Цицерон
* Ораторът
Превод: в: За оратора, П. Стоянова, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1992
 
двуезичен | оригинал | превод

I  

1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12  13  14  15  16  17  18  19  20  21  22  23  24  25  26  27  28  29 
30  31  32  33  34  35  36  37  38  39  40  41  42  43  44  45  46  47  48  49  50  51  52  53  54  55  56  57  58  59 
60  61  62  63  64  65  66  67  68  69  70  71  72  73  74  75  76  77  78  79  80  81  82  83  84  85  86  87  88  89 
90  91  92  93  94  95  96  97  98  99  100  101  102  103  104  105  106  107  108  109  110  111  112  113  114  115  116  117  118  119 
120  121  122  123  124  125  126  127  128  129  130  131  132  133  134  135  136  137  138  139  140  141  142  143  144  145  146  147  148  149 
150  151  152  153  154  155  156  157  158  159  160  161  162  163  164  165  166  167  168  169  170  171  172  173  174  175  176  177  178  179 
180  181  182  183  184  185  186  187  188  189  190  191  192  193  194  195  196  197  198  199  200  201  202  203  204  205  206  207  208  209 
210  211  212  213  214  215  216  217  218  219  220  221  222  223  224  225  226  227  228  229  230  231  232  233  234  235  236  237  238 
I. 1. Дълго не можех да реша, Бруте, дали ще ми бъде по-трудно и дали ще ми струва повече да откажа на твоите настойчиви молби, или да ги удовлетворя. Защото, от една страна, ми се виждаше твърде грубо да откажа на един тъй скъп приятел, който, знам, ме обича много, особено ако молбите му са основателни и подбудите - прекрасни, но, от друга, смятах, че ако човек се бои от упреците на учените и специалистите в тази област, той едва ли би се нагърбил с подобно дело, трудно не само за практическо осъществяване, но и като замисъл.
2. Та има ли нещо по-сложно, особено когато знаем, че между добрите оратори има толкова разлики, да отсъдим кой е най-добрият образ на красноречието1 и какъв е, така да се каже, най-прекрасният му облик? И понеже ти често ми задаваш подобни въпроси, аз пристъпвам към отговор, воден не толкова от надеждата, че ще успея, колкото от желанието да опитам. Предпочитам, отстъпвайки пред твоята настойчива молба, да ме упрекнеш в недостатъчна опитност, отколкото ако не направя това, в липса на добро желание.
И тъй ти ме питаш, и то все по-често, кой стил красноречие е най-добър според мен и какво е онова изкуство на словото, към което нищо повече не може да се добави, тоест върховното и съвършеното?
3. Тук аз обаче се боя, че ако изпълня молбата ти и ти опиша онзи идеален оратор, от който се интересуваш, ще пресека стремежите на мнозина, които, отчаяни от своето бездарие, ще се откажат да хабят сили за постигането на нещо, което не вярват, че ще постигнат.
4. Но всеки, възжелал нещо голямо и трудно, е длъжен да опита всичко за осъществяването му. Така че ако на някой му липсват природни качества и силата на ярък талант или ако случайно не е запознат издъно с големите изкуства, нека той все пак държи посоката към голямата цел така, както умее - за този, който гони първото място, не е позор да заеме почетното второ или трето. Та и сред поетите има място не само за Омир - имам предвид гърците, - не само за Архилох, Софокъл или Пиндар, но и за вторите, а и за тези, които са след вторите.
5. Величието на Платон не е попречило на Аристотел също да се занимава с философия, както и сам Аристотел с възхитителната си ученост и плодовитост не е угасил стремежа към изява у другите. II. Не само най-блестящите учени не са се отказали от своите прекрасни занимания, ами дори и занаятчиите не са захвърляли своите изкуства, отчаяни, че не могат да постигнат красотата на Ялиз2, когото видях на Родос, или на Венера от остров Кос2; това, че съществуват творби като статуята на Юпитер Олимпийски2 и тази на Копиеносеца2, не е попречило на другите творци да опитат какво могат да направят или докъде могат да стигнат. Тези майстори са били толкова много и толкова добри всеки в своето изкуство, че без да преставаме да се възхищаваме от съвършените творби, ние все пак харесваме и по-посредствените.
6. А сред ораторите, имам предвид гръцките, по забележителен начин се откроява един-единствен. Но наред с Демостен в Гърция са съществували мнозина големи, славни оратори - имало ги е и преди него, а и след него не са липсвали. Ето защо нека не секва надеждата и да не изтлява усърдието на онези, които са се посветили на красноречието: защото, от една страна, не бива да изоставяме надеждата за постигане на съвършенство, а, от друга, когато целта ни е голяма, забележително постижение е и онова, което само се доближава до нея.
7. А аз, рисувайки пред теб съвършения оратор, ще го изобразя такъв, какъвто може би не е бил никой. Защото целта ми е не да покажа кой е бил съвършен, а какво е това висше качество, което се проявява рядко (може би и никога) в цялата реч, а понякога проблясва тук-там из нея, при едни по-често, при други по-рядко.
8. Според мен нищо в никое изкуство не може да бъде по-прекрасно от образеца, който възпроизвежда, тъй както една отливка възпроизвежда лицето3 - този образец не може да бъде уловен нито със зрение, нито със слух, нито с друго някое сетиво, той съществува само в ума и мисълта на твореца. Затова, макар да не сме виждали нищо по-съвършено от статуите на Фидий и от споменатите вече картини, все пак бихме могли да си представим и по-прекрасни от тях.
9. И прочутият Фидий, докато е ваел статуите на Юпитер или на Минерва4, не е имал пред себе си никого, на чиито черти да подражава, ала в неговия собствен ум е стоял един дивен лик, в който той неотклонно се е взирал, за да го претвори. III. И тъй, в живописта и скулптурата се съдържа нещо съвършено и отлично, на чийто въображаем образ се е стремило да подражава онова, което е пред очите ни - по същия начин истинският лик на съвършеното красноречие виждаме с душата си, а изображението му улавяме с помощта на слуха си.
10. Платон, този най-голям авторитет и наставник не само в областта на познанието, а и в областта на словото, нарича тези форми на нещата "идеи" и твърди, че те не се раждат, че съществуват извечно в разума на човека и в способността му за познание, докато всичко друго се ражда, умира, тече, преминава, без да пребивава дълго в едно състояние5. Следователно винаги когато системно и методично разсъждаваме за нещо, трябва да го свеждаме до неговите най-висши форми и вид.
11. Разбирам, че моите първи редове произтичат не от ораторските спорове, а от глъбините на философията, която със своята древност и неяснота може би ще предизвика упрек и със сигурност ще предизвика удивление. Някои ще се чудят каква е връзката й с нашата тема (но когато схванат нейната същина, ще бъдат удовлетворени и ще разберат, че това задълбочаване не е било излишно); други ще ме упрекнат, че тръгвам по нови пътища, а отъпканите изоставям.
12. Аз разбирам, че често казвам сякаш нови неща, но всъщност те са такива само привидно, просто повечето хора не са ги чували, и признавам, че съм бил създаден като оратор (ако изобщо съм такъв и какъвто и да съм) не в тесните работилници на реторите, а във волните простори на Академията. Именно оттам тръгват пътищата на многото и разнообразни речи, преправени от Платон. В своите творби и той, и другите философи яростно нападат оратора, а в същото време много му помагат. Защото цялото богатство, с което разполага ораторът, и тъй да се каже, целият материал за красноречието са взети от тях, но са недостатъчно пригодени за съдебните дела, които философите по техните собствени думи били оставили на по-груби музи.
13. Така съдебното красноречие, презряно и отхвърлено от философите, било лишено от много и важни средства, но все пак с красивите си думи и мисли то печелело успех сред народа и не било стреснато от недоброжелателството и упреците на отделни люде. По този начин философите се лишили от любимото на народа красноречие, ораторите - от една изискана теоретическа подготовка.
IV.14. И тъй, нека на първо място се знае това, което после ще стане по-ясно: без помощта на философията не може да бъде създаден този красноречив оратор, който ни интересува. Тя не е единственият негов източник, но му помага тъй както палестрата на актьора (често простите неща напълно логично могат да се сравняват с големите). Никой не може да говори пространно и богато по важни и обширни теми без помощта на философията.
15. Нали в Платоновия "Федър" Сократ казва за Перикъл, че превъзхождал другите оратори, защото бил ученик на философа Анаксагор - благодарение на него, казва Сократ, Перикъл получил не само прекрасни и възвишени познания, но и богато и обилно слово, а и знание за най-важното в красноречието - с какви способи да въздейства върху различните струни на душата с различни видове реч в зависимост от случая6. Същото се отнася и за Демостен, от чиито писма личи колко ревностен слушател на Платон е бил.
16. Без помощта на философската наука не можем да определим рода и вида на всяко нещо, да го обясним чрез дефиниции и да го разделим на части, да отделим вярното от невярното, да преценим следствията, да видим противоречията, да изтъкнем двусмислиците. Има ли смисъл да говоря за природата на нещата, чието познаване твърде много обогатява речта? За живота, за задълженията, за добродетелта, за нравите - нима за всичко това може да се говори, нима то може да бъде схванато, без да бъде сериозно изучено7?
V. 17. Тези толкова много и тъй важни неща трябва да бъдат изразени с помощта на множество стилови похвати. Но онези, които били смятани за учители по красноречие, преподавали някога единствено тях; резултатът е, че никой не постига истинското, съвършеното красноречие, защото отделно съществуват науката за познанието и науката за говоренето, и хората се учат от едни да откриват същността на нещата, а от други - да изразяват словесно тази същност.
18. Затова Марк Антоний, комуто бащиното ни поколение бе отредило първенство в красноречието, човек изключително прозорлив и умен, казва в своята единствена книга, че е видял мнозина добри оратори, но никой истински красноречив. Явно, той е имал у себе си един образ на красноречието, който е съзирал с духа си. И тъй, при цялата си огромна проницателност (действително я е притежавал) и взискателност към себе си и към другите, този мъж наистина не е виждал никого, който е могъл да се нарече съвършен.
19. И ако той не е смятал за такъв нито себе си, нито Луций Крас, следователно е носел в духа си образа на красноречието; и тъй като този образ е бил лишен от всякакви недостатъци, Антоний не е могъл да отнесе към него ни един, комуто са липсвали едно или повече качества. Следователно, нека се опитаме, Бруте, доколкото можем, да издирим какъв е бил онзи, когото Антоний никога не бил срещал и който може би изобщо не е съществувал. И дори да не е по силите ни да му подражаваме и да го изобразим - защото пак по думите на Антоний, това едва ли би могъл да стори и някой бог, - може би все пак ще успеем да кажем какъв трябва да бъде той.
20. Три са стиловете в красноречието; в някои от тях отделни хора са постигали успехи, но малцина са били еднакво изявени в трите - нещо, към което се стремим ние. Имало е, тъй да се каже, велеречиви оратори, с обилно слово, натежало от сериозни мисли и величествени думи, темпераментни, разнообразни, словообилни, тежки, обучени и подготвени да вълнуват и скланят душите, като едни са постигали това с груба, мрачна, неогладена реч, несъвършена и неокръглена, а други - с гладка, стройна, завършена. Имало е, обратно, оратори тънки, находчиви, умеещи добре да обяснят всяко нещо, без да се разпростират нашироко, с естествена, сбита и изискана реч. VI. Сред тях някои са притежавали известна ловкост, но словото им е било неогладено, те нарочно са се стремили то да изглежда грубо и недодялано; а други, също тъй сухи, са били все пак по-благозвучни, тоест духовити, дори цветисти и деликатно поукрасени.
21. А пък между тези два стила е вместен един среден, тъй да се каже, умерен, в който не откриваме нито изтънчеността на последния, нито ослепителния блясък на първия - той е близък до единия и до другия, но не изпада в нито една от двете крайности, а в същото време притежава по нещо от тях - по-точно по нещо от тях му липсва. Словото на ораторите от този стил, тъй да се каже, плува равномерно, в него се чувства една неизменна лекота, тук-там изпъква като ярък цвят във венец по някоя от онези украси от думи и мисли, с които цялото то е умерено прошарено.
22. Ораторите от различните стилове, които са успели да стигнат до съвършенство всеки в своя, са си спечелили голяма слава. Но нека видим дали те са постигнали в достатъчна степен онова, към което ние се стремим. VII. Виждаме, че са съществували оратори, умеещи да говорят както пищно и тежко, така и гъвкаво и естествено. Де да можехме да открием такъв сред римляните! Чудесно би било да не го търсим навън, а да си го имаме у дома!
23. Но аз си спомням, че дори в своя "Брут", където толкова възхвалих римското красноречие - и за да насърча младите, и от родолюбиви подбуди, - поставих далеч над всички други Демостен, чиято ораторска същност разглеждах съобразно моята представа за красноречието, а не съобразно онова красноречие, което съм откривал у този или онзи. От него няма ни по-сериозен, ни по-ловък, ни по-сдържан. Затова трябва да напомня на онези, чиито невежи речи зачестиха напоследък и които държат да ги наричаме атицисти, че дори и искат да говорят по атически маниер, да се възхитят на този човек, от когото и самата Атина не е била по-атическа. Нека те научат от него що е атическо и да прилагат като мярка към красноречието неговата сила, а не собствената си немощ.
24. Днес всеки хвали само онова, на което смята, че може да подражава. Но аз считам, че ще е уместно да обясня на онези, които имат прекрасни стремежи, но не и вярна преценка, какви са присъщите на атическия стил достойнства. VIII. Винаги, във всички времена разбирането на публиката е управлявало красноречието. Защото всеки, който желае да бъде посрещнат добре, се съобразява с желанията на слушателите и се нагажда към тяхното мнение и воля.
25. Затова в Кария, Фригия и Мизия, най-необразованите и лишени от вкус провинции, се ширел един пригоден за слуха на техните жители стил - бих го нарекъл охранен и тлъст - който обаче никога не успял да спечели одобрението на техните съседи родосци, от които ги дели само една тясна морска ивица, нито на континентална Гърция; а пък атиняните изцяло го отрекли - знаем, че тяхното мнение винаги е било разумно и трезво и те можели да слушат само чисто и изискано слово. Подчинявайки се на тези здрави принципи, ораторът не смеел да употреби нито една неуместна или неприятна дума.
26. Затова и най-великият оратор, Демостен, започва известната своя реч в защита на Ктезифонт, най-прекрасната от всички8, със спокоен тон; след това при разсъжденията си върху законите говори умерено, по-нататък обаче постепенно раздухва пламъка у съдиите и после, когато ги види, че пламтят, смело се хвърля напред. Но и той, въпреки че тъй грижливо е отмервал тежестта на всяка своя дума, е бил нападнат от Есхин, който с насмешка говори, че някои неща у Демостен са груби, грозни, нетърпими, дори го пита, зовейки го чудовище, дали това, с което си служи, са думи или някакви словесни уроди - ето че според Есхин и самият Демостен не говори по атически маниер.
27. Но лесно е да се осмее една пламенна дума тогава, когато пожарът в душите вече е стихнал. В свое оправдание Демостен на шега казва, че съдбата на Гърция не зависи от това, дали ще употреби тази или онази дума, дали ще протегне ръка в тази или онази посока. А как ли би бил приет в Атина един мизиец или един фригиец, щом дори Демостен е бил упрекван в липса на вкус? Кой би изтърпял един такъв оратор да му запее и завие по азиатски обичай, кой не би наредил веднага да го изритат?
IX.28. И тъй, за атически оратори трябва да бъдат смятани онези, чието слово се пригажда към шлифования и взискателен атически слух. Но такъв стил има много подвидове, а нашите оратори знаят само един, и то отдалеч: според тях по атически маниер говори единствено онзи, чиято реч е неогладена и небрежна, но приятна и ясна. Че е само той - грешат; но че маниерът е атически, в това са прави.
29. Ала ако само това е атицизъм, ще се окаже, че и Перикъл, безспорно пръв сред ораторите, не е атицист! Но ако той се изразяваше по-просто, поетът Аристофан никога нямаше да каже за него, че поразявал Гърция с мълнии, разтърсвал я с гръм, хвърлял я в смут9! Следователно приемаме, че чаровният и изящен Лизий се е изразявал по атически - кой би отрекъл това? Но трябва да е ясно, че атическото у Лизий се дължи не на неговата сухост и неукрасеност, а на това, че у него няма неуместни и безвкусни думи. Присъщо на атицистите е да говорят достойно и обилно - иначе атицисти не са нито Есхин, нито Демостен.
30. Но ето ви и един нов, непознат досега вид невежи - те заявяват, че са наследници на Тукидид! Онези, които подражават на Лизий, подражават все пак на един съдебен защитник: стилът му безспорно, не е могъщ и величествен, затова пък е изтънчен и фин, което му осигурява успех в съдебните дела; докато Тукидид разказва величествено и без съмнение чудесно за подвизи, войни и битки, но от него нищо не може да се пренесе в съдебната и в обществената практика. Неговите речи съдържат толкова много неясни и тайнствени слова, мисли и идеи, че са почти непонятни, а това е най-големият недостатък на една реч.
31. Що за странни хрумвания у хора, които познават житото, а се хранят с жълъди10? Или благодарение на атиняните е било възможно да се подобри храната на човека, но не и речта му? И после кой от гръцките ретори е възприел нещо от Тукидид? - "Ама всички го хвалят!" - Тъй е, но го хвалят като мъдър, строг и авторитетен тълкувател на фактите, който не води дела в съдилищата, а разправя за войни в своята история.
32. И ако не бе я написал, името му щеше да се забрави, въпреки че е бил уважаван и известен гражданин. Въпреки това на неговите достолепни думи и мисли никой не подражава, но всеки, който си служи със сакати и грозно звучащи изрази, които би могъл да произведе и без образец, веднага се провъзгласява за чиста проба Тукидид! Срещал съм дори едного, който искаше да прилича на Ксенофонт; може словото му да е от мед по-сладко11, но е все пак твърде чуждо на площадната глъч.
33. И тъй нека се върнем към оратора, когото искаме да опишем и да оформим с помощта на същото онова красноречие, което Антоний казва, че не бил срещал. Х. С голямо и тежко дело се заемаме, Бруте, но то не е тъй трудно според мен за човека, когото обичта води. А аз обичам и винаги съм обичал твоя талант, стремежите ти, нрава ти. И обичта ми нараства от ден на ден не само защото до смърт ме мъчи копнежът да те видя, да общувам с теб, както бях свикнал, да слушам твоите тъй мъдри беседи, а и заради забележителната слава на твоите добродетели, които, макар и различни помежду си, са обединени от мъдрия ти дух.
34. Та какво по-несходно от строгостта и любезността? А в същото време кой е смятан за по-благочестив и едновременно с това по-мил от тебе? Какво по-трудно от това да се занимаваш с делата на толкова много хора и пак да бъдеш обичан от всички? Но ти успяваш да отпратиш успокоен и кротък дори загубилия делото. И макар че не се стараеш да изглеждаш приятен в очите на хората, всичко, което правиш, е приятно. Затова от всички земи единствена Галия стои надалеч от общия пожар - там12 ти имаш възможност да се наслаждаваш сам на собствените си достойнства, след като в Италия стана прочут и бе обграден от цвета и силата на най-добрите граждани.
А колко възхитително е това, че дори зает с тъй важни дела, ти не прекратяваш научните си занимания - все или сам пишеш12, или мен насърчаваш.
35. Затова веднага щом свърших "Катон"13, аз се заех с това ново дело. Но дори и възхвалата на Катон никога не бих написал, ако зависеше само от мен, защото страхът би ме възпрял в тези толкова враждебни на добродетелта времена; ала ти така упорито ме тласкаше към това и будеше у мен скъпия спомен за него, че аз не посмях да ти откажа. Но кълна се, че дръзнах да се заема с това си съчинения мимо волята си, отстъпвайки пред твоите молби, затова искам, ако не успея да се справя с поставения от теб въпрос, отговорността ни да бъде обща - твоя, задето ми наложи един непосилен товар, и моя, задето го приех. А славата на поднесения ти от мен дар ще компенсира твоята грешна преценка.
XI. 36. Най-трудно е във всяко едно нещо да се опише образът на съвършеното, т. е. онова, което на гръцки се нарича character, защото различните хора го виждат по различен начин. Аз харесвам Ений, казва един, защото той не се отклонява от обикновената реч; аз пък Пакувий, обажда се друг, защото всичките му стихове са добре изпипани, а Ений намирам за много по-небрежен. Трети пък ще предпочете Акций - вкусовете и у нас, както в Гърция, са различни и е трудно да се открие най-доброто. При живописта на един се нравят грубо нахвърляните, неизпипани, тъмни табла, друг пък, напротив, харесва богатите, блестящи, светли тонове. Как може да се даде общо правило или обща формула, когато всеки жанр има свое най-добро, а жанровете са много? Но тези задръжки не ме отклониха от моето начинание и аз реших, че във всяко нещо съществува, макар невидима отвън, някаква частица от съвършенството, която може да бъде съзряна от един вещ ценител.
37. Ала понеже типовете речи са много и различни и не могат да се сведат към една обща форма, то аз сега няма да се занимавам с хвалебствията, с историята, с увещателните речи като Изократовия "Панегирик", в който жанр са работили и много други от така наречените софисти, няма да се спирам сега и на друг един вид, който стои далеч от споровете на форума и който, наречен от гърците "епидейктически", е създаден за показност и развлечение. Не че не заслужава внимание - напротив, той е като майка - кърмилница за онзи оратор, чийто портрет се стремим да обрисуваме и за който се готвим да кажем най-отбрани думи. XII. Именно той дава богатството от думи, от него се черпи по-голяма свобода при ритмичното изграждане на речта.
38. Защото той търпи дори симетрично построени сентенции, допуска слухово ярки, точно и ясно очертани словесни периоди; при него не крадешком, а открито и явно словото се изработва така, че на думите отговарят еднакви по дължина, сякаш съразмерни думи, събират се несъвместими неща и се съпоставят противоположни, подбират се думи с еднакви завършеци, еднакво звучащи в края14.Всички тези похвати в съдебните речи си позволяваме много по-рядко и, разбира се, не така явно. Но Изократ признава как усърдно си е служил с всички тях в своята реч на Панатенеите14 - тя била написана не за да защити някакво становище, а за да достави удоволствие на слушателите.
39. Тези въпроси, казват, били разгледани за пръв път от Тразимах от Халкедон и Горгий от Леонтина, после с тях се занимавал Теодор от Византион, а и множество други, които Сократ във "Федър" нарича "слововаятели". Те са много находчиви, но творбите им като новородени са твърде накъсани, някои са дори стихообразни и са прекалено цветисти. Затова са още по-достойни за възхищение Херодот и Тукидид: макар и живели по времето на споменатите автори, те останали далеч от подобни игри със словото, бих казал дори безсмислици. Словото на единия тече гладко като спокойна река, а това на другия се носи по-стремително и възпява войни сякаш по военному. Благодарение на тях, както казва Теофраст, историята дръзнала да се изразява по-богато и по-красиво, отколкото преди.
XIII.40. После дошъл Изократ, когото аз често хваля като пръв сред подобните нему, като при това понякога срещам твоето любезно и компетентно неодобрение, Бруте. Но може би ще се съгласиш с мен, узнавайки причините за моето възхищение. Понеже словото на Тразимах и Горгий му се струвало твърде насечено на дребни ритмически единици (а те според преданието първи приложили някакво изкуство в свързването на думите), това пък на Теодор - прекалено рязко и, тъй да се каже, недостатъчно окръглено, той пръв решил да уголеми фразите и да внесе в тях един по-мек ритъм. И преподавал тези принципи на учениците си, които по-късно станали най-добрите оратори и писатели, а домът му се превърнал в същинска работилница за красноречие.
41. И както аз, щастлив, че съм заслужил похвалата на моя любим Катон, лесно понасях упреците на всички останали, така и Изократ, споменат с добро от Платон, трябва да е презирал мнението на другите. Защото знаеш, че на последната страница на "Федър" Сократ казва следното: "Сега, Федре, Изократ е още млад, но нека ти кажа как виждам бъдещето му. - Как? - попита Федър. - Той според мен е много талантлив и не подобава да бъде сравняван с Лизий, а у него е по-изявена и естествената склонност към добродетел. Така че няма да е чудно, ако след някоя и друга година той изпревари всички, които някога са се занимавали с ораторско изкуство, тъй както днес изпъква пред всички младежи - било в онзи ораторски жанр, на който се е посветил сега, било, ако не се задоволи с него, в нещо по-голямо, към което ще бъде тласнат от някаква божествена сила на духа си. Защото природата е надарила този човек с ум на философ15." Тъй пророкува Сократ за младия Изократ.
42. А Платон пише това, когато той е вече възрастен16, пише го като негов съвременник и макар хулител на всички ретори, се възхищава от него. И нека тези, които не обичат Изократ, ми позволят да греша заедно със Сократ и с Платон.
И тъй, Изократовият стил е сладък, свободен и плавен, мислите в него са находчиви, думите - звучни; той принадлежи към споменатия епидейктически жанр, присъщ на софистите, по-подходящ за парад, отколкото за рат, посветен на школите и на палестрите, презрян и отхвърлен от форума. Но понеже красноречието било откърмено най-напред с него, а след това добило собствен цвят и сили, то съвсем уместно бе да споменем този негов, така да се каже, младенчески период. Нему принадлежат игрите и парадите; а ние вече трябва да се пренесем сред сраженията и битките.
XIV.43. Понеже три неща трябва да има предвид ораторът - какво казва, къде го казва и как, - то нека уточня кое при всяко от тях е най-доброто, но не така, както се предава в училищата. Аз няма да давам съвети, защото не с това съм се заел, а ще скицирам лика и очертанията на съвършеното красноречие; ще изложа не начините за овладяването му, а своето разбиране за него.
44. И първо накратко ще се спра на две неща: те не толкова допринасят за блясъка на една реч, колкото са необходими, а важат и за много други изкуства.
Онова, което ти наричаш откриване и преценяване, е безспорно важно нещо, то е като душата за тялото, но е свързано по-скоро с разума, отколкото с красноречието. Но коя реч се гради само с голия разум? И тъй нека онзи оратор, когото искаме да видим съвършен, познава местата, откъдето се черпят аргументи и основания.
45. Защото за всяко нещо - предмет на спор или борба - се пита дали съществува, що е и какви качества притежава. За да докажем, че съществува, трябва да посочим признаци за съществуването му, за да го опишем, си служим с дефиниции; а за да кажем какви качества има - с категориите правилно и неправилно. Ала за да може да се справи с това, ораторът - не онзи, обикновеният, а съвършеният, за когото говоря - трябва винаги, когато е възможно, да се отдели от конкретните лица и конкретните обстоятелства, защото по-обстойно може да се разгледа общият въпрос, отколкото частният, а и това, за което е доказано, че съществува в цялото, съществува по необходимост и в отделната негова част.
46. И тъй, откъснатият от конкретните обстоятелства и сведен до общи положения проблем се нарича теза. Аристотел упражнявал младежите в разисквания по тези, като ги карал да защитават и двете противоположни становища, но не с философска сухост, а с похватите на реторите. Той ни е посочил и места, както сам ги нарича, сякаш указатели на аргументите, с чиято помощ може да се изгради всяка реч "за" и "против".
XV.47. Следователно нека нашият съвършен оратор (защото ни интересува именно той, а не школският декламатор или дърдоркото от форума), след като разполага с местата, да се постарае да ги обходи всички, да си избере подходящите и да говори за тях обобщено, а оттук да премине към така наречените общи места. Но това богатство той трябва да ползва разумно, трябва всичко да претегля и подбира; защото не винаги и не при всяко дело едни и същи аргументи имат решаващо значение.
48. Нека той има свой критерий - не само да открива какво трябва да каже, но и да умее да го претегля. Наистина, няма нищо по-плодовито от таланта, особено когато той е разработен с помощта на науката. Но както от плодородната и богата почва покълва не само зърното, а и плевелите, които го задушават, така понякога тези места раждат неща несериозни, чужди или безполезни за делото.
49. И ако при избора си ораторът не прояви голяма критичност, то как би могъл той да настои на добрите за него моменти и да се задържи при тях, да смекчи неизгодните, да прикрие тези, които не могат да бъдат смекчени, или съвсем да ги потули, ако може, или да отклони вниманието в друга посока, или да излезе с нещо по-убедително от това, което му противопоставят?
50. А как ще разположи материала, който е открил? - Защото това беше второто му задължение. Трябва да направи красиво встъпление и бляскав увод към делото и след като още с първите си слова завладее душите, да утвърди своята кауза и да съкруши и отхвърли аргументите на противната страна. Едни от най-силните си доводи да представи в началото, другите - в края, а между тях да вмъкне по-слабите.
XVI.51. И тъй, описах ти накратко и най-общо как трябва да действа ораторът при тези две първи части на красноречието. Но както казах по-горе, те, макар сериозни и важни, изискват по-малко умение и по-малко труд. След като той е открил какво ще каже и как ще го разположи, идва по-важното - да прецени как ще го изрази. Известно е онова, което обичал да повтаря нашият любимец Карнеад17 - че Клитомах казвал същото като него, а Хармад казвал и същото, и по същия начин17. И ако във философията, където вниманието е насочено към съдържанието на словото и не е необходимо да се претегля всяка дума, е толкова важно как се изразяваш, то какво да кажем за съдебните дела, които изцяло са във властта на красноречието?
52. А и от твоите писма, Бруте, разбрах, че не искаш да узнаеш как ораторът трябва да открива и разпределя материала за речта си, а че се интересуваш кой вид реч според мен е най-добър. Труден въпрос, безсмъртни богове, възможно най-трудният! Защото речта е мека и гъвкава и върви натам, накъдето я насочиш; затова различните по характер и вкусове хора са създавали различни видове красноречие.
53. На един е по сърце безспирният и плавен словесен поток - според него да се говори красноречиво означава да се говори бързо. Друг пък обича отчетливо изразените и отбелязани интервали, паузите, поемането на дъх - а какво по-различно от тези два вида реч? И в същото време и при единия, и при другия вид могат да се открият прекрасни постижения. Някои се усъвършенстват в един равномерен стил, чист и сякаш прозрачен. А ето пък други - те подбират твърди и сурови думи, стремят се към една, тъй да се каже, мрачност на речта. И след като преди малко видяхме, че едни желаят да изглеждат възвишени, други естествени, трети - умерени, то става ясно, че колкото са ораторите, толкова са и видовете речи.
XVII.54. И понеже вече се заех да разглеждам интересуващите те въпроси дори по-надълбоко, отколкото ти желаеше - защото ме питаше само за видовете речи, докато аз казах няколко думи и за откриването и разполагането на материала - то смятам, че не е достатъчно да изясня само техниката на изграждане на речта, а трябва да се спра и върху изпълнението й - така нищо няма да бъде пропуснато. За запаметяването тук няма да говоря, защото то е свързано и с други изкуства.
55. Как да се говори - този въпрос е свързан с две неща: с изпълнението и с изложението. Изпълнението е сякаш красноречие на тялото, понеже то се състои от глас и жест. Колкото пъти се промени гласът, толкова пъти се променя настроението на слушателите, на които той въздейства най-силно. Затова нека съвършеният оратор, когото описвам, винаги, когато желае да се покаже развълнуван и да трогне публиката, да придава на гласа си правдиво звучене - на това бих се спрял по-подробно, ако имах време и ако ти го желаеше. Бих казал нещо и за жестовете, с които е свързан и изразът на лицето - трудно е да се опише колко е важно как ораторът умее да си служи с тях.
56. Често лишени от дар слово хора са си спечелвали име на големи оратори благодарение на доброто изпълнение, а мнозина красноречиви люде са се считали за некадърни поради грозното изпълнение на речта. Неслучайно Демостен дава и първото, и второто, и третото по важност място все на изпълнението: защото щом без него красноречието не може да съществува, а то и без красноречието печели такива успехи, значи действително е изключително важно за ораторското изкуство. И тъй нека онзи, който се стреми към висините на красноречието, да умее да говори веднъж драматично, с напрегнат глас, друг път спокойно, с отпуснат; с дълбок, за да си придаде тежест, с отпаднал, за да предизвика съжаление.
57. Удивително нещо е човешкият глас - с помощта на три звучения само - променливо, остро и тежко - той създава едно приятно разнообразие, достигнало съвършенството си в песните. XVIII. В красноречието също има някаква песенност, но не такава, каквато виждаме в епилозите на реторите от Фригия и Кария - те почти се пеят, а онази, която имат предвид Демостен и Есхин, взаимно обвиняващи се, че говорят напевно. Повече напада Демостен, добавяйки, че гласът на Есхин е сладък и ясен.
58. Струва ми се, че тук, когато става дума за стремежа да се придаде на гласа приятно звучене, трябва да се отбележи следното: самата природа, желаейки сякаш да направи човешката реч по-хармонична, е определила по едно остро ударение на дума, не повече, и то поставено не по-далеч от третата сричка от края: ето защо нека изкуството, целящо да достави удоволствие на слуха, следва природата.
59. Добре е гласът да е приятен; дали ще е такъв, това не зависи от нас, но от нас зависи как ще го упражняваме и как ще си служим с него. И затова съвършеният оратор ще умее да го разнообразява и променя, ще го издига и снишава, преминавайки през цялата тонова стълбица, като при това му придава ту напрегнато, ту спокойно звучене. В жестовете, с които си служи, не бива да има нищо излишно. Стойката му при жестикулация трябва да бъде изправена и горда. Рядко да пристъпва напред, и то да не се отделя много от мястото си. Никакво въртене на главата, никакви кършения на ръцете, никакво тактуване с пръсти. Движенията на тялото му да са овладени, може отвреме-навреме сдържано да се накланя напред, да протяга ръка, когато се води разгорещен спор, да я държи свита, когато обстановката е спокойна.
60. А изразът на лицето, който е най-силното му оръжие след гласа? Какво достойнство излъчва той, какво обаяние! Щом човек се освободи от всякакви неуместни и пресилени гримаси, проличава голямата власт на погледа. Та нали лицето е огледало на душата, а свидетели за нея са очите. В тях веселие или, обратно, скръб ще се менят в зависимост от онова, за което се говори.
XIX.61. Но време е вече да кажем какъв е идеалният оратор и що е съвършеното красноречие. Самото му име означава, че той изпъква именно по умението си да говори, което крие в себе си всички други умения. Макар че умее да открива материал за речта, да я строи и да я изпълнява, той не е наречен нито "откривател", нито "строител", нито "изпълнител", а е получил името си от умението си да говори - затова на гръцки той се нарича ретор, а на латински - eloquens. За останалите качества на оратора могат да претендират и някои други, но умението да говори добре принадлежи единствено нему.
62. Вярно, някои философи са се изразявали красиво - така и Теофраст си е спечелил това име благодарение на своето божествено дар-слово18, и Аристотел е съперничел на самия Изократ, и за Ксенофонт са казвали, че с гласа му сякаш говорели музите, а Платон далеч надминал всички, които се занимавали с писане и говорене, със своята и сладка, и сериозна реч. И все пак тяхното слово не притежава здравите мишци и острото жило, характерни за оратора и за форума.
63. Те говорят на люде учени, стремят се не да ги възбудят, а да ги успокоят. Говорят за неща спокойни, в които няма и следа от вълнение, и целта им е да поучат, а не да пленят ума, тъй че ако някога пожелаят със словото си да доставят удоволствие, немалко хора ги упрекват, че правят ненужни неща.
64. Защото речта на философите е мека, засенена, не е изградена от ясни за народа думи и мисли, не е свързана в ритъм, а е свободна; не крие и следа от гняв, от омраза, от ожесточение, от съжаление, от лукавство, непорочна и свенлива е като чиста девица. Затова се нарича беседа, а не реч. Защото, макар с думата реч да означаваме всяко говорене, все пак тя се свързва преди всичко с ораторското слово.
65. Разликата между ораторите и софистите, за които споменах по-горе, е по-малка, защото софистите се стремят да си служат с всички присъщи на оратора словесни украси. Но все пак се отличават от тях, защото целта им е по-скоро да успокоят духовете, а не да ги разтревожат, да им доставят удоволствие, а не да ги убедят. И правят това по-явно и по-често от нас: търсят не толкова убедителни, колкото ефектни мисли, често се отклоняват от темата, съчиняват истории, преносните им думи са по-ярки, словата си подреждат така, както художниците нанасят тоновете, като събират ту еднакви, ту противоположни, а твърде често завършеците на фразите им имат сходно звучене.
XX.66. Твърде близко до тях стои историята, в която с красиви думи се описват местности и битки, вмъкват се дори речи пред народа и насърчения, но и тук се изисква някак непрекъснато и плавно, а не дръзко и ожесточено слово.
И поетите задават въпроса, по какво пък те се отличават от ораторите? В миналото разликата се дължала най-вече на използваните от поетите стих и ритъм, но днес вече ритъмът се явява често и в ораторската реч.
67. Защото за всичко, в което ухото долавя някаква отмереност, макар и да не е стих (стихът дори се счита за недостатък на ораторското слово), се казва, че съдържа ритъм, наречен на гръцки rhythmos. И затова според мен на мнозина им се струва, че словото на Платон и Демокрит, макар и далеч от стиха, поради своя устрем и използването на словесни ефекти е в по-голяма степен поезия, отколкото произведенията на комическите поети, чиято реч, ако не бе в стих, по нищо нямаше да се отличава от ежедневния говор. Не стихотворната форма е най-главното в поезията: още по-голямо нейно достойнство е това, че макар и скована в стих, тя се стреми да вземе най-доброто от ораторското изкуство.
68. Според мен, макар тонът на някои поети да е величествен и красив, все пак те са по-свободни от нас да коват нови думи и да ги съчетават, както желаят, а и водейки се от вкусовете на публиката, те обръщат по-голямо внимание на формата, отколкото на съдържанието. И това, че съществува някакво сходство между поети и оратори - а то е в критерия и в умението при подбора на думите, - не заличава разликата между тях в другото. Тя не подлежи на съмнение; и дори нещо във връзка с това да остава под въпрос, нека го оставим настрана, защото няма връзка с главната ни тема.
Следователно, след като отделихме оратора от философи, историци, поети, сега трябва да обясним какъв ще е той самият.
XXI.69. И тъй красноречив - така, както го разбира Антоний - ще бъде онзи, който на форума и при гражданските дела ще говори така, че да умее да докаже, да достави удоволствие, да склони слушателите на своя страна. Доказването е знак за логичността на речта, удоволствието - за нейната красота, скланянето - за победоносността й; а постигането на победа е най-важното условие за спечелването на едно дело. Но колкото са изискванията към оратора, толкова са и видовете красноречие: семпъл, безизкуствен за доказване, умерен - за доставяне на удоволствие, темпераментен - за скланяне, в него единствен е заложена цялата сила на оратора.
70. И затова онзи, който, тъй да се каже, ще държи юздите на този впряг от три различни елемента, трябва да има отличен вкус и голямо майсторство; той ще преценява какво е нужно и ще може да говори така, както го изисква делото. В основата на красноречието, както и на всичко друго, стои мъдростта. Защото както в живота, така и в речта няма нищо по-трудно от това да прецениш кое е подобаващо. На гръцки това понятие се нарича prepon, а на латински decorum. За него съществуват ред чудесни правила, а и си струва те да се знаят, защото непознаването им води до грешки не само в ежедневието, а твърде често и в поезията, и в ораторското изкуство.
71. Ораторът трябва да дири подобаващото не само в мислите, а и в думите, с които ги изразява. Защото различните съдби, различните рангове, различните авторитети, различните възрасти, дори различните места и слушатели изискват да се говори с различни изрази и мисли и във всеки момент от речта, както и във всеки момент от живота, трябва да се търси подобаващото: а то трябва да бъде съобразено с предмета на речта и с личностите на оратора и на слушателите.
72. Философите се занимават с този обширен въпрос в трактатите си, посветени на задълженията, без да го свързват с въпроса за справедливото - защото справедливото е винаги едно, граматиците - когато коментират поетите, а учителите по красноречие - във връзка с всеки род и вид съдебно дело. Наистина колко неподобаващо е да говориш за капчуците19 с пищни фрази и общи места пред един-единствен съдия, а за величието на римския народ - с вяли и прости слова! XXII. Това означава да сгрешиш в определянето на типа на речта; а някои грешат по отношение на личността - своята, на съдията, дори на противника, като неподобаващи са не само нещата, които казват, но и думите, с които си служат. Макар че думата без съдържание няма смисъл, все пак често едно нещо се приема или отхвърля в зависимост от думите, с които е изразено.
73. Винаги трябва да преценяваме докъде можем да се прострем - безспорно, всяко нещо има своя собствена мярка, но все пак прекаленото вреди повече от недостатъчното. Затова и Апелес казвал, че за един художник е пагубно да не може да усети кога трябва да спре.
Важна тема е това, Бруте, и ти добре го знаеш - за разглеждането й е нужен отделен голям том. Но за моето съчинение и казаното дотук е достатъчно. Когато говорим за подобаващото (а с това понятие си служим и при думи, и при дела независимо дали те са дребни или значителни), та, повтарям, когато говорим за подобаващото или неподобаващото, нека уточним обхвата на понятията. Защото има голяма разлика и по обхват, и по същност между подобаващото и задължителното.
74. Задължителното изразява пълна завършеност на някакво поведение, което трябва да се спазва винаги и спрямо всички, докато подобаващото е един вид пригодност и съобразеност с момента и лицето. Това важи най-вече за постъпките, но и за думите, за израза на лицето, за движенията, за походката; а неподобаващо е противоположното. И ако него като най-голям враг поетите се стремят да избегнат, защото много ще сгрешат, ако вложат в устата на злия блага реч, а глупава - в устата на мъдреца; ако е разбрал това художникът20, когато изобразявайки принасянето на Ифигения в жертва, е нарисувал Калхас тъжен, Одисей печален, Менелай - скърбящ, а Агамемнон - с покрита глава, тъй като четката му не е била способна да изрази неговата мъка; ако най-накрая актьорът също търси да открие подобаващото, какво остава тогава за оратора? Щом това е нещо толкова важно, той трябва да го има предвид и в цялата реч, и в отделните й, тъй да се каже, членове. Едно е от ясно по-ясно: и отделните части на речта, и отделните речи трябва да се изграждат в различен стил.
XXIII.75. Следва да определим белезите и характера на всеки ораторски стил: голямо и тежко дело, казах вече. Но трябваше да се съобразя с това в началото, когато пристъпвах към него. Сега вече не ми остава нищо друго, освен да се понеса с опънати платна, носен от попътния вятър. И нека първо опиша оня оратор, който според някои единствен има право да се нарича атически.
76. Той говори спокойно, речта му е обикновена, подобна на ежедневната, но разликата между него и некрасноречивите е по-голяма по същество, отколкото на вид. Хората, които го слушат, си мислят, че макар да нямат дар слово, биха могли да говорят като него. Отстрани простотата на речта му им изглежда лесна за наподобяване, но при опит - пълен провал. Понеже, въпреки че речта му не е пълнокръвна, тя е изпълнена с жизнен сок; тя може да не пращи от сила, но, тъй да се каже, се радва на добро здраве.
77. Преди всичко нека освободим този оратор от оковите на ритъма. Защото, както знаеш, съществуват определени ораторски ритми (за тях ще стане дума след малко), които трябва да се спазват по известни причини - но това се отнася за други стилове, тук трябва напълно да го изоставим. Нека това бъде слово свободно, но не и хаотично, тоест да пристъпва свободно напред, без да се лута слободно насам-натам. Ораторът сякаш не се грижи за добрата спойка на думите помежду им. Зевовете, получени от струпването на гласни, придават някаква мекота на речта му, намеквайки за очарователната небрежност на човек, който се грижи повече за съдържанието, отколкото за формата на речта си.
78. Но след като му е дадена свобода при изграждането на периодите и спойването на думите помежду им, другаде ще трябва да прояви по-голямо внимание. Дори сбитата и раздробена реч не бива да се нахвърля небрежно - съществува и подредено безредие. Както за много жени казват, че не се гиздят и точно това им отива, така и тази семпла реч се нрави, макар и нефризирана. И в двата случая налице е някакъв скрит чар. Да махнем всички накити, всички бисери, да захвърлим машите за къдрене.
79. Да оставим настрана гримове, белила и червила - нека останат само изискаността и чистотата. Словото да е чисто латинско, говорът - ясен и естествен, да се съблюдава подобаващото. XXIV. Но у такъв оратор ще липсва едно, което Теофраст поставя на четвърто място сред достойнствата на речта: приятното й богато украсяване. В нея ще има сентенции - находчиви и чести, изведени от незнайни дълбини.
80. И още нещо, главното за този оратор: той боязливо ще си служи с онова, което можем да наречем "ораторска покъщнина". А нашата покъщнина са украсите от мисли и украсите от думи. Украсата от думи бива украса от отделни и украса от свързани помежду си думи. Смята се, че украса от отделни думи имаме или когато се употребяват обикновени думи в собствен смисъл, които звучат прекрасно или най-добре изразяват смисъла; или когато се употребяват думи в несобствен смисъл - било пренесени, било взети от другаде, сякаш назаем, или нови, измислени от автора, или старинни и излезли от употреба (макар че последните спадат към думите в собствен смисъл, само дето се използват рядко).
81. Ефектите от свързани помежду си думи се състоят в образуването на съзвучия, които изчезват, ако се променят думите, макар смисълът да се запазва. Ефектите на мисълта, които се запазват и след промяна на думите, са твърде много, но малко са по-забележителните.
И тъй, нашият естествен, но независимо от това елегантен оратор няма да проявява дързост в създаването на нови думи, що е боязлив в употребата на думи в преносно значение, пестелив по отношение на старинните думи и плах при всички останали украси от думи и мисли. Може би ще си позволява малко повече думи в преносен смисъл, защото те изобилстват във всяка реч, не само в градската, но и в селската: например селяните казват: "обкичена е с пъпки лозата", "жадна е земята", "разкошни са житата", "засмени са нивята".
82. Всеки един от тези изрази е доста смел, но при тях или има сходство между предмета, чието название се взема, и онзи, комуто то се дава, или ако предметът няма собствено название, преносното се употребява за поясняване, а не за да се получи игра. Та нашият сдържан оратор ще използва тези украси малко по-охотно, отколкото другите, но без онази свобода, която допуска по-пищният стил. XXV. И тук е възможно да се получи нещо неподобаващо - какво е то, става ясно от понятието подобаващо - а именно в обикновена реч да си послужим с някоя по-възвишена дума в преносен смисъл, която би отговаряла на друг стил.
83. А що се отнася до конфигурациите, които придават яркост на речевия градеж с помощта на онези, тъй да се каже, ораторски жестове, наречени от гърците schemata (със същата дума те означават и фигурите на мисълта), то нашият сдържан оратор, наричан от някои атически (те са прави, грешат само като смятат, че атическите оратори са един-единствен вид), си служи и с тях, но го прави по-скромно, като домакин на пиршество, който, въздържайки се от излишна разточителност, държи да изглежда не само пестелив, но и с добър вкус, затова старателно подбира онова, което ще сложи на трапезата.
84. Съществуват много неща, които подхождат на неговата пестеливост. Наистина този любител на точното слово трябва да избягва споменатите по-горе ефекти: съотнасянето на еднакви членове, закръглянето на фрази по сходен или по еднакъв начин, твърде изкуствените сякаш игрословия с промяна на един звук, за да не бъде упрекнат в прекалено изпипване на конфигурациите в речта си и да не бъде уличен, че издебва всяка възможност да достави удоволствие.
85. Също така, ако някои серии от повторения изискват напрежение и издигане на гласа, те ще са неподходящи за присъщото на това слово спокойствие. С останалите похвати би могъл да си служи, стига само периодите му да не са ритмизирани и да са разчупени, да избира най-обикновените думи, най-баналните думи в преносно значение, да не търси прекалено ярки фигури на мисълта: не ще кара държавата да заговори, не ще възкресява от мъртвите, няма да струпва куп еднакви фрази, които да свърже в период. За всичко това са нужни по-могъщи дробове, а ние не можем да очакваме от нашия оратор да ги има, нито пък да изискваме това от него - неговият глас и славата му са по-снишени.
86. Но повечето от изброените похвати се годят и за предпочитаната от него простота на стила, макар че той не си служи така изтънчено с тях; понеже такъв е по моя преценка атицистът. Прибавете към всичко това и едно изпълнение не патетично и не театрално; ораторът се движи умерено, но постига много с израза на лицето си - не израз, който хората наричат гримасничене, а такъв, който изразява чувствата му, свързани с казаното от него.
XXVI.87. Реч от този тип може да бъде подправена понякога със солта на остроумието - нещо, което невероятно много се цени в красноречието. А остроумията биват два вида: духовитост и язвителност. Употребяват се и двата, духовитостта - когато разказваме нещо по приятен начин, а язвителността - когато смешното служи за нападателно и метателно оръжие; тя има много разновидности, но не за това говорим сега.
88. Нека все пак припомня, че ораторът трябва да си служи със смешното внимателно - не твърде често като шут, не вулгарно като мимически актьор, не нагло като безсрамник, не против нещастници като безсърдечен човек, не против престъпници, защото тогава смехът би изместил омразата; да не използва насмешка, несъобразена с него самия, със съдиите, с момента - всички тези случаи се отнасят към кръга на неподобаващото.
89. Нека той избягва предварително подготвените, неимпровизирани шеги, които са сякаш донесени от дома и са най-често безсолни. Да щади достойнството на хората, да избягва непростимите обиди, да атакува само противниците си, и то не винаги тях, нито всички тях, нито всячески. Като изключим всичко това, солта на остроумието и духовитостта са на негово разположение, но нека той си служи с тях така, както не съм виждал да го прави никой от новите атицисти, макар че именно това качество е най-атическото.
90. Такъв е според мен обликът на оратора с прост стил, но стил велик и истински атически, понеже атически са солта и цялата здрава кръв на красноречието. Наистина не всички атицисти са остроумни - у Лизий има доста от това качество, у Хиперид също, а Демад, разправят, превъзхождал всички в това отношение; докато Демостен малко им отстъпва. Аз не съм срещал по-изискан оратор от него, но той е повече духовит, отколкото язвителен. Защото язвителността е проява на по-лют нрав, а духовитостта - на по-голяма изкусност.
91. Има и друг вид красноречие, по-богат и по-мощен от обикновения, за който говорихме досега, но по-сдържан в сравнение с пищния стил, за който ще стане дума след малко. В него има най-малко напрежение и най-много сладост; в сравнение с първия, съвсем оголен, той е по-пълнокръвен, но в сравнение с пищния и разточителен стил е по-сдържан. Всички ораторски ефекти му прилягат, а сладостта сякаш блика от него.
XXVII.92. Много гръцки оратори са допринесли за неговия разцвет, но най-вече според мен Деметрий Фалерски, чиято реч се лее кротко и спокойно и в нея проблясват тук-там като звезди пренасяния и замени.
Под пренасяния (метафори) разбирам, както много пъти вече казах, пренасянията на думи от едно нещо върху друго поради сходство - или за красота, или поради липса на друга дума; а под замени (метонимии) - заместванията на една дума в пряк смисъл с дума, имаща същото значение, като заместването става въз основа на причинно-следствена връзка.
93. И тук имаме пренасяне, но то е едно, когато Ений казва: "осиротях без твърдината и града"21, а друго (ако заменяше "родина" с "твърдина", или в стиха) "Дивата Африка цяла тръпне от страшния тътен"21, (където заменя "африканци" с "Африка"). Реторите наричат този похват "хипалаге", защото тук сякаш имаме размяна на едни думи с други, а граматиците - "метонимия", понеже той се състои в пренасяне на имена.
94. А Аристотел включва към понятието метафора освен всичко това и проиграването с думи, наречено "катахреза" - това са случаите, когато проиграваме с близки по значение думи, било защото това доставя удоволствие, било защото подхожда за случая: например казваме "дребен" вместо "ограничен" ум. А когато имаме отрупани много метафори, речта явно става иносказателна - гърците наричат този вид реч "алегория". Названието е правилно, но що се отнася до родовата принадлежност на фигурата, то по-прав е Аристотел, който нарича нея и всички подобни промени "метафори". Деметрий Фалерски много обича този похват и неговите метафори са прекрасни.
95. При този ораторски стил (имам предвид средния, умерен стил) могат да се използват всички фигури на речта и много фигури на мисълта. В него са издържани обширните научни прения, общите места, които се излагат без особено напрежение. Какво бих могъл да добавя? Възпитаниците на философските школи ги напускат, въоръжени с него, и не бъдат ли сравнени с някой друг, по-мощен оратор, те печелят одобрение сами по себе си.
96. Защото това е един забележителен, цветист, ярък и изтънчен стил, в който се сплита всичко прелестно в думите, всичко прелестно в мислите. От софистиката той избликнал към форума, но поклонниците на сдържания стил са го презирали, а поклонниците на възвишения го отблъснали и той се спрял някъде между тях.
XXVIII.97. Третият стил е мощен, богат, достолепен и украсен и в него действително се крие най-голяма сила. Защото красотата и обилието му са спечелили възхищението на всички народи, допуснали красноречието да играе важна роля в гражданското общество. Именно това красноречие се носи величествено и гръмко, всички вдигат поглед към него с уважение, всички му се дивят, всички го смятат за недостижимо. Нему е дадено да вълнува душите, да ги трогва по всякакви начини. То или преломява със сила съзнанието, или се вмъква неусетно в него, посява нови мисли и изтръгва старите.
98. Между този и предишните стилове има голяма разлика. Онзи, който си е избрал неукрасения и проникновен стил и се е научил да говори умело и умно, без да си поставя по-високи цели, е вече голям оратор, ако не и много голям. Той крачи по здрава почва и веднъж изправил се на крака, никога не пада. Избралият средния стил, наречен от мен "умерен" и уравновесен, не ще се побои от съмнителните и несигурни моменти в речта. Дори да не му провърви много, както често се случва, не го заплашва опасност: той не може да падне отвисоко.
99. Докато ораторът, когото поставям на първо място - изпълнен с достолепие, с патос, с плам, - дори да има природни данни за такова красноречие, дори да се е упражнявал в него, дори да му се е посветил изцяло, ако не умее да поразреди пищния си слог с помощта на първите два стила, ще е достоен за най-голямо презрение. Защото словото на обикновения оратор е мъдро, на умерения - сладко. А ако у този, най-пищния, освен словообилие няма нищо друго, тогава той надали ще изглежда и съвсем нормален. Нали ако някой е съвсем лишен от способност да говори спокойно, бавно, отчетливо, ясно, разчленено, духовито, особено пък ако делото или част от него изискват това; ако той, без предварително да подготви слуха на публиката, започне да го тъпче с пламенни слова, би ни изглеждал като луд сред разумни, като пиян сред трезви?
100. И тъй, Бруте, ето го онзи, когото дирим, но само във въображението ни. Защото, ако можех да го хвана за ръка, дори с цялото си красноречие той не би ме убедил да го пусна да си отиде. XXIX. Ала действително, ето че открихме истинския оратор, който Антоний никога през живота си не е виждал. Какъв е той? Ще го опиша накратко, а после ще го коментирам по-подробно. Истински оратор е този, който умее да говори за обикновените неща спокойно, за възвишените с достойнство, а за тези между тях - умерено.
101. Никога, ще речеш, не го е имало. Да допуснем, че е така. Но аз ти казвам какъв оратор бих искал да видя, а не какъв съм виждал и пак се връщам на споменатите вече Платонови думи за формата и образа на всяко нещо, които, макар да не сме ги видели с очите си, съществуват в нашето въображение. Защото моята цел е да представя не един човек оратор, смъртен и преходен, а онова съвършенство, което овладяно от някого, го прави истински красноречив. И то не е друго освен самото красноречие, зримо единствено с очите на ума. И тъй, да повторим: истински красноречив ще е онзи, който може да говори за дребните неща спокойно, за средните умерено, а за великите - с достойнство.
102. Цялото дело на Цецина22, чийто защитник бях, се въртеше около словесната форма на интердикта: с помощта на дефиниции аз хвърлих светлина върху неяснотите, възхвалих гражданското право, уточних двусмислиците. Защитавайки Манилиевия закон22, трябваше да възхваля Помпей и аз успях да му отдам дължимото с една реч в умерен стил. Делото на Рабирий22 бе изцяло свързано с въпроса за величието на римския народ, затова там се развихрих в преувеличения от всякакъв вид.
103. Но тези неща понякога трябва да се уравновесяват и разнообразяват. Кой ли стил не би могъл да се открие в седемте ми книги с обвинителни речи23? Или в речта ми за Авит23? За Корнелий23? Или в много мои защитни речи? Аз бих подбрал и изложил тези примери, ако не смятах, че те са известни или че онези, които се интересуват, сами могат да ги прочетат. Няма ораторско достойнство, което да не присъства в моите речи, може би не в своя съвършен вид, но поне като начало и наброска.
104. Не достигам целта, ала виждам към какво подобава да се стремя.
Тук обаче не става дума за мен, а за ораторското дело, затова съм твърде далеч от самовъзхищението; нещо повече, съдя толкова строго и сурово, че намирам недостатъци и на самия Демостен - дори и той, извисил се сред всички оратори и във всички жанрове, невинаги пълни ухото ми: толкова жаден и ненаситен е моят слух, копнеещ често за нещо необятно и безкрайно!
XXX.105. Но ти, докато беше в Атина, вложи цялото си усърдие, за да опознаеш този оратор с помощта на ревностния му изследовател Памен, а освен това не изпускаш от ръце книгите му; и тъй като попрочиташ и по нещо мое, можеш да видиш, че той прави много неща, които аз само се опитвам да направя, че има способността да говори тъй, както го изисква делото, а аз имам само желанието да го правя. Но Демостен е велик оратор, наследник на велики оратори и съвременник на най-велики. Докато аз щях да сторя нещо велико, ако можех да постигна лелеяната цел в един град, където, както казва Антоний, досега не се е чул гласът на ни един истински оратор!
106. А щом Антоний не е смятал за красноречив нито Крас, нито самия себе си, то той не би признал за такива нито Кота, нито Сулпиций, нито Хортензий. Защото у Кота няма величие, у Сулпиций - мекота, у Хортензий - тежест; докато предшествениците им - имам предвид Крас и Антоний - са били много по-нагодени към всички жанрове.
И тъй аз получих в наследство една слушателска публика, чието ухо не знаеше що е разнообразие, основано на равностойното използване на стилове. Аз пръв независимо от скромното си положение и възможности възбудих у нея невероятна страст към този вид красноречие.
107. С какви аплодисменти бях обсипан, още момче, когато говорих за наказанието на отцеубийците24 - реч, която както след известно време разбрах, не е била още достатъчно избистрена: "И наистина - има ли нещо толкова общодостъпно, както въздухът за живите, земята - за мъртвите, морето - за удавниците и брегът - за изхвърлените трупове? Но отцеубийците, докато са още живи, не могат да си поемат дъх от чувала; и умират така, че земята не може да се докосне до костите им; вълните ги носят така, че никога не ги намокрят; и най-сетне дори когато морето ги изхвърли на брега, техните трупове не могат да намерят покой върху крайбрежните камъни25." и по-нататък в същия дух - във всичко личи неопитното перо на един младеж, който печели не толкова със зрели дела, колкото с надеждите, които вдъхва. Следното издава вече една по-зряла дарба: "Съпруга на зет си, мащеха на сина си, на дъщеря си съперница."
108. Но онзи плам, който гореше у мен, не винаги ме вдъхновяваше да се изразявам пищно. Дори речта ми в полза на Росций, кипнала от младежко словообилие, е на места много сдържана, друг път - малко по-ведра; така е и в речите ми за Авит, за Корнелий и в много други. Защото никой оратор, дори сред отдалите се единствено на интелектуални занимания гърци, не е написал толкова много произведения, колкото аз, изпълнени именно с това разнообразие, което препоръчвам.
XXXI.109. Значи на Омир, на Ений и на другите поети, преди всичко трагическите, е простено, задето не поддържат непрекъснато напрежение, често променят тона и понякога прибягват до обикновената реч, а аз нито за момент да не прекъсвам напрежението? Но защо говоря за поетите и тяхната божествена дарба, ами големите актьори - те не само успяват да се представят отлично в съвсем различни роли, като всеки остава верен на стила си, но виждаме, че често комикът печели най-голямо възхищение в трагически роли, а трагикът - в комически. Защо тогава аз да не се стремя към същото?
110. Говорейки за себе си, аз говоря за тебе, Бруте. Моите възможности отдавна вече са разкрити; но нима ти ще водиш по еднакъв начин всичките си дела? Или ще си избереш дела само от един вид? А може би ще поддържаш неизменно един и същи тон от началото до края на речта си? Демостен, чиято бронзова статуя наскоро, когато те посетих в тускуланското ти имение, видях сред твоите и на близките ти изображения - а това означава, вярвам, че го обичаш, - не отстъпва на Лизий по естественост, на Хиперид - по живост и остроумие, на Есхин - по гладкост и блясък на израза.
111. Много негови речи са съвсем семпли - като тази против Лептин, много са патетично приповдигнати - като Филипиките му, много са издържани в разнообразен тон - като тази против Есхин за лъжливото пратеничество и другата, пак против него, в защита на Ктезифонт. А колчем поиска, подхваща средния стил и изоставяйки тежкото и сериозно слово, най-често слиза до него. Но все пак тогава изтръгва аплодисменти и постига успех, когато говори приповдигнато.
112. Ала нека за известно време го оставя настрана, защото тук става дума за стила, а не за определена личност. По-добре да обясня същината и природата на предмета, тоест на самото красноречие. Искам да припомня следното: че нямам намерение да давам някакви правила и че ще се постарая да говоря като ценител, а не като учител. Често обаче си позволявам да изляза извън определените рамки, понеже разбирам, че няма да си единственият ми читател - ти, един безспорно по-добър познавач от онзи, който се явява тук уж в ролята на наставник; вярвам, че тази книга ще бъде прочетена от мнозина не толкова заради своя автор, а защото е свързана с твоето име.
XXXII.113. И тъй аз смятам, че на съвършения оратор подобава да притежава не само присъщото единство нему умение да говори надълго и обширно; той трябва да умее да се ползва и от близката и сякаш съседна на красноречието наука - тази на диалектиците. Макар да изглежда, че реч и философски диспут са две различни неща и че да разговаряш и да произнасяш реч не е едно и също, все пак успехът и при едното, и при другото е заложен в способността да се разсъждава. Нека умението да се води спор и да се говори бъде в ръцете на диалектиците, а умението да се говори красиво - в ръцете на ораторите. Прочутият Зенон, създателят на стоическата философия, обяснявал с помощта на ръката си разликата между тези две изкуства: свивал пръсти в юмрук и заявявал, че такова нещо е диалектиката, разтварял ги и казал, че красноречието е като една такава длан.
114. А и преди него Аристотел в своята "Реторика" казва, че тази наука е, тъй да се каже, паралел на диалектиката и че разликата между тях е следната: изкуството да се говори е по-пространно, а изкуството да се разговаря - по-сбито26. И тъй аз искам съвършеният оратор да познава всичко, свързано с изкуството да се разговаря, което би могло да се отнесе към изкуството да се говори, и това, както ти отлично знаеш, понеже са ти добре известни споменатите изкуства, може да се осъществи по два начина26. Самият Аристотел ни дава множество съвети по въпросите на диалектиката, а и неговите последователи са наплодили в изобилие други, доста по-бодливи поради прекомерната си сложност.
115. Затова според мен е недопустимо онзи, който се е устремил към висините на ораторското изкуство, да е невеж в диалектиката - той трябва да познава или учението на древните, или учението на Хризип. Първо, да познава значението, природата и типовете на думите - и отделни, и свързани; после, да знае кое как може да се каже; как да се разбере вярно ли е то, или не; кое от какво произлиза; кое на какво съответства и на какво противоречи; понеже в речта има много двусмислици, той трябва да е наясно как се разграничава смисълът в единия от смисъла в другия случай и как се обясняват те. Ораторът често се сблъсква с подобни неща, затова трябва отлично да ги познава и тъй като сами по себе си те са малко грубовати, да умее да им придаде нещо от присъщия на красивото слово блясък.
XXXIII.116. При всички науки, които се преподават с помощта на някакъв логически метод, трябва първо да се установи кое какво е, защото, ако това не е уточнено между разискващите, то не може нито правилно да се спори, нито да се дойде до някакъв резултат. Затова често трябва да обясняваме с думи мислите си и да разкриваме неясния смисъл чрез дефиниции; а да дадем дефиниция означава да изразим колкото може по-накратко онова, за което става дума. След това, както знаеш, когато сме обяснили рода, трябва да видим кои са формите или частите в този род и в зависимост от тях да разделим и своята реч.
117. И тъй нека онзи, когото нарекохме съвършен оратор, да умее да дава дефиниции, но да не го прави така сбито и кратко, както учените в споровете си, а, напротив, колкото може по-ясно, по-подробно и по-съобразено с обикновения здрав разум. А ако делото го изисква, нека той да може раздели рода на отделни видове, без да отнема или да добавя нещо. Кога и как се прави това, не му е времето да обяснявам - казах вече, че искам да говоря като ценител, а не като учител.
118. Не е достатъчно той да познава само диалектиката: трябва да е изучил и осмислил всички основни теми във философията. За чувството за дълг, за смъртта, за благочестието, за родолюбието, за доброто и злото, за добродетелите и пороците, за задълженията, за мъката, за удоволствието, за душевния смут, за заблудите - ни един от тези въпроси, които се срещат в съдебната практика, но се разглеждат твърде сухо - повтарям, ни един от тези въпроси не може да се изложи и обясни с авторитетно, силно и обилно слово без тази наука, която посочих.
XXXIV.119. Тук аз още говоря за материала за речта, а не за стила на красноречието. Защото искам, първо, материята, за която говори ораторът, да бъде достойна за слуха на една образована публика, а едва след това той да мисли с какви думи и по какъв начин да се изрази. За да бъде още по-велик и по-възвишен, изисквам от него да има представа и от естествените науки като Перикъл27, за когото говорих по-напред. Така, слизайки от небесните към човешките теми, той би говорил и чувствал по-възвишено и по-величествено.
120. И след като е опознал божественото, не бих искал да му е непознато човешкото. Нека той бъде съвършен познавач на гражданското право, без което не може да се справи в ежедневната съдебна практика. Има ли нещо по-позорно от това да се нагърбиш със защитата в някой спор, свързан със закон или с интересите на граждани, а да не познаваш законите и гражданското право?
Нека ораторът познава в хронологичен ред славните дела на миналото, разбира се, преди всичко на нашето; а също така и на други могъщи народи и на великите владетели. Тук трудът му е облекчен от съчинението на нашия Атик28, който, спазвайки хронологичния порядък и датирайки по епохи събитията, сбра в една книга седемстотингодишната ни история. Да не знаеш какво се е случило, преди да се родиш, означава цял живот да си останеш дете. Че какво е животът на човека, ако чрез този спомен за миналото той не се слее в едно цяло с предходните поколения? А споменаването на старината, примерите, взети от нея - всичко това придава на речта, наред с голямото очарование и по-голяма тежест, и по-голяма достоверност.
121. И тъй, въоръжен с всички тези знания, нека той пристъпи към делото, но след като предварително се запознае с видовете дела. Защото тогава ще знае, че винаги се спори или за факти, или за думи. Ако се спори за факти, то се пита дали нещо е сторено, дали е сторено законно и как ще се окачестви. Ако за думи, то налице е или двусмислица, или противоречие. Когато има очевидно разминаване между смисъл и думи, това е вид двусмислица - така например при изпускане на дума смисълът става двойствен, нещо характерно за двусмислицата.
XXXV.122. И понеже типовете дела са тъй малко, то не са много и съветите относно местата за откриване на аргументи. Както ни учат, два вида са местата - едните се извеждат от самата материя на делото, а другите - отвън.
И тъй, излагането на съдържанието осигурява успеха на една реч, а самото съдържание се открива твърде лесно. Какво ни остава по-нататък, какво можем да постигнем със средствата на изкуството, освен да започнем речта така, че да склоним на наша страна слушателя или да събудим любопитството му и да го подготвим да възприеме онова, което искаме да му внушим, да изложим фактите накратко, правдоподобно и ясно, за да се разбере за какво става дума; да отстоим своята теза; да сломим противниковата и всичко това не объркано, а отчетливо, построявайки отделните аргументи така, че от всеки да извлечем общо следствие; накрая да поставим едно заключение, което според случая или да възбуди духовете, или да ги укроти.
Трудно е да се каже как трябва да се разработват отделните части, защото това невинаги става по един и същи начин.
123. Но моята цел е да открия не някого, когото да уча, а някого, когото да одобря. И ще одобря най-вече онзи, който има чувство за подобаващото, защото именно от такъв тип разумност има нужда красноречивият човек, за да може да се ориентира в обстоятелствата и лицата. Тъй като според мен не може да се говори по еднакъв начин винаги, пред всички, против всички, в полза на всички и за всички. XXXVI. Затова красноречив ще е онзи, който винаги успява да съобрази речта си със случая. Съумял веднъж да постигне това, той ще говори винаги така, както подобава: няма да развива богатите теми със сухи думи, нито възвишените - с обикновени или пък обратното, а стилът му ще бъде в пълно съответствие с темата.
124. Началото му - сдържано, без все още да пламти от възвишени думи, но въоръжено с острието на мислите, целящи да поразят противника или да привлекат към собствената му теза. Разказът за събитията - достоверен, предаден с реч не в стила на историографията, а почти ежедневна. После, ако делото е по-обикновено, трябва и нишката на доказателствата да бъде по-тънка както при утвърждаването, така и при отричането и всяко извисяване на темата да води и до извисяване на стила.
125. А когато делото се случи такова, че в него красноречието може да разгърне своята сила, то нека тогава ораторът се разпростре по-нашироко, да управлява и направлява душите и да ги води натам, накъдето желае, тоест накъдето го изискват характерът на делото и обстоятелствата.
Но два са онези великолепни средства, с чиято помощ красноречието е достигнало такава слава. Безспорно достойнства трябва да притежава всяка част на речта и всяка дума в нея трябва да е пълна или със сила, или с изящество, но две от тях са най-блестящи и, бих казал, най-ефектни - едното се свежда до разглеждането на общия аспект на въпроса, наречен, както по-горе казах, от гърците, thesis, а другото - до преувеличаването и уголемяването на темата, което те наричат auxesis.
126. Последното, макар че трябва да е равномерно разпръснато по цялото тяло на речта, все пак изпъква най-добре в общите места, наречени "общи", защото сякаш се запазват все едни и същи в множество дела, но трябва да са винаги съобразени с конкретния случай. Онази част на речта, където се разглежда въпросът в общ аспект, а именно тезата, често съдържа в себе си цялото дело: защото какъвто и да е предметът на спора, наречен гръцки crinomenon, той трябва да се изрази така, че да може да бъде отнесен към някакъв общ въпрос и да бъде видян от гледна точка на рода, освен при случаи на колебание относно истинността на даден факт, когато се използва предположението.
127. Но по тези неща трябва да се говори не в стила на перипатетиците - макар че техните изтънчени способи водят началото си от самия Аристотел, - а с малко повече нерв; общите положения трябва да се изразят с реч продължителна и блага, когато става дума за подсъдимия, и ожесточена - когато става дума за противника. А щом речта е въоръжена със средствата за преувеличение и омаловажаване, за нея няма невъзможни неща. Тези средства могат да се използват още при аргументацията винаги когато съществува възможност за изтъкване или за принизяване на нещо и почти неограничено - при заключението.
XXXVII.128. Две неща, умело използвани от оратора, издигат неимоверно красноречието: първото гърците наричат ethicon - то е свързано с изобразяването на характери, нрави, стил на живот; а другото, наречено patheticon, е онова, което предизвиква вълнение и увлича душите - именно в него речта е всемогъщ господар. Първото е мило, приятно, подходящо за предразполагане на слушателите; второто е темпераментно, пламенно, стихийно, то изтръгва победата, защото се носи стремително и нищо не може да му устои.
129. Въоръжен с него, и аз, един скромен, че и повече от скромен оратор, но любител на устремните атаки, често съм повалял противника. Пред мен замлъкна ненадминатият Хортензий, макар че защитаваше свой приятел29. Пред мен онемя и онзи предързък размирник Катилина29, когато му отправих обвинението в сената. Пред мен като адвокат в едно много сериозно и важно частно дело загуби ума и дума сенаторът Курион и едва-що отворил уста да ми отвърне, изведнъж рухна обратно на мястото си, а после разправяше, че някаква магия изтрила всичко от ума му29.
130. А какво да кажа за начините да се предизвика състрадание? Аз често съм прибягвал до някои от тях, защото дори когато поемах защитата заедно с някой друг, заключителната част винаги оставаше за мен: славата си тук спечелих не благодарение на някакъв невиждан талант, а на способността си да се вживявам в чуждата болка. Каквито и качества да притежавам - все пак съжалявам, задето не са повече, - те се чувстват в моите речи, макар че когато са написани, у тях не трепти онзи дух, който покорява много по-силно при слушане, отколкото при прочит.
XXXVIII.131. Но съдиите не трябва да се предразполагат само като им се внуши състрадание (между другото аз в своята патетичност съм стигал дотам, че веднъж, произнасяйки заключението на една реч, държах в ръце пеленаче, друг път накарах да се изправи на крака обвиняемият, един славен мъж, и в същото време вдигнах неговия невръстен син, предизвиквайки вълна от вопли и жалби по целия форум). Съдията трябва да бъде накаран да се гневи, да се укротява, да ненавижда, да симпатизира, да презира, да се възхищава, да мрази, да обича, да изпитва желание и отврата, надежда, страх, радост, скръб. Цялото това разнообразие от чувства може да се илюстрира с примери от моята практика: за по-сурови, с обвинителната ми реч против Верес, за по-кротки - със защитите ми.
132. Няма средство за въодушевяване или за умиротворяване, което да не съм изпробвал: бих казал дори, че в това отношение съм постигнал съвършенство, ако действително смятах така и ако не се боях, казвайки истината, да бъда обвинен в прекалено самомнение. Но както казах и по-горе, подклаждал ме е не някакъв особен талант, а страстната ми душа, чиито пориви сам не овладявам. Ала слушателят никога не би пламнал, ако самата реч не пламти. Бих си послужил с примери из моите творби, ако ти не бе ги чел; бих взел примери и от другаде - латински, ако имаше такива, и гръцки, ако бе уместно да си служа с тях. Но от Крас ни е останало съвсем малко, и то неща извън съдебната практика, нямаме нищо от Антоний, от Кота, от Сулпиций; що се отнася до Хортензий, той говореше по-добре, отколкото пишеше.
133. И тъй като не притежаваме никакви примери за съвършеното красноречие, предмет на нашето изследване, то нека само предполагаме какво е; а ако държим непременно да имаме примери, нека ги вземем от Демостен - имам предвид целия откъс от речта му на процеса срещу Ктезифонт, където той започва да говори за своите дела, за съветите си, за заслугите си пред държавата. Тази реч напълно се вмества в моите представи за идеалното красноречие и според мен нищо по-велико от нея не може да съществува.
XXXIX.134. Но остава ни да определим формата и тъй наречения character на речта - какъв трябва да бъде той, можем да разберем от казаното по-горе. Защото вече стана дума за ораторските ефекти, постигнати с помощта на отделни или на свързани думи: ораторът трябва да ги използва тъй изобилно, че от устата му да излизат само могъщи или изящни слова. Най-често да си служи с метафорите, които пренасят мисълта от един предмет на друг поради сходство между тях, връщат я обратно и това бързо движение на мисълта насам-натам доставя удоволствие само по себе си. И останалите бляскави похвати, получени при подреждането на думите, предлагат чудесна украса за речта, защото прилагат на ярките части от декорацията на сцената и на форума, които изпъкват не с това, че са единствени, а с това, че са най-ефектни.
135.30 Същото е и при украсите на речта, които в известна степен също се явяват ярки декоративни части. Такива украси са: удвояването и повторението на думите; повторението им с лека промяна; въвеждането на няколко фрази с една и съща дума, завършването им с една и съща дума, или и едното, и другото; присъединяването с повторение; повторението във възходяща градация; подемането на някаква дума по-нататък в друга фраза; използването на думи с еднакви падежни окончания или с еднакви завършеци; противопоставянето; изкачването сякаш по стълба с връщане обратно; избягването на съюзи, когато казваме много неща, без да ги свържем; премълчаването на едно нещо с обяснение защо го правим; поправянето на самите себе си, сякаш сами се укоряваме; възклицанието, изразяващо удивление или въпрос; повтарянето на една дума в различни падежи.
136. Но по-ефектни са фигурите на мисълта. И понеже с тях си служи много често Демостен, някои виждат в това причината за ораторския му успех. Наистина нито една негова мисъл не е изказана, без за изразяването й да е употребена някаква ефектна конфигурация; защото да бъдеш оратор означава да умееш да предадеш ярко ако не всички, то поне повечето свои мисли. Но понеже ти, Бруте, владееш това умение, то защо да изреждам имена и да давам примери? Нека само отбележим източника за тях.
ХL.137.31 И тъй онзи, чийто образ се стремим да очертаем, ще говори така, че ще представя често едно и също нещо по различни начини и ще се спира на него; често ще омаловажава нещо; често ще осмива; ще се отвлича от предмета и ще отклонява от него мисълта си; ще обявява какво ще каже; завършвайки мисълта си, ще направи извод; сам ще се приканва да се върне към предмета; ще повтаря казаното; ще прави логическо заключение от аргументите; ще притиска противника с въпроси; обратно, сам ще си отговаря, сякаш му е бил зададен въпрос; ще дава да се разбере, че мисли и чувства обратното на това, което казва; ще се колебае какво да каже и как да го каже по най-добрия начин; ще разделя речта си на части; ще оставя нещо настрана, сякаш го пренебрегва; ще се застрахова предварително от нападки; ще прехвърля на противника онова, в което го упрекват;
138. Ще обсъжда въпроса с публиката, дори с противниците; ще имитира нечии реч и нрав; ще кара да говорят безсловесни неща; ще отвлича вниманието от предмета на спора; ще прибягва често до шеги и насмешка; предварително ще взема в свои ръце доводите, които вижда, че могат да му бъдат противопоставени; ще прави сравнения; ще дава примери; ще разпределя роли; ще спира тези, които го прекъсват; ще заявява, че ще премълчи нещо; ще посочва на слушателите от какво да се пазят; ще заяви смело какво дръзва да прави; ще се разгневи; дори ще упреква противника; ще се моли; ще умолява; ще оневинява; ще се отклонява малко от темата си; ще пожелава; ще проклина; ще се старае да се сближи с тези, пред които говори.
139. Освен това ще се стреми и към други, тъй да се каже, добродетели на красноречието: да постигне краткост, ако делото я изисква, да описва понякога нещо така, сякаш го поставя пред очите ни, да си служи често с преувеличения, често речта му да дава да се разбере повече, отколкото казва, често да създава настроение, често да подражава на живота и на човешките характери.
ХLI. С тези ефекти - ето ги пред теб, цяла гора - трябва да блести цялото величие на красноречието.
140. Но те не могат да дадат на речта ни желаното качество, ако не са добре подредени, разположени и споени с помощта на подходящи думи. И тук, когато вече смятах да заговоря по този въпрос, защото той се явява естествено наследствие на казаното по-горе, изведнъж ме обзе смущение. Помислих си, че ще се намерят не само врагове - а такива има колкото искаш, - но и доброжелатели, на които ще се стори, че не подобава на един човек, чиито заслуги сенатът с одобрението на римския народ е оценил като ничии други32, да описва с такива подробности тънкостите на ораторския занаят. Дори да можех да кажа в свое оправдание само това, че не исках да пренебрегна молбата на Марк Брут, то щеше да е напълно вярно, тъй като желаех да удовлетворя достойното и почтено искане на един толкова любим приятел и прекрасен човек.
141. Но и да признаех - де да можех да го сторя! - че намерението ми е да упътя желаещите да усвоят ораторското изкуство, да им посоча, тъй да се каже, пътя, по който да стигнат до него, то и тогава кой справедлив ценител на това умение би ме упрекнал? Кой се е съмнявал някога, че винаги когато е царял мир, красноречието е заемало първото място в държавата, а юриспруденцията - второто? Първото е давало в изобилие влияние, слава, сигурност, а второто - само правила за преследване и защита, като впрочем често се е обръщало за помощ към красноречието, а ако му се е съпротивлявало, с мъка е успявало да запази непокътнати владенията си.
142. Защо тогава на неговото изучаване винаги се е гледало с добро око и домовете на най-достойните люде са били преизпълнени с ученици, а в същото време, ако някой изостря младите умове и им помага да овладеят красноречието, бива укоряван? Щом умението да се говори красиво е нещо лошо, то нека красноречието бъде прогонено от държавата; но ако то не само краси онези, които го притежават, а е и от полза за цялото общество, защо тогава да е позорно да се изучава нещо, чието познаване е въпрос на чест, и защо да не бъде славно дело преподаването на това изкуство, след като е тъй хубаво да си запознат с него?
ХIII.143. "Но едното се прави от време оно, а другото е ново". - Признавам, така е, но за това съществуват причини. За да овладееш правото, достатъчно било да слушаш отговорите на юрисконсултите, така че преподавателите по право не отделяли специално време за занимания с ученици, а едновременно и обучавали, и давали консултации. Докато онзи, който се занимавал с ораторско изкуство, изцяло изразходвал времето си в къщи за проучване на делата и за съставяне на речи, времето си на форума - за водене на тези дела, а останалото - за да си отдъхне. И кога е можел той да се занимава с обучение и преподаване? Впрочем не знам дали мнозина наши оратори не дължат успехите си повече от талант, отколкото на голяма ученост. Затова те са умеели по-добре да говорят, отколкото да преподават, докато при мен, мисля, е обратното.
144. "Но преподавателската работа не е престижна" - да, ако на преподаването се гледа като в училище. Ала ако хората могат да се направят в някаква степен по-добри със съвет, с насърчение, с въпроси, с разговор, понякога дори със съвместно четене и слушане, то защо тогава да се отказваш да ги сториш такива? Щом е почтено (а то е такова) да учиш с каква формула става отричането от свещените предмети33, то нима е непочтено да учиш с каква формула се запазват и бранят те33?
145. "Но за познавачи на правото се обявяват дори невежите, докато ораторите, колкото и добре подготвени да са, крият това" - защото хората уважават ума, а на езика гледат с подозрение. Но нима красноречието може да остане скрито, нима може да убегне, ако и да го притаим, нима има опасност някой да сметне за позорно да учиш другите на едно голямо и славно изкуство, чието изучаване за теб самия е било чест?
146. Може би другите са по-прикрити; аз винаги открито съм заявявал, че съм се учил на красноречие. Та как иначе? Бих ли могъл да го скрия, когато още съвсем млад заради учението прекосих морета, когато домът ми бе пълен с най-големи учени, когато в словото ми вероятно постоянно се проявяват белезите на учеността, когато кой ли не чете написаното от мен? И какво бих могъл да кажа в свое "оправдание" освен това, че все пак недостатъчно съм постигнал? ХLIII. Независимо от всичко темата, която сега смятам да подема, не е тъй достойна, както досегашната.
147. Тук ще говоря за съчетаването на думите и едва ли не за отброяването и отмерването на сричките. И дори тези неща да са толкова необходими, колкото на мен ми се струва, все пак техният блясък личи по-добре при осъществяването, а не при преподаването им. Това важи за всички случаи, в сила е и тук. При дървото ни възхищава стройността, а не корените и дънерът и все пак без тях то може да съществува - така е и при големите изкуства. Що се отнася до мен, не знам кое в по-голяма степен ме тласна да напиша това съчинение - дали известният стих "Не се черви от срам за занаята си"34, който ми забранява да крия удоволствието от своите занимания, или твоето горещо желание, Бруте; но аз във всички случаи трябваше да отговоря на евентуалните си критици.
148. Ала дори казаното от мен да не е докрай вярно, то кой би се показал толкова безсърдечен и жесток, та да не ми прости, задето, след като ми е отказан достъпът до трибуната и до обществените дела, съм предпочел да се отдам на литературни занимания, а не на безделието, което ми е неприсъщо, или на унинието, с което се боря? Те по-рано ме съпровождаха на трибуната и в курията, а сега ме разведряват у дома, и то не само с помощта на неща като тези, за които пиша тук, а и с много по-големи и по-сериозни35. И ако успея да доведа до съвършенство своите творби, тогава домашните ми занимания ще съответстват на публичните ми изяви. Но да се върна на темата си.
ХLIV.149. И тъй думите трябва да се подреждат така, че краят на предходната да се свързва колкото може по-добре с началото на следващата и това свързване да звучи колкото може по-приятно: или самата форма и съотношение на думите да бъдат окръглени, или низът им да е оформен ритмически. На първо място, нека видим какво е онова, което изисква огромно старание, а именно стройното, но не измъчено подреждане, защото последното би било някаква безконечна и безсмислена работа, нещо като онова, което Сцевола у Луцилий вещо осмива при Албуций:
"Колко красиво сглобени са думите - кубче до кубче, сякаш в мозаичен под, със спирали изкусно изпъстрен"36.
150. Не бих искал това построяване да изглежда прекалено изпипано, но едно умело перо лесно би се справило с правилата за подреждане. Защото както окото при четене, така и мисълта при говорене ще бяга напред и не ще допуска при сблъскването на звукове между края на предходната и началото на следващата дума да се получат нито зевове, нито грапавини. Дори мислите да са приятни и сериозни, ако те са хаотично изразени, ще дразнят ухото, този най-строг съдник. Впрочем самият латински език бди над това и едва ли ще се намери такъв невежа, който да не се стреми да слива гласните.
151. Даже Теопомп бил упрекван за това, че прекалено старателно избягвал струпването на гласни, макар че учителят му Изократ правел същото. Но Тукидид не го избягвал, не го избягвал и по-великият от него Платон - нямам предвид само философските му беседи, наречени диалози, където понякога се е налагало да го прави умишлено, но и речта му пред народа, с която според атинския обичай публично възхвалил падналите в бой атиняни - а тя, както знаеш, е тъй прочута, че ежегодно се произнася на този ден. Именно в нея е много често струпването на гласни, почти винаги избягвано от Демостен като недостатък.
ХLV.152. Но това си е грижа на гърците. На нас дори да искаме, не ни е позволено да разделяме гласните. Доказват го речите на Катон, макар недоогладени, доказват го и поетите с изключение на онези, които често са допускали зев, за да постигнат стих, като например Невий:
Vos qui accolitis Histrum fluvium atque algidam37...
и пак у него:
Quam numquam vobis Grai atque barbari38...
Това се среща веднъж и у Ений:
Scipio invicte 39,
Че дори и аз съм казал на едно място:
Hos motu radiantis etesiae in vada ponti40.
153. Но честото използване на зев не би срещнало одобрението на латинската публика, докато гърците дори го хвалят.
Ала защо говоря само за гласните? Често дори и без тях думите са били сгъстявани за краткост, например multi'modis (по много начини), in vas'argenteis (в сребърни съдове), palmi'et crinibus (длани и коси), tecti'fractis (счупени покриви). А каква по-голяма волност от това, дето за удобство са били съкращавани и имена на хора? Както от duellum се е получило bellum (война) и както от duis-bis (два пъти), така и Duellius, победителят на картагенската флота, е станал Bellius, макар че всичките му прадеди са носели името Duellius. Понякога думите се съкращават не за удобство, а за благозвучие. Та как вашият прадядо41 Axilla е станал Ala, ако не чрез премахването на една по-груба буква, която в името на изискаността на латинската реч е била изтръгната и от думите maxilla (горна челюст), taxillus (зарче), vexillum (знаме на малко войсково подразделение), pauxillus (мъничък)41.
154. Охотно са били сливани две думи в една, като sodes вместо si audes (ако смееш), sis вместо si vis (ако искаш). Три думи са слети в една в capsis42, казва се ain вместо aisne (наистина ли?), nequire42 вместо non quire (не мога), malle вместо magis velle (предпочитам), nolle42 вместо non velle (не искам); често казваме dein вместо deinde (после), exin вместо exinde (оттам). Ами по-нататък? Кой не се сеща защо се казва cum illis и в същото време никога cum nobis, а само nobiscum? Ако се каже първото, ще да се получи нещо неприлично42 - щеше да го има и тук при мен, ако не бях вмъкнал между cum и nobis едно autem. А формите mecum и tecum са образувани по аналогия с nobiscum и vobiscum.
ХLVI.155. А някои43 доста късно се опитват да поправят старинната реч. Така например в израза pro deum atque hominum fidem (моля за защита богове и хора) вместо deum те казват deorum. Но според мен не са знаели допускал ли е това речевият навик? Така и гореспоменатият поет43, който по необичаен начин е контрахирал neum factum вместо meorum factorum в стиха:
Patris mei, meum factum pudet44...
и exitium вместо exitiorum в стиха:
Texitur, exitium examen rapit45...,
не казва liberum, както сме свикнали да казваме, например cupidus liberum (жадуващ за деца) или in liberum loco (като свои деца), а така, както на тях им се нрави:
Neque tuum umquam in gremium extollas liberorum 46 ex te genus...,
а също и:
Namque Aesculapi liberorum47...
А другият голям поет, Пакувий, в "Хриз" употребява не само непривичното meum в стиха
Cives, antiqui amici maiorum meum...,
но отива и по-далеч:
Consilium socii, augurium atque extum interpretes..., и продължава:
Postquam prodigium horriferum, portentum pavos48...
където prodigium, horriferum, portentum са форми за среден род, които безспорно, не са приети никъде. На мен трудно би ми се обърнал езикът да изрека armum iudicium вместо armorum iudicium, макар че у последния има:
Nihilne te de iudicio armum accidit 49.
156. Докато в същото време имам смелостта да кажа centuria fabrum et procum50 (центурия на занаятчии и знатни), както е изразът в цензорските таблици50, а не procorum или fabrorum. От само себе си е ясно, че никога не казвам duorum virorum iudicium или trium virorum capitalium, или decem virorum stlitibus iudicandis50.
А какво е казал Акций?
Video sepulcra duo duorum corporum51...
и в същото време:
Mulier una duom virum52...
Аз разбирам коя е правилната форма. Но в единия случай говоря така, както го изисква обичаят, казвайки или pro deum50, или pro deorum, а в другия - както съм длъжен да се изразя, тоест винаги trium virum50, а не virorum; sestertium50, nummum50, а не sestertiorum и nummorum, защото тук речевата практика не предлага различни варианти.
ХLVII.157. Защо забраняват да казваме nosse и iudicasse, а ни нареждат да употребяваме novisse и indicavisse?53 Да не би да не знаем, че тук правилна е пълната форма, но се употребява и съкратената? У Теренций се срещат и двете:
Eho, tu cognatum tuum non noras54?
а после
Stilponem inquam noveras55...
Sient е пълната форма, а sint - съкратената. Могат да се употребяват и двете. И тъй пак там имаме:
Quam cara sint quae post carendo intellegunt56,
и
Quam attinendi magni dominatus sient 57.
Аз нямам нищо против да се каже Scripsere alii rem 53 - чувствам, че scripserunt е по-правилно, но на драго сърце отстъпвам пред една форма, създадена, за да обласкае ухото.
Isdem campus habet 58,
казва Ений, а на храмовете е написано Eidem probavit53. Isdem е по-правилно, а не по-разтегленото eidem. Но idem не звучало добре и от речевата практика било измолено снизхождението да се допусне грешка в името на благозвучието. Затова аз по-охотно бих казал posmeridiana (следобедна), quadriga (колесница, теглена от четири коня), отколкото postmeridiana, quadriuga и (кълна се в Херкулес), отколкото mehercules. Non scire изглежда вече някакъв варваризъм, докато nescire (не знам) звучи по-добре. А и защо казваме meridies (пладне), а не medidies53? Струва ми се, защото второто е по-неблагозвучно.
158. Има една представка af59, която днес е останала да съществува само в счетоводните книги, и то не във всички, а в речта си е изменила: казваме amovit (отстрани), abegit (откара), abstulit (отнесе) и вече не знаем дали представката е a, дали ab или abs. Какво ще кажете, щом дори abfugit е изглеждало неблагозвучно и abfer не се е нравило, та са били предпочетени съответно формите aufugit (избягна) и aufer (отнеси), образувани с представката, която се среща единствено при тези два глагола? В езика са съществували думите noti, navi и nari; и когато е трябвало да им бъде поставена отрицателната представка, в името на благозвучието са предпочетени формите ignoti (непознати), ignani (лениви), ignari (незнаещи) пред правилните. Казва се ех usu (от опит), но е re publica (от държавата), понеже в първия случай думата след предлога започва с гласна, а във втория, ако не се премахне x, би се затруднило произношението. Така е при exegit (изкара) срещу edixit (извести), refecit (поправи) срещу rettulit (отнесе назад) и reddidit (върна). Представката се е променила под влияние на първата буква на прибавената дума, също както subegit (покори) срещу summovit (отдалечи) и sustulit (понесе).
ХLVIII.159. А какво да кажем за сложните думи? Колко умно е предпочетено insipiens (неразумен) пред nsapiens, iniquus (неравен) пред inaequus, tricipitis (триглав - форма за род. падеж, ед. число) пред tricapitis, concisus (раздробен) пред concaesus! По тази логика някои искат да се казва дори pertisus60, което не е прието от речевата практика. Има ли нещо по-изискано от следната условност, наложена не от природата, а от един, тъй да се каже, обичай? Думата indoctus (неук) произнасяме с кратка първа буква, insanus (луд) - с дълга; - inhumanus (нечовешки) - с кратка, infelix (нещастен) - с дълга; с една дума, in се произнася дълго във всички думи, които започват със същите букви като sapiens (умен) и felix (щастлив), а във всички други случаи - кратко. Същото можем да кажем за composuit (състави) срещу consuevit (имаше обичай), concrepuit (издаде звук) срещу confecit (завърши) 60. Обърни се към правилото - то ще те упрекне, допитай се до ухото - то ще одобри. Попитай го - защо? Ще ти отвърне, че така му е приятно - а именно на неговите желания трябва да се подчини речта.
160. Дори и аз, макар да знаех, че предците ни са използвали придиханието само при гласни, казвах pulcros, Cetegos, triumpos, Cartaginem61. Но след известно време, доста късно, когато постоянното неодобрение на моя слух ми откри истината, отстъпих на народа правото да регламентира говора, а знанията запазих за себе си. Казваме Orcivi (принадлежащи на подземното царство), Matones, Otones, Caepiones (родови имена), sepulcra (гробници), coronae (венци), lacrimae (сълзи), понеже ухото винаги го позволява. Ений употребява Burrus и никога Pyrrhus. Древните му записи сочат, че е писал Vi patefecerunt Bruges62 , а не Phryges, защото тогава не се е използвала нито една гръцка буква, докато сега имаме дори две61. И макар че е абсурдно и да се казва Phrygum и Phrygibus61, т. е. да се поставя гръцка буква във варварски падеж, и гръцките думи да се употребяват само в именителен падеж, ние все пак казваме Phryges и Pyrrhus, за да угодим на ухото.
161. Освен това (нещо, което днес малко простее, а едно време се смяташе за признак на добър вкус) при думите, чиито две последни букви са като тези на optumus (най-добър), последната буква изпадаше, ако следващата дума не започваше с гласна. В поезията това бе прието, но днешните поети вече го избягват. Казвахме
Qui est omnibu' princeps63, а не omnibus princeps.
Vita illa dignu' locoque, а не dignus63.
И ако лишеният от каквато и да било грамотност навик е творец на едно тъй приятно произношение, то какви ли чудеса можем да очакваме от изкуството и грамотността?
162. Спрях се на този въпрос по-накратко, отколкото бих го сторил, ако бе единствен обект на моето изследване - а той позволява нашироко да се разгледат природата и употребата на думите, - но и по-надълго, отколкото го изисква моята главна тема. ХLIXV. Но понеже в една реч критерият за избор на факти и на думи зависи от теоретичната подготовка, а при подбора на звукове и ритъм съдник е ухото и понеже едното е свързано с ума, а другото - с удоволствието, то при първото разумът открива изкуството, а при второто го откриват чувствата. Така че ние или трябва да пренебрегнем удоволствието на онези, чието одобрение желаем да спечелим, или да открием изкусно средство да им го създадем.
163. И тъй две са нещата, които галят ухото - звукът и ритъмът. За ритъма ще стане дума след малко, сега нека се спрем на звука. Както вече казах, трябва да подбираме преди всичко благозвучни слова; но не прекалено изтънчени, както при поетите, а взети от обикновената реч. Стихът
Qua pontus Helles, supera Tmolum ac Tauricos64...
изобилства с прекрасни имена на места, но следващият е грозен, защото е развален от повторението на една пренеприятна буква:
Finis frugifera et efferta arva Asiae tenet64...
164. Затова нека използваме повече добрите качества на нашите думи, отколкото блясъка на гръцките, освен ако случайно не ви харесва да кажете:
Qua tempestate Helenam Paris65...
Да следваме този пример, но да избягваме груби фрази като
Habeo ego istam perterricrepam 65,
и
versutiloquas malitias 65.
Думите не само трябва да се подбират обмислено, но и да се затварят в ритмични групи, понеже, както казах, и тук спазваме изискванията на слуха. Тези ритмични групи се оформят или от самата постройка на речта, един вид спонтанно, или от определен тип думи, в които съществува някаква съзвучност. Когато думите имат сходни падежни окончания, когато се съотнасят равни отрязъци или се противопоставят противоположни, такива съчетания са ритмични от само себе си дори към тях да няма нищо нарочно прибавено.
165. Знаем, че Горгий бил първият, който се стремял да използва такива фигури, пример за които можем да вземем от моята реч за Милон: Est enim, iudices, haec non scripta, sed nata lex, quam non didicimus, accepimus, legimus, verum ex natura ipsa arripuimus, hausimus, expressimus, ad quam non docti, sed facti, non instituti, sed imbuti sumus66. Тук нещата вървят така, че тъй като съотношение съществува именно между частите, които трябва да се съотнесат, ритъмът ни се струва не търсен, а естествено получил се.
166. Същото имаме и при противопоставянето, например тук, където речта е не само ритмична, но дори и образува стих:
Eam quam nihil accusas, damnas... 67,
ако бе употребено вместо damnas condemnas, стихът щеше да се избегне:
bene quam meritam esse autumas
Male merere: id quod scis prodest nihil, id quod nescis, obest68,
Стихът тук се образува от самото съотнасяне на противоположности. В една реч това би имало следния ритъм:
Quid scis, nihil prodest; quod nescis, multum obest69.
L. Винаги когато се противопоставят противоположности - това, което гърците наричат антитеза, - се получава по силата на естествена закономерност, а не изкуствено, ораторски ритъм.
167. Древните още преди Изократ са били любители на този похват, най-вече Горгий: в неговите речи ритъмът се дължи преди всичко на добрата симетрия между думите. Аз също често си служа с него, например в четвъртата ми реч против Верес:
"Е добре, сравнете сегашния мир с тогавашната война, пристигането на претора с победата на пълководеца, нечестивата кохорта на магистрата с непобедимата армия на война, произвола на единия с въздържаността на другия; и вие ще кажете, че завоевателят на Сиракуза е негов основател, а наместникът, приел града благоустроен и процъфтяващ, е неговият завоевател"70.
168. И тъй нека приемем, че този ритъм е нещо вече познато, и да минем към третия вид ритмична и подредена реч. Не знам какви уши имат онези, които не я чувстват, и изобщо човеци ли са те71. Моят слух се радва на съвършения и пълен словесен период, чувства, когато той е орязан, но и не обича прекаленото словообилие. Ала защо говоря за своя? Често съм бил свидетел на това, как тълпи от хора надават одобрителни възгласи при подходяща музикална линия на фразата: защото ухото очаква мисълта да се свърже с думите.
"Това не го е имало едно време" - казват някои71. Но тогава не е имало почти никакво красноречие, защото древните оратори са подбирали думите си, откривали са сериозни и красиви мисли, ала не са ги изразявали с достатъчна свързаност и пълнота.
169. "Точно това ни харесва" - твърдят те. Значи, щом древната картина, тъй оскъдна на багри, им се нрави повече от днешната, вече съвършена, то ние трябва задължително да подражаваме на първата, а сегашната да захвърлим! Кичат се с имената на древните. Но както сред възрастите авторитет има старостта, така и при примерите авторитетът принадлежи на древността - тя е извор на поуки и самият аз я тача безкрайно. И не се впускам да изтъквам онова, което й липсва, а хваля това, с което е богата, защото преценявам, че онова, което има, е повече от онова, което й липсва. Понеже прекрасните слова и мисли на древните са по-ценни от липсващото им умение да използват ритмичните завършеци. LI. Едва по-късно било открито затварянето на думите в период и аз смятам, че и древните, ако са го познавали, са щели да си служат с него. Защото виждаме, че след като било открито, всички големи оратори са го използвали.
170. Но ако понятието ритъм, което на латински се изразява с думата numerus, а на гръцки - с rhythmos, се свърже със съдебната или с политическата реч, то буди неприязън. Защото на някои хора им изглежда, че ако ораторът изгражда ритмично своята реч, той иска да я използва като уловка за ухото на слушателя. Твърдейки така, противниците на ритъма, от една страна, сами говорят разпокъсано и осакатено, а от друга, се нахвърлят върху онези, които се изразяват красиво и завършено. Ако имат предвид реч, в която думите са празни и мислите са лековати, прави са; но ако и темата е достойна, и словата са отбрани, то защо им е тогава речта да накуцва и да тъпче на едно място, а не да лети напред заедно с мисълта? Защото използването на този тъй омразен им ритъм не е нищо друго освен едно подходящо оформяне на мисълта. Използвали са го дори и древните, но рядко, и то случайно или по естествен усет; и всички техни слова, които печелят най-големи похвали, ги дължат именно на подходящото ритмично оформяне.
171. При гърците тези неща са на почит отпреди почти четиристотин години72, а ние ги познаваме отскоро. И тъй, значи Ений, изпълнен с презрение към старината, е имал право да каже:
"Нявга от фавни и от прорицатели бяха те пети...", а аз не мога да изразя подобни чувства? Още повече, че няма да кажа "преди мен", както прави той, нито пък "аз дръзнах да открия", както твърди по-нататък, защото съм чел и слушал мнозина свои предшественици, чиято реч има почти съвършена ритмична форма. А на бездарниците не им е достатъчно това, че не ги хулят - те ламтят и за похвали! А аз хваля и ценя съвсем заслужено онези, за чиито подражатели се провъзгласяват те, макар да виждам несъвършенствата им; но тях самите - ни най-малко, понеже са избрали да им подражават в най-лошото и са твърде далеч от достойнствата им.
172. И ако слухът им е толкова безчувствен и недодялан, то не ги ли респектира поне авторитетът на най-учените люде? Няма да споменавам Изократ и неговите ученици Ефор и Навкрат, макар че те като познавачи на теорията за съставянето и украсяването на речта сигурно ще да са били отлични оратори. Но имало ли е човек по-учен, по-прозорлив, по-проницателен и в откриването, и в преценката на нещата от Аристотел? Има ли някой, възпротивил се по-остро на Изократ? А и той забранява речта да е стихообразна, но повелява тя да бъде ритмична. Неговият слушател, един от най-съвършените писатели и ретори по думите на самия Аристотел - Теодект, е почувствал това и сам го е преподавал; а Теофраст се е занимавал още по-грижливо със същата материя. Кой би дръзнал да отрича техните авторитетни мнения, освен ако не ги е и чувал!
173. И ако това е така - а според мен иначе не може и да бъде, - то тогава какво, не изпитват ли и те тези усещания? Никога ли не им прави впечатление празното, грубото, сакатото, накуцващото? Цели театри ечат, ако в някой стих една сричка се съкрати или удължи; а тълпата си няма представа от поетически стъпки и размери, нито пък разбира точно защо е била раздразнена и с какво. Но самата природа е надарила нашето ухо с умението да преценява кой звук е дълъг и кой - кратък, кой е остър и кой - тежък.
III. 174. И тъй, Бруте, желаеш ли да се спра тук повече, отколкото другите, писали по въпросите на красноречието, или смяташ, че можем да се задоволим с казаното от тях? Но защо ли те питам, когато от писмата ти, написани с такава ерудиция, личи, че това е твое съкровено желание. Тогава първо ще обясня произхода на стройната и ритмична реч, след това причините за появата й, после природата й и накрая нейната употреба.
Почитателите на Изократ го тачат най-вече задето пръв въвел ритъма в прозаическата реч. Видял той, че хората слушат ораторите с досада, а поетите - с удоволствие, и тогава, казват, внесъл ритъма и в ораторското слово, за да го направи приятно и чрез разнообразие да избегне пресищането.
175. Това е вярно до известна степен, но не изцяло. Трябва да признаем наистина, че никой не е работил в тази област по-задълбочено от Изократ, но все пак първооткривател тук е Тразимах, свидетелство за което са неговите творби, написани дори прекалено ритмизирано. А онова, за което преди малко говорих - как съотнесените еднакви части, завършващите по сходен начин и противопоставените противоположни образуват съзвучия от само себе си, без умишлено да се стремим към това, - пръв изнамерил Горгий, но прекалявал с употребата му. Всъщност това е вторият от общо трите принципа за изграждане на речта, за които стана дума преди малко.
176. И Тразимах, и Горгий изпреварили Изократ по време73, но той ги превъзхожда със своето чувство за мярка, а не със славата си на първооткривател. Изократ е както по-умерен в употребата на метафори и на нови думи, така и по-уравновесен при използването на ритъма. Горгий повече се увлича от този похват и от неговата, както сам я определя, празничност, и е по-изкушен да злоупотреби с нея. Ала Изократ, който го слушал на младини в Тесалия - тогава Горгий бил вече старец, - внесъл в този стил умереността. Нещо повече, с годините (а живял почти столетие) той все повече се отърсвал от прекалената ритмичност, за което, вече грохнал старец, пише в книгата си, посветена на Филип Македонски - там твърди, че вече по-малко робува на ритъма, отколкото преди. Така той поправил не само своите предшественици, но и самия себе си.
LIII.177. И тъй, след като вече знам кои са родоначалниците на ритмично изградената реч и познаваме нейния произход, нека потърсим причината за появата й. А тя е съвсем ясна и се чудя как древните не са се досетили за това, особено като имаме предвид, че често случайно са съумявали да се изразят стройно и завършено. И ако тази случайност е впечатлявала духа и слуха на хората до такава степен, че лесно е можело да се забележи как приятно звучи подобна непреднамерено построена реч, то безспорно те би трябвало да се постараят по-нататък системно да подражават сами на себе си. Защото слухът или духът, благодарение на него притежава една естествена мярка за звуковете.
178. Той може да прецени кои от тях са дълги и кои - кратки и винаги очаква нещо завършено и отмерено, усеща осакатените и тъй да се каже, орязани звукове и това го дразни, сякаш не са му дали дължимото; долавя и онова, което е прекалено разтегнато, сякаш избило твърде напред, и то му е още по-неприятно, защото както навсякъде, така и тук излишното дразни повече, отколкото недостатъчното. И тъй както поезията и стихът са били открити благодарение на присъщото на слуха чувство за мярка и на наблюденията, направени от специалисти, така и в прозата, макар и много по-късно, същата тази природа е насочила вниманието към съществуването на някакви определени движения във фразата и към затварянето на думите в ритмични единици.
179. Ето, посочихме причината за появата на ритмичната реч. Сега, ако желаеш, нека обясня нейната същност, тъй като това беше третата предвидена точка. Разсъжденията върху този въпрос не влизат в предварително определения план на моята беседа, но те са свързани със самите дълбини на ораторското изкуство. Защото тук можем да попитаме какъв е този ритъм в речта, къде се крие той и откъде произлиза; един вид ли е, два ли са или повече; как се получава; кога, къде и как приложен, доставя удоволствие.
180. И тук, както в много други случаи, можем, разсъждавайки, да се движим по два пътя - единият е по-дълъг, а другият - по-кратък, дори по-равен. LIV. Ако изберем дългия път, първият въпрос, на който трябва да отговорим, е: съществува ли изобщо някаква реч с ритъм? Защото някои не могат да го различават, тъй като той не личи тъй ясно, както в поезията, а и онези, които поддържат неговото наличие в речта, не могат да го обяснят. Вторият въпрос е: ако в прозата има ритъм, то какъв е той или какви са те - дали заимствани от поезията или от другаде и ако от поезията, то кой или кои точно: защото едни допускат съществуването само на един вид ритъм, други на множество, а трети - на всичките. След това независимо дали се касае за един ритъм или за повече, трябва да се види дали те са общи за всички типове реч, или на всеки тип реч съответства различен ритъм - защото едно е да се разказва, друго е да се убеждава и трето - да се доказва; ако са общи - какви са, ако са различни - каква е разликата между тях и защо ритъмът не се проявява по еднакъв начин в поезията и в прозата.
181. После: дали ритмичността в речта се постига само чрез ритъма или чрез някакво хармонично подреждане, и чрез словесен подбор; или всяко от тези неща има определен характер - ритъмът се получава с помощта на паузи, хармоничното подреждане - чрез умело съчетаване на звуковете, а словесният подбор е, тъй да се каже, външният вид и блясък на речта: а в основата на всичко е подреждането и с негова помощ се постигат и ритъмът, и онези ярки словесни ефекти, които гърците наричат schemata.
182. Но благозвучието не е идентично с пълната размереност, нито с употребата на фигури, които са тясно свързани с ритъма, тъй като са от само себе си ритмически завършени. Благозвучното подреждане се отличава и от едното, и от другото с това, че при него цялото внимание е насочено към силата или сладостта на звуковете. И тъй тези са горе-долу всички неща, в които трябва да се търси природата на ритъма.
LV.183. Следователно не е трудно да открием ритъм в речта, тъй като ни го подсказва усетът; а не е редно да не признаваме съществуването на нещо само защото причините за него са ни непонятни. Та и стихът е бил открит не от разума, а от естественото чувство, а едва след това разумът го е размерил и обяснил. Така наблюдателността и вниманието към природата са породили изкуството. Но при стиховете нещата са по-явни, макар че когато при определени размери се махне музиката, те заприличват на проза; това личи особено при най-добрите от онези поети, които гърците наричат "лирици"74 - лиши ги от музикален съпровод и ще остане една гола проза.
184. И у нас има подобни примери като този стих от "Тиест":
"Quidnam te esse dicam? Qui tarda in senecta... 75 и т. н. Ако тук не се прибави съпроводът на флейтиста, речта ще бъде съвсем като прозаическа. А пък шестостъпният ямб на комиците е често толкова недодялан, че при него едва се долавя наличието на някакъв ритъм и стих. Що се отнася до ритъма в прозата, той се открива още по-трудно, отколкото в стиха.
185. Нещата, които придават вкус на речта, са преди всичко две: приятните думи и приятният ритъм. Думите са един вид суровината, а ритъмът - шлифовката. Но и тук, както навсякъде, откритото поради необходимост изпреварва откритото за удоволствие.
186. Така и Херодот, и съвременниците му, и предшествениците му не са познавали ритъма, като изключим случаите, когато той е бил употребен случайно и непреднамерено; а писателите от дълбоката древност не са оставили никакви правила за ритъма, но за говоренето - много и много: понеже онова, което е и по-лесно, и по-необходимо, винаги бива открито по-рано. LVI. Така метафорите, новородените и новосъздадените думи са били лесно опознати, защото са взети от езиковата практика и ежедневната реч, докато ритъмът не е бил естествено присъщ на речта и нямал с нея връзки на общност или родство. И тъй, открит и опознат малко по-късно, той станал нещо като нейна палестра76 и очертал контурите й.
187. Така, ако една реч звучи сбито и насочено, а друга - широко и разлато, това е закономерен резултат не от качеството на буквите77, но от разнообразното използване на кратки и дълги интервали. И понеже речта, образувана от тяхното съчетаване и смесване, е ту застояла, ту подвижна, то неизбежно подобно състояние е свързано с ритъма. А и периодът, за който вече стана дума, благодарение на ритъма се носи и лее по-устремно, докато достигне края си и се закове там.
188. И тъй ясно е, че речта трябва да бъде стегната в ритъм, но не и в стих. А сега нека видим дали ритмите трябва да са заети от поезията или от някакъв друг жанр. Съществуват единствено поетическите ритми78, защото типовете ритми са дефинирани и за всеки от тях има три възможности. Стъпките, с които се осъществява ритъмът, се делят на три вида: при първия двете части на стъпката са равни, при втория едната е два пъти по-дълга от другата, при третия - един път и половина по-дълга от другата. Така при дактила двете части на стъпката са равни помежду си, при ямба едната част е двойно по-дълга от другата, а при пеона - един път и половина по-дълга от другата. Та как може тези стъпки да не попаднат в речта? А когато са разположени в определен ред, те неизбежно ще изградят ритъм.
189. Но въпросът е кой или кои размери трябва да се употребяват преди всичко. А това, че всички те попадат случайно в речта, се вижда и от факта, че често, без да щем, казваме нещо в стихотворна форма. Това е много голям недостатък, но ние самите не го забелязваме и сами не усещаме как се получава; особено трудно е да избегнем шестостъпния ямб и Хипонактовия стих79, защото голяма част от речта ни се състои от ямби. Ала слушателят и тях разпознава лесно, понеже са най-често употребяваните; понякога по непредпазливост налитаме и на по-редки, но все пак стихове - а това е голям недостатък за една реч, който може да бъде избегнат с повече прозорливост.
190. Видният перипатетик Хиероним80 отделил от множеството книги на Изократ около тридесет стиха, най-вече шестостъпни ямби, че дори и анапести - а какво по-позорно за един автор? Макар че той си е позволявал едно коварство при прочита: махал е първата сричка от първата дума на изречението и прибавял към последната дума първата сричка от следващото изречение, а по този начин се получава така наречения Аристофанов анапест80: но от такива случаи ние не можем да се предпазим, а и не е необходимо. Пък и същият този строг съдник на самото място, където критикува Изократ, както забелязах, вглеждайки се в него, сам не е бил достатъчно внимателен и е допуснал шестостъпен ямб! И тъй нека се знае, че и в прозата съществуват размери и те са същите, както в поезията.
LVII.191. По-нататък трябва да видим кои размери най-често се срещат в ритмично оформената реч81. Според някои такъв е ямбът поради сходството му с разговорния език - той и в театъра е предпочитан, защото най-вярно наподобява обикновената реч; докато дактилическият хекзаметър е по-пригоден за възвишения стил. Ефор, един незначителен, но блестящо подготвен оратор, предпочита пеона и дактила, а спондея и трибрахия избягва. Той смята, че тъй като пеонът има три, а дактилът - две кратки срички, то при тях думите се сипят по-бързо и по-лесно, докато при спондея и трибрахия е обратното: понеже единият се състои само от дълги, другият пък само от кратки срички, то първият прави речта прекалено бавна, а вторият - прекалено забързана, с една дума, и двата водят до крайности.
192. Но и защитниците на ямба грешат, и Ефор не е прав. Онези, които пренебрегват пеона, не виждат, че пренебрегват най-гъвкавия, а в същото време и най-величествения размер. Аристотел е твърде далеч от тяхното схващане - според него героическият размер е прекалено възвишен за прозата, а ямбът напомня простонародния език82. Така че той одобрява реч, която не е низка и недодялана, нито прекалено приповдигната и пресилена, но изисква тя да е изпълнена с достойнство, тъй че да съумее да предизвика у слушателите най-голяма възхита.
193. Трибрахия, който е равен по дължина на хорея, той нарича "кордакс"83, защото забързаният му и сбит ритъм според него е лишен от достойнство. Аристотел предпочита пеона и казва, че го употребяват всички, но не си дават сметка за това: а той е нещо средно между дактила и ямба, като тези три стъпки са така построени, че двете части на всяка от тях са в съотношение едно към едно и половина, едно към две или едно към едно. И тъй онези, за които говорих по-горе, са държали сметка само за удобството при произнасяне, а не и за достойнството на словото.
194. Действително ямбът и дактилът са най-подходящи за поезията, затова, стремейки се да избегнем стиховете в прозата, трябва да не ги използваме по-продължително в нашата реч. Защото речта е нещо различно и няма нищо по-противоположно на стиха от нея, а пеонът е крайно неподходящ за стих, затова речта охотно го приема. Ефор дори не разбира, че спондеят, който избягва, е равен на предпочитания от него дактил, понеже той смята, че стъпките трябва да се измерват по броя на сричките, а не по времетраене, и прилага тази мярка към трибрахия, който по времетраене е равен на ямба, но не стои добре в края на фразата, защото за предпочитане е тя да се завърши с дълги срички. Така казва за пеона Аристотел, а същото ще открием и у Теофраст и Теодект.
195. Според мен пък в речта са смесени и сякаш объркани всички стъпки и ако винаги са служим с един и същи размер, няма да избегнем укора, защото речта не бива да бъде нито изцяло ритмична, както поезията, нито съвсем лишена от ритъм, както ежедневното ни слово; в първия случай тя е твърде скована, така че личи преднамереността при построяването й, а във втория - прекалено неорганизирана, така че оставя впечатление за твърде обикновена: следователно и едното няма да достави удоволствие, и другото ще отблъсква.
196. Затова нека, както вече казах, в речта да има смесване на размери и равновесие между тях: да не бъде тя съвсем свободна, но да не е и цялата в размер, да изобилства най-вече с песни - нали така ни учи най-добрият учител, - но да бъде разнообразена и с другите видове стъпки, неспоменати от него. LVIII. Сега нека кажем кои стъпки с кои трябва да смесим, както при получаването на различните нюанси на пурпура84, и кои за какъв вид реч са най-подходящи. Ямбът се употребява най-често в пасажите, където се говори с обикновена и проста реч,
197. - пеонът - при по-тържествената, а дактилът и в двата случая. Тези три размера трябва да се смесват и уравновесяват взаимно и при тази реч, в която продължително се запазва един и същи стил, и при онази, в която стилът се променя. Така най-малко ще се набиват в очи стремежът на оратора да достави удоволствие и усилията, които е вложил, за да закръгли речта си. Те ще личат още по-малко, ако си служим със забележителни думи и мисли. Тогава слушателите се отдават на удоволствието от тези две неща - имам предвид думите и мислите - и докато ги ловят съсредоточено и внимателно, ритъмът им се изплъзва и минава покрай тях незабелязан, но ако го нямаше, словото ни би им се нравило по-малко.
198. Движението на стъпките - имам предвид прозата, а не поезията, където нещата са съвсем различни - ще е такова, че да допуска неразмереност, в противен случай речта би била стихотворна. За ритмична реч се смята онази, която не накуцва, не се плиска на всички страни, а пристъпва равномерно и неотклонно. Ритмичното в красноречието не е това, което е изцяло изградено от ритъм, а това, което най-много се доближава до ритъма: затова по-трудно е да се пише реч, отколкото поезия - в поезията съществуват стриктно определени правила, които задължително трябва да се следват, докато при говоренето няма нищо предварително определено освен изискването речта да не бъде нито неразмерена, нито сбита, нито разпиляна, нито разлата. При нея не е нужно да се отмерва тактът, както в едно произведение за флейта, но периодът като цяло и видът на речта са окръглени и завършени, и това се констатира от удоволствието, което изпитва ухото.
LIX.199. Често се задава въпросът, дали ритъмът трябва да присъства в целия период, или само в началото и в края му. Защото мнозина са на мнение, че само завършеците на фразите трябва да са ритмични. Да, уместно е завършеците да са ритмични, но не само те: защото периодът трябва да завършва плавно, а не отривисто. Ухото винаги очаква края на периода и се успокоява едва когато го е чуло; но целият низ от думи трябва да бъде устремен към завършека си още от самото начало и още от извора си да тече така, че идвайки до края, сам да секне.
200. Това няма да бъде непреодолимо препятствие за тези, които са преминали едно добро обучение, които усърдно са се упражнявали чрез писане и дори тогава, когато са излизали на трибуната без предварително подготвена реч, са говорили така, сякаш я имат пред очите си. Защото първо умът определя очертанията на мисълта, а веднага след това се стичат думите за изразяването й, които той с присъщата си бързина веднага разпраща по местата им, там, където всяка от тях е най-подходяща. Този ограничен порядък може да завършва в различните случаи по различни начини, но всички думи в него - и първите, и средните - трябва да са съобразени с края.
201. Понякога речта бяга по-стремително, друг път върви с умерена стъпка, затова трябва още от началото да се предвиди по какъв начин ще се стигне до края. Но и при ритъма, както и при останалите ефекти на речта, дори да правим същото, което и поетите, ние пак избягваме сходството със стихотворната реч. Действително и при едното, и при другото всичко се свежда до две неща: материал и неговата обработка. Материалът са думите, а обработката - словесният градеж. LX. И двете имат по три дяла: при думите - преносни думи, новообразувани думи, старинни думи (тук не говорим за думите в собствен смисъл); при словесния градеж - споменатите вече подредба, съзвучие, ритъм.
202. Но и в двата случая поетите са по-разточителни и по-свободни: те си служат с повече и по-смели преносни думи, по-охотно използват старинни, по-спокойно създават нови. Същото се отнася и до ритмичното изграждане, при което те са длъжни да се подчиняват на определени закони. Може ясно да се долови, че поезията и речта нито са прекалено различни, нито са без известна връзка помежду си. Оттук следва, че ритъмът в речта невинаги се покрива с ритъма в поезията и че онова, което в речта се нарича "ритмично", невинаги се дължи на ритъм, а понякога и на симетрия, и на подреждане на думи.
203. И тъй, ако се зададе въпросът, кой ритъм е подходящ за речта, отговорът ще бъде: всякакъв, но веднъж по-добър и по-уместен е един, друг път - друг. Къде е мястото му? - Навсякъде в речта. Откъде произлиза? - От удоволствието. Как се постига? - За това ще стане дума по-нататък, защото то е свързано с практиката, четвъртата и последна част на моето съчинение. За какво служи? - За наслада. Кога се употребява? - Винаги. Къде? - В целия период. Кое е това, което доставя удоволствие? - Същото, което и при поезията, чиято размереност е резултат от теория, но и самите уши я чувстват без теоретични познания благодарение на своя естествен усет.
LXI.204. Ала достатъчно говорихме за природата на ритъма. Сега иде ред на въпроса за практическото му приложение, който изисква грижливо разглеждане. Въпросът е дали ритъмът трябва да се поддържа в целия този словесен кръг, който гърците наричат период, а ние ту ambitus (обръч), ту circumitus (кръг), ту comprehensio (съвкупност), ту continuatio (редица), ту circumscriptio (контур)85; дали само в началото или в края или и на двете места. На второ място, понеже, явно, едно е ритъм, а друго - ритмичност, то каква е разликата между тях.
205. След това, дали при всички ритми фразата трябва да се раздели на равни отрязъци, или едни да са по-кратки, други по-дълги, и то кога и защо? В кои части на периода трябва да се употребяват тези отрязъци, свързано или поотделно, неравни или еднакви, и кога трябва да си служим с едните, кога - с другите? Кои най-добре си съответстват и как, или тук няма никаква разлика? И най-важното, как се получава ритмичната реч?
206. Трябва също да обясним откъде произлиза симетрията при думите, каква дължина на периодите е допустима, да обсъдим техните части, или, тъй да се каже, отрези, да поставим въпроса, дали те могат да имат само един вид и една дължина или повече, и ако повече, то къде, кога и с какви трябва да си служим? Накрая да обясним ползата от ритъма въобще, а тази полза се простира нашироко, тя засяга не само едно, а множество неща.
207. Но може, без да отговарям на всички въпроси поотделно, да говоря за ритъма като цяло така, сякаш отговарям на отделните въпроси. И тъй ние се отказахме от всички останали видове реч и избрахме да говорим само за красноречието, което се практикува в съдилищата и на форума. Що се отнася до другите видове, имам предвид историята и красноречието, което наричаме епидейктическо, там можем всичко да изразяваме по образеца на Изократ и Теопомп, така че речта да бяга сякаш в кръг, като се спира при отделните ритмично завършени фрази.
208. А след като се появил този контур, тази съвкупност, редица или ако щеш, обръч от думи, то никой що-годе добър оратор не създавал вече реч, предназначена да достави удоволствие, а не да се сражава в съда или на форума, без да размери и ритмизира всички свои фрази. Защото, когато слушателят е спокоен, че ораторът няма за цел да измами доверието му, той му е благодарен, задето радва слуха му.
LXII.209. А в съдебното красноречие не бива изцяло да възприемем ритъма, но не бива и да го отхвърлим съвсем: защото, ако постоянно си служим с него, той омръзва и дори невежите започват да разбират каква е същността му; освен това лишава от патос изпълнението, премахва у слушателя чувството за човешка симпатия, напълно унищожава впечатлението за искреност и правдивост. Но понеже все пак понякога си служим с ритмична реч, то нека видим къде го правим, колко дълго и накрая колко са начините да я променяме.

210. И тъй ритъм се употребява там, където словото ни е по-пищно и цели да възхвали нещо - например при моята похвала за Сицилия във втората ми реч против Верес, в речта ми пред сената "За моето консулство"86; или пък когато трябва разказът ни да бъде не толкова патетичен, колкото величав, както е в четвъртата ми реч против Верес, когато говоря за Церера от Хена86, за Диана от Сегеста86, за местоположението на Сиракуза86. Често и при преувеличение - тук спор няма - речта се лее ритмично и плавно. Аз може би не съм постигнал съвършенство в този тип реч, но съм правил твърде чести опити в това отношение - много пасажи в моите заключения свидетелстват за желанието и стремежа ми да го използвам. То обаче има успех само тогава, когато слушателят е вече спечелен и пленен. Защото тогава той вече не дебне, не е нащрек, а е благоразположен, иска речта да продължава и, възхитен от силата й, не търси у нея недостатъци.
211. Но тази форма на речта не бива да се запазва дълго (нямам предвид заключението, което изцяло й принадлежи, а другите части на речта). След като тя е била използвана при местата, които посочих като подходящи, по-нататък трябва цялата реч да се преустрои в това, което гърците наричат commata и cola, а ние, не знаем защо, не сме приели да назоваваме с точните латински съответствие - incisa (отрязъци) и membra (членове87). Когато едно нещо ни е непознато, не можем да знаем и неговото име. Но тъй като употребяваме метафори или за да предизвикаме удоволствие, или при липса на съответни думи, то и тук, както при всички други изкуства, когато трябва да се назове нещо, което не е имало име поради непознаване на съдържанието му, необходимостта налага или да се измисли ново име, или да се заеме от нещо сходно.
LXIII.212. Ще видим след малко как речта се разделя на отрязъци и членове; сега трябва да обясним как могат да се разнообразяват периодите и техните завършеци. Ритъмът е или по-бърз, когато стъпката е кратка, или ако стъпката е дълга, е по-бавен. Споровете изискват повече бързина, а излагането на факти - забавяне. Периодът може да завърши по много начини, един от които, предпочитан в Азия, е дихореят, който имаме, когато двете последни стъпки са хореи, т. е. състоят се от една дълга и една кратка сричка (това трябва да се изясни, защото едни и същи стъпки могат да имат различни наименования у различните автори).
213. Дихореят сам по себе си не е лош при клаузулите, но при ораторския ритъм няма нищо по-лошо от това да е винаги един и същ. А дихореят оформя чудесно завършеците и затова опасността той да омръзне на слушателя става още по-голяма. Веднъж на едно събрание, на което присъствах и аз, Гай Карбон, синът на Гай, народен трибун88, каза така: О Marce Druse, patrem apello89 - в два отрязъка с по две стъпки всеки; а после и следното: Tu dicere solebas, sacram esse rem publicam - два члена, всеки с по три стъпки;
214. последва периодът: Quicumque eam violavisset, ab omnibus esse ei poenas persolutas - в края му има дихорей (защото няма значение дали последната сричка е дълга или кратка). И накрая: Patris dictum sapiens temeritas filii comprobavit 89 - при този дихорей се вдигна такава буря от аплодисменти, че бе просто удивително! И аз питам, не се ли дължеше това на ритъма? Промени порядъка на думите, построй изречението така: comprobavit filii temeritas, и цялото очарование ще изчезне, макар думата temeritas да се състои от три кратки и една дълга сричка90 - съчетание, което Аристотел препоръчва като най-добро, но аз не съм съгласен с него.
215. "Но това са същите думи и мисълта е същата!" - ще каже някой. Да, за ума това е достатъчно, но не и за ухото. Не бива обаче често да си служим с този ритъм - отначало го опознаваме, после му се насищаме, а сетне, когато се разбере колко е лесен, започваме да го отбягваме. LXIV. Съществуват множество клаузули, които звучат ритмично и приятно - и кретикът, състоящ се от дълга, кратка и дълга сричка, и равният нему пеон, еднакъв по времетраене, но по-дълъг с една сричка, който се счита много подходящ за прозата, понеже има два варианта - съставен е или от една дълга и три кратки срички и тогава е много подходящ за начало на периода, но за край не се използва; или от три кратки и една дълга, което според древните автори е един отличен завършек.
216. Аз не го отричам изцяло, но все пак предпочитам другите. И спондеят не е съвсем за пренебрегване, макар че заради двете си дълги срички изглежда по-тромав и муден. Ала той е една стабилна и нелишена от достойнство стъпка, най-вече в отрязъците и членовете на периода, където компенсира малкия брой на стъпките със своя достолепен и бавен ритъм. Но говорейки за стъпките, използвани при клаузулите, аз нямам предвид само съвсем крайната, а добавям към нея поне предходната, а често и третата от края.
217. Дори и ямбът, съставен от кратка и дълга сричка, и трибрахият, състоящ се от три кратки и равен на хорея (равен обаче по времетраене, а не по брой на сричките), и дактилът, състоящ се от дълга и две кратки, вървят нелошо като предпоследна стъпка, ако последната е хорей или спондей - без значение е коя точно от двете. Но ямбът, хореят и дактилът не стоят добре в края, освен ако дактилът не се употреби като кретик, понеже е безразлично дали последната сричка е кратка или дълга - нещо, което важи дори и за поезията.
218. Затова и онези, които смятат, че пеонът е по-подходящ, задето последната му сричка била дълга, не са много наясно с тези неща, защото дължината на последната сричка е без значение. А тъй като има повече от три срички, пеонът се счита от някои за ритмическа единица, а не за стъпка. Той, както смятат всички древни учени - Аристотел, Теофраст, Теодект, Ефор, - е най-подходящ за началото и за средата на речта; те го смятат подходящ дори и за края, но на мен ми се струва, че там е по-уместен кретикът. Дохмият се състои от пет срички: кратка, две дълги, кратка, дълга, например amicos tenes. Той е подходящ за навсякъде, стига само да се употреби еднократно - повторен веднъж или повече пъти, прави ритъма прекалено явен и биещ на очи.
LXV.219. И тъй, ако си служим с тези толкова много и тъй разнообразни стъпки, никой няма да има повод да упрекне речта ни, че е нарочно нагласена, нито пък, че отегчава слушателя.
Речта обаче е ритмична не само благодарение на употребените в нея размери, а и на подредбата си и както казах по-горе, на своята симетричност. Подредбата дава възможност да се долови ритмичността тогава, когато думите в един период са така построени, че ритъмът изглежда не търсен, а получил се от само себе си, както е например в следната фраза на Крас: Nam ubi lubido dominatur, innocentiae leve praesidium est91.Тук редът на думите поражда ритъма, без да личи каквото и да е усилие на автора. Ако древните, имам предвид Херодот и Тукидид, и цялата тяхна епоха, са говорили стройно и ритмично, това при тях е ставало не чрез умишлено търсене на ритъма, а чрез подходящо подреждане на думите.
220. Но съществуват фигури на речта с такава симетричност, която по необходимост създава ритъм. Когато се съотнасят равни членове или се противопоставят противоположни, или пък се съпоставят еднакво окончаващи думи, в повечето случаи се получава ритмичен завършек. Ние по-горе говорихме за тези възможности, като дадохме и примери - те са толкова много, че ни освобождават от необходимостта да завършваме фразите винаги по един и същи начин. Споменатите правила обаче не са така строги и задължителни, че да не можем да ги нарушим, ако желаем. Има голяма разлика между това, дали речта е ритмична, тоест звучи така, сякаш е изградена от ритмични стъпки, или наистина е изградена от тях. Второто е недопустим порок, а ако не се направи първото, речта ще е разпиляна, недодялана и разлята.
LXVI.221. Но понеже при действителните дела, в съда и на форума периодът и ритъмът се използват не тъй често, а даже рядко, то според мен сега трябва да кажем нещо за гореспоменатите отрязъци и членове. Защото при действителните дела те заемат най-голямата част от речта.
Пълният период, за който стана дума, се състои от приблизително четири части (които ние наричаме членове), за да насища слуха, като не е нито по-кратък от необходимото, нито по-дълъг. А нерядко, бих казал дори доста често, се налага или да спрем преди края на четвъртата част, или да продължим още нататък - но не бива да се създава впечатлението, че краткостта е измамила слуха, а продължителността го е претоварила. Имам предвид средното положение, защото тук не говорим за поезията, а за прозата, която е малко по-свободна.
222. И тъй ясно е, че пълният период се състои от приблизително четири части, поотделно равни на хекзаметъра. Отделните стихове са, тъй да се каже, възлите на фразата, които обединяваме в един период. Ако предпочитаме да делим речта си на членове, спираме след всеки и когато е нужно, лесно и често се отвързваме от досадния ход на периода. Но ритъмът е най-необходим там, където най-малко личи, а най-много въздейства.
Такова е изречението на Крас: Missos faciant patronos, ipsi prodeant92. Ако не бе направил пауза преди ipsi prodeant, той щеше сам да забележи, че се е разпрострял в шестостъпен ямб. Според мен по-добре би звучало prodeant ipsi - но тук не става дума за конкретните случаи.
223. Cur clandestinis consiliis nos oppugnant? Cur de perfugis nostris copias comparant contra nos93?
Тук първите две части са онова, което гърците наричат commata, а ние отрязъци, третата представлява така нареченият colon, който ние наричаме член; следва един не особено дълъг период, състоящ се от два стиха, тоест два члена, завършващ със спондеи. Това бе предпочитаният от Крас начин на изразяване, а и на мен самия той допада най-много. XVII. Но речта, която се произнася на отрязъци и членове, трябва да е изрядна по отношение на завършеците, както е при мен: "Domus tibi deerat? at habebas. Pecunia superabat? At egebas93."
224. - Тук има четири отрязъка, а следващият откъс е от два члена: "Incurristi amens in columnas; in alienos insanus insanisti." Под всичко това е подложен като солидна основа един по-дълъг период: "Depressam, caecam, iacentem domum pluris quam te et quam fortunas tuas aestimasti93."
Той завършва с дихорей, а двата предхождащи го члена - със спондеи. Що се отнася до отрязъците, които трябва да използваме като удари с кама, самата им краткост дава по-голяма свобода при избора на стъпка. Трябва понякога да си служим с по една, а най-често - с по две стъпки (и в двата случая може да се прибави по половин стъпка, но така, че да не стават повече от три).
225. Изградената от отделни отрязъци и членове реч е най-ефективна в действителните съдебни дела, особено там, където противникът трябва да се изобличи или опровергае. Така е например във втората ми защитна реч за Корнелий94: О callidos homines! О rem excogitatam! О, ingenia metuenda! Дотук речта ми се дели на членове, после следва отрязък: Diximus; след това отново член: Testes dare voluimus. И накрая един двучленен период, най-краткият възможен: Quem, quaeso, nostrum fefelit, ita vos esse facturos95?
226. Няма по-добър и по-силен начин на изразяване от това да нанасяш удар с по две или с по три думи, понякога и с по една, в други случаи с малко повече от две или три, между които тук-там се вместват ритмични периоди с разнообразни клаузули. Именно това съвсем неправилно избягва Хегезий и затова стилът му се изражда - в стремежа си да прилича на Лизий, този едва ли не втори Демостен, той се движи скокообразно и насича на части цялата си реч. По този начин опорочава не само словесната й форма, но и нейното мисловно съдържание - който се е запознал с него, няма защо да търси друг пример за липса на чувство за мярка. А откъси от речите на Крас и от моите дадох, та който желае, да почувства със собствените си уши какво представлява една реч, която крие ритмичност и в най-малките си частици.
И понеже говорих за ритмичното слово повече от когото и да било друг преди мене, нека се спра сега на ползата от него.
LXVIII.227. Да се говори красиво и като истински оратор, Бруте (а ти го знаеш по-добре от всеки друг), не е нищо друго, освен да изказваш най-хубави мисли с най-отбрани думи. Никоя мисъл, ако не е изразена подходящо и завършено, няма да е от полза за оратора, а думите са най-ефектни тогава, когато са грижливо подредени. Ритъмът от своя страна кара да изпъкнат и мислите, и думите. Но този ритъм, както често трябва да напомняме, не е поетическият, той даже се старае да се разграничи от него и е съвсем различен. И това не е защото има различни ритми за оратори и поети, за всякакъв разговор, че и за всякакво звучене, което слухът ни може да размери - не, но тук редът на стъпките определя дали това, което казваме, ще изглежда проза или поезия.
228. И тъй с това, което се нарича подредба или завършено цяло, или ритъм - зависи как предпочитаме да го назовем, - трябва да си служи всеки, който иска да говори красиво: не само за да не се носи речта му като безкраен, неограничен поток, както казват Аристотел и Теофраст - тя трябва да спира не там, където останем без въздух или където е поставен препинателен знак, а там, където го изисква ритъмът, - но и защото обмисленото е много по-силно от произволното. Виждаме, че при атлетите, а също и при гладиаторите всяка ловка маневра при отбрана, всяка ожесточена схватка при нападение, носи отпечатъка на упражненията в палестрата, така че всичко полезно за боя е в същото време и приятно за окото: тъй и ораторът не ранява тежко, ако атаката му не е била добре обмислена, нито пък съумява да отклони удара, ако не знае подходящите за отстъпление ходове.
229. Затова словото на онези, които не оформят мислите си с помощта на ритмична реч, ми напомня движенията на атлетите, които гърците наричат "нешколувани". А мнението, че ритмичното оформяне отнемало силата на речта - мнение, което поддържат хора, неуспели да го постигнат било поради липса на учители, било поради мързелив ум, било поради бягство от усилието, - е точно обратно на истината: без ритмично оформяне в речта не може да има ни устрем, ни сила. LXIX. Но много усилия са нужни, за да не приличаме на ораторите, които напразно са се напъвали да овладеят този тип реч: затова и не бива, за да тече по-плавно словото, да разместваме прекалено явно думите.
230. А Луций Целий Антипатер в увода към своята "Пуническа война" казва, че ще прибягва до това само когато се наложи. Каква естественост - той нищо не крие от нас! Каква мъдрост - смята, че трябва да отстъпи пред необходимостта! Но като цяло е недодялан. Според мен такова позоваване на необходимостта е неуместно и когато пишем, и когато говорим: защото неизбежна необходимост няма, а дори и да имаше, то не би трябвало открито да се признава. А Антипатер, извинявайки се пред Луций Елий, адресата на своето съчинение96, го моли да бъде снизходителен, като неестествено размества думите, но не постига с това по-голяма пълнота и ритмична завършеност на фразите си. Някои други оратори, най-вече азианистите, изцяло робуват на ритъма и при тях човек може да открие дори вмъкнати безсмислени думи, служещи, тъй да се каже, за попълнение. Има и такива, които, следвайки порочната практика, чийто родоначалник е Хегезий, разчупват и насичат ритъма и така достигат до един много долен тип словесност, подобна на късички стихове.
231. А трети, сред които известните Хиерокъл и Менекъл, най-добрите ретори сред азианистите, според мен не заслужават в никакъв случай презрение. Макар да са далеч от реалната реч и от атическата норма, те уравновесяват този недостатък със своето словесно обилие и с уменията си в говоренето. Но им липсва разнообразие - всичките им завършеци са еднакви.
И тъй, който е успял да избегне споменатите слабости, тоест не е размествал изкуствено думите, не е вмъквал излишни думи, сякаш за да запълни някакви пукнатини, не е използвал ситни ритми, от които речта се накъсва и обезсилва, нито пък се е придържал непрекъснато към един и същ ритъм, той е отбягнал почти всички слабости; защото ние достатъчно говорихме за достойнствата на ораторското слово, та да стане ясно, че противоположностите на тези достойнства ще са пък недостатъци.
LXX.232. Колко ценно е умението правилно да се подреждат думите можеш да разбереш, ако разменяйки местата им, разрушиш изкусното построение, дело на оратор с усет за композиция: всичко се разпада. Ето пример от моята защитна реч за Корнелий: "Neque me divitiae movent, quibus omnes Africanos et Lelios multi venalitii mercatoresque superarunt"97 - промени малко това изречение, да стане "Multi superarunt mercatores venalitiique" - изчезва целият ефект. А в следващото: "Neque vestis, aut caelatum aurum et argentum, quo nostros veteros Marcellos Maximosque mult eunuchi e Syria Aegyptoque vicerunt"98 - размени местата на думите, та да стане vicerunt eunuchi e Syria Aegyptoque. Трети пример: "Neque ornamenta ista villarum, quibus L. Paullum et L. Mummium, qui rebus his urbem Italiamque omnem referserunt, ab aliquo video perfacile Deliaco aut Syro potuisse superari"99 направи така: Potuisse superari ab aliquo Syro aut Deliaco.
233. Виждаш ли как при най-малкото разместване на думите, без самите те да се променят, без да се променя и мисълта, всичко се проваля, когато нещата изскочат от подходящите за тях места? Вземи сега мисъл на човек, който не се грижи за разположението на думите, и направи известно разместване в нея, за да получи тя необходимата форма - това, което дотогава е било разпиляно и нестройно, ще зазвучи добре. Хайде, вземи онова от словото на Гракх пред цензорите: Abesse non protest, quin eiusdem hominis est, probos improbare, qui improbos probet100. А колко по-добре би изглеждало така: Quin eiusdem hominis sit, qui improbos probet, probos improbare101.
234. Никой никога не се е отказвал от подобен начин на изразяване и този, който е можел, си е служел с него! Онези, които не са говорели така, просто не са умеели, затова веднага са се провъзгласявали за атицисти. Сякаш Демостен, чиито мълнии не биха ни разтърсвали, ако не бяха изградени от тъй поразяващи ритми, е бил от Тралес102! LXXI. Но ако някой предпочита свободната от ритъм реч, то нека си служи с нея, стига само тя да е като щита на Фидий102 - ако я разрушиш, да се разпадне целостта на композицията, но да се съхрани красотата на всеки неин детайл. Така при Тукидид бих желал още само окръгленост на фразата - стиловите ефекти са налице.
235. А онези, което раздробяват речта си и влагат в нея само просташки мисли и думи, те не щит развалят, ами, както се казва в поговорката, една нищо и никаква метла - може изразът да е груб, но приликата е пълна. И за да се види, че те действително са презрели онзи маниер, който аз хваля, то нека напишат нещо в стила на Изократ, на Есхин, на Демостен - тогава ще призная, че наистина не се страхуват от него, а го отбягват. Аз пък от своя страна ще намеря някой, който да се съгласи на същото условие, и да говори или пише на който и да било от двата езика в предпочитания от тях стил. Защото много по-лесно е да развържеш нещо свързано, отколкото да превърнеш в стройно цяло един хаотичен куп.
236. И тъй това е, накратко, мнението ми: да се говори подредено и размерено, но безсмислено, е безумие; да се говори смислено, но безредно и нестройно, е неспособност, ала такава, че притежателите й могат да минат за съвсем не глупави хора. Нека който иска да се изразява по този начин. Ала онзи оратор, който желае да предизвика не само одобрение, но и възхищение, и възторжени викове, и ако щеш, аплодисменти, трябва да бъде дотолкова съвършен във всяко отношение, че да се срамува, ако хората предпочетат да гледат или слушат не него, а някой друг.
237. Ето ти, Бруте, моята преценка за оратора. Можеш да я приемеш, ако ти допада, или да запазиш своята, ако тя е различна. В такъв случай аз не ще споря с теб, нито пък ще твърдя, че моето мнение, което тъй усърдно браних в тази книга, е по-вярно от твоето. Защото е възможно да съществуват различия не само между моите и твоите възгледи, но и между моите собствени възгледи в различни моменти. И не само тук, където целта е да се спечели одобрението на тълпата и да се достави удоволствие на ухото - две съвсем ненадеждни опори за изграждане на сигурна преценка, - но и в най-важните неща аз не съм открил досега нищо по-здраво, на което да се опра, и въз основа на което да изграждам възгледите си, от едно подобие на истината103, а самата истина винаги е оставала скрита в най-дълбока тайна.
238. А ти, ако написаното не ти се нрави, отдай го на несъответствието между значимостта на моето начинание и действителните ми възможности или на това, че желаейки да изпълня молбата ти и боейки се да ти откажа, имах непредпазливостта да се заема с тази книга.