M. Tullius Cicero
De oratore * За оратора
Превод: За оратора, П. Стоянова, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1992
 
двуезичен | оригинал | превод

I II III  

1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12  13  14  15  16  17  18  19  20  21  22  23  24  25  26  27  28  29 
30  31  32  33  34  35  36  37  38  39  40  41  42  43  44  45  46  47  48  49  50  51  52  53  54  55  56  57  58  59 
60  61  62  63  64  65  66  67  68  69  70  71  72  73  74  75  76  77  78  79  80  81  82  83  84  85  86  87  88  89 
90  91  92  93  94  95  96  97  98  99  100  101  102  103  104  105  106  107  108  109  110  111  112  113  114  115  116  117  118  119 
120  121  122  123  124  125  126  127  128  129  130  131  132  133  134  135  136  137  138  139  140  141  142  143  144  145  146  147  148  149 
150  151  152  153  154  155  156  157  158  159  160  161  162  163  164  165  166  167  168  169  170  171  172  173  174  175  176  177  178  179 
180  181  182  183  184  185  186  187  188  189  190  191  192  193  194  195  196  197  198  199  200  201  202  203  204  205  206  207  208  209 
210  211  212  213  214  215  216  217  218  219  220  221  222  223  224  225  226  227  228  229  230 
[[I][1] Instituenti mihi, Quinte frater, eum sermonem referre et mandare huic tertio libro, quem post Antoni disputationem Crassus habuisset, acerba sane recordatio veterem animi curam molestiamque renovavit. Nam illud immortalitate dignum ingenium, illa humanitas, illa virtus L. Crassi morte exstincta subita est vix diebus decem post eum diem, qui hoc et superiore libro continetur.   I.1. Когато реших, братко Квинт, да поверя на тази трета книга разказа си за беседата на Крас, последвала казаното от Антоний, едно твърде горчиво възпоминание събуди в душата ми стара болка и печал. Защото достойният за безсмъртие гений, изтънчените нрави, добродетелите на Луций Крас угаснаха с неговата смърт - едва десет дни след събитието, за което се говори в тази и в предишните книги1.
[[2] Vt enim Romam rediit extremo ludorum scaenicorum die, vehementer commotus oratione ea, quae ferebatur habita esse in contione a Philippo, quem dixisse constabat videndum sibi esse aliud consilium; illo senatu se rem publicam gerere non posse, mane Idibus Septembribus et ille et senatus frequens vocatu Drusi in curiam venit; ibi cum Drusus multa de Philippo questus esset, rettulit ad senatum de illo ipso, quod in eum ordinem consul tam graviter in contione esset invectus.   2. Когато се върнал в Рим на последния ден от представленията, той бил силно потресен от слуховете за публичната реч на Филип, който по твърдението на всички бил заявил, че трябва да се погрижи за друг съвет, защото с този не можел да управлява държавата. И сутринта на септемврийските Иди2 по покана на Друз той заедно с останалите сенатори се явил в курията. Тук Друз надълго се оплакал от Филип и го обвинил пред сената, че като консул нанесъл публично тежко оскърбление на тяхното съсловие.
[[3] Hic, ut saepe inter homines sapientissimos constare vidi, quamquam hoc Crasso, cum aliquid accuratius dixisset, semper fere contigisset, ut numquam dixisse melius putaretur, tamen omnium consensu sic esse tum iudicatum ceteros a Crasso semper omnis, illo autem die etiam ipsum a se superatum. Deploravit enim casum atque orbitatem senatus, cuius ordinis a consule, qui quasi parens bonus aut tutor fidelis esse deberet, tamquam ab aliquo nefario praedone diriperetur patrimonium dignitatis; neque vero esse mirandum, si, cum suis consiliis rem publicam profligasset, consilium senatus a re publica repudiaret.   3. И както често съм чувал да твърдят единодушно хора, на които може да се вярва - макар че почти винаги след някоя старателно подготвена реч на Крас се казваше, че никога не е говорил така добре, - в онзи ден той действително надминал себе си. Оплакал упадъка и сиротната участ на сената, чието наследено от предците достойнство разбойникът - консул разхитил, вместо да бди над него като добър баща и верен покровител. Казал, че не е чудно, дето, след като разорил държавата, сега иска да я лиши и от сенат.
[[4] Hic cum homini et vehementi et diserto et in primis forti ad resistendum Philippo quasi quasdam verborum faces admovisset, non tulit ille et graviter exarsit pigneribusque ablatis io Crassum instituit coercere. Quo quidem ipso in loco multa a Crasso divinitus dicta esse ferebantur, cum sibi illum consulem esse negaret, cui senator ipse non esset. "An tu, cum omnem auctoritatem universi ordinis pro pignere putaris eamque in conspectu populi Romani concideris, me his existimas pigneribus terreri? Non tibi illa sunt caedenda, si L. Crassum vis coercere: haec tibi est incidenda lingua, qua vel evulsa spiritu ipso libidinem tuam libertas mea refutabit."   4. Огнените му думи, насочени към Филип - човек буен, красноречив и умеещ да отстоява правото си, - предизвикали гнева на последния. Той не издържал, пламнал цял и решил да смири Крас, налагайки му глоба като при отсъствие от заседание. И се говори, че точно тогава Крас бил сякаш осенен от божествено вдъхновение. Казал, че за него онзи, който не го смята за сенатор, не е консул. "Нима ти, който гледаш на авторитета на сената като на имущество, което може да се конфискува, и си го потъпкал пред очите на целия римски народ, смяташ, че с това ще ме стреснеш? Ако искаш да обуздаеш Луций Крас, ти трябва да отрежеш не имуществото му, а неговия език. Но и тогава моето свободолюбие дори само чрез диханието ми ще се опълчи срещу твоя произвол!"
[[II][5] Permulta tum vehementissima contentione animi, ingeni, virium ab eo dicta esse constabat sententiamque eam, quam senatus frequens secutus est ornatissimis et gravissimis verbis, ut populo Romano satis fieret, numquam senatus neque consilium rei publicae neque fidem defuisse ab eo dictam et eundem, id quod in auctoritatibus perscriptis exstat, scribendo adfuisse.   II.5. В онези минути, както разказват всички, той разкрил цялата си душа и при крайно напрежение на духа, ума и силите си говорил много дълго, като между другото изрекъл една мисъл, прекрасна и силна, която целият сенат приел: "Никога, когато е ставало дума за интересите на римския народ, на сената не са му липсвали нито мъдрост, нито вярност." И както свидетелстват документите, сам присъствал при записването на това постановление.
[[6] Illa tamquam cycnea fuit divini hominis vox et oratio, quam quasi exspectantes post eius interitum veniebamus in curiam, ut vestigium illud ipsum, in quo ille postremum, institisset, contueremur: namque tum latus ei dicenti condoluisse sudoremque multum consecutum esse audiebamus; ex quo cum cohorruisset, cum febri domum rediit dieque septimo lateris dolore consumptus est.   6. Но това била лебедовата песен на този богоравен човек, последната му реч. И след неговата кончина ние3 идвахме на курията, съзерцавахме мястото, където бе стоял за последен път, и сякаш очаквахме отново да я чуем. Знаехме, че докато говорел, усетил силна болка в гърдите и целият се облял в пот, побили го тръпки, върнал се в къщи, изгарящ от треска, и след седем дни починал от заболяване на дробовете.
[[7] O fallacem hominum spem fragilemque fortunam et inanis nostras contentiones, quae medio in spatio saepe franguntur et corruunt aut ante in ipso cursu obruuntur, quam portum conspicere potuerunt! Nam quam diu Crassi fuit ambitionis labore vita districta, tam diu privatis magis officiis et ingeni laude floruit quam fructu amplitudinis aut rei publicae dignitate; qui autem annus ei primus ab honorum perfunctione aditum omnium concessu ad summam auctoritatem dabat, is eius omnem spem atque omnia vitae consilia morte pervertit.   7. О, измамна човешка надежда, крехко щастие, напразни наши усилия! Как често бивате сломени и рухвате насред път или претърпявате крушение в устремното си плаване, преди да сте съзрели спасителния бряг! Защото, макар че животът на Крас премина в стремеж към правене на кариера, все пак той бе прочут повече благодарение на дейността си като частно лице и със своя талант, отколкото заради високо обществено положение или някакви държавни служби. И същата година, първа след изтичането на цензорството му - тази висша почетна длъжност4, която по мнението на всички му откриваше пътя към най-голямото обществено влияние4, - изведнъж преобърна със смъртта му всички негови надежди и всичките му житейски планове.
[[8] Fuit hoc luctuosum suis, acerbum patriae, grave bonis omnibus; sed ei tamen rem publicam casus secuti sunt, ut mihi non erepta L. Crasso a dis immortalibus vita, sed donata mors esse videatur. Non vidit flagrantem bello Italiam, non ardentem invidia senatum, non sceleris nefarii principes civitatis reos, non luctum filiae, non exsilium generi, non acerbissimam C. Mari fugam, non illam post reditum eius caedem omnium crudelissimam, non denique in omni genere deformatam eam civitatem? in qua ipse florentissima multum omnibus [gloria] praestitisset.   8. Тя бе скръбна за близките му, горчива за отечеството, тежка за всички честни хора; но бе последвана от такива нещастия за държавата, че според мен боговете не изтръгнаха живота на Луций Крас - напротив, те му дариха смъртта! Той не видя Италия изгаряща в огъня на войната, сената обкръжен с яростна омраза, най-добрите граждани опетнени с позорни обвинения, скръбта на дъщеря си, изгнанието на зет си, отчаяното бягство на Гай Марий и онази нечувано жестока сеч, последвала завръщането му, не видя най-после как се изроди във всяко отношение преславната някога държава, в която неговата сияйна слава бе дала тъй много на всички5.
[[III][9] Et quoniam attigi cogitatione vim varietatemque fortunae, non vagabitur oratio mea longius atque eis fere ipsis definietur viris, qui hoc sermone, quem referre suscepimus, continentur. Quis enim non iure beatam L. Crassi mortem illam, quae est a multis saepe defleta, dixerit, cum horum ipsorum sit, qui tum cum illo postremum fere conlocuti sunt, eventum recordatus? Tenemus enim memoria Q. Catulum, virum omni laude praestantem, cum sibi non incolumem fortunam, sed exsilium et fugam deprecaretur, esse coactum, ut vita se ipse privaret.   III.9. И понеже засегнах темата за силата и непостоянството на съдбата, то аз няма да се разпростирам надълго, а ще се огранича само с няколко думи за участта на тези мъже, които участват в описвания от мен разговор. Та кой няма да нарече с пълно право смъртта на Луций Крас щастлива (макар че мнозина го оплакват), като си припомни съдбата на онези, които бяха негови събеседници в последните му дни? Защото ние помним как Квинт Катул, този прославен мъж, се молеше не да бъде запазено имуществото му, а да бъде изгонен и заточен, но бе принуден сам да сложи край на живота си6!
[[10] Iam M. Antoni in eis ipsis rostris, in quibus ille rem publicam constantissime consul defenderat quaeque censor imperatoriis manubiis ornarat, positum caput illud fuit, a quo erant multorum [civium] capita servata; neque vero longe ab eo C. Iuli caput hospitis Etrusci scelere proditum cum L. Iuli fratris capite iacuit, ut ille, qui haec non vidit, et vixisse cum re publica pariter et cum illa simul exstinctus esse videatur. Neque enim propinquum suum, maximi animi virum, P. Crassum, suapte interfectum manu neque conlegae sui, pontificis maximi, sanguine simulacrum Vestae respersum esse vidit; cui maerori, qua mente ille in patriam fuit, etiam C. Carbonis, inimicissimi hominis, eodem illo die mors fuisset nefaria;   10. Как на същата трибуна, от която Марк Антоний като консул неспирно бранеше интересите на държавата и която като цензор бе украсил със своята военна плячка, бе изложена главата му - на него, спасилия безброй глави! Как недалеч от нея се търкаляше и главата на Гай Юлий, подло предаден от своя етруски приятел, заедно с главата на брат му Луций Юлий - не, Крас не видя всичко това, така че можем да кажем: той живя с републиката и угасна заедно с нея. Не видя как загина от собствената си ръка неговият родственик Публий Крас, един тъй силен духом човек, не видя как кръвта на неговия колега7, върховния жрец, опръска статуята на Веста. Той би оплаквал дори смъртта на своя най-върл враг, Гай Карбон7, в същия онзи страшен ден - тъй силни бяха чувствата му към родината.
[[11] non vidit eorum ipsorum, qui tum adulescentes Crasso se dicarant, horribilis miserosque casus; ex quibus [C.] Cotta, quem ille florentem reliquerat, paucis diebus post mortem Crassi depulsus per invidiam tribunatu non multis ab eo tempore mensibus eiectus est e civitate; Sulpicius autem, qui in eadem invidiae flamma fuisset, quibuscum privatus coniunctissime vixerat, hos in tribunatu spoliare instituit omni dignitate; cui quidem ad summam gloriam eloquentiae efflorescenti ferro erepta vita est et poena temeritatis non sine magno rei publicae malo constituta.   11. Крас не можа да види и ужасните нещастия, сполетели неговите млади последователи. Единият от тях, Гай Кота, на чийто възход бе свидетел приживе, малко след смъртта му чрез интригите на своите неприятели бе изгонен от трибунския си пост, а след няколко месеца - и от държавата. Докато Сулпиций, който бе предмет на не по-малка омраза, ставайки народен трибун, лиши всички свои довчерашни приятели от почетните им длъжности. Но мечът отне живота на този младеж, който се изкачваше към висините на красноречието и така дързостта му бе наказана, но от това държавата загуби много.
[[12] Ego vero te, Crasse, cum vitae flore tum mortis opportunitate divino consilio et ornatum et exstinctum esse arbitror; nam tibi aut pro virtute animi constantiaque tua civilis ferri subeunda fuit crudelitas aut, si qua te fortuna ab atrocitate mortis vindicasset, eadem esse te funerum patriae spectatorem coegisset; neque solum tibi improborum dominatus, sed etiam propter admixtam civium caedem bonorum victoria maerori fuisset.   12. Не, Красе, пръст божи имаше и в това, че бе цветущ животът ти, и в това, че бе навременна смъртта ти. Защото, верен на своите граждански добродетели и постоянството си, ти щеше да бъдеш застигнат от жестока смърт, а ако някаква щастлива случайност те беше изтръгнала от нея, то по неволя би станал свидетел на гибелта на републиката. И скръб би ти причинила не само тиранията на негодниците, но и победата на честните граждани, спечелена с цената на толкова много кръв.
[[IV][13] Mihi quidem, Quinte frater, et eorum casus, de quibus ante dixi, et ea, quae nosmet ipsi ob amorem in rem publicam incredibilem et singularem pertulimus ac sensimus, cogitanti sententia saepe tua vera ac sapiens videri solet, qui propter tot tantos tam praecipitisque casus clarissimorum hominum atque optimorum virorum me semper ab omni contentione ac dimicatione [animi] revocasti.   IV.13. Впрочем, братко Квинт, когато си спомня и нещастната участ на тези хора, и бедите, които сам аз понесох и изстрадах заради невероятната си, изключителна любов към държавата, убеждавам се колко верни и мъдри са твоите съвети; ти винаги си ме въздържал от спорове и борби, сочейки ми за пример безброй многото, огромни и стремглави сгромолясвания на най-славните и прекрасни люде.
[[14] Sed quoniam haec iam neque in integro nobis esse possunt et summi labores nostri magna compensati gloria mitigantur, pergamus ad ea solacia, quae non modo sedatis molestiis iucunda, sed etiam haerentibus salutaria nobis esse possint, sermonemque L. Crassi reliquum ac paene postremum memoriae prodamus, atque ei, si nequaquam parem illius ingenio, at pro nostro tamen studio meritam gratiam debitamque referamus.   14. Но понеже не мога да започна отначало, а и за тежките изпитания бях възнаграден от голямата слава, която те ми донесоха, то нека пристъпя към това, което не само ми носи отрада в паузите между бедите, но и ми помага да се задържа на крака в техния разгар. Нека предам на потомството останалата част от беседата на Луций Крас, едва ли не последна за него, и да му въздам заслужената и дължима благодарност, може би далеч не равностойна на неговия гений, но вдъхновена от дълбоката ми почит към него.
[[15] Neque enim quisquam nostrum, cum libros Platonis mirabiliter scriptos legit, in quibus omnibus fere Socrates exprimitur, non, quamquam illa scripta sunt divinitus, tamen maius quiddam de illo, de quo scripta sunt, suspicatur; quod item nos postulamus non a te quidem, qui nobis omnia summa tribuis, sed a ceteris, qui haec in manus sument, maius ut quiddam de L. Crasso, quam quantum a nobis exprimetur, suspicentur.   15. Всеки от нас, прочел великолепните диалози на Платон, чието главно действащо лице е почти винаги Сократ, усеща, че в действителност Сократ е по-велик от написаното за него, колкото и блестящо да е то. Същото искам и аз, но не от теб, който винаги високо оценява моите произведения, а от другите, които ще вземат в ръце тази книга: да усетят, че Луций Крас е по-велик, отколкото съм го описал.
[[16] Nos enim, qui ipsi sermoni non interfuissemus et quibus C. Cotta tantum modo locos ac sententias huius disputationis tradidisset, quo in genere orationis utrumque oratorem cognoveramus, id ipsum sumus in eorum sermone adumbrare conati: quod si quis erit, qui ductus opinione vulgi aut Antonium ieiuniorem aut Crassum pleniorem fuisse putet, quam quo modo a nobis uterque inductus est, is erit ex eis, qui aut illos non audierit aut iudicare non possit; nam fuit uterque, ut eui antea, cum studio atque ingenio et doctrina praestans omnibus, tum in suo genere perfectus, ut neque in Antonio deesset hic ornatus orationis neque in Crasso redundaret.   16. Аз не съм присъствал на тази беседа и се опитах да нахвърля изказванията на главните участници в нея, опирайки се на темите, засегнати в разговора им, на изразените в нея мисли - а за тях ми разказа Гай Кота - и на познаването на техните ораторски стилове. Ако някой, подведен от общоприетото мнение, твърди, че стилът на Антоний е по-сух, а този на Крас - по-тучен, отколкото съм ги изобразил, той или не ги е слушал, или е некомпетентен по тези въпроси. Защото и двамата, както казах вече, превъзхождаха всички по усърдие, талант и ученост и бяха достигнали такова съвършенство, всеки в своя стил, че нито словото на Антоний бе лишено от украса, нито пък това на Крас прекалено изобилстваше с нея.
[[V][17] Vt igitur ante meridiem discesserunt paulumque requierunt, in primis hoc a se Cotta animadversum esse dicebat, omne illud tempus meridianum Crassum in acerrima atque attentissima cogitatione posuisse seseque, qui vultum eius, cum ei dicendum esset, obtutumque oculorum in cogitando probe nosset atque in maximis causis saepe vidisset, tum dedita opera quiescentibus aliis in eam exedram venisse, in qua Crassus posito lectulo recubuisset, cumque eum defixum in cogitatione esse sensisset, statim recessisse atque in eo silentio duas horas fere esse consumptas. Deinde cum omnes inclinato iam in posmeridianum tempus die venissent ad Crassum, "quid est, Crasse," inquit Iulius "imusne sessum? Etsi admonitum venimus te, non flagitatum."   V.17. И тъй, след като преди пладне събеседниците се разотишли и поотдъхнали, Кота забелязал нещо много важно - Крас през цялото време изглеждал потънал в дълбоки и напрегнати размишления. И той, който добре познавал изражението на лицето му преди публични изяви и втренчения му поглед при размисъл, понеже често го бил наблюдавал на големи процеси, си наложил да се лиши от почивката, на която другите вече се били отдали, и доближил екседрата8, където на специално донесено за него ложе бил полегнал Крас. Но когато го видял вглъбен в себе си, веднага се отдръпнал; и така в мълчание минали близо два часа. После, когато настъпил следобедът и всички се стекли при Крас, Юлий го запитал:
- Е, Красе, да заемаме ли местата си? Не настояваме, само ти напомняме.
[[18] Tum Crassus "an me tam impudentem esse existimatis, ut vobis hoc praesertim munus putem me diutius posse debere?" "Quinam igitur" inquit "ille locus? An in media silva placet? Est enim is maxime et opacus et frigidus." "Sane," inquit Crassus "etenim est in eo loco sedes huic nostro non importuna sermoni." Cum placuisset idem ceteris, in silvam venitur et ibi magna cum audiendi exspectatione considitur.   18. Крас му отвърнал:
- Нима ме смятате за толкова безочлив? Та мога ли да си позволя да отлагам изпълнението на поетото задължение?
- И тъй, къде? - рекъл тогава Юлий. - Имате ли нещо против да отидем навътре в гората? Там е най-сенчесто и най-хладно.
- Чудесно - съгласил се Крас, - това ще е подходящо място и за моята беседа.
Всички приели предложението, влезли в гората и изгарящи от нетърпение, се разположили там.
[[19] Tum Crassus "cum auctoritas atque amicitia vestra tum Antoni facilitas eripuit" inquit "mihi in optima mea causa libertatem recusandi: quamquam in partienda disputatione nostra, cum sibi de eis, quae dici ab oratore oporteret, sumeret, mihi autem relinqueret, ut explicarem, quem ad modum illa ornari oporteret, ea divisit, quae seiuncta esse non possunt. Nam cum omnis ex re atque verbis constet oratio, neque verba sedem habere possunt, si rem subtraxeris, neque res lumen, si verba semoveris.   19. Тогава Крас започнал така:
- Вашият авторитет, приятелските чувства, които храня към вас, както и любезността на Антоний ми отнеха всякаква възможност Да се откажа да пледирам в това най-добро от досегашните ми дела. Макар че Антоний, който разпредели ролите ни в обсъждането на темата и сам избра да говори за това, какво трябва да каже ораторът, а на мен остави да обясня как трябва да го украси, раздели две всъщност неделими неща. Нали всяка реч се състои от съдържание и словесна форма - думите няма върху какво да се опрат, ако махнем съдържанието, както и съдържанието е неясно, когато отстраним думите.
[[20] Ac mihi quidem veteres illi maius quiddam animo complexi plus multo etiam vidisse videntur, quam quantum nostrorum ingeniorum acies intueri potest, qui omnia haec, quae supra et subter, unum esse et una vi atque [una] consensione naturae constricta esse dixerunt; nullum est enim genus rerum, quod aut avulsum a ceteris per se ipsum constare aut quo cetera si careant, vim suam atque aeternitatem conservare possint.   20. На мен ми се струва, че древните са успели да проумеят нещо по-голямо и да прозрат повече, отколкото ние днес. Защото те са казали, че това, което е над нас, и това, което е под нас, са свързани в едно цяло по силата на естествената хармония9. Тъй като нищо в природата не може да съществува само за себе си, откъснато от останалите неща, както и те не могат да съхранят своята сила и дълготрайност, ако са лишени от него.
[[VI][21] Sed si haec maior esse ratio videtur, quam ut hominum possit sensu aut cogitatione comprehendi, est etiam illa Platonis vera et tibi, Catule, certe non inaudita vox, omnem doctrinam harum ingenuarum et humanarum artium uno quodam societatis vinculo contineri; ubi enim perspecta vis est rationis eius, qua causae rerum atque exitus cognoscuntur, mirus quidam omnium quasi consensus doctrinarum concentusque reperitur.   VI.21. Но ако ви се струва, че осмислянето на това надхвърля възможностите на човешките сетива и разум, то има едно прочуто твърдение на Платон - сигурен съм, Катуле, че ти е добре познато, - според което всяка наука, обединяваща възвишени и благородни изкуства, представлява едно неделимо цяло. А когато осъзнаем тази идея, която обяснява причините и целите на нещата, пред нас се разкрива удивителната съгласуваност и съзвучност на всички науки.
[[22] Sed si hoc quoque videtur esse altius, quam ut id nos humi strati suspicere possimus? illud certe tamen, quod amplexi sumus, quod profitemur, quod suscepimus, nosse et tenere debemus. Vna est enim, quod et ego hesterno die dixi et aliquot locis antemeridiano sermone significavit Antonius, eloquentia, quascumque in oras disputationis regionesve delata est;   22. Но ако и това изглежда недостъпно за нас, децата на прашната земя, то ние трябва все пак да познаваме дълбоко и трайно поне нещата, свързани с онова, което сме поели, на което сме се обрекли, с което сме се нагърбили. Аз ви казах още вчера, а и Антоний го спомена няколко пъти сутринта: красноречието независимо към какви области и места е приложено е винаги едно и също.
[[23] nam sive de caeli natura loquitur sive de terrae, sive de divina vi sive de humana, sive ex inferiore loco sive ex aequo sive ex superiore, sive ut impellat homines sive ut doceat sive ut deterreat sive ut concitet sive ut reflectat sive ut incendat sive ut leniat, sive ad paucos sive ad multos sive inter alienos sive cum suis sive secum, rivis est diducta oratio, non fontibus, et, quocumque ingreditur, eodem est instructu ornatuque comitata.   23. Дали ще говорим за природата на небето или на земята, за същината на божественото или на човешкото, дали го правим в съда, пред сената или пред народното събрание, дали целта ни е да насърчим хората, или да ги поучим, или да ги възпрем, или да ги пришпорим, или да ги отклоним, или да ги възпламеним, или да ги укротим; дали ни слушат малцина или мнозина, дали говорим пред чужди, пред свои или дори пред самите себе си - потоците на речта са различни, но изворът е един и накъдето и да тече, тя винаги е съпроводена от едни и същи принципи на устройство и украса.
[[24] Sed quoniam oppressi iam sumus opinionibus non modo vulgi, verum etiam hominum leviter eruditorum, qui, quae complecti tota nequeunt, haec facilius divulsa et quasi discerpta contrectant, et qui tamquam ab animo corpus, sic a sententiis verba seiungunt, quorum sine interitu fieri neutrum potest, non suscipiam oratione mea plus quam mihi imponitur; tantum significabo brevi neque verborum ornatum inveniri posse non partis expressisque sententiis, neque esse ullam sententiam inlustrem sine luce verborum.   24. Но понеже обикновено плащаме дан на един възглед, който принадлежи не само на простолюдието, но и на някои що-годе учени хора, които, като не могат да обхванат цялото, за по-лесно го разкъсват, така да се каже, на парчета и отделят мислите от думите като душа от тяло - което води до гибелта и на едното, и на другото, - то и аз няма да се разпростирам извън наложеното ми от вас. Искам все пак да отбележа, че не може да има словесна украса, която да не почива върху предварително родени и изразени мисли, нито пък една мисъл може да засияе, без да бъде озарена от красивото слово.
[[25] Sed prius quam illa conor attingere, quibus orationem ornari atque inluminari putem, proponam breviter quid sentiam de universo genere dicendi. [VII] Natura nulla est, ut mihi videtur, quae non habeat in suo genere res compluris dissimilis inter se, quae tamen consimili laude dignentur; nam et auribus multa percipimus, quae etsi nos vocibus delectant, tamen ita sunt varia saepe, ut id, quod proximum audias, iucundissimum esse videatur; et oculis conliguntur paene innumerabiles voluptates, quae nos ita capiunt, ut unum sensum in dissimili genere delectent; et reliquos sensus voluptates oblectant dispares, ut sit difficile iudicium excellentis maxime suavitatis.   25. Но преди да пристъпя към изясняване на средствата, които според мен правят една реч красива и блестяща, ще ви кажа с две думи мнението си за словесното изкуство въобще. VII. Според мен всяко нещо в природата съдържа в себе си множество различни помежду си, но еднакво достойни за похвала неща. Защото и със слуха си долавяме множество възприятия, които го галят със звучността си, но са тъй различни, че най-хубаво ни се струва последното; и очите ни сбират безброй прелести, които ни завладяват, като по различен начин доставят удоволствие единствено на зрението ни, а и останалите ни сетива получават най-различни наслади, коя от коя по-големи.
[[26] Atque hoc idem, quod est in naturis rerum, transferri potest etiam ad artis; una fingendi est ars, in qua praestantes fuerunt Myro, Polyclitus, Lysippus, qui omnes inter se dissimiles fuerunt, sed ita tamen, ut neminem sui velis esse dissimilem; una est ars ratioque picturae, dissimillimique tamen inter se Zeuxis, Aglaophon, Apelles, neque eorum quisquam est, cui quicquam in arte sua deesse videatur. Et si hoc in his quasi mutis artibus est mirandum et tamen verum, quanto admirabilius in oratione atque in lingua? Quae cum in eisdem sententiis verbisque versetur, summas habet dissimilitudines; non sic, ut alii vituperandi sint, sed ut ei, quos constet esse laudandos, in dispari tamen genere laudentur.   26. Същото това, което съществува в природата, може да се отнесе и към изкуствата. Една е скулптурата, в която изтъкнати майстори са били Мирон, Поликлет, Лизип10, всички те различни помежду си, но така, че ти се ще всеки да прилича тъкмо на себе си. Една е живописта и принципите й са общи, но твърде несходни помежду си са Зевксис, Аглаофон, Апелес10 - и все пак всеки един от тях е явно завършен творец. И ако това разнообразие в немите изкуства ни удивлява - а го има! - то колко ли по-удивително ще ни се стори при речта и езика! Тук думите и мислите са едни и пак съществуват огромни различия - нямам предвид това, че някои заслужават упрек, а това, че тези, които по общо мнение са водещи, водят в различни стилове.
[[27] Atque id primum in poetis cerni licet, quibus est proxima cognatio cum oratoribus: quam sunt inter sese Ennius, Pacuvius Acciusque dissimiles, quam apud Graecos Aeschylus, Sophocles, Euripides, quamquam omnibus par paene laus in dissimili scribendi genere tribuitur!   27. Това може да се види първо у поетите, с които най-вече се родеем ние, ораторите: колко различни са Ений, Пакувий, Акций, при гърците Есхил, Софокъл, Еврипид - и всички те, макар творили в различен стил, се радват на почти еднаква слава.
[[28] Aspicite nunc eos homines atque intuemini, quorum de facultate quaerimus [quid intersit inter oratorum studia atque naturas]: suavitatem Isocrates, subtilitatem Lysias, acumen Hyperides, sonitum Aeschines, vim Demosthenes habuit. Quis eorum non egregius? Tamen quis cuiusquam nisi sui similis? Gravitatem Africanus, lenitatem Laelius, asperitatem Galba, profluens quiddam habuit Carbo et canorum. Quis horum non princeps temporibus illis fuit? Et suo tamen quisque in genere princeps.   28. Погледнете сега ораторите и нека видим, понеже говорим за тяхното изкуство, колко различни са заниманията и талантите им. Сладост има у Исократ, простота у Лизий, духовитост у Хиперид, звучност у Есхин, сила у Демостен. Кой от тях не е превъзходен и в същото време кой не е подобен единствено на себе си? Строгост е имало у Сципион, кротост у Лелий, рязкост у Галба, плавност и звънкост у Карбон. Кой от тях не е бил пръв в миналото? И все пак всеки е бил пръв именно в своя стил.
[[VIII][29] Sed quid ego vetera conquiram, cum mihi liceat uti praesentibus exemplis atque vivis? Quid iucundius auribus nostris umquam accidit huius oratione Catuli? Quae est pura sic, ut Latine loqui paene solus videatur, sic autem gravis, ut in singulari dignitate omnis tamen adsit humanitas ac lepos. Quid multa? Istum audiens equidem sic iudicare soleo, quicquid aut addideris aut mutaris aut detraxeris, vitiosius et deterius futurum.   VIII.29. Но защо диря старите примери, когато мога да си послужа с живото настояще? Чували ли сме нещо по-приятно от речта на нашия събеседник Катул? Тя е тъй чиста, сякаш единствен той говори латински, сериозна е, но в изключителното й достолепие присъстват човешка благост и чар. Какво още? Слушайки го, си мисля, че ако човек прибави, ако промени или премахне нещо, словото му ще се опорочи.
[[30] Quid, noster hic Caesar nonne novam quandam rationem attulit orationis et dicendi genus induxit prope singulare? Quis umquam res praeter hunc tragicas paene comice, tristis remisse, severas hilare, forensis scaenica prope venustate tractavit atque ita, ut neque iocus magnitudine rerum excluderetur nec gravitas facetiis minueretur?   30. А нашият Цезар? Нима не създаде той нов ораторски принцип и не въведе свой, почти единствен по рода си стил? Кой освен него е разглеждал трагичните събития едва ли не по комичен начин, мрачните - по ведър, сериозните - весело, съдебните въпроси - с една почти театрална живост, и то така, че възвишеността на темата да не изключва шегата, нито пък сериозното да е в ущърб на духовитостта?
[[31] Ecce praesentes duo prope aequales Sulpicius et Cotta. Quid iam inter se dissimile? >Quid tam in suo genere praestans? Limatus alter et subtilis, rem explicans propriis aptisque verbis; haeret in causa semper et quid iudici probandum sit cum acutissime vidit, omissis ceteris argumentis in eo mentem orationemque defigit; Sulpicius autem fortissimo quodam animi impetu, plenissima et maxima voce, summa contentione corporis et dignitate motus, verborum quoque ea gravitate et copia est, ut unus ad dicendum instructissimus a natura esse videatur.   31. Погледнете и присъстващите тук Сулпиций и Кота, почти връстници. Какво е тъй различното между тях и какво е онова, което ги откроява сред другите в техния стил? Единият, Кота, има шлифован и изтънчен език, обяснява и излага нещата, служейки си с думи точни и подходящи. Неотстъпно следва своята кауза и щом съзре с проницателния си поглед какво трябва да се докаже на съдията, изоставя останалите си аргументи и фиксира ум и реч именно върху него. А другият, Сулпиций, притежава такъв душевен устрем, такъв звучен и мощен глас, такава невероятна енергия и пълни с достойнство жестове, такъв богат и величествен стил, че човек остава с впечатлението, сякаш той е единственият, създаден за ораторското поприще.
[[IX][32] Ad nosmet ipsos iam revertor, quoniam sic fuimus semper comparati, ut hominum sermonibus quasi in aliquod contentionis iudicium vocaremur. Quid tam dissimile quam ego in dicendo et Antonius? Cum ille is sit orator, ut nihil eo possit esse praestantius, ego autem, quamquam memet mei paenitet, cum hoc maxime tamen in comparatione coniungar. Videtisne, genus hoc quod sit Antoni? Forte, vehemens, commotum in agendo, praemunitum et ex omni parte causae saeptum, acre, acutum, enucleatum, in sua quaque re commorans, honeste cedens, acriter insequens, terrens, supplicans, summa orationis varietate, nulla nostrarum aurium satietate.   IX.32. Обръщам се сега към нас с Антоний, понеже хората винаги така ни сравняват, че с приказките си сякаш ни канят да си премерим силите на някой процес. Има ли двама тъй различни помежду си оратори, както сме аз и той? И въпреки че говори по един ненадминат начин, мен, макар и не съвсем доволен от себе си, ме съпоставят именно с него. Забелязвате ли с какво се отличава Антониевият стил? Със сила, енергия, устрем в произнасянето, неуязвимост, защитеност от всякъде, ожесточеност, зоркост, яснота, изчерпателност, разумно отстъпване, стремително нападане, заплашителност и кротост: безкрайно разнообразие на речта и никаква пресита за слуха.
[[33] Nos autem, quicumque in dicendo sumus, quoniam esse aliquo in numero vobis videmur, certe tamen ab huius multum genere distamus; quod quale sit, non est meum dicere, propterea quod minime sibi quisque notus est et difficillime de se quisque sentit; sed tamen dissimilitudo intellegi potest et ex motus mei mediocritate et ex eo, quod, quibus vestigiis primum institi, in eis fere soleo perorare et quod aliquanto me maior in verbis [quam in sententiis] eligendis labor et cura torquet verentem, ne, si paulo obsoletior fuerit oratio, non digna exspectatione et silentio fuisse videatur.   33. Аз пък, независимо какъв оратор съм - нали все пак ме считате за такъв - стоя много далеч от този стил. Моят какъв е не ми е работа да определям, защото човек най-малко познава и най-трудно преценява себе си. Но разликата между нас проличава и от пестеливостта на моите жестове, и от това, че аз, поема ли един път, следвам го чак до края, и от това, че полагам по-големи усилия при подбора на думите, защото се боя да не би, ако речта ми е по-обикновена, хората да решат, че не си е струвал да я чакат и да я изслушват в мълчание.
[[34] Quod si in nobis, qui adsumus, tantae dissimilitudines sunt, tam certae res cuiusque propriae et in ea varietate fere melius a deteriore facultate magis quam genere distinguitur atque omne laudatur, quod in suo genere perfectum est, quid censetis, si omnis, qui ubique sunt aut fuerunt oratores, amplecti voluerimus, nonne fore ut, quot oratores, totidem paene reperiantur genera dicendi? Ex qua mea disputatione forsitan occurrat illud, si paene innumerabiles sint quasi formae figuraeque dicendi, specie dispares, genere laudabiles, non posse ea, quae inter se discrepant, eisdem praeceptis atque una institutione formari.   34. И ако само сред нас, присъстващите тук, съществува такова разнообразие от стилове, и ако критерий за по-доброто и по-лошото се явява не стилът, а ораторското умение, и щом похвала заслужава всяко съвършенство в рамките на своя стил, то кажете ми тогава каква преценка ще дадем, ако обхванем всички оратори - настоящи и бивши? Няма ли да се окаже, че колкото са ораторите, толкова са и стиловете в красноречието? От това мое разсъждение може би ще излезе, че тъй като безброй много са формите и ликовете на красноречието, различни по вид, но напълно приемливи като стил, то не е възможно всички те, тъй противоречиви помежду си, да бъдат обхванати от еднакви правила и да са предмет на еднакво обучение.
[[35] Quod non est ita, diligentissimeque hoc est eis, qui instituunt aliquos atque erudiunt, videndum, quo sua quemque natura maxime ferre videatur. Etenim videmus ex eodem quasi ludo [summorum in suo cuiusque genere artificum et magistrorum] exisse discipulos dissimilis inter se ac tamen laudandos, cum ad cuiusque naturam institutio doctoris accommodaretur.   35. Но не е така; и този, който възпитава и обучава бъдещи оратори, трябва много внимателно да прецени накъде влече всеки ученик собствената му природа. Защото виждаме, че от една и съща школа на превъзходни всеки в своя стил майстори и учители са произлезли различни помежду си, но блестящи ученици, понеже обучението е било проведено съобразно натюрела на всеки един от тях.
[[36] Cuius est vel maxime insigne illud exemplum, ut ceteras artis omittamus, quod dicebat Isocrates doctor singularis se calcaribus in Ephoro, contra autem in Theopompo frenis uti solere: alterum enim exsultantem verborum audacia reprimebat alterum cunctantem et quasi verecundantem incitabat. Neque eos similis effecit inter se, sed tantum alteri adfinxit, de altero limavit, ut id conformaret in utroque, quod utriusque natura pateretur.   36. Нека оставим настрана другите изкуства и дадем един много характерен пример: прочутият Изократ казвал, че за Ефор му трябват шпори, а за Теопомп - юзди. Защото единия той въздържал от перчене със смели думи, а другия, по-муден и сякаш стеснителен, насърчавал. Но не ги е уеднаквил помежду им, а само е додал нещо на единия, поогладил е другия и е утвърдил и в единия, и в другия това, което е позволявала природата им.
[[X][37] Haec eo mihi praedicenda fuerunt, ut si non omnia, quae proponerentur a me, ad omnium vestrum studium et ad genus id, quod quisque vestrum in dicendo probaret, adhaerescerent, id a me genus exprimi sentiretis, quod maxime mihi ipsi probaretur. Ergo haec et agenda sunt ab oratore, quae explicavit Antonius, et dicenda quodam modo. Quinam igitur dicendi est modus melior, nam de actione post videro, quam Latine, ut plane, ut ornate, ut ad id, quodcumque agetur, apte congruenterque dicamus?   Х.37. С това исках да започна; така че ако не всичко казано от мен прилегне към оня стил на изразяване, който всеки от вас одобрява, то е, защото ви описвам стила, който аз предпочитам.
И тъй нещата, за които говори Антоний, трябва да бъдат представени и произнесени. За произнасянето ще стане дума по-късно. А що се отнася до словесното представяне, то какво по-добро може да има тук от това да се говори на чист латински език, ясно, красиво, по начин, подходящ и съобразен с предмета на речта?
[[38] Atque eorum quidem, quae duo prima dixi, rationem non arbitror exspectari a me puri dilucidique sermonis, neque enim conamur docere eum dicere, qui loqui nesciat; nec sperare, qui Latine non possit, hunc ornate esse dicturum; neque vero, qui non dicat quod intellegamus, hunc posse quod admiremur dicere. Linquamus igitur haec, quae cognitionem habent facilem, usum necessarium. Nam alterum traditur litteris doctrinaque puerili, alterum adhibetur ob eam causam, ut intellegatur quid quisque dicat, quod videmus ita esse necessarium, ut tamen eo minus nihil esse possit.   38. Що се отнася до първите две неща, смятам, че не очаквате от мен да ви говоря за принципите на чистото и ясно слово. Не ще се заема да уча да се изказва този, който не умее да говори; не си въобразявам, че който не говори латински език, ще говори красиво, нито пък че този, който не може да говори понятно, ще заговори възхитително. Затова нека оставим настрана тези неща, които лесно се научават и са необходими всекиму. Първото се постига още в детството, когато се учим на "а, б", а другото е нужно, за да се разбираме помежду си, и то, виждаме, е тъй необходимо, че по-елементарно изискване към оратора от него не може да има.
[[39] Sed omnis loquendi elegantia, quamquam expolitur scientia litterarum, tamen augetur legendis oratoribus et poetis; sunt enim illi veteres, qui ornare nondum poterant ea, quae dicebant, omnes prope praeclare locuti; quorum sermone adsuefacti qui erunt, ne cupientes quidem poterunt loqui nisi Latine. Neque tamen erit utendum verbis eis, quibus iam consuetudo nostra non utitur, nisi quando ornandi causa parce, quod ostendam; sed usitatis ita poterit uti, lectissimis ut utatur, is, qui in veteribus erit scriptis studiose et multum volutatus.   39. Но елегантността на словото, макар да се култивира с познаване на теорията, се обогатява и с четене на оратори и поети. Защото древните автори, неумеещи все още да разкрасяват словото си, почти без изключение са говорили прекрасно. И привикналите с тяхната реч дори да искат, няма да могат да говорят другояче освен на чист латински. Въпреки това не бива да си служим с думи, излезли вече от употреба, освен в случаите, когато искаме да украсим речта си, но пестеливо - аз по-нататък ще се спра на това. А онзи, който се е ровил ревностно и задълбочено в древните писания, ще може и да отбере най-добрите сред обикновените думи.
[[XI][40] Atque, ut Latine loquamur, non solum videndum est, ut et verba efferamus ea, quae nemo iure reprehendat, et ea sic et casibus et temporibus et genere et numero conservemus, ut ne quid perturbatum ac discrepans aut praeposterum sit, sed etiam lingua et spiritus et vocis sonus est ipse moderandus.   XI.40. За да говорим чист латински език, не е достатъчно само да си служим с думи, които никой да не може да упрекне, да спазваме падеж, време, род и число, така че да не се получават бъркотии, несъответствия и нелепици: добре овладени трябва да бъдат езикът, дишането, звукът на гласа.
[[41] Nolo exprimi litteras putidius, nolo obscurari neglegentius; nolo verba exiliter exanimata exire, nolo inflata et quasi anhelata gravius. Nam de voce nondum ea dico, quae sunt actionis, sed hoc, quod mihi cum sermone quasi coniunctum videtur: sunt enim certa vitia, quae nemo est quin effugere cupiat; mollis vox aut muliebris aut quasi extra modum absona atque absurda.   41. Не обичам, когато звуковете се произнасят предвзето, не обичам и да се замазват небрежно, не обичам думите да излизат едва-едва като измъчено издихание, не обичам и да се отронват тежко, хъркащи и задъхани. Тук още не говоря за гласа във връзка с произнасянето на речта, а споменавам това, което според мен има отношение към езика. Съществуват такива гласови недостатъци, каквито всеки би желал да избегне: вялост, женственост, прекалена неблагозвучност или кресливост.
[[42] Est autem vitium, quod non nulli de industria consectantur: rustica vox et agrestis quosdam delectat, quo magis antiquitatem, si ita sonet, eorum sermo retinere videatur; ut tuus, Catule, sodalis, L. Cotta, gaudere mihi videtur gravitate linguae sonoque vocis agresti et illud, quod loquitur, priscum visum iri putat, si plane fuerit rusticanum. Me autem tuus sonus et subtilitas ista delectat, omitto verborum, quamquam est caput; verum id adfert ratio, docent litterae, confirmat consuetudo et legendi et loquendi; sed hanc dico suavitatem, quae exit ex ore; quae quidem ut apud Graecos Atticorum, sic in Latino sermone huius est urbis maxime propria.   42. Но друг един недостатък пък мнозина нарочно имитират: на някои хора им харесва гласът да звучи грубо, селяшки - те мислят, че така в речта им ще личат следи от старинност. Така твоят приятел, Катуле, Луций Кота11 май че харесва тромавия и недодялан език и мисли, че изреченото от него ще има оттенък на старинност, ако звучи направо селски. Но на мен пък ми се нравят твоят фин тембър и изтънчеността ти - не говоря за изтънчеността на словото (макар че тя е главното, но човек може да я постигне чрез познаване на теорията, може да я усвои от книгите, да я затвърди чрез системно четене и говорене), имам предвид сладостта на гласа ти. В Гърция най-приятна е речта на атиняните, а у нас - тази на жителите на Рим.
[[43] Athenis iam diu doctrina ipsorum Atheniensium interiit, domicilium tantum in illa urbe remanet studiorum, quibus vacant cives, peregrini fruuntur capti quodam modo nomine urbis et auctoritate; tamen eruditissimos homines Asiaticos quivis Atheniensis indoctus non verbis, sed sono vocis nec tam bene quam suaviter loquendo facile superabit. Nostri minus student litteris quam Latini; tamen ex istis, quos nostis, urbanis, in quibus minimum est litterarum, nemo est quin litteratissimum togatorum omnium, Q. Valerium Soranum, lenitate vocis atque ipso oris pressu et sono facile vincat.   43. Атиняните отдавна вече не се занимават с наука, Атина се е превърнала в средище за научни занимания, но не за гражданите си, а за чужденци, пленени, така да се каже, от името и авторитета на града. Но все пак който и да било неук атинянин лесно ще победи многоучените азиатци не толкова с думи, колкото със самото си произношение, приятно и нежно. Нашите римляни се занимават с наука по-малко, отколкото латините. Но всеки наш съгражданин, пък бил той и не от най-учените, без усилие ще се наложи над многообразования Квинт Валерий от Сора12 с мекотата на гласа си, с артикулацията и с тембъра си.
[[XII][44] Qua re cum sit quaedam certa vox Romani generis urbisque propria, in qua nihil offendi, nihil displicere, nihil animadverti possit, nihil sonare aut olere peregrinum, hanc sequamur neque solum rusticam asperitatem, sed etiam peregrinam insolentiam fugere discamus.   XII.44. И тъй като съществува определен изговор, характерен за жителите на Рим, в който нищо не дразни, нищо не отблъсква, нищо не прави лошо впечатление, нищо не звучи провинциално, то нека следваме именно него, нека се научим да избягваме не само грубостта на селяка, но и диалекта на пришълеца.
[[45] Equidem cum audio socrum meam Laeliam - facilius enim mulieres incorruptam antiquitatem conservant, quod multorum sermonis expertes ea tenent semper, quae prima didicerunt - sed eam sic audio, ut Plautum mihi aut Naevium videar audire, sono ipso vocis ita recto et simplici est, ut nihil ostentationis aut imitationis adferre videatur; ex quo sic locutum esse eius patrem iudico, sic maiores; non aspere ut ille, quem dixi, non vaste, non rustice, non hiulce, sed presse et aequabiliter et leniter.   45. Когато слушам моята тъща Лелия (жените по-добре запазват старинния изговор, тъй като не общуват много и говорят така, както са се научили в детството си), имам чувството, че слушам Плавт или Невий13. Самият звук на гласа й е правилен и естествен, в него няма и следа от някаква предвзетост и подражание; оттам съдя, че така е говорел баща й, така са говорели дедите й: не грубо като споменатия Кота, не по селски отворено, не накъсано, а стегнато, равномерно, гладко.
[[46] Qua re Cotta noster, cuius tu illa lata, Sulpici, non numquam imitaris, ut Iota litteram tollas et E plenissimum dicas, non mihi oratores antiquos, sed messores videtur imitari." Hic cum adrisisset ipse Sulpicius, "sic agam vobiscum" inquit Crassus "ut quoniam me loqui voluistis, aliquid de vestris vitiis audiatis." "Vtinam quidem!" inquit ille "id enim ipsum volumus, idque si feceris, multa, ut arbitror, hic hodie vitia ponemus."   46. За това и Кота, чието отворено произношение ти, Сулпиций, изкусно имитираш, заменяйки "и" в думите с най-широкото възможно "е", според мен подражава не на ораторите от древността, а на жътварите от околността.
Тук Сулпиций се засмял, а Крас рекъл:
- Пада ви се сега! Понеже ме принудихте насила да говоря, аз ще ви кажа това-онова за вашите слабости.
- Ще се радваме! - възкликнал Сулпиций. - Ние също го желаем и ако го сториш, мисля, че днес на това място ще се отърсим от множество свои недостатъци.
[[47] "At enim non sine meo periculo" Crassus inquit "possum, Sulpici, te reprehendere, quoniam Antonius mihi te simillimum dixit sibi videri." Tum ille "tu vero, quod monuit idem, ut ea, quae in quoque maxima essent, imitaremur; ex quo vereor ne nihil sim tui nisi supplosionem pedis imitatus et pauca quaedam verba et aliquem, si forte, motum." "Ergo ista," inquit Crassus "quae habes a me, non reprehendo, ne me ipsum inrideam - sunt autem ea multo et plura et maiora, quam dicis - quae autem sunt tua plane aut imitatione ex aliquo expressa, de his te, si qui me forte locus admonuerit, commonebo.   47. - Но да критикувам точно теб, Сулпиций, за мен е опасно - продължил Крас, - защото Антоний намира, че много си приличаме.
- Не се бой - отвърнал му Сулпиций, - той ни съветва да подражаваме само на най-доброто у всеки оратор. Но аз се страхувам, че май ти подражавам само в тропането с крак и в използването на някои твои думи и може би случайно - на някои твои жестове.
- Значи няма да критикувам онова, което си взел от мен, за да не стана сам за смях, макар че моите недостатъци са и повече, и по-сериозни от тези, които споменаваш. Но при удобен случай ще ти напомня за слабости, които са си типично твои или се дължат на подражателство.
[[XIII][48] Praetereamus igitur praecepta Latine loquendi quae puerilis doctrina tradit et subtilior cognitio ac ratio litterarum alit aut consuetudo sermonis cotidiani ac domestici, libri confirmant et lectio veterum oratorum et poetarum; neque vero in illo altero diutius commoremur, ut disputemus, quibus rebus adsequi possimus, ut ea, quae dicamus, intellegantur:   XIII.48. И тъй нека отминем напътствията за това, как да говорим на добър латински език - това умение се преподава в детството, подхранва се от проникновено запознаване с теорията, а и от ежедневните разговори у дома, укрепва се от книгите, от четенето на старите оратори и поети. Няма да се впускам и в подробни разсъждения за това, какво трябва да спазваме, за да говорим разбираемо.
[[49] Latine scilicet dicendo, verbis usitatis ac proprie demonstrantibus ea, quae significari ac declarari volemus, sine ambiguo verbo aut sermone, non nimis longa continuatione verborum, non valde productis eis, quae similitudinis causa ex aliis rebus transferuntur, non discerptis sententiis, non praeposteris temporibus, non confusis personis, non perturbato ordine. Quid multa? Tam facilis est tota res, ut mihi permirum saepe videatur, cum difficilius intellegatur, quid patronus velit dicere, quam si ipse ille, qui patronum adhibet, de re sua diceret.   49. Очевидно е, че трябва да се изразяваме на добър латински, с думи, които често се употребяват и които означават точно това, което искаме да кажем и изразим, че не бива да си служим с двусмислени думи и реч, с прекалено дълги изречения; трябва да избягваме злоупотребата със сравнения, заети от други области, с несвързани помежду си сентенции; да не смесваме лицата, да спазваме реда на изложението. Какво още? Всичко е толкова просто, че ми се струва чудно, дето това, което говори защитникът, се разбира по-трудно от онова, което би могъл да изложи клиентът му, ако сам говореше по своето дело.
[[50] Isti enim, qui ad nos causas deferunt, ita nos plerumque ipsi docent, ut non desideres planius dici; easdem res autem simul ac Fufius aut vester aequalis Pomponius agere coepit, non aeque quid dicant, nisi admodum attendi, intellego; ita confusa est oratio, ita perturbata, nihil ut sit primum, nihil ut secundum, tantaque insolentia ac turba verborum, ut oratio, quae lumen adhibere rebus debet ea obscuritatem et tenebras adferat atque ut quodam modo ipsi sibi in dicendo obstrepere videantur.   50. Защото тези, които прибягват до нашите услуги, обикновено ни разказват събитията така добре, че по-голяма яснота около тях човек не би могъл да желае. Но ако с тази работа се захване Фуфий или вашият връстник Помпоний, трябва да направя някакво свръхусилие, за да разбера какво казват - толкова е мътна и объркана речта им. В нея няма ни първо, ни второ, всичко е една странна словесна бъркотия, тъй че словото им, вместо да хвърли светлина върху нещата, ги покрива с непрогледна тъма и самите те сякаш се заплитат в него.
[[51] Verum, si placet, quoniam haec satis spero vobis quidem certe maioribus molesta et putida videri, ad reliqua aliquanto odiosiora pergamus." [XIV] "Atqui vides" inquit Antonius "quam alias res agamus [quam te inviti audiamus], qui adduci possimus - de me enim conicio - relictis ut rebus omnibus te sectemur; [te audiamus] ita de horridis rebus nitida, de ieiunis plena, de pervulgatis nova quaedam est oratio tua."   51. Но ви предлагам - защото, струва ми се, тези неща, особено на вас, по-възрастните, ви се сториха твърде отегчителни и дребнави - да преминем към други, които са в известна степен още по-неприятни.
XIV. - Да ни виждаш случайно отегчени? - попитал Антоний. - Не разбираш ли, че в увлечението си - съдя по самия мен - изоставихме всичко и теб следваме, теб слушаме до такава степен умееш да говориш за отблъскващото приятно, за скучното - цветисто, за баналното - интересно.
[[52] "Faciles enim," inquit "Antoni, partes eae fuerunt duae, quas modo percucurri vel potius paene praeterii, Latine loquendi planeque dicendi; reliquae sunt magnae, implicatae, variae, graves, quibus omnis admiratio ingeni, omnis laus eloquentiae continetur; nemo enim umquam est oratorem, quod Latine loqueretur, admiratus; si est aliter, inrident neque eum oratorem tantum modo, sed hominem non putant; nemo extulit eum verbis, qui ita dixisset, ut, qui adessent, intellegerent quid diceret, sed contempsit eum, qui minus id facere potuisset.   52. - Защото лесни бяха, Антоний, двата пункта, които преди малко засегнах или по-точно подминах: как да говори на чист латински език и как да се изразяваме ясно. Но тези, които остават, са обемисти, объркани, разнолики, тежки, ала именно те правят таланта достоен за възхищение, а красноречието - за похвала. Никой оратор не буди възхита само защото се изразява на добър латински. Просто ако говори другояче осмиват го и не го смятат не само за оратор, ами и за човека Никой не е възхвалил някого, задето говорел понятно за присъстващите, но всеки хули оня, който не умее да го прави.
[[53] In quo igitur homines exhorrescunt? Quem stupefacti dicentem intuentur? In quo exclamant? Quem deum, ut ita dicam, inter homines putant? Qui distincte, qui explicate, qui abundanter, qui inluminate et rebus et verbis dicunt et in ipsa oratione quasi quendam numerum versumque conficiunt, id est, quod dico, ornate. Qui idem ita moderantur, ut rerum, ut personarum dignitates ferunt, ei sunt in eo genere laudandi laudis, quod ego aptum et congruens nomino.   53. И тъй пред кого хората тръпнат? Кого слушат стъписани? Кого аплодират? Кого смятат, така да се каже, за бог? Този, в чиято реч и съдържанието, и думите са отчетливи, понятни, обилни и ясни, чието слово е звънко и ритмично - ето, такъв човек според мен умее да говори красиво. А ако освен това речта му е подредена така, че добре да изпъкват стойностите на събития и герои, той трябва да получи още по-голяма похвала, защото притежава качеството, което аз наричам чувство за уместното и подходящото.
[[54] Qui ita dicerent, eos negavit adhuc se vidisse Antonius et eis hoc nomen dixit eloquentiae solis esse tribuendum. Qua re omnis istos me auctore deridete atque contemnite, qui se horum, qui nunc ita appellantur, rhetorum praeceptis omnem oratoriam vim complexos esse arbitrantur neque adhuc quam personam teneant aut quid profiteantur intellegere potuerunt. Vero enim oratori, quae sunt in hominum vita, quandoquidem in ea versatur orator atque ea est ei subiecta materies, omnia quaesita, audita, lecta, disputata, tractata, agitata esse debent.   54. Антоний казва, че единствено такива оратори могат да бъдат назовани красноречиви, но че досега не е срещал такъв. Затова ме послушайте - изсмейте се и обърнете гръб на всички онези, които смятат, че със съветите на тъй наречените ретори са усвоили всички тънкости на ораторското изкуство, а и досега не са проумели каква роля трябва да играят и какви са професионалните им задължения. Истинският оратор трябва да е изследвал, чул, прочел, обсъдил, разгледал, обмислил всичко, свързано с човешкия живот - та нали се занимава с него и от него черпи своя материал.
[[55] Est enim eloquentia una quaedam de summis virtutibus; quamquam sunt omnes virtutes aequales et pares, sed tamen est specie alia magis alia formosa et inlustris, sicut haec vis, quae scientiam complexa rerum sensa mentis et consilia sic verbis explicat, ut eos, qui audiant, quocumque incubuerit, possit impellere; quae quo maior est vis, hoc est magis probitate iungenda summaque prudentia; quarum virtutum expertibus si dicendi copiam tradiderimus, non eos quidem oratores effecerimus, sed furentibus quaedam arma dederimus.   55.Защото красноречието е една от върховните добродетели - макар че всички те са равни и еднакви помежду си, все пак някои от тях има по-блестяща и по-красива външност от другите. Такова е и красноречието - обгърнало познанието за нещата, то дава словесен израз на чувствата и мислите по такъв начин, че може да тласне слушателите натам, накъдето желае. И колкото по-голяма е силата му, толкова по-необходимо е то да се съчетае с честност и висша разумност; защото, ако дадем умението да се говори в ръцете на човек, лишен от тези добродетели, то все едно, че даваме оръжие на някой луд.
[[XV][56] Hanc, inquam, cogitandi pronuntiandique rationem vimque dicendi veteres Graeci sapientiam nominabant; hinc illi Lycurgi, hinc Pittaci, hinc Solones atque ab hac similitudine Coruncanii nostri, Fabricii, Catones, Scipiones fuerunt, non tam fortasse docti, sed impetu mentis simili et voluntate. Eadem autem alii prudentia, sed consilio ad vitae studia dispari quietem atque otium secuti, ut Pythagoras, Democritus, Anaxagoras, a regendis civitatibus totos se ad cognitionem rerum transtulerunt; quae vita propter tranquillitatem et propter ipsius scientiae suavitatem, qua nihil est hominibus iucundius, pluris, quam utile fuit rebus publicis, delectavit.   XV.56. Именно тази система на разсъждаване и тази сила на словото древните гърци са наричали мъдрост. Благодарение на нея са се появили хора като прочутите Ликург, Питак, Солон и по тяхно подобие нашите Корунканий, Фабриций, Катон, Сципион - може би не толкова учени, но притежаващи същия устрем на духа и на волята. Други пък, също тъй мъдри, но с различни представи за житейските занимания, като Питагор, Демокрит, Анаксагор, са се отдали на спокоен живот далеч от общественото поприще и са пренасочили интересите си към опознаването на света. Този живот със своята безметежност и сладостта на самата наука - а по-приятно нещо от нея за хората няма - е привлякъл към себе си повече люде, отколкото е било полезно за обществените дела.
[[57] Itaque, ut ei studio se excellentissimis ingeniis homines dediderunt, ex ea summa facultate vacui ac liberi temporis multo plura, quam erat necesse, doctissimi homines otio nimio et ingeniis uberrimis adfluentes curanda sibi esse ac quaerenda et investiganda duxerunt. Nam vetus quidem illa doctrina eadem videtur et recte faciendi et bene dicendi magistra; neque disiuncti doctores, sed eidem erant vivendi praeceptores atque dicendi, ut ille apud Homerum Phoenix, qui se a Peleo patre Achilli iuveni comitem esse datum dicit ad bellum, ut efficeret oratorem verborum actoremque rerum.   57. И тъй, понеже на тези занимания са се отдавали хора най-учени, които имали на разположение и прекомерно многото си свободно време, и прекомерно големите си дарби, то те си наумили, че техен дълг е да изучават, да дирят и да изследват много повече неща, отколкото е необходимо. А, изглежда, в древни времена една наука е учела и на правилно поведение, и на правилно говорене: едни и същи са били наставниците и в живота, и в красноречието, като например у Омир Феникс, даден от Пелей на младия Ахил, за да го придружава по време на война и да го научи "думи да говори и дела да върши".
[[58] Sed ut homines labore adsiduo et cotidiano adsueti, cum tempestatis causa opere prohibentur, ad pilam se aut ad talos aut ad tesseras conferunt aut etiam novum sibi ipsi aliquem excogitant in otio ludum, sic illi a negotiis publicis tamquam ab opere aut temporibus exclusi aut voluntate sua feriati totos se alii ad poetas, alii ad geometras, alii ad musicos contulerunt, alii etiam, ut dialectici, novum sibi ipsi studium ludumque pepererunt atque in eis artibus, quae repertae sunt, ut puerorum mentes ad humanitatem fingerentur atque virtutem, omne tempus atque aetates suas consumpserunt.   58. Но както хората, навикнали да се трудят активно всеки ден, когато лошото време не им позволява да работят, се захващат с топка, с ашиците, със заровете или дори си измислят някаква нова игра, за да запълнят свободното си време, така и онези мъдри люде, откъснати от обществените дела и останали без работа по силата на обстоятелствата или по свое собствено желание, се отдали изцяло едни на поезия, други на геометрия, трети на музика, а някои като диалектиците си създали една нова наука - нова игра - и посветили цялото си време и целия си живот на дисциплините, създадени, за да култивират детските души и да ги възпитат в добродетели.
[[XVI][59] Sed quod erant quidam eique multi, qui aut in re publica propter ancipitem, quae non potest esse seiuncta, faciendi dicendique sapientiam florerent, ut Themistocles, ut Pericles, ut Theramenes, aut, qui minus ipsi in re publica versarentur, sed huius tamen eiusdem sapientiae doctores essent, ut Gorgias, Thrasymachus, Isocrates, inventi sunt, qui, cum ipsi doctrina et ingeniis abundarent, a re autem civili et a negotiis animi quodam iudicio abhorrerent, hanc dicendi exercitationem exagitarent atque contemnerent; quorum princeps Socrates fuit.   XVI.59. Някои, и то немалко, били отлични държавници благодарение на мъдростта си, която не може да бъде разделен но която те проявявали двупосочно - и в дела, и в думи; такива били Темистокъл, Перикъл, Терамен; други пък, като Горгий, Тразимах, Изократ, по-малко се занимавали с държавни дела, но преподавали същата тази мъдрост; обаче имало хора, талантливи и учени, които поради някакво свое особено мнение стоели настрана от политическия живот и от обществените дела - и започнали да нападат и презират заниманията с красноречие.
[[60] Is qui omnium eruditorum testimonio totiusque iudicio Graeciae cum prudentia et acumine et venustate et subtilitate tum vero eloquentia, varietate, copia, quam se cumque in partem dedisset omnium fuit facile princeps, eisque, qui haec, quae nunc nos quaerimus, tractarent, agerent, docerent, cum nomine appellarentur uno, quod omnis rerum optimarum cognitio atque in eis exercitatio philosophia nominaretur, hoc commune nomen eripuit sapienterque sentiendi et ornate dicendi scientiam re cohaerentis disputationibus suis separavit; cuius ingenium variosque sermones immortalitati scriptis suis Plato tradidit, cum ipse litteram Socrates nullam reliquisset.   60. Пръв сред тях бил Сократ: по свидетелствата на всички образовани люде и по преценка на цяла Гърция поради своя прозорлив и остър ум, поради обаянието и изтънчеността на духа си, а и поради красотата, разнообразието и богатството на словото си той каквато и тема да подхванел, лесно надминавали всички. Именно той лишил от името философи хората, които изследвали, изучавали и преподавали науките, които ние с вас сега разглеждаме - а тогава цялото познание за най-добрите неща и прилагането му на практика се наричало философия; та той им отнел това име и в своите разсъждения разделил двете естествено свързани неща - науката за разумното мислене и науката за красивото изразяване. Неговият гений и беседите му били обезсмъртени в творбите на Платон, а самият Сократ не е оставил и една буква.
[[61] Hinc discidium illud exstitit quasi linguae atque cordis, absurdum sane et inutile et reprehendendum, ut alii nos sapere, alii dicere docerent. Nam cum essent plures orti fere a Socrate, quod ex illius variis et diversis et in omnem partem diffusis disputationibus alius aliud apprehenderat, proseminatae sunt quasi familiae dissentientes inter se et multum disiunctae et dispares, cum tamen omnes se philosophi Socraticos et dici vellent et esse arbitrarentur.   61. Оттук произлязъл онзи, бих го нарекъл разрив между езика и сърцето, безспорно нелеп, ненужен и достоен само за укор - станало така, че едни учат на мъдрост, а други - на говорене. Сократ имал много последователи: тъй като от пъстрите му и пръснати навсякъде разсъждения един взел едно, друг - друго, получили се нещо като отделни, враждуващи помежду си фамилии, чиито представители, макар поддържащи различни възгледи, до един държали да бъдат наричани сократици и наистина се мислели за такива.
[[XVII][62] Ac primo ab ipso Platone Aristoteles et Xenocrates, quorum alter Peripateticorum, alter Academiae nomen obtinuit, deinde ab Antisthene, qui patientiam et duritiam in Socratico sermone maxime adamarat, Cynici primum, deinde Stoici, tum ab Aristippo, quem illae magis voluptariae disputationes delectarant, Cyrenaica philosophia manavit, quam ille et eius posteri simpliciter defenderunt, hi, qui nunc voluptate omnia metiuntur, dum verecundius id agunt, nec dignitati satis faciunt, quam non aspernantur, nec voluptatem tuentur, quam amplexari volunt. Fuerunt etiam alia genera philosophorum, qui se omnes fere Socraticos esse dicebant, Eretricorum, Erilliorum, Megaricorum, Pyrrhoneorum; sed ea horum vi et disputationibus sunt iam diu fracta et exstincta.   XVII.62. А после първо от самия Платон се отделили Аристотел и Ксенократ, като първият дал названието на перипатетиците, а другият - на Академията; от Антистен, комуто допаднали най-много идеите на Сократ за търпението и твърдостта, произлезли първо киниците, после стоиците; от Аристип пък, когото въодушевили прочутите беседи за наслаждението, произлязла киренайската философия. Той и учениците му защитавали открито своето учение, докато днешните им последователи, които мерят всичко с удоволствието, но спазват известно благоприличие, нито успяват да съхранят желаното достойнство, нито са привързани към удоволствието, което желаят да постигнат. Имало е и други философи, които се наричали сократици: еретрийци14, последователи на Херил14, мегарци14, последователи на Пирон14 - но те отдавна са повалени и унищожени от силата и атаките на споменатите школи.
[[63] Ex illis autem quae remanent, ea philosophia, quae suscepit patrocinium voluptatis, etsi cui vera videatur? procul abest tamen ab eo viro, quem quaerimus et quem auctorem publici consili et regendae civitatis ducem et sententiae atque eloquentiae principem in senatu, in populo, in causis publicis esse volumus. Nec ulla tamen ei philosophiae fiet iniuria a nobis; non enim repelletur inde, quo adgredi cupiet, sed in hortulis quiescet suis, ubi vult, ubi etiam recubans molliter et delicate nos avocat a Rostris, a iudiciis, a curia, fortasse sapienter, hac praesertim re publica.   63. Що се отнася до философските теории, оцелели до днес, то философията, защитаваща удоволствието - ако тя все още може да привлече някого, - е твърде далеч от представата ни за човека, когото търсим: инициатор на обществените решения, ръководител на държавните дела, пръв по мъдрост и красноречие в сената, сред народа, в съда. Аз няма да я оскърбявам, няма да й преча да постига заветната си цел, като се отдава на покой в своите любими градини15; но и оттам, кротко и изящно полегнала, тя пак ни отклонява от трибуната, от съда, от курията; и може би това е разумно при сегашното състояние на държавата.
[[64] Verum ego non quaero nunc, quae sit philosophia verissima, sed quae oratori coniuncta maxime; qua re istos sine ulla contumelia dimittamus; sunt enim et boni viri et, quoniam sibi ita videntur, beati; tantumque eos admoneamus, ut illud, etiam si est verissimum, tacitum tamen tamquam mysterium teneant, quod negant versari in re publica esse sapientis; nam si hoc nobis atque optimo cuique persuaserint, non poterunt ipsi esse, id quod maxime cupiunt, otiosi.   64. Но моята работа е не да определя коя е най-правилната философия, а да кажа коя е най-свързана със заниманията на оратора. Затова нека оставим на мира тези философи и да не ги обиждаме - те са добри и, както сами смятат, блажени люде. Искам само да ги посъветвам да запазят в тайна като дълбока мистерия своето твърдение, че на мъдреца не подобава да се занимава с политика. Защото, ако успеят да ни убедят в това - нас и всички добри граждани, те вече няма да могат да живеят така, както най-много желаят - свободни от обществени ангажименти.
[[XVIII][65] Stoicos autem, quos minime improbo, dimitto tamen nec eos iratos vereor, quoniam omnino irasci nesciunt; atque hanc eis habeo gratiam, quod soli ex omnibus eloquentiam virtutem ac sapientiam esse dixerunt. Sed nimirum est in his, quod ab hoc, quem instruimus oratore, valde abhorreat; vel quod omnis, qui sapientes non sint, servos, latrones, hostis, insanos esse dicunt, neque tamen quemquam esse sapientem: valde autem est absurdum ei contionem aut senatum aut ullum coetum hominum committere, cui nemo illorum, qui adsint, sanus, nemo civis, nemo liber esse videatur.   XVIII.65. Стоиците, които съвсем не укорявам, все пак изоставям, като не се боя от гнева им16, защото на тях това чувство им е непознато. Благодарен съм им, задето единствени са казали, че красноречието е добродетел и мъдрост. Но и у тях има нещо, което е твърде чуждо на този оратор, когото ние оформяме: те казват, че всички, които не са мъдреци, са роби, разбойници, врагове, безумци, а в същото време твърдят, че никой не е мъдър. А съвсем абсурдно е да се изправиш пред събрание, пред сената или пред друга някаква аудитория, като в същото време не признаваш никой от присъстващите за нормален или за свободен гражданин!
[[66] Accedit quod orationis etiam genus habent fortasse subtile et certe acutum, sed, ut in oratore, exile, inusitatum, abhorrens ab auribus vulgi, obscurum, inane, ieiunum, ac tamen eius modi, quo uti ad vulgus nullo modo possit: alia enim et bona et mala videntur Stoicis et ceteris civibus vel potius gentibus; alia vis honoris, ignominiae, praemi, supplici; vere an secus nihil ad hoc tempus; sed ea si sequamur, nullam umquam rem dicendo expedire possimus.   66. Освен това те може би притежават тънко и остроумно слово, но в техните уста то звучи някак прекалено хилаво, необичайно, непригодно за слуха на публиката, неясно, празно, постно, с една дума, неподходящо за пред народа. Защото една е представата за добро и зло на стоиците, друга - тази на обикновените граждани и на различните народи, различни са и възгледите им за честта, за безчестието, за наградите, за наказанието. Верни ли са те или не, не е време са съдим, но ако следваме техните напътствия, никога няма да станем добри оратори.
[[67] Reliqui sunt Peripatetici et Academici; quamquam Academicorum nomen est unum, sententiae duae; nam Speusippus Platonis sororis filius et Xenocrates, qui Platonem audierat, et qui Xenocratem Polemo et Crantor, nihil ab Aristotele, qui una audierat Platonem, magno opere dissensit; copia fortasse et varietate dicendi pares non fuerunt: Arcesilas primum, qui Polemonem audierat, ex variis Platonis libris sermonibusque Socraticis hoc maxime adripuit, nihil esse certi quod aut sensibus aut animo percipi possit; quem ferunt eximio quodam usum lepore dicendi aspernatum esse omne animi sensusque iudicium primumque instituisse - quamquam id fuit Socraticum maxime - non quid ipse sentiret ostendere, sed contra id, quod quisque se sentire dixisset, disputare.   67. Остават перипатетиците и академиците. Трябва да имаме предвид, че под общото име "академици" се разбират две течения: едното е представено от Спевзип, племенник на Платон, и Ксенократ, ученик на същия философ, от Полемон, ученик на Ксенократ, и от Крантор, които не се отличават много по възгледи от Аристотел - нали Платон им е бил общ учител, - но му отстъпват по богатство и разнообразие на словото. А Аркезилай, ученик на Полемон, пръв почерпал от различните произведения на Платон и от сократическите беседи идеята, че сетивата и умът не ни дават вярна представа за света. Казват, че той с обаятелно слово отхвърлял всички показания на ума и сетивата и че пръв установил практиката не да се изказват собствени мисли, а да се оборват тези на противника (макар че тя се свързва повече с името на Сократ).
[[68] Hinc haec recentior Academia manavit, in qua exstitit divina quadam celeritate ingeni dicendique copia Carneades; cuius ego etsi multos auditores cognovi Athenis, tamen auctores certissimos laudare possum et socerum meum Scaevolam, qui cum Romae audivit adulescens, et Q. Metellum L. F. familiarem meum, clarissimum virum, qui illum a se adulescente Athenis iam adfectum senectute multos dies auditum esse dicebat.   68. От него произлязла Новата академия, в която се прочул със своя свръхчовешки, невероятно бърз ум и със словообилието си Карнеад. Аз познавам мнозина негови слушатели от Атина, но най-достоверни източници на сведения за него са ми моят тъст Сцевола, който на младини го е слушал в Рим17, и приятелят ми, прекрасният Квинт Метел, син на Луций - той разправяше, че на млади години в Атина го слушал в течение на много дни17, но тогава философът бил вече стар и грохнал.
[[XIX][69] Haec autem, ut ex Appennino fluminum, sic ex communi sapientiae iugo sunt doctrinarum facta divortia, ut philosophi tamquam in superum mare [Ionium] defluerent Graecum quoddam et portuosum, oratores autem in inferum hoc, Tuscum et barbarum, scopulosum atque infestum laberentur, in quo etiam ipse Vlixes errasset.   XIX.69. И както реките, извиращи от Апенините, се разделят на ръкави, така се разделили и науките, избликнали от хребета на мъдростта: философите, така да се каже, се насочили нагоре, към горната част на Йонийско море, море гръцко, осеяно с удобни пристанища, а ораторите се стекли към варварското Тиренско море, скалисто и негостоприемно, в чиито води би се заблудил и самият Одисей.
[[70] Qua re, si hac eloquentia atque hoc oratore contenti sumus, qui sciat aut negare oportere, quod arguare, aut, si id non possis, tum ostendere, quod is fecerit, qui insimuletur, aut recte factum aut alterius culpa aut iniuria aut ex lege aut non contra legem aut imprudentia aut necessario, aut non eo nomine usurpandum, quo arguatur, aut non ita agi, ut debuerit ac licuerit; et, si satis esse putatis ea, quae isti scriptores artis docent, discere, quae multo tamen ornatius, quam ab illis dicuntur, et uberius explicavit Antonius - sed, si his contenti estis atque eis etiam, quae dici voluistis a me, ex ingenti quodam oratorem immensoque campo in exiguum sane gyrum compellitis.   70. И тъй, може би ваш идеал е това красноречие и този оратор, който знае, че или трябва дa опровергае обвинението, или ако не може, да докаже, че деянието на неговия клиент е справедливо или че е извършено поради нечия чужда вина и несправедливост; че то е законно или поне незаконно; че е сторено по непредпазливост или по необходимост; че обвинението го квалифицира неправилно или че делото не се води според изискванията на закона? Може би смятате, че е достатъчно да усвоите онова, на което ви учат познатите ви ретори, чиято дисциплина впрочем Антоний ви изложи много по-подробно и прекрасно, отколкото те биха могли да го сторят? Ако се задоволявате с него, а и с това, което аз ще ви кажа, то вие изтласквате оратора от едно огромно поле в някакво глухо ъгълче.
[[71] Sin veterem illum Periclem aut hunc etiam, qui familiarior nobis propter scriptorum multitudinem est, Demosthenem sequi vultis et si illam praeclaram et eximiam speciem oratoris perfecti et pulcritudinem adamastis, aut vobis haec Carneadia aut illa Aristotelia vis comprehendenda est.   71. Но ако искате да следвате пътя на великия древен Перикъл или на Демостен, който ни е по-познат от множеството си творби, ако сте възлюбили светлия и велик образ на съвършения оратор и неговата красота, то трябва да опознаете учението или на Карнеад, или на Аристотел.
[[72] Namque, ut ante dixi, veteres illi usque ad Socratem omnem omnium rerum, quae ad mores hominum, quae ad vitam, quae ad virtutem, quae ad rem publicam pertinebant, cognitionem et scientiam cum dicendi ratione iungebant; postea dissociati, ut eui, a Socrate [diserti a doctis] et deinceps a Socraticis item omnibus philosophi eloquentiam despexerunt, oratores sapientiam, neque quicquam ex alterius parte tetigerunt, nisi quod illi ab his aut ab illis hi mutuarentur; ex quo promisce haurirent, si manere in pristina communione voluissent.   72. Защото, както вече ви казах, древните чак до Сократ са свързвали дълбокото познание за човешките нрави, за живота, за добродетелта, за държавата с принципите на ораторството. След това, както вече ви казах, Сократ, а след него и последователите му отделили ораторите от учените: философите обърнали гръб на красноречието, а ораторите - на мъдростта и едните престанали да се интересуват от областта на другите освен в случаите, когато заемали нещо от нея. А ако бяха запазили старото си единство, те щяха да черпят заедно от един общ източник.
[[73] Sed ut pontifices veteres propter sacrificiorum multitudinem tris viros epulones esse voluerunt, cum essent ipsi a Numa, ut etiam illud ludorum epulare sacrificium facerent, instituti, sic Socratici it se causarum actores et a communi philosophiae nomine separaverunt, cum veteres dicendi et intellegendi mirificam societatem esse voluissent.   73. Но както древните понтифици поради огромното количество жертви назначили трима жреци18 зa жертвените пиршества и по този начин нарушили закона на Нума, който повелявал самите те да се занимават с тях, така и сократиците отделили от себе си и от общото прозвище философи онези, които се занимавали със съдебни дела, макар древните да били установили чудното единение между слово и мисъл.
[[XX][74] Quae cum ita sint, paululum equidem de me deprecabor et petam a vobis, ut ea, quae dicam, non de memet ipso, sed de oratore dicere putetis. Ego enim sum is, qui cum summo studio patris in pueritia doctus essem et in forum ingeni tantum, quantum ipse sentio, non tantum, quantum [ipse] forsitan vobis videar, detulissem, non possim dicere me haec, quae nunc complector, perinde, ut dicam discenda esse, didicisse; quippe qui omnium maturrime ad publicas causas accesserim annosque natus unum et viginti nobilissimum hominem et eloquentissimum in iudicium vocarim; cui disciplina fuerit forum, magister usus et leges et instituta Populi Romani mosque maiorum.   XX. 74. Да, така стоят нещата. А сега имам към вас една молба: имайте предвид, че това, което ще ви кажа, се отнася не за самия мен, а за оратора изобщо. Аз още в детството си получих превъзходно образование благодарение на моя баща и проявих на форума един скромен по моя преценка талант, далеч не тъй блестящ, както си мислите. Не мога да кажа, че съм овладял всичко, което обхванах в беседата си, така както искам да го овладеете вие. Причината е, че се заех с обществени дела по-рано от всички други и едва двадесет и една годишен призовах на съд един изключително знатен човек, блестящ оратор19. Та моята школа бе форумът, а учители ми бяха опитът, писаните и неписани закони на римския народ и обичаите на предците.
[[75] Paulum sitiens istarum artium, de quibus loquor, gustavi, quaestor in Asia cum essem, aequalem fere meum ex Academia rhetorem nactus, Metrodorum illum, de cuius memoria commemoravit Antonius; et inde decedens Athenis, ubi ego diutius essem moratus, nisi Atheniensibus, quod mysteria non referrent, ad quae biduo serius veneram, suscensuissem; qua re hoc, quod complector tantam scientiam vimque doctrinae, non modo non pro me, sed contra me est potius - non enim quid ego, sed quid orator possit disputo - atque hos omnis, qui artis rhetoricas exponunt, perridiculos; scribunt enim de litium genere et de principiis et de narrationibus;   75. Въпреки жаждата си успях да вкуся малко от изкуството, за което ви говоря - докато бях квестор в Азия, заварих там един ретор от Академията, прочутия Метродор, за когото спомена Антоний. След като си тръгнах от Азия, отбих се в Атина, където бих останал по-дълго, ако не се бях ядосал на атиняните, понеже отказаха да повторят мистериите, за които бях закъснял с два дни. С една дума, фактът, че се заемам да говоря за една тъй важна наука, не само не е в моя полза, а даже се обръща против мен (защото нямам предвид собствените си възможности, а тези на оратора въобще) и против онези смешни хорица, които предлагат знания по реторика. Защото те пишат за видовете спорове, за увода, за изложението и т. н.
[[76] illa vis autem eloquentiae tanta est, ut omnium rerum, virtutum, officiorum omnisque naturae, quae mores hominum, quae animos, quae vitam continet, originem, vim mutationesque teneat, eadem mores, leges, iura describat, rem publicam regat, omniaque, ad quamcumque rem pertineant, ornate copioseque dicat.   76. А силата на красноречието е толкова голяма, че обхваща произхода, силата и промените на всяко нещо, на добродетелите, на задълженията и на цялата природа, в която влизат нравите, душата, животът; то описва обичаи, закони, права; управлява държави и изразява красиво и подробно всяко нещо, каквото и да е то.
[[77] In quo genere nos quidem versamur tantum quantum possumus, quantum ingenio, quantum mediocri doctrina, quantum usu valemus; neque tamen istis, qui in una philosophia quasi tabernaculum vitae suae conlocarunt, multum sane in disputatione concedimus.   77. С това изкуство аз се занимавам, доколкото ми позволяват възможностите, дарбите, скромното ми образование, опитът ми. Но все пак в диспут не отстъпвам много на онези, които тъй да се каже, са опънали шатри единствено на терена на философията.
[[XXI][78] Quid enim meus familiaris C. Velleius adferre potest, quam ob rem voluptas sit summum bonum, quod ego non copiosius possim vel tutari, si velim, vel refellere ex illis locis, quos euit Antonius, hac dicendi exercitatione, in qua Velleius est rudis, unus quisque nostrum versatus? Quid est, quod aut Sex. Pompeius aut duo Balbi aut meus amicus, qui cum Panaetio vixit, M. Vigellius de virtute hominum Stoici possint dicere, qua in disputatione ego his debeam aut vestrum quisquam concedere?   XXI.78. Защото какво може да изтъкне моят приятел Гай Велей20 в защита на твърдението, че удоволствието е върховното благо, което аз да не мога по-аргументирано или да подкрепя, или да отхвърля с помощта на онези общи места, за които говори Антоний, и на този ораторски опит, който на Велей му липсва, но който всеки от нас притежава? Биха ли могли привържениците на стоицизма Секст Помпей, двамата Балбовци20 или моят приятел Вителий, който е живял заедно с Панеций, да кажат за добродетелта нещо, което било аз, било кой да е от вас трябва да им отстъпи в спор?
[[79] Non est enim philosophia similis artium reliquarum: nam quid faciet in geometria qui non didicerit? Quid in musicis? Aut taceat oportebit aut ne sanus quidem iudicetur. Haec vero, quae sunt in philosophia, ingeniis eruuntur ad id, quod in quoque veri simile est, eliciendum acutis atque acribus eaque exercitata oratione poliuntur. Hic noster vulgaris orator, si minus erit doctus, at tamen in dicendo exercitatus, hac ipsa exercitatione communi istos quidem [nostros] verberabit neque se ab eis contemni ac despici sinet;   79. Защото философията не е като другите изкуства. Какво би могъл да каже за геометрията човек, който не се е занимавал с нея? Ами музиката? Или трябва да си мълчи, или ще го сметнат за безумен. Но всеки, надарен с остър и прозорлив ум, може да проникне във философските проблеми, да извлече правдоподобното от тях и да го изрази красиво благодарение на ораторското си умение. Тук нашият обикновен оратор, по-малко учен, но обигран в словото, именно благодарение на тази своя обиграност ще натрие носа на всички философи и няма да им разреши да му се надсмиват и да го гледат отвисоко.
[[80] sin aliquis exstiterit aliquando, qui Aristotelio more de omnibus rebus in utramque partem possit dicere et in omni causa duas contrarias orationes, praeceptis illius cognitis, explicare aut hoc Arcesilae modo et Carneadi contra omne, quod propositum sit, disserat, quique ad eam rationem adiungat hunc [rhetoricum] usum [moremque] exercitationemque dicendi, is sit verus, is perfectus, is solus orator. Nam neque sine forensibus nervis satis vehemens et gravis nec sine varietate doctrinae satis politus et sapiens esse orator potest.   80. Но ако съществува човек, който умее по метода на Аристотел да говори за и против всяко нещо и познавайки неговите предписания, да произнася за всяко дело по две противопоставящи се речи или пък да оборва всяко твърдение като Аркезилай и Карнеад; ако освен тази теоретическа подготовка той притежава и ораторски опит, знания и практика - това е истинският, съвършеният, единственият оратор! Защото той не може да бъде достатъчно енергичен и силен без напрежението на форума, нито пък да е достатъчно елегантен и мъдър, без да има разнообразни познания.
[[81] Qua re Coracem istum veterem patiamur nos quidem pullos suos excludere in nido, qui evolent clamatores odiosi ac molesti, Pamphilumque nescio quem sinamus in infulis tantam rem tamquam puerilis delicias aliquas depingere; nosque ipsi hac tam exigua disputatione hesterni et hodierni diei totum oratoris munus explicemus, dum modo illa res tanta sit, ut omnibus philosophorum libris, quos nemo [oratorum] istorum umquam attigit, comprehensa esse videatur."   81. Ето защо нека оставим Коракс да мъти в гнездото си своите гарджета21, които после изхвърчат оттам само за да ни досаждат с крясъците си, да не пречим на някой си Памфил да се забавлява, изписвайки върху лентички едно такова изкуство като красноречието, сякаш то е детска игра21. Ние обясняваме в тесните рамки на нашата беседа вчера и днес задълженията на оратора, но да стане ясно едно: красноречието е толкова голямо, че обхваща, както видяхте, книгите на всички философи, до които никой от гореспоменатите ретори не се е докосвал.
[[XXII][82] Tum Catulus "haudquaquam hercule" inquit "Crasse, mirandum est esse in te tantam dicendi vel vim vel suavitatem vel copiam; quem quidem antea natura rebar ita dicere, ut mihi non solum orator summus, sed etiam sapientissimus homo viderere; nunc intellego illa te semper etiam potiora duxisse, quae ad sapientiam spectarent, atque ex his hanc dicendi copiam fluxisse. Sed tamen cum omnis gradus aetatis recordor tuae cumque vitam tuam ac studia considero, neque, quo tempore ista didiceris, video, nec magno opere te istis studiis, hominibus, libris intellego deditum. Neque tamen possum statuere, utrum magis mirer te illa, quae mihi persuades maxima esse adiumenta, potuisse in tantis tuis occupationibus perdiscere? an, si non potueris, posse isto modo dicere."   XXII.82. - Кълна се, Красе - възкликнал Катул, - не е за чудене откъде у теб тази сила, тази сладост, това словообилие! Преди си мислех, че природен дар ти е като говориш, да оставяш впечатление не само за превъзходен оратор, но и за голям мъдрец. Сега разбирам, че винаги си смятал за най-важна връзката с философията и оттам произтича твоето ораторско умение. Но припомняйки си различните етапи в живота ти, аз и не разбирам кога си могъл да изучиш всичко това, и виждам, че не си бил никога напълно отдаден на тези занимания, тези учители, тези книги. Не знам на какво повече да се чудя: дали че при цялата си огромна заетост си успял да изучиш из основи тези неща, които, както ме убеждаваш, са наши главни помощници, или че можеш, без да се опираш на тях, да бъдеш толкова красноречив.
[[83] Hic Crassus "hoc tibi" inquit "Catule, primum persuadeas velim, me non multo secus facere, cum de oratore disputem, ac facerem, si esset mihi de histrione dicendum. Negarem enim posse eum satis facere in gestu, nisi palaestram, nisi saltare didicisset; neque, ea cum dicerem, me esse histrionem necesse esset, sed fortasse non stultum alieni artifici existimatorem.   83. - Имай предвид, Катуле, че говоря за ораторското изкуство почти така, както бих говорил за актьорското: тогава бих твърдял, че актьорът няма да може да играе добре, ако не се е упражнявал в гимнастика и в танци. За да кажа това, не е необходимо да бъда самият аз актьор, достатъчно е просто да познавам що-годе това чуждо за мен изкуство.
[[84] Similiter nunc de oratore vestro impulsu loquor, summo scilicet; semper enim, quacumque de arte aut facultate quaeritur, de absoluta et perfecta quaeri solet. Qua re si iam me vultis esse oratorem, si etiam sat bonum, si bonum denique, non repugnabo; quid enim nunc sim ineptus? Ita me existimari scio: quod si ita est, summus tamen certe non sum; neque enim apud homines res est ulla difficilior neque maior neque quae plura adiumenta doctrinae desideret.   84. По същия начин сега по ваша молба ви говоря за оратора - но за съвършения: защото което и изкуство, което и умение да разглеждаме, трябва да ги разглеждаме в тяхното пълно съвършенство. Затова, ако вие ме смятате за не лош, че и за добър оратор, ще приема това - защо да скромнича излишно, знам, че се ползвам с такова име. Но до съвършенството съм далеч. Защото от съвършенството няма нищо по-трудно, нищо по-велико, нищо, което да изисква повече и по-всестранни знания.
[[85] Ac tamen, quoniam de oratore nobis disputandum est, de summo oratore dicam necesse est; vis enim et natura rei, nisi perfecta ante oculos ponitur, qualis et quanta sit intellegi non potest. Me autem, Catule, fateor neque hodie in istis libris et cum istis hominibus vivere nec vero, id quod tu recte commeministi, ullum umquam habuisse sepositum tempus ad discendum ac tantum tribuisse doctrinae temporis, quantum mihi puerilis aetas, forenses feriae concesserint.   85. И понеже подехме разговор за оратора, то аз няма как да не говоря за съвършения оратор: за да проумеем какви са природата и значението на едно нещо и какъв е неговият обхват, трябва да го разглеждаме в неговото съвършенство. Да, Катуле, признавам, че и сега не се занимавам с подобни книги и подобни учители, нито пък, както ти правилно отбеляза, съм го правил някога - време за учене съм имал само в детството си и по време на празници.
[[XXIII][86] Ac, si quaeris, Catule, de doctrina ista quid ego sentiam, non tantum ingenioso homini et ei, qui forum, qui curiam, qui causas, qui rem publicam spectet, opus esse arbitror temporis, quantum sibi ei sumpserunt, quos discentis vita defecit: omnes enim artes aliter ab eis tractantur, qui eas ad usum transferunt, aliter ab eis, qui ipsarum artium tractatu delectati nihil in vita sunt aliud acturi. Magister hic Samnitium summa iam senectute est et cotidie commentatur, nihil enim curat aliud: at Q. Velocius puer addidicerat, sed quod erat aptus ad illud totumque cognorat, fuit, ut est apud Lucilium, quamvis bonus ipse Samnis in ludo ac rudibus cuivis satis asper; sed plus operae foro tribuebat, amicis, rei familiari. Valerius cotidie cantabat; erat enim scaenicus: quid faceret aliud?   XXIII.86. Но щом ме питаш, Катуле, какво мисля за тази наука, ето мнението ми: интелигентният човек, зает в съда, на курията, с частни и обществени дела, не трябва според мен да посвещава на учение чак толкова време, колкото онези, които смъртта е заварвала над книгите. По различен начин се занимават с науките тези, които ги свързват с практиката, и тези, които изпитват удоволствие да ги разглеждат чисто теоретично и са превърнали това в смисъл на живота си. Ето, инструкторът на самнитите е вече в напреднала възраст, а продължава да мисли само върху своето изкуство и върху нищо друго. А Квинт Велоций се занимавал с него само в детството си, но бил даровит и го овладял до основи, ставайки по думите на Луцилий
"Пръв гладиатор - самнит във цялата школа,
страшен противник за всеки, когато оръжие вземе."
Но отделял повече време за форума, за приятелите си, за личните си дела. Валерий пееше по цял ден - беше актьор, какво друго да прави?
[[87] At Numerius Furius, noster familiaris, cum est commodum, cantat; est enim paterfamilias, est eques Romanus; puer didicit quod discendum fuit. Eadem ratio est harum artium maximarum; dies et noctis virum summa virtute et prudentia videbamus, philosopho cum operam daret, Q. Tuberonem; at eius avunculum vix intellegeres id agere, cum ageret tamen, Africanum. Ista discuntur facile? si et tantum sumas, quantum opus sit, et habeas qui docere fideliter possit et scias etiam ipse discere;   87. Докато приятелят ми Нумерий Фурий пее само тогава, когато го допуска приличето - той е глава на семейство, римски конник, но като момче се е занимавал с музика в рамките на допустимото. Същото е и при най-възвишените занимания. Виждали сме как Квинт Туберон, човек изключително добродетелен и умен, посвещаваше дните и нощите си на занимания с един учител по философия. Но без някой да разбере това, същото е правил и вуйчо му, Сципион Африкански. Философията се овладява лесно, ако се ограничаваме само с необходимото, ако имаме добър учител и ако умеем сами да се учим.
[[88] sed si tota vita nihil velis aliud agere, ipsa tractatio et quaestio cotidie ex se gignit aliquid, quod cum desidiosa delectatione vestiges. Ita fit, ut agitatio rerum sit infinita, cognitio facilis, si usus doctrinam confirmet, mediocris opera tribuatur, memoria studiumque permaneat. Libet autem semper discere; ut si velim ego talis optime ludere aut pilae studio tenear, etiam fortasse, si adsequi non possim; at alii, quia praeclare faciunt, vehementius, quam causa postulat, delectantur, ut Titius pila, Brulla talis.   88. Но ако искаме да посветим целия си живот само на това, то ежедневните занимания и търсения пораждат от само себе си въпроси, които човек започва да разчопля със самоцелно удоволствие. Затова подробното разглеждане на нещата няма край, а опознаването им в общи линии е лесно, при положение че практиката укрепва теорията, че се полагат умерени усилия, че паметта и интересът не ни изневеряват. Но вкусът към учене никога не изчезва у нас. Ето, аз например искам да бъда най-добър на зарове или пък съм запален по играта на топка, макар може би да нямам необходимите способности. Други обаче, по-умели в тези игри, им се посвещават повече, отколкото си заслужава - така Тит се занимава само с игра на топка, а Брула - само със зарове.
[[89] Qua re nihil est quod quisquam magnitudinem artium ex eo, quod senes discunt, pertimescat, namque aut senes ad eas accesserunt aut usque ad senectutem in studiis detinentur aut sunt tardissimi; res quidem se mea sententia sic habet, ut nisi quod quisque cito potuerit, numquam omnino possit perdiscere."   89. Затова не се бойте, като гледате старци, които още се учат, причината за това не е в необятността на тяхната наука - те или са почнали да се занимават с нея на стари години, или интересът им не е секнал с възрастта, или пък са просто много бавни по природа. Според мен, ако не научим едно нещо бързо, няма да можем да го научим никога.
[[XXIV][90] "Iam, iam," inquit Catulus "intellego, Crasse, quid dicas; et hercule adsentior; satis video tibi homini ad perdiscendum acerrimo ad ea cognoscenda, quae dicis, fuisse temporis." "Pergisne" inquit Crassus "me, quae dicam, de me, non de re putare dicere? Sed iam, si placet, ad instituta redeamus." "Mihi vero" Catulus inquit "placet."   XXIV.90. - Ето, ето, сега вече те разбирам, Красе - прекъснал го Катул, - и, честна дума, съгласен съм с теб. Виждам, че невероятната проницателност, с която умът ти възприема знанието, ти е дала възможност да изучиш всичко, за което ни говориш.
- Няма ли да престанеш - отвърнал Крас - да отнасяш казаното от мен към самия мен? Аз говоря за оратора изобщо. Но нека, ако нямаш нищо против, да се върна на думата си.
- Разбира се - рекъл Катул и Крас продължил:
[[91] Tum Crassus "quorsum igitur haec spectat" inquit "tam longa et tam alte repetita oratio? Hae duae partes, quae mihi supersunt, inlustrandae orationis ac totius eloquentiae cumulandae, quarum altem dici postulat ornate, altera apte, hanc habent vim, ut sit quam maxime iucunda, quam maxime in sensus eorum, qui audiunt, influat et quam plurimis sit rebus instructa;   91. - Каква е целта на тази моя тъй дълга и подробна реч? Да ви разясня двата пункта, които остават, а именно как да се придаде блясък на словото и как да се постигне най-голямата сила на красноречието. Първото засяга украсата на речта, а второто - нейното подходящо поднасяне; благодарение на тях словото става тъй приятно, тъй навътре прониква в душата на слушателя и тъй стабилно се укрепва с колкото може повече аргументи.
[[92] instrumentum autem hoc forense, litigiosum, acre, tractum ex vulgi opinionibus exiguum saneque mendicum est; illud rursus ipsum, quod tradunt isti, qui profitentur se dicendi magistros, non multum est maius quam illud vulgare ac forense: apparatu nobis opus est et rebus exquisitis, undique conlectis, arcessitis, comportatis, ut tibi, Caesar, faciendum est ad annum; ut ego in aedilitate laboravi, quod cotidianis et vernaculis rebus satis facere me posse huic populo non putabam.   92. Езикът на форума обаче - свадлив, заядлив, пригоден към вкуса на тълпата, е безспорно беден и нищ. А и онзи, на който преподават така наречените учители по красноречие, е подобен на него. Докато ние се нуждаем от неща редки, подбрани, търсени, отрупани откъде ли не - точно това трябва да правиш в продължение на цяла една година ти, Цезаре, така правих и аз, докато бях едил, смятайки, че не мога да задоволя слушателите си, като им говоря за неща, които те виждат ежедневно и навсякъде22.
[[93] Verborum eligendorum et conlocandorum et concludendorum facilis est vel ratio vel sine ratione ipsa exercitatio; rerum est silva magna, quam cum Graeci iam non tenerent ob eamque causam iuventus nostra dedisceret paene discendo, etiam Latini, si dis placet, hoc biennio magistri dicendi exstiterunt; quos ego censor edicto meo sustuleram, non quo, ut nescio quos dicere aiebant, acui ingenia adulescentium nollem, sed contra ingenia obtundi nolui, conroborari impudentiam.   93. Подборът, подреждането и свързването на думите са лесни неща, тук, ако не знаем как да се справим, ще ни помогне опитът. Виж, доводите са гора неизбродна, но тъй като гръцките ретори отдавна са пренебрегнали този въпрос, то и нашите младежи, които са посещавали техните школи, не ги изучиха, а, тъй да се каже, се отучиха от тях. Но да ми простят боговете, последните две години си имаме вече и латински ретори! Докато бях цензор, аз с едикт им забраних да практикуват23 не защото, както разправят някои, не съм искал младежите да развиват ума си. Напротив, не желаех умът им да затъпява, а да се изостря безочието им!
[[94] Nam apud Graecos, cuicuimodi essent, videbam tamen esse praeter hanc exercitationem linguae doctrinam aliquam et humanitate dignam scientiam, hos vero novos magistros nihil intellegebam posse docere, nisi ut auderent; quod etiam cum bonis rebus coniunctum per se ipsum est magno opere fugiendum: hoc cum unum traderetur et cum impudentiae ludus esset, putavi esse censoris, ne longius id serperet, providere.   94. Защото у гръцките ретори, каквито и да са те, освен езиковите упражнения откривах известна теоретическа подготвеност, достойна за един културен човек. Докато тези новоизлюпени мъдреци, както разбирах, можеха да внушат на питомците си само дързост, а нея трябва да избягваме най-старателно дори ако е съчетана с отлични качества. И тъй като тя бе едничкото, на което учеха, и школите им бяха школи по безсрамие, аз реших, че дълг на цензора е да пресече пътя на плъзналото зло.
[[95] Quamquam non haec ita statuo atque decerno, ut desperem Latine ea, de quibus disputavimus, tradi ac perpoliri posse, patitur enim et lingua nostra et natura rerum veterem illam excellentemque prudentiam Graecorum ad nostrum usum moremque transferri, sed hominibus opus est eruditis, qui adhuc in hoc quidem genere nostri nulli fuerunt; sin quando exstiterint, etiam Graecis erunt anteponendi.   95. Но това не означава, че по мое мнение и преценка е безнадеждно да опитваме да говорим на латински, и то изящно, по разглежданите теми. Напротив, и езикът ни, и естеството на разглежданите от нас въпроси позволяват древната и забележителна мъдрост на гърците да се пренесе в нашата практика, сред нас. Ала за това са нужни образовани оратори, каквито до днес не сме имали. А ако някога се появят, то те няма как да не надминат и самите гърци.
[[XXV][96] Ornatur igitur oratio genere primum et quasi colore quodam et suco suo; nam ut gravis, ut suavis, ut erudita sit, ut liberalis, ut admirabilis, ut polita, ut sensus, ut doloris habeat quantum opus sit, non est singulorum articulorum; in toto spectantur haec corpore. Vt porro conspersa sit quasi verborum sententiarumque floribus, id non debet esse fusum aequabiliter per omnem orationem, sed ita distinctum, ut sint quasi in ornatu disposita quaedam insignia et lumina.   XXV.96. И тъй красотата на речта идва от нейния стил, от нейния, тъй да се каже, цвят и от нейната пълнокръвност. Това, че тя е силна, блага, учена, достойна за свободния човек, дивна, изящна, трогателна, патетична, колкото е необходимо, се отнася не за всяка нейна част поотделно, а за всички, взети заедно. Накитите й от красиви като цветя думи и мисли не трябва да бъдат равномерно разпределени навсякъде, а да са разпръснати тук-там като особено красиви бляскави петна.
[[97] Genus igitur dicendi est eligendum, quod maxime teneat eos, qui audiant, et quod non solum delectet, sed etiam sine satietate delectet; non enim a me iam exspectari puto, ut moneam, ut caveatis, ne exilis, ne inculta sit vestra oratio, ne vulgaris, ne obsoleta; aliud quiddam maius et ingenia me hortantur vestra et aetates.   97. И тъй трябва да изберем стил, който максимално ще впечатли слушателите и не само ще им се нрави, но и няма да ги пресища. Смятам, че не очаквате да чуете напомняния да се въздържате от суха и недодялана, просташка и овехтяла реч? Вашите способности и възрастта ви ме насочват да говоря за по-важни неща.
[[98] Difficile enim dictu est, quaenam causa sit, cur ea, quae maxime sensus nostros impellunt voluptate et specie prima acerrime commovent, ab eis celerrime fastidio quodam et satietate abalienemur. Quanto colorum pulcritudine et varietate floridiora sunt in picturis novis pleraque quam in veteribus! Quae tamen, etiam si primo aspectu nos ceperunt, diutius non delectant; cum eidem nos in antiquis tabulis illo ipso horrido obsoletoque teneamur. Quanto molliores sunt et delicatiores in cantu flexiones et falsae voculae quam certae et severae! Quibus tamen non modo austeri, sed, si saepius fiunt, multitudo ipsa reclamat.   98. Трудно е да се каже защо онова, което ни поразява най-приятно в първия момент и което от пръв поглед предизвиква у нас най-силно вълнение, много бързо започва да ни вдъхва чувство на досада и пресита. Колко по-ярко, по-пищно, по-многоцветно сияят обикновено багрите в новите картини в сравнение със старите! Но грабват погледа ни в първия момент, а после спират да ни радват и ние се обръщаме отново към старите картини, които ни се нравят именно със своята старинност и ъгловатост. Колко по-фини, по-изящни са при музициране богатите на извивки, леки партии, сравнени отточните и строги пасажи: но те не допадат не само на строгите съдници, а втръсват бързо и на повечето хора.
[[99] Licet hoc videre in reliquis sensibus unguentis minus diu nos delectari summa et acerrima suavitate conditis quam his moderatis, et magis laudari quod terram quam quod crocum olere videatur; in ipso tactu esse modum et mollitudinis et levitatis. Quin etiam gustatus, qui est sensus ex omnibus maxime voluptarius quique dulcitudine praeter ceteros sensus commovetur, quam cito id, quod valde dulce est, aspernatur ac respuit! Quis potione uti aut cibo dulci diutius potest? Cum utroque in genere ea, quae leviter sensum voluptate moveant, facillime fugiant satietatem.   99. Това важи и за другите сетива - парфюми с много силна и трайна миризма ни омръзват по-бързо и ние се връщаме отново към по-слабите, и ароматът на восък ни е по-приятен от аромата на шафрана. Осезанието ни също има определена мярка за мекота и гладкост. Дори вкусът, най-отдаденото на удоволствия и най-изкушеното от сладости наше сетиво - как бързо се отдръпва той и получава отвращение от прекалено сладкото! Кой може да изтърпи дълго едно без мярка подсладено питие или ястие? Но ако леко сладнят на езика, те никога не втръсват.
[[100] Sic omnibus in rebus voluptatibus maximis fastidium finitimum est; quo hoc minus in oratione miremur in qua vel ex poetis vel oratoribus possumus iudicare concinnam, distinctam, ornatam, festivam, sine intermissione, sine reprehensione, sine varietate, quamvis claris sit coloribus picta vel poesis vel oratio, non posse in delectatione esse diuturna. Atque eo citius in oratoris aut in poetae cincinnis ac fuco offenditur, quod sensus in nimia voluptate natura, non mente satiantur; in scriptis et in dictis non aurium solum, sed animi iudicio etiam magis infucata vitia noscuntur.   100. С една дума, винаги най-голямото удоволствие граничи с най-голямото отвращение, затова нека не се чудим, че така е и при словото. Дело на поет или оратор, ако то, както можем да преценим, е винаги хармонично, отмерено, украсено, пищно, ако се лее без прекъсване, без колебание, без промяна, това слово с каквито и ярки цветове да е нашарено, не ще ни възхищава дълго. XXVI. А у един оратор или поет гримът и перуката започват да ни дразнят по-бързо, защото пресищането на сетивата стана по естествен, а не по умозрителен път, докато при книгите и при речите пресилените украси и преструвките се долавят не толкова със слуха, колкото с ума.
[[XXVI][101] Qua re "bene et praeclare" quamvis nobis saepe dicatur; "belle et festive" nimium saepe nolo; quamquam illa ipsa exclamatio "non potest melius" sit velim crebra; sed habeat tamen illa in dicendo admiratio ac summa laus umbram aliquam et recessum, quo magis id, quod erit inluminatum, exstare atque eminere videatur.   101. Затова нека често ни казват "добре", "чудесно", но да не ни обсипват непрекъснато с "колко мило!", "колко прелестно!" Ще ми се често да чувам възклицанието "от това по-добре - здраве!", но нека и високата похвала да крие в себе си някаква сянка и дълбочина, за да може на този фон по-ярко да се открои доброто.
[[102] Numquam agit hunc versum Roscius eo gestu, quo potest: nam sapiens virtuti honorem praemium, haud praedam petit: sed abicit prorsus, ut in proximo: set quid video? Ferro saeptus possidet sedis sacras, incidat, aspiciat, admiretur, stupescat. Quid, ille alter quid petam praesidi? Quam leniter, quam remisse, quam non actuose! Instat enim o pater, o patria, o Priami domus! In quo tanta commoveri actio non posset, si esset consumpta superiore motu et exhausta. Neque id actores prius viderunt quam ipsi poetae, quam denique illi etiam, qui fecerunt modos, a quibus utrisque summittitur aliquid, deinde augetur, extenuatur, inflatur, variatur, distinguitur.   102. Росций никога не влага цялата сила, на която е способен, в жеста, с който съпровожда стиха:
"Мъдрият не търси плячка, стига му едната чест"24, но при следващия:
"Що аз виждам? С меч в ръката граби храмовете той!"24, се хвърля напред, взира се, стъписва се, вцепенява се. А когато другият голям актьор, Езоп, изрича:
"Где подслон да диря?",
то каква кротост в думите му, какво отчаяние, каква нерешителност! Защото следва:
"О, татко! О, родино! О, Приамов дом!"24, където той не би могъл да постигне кулминация в играта си, ако бе изчерпал най-ефектните си жестове при предишния стих. Това поетите и композиторите на музикалния съпровод са го разбрали още преди самите актьори, затова те правят един мотив да звучи ту слабо, ту силно, ту да стихва, ту да нараства, разнообразяват го, украсяват го.
[[103] Ita sit nobis igitur ornatus et suavis orator - nec tamen potest aliter esse - ut suavitatem habeat austeram et solidam, non dulcem atque decoctam. Nam ipsa ad ornandum praecepta, quae dantur, eius modi sunt, ut ea quivis vel vitiosissimus orator explicare possit; qua re, ut ante dixi, primum silva rerum [ac sententiarum] comparanda est, qua de parte dixit Antonius; haec formanda filo ipso et genere orationis, inluminanda verbis, varianda sententiis.   103. И тъй нека нашият приятен и вещ оратор (защото друг той не може да бъде) притежава един мъжествен и твърд, а не сладникав и подправен финес. А препоръките за украса на речта са такива, че могат да служат и на най-некадърния оратор. Първо, както вече казах, трябва да си приготвим богат материал от факти и мисли - на това се спря Антоний. После той да получи формата на словесна тъкан със специфичен стил, разнообразена от сентенции.
[[104] Summa autem laus eloquentiae est amplificare rem ornando, quod valet non solum ad augendum aliquid et tollendum altius dicendo, sed etiam ad extenuandum atque abiciendum. [XXVII] Id desideratur omnibus eis in locis, quos ad fidem orationis faciendam adhiberi dixit Antonius, vel cum explanamus aliquid vel cum conciliamus animos vel cum concitamus;   104. Върхът на ораторското съвършенство се състои в умението да се уголемява едно нещо с помощта на словесна украса. И това е в сила не само при похвала и издигане на един обект, но и при принизяването и отричането му. XXVII. От последното има нужда на всички места, които, както каза Антоний, се използват, за да убедим слушателя или когато желаем да обясним нещо, да успокоим или, напротив, да възбудим духовете.
[[105] sed in hoc, quod postremum dixi, amplificatio potest plurimum, eaque una laus oratoris est [et] propria maxime. Etiam maior est illa exercitatio quam extremo sermone instruxit Antonius, primo reiciebat, laudandi et vituperandi; nihil est enim ad exaggerandam et amplificandam orationem accommodatius, quam utrumque horum cumulatissime facere posse.   105. Точно тук възможностите на уголемяването са най-големи, тук то се проявява като изключително и специфично качество на оратора. Още по-важно е умението да се съставят похвални слова и порицания - нещо, което Антоний разясни в края на своята беседа, макар че в началото го отхвърляше. Нищо не осигурява по-добър успех, когато искаме да възвисим и уголемим дадено нещо, от възможността да прилагаме тези два похвата в максимална степен.
[[106] Consequentur etiam illi loci, qui quamquam proprii causarum et inhaerentes in earum nervis esse debent, tamen quia de universa re tractari solent, communes a veteribus nominati sunt; quorum partim habent vitiorum et peccatorum acrem quandam cum amplificatione incusationem aut querelam, contra quam dici nihil solet nec potest, ut in depeculatorem, in proditorem, in parricidam; quibus uti confirmatis criminibus oportet, aliter enim ieiuni sunt atque inanes;   106. Нека сега спрем вниманието си върху тези места, които, макар специфични за всяко дело и органично свързани с него, все пак съдържат общи положения и затова открай време са наречени "общи". Тук влизат, от една страна, острите, преувеличени обвинения и жалби, които обикновено не се опровергават, а са и неопровержими, насочени срещу нечии пороци и престъпления - например срещу крадец на държавни средства, срещу предател, срещу отцеубиец. Но до тях трябва да прибягваме само когато престъплението е неоспоримо, в противен случай те звучат неубедително и кухо.
[[107] alii autem habent deprecationem aut miserationem; alii vero ancipitis disputationes, in quibus de universo genere in utramque partem disseri copiose licet. Quae exercitatio nunc propria duarum philosophiarum, de quibus ante dixi, putatur, apud antiquos erat eorum, a quibus omnis de rebus forensibus dicendi ratio et copia petebatur; de virtute enim, de officio, de aequo et bono, de dignitate, utilitate, honore, ignominia, praemio, poena similibusque de rebus in utramque partem dicendi etiam nos et vim et artem habere debemus.   107. Други съдържат някаква молба или призив към състрадание, при трети пък е налице двояка теза, която позволява обширни разсъждения за и против, и е универсално приложима. Подобни разсъждения днес се смятат присъщи на двете философски школи, които по-горе споменах25, докато в древността са били в ръцете на хората, нагърбили се с теорията и практиката на публичното слово. Защото ние, ораторите, трябва да умеем да браним смело и изкусно и едната, и другата страна по въпросите на добродетелта, задълженията, справедливото, доброто, достойнството, ползата, наградата, честта, позора, наградата и наказанието и други подобни.
[[108] Sed quoniam de nostra possessione depulsi in parvo et eo litigioso praediolo relicti sumus et aliorum patroni nostra tenere tuerique non potuimus, ab eis, quod indignissimum est, qui in nostrum patrimonium inruperunt, quod opus est nobis mutuemur.   108. Но тъй като сме прогонени от имотите си и сме заврени в едно малко кътче, и то оспорвано ни, и тъй като, макар че сме защитници на чуждите интереси, не сме могли да опазим своите, то нека се решим на една безкрайно унизителна постъпка и да заемем това, което ни е нужно, от нашите грабители.
[[XXVIII][109] Dicunt igitur nunc quidem illi, qui ex particula parva urbis ac loci nomen habent et Peripatetici philosophi aut Academici nominantur, olim autem propter eximiam rerum maximarum scientiam a Graecis politici philosophi appellati universarum rerum publicarum nomine vocabantur, omnem civilem orationem in horum alterutro genere versari: aut de finita controversia certis temporibus ac reis; hoc modo: placeatne a Karthaginiensibus captivos nostros redditis suis recuperari? Aut infinite de universo genere quaerentis: quid omnino de captivo statuendum ac sentiendum sit? Atque horum superius illud genus causam aut controversiam appellant eamque tribus, lite aut deliberatione aut laudatione, definiunt; haec autem altera quaestio infinita et quasi proposita consultatio nominatur.   XXVIII.109. И тъй ето какво казват перипатетическите философи или академиците, наречени така по името на един малък кът или по-скоро местенце в Атина, които някога поради огромните им познания в областта на най-важните науки били назовани от гърците "политически философи", име, което показва, че са се занимавали с всички държавни дела. Според тях във всяка реч по гражданско дело се води спор или определен по време и лица, например "трябва ли да си вземем от картагенците нашите пленници, като им върнем техните?", или общ: "какво трябва да решим и мислим по въпроса за пленниците?" Въпросите от първия вид философите наричат "каузи" или "спорове" и ги делят на три вида: съдебни, увещателни, хвалебствени; а тези от втория назовават "неопределени въпроси" и "разсъждения от общ характер".
[[110] Atque [hactenus loquantur] etiam hac in instituendo divisione utuntur, sed ita, non ut iure aut iudicio, vi denique recuperare amissam possessionem, sed ut [iure civili] surculo defringendo usurpare videantur. Nam illud alterum genus, quod est temporibus, locis, reis definitum, obtinent, atque id ipsum lacinia - nunc enim apud Philonem, quem in Academia [maxime] vigere audio, etiam harum iam causarum cognitio exercitatioque celebratur - alterum vero tantum modo in prima arte tradenda nominant et oratoris esse dicunt; sed neque vim neque naturam eius nec partis nec genera proponunt, ut praeteriri omnino fuerit satius quam attactum deseri; nunc enim inopia reticere intelleguntur, tum iudicio viderentur.   110. Те и досега използват това делене, но не оставят впечатление, че искат да си върнат загубената собственост, било с помощта на закона или чрез съд, било с насилие, а че искат да присвоят чуждия имот, отчупвайки клонче оттам26. Понеже те си присвояват въпросите от първия вид, определени по време, място и лица, като дори ги придърпват насила към себе си - дори в школата на Филон, за когото чувам, че оглавил Академията, са популярни упражненията в подобни спорове. Що се отнася до въпросите от втория вид, за тях в началото на обучението споменават, че са работа на оратора, но не уточняват нито същността им, нито техните части и подразделения. По-добре щеше да е ако съвсем ги подминаваха, вместо да ги зарязват, едва докоснали се до тях - така е ясно, че мълчат от нямане какво да кажат, а иначе щеше да изглежда, че го правят поради трезва преценка..
[[XXIX][111] Omnis igitur res eandem habet naturam ambigendi, de qua quaeri et disceptari potest, sive in infinitis consultationibus disceptatur sive in eis causis, quae in civitate et forensi disceptatione versantur; neque est ulla, quae non aut ad cognoscendi aut ad agendi vim rationemque referatur;   XXIX.111. И тъй природата на всяко нещо е спорна и тя може да се изследва или под формата на разсъждения от общ характер, или под формата на определено дело - политическо или съдебно, при това няма предмет, който да не може да се сведе до въпрос от общ характер, теоретичен или практически.
[[112] nam aut ipsa cognitio rei scientiaque perquiritur, ut virtus suamne propter dignitatem an propter fructum aliquem expetatur; aut agendi consilium exquiritur, ut sitne sapienti capessenda res publica.   112. Разглежда се или теоретическата му страна, например когато питаме: "Трябва ли да се стремим към добродетелта заради достойнствата й или заради облагите, които тя носи?", или практическата, например "Трябва ли мъдрецът да участва в държавните дела?"
[[113] Cognitionis autem tres modi, coniectura, definitio et, ut ita dicam, consecutio: nam quid in re sit, coniectura quaeritur, ut illud, sitne in humano genere sapientia, quam autem vim quaeque res habeat, definitio explicat, ut si quaeratur, quid sit sapientia; consecutio autem tractatur, cum quid quamque rem sequatur, anquiritur, ut illud, sitne aliquando mentiri boni viri.   113. А теоретическите въпроси са три вида: догадка, дефиниция и ако мога така да се изразя, следствие. Съществуването на едно нещо се търси чрез догадка, например "Съществува ли мъдрост у хората?" Каква е същността на всяко нещо, обяснява дефиницията, например: "Що е мъдрост?" Следствие пък имаме тогава, когато търсим какво произлиза от дадено нещо, например "Може ли честният човек някога да излъже?"
[[114] Redeunt rursus ad coniecturam eamque in quattuor genera dispertiunt; nam aut quid sit quaeritur, hoc modo: naturane sit ius inter homines an in opinionibus; aut, quae sit origo cuiusque rei, ut quod sit initium legum aut rerum publicarum; aut causa et ratio, ut si quaeratur, cur doctissimi homines de maximis rebus dissentiant; aut de immutatione, ut, si disputetur, num interire virtus in homine aut num in vitium possit convertere.   114. След това философите се връщат към догадките и ги разпределят на четири рода: първо, такива, с които се търси същността на едно нещо, например "правото в природата ли съществува или в съзнанието на хората?", второ, такива, с които се търси произходът му, например "какъв е произходът на законите и на държавата?"; трето, такива, с които се търсят причините и основанията за него, например "защо учените са на различни мнения по най-важните въпроси?", четвърто, такива, с които се търсят промените в него, например "нима човешката добродетел може да загине или да се превърне в порок?".
[[115] Definitionis autem sunt disceptationes aut, cum quaeritur, quid in communi mente quasi impressum sit, ut si disseratur, idne sit ius, quod maximae parti sit utile; aut, cum quid cuiusque sit proprium exquiritur, ut ornate dicere propriumne sit oratoris an id etiam aliquis praeterea facere possit, aut? cum res distribuitur in partis, ut si quaeratur, quot sint genera rerum expetendarum, ut sintne tria, corporis, animi externarumque rerum, aut, cum, quae forma et quasi naturalis nota cuiusque sit, describitur, ut si quaeratur avari species, seditiosi, gloriosi.   115. С дефиниции пък си служим, когато питаме за нещо, така да се каже, отпечатано в човешкото съзнание, например "съвпада ли правото с това, което е най-полезно за мнозинството?"; когато търсим какво кому е присъщо, например "изисканата реч само на оратора ли е присъща или и на някой друг?"; когато разделяме нещо на части, например "не са ли благата, към които трябва да се стремим, три вида - телесни, духовни или други?"; и накрая, когато правим характеристика и описваме, така да се каже, естествените белези на някого - на скъперника, размирника, самохвалкото.
[[116] Consecutionis autem duo prima quaestionum genera ponuntur; nam aut simplex est disceptatio, ut si disseratur, expetendane sit gloria, aut ex comparatione, laus an divitiae magis expetendae sint; simplicium autem sunt tres modi: de expetendis fugiendisve rebus, ut expetendine honores sint, num fugienda paupertas; de aequo aut iniquo, ut aequumne sit ulcisci iniurias etiam propinquorum; de honesto aut turpi, ut hoc, sitne honestum gloriae causa mortem obire.   116. При следствията пък въпроси - те са два вида: прости разсъждения, като например "трябва ли да се стремим към слава?", или разсъждения, съдържащи сравнение, например "към какво трябва повече да се стремим, към слава или към богатство?". Простите разсъждения се делят на три подвида: за това, към което трябва да се стремим, и за онова, което трябва да избягваме, например "трябва ли да се стремим към почести?", "трябва ли да избягваме бедността?"; за справедливото и несправедливото, например "трябва ли да се отмъщава дори на близките за нанесени обиди?"; за почтеното и долното, например "почтено ли е да загинеш за слава?".
[[117] Comparationis autem duo sunt modi: unus, cum idemne sit an aliquid intersit quaeritur; ut metuere et vereri, ut rex et tyrannus, ut adsentator et amicus; alter, cum quid praestet aliud alii quaeritur, ut illud, optimine cuiusque sapientes an populari laude ducantur. Atque eae quidem disceptationes, quae ad cognitionem referuntur, sic fere a doctissimis hominibus describuntur.   117. А разсъжденията, съдържащи сравнение, имат два подвида: при първия се търси приликата и отликата между две неща, например между царя и тирана, между ласкателя и приятеля, а при втория се пита кое от две неща е за предпочитане, например "мъдрецът с мнението на най-достойните ли трябва да се съобразява или с това на тълпата?". И тъй теоретичните разсъждения са получили такова описание от учените.
[[XXX][118] Quae vero referuntur ad agendum, aut in offici disceptatione versantur, quo in genere quid rectum faciendumque sit quaeritur, cui loco omnis virtutum et vitiorum est silva subiecta, aut in animorum aliqua permotione aut gignenda aut sedanda tollendave tractantur. Huic generi subiectae sunt cohortationes, obiurgationes, consolationes, miserationes omnisque ad omnem animi motum et impulsio et, si ita res feret, mitigatio.   XXX.118. При разсъжденията, свързани с практиката, става дума или за дълга - кое е правилно, какво трябва да се направи; или пък за предизвикването, уталожването или премахването на някакво душевно вълнение - тук е мястото на насърчения, утешения, жалби, с една дума, на всички средства, които могат да предизвикат най-различни настроения в зависимост от обстоятелствата.
[[119] Explicatis igitur his generibus ac modis disceptationum omnium nihil sane ad rem pertinet, si qua in re discrepavit ab Antoni divisione nostra partitio: eadem sunt membra in utriusque disputatione, sed paulo secus a me atque ab illo partita ac tributa. Nunc ad reliqua progrediar meque ad meum munus pensumque revocabo. Nam ex illis locis, quos euit Antonius, omnia sunt ad quaeque genera quaestionum argumenta sumenda; sed aliis generibus alii loci magis erunt apti; de quo non tam quia longum est quam quia perspicuum est, dici nihil est necesse.   119. И тъй изложих ви видовете и типовете разсъждения. Ако виждате някакво различие между моето делене и това на Антоний, не му отдавайте значение - съставките са едни и същи и при двамата, но аз съм им дал малко по-различно разпределение и категоризация. А сега продължавам, за да се върна към своето задължение и към своя дял. Общите места, за които говори Антоний, са източник на аргументи при всякакъв тип проблеми, но в зависимост от типа някои ще са за предпочитане пред други. Тук не е необходимо да се спирам не защото темата е обширна, а защото всичко е ясно.
[[120] Ornatissimae sunt igitur orationes eae, quae latissime vagantur et a privata [et a singulari] controversia se ad universi generis vim explicandam conferunt et convertunt, ut ei, qui audiant, natura et genere et universa re cognita de singulis reis et criminibus et litibus statuere possint.   120. И тъй най-красиви са речите, които имат най-широк обхват и от частния спор се прехвърлят към разясняване същността на общия проблем, като така дават на слушателя възможност, след като е опознал природата и същността на делото и го е видял във всеобщите му аспекти, да си състави мнение за конкретните обвиняеми, престъпления, процеси.
[[121] Hanc ad consuetudinem exercitationis vos, adulescentes, est cohortatus Antonius atque a minutis angustisque concertationibus ad omnem vim varietatemque vos disserendi traducendos putavit; qua re non est paucorum libellorum hoc munus, ut ei, qui scripserunt de dicendi ratione, arbitrantur, neque Tusculani atque huius ambulationis antemeridianae aut nostrae posmeridianae sessionis; non enim solum acuenda nobis neque procudenda lingua est, sed onerandum complendumque pectus maximarum rerum et plurimarum suavitate, copia, varietate.   121. Тях ви препоръча като упражнение Антоний, млади хора, като ви съветваше да изоставите дребните и ограничени препирни и да навлезете в пълното разнообразие и богатство на споренето въобще. Но това не се постига с прочитането на няколко книжки, както си мислят авторите на учебници по реторика, нито с беседи като нашата тук, в Тускул, където разговорът ни се води сутрин по време на разходка, а следобед - докато сме приседнали. Не е достатъчно само да изострим и шлифоваме езика си, трябва да изпълним докрай духа си с познания за премного и преважни неща с цялата им сладост, обилие и разнообразие.
[[XXXI][122] Nostra est enim - si modo nos oratores, si in civium disceptationibus, si in periculis, si in deliberationibus publicis adhibendi auctores et principes sumus - nostra est, inquam, omnis ista prudentiae doctrinaeque possessio, in quam homines quasi caducam atque vacuam abundantes otio, nobis occupatis, involaverunt atque etiam aut inridentes oratorem, ut ille in Gorgia Socrates, cavillantur aut aliquid de oratoris arte paucis praecipiunt libellis eosque rhetoricos inscribunt, quasi non illa sint propria rhetorum, quae ab eisdem de iustitia, de officio, de civitatibus instituendis et regendis, de omni vivendi denique etiam de naturae ratione dicuntur.   XXXI.122. И тъй, щом сме оратори, щом при граждански спорове, в моменти на опасност и при обсъждане на въпроси от държавно значение сме авторитети и главни действащи лица, наше право е да се наречем притежатели на цялата тази обширна територия от мъдрост и знания, която, докато ние се трудехме за благото на държавата, бе сякаш запустяла и безстопанствена и стана плячка на нахлулите в нея свободни от обществени ангажименти хора: а те си позволяват дори да осмеят оратора, както прави Сократ в Платоновия "Горгий", или да учат на ораторско изкуство с по някой малък трактат, наречен с гръмкото име "реторически", сякаш третираните от тях въпроси - за справедливостта, за дълга, за уредбата и управлението на държавата, за житейските и дори за природните принципи - не са области на оратора!
[[123] Quae quoniam iam aliunde non possumus, sumenda sunt nobis ab eis ipsis, a quibus expilati sumus; dum modo illa ad hanc civilem scientiam, quo pertinent et quam intuentur, transferamus, neque, ut ante dixi, omnem teramus in his discendis rebus aetatem; sed cum fontis viderimus, quos nisi qui celeriter cognorit, numquam cognoscet omnino, tum, quotienscumque opus erit, ex eis tantum, quantum res petet, hauriemus;   123. И понеже вече не можем да получим тези неща от другаде, трябва да си ги вземем обратно от нашите грабители, при условие че ще пренесем знанията си към обществения живот, с който те имат връзка и към който са насочени, но без да прахосваме целия си живот в тяхното изучаване. Ала след като, както казах, сме открили изворите, които ако не опознаем бързо, няма да опознаем никога, то нека черпим оттам при нужда толкова, колкото ни потрябва.
[[124] nam neque tam est acris acies in naturis hominum et ingeniis, ut res tantas quisquam nisi monstratas possit videre, neque tanta tamen in rebus obscuritas, ut eas non penitus acri vir ingenio cernat, si modo aspexerit. In hoc igitur tanto tam immensoque campo cum liceat oratori vagari libere atque ubicumque constiterit, consistere in suo, facile suppeditat omnis apparatus ornatusque dicendi;   124. Понеже, от една страна, човек по природа не е тъй проницателен, че да съзре сам, без чужда помощ, тези сложни неща, но, от друга, те не са тъй неясни, че да не позволят наведнъж стигналия до тях буден ум да ги опознае издъно. И тъй като ораторът има право да броди свободно из това обширно поле и да бъде спокоен, че във всеки момент е на своя земя, то за него ще е лесно да открие всичко, което прави речта великолепна и прекрасна.
[[125] rerum enim copia verborum copiam gignit; et, si est honestas in rebus ipsis, de quibus dicitur, exsistit ex re naturalis quidam splendor in verbis. Sit modo is, qui dicet aut scribet, institutus liberaliter educatione doctrinaque puerili et flagret studio et a natura adiuvetur et in universorum generum infinitis disceptationibus exercitatus ornatissimos scriptores oratoresque ad cognoscendum imitandumque delegerit, ne ille haud sane, quem ad modum verba struat et inluminet, a magistris istis requiret; ita facile in rerum abundantia ad orationis ornamenta sine duce natura ipsa, si modo est exercitata, delabitur."   125. Обилието на съдържанието ражда обилие от слова, а ако съдържанието е възвишено, то придава и на самото слово един естествен блясък. Стига само говорещият или пишещият да е получил още в детството си възпитание и образование, достойни за свободния човек, да е страстно отдаден на работата си, да има необходимите природни заложби, да е добил опит в разсъжденията на общи теми, да е избрал за пример най-прекрасните писатели и оратори - тогава той няма да пита разни ретори как да подреди и украси словото си. Така сред това обилие на идеи ще стигне до словесните украси без чужда помощ, сам, благодарение на своите дарби - но при условие че те са достатъчно развити.
[[XXXII][126] Hic Catulus "di immortales," inquit "quantam rerum varietatem, quantam vim, quantam copiam, Crasse, complexus es quantisque ex angustiis oratorem educere ausus es et in maiorum suorum regno conlocare! Namque illos veteres doctores auctoresque dicendi nullum genus disputationis a se alienum putasse accepimus semperque esse in omni orationis ratione versatos;   XXXII.126. - Безсмъртни богове! - възкликнал Катул. - Какво богатство от идеи побра ти в описанието си, каква сила, какво изобилие! Как издърпа оратора от тесните рамки, за да го върнеш на мястото му - във владенията на неговите предци! Нали и ние сме чували, че древните учители по красноречие и оратори са смятали, че никой вид разсъждения не им е чужд, и непрекъснато се занимавали с речи на всякакви теми!
[[127] ex quibus Elius Hippias, cum Olympiam venisset maxima illa quinquennali celebritate ludorum, gloriatus est cuncta paene audiente Graecia nihil esse ulla in arte rerum omnium quod ipse nesciret; nec solum has artis, quibus liberales doctrinae atque ingenuae continerentur, geometriam, musicam, litterarum cognitionem et poetarum atque illa, quae de naturis rerum, quae de hominum moribus, quae de rebus publicis dicerentur, se tenere sed anulum, quem haberet, pallium, quo amictus, soccos, quibus indutus esset, [se] sua manu confecisse.   127. Един от тях, Хипий от Елида, пристигайки в Олимпия на тържествата по случай игрите, устройвани там на всеки четири години, се похвалил пред почти цяла Гърция, че е вещ в абсолютно всички изкуства, и то не само тези, които включват знанията, необходими за един свободен човек - геометрия, музика, граматика и литература, поезия, науките за природата, за човешките нрави, за държавното устройство, - а бил изработил собственоръчно дори пръстена на ръката си, плаща на гърба си, обувките на краката си.
[[128] Scilicet nimis hic quidem est progressus, sed ex eo ipso est coniectura facilis, quantum sibi illi oratores de praeclarissimis artibus appetierint, qui ne sordidiores quidem repudiarint. Quid de Prodico Cio, de Thrasymacho Calchedonio, de Protagora Abderita loquar? Quorum unus quisque plurimum ut temporibus illis etiam de natura rerum et disseruit et scripsit.   128. Разбира се, той отишъл твърде далеч, но оттук можем да заключим колко устремени към прекрасните изкуства са били онези древни философи, щом не се свенели да се занимават и с по-грубите. А какво да кажа за Продик от Кеос, за Тразимах от Халкедон, за Протагор от Абдера? Всички те в онези древни времена са разисквали и писали твърде много дори по въпроси из областта на естествените науки.
[[129] Ipse ille Leontinus Gorgias, quo patrono, ut Plato voluit, philosopho succubuit orator, qui aut non est victus umquam a Socrate neque sermo ille Platonis verus est; aut, si est victus, eloquentior videlicet fuit et disertior Socrates et, ut tu appellas, copiosior et melior orator - sed hic in illo ipso Platonis libro de omni re, quaecumque in disceptationem quaestionemque vocetur, se copiosissime dicturum esse profitetur; isque princeps ex omnibus ausus est in conventu poscere qua de re quisque vellet audire; cui tantus honos habitus est a Graecia, soli ut ex omnibus Delphis non inaurata statua sed aurea statueretur.   129. Ами самият Горгий от Леонтина, когото в един от своите диалози27 Платон представя като защитник на оратора в спор, завършил с победата на философа? Той или никога не е побеждаван от Сократ - защото диалогът на Платон е измислен, - или ако е побеждаван, то е било благодарение на очевидно по-голямото ораторско умение и по-голямата находчивост на Сократ, който, както ти казваш, говорел и по-богато, и по-красиво. Но в същия този диалог Горгий приема да говори най-подробно по всяка тема, която се постави на обсъждане и спор; и е първият, осмелил се да се обърне към публиката с въпроса, кой каква реч иска да чуе от него. Бил толкова на почит в Гърция, че единствен сред всички имал в Делфи не позлатена, а златна статуя.
[[130] Sed hi, quos nominavi, multique praeterea summique dicendi doctores uno tempore fuerunt; ex quibus intellegi potest ita se rem habere, ut tu, Crasse, dicis, oratorisque nomen apud antiquos in Graecia maiore quadam vel copia vel gloria floruisse.   130. Тези, които споменах, а и много други прославени майстори на красноречието са живели по едно и също време, от което можем да заключим, че ти, Красе, имаш право: в древна Гърция ораторското изкуство е процъфтявало - или заради по-големите си възможности, или заради по-голямата си слава.
[[131] Quo quidem magis dubito tibine plus laudis an Graecis vituperationis statuam esse tribuendum: cum tu in alia lingua ac moribus natus occupatissima in civitate vel privatorum negotiis paene omnibus vel orbis terrae procuratione ac summi imperi gubernatione destrictus tantam vim rerum cognitionemque comprehenderis eamque omnem cum eius, qui consilio et oratione in civitate valeat, scientia atque exercitatione sociaris; illi nati in litteris ardentesque his studiis, otio vero diffluentes, non modo nihil acquisierint, sed ne relictum quidem et traditum et suum conservarint."   131. И аз не мога да реша дали по тази причина ти заслужаваш още по-голяма слава или гърците - по-голям укор. Ти, въпреки че си роден в друга държава, с друг език и други нрави, в едно общество, преизпълнено с безброй задължения, заето с частни дела, надзор над целия свят и управляване на една огромна държава, си съумял да обхванеш същината на нещата и познанията за тях, да ги обединиш със знанията и опита на човек, полезен за съгражданите си със съвет и реч; докато те са родени в страната на изкуствата и са им отдадени изцяло, освен това разполагат с премного свободно време, ала не само нищо не са постигнали, но не са опазили дори онова, което им е оставено и предадено в наследство.
[[XXXIII][132] Tum Crassus "non in hac" inquit "una, Catule, re, sed in aliis etiam compluribus distributione partium ac separatione magnitudines sunt artium deminutae. An tu existimas, cum esset Hippocrates ille Cous, fuisse tum alios medicos, qui morbis, alios, qui vulneribus, alios, qui oculis mederentur? Num geometriam Euclide aut Archimede, num musicam Damone aut Aristoxeno, num ipsas litteras Aristophane aut Callimacho tractante tam discerptas fuisse, ut nemo genus universum complecteretur atque ut alius aliam sibi partem in qua elaboraret seponeret?   XXXIII.132. - Не само красноречието, Катуле - поде Крас, - но и други изкуства са загубили много от величието си при това разделяне на части и раздробяване. Смяташ ли, че по времето на Хипократ от Кос едни лекари са лекували болестите, други раните, а трети - очите? Че когато Евклид и Архимед са се занимавали с геометрия, Дамон и Аристоксен - с музика, Аристофан и Калимах - с литература, тези науки са били разпокъсани и не е имало човек, обхванал ги изцяло, а всеки си е избирал област, в която да се занимава?
[[133] Equidem saepe hoc audivi de patre et de socero meo, nostros quoque homines, qui excellere sapientiae gloria vellent, omnia, quae quidem tum haec civitas nosset, solitos esse complecti. Meminerant illi Sex. Aelium; M'. vero Manilium nos etiam vidimus transverso ambulantem foro; quod erat insigne eum, qui id faceret, facere civibus suis omnibus consili sui copiam; ad quos olim et ita ambulantis et in solio sedentis domi sic adibatur, non solum ut de iure civili ad eos, verum etiam de filia conlocanda, de fundo emendo, de agro colendo, de omni denique aut officio aut negotio referretur.   133. Аз често съм чувал от моя баща и от тъста ми, че и у нас, в Рим, онзи, който искал да се прочуе с мъдрост, е изучавал всички науки, които е познавало неговото време. Те помнеха Секст Елий, а дори и ние сме виждали Маний Манилий да обхожда надлъж и шир форума, което означава, че е готов да даде на гражданите всякакви съвети. При такива хора, когато са се разхождали из форума и когато са седели в креслото си у дома, се е ходело едно време, и то не само за юридическа консултация, а и за съвет - как да омъжат дъщерята, как да купят земя, как да обработват нивата си, изобщо по най-различни свои работи.
[[134] Haec fuit P. Crassi illius veteris, haec Ti. Coruncani, haec proavi generi mei Scipionis prudentissimi hominis sapientia, qui omnes pontifices maximi fuerunt, ut ad eos de omnibus divinis atque humanis rebus referretur; eidemque in senatu et apud populum et in causis amicorum et domi et militiae consilium suum fidemque praestabant.   134. Такава е била мъдростта на прочутия Публий Крас Стари28, на Тиберий Корунканий, на Сципион, прадядото на зет ми28, а всички те са били и върховни жреци, така че към тях са се обръщали по всички човешки и божи работи.
[[135] Quid enim M. Catoni praeter hanc politissimam doctrinam transmarinam atque adventiciam defuit? Num, quia ius civile didicerat, causas non dicebat? Aut quia poterat dicere, iuris scientiam neglegebat? Vtroque in genere et elaboravit et praestitit. Num propter hanc ex privatorum negotiis conlectam gratiam tardior in re publica capessenda fuit? Nemo apud populum fortior, nemo melior senator; et idem facile optimus imperator; denique nihil in hac civitate temporibus illis sciri discive potuit, quod ille non cum investigarit et scierit tum etiam conscripserit.   135. Какво му е липсвало на Марк Катон освен блясъка на тази отвъдморска, чуждоземна наука? Нима заниманията му с гражданско право са му пречели да говори публично в съда? Или пък способностите му на оратор са го карали да занемари гражданското право? Не, той и в двете неща е залягал, и в двете е изпъквал. Нима поради популярността си като защитник в частни дела е проявявал мудност в обществените си ангажименти? Никой не е говорил по-храбро пред народа, по-добре пред сената, а и като пълководец е бил блестящ. Накрая всичко в нашето общество от онова време, което е могло да се изучи и овладее, той е изследвал, разбрал и дори описал.
[[136] Nunc contra plerique ad honores adipiscendos et ad rem publicam gerendam nudi veniunt atque inermes, nulla cognitione rerum, nulla scientia ornati. Sin aliquis excellit unus e multis, effert se, si unum aliquid adfert, aut bellicam virtutem aut usum aliquem militarem; quae sane nunc quidem obsoleverunt; aut iuris scientiam, ne eius quidem universi; nam pontificium, quod est coniunctum, nemo discit; aut eloquentiam, quam in clamore et in verborum cursu positam putant; omnium vero bonarum artium, denique virtutum ipsarum societatem cognationemque non norunt.   136. Днес, напротив, повечето от тези, които тръгват да правят кариера и да управляват държавата, пристигат там съвсем боси, невъоръжени с никакви знания, незапознати с никаква наука. А намери ли се някой способен - такъв е един на хиляда, - то той се възгордява от наличието на едно-единствено качество: воинска храброст, военна опитност - които днес са в упадък, познаване на правото - непълно, защото вече никой не изучава това на понтифиците, въпреки че то е свързано с другото, или красноречие, което за хората се свежда до крясъци и потоци от думи. Но те нямат представа от връзката и родството между всички благородни изкуства и в крайна сметка между всички добродетели.
[[XXXIV][137] Sed ut ad Graecos referam orationem, quibus carere hoc quidem in sermonis genere non possumus - nam ut virtutis a nostris, sic doctrinae sunt ab illis exempla petenda - septem fuisse dicuntur uno tempore, qui sapientes et haberentur et vocarentur: hi omnes praeter Milesium Thalen civitatibus suis praefuerunt. Quis doctior eisdem temporibus illis aut cuius eloquentia litteris instructior fuisse traditur quam Pisistrati? Qui primus Homeri libros confusos antea sic disposuisse dicitur, ut nunc habemus. Non fuit ille quidem civibus suis utilis, sed ita eloquentia floruit, ut litteris doctrinaque praestaret.   XXXIV.137. Ала нека се върна на гърците, които не мога да не спомена и в тази беседа, защото от нас черпим примери за добродетели, а от тях - за ученост. Казват, че по едно и също време в Гърция живели седмина, признати за мъдреци и наричани така29. Всички те с изключение на Талес от Милет са стояли начело на своите държави. Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес. Не бил полезен на съгражданите си, но с красноречието си изпъквал така, че надминал всички със своя просветен ум и знанията си.
[[138] Quid Pericles? De cuius vi dicendi sic accepimus, ut, cum contra voluntatem Atheniensium loqueretur pro salute patriae severius, tamen id ipsum, quod ille contra popularis homines diceret, populare omnibus et iucundum videretur; cuius in labris veteres comici, etiam cum illi male dicerent (quod tum Athenis fieri licebat), leporem habitasse dixerunt tantamque in eodem vim fuisse, ut in eorum mentibus, qui audissent, quasi aculeos quosdam relinqueret. At hunc non declamator aliqui ad clepsydram latrare docuerat, sed, ut accepimus, Clazomenius ille Anaxagoras vir summus in maximarum rerum scientia: itaque hic doctrina, consilio, eloquentia excellens quadraginta annis praefuit Athenis et urbanis eodem tempore et bellicis rebus.   138. Ами Перикъл? Всички сме чували за силата на неговото несравнимо слово, сила такава, че когато се противопоставял сурово на атиняните, бранейки интересите на държавата, дори казаното от него против любимците на народа изглеждало приемливо и приятно. Древните комици, които иначе се заяждали безспир, а едно време в Атина това било позволено, - казвали, че върху устните му живее Пейто, богинята на убеждаването, и силата на неговото слово е тъй голяма, че сякаш забива стрели в душите на слушателите. Но не някой декламатор го обучавал да лае по клепсидрата30, а както сме чували, учител му бил самият Анаксагор от Клазомена, най-вещ познавач на най-важните науки. И тъй Перикъл със своите знания, мъдрост и красноречие управлявал Атина четиридесет години в мир и във война.
[[139] Quid Critias? Quid Alcibiades? Civitatibus quidem suis non boni, sed certe docti atque eloquentes, nonne Socraticis erant disputationibus eruditi? Quis Dionem Syracosium doctrinis omnibus expolivit? Non Plato? Atque eum idem ille non linguae solum, verum etiam animi ac virtutis magister ad liberandam patriam impulit, instruxit, armavit. Aliisne igitur artibus hunc Dionem instituit Plato, aliis Isocrates clarissimum virum Timotheum Cononis praestantissimi imperatoris filium, summum ipsum imperatorem hominemque doctissimum? Aut aliis Pythagorius ille Lysis Thebanum Epaminondam, haud scio an summum virum unum omnis Graeciae? Aut Xenophon Agesilaum? Aut Philolaus Archytam Tarentinum? Aut ipse Pythagoras totam illam veterem Italiae Graeciam, quae quondam magna vocitata est?   139. А Критий? А Алкивиад? Хора, действително недонесли полза на съгражданите си, но без съмнение учени и красноречиви - не бяха ли те обучени и образовани всестранно чрез беседите на Сократ? Кой бе учителят на Дион от Сиракуза? Не беше ли Платон? Именно той култивира не само неговата реч, но и духа му, и моралните му качества и го подтикна, подготви го, въоръжи го да освободи родината си. И нима обучението, което Платон даде на Дион, се различава от това, което Изократ даде на преславния Тимотей, сина на прочутия военачалник Кимон, сам той велик пълководец и човек много учен? Или даденото от питагорееца Лизид на тиванеца Епаминонд, от когото не зная по-велик в цяла Гърция? Или от Ксенофонт - на Агезилай, от Филолай - на Архит от Тарент, най-после от самия Питагор - на цялата онази част от Италия, наричана тогава "Велика Гърция"? Мисля, че не.
[[XXXV][140] Equidem non arbitror; sic enim video, unam quandam omnium rerum, quae essent homine erudito dignae atque eo, qui in re publica vellet excellere, fuisse doctrinam; quam qui accepissent, si eidem ingenio ad pronuntiandum valuissent et se ad dicendum quoque non repugnante natura dedissent, eloquentia praestitisse.   XXXV.140. И тъй според мен една наука е обхващала всички неща, достойни за един образован, при това загрижен за общественото си издигане човек. Тези, които са я опознали, ако са имали необходимия дар слово и ако са се насочвали към ораторското изкуство в хармония със своите естествени заложби, винаги са ставали отлични оратори.
[[141] Itaque ipse Aristoteles cum florere Isocratem nobilitate discipulorum videret, quod [ipse] suas disputationes a causis forensibus et civilibus ad inanem sermonis elegantiam transtulisset, mutavit repente totam formam prope disciplinae suae versumque quendam Philoctetae paulo secus dixit: ille enim turpe sibi ait esse tacere, cum barbaros, hic autem, cum Isocratem pateretur dicere; itaque ornavit et inlustravit doctrinam illam omnem rerumque cognitionem cum orationis exercitatione coniunxit. Neque vero hoc fugit sapientissimum regem Philippum, qui hunc Alexandro filio doctorem accierit, a quo eodem ille et agendi acciperet praecepta et eloquendi.   141. Ето и самият Аристотел: той забелязал как процъфтява Изократ, който бил изоставил съдебните и политическите дискусии в името на елегантната, без оглед на съдържанието, словесна форма и затова в школата му били събрани най-именити ученици, и веднага променил почти изцяло начина си на преподаване. Дори перифразирал един стих от "Филоктет" - в оригинала било "срам го е да мълчи, когато варварин говори", а в неговия вариант станало "когато Изократ говори". Та значи той добавил красота и блясък на учението си и свързал познание за нещата със словесна практика. Това било забелязано от премъдрия цар Филип, който го взел за учител на своя син Александър, та от него Александър да научи правилата за поведение и за говорене.
[[142] Nunc sive qui volet, eum philosophum, qui copiam nobis rerum orationisque tradat, per me appellet oratorem licet; sive hunc oratorem, quem ego dico sapientiam iunctam habere eloquentiae, philosophum appellare malet, non impediam; dum modo hoc constet, neque infantiam eius, qui rem norit, sed eam explicare dicendo non queat, neque inscientiam illius, cui res non suppetat, verba non desint, esse laudandam; quorum si alterum sit optandum, malim equidem indisertam prudentiam quam stultitiam loquacem;   142. Сега, ако някой иска да нарече оратор оня философ, който ни запознава и със същността на нещата, и с умението да се изразяваме добре - съгласен съм. Ако ли пък предпочита да назове философ оратора, у когото мъдростта се съчетава с красноречие, пак няма да се възпротивя. Важно е само да се знае, че този, който познава нещата, но не умее да ги изкаже, не е по-достоен за похвала от оня, комуто не липсват думи, но липсва представа за нещата. И все пак, ако трябва да се избира едно от двете, аз бих предпочел лишеното от дар-слово знание пред бъбривото скудоумие.
[[143] sin quaerimus quid unum excellat ex omnibus, docto oratori palma danda est; quem si patiuntur eundem esse philosophum, sublata controversia est; sin eos diiungent, hoc erunt inferiores, quod in oratore perfecto inest illorum omnis scientia, in philosophorum autem cognitione non continuo inest eloquentia; quae quamvis contemnatur ab eis, necesse est tamen aliquem cumulum illorum artibus adferre videatur." Haec cum Crassus dixisset, parumper et ipse conticuit et a ceteris silentium fuit.   143. Но ако целта ни е да посочим идеалния случай, то нека връчим палмата на първенството на образования оратор; а ако се допусне той в прибавка да е и философ, тогава отпада всеки спор. Разграничи ли се философът от оратора, той губи - защото съвършеният оратор познава изцяло философията, докато красноречието не е атрибут на философа. Дори да го пренебрегва, той не би могъл да отрече, че то придава окончателна завършеност на философията.
Изричайки това, Крас замлъкнал. Мълчали и другите.
[[XXXVI][144] Tum Cotta "equidem," inquit "Crasse, non possum queri, quod mihi videare aliud quiddam, id quod non susceperis, disputasse; plus enim aliquanto attulisti, quam tibi erat tributum a nobis ac denuntiatum; sed certe ut eae partes fuerunt tuae, de inlustranda oratione ut diceres, et eras ipse iam ingressus atque in quattuor partis omnem orationis laudem discripseras, cum de duabus primis nobis quidem satis, sed, ut ipse dicebas, celeriter exigueque dixisses, duas tibi reliquas feceras, quem ad modum primum ornate, deinde etiam apte diceremus:   XXXVI.144. След малко се обадил Кота:
- Действително, Красе, не мога да се оплача, че се отклони от първоначалната си тема: така чухме от теб повече, отколкото ти самият смяташе да кажеш и отколкото ние очаквахме. Но все пак ти имаше да говориш за украсата на словото, дори вече бе започнал и бе разделил на четири дяла нещата, които придават блясък на всяка реч; за първите две вече говори според нас достатъчно, макар че по твоя преценка е било набързо и повърхностно - останаха другите, а именно да изясниш какво означава да говориш красиво и какво - уместно.
[[145] quo cum ingressus esses, repente te quasi quidam aestus ingeni tui procul a terra abripuit atque in altum a conspectu paene omnium abstraxit; omnem enim rerum scientiam complexus non tu quidem eam nobis tradidisti; neque enim fuit tam exigui temporis; sed apud hos quid profeceris nescio, me quidem in Academiam totum compulisti. In qua velim sit illud, quod saepe posuisti, ut non necesse sit consumere aetatem atque ut possit is illa omnia cernere, qui tantum modo aspexerit; sed etiam si est aliquando spissius aut si ego sum tardior, profecto numquam conquiescam neque defatigabor ante, quam illorum ancipitis vias rationesque et pro omnibus et contra omnia disputandi percepero."   145. Едва започнал, и понесен от един порив на своя могъщ талант, ти литна и се изгуби от погледа ни. Така че, макар обхванал цялото познание за нещата, не успя да ни го предадеш, а и бе невъзможно това да стане за толкова кратко време. Не знам как се е отразило казаното от теб на другите, но аз съм готов да хукна към Академията. Само че бих искал заниманията ми с нейната философия да бъдат такива, каквито ти ни ги препоръча - да не трябва да им посвещавам целия си живот, а да мога да обхвана всичко с един поглед. Дори да срещна трудности или пък умът ми да се окаже недостатъчно гъвкав, аз няма да се спра, преди да съм овладял методите и принципите на двустранното разглеждане на всеки въпрос.
[[146] Tum Caesar "unum" inquit "me ex tuo sermone maxime, Crasse, commovit, quod eum negasti, qui non cito quid didicisset, umquam omnino posse perdiscere; ut mihi non sit difficile periclitari et aut statim percipere ista, quae tu verbis ad caelum extulisti, aut, si non potuerim, tempus non perdere, cum tamen his nostris possim esse contentus."   146. - Едно нещо ме развълнува най-много в беседата ти - рекъл Цезар, - казаното от теб, че ако човек не научи нещо бързо, не го научава въобще. Защо да не опитам - или ще изуча набързо нещата, които ти така възхвали пред нас, или ако не успея, няма да си губя времето и ще се задоволя със собствените си скромни знания.
[[147] Hic Sulpicius "ego vero," inquit "Crasse, neque Aristotelem istum neque Carneadem nec philosophorum quemquam desidero. Vel me licet existimes desperare ista posse perdiscere vel, id quod facio, contemnere; mihi rerum forensium et communium vulgaris haec cognitio satis magna est ad eam, quam specto, eloquentiam; ex qua ipsa tamen permulta nescio; quae tum denique, cum causa aliqua, quae a me dicenda est, desiderat, quaero. Quam ob rem, nisi forte es iam defessus et si tibi non graves sumus, refer ad illa te, quae ad ipsius orationis laudem splendoremque pertinent; quae ego ex te audire volui, non ut desperarem me eloquentiam consequi posse, sed ut aliquid addiscerem."   147. - Мен пък, Красе - намесил се Сулпиций, - не ми трябват нито Аристотел, нито Карнеад, нито който и да било от философите - ако щеш сметни, че се смятам за неспособен да ги разбера, ако щеш, че ги презирам, както и правя. Стига ми познаването на обикновената съдебна практика, за да бъда красноречив по мой вкус. Разбира се, аз и там много неща не знам, но ги научавам, заставен от диренето по поредното си дело. Затова, ако не си се изморил вече и ако не сме ти досадили, върни се на въпроса за похватите, придаващи на словото красота и блясък. Аз искам казаното от теб да ми вдъхне не отчаяние, че никога няма да те догоня, а чувството, че съм научил нещо.
[[XXXVII][148] Tum Crassus "pervulgatas res requiris" inquit "et tibi non incognitas, Sulpici: quis enim de isto genere non docuit, non instituit, non scriptum etiam reliquit? Sed geram morem et ea dumtaxat, quae mihi nota sunt, breviter exponam tibi; censebo tamen ad eos, qui auctores et inventores sunt harum sane minutarum rerum, revertendum.   XXXVII.148. Ти, Сулпиций, ме питаш за банални и отлично познати ти неща - отвърнал Крас. - Та кой не ги е преподавал, кой не е обучавал на тях, кой не ги е описвал? Но ще изпълня желанието ти и ще ви кажа накратко това, което знам. И все пак ще си остана с мнението, че е по-добре да се обърнеш към авторите и откривателите на тези действително много педантични техники.
[[149] Omnis igitur oratio conficitur ex verbis; quorum primum nobis ratio simpliciter videnda est, deinde coniuncte. Nam est quidam ornatus orationis, qui ex singulis verbis est; alius, qui ex continuatis [coniunctis] constat. Ergo utimur verbis aut eis, quae propria sunt et certa quasi vocabula rerum, paene una nata cum rebus ipsis; aut eis, quae transferuntur et quasi alieno in loco conlocantur; aut eis, quae novamus et facimus ipsi.   149. И тъй всяка реч се изгражда от думи. Ние ще разгледаме първо как се употребяват те поотделно, а после - как се употребяват свързано. Защото съществува украса от отделни и друга - от свързани помежду си в непрекъснат ред думи.
Що се отнася до отделните думи, ние си служим или с такива, които се употребяват в собственото си значение и представляват, тъй да се каже, истински наименования на нещата, родени почти едновременно със самите неща, или с такива, които са употребени преносно и ако мога така да се изразя, заемат мястото на други, или най-после с нови, създадени от самите нас.
[[150] In propriis igitur est [verbis] illa laus oratoris, ut abiecta atque obsoleta fugiat, lectis atque inlustribus utatur, in quibus plenum quiddam et sonans inesse videatur. Sed in hoc verborum genere propriorum dilectus est habendus quidam atque is aurium quodam iudicio ponderandus est; in quo consuetudo etiam bene loquendi valet plurimum.   150. При употребата на думи в прекия им смисъл ораторът ще стори добре, ако отбягва пошлите и изтърканите, а си служи с избрани и ярки слова, които оставят впечатление за пълнота и звучност. Без съмнение за това е необходим подбор, преминал през съда на слуха; и тук на помощ идва навикът да се изразяваме добре.
[[151] Itaque hoc, quod vulgo de oratoribus ab imperitis dici solet "bonis hic verbis," aut "aliquis non bonis utitur," non arte aliqua perpenditur, sed quodam quasi naturali sensu iudicatur: in quo non magna laus est vitare vitium, quamquam est magnum, verum tamen hoc quasi solum quoddam atque fundamentum est, verborum usus et copia bonorum.   151. И тъй, когато простолюдието казва за някой от ораторите, че говори с хубави думи, а за друг - че не говори с хубави, то прави преценките си не въз основа на теоретични правила, а на естествен усет към езика. Тук голямо постижение е не избягването на грешките, макар че и то е от значение, а от употребата и изобилието на подходящи думи - почва и опора за изграждането на речта ни.
[[152] Sed quid ipse aedificet orator et in quo adiungat artem, id esse nobis quaerendum [atque explicandum] videtur.[XXXVIII] Tria sunt igitur in verbo simplici, quae orator adferat ad inlustrandam atque exornandam orationem: aut inusitatum verbum aut novatum aut translatum.   152. И смятам, че идва време да поразсъждавам за това, какво именно гради ораторът и в какво влага изкуството си. XXXVIII. Три са видовете отделни думи, с които ораторът си служи, за да придаде на речта си блясък и красота: думи редки, думи новосъздадени и думи, употребени в преносен смисъл.
[[153] Inusitata sunt prisca fere ac vetustate ab usu cotidiani sermonis iam diu intermissa, quae sunt poetarum licentiae liberiora quam nostrae; sed tamen raro habet etiam in oratione poeticum aliquod verbum dignitatem. Neque enim illud fugerim dicere, ut Caelius "qua tempestate Poenus in Italiam venit," nec "prolem" aut "subolem" aut "effari" aut "nuncupare" aut, ut tu soles, Catule, "non rebar" aut "opinabar"; aut alia multa, quibus loco positis grandior atque antiquior oratio saepe videri solet.   153. Редки са почти без изключение всички отживели и старинни думи, отдавна отпаднали от ежедневната ни реч и присъщи по-скоро на волното поетическо слово, отколкото на нашето. Макар и рядко, но се случва някоя поетическа дума да придаде достойнство на речта. И аз не бих се посвенил да кажа като Целий:
Qua temperstate Poenus in Italiam venit...31, нито да употребя неговите proles (чадо), suboles (младок), fari (думам), nuncupari (именувам) или пък, Катуле, твоите non rebar (не мислех), opinabar (видеше ми се) - - все слова, които казани на място, придават на речта величие и привкус на старина.
[[154] Novantur autem verba, quae ab eo, qui dicit, ipso gignuntur ac fiunt, vel coniungendis verbis, ut haec: tum pavor sapientiam omnem mi exanimato expectorat. Num non vis huius me versutiloquas malitias ... videtis enim et "versutiloquas" et "expectorat" ex coniunctione facta esse verba, non nata; sed saepe vel sine coniunctione verba novantur ut "ille senius desertus," ut "di genitales," ut "bacarum ubertate incurvescere."   154. Нови са думите, създадени от говорещия, което може да стане чрез съчетаване, както в този случай:
Tum pavor sapientiam omnem mi exanimato expectorat32
или
An non novisti versutiloquas malitias32? Виждате, че тук versutiloqua (хитросплетена) и expectorat (обездушава) са новосъчетани, а не новородени думи. Но понякога думи не се съчетават, а просто се съчиняват, като например известното senis disertus (старик изкусен), di genitales (богове родителни), baccarum ubertate incurvescere (склонени са от плодообилие).
[[155] Tertius ille modus transferendi verbi late patet, quem necessitas genuit inopia coacta et angustiis, post autem iucunditas delectatioque celebravit. Nam ut vestis frigoris depellendi causa reperta primo, post adhiberi coepta est ad ornatum etiam corporis et dignitatem, sic verbi translatio instituta est inopiae causa, frequentata delectationis. Nam gemmare vitis, luxuriem esse in herbis, laetas segetes etiam rustici dicunt. Quod enim declarari vix verbo proprio potest, id translato cum est dictum, inlustrat id, quod intellegi volumus, eius rei, quam alieno verbo posuimus, similitudo.   155. Третият вид, а именно думите, употребени в преносен смисъл33, има широк обхват. Той е създаден по необходимост, като следствие от езиковата бедност и оскъдица, но приятността и удоволствието от него увеличили употребата му. Както дрехите първоначално са били изнамерени, за да предпазват от студа, а после почнали да служат за украса и за белег на достойнство, така и употребата на преносни думи първоначално била предизвикана от недоимъка на словото, а била разпространена поради удоволствието от словото. Дори и днес на село казват "обкичена е с пъпки лозата", "разкошни са тревите", "засмени са нивята". Когато едно нещо трудно може да се изрази с дума в прекия й смисъл и го предадем с помощта на преносна дума, то ни става по-ясно благодарение на сравнението с обекта, изразен с преносната дума.
[[156] Ergo hae translationes quasi mutuationes sunt, cum quod non habeas aliunde sumas, illae paulo audaciores, quae non inopiam indicant, sed orationi splendoris aliquid arcessunt; quarum ego quid vobis aut inveniendi rationem aut genera ponam?   156. Следователно преносите са нещо като заемки, когато с тях си служим поради липса на подходяща дума. А по-смели са другите, които не са породени от езикова немощ, а дават на речта повече блясък. Трябва ли да ви говоря тук как се създават те и какви биват?
[[XXXIX][157] [Similitudinis est ad verbum unum contracta brevitas, quod verbum in alieno loco tamquam in suo positum si agnoscitur, delectat, si simile nihil habet, repudiatur]; sed ea transferri oportet, quae aut clariorem faciunt rem, ut illa omnia: inhorrescit mare, tenebrae conduplicantur, noctisque et nimbum occaecat nigror, flamma inter nubis coruscat, caelum tonitru contremit, grando mixta imbri largifico subita praecipitans cadit, undique omnes venti erumpunt, saevi exsistunt turbines, fervit aestu pelagus: omnia fere, quo essent clariora, translatis per similitudinem verbis dicta sunt;   XXXIX.157. За сравнението в преносната дума е характерна краткостта, сведена до еднословност; но то има ефект, ако се разпознава в думата, разположена на чуждото място като на свое собствено; в противен случай звучи неприемливо. С преносни думи трябва да си служим, първо, за да придадем по-голяма яснота на мислите си, както в целия този пасаж:
"Морето е настръхнало,
рог-тъмница - черен облак скрива слънцето тозчас,
пламък плъзва по небето, гръм гърми и го тресе,
град и дъжд - порой стихиен - се изсипват изведнъж
и отвред нахлуват бури, вият страшни ветрове,
кипват водните простори..."
Тук почти всичко е казано с думи, пренесени въз основа на сходство, за да стане по-ясно.
[[158] aut quo significatur magis res tota sive facti alicuius sive consili, ut ille, qui occultantem consulto, ne id, quod ageretur, intellegi posset, duobus translatis verbis similitudine ipsa indicat: quandoquidem is se circum vestit dictis, saepit se dolo. Non numquam etiam brevitas translatione conficitur, ut illud "si telum manu fugit": imprudentia teli missi brevius propriis verbis exponi non potuit, quam est uno significata translato.   158. Второ, преносни думи се използват, за да се предаде по-точно някакво събитие или мисъл. Така поетът, за да опише един човек, който умишлено не дава да се разбере какво се е случило, си служи със следните две пренасяния на думи по сходство:
"Той със думи се загърна, зад лъжи се приюти34."
Трето, понякога с такива думи се цели постигането на краткост, например: "ако копието се изплъзне от ръката му" - непредпазливото изстрелване не би могло да се изрази по-добре многословно, отколкото чрез тази единствена дума в преносен смисъл.
[[159] Hoc in genere persaepe mihi admirandum videtur quid sit, quod omnes translatis et alienis magis delectentur verbis quam propriis et suis. [XL] Nam si res suum nomen et vocabulum proprium non habet, ut pes in navi, ut nexum, quod per libram agitur, ut in uxore divortium, necessitas cogit, quod non habeas, aliunde sumere; sed in suorum verborum maxima copia tamen homines aliena multo magis, si sunt ratione translata, delectant.   159. Често съм се чудил защо всички харесват повече думите, употребени в преносен смисъл, отколкото обикновените, взети в първичното им значение. ХL. Ако предметът няма собствено название, както "стъпалото" (pes) на кораба, "обвързването" (nexum) при всички сделки, сключвани с претегляне, "разводът" (divortium) със съпругата, тогава по необходимост трябва да заемем от другаде това, с което не разполагаме. Но дори когато езикът изобилства с точни термини, хората предпочитат преносните думи, стига само да са уместно подбрани.
[[160] Id accidere credo, vel quod ingeni specimen est quoddam transilire ante pedes posita et alia longe repetita sumere; vel quod is, qui audit, alio ducitur cogitatione neque tamen aberrat, quae maxima est delectatio; vel quod in singulis verbis res ac totum simile conficitur; vel quod omnis translatio, quae quidem sumpta ratione est, ad sensus ipsos admovetur, maxime oculorum, qui est sensus acerrimus.   160. Според мен това става или защото на нашия ум е присъщо да прескача това, което има пред себе си, и да търси по-надалеч онова, което иска да задържи; или защото по този начин слушателят бива подмамен в друга посока, но не и заблуден и това му доставя огромно удоволствие; или защото така с една дума се изразява и предметът, и цялото сравнение; или защото, най-после, всяка преносна дума, разумно подбрана, провокира нашите сетива и преди всичко зрението, най-чувствителното сред тях.
[[161] Nam et odor urbanitatis et mollitudo humanitatis et murmur maris et dulcitudo orationis sunt ducta a ceteris sensibus; illa vero oculorum multo acriora, quae paene ponunt in conspectu animi, quae cernere et videre non possumus. Nihil est enim in rerum natura, cuius nos non in aliis rebus possimus uti vocabulo et nomine. Vnde enim simile duci potest, potest autem ex omnibus, indidem verbum unum, quod similitudinem continet, translatum lumen adferet orationi.   161. Вярно, има някои фигури на речта, като "аромат на духовитостта", "мекота на образоваността", "шепот на морето", "сладост на речта", които са извлечени от други сетивни усещания, но онези, които са свързани със зрението, са най-ефектни, защото поставят едва ли не пред нас нещо, което иначе не можем да видим. Няма в природата нищо, чието название и име да не можем да употребим в преносен смисъл. Защото всичко, от което можем да извлечем сравнение (а сравнение можем да извлечем отвсякъде), ни дава в същото време и дума, съдържаща сравнението, която, употребена преносно, хвърля светлина върху речта.
[[162] Quo in genere primum est fugienda dissimilitudo: "caeli ingentes fornices"; quamvis sphaeram in scaenam, ut dicitur, attulerit Ennius, tamen in sphaera fornicis similitudo inesse non potest. Vive, Vlixes; dum licet: oculis postremum lumen radiatum rape! Non dixit "pete" non "cape," - haberet enim moram sperantis diutius esse victurum - sed "rape": est hoc verbum ad id aptatum, quod ante dixerat, "dum licet."   162. Служейки си с думи, употребени преносно, трябва на първо място да избягваме неточността, например "гигантската небесна арка"35. Макар че, както казват, Ений сам бил пуснал в употреба гръцката дума "сфера", все пак сравнението с арка не може да се доближи до представата за сфера.
"Докато можеш, Одисее, ти живей,
лови с очи последни слънчеви лъчи35!"
Тук поетът не казва "вземи" или "хвани", защото тогава щеше да излезе, че за Одисей има още надежда да живее, а избира "лови", което съответства на казаното преди това "докато можеш".
[[XLI][163] Deinde videndum est ne longe simile sit ductum: "Syrtim" patrimoni, "scopulum" libentius dixerim; "Charybdim" bonorum, "voraginem" potius; facilius enim ad ea, quae visa, quam ad illa, quae audita sunt, mentis oculi feruntur; et quoniam haec vel summa laus est in verbis transferendis, ut sensum feriat id, quod translatum sit, fugienda est omnis turpitudo earum rerum, ad quas eorum animos, qui audient, trahet similitudo.   XLI.163. Освен това трябва да внимаваме да не извеждаме сравненията твърде отдалеч. Предпочитам да кажа "подводен риф" вместо "Сирт"36, когато говоря за наследство, "бездна" вместо "Харибда", когато става дума за богатство, защото душевното зрение улавя по-добре видяното, отколкото чутото. И тъй като най-голямото достойнство на употребените в преносен смисъл думи е, че предметът, от който те са изведени впечатлява сетивата ни, то не бива да си служим със сравнения, които навеждат мисълта на слушателя на нещо отблъскващо.
[[164] Nolo dici morte Africani "castratam" esse rem publicam, nolo "stercus curiae" dici Glauciam; quamvis sit simile, tamen est in utroque deformis cogitatio similitudinis; nolo esse aut maius, quam res postulet: "tempestas comissationis"; aut minus: "comissatio tempestatis"; nolo esse verbum angustius id, quod translatum sit, quam fuisset illud proprium ac suum: quidnam est, obsecro? Quid te adirier abnutas? Melius esset vetas, prohibes, absterres; quoniam ille dixerat: ilico istic, ne contagio mea bonis umbrave obsit ...   164. Не съм съгласен да се каже, че със смъртта на Сципион Африкански републиката била "кастрирана", нито пък, че Главция бил "тор на сената" - макар че сходство е налице, то и в двата случая ни внушава идеята за нещо грозно. Не съм съгласен и с преувеличението на предмета като "бурята на гуляя", нито пък с принизяването му като "гуляя на бурята". Не приемам и пренесената дума, която е по-неизразителна от една дума, употребена в пряк смисъл:
"Защо знак правиш да не доближаваме37?"
По-добре щеше да се получи, ако поетът беше употребил "забраняваш", "запретяваш" или "отблъскваш", защото преди това е казано:
"Стойте там!
Не искам допир с мен да носи смърт за вас37!"
[[165] Atque etiam, si vereare, ne paulo durior translatio esse videatur, mollienda est praeposito saepe verbo; ut si olim, M. Catone mortuo, "pupillum" senatum quis relictum diceret, paulo durius; sin, "ut ita dicam, pupillum," aliquanto mitius: etenim verecunda debet esse translatio, ut deducta esse in alienum locum, non inrupisse, atque ut precario, non vi, venisse videatur.   165. Ако се опасявате, че пренесената дума е малко пресилена, тя може да се посмекчи, обикновено с някаква дума пред нея. Така например, ако навремето след смъртта на Марк Катон някой кажел, че сенатът е останал "сираче", това е щяло да прозвучи малко неуместно и е можело да се смекчи с прибавянето на едно "така да се каже". Защото пренесената дума трябва да е плаха, да изглежда, че е доведена, а не че е нахлула на чуждото място, че присъствието й там е измолено, а не натрапено.
[[166] Modus autem nullus est florentior in singulis verbis neque qui plus luminis adferat orationi; nam illud, quod ex hoc genere profluit non est in uno verbo translato, sed ex pluribus continuatis conectitur, ut aliud dicatur, aliud intellegendum sit: neque me patiar iterum ad unum scopulum ut olim classem Achivom offendere. Atque illud, erras, erras; nam exsultantem te et praefidentem tibi repriment validae legum habenae atque imperi insistent iugo.   166. Впрочем, що се отнася до отделните думи, няма похват, който да е по-ярък и да придава по-голям блясък на речта. А един друг38, който е от същия тип, вече не се състои в преносната употреба на една дума, а в свързването на няколко в непрекъсната верига, така че едно се говори, друго се разбира:
"няма да допусна пак,
както корабите гръцки, да се блъсна във скала"38,
или пък:
"Грешка, грешка! Твойта гордост кротко ще склони глава във юздата на закона, във ярема на властта"38.
[[167] Sumpta re simili verba illius rei propria deinceps in rem aliam, ut dixi, transferuntur. [XLII] Est hoc magnum ornamentum orationis, in quo obscuritas fugienda est; etenim hoc fere genere fiunt ea, quae dicuntur aenigmata; non est autem in verbo modus hic, sed in oratione, id est, in continuatione verborum. Ne illa quidem traductio atque immutatio in verbo quandam fabricationem habet [sed in oratione]: Africa terribili tremit horrida terra tumultu; [pro Afris est sumpta Africa,] neque factum est verbum, ut "mare saxifragis undis"; neque translatum, ut "mollitur mare"; sed ornandi causa proprium proprio commutatum: desine, Roma, tuos hostis ... et testes sunt campi magni ... Gravis est modus in ornatu orationis et saepe sumendus; ex quo genere haec sunt, Martem belli esse communem, Cererem pro frugibus, Liberum appellare pro vino, Neptunum pro mari, curiam pro senatu, campum pro comitiis, togam pro pace, arma ac tela pro bello;   167. Тук се открива някакво сходство между две неща и после думите в собствен смисъл за едното се пренасят, както казах, за означаване на другото. XLII. Този похват краси изключително много словото, но при него трябва да се избягва неяснотата, защото в противен случай точно тук се получават така наречените загадки. Той, повтарям, се осъществява не чрез отделна дума, а в речта, тоест в низ от думи.
Що се отнася до преместването или замяната39, тя не е резултат от някаква преработка на думата:
"Дивата Африка цяла тръпне от страшния тътен" 39-
тук вместо "африканци" е употребено "Африка", което не е измислена дума като "скалотрошащите морски води", нито пък е пренесена като "смекчава се морето", а е дума в пряк смисъл, заменила друга такава, за да се получи словесен ефект. Също и тук:
"спри, Риме, ти вразите си..."
или в стиха
"Свидетели са ми полята ширни..."
Този похват има своите достойнства и трябва често да се употребява. Така например се казва, че "Марс е еднакъв за всички", употребява се "Церера" вместо "плодове", "Либер" вместо "вино", "Нептун" вместо "море", "курия" вместо "сенат", "Марсово поле" вместо "народно събрание", "тога" вместо "мир", "меч" и "стрели" вместо "война".
[[168] quo item in genere et virtutes et vitia pro ipsis, in quibus illa sunt, appellantur: "luxuries quam in domum inrupit," et "quo avaritia penetravit"; aut "fides valuit, iustitia confecit." Videtis profecto genus hoc totum, cum inflexo immutatoque verbo res eadem enuntiatur ornatius; cui sunt finitima illa minus ornata, sed tamen non ignoranda, cum intellegi volumus aliquid aut ex parte totum, ut pro aedificiis cum parietes aut tecta dicimus; aut ex toto partem, ut cum unam turmam equitatum populi Romani dicimus; aut ex uno pluris: at Romanus homo, tamen etsi res bene gesta est corde suo trepidat; aut cum ex pluribus intellegitur unum: nos sumus Romani, qui fuimus ante Rudini; aut quocumque modo, non ut dictum est, in eo genere intellegitur, sed ut sensum est.   168. Същото имаме, когато вместо имена на хора се използват наименованията на техните добродетели или пороци, например: "В този дом нахлу Разкошът", "там проникна Алчността", "Верността победи. Справедливостта надделя". Виждате как с обръщане и замяна на думата едно нещо ни се предава по по-ефектен начин.
Има и други похвати, близки до този, които, макар и не така елегантни, не бива да пропускаме: или когато искаме цялото да се подразбере по една негова част, например казваме "стени" и "покрив" вместо "сграда", или пък частта - по цялото, например назоваваме "римска конница" един-единствен конен отряд; или когато употребяваме единствено вместо множествено число:
"Римският мъж дори след успешно извършено дело тръпне в сърцето си...",
или, обратно, множествено вместо единствено -
"Римляни ний сме сега, а бяхме по-рано рудинци"40,
или изобщо винаги когато трябва да се разбира не казаното, а помисленото.
[[XLIII][169] Abutimur saepe etiam verbo non tam eleganter quam in transferendo, sed etiam si licentius, tamen interdum non impudenter; ut cum grandem orationem pro longa, minutum animum pro parvo dicimus. Verum illa videtisne esse non verbi, sed orationis, quae ex pluribus, ut eui, translationibus conexa sunt? Haec autem, quae aut immutata esse dixi aut aliter intellegenda ac dicerentur, sunt translata quodam modo.   XLIII.169. "Често с думите се преиграва41 - един похват, който, без да бъде така елегантен, както пренасянето, допуска повече свобода от него, макар че и тук не бива да се губи мярката. Например казваме "внушителна" вместо "дълга" реч, "дребен" вместо "ограничен" ум.
Нали разбирате, че словесните фигури, съставени от множество свързани помежду си пренесени думи, са фигури не на отделната дума, а на речта? Следователно всички други - тези, при които е налице замяна на думи или при които се подразбира нещо различно от казаното - представляват до голяма степен случаи на пренасяне на думи.
[[170] Ita fit, ut omnis singulorum verborum virtus atque laus tribus exsistat ex rebus: si aut vetustum verbum sit, quod tamen consuetudo ferre possit; aut factum vel coniunctione vel novitate, in quo item est auribus consuetudinique parcendum; aut translatum, quod maxime tamquam stellis quibusdam notat et illuminat orationem.   170. И тъй цялото достойнство и красота на отделните думи в речта ни се разкриват по три начина: първо, чрез употребата на старинни думи, които все пак не са напълно излезли от употреба; второ, чрез употребата на нови думи, било създадени чрез съчетаване, било новородени, но съобразени с изискванията на слуха и на говорната практика; и трето, чрез употребата на думи в преносен смисъл - един похват, който сякаш осейва речта ни със звезди и й придава блясък.
[[171] Sequitur continuatio verborum, quae duas res maxime, conlocationem primum, deinde modum quendam formamque desiderat. Conlocationis est componere et struere verba sic, ut neve asper eorum concursus neve hiulcus sit, sed quodam modo coagmentatus et levis; in quo lepide soceri mei persona lusit is, qui elegantissime id facere potuit, Lucilius: quam lepide lexeis compostae! Vt tesserulae omnes arte pavimento atque emblemate vermiculato. Quae cum dixisset in Albucium inludens, ne a me quidem abstinuit: Crassum habeo generum, ne rhetoricoterus tu sis. Quid ergo? Iste Crassus, quoniam eius abuteris nomine, quid efficit? Illud quidem; scilicet, ut ille vult et ego vellem, melius aliquanto quam Albucius: verum in me quidem lusit ille, ut solet.   171. Следва подреждането на думите, при което се изискват най-вече две неща: първо, правилно разполагане и, второ - известна ритмична оформеност. Правилното разполагане означава думите да се групират и съчетаят така, че да се избегнат и грапавини от струпване на съгласни, и зевове от струпване на гласни, а да се получи едно, тъй да се каже, гладко единение. По този повод Луцилий, ненадминатият майстор на изтънчената насмешка, влага едно свое хапливо остроумие в устата на моя тъст Сцевола:
"Колко красиво сглобени са думите - кубче по кубче,
сякаш в мозаичен под, със спирали изкусно изпъстрен."
А след тази си закачка към Албуций той не подминава и мен:
"Крас ми е зет - хич ти не си от мене по-реторичен!"
Е? Какво прави този тук Крас, дето и името му споменаваш? Същото, което иска Сцевола, което бих искал и аз, само че го прави малко по-добре от Албуций.
[[172] Sed est tamen haec conlocatio conservanda verborum, de qua loquor; quae vinctam orationem efficit, quae cohaerentem, quae levem, quae aequabiliter fluentem; id adsequemini, si verba extrema cum consequentibus primis ita iungentur, ut neve aspere concurrant neve vastius diducantur.   172. Но Луцилий, верен на себе си, не пропуска да се пошегува за моя сметка. Та правилното разполагане на думите, за което говоря, трябва да се спазва - то прави речта вътрешно свързана, единна, гладка, равномерна. Ще го постигнете, ако от самото начало свързвате всяка дума със следващата така, че да няма нито груб сблъсък, нито дълбок зев.
[[XLIV][173] Hanc diligentiam subsequitur modus etiam et forma verborum, quod iam vereor ne huic Catulo videatur esse puerile; versus enim veteres illi in hac soluta oratione propemodum, hoc est, numeros quosdam nobis esse adhibendos putaverunt: interspirationis enim, non defetigationis nostrae neque librariorum notis, sed verborum et sententiarum modo interpunctas clausulas in orationibus esse voluerunt; idque princeps Isocrates instituisse fertur, ut inconditam antiquorum dicendi consuetudinem delectationis atque aurium causa, quem ad modum scribit discipulus eius Naucrates, numeris astringeret.   XLIV.173. След като грижливо разгледахме това изискване, следва второ: ритмичната линия на думите - нещо, което, боя се, ще се стори на Катул твърде елементарно. Древните са смятали, че и в прозаичното слово трябва да спазваме някаква стихоподобност, тоест някакъв поетически ритъм. Те препоръчват в речта да съществуват паузи за поемане на дъх, предшествани от ритмични завършеци - клаузули, които обаче са разположени не произволно в зависимост от това, къде ще се уморим, и не са отбелязани чрез някаква пунктуация, а са съобразени с размера на думите и изреченията. Пръв с това, казват, се заел Изократ, който, както пише ученикът му Навкрат, стегнал в ритми недодяланата дотогава проза на древните, за да гали тя приятно ухото.
[[174] Namque haec duo musici, qui erant quondam idem poetae, machinati ad voluptatem sunt, versum atque cantum, ut et verborum numero et vocum modo delectatione vincerent aurium satietatem. Haec igitur duo, vocis dico moderationem et verborum conclusionem, quoad orationis severitas pati posset, a poetica ad eloquentiam traducenda duxerunt.   174. Защото музикантите, които в древността били и поети, изобретили в името на удоволствието две неща - стиха и песента, за да може чрез ритъма на думите и хармонията звуците да предпазят ухото от пресита. И тъй тези две неща, а именно умението да се управлява гласът и това да се свързват думите в едно завършено ритмично цяло, те пренесли от поезията в красноречието, доколкото позволявали това строгите норми на речта.
[[175] In quo illud est vel maximum, quod versus in oratione si efficitur coniunctione verborum, vitium est, et tamen eam coniunctionem sicuti versum numerose cadere et quadrare et perfici volumus. Neque est ex multis res una, quae magis oratorem ab imperito dicendi ignaroque distinguat, quam quod ille rudis incondite fundit quantum potest et id, quod dicit, spiritu, non arte determinat, orator autem sic inligat sententiam verbis, ut eam numero quodam complectatur et astricto et soluto.   175. Тук може би най-важно е следното: голям недостатък е такова групиране на думи, което води до получаване на стих в рамките на прозаическата реч, а в същото време групирането трябва да напомня стих със своята отмереност, стройност, завършеност. Това, което най-много отличава оратора от неопитния и невеж любител на говоренето, е, че този неук човек излива безразборно колкото може повече думи и паузите в словото му диктува дишането, а не правилото, а ораторът свързва думите с мисълта си така, сякаш я облича в ритъм хем стегнато, хем свободно.
[[176] Nam cum vinxit forma et modis, relaxat et liberat immutatione ordinis, ut verba neque adligata sint quasi certa aliqua lege versus neque ita soluta, ut vagentur. [XLV] Quonam igitur modo tantum munus insistemus ut arbitremur nos hanc vim numerose dicendi consequi posse? Non est res tam difficilis quam necessaria; nihil est enim tam tenerum neque tam flexibile neque quod tam facile sequatur quocumque ducas quam oratio.   176. Веднъж изградил тази ритмична форма, той може да я разчупи и да я направи по-свободна, като променя порядъка на думите, така че те да не са подчинени на някакъв строг закон, както в поезията, и в същото време свободата им да не се превръща в хаос. XLV. Но по какъв начин да се отнесем към едно тъй тежко задължение, че да се убедим в способността си да постигнем това качество на речта - ритмичността? Успехът в това дело е не толкова трудно постижим, колкото необходим. Няма нищо по-фино, по-гъвкаво, по-податливо и послушно от словото.
[[177] Ex hac versus, ex hac eadem dispares numeri conficiuntur; ex hac haec etiam soluta variis modis multorumque generum oratio; non enim sunt alia sermonis, alia contentionis verba, neque ex alio genere ad usum cotidianum, alio ad scaenam pompamque sumuntur; sed ea nos cum iacentia sustulimus e medio, sicut mollissimam ceram ad nostrum arbitrium formamus et fingimus. Itaque ut tum graves sumus, tum subtiles, tum medium quiddam tenemus: sic institutam nostram sententiam sequitur orationis genus idque ad omnem aurium voluptatem et animorum motum mutatur et vertitur.   177. От него се прави стихът, от него - неравномерните ораторски ритми, пак от него - прозаичната ни реч в момента, която е с най-различна ритмика и от най-различен тип. Защото не съществуват едни думи за разговор, а други - за спор, от един и същ извор са почерпани и думите за ежедневна употреба, и думите за пищна театрална изява. Но след като сме ги взели в свои ръце от това, което е лежало пред всички и е било всеобщо достояние, ние ги моделираме и извайваме като мек восък по свое желание. А както в един момент сме важни, в друг - естествени, а в трети - в настроение между едното и другото, така в зависимост от нашата предварителна нагласа се оформя и типът реч, който се нагажда и изменя, за да гали слуха и да вълнува душите.
[[178] Sed ut in plerisque rebus incredibiliter hoc natura est ipsa fabricata, sic in oratione, ut ea, quae maximam utilitatem in se continerent, plurimum eadem haberent vel dignitatis vel saepe etiam venustatis. Incolumitatis ac salutis omnium causa videmus hunc statum esse huius totius mundi atque naturae, rotundum ut caelum terraque ut media sit eaque sua vi nutuque teneatur, sol ut eam circum feratur, ut accedat ad brumale signum et inde sensim ascendat in diversam partem; ut luna accessu et recessu [suo] solis lumen accipiat; ut eadem spatia quinque stellae dispari motu cursuque conficiant.   178. Но както в повечето случаи, така и тук, при речта, сама природата е направила по един невероятно разумен начин най-полезното най-достойно, а често и най-приятно. Виждаме, че заради всеобщата сигурност и безопасност устройството на света и на природата е следното: небето е кръгло, Земята се намира в центъра му и се крепи благодарение на собствените си сили, около нея се движи Слънцето, като постепенно се приближава до съзвездието Козирог, а оттам постепенно се издига обратно; Луната, приближавайки се и отдалечавайки се, получава светлина от него, а пет планети42, всяка с различна скорост, изминават същия път.
[[179] Haec tantam habent vim, paulum ut immutata cohaerere non possint, tantam pulchritudinem, ut nulla species ne cogitari quidem possit ornatior. Referte nunc animum ad hominum vel etiam ceterarum animantium formam et figuram. Nullam partem corporis sine aliqua necessitate adfictam totamque formam quasi perfectam reperietis arte, non casu. [XLVI] Quid in eis arboribus? In quibus non truncus, non rami, non folia sunt denique nisi ad suam retinendam conservandamque naturam, nusquam tamen est ulla pars nisi venusta. Linquamus naturam artisque videamus.   XLVI.179. Тези неща са свързани с такива съотношения, че и най-малката промяна би нарушила единството им, което е тъй прекрасно, че по-възхитителна гледка не би могла да съществува. А сега насочете вниманието си към формата и вида на човека и на другите живи същества - ще видите, че при тях няма излишна част на тялото и цялата им форма е сякаш творение на изкуството, а не плод на случайността. А дърветата? Ствол, клони, дори листа - всичко е създадено с единствената цел да се запази и съхрани естеството им; и в същото време няма тяхна част, която да не радва окото.
[[180] Quid tam in navigio necessarium quam latera, quam cavernae, quam prora, quam puppis, quam antennae, quam vela, quam mali? Quae tamen hanc habent in specie venustatem, ut non solum salutis, sed etiam voluptatis causa inventa esse videantur. Columnae templa et porticus sustinen; tamen habent non plus utilitatis quam dignitatis: Capitoli fastigium illud et ceterarum aedium non venustas, sed necessitas ipsa fabricata est; nam, cum esset habita ratio, quem ad modum ex utraque tecti parte aqua delaberetur, utilitatem templi fastigi dignitas consecuta est; ut, etiam si in caelo Capitolium statueretur, ubi imber esse non posset, nullam sine fastigio dignitatem habiturum fuisse videatur.   180. Нека оставим сега творенията на природата и се обърнем към изкуствата. Какво по-важно има в един кораб от бордовете му, от трюмовете, от носа, от кърмата, от платната, от мачтите и реите? И в същото време те са тъй красиви, че сякаш са създадени не по необходимост, а за да ни доставят удоволствие. Колоните крепят портици и храмове, но при това те са колкото нужни, толкова и величествени. Двускатният покрив на Капитолия, както и на други храмове, бил създаден по необходимост, а не от естетически съображения. Но след като открили при каква форма на покрива дъждовната вода може да се оттича надолу и от двете страни, то се оказало, че освен полезен двускатният покрив е и тъй величествен, че, мисля си, ако преместеха Капитолия на небето, където не може да вали, то лишен от своя островърх покрив, той би загубил цялата си красота.
[[181] Hoc in omnibus item partibus orationis evenit, ut utilitatem ac prope necessitatem suavitas quaedam et lepos consequatur; clausulas enim atque interpuncta verborum animae interclusio atque angustiae spiritus attulerunt: id inventum ita est suave, ut, si cui sit infinitus spiritus datus, tamen eum perpetuare verba nolimus; id enim auribus nostris gratum est [inventum], quod hominum lateribus non tolerabile solum, sed etiam facile esse posset.   181. Почти винаги това се отнася и за речите - във всичките им части полезното и дори необходимото вървят ръка за ръка с красивото и очарователното. Клаузулите и пунктуацията са дошли от изчерпването на въздуха и от затрудненията в дишането. Но те крият в себе си такова очарование, че дори да съществуваше оратор, умеещ да говори, без да си поема дъх, ние не бихме изтърпели непрекъснатата му реч. Защото за слуха ни може да бъде приятно единствено онова, което за дробовете е не само поносимо, но и лесно.
[[XLVII][182] Longissima est igitur complexio verborum, quae volvi uno spiritu potest; sed hic naturae modus est, artis alius. Nam cum sint numeri plures, iambum et trochaeum frequentem segregat ab oratore Aristoteles, Catule, vester, qui natura tamen incurrunt ipsi in orationem sermonemque nostrum; sed sunt insignes percussiones eorum numerorum et minuti pedes. Qua re primum ad heroum nos [dactylici et anapaesti spondi pedem] invitat: in quo impune progredi licet duo dumtaxat pedes aut paulo plus, ne plane in versum aut similitudinem versus incidamus. "Altae sunt geminae, quibus." Hi tres [heroi] pedes in principia continuandorum verborum satis decore cadunt.   XLVII.182. Най-дълъг период е този, който може да се произнесе на един дъх. Но това е мярката на природата, а мярката на изкуството е друга.
И тъй от множеството поетически размери вашият Аристотел43, Катуле, забранява на оратора да употребява често два - ямба и хорея. Те от само себе си се промъкват в речта ни и в нашите разговори, но са твърде забележими поради своя бърз ритъм и ситната си стъпка. Затова той ни насочва главно към героическите размери - дактил, анапест, спондей, като съветва да си служим с две или малко повече от две стъпки, за да не премине словото ни в стих и да не заприлича на стих" Altae sunt geminae quibus"43 - тези три стъпки звучат много добре, в началото на периода.
[[183] Probatur autem ab eodem illo maxime paean, qui est duplex: nam aut a longa oritur, quam tres breves consequuntur, ut haec verba "desinite, incipite? comprimite," aut a brevibus deinceps tribus, extrema producta atque longa, sicut illa sunt "domuerant, sonipedes"; atque illi philosopho ordiri placet a superiore paeane, posteriore finire; est autem paean hic posterior non syllabarum numero, sed aurium mensura, quod est acrius iudicium et certius, par fere cretico, qui est ex longa et brevi et longa: ut Quid petam praesidi, aut exsequar? Quove nunc ... A quo numero exorsus est Fannius: "si, Quirites, minas illius." Hunc ille clausulis aptiorem putat, quas vult longa plerumque syllaba terminari.   183. Но Аристотел одобрява най-вече пеона, който е два вида: или започва с дълга сричка, следвана от три кратки, като в случаите "desinite" ("спрете"), "incipite" ("почнете"), comprimite" ("притеснете"), или пък първите му три срички са кратки, а последната протяжна и дълга, като "domuerunt" ("обуздаха"), "sonipedes" ("звънконоги"). Философът препоръчва в началото да се поставя първият вид пеон, а да се приключва с втория, който - по звучене, а не по брой на сричките - изглежда почти като кретика, състоящ се от редуване на дълга-кратка-дълга44, например:
"Quid petam praesidii aut exsequar? Quove non... 44"
С този размер започва речта си и Фаний:
"Si, Quirites, minas illius.. 44"
Аристотел смята, че този размер е най-подходящ за клаузули, защото завършва с дълга сричка.
[[XLVIII][184] Neque vero haec tam acrem curam diligentiamque desiderant, quam est illa poetarum; quos necessitas cogit et ipsi numeri ac modi sic verba versu includere, ut nihil sit ne spiritu quidem minimo brevius aut longius, quam necesse est. Liberior est oratio et plane, ut dicitur, sic est vere soluta, non ut fugiat tamen aut erret, sed ut sine vinculis sibi ipsa moderetur. Namque ego illud adsentior Theophrasto, qui putat orationem, quae quidem sit polita atque facta quodam modo, non astricte, sed remissius numerosam esse oportere.   XLVIII.184. Но тук не е необходимо нещата да се изпипват тъй старателно, както в поезията, където ритмите и размерите заковават думите в стиха така, че нищо не е дори с един дъх по-кратко или по-дълго, отколкото го изисква правилото. Докато прозаичната реч е по-свободна и, както личи от името й, наистина е развързана45, но не дотолкова, че да ни се изплъзва и да блуждае тук-там произволно, а така, че да може, свободна от всякакви окови, да се подчинява на своите собствени закони. Аз съм съгласен с казаното от Теофраст, че гладката и изискана реч трябва да бъде изградена върху ритъм, но ритъм не сковаващ, а по-хлабав.
[[185] Etenim, sicut ille suspicatur, et ex istis modis, quibus hic usitatus versus efficitur, post anapaestus, procerior quidam numerus, effloruit, inde ille licentior et divitior fluxit dithyrambus, cuius membra et pedes, ut ait idem, sunt in omni locupleti oratione diffusa; et, si numerosum est in omnibus sonis atque vocibus, quod habet quasdam impressiones et quod metiri possumus intervallis aequalibus, recte genus hoc numerorum, dum modo ne continui sint, in orationis laude ponitur. Nam si rudis et impolita putanda est illa sine intervallis loquacitas perennis et profluens, quid est aliud causae cur repudietur, nisi quod hominum auribus vocem natura modulatur ipsa? Quod fieri, nisi inest numerus in voce, non potest.   185. Според него от стъпките, изграждащи най-употребяваните стихове, се породил по-късно анапестът, малко по-дълъг от тях, а от него произлязъл друг, по-свободен и по-богат - дитирамбът, части и стъпки от който, както твърди той, са пръснати из всяка пищна реч. И ако при звуковете и гласа под "ритъм" се разбира наличието на маркирани времена и възможността за измерването им в равни интервали, то този ритъм ние с основание можем да причислим към достойнствата на ораторската реч, стига само да не прекаляваме с него. Щом един поток от думи, течащи непрекъснато, без паузи помежду им, ни се струва груб и недодялан брътвеж, то каква е причината той да ни отблъсква, ако не това, че самият слухов инстинкт направлява гласа? А това не може да стане, ако в гласа не съществува ритъм.
[[186] Numerus autem in continuatione nullus est; distinctio et aequalium aut saepe variorum intervallorum percussio numerum conficit, quem in cadentibus guttis, quod intervallis distinguuntur, notare possumus, in amni praecipitante non possumus. Quod si continuatio verborum haec soluta multo est aptior atque iucundior, si est articulis membrisque distincta, quam si continuata ac producta, membra illa modificata esse debebunt; quae si in extremo breviora sunt, infringitur ille quasi verborum ambitus; sic enim has orationis conversiones Graeci nominant. Qua re aut paria esse debent posteriora superioribus, et extrema primis aut, quod etiam est melius et iucundius, longiora.   186. Но в онова, което е постоянно и непрекъснато, ритъм липсва. Той се създава от разграничаването и маркираността на еднакви, но често и различни по големина интервали; ритъм можем да доловим в капещата вода, понеже капките се следват през определен интервал, ала не и в непрекъснатия шум на потока. И тъй, щом словесната редица е много по-подходяща и приятна, ако е насечена на отрязъци и членове, отколкото ако върви непрекъснато и провлачено, то членовете трябва да бъдат добре оразмерени, тъй като ако тези, които са в края, са по-кратки, то словесният период, както наричат гърците тези окръглени изречения в речта, се пречупва изведнъж. Затова всеки член трябва да е равен на предишните, а крайните - на началните или, което е още по-красиво и по-елегантно, да са по-дълги от тях.
[[XLIX][187] Atque haec quidem ab eis philosophis, quos tu maxime diligis, Catule, dicta sunt; quod eo saepius testificor, ut auctoribus laudandis ineptiarum crimen effugiam." "Quarum tandem?" inquit Catulus "aut quid disputatione ista adferri potest elegantius aut omnino dici subtilius?"   XLIX.187. Та така казват, Катуле, твоите любими философи. Аз често ги цитирам, за да не излезе, че говоря празни приказки.
- Празни приказки? - възкликнал Катул. - Та какво по-изискано от твоите думи? Може ли изобщо да се говори по-прекрасно?
[[188] "At enim vereor," inquit Crassus "ne haec aut difficiliora istis ad persequendum esse videantur aut, quia non traduntur in vulgari ista disciplina, nos ea maiora ac difficiliora videri velle videamur." Tum Catulus "erras," inquit "Crasse, si aut me aut horum quemquam putas a te haec opera cotidiana et pervagata exspectare. Ista, quae dicis, dici volumus; neque tam dici quam isto dici modo; neque tibi hoc pro me solum, sed pro his omnibus sine ulla dubitatione respondeo."   188. - Боя се обаче - продължи Крас - да не би моите съвети да ви се сторят трудни за спазване или пък, понеже не се преподават в обикновените реторски школи, да излезе, че искам да ви ги представя като нещо много важно и трудно.
А Катул му отвърнал:
- Грешиш, Красе, ако смяташ, че аз или който и да било друг очакваме да чуем от тебе банални и изтъркани неща. Жадуваме ние да кажеш точно това, което казваш, и да го кажеш точно по този начин. Отговарям без колебание не само от свое име, но и от името на всички, които сме тук.
[[189] "Ego vero" inquit Antonius "inveni iam, quem negaram in eo, quem scripsi, libello me invenisse eloquentem. Sed eo te ne laudandi quidem causa interpellavi, ne quid de hoc tam exiguo sermonis tui tempore verbo uno meo deminueretur."   189. - Аз пък - обадил се Антоний - сега открих оня красноречив човек, когото, както писах, все още не бях намерил. Но не исках да те прекъсвам дори и за да те похваля, от страх да не скъся макар с една думица твоето бездруго тъй кратко изложение.
[[190] "Hanc igitur" Crassus inquit "ad legem cum exercitatione tum stilo, qui et alia et hoc maxime ornat ac limat, formanda nobis oratio est. Neque tamen hoc tanti laboris est, quanti videtur, nec sunt haec rhythmicorum aut musicorum acerrima norma dirigenda; efficiendum est illud modo nobis, ne fluat oratio, ne vagetur, ne insistat interius, ne excurrat longius, ut membris distinguatur, ut conversiones habeat absolutas. Neque semper utendum est perpetuitate et quasi conversione verborum, sed saepe carpenda membris minutioribus oratio est, quae tamen ipsa membra sunt numeris vincienda.   190. - И тъй - подел Крас - в съответствие с това изискване за ритмичност трябва да оформяме речта си, като при това се упражняваме в говорене и в писане - то помага за украсата и усъвършенстването й. Това не е тъй трудно, както изглежда - ние не сме длъжни да спазваме строгите норми на ритмиката и музиката. Трябва само да се стремим словото ни да не тече непрекъснато, да не блуждае, да не замира мудно, да не хуква много бързо, да бъде правилно разчленено, да има добре завършени периоди. Но не бива винаги да се използват дългите редици от думи, така наречените периоди, а трябва често да разделяме речта си на по-дребни членове, също обаче включени в общия ритъм.
[[191] Neque vos paean aut herous ille conturbet: ipsi occurrent orationi; ipsi, inquam, se offerent et respondebunt non vocati. Consuetudo modo illa sit scribendi atque dicendi, ut sententiae verbis finiantur eorumque verborum iunctio nascatur ab proceris numeris ac liberis, maxime heroo aut paeane priore aut cretico, sed varie distincteque considat. Notatur enim maxime similitudo in conquiescendo. Et, si primi et postremi [illi] pedes sunt hac ratione servati, medii possunt latere, modo ne circuitus ipse verborum sit aut brevior, quam aures exspectent, aut longior, quam vires atque anima patiatur.   191. Нека не ви смущават пеонът и прословутият героически размер"46 - те сами ще се изпречат на пътя ви, сами ще се предложат, неповикани ще се отзоват: стига само да имате необходимите навици за писане и говорене, за да можете да изразите мислите си с думи; а низът от тези думи трябва да започва с по-величествен и свободен ритъм, най-вече с героически размер, пеон от първи вид или кретик, а ритъмът в края му да е разнообразен и отчетлив. Монотонността личи най-вече при паузите, затова, ако са спазени изискванията за първите и за последните стъпки, то средните могат и да не се забележат, стига само периодът да не бъде по-кратък, отколкото го е очаквало ухото или пък толкова дълъг, че да не ни достигне дъх за него.
[[L][192] Clausulas autem diligentius etiam servandas esse arbitror quam superiora, quod in eis maxime perfectio atque absolutio iudicatur. Nam versus aeque prima et media et extrema pars attenditur, qui debilitatur, in quacumque est parte titubatum; in oratione autem pauci prima cernunt, postrema plerique: quae quoniam apparent et intelleguntur, varianda sunt, ne aut animorum iudiciis repudientur aut aurium satietate.   L. 192. Клаузулите според мен трябва да се спазват по-старателно от ритмичните начала, защото по тях се съди за завършеността и безукорността на цялата фраза. При един стих се гледат и началото, и средата, и краят - и независимо къде куца, обявяват го за слаб. Докато в ораторската реч малцина гледат началото, а почти всички - края; и понеже той изпъква И прави впечатление, трябва да бъде разнообразен, за да не бъде отхвърлен от преценката на ума или от преситата на слуха.
[[193] Duo enim aut tres fere sunt extremi servandi et notandi pedes, si modo non breviora et praecisa erunt superiora; quos aut chorios aut heroos aut alternos esse oportebit aut in paeane illo posteriore, quem Aristoteles probat, aut ei pari cretico. Horum vicissitudines efficient, ut neque ei satientur, qui audient, fastidio similitudinis, nec nos id, quod faciemus, opera dedita facere videamur.   193. Та значи трябва да се съблюдават и да изпъкват последните две или три стъпки, стига само предходната част на фразата да не е много отсечена и кратка. Това трябва да бъдат хореи, героически размери или редуване на едното и другото; могат да бъдат също и пеон от последния вид, който Аристотел одобрява, или равният му кретик. Смяната ту на една, ту на друга клаузула помага да не се стига до досадно за слушателите еднообразие и да не личи, че ритъмът е умишлено постигнат.
[[194] Quod si Antipater ille Sidonius, quem tu probe, Catule, meministi, solitus est versus hexametros aliosque variis modis atque numeris fundere ex tempore tantumque hominis ingeniosi ac memoris valuit exercitatio, ut, cum se mente ac voluntate coniecisset in versum, verba sequerentur; quanto id facilius in oratione, exercitatione et consuetudine adhibita, consequemur!   194. Ти, Катуле, сигурно помниш Антипатър от Сидон47, който обичаше да импровизира хекзаметри или други стихове с разнообразни ритми и стъпки - та ако той, един умен и паметлив мъж, чрез упражняване бе стигнал дотам, че щом насочеше ум и воля към стихотворчество, веднага му идваха и думи, то колко по-лесно ще постигнем това ние с нашата практика и опит.
[[195] Illud autem ne quis admiretur, quonam modo haec vulgus imperitorum in audiendo notet, cum in omni genere tum in hoc ipso magna quaedam est vis incredibilisque naturae. Omnes enim tacito quodam sensu sine ulla arte aut ratione quae sint in artibus ac rationibus recta ac prava diiudicant; idque cum faciunt in picturis et in signis et in aliis operibus, ad quorum intellegentiam a natura minus habent instrumenti, tum multo ostendunt magis in verborum, numerorum vocumque iudicio; quod ea sunt in communibus infixa sensibus nec earum rerum quemquam funditus natura esse voluit expertem.   195. Не се учудвайте, че когато слуша, невежата тълпа долавя всичко - както навсякъде, така и тук се проявява невероятна сила на природата. Понеже всеки човек чрез някакво свое вътрешно чувство, без изобщо да познава изкуство или теория, умее да прецени доброто и лошото в изкуствата и теориите. Той прилага тази си способност и спрямо живописта, скулптурата и другите изкуства, за които по природа е по-малко подготвен, но тя се проявява най-вече при преценката му за думите, ритъма и интонацията, защото всички притежават вроден усет към тези неща, усет от който природата никого не е лишила.
[[196] Itaque non solum verbis arte positis moventur omnes, verum etiam numeris ac vocibus. Quotus enim quisque est qui teneat artem numerorum ac modorum? At in eis si paulum modo offensum est, ut aut contractione brevius fieret aut productione longius, theatra tota reclamant. Quid, hoc non idem fit in vocibus, ut a multitudine et populo non modo catervae atque concentus, sed etiam ipsi sibi singuli discrepantes eiciantur?   196. Затова ние се вълнуваме не само от изкусната подредба на думите, но и от ритъма, и от интонацията. Та колцина са онези, които познават теорията на ритмите и стъпките? И все пак, ако се допусне и най-малката грешка при тях - било скъсяване на дълга сричка, било удължаване на кратка, - целите театри се тресат от викове. А нима не е същото и при пеенето? Нима тълпата не прогонва не само фалшиво пеещите хорове, но и фалшиво пеещите солисти?
[[LI][197] Mirabile est, cum plurimum in faciendo intersit inter doctum et rudem, quam non multum differat in iudicando. Ars enim cum a natura profecta sit, nisi natura moveat ac delectet, nihil sane egisse videatur; nihil est autem tam cognatum mentibus nostris quam numeri atque voces; quibus et excitamur et incendimur et lenimur et languescimus et ad hilaritatem et ad tristitiam saepe deducimur; quorum illa summa vis carminibus est aptior et cantibus, non neglecta, ut mihi videtur, a Numa rege doctissimo maioribusque nostris, ut epularum sollemnium fides ac tibiae Saliorumque versus indicant; maxime autem a Graecia vetere celebrata. Quibus utinam similibusque de rebus disputari quam de puerilibus his verborum translationibus maluissetis!   LI.197. Удивително е каква огромна разлика съществува между един знаещ и един невежа, когато нещо трябва да се направи, и колко нищожна е тя при преценяването. Понеже, ако изкуството, произлязло от природата, не може да предизвика по естествен път у нас вълнение и наслада, то не би постигнало своята цел. А няма нищо по-родствено на нашите души от ритъма и гласа - те ни насърчават, възпламеняват, успокояват, уталожват, вдъхват ни скръб или радост. Тази върховна власт, присъща най-вече на стиховете и песните, е била според мен забелязана от премъдрия цар Нума и от нашите предци, за което говорят лирите и флейтите при тържествените пирове и стиховете на салиите48, но на най-голяма почит тя е била в някогашна Гърция. Ех, защо не поискахте да говорим на тази тема, а предпочетохте досадните пренасяния на думи!
[[198] Verum ut in versu vulgus, si est peccatum, videt, sic, si quid in nostra oratione claudicat, sentit; sed poetae non ignoscit, nobis concedit: taciti tamen omnes non esse illud, quod diximus, aptum perfectumque cernunt. Itaque illi veteres, sicut hodie etiam non nullos videmus, cum circuitum et quasi orbem verborum conficere non possent, nam id quidem nuper vel posse vel audere coepimus, terna aut bina aut non nulli singula etiam verba dicebant; qui in illa infantia naturale illud, quod aures hominum flagitabant, tenebant tamen, ut et illa essent paria, quae dicerent, et aequalibus interspirationibus uterentur.   198. Наистина, така както забелязва грешките в стиха, народът чувства и кога речта ни куца. Но на поетите не прощава, докато спрямо нас е великодушен. И все пак дори и да си мълчат, всички виждат, че това, което говорим, нито е на място, нито е както трябва казано. Древните оратори (а впрочем и мнозина съвременни), когато не можели да затворят периода, кръга, така да се каже, от думи - нещо, което ние отскоро или правим, или се осмеляваме да опитваме - казвали по три, по две, че някои и по една дума - дори и те при тази, кажи-речи, безсловесност се съобразявали с естественото изискване на слуха, като разделяли речта си на еднакви по дължина части с равномерни паузи между тях.
[[LII][199] Eui fere, ut potui, quae maxime ad ornatum orationis pertinere arbitrabar. Dixi enim de singulorum laude verborum, dixi de coniunctione eorum, dixi de numero atque forma; sed si habitum etiam orationis et quasi colorem aliquem requiritis, est et plena quaedam, sed tamen teres, et tenuis, non sine nervis ac viribus, et ea, quae particeps utriusque generis quadam mediocritate laudatur. His tribus figuris insidere quidam venustatis non fuco inlitus, sed sanguine diffusus debet color.   LII. 199. Изложих ви, доколкото можах, онова, от което според мен най-много зависи красотата на речта. Говорих ви за качествата на отделните думи, говорих ви за съчетаването им, говорих ви и за ритъма и периода. Но ако се интересувате от общия вид на речта и, тъй да се каже, от тена й, то знайте, че тя може да бъде или закръглена, но пропорционална, или по-фина, но не лишена от жили и мускули; или пък нейно достойнство да е това, че е нещо средно между двете49. Всяка една от нейните разновидности трябва да притежава прелестен тен, дължащ се не на обилен грим, а на естествено пълнокръвие.
[[200] Tum denique hic nobis orator ita conformandus est et verbis et sententiis, ut, quem ad modum qui utuntur armis aut palaestra, non solum sibi vitandi aut feriendi rationem esse habendam putet, sed etiam, ut cum venustate moveatur, ut ei qui in armorum tractatione versantur, <sic verbis quidem ad aptam compositionem et decentiam, sententiis vero ad gravitatem orationis utatur>. Formantur autem et verba et sententiae paene innumerabiliter, quod satis scio notum esse vobis; sed inter conformationem verborum et sententiarum hoc interest, quod verborum tollitur, si verba mutaris, sententiarum permanet, quibuscumque verbis uti velis.   200. Едва тогава нашият оратор трябва да бъде научен да борави с думите и мислите - така както онези, които се сражават с оръжие и се борят на палестрата, не се стремят да усвоят само техниката за отбрана и нападение, а и умението да се движат изящно. Така с помощта на думите се изгражда една стройна и красива реч, а с помощта на мислите й се вдъхва достойнство.
[[201] Quod quidem vos etsi facitis, tamen admonendos puto, ne quid esse aliud oratoris putetis, quod quidem sit egregium atque mirabile, nisi in singulis verbis illa tria tenere, ut translatis utamur frequenter, interdum factis, raro autem etiam pervetustis. In perpetua autem oratione, cum et coniunctionis levitatem et numerorum, quam dixi, rationem tenuerimus, tum est quasi luminibus distinguenda et frequentanda omnis oratio sententiarum atque verborum.   201. Съществуват едва ли не безброй фигури от думи и мисли, това вие отлично знаете. Но между тях има следната разлика: фигурите от думи се разрушават, ако променим думите, докато фигурите от мисли се запазват независимо от употребените думи. Вие си служите с тези неща, но нека все пак ви напомня, че ораторът не прибягва до никакви други възхитителни и чудни похвати освен спазването на споменатите вече три правила при употребата на отделните думи, а именно: думи в преносно значение да се употребяват често, новосъздадени думи - по-рядко, старинни - рядко; що се отнася до цялостния вид на речта, то едва след като сме постигнали гладко свързване на думите и ритмичността, за която вече говорих, тогава можем да я прошарим начесто с блестящи думи и мисли.
[[LIII][202] Nam et commoratio una in re permultum movet et inlustris explanatio rerumque, quasi gerantur, sub aspectum paene subiectio; quae et in exponenda re plurimum valent et ad inlustrandum id, quod exponitur, et ad amplificandum; ut eis, qui audient, illud, quod augebimus, quantum efficere oratio poterit, tantum esse videatur; et huic contraria saepe percursio est et plus ad intellegendum, quam dixeris, significatio et distincte concisa brevitas et extenuatio et huic adiuncta inlusio a praeceptis Caesaris non abhorrens;   LIII. 202. Похвати с огромен ефект50 са забавянето върху някоя важна част от темата, разяснението и нагледното показване - те имат голяма сила при излагането на делото за обясняването на това, което се излага, и за уголемяването му - а именно за да го представим на слушателите с нашата реч толкова значимо, колкото искаме да изглежда; често се срещат и противоположните на тези похвати - беглият обзор, намекът, който казва по-малко, отколкото внушава, краткостта, омаловажаването и свързаната с него насмешка , препоръчана ни от Цезар.
[[203] et ab re digressio, in qua cum fuerit delectatio, tum reditus ad rem aptus et concinnus esse debebit; propositioque quid sis dicturus et ab eo, quod est dictum, seiunctio et reditus ad propositum et iteratio et rationis apta conclusio; tum augendi minuendive causa veritatis supralatio atque traiectio; et rogatio atque huic finitima quasi percontatio eitioque sententiae suae; tum illa, quae maxime quasi inrepit in hominum mentis, alia dicentis ac significantis dissimulatio; quae est periucunda, cum orationis non contentione, sed sermone tractatur; deinde dubitatio, tum distributio, tum correctio vel ante vel postquam dixeris vel cum aliquid a te ipso reicias;   203. После идва отстъплението от темата - то е приятно, но трябва по подходящ начин да се върнем към нея, предварителното обявяване на това, което ще кажем, отделянето от темата и връщането към нея, повторението, заключението, съответстващо на логиката на разсъжденията ни; следват, когато искаме да уголемим или умалим нещата в сравнение с действителността, преувеличението и излизането извън рамките на истината, въпросът, родственото с него запитване и излагане на своето мнение, после онова, което сякаш най-лесно прониква в човешкия ум - иронията, т. е. когато се казва едно, а се разбира друго - тя е изключително приятна, когато е вплетена в разговор, а не в съдебна реч; след това колебанието, разчленяването, поправката на това, което предстои да кажеш, на това, което си казал, или на това, което изобщо не възнамеряваш да кажеш;
[[204] praemunitio etiam est ad id, quod adgrediare, et traiectio in alium; communicatio, quae est quasi cum eis ipsis, apud quos dicas, deliberatio; morum ac vitae imitatio vel in personis vel sine illis, magnum quoddam ornamentum orationis et aptum ad animos conciliandos vel maxime, saepe autem etiam ad commovendos;   204. предварителното осигуряване срещу евентуални атаки или прехвърлянето на обвинението, споделянето, нещо като обмен на мнения със слушателите, подражанието на нравите и начина на живот с въвеждане или без въвеждане на персонажи - един много успешен похват, най-подходящ за привличане на публиката, а понякога и за предизвикване на вълнение.
[[205] personarum ficta inductio vel gravissimum lumen augendi; descriptio, erroris inductio, ad hilaritatem impulsio, anteoccupatio; tum duo illa, quae maxime movent, similitudo et exemplum; digestio, interpellatio, contentio, reticentia, commendatio; vox quaedam libera atque etiam effrenatio augendi causa; iracundia, obiurgatio, promissio, deprecatio, obsecratio, declinatio brevis a proposito, non ut superior illa digressio, purgatio, conciliatio, laesio, optatio atque exsecratio. His fere luminibus inlustrant orationem sententiae.   205. После идват вмъкването на измислен персонаж - най-подходящият начин за преувеличаване, описанието, умишленото заблуждаване, шегата, предварителното оборване на възражението; след това двете много ефектни фигури, аналогията и примерът, разделянето, прекъсването, противопоставянето, премълчаването, препоръката, волнодумството, преувеличаващо понякога доста смело, гневът, нападката, обещанието, молбата, умоляването, краткото отклонение от темата, различно от гореспоменатото отстъпление, оправданието, предразполагането на аудиторията, преднамереното дразнене на противника, пожеланието и проклятието - това са почти всички бляскави ефекти, с които мислите красят речта.
[[LIV][206] Orationis autem ipsius tamquam armorum est vel ad usum comminatio et quasi petitio vel ad venustatem ipsam tractatio. Nam et geminatio verborum habet interdum vim, leporem alias, et paulum immutatum verbum atque deflexum et eiusdem verbi crebra tum a primo repetitio, tum in extremum conversio et in eadem verba impetus et concursio et adiunctio et progressio et eiusdem verbi crebrius positi quaedam distinctio et revocatio verbi et illa, quae similiter desinunt aut quae cadunt similiter aut quae paribus paria referuntur aut quae sunt inter se similia.   LIV.206. А фигурите на речта51 са като оръжие - те могат да служат за нападение и нанасяне на удар или за изискана фехтовка, разигравана за удоволствие на зрителите. Удвояването на една дума придава на словото веднъж сила, друг път прелест, същото се отнася и за добавянето на леко променена, сходно звучаща дума, и за повтарянето на една и съща дума ту в началото, ту в края, ту и в началото, и в края, и за присъединяването, и за подемането на дума, и за употребата на думи със сходни завършеци, със сходни падежни окончания или на такива, които са равни или сходни по дължина.
[[207] Est etiam gradatio quaedam et conversio et verborum concinna transgressio et contrarium et dissolutum et declinatio et reprehensio et exclamatio et imminutio et quod in multis casibus ponitur et quod de singulis rebus propositis ductum refertur ad singula et ad propositum subiecta ratio et item in distributis supposita ratio et permissio et rursum alia dubitatio et improvisum quiddam et dinumeratio et alia correctio et dissipatio et continuatum et interruptum et imago et sibi ipsi responsio et immutatio et diiunctio et ordo et relatio et digressio et circumscriptio.   207. Съществуват още и стъпаловидното подреждане на думи, и обръщането им, и красивото им прехвърляне, и противопоставянето, и безсъюзието, и отклонението, и самоупрекването, и възклицанието, и ськрьщаването на думата, и употребата на една дума в различни падежи, и отнасянето на епитет, свързан с една дума, към няколко, и обосноваването на цялата теза или на отделните й страни, и изразяването на доверие, и друг тип колебание, и неочакваността, и изброяването, и друг вид поправка, разчленяването,и непрекъснатостта, и прекъсването на мисълта, и образът, и отговорът на самия себе си, и замяната на думата, и разединяването, и порядъкът, и отношението, и отстъплението, и перифразата.
[[208] Haec enim sunt fere atque horum similia vel plura etiam esse possunt, quae sententiis orationem verborumque conformationibus inluminent." [LV] "Quae quidem te, Crasse, video," inquit Cotta "quod nota esse nobis putes, sine definitionibus et sine exemplis effudisse." "Ego vero" inquit Crassus "ne illa quidem, quae supra dixi, nova vobis esse arbitrabar, sed voluntati vestrum omnium parvi.   208. Това са почти всички фигури от мисли и думи, които украсяват речта, но бихме могли да кажем още. LV. - Ти, Красе, явно мислиш, че тези неща са ни познати, затова ни заля с тях, без да ни дадеш никакви дефиниции или примери - рекъл Кота. А Крас отговорил:
- Аз смятам, че на вас ви бяха добре известни нещата, които говорих преди това, но се подчиних на желанието ви.
[[209] His autem de rebus sol me ille admonuit, ut brevior essem, qui ipse iam praecipitans me quoque haec praecipitem paene evolvere coegit. Sed tamen huius generis demonstratio est et doctrina ipsa vulgaris; usus autem gravissimus et in hoc toto dicendi studio difficillimus.   209. А сега слънцето ми напомня да съм по-кратък - виждам, че то бърза да залезе, затова бързам и аз да привърша. Излагането на тези неща е по силите на всеки, както и овладяването им; много по-важно е прилагането им на практика - то е най-трудното в цялото това наше изкуство на словото.
[[210] Quam ob rem quoniam de ornatu omni orationis sunt omnes, si non patefacti, at certe commonstrati loci, nunc quid aptum sit, hoc est, quid maxime deceat in oratione, videamus. Quamquam id quidem perspicuum est, non omni causae nec auditori neque personae neque tempori congruere orationis unum genus;   210. И тъй като местата, от които се черпи украсата на речта, са вече ако не разяснени, то поне посочени, нека сега видим кога една реч е подобаваща и пристойна. Без съмнение не всеки стил съответства на всяко дело, на всяка аудитория, на всяко лице, на всяко време. Углавното дело изисква един тон, дребното частно дело - друг.
[[211] nam et causae capitis alium quendam verborum sonum requirunt, alium rerum privatarum atque parvarum; et aliud dicendi genus deliberationes, aliud laudationes, aliud iudicia, aliud sermones, aliud consolatio, aliud obiurgatio, aliud disputatio, aliud historia desiderat. Refert etiam qui audiant, senatus an populus an iudices: frequentes an pauci an singuli, et quales: ipsique oratores qua sint aetate, honore, auctoritate, debet videri; tempus, pacis an belli, festinationis an oti.   211. Един стил е подходящ за увещателните речи, друг - за хвалебствените, за съдебните, за беседите, за утешенията, за нападките, за споровете, за историческите разкази. От значение е и кой ни слуша - сенатори, простолюдие, съдии; дали слушателите са много или малцина, или пък двама-трима, и какви са. Важно е също така ораторите да се съобразяват със своята възраст, с ранга си, с авторитета си; да не забравят война ли е или мир, има ли време, или няма.
[[212] Itaque hoc loco nihil sane est quod praecipi posse videatur, nisi ut figuram orationis plenioris et tenuioris et item illius mediocris ad id, quod agemus, accommodatam deligamus. Ornamentis eisdem uti fere licebit alias contentius, alias summissius; omnique in re posse quod deceat facere artis et naturae est, scire quid quandoque deceat prudentiae.   212. Тук не важат никакви правила с изключение на едно: изборът на речта - по-пищна, по-скромна или нещо средно между двете - да е съобразен с делото, което ще водим. С едни и същи похвати ще си служим веднъж по-бойко, друг път по-сдържано. Най-общо казано, теоретичната подготовка и природните дарби ще ни помогнат да направим подобаващо; а какво е то във всеки отделен случай, това ще ни подскаже нашият практически усет.
[[LVI][213] Sed haec omnia perinde sunt, ut aguntur. Actio, inquam, in dicendo una dominatur; sine hac summus orator esse in numero nullo potest, mediocris hac instructus summos saepe superare. Huic primas dedisse Demosthenes dicitur, cum rogaretur quid in dicendo esset primum; huic secundas, huic tertias; quo mihi melius etiam illud ab Aeschine dictum videri solet; qui cum propter ignominiam iudicii cessisset Athenis et se Rhodum contulisset, rogatus a Rhodiis legisse fertur orationem illam egregiam, quam in Ctesiphontem contra Demosthenem dixerat; qua perlecta petitum ab eo est postridie, ut legeret illam etiam, quae erat contra ab Demosthene pro Ctesiphonte dicta: quam cum suavissima et maxima voce legisset, admirantibus omnibus "quanto" inquit "magis miraremini, si audissetis ipsum!" Ex quo satis significavit, quantum esset in actione, qui orationem eandem aliam fore putarit actore mutato.   LVI. 213. Но всичко това заживява истински едва при изпълнението на речта. Изпълнението, твърдя аз, господства в красноречието! Ако не го владее, и най-добрият оратор пет пари не струва и, напротив - въоръжен с него, един посредствен оратор може да надмине майсторите. Разправят, че Демостен, когато го запитали кое в красноречието е най-важно, отвърнал: "На първо място, изпълнението, на второ, изпълнението и, на трето - пак изпълнението." А още по-точно, струва ми се, се изразил Есхин. Позорно осъден в Атина, той се преселил на Родос и там, както се говори, прочел по молба на родосци онази своя блестяща реч против Ктезифонт, насочена против Демостен; след това на другия ден го помолили да прочете и речта на Демостен в защита на Ктезифонт52. Той сторил това с цялата звучност и мощ на гласа си и виждайки всеобщото възхищение, рекъл: "А колко ли щяхте да се дивите, ако чуехте самия него!" С това съвсем ясно дал да се разбере колко важно е изпълнението, щом ако се промени изпълнителят, променя се и речта.
[[214] Quid fuit in Graccho, quem tu melius, Catule, meministi, quod me puero tanto opere ferretur? "Quo me miser conferam? Quo vertam? In Capitoliumne? At fratris sanguine madet. An domum? Matremne ut miseram lamentantem videam et abiectam?" Quae sic ab illo esse acta constabat oculis, voce, gestu, inimici ut lacrimas tenere non possent. Haec ideo dico pluribus, quod genus hoc totum oratores, qui sunt veritatis ipsius actores, reliquerunt; imitatores autem veritatis, histriones, occupaverunt.   214. Как беше онова у Гай Гракх, когото ти, Катуле, по-добре си спомняш53 - в детството ми то много често се цитираше: "Къде да се дяна аз, клетникът? Къде да се приютя? На Капитолия? - Но той е залят с кръвта на брат ми! У дома? - За да видя нещастната си майка сломена и ридаеща!" Всички твърдят, че произнесъл тези думи с такъв поглед, глас, жест, че дори и враговете му не сдържали сълзите си. Наблягам на това, защото ораторите, изобразяващи действителността, занемариха този толкова важен момент в красноречието, а актьорите, подражателите на действителността, го взеха в свои ръце.
[[LVII][215] Ac sine dubio in omni re vincit imitationem veritas, sed ea si satis in actione efficeret ipsa per sese, arte profecto non egeremus; verum quia animi permotio, quae maxime aut declaranda aut imitanda est actione, perturbata saepe ita est, ut obscuretur ac paene obruatur, discutienda sunt ea, quae obscurant, et ea, quae sunt eminentia et prompta, sumenda.   LVII.215. Безспорно истината винаги тържествува над подражанието. Но ако тя сама по себе си беше достатъчна при изпълнението, тогава изкуството би било съвсем излишно. Ала тъй като душевните трепети, които искаме да покажем или наподобим при изпълнението, са често и така объркани, че остават неясни и почти скрити, трябва да се разсее мракът около тях и да се вземе онова, което е най-изпъкващо и най-ярко.
[[216] Omnis enim motus animi suum quendam a natura habet vultum et sonum et gestum; corpusque totum hominis et eius omnis vultus omnesque voces, ut nervi in fidibus, ita sonant, ut a motu animi quoque sunt pulsae. Nam voces ut chordae sunt intentae, quae ad quemque tactum respondeant, acuta gravis, cita tarda, magna parva; quas tamen inter omnis est suo quoque in genere mediocris, atque etiam illa sunt ab his delapsa plura genera, leve asperum, contractum diffusum, continenti spiritu intermisso, fractum scissum, flexo sono extenuatum inflatum;   216. Защото на всяко чувство природата е отредила специфичен израз на лицето, глас, жест; и цялото тяло на човека, лицето му, гласът му са като струни на лира, които трептят според поривите на душата. Гласът е като опъната корда, която при всяко докосване откликва остро или тежко, бързо или бавно, силно или слабо, като между всеки два крайни има и по един среден тон. Оттук се раждат и различните нюанси в звученето - то бива нежно или грубо, стегнато или протяжно, непрекъснато или прекъснато, приглушено или остро, отслабващо или засилващо се.
[[217] nullum est enim horum generum, quod non arte ac moderatione tractetur. Hi sunt actori, ut pictori, eiti ad variandum colores. [LVIII] Aliud enim vocis genus iracundia sibi sumat, acutum, incitatum, crebro incidens: ipsus hortatur me frater, ut meos malis miser mandarem natos ... et ea, quae tu dudum, Antoni, protulisti segregare abs te ausu's ... et ecquis hoc animadvortet? Vincite ... et Atreus fere totus. Aliud miseratio ac maeror, flexibile, plenum, interruptum, flebili voce: quo nunc me vortam? Quod iter incipiam ingredi? Domum paternamne? Anne ad Peliae filias? et illa o pater, o patria, o Priami domus! Et quae sequuntur haec omnia videi inflammarei, Priamo vi vitam evitarei.   217. Нито една от тези модулации не може да се постигне, без да се приложат правилата на изкуството; и това са за оратора багрите, с които той като художник оцветява речта си. LVIII. Едно звучене има гласът, изразяващ гняв - той звучи остро, забързано, накъсан от чести ударения, например:
"Моят брат безчестен кара мене, клетника злочест,
със децата си да се гостя...54"
или онова, което ти, Антоний, спомена:
"Дръзна теб да остави..."54,
и още:
"Кой това ще види? Хайде, бързо оковете го..."54, както и в почти цялата трагедия "Атрей".
Друг тон ни е нужен, за да предадем страдание и мъка - плачевен, протяжен, прекъсван от ридания:
"Къде да свърна? Накъде да тръгна аз?
Към бащин дом? Към щерките на Пелий ли?"54,
както и прочутото:
"О, татко! О, родино! О, Приамов дом!",54 а и по-нататък:
"Видях аз всичко как пламти
и меч Приам как порази"54.
[[218] Aliud metus, demissum et haesitans et abiectum: multis sum modis circumventus, morbo, exsilio atque inopia: tum pavor sapientiam omnem mi exanimato expectorat; mater terribilem minatur vitae cruciatum et necem, quae nemo est tam firmo ingenio et tanta confidentia, quin refugiat timido sanguen atque exalbescat metu.   218. По съвсем различен начин се изразява страх - с тон нисък, отпаднал, колеблив и сломен:
"Дебнат ме отвред изгнание, болести и нищета -
в миг обездуши ме ужас, губя целия си ум55:
майка ми със страшни мъки плаши ме, със грозна смърт!
Няма жив човек с тъй твърд и тъй самоуверен дух,
който да не пребледнее пред страха и ужаса."
[[219] Aliud vis, contentum, vehemens, imminens quadam incitatione gravitatis: iterum Thyestes Atreum adtrectatum advenit, iterum iam adgreditur me et quietum exsuscitat. maior mihi moles, maius miscendumst malum, qui illius acerbum cor contundam et comprimam. Aliud voluptas, effusum, lene, tenerum, hilaratum ac remissum: sed sibi cum tetulit coronam ob conligandas nuptias, tibi ferebat cum simulabat se sibi alacriter dare, tum ad te ludibunda docte et delicate detulit. Aliud molestia, sine commiseratione grave quoddam et uno pressu ac sono obductum: qua tempestate Helenam Paris innuptis iunxit nuptiis, ego tum gravida, expletis iam fui ad pariendum mensibus; per idem tempus Polydorum Hecuba partu postremo parit.   219. А непреклонна решителност се внушава с друг тон - енергичен, напрегнат, заплашителен, напорист:
"Повторно приближи се до Атрей Тиест,
повторно идва, пак покоя ми смути.
По-страшно зло, беда по-тежка ще скроя
сърцето му жестоко за да поразя."
Радост пък се изразява с глас, който звучи гладко и нежно, весело и спокойно:
"И когато вдигнала бе брачния венец с ръка,
тя на тебе го подаде; после ужким факла взе,
закачливо я протегна със изтънчен ловък жест..."
А по друг начин се изразява потиснатостта - без вопли, с тежък, монотонен глас:
"А когато Парис взе Елена във злощастен брак,
аз бях бременна, очаквах раждането всеки ден.
Пак тогаз роди Хекуба Полидор, последен син...56"
[[LIX][220] Omnis autem hos motus subsequi debet gestus, non hic verba exprimens scaenicus, sed universam rem et sententiam non demonstratione, sed significatione declarans, laterum inflexione hac forti ac virili, non ab scaena et histrionibus, sed ab armis aut etiam a palaestra; manus autem minus arguta, digitis subsequens verba, non exprimens; bracchium procerius proiectum quasi quoddam telum orationis; supplosio pedis in contentionibus aut incipiendis aut finiendis.   LIX.220. Всички тези душевни вълнения трябва да бъдат придружени от жестове - не такива, които изразяват всяка дума като тези на актьорите, а други, не демонстриращи, а само загатващи смисъла на общата идея и мисълта. Позата на оратора да е смела и мъжествена, но не театрална като на актьора, а като на война, дори като на атлета. Ръцете да не са много "бъбриви", пръстите да съпровождат думите, а не да ги представят, ръката - протегната напред, сякаш държи копието на красноречието, кракът да тропва в началото или в края на патетичните места.
[[221] Sed in ore sunt omnia, in eo autem ipso dominatus est omnis oculorum; quo melius nostri illi senes, qui personatum ne Roscium quidem magno opere laudabant; animi est enim omnis actio et imago animi vultus, indices oculi: nam haec est una pars corporis, quae, quot animi motus sunt, tot significationes [et commutationes] possit efficere; neque vero est quisquam qui eadem conivens efficiat. Theophrastus quidem Tauriscum quendam dicit actorem aversum solitum esse dicere, qui in agendo contuens aliquid pronuntiaret.   221. Но най-важно е лицето, а негов господар са очите. Нашите деди разбирали това и не одобрявали особено много маскираните актьори, дори когато зад маската се криел самият Росций. Защото душата вдъхновява изпълнението на речта. Лицето е образ на душата, а душата се чете в очите, тъй като те единствени са в състояние, променяйки се, да отразяват всеки вътрешен трепет. Това не може да стане, ако те са затворени. Впрочем Теофраст казва за един актьор, някой си Тавриск, че играел "с гръб към публиката", защото, когато говорел, имал навика да се втренчва в една точка. Ето защо трябва добре да владеем погледа си.
[[222] Qua re oculorum est magna moderatio; nam oris non est nimium mutanda species, ne aut ad ineptias aut ad pravitatem aliquam deferamur; oculi sunt, quorum tum intentione, tum remissione, tum coniectu, tum hilaritate motus animorum significemus apte cum genere ipso orationis; est enim actio quasi sermo corporis, quo magis menti congruens esse debet; oculos autem natura nobis, ut equo aut leoni saetas, caudam, auris, ad motus animorum declarandos dedit, qua re in hac nostra actione secundum vocem vultus valet;   222. Не е нужно често да променяме изражението си, за да не изглеждаме смешни или грозни. Погледът е този, който ту напрегнат, ту спокоен, ту бляскав, ту ведър изразява движенията на душата съобразно с характера на словото ни. А изпълнението е сякаш реч на тялото, затова то трябва да е съзвучно с нашите мисли. Както на коня и на лъва гривата, опашката и ушите, така на нас природата е дала очите, за да изразяваме чрез тях душевните си вълнения.
[[223] is autem oculis gubernatur. Atque in eis omnibus, quae sunt actionis, inest quaedam vis a natura data; qua re etiam hac imperiti, hac vulgus, hac denique barbari maxime commoventur: verba enim neminem movent nisi eum, qui eiusdem linguae societate coniunctus est sententiaeque saepe acutae non acutorum hominum sensus praetervolant: accio quae prae se motum animi fert, omnis movet; isdem enim omnium animi motibus concitantur et eos isdem notis et in aliis agnoscunt et in se ipsi indicant.   223. Ето защо при изпълнението на едно слово след гласа най-важно е лицето, а то се управлява от очите.
И тъй във всички елементи, от които се изгражда изпълнението, присъства някаква естествена сила, която вълнува невежите, вълнува и простите хора, вълнува и варварите. Думите имат въздействие само тогава, когато езикът, на който се говори, е разбираем за слушателите, и често остроумните сентенции остават неразбрани от хора, лишени от чувство за хумор: докато изпълнението на речта, което изразява трепетите на душата, вълнува всички, защото вълненията у всички са едни и същи и човек ги открива у другите по същото, чрез което сам ги изразява.
[[LX][224] Ad actionis autem usum atque laudem maximam sine dubio partem vox obtinet; quae primum est optanda nobis; deinde, quaecumque erit, ea tuenda. de quo illud iam nihil ad hoc praecipiendi genus, quem ad modum voci serviatur: equidem tamen magno opere censeo serviendum; sed illud videtur ab huius nostri sermonis officio non abhorrere, quod, ut dixi paulo ante, plurimis in rebus quod maxime est utile, id nescio quo pacto etiam decet maxime. Nam ad vocem obtinendam nihil est utilius quam crebra mutatio; nihil perniciosius quam effusa sine intermissione contentio.   LX.224. Несъмнено гласът има най-голямата заслуга за една блестящо изпълнена реч. Трябва, първо, да се стремим да имаме приятен глас, а, второ, какъвто и да е гласът ни, да го пазим. Как става това, е въпрос, който няма връзка с правилата, които днес разглеждаме, но все пак е твърде важен. Струва ми се обаче, че е съвсем уместно да припомня това, което преди малко казах: в много случаи по неведоми причини най-полезното се явява и най-подходящо. Едно изключително полезно упражнение за развиване на гласа е честата промяна на тона, докато в същото време е много вредно дълго време да се говори непрекъснато и напрегнато.
[[225] Quid, ad auris nostras et actionis suavitatem quid est vicissitudine et varietate et commutatione aptius? Itaque idem Gracchus, quod potes audire, Catule, ex Licinio cliente tuo, litterato homine, quem servum sibi ille habuit ad manum, cum eburneola solitus est habere fistula qui staret occulte post ipsum, cum contionaretur, peritum hominem, qui inflaret celeriter eum sonum, quo illum aut remissum excitaret aut a contentione revocaret." "Audivi me hercule," inquit Catulus "et saepe sum admiratus hominis cum diligentiam tum etiam doctrinam et scientiam."   225. Е? А има ли нещо, което да съответства повече на изискванията на слуха ни и на приятното произнасяне от редуването на различни по височина тонове, от разнообразието и промяната на интонацията? Ти, Катуле, сигурно си слушал от твоя клиент Лициний, един много образован човек, за Гай Гракх, при когото той е бил известно време роб-секретар - как скривал зад гърба си опитен музикант със свирчица от слонова кост, който бързо му подавал определен тон, за да оживи гласа си, ако спаднел, или за да го укроти, ако се извисял прекалено много.
- Разбира се, чувал съм това! - възкликнал Катул. - И често съм се дивил на усърдието, учеността и мъдростта на този човек!
[[226] "Ego vero," inquit Crassus "ac doleo quidem illos viros in eam fraudem in re publica esse delapsos; quamquam ea tela texitur et ea in civitate ratio vivendi posteritati ostenditur, ut eorum civium, quos nostri patres non tulerunt, iam similis habere cupiamus." "Mitte, obsecro," inquit "Crasse," Iulius "sermonem istum et te ad Gracchi fistulam refer; cuius ego nondum plane rationem intellego."   226. - А аз - рекъл Крас - не само му се възхищавам, но и скърбя, задето хора като него се подхлъзнаха към държавна измяна - макар че сега се кроят такива неща и в държавата се въдворяват такива нрави, които ще се предадат и на потомството, че съжалявам, дето днес гражданите не са като онези, които бащите ни навремето ненавиждаха.
- Моля те, остави това - прекъснал го Юлий, - а кажи още нещо за свирчицата на Гай Гракх, чието предназначение така и не ми стана съвсем ясно.
[[LXI][227] "In omni voce" inquit Crassus "est quiddam medium, sed suum cuique voci: hinc gradatim ascendere vocem [utile] et suave est (nam a principio clamare agreste quiddam est), et idem illud ad firmandam est vocem salutare; deinde est quiddam contentionis extremum, quod tamen interius est, quam acutissimus clamor, quo te fistula progredi non sinet, et iam ab ipsa contentione revocabit: est item contra quiddam in remissione gravissimum quoque tamquam sonorum gradibus descenditur. Haec varietas et hic per omnis sonos vocis cursus et se tuebitur et actioni adferet suavitatem. Sed fistulatorem domi relinquetis, sensum huius consuetudinis vobiscum ad forum deferetis.   LXI.227. - Във всеки глас - подел Крас - има някакъв специфичен среден тон. Полезно, а и приятно е гласът постепенно да се издига над него - нали е твърде просташко да викнеш още в началото, - а освен това упражнението и укрепва гласа. После, има един най-висок тон, почти крясък, до който свирчицата няма да ти даде да достигнеш и ще те накара да се върнеш от крайната точка. Обратно, при ниските тонове има един предел, на който гласът зазвучава съвсем глухо и тежко - до него трябва да се слиза само постепенно, стъпало по стъпало. Това разнообразие, това пробягване на гласа през всички височини е и полезно за него, и ефектно при произнасянето на речта. Но свирача ще оставите у вас, а ще вземете със себе си на форума усета, който сте си изработили с помощта на това упражнение.
[[228] Edidi, quae potui, non ut volui, sed ut me temporis angustiae coegerunt; scitum est enim causam conferre in tempus, cum adferre plura, si cupias, non queas." "Tu vero" inquit Catulus "conlegisti omnia, quantum ego possum iudicare, ita divinitus, ut non a Graecis sumpsisse, sed eos ipsos haec docere posse videare; me quidem istius sermonis participem factum esse gaudeo; ac vellem ut meus gener, sodalis tuus, Hortensius, adfuisset; quem quidem ego confido omnibus istis laudibus, quas tu oratione complexus es, excellentem fore."   228. Ето че ви казах, каквото можах - не така, както бих желал, но трябваше да се съобразявам с малкото време, което имах на разположение (нали знаете, че така се говори винаги когато и да искаш, не можеш да кажеш нищо повече!).
- Но ти, Красе, доколкото мога да преценя - рекъл Катул, - успя да обхванеш всичко, и то тъй божествено, сякаш не ти си се учил от гърците, а те могат да се поучат от теб. Щастлив съм, че можах да присъствам на тази беседа и съжалявам, че не беше тук моят зет, приятелят ти Хортензий. Вярвам, че един ден той ще блесне с всичките ораторски достойнства, за които ти говори.
[[229] Et Crassus "fore dicis?" inquit, "ego vero esse iam iudico et tum iudicavi, cum me consule in senatu causam defendit Africae nuperque etiam magis, cum pro Bithyniae rege dixit. Quam ob rem recte vides, Catule; nihil enim isti adulescenti neque a natura neque a doctrina deesse sentio:   229. - Защо "ще блесне"? - казал Крас. - Та той вече блести! Убедих се в това, когато по време на консулството ми защитаваше провинция Африка, а и напоследък, когато пледираше за царя на Витиния. И ти си прав, Катуле - на този младеж не му липсва нито дарба, нито ученост.
[[230] quo magis est tibi, Cotta, et tibi, Sulpici, vigilandum ac laborandum; non enim ille mediocris orator in vestram quasi succrescit aetatem, sed et ingenio peracri et studio flagranti et doctrina eximia et memoria singulari; cui quamquam faveo, tamen illum aetati suae praestare cupio, vobis vero illum tanto minorem praecurrere vix honestum est." "Sed iam surgamus" inquit "nosque curemus et aliquando ab hac contentione disputationis animos nostros curamque laxemus."   230. Затова вие, Кота и Сулпиций, трябва да бдите и да се трудите - талантът на един не какъв да е оратор вече, тъй да се каже, пуска кълнове във вашето поколение - този оратор е и даровит, и ревностен, и всестранно образован, и рядко паметлив. Аз се радвам на успехите му, но бих желал да се налага само над своите връстници - едва ли би било редно и вие да бъдете победени от един толкова млад съперник.
Ала хайде вече да ставаме и да се погрижим за себе си, като си дадем отдих след този толкова дълъг и сериозен разговор.