M. Tullius Cicero
De oratore * За оратора
Превод: За оратора, П. Стоянова, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1992
 
двуезичен | оригинал | превод

I II III  

1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12  13  14  15  16  17  18  19  20  21  22  23  24  25  26  27  28  29 
30  31  32  33  34  35  36  37  38  39  40  41  42  43  44  45  46  47  48  49  50  51  52  53  54  55  56  57  58  59 
60  61  62  63  64  65  66  67  68  69  70  71  72  73  74  75  76  77  78  79  80  81  82  83  84  85  86  87  88  89 
90  91  92  93  94  95  96  97  98  99  100  101  102  103  104  105  106  107  108  109  110  111  112  113  114  115  116  117  118  119 
120  121  122  123  124  125  126  127  128  129  130  131  132  133  134  135  136  137  138  139  140  141  142  143  144  145  146  147  148  149 
150  151  152  153  154  155  156  157  158  159  160  161  162  163  164  165  166  167  168  169  170  171  172  173  174  175  176  177  178  179 
180  181  182  183  184  185  186  187  188  189  190  191  192  193  194  195  196  197  198  199  200  201  202  203  204  205  206  207  208  209 
210  211  212  213  214  215  216  217  218  219  220  221  222  223  224  225  226  227  228  229  230  231  232  233  234  235  236  237  238  239 
240  241  242  243  244  245  246  247  248  249  250  251  252  253  254  255  256  257  258  259  260  261  262  263  264  265  266  267  268  269 
270  271  272  273  274  275  276  277  278  279  280  281  282  283  284  285  286  287  288  289  290  291  292  293  294  295  296  297  298  299 
300  301  302  303  304  305  306  307  308  309  310  311  312  313  314  315  316  317  318  319  320  321  322  323  324  325  326  327  328  329 
330  331  332  333  334  335  336  337  338  339  340  341  342  343  344  345  346  347  348  349  350  351  352  353  354  355  356  357  358  359 
360  361  362  363  364  365  366  367 
[[I] [1] Magna nobis pueris, Quinte frater, si memoria tenes, opinio fuit L. Crassum non plus attigisse doctrinae, quam quantum prima illa puerili institutione potuisset; M. autem Antonium omnino omnis eruditionis expertem atque ignarum fuisse; erantque multi qui, quamquam non ita se rem habere arbitrarentur, tamen, quo facilius nos incensos studio discendi a doctrina deterrerent, libenter id, quod dixi, de illis oratoribus praedicarent, ut, si homines non eruditi summam essent prudentiam atque incredibilem eloquentiam consecuti, inanis omnis noster esse labor et stultum in nobis erudiendis patris nostri, optimi ac prudentissimi viri, studium videretur.   I.1. Ако си спомняш, братко Квинт, когато бяхме деца, упорито се говореше, че Луций Крас не е получил образование, по-високо от онова, което всеки от нас получава в детските си години, и че Марк Антоний е бил съвсем неук и невежа. Имаше и мнозина, които, макар да смятаха това за невярно, все пак, за да охладят пламналия у нас стремеж към знания, охотно поддържаха гореспоменатото мнение, желаейки да ни внушат, че щом необразовани люде са постигнали върховна мъдрост и невероятно красноречие, то целият наш труд е напразен и нелепо изглежда желанието на баща ни - човек прекрасен и благоразумен - да получим добро образование.
[[2] Quos tum, ut pueri, refutare domesticis testibus patre et C. Aculeone propinquo nostro et L. Cicerone patruo solebamus, quod de Crasso pater et Aculeo, quocum erat nostra matertera, quem Crassus dilexit ex omnibus plurimum, et patruus, qui cum Antonio in Ciliciam profectus una decesserat, multa nobis de eius studio et doctrina saepe narravit; cumque nos cum consobrinis nostris, Aculeonis filiis, et ea disceremus, quae Crasso placerent, et ab eis doctoribus, quibus ille uteretur, erudiremur, etiam illud saepe intelleximus, cum essemus eius domi, quod vel pueri sentire poteramus, illum et Graece sic loqui, nullam ut nosse aliam linguam videretur, et doctoribus nostris ea ponere in percontando eaque ipsum omni in sermone tractare, ut nihil esse ei novum, nihil inauditum videretur.   2. Ние воювахме против това и ги оборвахме, като се позовавахме на примерите, които имахме у дома - баща ни, роднината ни Гай Акулеон и нашият чичо Луций Цицерон, защото и баща ни, и Акулеон, мъжът на нашата леля1, пръв любимец на Крас, и чичо ни, който бе придружавал Антоний при престоя му в Киликия и се бе върнал оттам заедно с него - всички те често ни разказваха за образоваността и учеността на Крас. И понеже ние заедно с братовчедите ни, синовете на Акулеон1, учехме нещата, които Крас обичаше, и бяхме обучавани от учителите, които и той бе слушал, то, макар и деца, при посещенията си в дома му2 можехме да преценим, че той говори гръцки така, сякаш друг език не знае, а по въпросите, които задаваше на учителите, а после сам развиваше, разбирахме, че за него непознати неща няма.
[[3] De Antonio vero, quamquam saepe ex humanissimo homine patruo nostro acceperamus, quem ad modum ille vel Athenis vel Rhodi se doctissimorum hominum sermonibus dedisset, tamen ipse adulescentulus, quantum illius ineuntis aetatis meae patiebatur pudor, multa ex eo saepe quaesivi. Non erit profecto tibi, quod scribo, hoc novum; nam iam tum ex me audiebas mihi illum ex multis variisque sermonibus nullius rei, quae quidem esset in eis artibus, de quibus aliquid existimare possem, rudem aut ignarum esse visum.   3. Що се отнася до Антоний, макар че нашият високообразован чичо често ни разказваше как той водел дълги разговори с най-учените люде в Атина и на Родос3, все пак аз, доколкото ми позволяваше младежката ми стеснителност в онези години, често се осмелявах да му задавам множество въпроси. Знам, че това, което пиша, няма да е ново за теб, защото още тогава ти казвах, че ако съдим по многобройните ни разговори на най-различни теми, той не бе нито неопитен, нито невежа в което и да било от изкуствата, за които имах някаква представа.
[[4] Sed fuit hoc in utroque eorum, ut Crassus non tam existimari vellet non didicisse, quam illa despicere et nostrorum hominum in omni genere prudentiam Graecis anteferre; Antonius autem probabiliorem hoc populo orationem fore censebat suam, si omnino didicisse numquam putaretur; atque ita se uterque graviorem fore, si alter contemnere, alter ne nosse quidem Graecos videretur.   4. Но имаше следното: Крас искаше хората да мислят не толкова, че той не познава, колкото че презира теорията и че цени във всички области нашите учени повече от гръцките; Антоний пък считаше, че словото му ще се възприеме по-добре от народа, ако въобще не личи, че то е изградено на някакви теоретични принципи. И двамата смятаха, че печелят по-голям авторитет, като демонстрират по отношение на гръцката култура единият презрение, а другият - пълно невежество.
[[5] Quorum consilium quale fuerit, nihil sane ad hoc tempus; illud autem est huius institutae scriptionis ac temporis, neminem eloquentia non modo sine dicendi doctrina, sed ne sine omni quidem sapientia florere umquam et praestare potuisse.[II] Etenim ceterae fere artes se ipsae per se tuentur singulae; bene dicere autem, quod est scienter et perite et ornate dicere, non habet definitam aliquam regionem, cuius terminis saepta teneatur: omnia, quaecumque in hominum disceptationem cadere possunt bene sunt ei dicenda, qui hoc se posse profitetur, aut eloquentiae nomen relinquendum est.   5. Дали са били прави, или не, сега не е време да съдим. Това, което е важно за започнатото от мен съчинение и конкретно за тази негова част, е да успея да докажа, че никой не е могъл да се изяви като добър оратор не само без да е получил необходимата за това подготовка, но и без да притежава всестранна мъдрост. II. Почти всички други изкуства съществуват сами за себе си. Но изкуството да говориш добре, което ще рече да говориш умно, умело и красиво, няма някаква строго очертана територия с определени граници. Всяка, възникнала при спор между хората, тема трябва да бъде добре развита от онзи, който претендира, че е добър оратор; ако той не успее да се справи с това, нека се откаже от амбициите си.
[[6] Qua re equidem et in nostra civitate et in ipsa Graecia, quae semper haec summa duxit, multos et ingeniis eximiis et magna laude dicendi sine summa rerum omnium scientia fuisse fateor; talem vero exsistere eloquentiam, qualis fuit in Crasso et Antonio, non cognitis rebus omnibus, quae ad tantam prudentiam pertinerent, tantamque dicendi copiam, quanta in illis fuit, non potuisse confirmo.   6. Признавам, че и у нас, и в самата Гърция, която винаги е ценяла високо всичко това, е имало мнозина оратори с голям талант и с голяма слава, но лишени от такива всеобхватни знания. Ала аз твърдя, че красноречие като това на Крас и на Антоний не може да съществува, без да се познават източниците на тяхната огромна ученост и неизчерпаемото им богатство от думи.
[[7] Quo etiam feci libentius, ut eum sermonem, quem illi quondam inter se de his rebus habuissent, mandarem litteris, vel ut illa opinio, quae semper fuisset, tolleretur, alterum non doctissimum, alterum plane indoctum fuisse; vel ut ea, quae existimarem a summis oratoribus de eloquentia divinitus esse dicta, custodirem litteris, si ullo modo adsequi complectique potuissem; vel me hercule etiam ut laudem eorum iam prope senescentem, quantum ego possem, ab oblivione hominum atque a silentio vindicarem.   7. Затова на драго сърце описвам едновремешния техен разговор на тази тема, като целта ми е хем да изкореня общоприетото мнение, че единият от тях не бил кой знае колко учен, а другият бил почти невежа, хем, ако успея някак си да проследя и сбера божествените мисли, изречени от тези велики оратори, да ги увековеча с перото си и, боговете са ми свидетели, да изтръгна, доколкото ми позволяват възможностите, тяхната вехнеща вече слава от забвението и тишината, в които потъва.
[[8] Nam si ex scriptis cognosci ipsi suis potuissent, minus hoc fortasse mihi esse putassem laborandum; sed cum alter non multum, quod quidem exstaret, et id ipsum adulescens, alter nihil admodum scripti reliquisset, deberi hoc a me tantis hominum ingeniis putavi, ut, cum etiam nunc vivam illorum memoriam teneremus, hanc immortalem redderem, si possem.   8. Ако човек можеше да се запознае с тях чрез съчиненията им, аз не бях си правил този труд, но тъй като единият е оставил след себе си малко, и то главно младежки творби, а другият - почти нищо, аз реших, че дългът ми към тези тъй даровити люде изисква да превърна, ако мога, живия спомен за тях, който нося у себе си, в безсмъртен.
[[9] Quod hoc etiam spe adgredior maiore ad probandum, quia non de Ser. Galbae aut C. Carbonis eloquentia scribo aliquid, in quo liceat mihi fingere, si quid velim, nullius memoria iam me refellente, sed edo haec eis cognoscenda, qui eos ipsos, de quibus loquor, saepe audierunt; ut duos summos viros eis, qui neutrum illorum viderint, eorum, quibus ambo illi oratores cogniti sint, vivorum et praesentium memoria teste commendemus.   9. Пристъпвам към изпълнението на това дело с малко повече смелост, понеже не пиша за красноречието на Сервий Галба или на Гай Карбон, където бях могъл да си фантазирам без страх, че някой ще ме опровергае; предлагам това съчинение на ония, които са били слушатели на хората, за които разказвам, за да представя тези двама велики мъже на читателите, които не ги познават, като се опирам на спомените на живи техни съвременници и поклонници.
[[III][10] Nec vero te, carissime frater atque optime, rhetoricis nunc quibusdam libris, quos tu agrestis putas, insequor ut erudiam; quid enim tua potest esse oratione aut subtilius aut ornatius? Sed sive iudicio, ut soles dicere, sive, ut ille pater eloquentiae de se Isocrates scripsit ipse, pudore a dicendo et timiditate ingenua quadam refugisti, sive, ut ipse iocari soleo, unum putasti satis esse non modo in una familia rhetorem, sed paene in tota civitate, non tamen arbitror tibi hos libros in eo fore genere, quod merito propter eorum, qui de dicendi ratione disputarunt, ieiunitatem bonarum artium possit inludi;   III.10. Но не мисли, скъпи ми братко, че те преследвам с разни просташки според теб реторически писания, за да те образовам - та нима има нещо по-изящно и по-красиво от твоето слово? Правя го, понеже ти - дали по принцип, както твърдиш, или както е писал за себе си прочутият баща на красноречието Изократ, от стеснителност или някаква вродена плахост - се въздържаш да говориш; а може би наистина смяташ, както понякога се шегуваш, че един оратор е достатъчен не само за едно семейство, а и за цялата държава? Все пак надявам се, че моите книги няма да ти заприличат на онези реторически пособия, които действително будят смях с невежеството в областта на благородните изкуства на хората, разискващи в тях въпросите на красноречието.
[[11] nihil enim mihi quidem videtur in Crassi et Antoni sermone esse praeteritum, quod quisquam summis ingeniis, acerrimis studiis, optima doctrina, maximo usu cognosci ac percipi potuisse arbitraretur, quod tu facillime poteris iudicare, qui prudentiam rationemque dicendi per te ipsum, usum autem per nos percipere voluisti. Sed quo citius hoc, quod suscepimus, non mediocre munus conficere possimus, omissa nostra adhortatione ad eorum, quos proposuimus, sermonem disputationemque veniamus.   11. Мисля, че в беседата между Крас и Антоний се споменава всичко, което би могло да се опознае и схване с помощта на едно прекрасно природно дарование, на най-усилени занимания, на отлична подготовка и на огромен опит. Това ти лесно ще разбереш, тъй като пожела сам да усвоиш теорията и принципите на красноречието, а с моя помощ - практиката. Но за да привърша по-скоро с нелеката задача, която поех, нека прекъсна насърчителните си думи и се върна към разговора и спора между описваните от мен лица.
[[12] Postero igitur die, quam illa erant acta, hora fere secunda, cum etiam tum in lecto Crassus esset et apud eum Sulpicius sederet, Antonius autem inambularet cum Cotta in porticu, repente eo Q. Catulus senex cum C. Iulio fratre venit; quod ubi audivit, commotus Crassus surrexit omnesque admirati maiorem aliquam esse causam eorum adventus suspicati sunt.   12. И тъй на следващия ден, около час след изгрев слънце, докато Крас бил още в леглото и разговарял със седналия до него Сулпиций, а Антоний се разхождал заедно с Кота из портика, неочаквано пристигнали старият Квинт Катул и брат му Гай Юлий. Когато разбрал това, Крас развълнуван скочил от постелята, а всички били озадачени, подозирайки, че за това посещение има някаква важна причина4.
[[13] Qui cum inter se, ut ipsorum usus ferebat, amicissime consalutassent: "quid vos tandem?" Crassus "num quidnam" inquit "novi?" "Nihil sane," inquit Catulus "etenim vides esse ludos; sed - vel tu nos ineptos licet" inquit "vel molestos putes - cum ad me in Tusculanum" inquit "heri vesperi venisset Caesar de Tusculano suo, dixit mihi a se Scaevolam hinc euntem esse conventum, ex quo mira quaedam se audisse dicebat; te, quem ego totiens omni ratione temptans ad disputandum elicere non potuissem, permulta de eloquentia cum Antonio disseruisse et tamquam in schola prope ad Graecorum consuetudinem disputasse:   13. Крас се здрависал с гостите най-сърдечно, както било обичайно помежду им, и ги запитал:
- Какво става? Има ли нещо ново?
- Нищо - отвърнал Катул, - знаеш, че в момента има игри. Но с риск да ни сметнеш за досадни и неуместни посетители ще ти кажа коя е причината за нашето пристигане: снощи при мен в имението ми дойде Цезар от своето имение и ми каза, че срещнал Сцевола, който си тръгвал оттук и който му разказал невероятни неща: че ти, когато аз въпреки всичките си усилия никога не съм могъл да увлека в диспут, си разисквал заедно с Антоний въпросите на красноречието и по гръцки маниер си говорил едва ли не като в школа.
[[14] ita me frater exoravit ne ipsum quidem a studio audiendi nimis abhorrentem, sed me hercule verentem, ne molesti vobis interveniremus, ut huc secum venirem; etenim Scaevolam ita dicere aiebat, bonam partem sermonis in hunc diem esse dilatam. Hoc tu si cupidius factum existimas, Caesari attribues; si familiarius, utrique nostrum; nos quidem, nisi forte molesti intervenimus, venisse delectat."   14. Та брат ми успя да измоли от мен да го доведа тук - той твърдеше, че по думите на Сцевола значителна част от разговора била отложена за днес; впрочем аз сам изпитвам немалко желание да ви чуя, но честна дума, боях се да не е неуместно нашето нахлуване. И тъй, ако приемеш, че тук ни е довела жаждата за знания, хвърли вината за това върху Цезар, ако пък сметнеш, че посещението ни е продиктувано от приятелски чувства, приеми, че виновни сме и двамата. Ние сме щастливи, че сме тук, стига само появяването ни да не изглежда неуместно.
[[IV][15] Tum Crassus "equidem, quaecumque vos causa huc attulisset, laetarer, cum apud me viderem homines mihi carissimos et amicissimos; sed tamen, vere dicam, quaevis mallem fuisset, quam ista, quam dicis. Ego enim, ut, quem ad modum sentio, loquar, numquam mihi minus quam hesterno die placui; magis adeo id facilitate quam alia ulla culpa mea contigit, qui, dum obsequor adulescentibus, me senem esse sum oblitus fecique id, quod ne adulescens quidem feceram, ut eis de rebus, quae doctrina aliqua continerentur, disputarem. Sed hoc tamen cecidit mihi peropportune, quod transactis iam meis partibus ad Antonium audiendum venistis."   15. А Крас отвърнал:
- Каквото и да ви е довело при мен, щастлив съм да видя своите мили и скъпи приятели. Но истина ви казвам, бих предпочел всякакъв друг повод за вашето идване, тъй като - честна дума - никога не съм бил по-недоволен от себе си, отколкото вчера. Причина за това бе не друго, а моята отстъпчивост - подчинявайки се на желанието на младите, забравих, че самият аз съм стар, и направих нещо, което и на младини не съм си позволявал, а именно да се впусна в разискване върху теоретическите принципи на едно изкуство. Но все пак чудесно стана, че вие пропуснахте моята партия и дойдохте тъкмо навреме, за да чуете Антоний.
[[16] Tum Caesar "equidem," inquit "Crasse, ita sum cupidus in illa longiore te ac perpetua disputatione audiendi, ut, si id mihi minus contingat, vel hoc sim cotidiano tuo sermone contentus; itaque experiar equidem illud, ut ne Sulpicius familiaris meus aut Cotta plus quam ego apud te valere videantur, et te exorabo profecto, ut mihi quoque et Catulo tuae suavitatis aliquid impertias; sin tibi id minus libebit, non te urgebo neque committam, ut, dum vereare tu ne sis ineptus, me esse iudices."   16. А Цезар отговорил:
- Аз, Красе, така жадувам да чуя как защитаваш позицията си в една по-продължителна дискусия, че ще се задоволя дори с възможността за обикновен разговор. Но все пак надявам се, че приятелят ми Сулпиций или пък Кота не се ползват с по-голямо благоразположение от твоя страна, отколкото аз, и те моля да отделиш нещичко, с което да доставиш наслада и на нас с Катул. Ако обаче не желаеш, няма да настоявам и няма да допусна ти да се притесняваш, че постъпваш неуместно, докато всъщност неуместно е моето поведение.
[[17] Tum ille "ego me hercule" inquit, "Caesar, ex omnibus Latinis verbis huius verbi vim vel maximam semper putavi; quem enim nos ineptum vocamus, is mihi videtur ab hoc nomen habere ductum, quod non sit aptus, idque in sermonis nostri consuetudine perlate patet; nam qui aut tempus quid postulet non videt aut plura loquitur aut se ostentat aut eorum, quibuscum est, vel dignitatis vel commodi rationem non habet aut denique in aliquo genere aut inconcinnus aut multus est, is ineptus esse dicitur.   17. Тогава Крас му рекъл:
- Боговете са ми свидетели, Цезаре, че винаги съм смятал думата "неуместен"5 за най-изразителна от всички латински думи. Този, когото наричаме "неуместен", е получил името си от това, че не си е на мястото, и това много добре проличава в ежедневната ни реч. Неуместно постъпва онзи, който или не се съобразява с обстоятелствата, или много говори, или се перчи, или не си дава сметка за положението и за интересите на своите събеседници, или пък, най-сетне е нетактичен и досаден в някакво друго отношение.
[[18] Hoc vitio cumulata est eruditissima illa Graecorum natio; itaque quod vim huius mali Graeci non vident, ne nomen quidem ei vitio imposuerunt; ut enim quaeras omnia, quo modo Graeci ineptum appellent, non reperies. Omnium autem ineptiarum, quae sunt innumerabiles, haud sciam an nulla sit maior quam, ut illi solent, quocumque in loco, quoscumque inter homines visum est, de rebus aut difficillimis aut non necessariis argutissime disputare. Hoc nos ab istis adulescentibus facere inviti et recusantes heri coacti sumus."   18. У твърде образованата гръцка нация този недостатък го има в изобилие, но понеже гърците не виждат какво зло е това, не са му дали и име - колкото и да търсиш гръцко съответствие на думата "неуместно", няма да откриеш. Не знам дали сред огромното множество неуместни неща има нещо по-неуместно от онова, което правят те: да се впускат в многословни диспути за най-сложни и съвсем излишни неща където и пред когото и да се намират. А тези младежи вчера ме заставиха против волята и въпреки съпротивата ми да правя същото.
[[V][19] Tum Catulus "ne Graeci quidem," inquit "Crasse, qui in civitatibus suis clari et magni fuerunt, sicuti tu es nosque omnes in nostra re publica volumus esse, horum Graecorum, qui se inculcant auribus nostris, similes fuerunt, nec in otio sermones huius modi disputationesque fugiebant.   V.19. - Не, Красе - казал Катул, - гърците, които в своите държави са били велики и славни (какъвто си ти у нас и каквито желаем да бъдем всички), не са приличали на тези, които днес ни натрапват словоизлиянията си, но и те в свободното си време са се впускали в подобни беседи и спорове.
[[20] Ac si tibi videntur, qui temporis, qui loci, qui hominum rationem non habent, inepti, sicut debent videri, num tandem aut locus hic non idoneus videtur, in quo porticus haec ipsa, ubi nunc ambulamus, et palaestra et tot locis sessiones gymnasiorum et Graecorum disputationum memoriam quodam modo commovent? Aut num importunum tempus in tanto otio, quod et raro datur et nunc peroptato nobis datum est? Aut homines ab hoc genere disputationis alieni, qui omnes ei sumus, ut sine his studiis vitam nullam esse ducamus?"   20. Ти смяташ, че хората, които не се съобразяват с времето, мястото и събеседниците си, постъпват неуместно, и аз съм съгласен с теб, но нима това място тук не ти се нрави? Погледни портика, аз който се разхождаме, палестрата6 с толкова седалки - не ти ли напомнят те някак си за гимназиите и за диспутите на гърците? Или намираш, че времето е неподходящо - тези часове на отдих от обществени задължения, тъй редки и тъй приятни? А може би смяташ, че сме чужди на подобни диспути - всички ние, за които без тези неща животът е лишен от смисъл?
[[21] "Omnia ista" inquit Crassus "ego alio modo interpretor, qui primum palaestram et sedes et porticus etiam ipsos, Catule, Graecos exercitationis et delectationis causa non disputationis invenisse arbitror; nam et saeculis multis ante gymnasia inventa sunt, quam in eis philosophi garrire coeperunt, et hoc ipso tempore, cum omnia gymnasia philosophi teneant, tamen eorum auditores discum audire quam philosophum malunt; qui simul ut increpuit, in media oratione de maximis rebus et gravissimis disputantem philosophum omnes unctionis causa relinquunt; ita levissimam delectationem gravissimae, ut ipsi ferunt, utilitati anteponunt.   21. - Аз виждам всичко това другояче -- отвърнал Крас. - Смятам, че за гърците палестрите и портиците първоначално са били място за упражнения и за развлечение, а не за диспути. И гимназиите са открити много векове преди философите да почнат да бърборят из тях. А дори и днес, когато са ги окупирали изцяло, публиката им предпочита да слуша диска, а не техните беседи - веднага щом той звънне, всички зарязват посред речта му отплесналия се в предълбоки и пресериозни разсъждения философ и хукват да се натрият с масло. Така те предпочитат най-несериозното занимание пред онова, което е според тях самите и най-сериозно, и най-полезно.
[[22] Otium autem quod dicis esse, adsentior; verum oti fructus est non contentio animi, sed relaxatio. [VI] Saepe ex socero meo audivi, cum is diceret socerum suum Laelium semper fere cum Scipione solitum rusticari eosque incredibiliter repuerascere esse solitos, cum rus ex urbe tamquam e vinclis evolavissent. Non audeo dicere de talibus viris, sed tamen ita solet narrare Scaevola, conchas eos et umbilicos ad Caietam et ad Laurentum legere consuesse et ad omnem animi remissionem ludumque descendere.   22. А с казаното от тебе за свободното време съм съгласен, но то трябва да ни носи не напрежение, а отпускане на духа. VI. Често съм чувал моя тъст да казва, че неговият тъст Лелий обичал да ходи на село заедно със Сципион и колчем се измъкнели от града като от затвор и пристигнели в чифлика, те по невероятен начин се превръщали в хлапаци. Неудобно ми е да говоря така за тези велики мъже, но Сцевола разправя, че на морския бряг край Кайета и край Лаврент7 те си събирали миди и охлювчета и се отдавали на всякакви развлечения и игри.
[[23] Sic enim res sese habet, ut, quem ad modum volucris videmus procreationis atque utilitatis suae causa effingere et construere nidos, easdem autem, cum aliquid effecerint, levandi laboris sui causa passim ac libere solutas opere volitare, sic nostri animi negotiis forensibus atque urbano opere defessi gestiant ac volitare cupiant vacui cura ac labore.   23. Така си е то: виждаме как птиците вият гнезда за своето потомство и за себе си, а след като свършат част от работата си, прехвръкват свободно насам-натам, за да си починат - по същия начин и нашият дух, изтощен от делата на форума и в града, пърха и иска да литне на воля, свободен от грижи и труд.
[[24] Itaque illud ego, quod in causa Curiana Scaevolae dixi, non dixi secus ac sentiebam: nam "si," inquam "Scaevola, nullum erit testamentum recte factum, nisi quod tu scripseris, omnes ad te cives cum tabulis veniemus, omnium testamenta tu scribes unus. Quid igitur?" inquam "Quando ages negotium publicum? Quando amicorum? Quando tuum? Quando denique nihil ages?" Tum illud addidi "mihi enim liber esse non videtur, qui non aliquando nihil agit." In qua permaneo, Catule, sententia meque, cum huc veni, hoc ipsum nihil agere et plane cessare delectat.   24. И думите, с които се обърнах към Сцевола на Куриевото дело8, изразяват моето мнение: "Ако смяташ, Сцевола, че само ти умееш да пишеш завещания - казах му аз, - тогава всички ще идваме с табличките си при теб и ти ще пишеш завещанията на всички. И какво ще стане тогава? Кога ще си гледаш обществената работа? Кога ще вършиш работата на приятелите си? Ами личната си работа? Най-сетне кога нищо няма да вършиш"? И добавих: "Защото, струва ми се, ако човек винаги върши нещо, той не може да се нарече свободен". И аз държа на думите си, Катуле - когато дойда тук, за мен е удоволствие да не правя нищо, просто да безделнича.
[[25] Nam, quod addidisti tertium, vos esse eos, qui vitam insuavem sine his studiis putaretis, id me non modo non hortatur ad disputandum, sed etiam deterret. Nam ut C. Lucilius, homo doctus et perurbanus, dicere solebat ea, quae scriberet neque se ab indoctissimis neque a doctissimis legi velle, quod alteri nihil intellegerent, alteri plus fortasse quam ipse; de quo etiam scripsit "Persium non curo legere," - hic fuit enim, ut noramus, omnium fere nostrorum hominum doctissimus - "Laelium Decumum volo," quem cognovimus virum bonum et non inlitteratum, sed nihil ad Persium; sic ego, si iam mihi disputandum sit de his nostris studiis, nolim equidem apud rusticos, sed multo minus apud vos; malo enim non intellegi orationem meam quam reprehendi."   25. А това, което ти изтъкна - че вие виждате сладостта на живота само в интелектуалните занимания, не само не ме насърчава да се впусна в диспут, а дори ме възпира. Луцилий, човек учен и изключително духовит, обичаше да казва, че не желае творбите му да се четат нито от невежи, нито от високообразовани хора, защото едните нищо не разбирали, а другите разбирали може би повече от самия него, и дори писа:
"Не ми е нужен Персий за читател,
аз си искам Лелий Декум" -
знаем, че Персий е бил едва ли не най-ученият му съвременник, а за Лелий Декум сме чували, че бил доста образован, но не можел да се мери с него. Та и аз така, ако трябва да разисквам върху нашите занимания, не бих искал да го правя пред някои невежи селяци, но още по-малко - пред вас, защото предпочитам да не разбират речта ми, отколкото да я критикуват.
[[VII][26] Tum Caesar "equidem," inquit "Catule, iam mihi videor navasse operam, quod huc venerim; nam haec ipsa recusatio disputationis disputatio quaedam fuit mihi quidem periucunda. Sed cur impedimus Antonium, cuius audio esse partis, ut de tota eloquentia disserat, quemque iam dudum et Cotta et Sulpicius exspectat?"   VII.26. Тогава се обадил Цезар:
- Катуле - рекъл той, - май наистина имах късмет, дето дойдох тук. Защото самият отказ на Крас да влиза в спор бе за мен един твърде приятен спор. Но защо задържаме Антоний? Разбрах, че сега е негов ред да разисква върху цялото красноречие, а Кота и Сулпиций отдавна очакват това.
[[27] "Ego vero" inquit Crassus "neque Antonium verbum facere patiar et ipse obmutescam, nisi prius a vobis impetraro" - "Quidnam?" inquit Catulus. "Vt hic sitis hodie." Tum, cum ille dubitaret, quod ad fratrem promiserat, "ego" inquit Iulius "pro utroque respondeo: sic faciemus; atque ista quidem condicione, vel ut verbum nullum faceres, me teneres."   27. - Аз пък - казал Крас - няма да позволя на Антоний да говори и няма да ви оставя на мира, докато не ми обещаете нещо.
- Какво? - попитал Катул.
- Да ми гостувате цял ден.
И докато Катул се колебаел, защото бил обещал на брат си да му бъде гост, Юлий се обадил:
- Аз отговарям и за двамата: приемаме. Дори нищо да не беше казал, пак щях да остана.
[[28] Hic Catulus adrisit et simul, "praecisa" inquit "mihi quidem est dubitatio, quoniam neque domi imperaram et hic, apud quem eram futurus, sine mea sententia tam facile promisit." Tum omnes oculos in Antonium coniecerunt, et ille "audite vero, audite," inquit "hominem enim audietis de schola atque a magistro et Graecis litteris eruditum, et eo quidem loquar confidentius, quod Catulus auditor accessit, "cui non solum nos Latini sermonis, sed etiam Graeci ipsi solent suae linguae subtilitatem elegantiamque concedere.   28. Тук Катул веднага се намесил с усмивка:
- Край на колебанията ми. Бездруго в къщи не се бях разпоредил за обеда, пък и брат ми, у когото бях поканен, се съгласи да останем, без да ме пита.
Тогава всички погледи се насочили към Антоний и той започнал:
- Слушайте, слушайте, хора! Ще чуете човек, посещавал школа, обучен от учител, познавач на гръцката наука! Още по-голяма смелост ми вдъхва това, че сред слушателите ми е Катул, който владее с изящество и красота не само латински по наше признание, но и гръцки по признание на гърците.
[[29] Sed quia tamen hoc totum, quicquid est, sive artificium sive studium dicendi, nisi accessit os, nullum potest esse, docebo vos, discipuli, id quod ipse non didici, quid de omni genere <dicendi> sentiam."   29. Ала понеже това, за което ще говоря - било то изкуство, било дарба - не може да съществува без известна доза безочие, то ще ви науча, ученици мои, на нещо, което аз самият не съм учил, а именно какво мисля за всеки вид красноречие.
[[30] Hic postea quam adriserunt, "res mihi videtur esse" inquit "facultate praeclara, arte mediocris; ars enim earum rerum est, quae sciuntur; oratoris autem omnis actio opinionibus, non scientia, continetur; nam et apud eos dicimus, qui nesciunt, et ea dicimus, quae nescimus ipsi; itaque et illi alias aliud eisdem de rebus et sentiunt et iudicant et nos contrarias saepe causas dicimus, non modo ut Crassus contra me dicat aliquando aut ego contra Crassum, cum alterutri necesse sit falsum dicere, sed etiam ut uterque nostrum eadem de re alias aliud defendat, cum plus uno verum esse non possit. Vt igitur in eius modi re, quae mendacio nixa sit, quae ad scientiam non saepe perveniat, quae opiniones hominum et saepe errores aucupetur, ita dicam, si causam putatis esse, cur audiatis."   30. И след като всички се разсмели, продължил:
- Според мен при красноречието се изисква преди всичко една изключителна дарба, а изкуството остава на второ място. Защото изкуството обхваща неща, които се знаят, докато ораторската изява се основава не на някакво достоверно знание, а на мнение: нали и нашите слушатели са несведущи хора, а и ние самите не сме вещи в това, за което говорим. И те в различни моменти мислят и съдят за едни и същи неща по различен начин и ние често защитаваме противоположни гледища - не само тогава, когато Крас говори против мен или аз против Крас и по необходимост единият от нас е прав, а другият греши, но и тогава, когато защитаваме едно общо гледище по различен начин, защото истината не може да бъде повече от една. И тъй нека подхвана пред вас словото си за едно нещо, което се опира на лъжата, има малко общо със знанието и дебне да улови мненията на хората, а често пъти дори заблудите им - вие ще прецените дали има смисъл да ме слушате.
[[VIII][31] "Nos vero et valde quidem" Catulus inquit "putamus atque eo magis, quod nulla mihi ostentatione videris esse usurus; exorsus es enim non gloriose, ut tu putas, magis a veritate, quam a nescio qua dignitate."   VIII.31. - Според нас безспорно има - рекъл Катул, - още повече, че ти, явно, нямаш намерение да се впускаш в славословия, защото започна без парадност, от същината на въпроса, а не от някакво си негово достойнство.
[[32] "Vt igitur de ipso genere sum confessus," inquit Antonius "artem esse non maximam, sic illud adfirmo, praecepta posse quaedam dari peracuta ad pertractandos animos hominum et ad excipiendas eorum voluntates. Huius rei scientiam si quis volet magnam quandam artem esse dicere, non repugnabo; etenim cum plerique temere ac nulla ratione causas in foro dicant, non nulli autem propter exercitationem aut propter consuetudinem aliquam callidius id faciant, non est dubium quin, si quis animadverterit, quid sit, qua re alii melius quam alii dicant, id possit notare: ergo id qui toto in genere fecerit, is si non plane artem, at quasi artem quandam inverterit.   32. - Аз споделих с вас - продължил Антоний, - че за мен красноречието не е велико изкуство. Но признавам, че могат да се дадат някои изключително умни съвети за начините, по които да се въздейства върху слушателите и да се предугаждат техните желания. Ако за някого това е изкуство, нямам нищо против да го наричаме така. Щом повечето хора на форума водят дела без подготовка и без познаване на теорията, ала има и такива, които поради своята обиграност и опитност се справят с това по-умело, то няма съмнение, че ако някой съумее да открие защо едните са по-добри от другите, той ще може и да отбележи причините. И който направи това за цялото красноречие, той ще създаде ако не някакво изкуство, то поне нещо подобно на изкуство.
[[33] Atque utinam, ut mihi illa videor videre in foro atque in causis, item nunc, quem ad modum ea reperirentur, possem vobis exquirere! Sed de me videro; nunc hoc propono, quod mihi persuasi, quamvis ars non sit, tamen nihil esse perfecto oratore praeclarius; nam ut usum dicendi omittam, qui in omni pacata et libera civitate dominatur, tanta oblectatio est in ipsa facultate dicendi, ut nihil hominum aut auribus aut mentibus iucundius percipi possit.   33. Колко бих искал да мога да ви изложа как се откриват принципите на красноречието със същата яснота, с която ми се струва, че виждам нещата на форума и на процесите!
Но да не ви занимавам с моите проблеми. Сега излизам пред вас с едно твърдение, в чиято правота съм убеден: макар красноречието да не е изкуство, все пак няма нищо по-прекрасно от съвършения оратор! Да оставим настрана това, че словото е господар във всяка мирна и свободна държава - самата дарба да се изразяваш добре словесно доставя върховна наслада на човешкия слух и ум.
[[34] Qui enim cantus moderata oratione dulcior inveniri potest? Quod carmen artificiosa verborum conclusione aptius? Qui actor imitanda quam orator suscipienda veritate iucundior? Quid autem subtilius quam crebrae acutaeque sententiae? Quid admirabilius quam res splendore inlustrata verborum? Quid plenius quam omni genere rerum cumulata oratio? Neque ulla non propria oratoris res est, quae quidem ornate dici graviterque debet.   34. Има ли по-сладка песен от едно хармонично слово? Има ли по-ритмичен стих от едно изкусно подредено изречение? Има ли актьор, който създава по-голяма наслада, подражавайки на действителността, от оратора, който я преживява? Има ли нещо по-изтънчено от честите и находчиви сентенции? По-възхитително от една поднесена в блясъка на словото тема? По-богато от една разнообразна по съдържание реч? Та нито един проблем, по който може да се говори красиво и авторитетно, не е чужд на оратора!
[[IX][35] Huius est in dando consilio de maximis rebus cum dignitate explicata sententia; eiusdem et languentis populi incitatio et effrenati moderatio eadem facultate et fraus hominum ad perniciem et integritas ad salutem vocatur. Quis cohortari ad virtutem ardentius, quis a vitiis acrius revocare, quis vituperare improbos asperius, quis laudare bonos ornatius, quis cupiditatem vehementius frangere accusando potest? Quis maerorem levare mitius consolando?   IX.35. Негово задължение е, давайки съвет за най-важни неща, да изложи с достойнство мнението си, пак негово е и да насърчава народа, когато е паднал духом, и да го обуздава, когато е разюздан; отново ораторското умение е това, което тласка престъпника към гибел, а невинния - към спасение. Кой може да зове по-пламенно към добродетелта, да отклонява по-ожесточено от пороците, да порицава по-сурово недостойните, да възхвалява по-красиво честните? Кой може с обвиненията си да разгроми по-яростно алчността, кой може по-благо да утеши страдащия?
[[36] Historia vero testis temporum, lux veritatis, vita memoriae, magistra vitae, nuntia vetustatis, qua voce alia nisi oratoris immortalitati commendatur? Nam si qua est ars alia, quae verborum aut faciendorum aut legendorum scientiam profiteatur; aut si quisquam dicitur nisi orator formare orationem eamque variare et distinguere quasi quibusdam verborum sententiarumque insignibus: aut si via ulla nisi ab hac una arte traditur aut argumentorum aut sententiarum aut denique discriptionis atque ordinis, fateamur aut hoc, quod haec ars profiteatur, alienum esse aut cum alia aliqua arte esse commune:   36. А историята, която е свидетелка на времената, факел на истината, живот на миналото, учителка на живота, вестителка на древността - кое слово й дарява безсмъртие, ако не словото на оратора? Ако имаше друго изкуство, което да си служи с умението да се създават и свързват думи; ако се приемеше, че някой друг освен оратора може да формира речта, да я разнообразява и обогатява с красиви като накити думи и мисли, или ако съществуваше някаква друга, различна наука, която да предлага начини за изложението и подредбата на аргументи, на мисли, най-после на описания, то тогава бихме признали, че предметът на нашето изкуство е чужда собственост или че съвпада с нечий друг предмет.
[[37] sed si in hac una est ea ratio atque doctrina, non, si qui aliarum artium bene locuti sunt, eo minus id est huius unius proprium; sed ut orator de eis rebus, quae ceterarum artium sunt, si modo eas cognovit, ut heri Crassus dicebat, optime potest dicere, sic ceterarum artium homines ornatius illa sua dicunt, si quid ab hac arte didicerunt.   37. Но ако само то се занимава с принципите и с учението за всички тези неща, тогава те са единствено негова собственост, макар че някои представители на други изкуства също умеят да се изразяват добре. Както ораторът, опознал нещо от сферата на друго изкуство - за това стана дума вчера в речта на Крас, - може да говори отлично за него, така и хора с други професии говорят за своя предмет красиво, ако са овладели нещичко от ораторското умение.
[[38] Neque enim si de rusticis rebus agricola quispiam aut etiam, id quod multi, medicus de morbis aut si de pingendo pictor aliquis diserte scripserit aut dixerit, idcirco illius artis putanda est eloquentia; in qua quia vis magna est in hominum ingeniis, eo multi etiam sine doctrina aliquid omnium generum atque artium consequuntur; sed, quid cuiusque sit proprium, etsi ex eo iudicari potest, cum videris, quid quaeque doceat, tamen hoc certius esse nihil potest, quam quod omnes artes aliae sine eloquentia suum munus praestare possunt orator sine ea nomen obtinere suum non potest; ut ceteri, si diserti sint, aliquid ab hoc habeant, hic, nisi domesticis se instruxerit copiis, aliunde dicendi copiam petere non possit."   38. Нали ако някой земеделец е написал или казал красноречиво нещо за селските работи или някой лекар - за болестите (а това впрочем са правили мнозина), или пък някой художник - за живописта, това не означава, че красноречието е свързано с някое от тези изкуства. Но понеже способностите на човешкия дух са големи, мнозина и без подготовка стигат донякъде във всяка област и във всяко изкуство. И макар че собствената сфера на всяко изкуство може да бъде определена, като се вземе предвид на какво учи то, все пак тук със сигурност може да се каже следното: докато останалите изкуства могат да функционират и без помощта на красноречието, то лишен от него, ораторът губи право да се нарича така. Тъй че ако другите са красноречиви, то е, защото са заели нещо от него, докато той, за да обогати словото си, може да разчита само на своите собствени средства.
[[X][39] Tum Catulus "etsi," inquit "Antoni, minime impediendus est interpellatione iste cursus orationis tuae, patiere tamen mihique ignosces; " non enim possum quin exclamem," ut ait ille in Trinummo: ita vim oratoris cum exprimere subtiliter visus es, tum laudare copiosissime; quod quidem eloquentem vel optime facere oportet, ut eloquentiam laudet; debet enim ad eam laudandam ipsam illam adhibere, quam laudat. Sed perge porro; tibi enim adsentior vestrum esse hoc totum diserte dicere, idque si quis in alia arte faciat, eum adsumpto aliunde uti bono, non proprio nec suo."   Х.39. Тук се намесил Катул:
- Макар че ходът на словото ти в никакъв случай не бива да бъде прекъснат, все пак бъди добър, Антоний, и ме извини. Защото "не мога да се сдържа да не възкликна", както казва онзи в "Трите гроша"9: стори ми се, че ти хем описа проникновено силата на оратора, хем я възхвали най-щедро. Защото именно красноречивият трябва да умее най-добре да хвали красноречието - нали за своята възхвала той си служи със средствата на онова, което хвали. Но продължавай нататък - аз съм съгласен, че умението да се говори красиво принадлежи изцяло на вас, ораторите, и че ако някой си служи с ораторски похвати в друго изкуство, той използва чуждо, взето от другаде благо, а не свое собствено.
[[40] Et Crassus "nox te" inquit "nobis, Antoni, expolivit hominemque reddidit; nam hesterno sermone unius cuiusdam operis, ut ait Caecilius, remigem aliquem aut baiulum nobis oratorem descripseras, inopem quendam humanitatis atque inurbanum." Tum Antonius "heri enim" inquit "hoc mihi proposueram, ut, si te refellissem, hos a te discipulos abducerem; nunc, Catulo audiente et Caesare, videor debere non tam pugnare tecum quam quid ipse sentiam dicere.   40. А Крас се обадил:
- Нощта май те е пооблагородила, Антоний, и ти отново говориш човешки. Защото вчера ни описа оратора като тесногръд занаятчия, както казва Цецилий," някакъв грабец или носач"10, човек, лишен от култура и духовитост.
- Вчера си бях поставил за цел да те опровергая, за да ти отнема тези ученици - отвърнал Антоний, - а сега, когато ме слушат Катул и Цезар, трябва, струва ми се, не толкова да ти опонирам, колкото да изразя истинското си мнение.
[[41] Sequitur igitur, quoniam nobis est hic, de quo loquimur, in foro atque in civium constituendus, ut videamus, quid ei negoti demus cuique eum muneri velimus esse praepositum; nam Crassus heri, cum vos, Catule et Caesar, non adessetis, posuit breviter in artis distributione idem, quod Graeci plerique posuerunt, neque sane quid ipse sentiret, sed quid ab illis diceretur, ostendit: duo prima genera quaestionum esse, in quibus eloquentia versaretur, unum infinitum, alterum certum.   41. И тъй, понеже този, за когото говорим, трябва да бъде изведен на форума, пред очите на гражданите, то нека сега видим каква задача да му поставим и какво задължение да му наложим. Защото вчера, докато вас, Катул и Цезар, ви нямаше, Крас направи набързо едно деление на ораторското изкуство, което приемат повечето гърци, и всъщност изказа не своето, а тяхното мнение: че въпросите, с които се занимава красноречието, са първо два вида - неопределени и определени.
[[42] Infinitum mihi videbatur id dicere, in quo aliquid generatim quaereretur, hoc modo: expetendane esset eloquentia? Expetendine honores? Certum autem, in quo quid in personis et in constituta re et definita quaereretur cuius modi sunt, quae in foro atque in civium causis disceptationibusque versantur.   42. Неопределени, стори ми се, той нарече абстрактните въпроси, като например "Трябва ли да се стремим към красноречие?", "Трябва ли да се стремим към кариера?", а определени - тези, които се отнасят до конкретни лица и установени факти: такива се явяват на форума, в гражданските дела и спорове.
[[43] Ea mihi videntur aut in lite oranda aut in consilio dando esse posita; nam illud tertium, quod et a Crasso tactum est et, ut audio, [ille] ipse Aristoteles, qui haec maxime inlustravit, adiunxit, etiam si opus est, minus est tamen necessarium." "Quidnam?" inquit Catulus; "an laudationes?   43. Те според мен се поставят при разрешаването на спор или при даването на съвест. Има и трети вид, за който Крас едва загатна и който, както чувам тук, е разглеждан от самия Аристотел и е изяснен най-добре от него, но макар и полезен, той не е толкова необходим на оратора.
- Кое, хвалебствените слова11 ли? - попитал Катул. - Струва ми се, че това е третият вид.
[[XI][44] Id enim video poni genus tertium." "Ita," inquit Antonius "et in eo quidem genere scio et me et omnis, qui adfuerunt, delectatos esse vehementer, cum a te est Popilia, mater vestra, laudata, cui primum mulieri hunc honorem in nostra civitate tributum puto. Sed non omnia, quaecumque loquimur, mihi videntur ad artem et ad praecepta esse revocanda;   XI.44. - Точно така - рекъл Антоний, - и си спомням как аз и всички присъстващи тук бяхме възхитени от твоето хвалебствено слово за майка ви Попилия - сигурно първата жена в държавата, на която бе оказана такава чест. Но смятам, че няма нужда да отнасяме всичко изречено от нас към някакво изкуство и към някакви правила.
[[45] ex eis enim fontibus, unde [ad] omnia ornamenta dicendi [praecepta] sumuntur, licebit etiam laudationem ornare neque illa elementa desiderare, quae ut nemo tradat, quis est qui nesciat, quae sint in homine laudanda? Positis enim eis rebus, quas Crassus in illius orationis suae, quam contra conlegam censor habuit, principio dixit: quae natura aut fortuna darentur hominibus, in eis rebus se vinci posse animo aequo pati; quae ipsi sibi homines parare possent, in eis rebus se pati non posse vinci; qui laudabit quempiam, intelleget exponenda sibi esse fortunae bona;   45. Средствата за оформяне на хвалебствените слова се черпят от същите източници, откъдето и средствата за оформяне на другите видове речи. Не е нужно да отделяме внимание и на някои азбучни истини - кой не знае кое у човека заслужава похвала, макар и никой да не ни е обучил специално по този въпрос? Трябва да имаме предвид думите, казани от Крас в началото на речта му против неговия колега цензор12: "Аз мога спокойно да понеса поражение, причина за което е недостиг на късмет или природни дарби; но поражение, причина за което е недостиг на усилие от страна на самия човек, не мога да понеса".
[[46] ea sunt generis, pecuniae, propinquorum, amicorum, opum, valetudinis, formae, virium, ingeni et ceterarum rerum, quae sunt aut corporis aut extraneae; si habuerit bene rebus eis usum; si non habuerit, sapienter caruisse; si amiserit, moderate tulisse; deinde, quid sapienter is, quem laudet, quid liberaliter, quid fortiter, quid iuste, quid magnifice, quid pie, quid grate, quid humaniter, quid denique cum aliqua virtute aut fecerit aut tulerit: haec et quae sunt eius generis facile videbit, qui volet laudare; et qui vituperare, contraria."   46. Така ораторът който ще хвали някого, ще знае, че трябва да спомене даровете на съдбата: благороден произход, богатство, роднински и приятелски връзки, влияние в обществото, здраве, сили, талант и други телесни или външни неща. Да каже, че ако човекът ги е имал, добре ги е използвал, ако не ги е имал - че мъдро е понасял липсата им, ако ги е изгубил - че спокойно се е примирил с това. После да изброи случаи, когато този човек е постъпвал мъдро, достойно, смело, справедливо, великодушно, благочестиво, любезно, човечно, когато е извършил или понесъл нещо по доблестен начин. Не е трудно да открием тези и други подобни неща, когато искаме да възхвалим някого, или пък противоположните им, когато целта ни е да порицаем.
[[47] "Cur igitur dubitas," inquit Catulus, "facere hoc tertium genus, quoniam est in ratione rerum? Non enim, si est facilius, eo de numero quoque est excerpendum." "Quia nolo," inquit, "omnia, quae cadunt aliquando in oratorem, quamvis exigua sint, ea sic tractare, quasi nihil possit dici sine praeceptis suis;   47. - Защо - попитал Катул - се колебаеш дали да наречеш хвалебствието трети вид красноречие, когато то по принцип е такова? Това, че е по-лесно, не е основание да го изключиш от броя на останалите.
- Защото - отвърнал Антоний - не искам да внушавам на оратора, че и към най-незначителната тема може да пристъпи само ако е въоръжен с теоретически предписания.
[[48] nam et testimonium saepe dicendum est ac non numquam etiam accuratius, ut mihi etiam necesse fuit in Sex. Titium, seditiosum civem et turbulentum; explicavi in eo testimonio dicendo omnia consilia consulatus mei, quibus illi tribuno plebis pro re publica restitissem, quaeque ab eo contra rem publicam facta arbitrarer, eui; diu retentus sum, multa audivi, multa respondi. Num igitur placet, cum de eloquentia praecipias, aliquid etiam de testimoniis dicendis quasi in arte tradere?" "Nihil sane" inquit Catulus "necesse est."   48. Нали често ни се случва да даваме свидетелски показания, понякога дори твърде точни, както на мен ми се наложи на делото срещу Секст Тиций, този размирен и метежен гражданин. В показанията си аз разказах за всичките си планове, с които целях да го обуздая, желаейки да спася държавата, докато бях консул, а той народен трибун. Разказах и за всички негови деяния, които оценявах като противодържавни. Дълго ме задържаха, много неща чух, много неща казах. Значи ли това, че когато преподаваш красноречие, трябва да дадеш и правила за свидетелските показания, сякаш те са някакво специално изкуство?
[[XII][49] "Quid si, quod saepe summis viris accidit, mandata sint exponenda aut in senatu ab imperatore aut ad imperatorem aut ad regem aut ad populum aliquem a senatu, num quia genere orationis in eius modi causis accuratiore est utendum, idcirco pars etiam haec causarum numeranda videtur aut propriis praeceptis instruenda?" "Minime vero," inquit Catulus; "non enim deerit homini diserto in eius modi rebus facultas ex ceteris rebus et causis comparata."   ХП.49. - Не, не мисля, че е необходимо - отвърнал Катул.
- А в случаите, когато трябва да се предаде някое послание на военачалник до сената или от сената до военачалник, цар или народ - а това често се случва на видните личности? Наистина тогава словото ни трябва да бъде по-изискано, но нима това е основание да се обособят подобни послания като отделна част от красноречието, съпроводена от специални правила?
- Ни най-малко - отвърнал Катул. - В такъв случай за един красноречив човек е достатъчно умението, придобито при други случаи.
[[50] "Ergo item" inquit "illa, quae saepe diserte agenda sunt et quae ego paulo ante, cum eloquentiam laudarem, dixi oratoris esse, neque habent suum locum ullum in divisione partium neque certum praeceptorum genus et agenda sunt non minus diserte, quam quae in lite dicuntur, obiurgatio, cohortatio, consolatio, quorum nihil est, quod non summa dicendi ornamenta desideret; sed ex artificio res istae praecepta non quaerunt." "Plane" inquit Catulus "adsentior."   50. - Следователно - продължил Антоний - често неща, които трябва да се изразят красноречиво и за които преди малко, докато възхвалявах красноречието, казах, че трябва да се владеят от оратора, нямат отделно място сред реторическите видове и за тях не важат специални правила, и все пак изискват не по-малко изкусен подход, отколкото съдебното красноречие. И порицанието, и насърчението, и утешението - всички те се нуждаят от отлична словесна украса, но не търсят правила от теорията.
- Напълно съм съгласен - казал Катул.
[[51] "Age vero," inquit Antonius "qualis oratoris et quanti hominis in dicendo putas esse historiam scribere?" "Si, ut Graeci scripserunt, summi," inquit Catulus; "si, ut nostri, nihil opus est oratore; satis est non esse mendacem." "Atqui, ne nostros contemnas," inquit Antonius, "Graeci quoque ipsi sic initio scriptitarunt, ut noster Cato, ut Pictor, ut Piso;   51. - Хайде сега - продължил Антоний, - кажи ми какви ораторски данни и какво слово трябва да има онзи, който се заема да пише история?
- Ако пише, както са писали гърците, трябва да е велик оратор - отвърнал Катул, - ако ли пък като нашите сънародници, то няма нужда да владее красноречието, достатъчно е да не е лъжец.
- Не се отнасяй с такова пренебрежение към нашите историци - казал Антоний, - в началото и самите гърци са си пописвали като Катон13, като Фабий Пиктор и Пизон.
[[52] erat enim historia nihil aliud nisi annalium confectio, cuius rei memoriaeque publicae retinendae causa ab initio rerum Romanarum usque ad P. Mucium pontificem maximum res omnis singulorum annorum mandabat litteris pontifex maximus referebatque in album et proponebat tabulam domi, potestas ut esset populo cognoscendi, eique etiam nunc annales maximi nominantur.   52. Защото историята е била само летопис - за да се съхрани споменът за обществените събития от създаването на римската държава до времето на върховния жрец Публий Муций, върховният жрец записвал всички събития през отделните години, нанасял ги на бяла дъска и я излагал у дома си, за да може народът да се запознае с нейното съдържание14. Още тогава тези записки се наричали "велики летописи".
[[53] Hanc similitudinem scribendi multi secuti sunt, qui sine ullis ornamentis monumenta solum temporum, hominum, locorum gestarumque rerum reliquerunt; itaque qualis apud Graecos Pherecydes, Hellanicus, Acusilas fuit aliique permulti, talis noster Cato et Pictor et Piso, qui neque tenent, quibus rebus ornetur oratio - modo enim huc ista sunt importata - et, dum intellegatur quid dicant, unam dicendi laudem putant esse brevitatem.   53. Мнозина възприели този начин на писане и оставили след себе си спомени за времена, люде, места и подвизи, предадени с просто и неукрасено слово. У гърците такива са Ферекид, Хеланик, Акузилай и много други, а у нас - Катон, Пиктор, Пизон. Те не познават начините за словесна украса (защото последните навлязоха у нас едва напоследък) и желаят само да бъдат разбрани от читателя, смятайки за единствено достойнство на словото неговата краткост.
[[54] Paulum se erexit et addidit maiorem historiae sonum vocis vir optimus, Crassi familiaris, Antipater; ceteri non exornatores rerum, sed tantum modo narratores fuerunt."[XIII] "Est," inquit Catulus "ut dicis; sed iste ipse Caelius neque distinxit historiam varietate colorum neque verborum conlocatione et tractu orationis leni et aequabili perpolivit illud opus; sed ut homo neque doctus neque maxime aptus ad dicendum, sicut potuit, dolavit; vicit tamen, ut dicis, superiores."   54. Малко над тях се издигна и даде на историята по-възвишен тон прекрасният приятел на Крас Антипатер. Всички останали нямаха за цел да предадат събитията красиво, а само да ги разкажат. XIII. - Вярно е това, което казваш - рекъл Катул. - Пък и самият Целий Антипатер не е разнообразил историята с различни теми, нито пък, разполагайки по подходящ начин думите и изразявайки мислите си спокойно и гладко, е придал красива форма на своето съчинение, а като човек неук и негоден оратор го е одялал грубо. Но съгласен съм с теб, в сравнение с предшествениците си той е по-добър.
[[55] "Minime mirum," inquit Antonius "si ista res adhuc nostra lingua inlustrata non est; nemo enim studet eloquentiae nostrorum hominum, nisi ut in causis atque in foro eluceat; apud Graecos autem eloquentissimi homines remoti a causis forensibus cum ad ceteras res inlustris tum ad historiam scribendam maxime se applicaverunt: namque et Herodotum illum, qui princeps genus hoc ornavit, in causis nihil omnino versatum esse accepimus; atqui tanta est eloquentia, ut me quidem, quantum ego Graece scripta intellegere possum, magno opere delectet;   55. - Не се учудвайте, че досега на нашия език не са създадени блестящи творби в тази област - казал Антоний. - Защото у нас хората се занимават с красноречие единствено ако искат да блеснат на процесите и на форума. Докато при гърците най-красноречивите люде, далеч от съдебните дела, са се били отдали на други славни занимания, най-вече на писане на история. Та прочутият Херодот, първият, придал блясък на историографията, не се е занимавал със съдебно красноречие, а е тъй сладкодумен, че доставя огромно удоволствие дори на мен със скромните ми знания по гръцки.
[[56] et post illum Thucydides omnis dicendi artificio mea sententia facile vicit; qui ita creber est rerum frequentia, ut is verborum prope numerum sententiarum numero consequatur, ita porro verbis est aptus et pressus, ut nescias, utrum res oratione an verba sententiis inlustrentur: atqui ne hunc quidem, quamquam est in re publica versatus, ex numero accepimus eorum, qui causas dictitarunt; et hos ipsos libros tum scripsisse dicitur, cum a re publica remotus atque, id quod optimo cuique Athenis accidere solitum est, in exsilium pulsus esset;   56. След него идва Тукидид, който според мен лесно е надминал всички със своя изящен слог. Съдържанието на съчиненията му е тъй богато, че броят на думите в тях е едва ли не равен на броя на мислите, а, от друга страна, той така уместно и точно си служи с думите, че не знаеш дали съдържанието се пояснява от словото или думите от мислите. Но дори и за него, макар че се е занимавал с обществени дела, не знаем да е бил сред адвокатите, а и се говори, че писал съчинението си след като бил отстранен от обществения живот и изпратен в изгнание - нещо, което не отминало никого от най-добрите атиняни15.
[[57] hunc consecutus est Syracosius Philistus, qui, cum Dionysi tyranni familiarissimus esset, otium suum consumpsit in historia scribenda maximeque Thucydidem est, ut mihi videtur, imitatus. Postea vero ex clarissima quasi rhetoris officina duo praestantes ingenio, Theopompus et Ephorus ab Isocrate magistro impulsi se ad historiam contulerunt; causas omnino numquam attigerunt.   57. След него идва Филист от Сиракуза, който, като близък приятел на тирана Дионисий прекарал свободното си време в писане на история, но според мен той очевидно подражава на Тукидид. После от школата на Изократ, тази блестяща ковачница за оратори, излезли Теопомп и Ефор - и двамата изключително надарени, - които под давлението на своя учител се насочват към историята, без да са се занимавали някога със съдебни дела.
[[XIV][58] Denique etiam a philosophia profectus princeps Xenophon, Socraticus ille, post ab Aristotele Callisthenes, comes Alexandri, scripsit historiam, et is quidem rhetorico paene more; ille autem superior leniore quodam sono est usus, et qui illum impetum oratoris non habeat, vehemens fortasse minus, sed aliquanto tamen est, ut mihi quidem videtur, dulcior. Minimus natu horum omnium Timaeus, quantum autem iudicare possum, longe eruditissimus et rerum copia et sententiarum varietate abundantissimus et ipsa compositione verborum non impolitus magnam eloquentiam ad scribendum attulit, sed nullum usum forensem."   ХIV.58. Накрая история са писали започналият като философ Ксенофонт, известен ученик на Сократ, и Калистен, ученик на Аристотел и другар на Александър. Последният има почти ораторски начин на изразяване, докато словото на Ксенофонт, понеже е лишено от присъщия на оратора устрем, не е толкова енергично, а по-меко и според мен доста по-приятно. Най-младият от тях, Тимей, у когото, доколкото мога да преценя, личи най-голяма образованост, изключително богато съдържание, смислово разнообразие и сравнително гладък словесен изказ, е пристъпил към писане с голямо красноречие, но без съдебна практика.
[[59] Haec cum ille dixisset, "quid est," inquit "Catule?" Caesar; "ubi sunt, qui Antonium Graece negant scire? Quot historicos nominavit! Quam scienter, quam proprie de uno quoque dixit!" "Id me hercule" inquit Catulus "admirans illud iam mirari desino, quod multo magis ante mirabar, hunc, cum haec nesciret, in dicendo posse tantum." "Atqui, Catule," inquit Antonius "non ego utilitatem aliquam ad dicendum aucupans horum libros et non nullos alios, sed delectationis causa, cum est otium, legere soleo.   59. Когато Антоний свършил, Цезар възкликнал:
- Е, Катуле? Кой разправяше, че Антоний не знаел гръцки? Чу ли го колко историци назова, колко вещо, колко точно и задълбочено характеризира всеки от тях?
- Честна дума, възхитен съм! - казал Катул. - Докато го слушах, престанах да се чудя на това, което преди се струваше много чудно - как може човек да не познава всичко това и пак да е добър оратор.
- Аз, Катуле - рекъл Антоний, - обичам в свободното си време да чета тези и много други книги не за да извлека някаква полза за красноречието си, а просто за развлечение.
[[60] Quid ergo est? Est, fatebor, aliquid tamen; ut, cum in sole ambulem, etiam si ego aliam ob causam ambulem, fieri natura tamen, ut colorer, sic, cum istos libros ad Misenum - nam Romae vix licet - studiosius legerim, sentio illorum tactu orationem meam quasi colorari. Sed ne latius hoc vobis patere videatur, haec dumtaxat in Graecis intellego, quae ipsi, qui scripserunt, voluerunt vulgo intellegi:   60. Следователно, какво има? Все пак, ще си призная, с мен става нещо: както когато се разхождам на слънце, загарям, макар целта на разходката ми да е друга, така и когато в Мизен16 (защото в Рим не ми оставя никакво време) се задълбочавам в четене на тези автори, чувствам как речта ми сякаш се обагря от самото съприкосновение с тях16. Но нека не преувеличавам - мисля, че у гърците разбирам само това, което самите те са искали да бъде разбрано от огромното мнозинство читатели.
[[61] in philosophos vestros si quando incidi, deceptus indicibus librorum, qui sunt fere inscripti de rebus notis et inlustribus, de virtute, de iustitia, de honestate, de voluptate, verbum prorsus nullum intellego; ita sunt angustis et concisis disputationibus inligati; poetas omnino quasi alia quadam lingua locutos non conor attingere. Cum eis me, ut dixi, oblecto, qui res gestas aut orationes scripserunt suas aut qui ita loquuntur, ut videantur voluisse esse nobis, qui non sumus eruditissimi, familiares.   61. Ала когато налетя на вашите философи17, помамен от заглавията на книгите им, обещаващи знания за известни и славни неща - за доблестта, за справедливостта, за честта, за удоволствието, аз не разбирам буквално ни дума - така плътно са оплетени те в своите накъсани разисквания. До поетите пък съвсем не се докосвам - те ми говорят сякаш на някакъв друг език. Приятно ми е, както ви казах, да прекарвам времето си в компанията на тези, които са изложили в писмена форма своите дела или речи или пък говорят така, че да са близки до нас, по-простите читатели.
[[XV][62] Sed illuc redeo: videtisne, quantum munus sit oratoris historia? Haud scio an flumine orationis et varietate maximum; neque eam reperio usquam separatim instructam rhetorum praeceptis; sita sunt enim ante oculos. Nam quis nescit primam esse historiae legem, ne quid falsi dicere audeat? Deinde ne quid veri non audeat? Ne quae suspicio gratiae sit in scribendo? Ne quae simultatis?   ХV.62. Но да се върна на думата си: разбирате ли какъв ораторски талант е нужен за писането на история? Не знам друг жанр, който да изисква толкова обилно и разнообразно слово. Но не съм чувал да съществуват специални предписания за него, понеже тук нещата са очевидни. Кой не знае, че първият закон на историята е "нищо невярно"? После, че не трябва да се премълчава нищо вярно? Че не трябва да се допуска никакво подозрение за пристрастие или омраза?
[[63] Haec scilicet fundamenta nota sunt omnibus, ipsa autem exaedificatio posita est in rebus et verbis: rerum ratio ordinem temporum desiderat, regionum descriptionem; vult etiam, quoniam in rebus magnis memoriaque dignis consilia primum, deinde acta, postea eventus exspectentur, et de consiliis significari quid scriptor probet et in rebus gestis declarari non solum quid actum aut dictum sit, sed etiam quo modo? et cum de eventu dicatur, ut causae explicentur omnes vel casus vel sapientiae vel temeritatis hominumque ipsorum non solum res gestae, sed etiam, qui fama ac nomine excellant, de cuiusque vita atque natura;   63. Очевидно тези основни положения са известни на всички. По-нататък постройката се гради от делата и думите. Прегледът на делата изисква да се спазва последователността на времената, да се прави описание на местата. И понеже при великите и достопаметни дела се търсят първо подбудите, после деянията и накрая - резултатът, авторът трябва да изложи първо своето виждане за подбудите, а после, когато стигне до деянието, да разкаже не само какво е извършено или казано, но и как; накрая, съобщавайки резултата, да обясни всички причини за него - случайност, благоразумие или безразсъдство, да опише не само подвизите на отделните личности, но и живота, и характерите на по-известните от тях.
[[64] verborum autem ratio et genus orationis fusum atque tractum et cum lenitate quadam aequabiliter profluens sine hac iudiciali asperitate et sine sententiarum forensibus aculeis persequendum est. Harum tot tantarumque rerum videtisne nulla esse praecepta, quae in artibus rhetorum reperiantur? In eodem silentio multa alia oratorum officia iacuerunt, cohortationes, praecepta, consolationes, admonita, quae tractanda sunt omnia disertissime, sed locum suum in his artibus, quae traditae sunt, habent nullum.   64. Думите, самата реч трябва да текат плавно, равномерно и спокойно, без характерната за съдебното красноречие рязкост, без острите жили на сентенциите, които се чуват на форума. Виждате ли, за толкова много и тъй важни неща в ораторското изкуство не съществуват никакви предписания!
В същата неизвестност тънат и много други неща, които ораторът е длъжен да познава - насърчения, утешения, напътствия, предупреждения. Всички те изискват най-високо умение, но и за тях традиционното изкуство не дава специални правила.
[[65] Atque in hoc genere illa quoque est infinita silva, quod oratori plerique, ut etiam Crassus ostendit duo genera ad dicendum dederunt: unum de certa definitaque causa, quales sunt, quae in litibus, quae in deliberationibus versantur, addat, si quis volet, etiam laudationes; alterum, quod appellant omnes fere scriptores, explicat nemo, infinitam generis sine tempore et sine persona quaestionem. Hoc quid et quantum sit, cum dicunt, intellegere mihi non videntur:   65. Това се отнася и до онзи огромен материал, въз основа на който, както посочи Крас, красноречието се дели на два вида - единият обхваща определените въпроси, каквито са съдебните дела, публичните увещания, а ако желаем, можем да включим тук и хвалебствените слова. Другият вид, който споменават всички ретори, но никой не обяснява, се занимава с неопределените по време и лица въпроси. Имам чувството, че писалите по тази тема не са наясно с нейната същност и обхват.
[[66] si enim est oratoris, quaecumque res infinite posita sit, de ea posse dicere, dicendum erit ei, quanta sit solis magnitudo, quae forma terrae; de mathematicis, de musicis rebus non poterit quin dicat hoc onere suscepto recusare; denique ei, qui profitetur esse suum non solum de eis controversiis, quae temporibus et personis notatae sunt, hoc est, de omnibus forensibus, sed etiam de generum infinitis quaestionibus dicere, nullum potest esse genus orationis, quod sit exceptum.   66. Но ако приемем, че ораторът трябва да е вещ във всеки от неопределените въпроси, то ще трябва да очакваме от него речи за големината на Слънцето, за формата на Земята; нагърбил се с подобна задача, той ще трябва да умее да говори за математика, за музика. С една дума, онзи, който смята, че в обсега на задълженията му влизат не само споровете, при които местата и лицата са известни, тоест всички съдебни дела, а и познаването на неопределените въпроси, трябва да умее да се справя с всякакъв вид реч без изключение.
[[XVI][67] Sed si illam quoque partem quaestionum oratori volumus adiungere vagam et liberam et late patentem, ut de rebus bonis aut malis, expetendis aut fugiendis, honestis aut turpibus, utilibus aut inutilibus, de virtute, de iustitia, de continentia, de prudentia, de magnitudine animi, de liberalitate, de pietate, de amicitia, de officio, de fide, de ceteris virtutibus contrariisque vitiis dicendum oratori putemus; itemque de re publica, de imperio, de re militari, de disciplina civitatis, de hominum moribus, adsumamus eam quoque partem, sed ita, ut sit circumscripta modicis regionibus.   XVI.67. Ако искаме да прибавим към областта на оратора и неопределеното, свободно и обширно поле, каквото са въпросите за доброто и злото, за това, което трябва да желаем или да избягваме, за честта и безчестието, за полезното и безполезното, за добродетелта, за справедливостта, за въздържанието, за благоразумието, за великодушието, за благородството, за благочестието, за приятелството, за вярата, за задължението, за останалите добродетели и противостоящите им пороци, а също и въпросите за държавата, за властта, за военното дело, за гражданската дисциплина, за човешките права - то нека приемем и това, но в някакви тесни граници.
[[68] Equidem omnia, quae pertinent ad usum civium, morem hominum, quae versantur in consuetudine vitae, in ratione rei publicae, in hac societate civili, in sensu hominis communi, in natura, in moribus, comprehendenda esse oratori puto; si minus ut separatim de his rebus philosophorum more respondeat, at certe ut in causa prudenter possit intexere; hisce autem ipsis de rebus ut ita loquatur, uti ei, qui iura, qui leges, qui civitates constituerunt, locuti sunt, simpliciter et splendide, sine ulla serie disputationum et sine ieiuna concertatione verborum.   68. Впрочем аз смятам, че всичко, отнасящо се до гражданската практика, до човешките нрави, което се проявява ежедневно в живота, в държавата, в гражданското общество, в обществените настроения, в природата, в обичаите, влиза в кръга на ораторските интереси. Ако на оратора това му се струва много, то нека той може да говори по тези въпроси поне поотделно, както правят философите, и то така, че умело да ги вплита в делата. Но да говори като създателите на правата, законите, държавите - с просто и ясно слово, без безконечни разсъждения и без голословни спорове.
[[69] Hoc loco ne qua sit admiratio, si tot tantarumque rerum nulla a me praecepta ponentur, sic statuo: ut in ceteris artibus, cum tradita sint cuiusque artis difficillima, reliqua, quia aut faciliora aut similia sint, tradi non necesse esse; ut in pictura, qui hominum unam speciem pingere perdidicerit, posse eum cuiusvis vel formae vel aetatis, etiam si non didicerit, pingere neque esse periculum, qui leonem aut taurum pingat egregie, ne idem in multis aliis quadrupedibus facere non possit - neque est omnino ars ulla, in qua omnia, quae illa arte effici possint, a doctore tradantur, sed qui primarum et certarum rerum genera ipsa didicerunt, reliqua [non incommode] per se adsequentur -   69. И за да не изглежда чудно, че не давам никакви предписания по тези толкова важни въпроси, чуйте моето мнение: както при другите изкуства, така и тук предмет на преподаване са най-трудните неща, а останалите, които са по-лесни или са сходни с първите, няма нужда да се преподават. Например в живописта: художникът, който се е научил да рисува човек, може да рисува хора с различни лица, на различна възраст, макар и да не се учил специално как да прави портрет на всеки един; този, който чудесно рисува лъв или бик, може да нарисува по същия начин много други четириноги - с една дума, няма такова изкуство, в което учителят да учи на всичко. А за този, който е изучил основните, точно дефинирани типове, останалото лесно идва от само себе си.
[[70] similiter arbitror in hac sive ratione sive exercitatione dicendi, qui illam vim adeptus sit, ut eorum mentis, qui aut de re publica aut de ipsius rebus aut de eis, contra quos aut pro quibus dicat, cum aliqua statuendi potestate audiant, ad suum arbitrium movere possit, illum de toto illo genere reliquarum orationum non plus quaesiturum esse, quid dicat, quam Polyclitum illum, cum Herculem fingebat, quem ad modum pellem aut hydram fingeret, etiam si haec numquam separatim facere didicisset."   70. Това се отнася според мен и за нашите занимания с красноречие, били те теоретически или практически; оня, който е усвоил умението да настройва според желанието си умовете на своите слушатели, от които зависи решаването на въпроси, засягащи държавни или негови лични интереси или пък интереси на негови противници, няма да се замисли при всички останали видове речи повече, отколкото Поликлет, работейки върху статуята на Херакъл, се замислял как да изобрази лъвската кожа и хидрата, макар че не бил учил специално как става това.
[[XVII][71] Tum Catulus "praeclare mihi videris, Antoni, posuisse" inquit "ante oculos, quid discere oporteret eum, qui orator esset futurus, quid, etiam si non didicisset, ex eo, quod didicisset, adsumeret; deduxisti enim totum hominem in duo genera solum causarum, cetera innumerabilia exercitationi et similitudini reliquisti: sed videto ne in istis duobus generibus hydra tibi sit et pellis, Hercules autem et alia opera maiora in illis rebus, quas praetermittis, relinquantur; non enim mihi minus operis videtur de universis generibus rerum quam de singulorum causis ac multo etiam maius de natura deorum quam de hominum litibus dicere." "Non est ita," inquit Antonius;   XVII.71. - Според мен ти, Антоний - казал тогава Катул, - чудесно ни показа кое трябва да научи желаещият да стане оратор и кое може да извлече от предишните си знания, без да има нужда да го е учил специално, защото свеждаш работата му само до два вида дела, а останалите безброй много неща оставяш на практиката и на аналогията. Но трябва да внимаваш да не би тези два вида дела да се окажат хидрата и лъвската кожа, а Херакъл, тоест най-важната част, да бъде пропусната. Защото според мен умението да се говори по общи въпроси е не по-малко ценно, отколкото това да се защитават конкретни дела и много по-сложно е да се обсъжда природата на боговете, отколкото хорските ежби.
[[72] "dicam enim tibi, Catule, non tam doctus quam, id quod est maius, expertus: omnium ceterarum rerum oratio, mihi crede, ludus est homini non hebeti neque inexercitato neque communium litterarum et politioris humanitatis experti; in causarum contentionibus magnum est quoddam opus atque haud sciam an de humanis operibus longe maximum; in quibus vis oratoris plerumque ab imperitis exitu et victoria iudicatur; ubi adest armatus adversarius, qui sit et feriendus et repellendus; ubi saepe is, qui rei dominus futurus est, alienus atque iratus aut etiam amicus adversario et inimicus tibi est; cum aut docendus is est aut dedocendus aut reprimendus aut incitandus aut omni ratione ad tempus, ad causam oratione moderandus (in quo saepe benevolentia ad odium, odium autem ad benevolentiam deducendum est); aut tamquam machinatione aliqua tum ad severitatem tum ad remissionem animi, tum ad tristitiam ad laetitiam est contorquendus;   72. - Не си прав - отвърнал Антоний. - Казвам ти това не толкова като учен, колкото, което е по-убедително, като човек опитен. Вярвай ми, всяка друга реч е детска игра за един средно умен човек, нелишен от известен опит, литературни познания и що-годе култура: главното са съдебните спорове, дори не знам дали те не са най-сериозното човешко дело. Защото при тях ораторският талант е осъден да загине или да победи в зависимост от мнението на хора невежи; там срещу него е изправен въоръжен противник, който трябва и да се напада, и да се отблъсква; там често онзи, в чийто ръце е изходът на делото, ти е чужд, сърдит ти е или дори е приятел на противника ти и твой враг; и в такава ситуация ти трябва да го убеждаваш, да го разубеждаваш, да го възпираш, да го насърчаваш и със словото си да го настройваш по всички възможни начини, съобразно времето и обстоятелствата (при което често се налага благоразположението му да се превръща в омраза и омразата - в благоразположение), да му внушаваш, сякаш с помощта на някакво хитроумно приспособление, ту строгост, ту благост, ту скръб, ту радост; трябва да умееш да се възползваш от цялата тежест на сентенциите, от различните смислови нюанси на думите;
[[73] omnium sententiarum gravitate, omnium verborum ponderibus est utendum; accedat oportet actio varia, vehemens, plena animi, plena spiritus, plena doloris, plena veritatis. In his operibus si quis illam artem comprehenderit, ut tamquam Phidias Minervae signum efficere possit, non sane, quem ad modum, ut in clipeo idem artifex, minora illa opera facere discat, "laborabit."   73. Трябва да прибавиш към това и произнасянето - разнообразно, енергично, пълно с въодушевление, с вдъхновение, с правдив патос. Онзи, който е овладял всичко това и може да създаде творба, подобна на Фидиевата Минерва18, естествено няма да хвърля сили за изучаването на дребните неща, както Фидий не е учил специално как да изработи щита на богинята.
[[XVIII][74] Tum Catulus "quo ista maiora ac mirabiliora fecisti, eo me maior exspectatio tenet quibusnam rationibus quibusque praeceptis ea tanta vis comparetur; non quo mea quidem iam intersit - neque enim aetas id mea desiderat et aliud genus quoddam dicendi nos secuti sumus, qui numquam sententias de manibus iudicum vi quadam orationis extorsimus ac potius placatis eorum animis tantum, quantum ipsi patiebantur, accepimus - sed tamen ista tua nullum ad usum meum, tantum cognoscendi studio adductus requiro.   XVIII.74. Тогава се обадил Катул:
- Колкото по-велики и по-чудни представи ти тези неща, толкова повече на мен ми се прииска да узная по какви начини, с помощта на какви средства и практически правила се овладяват те. Не че се вълнувам все още от подобни въпроси - не ми подобава на възрастта, пък и моето красноречие бе съвсем друго: аз никога не изтръгвах от съдиите благоприятна присъда със силата на словото си, а по-скоро ги омилостивявах и приемах онова, което те даваха. Та те питам не за да приложа това в практиката си, а тласкан единствено от любопитство.
[[75] Nec mihi opus est Graeco aliquo doctore, qui mihi pervulgata praecepta decantet, cum ipse numquam forum, numquam ullum iudicium aspexerit; ut Peripateticus ille dicitur Phormio, cum Hannibal Karthagine expulsus Ephesum ad Antiochum venisset exsul proque eo, quod eius nomen erat magna apud omnis gloria, invitatus esset ab hospitibus suis, ut eum, quem dixi, si vellet, audiret; cumque is se non nolle dixisset, locutus esse dicitur homo copiosus aliquot horas de imperatoris officio et de [omni] re militari. Tum, cum ceteri, qui illum audierant, vehementer essent delectati, quaerebant ab Hannibale, quidnam ipse de illo philosopho iudicaret: hic Poenus non optime Graece, sed tamen libere respondisse fertur, multos se deliros senes saepe vidisse, sed qui magis quam Phormio deliraret vidisse neminem.   75. Не ми трябва някакъв учител грък, който да ми пее разни изтъркани правила, а сам да не е виждал ни форум, ни съдилище. Както разправят за известния перипатетик Формион19: когато Ханибал, изгонен от Картаген, дошъл на заточение при Антиох Ефес и бил поканен от домакините си да чуе споменатия философ, чието име се славело навсякъде, той не отказал. Казват че словоохотливият Формион говорил няколко часа за дълга на пълководеца и по всякакви въпроси на военното дело. Накрая всички, безкрайно възхитени от чутото, попитали Ханибал какво е неговото мнение. А пуниецът отговорил на не блестящ, но все пак приличен гръцки, че е виждал много изкуфели старци, но никога не е срещал по-изкуфял от Формион. И, кълна се в боговете, бил прав!
[[76] Neque me hercule iniuria; quid enim aut adrogantius aut loquacius fieri potuit quam Hannibali, qui tot annis de imperio cum populo Romano omnium gentium victore certasset, Graecum hominem, qui numquam hostem, numquam castra vidisset, numquam denique minimam partem ullius publici muneris attigisset, praecepta de re militari dare? Hoc mihi facere omnes isti, qui de arte dicendi praecipiunt, videntur; quod enim ipsi experti non sunt, id docent ceteros; sed hoc minus fortasse errant, quod non te, ut Hannibalem ille, sed pueros aut adulescentulos docere conantur."   76. Защото какво по-голямо нахалство, по-голямо празнодумство от това някакъв грък, който никога през живота си не бил виждал ни враг, ни военен стан и нямал никаква представа от каквато и да било обществена длъжност, да дава съвети по военно дело на един Ханибал, който толкова години се бил сражавал с римския народ - победителя на всички народи? Според мен именно това правят всички онези, които наставляват по въпросите на ораторското изкуство - учат другите на нещо, което те самите не знаят. Добре все пак, че не обучават теб, Антоний, както Формион - Ханибал, а момчета и младежи.
[[XIX][77] "Erras, Catule," inquit Antonius "nam egomet in multos iam Phormiones incidi. >Quis enim est istorum Graecorum, qui quemquam nostrum quicquam intellegere arbitretur? Ac mihi quidem non ita molesti sunt; facile omnis perpetior et perfero; nam aut aliquid adferunt, quod mihi non displiceat, aut efficiunt, ut me non didicisse minus paeniteat; dimitto autem eos non tam contumeliose quam philosophum illum Hannibal, et eo fortasse plus habeo etiam negoti. Sed tamen est eorum doctrina, quantum ego iudicare possum, perridicula:   XIX.77. - Грешиш, Катуле - отвърнал Антоний, - аз самият съм попадал на мнозина формионовци. Та кой грък може да допусне, че някой наш сънародник разбира от нещо? Но мен те не ме дразнят, лесно ги изтърпявам и ги понасям спокойно. Защото или казват нещо, което не е съвсем лошо, или пък, ако не, ме карат по-малко да се срамувам от това, че ми липсва теоретическа подготовка. Отпращам ги, без да ги охулвам, както Ханибал охулил онзи философ, като може би по този начин си създавам повече работа. Но тяхното учение, доколкото мога да съдя, е направо от смешно по-смешно!
[[78] dividunt enim totam rem in duas partis, in causae controversiam et in quaestionis: causam appellant rem positam in disceptatione reorum et controversia; quaestionem autem rem positam in infinita dubitatione; de causa praecepta dant; de altera parte dicendi mirum silentium est.   78. Те разделят ораторската материя на две части: спор по дело и спор по въпрос. Дело наричат това, което е свързано с конкретните спорещи страни и конкретния съдебен спор, а въпрос - неговата неопределена страна. За делото дават съвети, а що се отнася до другата част, запазват изненадващо мълчание.
[[79] Deinde quinque faciunt quasi membra eloquentiae, invenire quid dicas, inventa disponere, deinde ornare verbis, post memoriae mandare, tum ad extremum agere ac pronuntiare; rem sane non reconditam; quis enim hoc non sua sponte viderit, neminem posse dicere, nisi et quid diceret et quibus verbis et quo ordine diceret haberet et ea meminisset? Atque haec ego non reprehendo, sed ante oculos posita esse dico, ut eas item quattuor, quinque, sexve partis vel etiam septem, quoniam aliter ab aliis digeruntur, in quas est ab his omnis oratio distributa:   79. После оформят нещо като пет части на красноречието: да откриеш какво ще кажеш, да подредиш откритото, да го украсиш с думи, да го запаметиш и накрая да го изпълниш и произнесеш. Тук няма никаква тайна. Кой не е научен от собствен опит, че никой не може да говори, без предварително да знае какво ще каже, с какви думи и в какъв ред и без да е запаметил всичко това? Аз не ги упреквам, само твърдя, че тези неща са очевидни, както и останалите четири, пет, шест или дори седем (понеже съществуват различни мнения за броя им) части, на които те разделят всяка реч.
[[80] iubent enim exordiri ita, ut eum, qui audiat, benevolum nobis faciamus et docilem et attentum; deinde rem narrare, et ita ut veri similis narratio sit, ut aperta, ut brevis; post autem dividere causam aut proponere; nostra confirmare argumentis ac rationibus; deinde contraria refutare; tum autem alii conclusionem orationis et quasi perorationem conlocant, alii iubent, ante quam peroretur, ornandi aut augendi causa digredi, deinde concludere ac perorare.   80. Препоръчват ни да започнем така, че да направим слушателя благосклонен, предразположен и заинтересуван; после да разкажем за какво става дума, така че разказът ни да бъде ясен и немногословен; след това да разделим темата и да я представим на слушателите; да подкрепим нашето становище логически, после да оборим това на противника. За накрая някои изискват заключение и нещо като епилог, други пък препоръчват, преди да се стигне до епилога, да се направи едно отстъпление - било за да се украси речта, било за да се удължи - и чак след това да се постави заключението.
[[81] Ne haec quidem reprehendo; sunt enim concinne distributa, sed tamen, id quod necesse fuit hominibus expertibus veritatis, non perite: quae enim praecepta principiorum et narrationum esse voluerunt, ea in totis orationibus sunt conservanda;   81. Приемаме и това - частите са подредени хармонично, но не умело, нещо напълно естествено за хора, които са далеч от житейската практика. Предписанията, които те дават за увода и за заключението, трябва да важат за цялата реч.
[[82] nam ego mihi benevolum iudicem facilius facere possum, cum sum in cursu orationis, quam cum omnia sunt inaudita; docilem autem non cum polliceor me demonstraturum, sed tum, cum doceo et explano; attentum vero [crebro] tota actione excitandis mentibus iudicum, non prima denuntiatione efficere possumus.   82. Защото аз по-лесно ще направя съдията благосклонен в течение на речта си, отколкото тогава, когато той още не е чул нищо за случая; по-лесно ще го предразположа не като обещавам, че ще покажа фактите, а като ги обяснявам и излагам; по-лесно ще го заинтересувам, ако не се задоволявам само с предизвиканото в началото напрежение, а поддържам това напрежение през цялото време.
[[83] Iam vero narrationem quod iubent veri similem esse et apertam et brevem, recte nos admonent: quod haec narrationis magis putant esse propria quam totius orationis, valde mihi videntur errare; omninoque in hoc omnis est error, quod existimant artificium esse hoc quoddam non dissimile ceterorum, cuius modi de ipso iure civili hesterno die Crassus componi posse dicebat: ut genera rerum primum exponerentur, in quo vitium est, si genus ullum praetermittitur; deinde singulorum partes generum, in quo et deesse aliquam partem et superare mendosum est; tum verborum omnium definitiones, in quibus neque abesse quicquam decet neque redundare.   83. А това, което те съветват - че изложението трябва да е понятно и кратко, е правилно, но според мен грешат, като отнасят този принцип само към изложението, а не и към цялата реч. Основното им заблуждение обаче е, че според тях ораторското изкуство е подобно на останалите и може да се систематизира като тях, например като гражданското право, за което Крас говори вчера: първо, да се подредят всички неща по род - ако нещо се пропусне, това ще се смята за недостатък; после да се изложат видовете, като се внимава да не би някъде те да са повече, а другаде - по-малко, и накрая да се дадат дефиниции на всички думи, без да се изпуска или да се прибавя нещо.
[[XX][84] Sed hoc si in iure civili, si etiam in parvis aut mediocribus rebus doctiores adsequi possunt, non idem sentio tanta hac in re tamque immensa posse fieri; sin autem qui arbitrantur, deducendi sunt ad eos, qui haec docent; omnia iam explicata et perpolita adsequentur; sunt enim innumerabiles de his rebus libri neque abditi neque obscuri: sed videant quid velint; ad ludendumne an ad pugnandum arma sint sumpturi; aliud enim pugna et acies, aliud ludus campusque noster desiderat; ac tamen ars ipsa ludicra armorum et gladiatori et militi prodest aliquid; sed animus acer et praesens et acutus idem atque versutus invictos viros efficit [non difficilius arte coniuncta].   ХХ.84. Но ако учените могат да постигнат създаването на подобна система в гражданското право или в някои по-малки и не особено важни области, то не мисля, че така стоят нещата при една толкова значителна и необятна наука като нашата. Ако някой не е съгласен с мен, нека се обърне към защитниците на този възглед - реторите: при тях всичко е ясно и просто, те имат безброй достъпни и понятни съчинения по въпроса. Но нека той първо добре прецени какво му е нужно - дали оръжие за игра или за бой! Защото едни са законите на сражението и бойния строй, а други - на играта и на нашето Марсово поле. И фехтовката помага донякъде на гладиатора и на война, но духът е този, който зорък, решителен, проницателен, а и ловък прави хората непобедими.
[[85] Qua re ego tibi oratorem sic iam instituam, si potuero, ut quid efficere possit ante perspiciam: sit enim mihi tinctus litteris; audierit aliquid, legerit, ista ipsa praecepta acceperit; temptabo quid deceat, quid voce, quid viribus, quid spiritu, quid lingua efficere possit. Si intellegam posse ad summos pervenire, non solum hortabor, ut elaboret, sed etiam, si vir quoque bonus mihi videbitur esse, obsecrabo; tantum ego in excellenti oratore et eodem bono viro pono esse ornamenti universae civitati; sin videbitur, cum omnia summe fecerit, tamen ad mediocris oratores esse venturus, permittam ipsi quid velit; molestus magno opere non ero; sin plane abhorrebit et erit absurdus, ut se contineat aut ad aliud studium transferat, admonebo;   85. Ето защо, ако се заема да обучавам някого за оратор, аз предварително ще преценя на какво е способен той. Нека има известно понятие от наука, да е чувал нещичко, да е чел, да са му познати правилата, за които говорих: аз ще го изпробвам, за да видя какво му подобава, как е с гласа, със силите, с дишането, с езика. Ако преценя, че може да постигне много, не само ще го насърча да работи, но ако ми се стори порядъчен, дори ще го моля за това - до такава степен смятам, че отличният оратор, който същевременно е и порядъчен човек20, е украшение за цялата държава! Ако ли пък ми се стори, че макар и положил върховни усилия, от него ще излезе само един посредствен оратор, ще му разреша да постъпи, както желае, и няма да му досаждам много. Но ако той е явно негоден за тази професия и е бездарен, ще го посъветвам да се въздържа от ораторски изяви или да се насочи към друга наука.
[[86] nam neque is, qui optime potest, deserendus ullo modo est a cohortatione nostra neque is, qui aliquid potest, deterrendus: quod alterum divinitatis mihi cuiusdam videtur, alterum, vel non facere quod non optime possis, vel facere quod non pessime facias, humanitatis, tertium vero illud, clamare contra quam deceat et quam possit, hominis est, ut tu, Catule, de quodam clamatore dixisti, stultitiae suae quam plurimos testis domestico praeconio conligentis.   86. Не бива в никакъв случай нито да пропускаме да насърчим най-добрия, нито да отблъскваме посредствения. Защото първото според мен означава да носиш у себе си искра божия, второто - да не се заемаш с това, с което не се справяш най-добре от всички или да се заемаш с това, с което не се справяш най-зле от всички, - говори за една по-извисена човешка същност, а третото - да крещиш грозно и немощно - е присъщо на примитивната човешка природа. Ти, Катуле, казваше за един такъв кресльо, че се стараел да събере колкото може повече свидетели на собствената си глупост.
[[87] De hoc igitur, qui erit talis, ut cohortandus adiuvandusque sit, ita loquamur, ut ei tradamus ea dumtaxat, quae nos usus docuit, ut nobis ducibus veniat eo, quo sine duce ipsi pervenimus, quoniam meliora docere non possumus.   87. И тъй нека се обърнем към този, който заслужава насърчение и помощ, нека му предадем поне това, на което нас ни е научил опитът, нека с наша помощ той стигне дотам, докъдето ние сме стигнали сами, понеже по-добро от това не можем да му дадем.
[[XXI][88] Atque ut a familiari nostro exordiar, hunc ego, Catule, Sulpicium primum in causa parvula adulescentulum audivi voce et forma et motu corporis et reliquis rebus aptis ad hoc munus, de quo quaerimus, oratione autem celeri et concitata, quod erat ingeni, et verbis effervescentibus et paulo nimium redundantibus, quod erat aetatis. Non sum aspernatus; volo enim se efferat in adulescente fecunditas; nam facilius sicut in vitibus revocantur ea, quae se nimium profuderunt, quam, si nihil valet materies, nova sarmenta cultura excitantur; item volo esse in adulescente, unde aliquid amputem; non enim potest in eo sucus esse diuturnus, quod nimis celeriter est maturitatem exsecutum.   XXI.88. И да започна с нашия приятел Сулпиций: за пръв път, Катуле, го чух да говори на един незначителен процес - той беше още момче, но по глас, по вид, по телодвижение и по всичко останало бе подходящ за ораторската професия. Ала речта му бе бърза и запъхтяна поради темперамента му, а словата - пламенни и малко преобилни поради младостта му. Не съм против това, аз искам у младежа да личи изобилието. Защото както при лозите е по-лесно да се поорежат тези, които са се разпрострели много, отколкото да се хвърлят усилия, за да покара един негоден разсад, така и при младежа трябва да има какво да отнемеш, защото свежият жизнен сок секва в това, което прекалено бързо достигне зрелост.
[[89] Vidi statim indolem neque dimisi tempus et eum sum cohortatus, ut forum sibi ludum putaret esse ad discendum, magistrum autem, quem vellet, eligeret; me quidem si audiret, L. Crassum: quod iste adripuit et ita sese facturum confirmavit atque etiam addidit, gratiae scilicet causa, me quoque sibi magistrum futurum. Vix annus intercesserat ab hoc sermone cohortationis meae, cum iste accusavit C. Norbanum, defendente me: non est credibile quid interesse mihi sit visum inter eum, qui tum erat et qui anno ante fuerat. Omnino in illud genus eum Crassi magnificum atque praeclarum natura ipsa ducebat sed ea non satis proficere potuisset, nisi eodem studio atque imitatione intendisset atque ita dicere consuesset, ut tota mente Crassum atque omni animo intueretur.   89. Веднага съзрях у него вродената дарба и без да губя време, го насърчих да приеме за своя школа форума и да си избере образец за подражание, като му препоръчах това да бъде Крас. Той прие моите наставления, каза, че така ще постъпи, и дори прибави, очевидно от любезност, че негов учител ще бъда и аз. Едва бе изтекла и година, откакто го напътих, когато той се яви като обвинител на Гай Норбан21, чийто защитник пък бях аз. Бе невероятно променен за тази една година. Безспорно самата му природа го влечеше към величествения и прекрасен тип реч на Крас, но той не би имал успех, ако не бе прибавил към това и усърдно подражание и ако нямаше постоянно в ума и в сърцето си неговия пример.
[[XXII][90] Ergo hoc sit primum in praeceptis meis, ut demonstremus, quem imitetur [atque ita, ut, quae maxime excellent in eo, quem imitabitur, ea diligentissime persequatur]; tum accedat exercitatio, qua illum, quem delegerit, imitando effingat atque exprimat, non ut multos imitatores saepe cognovi, qui aut ea, quae facilia sunt, aut etiam illa, quae insignia ac paene vitiosa, consectantur imitando.   ХХII.90. И тъй първата ми работа ще бъде да посоча на своя ученик образец за подражание, да го науча да подражава много внимателно на най-доброто в него. След това да прибавя упражнение, с чиято помощ ученикът се учи, подражавайки, да дава вярно изображение на избрания образец, но не като мнозина, които съм срещал, копиращи най-лесното, най-ефектното и дори най-порочното.
[[91] Nihil est facilius, quam amictum imitari alicuius aut statum aut motum; si vero etiam vitiosi aliquid est, id sumere et in eo vitio similem esse non magnum est, ut ille, qui nunc etiam, amissa voce, furit in re publica, Fufius, nervos in dicendo C. Fimbriae, quos tamen habuit ille, non adsequitur, oris pravitatem et verborum latitudinem imitatur; sed tamen ille nec deligere scivit, cuius potissimum similis esset, et in eo ipso, quem delegerat, imitari etiam vitia voluit;   91. Няма нищо по-просто от това да подражаваш някому в начина на обличане, в стойката и в походката. Не е кой знае каква заслуга да възприемеш нечии пороци и да им подражаваш, както прави онзи, който дори и днес, останал без глас, продължава да беснее в държавата ни - известният ви Фуфий. Той не постига мощта на красноречието, което Фимбрия въпреки всичко притежаваше, а подражава на циничния му език и на провлаченото му произношение. Но Фуфий не знаеше как да си избере най-подходящия образец, а и се постара да имитира дори пороците на своя избраник.
[[92] qui autem ita faciet, ut oportet, primum vigilet necesse est in deligendo; deinde, quem probarit, in eo, quae maxime excellent, ea diligentissime persequatur. Quid enim causae censetis esse cur aetates extulerint singulae singula prope genera dicendi? Quod non tam is facile in nostris oratoribus possumus iudicare, quia scripta, ex quibus iudicium fieri posset, non multa sane reliquerunt, quam in Graecis, ex quorum scriptis, cuiusque aetatis quae dicendi ratio voluntasque fuerit, intellegi potest.   92. Докато този, който постъпва както трябва, нека първо си отваря очите при избора на образец, а после, веднъж избрал го, нека много старателно подражава на най-доброто у него.
Защото каква според вас е причината отделните епохи да създават отделни стилове в красноречието? За това можем да съдим не толкова по нашите оратори, понеже те са оставили действително малко творби, въз основа на които бихме могли да направим преценка, колкото по гърците, от чиито писания може да се разбере какви са били принципите на красноречието и насоките му през всяка епоха.
[[93] Antiquissimi fere sunt, quorum quidem scripta constent, Pericles atque Alcibiades et eadem aetate Thucydides, subtiles, acuti, breves, sententiisque magis quam verbis abundantes: non potuisset accidere, ut unum genus esset omnium, nisi aliquem sibi proponerent ad imitandum. Consecuti sunt hos Critias, Theramenes, Lysias: multa Lysiae scripta sunt; non nulla Critiae; de Theramene audimus; omnes etiam tum retinebant illum Pericli sucum, sed erant paulo uberiore filo.   93. Най-древните автори, чиито съчинения са запазени, са Перикъл и Алкизиад и техният съвременник Тукидид - всички те изискани, остри, кратки, богати повече на мисъл, отколкото на слово. Не е било възможно всички да се придържат към един стил, ако не са имали някакъв общ пример за подражание. След тях идват Критий, Терамен, Лизий. Имаме много творби от Лизий, доста от Критий, за Терамен само сме чували. Дори и тогава всички са запазили онази Периклова сочност, но са малко по-словообилни.
[[94] Ecce tibi est exortus Isocrates, [magister istorum omnium,] cuius e ludo tamquam ex equo Troiano meri principes exierunt; sed eorum partim in pompa, partim in acie inlustres esse voluerunt. [XXIII] Atque et illi, Theopompi, Ephori, Philisti, Naucratae multique alii naturis differunt, voluntate autem similes sunt et inter sese et magistri; et hi, qui se ad causas contulerunt, ut Demosthenes, Hyperides, Lycurgus, Aeschines, Dinarchus aliique complures, etsi inter se pares non fuerunt, tamen omnes sunt in eodem veritatis imitandae genere versati, quorum quam diu mansit imitatio, tam diu genus illud dicendi studiumque vixit;   94. А ето ви го, появява се и Изократ, учител на всички онези, от чиято школа като от троянски кон22 излязоха истинските първенци в това изкуство, но едни от тях пожелаха да блеснат на парад, а други - в бой. XXIII. Ала както първите - Теопомповци, Ефоровци, Филистовци, Навкратовци и много други, макар различни по природа, си схождат в стремежите си и приличат на своя учител така и онези, които са се обърнали към съдебното красноречие като Демостен, Хиперид, Ликург, Есхин, Динарх и мнозина други, въпреки че са неравностойни помежду си, все пак са избрали един и същи стил на наподобяване на истината.
[[95] postea quam exstinctis his omnis eorum memoria sensim obscurata est et evanuit, alia quaedam dicendi molliora ac remissiora genera viguerunt. Inde Demochares, quem aiunt sororis filium fuisse Demostheni; tum Phalereus ille Demetrius omnium istorum mea sententia politissimus, aliique horum similes exstiterunt. Quae si volemus usque ad hoc tempus persequi, intellegemus, ut hodie etiam Alabandensem illum Meneclem et eius fratrem Hieroclem, quos ego audivi, tota imitetur Asia, sic semper fuisse aliquem, cuius se similis plerique esse vellent.   95. Той бе жив, докато неговите представители имаха подражатели след като си отидоха и последните, споменът за тях постепенно избледня и изчезна, а устояха други стилове, по-кротки и по-спокойни. Техни представители бяха Демохар, за когото казват, че бил племенник на Демостен, после известният Деметрий Фалерски, според мен най-изискан от всички тях, и други подобни. Ако искаме да проследим нещата до наши дни, ще видим, че както днес цяла Азия подражава на прочутия Менекъл от Алабанда и на брат му Хиерокъл, когото съм слушал, така винаги е съществувал някой, комуто мнозина са искали да приличат.
[[96] Hanc igitur similitudinem qui imitatione adsequi volet, cum exercitationibus crebris atque magnis tum scribendo maxime persequatur; quod si haec noster Sulpicius faceret, multo eius oratio esset pressior; in qua nunc interdum, ut in herbis rustici solent dicere in summa ubertate, inest luxuries quaedam, quae stilo depascenda est."   96. И тъй който иска да е подобен на своя образец, нека му подражава с чести и сериозни упражнения, а най-вече с писане. Ако нашият Сулпиций го правеше, речта му щеше да е много по-сбита, а сега тя е някак си прекалено тучна, както казват на село за избуялите треви, и трябва да се "поопасе" с перото.
[[97] Hic Sulpicius "me quidem" inquit "recte mones, idque mihi gratum est; sed ne te quidem, Antoni, multum scriptitasse arbitror." Tum ille "quasi vero" inquit "non ea praecipiam aliis, quae mihi ipsi desint: sed tamen ne tabulas quidem conficere existimor: verum et in hoc ex re familiari mea et in illo ex eo, quod dico, quantulum id cumque est, quid faciam iudicari potest.   97. Тук се обадил Сулпиций:
- Прав си, че ми го напомняш, и ти благодаря, но не мисля, че и ти, Антоний, си се занимавал много с писане. - Смяташ, че препоръчвам на другите това, което сам не правя? Говорят дори, че не водя сметка за приходите и разходите си23. Но за това може да се съди по състоянието на моето домакинство, а за първото - по словото ми, колкото и скромно да е то.
[[98] Atque esse tamen multos videmus, qui neminem imitentur et suapte natura, quod velint, sine cuiusquam similitudine consequantur; quod et in vobis animadverti recte potest, Caesar et Cotta; quorum alter inusitatum nostris quidem oratoribus leporem quendam et salem, alter acutissimum et subtilissimum dicendi genus est consecutus; neque vero vester aequalis C. Curio, patre mea sententia vel eloquentissimo temporibus illis, quemquam mihi magno opere videtur imitari; qui tamen verborum gravitate et elegantia et copia suam quandam expressit quasi formam figuramque dicendi; quod ego maxime iudicare potui in ea causa, quam ille contra me apud centumviros pro fratribus Cossis dixit; in qua nihil illi defuit, quod non modo copiosus, sed etiam sapiens orator habere deberet.   98. Действително, мнозина не подражават никому и се осланят на собствената си природа. Това личи и у вас, Цезар и Кота: Цезар си е избрал един необичаен за нашите оратори стил, отличаващ се с изящество и тънък хумор, а слогът на другия е извънредно остроумен и естествен. Вашият кръстник Курион, чийто баща навремето беше за мен най-великият оратор, също май не подражава много-много на никого и все пак успя чрез сериозността, елегантността и обилието на словото си да постигне свои собствени, тъй да се каже, лице и облик на оратор. Имах възможност да съдя за това на процеса срещу братята Косии, чийто обвинител бях, докато той говори в тяхна защита пред центумвирите и именно тогава доказа, че не му липсва нито едно от качествата, които трябва да притежава един не само богат на слова, но и умен оратор.
[[XXIV][99] Verum ut aliquando ad causas deducamus illum, quem constituimus, et eas quidem, in quibus plusculum negoti est, iudiciorum atque litium - riserit aliquis fortasse hoc praeceptum; est enim non tam acutum quam necessarium magisque monitoris non fatui quam eruditi magistri - hoc ei primum praecipiemus, quascumque causas erit tractaturus, ut eas diligenter penitusque cognoscat.   ХХIV.99. Но за да въведем този, когото сме избрали, в съдебните дела, и то в онези, които изискват повече труд - процесите и споровете, нека първо му напомним, че трябва отлично да познава делото, с което се заема (някой може би ще се присмее на моя съвет, защото той е не толкова умен, колкото необходим, и приляга по-скоро на един посредствен надзирател, отколкото на високообразован учител).
[[100] Hoc in ludo non praecipitur; faciles enim causae ad pueros deferuntur; lex peregrinum vetat in murum ascendere; ascendit; hostis reppulit: accusatur. Nihil est negoti eius modi causam cognoscere: recte igitur nihil de causa discenda praecipiunt; [haec est enim in ludo causarum formula fere.] At vero in foro tabulae testimonia, pacta conventa stipulationes, cognationes adfinitates, decreta responsa, vita denique eorum, qui in causa versantur, tota cognoscenda est; quarum rerum neglegentia plerasque causas et maxime privatas - sunt enim multo saepe obscuriores - videmus amitti.   100. А в училище не ни учат на това - там на децата се дават лесни за разрешаване казуси от рода на този: "Законът забранява чужденец да се катери по градските стени. Той се покатерва, отблъсква врага, бива обвинен." Нищо работа е да се разследват подобни случаи, затова с основание не се дават правила за тяхното проучване; а такива са горе-долу всички школски примери. Докато както е на форума? Документи, свидетелства, договори, споразумения, съглашения, кръвни родства, роднинства, декрети, мнения и авторитети, най-сетне целият живот на замесените в делото - всичко това трябва да се познава. Свидетели сме как непознаването на тези неща е било причина да се загубят множество дела, най-вече частни, защото те обикновено са много по-неясни.
[[101] Ita non nulli, dum operam suam multam existimari volunt, ut toto foro volitare et a causa ad causam ire videantur, causas dicunt incognitas; in quo est illa quidem magna offensio vel neglegentiae, susceptis rebus, vel perfidiae, receptis; sed etiam illa maior opinione, quod nemo potest de ea re, quam non novit, non turpissime dicere: ita dum inertiae vituperationem, quae maior est, contemnunt, adsequuntur etiam illam, quam magis ipsi fugiunt, tarditatis.   101. И тъй мнозина, увлечени от стремежа си да се покажат много заети, да ги видят как непрекъснато хвърчат из форума и кацат от дело на дело, водят делата си, без да ги познават. Те причиняват голяма вреда и с нехайството си спрямо дела, с които са се заели от добра воля, и с вероломството си спрямо такива, с които са се ангажирали сериозно. Вината им е още по-голяма, защото, както е известно, за непознато нещо не може да се говори другояче, освен много лошо. И тъй като не ги е грижа, че ще ги упрекнат в безделие24, което е наистина срамно, в крайна сметка става онова, от което те най-много се боят - упрекват ги в скудоумие.
[[102] Equidem soleo dare operam, ut de sua quisque re me ipse doceat et ut ne quis alius adsit, quo liberius loquatur, et agere adversari causam, ut ille agat suam et quicquid de sua re cogitarit in medium proferat: itaque cum ille discessit, tris personas unus sustineo summa animi aequitate, meam, adversari, iudicis. Qui locus est talis, ut plus habeat adiumenti quam incommodi, hunc iudico esse dicendum; ubi plus mali quam boni reperio, id totum abiudico atque eicio.   102. Затова аз се старая да чуя от всеки клиент как стоят нещата, и то насаме, за да говори той по-спокойно; защитавам интересите на противника му, докато той защитава своите, и веднага ми съобщава всичко, което му е дошло наум в негова полза. И тъй, когато той свърши, аз съм поел, колкото може по-безпристрастно, три роли: моята, тази на противника и тази на съдията. Избирам местата, които са повече в моя полза, отколкото в ущърб, и изтъквам тях; а от онова, в което откривам повече лошо, отколкото добро, се отказвам напълно и го изоставям.
[[103] Ita adsequor, ut alio tempore cogitem quid dicam et alio dicam; quae duo plerique ingenio freti simul faciunt; sed certe eidem illi melius aliquanto dicerent, si aliud sumendum sibi tempus ad cogitandum, aliud ad dicendum putarent.   103. По такъв начин успявам да отделя момента, в който мисля какво да говоря, от момента, в който говоря, докато мнозина, осланяйки се на своя талант, правят едновременно и едното, и другото. Но аз съм убеден, че същите тези биха говорили много по-добре, ако бяха си отделили време за размисъл преди момента на изказването.
[[104] Cum rem penitus causamque cognovi, statim occurrit animo, quae sit causa ambigendi; nihil est enim, quod inter homines ambigatur, sive ex crimine causa constat, ut facinoris, sive ex controversia, ut hereditatis, sive ex deliberatione, ut belli, [sive ex persona, ut laudis,] sive ex disputatione, ut de ratione vivendi, in quo non aut quid factum sit aut fiat futurumve sit quaeratur aut quale sit aut quid vocetur.   104. След като съм изучил издъно случая и делото, веднага ми идва наум кой ще е спорният въпрос. Защото при всичко, което може да стане предмет на спор между хората: дали ще е деяние като престъплението, дали ще е някакво несъгласие като спора върху наследството, дали ще е обсъждане, като например въпроса за обявяването на война, дали ще е лице, както е при хвалебствените слова, дали ще е дискусия - например върху житейските принципи, - винаги се търси какво е извършено, извършва се или ще се извърши или каква е същността на извършеното и как трябва да се назове то.
[[XXV][105] Ac nostrae fere causae, quae quidem sunt criminum, plerumque infitiatione defenduntur; nam et de pecuniis repetundis quae maximae sunt, neganda fere sunt omnia, et de ambitu raro illud datur, ut possis liberalitatem atque benignitatem ab ambitu atque largitione seiungere; de sicariis, de veneficiis, de peculatu infitiari necesse est: id est igitur genus primum causarum in iudiciis ex controversia facti; in deliberationibus plerumque ex futuri, raro ex instantis aut acti.   XXV.105. Почти всички криминални дела у нас биват защитавани чрез отричане. Когато се касае за злоупотреба с държавни средства, което е най-тежко обвинение, трябва да се отрича почти всичко; също и когато става дума за предизборни подкупи, рядко е налице основание да различим щедростта и добронамереността от злоупотребата и разточителството. При обвинение в убийство, в отровителство, в присвояване на държавни средства трябва да се отрича. Това са първият вид дела - съдебните, породени от спор за нещо извършено. При обсъжданията спорът възниква най-често относно бъдещи неща, по-рядко относно настоящи или минали.
[[106] Saepe etiam res non sit necne, sed qualis sit quaeritur; ut cum L. Opimi causam defendebat apud populum, audiente me, C. Carbo consul, nihil de C. Gracchi nece negabat, sed id iure pro salute patriae factum esse dicebat; ut eidem Carboni tribuno plebis alia tum mente rem publicam capessenti P. Africanus de Ti. Graccho interroganti responderat iure caesum videri; iure autem omnia defenduntur, quae sunt eius generis, ut aut oportuerit aut licuerit aut necesse fuerit aut imprudentia aut casu facta esse videantur.   106. Често пъти дори въпросът не е дали нещо се е случило, или не, а какво е било то: така, когато Гай Карбон защитаваше в мое присъствие пред народа Луций Опимий25, той не отрече, че Гай Гракх е бил убит, а говореше, че това е извършено справедливо, за благото на отечеството. На въпроса на същия този Карбон, когато той бе народен трибун и прилагаше в обществената си практика съвсем други принципи, Сципион Африкански отговори, че според него Тиберий Гракх е бил убит справедливо. Защото със силата на закона се защитават всички дела от подобен род, за да изглежда, че или е трябвало, или е подобавало, или е било необходимо да бъдат извършени, или пък че са били извършени поради недоглеждане или случайно.
[[107] Iam quid vocetur, quaeritur, cum quo verbo quid appellandum sit, contenditur; ut mihi ipsi cum hoc Sulpicio fuit in Norbani causa summa contentio; pleraque enim de eis, quae ab isto obiciebantur, cum confiterer, tamen ab illo maiestatem minutam negabam, ex quo verbo lege Appuleia tota illa causa pendebat.   107. Точното наименование се търси тогава, когато се спори с какво име трябва да характеризираме някакво деяние. Такъв беше онзи голям спор, който се разгоря между мен и Сулпиций по делото на Норбан. Макар да признавах за верни много от неговите доводи, аз все пак отричах, че моят клиент е уронил авторитета на римския народ, а от приемането на тази формула съгласно Апулеевия закон26 зависеше цялото дело.
[[108] Atque in hoc genere causarum non nulli praecipiunt ut verbum illud, quod causam facit, breviter uterque definiat, quod mihi quidem perquam puerile videri solet: alia est enim, cum inter doctos homines de eis ipsis rebus, quae versantur in artibus, disputatur, verborum definitio, ut cum quaeritur, quid sit ars, quid sit lex, quid sit civitas, in quibus hoc praecipit ratio et doctrina, ut vis eius rei, quam definias, sic exprimatur, ut neque absit quicquam neque supersit;   108. При този род процеси някои съветват определящото същността на процеса понятие да се дефинира кратко и ясно от обвинението и от защитата. Но на мен ми се струва, че това е твърде наивно. Друго нещо са дефинициите на понятията, които дават учените, когато разискват по тези въпроси от гледна точка на теорията, като например що е изкуство, що е закон, що е държава. Тук правилата на науката изискват същността на дефинирания предмет да се опише така, че да няма нито непълноти, нито излишъци.
[[109] quod quidem in illa causa neque Sulpicius fecit neque ego facere conatus sum; nam quantum uterque nostrum potuit, omni copia dicendi dilatavit, quid esset in maiestatem minuere: etenim definitio primum reprehenso verbo uno aut addito aut dempto saepe extorquetur e manibus; deinde genere ipso doctrinam redolet exercitationemque paene puerilem: tum et in sensum et in mentem iudicis intrare non potest, ante enim praeterlabitur, quam percepta est.   109. На споменатия процес нито Сулпиций, нито аз се хванахме да правим това. А всеки от нас се зае с всички възможни средства да обяснява надълго и нашироко смисъла на понятието "уронване на авторитета". Защото знаехме, първо, че често, ако ни упрекнат дори за една дума - било прибавена, било пропусната - дефиницията може да се изплъзне от ръцете ни; второ, че по своя характер тя намирисва на училище и напомня школските упражнения; и накрая, че не може да проникне в чувствата и в съзнанието на съдията. Тя му убягва, преди да я е схванал.
[[XXVI][110] Sed in eo genere, in quo quale sit quid, ambigitur, exsistit etiam ex scripti interpretatione saepe contentio, in quo nulla potest esse nisi ex ambiguo controversia; nam illud ipsum, quod scriptum a sententia discrepat, genus quoddam habet ambigui; quod tum explicatur, cum ea verba, quae desunt, suggesta sunt, quibus additis defenditur sententiam scripti perspicuam fuisse; ex contrariisque scriptis si quid ambigitur, non novum genus nascitur, sed superioris generis causa duplicatur; idque aut numquam diiudicari poterit aut ita diiudicabitur, ut referendis praeteritis verbis id scriptum, quodcumque defendemus, suppleatur; ita fit, ut unum genus in eis causis, quae propter scriptum ambiguntur, relinquatur, si est scriptum aliquid ambigue.   XXVI.110. Но в този вид дела, където се спори какво е дадено деяние, често съществува разногласие и при тълкуването на някакъв текст, който може да е спорен единствено поради своята двусмисленост. Самият факт, че написаното се отличава от мнението на автора му, говори за наличието на някакво двусмислие, което се изяснява тогава, когато се прибавят липсващите думи и с тяхното прибавяне се потвърди, че смисълът на написаното е бил ясен. А ако съществува двусмислие между два варианта на текста, тогава нямаме никакъв нов вид дело, а просто удвояване на едно и също27. Такъв спор въобще не може да се разреши или ще се разреши, ако онзи вариант, който защитаваме, се попълни с липсващите думи. И става ясно, че всички тези дела, в които обект на спора е някакъв текст, могат да се сведат до един вид - двусмисленост на написаното.
[[111] Ambiguorum autem cum plura genera sunt, quae mihi videntur ei melius nosse, qui dialectici appellantur, hi autem nostri ignorare, qui non minus nosse debeant, tum illud est frequentissimum in omni consuetudine vel sermonis vel scripti, cum idcirco aliquid ambigitur, quod aut verbum aut verba sint praetermissa.   111. Съществуват много видове двусмислици (струва ми се, че по-добре ги познават диалектиците28, докато нашите оратори не са наясно с тях, макар че би трябвало да бъдат). Най-често двусмислието в речта или в писания текст се дължи на пропуснати една или повече думи.
[[112] Iterum autem peccant, cum genus hoc causarum, quod in scripti interpretatione versatur, ab illis causis, in quibus, qualis quaeque res sit, disceptatur, seiungunt; nusquam enim tam quaeritur, quale sit genus ipsum rei quam in scripto, quod totum a facti controversia separatum est.   112. И реторите грешат, като отделят случаите, в които се тълкува текст, от случаите, в които се обсъжда дадено дело. Никога въпросът за същността на едно нещо не се поставя така остро, както при спора за писан, текст, а той няма нищо общо с въпроса за деянието.
[[113] Ita tria sunt omnino genera, quae in disceptationem et controversiam cadere possint: quid fiat factum futurumve sit, aut quale sit, aut quo modo nominetur; nam illud quidem, quod quidam Graeci adiungunt, "rectene factum sit," totum in eo est "quale sit." Sed iam ad institutum revertar meum.   113. И тъй три са видовете въпроси, които могат да са предмет на обсъждания и спорове: "Какво е извършено, извършва се или ще се извърши?" или "Какво е то?", или "Как да бъде наречено?" Това, което добавят някои гърци - "Правилно ли е извършено?", се отнася изцяло към въпроса "Какво е то?". Но нека пак се върна на думата си за моите навици.
[[XXVII][114] Cum igitur accepta causa et genere cognito rem tractare coepi, nihil prius constituo, quam quid sit illud, quo mihi sit referenda omnis illa oratio, quae sit propria quaestionis et iudici; deinde illa duo diligentissime considero, quorum alterum commendationem habet nostram aut eorum, quos defendimus, alterum est accommodatum ad eorum animos, apud quos dicimus, ad id, quod volumus, commovendos.   XXVII.114. И тъй, след като се заема с едно дело, определя към кой вид спада то и започна да работя по него, аз първо решавам каква ще е целта, към която ще се стреми цялата ми реч, съобразена с делото и с характера на процеса; след това най-старателно подготвям две неща: първо, да представя в благоприятна светлина себе си и своите клиенти, второ, да насоча слушателите в желаната посока.
[[115] Ita omnis ratio dicendi tribus ad persuadendum rebus est nixa: ut probemus vera esse, quae defendimus; ut conciliemus eos nobis, qui audiunt; ut animos eorum, ad quemcumque causa postulabit motum, vocemus.   115. Така всяко красноречие в стремежа си да бъде убедително се опира на три пункта: да докажем правотата на нашата кауза, да привлечем на своя страна слушателите, да предразположим душите им към всяко вълнение, възникнало в хода на делото.
[[116] Ad probandum autem duplex est oratori subiecta materies: una rerum earum, quae non excogitantur ab oratore, sed in re positae ratione tractantur, ut tabulae, testimonia, pacta conventa, quaestiones, leges, senatus consulta, res iudicatae, decreta, responsa, reliqua, si quae sunt, quae non reperiuntur ab oratore, sed ad oratorem a causa [atque a re] deferuntur; altera est, quae tota in disputatione et in argumentatione oratoris conlocata est;   116. Ораторът разполага с два вида доказателствен материал: първият е това, което съществува, без да е измислено от него, а е част от самото дело и се разглежда в определен логически ред, като писмените документи, свидетелствата, договорите, съглашенията, следствените показания, законите, сенатските решения, съдебните решения, постановленията, съдийските заключения и други, ако има такива, които ораторът не създава, а получава от самото дело и от своите клиенти. А вторият вид доказателства изцяло зависи от неговите разсъждения и аргументация.
[[117] ita in superiore genere de tractandis argumentis, in hoc autem etiam de inveniendis cogitandum est. Atque isti quidem, qui docent, cum causas in plura genera secuerunt, singulis generibus argumentorum copiam suggerunt; quod etiam si ad instituendos adulescentulos magis aptum est, ut, simul ac posita causa sit, habeant quo se referant, unde statim expedita possint argumenta depromere, tamen et tardi ingeni est rivulos consectari, fontis rerum non videre, et iam aetatis est ususque nostri a capite quod velimus arcessere et unde omnia manent videre.   117. В първия случай трябва да се мисли как да се действа с готовите аргументи, във втория - как да се открият такива. Докато реторите раздробяват делата на множество видове и отрупват с аргументи всеки от тях. Наистина това може да е много удобно за целите на обучението, понеже, щом се определи видът на делото, младежите знаят откъде могат веднага да извадят готови аргументи, но само мудният ум се движи по поточетата29, а не вижда изворите29, освен това моята възраст и опитът ми изискват да опозная онова, към което пристъпвам, откъм най-важната му част и да открия първоизточниците му.
[[118] Et primum genus illud earum rerum, quae ad oratorem deferuntur, meditatum nobis in perpetuum ad omnem usum similium rerum esse debebit; nam et pro tabulis et contra tabulas et pro testibus et contra testis et pro quaestionibus et contra quaestiones et item de ceteris rebus eiusdem generis vel separatim dicere solemus de genere universo vel definite de singulis temporibus, hominibus, causis; quos quidem locos - vobis hoc, Cotta et Sulpici, dico - multa commentatione atque meditatione paratos atque expeditos habere debetis.   118. Първият вид доказателства, получени от оратора наготово, ние трябва да разглеждаме така, че да можем да ги използваме постоянно, при всеки сходен случай. И в защита на писмените документи, и против документите, и в защита на свидетелите, и против свидетелите, и в защита на следствието, и против следствието, а и за други подобни неща ние говорим или общо, или конкретно, за определено време, лица, проблеми. Тези места - обръщам се към вас, Кота и Сулпиций - след продължително разглеждане и обмисляне трябва да са винаги подръка.
[[119] Longum est enim nunc me explicare, qua ratione aut confirmare aut infirmare testis, tabulas, quaestiones oporteat. Haec sunt omnia ingeni vel mediocris, exercitationis autem maximae; artem quidem et praecepta dumtaxat hactenus requirunt, ut certis dicendi luminibus ornentur.   119. Много време би трябвало да отделя, за да ви обясня как се подкрепят или опровергават свидетели, писмени документи, следствени показания. Това изисква не голям талант, а преголеми упражнения, а теоретичните правила ни помагат само да украсим словото си с определени словесни ефекти.
[[120] Itemque illa, quae sunt alterius generis, quae tota ab oratore pariuntur, excogitationem non habent difficilem, explicationem magis inlustrem perpolitamque desiderant; itaque cum haec duo nobis quaerenda sint in causis, primum quid, deinde quo modo dicamus, alterum, quod totum arte tinctum videtur, tametsi artem requirit, tamen prudentiae est paene mediocris quid dicendum sit videre; alterum est, in quo oratoris vis illa divina virtusque cernitur, ea, quae dicenda sunt, ornate, copiose varieque dicere.   120. Другите доказателства, които са плод на нашия ум, лесно се откриват, но при тях се иска да бъдат по-блестящо и изящно изложени. И тъй при един процес трябва да търсим две неща: първо, какво да кажем и, второ, как да го кажем. Първото сякаш се крепи изцяло на изкуството, но макар наистина изкуство тук да е необходимо, все пак не се иска кой знае каква ораторска похватност, за да преценим какво трябва да кажем; докато именно при второто проличават божествената ораторска сила и дарованието - да кажем всичко, което трябва да се каже, красиво, богато и разнообразно.
[[XXVIII][121] Qua re illam partem superiorem, quoniam semel ita vobis placuit, non recusabo quo minus perpoliam atque conficiam - quantum consequar, vos iudicabitis - quibus ex locis ad eas tris res, quae ad fidem faciendam solae valent, ducatur oratio, ut et concilientur animi et doceantur et moveantur; [haec sunt enim tria.] Ea vero quem ad modum inlustrentur, praesto est, qui omnis docere possit, qui hoc primus in nostros mores induxit, qui maxime auxit, qui solus effecit.   XXVIII.121. Аз няма да ви откажа да доогладя и довърша това, което се отнася до първата част, понеже вие го поискахте) доколко ще успея, преценете сами) - откъде тръгва нашата реч, за да стигне до онези три неща, които единствени могат да й придадат достоверност, а именно умението да предразположи слушателите, да ги информира и да ги развълнува. А как тези неща могат да бъдат украсени, има кой да ви научи - ето го човека, който пръв въведе у нас това умение, който му вдъхна най-голяма сила и единствен съумя да го осъществи.
[[122] Namque ego, Catule, - dicam enim non reverens adsentandi suspicionem - neminem esse oratorem paulo inlustriorem arbitror [neque Graecum neque Latinum] quem aetas nostra tulerit, quem non et saepe et diligenter audierim; itaque si quid est in me - quod iam sperare videor, quoniam quidem vos, his ingeniis homines, tantum operae mihi ad audiendum datis - ex eo est, quod nihil - quisquam umquam ne audiente egit orator, quod non in memoria mea penitus insederit: itaque ego is, qui sum, quantuscumque sum ad iudicandum, omnibus auditis oratoribus, sine ulla dubitatione sic statuo et iudico, neminem omnium tot et tanta, quanta sint in Crasso, habuisse ornamenta dicendi.   122. И ще ти кажа нещо, Катуле, без да се страхувам, че ще ме заподозрат в ласкателство. Смятам, че в наше време няма някой по-виден оратор, бил той грък или римлянин, когото да не съм слушал често и внимателно. Затова, ако има нещо у мен (а надявам се, че е така, щом вие, толкова талантливи люде, си правите труда да ме слушате), то се дължи на следното: всеки оратор, когото съм слушал, е оставил следа в моята памет. И тъй такъв, какъвто съм и доколкото мога да съдя, аз без колебание заявявам и отсъждам: никой от тях не си е служил с толкова много и тъй прекрасни словесни украси, както Крас.
[[123] Quam ob rem, si vos quoque hoc idem existimatis, non erit, ut opinor, iniqua partitio, si, cum ego hunc oratorem, quem nunc fingo, ut institui, crearo, alvero, confirmaro, tradam eum Crasso et vestiendum et ornandum."   123. Затова, ако вие сте съгласни с мен, мисля, че ще е справедливо да направим следното разделение: след като аз създам, отхраня и укрепя въображаемия оратор, който започнах да ви описвам, ще го предам на Крас, който ще се погрижи да го облече и натъкми.
[[124] Tum Crassus, "tu vero," inquit "Antoni, perge, ut instituisti; neque enim est boni neque liberalis parentis, quem procrearis et eduxeris, eum non et vestire et ornare, praesertim cum te locupletem esse negare non possis. Quod enim ornamentum, quae vis, qui animus, quae dignitas illi oratori defuit, qui in causa peroranda non dubitavit excitare reum consularem et eius diloricare tunicam et iudicibus cicatrices adversas senis imperatoris ostendere? Qui idem, hoc accusante Sulpicio, cum hominem seditiosum furiosumque defenderet, non dubitavit seditiones ipsas ornare ac demonstrare gravissimis verbis multos saepe impetus populi non iniustos esse, quos praestare nemo posset; multas etiam e re publica seditiones saepe esse factas, ut cum reges essent exacti, ut cum tribunicia potestas [esset] constituta; illam Norbani seditionem ex luctu civium et ex Caepionis odio, qui exercitum amiserat, neque reprimi potuisse et iure esse conflatam?   124. - Не, Антоний, ти трябва да продължиш! - обадил се Крас. - Та може ли един добър и благороден родител да не облече и натъкми този, когото е създал и възпитал? Още повече, че ти си състоятелен, не ще и дума. Защото нима липсва красота на словото, сила, дух, достойнство на оратора, който заключението на една своя ред не се поколеба да призове обвиняемия, бивш консул, да разкъса туниката му и да покаже на съдиите белезите от рани по тялото на стария войн30? А на процеса, в който обвинител бе нашият приятел Сулпиций, същият този оратор, защитавайки един размирен и необуздан човек30, дръзна да възвеличи пред нас самите размирици и с най-авторитетни думи да докаже, че много народни бунтове не са лишени от справедливо основание, когато никой не може да ги удържи, че те често са били от полза за обществото, както когато са изгонени царете или когато е учредена длъжността народен трибун30, че бунтът на Норбан, породен от скръбта на гражданите и от омразата им към Цепион, погубил войската, не е могъл да се предотврати и е справедлив.
[[125] Potuit hic locus tam anceps, tam inauditus, tam lubricus, tam novus sine quadam incredibili vi ac facultate dicendi tractari? Quid ego de Cn. Manli, quid de Q. Regis commiseratione dicam? Quid de aliis innumerabilibus? In quibus hoc non maxime enituit quod tibi omnes dant, acumen quoddam singulare, sed haec ipsa, quae nunc ad me delegare vis, ea semper in te eximia et praestantia fuerunt."   125. Беше ли възможно този тъй двусмислен, тъй нечуван, тъй подвеждащ, тъй нов въпрос да се разглежда без една невероятна сила и ловкост на словото? Какво да кажа за речите, с които искаше да предизвика у съдиите съчувствие към Гней Малий, към Квинт Рекс? А за безбройните други? Във всички тях, Антоний, личи не толкова онова, което всички признават - изключителната проницателност на ума ти, а и един блестящ талант, който сега искаш да припишеш на мен, макар че винаги ти си го притежавал.
[[XXIX][126] Tum Catulus "ego vero" inquit "in vobis hoc maxime admirari soleo, quod, cum inter vos in dicendo dissimillimi sitis, ita tamen uterque vestrum dicat, ut ei nihil neque a natura denegatum neque a doctrina non delatum esse videatur; qua re, Crasse, neque tu tua suavitate nos privabis, ut, si quid ab Antonio aut praetermissum aut relictum sit, non explices; neque te, Antoni, si quid non dixeris, existimabimus non potuisse potius quam a Crasso dici maluisse."   XXIX.126. - Възхищавам ви се най-много за това - казал тогава Катул, - че макар безкрайно различни по стил, все пак и у двама ви личи и щедра природна дарба, и безупречна теоретична подготовка. Затова те моля, Красе, да не ни лишаваш от сладкото си слово и да ни обясниш това, което Антоний е пропуснал или забравил; що се отнася до теб, Антоний, ако не си казал нещо, ще приемем, че то е не защото не си могъл, а защото си предпочел Крас да стори това.
[[127] Hic Crassus "quin tu," inquit "Antoni, omittis ista, quae proposuisti, quae nemo horum desiderat: quibus ex locis ea, quae dicenda sunt in causis, reperiantur; quae quamquam a te novo quodam modo praeclareque dicuntur, sunt tamen et re faciliora et praeceptis pervagata; illa deprome nobis unde adferas, quae saepissime tractas semperque divinitus."   127. - Защо, Антоний, не пропуснеш онова, за което в началото обяви, че ще говориш? - обадил се Крас. - Никой от слушателите не се интересува от източниците на аргументи. Макар че говориш за тях по оригинален и блестящ начин, все пак те по своята същност са твърде лесни, а са и познати от училище; ти по-добре ни открий откъде черпиш умението си да говориш, от което се ползваш често и винаги божествено.
[[128] "Depromam equidem," inquit "et quo facilius id a te exigam, quod peto, nihil tibi a me postulanti recusabo. Meae totius rationis in dicendo et istius ipsius facultatis, quam modo Crassus in caelum verbis extulit, tres sunt res, ut ante dixi: una conciliandorum hominum, altera docendorum, tertia concitandorum.   128. - Съгласен съм, ще ви открия - отвърнал Антоний, - и за да получа по-лесно онова, което искам от теб, няма да отказвам на нито едно твое желание. Три са, както преди малко казах, принципите, на които се гради всяка моя реч и тази ми прословута вещина, която преди малко Крас възнесе до небето. - Първо, хората да се предразположат, второ, да се информират и, трето, да се развълнуват. Първото изисква кротост на словото, второто острота, третото сила.
[[129] Harum trium partium prima lenitatem orationis, secunda acumen, tertia vim desiderat; nam hoc necesse est, ut is, qui nobis causam adiudicaturus sit, aut inclinatione voluntatis propendeat in nos aut defensionis argumentis adducatur aut animi permotione cogatur. Sed quoniam illa pars, in qua rerum ipsarum explicatio ac defensio posita est, videtur omnem huius generis quasi doctrinam continere, de ea primum loquemur et pauca dicemus: pauca enim sunt, quae usu iam tractata et animo quasi notata habere videamur.   129. Защото този, който ще реши делото в наша полза, трябва или да бъде склонен, като предизвикаме у него благоразположение, или да бъде привлечен, като му въздействаме с аргументирана защита, или да бъде заставен да ни съчувства, като го развълнуваме. И понеже онази част на речта, която представлява изложение на фактите и защита на каузата ни, съдържа сякаш цялата, така да се каже, теория по тези въпроси, ще говорим първо за нея, но накратко. Защото малко неща от моята практика са се запечатали в ума ми.
[[XXX][130] Ac tibi sapienter monenti, Crasse, libenter adsentiemur, ut singularum causarum defensiones quas solent magistri pueris tradere, relinquamus, aperiamus autem capita ea, unde omnis ad omnem et causam et orationem disputatio ducitur. Neque enim quotiens verbum aliquod est scribendum nobis, totiens eius verbi litterae sunt cogitatione conquirendae; nec quotiens causa dicenda est, totiens ad eius causae seposita argumenta revolvi nos oportet, sed habere certos locos, qui, ut litterae ad verbum scribendum, sic illi ad causam explicandam statim occurrant.   XXX. 130. А твоя разумен съвет, Красе, ще последвам с удоволствие - ще оставя настрана специфичните начини на защита при отделните процеси, защото тях ги преподават учителите в училище, и ще открия източниците, от които се извеждат общите разсъждения, валидни за всяко дело и за всяка реч. Та нали когато трябва да напишем някаква дума, ние не мислим всеки път за всяка нейна буква поотделно? Така и когато защитаваме някаква кауза, не трябва да търсим за нея специфични аргументи, а да имаме готови места, които да ни идват на помощ при разгръщането й така, както буквите при изписването на думата.
[[131] Sed hi loci ei demum oratori prodesse possunt, qui est versatus in rerum vel usu, quem aetas denique adferet, vel auditione et cogitatione, quae studio et diligentia praecucurrit aetatem. Nam si tu mihi quamvis eruditum hominem adduxeris, quamvis acrem et acutum in cogitando, quamvis ad pronuntiandum expeditum, si erit idem in consuetudine civitatis, in exemplis, in institutis, in moribus ac voluntatibus civium suorum hospes, non multum ei loci proderunt illi, ex quibus argumenta promuntur: subacto mihi ingenio opus est, ut agro non semel arato, sed [novato et] iterato, quo meliores fetus possit et grandiores edere; subactio autem est usus, auditio, lectio, litterae.   131. Но тези места могат да помогнат само на оратора, който е опознал нещата било от опит, идващ в крайна сметка с възрастта, било чрез слушане и размисъл, което се постига и по-рано с цената на усърдие и прилежание. Защото, ако ти ми доведеш един човек образован, със зорка и проницателна мисъл, с гладка реч, но незапознат с обичаите в държавата, с прецедентите, с учрежденията, с нравите и вкусовете на съгражданите си, то нему няма да са много от полза източниците на аргументи. На мен ми трябва разработен талант като нива, разорана не веднъж, а дваж и триж, за да даде по-добър и по-едър плод. А разработването, това са опитът, слушането, четенето, писането.
[[132] Ac primum naturam causae videat, quae numquam latet, factumne sit quaeratur, an quale sit, an quod nomen habeat; quo perspecto statim occurrit naturali quadam prudentia, non his subductionibus, quas isti docent, quid faciat causam, id est, quo sublato controversia stare non possit; deinde quid veniat in iudicium: quod isti sic iubent quaerere: interfecit Opimius Gracchum. Quid facit causam? Quod rei publicae causa, cum ex senatus consulto ad arma vocasset. Hoc tolle, causa non erit. At id ipsum negat contra leges licuisse Decius. Veniet igitur in iudicium licueritne ex senatus consulto servandae rei publicae causa. Perspicua sunt haec quidem et in vulgari prudentia sita; sed illa quaerenda, quae et ab accusatore et a defensore argumenta ad id, quod in iudicium venit, spectantia debent adferri.   132. Първо, нека ораторът прецени характера на делото, който не остава никога скрит, да помисли дали се търси наличието на някакво деяние, окачествяването му или назоваването му. Щом стори това, то по силата на някаква вродена интелигентност, а не въз основа на преподаваните от реторите логически операции веднага му идва наум в какво се състои делото, тоест коя е причината за спора; после какъв въпрос се поставя пред съда, което реторите учат да се търси по следния начин: "Опимий уби Гракх31. В какво се състои делото? В това, че за доброто на държавата той призовал народа на оръжие въз основа на сенатско решение. Махни това и няма да има дело. Деций пък отрича, че това е трябвало да стане, понеже било противозаконно. Така че пред съда се поставя въпросът: "трябвало ли е това да стане, или не, щом е извършено въз основа на сенатско решение и за доброто на държавата?" Но трябва да се помисли какви ще са аргументите на обвинението и на защитата при поставянето на този спорен въпрос пред съда.
[[XXXI][133] Atque hic illud videndum est, in quo summus est error istorum magistrorum, ad quos liberos nostros mittimus, non quo hoc quidem ad dicendum magno opere pertineat, sed tamen ut videatis, quale sit genus hoc eorum, qui sibi eruditi videntur. Hebes atque impolitum: constituunt enim in partiendis orationum modis duo genera causarum: unum appellant, in quo sine personis atque temporibus de universo genere quaeratur; alterum, quod personis certis et temporibus definiatur; ignari omnis controversias ad universi generis vim et naturam referri;   XXXI. 133. Трябва да се пазим и от онова, което е върховната грешка на учителите, на които поверяваме децата си (споменавам го не защото има някакво особено отношение към красноречието, но за да ви покажа какво представляват този тип хора, които се мислят за образовани). Невежи тъпаци! Разделяйки правилата за отделните видове речи, те казват, че делата са два вида: едните са тези, при които няма определени лица и определено време, а се разсъждава най-общо, другите пък са свързани с конкретни лица и конкретно време. Не знаят ли, че всички спорни въпроси могат да се отнесат към общите по същност и характер дела?
[[134] nam in ea ipsa causa, de qua ante dixi, nihil pertinet ad oratoris locos Opimi persona, nihil Deci; de ipso [enim] universo genere infinita quaestio est, num poena videatur esse adficiendus, qui civem ex senatus consulto patriae conservandae causa interemerit, cum id per leges non liceret; nulla denique est causa, in qua id, quod in iudicium venit, reorum personis ac non generum ipsorum universa dubitatione quaeratur.   134. Та и в случая, който споменах преди малко, нито личността на Опимий, нито тази на Деций имат нещо общо с ораторските общи места. Тук е в сила неопределеният въпрос, дали трябва да бъде наказан онзи, който, за да бъде спасена държавата, е погубил гражданин въз основа на сенатско решение, макар че законите не позволяват това. Накратко няма дело, при което спорният въпрос да се решава, като се вземат предвид конкретните лица, а не принципните правила.
[[135] Quin etiam in eis ipsis, ubi de facto ambigitur, ceperitne pecunias contra leges [P.] Decius, argumenta et criminum et defensionis revocentur oportet ad genus et [ad] naturam universam: quod sumptuosus, de luxurie, quod alieni appetens, de avaritia, quod seditiosus, de turbulentis et malis civibus, quod a multis arguitur, de genere testium; contraque, quae pro reo dicentur, omnia necessario a tempore atque homine ad communis rerum et generum summas revolventur.   135. Дори и там, където се спори за наличието на деяние - например дали Публий Деций е взел пари незаконно, - аргументите и на обвинението, и на защитата трябва да се свържат с типичните положения и универсалната първооснова: това, че е разточител - с темата за разкоша, че ламти за чуждото - с темата за алчността, че е размирен - с темата за метежните и лоши граждани, че мнозина го обвиняват - с темата за свидетелите; така е и в обратния случай, когато го защитаваме - всичко, казано в негова полза, задължително се пренася от конкретното време и конкретната личност към обобщени съвкупности от теми и типове.
[[136] Atque haec forsitan homini non omnia, quae sunt in natura rerum, celeriter animo comprehendenti permulta videantur, quae veniant in iudicium tum, cum de facto quaeratur: sed tamen criminum multitudo est et defensionum, non locorum infinita.   136. И може би на човек, който не може бързо да схване цялото естество на нещата, спорните пунктове при обсъждането на едно деяние ще му изглеждат безброй много, но всъщност безброй много са конкретните случаи на обвинение и защита, а не общите места.
[[XXXII][137] Quae vero, cum de facto non ambigitur, quaeruntur, qualia sint, ea si ex reis numeres, et innumerabilia sunt et obscura; si ex rebus, valde et modica et inlustria; nam si Mancini causam in uno Mancino ponimus, quotienscumque is, quem pater patratus dediderit, receptus non erit, totiens causa nova nascetur; sin illa controversia causam facit, videaturne ei, quem pater patratus dediderit, si is non sit receptus, postliminium esse, nihil ad artem dicendi nec ad argumenta defensionis Mancini nomen pertinet;   XXXII.137. Когато пък деянието е безспорно и искаме да го окачествим, то и тук делата ще са неизброими и неясни, ако ги свържем с конкретните обвиняеми, а ако ги сведем до факта, ще бъдат напълно приемливи и по брой, и по яснота. Защото, ако в делото на Манцин изградим нашата теза единствено върху Манцин, то винаги когато враговете не са приели оня, който им е предал главният жрец фециал, ще е налице ново дело. Ако пък делото се сведе до спорния въпрос, дали този, когото главният жрец фециал е предал и който не е бил приет, получава право да се завърне в родината си, то тогава името на Манцин няма нищо общо нито с ораторското изкуство, нито с аргументите на защитата.
[[138] ac, si quid adfert praeterea hominis aut dignitas aut indignitas, extra quaestionem est et ea tamen ipsa oratio ad universi generis disputationem referatur necesse est. Haec ego non eo consilio disputo, ut homines eruditos redarguam; quamquam reprehendendi sunt qui in genere definiendo istas causas describunt in personis et in temporibus positas esse;   138. Положителните или отрицателните качества на обвиняемия, които бихме могли да вземем предвид, също не са свързани с общия въпрос, но все пак и онова, което казваме за тях, трябва да се отнесе към разсъждения от общ характер.
Аз не ви говоря тези неща, за да опровергая учените ретори, макар че те наистина заслужават укор, задето, определяйки рода на делата, описват тези случаи като свързани с конкретните лица и моменти.
[[139] nam etsi incurrunt tempora et personae, tamen intellegendum est, non ex eis, sed ex genere quaestionis pendere causas. Sed hoc nihil ad me; nullum enim nobis certamen cum istis esse debet; tantum satis est intellegi ne hoc quidem eos consecutos, quod in tanto otio etiam sine hac forensi exercitatione efficere potuerunt, ut genera rerum discernerent eaque paulo subtilius explicarent.   139. Защото, въпреки че тук са намесени конкретни лица и моменти, трябва все пак да е ясно, че делото зависи не от тях, а от типа на спорния въпрос. Но това не ме засяга и аз не смятам да влизам в спор с тях. Достатъчно е да се разбере, че при толкова свободно време те пак не са успели да поправят дори това, което биха могли да сторят и без съдебна практика, а именно да разграничат отделните видове дела и да ги обяснят малко по-задълбочено.
[[140] Verum hoc, ut dixi, nihil ad me; illud ad me ac multo etiam magis ad vos, Cotta noster et Sulpici: quo modo nunc se istorum artes habent, pertimescenda est multitudo causarum; est enim infinita, si in personis ponitur; quot homines, tot causae; sin ad generum universas quaestiones referuntur, ita modicae et paucae sunt, ut eas omnis diligentes et memores et sobrii oratores percursas animo et prope dicam decantatas habere debeant; nisi forte existimatis a M'. Curio causam didicisse L. Crassum et ea re multa attulisse, quam ob rem postumo non nato Curium tamen heredem Coponi esse oporteret:   140. Но както ви казах, това не ме интересува. Интересува ме, а много повече интересува вас, Кота и Сулпиций, следното: ако приемем схващането на реторите, ще се стреснем от множеството дела. Това множество става безкрайно, ако свеждаме всяко дело само до конкретните лица - колкото лица, толкова и дела. Но ако те се отнесат към общи въпроси, то броят им намалява дотолкова, че всеки усърден, паметлив и трезвомислещ оратор, след като ги е пребродил нашир и надлъж с ума си, трябва да ги знае, тъй да са каже, на вода.
[[141] nihil ad copiam argumentorum neque ad causae vim ac naturam nomen Coponi aut Curi pertinuit; in genere erat universo rei negotique, non in tempore ac nominibus, omnis quaestio: cum scriptum ita sit SI MIHI FILIVS GENITVR, ISQVE PRIVS MORITVR, et cetera, TVM MIHI ILLE SIT HERES, si natus filius non sit videaturne is, qui filio mortuo institutus heres sit, heres esse: perpetui iuris et universi generis quaestio non hominum nomina, sed rationem dicendi et argumentorum fontis desiderat.   141. Или може би смятате, че при делото на Маний Курий Крас изходи от неговата личност и затова успя отлично да се свърши работата, а именно да докаже, че и при нероден след смъртта на Копоний син негов наследник пак трябва да бъде Курий? За събирането на аргументи, за същността и характера на делото имената на Копоний и Курий не значат нищо; целият проблем тук беше от общ характер - за вещ и дело, независими от конкретно време и лица.; Понеже в завещанието е писано: "АКО МИ СЕ РОДИ СИН И ТОЙ УМРЕ ПРЕДИ... и т. н., ТОГАВА НАСЛЕДНИК ДА МИ БЪДЕ ЕДИ-КОЙ СИ", то, ако не се роди син, трябва да се прецени дали онзи, който е определен за наследник, в случай че синът умре, остава такъв. Това е въпрос от общ характер, свързан с един неизменен закон, и при него са важни не имената на конкретните личности, а принципите на красноречието и източниците на аргументите.
[[XXXIII][142] In quo etiam isti nos iuris consulti impediunt a discendoque deterrent; video enim in Catonis et in Bruti libris nominatim fere referri, quid alicui de iure viro aut mulieri responderit; credo, ut putaremus in hominibus, non in re consultationis aut dubitationis causam aliquam fuisse; ut, quod homines innumerabiles essent, debilitati [a iure cognoscendo] voluntatem discendi simul cum spe perdiscendi abiceremus. Sed haec Crassus aliquando nobis expediet et exponet discripta generatim; est enim, ne forte nescias, heri nobis ille hoc, Catule, pollicitus [se] ius civile, quod nunc diffusum et dissipatum esset, in certa genera coacturum et ad artem facilem redacturum."   XXXIII.142. А и специалистите по право ни пречат да осъзнаем това и да се подготвим добре юридически. Виждам в книгите на Катон и на Брут, че те поименно съобщават на кого - мъж или жена - какъв съвет са дали вероятно за да ни внушат, че причината за търсенето на съвет, за възникването на някаква несигурност се намира в хората, а не в делото, и понеже хората са безброй много, то, поради безсилието на правото да ги обхване, трябва да се откажем от стремежа си да станем добри и от надеждата да станем блестящи юристи. Но за това ще ни разкаже някой ден Крас и ще ни систематизира нещата по категории. Защото не знам дали разбра, Катуле, че вчера той ни обеща да побере в определени категории и да превърне в лесно изкуство гражданското право, което в момента е разпръснато и разпиляно.
[[143] "Et quidem " inquit Catulus "haudquaquam id est difficile Crasso, qui et, quod disci potuit de iure, didicit et, quod eis, qui eum docuerunt, defuit, ipse adferet, ut, quae sint in iure, vel apte discribere vel ornate inlustrare possit." "Ergo " inquit "ista" Antonius "tum a Crasso discemus, cum se de turba et a subselliis in otium, ut cogitat, soliumque contulerit."   143. - Това няма никак да го затрудни - казал Катул, - тъй като в правото той е изучил всичко, което е могъл; а и ще допълни онова, което не е достигнало на неговите учители, защото може и да опише по подходящ начин кръга от юридически проблеми, и да обясни тези проблеми прекрасно.
- Значи ще се учим от Крас, когато той, както възнамерява, се оттегли от тълпите и от съдийската скамейка на спокойствие в креслото на юрисконсулта - рекъл Антоний.
[[144] "Iam id quidem saepe" inquit Catulus "ex eo audivi, cum diceret sibi iam certum esse a iudiciis causisque discedere; sed, ut ipsi soleo dicere, non licebit; neque enim auxilium suum saepe a viris bonis frustra implorari patietur neque id aequo animo feret civitas, quae si voce L. Crassi carebit, ornamento quodam se spoliatam putabit." "Nam hercle," inquit Antonius "si haec vere a Catulo dicta sunt, tibi mecum in eodem est pistrino, Crasse, vivendum; et istam oscitantem et dormitantem sapientiam Scaevolarum et ceterorum beatorum otio concedamus."   144. - И аз често съм го чувал да твърди - казал Катул, - че е решил да се откаже от работата си в съда. Но винаги го убеждавам, че това няма да стане. Той няма да устои на молбите на честните хора, а и държавата не ще го понесе: лишена от гласа на Луций Крас, тя ще се почувства така, сякаш са й похитили скъп накит.
- Честна дума - възкликнал Антоний, - ако Катул казва истината, то ние с теб, Красе, ще трябва да се потим в една обща мелница32, а да оставим Сцеволите и другите щастливци да си гледат на спокойствие тази твоя ленива и заспала мъдрост.
[[145] Adrisit hic Crassus leniter et "pertexe modo," inquit "Antoni, quod exorsus es; me tamen ista oscitans sapientia, simul atque ad eam confugero, in libertatem vindicabit." [XXXIV] "Huius quidem loci, quem modo sum exorsus, hic est finis," inquit Antonius; "quoniam intellegeretur non in hominum innumerabilibus personis neque in infinita temporum varietate, sed in generum causis atque naturis omnia sita esse, quae in dubium vocarentur, genera autem esse definita non solum numero, sed etiam paucitate, ut eam materiem orationis, quae cuiusque esset generis, studiosi qui essent dicendi, omnibus locis discriptam, instructam ornatamque comprehenderent, rebus dico et sententiis.   145. А Крас се позасмял и му рекъл:
- Ти си довърши започнатото, Антоний. А на мен тази ленива мъдрост ще ми върне свободата в деня, когато стане мое убежище. XXXIV. - Започнатото от мен е вече към края си - отвърнал Антоний, - тъй като стана ясно, че всички неща, за които се спори, са свързани не с безброй много лица и с безкрайното разнообразие от моменти, а с типа на делата и с тяхната природа и че типовете не само са краен брой, но са и крайно малко. Затова всеки, който усърдно се занимава с красноречие, трябва да е обхванал цялата материя на речта (независимо от типа й), да има представа как ще опише нещата, как ще ги подреди и как ще ги украси - имам предвид фактите и мислите.
[[146] Ea vi sua verba parient, quae semper satis ornata mihi quidem videri solent, si eius modi sunt, ut ea res ipsa peperisse videatur; ac si verum quaeritis, quod mihi quidem videatur - nihil enim aliud adfirmare possum nisi sententiam et opinionem meam - hoc instrumentum causarum et generum universorum in forum deferre debemus neque, ut quaeque res delata ad nos erit, tum denique scrutari locos, ex quibus argumenta ervamus; quae quidem omnibus, qui ea mediocriter modo considerarint, studio adhibito et usu pertractata esse possunt; sed tamen animus referendus est ad ea capita et ad illos, quos saepe iam appellavi, locos, ex quibus omnia ad omnem orationem inventa ducuntur.   146. А тази материя от само себе си създава думи, които според мен са достатъчно красиви винаги когато личи, че са породени от самата същност на делото. Ако наистина се интересувате какво мисля аз - защото мога да изразя пред вас само собствените си чувства и мисли, - ще ви кажа: смятам, че трябва да пренесем на форума цялото си снаряжение от общи дела и въпроси, за да не започваме веднага, щом се запознаем с делото, да издирваме местата, откъдето можем да почерпим аргументи - с това може да се справи всеки след кратък размисъл с цената на известно усърдие и опит. Усилията ни трябва да се насочат към онези основни положения и към онези общи места, често споменавани вече от мен, откъдето се извеждат всякакви доказателства за всякакъв вид реч.
[[147] Atque hoc totum est sive artis sive animadversionis sive consuetudinis nosse regiones, intra quas venere et pervestiges, quod quaeras: ubi eum locum omnem cogitatione saepseris, si modo usum rerum percallueris, nihil te effugiet atque omne, quod erit in re, occurret atque incidet. [XXXV] Et sic, cum ad inveniendum in dicendo tria sint: acumen, deinde ratio, quam licet, si volumus, appellemus artem, tertium diligentia, non possum equidem non ingenio primas concedere, sed tamen ipsum ingenium diligentia etiam ex tarditate incitat;   147. И това, било то изкуство, било наблюдателност, било опит, се състои изцяло в познаването на областите, из които ловуваме и дебнем желаната плячка. Ако оградиш с размисъл цялата тази територия, при наличието на известен опит нищо не ще ти убегне, а всичко, свързано с делото, само ще ти се изпречи и ще ти дойде на сгода. XXXV. И тъй при откриването на темата в красноречието са важни три неща: острота на ума, после способност за логическа преценка (ако желаем, можем да я наречем и наука) и, трето, усърдие. Аз не мога да не поставя на първо място природните дарби, но усърдието кара и самите тях да излязат от леността си - усърдието, което, повтарям, както навсякъде, така и тук, при съдебната защита, е нещо много важно.
[[148] diligentia, inquam, quae cum omnibus in rebus tum in causis defendendis plurimum valet. Haec praecipue colenda est nobis; haec semper adhibenda; haec nihil est quod non adsequatur: causa ut penitus, quod initio dixi, nota sit, diligentia est; ut adversarium attente audiamus atque ut eius non solum sententias sed etiam verba omnia excipiamus, vultus denique perspiciamus omnis, qui sensus animi plerumque indicant, diligentia est;   148. Главно него трябва да развиваме у себе си, него да проявяваме винаги, с него всичко се постига. За да опознаем издъно делото (затова стана дума в началото), е нужно усърдие; за да изслушаме внимателно противника, да доловим не само мислите му, но и всяка негова дума, че дори и всеки израз на лицето му - а това най-добре показва скритите му чувства, - е нужно усърдие (но за да го сторим скрито, та да не извлече той някаква полза от това, ни трябва благоразумие).
[[149] id tamen dissimulanter facere, ne sibi ille aliquid proficere videatur, prudentia est; deinde ut in eis locis, quos proponam paulo post, pervolvatur animus, ut penitus insinuet in causam, ut sit cura et cogitatione intentus, diligentia est; ut his rebus adhibeat tamquam lumen aliquod memoriam, ut vocem, ut viris, diligentia est.   149. После, за да се заровим в тези места, за които ще говоря след малко, за да проникнем до същината на делото, за да се отнесем грижливо и внимателно към работата си, е нужно усърдие; за да влеем в нея като светлина своята памет, гласа си, силите си, отново ни е нужно усърдие.
[[150] Inter ingenium quidem et diligentiam perpaulum loci reliquum est arti: ars demonstrat tantum, ubi quaeras, atque ubi sit illud, quod studeas invenire; reliqua sunt in cura, attentione animi, cogitatione, vigilantia, adsiduitate, labore; complectar uno verbo, quo saepe iam usi sumus, diligentia; qua una virtute omnes virtutes reliquae continentur.   150. А между природните дарби и усърдието остава съвсем мъничко място за науката. Науката само ни показва какво да търсим и къде се намира търсеното от нас, останалото зависи от прилежанието, вниманието, размисъла, бдението, упорството, труда - и нека отново си послужа с една многократно спомената вече дума - от усърдието. Тази добродетел съдържа в себе си всички останали добродетели.
[[151] Nam orationis quidem copia videmus ut abundent philosophi, qui, ut opinor - sed tu haec, Catule, melius - nulla dant praecepta dicendi nec idcirco minus, quaecumque res proposita est, suscipiunt, de qua copiose et abundanter loquantur."   151. Виждаме, че при философите изобилства изящното слово - те според мен (всъщност, Катуле, ти го знаеш по-добре) не си служат с никакви реторически правила, но това не им пречи да говорят по всякакви предложени им теми красноречиво и съдържателно.
[[XXXVI][152] Tum Catulus "est," inquit "ut dicis, Antoni, ut plerique philosophi nulla tradant praecepta dicendi et habeant paratum tamen quid de quaque re dicant; sed Aristoteles, is, quem ego maxime admiror, posuit quosdam locos, ex quibus omnis argumenti via non modo ad philosophorum disputationem, sed etiam ad hanc orationem, qua in causis utimur, inveniretur; a quo quidem homine iam dudum, Antoni, non aberrat oratio tua, sive tu similitudine illius divini ingeni in eadem incurris vestigia sive etiam illa ipsa legisti atque didicisti, quod quidem mihi magis veri simile videtur; plus enim te operae Graecis dedisse rebus video quam putaramus."   XXXVI.152. - Прав си, Антоний - отвърнал Катул, - повечето философи не преподават никакви правила за говорене и все пак са подготвени да отговарят на всякакви въпроси. Но Аристотел, от когото аз най-много се възхищавам, излага в съчиненията33 си някои места, откъдето могат да се черпят аргументи - не само във философските диспути, но и за този тип реч, който използваме при съдебните дела. Твоето слово, Антоний, от доста време е подобно на неговото - дали защото, надарен със същия дивен гений, ти налучкваш дирите му, или защото си чел творбите му, което ми изглежда по-правдоподобно? Изобщо личи си, че си чел гърците повече, отколкото мислехме.
[[153] Tum ille "verum" inquit "ex me audies, Catule: semper ego existimavi iucundiorem et probabiliorem huic populo oratorem fore, qui primum quam minimam artifici alicuius, deinde nullam Graecarum rerum significationem daret: atque ego idem existimavi pecudis esse, non hominis, cum tantas res Graeci susciperent, profiterentur, agerent seseque et videndi res obscurissimas et bene vivendi et copiose dicendi rationem daturos hominibus pollicerentur, non admovere aurem et, si palam audire eos non auderes, ne minueres apud tuos civis auctoritatem tuam, subauscultando tamen excipere voces eorum et procul quid narrarent attendere. Itaque feci, Catule, et istorum omnium summatim causas et genera ipsa gustavi."   153. - Ще ти кажа истината, Катуле - казал Антоний. - Винаги съм смятал, че за нашия народ по-приятен и по-добър оратор е този, който обръща колкото може по-малко внимание на техниката и никакво - на гръцката наука. Но мисля и друго - при положение че гърците са се нагърбили с такива огромни дела, че се обявяват за техни познавачи, че ги обсъждат, че обещават на хората да ги научат как да виждат най-скрити тайни, как да живеят добре и как да се изразяват красноречиво, то трябва да си говедо, а не човек, за да не нададеш ухо към тях; и ако не се осмеляваш да ги слушаш открито, за да не урони това авторитета ти пред твоите съграждани, то опитай се да ги подслушаш поне отдалеч и да ги чуеш какво разправят. Така постъпих и аз, Катуле, и получих бегла представа за техните дела и за деленето им по род.
[[XXXVII][154] "Valde hercule" inquit Catulus "timide tamquam ad aliquem libidinis scopulum sic tuam mentem ad philosophiam appulisti, quam haec civitas aspernata numquam est; nam et referta quondam Italia Pythagoreorum fuit tum, cum erat in hac gente magna illa Graecia; ex quo etiam quidam Numam Pompilium, regem nostrum, fuisse Pythagoreum ferunt, qui annis ante permultis fuit quam ipse Pythagoras; quo etiam maior vir habendus est, quoniam illam sapientiam constituendae civitatis duobus prope saeculis ante cognovit, quam eam Graeci natam esse senserunt; et certe non tulit ullos haec civitas aut gloria clariores aut auctoritate graviores aut humanitate politiores P. Africano, C. Laelio, L. Furio, qui secum eruditissimos homines ex Graecia palam semper habuerunt.   XXXVII.154. - Честна дума - рекъл Катул, - ти си се отнесъл към философията твърде боязливо, като към някакво пагубно влечение, а нашата държава никога не я е отхвърляла. Та и Италия е гъмжала от питагорейци, когато тяхна била прочутата Велика Гърция34. Някои разправят даже, че и нашият цар Нума Помпилий бил питагореец, а той е живял много години преди самия Питагор34 - тогава трябва да се смята за по-велик от него, задето познавал науката за държавната уредба почти два века преди гърците да чуят за нейното съществуване. Освен това нашата държава не е дала на света мъже по-славни, по-авторитетни, по-културни от Сципион Африкански, Гай Лелий, Луций Фурий, които, без да крият, винаги са били обградени от най-големите гръцки учени.
[[155] Atque ego hoc ex eis saepe audivi, cum dicerent pergratum Atheniensis et sibi fecisse et multis principibus civitatis, quod, cum ad senatum legatos de suis maximis rebus mitterent, tris illius aetatis nobilissimos philosophos misissent, Carneadem et Critolaum et Diogenem; itaque eos, dum Romae essent, et a se et ab aliis frequenter auditos; quos tu cum haberes auctores, Antoni, miror cur philosophiae sicut Zethus ille Pacuvianus prope bellum indixeris."   155. Аз често съм ги чувал да казват, че атиняните направили голямо удоволствие на тях и на много други римски първенци, като изпратили да преговарят по жизненоважни за държавата им въпроси35 тримата най-забележителни философи на онова време - Карнеад, Критолай и Диоген; и че докато легатите били в Рим, те, а и мнозина други често ги слушали, и се чудя защо ти, Антоний, при наличието на такива авторитетни мнения си обявил едва ли не война на философията като Зет35 у Пакувий.
[[156] "Minime," inquit Antonius; "ac sic decrevi philosophari potius, ut Neoptolemus apud Ennium "paucis: nam omnino haud placet." Sed tamen haec est mea sententia, quam videbar euisse: ego ista studia non improbo, moderata modo sint: opinionem istorum studiorum et suspicionem artifici apud eos, qui res iudicent, oratori adversariam esse arbitror, imminuit enim et oratoris auctoritatem et orationis fidem.   156. - Нямам подобно намерение - отвърнал му Антоний, - по-скоро реших да пофилософствам като Неоптолем у Ений, но "накратко - че въобще не ми се нрави"36.
Но впрочем това е моето мнение, което, струва ми се, изложих: аз не съм против заниманията с теория на красноречието, стига само да не се прекалява с тях. Според мен обаче впечатлението за теоретическа подготвеност, което ораторът предизвиква у съдиите, и заподозирането му в професионална ловкост намаляват и авторитета на говорещия, и доверието в говоренето.
[[XXXVIII][157] Sed, ut eo revocetur, unde huc declinavit oratio, ex tribus istis clarissimis philosophis, quos Romam venisse dixisti, videsne Diogenem eum fuisse, qui diceret artem se tradere bene disserendi et vera ac falsa diiudicandi, quam verbo Graeco dialektiken appellaret? In hac arte, si modo est haec ars, nullum est praeceptum, quo modo verum inveniatur, sed tantum est, quo modo iudicetur;   XXXVIII.157. Но да се върна там, откъдето се отклоних. Знаеш ли, че един от тримата големи философи, които, както каза, дошли в Рим - Диоген, провъзгласил, че учи на изкуството да разсъждаваме добре и да отличаваме истината от лъжата, наречено от него с гръцката дума "диалектика"? В това изкуство (ако то въобще е такова) няма никакви правила за това, как да бъде открита истината, а само за това, как да бъде отличена.
[[158] nam et omne, quod eloquimur sic, ut id aut esse dicamus aut non esse, et, si simpliciter dictum sit, suscipiunt dialectici, ut iudicent, verumne sit an falsum, et, si coniuncte sit elatum et adiuncta sint alia, iudicant rectene adiuncta sint et verane summa sit unius cuiusque rationis, et ad extremum ipsi se compungunt suis acuminibus et multa quaerendo reperiunt non modo ea, quae iam non possint ipsi dissolvere, sed etiam quibus ante exorsa et potius detexta prope retexantur.   158. Всяка наша мисъл, потвърждаваща или отричаща нещо, ако е изразена с просто съждение, се подхваща от диалектиците, които преценят дали тя е вярна, или не; а ако съждението е сложно и съдържа допълнителни неща, те отсъждат дали последните са прибавени правилно и дали всяко умозаключение е в крайна сметка вярно. И накрая се заплитат в собствените си остроумни ходове, като в стремежа си да открият много виждат не само, че има неща, които не могат сами да разрешат, но и че изходният им пункт, скрепен някак си преди, сякаш отново рухва.
[[159] Hic nos igitur Stoicus iste nihil adiuvat, quoniam, quem ad modum inveniam quid dicam, non docet; atque idem etiam impedit, quod et multa reperit, quae negat ullo modo posse dissolvi, et genus sermonis adfert non liquidum, non fusum ac profluens, sed exile, aridum, concisum ac minutum, quod si qui probabit, ita probabit, ut oratori tamen aptum non esse fateatur; haec enim nostra oratio multitudinis est auribus accommodanda, ad oblectandos animos, ad impellendos, ad ea probanda, quae non aurificis statera, sed populari quadam trutina examinantur;   159. И тъй този наш стоик няма да ни помогне, понеже не ни учи как да открием какво да кажем; нещо повече - той дори ни пречи, понеже хем открива въпроси, които смята за неразрешими, хем се изразява не с ясна, пространна и плавна, а с мършава, суха, накъсана и раздробена реч. Дори да се намерят негови поклонници, те пак ще признаят, че този стил е неподходящ за оратора - та нашите речи трябва да са пригодени за ушите на народа, да радват душите, да ги насърчават, да ги карат да приемат стоката, която се тегли не с везните на златаря, а с пазарския кантар.
[[160] qua re istam artem totam dimittimus, quae in excogitandis argumentis muta nimium est, in iudicandis nimium loquax. Critolaum istum, quem cum Diogene venisse commemoras, puto plus huic nostro studio prodesse potuisse; erat enim ab isto Aristotele, a cuius inventis tibi ego videor non longe aberrare. Atque inter hunc Aristotelem, cuius et illum legi librum, in quo euit dicendi artis omnium superiorum, et illos, in quibus ipse sua quaedam de eadem arte dixit, et hos germanos huius artis magistros hoc mihi visum est interesse, quod ille eadem acie mentis, qua rerum omnium vim naturamque viderat, haec quoque aspexit, quae ad dicendi artem, quam ille despiciebat, pertinebant; autem, qui hoc solum colendum ducebant, habitarunt in hac una ratione tractanda non eadem prudentia qua ille, sed usu in hoc uno genere studioque maiore.   160. Затова и се отказваме изцяло от това изкуство, което е съвсем нямо при представянето на аргументи, а е прекалено бъбриво при даването на оценки. Смятам, че Критолай, който, както припомняш, пристигна тук заедно с Диоген, би могъл повече да ни помогне, защото е бил ученик на самия Аристотел, чиито идеи според теб до голяма степен споделям. От Аристотеловите съчинения аз съм чел и онова, в което е описал всички свои предшественици оратори, както и другите37, в които излага някои свои мисли за красноречието. Та между него и професионалните учители по красноречие открих следната разлика: със същата проницателност, с която умее да оценява характера и природата на всяко нещо, той бе съзрял и всичко, което има връзка с презираното от него красноречие; докато тези, които са си избрали като единствено достойно занимание теорията на красноречието, са я разработили не с такова проникновение, както Аристотел, но с много по-голям опит в тази едничка тяхна област и с по-голямо усърдие.
[[161] Carneadi vero vis incredibilis illa dicendi et varietas perquam esset optanda nobis, qui nullam umquam in illis suis disputationibus rem defendit quam non probarit, nullam oppugnavit quam non everterit. Sed hoc maius est quiddam quam ab his, qui haec tradunt et docent postulandum sit.   161. А невероятната сила на Карнеадовото красноречие, неговото многообразие - за тях може само да мечтаем! В прочутите си диспути той винаги е защитавал тезата до нейното пълно приемане или я е нападал до пълното й сриване. Но това е вече твърде много и не бива да го искаме от онези, които се занимават с преподаване и обучение.
[[XXXIX][162] Ego autem, si quem nunc plane rudem institui ad dicendum velim, his potius tradam adsiduis uno opere eandem incudem diem noctemque tundentibus, qui omnis tenuissimas particulas atque omnia minima mansa ut nutrices infantibus pueris in os inserant; sin sit is, qui et doctrina mihi liberaliter institutus et aliquo iam imbutus usu et satis acri ingenio esse videatur, illuc eum rapiam, ubi non seclusa aliqua acula teneatur, sed unde universum flumen erumpat; qui illi sedis et quasi domicilia omnium argumentorum commonstret et ea breviter inlustret verbisque definiat.   XXXIX.162. А ако сега реша да обучавам на красноречие някой съвсем неук младеж, аз бих го дал точно на тези усърдни труженици, които непрекъснато, ден и нощ бият една и съща наковалня; те ще му надробят всичко на мънички парченца и ще му го пъхат сдъвкано в устата, както правят кърмачките с бебетата. И ако ми се стори, че той е получил необходимото образование и известен опит и че е с достатъчно остър ум, аз ще го отнеса не при някаква си локвица, а там, откъдето избликва цялата река: да зърне той хранилищата и, тъй да се каже, обителите на аргументите, да получи ясна представа и словесна дефиниция за тях.
[[163] Quid enim est, in quo haereat, qui viderit omne, quod sumatur in oratione aut ad probandum aut ad refellendum, aut ex re sua sumi vi atque natura aut adsumi foris? [Ex] sua vi, cum aut res quae sit tota quaeratur, aut pars eius, aut vocabulum quod habeat, aut quippiam, rem illam quod attingat; extrinsecus autem, cum ea, quae sunt foris neque haerent in rei natura, conliguntur.   163. Та ще се запъне ли някога ораторът, който знае, че всички похвати за утвърждаване и опровергаване се вземат или от самата същност на делото, или от вън? От същността на делото - тогава, когато се търси какво представлява самият предмет като цяло или в някаква негова част, или пък с какво име трябва да бъде назован, или нещо свързано с него; отвън - когато се привличат аргументи, намиращи се извън предмета и независими от него.
[[164] Si res tota quaeritur, definitione universa vis explicanda est, sic: "si maiestas est amplitudo ac dignitas civitatis, is eam minuit, qui exercitum hostibus populi Romani tradidit, non qui eum, qui id fecisset, populi Romani potestati tradidit."   164. Ако се интересуваме от предмета като цяло, характеристика трябва да му се даде с дефиниция за цялото, например: "Ако авторитет се нарича величието и достойнството на държавата, то уронва го онзи, който е предал войската на врагове на римския народ, а не онзи, който е предал във властта на римския народ сторилия това"38.
[[165] Sin pars, partitione, hoc modo: "aut senatui parendum de salute rei publicae fuit aut aliud consilium instituendum aut sua sponte faciendum; aliud consilium, superbum; suum, adrogans; utendum igitur fuit consilio senatus." Si ex vocabulo, ut Carbo: "si consul est, qui consulit patriae, quid aliud fecit Opimius?"   165. А ако искаме да определим някаква част от предмета, трябва да го разделим, например така: "За благото на държавата би трябвало или да следваме решението на сената, или да уредим друг съвет за вземане на решения, или да действаме на своя глава. Да учредим друг съвет за вземане на решения и било високомерно, да действаме на своя глава - дръзко, затова би трябвало да следваме решението на сената." Ако ли пък се изхожда от името на предмета, тогава ще кажем като Карбон: "Щом консулът е този, който има грижата за държавата39, то нима Опимий е сторил нещо друго?"
[[166] Sin ab eo, quod rem attingit, plures sunt argumentorum sedes ac loci, nam et coniuncta quaeremus et genera et partis generibus subiectas et similitudines et dissimilitudines et contraria et consequentia et consentanea et quasi praecurrentia et repugnantia et causas rerum vestigabimus et ea, quae ex causis orta sint et maiora, paria, minora quaeremus.   166. А когато изхождаме от нещата, свързани със спорния въпрос, източниците и местонахожденията на аргументите са много - тогава ще имаме предвид и нещата, с които той е в някакво отношение, и родовете на нещата, и частите на тези родове, и сходствата, и различията, и противоположностите, и следствията, и съпътстващите обстоятелства, и, тъй да се каже, предхождащите, и противоречията, ще проследим и причините, и следствията от тези причини, ще изтъкнем неща, които са по-важни от предмета, които са му равностойни и които са по-незначителни от него.
[[XL][167] Ex coniunctis sic argumenta ducuntur: "si pietati summa tribuenda laus est, debetis moveri, cum Q. Metellum tam pie lugere videatis." Ex genere autem: "si magistratus in populi Romani esse potestate debent, quid Norbanum accusas, cuius tribunatus voluntati paruit civitatis?"   ХL. 167. От свързаните със спорния въпрос неща аргументи се извеждат по следния начин: "Щом благочестието заслужава най-голяма похвала, то вие трябва да се трогнете от тъй благочестивата скръб на Квинт Метел40". От рода пък така: "Ако магистратите са длъжни да се подчиняват на римския народ, защо обвиняваш Карбон, че като трибун се подчинил на волята на народа40"?
[[168] Ex parte autem ea, quae est subiecta generi: "si omnes, qui rei publicae consulunt, cari nobis esse debent, certe in primis imperatores, quorum consiliis, virtute, periculis retinemus et nostram salutem et imperi dignitatem." Ex similitudine autem: "si ferae partus suos diligunt, qua nos in liberos nostros indulgentia esse debemus?"   168. Аргумент от частите на рода: "Ако трябва да ценим всички, които се грижат за държавата, то без съмнение на първо място сред тях са пълководците, на чиято разумна тактика, храброст и подвизи, извършени с риск за живота им, дължим и спасението на живота си, и достойнството на властта си". Аргумент от сходството: "Щом и дивите зверове обичат своето потомство, то каква нежност трябва да храним ние към децата си!"
[[169] At ex dissimilitudine: "si barbarorum est in diem vivere, nostra consilia sempiternum tempus spectare debent." Atque utroque in genere et similitudinis et dissimilitudinis exempla sunt ex aliorum factis aut dictis aut eventis et fictae narrationes saepe ponendae. Iam ex contrario: "si Gracchus nefarie" praeclare Opimius."   169. Аргумент от различието: "Щом присъщо на варварите е да живеят ден за ден, то нашите цели трябва да са насочени към вечността." Освен това и при сходствата, и при различията за пример се дават неща, казани или извършени от друг или случили се другиму, а често и измислени истории. Аргумент от противоположното: "Ако постъпката на Гракх е неблагочестива, то значи постъпката на Опимий е прекрасна."
[[170] Ex consequentibus: "si et ferro interfectus ille et tu inimicus eius cum gladio cruento comprehensus in illo ipso loco et nemo praeter te ibi visus est et causa nemini et tu semper audax, quid est quod de facinore dubitare possimus?" Ex consentaneis et ex praecurrentibus et ex repugnantibus, ut olim Crassus adulescens: "non si Opimium defendisti, Carbo, idcirco te isti bonum civem putabunt: simulasse te et aliquid quaesisse perspicuum est, quod Ti. Gracchi mortem saepe in contionibus deplorasti, quod P. Africani necis socius fuisti, quod eam legem in tribunatu tulisti, quod semper a bonis dissedisti."   170. Аргумент от следствието: "Щом и той е убит с меч и ти, негов неприятел, си заловен на местопрестъплението с окървавено оръжие и освен теб там не е забелязан никой друг, при това ти винаги си бил дързък, то има ли съмнение, кой е извършил престъплението?" Аргумент от съпътстващите обстоятелства, от предхождащите обстоятелства и от противоречията - пример от младежка реч на Крас: "Заради това, че защити Опимий, присъстващите няма да те приемат за добър гражданин, Карбоне. Явно бе, че ти тогава се преструваше и преследваше някаква своя цел, защото всички знаем, че често си оплаквал пред събрания народ смъртта на Тиберий Гракх, че си бил съучастник в убийството на Сципион Африкански, че като народен трибун си внесъл прочутия си закон, че винаги си странял от честните граждани". От причината пък аргумент се извежда по следния начин: "Ако искате да унищожите алчността, трябва да унищожите нейната майка - разкоша."
[[171] Ex causis autem rerum sic: "avaritiam si tollere vultis, mater eius est tollenda, luxuries." Ex eis autem, quae sunt orta de causis: "si aerari copiis et ad belli adiumenta et ad ornamenta pacis utimur, vectigalibus serviamus."   171. А от следствието: "Щом средствата от хазната ни помагат по време на война и ни красят в мир, то нека плащаме данъци."
[[172] Maiora autem et minora et paria comparabimus sic: ex maiore: "si bona existimatio divitiis praestat et pecunia tanto opere expetitur, quanto gloria magis est expetenda!" ex minore: "hic parvae consuetudinis causa huius mortem tam fert familiariter: quid si ipse amasset? Quid hic mihi faciet patri?" Ex pari: "est eiusdem et eripere et contra rem publicam largiri pecunias."   172. А от сравняването с неща, които са или по-важни, или равностойни, или по-незначителни, аргументи се извеждат така: от сравнение с нещо по-важно - "Ако доброто име е по-ценно от богатството и все пак така страстно се стремим към имане, то с колко повече страст трябва да се стремим към слава!", от по-незначителното -
"Тъй малко я познава, а с такава скръб
оплаква края й! А ако влюбен бе?
За мен пък как ли плакал би синът ми клет41?"
и от равностойното - "Едно и също е да грабиш държавата и да пилееш пари с противодържавна цел".
[[173] Foris autem adsumuntur ea, quae non sua vi, sed extranea sublevantur, ut haec: "hoc verum est; dixit enim Q. Lutatius. Hoc falsum est; habita enim quaestio est. Hoc sequi necesse est; recito enim tabulas." De quo genere toto paulo ante dixi.   173. А отвън се вземат аргументи, които се крепят не на същността на предмета, а на нещо странично, като например "Това е истина, защото го каза Квинт Лутаций42; това е лъжа, защото така твърди следствието; необходимо е да се направи еди-какво си заключение - виж документите". За всички тези неща аз говорих по-горе.
[[XLI][174] Haec, ut brevissime dici potuerunt, ita a me dicta sunt; ut enim si aurum cui, quod esset multifariam defossum, commonstrare vellem, satis esse deberet, si signa et notas ostenderem locorum, quibus cognitis ipse sibi foderet et id quod vellet parvo labore, nullo errore, inveniret; sic has ego argumentorum notavi notas quae quaerenti demonstrant, ubi sint; reliqua cura et cogitatione eruuntur;   XLI.174. Спрях се на тези въпроси колкото можеше по-накратко. Ако исках да посоча някому множество места, където има заровено злато, аз щях само да му съобщя знаците и белезите, по които да ги открие, и той щеше сам да си изкопае желаното съкровище с цената на малко усилия и без да се лута насам-натам; така и вас упътих към източниците на аргументи, а сдобиването с тях зависи вече от вашето трудолюбие и изобретателността ви.
[[175] quod autem argumentorum genus cuique causarum generi maxime conveniat, non est artis exquisitae praescribere, sed est mediocris ingeni iudicare, neque enim nunc id agimus, ut artem aliquam dicendi explicemus, sed ut doctissimis hominibus usus nostri quasi quaedam monita tradamus. Hic igitur locis in mente et cogitatione defixis et in omni re ad dicendum posita excitatis, nihil erit quod oratorem effugere possit non modo in forensibus disceptationibus, sed omnino in ullo genere dicendi.   175. А на кой вид дело какви аргументи съответстват, това можем да преценим и без помощта на някакво тънко изкуство, само чрез елементарни разсъждения. Аз нямам за цел да ви обяснявам теорията на красноречието, а да ви предам като на хора високообразовани своя опит във вид на съвети. И тъй, ако местата, откъдето се черпят аргументи, са запечатани в ума и паметта на оратора и са готови за изказ при всеки възникнал случай, то нищо не би му се опряло - не само при съдебните речи, а и при всякакво изказване.
[[176] Si vero adsequetur, ut talis videatur, qualem se videri velit et animos eorum ita adficiat, apud quos aget, ut eos quocumque velit vel trahere vel rapere possit nihil profecto praeterea ad dicendum requiret. Iam illud videmus nequaquam satis esse reperire quid dicas, nisi id inventum tractare possis;   176. А ако той успее да се представи за такъв, какъвто би желал да изглежда, ако съумее да подтиква или вихрено да увлича душите на слушателите си в желаната посока, тогава наистина нищо повече не може да се иска от словото му.
Знаем вече, че в никакъв случай не е достатъчно да открием за какво ще говорим, ако след това не можем да го изложим.
[[177] tractatio autem varia esse debet, ne aut cognoscat artem qui audiat aut defetigetur similitudinis satietate: proponi oportet quid adferas et qua re ita sit ostendere; ex eisdem illis locis interdum concludere, relinquere alias alioque transire; saepe non proponere ac ratione ipsa adferenda quid proponendum fuerit, declarare; si cui quid simile dicas, prius ut simile [dicas] confirmes, deinde quod agitur, adiungas; interpuncta argumentorum plerumque occulas, ne quis ea numerare possit, ut re distinguantur, verbis confusa esse videantur.   177. А изложението трябва да е разнообразно, та да не се стори изкуствено на слушателя и да не го отегчи с баналността си. Трябва в началото да съобщим каква теза ще поддържаме и да изтъкнем защо. Понякога тук с помощта на споменатите вече места трябва да се направят някои заключения, друг път това се изоставя и се минава нататък. Често пъти тезата не се дава в началото, а става ясна от логическия ход на изложението. Ако искаш да си послужиш с някакво сравнение, първо докажи, че имаш основание за това, а после мини към онова, за което става дума. Старателно избягвай паузите между отделните аргументи, за да не могат да бъдат преброени - нека те бъдат разграничени един от друг, но да създават впечатление за свързаност.
[[XLII][178] Haec properans ut et apud doctos et semidoctus ipse percurro, ut aliquando ad illa maiora veniamus: nihil est enim in dicendo, Catule, maius, quam ut faveat oratori is, qui audiet, utique ipse sic moveatur, ut impetu quodam animi et perturbatione magis quam iudicio aut consilio regatur: plura enim multo homines iudicant odio aut amore aut cupiditate aut iracundia aut dolore aut laetitia aut spe aut timore aut errore aut aliqua permotione mentis quam veritate aut praescripto aut iuris norma aliqua aut iudici formula aut legibus.   ХLII.178. Споменавам всичко това набързо като недоучен пред учени, за да премина към най-важното. Защото в красноречието, Катуле, най-важно е умението да предразположиш слушателя и така да го трогнеш, че да го направляват не логиката и здравият разсъдък, а душевните вълнения и пориви. Защото хората по-често вземат решения под напора на омразата или любовта, на страстта или гнева, на скръбта или радостта, на надеждата или страха, на заблудата или душевния смут, отколкото съобразно истината, правилата, юридическата норма, съдебната формула или законите.
[[179] Qua re, nisi quid vobis aliud placet, ad illa pergamus. "Paulum" inquit Catulus "etiam nunc deesse videtur eis rebus, Antoni, quas euisti, quod sit tibi ante explicandum, quam illuc proficiscare, quo te dicis intendere." "Quidnam?" inquit. "Qui ordo tibi placeat" inquit Catulus "et quae dispositio argumentorum, in qua tu mihi semper deus videri soles."   179. Ето защо, ако сте съгласни, нека поговорим за това.
- Все пак остана още нещо, макар и малко, което трябва да ни обясниш, преди да преминеш към другата тема - казал Катул.
- Какво е то? - попитал Антоний.
- Как според теб трябва да бъдат подредени и разположени аргументите? По мое мнение ти винаги се справяш с това като бог.
[[180] "Vide quam sim" inquit "deus in isto genere, Catule: non hercule mihi nisi admonito venisset in mentem; ut possis existimare me in ea, in quibus non numquam aliquid efficere videor, usu solere in dicendo vel casu potius incurrere. Ac res quidem ista, quam ego, quia non noram, sic tamquam ignotum hominem praeteribam, tantum potest in dicendo, ut ad vincendum nulla plus possit; sed tamen mihi videris ante tempus a me rationem ordinis et disponendarum rerum requisisse;   180. - Виж ти, Катуле, какъв бог съм бил! Честна дума, ако не беше ме подсетил, никога нямаше да ми дойде наум; защото, бъди сигурен, ако съм постигнал нещо в това отношение, то е било или благодарение на опита ми, или случайно. А този въпрос, който аз, невежата, отминах, както се отминава непознат, е действително изключително важен за красноречието, защото познаването му гарантира победа така както нищо друго; но мисля, че избърза да ме питаш за подреждането и разполагането на аргументите.
[[181] nam si ego omnem vim oratoris in argumentis et in re ipsa per se comprobanda posuissem, tempus esset iam de ordine argumentorum et de conlocatione rerum aliquid dicere; sed cum tria sint a me proposita, de uno dictum, cum de duobus reliquis dixero, tum erit denique de disponenda tota oratione quaerendum.   181. Ако смятах, че цялата сила на оратора се крие само в аргументите и в утвърждаването на тезата сама по себе си, наистина щеше вече да е време да се изясни този въпрос. Но понеже обявих, че ще говоря за три неща, а ви изложих само първото, то ще свърша и с останалите две и тогава ще се спра на това, как се разполагат частите на речта.
[[XLIII][182] Valet igitur multum ad vincendum probari mores et instituta et facta et vitam eorum, qui agent causas, et eorum, pro quibus, et item improbari adversariorum, animosque eorum, apud quos agetur, conciliari quam maxime ad benevolentiam cum erga oratorem tum erga illum, pro quo dicet orator. Conciliantur autem animi dignitate hominis, rebus gestis, existimatione vitae; quae facilius ornari possunt, si modo sunt, quam fingi, si nulla sunt. Sed haec adiuvant in oratore: lenitas vocis, vultus pudor[is significatio], verborum comitas; si quid persequare acrius, ut invitus et coactus facere videare. Facilitatis, liberalitatis, mansuetudinis, pietatis, grati animi, non appetentis, non avidi signa proferre perutile est; eaque omnia, quae proborum, demissorum, non acrium, non pertinacium? non litigiosorum, non acerborum sunt, valde benevolentiam conciliant abalienantque ab eis, in quibus haec non sunt; itaque eadem sunt in adversarios ex contrario conferenda.   ХLIII.182. И тъй, за да се спечели победа, е много важно да се представят в добра светлина нравите, принципите, делата и животът на защитника и на довереника му, а в неблагоприятна - тези на противната страна, да се предразположат слушателите колкото може повече към оратора и неговия клиент. А благосклонност се печели, като се изтъкват достойнството, благородните постъпки, безупречната репутация. По-лесно е да ги поукрасим малко, ако ги има, отколкото да ги измисляме, ако ги няма. Тук на помощ на оратора идват кроткият глас, подходящият израз на лицето, признаците на известна стеснителност, любезните слова; ако се наложи да си по-груб, нека изглежда, че го правиш неохотно, против волята си. Изключително полезно е да се демонстрират доброта, благородство, толерантност, благочестие, великодушие, липса на корист, липса на алчност. Всичко, което говори за честност, за скромност, за отсъствие на злоба, на инат, на заядливост и ожесточеност, действа много притегателно на публиката и я настройва против онези, у които тези качества са налице. Така че те трябва да се припишат на противника.
[[183] Sed genus hoc totum orationis in eis causis excellit, in quibus minus potest inflammari animus iudicis acri et vehementi quadam incitatione; non enim semper fortis oratio quaeritur, sed saepe placida, summissa, lenis, quae maxime commendat reos. Reos autem appello non eos modo, qui arguuntur, sed omnis, quorum de re disceptatur; sic enim olim loquebantur.   183. А подобен вид красноречие е най-силен при онези дела, в които е по-неуместно да се въздейства върху съдията с настойчиво и пламенно слово. От речта невинаги се иска сила, а често спокойствие, покорство, кротост - неща, които са от огромна полза за подсъдимите. Под "подсъдими" имам предвид не само обвиняемите, а всички, чиито дела се гледат в съда - така са ги наричали някога.
[[184] Horum igitur exprimere mores oratione iustos, integros, religiosos, timidos, perferentis iniuriarum mirum quiddam valet; et hoc vel in principiis vel in re narranda vel in perorando tantam habet vim, si est suaviter et cum sensu tractatum, ut saepe plus quam causa valeat. Tantum autem efficitur sensu quodam ac ratione dicendi, ut quasi mores oratoris effingat oratio; genere enim quodam sententiarum et genere verborum, adhibita etiam actione leni facilitatemque significante efficitur, ut probi, ut bene morati, ut boni viri esse videamur.   184. Чудотворно въздействие има изтъкването в речта на тяхното добронравие, морална устойчивост, почтителност, боязън, безропотно понасяне на неправдите. Поднесено в увода, в изложението или заключението, разказано сладкодумие и прочувствено, това често въздейства по-силно, отколкото логическото обосноваване на каузата ни. Една тъй пропита с чувство, добре обмислена реч сякаш ни рисува нравствения облик на самия оратор. А когато към съответните подходящи мисли и думи се прибави едно кротко, издаващо благ характер произнасяне на речта, тогава нашите клиенти изглеждат честни, нравствени, почтени.
[[XLIV][185] Huic autem est illa dispar adiuncta ratio orationis, quae alio quodam genere mentis iudicum permovet impellitque, ut aut oderint aut diligant aut invideant aut salvum velint aut metuant aut sperent aut cupiant aut abhorreant aut laetentur aut maereant aut misereantur aut poenire velint aut ad eos motus deducantur, si qui finitimi sunt [et de propinquis ac] talibus animi permotionibus.   ХLIV. 185. Тук трябва да споменем и един друг вид реч, противоположен на горния, който си служи с други средства и има за цел да развълнува съдиите и да ги тласне към омраза или любов, към ненавист или доброжелателство, към страх или надежда, към съчувствие или отвращение, към радост или скръб, към милосърдие или строгост или към други подобни и близки на тези душевни вълнения.
[[186] Atque illud optandum est oratori, ut aliquam permotionem animorum sua sponte ipsi adferant ad causam iudices ad id, quod utilitas oratoris feret, accommodatam; facilius est enim currentem, ut aiunt, incitare quam commovere languentem; sin id aut non erit aut erit obscurius, sicut medico diligenti, priusquam conetur aegro adhibere medicinam, non solum morbus eius, cui mederi volet, sed etiam consuetudo valentis et natura corporis cognoscenda est, sic equidem cum adgredior in ancipiti causa et gravi ad animos iudicum pertractandos, omni mente in ea cogitatione curaque versor, ut odorer, quam sagacissime possim, quid sentiant, quid existiment, quid exspectent, quid velint, quo deduci oratione facillime posse videantur.   186. В този случай е желателно и самите съдии от своя страна да имат благоприятна за намерението на оратора душевна нагласа. Защото, както се казва, по-лесно е да пришпориш бягащия, отколкото да помръднеш неподвижния. Ако благосклонността липсва или не е ясно дали я има, или не, трябва да постъпим като добрия лекар, който, преди да назначи лечение, се осведомява не само за заболяването, а и за навиците на болния преди да се разболее, и за особеностите на физиката му. Така и аз, пристъпвайки към някое объркано и тежко дело и желаейки да спечеля на своя страна съдиите, влагам целия си ум и всичкото си старание, за да подуша колкото може по-добре какво чувстват те, какво смятат, какво очакват, какво желаят, накъде най-лесно би ги повела речта ми.
[[187] Si se dant et, ut ante dixi, sua sponte, quo impellimus, inclinant atque propendent, accipio quod datur et ad id, unde aliquis flatus ostenditur, vela do; sin est integer quietusque iudex, plus est operis; sunt enim omnia dicendo excitanda, nihil adiuvante natura. Sed tantam vim habet illa, quae recte a bono poeta dicta est flexanima atque omnium regina rerum oratio, ut non modo inclinantem excipere aut stantem inclinare, sed etiam adversantem ac repugnantem, ut imperator fortis ac bonus, capere possit.   187. Ако ми се оставят и, както казах преди малко, сами склонят да тръгнат накъдето ги тласкам, аз приемам даденото и вдигам платна по посока на вятъра. Ако ли пък са невъзмутими и безстрастни, нужни са повече усилия. В такъв случай трябва всичко да постигнеш единствено чрез словото си без да разчиташ на помощ от страна на природата. Но речта, която един добър поет нарече "душесклонителка, владетелка на света"43, притежава такава сила, че не само повдига падналия и поваля изправения, но и може като храбър и умел пълководец да покори дори усърдно съпротивляващия й се неприятел.
[[XLV][188] Haec sunt illa, quae me ludens Crassus modo flagitabat, cum a me divinitus tractari solere diceret et in causa M'. Aquili Gaique Norbani non nullisque aliis quasi praeclare acta laudaret, quae me hercule ego, Crasse, cum a te tractantur in causis, horrere soleo: tanta vis animi, tantus impetus, tantus dolor oculis, vultu, gestu, digito denique isto tuo significari solet; tantum est flumen gravissimorum optimorumque verborum, tam integrae sententiae, tum verae, tam novae, tam sine pigmentis fucoque puerili, ut mihi non solum tu incendere iudicem, sed ipse ardere videaris.   XLV. 188. Ето, за това ме молеше да говоря преди малко Крас, като вероятно на шега казваше, че съм се справял с тези неща божествено и че съм говорил прекрасно на делата на Маний Аквилий и Гай Норбан, както и на други процеси. Но честна дума, Красе, когато слушам как ти самият си служиш с тези похвати, просто настръхвам! Каква душевна сила, каква енергия, каква страст личат в очите ти, на лицето ти, във всеки твой жест, до най-малкото движение на показалеца ти44! Какъв поток от достолепни и прекрасни слова, от тъй съвършени, тъй правдиви, тъй оригинални, тъй изчистени от евтини школски ефекти мисли е твоята реч! Струва ми се, че ти не само възпламеняваш съдията, а и сам пламтиш.
[[189] Neque fieri potest ut doleat is, qui audit, ut oderit, ut invideat, ut pertimescat aliquid, ut ad fletum misericordiamque deducatur, nisi omnes illi motus, quos orator adhibere volet iudici, in ipso oratore impressi esse atque inusti videbuntur. Quod si fictus aliqui dolor suscipiendus esset et si in eius modi genere orationis nihil esset nisi falsum atque imitatione simulatum, maior ars aliqua forsitan esset requirenda: nunc ego, quid tibi, Crasse, quid ceteris accidat, nescio; de me autem causa nulla est cur apud homines prudentissimos atque amicissimos mentiar: non me hercule umquam apud iudices [aut] dolorem aut misericordiam aut invidiam aut odium dicendo excitare volui quin ipse in commovendis iudicibus eis ipsis sensibus, ad quos illos adducere vellem, permoverer;   189. Защото не е възможно да накараме слушателя да жали, да мрази, да ненавижда, да се ужасява, да плаче и състрадава, ако същите чувства, които искаме да му внушим, не са запечатани и вдълбани в собствената ни душа. Та ако трябваше да се стараем да изобразяваме някакво несъществуващо страдание, ако всичко в тези наши речи се свеждаше само до фалш и преструвка, тогава щеше да ни е нужно някакво още по-голямо изкуство! Аз не знам как е при теб, Красе, нито как е при другите; що се отнася до мен, нямам причина да лъжа толкова умни и тъй близки хора: кълна се, че никога не съм се опитвал да внуша на съдиите чувства на болка, страдание или ненавист, без самият аз да съм изпитвал същите тези чувства.
[[190] neque est enim facile perficere ut irascatur ei, cui tu velis, iudex, si tu ipse id lente ferre videare; neque ut oderit eum, quem tu velis, nisi te ipsum flagrantem odio ante viderit; neque ad misericordiam adducetur, nisi tu ei signa doloris tui verbis, sententiis, voce, vultu, conlacrimatione denique ostenderis; ut enim nulla materies tam facilis ad exardescendum est, quae nisi admoto igni ignem concipere possit, sic nulla mens est tam ad comprehendendam vim oratoris parata, quae possit incendi, nisi ipse inflammatus ad eam et ardens accesserit.   190. Никак не е лесно да разгневиш съдията, ако изглеждаш безразличен, да му влееш омраза, ако сам не изгаряш от нея, да възбудиш у него състрадание, ако той не почувства болката в думите, в мислите, в тона, в израза на лицето ти, дори в проблесналите сълзи! Както нищо не пламва, без да поднесеш огън към него, така ничия душа не е готова да се покори на мощта на словото, ако ораторът не й предаде своята искра.
[[XLVI][191] Ac, ne hoc forte magnum ac mirabile esse videatur hominem totiens irasci, totiens dolere, totiens omni motu animi concitari, praesertim in rebus alienis, magna vis est earum sententiarum atque eorum locorum, quos agas tractesque dicendo, nihil ut opus sit simulatione et fallaciis; ipsa enim natura orationis eius, quae suscipitur ad aliorum animos permovendos, oratorem ipsum magis etiam quam quemquam eorum qui audiunt permovet.   XLVI.191. И нека не ви се струва непостижимо и невероятно това, че човек може толкова често да се гневи, толкова често да скърби, толкова често да се разкъсва от всякакви чувства, при това предизвикани от чужди грижи - тъй огромна сила се крие в мислите и в местата, които разглеждаме и засягаме в речта си, че няма нужда от симулация и измама. Защото речта, предназначена да развълнува другите, вълнува повече оратора, отколкото слушателите.
[[192] Et ne hoc in causis, in iudiciis, in amicorum periculis, in concursu hominum, in civitate, in foro accidere miremur, cum agitur non solum ingeni nostri existimatio, nam id esset levius; - quamquam, cum professus sis te id posse facere, quod pauci, ne id quidem neglegendum est; - sed alia sunt maiora multo, fides, officium, diligentia, quibus rebus adducti, etiam cum alienissimos defendimus, tamen eos alienos, si ipsi viri boni volumus haberi, existimare non possumus -   192. Не е чудно, че това се случва на процеси и съдебни заседания, при надвиснала над приятелите ни опасност, на многолюдни събрания, сред съграждани, на форума - в тези случаи се подлага и изпитание не само репутацията ни на талантливи оратори, което не би било толкова страшно (макар че не е за пренебрегване, след като вече си си създал добро име в една достъпна за малцина област); но има неща много по-важни, като чест, дълг, усърдие - именно затова и най-чуждият клиент не бива да ни е чужд, ако желаем да ни считат за добри граждани.
[[193] sed, ut dixi, ne hoc in nobis mirum esse videatur, quid potest esse tam fictum quam versus, quam scaena, quam fabulae? Tamen in hoc genere saepe ipse vidi, ut ex persona mihi ardere oculi hominis histrionis viderentur - spondaulia illa dicentis: segregare abs te ausu's aut sine illo Salamina ingredi? Neque paternum aspectum es veritus? Numquam illum aspectum dicebat, quin mihi Telamo iratus furere luctu fili videretur; at idem inflexa ad miserabilem sonum voce, cum aetate exacta indigem liberum lacerasti, orbasti, exstinxti; neque fratris necis, neque eius gnati parvi, qui tibi in tutelam est traditus, flens ac lugens dicere videbatur; quae si ille histrio, cotidie cum ageret, tamen [recte] agere sine dolore non poterat, quid Pacuvium putatis in scribendo leni animo ac remisso fuisse? Fieri nullo modo potuit.   193. Но за да не се чудят хората на това наше качество, то кажете ми има ли нещо по-измислено от стиховете, от театъра, от драмата? Ала именно тук самият аз често съм виждал как горят зад маската очите на актьора, произнасящ чуждите слова като свои собствени.
"Остави го, без него в Саламин дойде.
Не се ли побоя да срещнеш бащин взор45?"
И колчем е изговарял думата "взор", на мен ми се е струвало, че вижда себе си обезумелия от скръб по сина си Теламон. А когато произнесеше със съкрушен и затрогващ глас:
"Сина си скъп, опора в тежка старост, аз
загубих рано - бе убит, унищожен!
А ти нехаеш! Както и за участта
на поверения ти негов малък син...45,
той сякаш ридаеше от мъка. И ако този актьор, който изпълняваше ролята ежедневно, не можеше да я изпълнява, без да страда истински, то как според вас се е чувствал Пакувий, докато я е пишел - спокоен и безразличен ли? Не, невъзможно е.
[[194] Saepe enim audivi poetam bonum neminem - id quod a Democrito et Platone in scriptis relictum esse dicunt - sine inflammatione animorum exsistere posse et sine quodam adflatu quasi furoris. [XLVII] Qua re nolite existimare me ipsum, qui non heroum veteres casus fictosque luctus velim imitari atque adumbrare dicendo neque actor sim alienae personae, sed auctor meae, cum mihi M'. Aquilius in civitate retinendus esset, quae in illa causa peroranda fecerim, sine magno dolore fecisse:   194. Често съм чувал - а казват, че го пишело и в книгите на Демокрит и Платон, - че никой не може да стане добър поет, ако в душата му не гори пламък, раздухван едва ли не от лудостта. XLVII. Затова не смятайте, че като не желая да решавам казуси, в които действащи лица са древните герои, да изобразявам въображаемите им скърби и да им подражавам, не съм преживял дълбоко онова, което говорих в заключителната част на речта си в защита на Маний Аквилий, против лишаването му от граждански права - аз не играех чужда роля, а защитавах собствената си позиция!
[[195] quem enim ego consulem fuisse, imperatorem ornatum a senatu, ovantem in Capitolium ascendisse meminissem, hunc cum adflictum, debilitatum, maerentem, in summum discrimen adductum viderem, non prius sum conatus misericordiam aliis commovere quam misericordia sum ipse captus. Sensi equidem tum magno opere moveri iudices, cum excitavi maestum ac sordidatum senem et cum ista feci, quae tu, Crasse, laudas, non arte, de qua quid loquar nescio, sed motu magno animi ac dolore, ut discinderem tunicam, ut cicatrices ostenderem.   195. Когато го видях тъй окаян, сломен, отритнат, унил, доведен до просяшка тояга - него, бившия консул, пълководеца, награден от сената, изкачвал се на Капитолия сред бурни овации46, - аз самият бях завладян от състрадание, преди да почна да призовавам към състрадание другите. Впрочем почувствах, че съдиите се трогнаха неимоверно, когато призовах печалния, облечен в мръсни дрипи старец и извърших онова, за което ти, Красе толкова ме хвалиш - но те не бе някакъв заучен похват (знаете, че съм скаран с теорията), а бе сторено под напора на вълнението и болката - разкъсах дрехата му, за да покажа пред тях белезите от рани, покрили гърдите му.
[[196] Cum C. Marius maerorem orationis meae praesens ac sedens multum lacrimis suis adiuvaret cumque ego illum crebro appellans conlegam mendarem atque ipsum advocatum ad communem imperatorum fortunam defendendam invocarem, non fuit haec sine meis lacrimis, non sine dolore [magno] miseratio omniumque deorum et hominum et civium et sociorum imploratio; quibus omnibus verbis, quae a me tum sunt habita, si dolor afuisset meus, non modo non miserabilis, sed etiam inridenda fuisset oratio mea. Quam ob rem hoc vos doceo, Sulpici, bonus ego videlicet atque eruditus magister, ut in dicendo irasci, ut dolere, ut flere possitis.   196. Сред присъстващите седеше и Гай Марий47, чиито сълзи вливаха още скръб в речта ми, и аз често го призовавах да защити своя колега и да брани в негово лице престижа на всички пълководци - тези молби за състрадание, тези възгласи, отправени към всички богове и хора, към съграждани, към съюзници, не минаха без моите сълзи и без голяма скръб и от моя страна. Ако всичко онова, което тогава изрекох, не издаваше моето неподправено страдание, речта ми щеше да е не само неспособна да трогне, но и смешна. Затова, Сулпиций, чуйте какво ви казвам аз - "добрият и образован учител": свикнете, когато говорите публично, да се гневите, да страдате, да плачете.
[[197] Quamquam te quidem quid hoc doceam, qui in accusando sodali meo tantum incendium non oratione solum, sed etiam multo magis vi et dolore et ardore animi concitaras, ut ego ad id restinguendum vix conarer accedere? Habueras enim tu omnia in causa superiora: vim, fugam, lapidationem, crudelitatem tribuniciam in Caepionis gravi miserabilique casu in iudicium vocabas; deinde principem et senatus et civitatis, M. Aemilium, lapide percussum esse constabat; vi pulsum e templo L. Cottam et T. Didium, cum intercedere vellent rogationi, nemo poterat negare.   197. Макар че на какво мога да те науча аз - теб, който успя като обвинител на моя другар48 да запалиш не толкова със словото си, колкото с вътрешната си сила, с болката си, с душевния си плам един пожар, който бе тъй силен, че едва се осмелих да пристъпя към него, за да го потуша? На твоя страна бяха всички факти, свързани с това дело: излагайки тежкия и будещ състрадание случай с Цепион, ти призова на съд насилието, бягството, боя с камъни, жестокостта на трибуна. Вън от съмнение бе, че с камък е ударен Марк Емилий, първенец на сената и държавата; никой не можеше да отрече, че насила са прогонени от свещеното място48 Луций Кота и Тит Дидий, опитали се да осуетят приемането на закона.
[[XLVIII][198] Accedebat ut haec tu adulescens pro re publica queri summa cum dignitate existimarere; ego, homo censorius, vix satis honeste viderer seditiosum civem et in hominis consularis calamitate crudelem posse defendere. Erant optimi cives iudices, bonorum virorum plenum forum, vix ut mihi tenuis quaedam venia daretur excusationis, quod tamen eum defenderem, qui mihi quaestor fuisset. Hic ego quid dicam me artem aliquam adhibuisse? Quid fecerim, narrabo; si placuerit, vos meam defensionem in aliquo artis loco reponetis.   XLVIII.198. В твоя полза бе и обстоятелството, че ти, младежът, бранеше по най-достоен начин интересите на държавата, докато аз, бившият цензор, едва ли изглеждах защитник на справедлива кауза, говорейки в полза на размирника, проявил жестокост спрямо един изпаднал в беда бивш консул. Съдии бяха най-добрите граждани, форумът бе пълен с почтени люде и единственото, което донякъде ме оправдаваше, бе, че защитавах своя бивш квестор. Защо да ви разправям, че съм се опирал на някаква теория? Ще ви кажа какво направих и вие, ако решите, можете да вместите някъде в теорията защитната ми реч.
[[199] Omnium seditionum genera, vitia, pericula conlegi eamque orationem ex omni rei publicae nostrae temporum varietate repetivi conclusique ita, ut dicerem, etsi omnes semper molestae seditiones fuissent, iustas tamen fuisse non nullas et prope necessarias. Tum illa, quae modo Crassus commemorabat, egi: neque reges ex hac civitate exigi neque tribunos plebis creari neque plebiscitis totiens consularem potestatem minui neque provocationem, patronam illam civitatis ac vindicem libertatis, populo Romano dari sine nobilium dissensione potuisse; ac, si illae seditiones saluti huic civitati fuissent, non continuo, si quis motus populi factus esset, id C. Norbano in nefario crimine atque in fraude capitali esse ponendum. Quod si umquam populo Romano concessum esset ut iure incitatus videretur, id quod docebam saepe esse concessum, nullam illa causa iustiorem fuisse. Tum omnen, orationem traduxi et converti in increpandam Caepionis fugam, in deplorandum interitum exercitus: sic et eorum dolorem, qui lugebant suos, oratione refricabam et animos equitum Romanorum, apud quos tum iudices causa agebatur, ad Q. Caepionis odium, a quo erant ipsi propter iudicia abalienati, renovabam.   199. Аз сбрах всички видове размирици, всички злини, всички опасности и говорих за тях, подкрепяйки се с примери от нашата история. В заключение казах, че макар всички размирици да са били тягостни, все пак някои от тях са били справедливи и едва ли не необходими. Тук минах към онова, което Крас спомена преди малко - че без съпротива от страна на първенците не би могло нито да бъдат изгонени царете, нито да бъде учредена длъжността народен трибун, нито да бъде многократно ограничавана чрез плебисцити консулската власт, нито пък римският народ да получи правото си на обжалване, което е хранител на държавата и страж на свободата. И ако тези размирици са били спасителни за държавата, то тогава народното брожение не трябва да се разглежда като злодейство, извършено от Гай Норбан, и като негово углавно престъпление. И щом веднъж сме признали, че римският народ може да се бунтува справедливо - а, както вече казах, това се е случвало неведнъж, - то каква по-справедлива причина за бунт от тази? Оттук нататък хвърлих всичките си сили, за да порицая бягството на Цепион и да оплача гибелта на войската му. Така успях хем да разчовъркам раните на скърбящите близки, хем да събудя отново омразата към Цепион в душите на римските конници, които го ненавиждаха заради съдилищата49.
[[XLIX][200] Quod ubi sensi me in possessionem iudici ac defensionis meae constitisse, quod et populi benevolentiam mihi conciliaram, cuius ius etiam cum seditionis coniunctione defenderam, et iudicum animos totos vel calamitate civitatis vel luctu ac desiderio propinquorum vel odio proprio in Caepionem ad causam nostram converteram, tum admiscere huic generi orationis vehementi atque atroci genus illud alterum, de quo ante disputavi, lenitatis et mansuetudinis coepi: me pro meo sodali, qui mihi in liberum loco more maiorum esse deberet, et pro mea omni fama prope fortunisque decernere; nihil mihi ad existimationem turpius, nihil ad dolorem acerbius accidere posse, quam si is, qui saepe alienissimis a me, sed meis tamen civibus saluti existimarer fuisse, sodali meo auxilium ferre non potuissem.   XLIXV.200. А когато усетих, че съм овладял положението в съда и защитата, понеже успях да спечеля благоволението на народа, чиито права защитавах, оправдавайки размириците, и да настроя съдиите срещу Цепион в полза на моята кауза - и поради нещастието за държавата, и поради скръбта и мъката по изгубените близки, и поради лична омраза, - аз започнах да примесвам досегашната си яростна и сурова реч с друга, кротка и блага, за която говорих преди малко. Заговорих, че се явявам в съда заради своя другар, който би трябвало да ми е като син по древния обичай и че съм се решил на това, осланяйки се на своя авторитет и възможностите си; че за мен не би имало по-голям позор и по-страшна болка от това да се окажа безсилен да помогна на приятеля си - аз, който често съм спасявал мнозина съвършено чужди за мен хора, само защото са били мои съграждани.
[[201] Petebam a iudicibus ut illud aetati meae, ut honoribus, ut rebus gestis, si iusto, si pio dolore me esse adfectum viderent, concederent; praesertim si in aliis causis intellexissent omnia me semper pro amicorum periculis, nihil umquam pro me ipso deprecatum. Sic in illa omni defensione atque causa, quod esse in arte positum videbatur, ut de lege Appuleia dicerem, ut quid esset minuere maiestatem explicarem, perquam breviter perstrinxi atque attigi; his duabus partibus orationis, quarum altera commendationem habet, altera concitationem, quae minime praeceptis artium sunt perpolitae, omnis est a me illa causa tractata, ut et acerrimus in Caepionis invidia renovanda et in meis moribus erga meos necessarios declarandis mansuetissimus viderer: ita magis adfectis animis iudicum quam doctis, tua, Sulpici, est a nobis tum accusatio victa."   201. Молех съдиите да проявят снизходителност заради възрастта ми, заради почетните ми длъжности, заради достойните ми дела, виждайки, че скръбта ми е основателна и благочестива; припомних им и това, че и в други процеси съм молил за снизхождение към изпаднали в беда приятели и никога към себе си. Така в цялата си защита аз се възползвах от теорията само когато се позовах на Апулеевия закон и когато обясних какво е уронване на авторитета, и то като го засегнах и споменах съвсем накратко. Цялата ми реч бе разделена на известните ви две части, първата от които представя в благоприятна светлина клиента пред съдиите, а втората предизвиква у тях възмущение и гняв, като и двете съвсем не бяха изградени според изискванията на теорията, но аз успях да се покажа безпощаден, когато пробуждах старата омраза към Цепион, и безкрайно благ, когато говорех за близките си хора. И успях да победя, защото трогнах съдиите, докато ти, Сулпиций, загуби, защото ги поучаваше.
[[L][202] Hic Sulpicius, "vere hercle," inquit "Antoni, ista commemoras; nam ego nihil umquam vidi, quod tam e manibus elaberetur, quam mihi tum est elapsa illa ipsa causa. Cum enim, quem ad modum dixisti, tibi ego non iudicium, sed incendium tradidissem, quod tuum principium, di immortales, fuit! Qui timor! Quae dubitatio, quanta haesitatio tractusque verborum! Vt tu illud initio, quod tibi unum ad ignoscendum homines dabant, tenuisti, te pro homine pernecessario, quaestore tuo, dicere! Quam tibi primum munisti ad te audiendum viam.   L.202. - Честна дума, прав си, Антоний! - възкликнал тогава Сулпиций. - Аз никога не бях виждал нещо да ми се изплъзва из ръцете така, както онова дело. Преди малко каза, че след моята реч си се озовал не в съдилище, а в пожарище; но, о, безсмъртни богове, как започна ти! Какъв страх! Каква несигурност! Как се колебаеше, как проточваше думите! Как в началото поддържаше единственото оправдание, което имаше в очите на хората - че защитаваш човек, който ти е много близък, твой бивш квестор! Как си проправяше път към слушателите!
[[203] Ecce autem, cum te nihil aliud profecisse arbitrarer, nisi ut homines tibi civem improbum defendenti ignoscendum propter necessitudinem arbitrarentur, serpere occulte coepisti, nihil dum aliis suspicantibus, me vero iam pertimescente, ut illam non Norbani seditionem, sed populi Romani iracundiam neque eam iniustam, sed meritam ac debitam fuisse defenderes. Deinde qui locus a te praetermissus est in Caepionem? Vt tu illa omnia odio, invidia, misericordia miscuisti! Neque haec solum in defensione, sed etiam in Scauro ceterisque meis testibus, quorum testimonia non refellendo, sed ad eundem impetum populi confugiendo refutasti;   203. И ето че когато вече смятах, че целта ти ще е само да измолиш прошка, задето си принуден да защитаваш един бунтовник, ти започна незабележимо да се прокрадваш надругаде, без публиката да подозира нещо; а аз вече изтръпвах, защото усещах, че защитаваш не само бунта на Норбан, а народното негодувание въобще, представяйки го не за несправедливо, а, напротив, за напълно основателно и заслужено. А после? Какво пощади у Цепион? Как успя да смесиш тук омраза, ненавист, състрадание и всичко това не само докато защитаваше своя клиент, но и докато нападаше Скавър и другите ми свидетели - без да ги опровергаваш, но позовавайки се отново на народния гняв!
[[204] quae cum abs te modo commemorarentur, equidem nulla praecepta desiderabam; ipsam tamen istam demonstrationem defensionum tuarum [abs te ipso commemoratam] doctrinam esse non mediocrem puto." "Atqui, si ita placet," inquit [Antonius] "trademus etiam, quae nos sequi in dicendo quaeque maxime spectare solemus; docuit enim iam nos longa vita ususque rerum maximarum, ut quibus rebus animi hominum moverentur teneremus.   204. Аз не държах толкова да чуя споменатите преди малко от теб теоретически предписания и смятам, че много ще ни помогнеш, ако ни разкриеш начина, по който изграждаш защитните си речи.
- Щом искаш, ще ти кажа какви принципи спазвам и кои са нещата, на които най-много държа, когато готвя речите си - отвърнал Антоний. - Защото дългият ми живот и пребогатият ми опит са ме научили кои са начините да се предизвика душевно вълнение.
[[LI][205] Equidem primum considerare soleo, postuletne causa; nam neque parvis in rebus adhibendae sunt hae dicendi faces neque ita animatis hominibus, ut nihil ad eorum mentis oratione flectendas proficere possimus, ne aut inrisione aut odio digni putemur, si aut tragoedias agamus in nugis aut convellere adoriamur ea, quae non possint commoveri.   LI.205. Впрочем аз първо си давам сметка дали делото си струва това, или не. Защото пламенното красноречие не бива да се хаби за дреболии; а и когато хората са настроени така, че никакви речи не са в състояние да променят начина им на мислене, ние рискуваме да станем смешни или омразни, ако им разиграваме трагедии по нищожни поводи, сякаш искаме да изкореним дърво, което не можем дори да помръднем.
[[206] Iam quoniam haec fere maxime sunt in iudicum animis aut, quicumque illi erunt, apud quos agemus, oratione molienda, amor odium iracundia, invidia misericordia, spes laetitia, timor molestia: sentimus amorem conciliari, si id iure videamur, quod sit utile ipsis, apud quos agamus, defendere, aut si pro bonis viris aut certe pro eis, qui illis boni atque utiles sint, laborare, namque haec res amorem magis conciliat, illa virtutis defensio caritatem; plusque proficit, si proponitur spes utilitatis futurae quam praeteriti benefici commemoratio.   206. Нашето слово трябва да събуди у съдии и слушатели най-вече чувства като любов, омраза, ненавист, състрадание, надежда, радост, страх, безпокойство. Чувстваме, че сме събудили любов, ако покажем, че на справедливо основание защитаваме неща, полезни за тези, пред които говорим, че полагаме усилия да помогнем на честни хора или поне на такива, които са честни и полезни в очите на съдиите. Защото в първия случай печелим любов, а във втория, защитавайки честността, печелим уважение; по-полезно е, ако върху очакванията за бъдеща полза се наблегне повече, отколкото върху припомнянето на предишни добри дела.
[[207] Enitendum est ut ostendas in ea re, quam defendas, aut dignitatem esse aut utilitatem, eumque, cui concilies hunc amorem, significes nihil ad utilitatem suam rettulisse ac nihil omnino fecisse causa sua; invidetur enim commodis hominum ipsorum, studiis autem eorum ceteris commodandi favetur.   207. Трябва да се постараем да докажем, че защитаваната от нас кауза е полезна и достойна, и да изтъкнем, че онзи, към когото искаме да насочим обичта, не е спечелил нищо за себе си и въобще нищо не е сторил за собствена изгода. Защото на стремежа към лична облага се гледа с лошо око, докато стремежът към постигане на неща, които са от полза за всички, среща одобрение.
[[208] Videndumque hoc loco est ne, quos ob benefacta diligi volemus, eorum laudem atque gloriam, cui maxime invideri solet, nimis efferre videamur; atque eisdem his ex locis et in alios odium struere discemus et a nobis ac nostris demovere; eademque haec genera sunt tractanda in iracundia vel excitanda vel sedanda; nam si, quod ipsis, qui audiunt, perniciosum aut inutile sit, id factum augeas, odium creatur; sin, quod aut in bonos viros aut in eos, quos minime quisque debuerit, aut in rem publicam, tum excitatur, si non tam acerbum odium, tamen aut invidiae aut odi non dissimilis offensio;   208. Тук трябва да внимаваме да не прекалим с хвалбите по адрес на онези, чиито добри дела събуждат любов, защото това обикновено поражда завист.
Със същите тези средства ще се научим да предизвикваме омраза срещу противниците си и да я отклоняваме от нас и от клиентите си. Използваме ги и когато искаме да събудим гняв или да го потушим. Омраза насаждаме, като пораздуем пред слушателите онова, което е ненужно или опасно за тях; ако пък изтъкнем деяние, насочено против онези, които най-малко го заслужават - добрите граждани, или против държавата, тогава у публиката се поражда ако не омраза, то сходното с ненавистта и омразата чувство на неприязън.
[[209] item timor incutitur aut ex ipsorum periculis aut ex communibus: interior est ille proprius; sed hic quoque communis ad eandem similitudinem est perducendus. [LII] Par atque una ratio est spei, laetitiae, molestiae; sed haud sciam an acerrimus longe sit omnium motus invidiae nec minus virium opus sit in ea comprimenda quam in excitanda. Invident autem homines maxime paribus aut inferioribus, cum se relictos sentiunt, illos autem dolent evolasse; sed etiam superioribus invidetur saepe vehementer et eo magis, si intolerantius se iactant et aequabilitatem communis iuris praestantia dignitatis aut fortunae suae transeunt; quae si inflammanda sunt, maxime dicendum est non esse virtute parata, deinde etiam vitiis atque peccatis, tum, si erunt honestiora atque graviora, tamen non esse tanta illa merita, quantam insolentiam hominis quantumque fastidium;   209. По същия начин се внушава и страх - той бива предизвикан от опасности, които грозят или нас самите, или всички хора. Страхът за самите нас е по-силен, за това трябва всеобщата опасност да се представи като лична. LII. Същият е начинът за предизвикване на надежда, радост, безпокойство; но не знам има ли по-силно чувство от завистта и дали не са необходими повече усилия да бъде тя обуздана, отколкото да бъде предизвикана. Хората обикновено завиждат на равните си или на по-низшите, когато се чувстват надминати, и страдат, че онези са се издигнали. Но често човек яростно завижда и на по-високопоставените, и то толкова повече, колкото те по-невъздържано се перчат и по-безогледно престъпват законите на равенството, възгордени от високо обществено положение или богатство. Ако искаме да раздухаме завистта, трябва да твърдим, че тези неща не са добити по честен път, а, напротив - с порочни и престъпни средства; а ако техните заслуги са все пак достойни за почит и уважение - че те в никакъв случай не са по-големи от високомерието и арогантността им.
[[210] ad sedandum autem, magno illa labore, magnis periculis esse parta nec ad suum commodum, sed ad aliorum esse conlata; eumque, si quam gloriam peperisse videatur, tamen etsi ea non sit iniqua merces periculi, tamen ea non delectari totamque abicere atque deponere; omninoque perficiendum est, quoniam plerique sunt invidi maximeque hoc est commune vitium et perpetuum, invidetur autem praestanti florentique fortunae, ut haec opinio minuatur et illa excellens opinione fortuna cum laboribus et miseriis permixta [esse] videatur.   210. А когато се стремим да я потушим, трябва да поддържаме, че онова, което имат тези хора, е плод на голям труд и големи опасности, че то не е постигнато за лична изгода, а за общото добро; че те може да са си извоювали някаква слава, но тя е нищо в сравнение с риска, който им е струвала, че не ги радва, че изцяло са я пренебрегнали. И с всички средства трябва да се постигне тази цел: тъй като завистниците са много и завистта е един всеобщ и най-широко разпространен порок, а предмет на завист са хората с цветущо положение, то трябва да се опровергава тази представа за тях и трябва уж безметежното им съществуване да се представи примесено с много мъки и нещастия.
[[211] Iam misericordia movetur, si is, qui audit, adduci potest ut illa, quae de altero deplorentur, ad suas res revocet, quas aut tulerit acerbas aut timeat, ut intuens alium crebro ad se ipsum revertatur; et cum singuli casus humanarum miseriarum graviter accipiuntur, si dicuntur dolenter, tum adflicta et prostrata virtus maxime luctuosa est. Et ut illa altera pars orationis, quae probitatis commendatione boni viri debet speciem tueri, lenis, ut saepe iam dixi, atque summissa, sic haec, quae suscipitur ab oratore ad commutandos animos atque omni ratione flectendos, intenta ac vehemens esse debet.   211. Състрадание пък можем да предизвикаме, ако накараме слушателя да съпреживее нечие плачевно състояние и да изпита страх, като гледайки другия, види себе си. И макар че хората болезнено изживяват всякакво човешко страдание, ако то се опише със скръбни слова, все пак най-силно състрадание извиква у тях осквернената и поругана добродетел. И ако първата част на речта, в която чрез възхвала на честността да се открои представата за честния човек, трябва, както вече многократно споменах, да бъде кротка и смирена, то втората, в която ораторът иска да промени настроението на слушателите и на всяка цена да ги склони на своя страна, задължително е напрегната и бурна.
[[LIII][212] Sed est quaedam in his duobus generibus, quorum alterum lene, alterum vehemens esse volumus, difficilis ad distinguendum similitudo; nam et ex illa lenitate, qua conciliamur eis, qui audiunt, ad hanc vim acerrimam, qua eosdem excitamus, influat oportet aliquid, et ex hac vi non numquam animi aliquid inflandum est illi lenitati; neque est ulla temperatior oratio quam illa, in qua asperitas contentionis oratoris ipsius humanitate conditur, remissio autem lenitatis quadam gravitate et contentione firmatur.   LIII.212. Но между тези две части, едната от които изискваме да бъде спокойна, а другата - бурна, съществува едно трудно доловимо сходство. Защото струи от благото слово, с което предразполагаме слушателите, трябва непрекъснато да се вливат в яростната сила, с която ги възбуждаме; тя пък от своя страна трябва да вдъхва известно напрежение в това благо слово. Няма по-сполучлива реч от тази, при която суровата напрегнатост на оратора е омекотена от неговата човечност, а благата му кротост е стегната от строгост и напрегнатост.
[[213] In utroque autem genere dicendi et illo, in quo vis atque contentio quaeritur, et hoc, quod ad vitam et mores accommodatur, et principia tarda [sunt] et exitus item spissi et producti esse debent. Nam neque adsiliendum statim est ad genus illud orationis; abest enim totum a causa et homines prius ipsum illud, quod proprium sui iudici est, audire desiderant; nec cum in eam rationem ingressus sis, celeriter discedendum est;   213. Независимо с кой вид красноречие ще си служим - с онова, за което е нужна сила и енергия, или с другото, което е близко на ежедневието и човешките нрави, началото на речта ни трябва да е предпазливо, а завършекът - плътен и протяжен. Не бива да се хвърляме всякога към първия вид, защото той е изцяло откъснат от делото, а хората желаят да чуят първо онова, което е пряко свързано с техния случай; но пък когато сме започнали с него, не трябва бързо да го изоставяме.
[[214] non enim, sicut argumentum, simul atque positum est, adripitur alterumque et tertium poscitur, ita misericordiam aut invidiam aut iracundiam, simul atque intuleris, possis commovere: argumentum ratio ipsa confirmat idque, simul atque emissum est, adhaerescit; illud autem genus orationis non cognitionem iudicis, sed magis perturbationem requirit, quam consequi nisi multa et varia et copiosa oratione et simili contentione actionis nemo potest;   214. Защото, ако при аргументирането подаденият аргумент се поема веднага от слушателя и изисква втори и трети, то нито съжалението, нито ненавистта, нито гневът могат да се предизвикат отведнъж: разумът на слушателите приема аргумента веднага щом го чуе и той остава запечатан в него; а първият вид красноречие се стреми не толкова да информира, колкото да развълнува съдията, и това се постига чрез дълго, разнообразно и богато слово, произнесено с необходимата енергия и устрем.
[[215] qua re qui aut breviter aut summisse dicunt, docere iudicem possunt, commovere non possunt; in quo sunt omnia. Iam illud perspicuum est, omnium rerum in contrarias partis facultatem ex eisdem suppeditari locis. Sed argumento resistendum est aut eis, quae comprobandi eius causa sumuntur, reprehendendis aut demonstrando, id, quod concludere illi velint, non effici ex propositis nec esse consequens, aut, si ita non refellas, adferendum est in contrariam partem, quod sit aut gravius aut aeque grave.   215. Защото този, който говори кратко и спокойно, може да осведоми съдията, но не и да го трогне - а нали именно към това се стремим!
Вече стана ясно, че похватите за представянето на всяко едно нещо от противоположни гледни точки се черпят от едно и също място. Но опровергаването на аргументите става или като се оборят тези, които противникът е подбрал в своя защита, или като се докаже, че заключението му не е резултат и следствие от дадените в началото твърдения; ако пък не успеем по този начин, трябва да излезем с противоположни аргументи - или по-сериозни, или поне еднакво сериозни.
[[216] Illa autem, quae aut conciliationis causa leniter aut permotionis vehementer aguntur, contrariis commotionibus auferenda sunt, ut odio benevolentia, ut misericordia invidia tollatur. [LIV] Suavis autem est et vehementer saepe utilis iocus et facetiae; quae, etiam si alia omnia tradi arte possunt, naturae sunt propria certe neque ullam artem desiderant: in quibus tu longe aliis mea sententia, Caesar, excellis; quo magis mihi etiam aut testis esse potes nullam esse artem salis aut, si qua est, eam tu potissimum nos docere."   216. А чувствата, които противникът внушава - независимо дали си служи с кротка реч, за да привлече слушателите, или с бурна, за да ги развълнува, - трябва да бъдат изместени от противоположните им: така например омразата заличава благосклонността, а завистта - състраданието. IV. Освен това приятно, а често и много полезно е да си служим с шеги и остроумия. Но тези неща за разлика от всичко друго, което може да бъде предадено чрез обучение, безспорно зависят от природата и на тях човек не може да бъде научен. Тук ти, Цезаре, според мен далеч си изпреварил другите, затова ще ме подкрепиш в твърдението ми, че няма наука, която да ни учи как да "посолим" словото си. А ако съществува такава, то ти най-добре ще ни запознаеш с нея.
[[217] "Ego vero," inquit "omni de re facilius puto esse ab homine non inurbano, quam de ipsis facetiis disputari. Itaque cum quosdam Graecos inscriptos libros esse vidissem de ridiculis, non nullam in spem veneram posse me ex eis aliquid discere; inveni autem ridicula et salsa multa Graecorum; nam et Siculi in eo genere et Rhodii et Byzantii et praeter ceteros Attici excellunt; sed qui eius rei rationem quandam conati sunt artemque tradere, sic insulsi exstiterunt, ut nihil aliud eorum nisi ipsa insulsitas rideatur;   217. Аз пък мисля - отвърнал Цезар, - че човекът, който не е съвсем лишен от чувство за хумор, може да разисква остроумно за което и да било друго нещо, но не и за самото остроумие. Като гледах тези толкова много гръцки книги, озаглавени "За смешното"50, аз имах известна надежда, че ще науча нещо от тях. Открих множество солени и находчиви шеги (нали жителите на Сицилия, Родос, Византион и особено на Атина се славят като големи шегобийци); но веднъж захванали се да теоретизират по тези въпроси, гърците стават невероятно блудкави и тази тяхна безсолност е единственото, което ги прави смешни.
[[218] qua re mihi quidem nullo modo videtur doctrina ista res posse tradi. Etenim cum duo genera sint facetiarum, alterum aequabiliter in omni sermone fusum, alterum peracutum et breve, illa a veteribus superior cavillatio, haec altera dicacitas nominata est. Leve nomen habet utraque res. Quippe; leve enim est totum hoc risum movere.   218. Затова аз смятам, че за остроумието наука няма.
Съществуват два вида хумор - единият е вплетен в тъканта на цялата реч, а другият е остър и кратък; първият вид древните наричат шегобийство, а втория - хапливост. Тези наименования са несериозни, защото несериозно е и самото смехотворство!
[[219] Verum tamen, ut dicis, Antoni, multum in causis persaepe lepore et facetiis profici vidi. Sed cum illo in genere perpetuae festivitatis ars non desideretur (natura enim fingit homines et creat imitatores et narratores facetos adiuvante et vultu et voce et ipso genere sermonis) tum vero in hoc altero dicacitatis quid habet ars loci, cum ante illud facete dictum emissum haerere debeat, quam cogitari potuisse videatur?   219. Но ти казваш, Антоний, а и аз съм свидетел, че често в съдебните дела чувството за хумор и остроумието са от голяма полза. Ала както за първия тип остроумие - шегобийството - не се изисква специална подготовка, защото самата природа създава и влага в хората дарбата да имитират и да разказват сладкодумно и духовито с помощта на мимика, глас, подходящи думи, така и при втория, хапливостта, тя не е необходима, защото духовитостта трябва да е изречена и да е ударила в целта много по-бързо, отколкото на околните им се струва, че може да бъде измислена.
[[220] Quid enim hic meus frater ab arte adiuvari potuit, cum a Philippo interrogatus quid latraret, furem se videre respondit? Quid in omni oratione Crassus vel apud centum viros contra Scaevolam vel contra accusatorem Brutum, cum pro Cn. Plancio diceret? Nam id, quod tu mihi tribuis, Antoni, Crasso est omnium sententia concedendum; non enim fere quisquam reperietur praeter hunc in utroque genere leporis excelleris: et illo, quod in perpetuitate sermonis, et hoc, quod in celeritate atque dicto est.   220. Че с какво би помогнало някакво изкуство на брат ми в словесния му двубой с Филип? Запитан от него защо лае51, той му отвърнал: "Виждам крадец" С какво би помогнало и на Крас в която и да било от речите му - против Сцевола пред центумвирите или против Брут, в защита на Гней Планций? Защото това, което ти, Антоний, приписваш на мен, по всеобщо мнение трябва да се отсъди на Крас. Надали ще се намери някой по-блестящ от него и в двата вида хумор - шегобийството и острата реплика.
[[221] Nam haec perpetua contra Scaevolam Curiana defensio tota redundavit hilaritate quadam et ioco; dicta illa brevia non habuit; parcebat enim adversari dignitati, in quo ipse conservabat suam; quod est hominibus facetis et dicacibus difficillimum, habere hominum rationem et temporum et ea, quae occurrunt, cum salsissime dici possunt, tenere; itaque non nulli ridiculi homines hoc ipsum non insulse interpretantur;   221. Цялата му реч против Сцевола52 в защита на Курий бе изпълнена с лек хумор, в нея липсваха кратките язвителни нападки - той щадеше достойнството на противника си, като така запазваше и своето собствено; а за находчивия и хаплив човек е невероятно трудно да се съобразява с околните и с обстановката и да не използва сгодния случай за най-цветисти подигравки.
[[222] dicere enim aiunt Ennium, flammam a sapiente facilius ore in ardente opprimi, quam bona dicta teneat; haec scilicet bona dicta, quae salsa sint; nam ea dicta appellantur proprio iam nomine. [LV] Sed ut in Scaevola continuit ea Crassus atque in illo altero genere, in quo nulli aculei contumeliarum inerant, causam illam disputationemque elusit, sic in Bruto, quem oderat et quem dignum contumelia iudicabat, utroque genere pugnavit.   222. На това дават едно съвсем не безцветно обяснение ред шегобийци. Те цитират Ений, според когото "умният човек по-лесно ще задържи в уста огън, отколкото остра думичка", като под "остра думичка" имат предвид "находчиво хрумване", което обикновено бива наричано така. LV. Но докато срещу Сцевола Крас се въздържа от подобни нападки и разигра делото в тона на онази духовитост, в която няма и следа от обидни жилвания, то против Брут, когото ненавиждаше и смяташе за достоен да бъде уязвен, той се сражаваше и с двата вида оръжие.
[[223] Quam multa de balneis, quas nuper ille vendiderat, quam multa de amisso patrimonio dixit! Atque illa brevia, cum ille diceret se sine causa sudare, "minime" inquit "modo enim existi de balneis." Innumerabilia alia fuerunt, sed non minus iucunda illa perpetua: cum enim Brutus duo lectores excitasset et alteri de colonia Narbonensi Crassi orationem legendam dedisset, alteri de lege Servilia, et cum contraria inter sese de re publica capita contulisset, noster hic facetissime tris patris Bruti de iure civili libellos tribus legendos dedit.   223. Колко неща каза за банята, която онзи наскоро бе продал, как надълго разказа за пропиляното бащино му наследство! Например, когато Брут каза, че без причина се потял, Крас му отвърнал с две думи: "Нищо чудно, нали току-що излезе от банята!" Речта му бе осеяна с безброй подобни остроумия, но не по-малко приятен бе и общият нападателен тон. Освен това, понеже Брут бе подготвил двама четци, които прочетоха две речи на Крас - единият тази за колонията Нарбон, а другият за закона на Сервилий, за да покаже, че в тях се изтъкват противоположни схващания за държавата, нашият приятел има чудесното хрумване да даде на трима души да прочетат трите книжки на бащата на Брут за гражданското право.
[[224] Ex libro primo: "forte evenit ut in Privernati essemus." "Brute, testificatur pater se tibi Privernatem fundum reliquisse." Deinde ex libro secundo: "in Albano eramus ego et Marcus filius." "Sapiens videlicet homo cum primis nostrae civitatis norat hunc gurgitem; metuebat ne, cum is nihil haberet, nihil esse ei relictum putaretur." Tum ex libro tertio, in quo finem scribendi fecit - tot enim, ut audivi Scaevolam dicere, sunt veri Bruti libri - "in Tiburti forte adsedimus ego et Marcus filius." "Vbi sunt hi fundi, Brute, quos tibi pater publicis commentariis consignatos reliquit? Quod nisi puberem te, inquit, iam haberet, quartum librum composuisset et se etiam in balneis lotum cum filio scriptum reliquisset."   224. И тъй чете се от първата книга: "Случи се, че бяхме в имението ни край Приверн." Следва реплика на Крас: "Бруте, баща ти свидетелства, че ти е оставил имение край Приверн." От втората книга: "Аз и синът ми бяхме в Албанското ни имение." Крас: "Явно, този мъдър човек си е знаел, че си има работа с един от първите разсипници в държавата - страхувал се е да не би, когато синът му стигне до просяшка тояга, хората да си помислят, че той нищо не му е оставил," И от третата, последна книга (защото в действителност, както научих от Сцевола, книгите на Брут са толкова): "Случайно си седяхме със сина ми Марк в Тибурското ни имение." Тук се намесва отново Крас: "Къде са, Бруте, земите, които баща ти ти е оставил, както сам свидетелства публично в своите юридически коментарии? Та ако ти не беше вече пораснал, той щеше да ни остави и четвърта книга, в която да напише, че "веднъж, като се миел със сина си в банята..."53.
[[225] Quis est igitur qui non fateatur hoc lepore atque his facetiis non minus refutatum esse Brutum quam illis tragoediis, quas egit idem, cum casu in eadem causa efferretur anus Iunia. Pro di immortales, quae fuit illa, quanta vis! Quam inexspectata! Quam repentina! Cum coniectis oculis, gestu omni ei imminenti, summa gravitate et celeritate verborum "Brute, quid sedes? Quid illam anum patri nuntiare vis tuo? Quid illis omnibus, quorum imagines duci vides? Quid maioribus tuis? Quid L. Bruto, qui hunc populum dominatu regio liberavit? Quid te agere? Cui rei, cui gloriae, cui virtuti studere? Patrimonione augendo? At id non est nobilitatis.   225. Кой не ще признае, че за осъждането на Брут54 тези остроумни реплики на Крас помогнаха не по-малко от патетичните слова, които той произнесе, когато случайно по време на процеса се зададе траурно шествие - погребваха бабата на Брут Юния. О, безсмъртни богове, каква реч! Каква сила! Колко неочаквана! Колко смайваща! Когато втренчено го погледна, надвеси се заплашително над него с цялото си тяло и заговори строго и забързано: "Бруте, защо седиш? Каква вест ще проводиш по тази старица на баща си? А на всички онези велики люде, чиито изображения виждаш55? А на предците си? На Луций Брут, който освободи народа ни от господството на царете? Какво да им каже тя, че правиш? Че се стремиш към някакво дело, към някаква слава, към някакви добродетели? Че увеличаваш наследството си? Но това не е занимание, достойно за човек от благородно потекло. Дори да си представим, че е, то от наследството ти нищо не е останало - твоите необуздани страсти го разсипаха.
[[226] Sed fac esse, nihil superest; libidines totum dissipaverunt. An iuri civili? Est paternum. Sed dicet te, cum aedis venderes, ne in rutis quidem et caesis tibi paternum recepisse. An rei militari? Qui numquam castra videris! An eloquentiae? Quae neque est in te, et, quicquid est vocis ac linguae, omne in istum turpissimum calumniae quaestum contulisti! Tu lucem aspicere audes? Tu hos intueri? Tu in foro, [tu in urbe,] tu in civium esse conspectu? Tu illam mortuam, tu imagines ipsas non perhorrescis? Quibus non modo imitandis, sed ne conlocandis quidem tibi locum ullum reliquisti."   226. Към юридически занимания - нали това е област на баща ти? Но тя ще му разкаже, че когато продаваше къщата, ти не задържа бащиното си кресло сред предметите, които се оставят на бившия собственик. Може би се стремиш към военна кариера? Та ти не знаеш какво е военен лагер! Към красноречие? Но ти си лишен от него, а жалките си глас и език си посветил на най-противно злословие! И при всичко това се осмеляваш да гледаш слънцето? Да хвърляш поглед към тези хора? Да се показваш на форума, в града, пред очите на гражданите? Не се страхуваш от мъртвата си баба, от изображенията на твоите деди? А ти не само не можеш вече да им подражаваш, ти дори нямаш къде да ги поставиш!"
[[LVI][227] Sed haec tragica atque divina; faceta autem et urbana innumerabilia vel ex una contione meministis; nec enim maior contentio umquam fuit nec apud populum gravior oratio quam huius contra conlegam in censura nuper neque lepore et festivitate conditior. Qua re tibi, Antoni, utrumque adsentior et multum facetias in dicendo prodesse saepe et eas arte nullo modo posse tradi: illud quidem admiror, te nobis in eo genere tribuisse tantum et non huius rei quoque palmam [ut ceterarum] Crasso detulisse."   LVI.227. Но това бяха възвишени и боговдъхновени слова: що се отнася до безбройните му шеги и остроумия, можете да си ги припомните дори от една-единствена негова реч. Никога той не е успявал да предизвика по-голямо напрежение, да говори по-авторитетно пред народа, отколкото наскоро, когато произнесе словото си против своя колега цензор56, и никога речта му не е била по-духовита и по-весела.
Затова, Антоний, аз приемам и двете ти твърдения - че остроумието помага много на оратора и че за него наука няма. Но ти се чудя защо превъзнесе мен като вещ в тази област, а не връчи и тук, както при другите видове красноречие, палмата на първенството на Крас!
[[228] Tum Antonius "ego vero ita fecissem," inquit "nisi interdum in hoc Crasso paulum inviderem; nam esse quamvis facetum atque salsum non nimis est per se ipsum invidendum; sed cum omnium sit venustissimus et urbanissimus, omnium gravissimum et severissimum et esse et videri, quod isti contigit uni, [id] mihi vix ferendum videbatur."   228. - Бих го сторил - отвърнал Антоний, - ако междувременно не завиждах малко на Крас в това отношение. Сама по себе си дарбата да бъдеш духовит и остроумен не предизвиква чак такава завист; но когато човек е и изключително чаровен, и най-изискан от всички, а едновременно с това и най-достолепен, и най-строг, то струва ми се, че всичко това, сбрано само у едното, е наистина трудно за преглътване!
[[229] Hic cum adrisisset ipse Crassus, "ac tamen," inquit Antonius "cum artem esse facetiarum, Iuli, [ullam] negares, aperuisti quiddam, quod praecipiendum videretur: haberi enim dixisti rationem oportere hominum, rei, temporis, ne quid iocus de gravitate decerperet; quod quidem in primis a Crasso observari solet. Sed hoc praeceptum praetermittendarum est facetiarum, cum eis nihil opus sit; nos autem quo modo utamur, cum opus sit, quaerimus, ut in adversarium et maxime, si eius stultitia poterit agitari; in testem stultum, cupidum, levem, si facile homines audituri videbuntur.   229. Самият Крас тук се усмихнал, а Антоний продължил:
- Впрочем, Юлий, макар да отричаш, че съществува наука за остроумието, ти каза нещо, което можеш да възприемем като насока при обучение: че трябва да се държи сметка за хората, предмета, обстоятелствата, да се внимава да не би шегата да урони достойнството на речта. А Крас повече от всеки друг съблюдава това. Но да оставим тази препоръка, тя се отнася за случаите, когато остроумията не са ни нужни. Ние обаче питаме как да си служим с тях, когато са ни нужни - срещу противника, особено ако може да се задейства неговата глупост, а и срещу глупавия, алчен и несериозен свидетел, ако усетим, че публиката охотно ще ни слуша.
[[230] Omnino probabiliora sunt, quae lacessiti dicimus quam quae priores, nam et ingeni celeritas maior est, quae apparet in respondendo, et humanitatis est responsio; videmur enim quieturi fuisse, nisi essemus lacessiti, ut in ipsa ista contione nihil fere dictum est ab hoc, quod quidem facetius dictum videretur, quod non provocatus responderit; erat autem tanta in Domitio gravitas, tanta auctoritas, ut, quod esset ab eo obiectum, lepore magis levandum quam contentione frangendum videretur."   230. Във всички случаи това, което казваме, когато сме нападнати, се възприема като по-достоверно, отколкото онова, с което сами нападаме, защото първото говори за по-бърз ум, проявил се в ответната реплика, а и реакцията ни е съвсем в кръга на добрия тон. В такъв случай изглежда, че ако не сме били подразнени, сме щели да си мълчим. Така и в споменатата реч всички според нас остроумни реплики бяха в отговор на предизвикателства на противната страна. Защото Домиций бе тъй изпълнен с достойнство и авторитет, че можеше по-лесно да бъде развенчан чрез остроумие, отколкото да бъде сломен в борба.
[[LVII][231] Tum Sulpicius "quid igitur? Patiemur" inquit "Caesarem, qui quamquam [M.] Crasso facetias concedit, tamen multo in eo studio magis ipse elaborat, non explicare nobis totum genus hoc iocandi quale sit et unde ducatur; praesertim cum tantam vim et utilitatem salis et urbanitatis esse fateatur?" "Quid, si" inquit Iulius "adsentior Antonio dicenti nullam esse artem salis?"   LVII.231. Тогава се намесил Сулпиций:
- Сега какво? Ще допуснем ли Цезар, който, макар да признава Крас за по-находчив, е все пак много по-опитен в тези занимания, да не ни изясни какво представлява духовитостта и откъде се черпи тя, особено след като ни е признал, че шегата и изтънченото остроумие крият в себе си такава сила и такива възможности?
- Ами ако съм съгласен с мнението на Антоний, че за тези неща наука няма? - отвърнал Юлий.
[[232] Hic cum Sulpicius reticuisset, "quasi vero" inquit Crassus "horum ipsorum, de quibus Antonius iam diu loquitur, ars ulla sit: observatio quaedam est, ut ipse dixit, earum rerum, quae in dicendo valent; quae si eloquentis facere posset, quis esset non eloquens? Quis enim haec non vel facile vel certe aliquo modo posset ediscere? Sed ego in his praeceptis hanc vim et hanc utilitatem esse arbitror, non ut ad reperiendum quod dicamus, arte ducamur sed ut ea, quae natura, quae studio, quae exercitatione consequimur, aut recta esse confidamus aut prava intellegamus, cum quo referenda sint didicerimus.   232. И понеже Сулпиций замълчал, обадил се Крас:
- Да не би пък вие да приемете, че съществува някаква научна теория за нещата, за които надълго ни говори Антоний? Вярно, както той твърди, някои основни положения в красноречието могат да бъдат разкрити вследствие на известни наблюдения, но ако само то създаваше ораторския талант, то кому тогава щеше да липсва той? Кой не би могъл да се сдобие с него по този ако не лесен, то поне сигурен начин? Според мен значението на правилата и ползата от тях се свеждат до друго: не теорията трябва да ни учи как да открием какво ще кажем, но чрез нея получаваме възможност да проверим дали нещата, които ни дават природата, усърдието, упражненията, са правилни или погрешни, тъй като имаме с какво да ги сравним.
[[233] Qua re, Caesar, ego quoque hoc a te peto, ut, si tibi videtur, disputes de hoc toto iocandi genere quid sentias, ne qua forte dicendi pars, quoniam ita voluistis, in hoc tali coetu atque in tam accurato sermone praeterita esse videatur." "Ego vero," inquit ille "quoniam conlectam a conviva, Crasse, exigis, non committam ut, si defugerim, tibi causam aliquam recusandi dem. Quamquam soleo saepe mirari eorum impudentiam, qui agunt in scaena gestum inspectante Roscio; quis enim sese commovere potest, cuius ille vitia non videat? Sic ego nunc, Crasso audiente, primum loquar de facetiis et docebo sus, ut aiunt, oratorem eum, quem cum Catulus nuper audisset, faenum alios aiebat esse oportere."   233. Затова, Цезар, и аз те моля, ако нямаш нищо против, да ни кажеш мнението си за остроумието въобще, защото вие пожелахте на това наше толкова полезно събиране, в тъй задълбочената ни беседа да не бъде пропусната нито една част от изкуството да се говори.
- Е, щом събираш пожертвования от събеседниците си, аз няма да ти откажа - отвърнал Цезар, - за да не ти давам повод да ми откажеш нещо ти самият. Макар че често ме учудва наглостта на онези, които излизат на сцената и жестикулират пред очите на самия Росций. Та може ли някой да направи и най-малкото движение, без Росций да забележи недостатъците му? Така и аз сега в присъствието на Крас ще говоря за остроумието и ще се осмелявам да уча такъв оратор - дето има една дума, на краставичар краставици ще продавам. Та наскоро след една негова реч Катул ми рече, че другите трябва ряпа да ядат.
[[234] Tum ille "iocabatur" inquit "Catulus, praesertim cum ita dicat ipse, ut ambrosia alendus esse videatur. Verum te, Caesar, audiamus, ut Antoni reliqua videamus." Et Antonius "perpauca quidem mihi restant," inquit "sed tamen defessus iam labore atque itinere disputationis meae requiescam in Caesaris sermone quasi in aliquo peropportuno deversorio." [LVIII] "Atqui" inquit Iulius "non nimis liberale hospitium meum dices; nam te in viam, simul ac perpaulum gustaris, extrudam et eiciam."   234. - Шегувал се е Катул - казал Крас, - още повече, че самият той е тъй сладкодумен, сякаш е отхранен с амброзия. Но слушаме те, Цезаре. А по-нататък ще продължи пак Антоний.
- Аз вече почти свърших - обадил се Антоний, - но понеже се уморих по стръмния път на своята беседа, при речта на Цезар ще си отдъхна като в някое добре дошло крайпътно ханче. LVIII. - Предупреждавам те, че не съм твърде любезен домакин - отвърнал Юлий. - Няма да успееш да преглътнеш и залък, и аз вече ще те изритам оттам и ще те изхвърля обратно на пътя.
[[235] Ac ne diutius vos demorer, de omni isto genere quid sentiam perbreviter exponam. De risu quinque sunt, quae quaerantur: unum, quid sit; alterum, unde sit; tertium, sitne oratoris risum velle movere; quartum, quatenus; quintum, quae sint genera ridiculi. Atque illud primum, quid sit ipse risus, quo pacto concitetur, ubi sit, quo modo exsistat atque ita repente erumpat, ut eum cupientes tenere nequeamus, et quo modo simul latera, os, venas, oculos, vultum occupet, viderit Democritus; neque enim ad hunc sermonem hoc pertinet, et, si pertineret, nescire me tamen id non puderet, quod ne illi quidem scirent, qui pollicerentur.   235. Но за да не ви бавя повече, ще кажа съвсем накратко какво мисля по въпроса. Пет неща трябва да се имат предвид, когато говорим за смеха. Първо, какво представлява той. Второ, откъде произлиза. Трето, подобава ли на оратора да разсмива. Четвърто, до каква степен. Пето, какви са видовете смешно.
Първото - що е смехът, как се предизвиква, къде се намира, как съществува и как избухва така внезапно, че дори да искаме, не можем да го сдържим, като обхваща едновременно дробовете, устата, жилите, очите, лицето - е въпрос, който интересува Демокрит57. То няма връзка с нашата тема, а дори и да имаше, не бих се червил поради това, че не знам нещо, което не са знаели и онези, които искат да минат за познавачи.
[[236] Locus autem et regio quasi ridiculi - nam id proxime quaeritur - turpitudine et deformitate - quadam continetur; haec enim ridentur vel sola vel maxime, quae notant et designant turpitudinem aliquam non turpiter. Est autem, ut ad illud tertium veniam, est plane oratoris movere risum; vel quod ipsa hilaritas benevolentiam conciliat ei, per quem excitata est; vel quod admirantur omnes acumen uno saepe in verbo positum maxime respondentis, non numquam etiam lacessentis; vel quod frangit adversarium, quod impedit, quod elevat, quod deterret, quod refutat; vel quod ipsum oratorem politum esse hominem significat, quod eruditum, quod urbanum, maxime quod tristitiam ac severitatem mitigat et relaxat odiosasque res saepe, quas argumentis dilui non facile est, ioco risuque dissolvit.   236. А източник и, така да се каже, област на смешното - минавам вече към втория въпрос - е нещо грозно и уродливо. Единственият или поне най-разпространеният източник на смях са неща, които по не отблъскващ начин отбелязват и означават нещо отблъскващо.
Подобава, разбира се (ето че стигнахме до третия въпрос), подобава на оратора да разсмива - било защото доброто настроение предразполага към този, който го създава, било защото всички се възхищават на острото жило, вложено често в една-едничка дума и служещо главно като средство за защита, но нерядко и за нападение; било защото смехът сломява противника, спъва го, принизява го, сплашва го, опровергава го; или защото представя оратора като културен, образован, изтънчен човек; и най-вече понеже смекчава и разсейва тъгата и строгостта, като често чрез шега и смях се преодоляват неприятни положения, от които е трудно да се измъкнем с помощта на аргументи.
[[237] Quatenus autem sint ridicula tractanda oratori, perquam diligenter videndum est, quod in quarto loco quaerendi posueramus. Nam nec insignis improbitas et scelere iuncta nec rursus miseria insignis agitata ridetur: facinerosos [enim] maiore quadam vi quam ridiculi vulnerari volunt; miseros inludi nolunt, nisi se forte iactant; parcendum autem maxime est caritati hominum, ne temere in eos dicas, qui diliguntur.   237. Ораторът трябва много да внимава до каква степен може да си служи със смешното - това е четвъртото нещо, което предстои да изясним. Защото не се осмиват крещящото, граничещо с престъпление безчестие, както и обратно - крайното нещастие. Народът предпочита да види престъпниците наказани със средства, по-силни от тези на смеха, и не обича присмеха над нещастници, освен ако те не кичат с нещастието си. Трябва особено да се щади обичта, да не се нападат лекомислено онези, които са си спечелили симпатиите на хората.
[[LIX][238] Haec igitur adhibenda est primum in iocando moderatio; itaque ea facillime luduntur, quae neque odio magno neque misericordia maxima digna sunt; quam ob rem materies omnis ridiculorum est in eis vitiis, quae sunt in vita hominum neque carorum neque calamitosorum neque eorum, qui ob facinus ad supplicium rapiendi videntur; eaque belle agitata ridentur.   LIX. 238. И тъй това е първото, което трябва да имаме предвид, когато се шегуваме - спазването на мярката. Следователно най-лесно се осмиват нещата, които не предизвикват нито голяма омраза, нито прекомерно състрадание. Затова материал за осмиване ни дават пороците в живота на хората, които не са нито любимци на тълпата, нито нещастници, нито такива, които изглеждат достойни да понесат наказание за някакво престъпление.
[[239] Est etiam deformitatis et corporis vitiorum satis bella materies ad iocandum; sed quaerimus idem, quod in ceteris rebus maxime quaerendum est, quatenus; in quo non modo illud praecipitur, ne quid insulse, sed etiam, quid perridicule possis, vitandum est oratori utrumque, ne aut scurrilis iocus sit aut mimicus. Quae cuius modi sint facilius iam intellegemus, cum ad ipsa ridiculorum genera venerimus. Duo sunt enim genera facetiarum, quorum alterum re tractatur, alterum dicto:   239. Уродливостта и телесните недостатъци са също добър материал за шеги, но и тук, както в другите случаи, трябва много внимателно да се спазва мярката. Ораторът трябва да се стреми да избягва не само безсолните, но и пресолените шеги, за да не заприлича на шут или мимически актьор. А какви са те, ще видим, когато дойдем до видовете смешно.
[[240] re, si quando quid tamquam aliqua fabella narratur, ut olim tu, Crasse, in Memmium, comedisse eum lacertum Largi, cum esset cum eo Tarracinae de amicula rixatus: salsa, ac tamen a te ipso ficta [tota] narratio; addidisti clausulam: tota Tarracina tum omnibus in parietibus inscriptas fuisse litteras L.L.L.M.M.; cum quaereres id quid esset, senem tibi quendam oppidanum dixisse: "lacerat lacertum Largi mordax Memmius."   240. Има два вида духовитости: единият е вложен в съдържанието, а другият - в думата. Духовитостта е в съдържанието, когато се разказва някакъв анекдот: например ти, Красе, на процеса срещу Мемий разказваше, че той бил "сдъвкал" ръката на Ларг, понеже се бил с него в Тарацина за някаква си дамичка. В заключение добави, че тогава в цяла Тарацина по стените били изписани буквите РРЛЛМ58. Когато си попитал какво означава това, един тамошен дядо ти казал: "Ръфна Ръката на Ларг Лютият Мемий."
[[241] Perspicitis genus hoc quam sit facetum, quam elegans, quam oratorium, sive habeas vere quod narrare possis, quod tamen est mendaciunculis aspergendum, sive fingas. Est autem huius generis virtus, ut ita facta demonstres, ut mores eius, de quo narres, ut sermo, ut vultus omnes exprimantur, ut eis, qui audiunt, tum geri illa fierique videantur.   241. Забележете колко е подходящ за оратора - можеш или да разкажеш истинска случка, поразкрасена тук-там с дребни лъжи, или да си съчиниш нещо. Друго достойнство на този тип остроумие е, че можеш да изложиш фактите и в същото време да демонстрираш нрава, речта, всяко трепване на лицето на описвания персонаж, така че да създадеш у слушателя представа, че всичко, за което става дума, се разиграва в момента пред очите му.
[[242] In re est item ridiculum, quod ex quadam depravata imitatione sumi solet, ut idem Crassus: "per tuam nobilitatem, per vestram familiam!" Quid aliud fuit in quo contio rideret, nisi illa vultus et vocis imitatio? "Per tuas statuas!" Vero cum dixit et extento bracchio paulum etiam de gestu addidit, vehementius risimus. Ex hoc genere est illa Rosciana imitatio senis: "tibi ego, Antipho, has sero", inquit; seniumst, quom audio. Atqui ita est totum hoc ipso genere ridiculum, ut cautissime tractandum sit; mimorum est enim et ethologorum, si nimia est imitatio, sicut obscenitas. Orator surripiat oportet imitationem, ut is, qui audiet cogitet plura quam videat; praestet idem ingenuitatem et ruborem suum verborum turpitudine et rerum obscenitate vitanda.   242. От същия тип е и смешното, кое произтича от карикатурното представяне, като тук отново ще цитирам Крас: "Заклевам те в благородния ти произход, в славното име на рода ви!" Как да не избухне в смях тълпата при това умело подражание на мимиката и гласа! А когато каза "Заклевам те в твоите статуи!" и добави един малък жест, просто капнахме от смях. По същия начин ни разсмива и Росций имитирайки стареца:
"За теб ги сея, Антифоне мой...59" -
когато го слушам, пред мен е сякаш самата старост.
Но във всичко, изброено дотук, се крие толкова силен комичен ефект, че с него трябва да се борави много внимателно Пресиленото подражание, както и непристойното държание са присъщи на мимическите актьори и имитаторите. При оратора имитацията трябва да бъде загатната, така че слушателят сам да се досеща за повече от това, което вижда. Избягвайки грозните думи и непристойното поведение, ораторът ще докаже собственото си благородство и чувство за благоприличие.
[[LX][243] Ergo haec duo genera sunt eius ridiculi, quod in re positum est, quae sunt propria perpetuarum facetiarum, in quibus describuntur hominum mores et ita effinguntur, ut aut re narrata aliqua quales sint intellegantur aut imitatione breviter iniecta in aliquo insigni ad inridendum vitio reperiantur.   LX.243. И тъй това са двата типа смешно в съдържанието. Те се явяват в разкази, издържани изцяло в шеговит тон, в които се описват човешки характери и се изобразяват така, че или от разказа да се разбере какви са, или пък благодарение на бегло вметната имитация да се разкрие някакъв техен смехотворен недостатък.
[[244] In dicto autem ridiculum est id, quod verbi aut sententiae quodam acumine movetur; sed ut in illo superiore genere vel narrationis vel imitationis vitanda est mimorum et ethologorum similitudo, sic in hoc scurrilis oratori dicacitas magno opere fugienda est. Qui igitur distinguemus a Crasso, a Catulo, a ceteris familiarem vestrum Granium aut Vargulam amicum meum? Non me hercule in mentem mihi quidem venit: sunt enim dicaces; Granio quidem nemo dicacior. Hoc, opinor, primum, ne, quotienscumque potuerit dictum dici, necesse habeamus dicere.   244. А смешното в думата се явява, когато смях предизвиква някоя находчива дума или мисъл. Но както в горния случай, когато разказваме анекдот или имитираме някого трябва да избягваме сходството с мимическите актьори, така и тук сме длъжни да избягваме внимателно шутовската хапливост. По какво ще отличим Крас, Катул и другите оратори от вашия приятел Граний60 или от Варгула60, моя? И на самия мен, кълна се, не ми е ясно - и двамата имат остър език, особено Граний, който е ненадминат в това отношение. Според мен на първо място по това, че ние не считаме за необходимо да ръсим остроти за щяло и нещяло.
[[245] Pusillus testis processit. "Licet" inquit "rogare?" Philippus. Tum quaesitor properans "modo breviter." Hic ille "non accusabis: perpusillum rogabo." Ridicule. Sed sedebat iudex L. Aurifex brevior ipse quam testis etiam: omnis est risus in iudicem conversus; visum est totum scurrile ridiculum. Ergo haec, quae cadere possunt in quos nolis, quamvis sint bella, sunt tamen ipso genere scurrilia;   245. Излиза напред мъничък свидетел. "Мога ли да го разпитам?" - пита Филип. Съдията, припряно: "Само че накратко." "Не се безпокой, казва Филип, аз ще го разпитам съвсем мъничко." Смешно наистина. Ала съдия е Луций Аурифекс, самият той още по-дребен от свидетеля, и всичкият смях се насочва към него - смешното започва да изглежда просташко. Следователно и най-изисканите шеги, които могат да уязвят човек, когото не желаеш да засегнеш, са по своята същност дебелашки.
[[246] ut iste, qui se vult dicacem et me hercule est, Appius, sed non numquam in hoc vitium scurrile delabitur. "Cenabo" inquit "apud te," huic lusco familiari meo, C. Sextio; "uni enim locum esse video." Est hoc scurrile, et quod sine causa lacessivit et tamen id dixit, quod in omnis luscos conveniret; ea, quia meditata putantur esse, minus ridentur: illud egregium Sexti et ex tempore "manus lava" inquit "et cena."   246. Като тези на Апий, който умира от желание да се покаже остроумен и, честна дума, наистина е такъв, но понякога шегите му са шутовски. Веднъж рекъл на един мой приятел, едноокия Гай Секстий: "Ще обядвам у вас, виждам, че има място за един. " Това е некрасиво веднъж защото го обижда безпричинно и втори път защото казаното от него е подигравка с всички еднооки. Такива явно предварително подготвени шеги не са особено смешни. Но затова пък отличен от бързият и находчив отговор на Секстий: "Измий си ръцете, казал му той, и яж."
[[247] Temporis igitur ratio et ipsius dicacitatis moderatio et temperantia et raritas dictorum distinguent oratorem a scurra, et quod nos cum causa dicimus, non ut ridiculi videamur, sed ut proficiamus aliquid, illi totum diem et sine causa. Quid enim est Vargula adsecutus, cum eum candidatus A. Sempronius cum M. fratre suo complexus esset "puer, abige muscas"? Risum quaesivit, qui est mea sententia vel tenuissimus ingeni fructus. Tempus igitur dicendi prudentia et gravitate moderabimur; quarum utinam artem aliquam haberemus! Sed domina natura est.   247. И тъй съобразяването с обстоятелствата, спазването на мярката в шегите, сдържаността, нарядко вметнатите остри реплики ще разграничат оратора от шута; а също и това, че ние не говорим току-така, само за да разсмиваме, а винаги го правим с някаква цел, докато те си дрънкат по цял ден, с повод и без повод. Та какво е целял Варгула, като казал на слугата, когато го прегърнали61 кандидатът Семпроний и брат му Марк, "Момче, изгони мухите!"? Нищо друго, освен да предизвика смях, който по мое мнение е най-хилавият плод на таланта. Затова нека в случаите, когато изричаме шега, да ни ръководят благоразумието и сериозността - ех, де да имаше наука за тези работи! Но тук учителка ни е самата природа.
[[LXI][248] Nunc exponamus genera ipsa summatim, quae risum maxime moveant. Haec igitur sit prima partitio, quod facete dicatur, id alias in re habere, alias in verbo facetias; maxime autem homines delectari, si quando risus coniuncte re verboque moveatur. Sed hoc mementote, quoscumque locos attingam, unde ridicula ducantur, ex eisdem locis fere etiam gravis sententias posse duci: tantum interest, quod gravitas honestis in rebus severisque, iocus in turpiculis et quasi deformibus ponitur, velut eisdem verbis et laudare frugi servum possimus et, si est nequam, iocari. Ridiculum est illud Neronianum vetus in furaci servo: solum esse, cui domi nihil sit nec obsignatum nec occlusum, quod idem in bono servo dici solet.   LXI.248. А сега нека изложим, без да се задълбочаваме, една типология на нещата, които най-много предизвикват смях. И нека първото ни разделение да е следното: духовитостта в едни случаи е свързана със съдържанието, в други - с думите. Хората са най-доволни, когато смехът произтича едновременно и от съдържанието, и от словото. Но запомнете: оттам, откъдето черпим материал за шеги, можем да почерпим материал и за сериозни изказвания. Разликата е в това, че сериозността е заложена в неща възвишени и строги, а шегата - в неща грозновати и, тъй да се каже, уродливи. Така например с едни и същи думи можем да похвалим порядъчния роб и да го подиграем, ако е негодник. Духовити са известните думи на Нерон62, отправени към един крадлив роб: "Единствено за теб в моя дом няма нищо заключено и запечатано" - същото това може да се каже на добрия роб. Тук са използвани дори едни и същи думи, но и всички останали се черпят от общ източник.
[[249] Sed hoc eisdem <etiam> verbis; ex eisdem [autem] locis [nascuntur] omnia. Nam quod Sp. Carvilio graviter claudicanti ex vulnere ob rem publicam accepto et ob eam causam verecundanti in publicum prodire mater dixit "quin prodis, mi Spuri? Quotienscumque gradum facies, totiens tibi tuarum virtutum veniat in mentem," praeclarum et grave est: quod Calvino Glaucia claudicanti "ubi est vetus illud: num claudicat? At hic clodicat"! Hoc ridiculum est; et utrumque ex eo, quod in claudicatione animadverti potuit, est ductum. "Quid hoc Navio ignavius?" Severe Scipio; at in male olentem "video me a te circumveniri" subridicule Philippus; at utrumque genus continet verbi ad litteram immutati similitudo.   249. Ето прекрасни и сериозни са думите на майката на Спурий Карвилий, който силно накуцвал поради рана, получена в сражение за родината, и затова се срамувал от хората: "Защо да не излезеш, мой Спурий? Колчем пристъпиш, мисли колко си храбър!" Докато онова, което Главция рекъл за куцащия Калвин: "Тоя май забрави старата приказка "Защо се клатушкаш...", та затова се "клодушка"63 - е смешно. А и в двата случая повод за изказване е накуцването. Сципион сериозно възкликва: "Има ли по-невеж от Невий?"63, а Филип с насмешка се обърнал кът някой си, който миришел на лошо: "Чувствам се пленник на твоето козоухание"63. Но и при едното, и при другото остроумието се гради на сходство в звуковия строеж на думите.
[[250] Ex ambiguo dicta vel argutissima putantur, sed non semper in ioco, saepe etiam in gravitate versantur. Africano illi superiori coronam sibi in convivio ad caput accommodanti, cum ea saepius rumperetur, P. Licinius Varus "noli mirari," inquit "si non convenit, caput enim magnum est": et laudabile et honestum; at ex eodem genere est "Calvo satis est, quod dicit parum." Ne multa: nullum genus est ioci, quo non ex eodem severa et gravia sumantur.   250. Най-остроумни са двусмислените забележки, но те не винаги са шеговити, а често имат сериозен смисъл. Така на един пир, когато прочутият Сципион Африкански Стари се опитвал да намести на главата си венеца, а той все се късал, Публий Лициний Вар му рекъл: "Не се чуди, че не ти става - голяма глава имаш!" - слова и похвални, и почтителни. От същия род е и изразът "На Калв и речта му е оскъдна"64. С една дума, от всеки тип шега може да се извлече и сериозно, и авторитетно изказване.
[[251] Atque hoc etiam animadvertendum est, non esse omnia ridicula faceta. Quid enim potest esse tam ridiculum quam sannio est? Sed ore, vultu, [imitandis moribus,] voce, denique corpore ridetur ipso; salsum hunc possum dicere atque ita, non ut eius modi oratorem esse velim, sed ut mimum. [LXII] Qua re primum genus hoc, quod risum vel maxime movet, non est nostrum: morosum, superstitiosum, suspiciosum, gloriosum, stultum: naturae ridentur ipsae, quas personas agitare solemus, non sustinere.   251. Трябва да имаме предвид и това, че не всяка шега е и остроумие. Има ли нещо по-смешно от един клоун? Но у него смях будят устата, лицето, гримасите, гласът, с една дума, цялото му тяло. Признавам, че е забавен, но бих искал такова забавление да предлага мимическият актьор, а не ораторът. LXII. Затова първият и най-смехотворен вид шеги не е за нас, а за персонажи като мърморкото, суеверния, мнителния, самохвалкото, глупака, чиято природа предизвиква смях - тях ние трябва да вадим на показ, а не да ги играем на сцена.
[[252] Alterum genus est in imitatione admodum ridiculum, sed nobis furtim tantum uti licet, si quando, et cursim; aliter enim minime est liberale; tertium, oris depravatio, non digna nobis; quartum, obscenitas, non solum non foro digna, sed vix convivio liberorum. Detractis igitur tot rebus ex hoc oratorio loco facetiae reliquae sunt, quae aut in re, ut ante divisi, positae videntur esse aut in verbo; nam quod, quibuscumque verbis dixeris, facetum tamen est, re continetur; quod mutatis verbis salem amittit, in verbis habet omnem leporem.   252. Другият вид смешно се състои в подражанието, което е много ефектно, но ако се наложи, трябва да го използваме мимоходом и бегло, защото то никак не подобава на един възпитан човек. Третият - гримасниченето - е недостоен за нас. Четвъртият, непристойните приказки, няма място не само на форума, но и въобще сред културните хора. Като махнем всичко това, за оратора остават духовитостите, които според разделението, което направих по-горе, са или в съдържанието, или в думата. Онова, което е смешно, с каквито и думи да го разкажеш, е смешно по съдържание, а това, което губи солта си, щом променим думите, дължи своя чар на словото.
[[253] Ambigua sunt in primis acuta atque in verbo posita, non in re; sed non saepe magnum risum movent; magis ut belle, ut litterate dicta laudantur; ut in illum Titium, qui cum studiose pila luderet et idem signa sacra noctu frangere putaretur gregalesque eum, cum in campum non venisset, requirerent, excusavit Vespa Terentius, quod eum bracchium fregisse diceret; ut illud Africani, quod est apud Lucilium. Quid Decius? Nuculam an confixum vis facere? Inquit: ut tuus amicus, Crasse, Granius, "non esse sextantis."   253. Най-остроумни и изцяло зависещи от словото, а не от съдържанието са двусмислиците. Но те не винаги предизвикват бурен смях, а често се ценят като находчиви и умни изрази. Такава е и шегата за известния Тиций, който бил много запален по игра на топка и когото подозирали, че една нощ изпотрошил статуите на боговете. Та когато приятелите му не го намерили на игрището и се чудели къде е, Веспа Теренций го извинил, като казал, че е "счупил ръка". Подобно нещо са и думите на Сципион у Луцилий:
"Как, Деций, искаш Орехчето да строшиш65?" - казва той. Такава е и забележката на твоя приятел Граний, Красе: "Нима той струва пукнат грош65?"
[[254] Et si quaeritis, is, qui appellatur dicax, hoc genere maxime excellet; sed risum movent alia maiorem. Ambiguum per se ipsum probatur id quidem, ut ante dixi, vel maxime; ingeniosi enim videtur vim verbi in aliud, atque ceteri accipiant, posse ducere; sed admirationem magis quam risum movet, nisi si quando incidit in aliud quoque genus ridiculi, quae genera percurram equidem.   254. И ако искате да знаете, онези, които са си спечелили име на хора с остър език, са най-силни именно тук. Но другите начини да се предизвика смях са по-ефектни. Вярно, двусмислицата се нрави само по себе си, и то даже повече от другото, защото е нужна особена дарба, за да насочиш смисъла на една дума в посока, различна от онази, която обикновено хората си представят. Обаче тя предизвиква по-скоро възхищение, отколкото смях, освен ако не е свързана с някой от другите видове смешно.
[[LXIII][255] Sed scitis esse notissimum ridiculi genus, cum aliud exspectamus, aliud dicitur: hic nobismet ipsis noster error risum movet: quod si admixtum est etiam ambiguum, fit salsius; ut apud Novium videtur esse misericors ille, qui iudicatum duci videt: percontatur ita: "quanti addictus?" "Mille nummum." Si addidisset tantummodo "ducas licet"; esset illud genus ridiculi praeter exspectationem; sed quia addidit "nihil addo, ducas licet"; addito ambiguo [altero genere ridiculi], fuit, ut mihi quidem videtur, salsissimus. Hoc tum est venustum, cum in altercatione arripitur ab adversario verbum et ex eo, ut a Catulo in Philippum, in eum ipsum aliquid, qui lacessivit, infligitur.   LXIII.255. Разбира се, аз ще засегна бегло тези видове. Знаете, че най-разпространеният комичен ефект е да очакваш едно, а да чуеш друго. Тук ни досмешава от собствената ни грешка. А ако има и някаква двусмислица, получава се още по-пиперливо. Така е в онзи случай у комика Новий: един от героите, който си дава вид на състрадателен човек, вижда, че водят осъден длъжник, и пита: "За колко?" Отговарят му: "За хиляда сестерции." Тук, ако бе рекъл само "водете го", пак щеше да е смешно, защото сме очаквали едно, а чуваме друго; но той казва: "Нищо не добавям, водете го"66, и според мен с прибавянето на тази двусмислица се постига изключителен комичен ефект. А чудесно се получава, когато в спор вземеш една дума на противника и я насочиш обратно срещу него, както направи Катул в речта си против Филип - засегна го със същото това, с което онзи искаше да го уязви.
[[256] Sed cum plura sint ambigui genera, de quibus est doctrina quaedam subtilior, attendere et aucupari verba oportebit; in quo, ut ea, quae sint frigidiora, vitemus, - est enim cavendum, ne arcessitum dictum putetur - permulta tamen acute dicemus. Alterum genus est, quod habet parvam verbi immutationem, quod in littera positum Graeci vocant paronomasian, ut "Nobiliorem mobiliorem" Cato; aut, ut idem, cum cuidam dixisset "eamus deambulatum" et ille "quid opus fuit de?" "Immo vero" inquit "quid opus fuit te?" Aut eiusdem responsio illa "si tu et adversus et aversus impudicus es."   256. Но понеже има различни видове двусмислици, за които съществува една по-тънка наука, то ще трябва да издебваме и да улавяме внимателно думите; нека избягваме безжизнените слова, защото речта ни не бива да изглежда нагласена - пак ще можем да кажем достатъчно много остроумни неща.
Друг вид смешно е този, при който се прави малка промяна на думата всичко на всичко с една буква. Гърците го наричат парономасия. Такъв е изразът на Катон "Nobilior mobilior"67. Или в друг анекдот за него: предложил на някого: "Да вървим да се поразходим", а онзи му рекъл: "Каква нужда имаше от това "раз"?", на което Катон отвърнал: "А всъщност каква нужда имах аз от вас?" Остроумна е и друга негова реплика: "Както и да те обърнат, все едно, ще си мръсник"67.
[[257] Etiam interpretatio nominis habet acumen, cum ad ridiculum convertas, quam ob rem ita quis vocetur; ut ego nuper Nummium divisorem, ut Neoptolemum ad Troiam, sic illum in campo Martio nomen invenisse; atque haec omnia verbo continentur. [LXIV] Saepe etiam versus facete interponitur, vel ut est vel paululum immutatus, aut aliqua pars versus, ut Stati a Scauro stomachante; ex quo sunt non nulli, qui tuam legem de civitate natam, Crasse, dicant: st, tacete, quid hoc clamoris? Quibus nec mater nec pater, tanta confidentia? Auferte istam enim superbiam. Nam in Caelio sane etiam ad causam utile fuit tuum illud, Antoni, cum ille a se pecuniam profectam diceret testis et haberet filium delicatiorem, abeunte iam illo, sentin senem esse tactum triginta minis?   257. Находчиво можем да изтълкуваме и някакво име, изхождайки от произхода му. Така аз наскоро казах, че Нумий е получил този си прякор от подвизите си на подкупвач по време на изборите на Марсово поле, както Неоптолем - от подвизите си при Троя68. XIV. Всичко това се гради върху играта с думи. Често дори се вмъква остроумно и някакъв стих, било както си е, било попроменен, или пък част от стих. Например стиховете от Стаций, които цитира разгневеният Скавър68 - казват даже, че те са ти подсказали идеята да създадеш закона за гражданството68, Красе:
"Мълчете, що за шум? Какво нахалство, брей!
Безредни, а с такова самочувствие!"
Ами колко ти помогна и на теб, Антоний, онова, което каза против Целий68! Когато той свидетелстваше, че са го окрали и че има син пройдоха, ти рече зад гърба му:
"О, ясно, с трийсет мини дядо минат е..."
[[258] In hoc genus coniciuntur etiam proverbia, ut illud Scipionis, cum Asellus omnis se provincias stipendia merentem peragrasse gloriaretur: "agas asellum" et cetera; qua re ea quoque, quoniam mutatis verbis non possunt retinere eandem venustatem, non in re, sed in verbis posita ducantur.   258. Тук влиза и употребата на пословици - например, когато Азел се хвалел, че по време на военната си служба бил обиколил всички провинции, Сципион му отвърнал: "Яздиш магаренце"...69 и т. н. Тъй като пословиците, ако променим думите им, губят своята прелест, то трябва да се смята, че при тях смешното е не в съдържанието, а в словото.
[[259] Est etiam in verbo positum non insulsum genus ex eo, cum ad verbum, non ad sententiam rem accipere videare; ex quo uno genere totus est Tutor, mimus vetus, oppido ridiculus. Sed abeo a mimis; tantum genus huius ridiculi insigni aliqua et nota re notari volo; est autem ex hoc genere illud, quod tu, Crasse, nuper ei, qui te rogasset, num tibi molestus esset futurus, si ad te bene ante lucem venisset, "tu vero" inquisti "molestus non eris." "Iubebis igitur te" inquit "suscitari?" Et tu "certe negaram te molestum futurum."   259. Подобен комичен ефект имаме и тогава, когато се правим, че възприемаме нещо буквално, а не по смисъл. Към този род изцяло спада един стар и много смешен мим, "Попечителят". Но сега няма да се занимаваме с мимовете, аз просто исках да си послужа със забележителен и познат ви пример. От същия род е и казаното наскоро от теб, Красе, на едного, който те питаше дали щял да те обезпокои, ако дойдел у вас доста преди разсъмване. "Не, рече му ти, няма да ме обезпокоиш." - "Значи ще наредиш да те събудят." - Ама нали ти казах, че няма да ме обезпокоиш!"
[[260] Ex eodem hoc vetus illud est, quod aiunt Maluginensem illum [M.] Scipionem, cum ex centuria sua renuntiaret Acidinum consulem praecoque dixisset "dic de L. Manlio": "virum bonum" inquit "egregiumque civem esse arbitror." Ridicule etiam illud L. [Porcius] Nasica censori Catoni; cum ille "ex tui animi sententia tu uxorem habes?" "Non hercule" inquit "ex mei animi sententia." Haec aut frigida sunt aut tum salsa, cum aliud est exspectatum. Natura enim nos, ut ante dixi, noster delectat error; ex quo, cum quasi decepti sumus exspectatione, ridemus.   260. Към този род спада и следната едновремешна забавна случка: разправят, че известният Марк Сципион Малугински, когато трябвало от името на своята центурия да потвърди избора на Ацидин за консул и глашатаят му казал: "Съобщи мнението си за Луций Манлий", отвърнал: "Ами смятам го за добър човек и отличен гражданин"70. Забавен е и отговорът на Луций Порций Назика: когато цензорът Катон го попитал: "Кажи от сърце, женен ли си?", той му рекъл: "Да, но не от сърце." Подобни шеги понякога са безсолни, ефектът е налице тогава, когато сме очаквали нещо друго. Защото, както вече ви казах, ние сме така устроени, че собствената ни грешка ни е приятна, и се смеем, задето сме се излъгали в очакванията си.
[[LXV][261] In verbis etiam illa sunt, quae aut ex immutata oratione ducuntur aut ex unius verbi translatione aut ex inversione verborum. Ex immutatione, ut olim Rusca cum legem ferret annalem, dissuasor M. Servilius "dic mihi," inquit "M. Pinari, num, si contra te dixero, mihi male dicturus es, ut ceteris fecisti?" "Vt sementem feceris, ita metes" inquit.   LXV. 261. Комичен ефект от словото се получава и тогава, когато си служим с иносказание, с думи, употребени в преносен смисъл и с ирония. Иносказателно се изразил някога Руска: когато предлагал законопроекта за възрастовия ценз и противникът на този законопроект, Марк Сервилий, го запитал: "Кажи ми, Марк Пинарий, ако се изкажа против теб, ще ме нагрубиш ли, както нагруби другите?", той му отвърнал: "Каквото посееш, това ще пожънеш."
[[262] Ex translatione autem, ut, cum Scipio ille maior Corinthiis statuam pollicentibus eo loco, ubi aliorum essent imperatorum, turmalis dixit displicere. Invertuntur autem verba, ut, Crassus apud M. Perpernam iudicem pro Aculeone cum diceret, aderat contra Aculeonem Gratidiano L. Aelius Lamia, deformis, ut nostis; qui cum interpellaret odiose, "audiamus" inquit "pulchellum puerum" Crassus; cum esset arrisum, non potui mihi" inquit Lamia "formam ipse fingere, ingenium potui"; tum hic "audiamus" inquit "disertum": multo etiam arrisum est vehementius. Sunt etiam illa venusta ut in gravibus sententiis, sic in facetiis - dixi enim dudum rationem aliam esse ioci, aliam severitatis, gravium autem et iocorum unam esse materiam -   262. С думи в преносен смисъл пък отговорил Сципион Африкански Стари на коринтяните. Те обещавали да му издигнат статуя при статуите на другите военачалници, а той им рекъл: "Не ми допада компанията." Ето и един пример за ирония: когато Крас защитаваше Акулеон пред съдията Марк Перперна, негов противник и защитник на Гратидиан бе Луций Елий Ламия - както знаете, ужасен грозник. И понеже той злобно се обаждаше тук-там, Крас каза: "Е, да чуем този хубавелко! "Всички се засмяха, а Ламия рече: "Не можах сам да си създам красота, но талант можах." Крас пък му отвърна: "Ами да чуем тогава този сладкодумец!", след което избухна още по-силен смях. Изброените похвати правят приятни както сериозните, така и остроумните мисли (а аз вече ви казах, че макар те да почиват на различни принципи, изворът им е един и същ).
[[263] ornant igitur in primis orationem verba relata contrarie, quod idem genus saepe est etiam facetum, ut Servius ille Galba cum iudices L. Scribonio tribuno plebis ferret familiaris suos et dixisset Libo "quando tandem, Galba, de triclinio tuo exibis? " "Cum tu" inquit "de cubiculo alieno." A quo genere ne illud quidem plurimum distat, quod Glaucia Metello "villam in Tiburti habes, cortem in Palatio."   263. И тъй първостепенна украса за речта представлява свързването на противоположни думи, често това е дори остроумно. Един пример: за процеса срещу народния трибун Луций Скрибоний Либон известният Сервий Галба избрал съдии измежду своите близки приятели и гости. А когато Либон му рекъл: "Кога най-после, Галба, ще излезеш от своята гостна?", той му отвърнал: "Когато ти излезеш от чуждата спалня." Нещо подобно е и казаното от Главция на Метел: "Вилата ти е в Тибур, а задният двор - на Палатина"71.
[[LXVI][264] Ac verborum quidem genera, quae essent faceta, dixisse me puto; rerum plura sunt, eaque magis, ut dixi ante, ridentur; in quibus est narratio, res sane difficilis; exprimenda enim sunt et ponenda ante oculos ea, quae videantur et veri similia, quod est proprium narrationis, et quae sint, quod ridiculi proprium est, subturpia; cuius exemplum, ut brevissimum, sit sane illud, quod ante posui, Crassi de Memmio. Et ad hoc genus ascribamus etiam narrationes apologorum.   XVI. 264. Смятам, че казах всичко за видовете смешно, съдържащо се в думата. Видовете смешно, свързани със съдържанието, са повече и са по-ефектни. Тук трябва да умеем да разказваме, нещо което е безспорно трудно; трябва да бъдат описани и изобразени неща, които, от една страна, са правдоподобни (това е характерно за разказването въобще), а, от друга, принадлежат към една по-ниска сфера, което пък е характерно за смешното. За пример, макар и скромен, може да ни послужи споменатият вече разказ на Крас за случката с Мемий. Нека причислим тук и басните по Езопов образец.
[[265] Trahitur etiam aliquid ex historia, ut, cum Sex. Titius se Cassandram esse diceret, "multos" inquit Antonius "possum tuos Aiaces Oileos nominare." Est etiam ex similitudine, quae aut conlationem habet aut tamquam imaginem: conlationem, ut ille Gallus olim testis in Pisonem, cum innumerabilem Magio praefecto pecuniam dixisset datam idque Scaurus tenuitate Magi redargueret,"erras," inquit "Scaure; ego enim Magium non conservasse dico, sed tamquam nudus nuces legeret, in ventre abstulisse"; ut illud M. Cicero senex, huius viri optimi, nostri familiaris, pater,"nostros homines similis esse Syrorum venalium: ut quisque optime Graece sciret, ita esse nequissimum."   265. Понякога материал за остроумия се черпи и от историята. Така например, когато Секст Тиций се нарекъл "Касандра", Антоний му подхвърлил: "Мога да назова мнозина твои аяксойлеевци"72. Черпи се и от уподобяване, изразено чрез сравнение или с помощта на някакво изображение. Сравнение употребил онзи гал който бил свидетел на процеса срещу Пизон72 и твърдял, че префектът Магий бил получил несметно количество пари. И когато Скавър поискал да опровергае това с бедността на Магий галът рекъл: "Грешиш, Скавре, аз не казвам, че той си ги е скътал, а че ги е изпапал всичките, като оня, дето тръгнал за орехи без торба." А бащата на моя любим приятел, Марк Цицерон Стари,72 казал, че "нашите хора приличат на сирийци за продан - колкото по-добре знае някой гръцки, толкова по за нищо го не бива".
[[266] Valde autem ridentur etiam imagines, quae fere in deformitatem aut in aliquod vitium corporis ducuntur cum similitudine turpioris: ut meum illud in Helvium Manciam "iam ostendam cuius modi sis," cum ille "ostende, quaeso"; demonstravi digito pictum Gallum in Marian scuto Cimbrico sub Novis distortum, eiecta lingua, buccis fluentibus; risus est commotus; nihil tam Manciae simile visum est; ut cum Tito Pinario mentum in dicendo intorquenti: "tum ut diceret, si quid vellet, si nucem fregisset."   266. Много смешно е и сравняването с някакво изображение при описанието на нечия грозота или телесен недостатък, които сравняваме с нещо още по-противно. Така веднъж аз казах на Хелвий Манция: "Сега вече ще ти кажа какъв си." - "Хайде де, кажи!" - отвърна той и тогава аз му посочих с пръст онова изображение на гал върху кимврийския щит на Марий73 при Новите лавки73 - разкривен, изплезил език, с увиснали бузи. Избухна смях - приликата с Манция бе невероятна. А друг път рекох на Тит Пинарий, дето, говорейки, си криви брадичката: "Каквото имаш да кажеш, кажи го, след като строшиш ореха в устата си".
[[267] Etiam illa, quae minuendi aut augendi causa ad incredibilem admirationem efferuntur; velut tu, Crasse, in contione: "ita sibi ipsum magnum videri Memmium, ut in forum descendens caput ad fornicem Fabianum demitteret"; ex quo genere etiam illud est, quod Scipio apud Numantiam, cum stomacharetur cum C. Metello, dixisse dicitur: "si quintum pareret mater eius, asinum fuisse parituram."   267. Много ефектни са и невероятните сравнения, целящи да унижат или да възвеличат някого. Например ти, Красе, каза на едно събрание: "Мемий се мисли за много голям: като слиза на форума, при Фабиевата арка74 се навежда." Подобно е, както разправят, и казаното от Сципион, когато при Нуманция се разгневил на Гай Метел: "Ако майка му бе родила пето, то вече щеше да е магаре"!
[[268] Arguta etiam significatio est, cum parva re et saepe verbo res obscura et latens inlustratur; ut, cum C. Fabricio P. Cornelius, homo, ut existimabatur, avarus et furax, sed egregie fortis et bonus imperator, gratias ageret quod se homo inimicus consulem fecisset, bello praesertim magno et gravi "nihil est, quod mihi gratias agas," inquit "si malui compilari quam venire"; ut Asello Africanus obicienti lustrum illud infelix, "noli" inquit "mirari; is enim, qui te ex aerariis exemit, lustrum condidit et taurum immolavit." [Tacita suspicio est, ut religione civitatem obstrinxisse videatur Mummius, quod Asellum ignominia levarit.]   268. Духовито е и обяснението, при което накратко и често с една дума се хвърля светлина върху нещо неясно и скрито. Така например, когато Публий Корнелий75, ползващ се с репутацията на алчен и крадлив човек, но крайно смел и способен военачалник, благодарил на Гай Фабриций, че посочил за консул него, своя неприятел, при това по време на една толкова голяма и тежка война, Фабриций75 му отвърнал: "Няма защо да ми благодариш: предпочетох да бъда ограбен, но не и продаден." А ето какво казал Сципион Африкански Млади на Азел, който го корял за неблагоприятното приключване на цензорското петилетие75: "Няма какво да се чудиш, нали ценза проведе и бика принесе в жертва същият онзи, който те реабилитира." Толкова разпространено било мнението, че Мумий, спасявайки от позор Азел, навлякъл нещастие на държавата.
[[LXVII] [269] Vrbana etiam dissimulatio est, cum alia dicuntur ac sentias, non illo genere, de quo ante dixi, cum contraria dicas, ut Lamiae Crassus, sed cum toto genere orationis severe ludas, cum aliter sentias ac loquare; ut noster Scaevola vola Septumuleio illi Anagnino, cui pro C. Gracchi capite erat aurum repensum, roganti, ut se in Asiam praefectum duceret "quid tibi vis," inquit "insane? Tanta malorum est multitudo civium, ut tibi ego hoc confirmem, si Romae manseris, te paucis annis ad maximas pecunias esse venturum."   LXVII.269. Изтънчен похват е и да говориш не това, което мислиш, но не от типа, който споменах по-горе - да говориш обратното, както Крас на Ламия, - а непрекъснато да разиграваш другия с най-сериозен вид, като в същото време думите ти са съвсем различни от мислите. Така нашият Сцевола, когато известният ви Септумулей Анангински, който получил толкова злато, колкото тежала главата на Гай Гракх, го молел да го вземе със себе си в Азия за префект, му отвърнала: "Какво искаш, безумецо? Толкова много са лошите граждани, че аз те уверявам - останеш ли в Рим, за няколко години ще натрупаш цяло състояние."
[[270] In hoc genere Fannius in annalibus suis Africanum hunc Aemilianum dicit fuisse egregium et Graeco eum verbo appellat eirona; sed, uti ei ferunt, qui melius haec norunt, Socratem opinor in hac ironia dissimulantiaque longe lepore et humanitate omnibus praestitisse. Genus est perelegans et cum gravitate salsum cumque oratoriis dictionibus tum urbanis sermonibus accommodatum.   270. Фаний в своите "Анали" казва, че Сципион Африкански Млади бил ненадминат в това умение, и го нарича с гръцката дума "eiron" (преструвник). Но, както разправят по-вещи хора, и аз съм на мнение, че в тази ирония или разиграване на привидна истинност Сократ далеч е превъзхождал всички други по изящество и вкус. Това е един изключително елегантен похват, който е хем сериозен, хем остроумен и е пригоден както за ораторска изява, така и за изтънчени разговори.
[[271] Et hercule omnia haec, quae a me de facetiis disputantur, non maiora forensium actionum quam omnium sermonum condimenta sunt. Nam sicut quod apud Catonem est - qui multa rettulit, ex quibus a me exempli causa non nulla ponuntur - per mihi scitum videtur, C. Publicium solitum dicere "P. Mummium cuiusvis temporis hominem esse," sic profecto se res habet, nullum ut sit vitae tempus, in quo non deceat leporem humanitatemque versari.   271. Изобщо, честна дума, всички неща които ви говоря за духовитостите, правят по-привлекателни не само публичните изказвания, но и всяка беседа. И много добре казано ми се струва онова остроумие на Катон (а той е събрал множество такива, които често ми служат за примери) за Гай Публиций, който твърдял, че "Публий Мумий е човек на всяко време", т. е. че за всеки момент от живота са подходящи изяществото и добрия вкус.
[[272] Sed redeo ad cetera. Est huic finitimum dissimulationi, cum honesto verbo vitiosa res appellatur; ut cum Africanus censor tribu movebat eum centurionem, qui in Pauli pugna non adfuerat, cum ille se custodiae causa diceret in castris remansisse quaereretque, cur ab eo notaretur, "non amo" inquit "nimium diligentis."   272. Но да се върна към онова, което остава. Сходно е разиграването на привидна истинност е и назоваването на нещо лошо с добра дума. Сципион Африкански Млади като цензор отстранил от трибата му76 някакъв центурион, задето не участвал в сражението на Павел76. Центурионът обяснявал, че бил останал да пази лагера, и питал защо го наказва, а Сципион му отвърнал: "Не обичам прекалено усърдните."
[[273] Acutum etiam illud est, cum ex alterius oratione aliud excipias atque ille vult; ut Salinatori Maximus, cum Tarento amisso arcem tamen Livius retinuisset multaque ex ea proelia praeclara fecisset, cum aliquot post annis Maximus id oppidum recepisset rogaretque eum Salinator, ut meminisset opera sua se Tarentum recepisse, "quidni" inquit "meminerim? Numquam enim recepissem, nisi tu perdidisses."   273. Ефектно е и когато извъртиш в нежелана посока думите на събеседника си, както направил Максим в разговора си с Ливий Салинатор. А случаят бил следният: Ливий загубил град Тарент, но задържал крепостта му и водил оттам много славни сражения. И когато след няколко години Фабий Максим отново завзел града77, Салинатор го помолил да си спомни, че е направил това с негова помощ, а той му отвърнал: "Че как да не си спомням? Нали ако ти не беше го загубил, аз никога нямаше да мога да го завзема обратно?"
[[274] Sunt etiam illa subabsurda, sed eo ipso nomine saepe ridicula, non solum mimis perapposita, sed etiam quodam modo nobis: homo fatuus, postquam rem habere coepit, est emortuus. Et quid est tibi ista mulier? Vxor. Similis me dius fidius. Et quamdiu ad aquas fuit, numquam est emortuus. [LXVIII] Genus hoc levius et, ut dixi, mimicum, sed habet non numquam aliquid etiam apud nos loci, ut vel non stultus quasi stulte cum sale dicat aliquid: ut tibi, Antoni, Mancia, cum audisset te censorem a M. Duronio de ambitu postulatum, "aliquando" inquit "tibi tuum negotium agere licebit."   274. Абсурдите, които именно затова са често и смешни, са много подходящи не само за мимовете, но понякога и за нас:
"Какъв глупак!
Замогна се и ето, взе, че пукна той78!"
Или:
"-А таз жена каква е? - Тя ми е жена?
- Да, честна дума, мяза ти като близнак78!"
Или друго:
"Дорде водица минерална сръбваше,
той никога и никак не умираше78!"
LXIII. Този вид хумор е по-лековат, и както вече казах, подхожда на мимовете, но понякога е допустим в известна степен и за нас, ораторите: например, когато някой, макар и не глупав, даже нещо уж глуповато, а всъщност солено - така Манция, когато ти, Антоний, като цензор бе обвинен от Марк Дуроний, че си вземал подкупи, се обърна към теб с думите: "Е, най-после ще можеш да се занимаеш и с твое лично дело78".
[[275] Valde haec ridentur et hercule omnia, quae a prudentibus [quasi] per simulationem [non intellegendi] subabsurde salseque dicuntur. Ex quo genere est etiam non videri intellegere quod intellegas, ut Pontidius "qualem existimas, qui in adulterio deprehenditur?" "Tardum!" Vt ego, qui in dilectu Metello, cum excusationem oculorum a me non acciperet et dixisset "tu igitur nihil vides?"   275. Подобни неща са много смешни, особено когато този, който се прави на ударен, е умен човек. Нещо такова е и да разбираш, но да се правиш на балама като Понтидий, когото попитали: "Какъв е според теб, заловеният в прелюбодеяние?", а той отговорил: "Бавен." Или пък като мен в следния случай: когато набираха войската, Метел не прие обясненията ми, че съм късоглед, и ме попита: "Ами съвсем нищо ли не виждаш?" - "А, не, рекох му, например от Есквилинската порта виждам вилата ти79".
[[276] "Ego vero" inquam "a porta Esquilina video villam tuam;" ut illud Nasicae, qui cum ad poetam Ennium venisset eique ab ostio quaerenti Ennium ancilla dixisset domi non esse, Nasica sensit illam domini iussu dixisse et illum intus esse; paucis post diebus cum ad Nasicam venisset Ennius et eum ad ianuam quaereret, exclamat Nasica domi non esse, tum Ennius "quid? Ego non cognosco vocem" inquit "tuam?" Hic Nasica "homo es impudens: ego cum te quaererem ancillae tuae credidi te domi non esse, tu mihi non credis ipsi?"   276. Известен е и онзи анекдот за Назика. Отишъл той у поета Ений, попитал на вратата за него и слугинята му казала, че господарят й го няма, но Назика усетил, че Ений се крие вътре. И когато след известно време поетът дошъл да го търси и попитал вратаря дали си е у дома, Назика се провикнал отвътре: "Няма го!" - "Как! - възкликнал Ений. - Мислиш, че не те познавам по гласа!" А Назика му рекъл: "Не те ли е срам? Когато онзи ден те търсих, повярвах на слугинята ти, че те няма, а днес ти на мен самия не вярваш!"
[[277] Est bellum illud quoque, ex quo is, qui dixit inridetur in eo ipso genere, quo dixit; ut, cum Q. Opimius consularis, qui adulescentulus male audisset, festivo homini Egilio, qui videretur mollior nec esset, dixisset "quid tu, Egilia mea? Quando ad me venis cum tua colu et lana?" "Non pol" inquit "audeo, nam me ad famosas vetuit mater accedere."   277. Добре излиза и тогава, когато говорещият бива осмян по начина, по който сам е говорел. Например, когато бившият консул Квинт Опимий, който на младини се ползвал с лоша слава, рекъл на един находчив човек на име Егилий, който изглеждал женствен, но всъщност не бил такъв: "Е, моя Егилия? Кога ще ми дойдеш на гости с хурката и вълната?", той му отвърнал: "Кълна се в Полукс, не смея: мама ми е забранила да дружа с разпътни жени."
[[LXIX][278] Salsa sunt etiam, quae habent suspicionem ridiculi absconditam, quo in genere est Siculi illud, cui cum familiaris quidam quereretur quod diceret uxorem suam suspendisse se de ficu, "amabo te," inquit "da mihi ex ista arbore quos seram surculos." In eodem genere est, quod Catulus dixit cuidam oratori malo: qui cum in epilogo misericordiam se movisse putaret, postquam adsedit, rogavit hunc videreturne misericordiam movisse, "ac magnam quidem," inquit "neminem enim puto esse tam durum, cui non oratio tua misericordia digna visa sit."   LXIX.278. Солени са и репликите, в които може да се открие скрит комичен смисъл, както в случката с един сицилиец. Някакъв негов сродник му се оплакал, че жена му се обесила на една смокиня, а той му рекъл: "Бъди така добър, дай ми да си посея от това дърво!" Подобно е и казаното от Катул на един слаб оратор: последният решил, че със своето заключение е разчувствал публиката, и като седнал, попитал Катул дали според него е успял да предизвика съжаление. - "О, несъмнено! - бил отговорът. - Човек трябва да е от камък, та да не съжали речта ти!"
[[279] Me tamen hercule etiam illa valde movent stomachosa et quasi submorosa ridicula, non cum a moroso dicuntur; tum enim non sal, sed natura ridetur; in quo, ut mihi videtur, persalsum illud est apud Novium: "quid ploras, pater?" "Mirum ni cantem: condemnatus sum." Huic generi quasi contrarium est ridiculi genus patientis ac lenti, ut, cum Cato percussus esset ab eo, qui arcam ferebat, cum ille diceret "cave," rogavit "num quid aliud ferret praeter arcam."   279. Искрено ви казвам, на мен ми се нравят, и то много, ядните и малко начумерени остроумия, но не в устата на мърморкото, защото тогава смешен е самият той, а не казаното от него. Например намирам за много забавни следните реплики у Новий:
"- Ти плачеш, тате? Че защо са тез сълзи?
А песен ли да пея? Даден съм под съд!"
Противоположен на този вид хумор е един друг, невъзмутим и спокоен. Така например, когато един, носейки сандък, ударил Катон и чак след това му извикал "Пази се!", Катон го попитал: "Че носиш ли още нещо?"
[[280] Est etiam stultitiae salsa reprehensio, ut ille Siculus, cui praetor Scipio patronum causae dabat hospitem suum, hominem nobilem, sed admodum stultum, "quaeso," inquit "praetor, adversario meo da istum patronum, deinde mihi neminem dederis." Movent illa etiam, quae coniectura explanantur longe aliter atque sunt, sed acute atque concinne; ut cum Scaurus accusaret Rutilium ambitus, cum ipse consul esset factus, ille repulsam tulisset, et in eius tabulis ostenderet litteras A. F. P. R. idque diceret esse, actum fide P. Rutili; Rutilius autem, ante factum, post relatum; C. Canius, eques Romanus, cum Rufo adesset, exclamat, neutrum illis litteris declarari: "quid ergo?" inquit Scaurus; "Aemilius fecit, plectitur Rutilius."   280. Уместен е и духовитият упрек към нечия глупост. Така, когато преторът Сципион искал да назначи за защитник на един сицилиец свой приятел, човек знатен, но доста тъп, сицилиецът му казал: "Моля те, преторе, по-добре го дай на противника ми и тогава изобщо няма да ми е нужен защитник!"
Добър ефект се получава и когато тълкуваме нещо далеч не така, както е в действителност, но остроумно и находчиво. Например в следния случай: Скавър обвинил Рутилий, че е давал подкупи по време на изборите, макар че самият той бил избран за консул, а Рутилий пропаднал, и като доказателство сочел съкращението РСПР в счетоводната му книга, което тълкувал като "разход по сметка на Публий Рутилий", докато Рутилий твърдял, че то означава "разход по сума, по-късно регистриран". Тогава римският конник Гай Каний, защитник на Руф, се обадил, че и двете неща не са верни."А какво значи тогава съкращението" - попитал Скавър. - Значи "Разхищава Скавър, пати Рутилий" - отвърнал той.
[[LXX][281] Ridentur etiam discrepantia: "quid huic abest nisi res et virtus?" Bella etiam est familiaris reprehensio quasi errantis; ut cum obiurgavit Albium Granius quod, cum eius tabulis quiddam ab Albucio probatum videretur, et valde absoluto Scaevola gauderet neque intellegeret contra suas tabulas esse iudicatum.   LXX.281. Смях будят и противоречивите съждения, например: "Какво му липсва освен имущество и добродетел?" Интересни са и уж приятелските упреци към някого за негова мнима грешка. Така например Граний упрекнал Албий, че се радва, дето Сцевола бил оправдан, а не разбира, че това не говори добре за неговите собствени счетоводни книги, на които се позовавал обвинителят на Сцевола Албуций80.
[[282] Huic similis est etiam admonitio in consilio dando familiaris, ut cum patrono malo, cum vocem in dicendo obtudisset, suadebat Granius, ut mulsum frigidum biberet, simul ac domum redisset, "perdam" inquit "vocem, si id fecero": "melius est" inquit "quam reum."   282. Подобни са и "приятелските съвети". Веднъж Граний убеждавал един прегракнал от много говорене некадърен адвокат веднага щом се прибере, да си пийне студено вино. "Но ако го направя, съвсем ще си погубя гласа!" - удивил се той. "По-добре него, отколкото обвиняемия", бил отговорът.
[[283] Bellum etiam est, cum quid cuique sit consentaneum dicitur; ut, cum Scaurus non nullam haberet invidiam ex eo, quod Phrygionis Pompei, locupletis hominis, bona sine testamento possederat, sederetque advocatus reo Bestiae, cum funus quoddam duceretur, accusator C. Memmius "vide," inquit "Scaure, mortuus rapitur, si potes esse possessor."   283. Добре излиза и когато се спомене характерното за човека. Скавър бил предмет на завист, задето получил без завещание81 имуществото на богаташа Фригион Помпей. И веднъж, когато защитавал в съда Бестия81, а наблизо минало погребално шествие, обвинителят Гай Мемий му рекъл: "Скавре, мъртвец - виж там дали не можеш да го наследиш!"
[[284] Sed ex his omnibus nihil magis ridetur, quam quod est praeter exspectationem, cuius innumerabilia sunt exempla, vel Appi maioris illius, qui in senatu, cum ageretur de agris publicis et de lege Thoria et peteretur Lucullus ab eis, qui a pecore eius depasci agros publicos dicerent, "non est" inquit "Luculli pecus illud; erratis"; - defendere Lucullum videbatur - "ego liberum puto esse: qua libet pascitur."   284. Но от всичко най-смешно е неочакваното и за това има много примери. Известно е казаното в сената от Апий Стари, когато се обсъждал Ториевият закон за обществените земи и Лукул бил обвинен, че не го спазва, защото добитъкът му пасял из тях82. Тогава се обадил Апий. "Грешите", казал той, давайки вид, че защитава Лукул, "този добитък не е на Лукул, той е свободен - където си иска, там пасе".
[[285] Placet etiam mihi illud Scipionis illius, qui Ti. Gracchum perculit: cum ei M. Flaccus multis probris obiectis P. Mucium iudicem tulisset; "eiero," inquit "iniquus est"; cum esset admurmuratum, "ah," inquit "P. C., non ego mihi illum iniquum eiero, verum omnibus." Ab hoc vero Crasso nihil facetius: cum laesisset testis Silus Pisonem, quod se in eum audisse dixisset, "potest fieri," inquit "Sile, ut is, unde te audisse dicis, iratus dixerit." Adnuit Silus. "Potest etiam, ut tu non recte intellexeris." Id quoque toto capite adnuit, ut se Crasso daret. "Potest etiam fieri," inquit "ut omnino, quod te audisse dicis, numquam audieris." Hoc ita praeter exspectationem accidit, ut testem omnium risus obrueret. Huius generis est plenus Novius, cuius iocus est familiaris "sapiens si algebis, tremes" et alia permulta.   285. Харесва ми И казаното от известния Сципион Назика, който разгроми Тиберий Гракх. Когато Марк Флак, след като го обвинил в безчет позорни деяния, му довел за съдия Публий Муций, той казал "Кълна се, несправедлив е!" И в отговор на понеслия се ропот добавил: "Но, сенатори, не се кълна, че е несправедлив към мен, а към вас всички!83" А колко остроумни бяха веднъж въпросите на Крас! Понеже свидетелят Сил се изказваше против Пизон и твърдеше, че бил чул да се говорят лоши неща по негов адрес, той го запита: "Възможно ли е този, когото си чул, да е казал това в пристъп на гняв?" Сил кимна. "А възможно ли е да не си разбрал добре думите му?" Той пак потвърди с енергично кимване, че Крас е прав. "А възможно ли е най-сетне, рече Крас, изобщо да не си чувал това, дето разправяш, че си чул?" Това бе толкова неочаквано, че думите на свидетеля бяха заглушени от всеобщия смях. С подобни незлобиви шеги е пълен Новий, например:
"Дори да си мъдрец, трепериш пак от студ" и много други.
[[LXXI][286] Saepe etiam facete concedas adversario id ipsum, quod tibi ille detrahit; ut C. Laelius, cum ei quidam malo genere natus diceret, indignum esse suis maioribus, "at hercule" inquit "tu tuis dignus." Saepe etiam sententiose ridicula dicuntur, ut M. Cincius, quo die legem de donis et muneribus tulit, cum C. Cento prodisset et satis contumeliose "quid fers, Cinciole?" quaesisset, "Vt emas," inquit "Gai, si uti velis."   LXXI.286. Често пъти е остроумно да се отстъпи на противника онова, което той ти оспорва. Така Гай Лелий, когато някой си с долно потекло му казал, че е недостоен за предците си, отвърнал: "А ти, честна дума, си напълно достоен за твоите!" Често се употребява шеговито някакъв популярен израз: например в деня, когато Марк Цинций внесъл закона за възнагражденията и подаръците84, насреща му излязъл Гай Центон и много ехидно го попитал: "Какво ще ми предложиш, малки Цинций?", а той му отвърнал: "Насам, Гай - граби, че не остана!"
[[287] Saepe etiam salse, quae fieri non possunt, optantur; ut M. Lepidus, cum, ceteris se in campo exercentibus, ipse in herba recubuisset, "vellem hoc esset," inquit "laborare." Salsum est etiam quaerentibus et quasi percontantibus lente respondere quod nolint; ut censor Lepidus, cum M. Antistio Pyrgensi equum ademisset amicique [cum] vociferarentur et quaererent, quid ille patri suo responderet, cur ademptum sibi equum diceret, cum optimus colonus, parcissimus, modestissimus, frugalissimus esset "me istorum" inquit "nihil credere."   287. Често е много смешно и да пожелаваш невъзможното, както направи Марк Лепид: докато другарите му се упражнявали на Марсово поле, той се бил излегнал на тревата и по едно време рекъл: "Де на туй мойто да му викаха работа!" Смешно е и когато на настойчиви и сякаш изпитателни въпроси се даде бавен и нежелан отговор. Когато цензорът Лепид лишил от кон85 Марк Антистий от Пирге и приятелите на Антистий се завайкали и го запитали как Антистий ще обясни на баща си защо това му се е случило, след като е най-добър стопанин, най-пестелив, най-скромен и най-работен, той им отвърнал. "Аз на тия не се хващам!"
[[288] Conliguntur a Graecis, alia non nulla, exsecrationes, admirationes, minationes; sed haec ipsa nimis mihi videor in multa genera discripsisse; nam illa, quae verbi ratione et vi continentur, certa fere ac definita sunt; quae plerumque, ut ante dixi, laudari magis quam rideri solent;   288. Гърците включват в смешното още неща - клетви, почуда, заплахи. Но смятам, че аз достатъчно подробно разпределих всичко по видове. Защото случаите, в които смешното се изразява със средствата и силата на словото, са точно определени, но те предизвикват в повечето случаи възхищение, а не бурен смях, както вече ви казах.
[[289] haec autem, quae sunt in re ipsa et sententia, partibus sunt innumerabilia, generibus pauca; exspectationibus enim decipiendis et naturis aliorum inridendis [ipsorum ridicule indicandis] et similitudine turpioris et dissimulatione et subabsurda dicendo et stulta reprehendendo risus moventur. Itaque imbuendus est is, qui iocose volet dicere, quasi natura quadam apta ad haec genera et moribus, ut ad cuiusque modi genus ridiculi vultus etiam accommodetur; qui quidem quo severior est et tristior, ut in te, Crasse, hoc illa, quae dicuntur, salsiora videri solent.   289. Другият вид смешно пък, който се свързва със съдържанието и с мисълта, се дели на множество части, но в него липсва типовото разнообразие. Смях се предизвиква, когато излъгваме очакванията на публиката, когато осмиваме характера на другите, изтъквайки смешното в него, когато си служим с малко пресилени сравнения, когато разиграваме мнимо неразбиране на истината, когато нарочно се правим на глупаци и когато изобличаваме чуждата глупост. И тъй онзи, който желае да говори остроумно, трябва изцяло да бъде пригоден за това - по природа, по нрав, дори по изражение на лицето си. А колкото по-строго и по-сериозно е то, каквото е твоето, Красе, толкова по-пиперливи изглеждат думите.
[[290] Sed iam tu, Antoni, qui hoc deversorio sermonis mei libenter acquieturum te esse dixisti, tamquam in Pomptinum deverteris, neque amoenum neque salubrem locum, censeo, ut satis diu te putes requiesse et iter reliquum conficere pergas." "Ego vero, atque hilare quidem a te acceptus," inquit "et cum doctior per te, tum etiam audacior factus iam ad iocandum; non enim vereor ne quis me in isto genere leviorem iam putet, quoniam quidem tu Fabricios mihi auctores et Africanos, Maximos, Catones, Lepidos protulisti.   290. Но ти, Антоний, смяташе с удоволствие да отдъхнеш в моето слово като в уютна странноприемница, ала май сгреши и свърна към Помптинския хан86 - място нито приятно, нито здравословно. Сега, надявам се, си вече достатъчно отпочинал и би могъл да продължиш нататък по набелязания път.
- Аз пък - отвърнал Антоний - смятам, че бях добре приет и че слушайки те, събрах повече знания, а и повече кураж да се шегувам. Вече не се боя, че някой ще ме сметне за недостатъчно сериозен, след като чух от теб думите на хора като Фабриций, Сципионовците, Максим, Катон, Лепид.
[[291] Sed habetis ea, quae vultis ex me audire, de quibus quidem accuratius dicendum et cogitandum fuit; nam cetera faciliora sunt atque ex eis, quae dicta sunt, reliqua nascuntur omnia. [LXXII] Ego enim cum ad causam sum adgressus atque omnia cogitando, quoad facere potui, persecutus, cum et argumenta causae et eos locos, quibus animi iudicum conciliantur, et illos, quibus permoventur, vidi atque cognovi, tum constituo quid habeat causa quaeque boni, quid mali; nulla enim fere potest res in dicendi disceptationem aut controversiam vocari, quae non habeat utrumque, sed, quantum habeat, id refert;   291. Но аз ви казах почти всичко, което искахте да чуете от мен, особено за нещата, които изискват по-голямо внимание при излагането и обмислянето си. Това, което остана, е по-лесно и се поражда от вече казаното. LXXII. Самият аз, пристъпвайки към едно дело, преценявам мислено, доколкото мога, всичко, и след като видя и опозная и аргументите в полза на моята кауза, и местата, чрез които съдиите се предразполагат, както и онези, чрез които могат да бъдат развълнувани, определям кое в това дело е доброто и кое - лошото: защото във всяко нещо, което е предмет на обсъждане или спор, съществува и едното, и другото, но важно е в каква пропорция.
[[292] mea autem ratio haec esse in dicendo solet, ut, boni quod habeam, id amplectar, exornem, exaggerem, ibi commorer, ibi habitem, ibi haeream; a malo autem vitioque causae ita recedam, non ut me id fugere appareat, sed ut totum bono illo ornando et augendo dissimulatum obruatur; et, si causa est in argumentis, firmissima quaeque maxime tueor, sive plura sunt sive aliquod unum; sin autem in conciliatione aut in permotione causa est, ad eam me potissimum partem, quae maxime movere animos hominum potest, confero.   292. Мой принцип при говоренето е да се хващам здраво за доброто, да го разкрасявам, да го преувеличавам, там да се спирам, там да се задържам, там да се вкопчвам, а в същото време да се отдръпвам от лошото и порочното, но не така, сякаш го отбягвам, а така, сякаш то съвсем се скрива зад украсеното и уголемено от мен добро. Ако делото зависи от аргументите, аз особено наблягам на най-убедителните от тях независимо от това, дали са повече, или е само един. Ако ли пък най-важното е да се предразположат и развълнуват съдиите, хвърлям усилията си към онова, което може най-силно да им въздейства.
[[293] Summa denique huius generis haec est, ut si in refellendo adversario firmior esse oratio quam in confirmandis nostris rebus potest, omnia in illum tela conferam; si nostra probari facilius, quam illa redargui possunt, abducere animos a contraria defensione et ad nostram conor deducere.   293. Главното тук е следното: ако силата на речта ми е в оборването на противниковата, а не в защитата на моята теза, аз насочвам стрелите си натам. Ако пък ми е по лесно да докажа това, което аз твърдя, отколкото да опровергая противника, заемам се да отклоня слушателите от негова та защита и да ги спечеля чрез моята.
[[294] Duo denique illa, quae facillima videntur, quoniam quae difficiliora sunt, non possum, mihi pro meo iure sumo: unum, ut molesto aut difficili argumento aut loco non numquam omnino nihil respondeam, quod forsitan aliquis iure inriserit; quis enim est, qui id facere non possit? Sed tamen ego de mea nunc, non de aliorum facultate disputo confiteorque me, si quae premat res vehementius, ita cedere solere, ut non modo non abiecto, sed ne reiecto quidem scuto fugere videar, sed adhibere quandam in dicendo speciem atque pompam et pugnae similem fugam; consistere vero in meo praesidio sic, ut non fugiendi hostis, sed capiendi loci causa cessisse videar;   294. Последните две неща са много прости, понеже аз не съм в състояние да се занимавам с по-сложни работи. Първо, често оставям без отговор някакъв сериозен или трудно оборим аргумент или пункт на противника. Някой с основание може да ми се присмее - та кой оратор няма да се справи с това? Но аз изхождам тук не от чуждите, а от собствените си възможности и си признавам, че когато ме притиснат по-яко, отстъпвам, но не само че не захвърлям, ами дори и не помръдвам щита си, възприемам един пищен и показен стил на говорене и бягството ми заприличва на сражение. Спирам се вече в своя територия, но така, че оставям впечатление не за бягство, а че отстъпвам, за да заема удобна позиция.
[[295] alterum est illud, quod ego maxime oratori cavendum et providendum puto quodque me sollicitare summe solet: non tam ut prosim causis, elaborare soleo, quam ut ne quid obsim; non quin enitendum sit in utroque, sed tamen multo est turpius oratori nocuisse videri causae quam non profuisse. Sed quid hoc loco vos inter vos, Catule? [LXXIII] An haec, ut sunt contemnenda, contemnitis?" "Minime" inquit ille "sed Caesar de isto ipso quiddam velle dicere videbatur." "Me vero libente" inquit Antonius "dixerit sive refellendi causa sive quaerendi."   295. Що се отнася до второто, то според мен е нещо много важно за оратора, нещо, което той трябва винаги да предвижда, което и мен вълнува изключително много: затова усилията ми са насочени не толкова към това да помогна на делото, колкото към това да не му навредя. Дума да няма - важно е и едното, и другото, но много по-грозно е ораторът да навреди на своя клиент, отколкото да не му помогне. LXXIII. Но за какво си говорите, Катуле? Сигурно не сте съгласни с мен и имате основание да не сте.
- Ни най-малко - отвърнал Катул. - Само че Цезар, струва ми се, иска да каже нещо по същия въпрос.
- Нямам нищо против - рекъл Антоний, нека каже. Той може би не е съгласен с казаното от мен или иска нещо да попита.
[[296] Tum Iulius "ego me hercule," inquit "Antoni, semper is fui, qui de te oratore sic praedicarem, unum te in dicendo mihi videri tectissimum propriumque hoc esse laudis tuae nihil a te umquam esse dictum, quod obesset ei, pro quo diceres; idque memoria teneo, cum mihi sermo cum hoc Crasso, multis audientibus, esset institutus Crassusque plurimis verbis eloquentiam laudaret tuam, dixisse me cum ceteris tuis laudibus hanc esse vel maximam quod non solum quod opus esset diceres, sed etiam quod non opus esset non diceres;   296. Тогава заговорил Юлий:
- Честна дума, Антоний, за мен ти винаги си бил най-внимателният оратор и аз мисля, че ти прави чест, дето никога не си казал нищичко в ущърб на свой довереник. Спомням си, че веднъж, когато в присъствието на много други започнах един разговор за теб с Крас, той щедро възхвали твоето красноречие; тогава аз казах, че сред всичките ти похвални качества може би най-важното е, че не само казваш онова, което трябва да се каже, но и премълчаваш това, което трябва да се премълчи.
[[297] tum illum mihi respondere memini, cetera in te summe esse laudanda, illud vero improbi esse hominis et perfidiosi, dicere quod alienum esset et noceret ei, pro quo quisque diceret; qua re non sibi eum disertum, qui id non faceret, videri, sed improbum, qui faceret. Nunc, si tibi videtur, Antoni, demonstres velim, qua re tu hoc ita magnum putes nihil in causa mali facere, ut nihil tibi in oratore maius esse videatur."   297. И тогава, помня, той ми отвърна, че другите ти достойнства заслужават най-голяма похвала, но че това - да говориш вредни и враждебни за своя довереник неща - е признак на подлост и вероломство; затова той не смятал за красноречив човека, който не прави това, а по-скоро смятал за безчестен този, който го прави. Сега, Антоний, бих желал, ако нямаш нищо против, да ни обясниш защо смяташ за толкова важно да не бъде причинена някаква вреда на делото - дотам, че това ти се струва първо задължение на оратора.
[[LXXIV][298] "Dicam equidem, Caesar," inquit "quid intellegam, sed et tu et vos hoc omnes," inquit, "mementote, non me de perfecti oratoris divinitate quadam loqui, sed de exercitationis et consuetudinis meae mediocritate. Crassi quidem responsum excellentis cuiusdam est ingeni ac singularis; cui quidem portenti simile esse visum est posse aliquem inveniri oratorem, qui aliquid mali faceret dicendo obessetque ei, quem defenderet;   LXXIV.298. - Ще ти кажа как го разбирам аз, Цезаре - отвърнал Антоний. - Но и ти, и всички вие помните, че не говоря за божествената дарба на съвършения оратор, а за практиката и опита на един обикновен, посредствен човек, какъвто съм аз. Отговорът на Крас е отговор на един изключителен и несравним талант: нему се струва просто чудовищно, че може да се намери оратор, който чрез словото си да причини зло и да навреди на своя довереник.
[[299] facit enim de se coniecturam; cuius tanta vis ingeni est, ut neminem nisi consulto putet, quod contra se ipsum sit, dicere; sed ego non de praestanti quadam et eximia, sed prope de vulgari et communi vi nunc disputo. Ita apud Graecos fertur incredibili quadam magnitudine consili atque ingeni Atheniensis ille fuisse Themistocles; ad quem quidam doctus homo atque in primis eruditus accessisse dicitur eique artem memoriae, quae tum primum proferebatur, pollicitus esse se traditurum; cum ille quaesisset quidnam illa ars efficere posset, dixisse illum doctorem, ut omnia meminisset; et ei Themistoclem respondisse gratius sibi illum esse facturum, si se oblivisci quae vellet quam si meminisse docuisset.   299. Той съди по себе си - неговата блестяща дарба му пречи да проумее как някой може да говори в ущърб на собствената си кауза освен нарочно. Но аз нямам предвид гениални и изключителни, а средни умове. Така, разправят, сред гърците бил прочут с невероятната си мъдрост и талант атинянинът Темистокъл. Веднъж при него дошъл някакъв учен и много вещ човек87, който му обещал да го обучи в изкуството на запомнянето, което тогава започвало да се развива. Темистокъл запитал в какво се състои това изкуство и ученият му казал, че с негова помощ можел да запомниш всичко. Тогава атинянинът отвърнал, че ще му бъде благодарен, ако го научи да забравя това, което би желал, а не да помни.
[[300] Videsne quae vis in homine acerrimi ingeni, quam potens et quanta mens fuerit? Qui ita responderit, ut intellegere possemus nihil ex illius animo, quod semel esset infusum, umquam effluere potuisse; cum quidem ei fuerit optabilius oblivisci posse potius quod meminisse nollet quam quod semel audisset vidissetve meminisse. Sed neque propter hoc Themistocli responsum memoriae nobis opera danda non est neque illa mea cautio et timiditas in causis propter praestantem prudentiam Crassi neglegenda est; uterque enim istorum non mihi attulit aliquam, sed suam significavit facultatem.   300. Виждаш ли каква сила е имала изключително проницателната природа на този човек, колко голям и могъщ е бил интелектът му? От отговора му разбираме, че нищо, влято веднъж в душата му, не е можело да изтече оттам: нали той е предпочитал да може да забравя онова, което не иска да запомни, от колкото да запомни всичко, което веднъж е чул или видял. Но не бива заради този отговор на Темистокъл да пренебрегваме упражняването на паметта, нито пък заради съветите на Крас, продиктувани от неговата изключителна интелигентност, да се откажем от препоръчаните от мен внимание и боязливост при воденето на делата. Защото и двамата, Темистокъл и Крас, не са споделили с нас своето умение, а само са ни го демонстрирали.
[[301] Etenim permulta sunt in causis in omni parte orationis circumspicienda, ne quid offendas, ne quo inruas: saepe aliqui testis aut non laedit aut minus laedit, nisi lacessatur; orat reus, urgent advocati, ut invehamur, ut male dicamus, denique ut interrogemus: non moveor, non obtempero, non satis facio; neque tamen ullam adsequor laudem; homines enim imperiti facilius quod stulte dixeris reprehendere quam quod sapienter tacueris laudare possunt.   301. А при едно дело във всяка част на речта безброй много са местата, където трябва да внимаваме да не причиним вреда. Често свидетелят, ако не е предизвикан, не ни вреди, или поне не ни вреди много. Но моли подсъдимият, напират адвокатите: да нападаме, да нагрубяваме, поне да питаме. Аз не се трогвам, не ги слушам, не им се подчинявам, но за това никой не ме хвали - невежите по-лесно ще ти се присмеят, ако изтърсиш някоя глупост, отколкото да те похвалят, ако умно премълчиш нещо.
[[302] Hic quantum fit mali, si iratum, si non stultum, si non levem testem laeseris! Habet enim et voluntatem nocendi in iracundia et vim in ingenio et pondus in vita. Nec, si hoc Crassus non committit, ideo non multi et saepe committunt. Quo quidem mihi turpius videri nihil solet, quam quod ex oratoris dicto aliquo aut responso aut rogato sermo ille sequitur: "occidit." "Adversariumne?" "Immo vero" aiunt "se et eum, quem defendit."   302. А колко лошо е да настървиш някой разгневен, не глупав свидетел, който при това не е случаен човек! Защото гневът му дава желание да навреди, умът - сила, а общественото му положение - сигурност. И това, че Крас не допуска подобни неща, не означава, че другите не ги допускат, при това често. Нищо по-позорно няма според мен от последвалия някакъв отговор или въпрос на оратора коментар: "Край, свършено е с тях!" - "С кого, с противниците ли?" - "Не, със защитника и неговия довереник."
[[LXXV][303] Hoc Crassus non putat nisi perfidia accidere posse; ego autem saepissime video in causis aliquid mali facere homines minime malos. Quid, illud, quod supra dixi, solere me cedere et, ut planius dicam, fugere ea, quae valde causam meam premerent, cum id non faciunt alii versanturque in hostium castris ac sua praesidia dimittunt, mediocriterne causis nocent, cum aut adversariorum adiumenta confirmant aut ea, quae sanare nequeunt, exulcerant?   LXXV.303. Крас смята, че това може да се случи само поради вероломство, но аз ежедневно съм свидетел как зло причиняват хора, които не са ни най-малко зли. Ами малка ли вреда нанасят с това, че не постъпват като мен - аз вече казах какво правя: отстъпвам или по-точно бягам от нещата, които ме поставят много натясно, - а се хвърлят презглава във вражия лагер, без да мислят за защитата си, укрепват позициите на противника и само разчовъркват раните, които не могат да лекуват?
[[304] Quid, cum personarum, quas defendunt, rationem non habent, si, quae sunt in eis invidiosa, non mitigant extenuando, sed laudando et efferendo invidiosiora faciunt, quantum est in eo tandem mali? Quid, si in homines caros iudicibusque iucundos sine ulla praemunitione orationis acerbius et contumeliosius invehare, nonne a te iudices abalienes?   304. Какво, ами малко ли зло е това, че не държат сметка за своите довереници и вместо да се стараят да омекотят будещите ненавист техни черти като ги представят по-скромно, те, напротив, чрез хвалби и превъзнасяне ги правят още по-омразни? Ами нима като безцеремонно се нахвърлиш с обидни и яростни думи върху хора, които съдиите ценят и обичат, ти не настройваш същите тези съдии срещу себе си?
[[305] Quid, si, quae vitia aut incommoda sunt in aliquo iudice uno aut pluribus, ea tu in adversariis exprobrando non intellegas te in iudices invehi, mediocrene peccatum est? Quid, si, cum pro altero dicas, litem tuam facias aut laesus efferare iracundia, causam relinquas, nihilne noceas? In quo ego, non quo libenter male audiam, sed quia causam non libenter relinquo, nimium patiens et lentus existimor; ut, cum te ipsum, Sulpici, obiurgabam, quod ministratorem peteres, non adversarium; ex quo etiam illud adsequor, ut, si quis mihi male dicat, petulans aut plane insanus esse videatur.   305. Ами нима е малка грешка това да порицаеш у противника същия недостатък, който притежава някой - или някои - от съдиите? Ами малко ли вредиш, ако говорейки за довереника си, се впускаш в свой личен спор или, предизвикан, се оставяш на гнева си и зарязваш делото? В това отношение аз минавам за търпелив и спокоен, но то не е, защото обичам да ме хулят, а защото не обичам да изоставям каузата си. Затова и те упрекнах един път, Сулпиций, че нападаш не противника, а неговия помощник. При това мое поведение онзи, който си позволи да ме нападне, изглежда нагъл и направо безумен.
[[306] In ipsis autem argumentis si quid posueris aut aperte falsum aut ei, quod dixeris dicturusve sis, contrarium aut genere ipso remotum ab usu iudiciorum ac foro, nihilne noceas? Quid multa? Omnis cura mea solet in hoc versari semper - dicam enim saepius - si possim ut boni efficiam aliquid dicendo; sin id minus, ut certe ne quid mali.   306. Ами няма ли да навреди, ако при излагането на аргументите допуснеш явна лъжа, противоречие с това, което си казал или ще кажеш, или пък нещо чуждо на съдийската практика и на правосъдието въобще? Какво повече? Моята постоянна грижа, както непрекъснато повтарям, е да сторя, доколкото мога, някакво добро със словото си; а ако не успея, то поне да не причиня зло.
[[LXXVI][307] Itaque nunc illuc redeo, Catule, in quo tu me paulo ante laudabas, ad ordinem conlocationemque rerum ac locorum; cuius ratio est duplex; altera, quam adfert natura causarum, altera, quae oratorum iudicio et prudentia comparatur: nam ut aliquid ante rem dicamus, deinde ut rem exponamus, post ut eam probemus nostris praesidiis confirmandis, contrariis refutandis, deinde ut concludamus atque ita peroremus, hoc dicendi natura ipsa praescribit;   LXXVI.307. И тъй сега, Катуле, се връщам към онова, за което ти преди малко ме хвалеше - подреждането и разполагането на материала и на местата - източници на доказателства. Тук принципите могат да бъдат два: първият, да се изхожда от естеството на делото; вторият, ораторът да се ръководи от собствената си преценка и ум. Та нали самата природа ни диктува първо, преди да сме заговорили по същество, да кажем няколко думи, после да изложим фактите, след това да подкрепим нашата теза с помощта на твърда аргументация и да оборим тази на противника, накрая да направим изводи и да привършим със заключение?
[[308] ut vero statuamus ea, quae probandi et docendi causa dicenda sunt quem ad modum componamus, id est vel maxime proprium oratoris prudentiae. Multa enim occurrunt argumenta; multa, quae in dicendo profutura videantur; sed eorum partim ita levia sunt, ut contemnenda sint; partim, etiam si quid habent adiumenti, sunt non numquam eius modi, ut insit in eis aliquid viti neque tanti sit illud, quod prodesse videatur, ut cum aliquo malo coniungatur;   308. Но да решим как да разположим по най-добрия начин онова, което имаме да кажем, за да докажем и да информираме - това изцяло зависи от преценката на оратора. Защото много са аргументите, които ни идват наум, много са тези, които изглеждат полезни за делото. Но едни от тях са толкова неубедителни, че трябва да се откажем от тях, а други, макар и да дават подкрепа, често имат някакво слабо място и ползата от тях не е толкова голяма, че да си струва риска.
[[309] quae autem utilia sunt atque firma, si ea tamen, ut saepe fit, valde multa sunt, ea, quae ex eis aut levissima sunt aut aliis gravioribus consimilia, secerni arbitror oportere atque ex oratione removeri: equidem cum conligo argumenta causarum, non tam ea numerare soleo quam expendere.   309. А ако, както често се случва, тези, които са полезни и непоклатими, са твърде много, тогава според мен ораторът трябва да отдели от тях най-неубедителните, а също и онези, които дублират други, по-сериозни от тях, и да ги изхвърли от речта си. И тъй, когато събирам аргументи за делата си, държа сметка не толкова за броя, колкото за тежестта им.
[[LXXVII][310] Et quoniam, quod saepe iam dixi, tribus rebus homines ad nostram sententiam perducimus, aut docendo aut conciliando aut permovendo, una ex tribus his rebus res prae nobis est ferenda, ut nihil aliud nisi docere velle videamur; reliquae duae, sicuti sanguis in corporibus, sic illae in perpetuis orationibus fusae esse debebunt; nam et principia et ceterae partes orationis, de quibus paulo post pauca dicemus, habere hanc vim magno opere debent, ut ad eorum mentis, apud quos agetur, movendas pertinere possint.   LXXVII.310. Три са, както често вече казвах, начините, по които привличаме на своя страна хората: като ги информираме, като ги предразполагаме, като ги вълнуваме. И от тях трябва да извадим наяве само първия - да изглежда, че целта ни е единствено да информираме слушателите. Останалите два трябва през цялото време да са разтворени вътре в речта ни, да текат в нея така, както кръвта в тялото. Защото и уводът, всички други части на речта, за които ще стане дума след малко, трябва в най-голяма степен да притежават способността да се преливат в душите на слушателите и да ги вълнуват.
[[311] Sed his partibus orationis quae, etsi nihil docent argumentando, persuadendo tamen et commovendo perficiunt plurimum, quamquam maxime proprius est locus et in exordiendo et in perorando, digredi tamen ab eo, quod proposueris atque agas, permovendorum animorum causa saepe utile est;   311. Но дори и извън онези части на речта, които са лишени от доказателствена стойност и са изцяло пригодени да убеждават и вълнуват като увода и заключението, които са най-удобни за това, пак често е полезно да се отклоним от целта, която гоним, да трогнем публиката.
[[312] itaque vel re narrata et eita saepe datur ad commovendos animos digrediendi locus, vel argumentis nostris confirmatis vel contrariis refutatis vel utroque loco vel omnibus, si habet eam causa dignitatem atque copiam, recte id fieri potest; eaeque causae sunt ad augendum et ad ornandum gravissimae atque plenissimae, quae plurimos exitus dant ad eius modi digressionem, ut eis locis uti liceat, quibus animorum impetus eorum, qui audiant, aut impellantur aut reflectantur.   312. И затова подобни емоционални отклонения често се правят или след като сме разказали случая и изложили фактите, или след като сме изтъкнали своите аргументи, или след като сме оборили противниковите, или и на едното, и на другото място, или пък съвсем в реда на нещата е това да се прави навсякъде, ако делото е достатъчно сериозно и разполагаме с много материал по него. Такива дела са най-благоприятни за възвеличаване и украсяване, защото съдържат безброй възможности за подобни отклонения, при които може да си послужим с познатите ни похвати, за да тласнем нанякъде или да възпрем душите на слушателите в зависимост от нашето желание.
[[313] Atque etiam in illo reprehendo eos, qui, quae minime firma sunt, ea prima conlocant; in quo illos quoque errare arbitror, qui, si quando - id quod mihi numquam placuit - pluris adhibent patronos, ut in quoque eorum minimum putant esse, ita eum primum volunt dicere: res enim hoc postulat, ut eorum exspectationi, qui audiunt, quam celerrime succurratur; cui si initio satis factum non sit; multo plus sit in reliqua causa laborandum; male enim se res habet, quae non statim, ut dici coepta est, melior fieri videtur.   313. Тук аз упреквам онези, които започват с най-слабите си аргументи. Грешат, според мен и онези, които, наемайки неколцина защитници (впрочем никога не съм одобрявал тази практика), карат да говори пръв най-слабия от тях А самата същност на публичното слово изисква колкото може по-бързо да се задоволят очакванията на публиката - ако това не стане още в началото, то по-нататък ще ни струва много труд. Защото лошо се пише на една реч, която още в началото не създава впечатлението, че нататък става все по-хубава.
[[314] Ergo ut in oratore optimus quisque, sic in oratione firmissimum quodque sit primum; dum illud tamen in utroque teneatur, ut ea, quae excellent, serventur etiam ad perorandum; si quae erunt mediocria, nam vitiosis nusquam esse oportet locum, in mediam turbam atque in gregem coniciantur.   314. Следователно както пръв сред ораторите трябва да е най-добрият, така в речта първо трябва да стои най-силният момент. Но да не се забравя, че и в двата случая върхът се запазва накрая. Ако има нещо по-посредствено (защото слаби места въобще не бива да се допускат), то се вмъква някъде по средата покрай другото.
[[315] Hisce omnibus rebus consideratis tum denique id, quod primum est dicendum, postremum soleo cogitare, quo utar exordio. Nam si quando id primum invenire volui, nullum mihi occurrit nisi aut exile aut nugatorium aut vulgare aut commune. [LXXVIII] Principia autem dicendi semper cum accurata et acuta et instructa sententiis, apta verbis, tum vero causarum propria esse debent; prima est enim quasi cognitio et commendatio orationis in principio, quaeque continuo eum, qui audit, permulcere atque allicere debet;   315. Обикновено едва след като съм обмислил всичко това, пристъпвам към увода. Защото винаги когато съм се захващал първо с него, той е излизал или хилав, или нелеп, или пък прекалено елементарен и обикновен. LXXVIII. А уводът на речта трябва да бъде винаги не само добре изпипан, проникновен, изграден от мъдри мисли, от умело подбрани думи, но и да е съобразен с характера на делото. Началото е един вид запознаване с речта и препоръчване, което има за цел непрекъснато да очарова и привлича слушателя.
[[316] in quo admirari soleo non equidem istos, qui nullam huic rei operam dederunt, sed hominem in primis disertum atque eruditum, Philippum, qui ita solet surgere ad dicendum, ut quod primum verbum habiturus sit, nesciat; et ait idem, cum bracchium concalfecerit, tum se solere pugnare; neque attendit eos ipsos, unde hoc simile ducat, primas illas hastas ita iactare leniter, ut et venustati vel maxime serviant et reliquis viribus suis consulant.   316. Тук аз се чудя не на онези, които въобще не си правят труда да се замислят предварително над това, което ще кажат, а на един ненадминат по красноречие и ученост човек - Филип, който обикновено се надига да говори, без да знае как ще започне: той казва, че се хвърля в бой, когато му се загрее ръката. Но не вижда ли, че и войните, от чието изкуство е почерпал сравнението си, първо леко размахват своите копия, като хем придават изящество на движенията си, хем си щадят силите за по-късно?
[[317] Nec est dubium, quin exordium dicendi vehemens et pugnax non saepe esse debeat; sed si in ipso illo gladiatorio vitae certamine, quo ferro decernitur, tamen ante congressum multa fiunt, quae non ad vulnus, sed ad speciem valere videantur, quanto hoc magis in oratione est spectandum, in qua non vis potius quam delectatio postulatur! Nihil est denique in natura rerum omnium, quod se universum profundat et quod totum repente evolvat; sic omnia, quae fiunt quaeque aguntur acerrime, lenioribus principiis natura ipsa praetexuit.   317. Няма съмнение, че често уводът ни трябва да е устремен и нападателен. Но ако и в самото гладиаторско сражение на живот и смърт, чийто изход зависи от меча, решителният сблъсък се предшества от моменти на зрелищност, целящи не да нанесат рана, а да доставят удоволствие на зрителя, то колко по-голямо внимание трябва да се обръща на това в речта, у която се цени не толкова силата, колкото увлекателността! Най-после в природата няма нищо, което бликва изведнъж, излива се изцяло и после изчезва без остатък; а на всичко, което става или се извършва най-бурно, тя е дала едно скрито, по-спокойно начало.
[[318] Haec autem in dicendo non extrinsecus alicunde quaerenda, sed ex ipsis visceribus causae sumenda sunt; idcirco tota causa pertemptata atque perspecta, locis omnibus inventis atque instructis considerandum est quo principio sit utendum.   318. А при говоренето това начало не трябва да се търси някъде навън, а да се взема от самата сърцевина на делото. Затова, след като изследваме и огледаме цялото дело, когато намерим и установим мястото на всяко нещо, трябва да решим какъв ще бъде уводът.
[[319] Sic et facile reperientur; sumentur enim ex eis rebus, quae erunt uberrimae vel in argumentis vel in eis partibus, ad quas dixi digredi saepe oportere; [ita] et momenti aliquid adferent, cum erunt paene ex intima defensione deprompta, et apparebit ea non modo non esse communia nec in alias causas posse transferri, sed penitus ex ea causa quae [tum] agatur, effloruisse.   319. Така той по-лесно ще се открие, защото ще се вземе оттам, където материалът е най-обилен - било при аргументацията, било при отстъпленията, с които ви препоръчах често да си служите. Така той ще допринесе и за по-голямата тежест на речта, тъй като ще е почерпан от дълбоката същност на защитата, и ще проличи, че той не е обикновен и не може да се използва и в други случаи, а е покълнал именно от недрата на конкретното дело.
[[LXXIX][320] Omne autem principium aut rei totius, quae agetur, significationem habere debebit aut aditum ad causam et communitionem aut quoddam ornamentum et dignitatem; sed oportet, ut aedibus ac templis vestibula et aditus, sic causis principia pro portione rerum praeponere; itaque in parvis atque infrequentibus causis ab ipsa re est exordiri saepe commodius;   LXXIX.320. Всеки увод трябва да дава някакво указание за нещата, които ще се обсъждат, или укрепен подстъп към делото, или блясък и достойнство. Но както преддверията и входовете на съответните сгради и храмове трябва да са съразмерни с тях, така и уводът ни трябва да бъде пропорционален на предмета на делото; затова при дребните и безинтересни процеси често е по-удобно да се започне направо по същество.
[[321] sed cum erit utendum principio, quod plerumque erit, aut ex reo aut ex adversario aut ex re aut ex eis, apud quos agetur, sententias duci licebit. Ex reo (reos appello, quorum res est), quae significent bonum virum, quae liberalem, quae calamitosum, quae misericordia dignum, quae valeant contra falsam criminationem; ex adversario eisdem ex locis fere contraria;   321. А когато трябва да започнем с увод (както е в повечето случаи), идеите за него можем да вземем от личността на подсъдимия или на противника или от самото деяние, или от личностите онези, пред които се гледа делото. Когато изхождаме от личността на подсъдимия (под подсъдим разбирам този, чието дело се гледа), трябва да изтъкнем, че той е човек честен, благороден, че е нещастен, че заслужава състрадание, а и други неща, които са в състояние да оборят едно несправедливо обвинение. Изхождайки от личността на противника, ще говорим горе-долу обратното на това.
[[322] ex re, si crudelis, si nefanda, si praeter opinionem, si immerito, si misera, si ingrata, si indigna, si nova, si quae restitui sanarique non possit; ex eis autem, apud quos agetur, ut benevolos beneque existimantis efficiamus, quod agendo efficitur melius quam rogando. Est id quidem in totam orationem confundendum nec minime in extremam; sed tamen multa principia ex eo genere gignuntur.   322. От деянието пък изхождам ако то според обвинението е жестоко, ако е престъпно, ако неочаквано, ако е незаслужено, ако е жално, ако е неблагодарно, ако е недостойно, ако е необичайно, ако е непоправимо неизцелимо. А ако вземем материал за увода си от личностите на слушателите, трябва да се опитаме да ги предразположим и настроим благосклонно, което се постига не толкова чрез молбите, колкото чрез поведението. Стремежът към спечелване на публиката трябва да присъства в цялата ни реч, най-вече в заключението, но често може да послужи и за нейно изходно начало.
[[323] Nam et attentum monent Graeci ut principio faciamus iudicem et docilem; quae sunt utilia, sed non principi magis propria quam reliquarum partium; faciliora etiam in principiis, quod et attenti tum maxime sunt, cum omnia exspectant et dociles magis in initiis esse possunt; inlustriora enim sunt, quae in principiis quam quae in mediis causis dicuntur aut arguendo aut refellendo.   323. Нали гърците ни съветват да приковем още с първите си думи вниманието на съдията и да го предразположим - съвет полезен, но приложим в същата степен и към останалите части на речта. Все пак това става по-лесно в началото: тогава хората и ни слушат с по-голямо внимание, защото са в очакване, а и са по-възприемчиви. Защото по-ярки са обвиненията и опроверженията, дадени в началото, отколкото изтъкнатите в средата на речта.
[[324] Maximam autem copiam principiorum ad iudicem aut adliciendum aut incitandum ex eis locis trahemus, qui ad motus animorum conficiendos inerunt in causa, quos tamen totos explicare in principio non oportebit, sed tantum impelli iudicem primo leviter, ut iam inclinato reliqua incumbat oratio.   324. Най-силните средства на увода, с които той цели да привлече съдиите на нашата страна или да ги надъха срещу противника, се черпят от най-вълнуващите страни на делото. Но те не бива да се изчерпват още в началото, а трябва само лекичко да побутнат съдията, за да рухне то съвсем под натиска на останалата част от речта.
[[LXXX][325] Conexum autem ita sit principium consequenti orationi, ut non tamquam citharoedi prooemium adfictum aliquid, sed cohaerens cum omni corpore membrum esse videatur. Nam non nulli, cum illud meditati ediderunt, sic ad reliqua transeunt, ut audientiam fieri sibi non velle videantur. Atque eius modi illa prolusio debet esse, non ut Samnitium, qui vibrant hastas ante pugnam, quibus in pugnando nihil utuntur, sed ut ipsis sententiis, quibus proluserint, vel pugnare possint.   LXXX.325. Нека уводът бъде съединен с по-нататъшната реч така, че да изглежда не прикачен към нея, както някои музикални прелюдии а да е като член, органично свързан с тялото. Има някои, които започват със старателно подготвен увод, но по-нататък говорят така, сякаш не желаят да бъдат слушани. А въведение не трябва да напомня обичая на гладиаторите самнити88, които преди сражението размахват мечове, а после по време на боя не си служат с тях: разиграните в началото мисли трябва да бъдат оръжия и в по-нататъшната битка.
[[326] Narrare vero rem quod breviter iubent, si brevitas appellanda est, cum verbum nullum redundat, brevis est L. Crassi oratio; sin tum est brevitas, cum tantum verborum est quantum necesse est, aliquando id opus est; sed saepe obest vel maxime in narrando, non solum quod obscuritatem adfert, sed etiam quod eam virtutem, quae narrationis est maxima, ut iucunda et ad persuadendum accommodata sit, tollit. Videant illa nam is postquam excessit ex ephebis ...   326. Изисква се разказът за събитието да е кратък: ако краткост се нарича липсата на каквато и да било излишна дума, то кратка е речта на Луций Крас; ако ли пък говорим за краткост тогава, когато имаме точно толкова думи, колкото са необходими, то такава понякога наистина е нужна. Но често краткостта вреди на нашия разказ не само защото създава неяснота, но и защото го лишава от неговото най-голямо достойнство - да бъде приятен и да подпомага убеждаването. Колко дълъг например е разказът, който започва с думите:
"Откак от юношеството излезе той...89"
[[327] quam longa est narratio! Mores adulescentis ipsius et servilis percontatio, mors Chrysidis, vultus et forma et lamentatio sororis, reliqua pervarie iucundeque narrantur. Quod si hanc brevitatem quaesisset: effertur, imus, ad sepulcrum venimus, in ignem imposita est, [fere] decem versiculis totum conficere potuisset; quamquam hoc ipsum "effertur, imus," concisum est ita, ut non brevitati servitum sit, sed magis venustati.   327. Но пък находчиво и приятно са описани характерът на младежа, разпитването на роба, смъртта на Хризида, чертите, красотата, жалбите на сестрата и всичко останало! А ако авторът се бе стремил към краткост - както тук:
"Изнасят я, след нея ние. Стигаме
до кладата - положена е в огъня..."89,
той щеше да побере целия разказ в десетина стихчета89.
[[328] Quod si nihil fuisset, nisi "in ignem imposita est," tamen res tota cognosci facile potuisset. Sed et festivitatem habet narratio distincta personis et interpuncta sermonibus, et est et probabilius, quod gestum esse dicas, cum quem ad modum actum sit exponas, et multo apertius ad intellegendum est, si constituitur aliquando ac non ista brevitate percurritur.   328. Но и това "Изнасят я, след нея ние" е казано отривисто не толкова заради краткостта, а по-скоро заради благозвучието: дори да бе се задоволил само с "положена е в огъня", всичко щеше да е съвсем ясно. Но така разказът, воден от отделни лица и примесен тук-там с диалози помежду им, е по-жив, а и случката, за която говориш, става по-достоверна, когато човек опише как е станала, и много по-понятна, ако, тъй да са каже, се изгражда, а не се претупва набързо.
[[329] Apertam enim narrationem tam esse oportet quam cetera; sed hoc magis in hac elaborandum est, quod et difficilius est non esse obscurum in re narranda quam aut in principio aut in argumentando aut in perorando; et maiore etiam periculo haec pars orationis obscura est quam ceterae, vel quia, si quo alio in loco est dictum quid obscurius, tantum id perit, quod ita dictum est, narratio obscura totam occaecat orationem; vel quod alia possis, semel si obscurius dixeris, dicere alio loco planius, narrationis unus est in causa locus. Erit autem perspicua narratio, si verbis usitatis, si ordine temporum servato, si non interrupte narrabitur.   329. Разказът трябва да бъде ясен, както и всичко останало в речта, но тук се изисква по-голямо внимание, защото опасността да възникнат неясноти е по-голяма, отколкото като при увода, аргументацията, опровержението и заключението; освен това неяснотата в тази част на речта крие по-голям риск: било затова, че ако другаде кажем нещо неясно, губи само това място, докато неясният разказ замъглява цялата ни реч, било защото, ако някъде сме се изразили неясно, можем да обясним мисълта си на друго място, а разказ може да има само на едно място в речта. Разказът ни ще е ясен, ако си служим с обикновени думи, спазваме хронологичната последователност и не говорим накъсано.
[[LXXXI][330] Sed quando utendum sit aut non sit narratione, id est consili; neque enim si nota res est nec dubium quid gestum sit, narrare oportet, nec si adversarius narravit, nisi si refellemus; ac si quando erit narrandum, nec illa, quae suspicionem et crimen efficient contraque nos erunt, acriter persequemur et, quicquid potuerit, detrahemus; ne illud, quod Crassus, si quando fiat, perfidia, non stultitia fieri putat, ut causae noceamus, accidat. Nam ad summam totius causae pertinet, caute an contra demonstrata res sit, quod omnis orationis reliquae fons est narratio.   LXXXI.330. Но това, кога трябва и кога не трябва да си служим с разказ, е въпрос на индивидуално решение. Защото, ако деянието е известно и не съществува съмнение около него, няма нужда то да се разказва; няма нужда от разказ и тогава, когато противникът ни вече е разказал за какво става дума, освен ако не искаме да го опровергаем. А когато се наложи да разказваме, не бива да наблягаме много върху нещата, които могат да се изтълкуват като престъпление и могат да навредят на нашата кауза; дори да премълчим, каквото можем, за да не се получи това, което Крас приписва повече на вероломство, отколкото на глупост - да навредим на делото. Та нали умелото или неумело представяне на фактите определя изхода на делото, тъй като разказът е извор на цялата по-нататъшна реч!
[[331] Sequitur, ut causa ponatur, in quo videndum est, quid in controversiam veniat; tum suggerenda sunt firmamenta causae coniuncte et infirmandis contrariis et tuis confirmandis. Namque una in causis ratio quaedam est eius orationis, quae ad probandam argumentationem valet; ea autem et confirmationem et reprehensionem quaerit; sed quia neque reprehendi, quae contra dicuntur, possunt, nisi tua confirmes, neque haec confirmari, nisi illa reprehendas, idcirco haec et natura et utilitate et tractatione coniuncta sunt.   331. Следва определянето на предмета на делото, като тук трябва да се посочи и спорният въпрос. Тогава започва и струпването на аргументите, като едновременно се обезсилват тези на противника и се утвърждават нашите собствени. Защото във всички дела има един принцип при изграждането на речта, с който най-убедително се доказва правотата ни: да се утвърждава и да се оборва. Но тъй като не можем да оборим контрааргументите на противника, ако не утвърдим своите, нито пък да утвърдим своите, ако не оборим неговите, то излиза, че тези две неща са свързани по своята природа, по своята полезност, по третирането си в речта.
[[332] Omnia autem concludenda sunt plerumque rebus augendis vel inflammando iudice vel mitigando; omniaque cum superioribus orationis locis tum maxime extremo ad mentis iudicum quam maxime permovendas et ad utilitatem nostram vocandas conferenda sunt.   332. А в заключението най-добре е да си служим с преувеличения, за да разгневим или умилостивим съдиите. И всички части на речта - и началните, и особено крайните, трябва да бъдат стъкмени така, че да вълнуват колкото може повече душите на съдиите и да ги настройват в наша полза.
[[333] Neque sane iam causa videtur esse cur secernamus ea praecepta, quae de suasionibus tradenda sunt aut laudationibus, sunt enim pleraque communia, sed tamen suadere aliquid aut dissuadere gravissimae mihi personae videtur esse; nam et sapientis est consilium explicare suum de maximis rebus et honesti et diserti, ut mente providere, auctoritate probare, oratione persuadere possis. [LXXXII] Atque haec in senatu minore apparatu agenda sunt; sapiens enim est consilium multisque aliis dicendi relinquendus locus, vitanda etiam ingeni ostentationis suspicio:   333. Струва ми се, че няма причина да давам отделно напътствия за писането на увещателни и хвалебствени речи, защото казаното в по-голямата си част важи и за тях. Но мисля, че произнасянето на една увещателна реч, имаща за цел да убеди или да разубеди, може да бъде дело само на най-авторитетни хора. Защото трябва да си умен човек, а и почтен, и красноречив, за да изложиш свои предложения по най-важни за държавата въпроси, за да можеш с ума си да прозреш нещата, с авторитета си да ги утвърдиш, а с речта си да ги внушиш.
[[334] contio capit omnem vim orationis et gravitatem varietatemque desiderat. Ergo in suadendo nihil est optabilius quam dignitas; nam qui utilitatem petit, non quid maxime velit suasor, sed quid interdum magis sequatur, videt. Nemo est enim, praesertim in tam clara civitate, quin putet expetendam maxime dignitatem, sed vincit utilitas plerumque, cum subest ille timor ea neglecta ne dignitatem quidem posse retineri.   LXXXII.334. Ако речта се изнася пред сената, тя не трябва да е прекалено пищна - тук наши слушатели са умни хора, след нас ще се изкажат още мнозина, пък и не бива да излиза, че се перчим с таланта си. Но речта ни пред народа не само трябва да се разгърне в цялата си сила, а да бъде още и сериозна, и разнообразна. Следователно при увещателната реч най-важно е достойнството. Ако някой се стреми преди всичко към ползата, той не вижда голямата цел на оратора, а само някои нейни следствия. Защото няма човек, особено в тъй славна държава като нашата, който да не смята, че преди всичко трябва да се гони достойнството. Но ползата често побеждава най-вече защото винаги съществува страхът, че ако я пренебрегнем, няма да можем да удържим и достойнството.
[[335] Controversia autem est inter hominum sententias aut in illo, utrum sit utilius; aut etiam, cum id convenit, certatur, utrum honestati potius an utilitati consulendum sit; quae quia pugnare inter se saepe videntur, qui utilitatem defendet, enumerabit commoda pacis, opum, potentiae, vectigalium, praesidi militum, ceterarum rerum, quarum fructum utilitate metimur, itemque incommoda contrariorum; qui ad dignitatem impellit, maiorum exempla, quae erant vel cum periculo gloriosa, conliget, posteritatis immortalem memoriam augebit, utilitatem ex laude nasci defendet semperque eam cum dignitate esse coniunctam.   335. А по въпроса достойнството ли е по-добро или полезността, единомислие няма; дори да се постигне в известна степен такова, то открит остава въпросът на ползата ли трябва да държим повече или на достойнството. Често се стига до сблъсък между тези две мнения: привърженикът на ползата ще изброи предимствата на мира, на богатството, на могъществото, на приходите, на военната мощ и на всичко друго, чиито резултати мерим с ползата, а после и бедите от противоположните им неща; ревнителят пък на достойнството ще ни затрупа с примери за предци, които, рискували живота си, са се покрили със слава, патетично ще въздигне неувяхващия спомен за тях, съхранен от потомците, ще твърди, че ползата е плод на славата и винаги върви ръка за ръка с нея.
[[336] Sed quid fieri possit aut non possit quidque etiam sit necesse aut non sit, in utraque re maxime est quaerendum; inciditur enim omnis [iam] deliberatio, si intellegitur non posse fieri aut si necessitas adfertur; et qui id docuit non videntibus aliis, is plurimum vidit.   336. Но и в двата случая трябва да се търси най-вече какво може и какво не може да се направи, какво е необходимо и какво не е. Защото цялото обсъждане се прекратява, ако стане ясно, че нещо не може да се направи или че е налице неизбежна необходимост то да бъде сторено, и този, който е обяснил това на другите, които не са можели да го прозрат, е проявил една върховна прозорливост.
[[337] Ad consilium autem de re publica dandum caput est nosse rem publicam; ad dicendum vero probabiliter nosse mores civitatis, qui quia crebro mutantur, genus quoque orationis est saepe mutandum; et quamquam una fere vis est eloquentiae, tamen quia summa dignitas est populi, gravissima causa rei publicae, maximi motus multitudinis, genus quoque dicendi grandius quoddam et inlustrius esse adhibendum videtur; maximaque pars orationis admovenda est ad animorum motus non numquam aut cohortatione aut commemoratione aliqua aut in spem aut in metum aut ad cupiditatem aut ad gloriam concitandos, saepe etiam a temeritate, iracundia, spe, iniuria, invidia, crudelitate revocandos.   337. За да се дава съвет по въпроси от държавно значение, най-важно е да се познава държавата, а за да говорим убедително, трябва поне приблизително да познаваме нравите на своите съграждани; и понеже те често се менят, трябва често да променяме и речта си. И макар че силата на красноречието е винаги една и съща, все пак, понеже няма по-високо достойнство от достойнството на народа, понеже няма по-сериозна кауза от каузата на държавата, понеже няма по-бурни вълнения от вълненията на тълпите, то трябва да си служим с един по-величествен и блестящ стил на изразяване. В най-голямата си част речта ни трябва да се стреми да развълнува хората, да ги насърчи, да им припомни нещо, да ги тласне към страх, страст или копнеж за слава, а често и да ги накара да се отърсят от безразсъдство, гняв, надежда, несправедливост, завист или жестокост.
[[LXXXIII][338] Fit autem ut, quia maxima quasi oratoris scaena videatur contionis esse, natura ipsa ad ornatius dicendi genus excitemur; habet enim multitudo vim quandam talem, ut, quem ad modum tibicen sine tibiis canere, sic orator sine multitudine audiente eloquens esse non possit.   LXXXIII.338. Но става така, че - понеже за оратора една реч пред народа е най-голямото представление - от само себе си ни се дощява да говорим малко по-пищно. Защото хорската тълпа крие в себе си някаква странна сила: както флейтистът не може да свири без флейта, така и ораторът не би могъл да бъде красноречив, лишен от публика.
[[339] Et cum sint populares multi variique lapsus, vitanda est acclamatio adversa populi, quae aut orationis peccato aliquo excitatur, si aspere, si arroganter, si turpiter, si sordide, si quo animi vitio dictum esse aliquid videtur, aut hominum offensione vel invidia, quae aut iusta est aut ex criminatione atque fama, aut res si displicet, aut si est in aliquo motu suae cupiditatis aut metus multitudo. His quattuor causis totidem medicinae opponuntur: tum obiurgatio, si est auctoritas; tum admonitio quasi lenior obiurgatio; tum promissio, si audierint, probaturos; tum deprecatio, quod est infirmum, sed non numquam utile.   339. И понеже народът често изпада в най-различни заблуди, не трябва да предизвикваме неговото неодобрение, което може да се случи, първо, ако нещо в нашата реч оставя впечатлението за грубост, арогантност, долнопробност или за някакъв наш порок; второ, ако нещо засегне хората и предизвика омразата им, било справедливо, било поради клевета или злословие; трето, ако тезата ни не се нрави; четвърто, ако тълпата е в плен на някакви силни чувства или страх. Изброените случаи са четири, четири са и лековете за тях: порицание, ако имаме достатъчно авторитет за него, предупреждение - нещо като по-леко порицание, обещание, че ако ни изслушат, ще се съгласят с нас, накрая молбата - най-слабото, но често полезно средство.
[[340] Nullo autem loco plus facetiae prosunt et celeritas et breve aliquod dictum nec sine dignitate et cum lepore; nihil enim tam facile quam multitudo a tristitia et saepe ab acerbitate commode et breviter et acute et hilare dicto deducitur. [LXXXIV] Eui fere, ut potui, vobis in utroque genere causarum quae sequi solerem, quae fugere, quae spectare quaque omnino in causis ratione versari.   340. Тук нищо не помага повече от остроумието и умението да откликнем с бърза и кратка, а в същото време изящна, изпълнена с достойнство реплика. Няма по-добро средство да извадим тълпата от състоянието на униние, а често и на ожесточение, от уместната, кратка, остра и духовита фраза. LXXXIV. Разказах ви, доколкото можах, почти всичко за практиката си в тези два вида красноречие - съдебното и увещателното: какво обикновено спазвам, какво избягвам, към какво се придържам и изобщо по какъв принцип действам в тези случаи.
[[341] Nec illud tertium laudationum genus est difficile, quod ego initio quasi a praeceptis nostris secreveram; sed et quia multa sunt orationum genera et graviora et maioris copiae, de quibus nemo fere praeciperet, et quod nos laudationibus non ita multum uti soleremus, totum hunc segregabam locum; ipsi enim Graeci magis legendi et delectationis aut hominis alicuius ornandi quam utilitatis huius forensis causa laudationes scriptitaverunt: quorum sunt libri, quibus Themistocles, Aristides, Agesilaus, Epaminondas? Philippus, Alexander aliique laudantur; nostrae laudationes, quibus in foro utimur, aut testimoni brevitatem habent nudam atque inornatam aut scribuntur ad funebrem contionem, quae ad orationis laudem minime accommodata est. Sed tamen, quoniam est utendum aliquando, non numquam etiam scribendum, vel ut Q. Tuberoni Africanum avunculum laudanti scripsit C. Laelius, vel ut nosmet ipsi ornandi causa Graecorum more, si quos velimus, laudare possimus, sit a nobis quoque tractatus hic locus.   341. Що се отнася до третия вид, който подминах още в началото - хвалебствието, - и той не е труден. Но понеже много са типовете реч, които са и по-сериозни, и по-употребявани, за които почти никой не е дал правила, а и понеже ние ще си служим често с него, все заобикалях този въпрос. Самите гърци са писали хвалебствия не заради ползата от тях в съда, а като едно приятно четиво или за прослава на велики хора: съществуват гръцки книги, възхваляващи Темистокъл, Аристид, Агезилай, Епаминонд, Филип, Александър и други. А нашите хвалебствия, които произнасяме пред съда, са кратки, голи, постни като свидетелски показания или пък представляват надгробни слова, които обикновено не могат да бъдат оценени по достойнство. Но понякога се налага да се произнасят подобни речи, пък и да се пишат - така Гай Лелий написа похвали слово за Сципион Африкански, което обаче бе произнесено от племенника на Сципион Квинт Туберон, а и ние можем да решим да напишем възхвала за някой велик човек по примера на гърците; затова нека се спра малко и на този въпрос.
[[342] Perspicuum est igitur alia esse in homine optanda, alia laudanda: genus, forma, vires, opes, divitiae cetera[que], quae fortuna dat aut extrinsecus aut corpori, non habent in se veram laudem, quae deberi virtuti uni putatur; sed tamen, quod ipsa virtus in earum rerum usu et moderatione maxime cernitur, tractanda in laudationibus etiam haec sunt naturae et fortunae bona; in quibus est summa laus non extulisse se in potestate, non fuisse insolentem in pecunia, non se praetulisse aliis propter abundantiam fortunae, ut opes et copiae non superbiae videantur ac libidini, sed bonitati ac moderationi facultatem et materiam dedisse.   342. И тъй ясно е, че у човека едни неща са желани, а други - похвални. Добрият произход, красотата, силите, материалните възможности, богатството и другите дарове на съдбата, с които тя облагодетелства външно или телесно, не са похвални в истинския смисъл на думата, защото похвала заслужава едничка добродетелта. Но тъй като самата добродетел се проявява най-вече в разумното показване на изброените блага, то в похвалните слова трябва да бъдат взети предвид и тези дарове на природата и съдбата; най-голяма похвала тук заслужава това, че човекът, макар и на власт, не се е самозабравил, че макар и богат, не е надменен, че макар и късметлия, не е високомерен, така че да личи ясно: богатството и възможностите са подхранили у него не горделивост и низки страсти, а доброта и умереност.
[[343] Virtus autem, quae est per se ipsa laudabilis et sine qua nihil laudari potest, tamen habet pluris partis, quarum alia est alia ad laudationem aptior; sunt enim aliae virtutes, quae videntur in moribus hominum et quadam comitate ac beneficentia positae; aliae, quae in ingeni aliqua facultate aut animi magnitudine ac robore; nam clementia, iustitia, benignitas, fides, fortitudo in periculis communibus iucunda est auditu in laudationibus;   343. А добродетелта, която е само по себе си похвална и без която нищо не може да бъде възхвалено, все пак се дели на много видове, едни от които са много по-пригодни за възхвала от други. Съществуват добродетели, които се проявяват в характера, като кротостта и добротата, и други, които се откриват в някакви способности на ума и във величието на духа. Приятно е да се слуша в хвалебствените слова за милосърдие, справедливост, доброта, вярност, храброст в моменти на всеобща опасност, защото всички тези добродетели се смятат полезни не толкова за притежателите си, колкото за целия човешки род.
[[344] omnes enim hae virtutes non tam ipsis, qui eas habent, quam generi hominum fructuosae putantur. Sapientia et magnitudo animi, qua omnes res humanae tenues ac pro nihilo putantur, et in excogitando vis quaedam ingeni et ipsa eloquentia admirationis habet non minus, iucunditatis minus: ipsos enim magis videntur, quos laudamus, quam illos, apud quos laudamus, ornare ac tueri. Sed tamen in laudando iungenda sunt etiam haec genera virtutum; ferunt enim aures hominum cum illa, quae iucunda et grata, tum etiam illa, quae mirabilia sunt in virtute, laudari.   344. Мъдростта и величавият ум, благодарение на които всичко човешко изглежда дребно и нищожно, находчивостта, а и самото красноречие будят не по-малко възхищение, но доставят по-малко удоволствие, защото се създава впечатление, че изтъкваме и имаме интерес повече към онези, които хвалим, отколкото към тези, пред които хвалим. Затова споменатите два вида добродетели трябва да се комбинират в хвалебствените речи. Ушите на хората обичат да слушат едновременно и за приятните, и за удивителните добродетели.
[[LXXXV][345] Et quoniam singularum virtutum sunt certa quaedam officia ac munera et sua cuique virtuti laus propria debetur, erit explicandum in laude iustitiae, quid cum fide, quid cum aequabilitate, quid cum eius modi aliquo officio is, qui laudabitur, fecerit; itemque in ceteris res gestae ad cuiusque virtutis genus et vim et nomen accommodabuntur.   LXXXV.345. И понеже отделните добродетели имат свои определени задължения и функции и всяка една от тях се величае по специфичен начин, то възхвалявайки справедливостта, ще трябва да посочим кога хваленият от нас човек е проявил вярност, безпристрастност или някакво друго подобно качество. Така и в останалите случаи делата трябва винаги да се привеждат към типа добродетел, към нейния характер и име.
[[346] Gratissima autem laus eorum factorum habetur, quae suscepta videntur a viris fortibus sine emolumento ac praemio; quae vero etiam cum labore ac periculo ipsorum, haec habent uberrimam copiam ad laudandum, quod et dici ornatissime possunt et audiri facillime; ea enim denique virtus esse videtur praestantis viri, quae est fructuosa aliis, ipsi aut laboriosa aut periculosa aut certe gratuita. Magna etiam illa Laus et admirabilis videri solet tulisse casus sapienter adversos, non fractum esse fortuna, retinuisse in rebus asperis dignitatem;   346. С най-голямо благоразположение се посрещат похвалите за тези деяния, които смели хора са извършили, без да са били движени от мисълта за някаква видима облага или награда. Ако пък са постигнати с цената на много усилия и голям риск, тези подвизи дават най-обилен материал за похвални слова, защото могат да бъдат описани с прекрасни думи и се слушат с огромно удоволствие. А според общоприетото схващане за великия човек той притежава такава добродетел, която носи на другите полза, докато на него самия му струва усилия или риск и в никакъв случай не му носи облага. За нещо голямо и възхитително се смята това, че си съумял да понесеш мъдро нещастията, че не си бил сломен от съдбата, че дори в неволите си съхранил достойнството си.
[[347] neque tamen illa non ornant, habiti honores, decreta virtutis praemia, res gestae iudiciis hominum comprobatae; in quibus etiam felicitatem ipsam deorum immortalium iudicio tribui laudationis est. Sumendae autem res erunt aut magnitudine praestabiles aut novitate primae aut genere ipso singulares; neque enim parvae neque usitatae neque vulgares admiratione aut omnino laude dignae videri solent.   347. За славата допринасят още и получените почетни длъжности, държавните награди, подвизите, спечелили одобрението на хората; тук можем да възхвалим дори щастието, обяснявайки го с благосклонността на безсмъртните богове. Но трябва да се подбират значителни, необичайни, изключителни по своя характер случаи. Защото онези, които са дребни или ежедневни, или обикновени, не се смятат достойни за възхвала.
[[348] Est etiam cum ceteris praestantibus viris comparatio in laudatione praeclara. De quo genere libitum mihi est paulo plura quam ostenderam dicere, non tam propter usum forensem, qui est a me omni hoc sermone tractatus, quam ut hoc videretis, si laudationes essent in oratoris officio, quod nemo negat, oratori virtutum omnium cognitionem, sine qua laudatio effici non possit, esse necessariam.   348. Чудесно е съпоставянето на онзи, когото възхваляваме, с други велики личности.
Ето че по този въпрос си позволих да говоря малко повече, отколкото имах намерение в началото не толкова заради ползата му за съдебната практика - нещо, с което непрекъснато се съобразявам в цялата тази беседа - колкото за да ви убедя, че щом хвалебствените слова влизат в кръга на ораторските задължения (а тук сме единодушни), то ораторът трябва да познава и всички добродетели, защото иначе не би могъл да изгради словото си.
[[349] Iam vituperandi praecepta contrariis ex vitiis sumenda esse perspicuum est; simul est illud ante oculos, nec bonum virum proprie et copiose laudari sine virtutum nec improbum notari ac vituperari sine vitiorum cognitione satis insignite atque aspere posse. Atque his locis et laudandi et vituperandi saepe nobis est utendum in omni genere causarum.   349. Що се отнася до порицанията, ясно с че материал за тях се черпи от противоположното - пороците. Съвсем очевидно е, че тъй както е невъзможно да възхвалим един почтен човек с подобаващото богато слово, ако познаваме добродетелите, няма да можем, ако не познаваме пороците, да порицаем негодника с една впечатляваща и сурова реч. С тези похвати - възхвалата и порицанието - трябва да си служим често при дела от всякакъв вид.
[[350] Habetis de inveniendis rebus disponendisque quid sentiam; adiungam etiam de memoria, ut labore Crassum levem neque ei quicquam aliud, de quo disserat, relinquam nisi ea, quibus haec exornentur." [LXXXVI] "Perge vero," inquit Crassus "libenter enim te cognitum iam artificem aliquandoque evolutum illis integumentis dissimulationis tuae nudatumque perspicio; et quod mihi nihil aut [quod] non multum relinquis, percommode facis estque mihi gratum."   350. Вече чухте как според мен трябва да откриваме и разполагаме материала за речта си. Ще прибавя и няколко думи за запаметяването, за да облекча Крас и да не му оставя за обсъждане никаква друга тема освен темата за словесната украса.
LXXXXVI. - Продължавай - рекъл Крас, - аз с удоволствие съзирам вече как иззад маската, с която си се прикрил на моменти се появява истинският ти лик на вещ познавач на теорията. А това, че ми оставяш съвсем малко, почти нищо, много мило от твоя страна и аз съм доволен.
[[351] "Iam istuc, quantum tibi ego reliquerim," inquit Antonius "erit in tua potestate; si enim vere agere volueris, omnia tibi relinquo; sin dissimulare, tu quem ad modum his satis facias, videris. Sed, ut ad rem redeam, non sum tanto ego" inquit "ingenio, quanto Themistocles fuit, ut oblivionis artem quam memoriae malim; gratiamque habeo Simonidi illi Cio, quem primum ferunt artem memoriae protulisse.   351. - Това колко ще ти оставя, зависи изцяло от теб -казал му Антоний. - Ако сериозно се заемеш с него, ще видиш, че съм ти оставил всичко. А ако смяташ да се измъкнеш оправяй се сам с тези твои млади слушатели.
Но да се върна на думата си. Аз не съм толкова гениален колкото е бил Темистокъл, че да се нуждая повече от забравяне, отколкото от запомняне. И съм благодарен на прочутия Симонид от Кеос, когото сочат за създател на науката за запомнянето.
[[352] Dicunt enim, cum cenaret Crannone in Thessalia Simonides apud Scopam fortunatum hominem et nobilem cecinissetque id carmen, quod in eum scripsisset, in quo multa ornandi causa poetarum more in Castorem scripta et Pollucem fuissent, nimis illum sordide Simonidi dixisse se dimidium eius ei, quod pactus esset, pro illo carmine daturum; reliquum a suis Tyndaridis, quos aeque laudasset, peteret, si ei videretur.   352. Разправят, че веднъж, когато Скопас, човек богат и родовит, го поканил на вечеря в Кранон90, Симонид му изпял свой химн в негова чест. По поетически обичай химнът бил украсен с многобройни възхвали на Кастор и Полукс90. След като го изслушал, Скопас като последен скъперник му рекъл, че ще му даде само половината от договореното за химна, а за другата половина му казал, ако толкова му е притрябвала, да си я търси от Тиндаровите синове, дето ги възхвалил наравно с него.
[[353] Paulo post esse ferunt nuntiatum Simonidi, ut prodiret; iuvenis stare ad ianuam duo quosdam, qui eum magno opere evocarent; surrexisse illum, prodisse, vidisse neminem: hoc interim spatio conclave illud, ubi epularetur Scopas, concidisse; ea ruina ipsum cum cognatis oppressum suis interisse: quos cum humare vellent sui neque possent obtritos internoscere ullo modo, Simonides dicitur ex eo, quod meminisset quo eorum loco quisque cubuisset, demonstrator unius cuiusque sepeliendi fuisse; hac tum re admonitus invenisse fertur ordinem esse maxime, qui memoriae lumen adferret.   353. Малко след това, както разправят, казали на Симонид да излезе навън, защото двама младежи много упорито го викали на вратата. Станал той, излязъл, но никого не видял. В това време гостната, дето пирувал Скопас, рухнала и той заедно с приятелите си загинал под развалините. А когато техните близки пожелали да ги погребат, но не можели по никакъв начин да разпознаят затрупаните, казват, че Симонид им ги посочил, защото помнел мястото, където бил възлегнал всеки. Тази случка, говори се, го подтикнала към откритието, че най-вече порядъкът придава яснота на паметта.
[[354] Itaque eis, qui hanc partem ingeni exercerent, locos esse capiendos et ea, quae memoria tenere vellent effingenda animo atque in eis locis conlocanda; sic fore, ut ordinem rerum locorum ordo conservaret, res autem ipsas rerum effigies notaret atque ut locis pro cera, simulacris pro litteris uteremur.   354. И тъй желаещите да развият тази страна на ума си трябва да си отбележат места и в тях да разположат нещата, които искат да запомнят, след като изградят в душата си техния образ. Вследствие на това редът на местата ще запази и реда на нещата, а образите на нещата от своя страна бележат самите неща. С една дума, местата ще са нашата восъчна табличка, а образите на нещата - буквите върху нея.
[[LXXXVII][355] Qui sit autem oratori memoriae fructus, quanta utilitas, quanta vis, quid me attinet dicere? Tenere, quae didiceris in accipienda causa, quae ipse cogitaris? Omnis fixas esse in animo sententias? Omnem descriptum verborum apparatum? Ita audire vel eum, unde discas, vel eum, cui respondendum sit, ut illi non infundere in auris tuas orationem, sed in animo videantur inscribere? Itaque soli qui memoria vigent, sciunt quid et quatenus et quo modo dicturi sint, quid responderint, quid supersit: eidemque multa ex aliis causis aliquando a se acta, multa ab aliis audita meminerunt.   LXXXVII.355. А има ли смисъл да говоря каква ще е за оратора печалбата от запомнянето, каква ще е ползата, какво ще е значението на това умение за него? Че когато се заемеш с някакво дело, запомняш казаното от твоите клиенти или онова, което на теб самия ти е дошло наум? Че имаш в душата си запечатани всички необходими мисли, описано цялото си словесно богатство? Че изслушваш оня, който те информира, или оня, комуто трябва да отговориш, по такъв начин, че у тях остава впечатлението, сякаш словата им не се вливат в ушите ти, а направо се запечатват в душата ти? И тъй само хората, надарени със силна памет, знаят какво, колко и как да кажат, какво да отговорят, какво да спестят; те помнят много неща от собствената си практика, а и много от чуждата.
[[356] Qua re confiteor equidem huius boni naturam esse principem, sicut earum rerum, de quibus ante locutus sum, omnium; sed haec ars tota dicendi, sive artis imago quaedam et similitudo est, habet hanc vim, non ut totum aliquid, cuius in ingeniis nostris pars nulla sit, pariat et procreet, verum ut ea, quae sunt orta iam in nobis et procreata, educet atque confirmet;   356. Разбира се, признавам, че и за тази способност, както при всички предишни случаи, най-важни са природните дадености. Но цялото това изкуство на красноречието - или може би сянка и подобие на изкуство - има силата не да породи и създаде качества, които изобщо не притежаваме, а, напротив - да извлече и закрепи качества, вече породени и създадени вътре в нас.
[[357] verum tamen neque tam acri memoria fere quisquam est, ut, non dispositis notatisque rebus, ordinem verborum omnium aut sententiarum complectatur, neque vero tam hebeti, ut nihil hac consuetudine et exercitatione adiuvetur. Vidit enim hoc prudenter sive Simonides sive alius quis invenit, ea maxime animis effingi nostris, quae essent a sensu tradita atque impressa; acerrimum autem ex omnibus nostris sensibus esse sensum videndi; qua re facillime animo teneri posse ea, quae perciperentur auribus aut cogitatione, si etiam commendatione oculorum animis traderentur; ut res caecas et ab aspectus iudicio remotas conformatio quaedam et imago et figura ita notaret, ut ea, quae cogitando complecti vix possemus, intuendo quasi teneremus.   357. Мисля, че почти няма хора толкова паметливи, че да могат да запомнят последователността на думите и мислите, без да са си ги подредили и отбелязали предварително, нито пък толкова скудоумни, че упражненията и придобитите навици да не могат да им помогнат. Разумно е преценил откривателят на това изкуство, бил той Симонид или някой друг, че най-лесно в душите ни се закрепва това, което са им предали и са отпечатали върху сетивата. А от всички наши сетива най-остро е зрението, следователно онова, което сме чули или помислили, може да се запомни най-лесно, ако го предадем на ума чрез посредничеството на очите. Така дори незримите и лишени от материален образ неща, получили някаква форма и вид, макар да убягва на ума, могат да бъдат задържани, когато имаме някаква зрителна представа за тях.
[[358] His autem formis atque corporibus, sicut omnibus, quae sub aspectum veniunt, [admonetur memoria nostra atque excitatur;] sede opus est, etenim corpus intellegi sine loco non potest. Qua re ne in re nota et pervulgata multus et insolens sim, locis est utendum multis, inlustribus? explicatis, modicis intervallis; imaginibus autem agentibus, acribus, insignitis, quae occurrere celeriterque percutere animum possint; quam facultatem et exercitatio dabit, ex qua consuetudo gignitur, et similium verborum conversa et immutata casibus aut traducta ex parte ad genus notatio et unius verbi imagine totius sententiae informatio pictoris cuiusdam summi ratione et modo formarum varietate locos distinguentis.   358. Но тези форми и тела, както и всичко, което минава пред погледа ни, трябва да имат свое място, защото тялото е немислимо без място. Но за да не се разпростирам много и да не ви отегчавам, говорейки за познати и обикновени неща, ще бъда кратък. Опорните ни места трябва да са много, да са забележителни, ясно очертани, подредени през неголеми интервали; образите трябва да са живи, ярки, точни, биещи на очи, впечатляващи съзнанието. Това ще ни го дадат упражненията, от които се поражда навикът, а те се състоят в подбор на думи, които звучат по сходен начин или се отличават само по падеж; в пренасяне на видовото значение към родово; обозначаване на цели мисли с по една-единствена дума образ тъй както добрият художник изпълва отделните пространства със съответни форми.
[[LXXXVIII][359] Sed verborum memoria, quae minus est nobis necessaria, maiore imaginum varietate distinguitur; multa enim sunt verba, quae quasi articuli conectunt membra orationis, quae formari similitudine nulla possunt; eorum fingendae sunt nobis imagines, quibus semper utamur; rerum memoria propria est oratoris; eam singulis personis bene positis notare possumus, ut sententias imaginibus, ordinem locis comprehendamus.   LXXXVIII.359. Словесната памет, която не е толкова нужна на оратора, изисква още повече форми, защото съществуват много думи, които като стави съединяват отделните членове на речта, и за тях не могат да се намерят никакви сравнения, така че тук са ни необходими определени образи, с които винаги да си служим. А присъщата на оратора памет е предметната: тук можем да използваме добре разположени образи, като запомняме мислите с помощта на тези образи, а техния ред - чрез последователността на местата, които те заемат.
[[360] Neque verum est, quod ab inertibus dicitur, opprimi memoriam imaginum pondere et obscurari etiam id, quod per se natura tenere potuisset: vidi enim ego summos homines et divina prope memoria, Athenis Charmadam, in Asia, quem vivere hodie aiunt, Scepsium Metrodorum, quorum uterque tamquam litteris in cera, sic se aiebat imaginibus in eis locis, quos haberet, quae meminisse vellet, perscribere. Qua re hac exercitatione non eruenda memoria est, si est nulla naturalis; sed certe, si latet, evocanda est.   360. И не е вярно това, което твърдят мързеливците - че множеството образи тежали върху паметта и я обърквали, пречейки й да побере онова, което можела да задържи и сама, по естествен път. Защото аз съм срещал велики хора с почти нечовешка памет, като Хармад в Атина и Метродор от Скепсис в Азия, за когото разправят, че бил още жив; та и двамата казваха, че записвали в паметта си всичко, което желаели да запомнят, с помощта на образи върху определени места като букви върху восък. Разбира се, по този начин не можеш да си изработиш добра памет, ако по природа си съвсем лишен от нея. Но ако имаш някакви скрити заложби, това ще ги развие.
[[361] Habetis sermonem bene longum hominis, utinam non impudentis! Illud quidem certe, non nimis verecundi; qui quidem, cum te, Catule, tum etiam L. Crasso audiente, de dicendi ratione tam multa dixerim; nam istorum aetas minus me fortasse movere debuit. Sed mihi ignoscetis profecto, si modo, quae causa me nunc ad hanc insolitam mihi loquacitatem impulerit, acceperitis."   361. Ето ви предългата беседа на един човек, който се бои да не се е показал безочлив! Във всеки случай със сигурност не съм от срамежливите, щом се осмелих пред теб, Катуле, че пред Луций Крас да говоря толкова много за принципите на красноречието; що се отнася до младите, от тях по не ме е срам. Но вие, вярвам, ще ми простите, щом разберете каква е причината за тази моя необичайна бъбривост.
[[LXXXIX][362] "Nos vero," inquit Catulus "etenim pro me hoc et pro meo fratre respondeo, non modo tibi ignoscimus, sed te diligimus magnamque tibi habemus gratiam; et cum humanitatem et facilitatem agnoscimus tuam, tum admiramur istam scientiam et copiam. Equidem etiam hoc me adsecutum puto, quod magno sum levatus errore et illa admiratione liberatus, quod multis cum aliis semper admirari solebam, unde esset illa tanta tua in causis divinitas; nec enim te ista attigisse arbitrabar, quae diligentissime cognosse et undique conlegisse usuque doctum partim correxisse video, partim comprobasse;   LXXXXIX.362. - Ние - казал Катул, - защото аз отговарям от свое име и от името на брат си, не само ти прощаваме, но и високо те оценяваме и много ти благодарим. Още веднъж имахме възможността да видим твоята култура и таланта ти и се възхитихме от знанията ти и от ораторското ти богатство. Смятам, че спечелих и друго: отървах се от едно голямо заблуждение, защото преди все съм се чудил заедно с мнозина други откъде се взема твоето божествено майсторство! Смятах, че не си се и докосвал до всички тези неща, които, както сега виждам, си опознал най-усърдно, сбрал си отвред и с помощта на опита си отчасти си поправил, отчасти си потвърдил.
[[363] neque eo minus eloquentiam tuam et multo magis virtutem et diligentiam admiror et simul gaudeo iudicium animi mei comprobari, quod semper statui neminem sapientiae laudem et eloquentiae sine summo studio et labore et doctrina consequi posse. Sed tamen quidnam est [id] quod dixisti fore, ut tibi ignosceremus, si cognossemus, quae te causa in sermonem impulisset? Quae est enim alia causa, nisi quod nobis et horum adulescentium studio, qui te attentissime audierunt, morem gerere voluisti?"   363. Но не по-малко се възхищавам на красноречието ти, а още повече - на твоите високи качества и твоето постоянство. И в същото време се радвам, че думите ти потвърдиха едно мое убеждение - никой не може да стигне върховете на мъдростта и красноречието без изключително усърдие, труд и ученост. Но все пак защо каза, че ще ти простим, като разберем причината, подтикнала те да говориш? Та каква друга може да бъде тя освен желанието да угодиш на нас и да удовлетвориш тези младежи, които, докато ти говореше, бяха целите слух?
[[364] Tum ille "adimere" inquit "omnem recusationem Crasso volui, quem ego paulo ante sciebam vel pudentius vel invitius, nolo enim dicere de tam suavi homine fastidiosius, ad hoc genus sermonis accedere. Quid enim poterit dicere? Consularem se [esse] hominem et censorium? Eadem nostra causa est. An aetatem adferet? Quadriennio minor est. An se haec nescire? Quae ego sero, quae cursim arripui, quae subsicivis operis, ut aiunt, iste a puero, summo studio, doctoribus. Nihil dicam de ingenio, cui par nemo fuit: etenim me dicentem qui audiret, nemo umquam tam sui despiciens fuit quin speraret aut melius aut eodem modo se posse dicere; Crasso dicente nemo tam arrogans, qui similiter se umquam dicturum esse confideret. Quam ob rem ne frustra hi tales viri venerint, te aliquando, Crasse, audiamus."   364. Исках да лиша Крас от всякаква възможност за отказ - отвърнал Антоний, - понеже знаех, че той пристъпва към подобни беседи някак стеснително и неохотно - бих казал дори, малко пренебрежително, но това не подхожда за един тъй мил човек. Та какво може да каже в свое оправдание? Че е бивш консул и цензор? - И аз съм такъв. Или ще се позове на възрастта си? Та той е четири години по-млад от мен! Или може би ще рече, че материята му е непозната? Но аз се докоснах до тези неща късно, на бърза ръка, по странични пътища, а той се е занимавал с тях от дете с най-голямо усърдие, с най-добри учители. Не говоря за таланта, по който няма равен на себе си: никой, който ме е чувал да говоря, не се е отчайвал, че никога няма да може да ме надмине или поне да ме настигне. Докато след като е чул Крас, никой не е имал дързостта да се надява, че ще може някога да говори като него. И за да не излезе, че тези славни мъже са дошли тук напразно, то нека все пак чуем и теб, Красе.
[[XC][365] Tum ille "ut ita ista esse concedam," inquit "Antoni, quae sunt valde secus, quid mihi [tu] tandem hodie aut cuiquam homini quod dici possit reliquisti? Dicam enim vere, amicissimi homines, quod sentio: saepe ego doctos homines, quid dico saepe? Immo non numquam; saepe enim qui potui, qui puer in forum venerim neque inde umquam diutius quam quaestor afuerim? Sed tamen audivi, ut heri dicebam, et Athenis cum essem, doctissimos viros et in Asia istum ipsum Scepsium Metrodorum, cum de his ipsis rebus disputaret; neque vero mihi quisquam copiosius umquam visus est neque subtilius in hoc genere dicendi quam iste hodie esse versatus: quod si esset aliter et aliquid intellegerem ab Antonio praetermissum, non essem tam inurbanus et paene inhumanus, ut in eo gravarer, quod vos cupere sentirem."   XC.365. - За да се съглася с думите ти, Антоний - отговорил Крас, - макар че нещата съвсем не са такива, то кажи ми какво остави ти днес за мен или за когото и да било друг? Вярвайте ми, скъпи приятели, често съм слушал учени люде - впрочем какво ти често, всъщност отвреме-навреме! Та как бих могъл да ги слушам често, след като съм дошъл на форума още момче и съм го напускал само докато траеше квесторският ми мандат! Но все пак и когато бях в Атина, за което стана дума вчера, съм слушал прочути специалисти, а и в Азия слушах да разисква по тези въпроси самия Метродор от Скепсис. Ала никога не съм чувал по-словообилен и по-проникновен оратор от този, когото изслушахме днес! Дори нещата да стояха иначе и Антоний да бе пропуснал нещо, аз не бих проявил нетактичността и едва ли не дебелащината да откажа да удовлетворя едно тъй явно ваше желание.
[[366] Tum Sulpicius "an ergo" inquit "oblitus es, Crasse, Antonium ita partitum esse tecum, ut ipse instrumentum oratoris exponeret, tibi eius distinctionem atque ornatum relinqueret?" Hic ille "primum quis Antonio permisit," inquit "ut et partis faceret et utram vellet prior ipse sumeret? Deinde, ego si recte intellexi, cum valde libenter audirem, mihi coniuncte est visus de utraque re dicere." "Ille vero" inquit Cotta "ornamenta orationis non attigit neque eam laudem, ex qua eloquentia nomen suum invenit." "Verba igitur" inquit Crassus "mihi reliquit Antonius, rem ipse sumpsit."   366. Тогава се обадил Сулпиций:
- Нима забрави, Красе, че Антоний раздели вашите задължения? Той се нае да говори за арсенала на оратора, а на теб остави разпределението на украсата.
- Но, първо, кой позволи на Антоний и да разделя, и пръв да избира коя част ще вземе? - отвърнал Крас. - И после, ако правилно съм разбрал, докато с най-голямо удоволствие го слушах, той май говори и за двете неща.
- Не - казал Кота, - той не засегна украсата на речта и блясъка на изразяването, на който самото красноречие дължи името си.
- Значи Антоний взе същината, а на мен остави думите - рекъл Крас.
[[367] Tum Caesar "si, quod difficilius est, id tibi reliquit, est nobis" inquit "causa, cur te audire cupiamus; sin, quod facilius, tibi causa non est, cur recuses." Et Catulus "quid, quod dixisti," inquit "Crasse, si [hic] hodie apud te maneremus, te morem nobis esse gesturum, nihilne ad fidem tuam putas pertinere?" Tum Cotta ridens "possem tibi," inquit "Crasse, concedere: sed vide ne quid Catulus attulerit religionis: opus hoc censorium est, id autem committere vides quam homini censorio conveniat." "Agite vero" [ille] inquit "ut vultis. Sed nunc quidem, quoniam est id temporis, surgendum censeo et requiescendum; post meridiem, si ita vobis est commodum, loquemur aliquid, nisi forte in crastinum differre mavultis." Omnes se vel statim vel si ipse post meridiem mallet, quam primum tamen audire velle dixerunt.   367. Тук се намесил Цезар:
- Ако ти е оставил по-трудното - казал той, - ние имаме причини да желаем да те чуем; ако пък ти се е паднало по-лесното, тогава ти нямаш причина да ни отказваш.
А Катул се обърнал към него:
- Нима не каза, Красе, че ако останем днес у вас, ти ще се стараеш да ни угодиш? Не смяташ ли, че трябва да удържиш на думата си?
- Аз, Красе, бих могъл да ти отстъпя - засмял се Кота, - но внимавай Катул да не види в това неизпълнение на задължението ти морална неустойчивост. - такава му е работата като цензор. А голям позор ще е за един бивш цензор като теб да допусне подобно провинение.
- Е, хайде - рекъл Крас, - нека бъде така, както желаете. Но сега, понеже времето напредна, смятам да се вдигнем оттук и да идем да си починем. А след пладне, ако нямате нищо против, ще ви кажа няколко думи, стига само да не решите да отложим това за утре.
Всички казали, че искат да го чуят веднага или щом той предпочита следобед, само да е колкото може по-скоро.