, iisque, cum ex corpore excessissent, reditum in caelum patere, optimoque et iustissimo cuique expeditissimum.		IV.13. И не съм съгласен с онези, които от неотдавна започнаха да поддържат мнението, че духът умира заедно с тялото и че всичко се унищожава от смъртта 18. За мен по-голяма сила има авторитетът на древните или на нашите предци, които са отредили на мъртвите толкова свещени права 19: а сигурно те нямаше, да го сторят, ако бяха на мнение, че за мъртвите това няма никакво значение; по-голям е авторитетът на хората, които са живели на нашата земя 20 и са просветили със своите учения и наставления Велика Гърция, сега действително срината, но едно време цъфтяща; по-голям е авторитетът на човека 21, който бе обявен от оракула на Аполон за най-големия мъдрец и който не изказва, както в повечето случаи, ту едно, ту друго мнение по този въпрос, а винаги едно и също: че духът на хората има божествен произход и след като напусне тялото, за него е открит обратният път към небето. А за най-справедливия и най-добрия човек този път е най-лек. Такова беше и мнението на Сципион.
[14] Quod idem Scipioni videbatur, qui quidem, quasi praesagiret, perpaucis ante mortem diebus, cum et Philus et Manilius adesset et alii plures, tuque etiam, Scaevola, mecum venisses, triduum disseruit de re publica; cuius disputationis fuit extremum fere de immortalitate animorum, quae se in quiete per visum ex Africano audisse dicebat. Id si ita est, ut optimi cuiusque animus in morte facillime evolet tamquam e custodia vinclisque corporis, cui censemus cursum ad deos faciliorem fuisse quam Scipioni? Quocirca maerere hoc eius eventu vereor ne invidi magis quam amici sit. Sin autem illa veriora, ut idem interitus sit animorum et corporum nec ullus sensus maneat, ut nihil boni est in morte, sic certe nihil mali; sensu enim amisso fit idem, quasi natus non esset omnino, quem tamen esse natum et nos gaudemus et haec civitas dum erit laetabitur.		14. Именно той, сякаш предчувствувайки бъдещето, малко преди смъртта си в продължение на три дни разискваше за държавата 22 в присъствието на Фил, Манилий и много други, а и ти също, Сцевола, беше дошъл с мен; и почти в края на тази беседа той говори за безсмъртието на духа и казваше, че е чул всичко това от явилия му се насън Сципион Африкански Стария. Ако действително колкото човек е по-добър, толкова по-лесно след смъртта духът му отлита от тялото, сякаш от затвор и окови, то кой по наша преценка е могъл да достигне до боговете по-леко, отколкото Сципион? Затова се опасявам, че жалбите за постигналата го участ са проява по-скоро на завист, а не на приятелство. Ако ли пък е по-правилно мнението 23, че гибелта на тялото е гибел и на духа и престава да съществува всякакво усещане, то както смъртта не носи нищо добро, така сигурно тя не носи и нищо лошо. Защото изчезне ли усещането, то все едно, че Сципион изобщо не се е раждал; и все пак и ние се радваме, че той се е бил родил, и тази държава, докато съществува, ще бъде щастлива от това.
[15] Quam ob rem cum illo quidem, ut supra dixi, actum optime est, mecum incommodius, quem fuerat aequius, ut prius introieram, sic prius exire de vita. Sed tamen recordatione nostrae amicitiae sic fruor ut beate vixisse videar, quia cum Scipione vixerim, quocum mihi coniuncta cura de publica re et de privata fuit, quocum et domus fuit et militia communis et, id in quo est omnis vis amicitiae, voluntatum, studiorum, sententiarum summa consensio. Itaque non tam ista me sapientiae, quam modo Fannius commemoravit, fama delectat, falsa praesertim, quam quod amicitiae nostrae memoriam spero sempiternam fore, idque eo mihi magis est cordi, quod ex omnibus saeculis vix tria aut quattuor nominantur paria amicorum; quo in genere sperare videor Scipionis et Laeli amicitiam notam posteritati fore.		15. Ето защо, както казвах по-рано, от участта на Сципион няма по-добра участ. Не така добра е моята: по-справедливо би било, щом по-рано съм дошъл на този свят, по-рано да си отида от него. Но все пак от спомена за нашето приятелство изпитвам такава наслада, че собственият ми живот ми се струва блажен само защото съм живял заедно със Сципион: с него споделях грижите за държавни и частни дела, с него ме свързваха и дом, и военна служба, и това, което крие цялата сила на приятелството - пълното съгласие в желания, стремежи, мнения. И така, радва ме не толкова тази неоснователна слава на мъдрец, за която преди малко спомена Фаний, колкото надеждата ми, че вечен ще бъде споменът за нашето приятелство; и тя ми е още по-скъпа на сърцето, тъй като откак свят светува, са споменати едва три или четири двойки приятели 24; сред тези приятелства, както ми се струва, че мога да се надявам, ще остане известно на потомците и приятелството на Сципион и Лелий.
[16] Fannius: Istuc quidem, Laeli, ita necesse est. Sed quoniam amicitiae mentionem fecisti et sumus otiosi, pergratum mihi feceris, spero item Scaevolae, si quem ad modum soles de ceteris rebus, cum ex te quaeruntur, sic de amicitia disputaris quid sentias, qualem existimes, quae praecepta des. Scaevola: Mihi vero erit gratum; atque id ipsum cum tecum agere conarer, Fannius antevertit. Quam ob rem utrique nostrum gratum admodum feceris.		16. Фаний. - Без съмнение, няма как да не бъде така, Лелий. Но понеже ти заговори за приятелството, а ние имаме свободно време, ще ми направиш голямо удоволствие - а също, надявам се, и на Сцевола, ако така, както обикновено разискват по поставени пред теб въпроси, изложиш какво мислиш за приятелството, как го преценяваш, какви наставления можеш да дадеш за него. Сцевола. - На мен наистина ще ми бъде приятно, дори точно това се канех да те помоля, но Фаний ме изпревари. Затова и на двама ни ще доставиш голямо удоволствие.
[17] Laelius: Ego vero non gravarer, si mihi ipse confiderem; nam et praeclara res est et sumus, ut dixit Fannius, otiosi. Sed quis ego sum? aut quae est in me facultas? doctorum est ista consuetudo, eaque Graecorum, ut iis ponatur de quo disputent quamvis subito; magnum opus est egetque exercitatione non parva. Quam ob rem quae disputari de amicitia possunt, ab eis censeo petatis qui ista profitentur; ego vos hortari tantum possum ut amicitiam omnibus rebus humanis anteponatis; nihil est enim tam naturae aptum, tam conveniens ad res vel secundas vel adversas.		V.17. Лелий. - Аз действително нямаше да се затрудня, ако бях уверен в мен самия, понеже и темата е прекрасна, и имаме време, както каза Фаний. Но кой съм аз и каква способност имам за това? Учителите по красноречие, особено гърците, обичат да им бъде предложена някаква тема за разискване, при това напълно произволна и неочаквана. Трудна е задачата и изисква немалка опитност. Ето защо според мен за разискванията относно приятелството се обърнете към хората, които са специалисти по тях. Аз мога само да ви посъветвам да го поставяте над всичко друго в човешкия живот; тъй като няма нищо по-природосъобразно, няма нищо по-добро и в щастие, и в нещастие.
[18] Sed hoc primum sentio, nisi in bonis amicitiam esse non posse; neque id ad vivum reseco, ut illi qui haec subtilius disserunt, fortasse vere, sed ad communem utilitatem parum; negant enim quemquam esse virum bonum nisi sapientem. Sit ita sane; sed eam sapientiam interpretantur quam adhuc mortalis nemo est consecutus, nos autem ea quae sunt in usu vitaque communi, non ea quae finguntur aut optantur, spectare debemus. Numquam ego dicam C. Fabricium, M'. Curium, Ti. Coruncanium, quos sapientes nostri maiores iudicabant, ad istorum normam fuisse sapientes. Quare sibi habeant sapientiae nomen et invidiosum et obscurum; concedant ut viri boni fuerint. Ne id quidem facient, negabunt id nisi sapienti posse concedi.		18. Но преди всичко мисля, че само между добри хора може да съществува приятелство: но не достигам до крайност, както онези философи, които разглеждат тези въпроси по-тънко 25, може би правилно, но без голяма всеобща полза. Та те казват, че само мъдрият може да бъде добър човек. Така да е: но разбират под „мъдрост" нещо, което никой смъртен досега не е постигнал. А ние трябва да имаме предвид това, което съществува на практика и в обикновения живот, а не онова, което е плод на нашата фантазия и желание. Никога не бих казал, че Гай Фабриций, Маний Курий, Тиберий Корунканий 26, смятани от предците ни за мъдреци, са били мъдри според нормата на онези философи. Затова нека пазят за себе си своето и досадно, и недостъпно понятие за мъдрост, но поне да се съгласят, че тези хора са били добри. Но те дори и това няма да направят - ще кажат, че само на мъдрия може да се припише качеството доброта.
[19] Agamus igitur pingui, ut aiunt, Minerva. Qui ita se gerunt, ita vivunt ut eorum probetur fides, integritas, aequitas, liberalitas, nec sit in eis ulla cupiditas, libido, audacia, sintque magna constantia, ut ii fuerunt modo quos nominavi, hos viros bonos, ut habiti sunt, sic etiam appellandos putemus, quia sequantur, quantum homines possunt, naturam optimam bene vivendi ducem. Sic enim mihi perspicere videor, ita natos esse nos ut inter omnes esset societas quaedam, maior autem ut quisque proxime accederet. Itaque cives potiores quam peregrini, propinqui quam alieni; cum his enim amicitiam natura ipsa peperit; sed ea non satis habet firmitatis. Namque hoc praestat amicitia propinquitati, quod ex propinquitate benevolentia tolli potest, ex amicitia non potest; sublata enim benevolentia amicitiae nomen tollitur, propinquitatis manet.		19. И така, нека мерим с нашия си грубоват, както казват, аршин. Хората, чието поведение, чийто живот са такива, че заслужават похвала за своята честност, безкористност, справедливост, щедрост, у които няма ни капка алчност, похотливост, наглост, които притежават голямо постоянство на характера - също като току-що споменатите от мен, - тези хора смятаме достойни за името "добри", за каквито са ги смятали: понеже според човешките възможности те следват природата - най съвършения водач към добър живот. Струва ми се, успях да прозра, че начинът, по който сме устроени по природа, налага между всички хора някакви форми на общуване; а колкото някой ни е по-близък, толкова по-голямо е то. И затова ние се интересуваме повече от съгражданите си, отколкото от чужденците, от роднините повече, отколкото от чуждите хора: понеже самата природа е породила дружбата ни с тях, но тази дружба не е достатъчно устойчива, тъй като приятелството превъзхожда роднинските връзки по това, че при тях е възможно доброжелателността да изчезне, а при приятелството не може. Изчезне ли доброжелателността от приятелството, престава да съществува, а роднинството остава.
[20] Quanta autem vis amicitiae sit, ex hoc intellegi maxime potest, quod ex infinita societate generis humani, quam conciliavit ipsa natura, ita contracta res est et adducta in angustum ut omnis caritas aut inter duos aut inter paucos iungeretur. Est enim amicitia nihil aliud nisi omnium divinarum humanarumque rerum cum benevolentia et caritate consensio; qua quidem haud scio an excepta sapientia nihil melius homini sit a dis immortalibus datum. Divitias alii praeponunt, bonam alii valetudinem, alii potentiam, alii honores, multi etiam voluptates. Beluarum hoc quidem extremum, illa autem superiora caduca et incerta, posita non tam in consiliis nostris quam in fortunae temeritate. Qui autem in virtute summum bonum ponunt, praeclare illi quidem, sed haec ipsa virtus amicitiam et gignit et continet nec sine virtute amicitia esse ullo pacto potest.		20. А колко голяма е стойността на приятелството, може да се разбере по това, че сред безкрайните връзки, създадени между хората от самата природа, това отношение е сведено до такива тесни рамки, че цялата обич свързва само двама или неколцина. VI. Всъщност приятелството не е нищо друго освен пълно съгласие в отношението към божие и човешко, съпътствувано от уважение и обич; и може би безсмъртните богове не са дали на хората нищо по-добро от него, с изключение на мъдростта. Някои предпочитат богатството, други - доброто здраве, едни - властта, други - почестите, мнозина - дори плътските удоволствия. А всъщност плътските удоволствия са животински, а другите споменати - преходни и несигурни и зависят не толкова от нашите намерения, колкото от капризите на съдбата. Които пък виждат по-голямо добро в добродетелта 27, наистина преценяват точно както трябва; но точно тази добродетел и поражда, и запазва приятелството и без добродетел то въобще не може да съществува.
[21] Iam virtutem ex consuetudine vitae sermonisque nostri interpretemur nec eam, ut quidam docti, verborum magnificentia metiamur virosque bonos eos, qui habentur, numeremus, Paulos, Catones, Galos, Scipiones, Philos; his communis vita contenta est; eos autem omittamus, qui omnino nusquam reperiuntur.		21. Така че нека тълкуването ни за добродетел да отговаря на обикновения живот с обикновената реч и нека не я преценяваме с мерките на словесната високопарност, както правят някои философи; а нека причислим към добрите мъже тези, които са добри по общо мнение - хора от рода на Павел, на Катон, Гал, Сципион, Фил 28, хора, които напълно задоволяват изискванията на обикновения живот, а онези, които въобще никога не се срещат, да оставим настрана.
[22] Talis igitur inter viros amicitia tantas opportunitates habet quantas vix queo dicere. Principio qui potest esse vita 'vitalis', ut ait Ennius, quae non in amici mutua benevolentia conquiescit? Quid dulcius quam habere quicum omnia audeas sic loqui ut tecum? Qui esset tantus fructus in prosperis rebus, nisi haberes, qui illis aeque ac tu ipse gauderet? adversas vero ferre difficile esset sine eo qui illas gravius etiam quam tu ferret. Denique ceterae res quae expetuntur opportunae sunt singulae rebus fere singulis, divitiae, ut utare, opes, ut colare, honores, ut laudere, voluptates, ut gaudeas, valetudo, ut dolore careas et muneribus fungare corporis; amicitia res plurimas continet; quoquo te verteris, praesto est, nullo loco excluditur, numquam intempestiva, numquam molesta est; itaque non aqua, non igni, ut aiunt, locis pluribus utimur quam amicitia. Neque ego nunc de vulgari aut de mediocri, quae tamen ipsa et delectat et prodest, sed de vera et perfecta loquor, qualis eorum qui pauci nominantur fuit. Nam et secundas res splendidiores facit amicitia et adversas partiens communicansque leviores.		22. И така, приятелството между такива мъже предоставя толкова големи предимства, че аз едва ли бих могъл да ги изредя. Преди всичко как би могъл животът да е живот за живеене, както казва Ений, ако не намира отмора във взаимното доброжелателство на приятеля? Какво по-приятно от това да имаш човек, с когото ще се решиш да говориш за всичко така, както със самия себе си? Колко щеше да струва големият резултат от един успех, ако нямаше кой да се радва на него така, както ти самият? А да понасяш несполуките, щеше да ти бъде трудно без човек, който да страда от тях повече дори от самия теб. Всеки друг стремеж на хората служи, почти без изключение, за постигане на една-единствена цел: богатството - за да го използуваш, могъществото - за да те уважават, обществената кариера - за да те прославят, удоволствията - за да те радват, здравето - за да не изпитваш болка и да живееш пълноценен физически живот; а приятелството съдържа в себе си многобройни предимства. Накъдето и да се обърнеш, то ти е подръка, никъде не пречи, никога не е излишно, никога не е тягостно. И така, както казват, нито с водата, нито с огъня 29 си служим по-често, отколкото с него. И сега не говоря за обикновените или за много близките приятелски отношения, които все пак сами по себе си и радват, и помагат, а за единственото и съвършено приятелство, каквото съществуваше между онези малцина прочути имена. Тъй като то прави и щастието по-прекрасно, и нещастието по-леко, като го споделя и поема част от него.
[23] Cumque plurimas et maximas commoditates amicitia contineat, tum illa nimirum praestat omnibus, quod bonam spem praelucet in posterum nec debilitari animos aut cadere patitur. Verum enim amicum qui intuetur, tamquam exemplar aliquod intuetur sui. Quocirca et absentes adsunt et egentes abundant et imbecilli valent et, quod difficilius dictu est, mortui vivunt; tantus eos honos, memoria, desiderium prosequitur amicorum. Ex quo illorum beata mors videtur, horum vita laudabilis. Quod si exemeris ex rerum natura benevolentiae coniunctionem, nec domus ulla nec urbs stare poterit, ne agri quidem cultus permanebit. Id si minus intellegitur, quanta vis amicitiae concordiaeque sit, ex dissensionibus atque ex discordiis percipi potest. Quae enim domus tam stabilis, quae tam firma civitas est, quae non odiis et discidiis funditus possit everti? Ex quo quantum boni sit in amicitia iudicari potest.		VII.23. И независимо, че приятелството съдържа в себе си тъй много и тъй значителни предимства, то без съмнение превъзхожда всички останали по това, че запалва пред нас в бъдещето светлината на добрата надежда и не позволява духът ни да се обезсили и рухне. Защото който вижда пред себе си един истински приятел, вижда сякаш своето собствено изображение. Ето защо и отсъствуващите присъствуват, и бедните са богати, и слабите са силни и - невероятни думи! - и мъртвите са живи: толкова силни са почитта, споменът, тъгата на приятеля по тях; и затова смъртта на едните изглежда щастлива, а животът на другите - достоен за похвала. Опитай се да отнемеш от този наш свят връзките на доброжелателството: ни един дом не ще оцелее, ни един град, не ще се запази за дълго дори земеделието. Ако не е достатъчно ясно колко голяма е силата на приятелството и съгласието, тя може да се долови по несъгласията и раздорите. Та има ли дотолкова непоклатим дом, дотолкова силна държава, които да не могат да бъдат преобърнати из основи от ненавистта и разприте? От това може да се съди какво голямо благо носи в себе си приятелството.
[24] Agrigentinum quidem doctum quendam virum carminibus Graecis vaticinatum ferunt, quae in rerum natura totoque mundo constarent quaeque moverentur, ea contrahere amicitiam, dissipare discordiam. Atque hoc quidem omnes mortales et intellegunt et re probant. Itaque si quando aliquod officium exstitit amici in periculis aut adeundis aut communicandis, quis est qui id non maximis efferat laudibus? Qui clamores tota cavea nuper in hospitis et amici mei M. Pacuvi nova fabula! cum ignorante rege, uter Orestes esset, Pylades Orestem se esse diceret, ut pro illo necaretur, Orestes autem, ita ut erat, Orestem se esse perseveraret. Stantes plaudebant in re ficta; quid arbitramur in vera facturos fuisse? Facile indicabat ipsa natura vim suam, cum homines, quod facere ipsi non possent, id recte fieri in altero iudicarent. Hactenus mihi videor de amicitia quid sentirem potuisse dicere; si quae praeterea sunt (credo autem esse multa), ab iis, si videbitur, qui ista disputant, quaeritote.		24. Разказват, че един действително учен мъж агригентинец 30 в стихове на гръцки прогласявал, че любовта държи свързани всички подвижни и неподвижни неща в природата и целия свят, а омразата ги разделя. И наистина, всички хора не само осъзнават това с разума си, но и на дело го одобряват. Затова ако някой изпълнява дълга си на приятел, като или се излага на опасности, или пък ги споделя, кой няма да превъзнесе тази постъпка с най-големи похвали? Какви викове на одобрение избухнаха в целия театър неотдавна на новата пиеса на моя приятел Марк Пакувий 31, с когото ме свързва н гостоприемство! Царят не знаеше кой от двамата младежи е Орест и Пилад каза, че той е Орест, за да бъде убит вместо него, а Орест настоява, че, както бе в действителност, Орест е именно той! Станали прави, зрителите ръкопляскаха на измисления случай; какво ли щяха да правят, ако беше истински? Спонтанно природата сама разкриваше своята сила, защото зрителите преценяваха като достойна постъпка у другия това, което сами не биха могли да извършат. Дотук, струва ми се, успях да кажа това, което мисля за приятелството. Ако има други въпроси - а съм сигурен, че има, и то много, попитайте, ако е необходимо, тези, които спорят върху тях.
[25] Fannius: Nos autem a te potius; quamquam etiam ab istis saepe quaesivi et audivi non invitus equidem; sed aliud quoddam filum orationis tuae. Scaevola: Tum magis id diceres, Fanni, si nuper in hortis Scipionis, cum est de re publica disputatum, adfuisses. Qualis tum patronus iustitiae fuit contra accuratam orationem Phili! Fannius: Facile id quidem fuit iustitiam iustissimo viro defendere. Scaevola: Quid? amicitiam nonne facile ei qui ob eam summa fide, constantia iustitiaque servatam maximam gloriam ceperit?		25. Фаний. - Но ние предпочитаме да ги чуем от теб. И тях съм питал често, и съм ги слушал; въпреки това нишката на речта ти е някак по-друга. Сцевола. - Ако ти, Фаний, неотдавна присъствуваше във вилата на Сципион на необикновената ни беседа за републиката, щеше да говориш тъй с още по-голямо основание. Какъв защитник на справедливостта беше тогава Лелий срещу старателно подготвената реч на Фил 32! Фаний. - Действително лесно е било един толкова справедлив човек да защищава справедливостта. Сцевола. - Няма ли да е лесно да защищава приятелството човекът, който е спечелил най-голяма слава, защото е запазил именно това приятелство с изключителни вярност, постоянство и справедливост?
[26] Laelius: Vim hoc quidem est adferre. Quid enim refert qua me ratione cogatis? cogitis certe. Studiis enim generorum, praesertim in re bona, cum difficile est, tum ne aequum quidem obsistere. Saepissime igitur mihi de amicitia cogitanti maxime illud considerandum videri solet, utrum propter imbecillitatem atque inopiam desiderata sit amicitia, ut dandis recipiendisque meritis quod quisque minus per se ipse posset, id acciperet ab alio vicissimque redderet, an esset hoc quidem proprium amicitiae, sed antiquior et pulchrior et magis a natura ipsa profecta alia causa. Amor enim, ex quo amicitia nominata est, princeps est ad benevolentiam coniungendam. Nam utilitates quidem etiam ab iis percipiuntur saepe qui simulatione amicitiae coluntur et observantur temporis causa, in amicitia autem nihil fictum est, nihil simulatum et, quidquid est, id est verum et voluntarium.		VIII.26. Лелий. - Това наистина може да се нарече „открито прилагане на сила". И какво значение има по какъв начин ме принуждавате? Факт е, че ме принуждавате. Защото да се противопоставяш на желанието на двамата си зетьове, особено когато се отнася за нещо добро, не само че е трудно, но е и несправедливо, И така, много често си мисля за приятелството и все ми се струва, че трябва да се обсъди най-вече дали човек се нуждае от него поради слабост и бедност, та като услужва и му услужват, да получи от другия и на свой ред да му даде нещата, които всеки сам по-трудно би могъл да постигне, или че всичко това съществува и в приятелските отношения, но причината за него е по-благородна, по-красива и по-тясна връзка с природата. Привързаността, от която идва и названието на приятелството 33, е тази първа причина за поява на доброжелателството. Тъй като ние. често извличаме полза дори от люде, на които привидно сме приятели, които почитаме и уважаваме според интересите си в момента: докато в приятелството няма измами, няма преструвки и каквото и да е, то е истинско и искрено.
[27] Quapropter a natura mihi videtur potius quam ab indigentia orta amicitia, applicatione magis animi cum quodam sensu amandi quam cogitatione quantum illa res utilitatis esset habitura. Quod quidem quale sit, etiam in bestiis quibusdam animadverti potest, quae ex se natos ita amant ad quoddam tempus et ab eis ita amantur ut facile earum sensus appareat. Quod in homine multo est evidentius, primum ex ea caritate quae est inter natos et parentes, quae dirimi nisi detestabili scelere non potest; deinde cum similis sensus exstitit amoris, si aliquem nacti sumus cuius cum moribus et natura congruamus, quod in eo quasi lumen aliquod probitatis et virtutis perspicere videamur.		27. Затова според мен то е по-скоро рожба на природата, отколкото на недоимъка, по-скоро на душевна склонност и чувство на обич, отколкото на мисълта какви облаги ще дойдат от него. Какво представлява този инстинкт, може да се види дори у някои животни: до известно време те обичат своите малки, а и малките са привързани към тях до такава степен, че чувствата им лесно се забелязват. При хората това личи много по-явно, първо, по съществуващата между деца и родители обич, която не може да бъде изкоренена освен вследствие на някакво нечестиво престъпление; второ, че същото такова чувство на обич възниква у нас, когато срещнем някого, чийто характер и природа ни подхождат, понеже ни се струва, че съзираме в него да сияят честност и добродетел.
[28] Nihil est enim virtute amabilius, nihil quod magis adliciat ad diligendum, quippe cum propter virtutem et probitatem etiam eos, quos numquam vidimus, quodam modo diligamus. Quis est qui C. Fabrici, M'. Curi non cum caritate aliqua benevola memoriam usurpet, quos numquam viderit? quis autem est, qui Tarquinium Superbum, qui Sp. Cassium, Sp. Maelium non oderit? Cum duobus ducibus de imperio in Italia est decertatum, Pyrrho et Hannibale; ab altero propter probitatem eius non nimis alienos animos habemus, alterum propter crudelitatem semper haec civitas oderit.		28. Няма нещо по-достойно за обич от добродетелта, няма нещо, което да предизвиква повече уважение; и именно заради тази добродетел и честност изпитваме всякаква симпатия дори към тези, които никога не сме виждали. Има ли човек, който да не е съхранил с чувство на предана обич спомена за Гай Фабриций и Маний Курий 34, макар и никога да не ги е виждал? А, от друга страна, има ли човек, който да не изпитва ненавист към Тарквиний Горди 35, към Спурий Касий 36, към Спурий Мелий 37? С двама пълководци сме водили решителни сражения за владичеството над Италия - с Пир и Ханибал 38; към единия заради честността му не изпитваме голяма враждебност; втория нашите граждани вечно ще мразят заради жестокостта му.
[29] Quod si tanta vis probitatis est ut eam vel in iis quos numquam vidimus, vel, quod maius est, in hoste etiam diligamus, quid mirum est, si animi hominum moveantur, cum eorum, quibuscum usu coniuncti esse possunt, virtutem et bonitatem perspicere videantur? Quamquam confirmatur amor et beneficio accepto et studio perspecto et consuetudine adiuncta, quibus rebus ad illum primum motum animi et amoris adhibitis admirabilis quaedam exardescit benevolentiae magnitudo. Quam si qui putant ab imbecillitate proficisci, ut sit per quem adsequatur quod quisque desideret, humilem sane relinquunt et minime generosum, ut ita dicam, ortum amicitiae, quam ex inopia atque indigentia natam volunt. Quod si ita esset, ut quisque minimum esse in se arbitraretur, ita ad amicitiam esset aptissimus; quod longe secus est.		IX.29. И ако силата на честността е толкова голяма, че я ценим дори у тези, които никога не сме виждали, и което е още по-важно, дори и у врага, какво чудно, ако трепнат човешките души, когато им се стори, че са открили доблест и доброта у хора, с които могат да общуват непрекъснато? Без съмнение чувството се затвърдява и от направената услуга, и от явната привързаност, и от последвалата близост; но когато всичко това се съедини с онзи първи порив на духа към обич, тогава с някаква удивителна мощ се разгаря чувство на доброжелателство. Ако някой смята, че това чувство е възникнало от съзнанието за нашата слабост с единствената цел да разполагаме с човек, с чиято помощ всеки може да постигне желанията си, то приписва на приятелството едно много долно и съвсем, така да се каже, простосмъртно потекло, като настоява, че то се заражда от бедността и нуждата. Ако това беше така, колкото по-малоценен се чувствуваше някой, толкова по-добър приятел щеше да бъде; а всъщност е точно обратното.
[30] Ut enim quisque sibi plurimum confidit et ut quisque maxime virtute et sapientia sic munitus est, ut nullo egeat suaque omnia in se ipso posita iudicet, ita in amicitiis expetendis colendisque maxime excellit. Quid enim? Africanus indigens mei? Minime hercule! ac ne ego quidem illius; sed ego admiratione quadam virtutis eius, ille vicissim opinione fortasse non nulla, quam de meis moribus habebat, me dilexit; auxit benevolentiam consuetudo. Sed quamquam utilitates multae et magnae consecutae sunt, non sunt tamen ab earum spe causae diligendi profectae.		30. Колкото повече един човек вярва в собствените си сили, с колкото повече доблест и мъдрост е въоръжен той до такава степен, че да не се нуждае от никого и е наясно, че всичко зависи единствено от него, толкова по-добре от другите умее той да създава и запазва приятелските отношения. Та то какво излиза? Че Сципион Африкански е имал нужда от мен? Ни най-малко, кълна се в Херкулес! Че и аз дори нямах нужда от него: но започнах да изпитвам обич към него заради истинското ми възхищение от доблестта му, той на свой ред - заради известно добро мнение, което имаше за моя характер. Близостта ни увеличи благожелателността ни един към друг. но въпреки последвалите много и големи изгоди все пак не надеждата за тях бе източникът за обичта ни.
[31] Ut enim benefici liberalesque sumus, non ut exigamus gratiam (neque enim beneficium faeneramur sed natura propensi ad liberalitatem sumus), sic amicitiam non spe mercedis adducti sed quod omnis eius fructus in ipso amore inest, expetendam putamus.		31. Проявяваме услужливост и щедрост не за да спечелим благодарността (нима ще преобърнем услужливостта в лихварство?), а понеже по природа сме предразположени към щедрост; по същия начин според нас заслужава да се стремим към приятелство не заради надеждата за изгода, а тъй като самата обич е цялата печалба от него.
[32] Ab his qui pecudum ritu ad voluptatem omnia referunt longe dissentiunt, nec mirum; nihil enim altum, nihil magnificum ac divinum suspicere possunt qui suas omnes cogitationes abiecerunt in rem tam humilem tamque contemptam. Quam ob rem hos quidem ab hoc sermone removeamus, ipsi autem intellegamus natura gigni sensum diligendi et benevolentiae caritatem facta significatione probitatis. Quam qui adpetiverunt, applicant se et propius admovent ut et usu eius, quem diligere coeperunt, fruantur et moribus sintque pares in amore et aequales propensioresque ad bene merendum quam ad reposcendum, atque haec inter eos sit honesta certatio. Sic et utilitates ex amicitia maximae capientur et erit eius ortus a natura quam ab imbecillitate gravior et verior. Nam si utilitas amicitias conglutinaret, eadem commutata dissolveret; sed quia natura mutari non potest, idcirco verae amicitiae sempiternae sunt. Ortum quidem amicitiae videtis, nisi quid ad haec forte vultis. Fannius: Tu vero perge, Laeli; pro hoc enim, qui minor est natu, meo iure respondeo.		32. Хората, които като животни свеждат всичко до удоволствието 39, са напълно несъгласни с всичко това; и какво чудно? Към нищо възвишено, прекрасно и божествено не може да извиси погледа си онзи, който е насочил всички свои мисли към нещо толкова низко и толкова презряно. Затова нека изключим всички тях от този разговор; а колкото до нас, нека разберем, че чувството на симпатия и доброжелателна обич се ражда естествено, след като се проявят добрите качества на един характер. Тези, които се стремят към тях, се чувствуват привлечени и се приближават все повече, за да могат да се радват на характера и на общуването с човека, когото са заобичали, за да бъде обичта им еднаква, за да могат по-скоро да помагат, отколкото да си искат отплата за помощта, и тази готовност да бъде източник на достойното за уважение съперничество между тях. Така ползата от приятелството е най-голяма; а да му се отреди потекло от нашата природа, а не от слабостта ни, е и по-достолепно, и по-вярно. Защото ако изгодата спояваше приятелските отношения, при нейната промяна те щяха да се разрушават: а тъй като не е възможно природата да бъде променена, точно затова истинските приятели са вечни. Виждате какво е потеклото на приятелството; може би все пак желаете да добавите нещо към казаното от мен. Фаний. - Но продължавай, Лелий! С пълно право, като по-голям, отговарям вместо Сцевола.
[33] Scaevola: Recte tu quidem. Quam ob rem audiamus. Laelius: Audite vero, optimi viri, ea quae saepissime inter me et Scipionem de amicitia disserebantur. Quamquam ille quidem nihil difficilius esse dicebat, quam amicitiam usque ad extremum vitae diem permanere. Nam vel ut non idem expediret, incidere saepe, vel ut de re publica non idem sentiretur; mutari etiam mores hominum saepe dicebat, alias adversis rebus, alias aetate ingravescente. Atque earum rerum exemplum ex similitudine capiebat ineuntis aetatis, quod summi puerorum amores saepe una cum praetexta toga ponerentur.		33. Сцевола. - Правилно, Фаний. Затова нека слушаме. Лелий. - Тогава чуйте вие, достойни мъже, най-честите теми за приятелството, които обсъждахме ние двамата със Сципион. Впрочем той казваше, че действително няма нищо по-трудно от това да запазиш приятелството чак до последния ден на живота си; защото често се случва да се появят различни интереси или разногласия по държавните въпроси; често се променят, казваше той, дори характерите на хората, у едни поради сполетелите ги нещастия, у други с напредването на годините. Даваше като пример за тези промени юношеството: често и най-силните момчешки приятелства се захвърлят заедно с момчешката дреха.
[34] Sin autem ad adulescentiam perduxissent, dirimi tamen interdum contentione vel uxoriae condicionis vel commodi alicuius, quod idem adipisci uterque non posset. Quod si qui longius in amicitia provecti essent, tamen saepe labefactari, si in honoris contentionem incidissent; pestem enim nullam maiorem esse amicitiis quam in plerisque pecuniae cupiditatem, in optimis quibusque honoris certamen et gloriae; ex quo inimicitias maximas saepe inter amicissimos exstitisse.		34. Ако ли продължат до младостта, все пак понякога тези приятелства се прекъсват било поради съперничество при сключване на брак, било от някаква изгода, която не могат и двамата едновременно да спечелят; дори ако някои от тях запазят приятелството си по-дълго, все пак при една надпревара за издигане на общественото поприще то се разклаща; защото за приятелството между обикновените хора няма по-страшен бич от жаждата за богатство, за приятелството между най-добрите граждани - от надпреварата за почести и слава; често от нея са възниквали най-големи вражди между най-добри приятели.
[35] Magna etiam discidia et plerumque iusta nasci, cum aliquid ab amicis quod rectum non esset postularetur, ut aut libidinis ministri aut adiutores essent ad iniuriam; quod qui recusarent, quamvis honeste id facerent, ius tamen amicitiae deserere arguerentur ab iis quibus obsequi nollent. Illos autem qui quidvis ab amico auderent postulare, postulatione ipsa profiteri omnia se amici causa esse facturos. Eorum querella inveterata non modo familiaritates exstingui solere sed odia etiam gigni sempiterna. Haec ita multa quasi fata impendere amicitiis ut omnia subterfugere non modo sapientiae sed etiam felicitatis diceret sibi videri.		35. Големи, и в повечето случаи справедливи несъгласия възникват, когато от приятелите се иска нещо безнравствено, например да станат посредници на похотта на другия или помощници за извършване на безправия; понеже макар и този, който отказва, да постъпва почтено, другият, който не е могъл да се наложи, го обвинява в дезертьорство спрямо приятелството; а онези, които се осмеляват да искат от приятеля си и най-малкото нещо, със самото искане обещават, че те самите ще направят всичко в името на приятеля. Тяхното непрестанно хленчене убива не само чувството за близост, но поражда и вечна омраза. Толкова много опасности, сякаш неизбежна съдба, надвисват над приятелството, че, както казваше Сципион, умението човек да ги избегне показва не само мъдрост, но и късмет.
[36] Quam ob rem id primum videamus, si placet, quatenus amor in amicitia progredi debeat. Numne, si Coriolanus habuit amicos, ferre contra patriam arma illi cum Coriolano debuerunt? num Vecellinum amici regnum adpetentem, num Maelium debuerunt iuvare?		36. Ето защо, ако искате, нека обърнем внимание най-напред на това, докъде трябва да се простира привързаността в приятелството. Нима ако Кориолан 40 бе имал приятели, те са били длъжни заедно с него да грабнат оръжие срещу родината? Нима приятелите са били длъжни да помагат на Вецелин, който се стремял към царска власт, или да помогнат на Мелий?
[37] Ti. quidem Gracchum rem publicam vexantem a Q. Tuberone aequalibusque amicis derelictum videbamus. At C. Blossius Cumanus, hospes familiae vestrae, Scaevola, cum ad me, quod aderam Laenati et Rupilio consulibus in consilio, deprecatum venisset, hanc ut sibi ignoscerem, causam adferebat, quod tanti Ti. Gracchum fecisset ut, quidquid ille vellet, sibi faciendum putaret. Tum ego: 'Etiamne, si te in Capitolium faces ferre vellet?' 'Numquam' inquit 'voluisset id quidem; sed si voluisset, paruissem.' Videtis, quam nefaria vox! Et hercule ita fecit vel plus etiam quam dixit; non enim paruit ille Ti. Gracchi temeritati sed praefuit, nec se comitem illius furoris, sed ducem praebuit. Itaque hac amentia quaestione nova perterritus in Asiam profugit, ad hostes se contulit, poenas rei publicae graves iustasque persolvit. Nulla est igitur excusatio peccati, si amici causa peccaveris; nam cum conciliatrix amicitiae virtutis opinio fuerit, difficile est amicitiam manere, si a virtute defeceris.		37. Свидетели сме как Тиберий Гракх, който тормозеше републиката, бе изоставен от Квинт Туберон 41 и от приятелите си връстници. Но когато при мен, като член на съвета при консулите Ленат и Рупилий 42, дойде да ме моли за прошка Гай Блосий от Кума 43, с когото вашето семейство, Сцевола, имаше връзки на гостоприемство, той изтъкна като свое оправдание това, че толкова много е ценял Тиберий Гракх, че е приемал като свое задължение да направи всичко, което Гракх би поискал от него. Тогава аз го попитах; „Дори ако беше поискал от теб да подпалиш Капитолия ли?" - „Никога нямаше да поиска точно това - отговори Блосий, - но ако го беше поискал, щях да се подчиня." Виждате какви нечестиви думи! И кълна се в Херкулес, така постъпи, та дори и по-лошо, отколкото беше говорил: тъй като не само се подчини на безразсъдството на Тиберий Гракх, но го оглави и се предложи не за спътник, а за вожд на неговия бяс. И така, в тази си лудост, обхванат от ужас при необикновеното съдебно разследване, той избяга в Азия, отиде при враговете, получи тежко и справедливо наказание от държавата. Следователно не е извинение за провинението това, че си се провинил заради приятеля: защото при положение, че свързваща сила в приятелството е била преценката на добродетелите, трудно е то да продължи да съществува, ако си изменил на добродетелта.
[38] Quod si rectum statuerimus vel concedere amicis, quidquid velint, vel impetrare ab iis, quidquid velimus, perfecta quidem sapientia si simus, nihil habeat res vitii; sed loquimur de iis amicis qui ante oculos sunt, quos vidimus aut de quibus memoriam accepimus, quos novit vita communis. Ex hoc numero nobis exempla sumenda sunt, et eorum quidem maxime qui ad sapientiam proxime accedunt.		38. И тъй: ако приемем като правило да даваме на приятелите всичко, което те поискат, и да получаваме от тях всичко, което ние поискаме, в това не би имало нищо лошо, ако, разбира се, притежаваме онази съвършена мъдрост. Но ние говорим за приятелите, които са пред очите ни, за тези, които сме виждали или за които са ни разправяли, с една дума, за тези, които се срещат в обикновения живот. От тях ние трябва да взимаме пример и най-вече от тези, които се доближават най-много до мъдростта.
[39] Videmus Papum Aemilium Luscino familiarem fuisse (sic a patribus accepimus), bis una consules, collegas in censura; tum et cum iis et inter se coniunctissimos fuisse M'. Curium, Ti. Coruncanium memoriae proditum est. Igitur ne suspicari quidem possumus quemquam horum ab amico quippiam contendisse, quod contra fidem, contra ius iurandum, contra rem publicam esset. Nam hoc quidem in talibus viris quid attinet dicere, si contendisset, impetraturum non fuisse? cum illi sanctissimi viri fuerint, aeque autem nefas sit tale aliquid et facere rogatum et rogare. At vero Ti. Gracchum sequebantur C. Carbo, C. Cato, et minime tum quidem C. frater, nunc idem acerrimus.		39. Чел съм, че Емилий Пап е бил близък с Лусцин 44; както отколе се разказва, те два пъти заедно са били консули, веднъж колеги като цензори. Споменава се, че тогава Маний Курий и Тиберий Корунканий 45 са били много близки с тях и помежду си. Следователно ние не можем да имаме дори сянка от подозрение, че някой от тях е изисквал от приятеля си нещо, което да е било в разрез с честността, с дадената дума, с интересите на държавата. Има ли нужда да се казва, че ако подобни люде биха поискали един от друг нещо такова, нямаше да го получат, тъй като те бяха изключително издигнати духом; а еднакво кощунствено е както по чужда молба да извършиш нещо непристойно, така и да молиш за него. Но след Тиберий Гракх тръгнаха Гай Карбон 46, Гай Катон 47 и брат му Гай 48 - навремето най-слаб, а днес най-върл негов поддръжник.
[40] Haec igitur lex in amicitia sanciatur, ut neque rogemus res turpes nec faciamus rogati. Turpis enim excusatio est et minime accipienda cum in ceteris peccatis, tum si quis contra rem publicam se amici causa fecisse fateatur. Etenim eo loco, Fanni et Scaevola, locati sumus ut nos longe prospicere oporteat futuros casus rei publicae. Deflexit iam aliquantum de spatio curriculoque consuetudo maiorum.		XII.40. И така, нека установим в приятелството следния закон: нито да молим за безчестни постъпки, нито да ги извършваме по чужда молба. Както при всяко друго провинение, позорно и напълно неприемливо извинение е да си признаеш, че заради приятел си извършил престъпление срещу държавата. Понеже, Фаний и Сцевола, нашето обществено положение е такова, че сме длъжни отдалеч да предвиждаме какво може да сполети родината в бъдеще. Порядките, наследени от предците, вече доста са се отклонили от правилния път и ход.
[41] Ti. Gracchus regnum occupare conatus est, vel regnavit is quidem paucos menses. Num quid simile populus Romanus audierat aut viderat? Hunc etiam post mortem secuti amici et propinqui quid in P. Scipione effecerint, sine lacrimis non queo dicere. Nam Carbonem, quocumque modo potuimus, propter recentem poenam Ti. Gracchi sustinuimus; de C. Gracchi autem tribunatu quid expectem, non libet augurari. Serpit deinde res; quae proclivis ad perniciem, cum semel coepit, labitur. Videtis in tabella iam ante quanta sit facta labes, primo Gabinia lege, biennio autem post Cassia. Videre iam videor populum a senatu disiunctum, multitudinis arbitrio res maximas agi. Plures enim discent quem ad modum haec fiant, quam quem ad modum iis resistatur.		41. Тиберий Гракх се опита да получи царска власт или по-скоро той царува в течение на няколко месеца. Нима римският народ беше чувал или виждал подобно нещо? Не мога да говоря без сълзи за злото, което сториха на Публий Сципион 49 приятелите и близките на Тиберий Гракх, останали негови последователи дори и след смъртта му. Действително Карбон търпяхме така както можехме заради неотдавнашното наказание на Тиберий Грахк. Но не ми се ще да предсказвам какво очаквам от едно трибунство на Гай Гракх. Пълзи все по-нататък незабелязано опасността от гибел и започне ли веднъж да тегли надолу, не спира. Още отпреди виждате какъв опасен обрат прие гласуването най-напред според изказванията на Габиниевия 50, две години по-късно според Касиевия закон. Сякаш вече виждам как народът се откъсва от сената, как от решението на простолюдието зависят жизненоважните интереси на държавата: тъй като повече хора ще научат по-скоро как да извършват подобни деяния, отколкото как да им се противопоставят.
[42] Quorsum haec? Quia sine sociis nemo quicquam tale conatur. Praecipiendum est igitur bonis ut, si in eius modi amicitias ignari casu aliquo inciderint, ne existiment ita se alligatos ut ab amicis in magna aliqua re publica peccantibus non discedant; improbis autem poena statuenda est, nec vero minor iis qui secuti erunt alterum, quam iis qui ipsi fuerint impietatis duces. Quis clarior in Graecia Themistocle, quis potentior? qui cum imperator bello Persico servitute Graeciam liberavisset propterque invidiam in exsilium expulsus esset, ingratae patriae iniuriam non tulit, quam ferre debuit, fecit idem, quod xx annis ante apud nos fecerat Coriolanus. His adiutor contra patriam inventus est nemo; itaque mortem sibi uterque conscivit.		42. Защо казвам това? Защото без съюзници никой не се опитва да извърши подобно дело. Следователно честните граждани трябва да бъдат посъветвани, ако случайно, от неопитност, попаднат на такъв род приятелство, да не смятат, че то ги обвързва до степен да не могат да се разделят с тези приятели, ако те извършват някакво голямо престъпление; а за непочтените трябва да бъде определено наказание, и то без съмнение за тези, които тръгнат след друг, не по-малко, отколкото за вождовете на нечестивото деяние. Имало ли е човек в Гърция по-прочут и по-влиятелен от Темистокъл? След като във войната с персите той като върховен вожд избави Гърция от робство и от завист бе изпратен в изгнание, не можа да понесе тази обида от неблагодарната родина, която бе длъжен да понесе: направи същото, което двадесет години по-рано у нас направи Кориолан. Те не си намериха ни един съмишленик във вреда на родината - и затова и единият, и другият се самоубиха.
[43] Quare talis improborum consensio non modo excusatione amicitiae tegenda non est sed potius supplicio omni vindicanda est, ut ne quis concessum putet amicum vel bellum patriae inferentem sequi; quod quidem, ut res ire coepit, haud scio an aliquando futurum sit. Mihi autem non minori curae est, qualis res publica post mortem meam futura, quam qualis hodie sit.		43. Затова едно такова съгласие между безчестни хора не само че не бива да се прикрива с приятелството като извинение, но по-скоро трябва да се наказва най-тежко, та никой да не си мисли, че е позволено човек да върви след приятеля си дори когато той обяви война на родината; но както са започнали да вървят нещата, може би един ден, за съжаление, и това ще се случи. А за мен е не по-малка грижа каква ще бъде моята родина след смъртта ми, отколкото какво става с нея днес.
[44] Haec igitur prima lex amicitiae sanciatur, ut ab amicis honesta petamus, amicorum causa honesta faciamus, ne exspectemus quidem, dum rogemur; studium semper adsit, cunctatio absit; consilium vero dare audeamus libere. Plurimum in amicitia amicorum bene suadentium valeat auctoritas, eaque et adhibeatur ad monendum non modo aperte sed etiam acriter, si res postulabit, et adhibitae pareatur.		XIII.44. И така, нека първият закон на приятелството, който приемаме, да бъде: почтени да са молбите ни към приятелите, почтени да са делата ни заради приятелите, да не чакаме да ни помолят, винаги да сме готови за това, никога да не се колебаем, да имаме смелостта свободно да даваме съвети. Нека в приятелството най-голямо значение да има авторитетът на тези приятели, които дават добри съвети; и нека той да бъде използуван не само за открито, но ако моментът налага - и за строго убеждаване. И нека тогава да се подчиним на този авторитет.
[45] Nam quibusdam, quos audio sapientes habitos in Graecia, placuisse opinor mirabilia quaedam (sed nihil est quod illi non persequantur argutiis): partim fugiendas esse nimias amicitias, ne necesse sit unum sollicitum esse pro pluribus; satis superque esse sibi suarum cuique rerum, alienis nimis implicari molestum esse; commodissimum esse quam laxissimas habenas habere amicitiae, quas vel adducas, cum velis, vel remittas; caput enim esse ad beate vivendum securitatem, qua frui non possit animus, si tamquam parturiat unus pro pluribus.		45. Чувал съм, че някои люде, смятани в Гърция за мъдреци, установявали разни странни според мен принципи (но те са в състояние да докажат какво ли не със своите извъртания!): че трябвало да се отбягват многото и сериозни приятелски връзки, за да не би да се наложи един-единствен човек да се притеснява за много хора; достатъчно и предостатъчно били на всеки неговите грижи, твърде тежко било да се замесва в чуждите; най-удобно според тях било човек да държи юздите на приятелството колкото се може по-свободно, та или да ги стяга, когато поиска, или да ги отпуска; според тях главното условие за щастлив живот е пълното безгрижие, на което духът не би могъл да се наслаждава, ако, сякаш разкъсван от родилни болки, той страда от мнозина.
[46] Alios autem dicere aiunt multo etiam inhumanius (quem locum breviter paulo ante perstrinxi) praesidii adiumentique causa, non benevolentiae neque caritatis, amicitias esse expetendas; itaque, ut quisque minimum firmitatis haberet minimumque virium, ita amicitias appetere maxime; ex eo fieri ut mulierculae magis amicitiarum praesidia quaerant quam viri et inopes quam opulenti et calamitosi quam ii qui putentur beati.		46. А други, както разправят, поддържат своята още по-недостойна за човека теория (това положение засегнах накратко преди малко): че приятелства трябва да се търсят с цел подкрепа и помощ, а не за да се сподели чувството на обич и уважение; че колкото по-неустойчив и слаб бил човек, толкова повече той се стремял към приятелство; затова слабите жени търсели в приятелството повече, отколкото мъжете, бедните повече от богатите и нещастните повече от тези, които минават за щастливи.
[47] O praeclaram sapientiam! Solem enim e mundo tollere videntur, qui amicitiam e vita tollunt, qua nihil a dis immortalibus melius habemus, nihil iucundius. Quae est enim ista securitas? Specie quidem blanda sed reapse multis locis repudianda. Neque enim est consentaneum ullam honestam rem actionemve, ne sollicitus sis, aut non suscipere aut susceptam deponere. Quod si curam fugimus, virtus fugienda est, quae necesse est cum aliqua cura res sibi contrarias aspernetur atque oderit, ut bonitas malitiam, temperantia libidinem, ignaviam fortitudo; itaque videas rebus iniustis iustos maxime dolere, imbellibus fortes, flagitiosis modestos. Ergo hoc proprium est animi bene constituti, et laetari bonis rebus et dolere contrariis.		47. О, каква прекрасна премъдрост 51! Слънцето от света отнемат според мен ония, които отнемат приятелството от живота; не сме получили от безсмъртните богове нищо по-добро, нищо по-приятно от него. Защото какво представлява това прехвалено безгрижие? На пръв поглед нещо, без съмнение, привлекателно; но в действителност по много причини заслужава да го отхвърлим: тъй като не върви човек да се откаже да захване никакво похвално начинание или дело, или пък, веднъж захванал, да го изоставя само и само за да не си създаде безпокойства. Отбягваме ли грижите, ще трябва да отбягваме и добродетелта, понеже неизбежно някакво душевно безпокойство съпровожда нейното презрение и омразата й към всичко, което й е нейна противоположност: така се отнася добродетелта към лошавината, въздържаността към разврата, смелостта към малодушието. Ето защо човек може да види, че от несправедливостта най-много страдат справедливите, от малодушието - храбрите, от безчестното - скромните. Следователно правилно устроеният дух изпитва радост от доброто и страдание от злото.
[48] Quam ob rem si cadit in sapientem animi dolor, qui profecto cadit, nisi ex eius animo exstirpatam humanitatem arbitramur, quae causa est cur amicitiam funditus tollamus e vita, ne aliquas propter eam suscipiamus molestias? Quid enim interest motu animi sublato non dico inter pecudem et hominem, sed inter hominem et truncum aut saxum aut quidvis generis eiusdem? Neque enim sunt isti audiendi qui virtutem duram et quasi ferream esse quandam volunt; quae quidem est cum multis in rebus, tum in amicitia tenera atque tractabilis, ut et bonis amici quasi diffundatur et incommodis contrahatur. Quam ob rem angor iste, qui pro amico saepe capiendus est, non tantum valet ut tollat e vita amicitiam, non plus quam ut virtutes, quia non nullas curas et molestias adferunt, repudientur. Cum autem contrahat amicitiam, ut supra dixi, si qua significatio virtutis eluceat, ad quam se similis animus applicet et adiungat, id cum contigit, amor exoriatur necesse est.		48. Затова ако мъдрият човек изпитва душевно страдание - а това без съмнение се случва, освен ако не мислим, че всяка човещина е изтръгната от душата му, - то имаме ли основание да премахнем напълно приятелството от живота само и само за да не си навличаме заради него някакви притеснения? Щом като бъде изключено душевното вълнение, то каква ще е разликата например, не вече между говедото и човека, а между човека и един пън или между човека и камъка, или какъвто щеш подобен предмет? И не бива да слушаме тези философи 52, които изискват от добродетелта да бъде груба и един вид от желязото; всъщност както в много други случаи, така и в приятелството, тя е нежна и податлива, тъй че щастието на приятеля я кара да ликува, а несполуките му - да се гърчи. Поради това безпокойството, което се налага да изпитваме често за приятеля, не заслужава заради него да се премахне приятелството от живота на хората, също както многото грижи и притеснения, причинени от добродетелта, не могат да ни карат да се откажем от нея. XIV. Но понеже, както казах по-горе, човек създава приятелство, ако се прояви сиянието на добродетелта, към която сродната душа се приближава и привързва, неизбежно възниква обич.
[49] Quid enim tam absurdum quam delectari multis inanimis rebus, ut honore, ut gloria, ut aedificio, ut vestitu cultuque corporis, animante virtute praedito, eo qui vel amare vel, ut ita dicam, redamare possit, non admodum delectari? Nihil est enim remuneratione benevolentiae, nihil vicissitudine studiorum officiorumque iucundius.		49. Понеже какво по-нелепо от това човек да се радва на ред празни неща като кариера, слава, къща, облекло и гиздила, а да не го радва повече от всичко друго едно живо същество, надарено с добродетел, същество, което би могло да го обича и тъй да се каже, да отвръща на любовта с любов? Защото няма нищо по-приятно от това на добрите ти чувства с добри да ти отвръщат, няма нищо по-приятно от това на твоето внимание и услуги да отговарят с взаимност.
[50] Quid, si illud etiam addimus, quod recte addi potest, nihil esse quod ad se rem ullam tam alliciat et attrahat quam ad amicitiam similitudo? concedetur profecto verum esse, ut bonos boni diligant adsciscantque sibi quasi propinquitate coniunctos atque natura. Nihil est enim appetentius similium sui nec rapacius quam natura. Quam ob rem hoc quidem, Fanni et Scaevola, constet, ut opinor, bonis inter bonos quasi necessariam benevolentiam, qui est amicitiae fons a natura constitutus. Sed eadem bonitas etiam ad multitudinem pertinet. Non enim est inhumana virtus neque immunis neque superba, quae etiam populos universos tueri iisque optime consulere soleat; quod non faceret profecto, si a caritate vulgi abhorreret.		50. Ако прибавим още нещо, което с право може да се прибави, а именно, че не съществува сила, която привлича и тегли нещата тъй силно, както сходството привлича към приятелство, то без съмнение ще трябва да приемем за вярно твърдението, че добрите хора уважават добрите и се сближават с тях, сякаш ги свързва някакво средство и природно: тъй като от всичко на света именно природата тегли най-силно и най-хищно към себеподобното. По тази причина, Фаний и Сцевола, нека приемем това мое мнение, че между добрите хора доброжелателството, този извор на приятелство, даден ни от природата, е един вид сякаш неизбежен. Но същото това доброжелателство е обърнато и към още много хора. Защото добродетелта не е безчувствена към хората, нито е високомерна и свободна от задължения: тя често бди над цели народи и прекрасно се грижи така добре за тях - а без съмнение нямаше да постъпва тъй, ако й беше чужда любовта към обикновения човек.
[51] Atque etiam mihi quidem videntur, qui utilitatum causa fingunt amicitias, amabilissimum nodum amicitiae tollere. Non enim tam utilitas parta per amicum quam amici amor ipse delectat, tumque illud fit, quod ab amico est profectum, iucundum, si cum studio est profectum; tantumque abest, ut amicitiae propter indigentiam colantur, ut ii qui opibus et copiis maximeque virtute, in qua plurimum est praesidii, minime alterius indigeant, liberalissimi sint et beneficentissimi. Atque haud sciam an ne opus sit quidem nihil umquam omnino deesse amicis. Ubi enim studia nostra viguissent, si numquam consilio, numquam opera nostra nec domi nec militiae Scipio eguisset? Non igitur utilitatem amicitia, sed utilitas amicitiam secuta est.		51. Лично на мен дори ми се струва, че ония, които се преструват на приятели само и само заради изгодата, разкъсват най-милата връзка в приятелството. Тъй като радва не толкова изгодата, спечелена благодарение на приятеля, но самата негова обич: и доброто, което той е направил за нас, става приятно, когато е направено с желание; а твърдението, че приятелските отношения се ръководят от нуждата, съвсем не отговаря на истината: понеже са най-щедри и най-доброжелателни людете, които най малко се нуждаят от другиго поради собственото си влияние, средства и добродетелта, която е най-голямата зашита. И едва ли е необходимо никога нищо да не липсва на приятелите. Та къде щеше да прояви цялата си сила моето чувство, ако Сципион никога не беше имал нужда от моите съвети, от моето съдействие или в мир, или във война? Следователно не приятелството върви след изгодата, а изгодата - след приятелството.
[52] Non ergo erunt homines deliciis diffluentes audiendi, si quando de amicitia, quam nec usu nec ratione habent cognitam, disputabunt. Nam quis est, pro deorum fidem atque hominum! qui velit, ut neque diligat quemquam nec ipse ab ullo diligatur, circumfluere omnibus copiis atque in omnium rerum abundantia vivere? Haec enim est tyrannorum vita nimirum, in qua nulla fides, nulla caritas, nulla stabilis benevolentiae potest esse fiducia, omnia semper suspecta atque sollicita, nullus locus amicitiae.		XV.52. И тъй, не бива да обръщаме внимание на разплулите се от удоволствия хора 53, ако някога започнат да беседват за приятелството, което те не познават нито на практика, нито на теория. Впрочем, богове, хора са ми свидетели! - има ли поне един човек, който предпочита да плува в неописуемо богатство и да живее в пълно изобилие, но никого да не обича и никой да не го обича? Такъв без съмнение е животът на тираните: в такъв живот не може да съществува ни вярност, ни привързаност, ни трайна увереност в добрите чувства, всяко нещо буди вечно подозрение и тревоги, няма място за приятелство.
[53] Quis enim aut eum diligat quem metuat, aut eum a quo se metui putet? Coluntur tamen simulatione dumtaxat ad tempus. Quod si forte, ut fit plerumque, ceciderunt, tum intellegitur quam fuerint inopes amicorum. Quod Tarquinium dixisse ferunt, tum exsulantem se intellexisse quos fidos amicos habuisset, quos infidos, cum iam neutris gratiam referre posset.		53. Действително кой би могъл да обича било човек, от когото се страхува, било човек, за когото предполага, че се страхува от него? Все пак тираните са на почит - но само привидно и за известно време. Ако, както става в повечето случаи, загубят властта си, тогава се вижда до каква степен са били лишени от приятели; и както разправят, същите думи казал Тарквиний след изгонването му: че разбрал кои приятели са му верни и кои неверни едва когато не е можел да отдаде заслуженото нито на едните, нито на другите.
[54] Quamquam miror, illa superbia et importunitate si quemquam amicum habere potuit. Atque ut huius, quem dixi, mores veros amicos parare non potuerunt, sic multorum opes praepotentium excludunt amicitias fideles. Non enim solum ipsa Fortuna caeca est sed eos etiam plerumque efficit caecos quos complexa est; itaque efferuntur fere fastidio et contumacia nec quicquam insipiente fortunato intolerabilius fieri potest. Atque hoc quidem videre licet, eos qui antea commodis fuerint moribus, imperio, potestate, prosperis rebus immutari, sperni ab iis veteres amicitias, indulgeri novis.		54. Между другото, аз се учудвам как той, с тази негова надменност и жестокост, е могъл да има въобще някакъв приятел. И както неговият характер не е могъл да привлече истински приятели, така материалната мощ на мнозина е пречка за едно вярно приятелство: тъй като сляпа е не само самата съдба 54, но много често тя ослепява дори и тези, които държи в прегръдките си. Затова те се оставят едва ли не да ги завлекат високомерие и тъпоумие: а няма нищо по-непопосимо от един неразумен човек, на когото му върви. Могат да се срещнат и такива случаи: хора, които преди са били с приятен характер, след постигане на военна или гражданска власт или на успехи, се променят - те пренебрегват старите приятелства и отдават предпочитанието си на нови.
[55] Quid autem stultius quam, cum plurimum copiis, facultatibus, opibus possint, cetera parare, quae parantur pecunia, equos, famulos, vestem egregiam, vasa pretiosa, amicos non parare, optimam et pulcherrimam vitae, ut ita dicam, supellectilem? etenim cetera cum parant, cui parent, nesciunt, nec cuius causa laborent (eius enim est istorum quidque, qui vicit viribus), amicitiarum sua cuique permanet stabilis et certa possessio; ut, etiamsi illa maneant, quae sunt quasi dona Fortunae, tamen vita inculta et deserta ab amicis non possit esse iucunda. Sed haec hactenus.		55. А какво по-глупаво от това, че при изключителните си възможности, които им дават богатствата, средствата, имотите, те си доставят всичко, което се набавя с пари - коне, роби, прекрасни дрехи, а да не се сдобиват с приятели - най-доброто и прекрасното, така да кажа, украшение на живота? Понеже докато придобиват другите неща, тези хора не знаят за кого ги придобиват и заради кого се трудят (тъй като всяко от тях става притежание на по-силния), но всеки човек остава постоянен и сигурен собственик на приятелството си. Така че дори и да останат придобивките, които са един вид дарове на съдбата, все пак не би могъл да бъде щастлив един живот, неблагодарен и изоставен от приятелството. Но за това достатъчно.
[56] Constituendi autem sunt qui sint in amicitia fines et quasi termini diligendi. De quibus tres video sententias ferri, quarum nullam probo, unam, ut eodem modo erga amicum adfecti simus, quo erga nosmet ipsos, alteram, ut nostra in amicos benevolentia illorum erga nos benevolentiae pariter aequaliterque respondeat, tertiam, ut, quanti quisque se ipse facit, tanti fiat ab amicis.		XVI, 56. Сега трябва да определим кои са пределите и, така да се каже, границите на приятелството. Виждам, че по този въпрос съществуват три мнения, от които ни едно не одобрявам: първото - към приятеля си сме настроени така както към нас самите; второто - нашата добродетелност към приятелите да бъде равна и еднаква на тяхната добродетелност към нас; третото - колкото всеки сам себе си цени, толкова да бъде ценен и от приятелите си.
[57] Harum trium sententiarum nulli prorsus assentior. Nec enim illa prima vera est, ut, quem ad modum in se quisque sit, sic in amicum sit animatus. Quam multa enim, quae nostra causa numquam faceremus, facimus causa amicorum! precari ab indigno, supplicare, tum acerbius in aliquem invehi insectarique vehementius, quae in nostris rebus non satis honeste, in amicorum fiunt honestissime; multaeque res sunt in quibus de suis commodis viri boni multa detrahunt detrahique patiuntur, ut iis amici potius quam ipsi fruantur.		57. Не съм съгласен напълно с никое от тези три мнения. Не е правилно първото - че както някой е настроен към себе си, така трябва да е настроен и към приятеля. Та колко много неща, които никога не бихме направили заради нас самите, правим заради приятелите си! Молим се на някой негодник, падаме пред него на колене и после остро се нахвърляме срещу някого и го преследваме най-ожесточено: всички тези постъпки, недостойни заради нас самите, стават напълно достойни заради интересите на приятелите. Съществуват и много случаи, при които добрите хора се лишават от удобствата си и се съгласяват да им бъдат отнети само и само приятелите да имат възможност да им се наслаждават повече, отколкото те самите.
[58] Altera sententia est, quae definit amicitiam paribus officiis ac voluntatibus. Hoc quidem est nimis exigue et exiliter ad calculos vocare amicitiam, ut par sit ratio acceptorum et datorum. Divitior mihi et affluentior videtur esse vera amicitia nec observare restricte, ne plus reddat quam acceperit; neque enim verendum est, ne quid excidat, aut ne quid in terram defluat, aut ne plus aequo quid in amicitiam congeratur.		58. Другото мнение определя приятелството като равностойна размяна на услуги и чувства. Но това означава да изчисляват приятелството съвсем дребнаво и точно, така че приходът да е равен на разхода. На мен ми се струва, че истинското приятелство е много по-богато и по-щедро и че не гледа строго да не би да даде повече, отколкото е получили; и не бива да съществува страх, че нещо ще отиде нахалост, че някоя капчица ще се разлее на земята или че към приятелството ще се притури нещо повече от дължимото.
[59] Tertius vero ille finis deterrimus, ut, quanti quisque se ipse faciat, tanti fiat ab amicis. Saepe enim in quibusdam aut animus abiectior est aut spes amplificandae fortunae fractior. Non est igitur amici talem esse in eum qualis ille in se est, sed potius eniti et efficere ut amici iacentem animum excitet inducatque in spem cogitationemque meliorem. Alius igitur finis verae amicitiae constituendus est, si prius, quid maxime reprehendere Scipio solitus sit, dixero. Negabat ullam vocem inimiciorem amicitiae potuisse reperiri quam eius, qui dixisset ita amare oportere, ut si aliquando esset osurus; nec vero se adduci posse, ut hoc, quem ad modum putaretur, a Biante esse dictum crederet, qui sapiens habitus esset unus e septem; impuri cuiusdam aut ambitiosi aut omnia ad suam potentiam revocantis esse sententiam. Quonam enim modo quisquam amicus esse poterit ei, cui se putabit inimicum esse posse? quin etiam necesse erit cupere et optare, ut quam saepissime peccet amicus, quo plures det sibi tamquam ansas ad reprehendendum; rursum autem recte factis commodisque amicorum necesse erit angi, dolere, invidere.		59. Най-лошо от всичко е третото опасение - че колкото всеки сам цени себе си, толкова го ценят приятелите му; тъй като често се срещат хора с твърде ниско самочувствие или с много разклатени надежди за подобряване на участта си. Следователно да бъдеш към такъв, какъвто е сам той към себе си, не е белег на приятелство: по-скоро старанието ти трябва да е да успееш да повдигнеш сломения дух на приятеля и да му внушиш надежда и по-ведри мисли. И така, ние трябва да поставим друга граница за истинското приятелство, но преди това искам да споделя с вас какво обикновено най-много укоряваше Сципион. Твърдеше, че не биха могли да се намерят думи, по-опасни за приятелството от думите на едного, който бил казал, че човек трябва да обича толкова, колкото би могъл да мрази един ден. Казваше също, че не може да се убеди и да повярва на общоразпространената версия, че това са думи на Биант, когото смятат за един от седемте мъдреци; според Сципион това е мнение на някой подлец или честолюбец, или на човек, който тълкува всяко нещо само с оглед на собственото си влияние. Но как ще е възможно човек да бъде приятел с някого, за когото мисли като за възможен бъдещ враг? Че тогава неизбежно ще изпитва силното желание приятелят му да греши колкото се може по-често и да му дава поводи за порицание; и обратното - неизбежно ще се страхува от достойните постъпки и успехите му, ще страда, ще завижда.
[60] Quare hoc quidem praeceptum, cuiuscumque est, ad tollendam amicitiam valet; illud potius praecipiendum fuit, ut eam diligentiam adhiberemus in amicitiis comparandis, ut ne quando amare inciperemus eum, quem aliquando odisse possemus. Quin etiam si minus felices in diligendo fuissemus, ferendum id Scipio potius quam inimicitiarum tempus cogitandum putabat.		60. Затова тази препоръка, чиято и да е, е в състояние да разруши приятелството. Съветът трябваше да бъде по-скоро при сприятеляване да внимаваме никога да не даваме обичта си на човек, когото бихме могли да намразим някога. И дори ако бъдем разочаровани в обичта си, сме длъжни според Сципион по-скоро да търпим, отколкото да търсим подходящ случай да станем неприятели.
[61] His igitur finibus utendum arbitror, ut, cum emendati mores amicorum sint, tum sit inter eos omnium rerum, consiliorum, voluntatum sine ulla exceptione communitas, ut, etiamsi qua fortuna acciderit ut minus iustae amicorum voluntates adiuvandae sint, in quibus eorum aut caput agatur aut fama, declinandum de via sit, modo ne summa turpitudo sequatur; est enim quatenus amicitiae dari venia possit. Nec vero neglegenda est fama nec mediocre telum ad res gerendas existimare oportet benevolentiam civium; quam blanditiis et assentando colligere turpe est; virtus, quam sequitur caritas, minime repudianda est.		XVII.61. Ето тези граници трябва, по мое мнение, да се запазват както за да бъдат безупречни нравите на приятелите, така и за да има пълна, без изключение, общност във всички дела, помисли и желания; тъй че ако съдбата ни наложи неочаквано да подкрепяме приятелите си в тежки и недотам редни желания, които заплашват гражданското им положение или честта им, да приемем за необходимо дори едно отклонение от правия път, стига само то да не ни доведе някакво изключително безчестие; защото до определен предел може да се проявява снизхождение в приятелството. А не бива да се пренебрегва и общественото мнение, не трябва да се мисли, че благоразположението на съгражданите е слабо оръжие в обществената дейност; но е позорно да го печелим с ласкателства и угодничество; най-малко трябва да се отхвърлят добродетелите, които будят обич.
[62] Sed (saepe enim redeo ad Scipionem, cuius omnis sermo erat de amicitia) querebatur, quod omnibus in rebus homines diligentiores essent; capras et oves quot quisque haberet, dicere posse, amicos quot haberet, non posse dicere et in illis quidem parandis adhibere curam, in amicis eligendis neglegentis esse nec habere quasi signa quaedam et notas, quibus eos qui ad amicitias essent idonei, iudicarent. Sunt igitur firmi et stabiles et constantes eligendi; cuius generis est magna penuria. Et iudicare difficile est sane nisi expertum; experiendum autem est in ipsa amicitia. Ita praecurrit amicitia iudicium tollitque experiendi potestatem.		62. Но Сципион - често се връщам към него, защото той непрекъснато говореше с нас за приятелството - изразяваше съжалението си, че за всичко друго хората са много внимателни, че всеки може да каже например колко кози и овце има, но не и колко приятели; че при купуването на кози и овце проявяват грижовност, при избора на приятелите си са небрежни и като че ли не разполагат с белези или знаци, по които да преценят кой човек е подходящ за приятел. И така, трябва да се избират сигурните, верните и последователните хора, а те се срещат твърде рядко. Но е изключително трудно човек да ги прецени, без да ги е изпитал предварително; а изпитанието се състои в самите приятелски отношения. Така приятелството предхожда преценката и отнема възможността за изпитание.
[63] Est igitur prudentis sustinere ut cursum, sic impetum benevolentiae, quo utamur quasi equis temptatis, sic amicitia ex aliqua parte periclitatis moribus amicorum. Quidam saepe in parva pecunia perspiciuntur quam sint leves, quidam autem, quos parva movere non potuit, cognoscuntur in magna. Sin vero erunt aliqui reperti qui pecuniam praeferre amicitiae sordidum existiment, ubi eos inveniemus, qui honores, magistratus, imperia, potestates, opes amicitiae non anteponant, ut, cum ex altera parte proposita haec sint, ex altera ius amicitiae, non multo illa malint? Imbecilla enim est natura ad contemnendam potentiam; quam etiamsi neglecta amicitia consecuti sint, obscuratum iri arbitrantur, quia non sine magna causa sit neglecta amicitia.		63. Следователно белег на мъдрост е човек да задържа хода и порива на добрите си чувства, за да може да прояви приятелството си, след като до известна степен е изпитал характера на приятеля, също както използува конете, след като те са вече обяздени и са били подложени на изпитание. Често лекомислието на някои хора се проявява в дребни сметки, а други, които в дребните не са се проявили, в едрите се показват какви са. Е, наистина ще се намерят хора, за които е позорно да поставят богатството над приятелството: но къде ще намерим човек, който да не постави над него почестите, гражданските и военните длъжности, властта, влиянието, човек, който, ако от една страна му се предлага дългът на приятеля, а от друга, изредените неща, няма да предпочете на драго сърце точно тях - тъй като нашата природа няма силата да презре властта. А макар и хората да са я постигнали, жертвувайки приятелството, те се надяват, че това ще остане незабелязано, понеже според тях причината за жертвата е била сериозна.
[64] Itaque verae amicitiae difficillime reperiuntur in iis qui in honoribus reque publica versantur; ubi enim istum invenias qui honorem amici anteponat suo? Quid? haec ut omittam, quam graves, quam difficiles plerisque videntur calamitatuam societates! ad quas non est facile inventu qui descendant. Quamquam Ennius recte: Amicus certus in re incerta cernitur, tamen haec duo levitatis et infirmitatis plerosque convincunt, aut si in bonis rebus contemnunt aut in malis deserunt. Qui igitur utraque in re gravem, constantem, stabilem se in amicitia praestiterit, hunc ex maxime raro genere hominum iudicare debemus et paene divino.		64. Ето защо истинско приятелство трудно може да се намери сред хора, които правят кариера и участвуват в управлението на държавата. Та къде ще намериш ти човек, който би предпочел да се издигне приятелят му, а не той самият? Но нека оставя настрана колко тежко, колко трудно изглежда на повечето хора да споделят несполуките на другия! Трудно е да се намери някой, който би пожелал да направи това. Макар и Еиий правилно да казва: Приятел верен вижда се в неверен час 55 - все пак две обстоятелства изобличават повечето хора като повърхностни и слаби, че ако приятелят им е добре, те омаловажават успехите му, а ако е зле, го изоставят. Следователно когато някой и в двата случая се е показал като твърд, непоклатим приятел, ние сме длъжни да смятаме, че те принадлежат към една изключително рядка категория хора и, бих казал, едва ли не хора-богове.
[65] Firmamentum autem stabilitatis constantiaeque eius, quam in amicitia quaerimus, fides est; nihil est enim stabile quod infidum est. Simplicem praeterea et communem et consentientem, id est qui rebus isdem moveatur, eligi par est, quae omnia pertinent ad fidelitatem; neque enim fidum potest esse multiplex ingenium et tortuosum, neque vero, qui non isdem rebus movetur naturaque consentit, aut fidus aut stabilis potest esse. Addendum eodem est, ut ne criminibus aut inferendis delectetur aut credat oblatis, quae pertinent omnia ad eam, quam iam dudum tracto, constantiam. Ita fit verum illud, quod initio dixi, amicitiam nisi inter bonos esse non posse. Est enim boni viri, quem eundem sapientem licet dicere, haec duo tenere in amicitia: primum ne quid fictum sit neve simulatum; aperte enim vel odisse magis ingenui est quam fronte occultare sententiam; deinde non solum ab aliquo allatas criminationes repellere, sed ne ipsum quidem esse suspiciosum, semper aliquid existimantem ab amico esse violatum.		XVIII.65. А главната опора за тази устойчивост и последователност, които търсим в приятелството, е верността. Там, където липсва вярност, няма и постоянство. Добре е изборът ни да падне на един искрен, освен това общителен и единодушен с нас човек, което ще рече да се вълнува от същите неща, от които и ние. Всички тези качества имат връзка с верността; тъй един лицемерен и неправолинеен характер не може да бъде верен, а пък един човек, който не се вълнува от същите неща и който по природа е различен от нас, не може да бъде верен, нито сигурен приятел. Трябва да се добави и това да не му прави удоволствие да клевети, нито да вярва на клеветите, отправени към другия. Всичко споменато има връзка с качеството, за което вече отдавна говоря. Така се потвърждава казаното от мен в началото: че приятелството може да съществува само между добри и честни хора. Защото на добрия човек, когото можем да наречем и мъдър, е присъщо да следва в приятелството две правила: първо - да не допуща и най-малката лъжа, и най-малката преструвка: много по-достойно за свободния човек е той да показва омразата си открито, отколкото да прикрива мислите зад челото си; второ - не само да отблъсва подхвърлените от тоя и оня клевети, но и сам да не е подозрителен и да не мисли непрекъснато, че приятелят му е нанесъл някаква обида.
[66] Accedat huc suavitas quaedam oportet sermonum atque morum, haudquaquam mediocre condimentum amicitiae. Tristitia autem et in omni re severitas habet illa quidem gravitatem, sed amicitia remissior esse debet et liberior et dulcior et ad omnem comitatem facilitatemque proclivior.		66. Нека освен това в речта и в привичните им отношения да се чувствува благост, която придава немалко сладост на приятелството. Действително непрекъснатата сериозност и строгост имат своята тежест, но приятелските отношения трябва да са по-непринудени, по-свободни, по-меки и лесно да минават в открита приветливост.
[67] Exsistit autem hoc loco quaedam quaestio subdifficilis, num quando amici novi, digni amicitia, veteribus sint anteponendi, ut equis vetulis teneros anteponere solemus. Indigna homine dubitatio! Non enim debent esse amicitiarum sicut aliarum rerum satietates; veterrima quaeque, ut ea vina, quae vetustatem ferunt, esse debet suavissima; verumque illud est, quod dicitur, multos modios salis simul edendos esse, ut amicitiae munus expletum sit.		XIX.67. Но тук възниква един немного труден за разрешаване въпрос: дали трябва да предпочитаме новите достойни приятели пред старите, тъй както предпочитаме младите коне пред вече остарелите. Какво недостойно за човека съмнение! При приятелството не бива да се явява пресита, както в други случаи. Колкото по-отдавнашно е едно приятелство, толкова повече трябва да ни се услажда то както вината, които издържат с години; и вярно казва поговорката, че много крини сол трябва да изядеш заедно с приятеля си, докато изпълниш приятелския си дълг.
[68] Novitates autem si spem adferunt, ut tamquam in herbis non fallacibus fructus appareat, non sunt illae quidem repudiandae, vetustas tamen suo loco conservanda; maxima est enim vis vetustatis et consuetudinis. Quin in ipso equo, cuius modo feci mentionem, si nulla res impediat, nemo est, quin eo, quo consuevit, libentius utatur quam intractato et novo. Nec vero in hoc quod est animal, sed in iis etiam quae sunt inanima, consuetudo valet, cum locis ipsis delectemur, montuosis etiam et silvestribus, in quibus diutius commorati sumus.		68. А ако новите запознанства будят надежда, тъй както в здравите зелени стръкчета личи бъдещото зърно, не бива да ги отхвърляме, но старото приятелство трябва да запази своето място: че огромна е силата на стария навик. Дори ако става въпрос за коне, както току-що говорих, то всеки би предпочел, ако нищо не пречи, да използува не младия, необязден кон, а този, който с свикнал. И навикът има значение не само за отношенията ни към живите същества, но и към неодушевените неща: защото ни радват сами по себе си и дори някои диви и каменисти местности, в които сме прекарали по-дълго време.
[69] Sed maximum est in amicitia parem esse inferiori. Saepe enim excellentiae quaedam sunt, qualis erat Scipionis in nostro, ut ita dicam, grege. Numquam se ille Philo, numquam Rupilio, numquam Mummio anteposuit, numquam inferioris ordinis amicis, Q. vero Maximum fratrem, egregium virum omnino, sibi nequaquam parem, quod is anteibat aetate, tamquam superiorem colebat suosque omnes per se posse esse ampliores volebat.		69. Но в приятелството най-важно е с по-нискостоящия да се отнасяш като с равен: понеже често се срещат изключителни личности, какъвто беше Сципион в нашия кръг. Той никога не се постави над Фил, над Рупилий, нито над Мумий 56, нито над някои приятели с по-нисък ранг. А своя брат Квинт Максим 57, който беше без съмнение изключителен човек, но в никакъв случай не и равен нему, Сципион почиташе заради старшинството му така, сякаш Квинт го превъзхождаше; искаше също благодарение на него да се издигнат всичките му близки.
[70] Quod faciendum imitandumque est omnibus, ut, si quam praestantiam virtutis, ingenii, fortunae consecuti sint, impertiant ea suis communicentque cum proximis, ut, si parentibus nati sint humilibus, si propinquos habeant imbecilliore vel animo vel fortuna, eorum augeant opes eisque honori sint et dignitati. Ut in fabulis, qui aliquamdiu propter ignorationem stirpis et generis in famulatu fuerunt, cum cogniti sunt et aut deorum aut regum filii inventi, retinent tamen caritatem in pastores, quos patres multos annos esse duxerunt. Quod est multo profecto magis in veris patribus certisque faciendum. Fructus enim ingenii et virtutis omnisque praestantiae tum maximus capitur, cum in proximum quemque confertur.		70. Така би трябвало да постъпват всички, взимайки пример от Сципион, та ако са постигнали някакво превъзходство по добродетелност, ум, богатство, да го споделят със своите и да дарят и най близките си; и ако родителите им са с по-скромно положение, ако имат родственици, на които липсва било самочувствие, било средства, те да им дадат сили и да им бъдат за чест и слава. Мнозина легендарни герои слугували другиму, понеже не знаели произхода и рода си; а когато ги разпознавали и се е откривало, че са синове на богове или царе, те запазвали все пак обичта си към пастирите, които смятали за свои бащи в продължение на много години; разбира се, много повече трябва да се нрави за родния, истинския баща. Понеже дарованието, добродетелта и всяко превъзходно качество дават най-богатите си плодове тогава, когато се предложат на най-близките.
[71] Ut igitur ii qui sunt in amicitiae coniunctionisque necessitudine superiores, exaequare se cum inferioribus debent, sic inferiores non dolere se a suis aut ingenio aut fortuna aut dignitate superari. Quorum plerique aut queruntur semper aliquid aut etiam exprobrant, eoque magis, si habere se putant, quod officiose et amice et cum labore aliquo suo factum queant dicere. Odiosum sane genus hominum officia exprobrantium; quae meminisse debet is in quem conlata sunt, non commemorare, qui contulit.		XX.71. Следователно както ония, които превъзхождат своите приятел; и роднини, са длъжни във всичко да се поставят наравно, така на свой ред пък не трябва да се огорчават, че близките им са ги надминали по ум, богатство или високо положение. А повечето от тях все за нещо жалби редят или дори укори, особено ако си представляват, че не им липсват случаи, за които могат да говорят като за постъпки от приятелска загриженост, стрували известно усилие и за самите тях. Наистина досадни са този род хора, които натякват за сторените от тях услуги; тях трябва да помни човекът, за когото са направени, а не да ги припомня този, който ги е направил.
[72] Quam ob rem ut ii qui superiores sunt submittere se debent in amicitia, sic quodam modo inferiores extollere. Sunt enim quidam qui molestas amicitias faciunt, cum ipsi se contemni putant; quod non fere contingit nisi iis qui etiam contemnendos se arbitrantur; qui hac opinione non modo verbis sed etiam opere levandi sunt.		72. Затова стоящите по-високо в едно приятелство са длъжни и да бъдат скромни, и да издигат по някакъв начин стоящите по-ниско. Има хора, които правят приятелството трудно поносимо, понеже смятат, че са презирани. Действително това може да се случи само на човек, който сам дори се смята достоен за презрение. Такива хора трябва да бъдат облекчавани от тези си мисля не само с думи, но и с действия.
[73] Tantum autem cuique tribuendum, primum quantum ipse efficere possis, deinde etiam quantum ille quem diligas atque adiuves, sustinere. Non enim neque tu possis, quamvis excellas, omnes tuos ad honores amplissimos perducere, ut Scipio P. Rupilium potuit consulem efficere, fratrem eius L. non potuit. Quod si etiam possis quidvis deferre ad alterum, videndum est tamen, quid ille possit sustinere.		73. Нужно е на всеки да дадеш, първо, толкова, колкото ти би могъл да направиш за него, второ, толкова, колкото е в състояние да поеме върху себе си оня, когото обичаш и на когото помагаш: понеже колкото и високо положение да заема човек, все пак не би могъл да доведе до най-високи почетни длъжности всички свои близки; така например Сципион успя да направи Публий Рупилий консул, но брат си Луций не можа. Затова дори да би могъл да издействуваш за другия всичко, все пак трябва да имаш предвид какво може да поеме, той самият.
[74] Omnino amicitiae corroboratis iam confirmatisque et ingeniis et aetatibus iudicandae sunt, nec si qui ineunte aetate venandi aut pilae studiosi fuerunt, eos habere necessarios quos tum eodem studio praeditos dilexerunt. Isto enim modo nutrices et paedagogi iure vetustatis plurimum benevolentiae postulabunt; qui neglegendi quidem non sunt sed alio quodam modo aestimandi. Aliter amicitiae stabiles permanere non possunt. Dispares enim mores disparia studia sequuntur, quorum dissimilitudo dissociat amicitias; nec ob aliam causam ullam boni improbis, improbi bonis amici esse non possunt, nisi quod tanta est inter eos, quanta maxima potest esse, morum studiorumque distantia.		74. Въобще необходимо е приятелските връзки да се преценяват, след като вече заедно с възрастта е узрял и характерът; и ако в юношеството си някой е бил пристрастен към ловуване или игра на топка, той не е длъжен да смята за свои приятели всички, които тогава са спечелили обичта му поради еднаквостта на заниманието. Че по същия начин и дойките, и педагозите 58, позовавайки се на стари връзки, ще предявят претенциите си да бъдат обичани повече от всеки друг! Към всички тях, разбира се, не бива да се отнасяме с пренебрежение, но трябва да изразяваме уважението си по някакъв друг начин. Иначе приятелските връзки не могат да останат трайни, тъй като от различието на характерите следва и различие в интересите и то разделя приятелите; и единствената причина, поради която добрите не могат да бъдат приятели на лошите, нито пък лошите на добрите, е, че между тях съществува най-голямата възможна противоположност по нрави и интереси.
[75] Recte etiam praecipi potest in amicitiis, ne intemperata quaedam benevolentia, quod persaepe fit, impediat magnas utilitates amicorum. Nec enim, ut ad fabulas redeam, Troiam Neoptolemus capere potuisset, si Lycomedem, apud quem erat educatus, multis cum lacrimis iter suum impedientem audire voluisset. Et saepe incidunt magnae res, ut discedendum sit ab amicis; quas qui impedire vult, quod desiderium non facile ferat, is et infirmus est mollisque natura et ob eam ipsam causam in amicitia parum iustus.		75. Уместна препоръка за приятелските отношения е прекомерното доброжелателство да не пречи на много полезни за приятелите начинания, както често се случва. Така нека се обърна отново към преданията. Неоптолем 59 нямаше да може да превземе Троя, ако беше решил да послуша цар Ликомед, който го бил отхранил и сега със сълзи на очи се опитвал да му попречи да тръгне. А често възникват сериозни причини, които ни карат да се разделим с приятелите. Онзи, който иска да се противопостави на тези причини, чувствувайки, че не може да понесе раздялата, е човек малодушен и слабохарактерен и именно затова е неточен в преценката си за приятелството.
[76] Atque in omni re considerandum est et quid postules ab amico et quid patiare a te impetrari. Est etiam quaedam calamitas in amicitiis dimittendis non numquam necessaria; iam enim a sapientium familiaritatibus ad vulgares amicitias oratio nostra delabitur. Erumpunt saepe vitia amicorum tum in ipsos amicos, tum in alienos, quorum tamen ad amicos redundet infamia. Tales igitur amicitiae sunt remissione usus eluendae et, ut Catonem dicere audivi, dissuendae magis quam discindendae, nisi quaedam admodum intolerabilis iniuria exarserit, ut neque rectum neque honestum sit nec fieri possit, ut non statim alienatio disiunctioque faciunda sit.		76. Въобще във всеки отделен случай си длъжен да преценяваш и какво искаш от приятеля си, и какво да позволяваш да иска той от теб. XXI. Съществуват известни неприятности, понякога неизбежни - при скъсване на приятелските отношения: ето че така нашият разговор, започнат за близостта между мъдрите, ще слезе до приятелските връзки между обикновените хора. Често пороците на един приятел избиват внезапно ту срещу самите му приятели, ту срещу чужди хора, но позорът му все пак засяга и приятелите му! И така, тези отношения трябва да бъдат постепенно прекъснати и, както чух да казва Катон, по-скоро отпорени, а не откъснати, освен в случаи, когато се стовари такава нетърпима несправедливост, че единственият справедлив, достоен и във всеки случай възможен отговор е веднага да последва отчуждение и раздяла.
[77] Sin autem aut morum aut studiorum commutatio quaedam, ut fieri solet, facta erit aut in rei publicae partibus dissensio intercesserit (loquor enim iam, ut paulo ante dixi, non de sapientium sed de communibus amicitiis), cavendum erit, ne non solum amicitiae depositae, sed etiam inimicitiae susceptae videantur. Nihil est enim turpius quam cum eo bellum gerere quocum familiariter vixeris. Ab amicitia Q. Pompei meo nomine se removerat, ut scitis, Scipio; propter dissensionem autem, quae erat in re publica, alienatus est a collega nostro Metello; utrumque egit graviter, auctoritate et offensione animi non acerba.		77. Ако ли обаче настъпи някаква промяна в характерите или интересите, както обикновено става, или възникване на несъгласие в политическите възгледи (говоря вече, както казах преди малко, за обикновените приятелски връзки, не за тези между мъдрите хора), трябва да се внимава да не излезе, че приятелството е свършило и че е започнала враждата; тъй като няма нищо по-срамно от това да водиш война с оня, с когото си живял по-рано като приятел. Както знаеш, Сципион скъса приятелството си с Квинт Помпей 60 заради мен, а поради несъгласие по държавни въпроси загуби дружбата на нашия колега Метел 61: и едната, и другата раздяла той понесе с достойнство и умереност, и без жестоко огорчение в душата.
[78] Quam ob rem primum danda opera est ne qua amicorum discidia fiant; sin tale aliquid evenerit, ut exstinctae potius amicitiae quam oppressae videantur. Cavendum vero ne etiam in graves inimicitias convertant se amicitiae; ex quibus iurgia, maledicta, contumeliae gignuntur. Quae tamen si tolerabiles erunt, ferendae sunt, et hic honos veteri amicitiae tribuendus, ut is in culpa sit qui faciat, non is qui patiatur iniuriam. Omnino omnium horum vitiorum atque incommodorum una cautio est atque una provisio, ut ne nimis cito diligere incipiant neve non dignos.		78. Затова най-важно е да се стараем между приятелите да не настъпят никакви раздори; ако това се случи, то нека изглежда, че приятелските чувства са били не внезапно потушени, а по-скоро бавно се изтлели. Но още повече трябва да се внимава и приятелството да не се превръща в силна вражда, от която се пораждат кавги, злословия, оскърбления. Тях все пак трябва да понесем, ако са търпими, и трябва да отдадем необходимото уважение на предишното приятелство, та вината да пада върху този, които върши неправда, а не върху този, който я понася. С една дума, срещу всички тези недостатъци и неприятности съществува един-единствен начин за предпазване, един-единствен за предвиждане: да не започваме твърде бързо да обичаме никого и да не обичаме недостойните хора.
[79] Digni autem sunt amicitia quibus in ipsis inest causa cur diligantur. Rarum genus. Et quidem omnia praeclara rara, nec quicquam difficilius quam reperire quod sit omni ex parte in suo genere perfectum. Sed plerique neque in rebus humanis quicquam bonum norunt, nisi quod fructuosum sit, et amicos tamquam pecudes eos potissimum diligunt ex quibus sperant se maximum fructum esse capturos.		79. А достойни за едно приятелство са тези, при които причината, за да бъдат обичани, е в самата им същност. Рядък вид хора! Действително всичко прекрасно е рядко и няма нищо по-трудно от това, да се намери нещо, което да е връх на съвършенството на своя род. Но за повечето хора в човешките отношения добро е само това, което носи полза, а сред приятелите си, сякаш са говеда, обичат най-много тези, от които се надяват да получат най-голяма изгода.
[80] Ita pulcherrima illa et maxime naturali carent amicitia per se et propter se expetita nec ipsi sibi exemplo sunt, haec vis amicitiae et qualis et quanta sit. Ipse enim se quisque diligit, non ut aliquam a se ipse mercedem exigat caritatis suae, sed quod per se sibi quisque carus est. Quod nisi idem in amicitiam transferetur, verus amicus numquam reperietur; est enim is qui est tamquam alter idem.		80. Така те са лишени от онова тъй красиво и толкова естествено приятелство, което човек желае заради самото него, такова, каквото е то само по себе си: и не могат сами да послужат като пример за това каква е силата на приятелството и колко голяма е тя. Понеже всеки човек обича сам себе си не за да получи заради тази си обич някаква награда от самия себе си, а понеже всеки на себе си е скъп. И ако не се пренесе същото това отношение върху приятелството, истински приятел никога не ще се намери: понеже истинският приятел е сякаш друго „аз".
[81] Quod si hoc apparet in bestiis, volucribus, nantibus, agrestibus, cicuribus, feris, primum ut se ipsae diligant (id enim pariter cum omni animante nascitur), deinde ut requirant atque appetant ad quas se applicent eiusdem generis animantis, idque faciunt cum desiderio et cum quadam similitudine amoris humani, quanto id magis in homine fit natura! qui et se ipse diligit et alterum anquirit, cuius animum ita cum suo misceat ut efficiat paene unum ex duobus.		81. При животните - птици, риби, питони и диви зверове - е очевидно, първо, че те обичат самите себе си - това чувство е вродено във всяко живо същество, второ, те търсят и се стремят към животни от същия вид, с които да се съберат; и това правят с копнеж и чувство подобно на любовта у човека. Тогава колко по-естествено става това при човека, който и сам себе си обича, и търси друг, за да свърже духа му със своя така, че от двата да създаде един!
[82] Sed plerique perverse, ne dicam impudenter, habere talem amicum volunt, quales ipsi esse non possunt, quaeque ipsi non tribuunt amicis, haec ab iis desiderant. Par est autem primum ipsum esse virum bonum, tum alterum similem sui quaerere. In talibus ea, quam iam dudum tractamus, stabilitas amicitiae confirmari potest, cum homines benevolentia coniuncti primum cupiditatibus iis quibus ceteri serviunt imperabunt, deinde aequitate iustitiaque gaudebunt, omniaque alter pro altero suscipiet, neque quicquam umquam nisi honestum et rectum alter ab altero postulabit, neque solum colent inter se ac diligent sed etiam verebuntur. Nam maximum ornamentum amicitiae tollit qui ex ea tollit verecundiam.		XXII.82. Но повечето хора имат неправилното, за да не кажа безсрамното, желание да имат такива приятели, каквито те самите не могат да бъдат. И те изискват от приятелите си всичко, което сами не са в състояние да им дадат. А редно е най-напред самият ти да си добър човек, тогава да търсиш друг, подобен на теб. Между такива хора устойчивостта на приятелските отношения, за която говорихме вече отдавна, може да се затвърди, когато най-напред свързалите се с взаимно чувство на доброжелателство станат господари на страстите, на които други слугуват; после ще се радват на справедливост и честност, ще правят всичко един за друг и никога единият няма да иска от другия нещо непочтено или нередно; и те не само ще се почитат помежду си и ще се обичат, но и ще изпитват дълбоко уважение един към друг. Тъй като този, който лишава приятелството от уважение, го лишава от най-голямата му красота.
[83] Itaque in iis perniciosus est error qui existimant libidinum peccatorumque omnium patere in amicitia licentiam; virtutum amicitia adiutrix a natura data est, non vitiorum comes, ut, quoniam solitaria non posset virtus ad ea, quae summa sunt, pervenire, coniuncta et consociata cum altera perveniret. Quae si quos inter societas aut est aut fuit aut futura est, eorum est habendus ad summum naturae bonum optumus beatissimusque comitatus.		83. И така, гибелно е заблуждението на хора, които смятат, че в приятелството е широко отворена вратата за всякакви необуздани желания и непочтени постъпки. Природата ни го е дала не за спътник на пороците, а за помощник на добродетелите, та свързани и съчетани с добродетелите на другия приятел, те да достигнат до онези висини, до които сами не биха могли. Ако между някои хора такъв съюз съществува, съществувал е или ще съществува в бъдеще, трябва да приемем, че тяхното съвместно пътуване по друма, водещ към висшето природно благо, е най-голямото благо и щастие.
[84] Haec est, inquam, societas, in qua omnia insunt, quae putant homines expetenda, honestas, gloria, tranquillitas animi atque iucunditas, ut et, cum haec adsint, beata vita sit et sine his esse non possit. Quod cum optimum maximumque sit, si id volumus adipisci, virtuti opera danda est, sine qua nec amicitiam neque ullam rem expetendam consequi possumus; ea vero neglecta qui se amicos habere arbitrantur, tum se denique errasse sentiunt, cum eos gravis aliquis casus experiri cogit.		84. Това, повтарям, е съюз, който съдържа всичко, което според хората заслужава да се желае - уважение, слава, душевно спокойствие, радост, така че и животът е щастлив, когато ги има, и без тях не може да е щастлив. Но ако искаме да постигнем всичко това, което е и най-важното, и най-доброто за човека, трябва да насочим нашето старание към добродетелта, без която не можем да получим нито приятелство, нито нещо желано. Ако не й се обърне достатъчно внимание, човек, който смята, че има приятели, разбира заблуждението си едва тогава, когато някакво нещастие ги положи на изпитание.
[85] Quocirca (dicendum est enim saepius), cum iudicaris, diligere oportet, non, cum dilexeris, iudicare. Sed cum multis in rebus neglegentia plectimur, tum maxime in amicis et diligendis et colendis; praeposteris enim utimur consiliis et acta agimus, quod vetamur vetere proverbio. Nam implicati ultro et citro vel usu diuturno vel etiam officiis repente in medio cursu amicitias exorta aliqua offensione disrumpimus.		85. Затова (необходимо е често да се повтаря) трябва да обичаш, след като си преценил, а не да преценяваш, след като си заобичал. Но както в много други случаи, така най-често в избора и привързаността ни към приятелите сме наказвани заради нашето нехайство. Решаваме прибързано и вършим вече свършеното - нещо, което ни забранява една стара поговорка. Понеже след като напълно сме се обвързали с тези хора, било вследствие продължително общуване, било вследствие услуги, внезапно по средата на пътя прекъсваме връзките си с тях заради някакво оскърбление.
[86] Quo etiam magis vituperanda est rei maxime necessariae tanta incuria. Una est enim amicitia in rebus humanis, de cuius utilitate omnes uno ore consentiunt. Quamquam a multis virtus ipsa contemnitur et venditatio quaedam atque ostentatio esse dicitur; multi divitias despiciunt, quos parvo contentos tenuis victus cultusque delectat; honores vero, quorum cupiditate quidam inflammantur, quam multi ita contemnunt, ut nihil inanius, nihil esse levius existiment! itemque cetera, quae quibusdam admirabilia videntur, permulti sunt qui pro nihilo putent; de amicitia omnes ad unum idem sentiunt, et ii qui ad rem publicam se contulerunt, et ii qui rerum cognitione doctrinaque delectantur, et ii qui suum negotium gerunt otiosi, postremo ii qui se totos tradiderunt voluptatibus, sine amicitia vitam esse nullam, si modo velint aliqua ex parte liberaliter vivere.		XXIII.86. Затова заслужава дори още по-голямо порицание огромното нехайство към нещо така необходимо. Та приятелството е единственото нещо на този свят, за ползата на което всички единодушно са съгласни. Впрочем мнозина гледат с презрение на добродетелите и ги смятат за перчене и показност. Други презират богатството, доволни са от малкото и се радват на скромна храна и живот. Едни горят от желание за високи постове в обществото, други ги презират дотолкова, че по тяхно мнение не съществува нещо по-безсмислено и по-евтино. Немалко са и ония, които пет пари не дават за благата, които за други изглеждат прекрасни. А за приятелството всички до един - и тези, които са се посветили на държавните дела, и тези, които се радват на научни занимания и на преподаване, и тези, които вършат своя работа далеч от обществения живот, най-после и тези, които изцяло са се отдали на наслажденията - мислят по един и същи начин: че без приятелство няма живот при положение, че искаш да го живееш като истински свободен човек.
[87] Serpit enim nescio quo modo per omnium vitas amicitia nec ullam aetatis degendae rationem patitur esse expertem sui. Quin etiam si quis asperitate ea est et immanitate naturae, congressus ut hominum fugiat atque oderit, qualem fuisse Athenis Timonem nescio quem accepimus, tamen is pati non possit, ut non anquirat aliquem, apud quem evomat virus acerbitatis suae. Atque hoc maxime iudicaretur, si quid tale posset contingere, ut aliquis nos deus ex hac hominum frequentia tolleret et in solitudine uspiam collocaret atque ibi suppeditans omnium rerum, quas natura desiderat, abundantiam et copiam hominis omnino aspiciendi potestatem eriperet. Quis tam esset ferreus qui eam vitam ferre posset, cuique non auferret fructum voluptatum omnium solitudo?		87. Понеже приятелството, необяснимо как, се вмъква незабелязано в живота на всеки и не допуска никаква възможност някой период от живота да мине без него. Та дори ако някой е толкова див и жесток по природа, че отбягва хората и мрази срещите с тях (разправят, че такъв бил някой си Тимон Атински 62), все пак и той не би се стърпял да не потърси някого, върху когото да излее отровата на своята злоба. И щяхме да оценим това най-добре, ако можеше да ни се случи някое божество да ни отдели от тукашните многолюдни тълпи и да ни постави насред някоя пустош, и там богато и пребогато да ни снабди с всичко, което изискват природните ни нужди, но да ни отнеме всяка възможност да зърнем човек. Може ли да съществува толкова коравосърдечен човек, който да понесе такъв един живот и на когото самотата няма да отнеме насладата от каквото и да било удоволствие?
[88] Verum ergo illud est quod a Tarentino Archyta, ut opinor, dici solitum nostros senes commemorare audivi ab aliis senibus auditum: 'si quis in caelum ascendisset naturamque mundi et pulchritudinem siderum perspexisset, insuavem illam admirationem ei fore; quae iucundissima fuisset, si aliquem, cui narraret, habuisset.' Sic natura solitarium nihil amat semperque ad aliquod tamquam adminiculum adnititur; quod in amicissimo quoque dulcissimum est. Sed cum tot signis eadem natura declaret, quid velit, anquirat, desideret, tamen obsurdescimus nescio quo modo nec ea, quae ab ea monemur, audimus. Est enim varius et multiplex usus amicitiae, multaeque causae suspicionum offensionumque dantur, quas tum evitare, tum elevare, tum ferre sapientis est; una illa sublevanda offensio est, ut et utilitas in amicitia et fides retineatur: nam et monendi amici saepe sunt et obiurgandi, et haec accipienda amice, cum benevole fiunt.		88. Следователно вярно е това, което често е казвал, ако не се лъжа, Архит Тарентски 63 - чул съм тия негови думи от нашите стари люде, които на свой ред ги бяха чули от други стари хора; та той казвал, че ако някой можеше да се изкачи на небето и да съзре оттам цялата вселена и красотата на звездите, то тази изумителна гледка нямаше да му достави никаква наслада; а колко радост щеше да му достави тя, ако имаше на кого да разкаже за нея. Така природата не обича самотата и винаги се стреми към някаква, тъй да се каже, опора; а тя е най-приятна, когато я открием у най-близкия си приятел. XXIV. Но въпреки че същата тази природа с много и много знаци ни показва какво желае, какво търси, за какво копнее, все пак ние, не знам как, оставаме глухи и не чуваме внушенията й. И тъй като отношенията между приятелите са различни и многообразни, а и възникват много причини за подозрения и обиди, то присъщо на един мъдър човек е едни от тях да избягва, други да омаловажи, трети да понася. Една или друга обида трябва да бъде пренебрегната, за да се запази в отношенията доверието и взаимната полза. Понеже често се налага приятелите да бъдат съветвани и порицавани и когато това се прави от добро желание, трябва да се приеме по приятелски.
[89] Sed nescio quo modo verum est, quod in Andria familiaris meus dicit: Obsequium amicos, veritas odium parit. Molesta veritas, siquidem ex ea nascitur odium, quod est venenum amicitiae, sed obsequium multo molestius, quod peccatis indulgens praecipitem amicum ferri sinit; maxima autem culpa in eo, qui et veritatem aspernatur et in fraudem obsequio impellitur. Omni igitur hac in re habenda ratio et diligentia est, primum ut monitio acerbitate, deinde ut obiurgatio contumelia careat; in obsequio autem, quoniam Terentiano verbo libenter utimur, comitas adsit, assentatio, vitiorum adiutrix, procul amoveatur, quae non modo amico, sed ne libero quidem digna est; aliter enim cum tyranno, aliter cum amico vivitur.		89. Но все пак, за съжаление, са верни думите на моя приятел в комедията „Момичето от Андрос"64: Отстъпчивостта приятели създава, а искреността - омраза. Неприятна е истината: омраза от нея може да се роди, която е отрова за приятелството; много по-неприятна е отстъпчивостта, която от снизхождение към грешащия приятел го оставя да падне в пропастта. Но най-голяма вина има този, който не желае да чуе истината и се оставя да го заблуди отстьпчивостта на другия. Всичко това следователно трябва да се прецени грижливо и внимателно, та, първо, съветът да не е прекалено строг, второ, упрекът да не бъде обиден. В отстъпчивостта - на драго сърце използувам думата на Теренций - нека да се чувствува приветливост, но да бъде прогонена надалеч угодливостта, помощница на пороците: тя е недостойна не само за приятели, но въобще за свободния човек. Тъй като по един начин се живее с тиранин, по друг - с приятел.
[90] Cuius autem aures clausae veritati sunt, ut ab amico verum audire nequeat, huius salus desperanda est. Scitum est enim illud Catonis, ut multa: 'melius de quibusdam acerbos inimicos mereri quam eos amicos qui dulces videantur; illos verum saepe dicere, hos numquam.' Atque illud absurdum, quod ii, qui monentur, eam molestiam quam debent capere non capiunt, eam capiunt qua debent vacare; peccasse enim se non anguntur, obiurgari moleste ferunt; quod contra oportebat, delicto dolere, correctione gaudere.		90. Но щом ушите на някого са тъй глухи за истината, така че той не желае да я чуе от приятел, няма надежда за неговото спасение. Между многото мисли на Катон е известна и следната: „За някои хора суровите неприятели са по-полезни от благите приятели; едните казват истината често, другите - никога." А нелогичното е, че хората, които съветваш, изпитват огорчение не от това, за което би трябвало, а от това, за което не трябва. Тъй като те не се безпокоят, че са сгрешили, а тежко понасят порицанието; а трябваше да бъде обратно - да страдат от провинението, да се радват на направената забележка.
[91] Ut igitur et monere et moneri proprium est verae amicitiae et alterum libere facere, non aspere, alterum patienter accipere, non repugnanter, sic habendum est nullam in amicitiis pestem esse maiorem quam adulationem, blanditiam, assentationem; quamvis enim multis nominibus est hoc vitium notandum levium hominum atque fallacium ad voluntatem loquentium omnia, nihil ad veritatem.		XXV.91. И тъй, присъщо на истинско приятелство е и да съветваш, и да приемаш съвети и в първия случай да се държиш свободно, без грубост, във втория да проявяваш търпение без упорство; по същия начин трябва да смятаме, че за приятелските отношения не съществува гибел, по-страшна от умилкването, ласкателството, угодничеството: защото сме длъжни да посочим с безброй многото му имена този порок на повърхностните и фалшиви хора, които говорят всичко, за да направят удоволствие на другите, нищо - за да покажат истината.
[92] Cum autem omnium rerum simulatio vitiosa est (tollit enim iudicium veri idque adulterat), tum amicitiae repugnat maxime; delet enim veritatem, sine qua nomen amicitiae valere non potest. Nam cum amicitiae vis sit in eo, ut unus quasi animus fiat ex pluribus, qui id fieri poterit, si ne in uno quidem quoque unus animus erit idemque semper, sed varius, commutabilis, multiplex?		92. А измамата навсякъде е порочна, понеже отнема възможността за правдива преценка и я изопачава, но най-много тя противоречи на приятелството, тъй като унищожава искреността, без която думата „приятелство" не може да има смисъл, понеже неговата сила е, така да кажа, няколко души да се съединят сякаш в един-единствен дух. А как това ще стане възможно, когато духът дори на един-единствен човек не е винаги един и същ, а е променлив, непостоянен, многолик?
[93] Quid enim potest esse tam flexibile, tam devium quam animus eius qui ad alterius non modo sensum ac voluntatem sed etiam vultum atque nutum convertitur? Negat quis, nego; ait, aio; postremo imperavi egomet mihi Omnia adsentari, ut ait idem Terentius, sed ille in Gnathonis persona, quod amici genus adhibere omnino levitatis est.		93. Та има ли нещо по-склонно да се огъва, да греши, от духа на човек, който се мени не само според чувствата и желанията на другия, но и според изражението и жестовете му? Той: „Не" - аз: „Не!" Той: „Да!" - аз: „Да!" и заповед си дадох: „Нивга на противно мнение!" - както говори все същият този Теренций, но под маската на Гнатон 65; и е пълно лекомислие човек да се свърже с такъв род приятели.
[94] Multi autem Gnathonum similes cum sint loco, fortuna, fama superiores, horum est assentatio molesta, cum ad vanitatem accessit auctoritas.		94. Но много са хората като Гнатон, макар и по произход, богатство и положение да го надминават; и когато към празнодумието им се прибавя известен обществен авторитет, тяхната вечна угодливост става бреме.
[95] Secerni autem blandus amicus a vero et internosci tam potest adhibita diligentia quam omnia fucata et simulata a sinceris atque veris. Contio, quae ex imperitissimis constat, tamen iudicare solet quid intersit inter popularem, id est assentatorem et levem civem, et inter constantem et severum et gravem.		95. Но при достатъчно внимание е възможно да се разграничи, разпознае един ласкател от един истински приятел, така както е възможно да се отдели всяка лъскава измама от неподправената истина. Народното събрание, което се състои от съвсем неопитни хора, все пак успява да прецени разликата между безхарактерния, свикналия да угодничи претендент за народен защитник и последователния, твърд и авторитетен гражданин.
[96] Quibus blanditiis C. Papirius nuper influebat in auris contionis, cum ferret legem de tribunis plebis reficiendis! Dissuasimus nos; sed nihil de me, de Scipione dicam libentius. Quanta illi, di immortales, fuit gravitas, quanta in oratione maiestas! ut facile ducem populi Romani, non comitem diceres. Sed adfuistis, et est in manibus oratio. Itaque lex popularis suffragiis populi repudiata est. Atque, ut ad me redeam, meministis, Q. Maximo, fratre Scipionis, et L. Mancino consulibus, quam popularis lex de sacerdotiis C. Licini Crassi videbatur! cooptatio enim collegiorum ad populi beneficium transferebatur; atque is primus instituit in forum versus agere cum populo. Tamen illius vendibilem orationem religio deorum immortalium nobis defendentibus facile vincebat. Atque id actum est praetore me quinquennio ante quam consul sum factus; ita re magis quam summa auctoritate causa illa defensa est.		96. С какви ласкателства неотдавна Гай Папирий 66 се опитваше да влезе под кожата на народното събрание, когато предлагаше закона за преизбирането на народните трибуни! Успях да отклоня предложението му. Но за мен няма да говоря; с голямо удоволствие ще разкажа за Сципион. Безсмъртни богове! Какво достолепие, какво величие имаше в речта му! Направо човек би казал, че той ръководи римския народ, а не народът него. Но вие присъствувахте тогава, а и речта е известна на всички. И така, един закон в полза на народа бе отхвърлен с гласуване на народа. И за да се върна към мен, вие си спомняте колко демократичен изглеждаше законът на Гай Лициний Крас 67 за жречеството, предложен при консулите Квинт Максим 68, брат на Сципион, и Луций Манцин; попълнението на жреческите колегии да бъде прехвърлено в компетенциите на народното събрание. Същият Крас беше първият, който започна да води обсъжданията с народа, обърнат с лице към форума. Все пак, благодарение на моята защита, благоговението към безсмъртните богове победи продажната му реч. А това стана, когато бях претор, пет години, преди да бъда избран за консул. Така че делото бе защитено повече от самата своя същност, отколкото от авторитета на своя оратор.
[97] Quod si in scaena, id est in contione, in qua rebus fictis et adumbratis loci plurimum est, tamen verum valet, si modo id patefactum et illustratum est, quid in amicitia fieri oportet, quae tota veritate perpenditur? in qua nisi, ut dicitur, apertum pectus videas tuumque ostendas, nihil fidum, nihil exploratum habeas, ne amare quidem aut amari, cum, id quam vere fiat, ignores. Quamquam ista assentatio, quamvis perniciosa sit, nocere tamen nemini potest nisi ei qui eam recipit atque ea delectatur. Ita fit, ut is assentatoribus patefaciat aures suas maxime, qui ipse sibi assentetur et se maxime ipse delectet.		XXVI.97. И ако на едно такова публично представление, каквото е едно народно събрание, където се дава най-широко поле за измислици и неясноти, истината си пробива път въпреки всичко, но само ако бъде разкрита и осветена, то какво ли би трябвало да става в приятелството, което изцяло се мери на везните на истината? Ако в него не виждаш, както се казва, открито сърцето на приятеля и ако ти не му разкриеш своето, не би имал нищо, на което да вярваш и в което да си сигурен - дори дали обичаш или си обичан; защото няма да знаеш доколко това чувство е искрено. Впрочем това долно угодничество, макар и да е гибелно, все пак не може да вреди на никого освен на този, който го приема и го харесва. Става така, че най-много дава ухо на угодниците този, който сам пред себе си угодничи и сам себе си най-много харесва.
[98] Omnino est amans sui virtus; optime enim se ipsa novit, quamque amabilis sit, intellegit. Ego autem non de virtute nunc loquor sed de virtutis opinione. Virtute enim ipsa non tam multi praediti esse quam videri volunt. Hos delectat assentatio, his fictus ad ipsorum voluntatem sermo cum adhibetur, orationem illam vanam testimonium esse laudum suarum putant. Nulla est igitur haec amicitia, cum alter verum audire non vult, alter ad mentiendum paratus est. Nec parasitorum in comoediis assentatio faceta nobis videretur, nisi essent milites gloriosi. Magnas vero agere gratias Thais mihi? Satis erat respondere: 'magnas'; 'ingentes' inquit. Semper auget assentator id, quod is cuius ad voluntatem dicitur vult esse magnum.		98. Без съмнение добродетелта изпитва обич към себе си: та тя прекрасно сама се познава и разбира колко е достойна за обич. Но засега не говоря за истинската, а за въображаемата добродетел: защото добродетелни са съвсем не всички, които искат да създадат впечатление за добродетелност. На тях угодничеството им прави удоволствие; захванеш ли пред тях разговор, който отговаря на собственото им желание, във всички тези празни приказки те виждат доказателство за собствените си заслуги. Впрочем никакво приятелство не е единият да не желае да чуе истината, а другият да е готов да лъже. А угодливостта на паразитите в комедиите нямаше да ни изглежда остроумна, ако не съществуваха войници самохвалковци 69. Голяма благодарност от Таида ли? Достатъчно беше паразитът да отговори „Голяма"; а той казва: „Огромна." Ласкателят, който съобразява думите си с чуждото желание, винаги преувеличава всяко нещо, което другият желае да бъде значително.
[99] Quam ob rem, quamquam blanda ista vanitas apud eos valet qui ipsi illam allectant et invitant, tamen etiam graviores constantioresque admonendi sunt, ut animadvertant, ne callida assentatione capiantur. Aperte enim adulantem nemo non videt, nisi qui admodum est excors; callidus ille et occultus ne se insinuet, studiose cavendum est; nec enim facillime agnoscitur, quippe qui etiam adversando saepe assentetur et litigare se simulans blandiatur atque ad extremum det manus vincique se patiatur, ut is qui illusus sit plus vidisse videatur. Quid autem turpius quam illudi? Quod ut ne accidat, magis cavendum est. Ut me hodie ante omnes comicos stultos senes Versaris atque inlusseris lautissume.		99. Поради това тази приятна лъжливост може и да има успех пред тези хора, които я търсят и насърчават, но все пак по-сериозните и по-праволинейните трябва да бъдат предупреждавани да внимават да не ги плени някое умело угодничество. Понеже всеки човек, освен прекалено глупавия, може да забележи явния ласкател; но е необходима голяма предпазливост, за да не се промъкне оня - опитният и прикритият; а разпознаването му съвсем не е толкова лесно, защото често той уж се дърпа, а всъщност угодничи; преструва се, че спори, а всъщност ласкае; и най-накрая се предава и се оставя да бъде победен, та разиграният от него да остане с впечатлението, че е бил по-проницателен. А какво по-позорно от това да те разиграват! Още по-голяма предпазливост е нужна, за да не се случи това: Как хитро днес ме разигра и ме мота! Надминах глупав старец от комедия 70.
[100] Haec enim etiam in fabulis stultissima persona est improvidorum et credulorum senum. Sed nescio quo pacto ab amicitiis perfectorum hominum, id est sapientium (de hac dico sapientia, quae videtur in hominem cadere posse), ad leves amicitias defluxit oratio. Quam ob rem ad illa prima redeamus eaque ipsa concludamus aliquando. Virtus, virtus, inquam, C. Fanni, et tu, Q. Muci, et conciliat amicitias et conservat. In ea est enim convenientia rerum, in ea stabilitas, in ea constantia; quae cum se extulit et ostendit suum lumen et idem aspexit agnovitque in alio, ad id se admovet vicissimque accipit illud, quod in altero est; ex quo exardescit sive amor sive amicitia; utrumque enim dictum est ab amando; amare autem nihil est aliud nisi eum ipsum diligere, quem ames, nulla indigentia, nulla utilitate quaesita; quae tamen ipsa efflorescit ex amicitia, etiamsi tu eam minus secutus sis.		100. Да, дори в комедиите най-глупава е ролята на неподозиращите нищо доверчиви старци. Но не знам как от приятелството между съвършени хора, т. е. между мъдрите, надарени с онази мъдрост, която изглежда достижима за човека, мислите ми се отклониха към повърхностните приятелски отношения. Затова нека се върнем към нещата, за които говорихме в началото и най-накрая да ги обобщим. XXVII. Добродетелта, Гай Фаний и Квинт Муций, е това, което и създава приятелството, и го запазва. Защото на нея се основава пълното съгласие, на нея се основава устойчивостта, на нея се основава постоянството. Когато изгрее и пръсне светлината си и я съзре и познае в другиго, тя се насочва към нея и на свой ред приема тази светлина, която е в другия, и оттук пламва или обич, или приятелство. Че и двете наименования произлизат от думата "обичам"71. А обичането не е нищо друго, освен привързаност към този, когото обичаш не заради собствени нужди, не заради полза. А полза от приятелството избликва, дори да не си я гонил.
[101] Hac nos adulescentes benevolentia senes illos, L. Paulum, M. Catonem, C. Galum, P. Nasicam, Ti. Gracchum, Scipionis nostri socerum, dileximus, haec etiam magis elucet inter aequales, ut inter me et Scipionem, L. Furium, P. Rupilium, Sp. Mummium. Vicissim autem senes in adulescentium caritate acquiescimus, ut in vestra, ut in Q. Tuberonis; equidem etiam admodum adulescentis P. Rutili, A. Vergini familiaritate delector. Quoniamque ita ratio comparata est vitae naturaeque nostrae, ut alia ex alia aetas oriatur, maxime quidem optandum est, ut cum aequalibus possis, quibuscum tamquam e carceribus emissus sis, cum isdem ad calcem, ut dicitur, pervenire.		101. С такова чувство на добродетелство почитахме ние на млади години онези прекрасни възрастни мъже - Луций Павел, Марк Катон, Гай Гал, Публий Назика, Тиберий Гракх 72, тъст на нашия Сципион. Това чувство се разгаря още повече между връстници, както между мен и Сципион, Луций Фурий, Публий Рупилий, Спурий Мумий. А на свой ред ние в старостта си намираме покой в обичта на младите, като например във вашата привързаност, в привързаността на Квинт Туберон. Аз истински се радвам на близкото ми приятелство със съвсем младите Публий Рутилий 73 и Авъл Вергиний 74. И тъй като нашият живот и природа са така устроени, че едно поколение следва друго, то без съмнение най-голямото желание на човека трябва да бъде да достигне до финала заедно с връстниците си, заедно с тези, с които е тръгнал сякаш от старта 75.
[102] Sed quoniam res humanae fragiles caducaeque sunt, semper aliqui anquirendi sunt quos diligamus et a quibus diligamur; caritate enim benevolentiaque sublata omnis est e vita sublata iucunditas. Mihi quidem Scipio, quamquam est subito ereptus, vivit tamen semperque vivet; virtutem enim amavi illius viri, quae exstincta non est; nec mihi soli versatur ante oculos, qui illam semper in manibus habui, sed etiam posteris erit clara et insignis. Nemo umquam animo aut spe maiora suscipiet, qui sibi non illius memoriam atque imaginem proponendam putet.		102. Но нетрайно и преходно е всичко човешко и затова непрекъснато трябва да търсим хора, които да обичаме и които да ни обичат. Понеже изчезнат ли обичта и доброжелателството, изчезва и пялата привлекателност от живота. А за мен Сципион въпреки всичко е жив и винаги ще бъде жив, макар и да ми бе отнет внезапно. Защото аз обичах добродетелите на този човек, а те не умират. И ги виждам пред очите си не само аз, който винаги съм имал възможността да се опра на тях: но и за следващите поколения те ще бъдат славни и забележителнн. В бъдеще няма да има човек, поел бремето на големи дела и големи въжделения, който да не приеме като задължителен образец образа и паметта на Сципион.
[103] Equidem ex omnibus rebus quas mihi aut fortuna aut natura tribuit, nihil habeo quod cum amicitia Scipionis possim comparare. In hac mihi de re publica consensus, in hac rerum privatarum consilium, in eadem requies plena oblectationis fuit. Numquam illum ne minima quidem re offendi, quod quidem senserim, nihil audivi ex eo ipse quod nollem; una domus erat, idem victus, isque communis, neque solum militia, sed etiam peregrinationes rusticationesque communes.		103. За мен лично от всички блага, с които ме надариха било съдбата, било природата, нима ни едно, което бих могъл да сравня с приятелството на Сципион. В него намерих съгласие за обществените си дела, в него намерих съвети за личните си дела, пак в него намерих отдих, изпълнен с радост. Никога не съм го засягал дори с най-малкото - щях, без съмнение, да усетя; сам аз не съм чувал от него ни една нежелана дума. Един беше домът ни, по един и същи начин живеехме, и то заедно. И не само при походи, но и при пътешествия, и на село бяхме заедно.
[104] Nam quid ego de studiis dicam cognoscendi semper aliquid atque discendi? in quibus remoti ab oculis populi omne otiosum tempus contrivimus. Quarum rerum recordatio et memoria si una cum illo occidisset, desiderium coniunctissimi atque amantissimi viri ferre nullo modo possem. Sed nec illa exstincta sunt alunturque potius et augentur cogitatione et memoria mea, et si illis plane orbatus essem, magnum tamen adfert mihi aetas ipsa solacium. Diutius enim iam in hoc desiderio esse non possum. Omnia autem brevia tolerabilia esse debent, etiamsi magna sunt. Haec habui de amicitia quae dicerem. Vos autem hortor ut ita virtutem locetis, sine qua amicitia esse non potest, ut ea excepta nihil amicitia praestabilius putetis.		104. А какво да кажа за нашите стремежи и старание към непрекъснато опознаване и изучаване на новото, в които прекарвахме цялото си свободно време, далеч от хорските очи? Ако живият спомен за всичко това беше изчезнал заедно със Сципион, сега по никакъв начин нямаше да мога да понеса скръбта по тъй близкия ми и обичан човек. Но той не е угаснал, а напротив, от моите мисли и спомени се подхранва и нараства; но дори и да бях напълно лишен от него, все пак самата ми възраст е голяма утеха за мен. Защото на мъка като сегашната не съм в състояние да издържа дълго; а всички краткотрайни болки ние сме длъжни да понесем, дори и да са големи. Ето това имах да ви кажа за приятелството. А вас съветвам на добродетелта, без която приятелството е невъзможно, да отредите най-високо място, че нея единствени да цените повече от приятелството.