ROMULUS

De senectute * За старостта
Превод: в: Етически трактати, Ю. Филипова, Народна култура, "Хермес", 1984

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29

30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59

60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 73 74 75 76 77 78 79 80 81 82 83 84 85

I.1. O Tite, si quid ego adiuero curamve levasso, Quae nunc te coquit et versat in pectore fixa, Ecquid erit praemi? Licet enim mihi versibus eisdem adfari te, Attice, quibus adfatur Flamininum Ille vir haud magna cum re, sed plenus fidei; quamquam certo scio non, ut Flamininum, Sollicitari te, Tite, sic noctesque diesque; novi enim moderationem animi tui et aequitatem, teque non cognomen solum Athenis deportasse, sed humanitatem et prudentiam intellego. Et tamen te suspicor eisdem rebus quibus me ipsum interdum gravius commoveri, quarum consolatio et maior est et in aliud tempus differenda. Nunc autem visum est mihi de senectute aliquid ad te conscribere.		I.1. Ако ли, Тите, помогна и грижата твоя отмахна, дето сега те гори и те мъчи, в сърцето ти впита, как ще ме възнаградиш 1? Действително, Атик, позволено ми е да се обърна към тебе със същите думи, с които се обръща към Фламинин оня мъж, немного богат, но доверие пълно заслужил 2, макар и да зная съвсем сигурно, че за разлика от Фламинин тебе не мъчат те, Тите, тревоги такива и денем, и нощем 3. Понеже познавам уравновесеността и спокойствието на духа ти и разбирам, че от Атина ти си получил не само името си, но и своята образованост и разумност. И все пак подозирам, че и на тебе създават твърде силни тревоги 4 същите неща, които тревожат и мен; но утехата за тях е задача много по-сериозна и съм длъжен да я отложа за други времена. А засега ми се стори подходящо да ти посветя едно свое произведение за старостта.
2. Hoc enim onere, quod mihi commune tecum est, aut iam urgentis aut certe adventantis senectutis et te et me etiam ipsum levari volo; etsi te quidem id modice ac sapienter, sicut omnia, et ferre et laturum esse certo scio. Sed mihi, cum de senectute vellem aliquid scribere, tu occurrebas dignus eo munere, quo uterque nostrum communiter uteretur. Mihi quidem ita iucunda huius libri confecto fuit, ut non modo omnis absterserit senectutis molestias, sed effecerit mollem etiam et iucundam senectutem. Numquam igitur satis digne laudari philosophia poterit, cui qui pareat, omne tempus aetatis sine molestia possit degere.		2. Понеже искам и на тебе, и на мен самия да ни поолекне това общо за нас бреме - вече притискащата ни или поне със сигурност приближаваща старост 5. Впрочем за тебе съм уверен, че и я понасяш, и ще я понасяш тъй спокойно и мъдро, както и всичко останало. Въпреки това, когато ме обхвана желание да пиша за тази възраст, дойде ми наум, че точно ти си достоен за този дар, който да е от полза и за двама ни. Колкото до мен, създаването на тази книга ми бе така приятно, че не само прогони всички затруднения на старостта, но я направи дори лека и привлекателна. Тъй че едва ли може да се изкаже похвала по достойнство на философията за това, че ако човек й се подчини, може да прекара без притеснения всеки период от живота си.
3. Sed de ceteris et diximus multa et saepe dicemus; hunc librum ad te de senectute misimus. Omnem autem sermonem tribuimus non Tithono, ut Aristo Cius, (parum enim esset auctoritatis in fabula), sed M. Catoni seni, quo maiorem auctoritatem haberet oratio; apud quem Laelium et Scipionem facimus admirantis quod is tam facile senectutem ferat, eisque eum respondentem. Qui si eruditius videbitur disputare quam consuevit ipse in suis libris, attribuito litteris Graecis, quarum constat eum perstudiosum fuisse in senectute. Sed quid opus est plura? Iam enim ipsius Catonis sermo explicabit nostram omnem de senectute sententiam.		3. Но по тези въпроси 6 и много сме говорили, и често ще говорим. А тази книга за старостта посветих на теб. Целия разговор предоставям не на Титон, както е направил Аристон Кеосецът 7 (понеже един мит не е достатъчно убедителен), а на Марк Катон Стари, та думите да имат по-голяма авторитетност. Представям, че при него са Лелий и Сципион, които изказват възхищението си от лекотата. с която той понася старостта, а Катон на свой ред им отговаря. И ако ти се стори, че в беседата той показва по-голяма образност, отколкото обикновено личи в самите му книги, отдай го на гръцката литература, с която, както се знае, той се занимавал необикновено ревностно на стари години. Но защо да говоря повече? Ето, думите на самия Катон ще разкрият всички мои мисли за старостта.
II. 4. Scipio. Saepe numero admirari soleo cum hoc C. Laelio cum ceterarum rerum tuam excellentem, M. Cato, perfectamque sapientiam, tum vel maxime quod numquam tibi senectutem gravem esse senserim, quae plerisque senibus sic odiosa est, ut onus se Aetna gravius dicant sustinere. Cato. Rem haud sane difficilem, Scipio et Laeli, admirari videmini. Quibus enim nihil est in ipsis opis ad bene beateque vivendum, eis omnis aetas gravis est; qui autem omnia bona a se ipsi petunt, eis nihil malum potest videri quod naturae necessitas adferat. Quo in genere est in primis senectus, quam ut adipiscantur omnes optant, eandem accusant adeptam; tanta est stultitiae inconstantia atque perversitas. Obrepere aiunt eam citius, quam putassent. Primum quis coegit eos falsum putare? Qui enim citius adulescentiae senectus quam pueritiae adulescentia obrepit? Deinde qui minus gravis esset eis senectus, si octingentesimum annum agerent quam si octogesimum? Praeterita enim aetas quamvis longa cum effluxisset, nulla consolatio permulcere posset stultam senectutem.		II.4. Сципион. — Често сме се възхищавали заедно с Лелий както от твоята върховна и във всичко съвършена мъдрост, така най-вече от това, че никога не съм почувствувал да ти тежи старостта, а за повечето възрастни хора тя е толкова омразна, че, според техните думи, им е бреме, по-тежко от Етна 8. Катон. — Според мен вие, Лелий и Сципионе, се възхищавате на нещо съвсем не трудно постижимо За хората, които в самите себе си не носят никаква сила, за да живеят добре и щастливо, всяка възраст е тежка. А за ония, които сами от себе си търсят всички блага, никое неизбежно природно събитие не може да изглежда беда. На първо място сред природните неизбежности е старостта, нея всички желаят да достигнат, достигнат ли я, пак нея винят! Толкова непостоянна и вироглава е човешката глупост! Казват, че старостта се е прокраднала до тях по-бързо, отколкото си били мислили. Първо на първо кой ги е карал да мислят нещо невярно? Та възможно ли е старостта да се прокрадва до младостта по-бързо, отколкото младостта до детството 9? Освен това — възможно ли е старостта на осемстотин години да е по-лека, отколкото старостта на осемдесет? Че един отминал живот, колкото и да е бил дълъг, с никакво утешение не може да облекчи една неразумна старост.
5. Quocirca si sapientiam meam admirari soletis (quae utinam digna esset opinione vestra nostroque cognomine!), in hoc sumus sapientes, quod naturam optimam ducem tamquam deum sequimur eique paremus; a qua non veri simile est, cum ceterae partes aetatis bene descriptae sint, extremum actum tamquam ab inerti poeta esse neglectum. Sed tamen necesse fuit esse aliquid extremum et, tamquam in arborum bacis terraeque fructibus maturitate tempestiva quasi vietum et caducum, quod ferundum est molliter sapienti. Quid est enim aliud Gigantum modo bellare cum dis nisi naturae repugnare?		5. Затова ако сте склонни да се възхищавате на моята мъдрост — добре щеше да бъде, ако тя отговаряше по достойнство на вашето мнение и на моя прякор 10! — то същината й е в това, че вървя след най-добрия водач — природата — сякаш след божество и й се подчинявам. Невероятно е тя да е отмерила добре останалите части на живота, а в края му да се е показала небрежна като мързелив пост. Но все пак неизбежно съществува някакъв край, някакво остаряване и клюмване, както става с плодовете на дърветата и житата при пълното им узряване: и това мъдрецът трябва да понася спокойно. Та какво друго представлява съпротивата срещу природата освен война на гигантите с боговете?
6. Laelius. Atqui, Cato, gratissimum nobis, ut etiam pro Scipione pollicear, feceris, si, quoniam speramus, volumus quidem certe senes fieri, multo ante a te didicerimus, quibus facillime rationibus ingravescentem aetatem ferre possimus. Cato. Faciam vero, Laeli, praesertim si utrique vestrum, ut dicis, gratum futurum est. Laelius. Volumus sane, nisi molestum est, Cato, tamquam longam aliquam viam confeceris, quam nobis quoque ingrediundum sit, istuc, quo pervenisti videre quale sit.		6. Лелий. — Тъй е, Катоне. Но понеже имаме надеждата — или поне със сигурност желанието да преживеем до старост, би ни доставило голямо удоволствие, — нека те уверя и от името на Сципион — ако много преди настъпването й научим от теб как най-лесно да понесем тежестта на годините. Катон. — Ще направя това, Лелий, особено ако, както казваш, ще доставя удоволствие и на двама ви. Лелий. — Наистина, Катоне, ако това не те затруднява, желанието ни е, сякаш от мястото, дето си стигнал след изминаването на един дълъг път, който предстои и на нас. да го огледаш какъв е.
III. 7. Cato. Faciam, ut potero, Laeli. Saepe enim interfui querellis aequalium meorum; pares autem, vetere proverbio, cum paribus facillime congregantur--quae C. Salinator, quae Sp. Albinus, homines consulares nostri fere aequales, deplorare solebant, tum quod voluptatibus carerent sine quibus vitam nullam putarent, tum quod spernerentur ab eis, a quibus essent coli soliti. Qui mihi non id videbantur accusare, quod esset accusandum. Nam si id culpa senectutis accideret, eadem mihi usu venirent reliquisque omnibus maioribus natu, quorum ego multorum cognovi senectutem sine querella, qui se et libidinum vinculis laxatos esse non moleste ferrent nec a suis despicerentur. Sed omnium istius modi querellarum in moribus est culpa, non in aetate. Moderati enim et nec difficiles nec inhumani senes tolerabilem senectutem agunt; importunitas autem et inhumanitas omni aetati molesta est.		III.7. Катон. — Ще направя това както мога, Лелий. Защото често съм присъствувал на оплаквания на мои връстници (а според една стара поговорка равни с равни най-лесно се сбират)11, та чувах от какво се оплакваше Гай Салинатор 12, от какво Спурий Албин 13, и двамата бивши консули, почти мои връстници: ту че били лишени от удоволствия, без които според тях животът не е живот, ту че тези, които са ги почитали, сега странели от тях. Според мен те обвиняват не това, което е за обвиняване. Защото ако всичко това се случваше по вина на старостта, то щеше да ми се случи неизбежно и на мен, и на всички останали възрастни хора; а зная, че много от тях, които без притеснение са приемали освобождението от оковите на старостта и които не са били пренебрегвани от своите близки, без жалби са прекарали старостта си. Вината за всички тези жалби е в нравите, не във възрастта. Хората, които са благоразумни и имат лек и човеколюбив характер, на стари години прекарват една лека старост, докато грубостта и липсата на човещина са тягостни във всяка възраст.
8. Laelius. Est, ut dicis, Cato; sed fortasse dixerit quispiam tibi propter opes et copias et dignitatem tuam tolerabiliorem senectutem videri, id autem non posse multis contingere. Cato. Est istuc quidem, Laeli, aliquid, sed nequaquam in isto sunt omnia. Ut Themistocles fertur Seriphio cuidam in iurgio respondisse, cum ille dixisset non eum sua, sed patriae gloria splendorem adsecutum: 'Nec hercule,' inquit, 'si ego Seriphius essem, nec tu, si Atheniensis clarus umquam fuisses.' Quod eodem modo de senectute dici potest. Nec enim in summa inopia levis esse senectus potest ne sapienti quidem, nec insipienti etiam in summa copia non gravis.		8. Лелий. — Както думаш, тъй е, Катоне, но може би някой ще рече, че на теб старостта ти изглежда по-поносима поради богатството, възможностите и положението, които имаш; а малцина могат да постигнат всичко това. Катон. — Тези неща наистина имат значение, Лелий, но съвсем не всичко зависи от тях. Разказват например, че Темистокъл 14, спорейки с един жител на остров Серифос, който казал, че бляскавата си известност Темистокъл дължи не на собствената си слава, а на славата на родината си, отговорил: „Кълна се в Херкулес! Нито аз щях да бъда някога известен, ако бях на остров Серифос, нито ти, ако беше атинянин.” Същото може да се каже за старостта, защото при най-голяма бедност тя не може да е лека дори за мъдреца, а на глупака не може да не тежи дори при най-голямо богатство.
9. Aptissima omnino sunt, Scipio et Laeli, arma senectutis artes exercitationesque virtutum, quae in omni aetate cultae, cum diu multumque vixeris, mirificos ecferunt fructus, non solum quia numquam deserunt, ne extremo quidem tempore aetatis (quamquam id quidem maximum est), verum etiam quia conscientia bene actae vitae multorumque bene factorum recordatio iucundissima est.		9. Въобще, Сципионе и Лелий, най-подходящото оръжие срещу нея е да се занимаваш с изкуства и науки и да развиваш добродетелите си. Ако си се грижил за тях, след един дълъг и активен живот те дават удивителни плодове не само защото никога, дори и в последния миг на живота, те не изоставят човека (макар и това без съмнение да е изключително важно), но и защото няма нищо по-приятно от съзнанието за един добре преживян живот и споменът за многото добри дела.
IV. 10. Ego Q. Maximum, eum qui Tarentum recepit, senem adulescens ita dilexi, ut aequalem; erat enim in illo viro comitate condita gravitas, nec senectus mores mutaverat. Quamquam eum colere coepi non admodum grandem natu, sed tamen iam aetate provectum. Anno enim post consul primum fuerat quam ego natus sum, cumque eo quartum consule adulescentulus miles ad Capuam profectus sum quintoque anno post ad Tarentum. Quaestor deinde quadriennio post factus sum, quem magistratum gessi consulibus Tuditano et Cethego, cum quidem ille admodum senex suasor legis Cinciae de donis et muneribus fuit. Hic et bella gerebat ut adulescens, cum plane grandis esset, et Hannibalem iuveniliter exsultantem patientia sua molliebat; de quo praeclare familiaris noster Ennius: Unus homo nobis cunctando restituit rem, Noenum rumores ponebat ante salutem: Ergo plusque magisque viri nunc gloria claret.		IV.10. На млади години бях привързан към стария Квинт Максим 15 — този, който ни възвърна Тарент, така сякаш беше мой връстник; приветливост се долавяше в строгостта на този мъж, а и старостта не бе променила характера му. Впрочем почитанието ми към Квинт Максим започна от времето, когато той не беше твърде стар, но все пак на една вече преклонна възраст: понеже е бил за първи път консул една година след моето раждане, през четвъртото му консулство се отправих заедно с него като млад войник към Капуа, а пет години по-късно — за Тарент. Сетне, четири години по-късно, бях избран за квестор и тази длъжност изпълнявах при консулите Тутидан и Цетег 16, когато Квинт, вече действително на преклонна възраст, говори в поддръжка на закона на Цинций 17 за даровете и възнагражденията. Макар и без съмнение да беше в напреднали години, Квинт Максим воюваше като един млад човек и сломяваше със своята издръжливост младежката самонадеяност на Ханибал. За него моят близък приятел Ений 18 прекрасно е казал: Възстанови ни държавата мъж да отлага умеещ, нейната крепост поставяше той над одумки хорски; и затова все по-ярко и силно му славата грее 19.
11. Tarentum vero qua vigilantia, quo consilio recepit! cum quidem me audiente Salinatori, qui amisso oppido fugerat in arcem, glorianti atque ita dicenti; 'Mea opera, Q. Fabi, Tarentum recepisti,' 'Certe,' inquit ridens, 'nam nisi tu amisisses numquam recepissem.' Nec vero in armis praestantior quam in toga; qui consul iterum Sp. Carvilio conlega quiescente C. Flaminio tribuno plebis, quoad potuit, restitit agrum Picentem et Gallicum viritim contra senatus auctoritatem dividenti; augurque cum esset, dicere ausus est optimis auspiciis ea geri, quae pro rei publicae salute gererentur, quae contra rem publicam ferrentur, contra auspicia ferri.		11. А с каква бдителност, с каква мъдрост възвърна Тарент! Салинатор 20, който бе отстъпил от града и бе избягал в крепостта му, в мое присъствие започна да се хвали и рече: „Благодарение на мен, Квинт Фабий, ти превзе отново Тарент", и Фабий с усмивка му отговори: „Разбира се! Защото ако ти не беше загубил, никога нямаше да го превзема отново.” И в мирно време бе не по-малко забележителен, отколкото на бойното поле, когато бе консул за втори път, той се противопостави, доколкото можеше, на народния трибун Гай Фламиний 21, който действуваше за всеобща подялба на земите на пицените и галите въпреки волята на сената, докато колегата му Спурий Карвилий 22 бездействуваше и макар да беше авгур, дръзна да каже, че с най-благоприятни знамения се извършват делата в полза на държавата, а с неблагоприятни — онези предложения, които са в нейна вреда.
12. Multa in eo viro praeclara cognovi; sed nihil admirabilius, quam quo modo ille mortem fili tulit clari viri et consularis. Est in manibus laudatio, quam cum legimus, quem philosophum non contemnimus? Nec vero ille in luce modo atque in oculis civium magnus, sed intus domique praestantior. Qui sermo, quae praecepta, quanta notitia antiquitatis, scientia iuris auguri! Multae etiam, ut in homine Romano, litterae. Omnia memoria tenebat, non domestica solum, sed etiam externa bella. Cuius sermone ita tum cupide fruebar, quasi iam divinarem id quod evenit, illo exstincto, fore, unde discerem, neminem.		12. Много прекрасни добродетели познавах в този мъж, но нищо не бе по-достойно за възхищение от начина, по който понесе смъртта на сина си 23, виден мъж и бивш консул. В ръцете ни е надгробната му реч. Кой философ не остава в сянка, когато я четем? И действително, той бе изключителен сред общество и пред очите на съгражданите си, но още по-прекрасен човек беше в частния си живот и в дома си. Каква реч, какви наставления, каква голяма запознатост с древността, какви познания по авгурското право! Като римлянин, начетеността му беше дори голяма. Помнеше всички войни — не само нашите, но и на други народи. Наслаждавах се на думите му така жадно, сякаш вече предчувствувах — както и стана, че след смъртта му няма да има от кого да се уча.
V. 13. Quorsus igitur haec tam multa de Maximo? Quia profecto videtis nefas esse dictu miseram fuisse talem senectutem. Nec tamen omnes possunt esse Scipiones aut Maximi, ut urbium expugnationes, ut pedestres navalesve pugnas, ut bella a se gesta, ut triumphos recordentur. Est etiam quiete et pure atque eleganter actae aetatis placida ac lenis senectus, qualem accepimus Platonis, qui uno et octogesimo anno scribens est mortuus, qualem Isocratis, qui eum librum, qui Panathenaicus inscribitur, quarto et nonagesimo anno scripsisse se dicit, vixitque quinquennium postea; cuius magister Leontinus Gorgias centum et septem complevit annos neque umquam in suo studio atque opere cessavit. Qui, cum ex eo quaereretur, cur tam diu vellet esse in vita, 'Nihil habeo,' inquit, 'quod accusem senectutem.' Praeclarum responsum et docto homine dignum.		V.13. Но защо говоря толкова много за Максим? Защото без съмнение виждате, че е богохулно да бъде наричана жалка такава старост. И все пак не всички могат да бъдат Сципионовци и Максимовци, та да помнят завземането на градове, битки по суша и по море, водените от тях войни, триумфите. Съществува още и спокойна, и тиха старост след мирно, безупречно и изтънчено прекаран живот. Такава, както научаваме, е била старостта на Платон, който е починал на осемдесет и една години, зает с писане, такава е била и старостта на Исократ, който казва, че е написал книгата, озаглавена „Панегирик" на деветдесет и четири години. а е живял още пет години след това. Неговият учител, леонтинецът Горгий 24, достигнал възраст на сто и седем години и никога не е прекъсвал своите интереси и занимания. Когато го попитали защо иска да живее толкова дълго, той отговорил: „Няма в какво да обвиня старостта."
14. Sua enim vitia insipientes et suam culpam in senectutem conferunt, quod non faciebat is, cuius modo mentionem feci, Ennius: Sicut fortis equus, spatio qui saepe supremo Vicit Olympia, nunc senio confectus quiescit. Equi fortis et victoris senectuti comparat suam. Quem quidem probe meminisse potestis; anno enim undevicesimo post eius mortem hi consules T. Flamininus et M'. Acilius facti sunt; ille autem Caepione et Philippo iterum consulibus mortuus est, cum ego quinque et sexaginta annos natus legem Voconiam magna voce et bonis lateribus suasissem. Annos septuaginta natus (tot enim vixit Ennius) ita ferebat duo, quae maxima putantur onera, paupertatem et senectutem, ut eis paene delectari videretur.		14. Какъв прекрасен отговор, достоен за един учен човек! Защото глупците приписват на старостта своите пороци и своята вина. Не правеше това този, когото току-що споменах — Ений: Тъй неуморният кон, който често в Олимпия бил е пръв победител, сега си почива, безсилен от старост 25. Сравнява своята старост със старостта на неуморния кон-победител. За Ений, без съмнение, можете добре да си спомните, понеже осемнадесет години след смъртта му бяха избрани сегашните консули — Тит Фламинин и Маний Ацилий 26, а той умря преди повторното консулство на Цепион и Филип 27, когато аз на петдесет и пет години със силен глас и мощни гърди подкрепях Вокониевия закон 28. А Ений на седемдесет години (понеже доживя до тази възраст) така носеше на плещите си старостта и бедността, по общо мнение двата най-тежки товара, сякаш те му правеха удоволствие.
15. Etenim, cum complector animo, quattuor reperio causas, cur senectus misera videatur: unam, quod avocet a rebus gerendis; alteram, quod corpus faciat infirmius; tertiam, quod privet fere omnibus voluptatibus; quartam, quod haud procul absit a morte. Earum, si placet, causarum quanta quamque sit iusta una quaeque, videamus. VI. A rebus gerendis senectus abstrahit. Quibus? An eis, quae iuventute geruntur et viribus? Nullaene igitur res sunt seniles quae, vel infirmis corporibus, animo tamen administrentur? Nihil ergo agebat Q. Maximus, nihil L. Paulus, pater tuus, socer optimi viri, fili mei? Ceteri senes, Fabricii, Curii, Coruncanii, cum rem publicam consilio et auctoritate defendebant, nihil agebant?		15. И наистина, винаги като премислям защо старостта изглежда нещастие, откривам четири причини: едната, че откъсвала от активна дейност, втората, че намалявала силите на тялото, третата, че лишавала почти от всички удоволствия, четвъртата, че недалеч от нея била смъртта. Ако искате, нека видим колко важна и основателна е всяка една от тях. VI. „Старостта откъсва човека от активни занимания." От кои? Може би от тези, при които са необходими и младост, и сили? А нима няма дейност, която може да се извършва с ум и сърце въпреки слабостта на тялото? Тогава нищо ли не е вършел Квинт Максим, нищо ли не е вършел Луций Павел 29, твой баща и тъст на прекрасния мой син 30? Други стари хора като Фабриций, Курий, Корунканий 31, когато са защищавали държавата ни с мъдрост и авторитет, нищо ли не са вършели? Старостта на Апий Клавдий 32 е била съпътствувана дори от слепота;
16. Ad Appi Claudi senectutem accedebat etiam, ut caecus esset; tamen is, cum sententia senatus inclinaret ad pacem cum Pyrrho foedusque faciendum, non dubitavit dicere illa, quae versibus persecutus est Ennius: Quo vobis mentes, rectae quae stare solebant Antehac, dementis sese flexere viai? ceteraque gravissime; notum enim vobis carmen est; et tamen ipsius Appi exstat oratio. Atque haec ille egit septimo decimo anno post alterum consulatum, cum inter duos consulatus anni decem interfuissent, censorque ante superiorem consulatum fuisset; ex quo intellegitur Pyrrhi bello grandem sane fuisse; et tamen sic a patribus accepimus.		16. и въпреки това, когато мнението на сената започнало да клони към примирие с Пир и към сключване на договор, той не се поколебал да изрече онези думи, които Ений пресъздаде в стихове: Как умовете ви, дето до днес си бяха на място, се отклониха сега по безумни криви пътеки 33? — и още други авторитетни слова; впрочем и стиховете са ви известни, а и речта на самия Апий е дошла до нас. И това изказване в сената той прави на седемдесет години, след второто си консулство, като между двете консулски длъжности са били изтекли десет години, а преди последната той е бил цензор; от това се разбира, че по време на войната с Пир той действително е бил много възрастен и въпреки това тъй са ни разказвали за него бащите ни.
17. Nihil igitur adferunt qui in re gerenda versari senectutem negant, similesque sunt ut si qui gubernatorem in navigando nihil agere dicant, cum alii malos scandant, alii per foros cursent, alii sentinam exhauriant, ille autem clavum tenens quietus sedeat in puppi, non faciat ea quae iuvenes. At vero multo maiora et meliora facit. Non viribus aut velocitate aut celeritate corporum res magnae geruntur, sed consilio, auctoritate, sententia; quibus non modo non orbari, sed etiam augeri senectus solet.		17. Следователно липсват аргументи на хората, които заявяват, че старостта няма дял в управлението; те по нищо не се различават от ония, които биха казали, че при плаването с кораб кормчията нищо не прави: понеже докато едни се изкачват по мачтите, други бързат насам-натам по палубата, трети изгребват мръсната вода от дъното на кораба, той си седи спокойно на кърмата, държи кормилото и прави това, което правят младите. Но в действителност той е зает с нещо много по-голямо и по-значимо. Велики дела се постигат не благодарение на телесната пъргавина и бързина, а благодарение на разумността, влиянието, преценката — качества, от които старостта обикновено не само че не е лишена, но с които е богата и пребогата.
18. Nisi forte ego vobis, qui et miles et tribunus et legatus et consul versatus sum in vario genere bellorum, cessare nunc videor, cum bella non gero. At senatui, quae sint gerenda, praescribo et quo modo; Karthagini male iam diu cogitanti bellum multo ante denuntio; de qua vereri non ante desinam quam illam excisam esse cognovero.		18. Може би ви се струва, че и аз, войник и трибун, легат и консул, участвувал в най-различни войни, стоя без работа сега, когато не воювам. Напротив — препоръчвам на сената какви войни трябва да води и по какъв начин; отдавна съм обявил война на Картаген, който вече от дълго време ни замисля злото; и няма да престана да се страхувам от него, докато не разбера, че е разрушен.
19. Quam palmam utinam di immortales, Scipio, tibi reservent, ut avi reliquias persequare! cuius a morte tertius hic et tricesimus annus est, sed memoriam illius viri omnes excipient anni consequentes. Anno ante me censorem mortuus est, novem annis post meum consulatum, cum consul iterum me consule creatus esset. Num igitur, si ad centesimum annum vixisset, senectutis eum suae paeniteret? Nec enim excursione nec saltu nec eminus hastis aut comminus gladiis uteretur, sed consilio, ratione, sententia; quae nisi essent in senibus, non summum consilium maiores nostri appellassent senatum.		19. Дано, Сципионе, безсмъртните богове запазят тази победа за теб, та да доведеш докрай недовършеното дело на дядо ти 34. Вече стават тридесет и три години от неговата смърт, но спомен за този знаменит мъж ще запазят всички бъдни години. Почина една година преди моето цензорство, девет години след моето консулство, по време на което сам той беше избран повторно за консул. И тъй, нима ако беше доживял до сто години, щеше да е недоволен от старостта си? Наистина щеше да се проявява не с умение да скача, отдалеч да хвърля копия, отблизо да върти меч в ръкопашен бой, но със съвета си, с разума си, с преценката си; а ако старите хора не притежаваха тези качества, нашите предци нямаше да нарекат върховния ни съвет сенат 35.
20. Apud Lacedaemonios quidem ei, qui amplissimum magistratum gerunt, ut sunt, sic etiam nominantur senes. Quod si legere aut audire voletis externa, maximas res publicas ab adulescentibus labefactatas, a senibus sustentatas et restitutas reperietis. Cedo, qui vestram rem publicam tantam amisistis tam cito? Sic enim percontantur in Naevi poetae Ludo. Respondentur et alia et hoc in primis: Proveniebant oratores novi, stulti adulescentuli. Temeritas est videlicet florentis aetatis, prudentia senescentis.		20. Според спартанците изпълняващите най-отговорни магистратски длъжности се наричат дори „старци”36, каквито са и в действителност. И още, ако пожелаете да прочетете или чуете историята на други народи, ще разберете, че най-велики държави са били разклащани от млади хора, а от старите са били възстановявани. Хей, вий, защо тъй бързо си изпуснахте държавата? Такъв въпрос е зададен в една комедия на поета Невий 37; в отговора на първо място сред всичко друго се казва следното: Ораторчета нови надойдоха, млади глупчовци. Явно на младостта е присъщо безразсъдство, на старостта — разумност.
VII. 21. At memoria minuitur. Credo, nisi eam exerceas, aut etiam si sis natura tardior. Themistocles omnium civium perceperat nomina; num igitur censetis eum, cum aetate processisset, qui Aristides esset, Lysimachum salutare solitum? Equidem non modo eos novi, qui sunt, sed eorum patres etiam et avos, nec sepulcra legens vereor, quod aiunt, ne memoriam perdam; his enim ipsis legendis in memoriam redeo mortuorum. Nec vero quemquam senem audivi oblitum, quo loco thesaurum obruisset; omnia, quae curant, meminerunt; vadimonia constituta, quis sibi, cui ipsi debeant.		VII.21. „Но паметта се намалява.”Възможно е, ако не я упражняваш или ако умът ти е по природа по-бавен. Темистокъл бил научил имената на всичките си съграждани; нима смятате, че на стари години, поздравявайки Аристид 38, той го е наричал Лизимах? Колкото до мен, аз не само познавам днешните млади хора, но помня и бащите им, и дори дядовците им, а и когато чета надгробни плочи, не се страхувам от поверието, че ще загубя паметта си. Напротив, точно когато ги чета, си припомням за починалите. А и не съм чул някой старец да е забравил къде е закопал съкровището си: помнят всичко, което ги интересува: деня за явяване в съда, кой им е длъжник на тях самите, те на кого са длъжници.
22. Quid iuris consulti, quid pontifices, quid augures, quid philosophi senes, quam multa meminerunt! Manent ingenia senibus, modo permaneat studium et industria, neque ea solum in claris et honoratis viris, sed in vita etiam privata et quieta. Sophocles ad summam senectutem tragoedias fecit; quod propter studium cum rem neglegere familiarem videretur, a filiis in iudicium vocatus est, ut, quem ad modum nostro more male rem gerentibus patribus bonis interdici solet, sic illum quasi desipientem a re familiari removerent iudices. Tum senex dicitur eam fabulam, quam in manibus habebat et proxime scripserat, Oedipum Coloneum, recitasse iudicibus quaesisseque, num illud carmen desipientis videretur. Quo recitato sententiis iudicum est liberatus.		22. А възрастните юристи, а понтифици, а авгури, а философи? Колко много неща помнят те! Запазват се природните качества у старите хора, стига само у тях докрай да се запази доброто желание и трудолюбието: и то не само у прочутите и прославени мъже, но дори и у обикновените, частни граждани. Софокъл 39 е писал трагедии до края на живота си. Понеже изглеждало, че заради тези занимания той занемарил имота си, синовете му го извикали на съд, та по причина на оглупяването му да му отнемат властта над имота, забрана, каквато по наш обичай се налага на бащите на семействата, които зле стопанисват имуществото си. Тогава, както разправят, старецът прочел на съдиите току-що написаната от него трагедия „Едип в Колен", която държал в ръцете си, и попитал дали тези стихове оставят впечатлението, че са от един оглупяващ човек; след прочитането бил оправдан от съдиите.
23. Num igitur hunc, num Homerum, Hesiodum, Simonidem, Stesichorum, num, quos ante dixi, Isocraten, Gorgian, num philosophorum principes, Pythagoram, Democritum, num Platonem, num Xenocraten, num postea Zenonem, Cleanthem, aut eum, quem vos etiam vidistis Romae, Diogenem Stoicum, coegit in suis studiis obmutescere senectus? An in omnibus studiorum agitatio vitae aequalis fuit?		23. И така, нима той или Омир, или Хезиод, Симонид, Стезихор, или споменатите по-горе Исократ, Горгий, или главите на философските школи — Питагор, Демокрит, Платон или Ксенократ, нима по-късно Зенон, Клеант 40 или този, когото вие дори видяхте в Рим — стоикът Диоген 41, са били заставени от старостта да спрат своите занимания? Не са ли се занимавали всички те активно през целия си живот?
24. Age, ut ista divina studia omittamus, possum nominare ex agro Sabino rusticos Romanos, vicinos et familiares meos, quibus absentibus numquam fere ulla in agro maiora opera fiunt, non serendis, non percipiendis, non condendis fructibus. Quamquam in aliis minus hoc mirum est; nemo enim est tam senex qui se annum non putet posse vivere: sed idem in eis elaborant quae sciunt nihil ad se omnino pertinere. Serit arbores, quae alteri saeclo prosint, ut ait Statius noster in Synephebis.		24. Но да оставим настрана тези възвисени занимания! Бих могъл да назова римляни от сабинските земи, които живеят на село — съседи и мои близки, без които никога не се извършва някаква важна работа на полето, нито при засяването на храните, нито при събирането, нито при прибирането им. Все пак при този вид дейност това не е толкова чудно, понеже няма толкова стар човек, който да не мисли, че ще може да преживее поне още една година; но тези хора влагат труда си и в неща, от които знаят, че въобще няма да имат облага. Сади дърво, полезно за потомството, — както казва нашият Стаций 42 в комедията си „Другари".
25. Nec vero dubitat agricola, quamvis sit senex, quaerenti, cui serat respondere: 'Dis immortalibus, qui me non accipere modo haec a maioribus voluerunt, sed etiam posteris prodere.' VIII. Et melius Caecilius de sene alteri saeclo prospiciente quam illud idem: Edepol, senectus, si nil quicquam aliud viti Adportes tecum, cum advenis, unum id sat est, Quod diu vivendo multa, quae non volt, videt. Et multa fortasse, quae volt; atque in ea, quae non volt, saepe etiam adulescentia incurrit. Illud vero idem Caecilius vitiosius: Tum equidem in senecta hoc deputo miserrimum, Sentire ea aetate eumpse esse odiosum alteri.		25. И наистина, дори и най-старият земеделец, ако някой го запита за кого сее, без колебание отговаря: „Сея за безсмъртните богове, които пожелаха аз не само да получа всичко това от предците си, но и да го предам на потомците." VIII. По-добри са думите на Цецилий за стареца, който гледа в бъдещото поколение, отколкото следните пак негови стихове: Кълна се, старост! Даже и недъгавост да не донасяш, стига, че в един живот предълъг виждам куп неща неискани 43. А може би и много неща, които иска! Впрочем често дори младостта се натъква на нежелани неща. Но още по-неправилна е следната мисъл на същия Цецилий: Най-жалкото във старостта е според мен усещането, че досаден станал си 44.
26. Iucundum potius quam odiosum. Ut enim adulescentibus bona indole praeditis sapientes senes delectantur, leviorque fit senectus eorum qui a iuventute coluntur et diliguntur, sic adulescentes senum praeceptis gaudent, quibus ad virtutum studia ducuntur; nec minus intellego me vobis quam mihi vos esse iucundos. Sed videtis, ut senectus non modo languida atque iners non sit, verum etiam sit operosa et semper agens aliquid et moliens, tale scilicet quale cuiusque studium in superiore vita fuit. Quid qui etiam addiscunt aliquid? ut et Solonem versibus gloriantem videmus, qui se cotidie aliquid addiscentem dicit senem fieri, et ego feci qui litteras Graecas senex didici; quas quidem sic avide arripui quasi diuturnam sitim explere cupiens, ut ea ipsa mihi nota essent quibus me nunc exemplis uti videtis. Quod cum fecisse Socratem in fidibus audirem, vellem equidem etiam illud (discebant enim fidibus antiqui), sed in litteris certe elaboravi.		26. По-скоро приятен, отколкото досаден! Понеже както мъдрите старци се радват на младежите с добри качества и е по-лека старостта на тези от тях, които са почитани и обичани от младежта, така младите хора се радват на съветите на старите, които ги подтикват да развиват добродетелите си; и зная, че аз съм ви не по-малко приятен, отколкото вие на мен. А виждате, че старостта не само не е безсилна и бездейна, но че е дори активна, че вечно замисля и се занимава с някаква дейност, разбира се, такава, каквато е имал всеки в досегашния си живот. Какво да кажа за тези, които дори продължават да учат, както например Солон 45? Виждаме го в стиховете си да говори с гордост, че остарява, научавайки всеки ден нещо ново; така направих и аз, като изучих гръцката литература на стари години; сякаш желаейки да утоля продължителна жажда, я поглъщах така ненаситно, че се запознах и с тези примери, които използувам сега. Имах желанието и да се науча да свиря на цитра, след като чух, че Сократ постъпил така — та нали древните са се учили да свирят на цитра, — но несъмнено усилията си вложих в литературата.
IX. 27. Ne nunc quidem vires desidero adulescentis (is enim erat locus alter de vitiis senectutis), non plus quam adulescens tauri aut elephanti desiderabam. Quod est, eo decet uti et, quicquid agas, agere pro viribus. Quae enim vox potest esse contemptior quam Milonis Crotoniatae? qui, cum iam senex esset athletasque se exercentes in curriculo videret, aspexisse lacertos suos dicitur inlacrimansque dixisse: 'At hi quidem mortui iam sunt.' Non vero tam isti quam tu ipse, nugator; neque enim ex te umquam es nobilitatus, sed ex lateribus et lacertis tuis. Nihil Sex. Aelius tale, nihil multis annis ante Ti. Coruncanius, nihil modo P. Crassus, a quibus iura civibus praescribebantur, quorum usque ad extremum spiritum est provecta prudentia.		IX.27. И сега дори не желая да имам силите на един младеж — понеже това е втората точка за недостатъците на старостта. — също както на младини не съм желал да имам силите на един бик или един слон. Редно е човек да използува това, което има в себе си, и каквото и да прави, да го прави според собствените си сили. Та има ли думи, по-достойни за презрение от думите на Милон от Кротон 46? Разправят, че на старини, когато видял на пистата да се упражняват атлети, погледнал ръцете си и плачейки казал: „А тези са вече мъртви." Не толкова тези ръце, а ти, глупако, си мъртъв вече, понеже никога не си бил известен заради теб самия, а заради хълбоците и мишците си. Нищо подобно не е казвал Секст Елий 47, нито Тит Корункан много години преди това, нито наскоро Публий Крас 48, мъже, които определяха законите за гражданите; които запазиха разума си до последния си дъх.
28. Orator metuo ne languescat senectute; est enim munus eius non ingeni solum, sed laterum etiam et virium. Omnino canorum illud in voce splendescit etiam nescio quo pacto in senectute, quod equidem adhuc non amisi, et videtis annos. Sed tamen est decorus seni sermo quietus et remissus, factique per se ipsa sibi audientiam diserti senis composita et mitis oratio. Quam si ipse exsequi nequeas, possis tamen Scipioni praecipere et Laelio. Quid enim est iucundius senectute stipata studiis iuventutis?		28. За оратора имам известни страхове да не би на стари години да отпадне, тъй като дейността му зависи не само от таланта, но и от силата на гърдите му. Изобщо дори и през старостта проблясва, не знам как, старата звучност в гласа; нея наистина не съм загубил досега, а виждате на колко съм години. Но все пак на възрастния човек приляга спокойно и ненапрегнато слово и много често стройната, блага реч на един сладкодумен старец сама привлича слуха; а ако сам нямаш сили да произнасяш речи, можеш да научиш на това умение един Сципион и един Лелий. Та има ли нещо по-приятно от една старост, заобиколена от много жадни за знания младежи?
29. An ne illas quidem vires senectuti relinquemus, ut adulescentis doceat, instituat, ad omne offici munus instruat? Quo quidem opere quid potest esse praeclarius? Mihi vero et Cn. et P. Scipiones et avi tui duo, L. Aemilius et P. Africanus, comitatu nobilium iuvenum fortunati videbantur nec ulli bonarum artium magistri non beati putandi, quamvis consenuerint vires atque defecerint. Etsi ipsa ista defectio virium adulescentiae vitiis efficitur saepius quam senectutis; libidinosa enim et intemperans adulescentia effetum corpus tradit senectuti.		29. Или може би няма да й признаем дори възможността да учи младите, да ги възпитава, да ги подготвя за изпълнение на дълга им? Наистина има ли дело по-прекрасно от това? Според мен щастливци бяха и Гней Сципион, и Публий Сципион 49, и двамата ти дядовци, Луций Емилий 50 и Публий Африкански 51 сред обкръжаващите ги знатни младежи, а и трябва да смятаме щастливци всички учители на благородни науки, дори силите им да са повехнали и отслабнали. Впрочем самата тази липса на сили се дължи по-често на пороците на младостта, отколкото на самата старост, понеже жадната за наслади необуздана младост предава на старостта едно изтощено тяло.
30. Cyrus quidem apud Xenophontem eo sermone, quem moriens habuit, cum admodum senex esset, negat se umquam sensisse senectutem suam imbecilliorem factam, quam adulescentia fuisset. Ego L. Metellum memini puer, qui cum quadriennio post alterum consulatum pontifex maximus factus esset viginti et duos annos ei sacerdotio praefuit, ita bonis esse viribus extremo tempore aetatis, ut adulescentiam non requireret. Nihil necesse est mihi de me ipso dicere, quamquam est id quidem senile aetatique nostrae conceditur.		30. В произведението на Ксенофонт Кир 52, умирайки в дълбока старост, казва, че ни за миг на стари години не е усетил да е станал по-слаб, отколкото е бил на младини. От детските си години помня, че Метел 53, който на четвъртата година след второто си консулство бе избран за върховен понтифекс, остана начело на тази жреческа колегия двадесет и две години и в края на живота си бе в толкова добро физическо състояние, че не изпитваше желание да бъде млад. Не е необходимо сам да казвам нищо за себе си, макар че тази слабост е типична за старостта и е простима на хора на наша възраст.
X. 31. Videtisne, ut apud Homerum saepissime Nestor de virtutibus suis praedicet? Tertiam iam enim aetatem hominum videbat, nec erat ei verendum ne vera praedicans de se nimis videretur aut insolens aut loquax. Etenim, ut ait Homerus, 'ex eius lingua melle dulcior fluebat oratio,' quam ad suavitatem nullis egebat corporis viribus. Et tamen dux ille Graeciae nusquam optat, ut Aiacis similis habeat decem, sed ut Nestoris; quod si sibi acciderit, non dubitat, quin brevi sit Troia peritura.		Х.31. Не забелязвате ли, че у Омир Нестор 54 много често се хвали със собствените си добродетели? В действителност пред очите му е минавало вече трето поколение хора и не е трябвало да се страхува, че ще изглежда или твърде високомерен, или твърде бъбрив, когато сам за себе си говори истината. Наистина, както казва Омир, от устата му речта се леела от мед по-сладка 55, а за тази сладост не са му били нужни никакви физически сили. И при все това никъде у Омир онзи славен мъж на Гърция 56 не пожелал да има десет души, подобни на Аякс, но е пожелал да има десет подобни на Нестор; не се е съмнявал, че ако това е можело да стане. Троя е щяла да бъде погубена бързо.
32. Sed redeo ad me. Quartum ago annum et octogesimum; vellem equidem idem possem gloriari quod Cyrus, sed tamen hoc queo dicere, non me quidem eis esse viribus, quibus aut miles bello Punico aut quaestor eodem bello aut consul in Hispania fuerim aut quadriennio post, cum tribunus militaris depugnavi apud Thermopylas M'. Glabrione consule; sed tamen, ut vos videtis, non plane me enervavit, non adflixit senectus, non curia vires meas desiderat, non rostra, non amici, non clientes, non hospites. Nec enim umquam sum adsensus veteri illi laudatoque proverbio, quod monet 'mature fieri senem, si diu velis senex esse.' Ego vero me minus diu senem esse mallem quam esse senem, ante quam essem. Itaque nemo adhuc convenire me voluit, cui fuerim occupatus.		32. Но се връщам към мен. Карам осемдесет и четвърта година; бих искал да мога да се похваля със същото, с което и Кир, но мога да кажа това: нямам същата сила, която имах било като войник в Пуническата война, било като квестор в същата война, било като консул в Испания или четири години по-късно, когато като военен трибун се сражавах при Термопилите при консула Маний Ацилий Глабрион 57, но все пак, както вие виждате, старостта не ме е изтощила напълно, не ме е сломила; нито сенатът, нито ораторската трибуна, нито приятелите, нито гостите ми са лишени от моите сили. Впрочем никога не съм бил съгласен с онази стара прославена поговорка, която съветва бързо да остарееш, ако искаш старостта ти да бъде дълга. Лично аз бих предпочел старостта ми да бъде по-кратка, отколкото да остарея, преди да съм достигнал старостта. Затова досега няма човек, с когото да съм отказвал да се срещна от липса на време.
32. At minus habeo virium quam vestrum utervis. Ne vos quidem T. Ponti centurionis vires habetis; num idcirco est ille praestantior? Moderatio modo virium adsit, et tantum quantum potest quisque nitatur, ne ille non magno desiderio tenebitur virium. Olympiae per stadium ingressus esse Milo dicitur, cum umeris sustineret bovem. Utrum igitur has corporis an Pythagorae tibi malis vires ingeni dari? Denique isto bono utare, dum adsit, cum absit, ne requiras, nisi forte adulescentes pueritiam, paululum aetate progressi adulescentiam debent requirere. Cursus est certus aetatis et una via naturae, eaque simplex, suaque cuique parti aetatis tempestivitas est data, ut et infirmitas puerorum, et ferocitas iuvenum et gravitas iam constantis aetatis et senectutis maturitas naturale quiddam habeat, quod suo tempore percipi debeat.		33. Но ще кажат, имаш по-малко сила, отколкото всеки един от нас. Добре, но дори вие нямате силата на центуриона Тит Понций 58. Нима заради това той ви превъзхожда? Ако всеки управлява собствените си сили и се осланя на тях толкова, колкото може, сигурно няма да се чувствува лишен от сила. Разказват, че Милон минал по стадиона в Олимпия с вол на раменете. И така, кое от двете би желал да получиш — неговите физически сили или умствената сила на Питагор? Най-сетне нека човек използува едно благо, докато то съществува; а след като веднъж вече го няма, нека не го търси отново! Да не би да трябва хората на младини да се връщат пак към детството, на зрели — към младостта? Определен е ходът на живота, един, и при това единствен е пътят на природата и за всяка възраст от живота е предоставено подходящо време, така че и слабостта на детството, и необуздаността на младостта, и строгостта на вече възмъжалия човек, и зрелостта на старостта са в реда на нещата и трябва да се изпитат в рамките на своето време.
34. Audire te arbitror, Scipio, hospes tuus avitus Masinissa quae faciat hodie nonaginta natus annos; cum ingressus iter pedibus sit, in equum omnino non ascendere; cum autem equo, ex equo non descendere; nullo imbri, nullo frigore adduci ut capite operto sit, summam esse in eo siccitatem corporis, itaque omnia exsequi regis officia et munera. Potest igitur exercitatio et temperantia etiam in senectute conservare aliquid pristini roboris. XI. Non sunt in senectute vires. Ne postulantur quidem vires a senectute. Ergo et legibus et institutis vacat aetas nostra muneribus eis, quae non possunt sine viribus sustineri. Itaque non modo, quod non possumus, sed ne quantum possumus quidem cogimur.		34. Не вярвам да не си слушал, Сципионе, какво прави Масиниса 59, който днес става на деветдесет години и е бил свързан с дядо ти чрез законите на гостоприемството; тръгне ли на път пеша, на кон въобще не се качва, а когато е на кон, не слиза от него; нито дъжд, нито студ не могат да го принудят да си покрие главата; тялото му е изключително жилаво; и така изпълнява всички свои царски задължения и дела. Следователно упражненията и умереността могат да запазят дори на стари години нещо от предишната сила. XI. Нека старостта не притежава сила — но сила от нея не се и изисква. И по закон, и по традиция нашата възраст е освободена от тези задължения 60, които не могат да се изпълняват без необходимата сила. И така, не само че сме освободени от принудата да правим нещо, което не можем, но и от принудата да го правим дори дотолкова, доколкото можем.
35. At multi ita sunt imbecilli senes, ut nullum offici aut omnino vitae munus exsequi possint. At id quidem non proprium senectutis vitium est, sed commune valetudinis. Quam fuit imbecillus P. Africani filius, is qui te adoptavit, quam tenui aut nulla potius valetudine! Quod ni ita fuisset, alterum illud exstitisset lumen civitatis; ad paternam enim magnitudinem animi doctrina uberior accesserat. Quid mirium igitur in senibus si infirmi sint aliquando, cum id ne adulescentes quidem effugere possint? Resistendum, Laeli et Scipio, senectuti est, eiusque vitia diligentia compensanda sunt, pugnandum tamquam contra morbum sic contra senectutem;		35. Но ще ми кажат, че мнозина старци са толкова безсилни, че не могат да изпълняват никакво служебно или житейско задължение. Но този недостатък всъщност не е свойствен на старостта, а е свързан със здравето на човека. Колко слаб беше синът на Публий Африкански, твоя осиновител, Сципионе, с какво крехко здраве, или по-точно, колко нездрав беше той! Ако това не беше така, още една звезда щеше да грее в нашата държава: понеже у него бащиното величие на духа бе съпътствувано и от много по-богати познания. И какво чудно в слабостта, която понякога проявяват старците, ако дори и младите не могат да я избягнат? Човек, Лелий и Сципионе, е длъжен да оказва съпротива на старостта и усърдно да уравновесява недостатъците й; длъжен е да се бори срещу нея така, както срещу една болест; длъжен е да държи сметка за здравето си, да се упражнява умерено, да употребява толкова храна и напитки, колкото за да възстанови силите си, но не и да ги пренатоварва.
36. habenda ratio valetudinis, utendum exercitationibus modicis, tantum cibi et potionis adhibendum ut reficiantur vires, non opprimantur. Nec vero corpori solum subveniendum est, sed menti atque animo multo magis; nam haec quoque, nisi tamquam lumini oleum instilles, exstinguuntur senectute. Et corpora quidem exercitationum defatigatione ingravescunt, animi autem exercendo levantur. Nam quos ait Caecilius --comicos stultos senes, hos significat credulos, obliviosos, dissolutos, quae vitia sunt non senectutis, sed inertis, ignavae, somniculosae senectutis. Ut petulantia, ut libido magis est adulescentium quam senum, nec tamen omnium adulescentium, sed non proborum, sic ista senilis stultitia, quae deliratio appellari solet, senum levium est, non omnium.		36. Помощ е необходима не само на тялото, но много повече на ума и духа; защото те също угасват от старостта, ако не ги подхранваш както светилника с дървено масло. И в действителност телата при упражнения натежават от умора, но умът от упражняване става по-гъвкав. Впрочем, когато Цецилий говори за „глупавите старци от комедията", разбира тези доверчиви, разсеяни, разпуснати старци, но тези недостатъци са свойствени не изобщо на старостта, а на ленивата, бездейна сънлива старост. Както нахалството, както и похотливостта са по-присъщи на младите, отколкото на старите, но все пак не на всички, а на лошите, така тази старческа глупост, наричана обикновено изкуфяване, проявяват не всички старци, а само плиткоумните.
37. Quattuor robustos filios, quinque filias, tantam domum, tantas clientelas Appius regebat et caecus et senex, intentum enim animum tamquam arcum habebat nec languescens succumbebat senectuti. Tenebat non modo auctoritatem, sed etiam imperium in suos: metuebant servi, verebantur liberi, carum omnes habebant; vigebat in illa domo mos patrius et disciplina.		37. И сляп, и стар, Апий управляваше четирима силни синове, пет дъщери, огромен дом, огромна клиентела, понеже духът му бе изопнат като тетива на лък и не се отпускаше безсилен пред старостта. Имаше не само авторитет, но и власт над близките си, пред него робите изпитваха страх, свободните — страхопочитание, обичаха го всички. Цъфтяха в онзи дом духът и възпитанието, наслоени от предците.
38. Ita enim senectus honesta est, si se ipsa defendit, si ius suum retinet, si nemini emancipata est, si usque ad ultimum spiritum dominatur in suos. Ut enim adulescentem in quo est senile aliquid, sic senem in quo est aliquid adulescentis probo; quod qui sequitur, corpore senex esse poterit, animo numquam erit. Septimus mihi liber Originum est in manibus; omnia antiquitatis monumenta colligo; causarum inlustrium quascumque defendi nunc cum maxime conficio orationes; ius augurium, pontificium, civile tracto; multum etiam Graecis litteris utor, Pythagoreorumque more exercendae memoriae gratia, quid quoque die dixerim, audierim, egerim, commemoro vesperi. Hae sunt exercitationes ingeni, haec curricula mentis, in his desudans atque elaborans corporis vires non magno opere desidero. Adsum amicis, venio in senatum frequens ultroque adfero res multum et diu cogitatas, easque tueor animi, non corporis viribus. Quas si exsequi nequirem, tamen me lectulus meus oblectaret ea ipsa cogitantem, quae iam agere non possem; sed ut possim, facit acta vita. Semper enim in his studiis laboribusque viventi non intellegitur quando obrepat senectus. Ita sensim sine sensu aetas senescit nec subito frangitur, sed diuturnitate exstinguitur.		38. Понеже старостта е уважавана само при условие, че сама се защищава, че запазва своите права, че на никого не е подчинена, че до последния си дъх господствува над своите. Одобрявам както младежа, у когото има някое от качествата на старостта, така и стареца, у когото има някое от качествата на младостта; а този, който се стреми към това, може да бъде стар физически, но не и духовно. Сега се занимавам със седма книга на моите „Начала”61, събирам всички спомени от древността; точно в този момент дообработвам всички известни речи, които съм произнасял, занимавам се с авгурско, с понтификално и с гръцко гражданско право, занимавам се много дори с гръцка литература и по питагорейски обичай, за да си упражнявам паметта, вечер си припомням всичко, което съм казал, чул, извършил през деня. Това са тренировките на ума ми, това е пистата на моята мисъл; и обливайки се в пот, усърдно залягам над всичко това и не чувствувам силна липса на физическа сила. Подкрепям със съвети приятелите си, постоянно идвам в сената и по моя инициатива повдигам дълго и много обмисляни въпроси; и в грижите си за тези неща използувам душевните си, а не физическите си сили. Ако не можех да изпълнявам тези задължения, все пак щеше да ми доставя удоволствие на моето работно ложе да си мисля за това, което вече не бих могъл да върша; но тази възможност ми предоставя преживеният живот. Когато човек живее непрекъснато с тези стремежи и занимания, не забелязва кога пропълзява старостта. Така малко по малко, неусетно старее и животът му не се прекършва внезапно, а продължително гасне.
XII. 39. Sequitur tertia vituperatio senectutis, quod eam carere dicunt voluptatibus. O praeclarum munus aetatis, siquidem id aufert a nobis, quod est in adulescentia vitiosissimum! Accipite enim, optimi adulescentes, veterem orationem Archytae Tarentini, magni in primis et praeclari viri, quae mihi tradita est cum essem adulescens Tarenti cum Q. Maximo. Nullam capitaliorem pestem quam voluptatem corporis hominibus dicebat a natura datam, cuius voluptatis avidae libidines temere et ecfrenate ad potiendum incitarentur.		XII.39. Следва третият упрек към старостта: казват, че тя лишавала човека от удоволствия. О, чуден дар на тази възраст, която ни отнема това, което е най-лошото на младостта! Но чуйте, прекрасни младежи, отдавна изречените думи на Архит Тарентски 62, един от най-великите и славни мъже. Те ми бяха предадени в Тарент, когато на младини бях там 63 заедно с Квинт Максим. Казвал, че природата не е дала на хората гибел по-опасна от плътските удоволствия; и жадни за тези удоволствия, страстите необмислено и необуздано се хвърлят, за да ги обладаят.
40. Hinc patriae proditiones, hinc rerum publicarum eversiones, hinc cum hostibus clandestina colloquia nasci; nullum denique scelus, nullum malum facinus esse, ad quod suscipiendum non libido voluptatis impelleret; stupra vero et adulteria et omne tale flagitium nullis excitari aliis inlecebris nisi voluptatis; cumque homini sive natura sive quis deus nihil mente praestabilius dedisset, huic divino muneri ac dono nihil tam esse inimicum quam voluptatem;		40. Оттук се раждат предателството към родината, превратите в обществения живот, тайните преговори с враговете, с една дума, не съществува ни едно престъпление, ни едно злодеяние, към което да не тласка страстта към удоволствие; а блудствата, прелюбодеянията и всички подобни позорни постъпки се предизвикват единствено от съблазните на плътското удоволствие. И докато природата или някое божество е дало на човека, от една страна, най-прекрасното от всички неща - разума, то няма по-голям враг за този божествен дар и привилегия от наслаждението на плътта.
41. nec enim libidine dominante temperantiae locum esse, neque omnino in voluptatis regno virtutem posse consistere. Quod quo magis intellegi posset, fingere animo iubebat tanta incitatum aliquem voluptate corporis, quanta percipi posset maxima; nemini censebat fore dubium, quin tam diu, dum ita gauderet, nihil agitare mente, nihil ratione, nihil cogitatione consequi posset. Quocirca nihil esse tam detestabile tamque pestiferum quam voluptatem, siquidem ea, cum maior esset atque longinquior, omne animi lumen exstingueret. Haec cum C. Pontio Samnite, patre eius, a quo Caudino proelio Sp. Postumius, T. Veturius consules superati sunt, locutum Archytam Nearchus Tarentinus, hospes noster, qui in amicitia populi Romani permanserat, se a maioribus natu accepisse dicebat, cum quidem ei sermoni interfuisset Plato Atheniensis, quem Tarentum venisse L. Camillo Ap. Claudio consulibus reperio.		41. Понеже където властвува страст, няма място за умереността, нито пък в царството на насладите изобщо може да се задържи добродетелта. За да може да се разбере това по-добре, Архит съветвал всеки да си представи някой човек, обхванат от най-голямата плътска страст, която може да се изпита; смятал, че за никого не ще остане съмнение, че докато трае удоволствието, човекът нищо няма да може да схваща, нищо не е способен да постигне ни с ум, ни с размисъл. 3атова няма нищо по-позорно и по-гибелно от наслаждението: защото когато е по-голямо и по-продължително, то угасва цялата светлина на душата. Нашият гост, Неарх от Тарент 64, който остава верен на приятелството си с римския народ, научил от по-възрастни хора, че по тези въпроси Архит е говорил със самнитеца Гай Понций 65, чийто син победи в Кавдинската битка консулите Спурий Постумий и Тит Ветурий, а и че със сигурност на този разговор бил присъствувал атинянинът Платон; за него открих, че бил дошъл в Тарент в годината, когато са били консули Луций Камил и Апий Клавдий 66.
42. Quorsus hoc? Ut intellegeretis, si voluptatem aspernari ratione et sapientia non possemus, magnam habendam esse senectuti gratiam, quae efficeret, ut id non liberet, quod non operteret. Impedit enim consilium voluptas, rationi inimica est, mentis, ut ita dicam, praestringit oculos, nec habet ullum cum virtute commercium. Invitus feci, ut fortissimi viri T. Flaminini fratrem L. Flamininum e senatu eicerem septem annis post quam consul fuisset, sed notandam putavi libidinem. Ille enim, cum esset consul in Gallia, exoratus in convivio a scorto est, ut securi feriret aliquem eorum, qui in vinculis essent, damnati rei capitalis. Hic Tito fratre suo censore, qui proximus ante me fuerat, elapsus est; mihi vero et Flacco neutiquam probari potuit tam flagitiosa et tam perdita libido, quae cum probro privato coniungeret imperi dedecus.		42. Защо казвам това? За да разберете, че след като не сме в състояние с разум и мъдрост да се освободим от страстта си към наслаждение, дължим голяма благодарност на старостта, защото тя не позволява да имаме недостойни прищевки. Понеже плътското удоволствие пречи на здравия разум, враг е на мисълта, заслепява, тъй да се каже, ума и няма нищо общо с добродетелта. С тежко сърце изгоних от сената Луций Фламинин, брата на прехрабрия Тит Фламинин, седем години, след като беше консул, но смятах, че безнравствеността трябва да бъде заклеймена 67. Та когато бил консул в Галия, на едно пиршество той бил принуден от някаква си проститутка да посече със секира един от затворниците, осъдени по углавно престъпление. Когато брат му Тит беше цензор, непосредствено преди мен, той се измъкна от наказанието. Ни нито аз, нито Флак по никакъв начин не можехме да гледаме с добро око на една дотолкова срамна и гибелна страст, в която безчестието на една личност се съчетаваше с опозоряването на властта.
XIII. 43. Saepe audivi ex maioribus natu, qui se porro pueros a senibus audisse dicebant, mirari solitum C. Fabricium, quod, cum apud regem Pyrrhum legatus esset, audisset a Thessalo Cinea esse quendam Athenis, qui se sapientem profiteretur, eumque dicere omnia, quae faceremus, ad voluptatem esse referenda. Quod ex eo audientis M'. Curium et Ti. Coruncanium optare solitos, ut id Samnitibus ipsique Pyrrho persuaderetur, quo facilius vinci possent, cum se voluptatibus dedissent. Vixerat M'. Curius cum P. Decio, qui quinquennio ante eum consulem se pro re publica quarto consulatu devoverat; norat eundem Fabricius, norat Coruncanius; qui cum ex sua vita, tum ex eius, quem dico, Deci, facto iudicabant esse profecto aliquid natura pulchrum atque praeclarum, quod sua sponte peteretur, quodque spreta et contempta voluptate optimus quisque sequeretur.		XIII.43. Често съм слушал от по-възрастни хора, които пък на свой ред са го чували като деца от старците, че Гай Фабриций като пратеник при цар Пир 68 се учудвал на това, което чул от тесалиеца Киней: в Атина имало човек, който се обявил за философ, и той казвал, че всички наши действия трябва да бъдат насочени към удоволствието 69. Като слушали тези неща от Киней 70, Маний Курий и Тиберий Корункан обикновено пожелавали до това падение да стигнат самнитите и самият Пир 71, та отдали се на наслаждения, да бъдат победени по-лесно. Маний Курий бе съвременник на Публий Деций 72, който, сам консул четвърти път, пет години се бе обрекъл в жертва на родината преди консулството на Маний Курий, познаваше го Фабриций, познаваше го Корункан; и те, както от своя живот, така от постъпката на споменатия Деций съдеха, че без съмнение съществува нещо по природа хубаво и прекрасно, което хората желаят заради него самото и към което се стреми всеки отличен човек, отхвърлил с презрение удоволствието.
44. Quorsus igitur tam multa de voluptate? Quia non modo vituperatio nulla, sed etiam summa laus senectutis est, quod ea voluptates nullas magno opere desiderat. Caret epulis extructisque mensis et frequentibus poculis; caret ergo etiam vinulentia et cruditate et insomniis. Sed si aliquid dandum est voluptati, quoniam eius blanditiis non facile obsistimus, --divine enim Plato 'escam malorum' appellat voluptatam, quod ea videlicet homines capiantur ut pisces, --quamquam immoderatis epulis caret senectus, modicis tamen coviviis delectari potest. C. Duellium M. f., qui Poenos classe primus devicerat, redeuntem a cena senem saepe videbam puer; delectabatur cereo funali et tibicine, quae sibi nullo exemplo privatus sumpserat; tantum licentiae dabat gloria.		44. И тъй, защо говоря толкова много за наслаждението? Защото не само никакъв упрек, но дори най-голяма похвала заслужава старостта за това, че към никакви удоволствия не изпитва голямо желание. Няма при нея гуляи, отрупани с блюда маси и непрекъснато наливане чаша след чаша, следователно няма при нея също препиване, преяждане и безсъние. Но ако трябва непременно да се направи някаква отстъпка на удоволствието, понеже не лесно устояваме на неговите съблазни — та нали Платон превъзходно нарича удоволствието „стръвта на злините", защото, както изглежда, то лови хората като риби, — то макар и старостта да се от казва от пищните пирове, все пак тя има право да се радва на скромните угощения. Често като момче съм виждал да се връща от пир Гай Дуелий 73, вече остарелият син на Марк, който в морска битка първи надви картагенците. Правеше му удоволствие шествието с восъчни факли и флейтист — една безпрецедентна привилегия, която си бе присвоил като частно лице — толкова голяма свобода му даваше славата!
45. Sed quid ego alios? Ad me ipsum iam revertar. Primum habui semper sodalis. Sodalitates autem me quaestore constitutae sunt sacris Idaeis Magnae Matris acceptis. Epulabar igitur cum sodalibus omnino modice, sed erat quidam fervor aetatis; qua progrediente omnia fiunt in dies mitiora. Neque enim ipsorum conviviorum delectationem voluptatibus corporis magis quam coetu amicorum et sermonibus metiebar. Bene enim maiores accubitionem epularem amicorum, quia vitae coniunctionem haberet, convivium nominaverunt, melius quam Graeci, qui hoc idem tum compotationem, tum concenationem vocant, ut, quod in eo genere minimum est, id maxime probare videantur.		45. Но защо ли си спомням за други хора? Нека се върна вече към мен самия. Най-напред винаги съм имал приятели от колегията. А тези колегии бяха учредени в годината на моето квесторство 74, когато бяха приети светините на Великата Майка от Ида 75. И така, пирувах с приятелите съвсем умерено, но съществуваше някаква младежка разпаленост; с напредването на възрастта всичко става от ден на ден все по-спокойно. Та оценявах повече удоволствието от срещата с приятелите и разговорите с тях, отколкото наслаждението на тялото от самите пиршества. Нашите предци добре са нарекли „съвместен живот" пиршеството, при което приятелите възлягат край трапезата 76, защото според тях то е съчетаване на живота, и са го нарекли по-добре, отколкото гърците, които му казват ту "съвместно ядене", ту "съвместно пиене", та остава впечатлението, че те ценят най-много това, което в такива случаи има най-малко значение.
XIV. 46. Ego vero propter sermonis delectationem tempestivis quoque conviviis delector, nec cum aequalibus solum, qui pauci admodum restant, sed cum vestra etiam aetate atque vobiscum, habeoque senectuti magnam gratiam, quae mihi sermonis aviditatem auxit, potionis et cibi sustulit. Quod si quem etiam ista delectant, (ne omnino bellum indixisse videar voluptati, cuius est fortasse quidam naturalis modus), non intellego ne in istis quidem ipsis voluptatibus carere sensu senectutem. Me vero et magisteria delectant a maioribus instituta et is sermo, qui more maiorum a summo adhibetur in poculo, et pocula, sicut in Symposio Xenophontis est, minuta atque rorantia, et refrigeratio aestate et vicissim aut sol aut ignis hibernus; quae quidem etiam in Sabinis persequi soleo, conviviumque vicinorum cotidie compleo, quod ad multam noctem quam maxime possumus vario sermone producimus.		XIV.46. На мен ми доставят действително удоволствие и разговорът, и ранните пиршества 77, и то не само с мои връстници, от които твърде малко са останали вече, но и с хора на вашата възраст, а и с вас самите; и съм много благодарен на старостта, която увеличи у мен жаждата за разговори, а премахна жаждата за пиене и ядене. Но ако на някого те правят удоволствие (нека не изглежда, че съм обявил безпощадна война на удоволствието, за което може би съществува някаква естествена мярка), не мисля, че старостта остана безчувствена дори и точно към тези удоволствия. На мен лично ми с приятен дори традиционният ред при пиршествата и този разговор, които според обичая на предците ни захваща най-почетният гост на триклиния 78, докато се разлива виното, харесват ми малките чаши, от които виното се прецежда капка по капка, както в „Пир" на Ксенофонт, и прохладата през лятото - и обратно, слънцето или огънят през зимата; тези удоволствия обикновено търся дори в имението си и сабинската област, ежедневно каня съседите си на гости и заети в различни разговори, я удължаваме колкото се може повече чак до късна нощ.
47. At non est voluptatum tanta quasi titillatio in senibus. Credo, sed ne desideratio quidem; nihil autem est molestum, quod non desideres. Bene Sophocles, cum ex eo quidem iam adfecto aetate quaereret, utereturne rebus veneriis, 'Di meliora!' inquit; ' libenter vero istinc sicut ab domino agresti ac furioso profugi.' Cupidis enim rerum talium odiosum fortasse et molestum est carere, satiatis vero et expletis iucundius est carere quam frui. Quamquam non caret is, qui non desiderat; ergo hoc non desiderare dico esse iucundius.		47. „Но слаби са трънките, тъй да се каже, на удоволствието у старите хора." Приемам това: но слаби са и тръпките на желанието; а липсата на нещо, което не желаеш, не тежи. Когато някакъв човек, засегнат вече от възрастта, попитал Софокъл дали се отдава още на любовни наслади, той отговорил удачно: „Опазили ме боговете! На драго сърце избягах от тях, като от луд и груб господар." Действително за хората, жадуващи такива удоволствия, може би лишаването е омразно и тягостно, но за удовлетворените и за преситилите се липсата е по-приятна, отколкото наслаждението: впрочем не изпитва лишения оня, който не изпитва желания; затова казвам, че липсата на желания е по-голямо удоволствие.
48. Quod si istis ipsis voluptatibus bona aetas fruitur libentius, primum parvulis fruitur rebus, ut diximus, deinde eis, quibus senectus, etiamsi non abunde potitur, non omnino caret. Ut Turpione Ambivio magis delectatur, qui in prima cavea spectat, delectatur tamen etiam, qui in ultima, sic adulescentia voluptates propter intuens magis fortasse laetatur, sed delectatur etiam senectus procul eas spectans tantum quantum sat est.		48. И ако младостта на драго сърце се наслаждава точно на тези удоволствия, то, първо, както казахме, тя се наслаждава на дреболии, а, второ, на неща, от които старостта не е лишена напълно, макар и да не разполага с тях изобилно. От Амбивий Турпион 79 изпитва повече удоволствие зрителят от първия ред, но удоволствието има все пак и зрителят от последния: така младостта, гледаща отблизо, може би се забавлява повече от удоволствията, но те забавляват дори и старостта, която отдалеч ги наблюдава дотолкова, доколкото й стига.
49. At illa quanti sunt, animum, tamquam emeritis stipendiis libidinis, ambitionis, contentionis, inimicitiarum cupiditatum omnium, secum esse secumque, ut dicitur, vivere! Si vero habet aliquod tamquam pabulum studi atque doctrinae, nihil est otiosa senectute iucundius. Videbamus in studio dimetiendi paene caeli atque terrae C. Galum, familiarem patris tui, Scipio. Quotiens illum lux noctu aliquid describere ingressum, quotiens nox oppressit, cum mane coepisset! Quam delectabat eum defectiones solis et lunae multo ante nobis praedicere!		49. А колко ценно е — след като душата си е изслужила един вид повинността към похот, обществени амбиции, съперничество, вражди, всякакви желания, да остане сама със себе си и, както казват, със себе си да заживее, а ако намери някаква духовна храна в заниманията и науката, няма нищо но-приятно от старостта, свободна от обществени задължения. Свидетели сме на страстта, с която Гай Гал 80, близък на твоя баща, Сципионе, се занимаваше с измерване едва ли не на небето и земята. Колко пъти денят го е заварвал над чертеж, започнат още през нощта, колко пъти нощта го с сварвала над нещо, наченато сутринта! Колко радост му създаваше много рано да ни предизвестява за слънчевите и лунните затъмнения.
50. Quid in levioribus studiis, sed tamen acutis? Quam gaudebat bello suo Punico Naevius! quam Truculento Plautus, quam Pseudolo! Vidi etiam senem Livium; qui, cum sex aniis ante quam ego natus sum fabulam docuisset Centone Tuditanoque consulibus, usque ad adulescentiam meam processit aetate. Quid de P. Licini Crassi et pontifici et civilis iuris studio loquar aut de huius P. Scipionis qui his paucis diebus pontifex maximus factus est? Atque eos omnis, quos commemoravi, his studiis flagrantis senes vidimus. M. vero Cethegum, quem recte 'Suadae medullam' dixit Ennius, quanto studio exerceri in dicendo videbamus etiam senem! Quae sunt igitur epularum aut ludorum aut scortorum voluptates cum his voluptatibus comparandae? Atque haec quidem studia doctrinae, quae quidem prudentibus et bene institutis pariter cum aetate crescunt, ut honestum illud Solonis sit, quod ait versiculo quodam, ut ante dixi, senescere se multa in dies addiscentem, qua voluptate animi nulla certe potest esse maior.		50. Какво да кажа за по-малко сериозните занимания, които все пак изискват остър ум? Колко много се радваше Невий на своята „Пуническа война"! Колко много се радваше Плавт 81 на „Грубиянинът", на „Псевдол"82! Видях дори и стария Ливий 83; след като е поставил на сцената своята трагедия при консулите Центон и Тутидан 84, шест години преди моето раждане, той доживя чак до моята младост. Какво да говоря за заниманията на Публий Лициний Крас с религиозно и гражданско право или за известния ни Публий Сципион 85, който бе избран за върховен понтифекс преди немного години? Всички, които споменах, ги видяхме как и на стари години горят за заниманията си. А Марк Цетег, когото с право Ений нарече „душа на убеждението"? Свидетели сме на ревностните му занимания с красноречие, когато бе на преклонна възраст. Има ли наслади от пиршества или от игри, или от любовни забави, които биха могли да се сравняват с тези наслаждения? А такива са и заниманията с науки: за разумните и добре образовани хора те нарастват едновременно с възрастта; така че заслужават уважение думите на Солон в малкия стих, който по-горе споменах: че той старее, научавайки всеки ден нещо ново; а без съмнение по-голяма духовна наслада от тази не съществува.
XV. 51. Venio nunc ad voluptates agricolarum, quibus ego incredibiliter delector; quae nec ulla impediuntur senectute et mihi ad sapientis vitam proxime videntur accedere. Habent enim rationem cum terra, quae numquam recusat imperium nec umquam sine usura reddit, quod accepit, sed alias minore, plerumque maiore cum faenore. Quamquam me quidem non fructus modo, sed etiam ipsius terrae vis ac natura delectat. Quae cum gremio mollito ac subacto sparsum semen excepit, primum id occaecatum cohibet, ex quo occatio, quae hoc efficit, nominata est, deinde tepefactum vapore et compressu suo diffundit et elicit herbescentem ex eo viriditatem, quae nixa fibris stirpium sensim adulescit culmoque erecta geniculato vaginis iam quasi pubescens includitur; ex quibus cum emersit, fundit frugem spici ordine structam et fcontra avium minorum morsus munitur vallo aristarum.		XV.51. Преминавам към радостите от земеделието, от което аз изпитвам невероятно удоволствие. За тези радости не пречи никаква старост и според мен те доближават напълно до живота, който води мъдрецът. Тъй като земеделците имат вземане-даване със земята, която никога не се противи на владетеля си и никога не връща без лихва това, което е получила, а тъкмо обратното — веднъж дава по-малко, а по-често — по-голяма печалба. Но мен ме радва не само ползата, но и природната сила на самата земя. Всеки път, когато тя приеме пръснатото сляпо семе в рохкавия си, разоран скут, най-напред го скътва, бранейки го; затова и съответната дейност се нарича брануваме: после го затопля с дъха и прегръдката си, отпуска го и примамва навън зелени стръкове, които, опирайки се на нишките на корените, постепенно се изправят на коленчато стебло, като все още остават затворени в кожици, сякаш в изчакване на зрелостта; разпукнат ли ги, излиза плодният клас, запазен срещу клюновете на птиците с ограда от осил.
52. Quid ego vitium ortus, satus, incrementa commemorem? Satiari delectatione non possum, ut meae senectutis requiem oblectamentumque noscatis. Omitto enim vim ipsam omnium, quae generantur e terra; quae ex fici tantulo grano aut ex acini vinaceo aut ex ceterarum frugum aut stirpium minutissimis seminibus tantos truncos ramosque procreet. Malleoli, plantae, sarmenta, viviradices, propagines, nonne efficiunt, ut quemvis cum admiratione delectent? Vitis quidem, quae natura caduca est et, nisi fulta est, fertur ad terram, eadem, ut se erigat claviculis suis quasi manibus quicquid est nacta, complectitur; quam serpentem multiplici lapsu et erratico ferro amputans coercet ars agricolarum, ne silvescat sarmentis et in omnis partis nimia fundatur.		52. Защо да говоря за посаждането, покарването, израстването на лозите? И нека ви бъдат известни спокойните развлечения на моята старост: ненаситен съм към тази радост. Оставям настрана самата сила на всичко, родено от земята, която превръща мъничкото смокиново или гроздово зрънце или пък съвсем малкото семенце на плодно или неплодно дърво в огромни стебла и клони. Нима не будят у всеки човек радост и възхищение филизът, клончетата за присаждане, храстите, резниците за разсад, покаралите нови разклонения? А и ако не бъде подпряна лозата, чиито естествен стремеж е към земята, то за да се изправи, тя обгръща със своите ластари като с ръце всичко, което й попадне. Ако тя се е разпълзяла безразборно насам и натам, умелият земеделец я обуздава, подрязвайки я, за да не стане тя дива гора от филизи и да не се разпростре навсякъде.
53. Itaque ineunte vere in eis, quae relicta sunt, exsistit tamquam ad articulos sarmentorum ea, quae gemma dicitur, a qua oriens uva se ostendit, quae et suco terrae et calore solis augescens primo est peracerba gustatu, deinde maturata dulcescit, vestitaque pampinis nec modico tepore caret et nimios solis defendit ardores. Qua quid potest esse cum fructu laetius, tum aspectu pulchrius? Cuius quidem non utilitas me solum, ut ante dixi, sed etiam cultura et natura ipsa delectat, adminiculorum ordines, capitum iugatio, religatio et propagatio vitium, sarmentorum ea, quam dixi aliorum amputatio, aliorum immissio. Quid ego irrigationes, quid fossiones agri repastinationesque proferam, quibus fit multo terra fecundior?		53. И така с настъпването на пролетта по неизрязаните части се подава също както по коленцата на тънките клончета пъпката, от която излиза зараждащото се грозде. То набъбва от земния сок и слънчевата топлина, най-напрсд е възкисело на вкус, но узрявайки, започва да сладни; дрехата му от шума не го лишава от умерена топлина, но го защищава от прекомерно силните лъчи на слънцето. Има ли плод, по изобилен от този, или гледка, по-красива от тази? Мен не ме радва само ползата, която носи лозата, но и отглеждането й, и нейните особености — подпирането на редовете, свързването на върховете им, разсаждането им чрез вкореняване или пръчки, изрязването на едни филизи, оставянето на други. Какво ли да говоря за напояването, прекопаването, окопаването, които правят земята много по-плодородна?
54. Quid de utilitate loquar stercorandi? Dixi in eo libro, quem de rebus rusticis scripsi; de qua doctus Hesiodus ne verbum quidem fecit, cum de cultura agri scriberet. At Honerus, qui multis, ut mihi videtur, ante saeculis fuit, Laeten lenientem desiderium, quod capiebat e filio, colentem agrum et eum stercorantem facit. Nec vero segetibus solum et pratis et vineis et arbustis res rusticae laetae sunt, sed hortis etiam et pomariis, tum pecudum pastu, apium examinibus, florum omnium varietate. Nec consitiones modo delectant sed etiam insitiones, quibus nihil invenit agri cultura sollertius.		54. Какво да говоря за ползата от наторяването? По тези въпроси съм писал в книгата си за земеделието. За всичко това ученият Хезиод не казва дори дума, когато пише за земеделието. Но Омир, който по мое впечатление е живял много векове преди това, описва как Лаерт 86 обработва полето и го наторява, като с това се опитва да намали скръбта по сина си. Но радост в селския живот доставят не само нивите и ливадите, лозята и дърветата, а и градините, овошките, скотовъдството, развъждането на пчели, разнообразието на какви ли не цветя. И е приятно не само саденето, но и присаждането - най-гениалното откритие в земеделието.
XVI. 55. Possum persequi permulta oblectamenta rerum rusticarum, sed haec ipsa, quae dixi, sentio fuisse longiora. Ignoscetis autem; nam et studio rusticarum rerum provectus sum, et senectus est natura loquacior, ne ab omnibus eam vitiis videar vindicare. Ergo in hac vita M'. Curius, cum de Samnitibus, de Sabinis, de Pyrrho triumphasset, consumpsit extremum tempus aetatis. Cuius quidem ego villam contemplans (abest enim non longe a me) admirari satis non possum vel hominis ipsius continentiam vel temporum disciplinam. Curio ad focum sedenti magnum auri pondus Samnites cum attulissent, repudiati sunt; non enim aurum habere praeclarum sibi videri dixit, sed eis qui haberent aurum imperare.		XVI.55. Бих могъл да изброя твърде много удоволствия, които носи селският труд, но усещам, че говорих повече, отколкото трябваше. Ще ми простите, че се оставих да ме увлече моята страст към селското стопанство; а и старостта по природа е твърде бъбрива - нека да не изглежда, че оправдавам всичките й недостатъци. И тъй, след триумфите си над самнити, над сабини, над Пир, Маний Курий 87 е прекарал в такъв живот последните си дни. И когато разглеждам неговото имение (то е недалеч от моето), не мога да престана да се възхищавам както от скромността на този човек, така и на строгите нрави на онова време.
56. Poteratne tantus animus efficere non iucundam senctutem? Sed venio ad agricolas, ne a me ipso recedam. In agris erant tum senatores, id est senes, siquidem aranti L. Quinctio Cincinnato nuntiatum est eum dictatorem esse factum; cuius dictatoris iussu magister equitum C. Servilius Ahala Sp. Maelium regnum adpetentem occupatum interemit. A villa in senatum arcessebatur et Curius et ceteri senes, ex quo, qui eos arcessebant viatores nominati sunt. Num igitur horum senectus miserabilis fuit, qui se agri cultione oblectabant? Mea quidem sententia haud scio an nulla beatior possit esse, neque solum officio, quod hominum generi universo cultura agrorum est salutaris, sed et delectatione, quam dixi, et saturitate copiaque rerum omnium, quae ad victum hominum, ad cultum etiam deorum pertinent, ut, quoniam haec quidem desiderant, in gratiam iam cum voluptate redeamus. Semper enim boni assiduique domini referta cella vinaria, olearia, etiam penaria est, villaque tota locuples est, abundat porco, haedo, agno, gallina, lacte, caseo, melle. Iam hortum ipsi agricolae succidiam alteram appellant. Conditiora facit haec supervacaneis etiam operis aucupium atque venatio.		56. Когато самнитите донесли на седящия до огнището си Курий купища злато, той ги изгонил; казал, че според него е славно не злато да притежаваш, а да заповядваш на тези, които притежават злато. Възможно ли с един такъв велик дух да не направи старостта приятна? Но се връщам към земеделците, за да не се отклонявам така от мен самия. По онова време сенаторите, сиреч възрастните хора, се занимавали със земеделие; докато орял земята, Луций Квинкций Цинцинат 88 получил известието, че е избран за диктатор. Той като диктатор заповядал началникът на конницата Гай Сервилий Ахала 89 да залови и убие ламтящия за царска власт Спурий Мелий. От именията си били извикани в сената и Курий, и други стари хора; затова хората, които били пращани на път да ги викат, били наречени „пътници". И така, нима е била жалка старостта на тези хора, които са се радвали на заниманията си със земеделие? Според мен няма по-щастлива старост от тази: не само заради чувството за изпълнен дълг — понеже земеделието е дейност, полезна за целия човешки род, но и заради споменатото вече удоволствие от него, и заради богатото изобилие от всичко необходимо както за човешкия живот, тъй и за богослуженията; така че нека вече сключим примирие с удоволствието, понеже то отговаря на желанието на мнозина. Впрочем избата за вино, избата за маслини, килерът на добрия и трудолюбив стопанин са винаги препълнени и цялото му имение е богато; изобилно разполага то с прасета, кози, агнета, кокошки, мляко, сирене, мед. А градината си самите земеделци наричат „втори килер". Още по-приятен правят живота и такива допълнителни занимания като ловът на птици и на диви животни.
57. Quid de pratorum viriditate aut arborum ordinibus aut vinearum olivetorumve specie plura dicam? Brevi praecidam: agro bene culto nihil potest esse nec usu uberius nec specie ornatius; ad quem fruendum non modo non retardat, verum etiam invitat atque adlectat senectus. Ubi enim potest illa aetas aut calescere vel apricatione melius vel igni, aut vicissim umbris aquisve refrigerari salubrius?		57. Защо да говоря повече за зелените ливади, за редиците дървета или за гледката към лозята и маслиновите гори? С една дума: от нищо не може да бъде извлечена по-голяма практическа полза, нито по-голяма радост за окото, отколкото от една добре обработена земя. И старостта не само пречи, но дори подканя и насърчава човек да й се наслаждава. Та има ли друго място, където един стар човек ще има по-добра възможност да се сгрее — било на припек, било на огън, или обратно — да се разхлади за здраве било с вода или на сянка?
58. Sibi habeant igitur arma, sibi equos, sibi hastas, sibi clavam et pilam, sibi natationes atque cursus, nobis senibus ex lusionibus multis talos relinquant et tesseras, id ipsum ut lubebit, quoniam sine eis beata esse senectus potest.		58. И така, нека младите запазят за себе си своите оръжия, своите коне, своите копия, своите боздугани и топки, своето плуване и тичането; а на нас, старите, нека от многобройните си игри оставят ашиците и заровете, и то само ако желаят: понеже и без тях старостта може да бъде щастлива.
XVII. 59. Multas ad res perutiles Xenophontis libri sunt, quos legite, quaeso, studiose, ut facitis. Quam copiose ab eo agri cultura laudatur in eo libro, qui est de tuenda re familiari, qui Oeconomicus inscribitur! Atque ut intellegatis nihil ei tam regale videri quam studium agri colendi, Socrates in eo libro loquitur cum Critobulo Cyrum minorem, Persarum regem, praestantem ingenio atque imperi gloria, cum Lysander Lacedaemonius, vir summae virtutis, venisset ad eum Sardis eique dona a sociis adtulisset, et ceteris in rebus communem erga Lysandrum atque humanum fuisse et ei quendam consaeptum agrum diligenter consitum ostendisse. Cum autem admiraretur Lysander et proceritates arborum et derectos in quincuncem ordines et humum subactam atque puram et suavitatem odorum, qui adflarentur ex floribus, tum eum dixisse mirari se non modo diligentiam, sed etiam sollertiam eius, a quo essent illa dimensa atque discripta; et Cyrum respondisse: 'Atqui ego ista sum omnia dimensus; mei sunt ordines, mea discriptio, multae etiam istarum arborum mea manu sunt satae.' Tum Lysandrum intuentem purpuram eius et nitorem corporis ornatumque Persicum multo auro multisque gemmis dixisse; 'Recte vero te, Cyre, beatum ferunt, quoniam virtuti tuae fortuna coniuncta est.'		XVII.59. Книгите на Ксенофонт са изключително полезни в много отношения; моля ви, четете ги старателно както и досега. Колко красноречиво хвали той земеделието в книгата си за поддържането на имота, озаглавена „За стопанството"! И за да разберете, че според него няма занимание по-достойио за един цар от земеделието, ще ви предам разговора на Сократ с Критобул 90 в тази книга. Когато в Сарди при забележителния с ума и славното си управление персийски цар Кир Млади 91 дошъл спартанецът Лизандър, един изключително доблестен човек, и му донесъл дарове от съюзниците, Кир се отнесъл към него много любезно и внимателно и освен това му показал една заградена и грижливо засадена градина. Лизандър се възхитил и от стройните дървета, и от кръстовидно подредените редове, и от изораната и почистена от плевели земя, и от благоуханния аромат, който се носел от цветята, и казал, че се учудва не само на старанието, но и на умението на този, който е размерил и разпределил всичко. Тогава Кир отговорил: „Е добре, аз съм този, който е размерил всичко, мои са редиците, мое е разпределението, дори много от тези дървета са посадени от моята ръка." Тогава Лизандър, съзерцавайки пурпурната му дреха и телесната му хубост, персийските накити, тежки от злато и скъпоценни камъни, казал: „Наистина, Кире, с право казват, че си щастлив човек: защото щастлива съдба се е прибавила към твоите добродетели."
60. Hac igitur fortuna frui licet senibus, nec aetas impedit, quo minus et ceterarum rerum et in primis agri colendi studia teneamus usque ad ultimum tempus senectutis. M. quidem Valerium Corvinum accepimus ad centesimum annum perduxise, cum esset acta iam aetate in agris eosque coleret; cuius inter primum et sextum consulatum sex et quadraginta anni interfuerunt. Ita, quantum spatium aetatis maiores ad senectutis initium esse voluerunt, tantus illi cursus honorum fuit; atque huius extrema aetas hoc beatior quam media, quod auctoritatis habebat plus, laboris minus; apex est autem senectutis auctoritas.		60. Следователно на старите хора е позволено да се наслаждават на тази щастлива съдба и възрастта не пречи до последния ден на старостта си да продължаваме заниманията си както с други неща, така най-вече със земеделие. Знаем, че Марк Валерий Корвин 92 е продължил тези си занимания до навършване на сто години, като започнал да живее на село и да обработва нивите в доста напреднала възраст, между първото и шестото му консулство са минали четиридесет и шест години. Така обществената му кариера е продължила толкова години, колкото нашите, предци са допущали до началото на старостта; и освен това краят на неговия живот е бил по-щастлив от средната му възраст, защото е имал повече авторитет, а по-малко затруднения; а авторитетността е венец на старостта.
61. Quanta fuit in L. Caecilio Metello, quanta in A. Atilio Calatino! in quem illud elogium: 'Hunc unum plurimae consentiunt gentes populi primarium fuisse virum.' Notum est carmen incisum in sepulcro. Iure igitur gravis, cuius de laudibus omnium esset fama consentiens. Quem virum nuper P. Crassum, pontificem maximum, quem postea M. Lepidum eodem sacerdotio praeditum, vidimus! Quid de Paulo aut Africano loquar aut, ut iam ante, de Maximo? quorum non in sententia solum, sed etiam in nutu residebat auctoritas. Habet senectus, honorata praesertim, tantam auctoritatem, ut ea pluris sit quam omnes adulescentiae voluptates.		61. С колко голям авторитет е бил Луций Цецилий Метел, какъв е имал Авъл Атилий Калатин 93, за когото се отнася прочутият надпис: Съгласни са за него родовете всички, че бил е на народа пръв сред първенците. Известен е целият надгробен надпис в стих. Следователно с право притежава авторитет един човек, чиито заслуги всички единодушно приемат. Какъв мъж бе върховният понтифекс Публий Крас, когото видяхме, неотдавна! Какъв бе удостоеният по-късно със същата жреческа длъжност Марк Лепид 94! Какво да кажа за Павел или за Публий Африкански или, както вече говорих по-рано, за Максим? Авторитетност личеше не само в мненията на тези мъже, но дори и в жестовете им. Старостта, особено старостта на един заемал високи длъжности човек, притежава толкова голям авторитет, че струва повече от всички удоволствия на младостта.
XVIII. 62. Sed in omni oratione mementote eam me senectutem laudare, quae fundamentis adulescentiae constituta sit. Ex quo efficitur id quod ego magno quondam cum assensu omnium dixi, miseram esse senectutem quae se oratione defenderet. Non cani, nec rugae repente auctoritatem arripere possunt, sed honeste acta superior aetas fructus capit auctoritatis extremos.		XVIII.62. Но помнете, че във всички мои разсъждения аз прославям само тази старост, чиито основи са поставени в младостта. От това следва нещо, което аз казах някога с пълното одобрение на всички: че жалка е една старост, която разчита на словесна защита. Нито белите коси, нито бръчките могат от един път да постигнат авторитет насила: авторитетът — това са последните плодове, които събира изминалият дотогава живот.
63. Haec enim ipsa sunt honorabilia quae videntur levia atque communia, salutari, adpeti, decedi, adsurgi, deduci, reduci, consuli; quae et apud nos et in aliis civitatibus, ut quaeque optime morata est, ita diligentissime observantur. Lysandrum Lacedaemonium, cuius modo feci mentionem, dicere aiunt solitum Lacedaemonem esse honestissimum domicilium senectutis: nusquam enim tantum tribuitur aetati, nusquam est senectus honoratior. Quin etiam memoriae proditum est, cum Athenis ludis quidam in theatrum grandis natu venisset, magno consessu locum nusquam ei datum a suis civibus; cum autem ad Lacedaemonios accessisset, qui legati cum essent, certo in loco consederant, consurrexisse omnes illi dicuntur et senem sessum recepisse.		63. И вече от само себе си са доказателство за почит всички тези признаци, които изглеждат незначителни и обикновени: да те поздравяват, да те търсят, да ти правят път, да стават пред теб, да те съпровождат на излизане, да те изпращат до дома, да се съветват с теб; колкото по-добри са нравите на гражданите, толкова по-внимателно се спазват тези жестове на уважение както у нас, така и другаде. Разправят, че спартанецът Лизандър, когото скоро споменах, обичал да казва, че Спарта е най-достойното за уважение убежище на старостта; понеже никъде другаде не й отдавали толкова много внимание, никъде другаде тя не била по-уважавана. Споменават дори, че когато на игри в Атина един възрастен човек влязъл в препълнения със зрители театър, никой от съгражданите му не му отстъпил ни най-малко местенце; когато обаче се приближил до спартанците, които като пратеници седели на определеното за тях място, всички станали на крака и накарали стареца да седне при тях.
64. Quibus cum a cuncto consessu plausus esset multiplex datus, dixisse ex eis quendam Atheniensis scire, quae recta essent, sed facere nolle. Multa in nostro collegio praeclara, sed hoc de quo agimus in primis, quod, ut quisque aetate antecedit, ita sententiae principatum tenet, neque solum honore antecedentibus, sed eis etiam, qui cum imperio sunt, maiores natu augures anteponuntur. Quae sunt igitur voluptates corporis cum auctoritatis praemiis comparandae? Quibus qui splendide usi sunt, ei mihi videntur fabulam aetatis peregisse nec tamquam inexercitati histriones in extremo actu corruisse.		64. Зрителите до един започнали да им ръкопляскат горещо: и тогава един от пратениците рекъл, че атиняните знаят кои неща са правилни, но не желаят да ги изпълняват. Много обичаи във вашата колегия 95 са прекрасни, но най-вече този, за който говорих — който е най-възрастен, той пръв да се изказва; и това предимство по-възрастните авгури имат не само пред заемащите по-висока длъжност, но и пред магистратите, които разполагат с власт на живот и смърт. И така, кои плътски удоволствия могат да се сравняват с привилегиите на един авторитет? Тези, които са могли славно да ги използуват, са изпълнили според мене докрай своята житейска роля и не са се провалили в последното действие като некадърни актьори.
65. At sunt morosi et anxii et iracundi et difficiles senes. Si quaerimus, etiam avari; sed haec morum vitia sunt, non senectutis. Ac morositas tamen et ea vitia, quae dixi, habent aliquid excusationis non illius quidem iustae, sed quae probari posse videatur; contemni se putant, despici, inludi; praeterea in fragili corpore odiosa omnis offensio est. Quae tamen omnia dulciora fiunt et moribus bonis et artibus; idque cum in vita, tum in scaena intellegi potest ex eis fratribus, qui in Adelphis sunt. Quanta in altero diritas, in altero comitas! Sic se res habet; ut enim non omne vinum, sic non omnis natura vetustate coacescit. Severitatem in senectute probo, sed eam, sicut alia, modicam, acerbitatem nullo modo.		65. „Но има своенравни и притеснителни, избухливи и капризни старци." Ако щете, дори и алчни. Но това са недостатъци на характера, не на старостта. Мрачният нрав и тези недостатъци, които споменах, имат все пак някакво извинение, разбира се, не напълно оправдателно, но в известен смисъл допустимо. Старите хора смятат, че ги гледат с презрение, че ги ненавиждат, че ги мамят; освен това изтощеното тяло се дразни от всяко докачане Все пак всички тези недостатъци се смекчават от добрия характер и нрави, и както в живота, така и на сцената, това може да се разбере, по двамата братя в едноименната пиеса 96. Колко суров е единият, колко приветлив е другият! Точно така стоят нещата: както не всяко вино вкисва с течение на времето, така и не всеки характер се разваля от възрастта. Одобрявам строгостта на старостта, но ако тя, както и всяко друго нещо, е умерена; непреклонността обаче — в никакъв случай! А колкото до старческата алчност — никак не разбирам какво гони тя;
66. Avaritia vero senilis quid sibi velit, non intellego; potest enim quicquam esse absurdius quam, quo viae minus restet, eo plus viatici quaerere? XIX. Quarta restat causa, quae maxime angere atque sollicitam habere nostram aetatem videtur, adpropinquatio mortis, quae certe a senectute non potest esse longe. O miserum senem qui mortem contemnendam esse in tam longa aetate non viderit! quae aut plane neglegenda est, si omnino exstinguit animum, aut etiam optanda, si aliquo eum deducit, ubi sit futurus aeternus; atqui tertium certe nihil inveniri potest.		66. та може ли да има нещо по-безсмислено от това, колкото по-малко път ти остава, толкова повече пътни пари да искаш? XIX. Остава четвъртата причина, която, изглежда, най-много безпокои и тревожи нашата възръст - приближаването на смъртта, която без съмнение не е далеч от старостта. Колко жалък е един старец, ако през целия си дълъг живот не е разбрал, че смъртта заслужава презрение и ако тя напълно унищожава душата, не заслужава да й обръщаме внимание; а ако я отвежда някъде, където душата ще съществува вечно, длъжни сме да я желаем.
67. Quid igitur timeam, si aut non miser post mortem aut beatus etiam futurus sum? Quamquam quis est tam stultus, quamvis sit adulescens, cui sit exploratum se ad vesperum esse victurum? Quin etiam aetas illa multo pluris quam nostra casus mortis habet; facilius in morbos incidunt adulescentes, gravius aegrotant, tristius curantur. Itaque pauci veniunt ad senectutem; quod ni ita accideret, melius et prudentius viveretur. Mens enim et ratio et consilium in senibus est; qui si nulli fuissent, nullae omnino civitates fuissent. Sed redeo ad mortem impendentem. Quod est istud crimen senectutis, cum id ei videatis cum adulescentia esse commune?		67. Без съмнение, трето положение не може да се намери; следователно от какво да се плаша, ако или няма да бъда нещастен след смъртта, или ще бъда дори щастлив? Впрочем има ли човек толкова неразумен, който въпреки младостта си да е сигурен, че ще доживее до вечерта? В сравнение с нашата възраст, младостта крие дори много повече опасности от смърт: младите се разболяват по-лесно, боледуват по-тежко, лекуват се по-трудно. Затова малцина стигат до старостта. Ако не ставаше така, животът щеше да бъде по-добър и по-мъдър, понеже умът, разумът и благоразумието са притежание на старите хора и ако те не съществуваха, нямаше да съществува ни една гражданска общност. Но връщам се към надвисващата над нас смърт. Защо с това обвинение върху старостта, когато виждате, че същото се отнася и за младежките години?
68. Sensi ego in optimo filio, tu in exspectatis ad amplissimam dignitatem fratribus, Scipio, mortem omni aetati esse communem. At sperat adulescens diu se victurum, quod sperare idem senex non potest. Insipienter sperat. Quid enim stultius quam incerta pro certis habere, falsa pro veris? At senex ne quod speret quidem habet. At est eo meliore condicione quam adulescens, quoniam id, quod ille sperat, hic consecutus est; ille vult diu vivere, hic diu vixit.		68. Самият аз разбрах със загубата на моя прекрасен син, а ти, Сципионе — със загубата на твоите братя 97, за които всички предричаха най-високи обществени длъжности, че смъртта не прави разлика между възрастите. „Младежът се надява, че ще живее дълго, докато старецът не може да очаква същото." Неразумна е тази надежда за младия човек. Та има ли нещо по-глупаво от това, да смяташ несигурното за сигурно, лъжата за истина? „Но старецът няма дори на какво да се надява." Но с това неговото положение е по-добро от положението на младежа: понеже старецът е постигнал онова, към което млалежъг се стреми; единият иска да живее дълго, другият дълго е живял. Впрочем — о, милостиви богове! — има ли нещо дълготрайно в човешката природа?
69. Quamquam, O di boni! quid est in hominis natura diu? Da enim summum tempus, exspectemus Tartessiorum regis aetatem (fuit enim, ut scriptum video, Arganthonius quidam Gadibus, qui octoginta regnavit annos, centum viginti vixit)--sed mihi ne diuturnum quidem quicquam videtur in quo est aliquid extremum. Cum enim id advenit, tum illud, quod praeteriit, effluxit; tantum remanet, quod virtute et recte factis consecutus sis; horae quidem cedunt et dies et menses et anni, nec praeteritum tempus umquam revertitur, nec quid sequatur sciri potest; quod cuique temporis ad vivendum datur, eo debet esse contentus.		69. Нека допусна най-дългото възможно време, нека очакваме, че ще доживеем до възрастта на тартеския цар (понеже съм чел, че имало някой си Аргантоний в Гадес 98, който царувал осемдесет години, а живял сто и двадесет). Но нищо, което има някакъв край, не ми изглежда продължително: защото настъпи ли този край, тогава онова, което е отминало, си е отишло завинаги; остава само това, което си постигнал с доблест и честни дела. Отиват си часовете и дните, месеците и годините и никога не се връща назад отминалото време, нито можем да знаем какво идва след него. Колкото живот е отреден за всеки, с толкова е длъжен да се задоволи.
70. Neque enim histrioni, ut placeat, peragenda fabula est, modo, in quocumque fuerit actu, probetur, neque sapientibus usque ad 'Plaudite' veniendum est. Breve enim tempus aetatis satis longum est ad bene honesteque vivendum; sin processerit longius, non magis dolendum est, quam agricolae dolent praeterita verni temporis suavitate aestatem autumnumque venisse. Ver enim tamquam adulescentiam significat ostenditque fructus futuros, reliqua autem tempora demetendis fructibus et percipiendis accommodata sunt.		70. Не е необходимо един актьор да изиграе цялата драма, та да се хареса — достатъчно е да получи одобрение в едно от действията; така и за мъдрите хора не е необходимо да достигнат до последното "ръкопляскане"99. За един добър и почтен живот са достатъчно дълги и кратките години на едно човешко поколение; ако ли те продължат по-дълго, страданието от тях трябва да е не по-голямо от страданието на земеделците за това, че след като е отминала прелестната пролет, са дошли есента и зимата. Понеже пролетта, както младостта, показва какви ще са бъдещите плодове, докато останалите годишни времена са подходящи за жътва и събиране на плодовете.
71. Fructus autem senectutis est, ut saepe dixi, ante partorum bonorum memoria et copia. Omnia autem quae secundum naturam fiunt sunt habenda in bonis. Quid est autem tam secundum naturam quam senibus emori? Quod idem contingit adulescentibus adversante et repugnante natura. Itaque adulescentes mihi mori sic videntur, ut cum aquae multitudine flammae vis opprimitur, senes autem sic, ut cum sua sponte nulla adhibita vi consumptus ignis exstinguitur; et quasi poma ex arboribus, cruda si sunt, vix evelluntur, si matura et cocta, decidunt, sic vitam adulescentibus vis aufert, senibus maturitas; quae quidem mihi tam iucunda est, ut, quo propius ad mortem accedam, quasi terram videre videar aliquandoque in portum ex longa navigatione esse venturus.		71. А плодовете, които събира старостта, както много пъти вече казах, са натрупаните спомени за извършените добри дела. Но сме длъжни да считаме за благо всичко, което става в съответствие с природата, а има ли нещо по-природосъобразно за старите хора от смъртта? Въпреки борбата и съпротивата на природата тя и младите сполетява; затова ми се струва, че младежите умират като буен пламък, загасен от силна струя вода; а старите хора като изгорелия вече огън гаснат от само себе си без намесата на каквато и да било сила; и както зелените плодове с мъка могат да бъдат откъснати от дървото, а напълно узрели, падат сами, така и на младите хора животът се отнема силом, на старите — от зрелостта. Тази зрелост действително ми е толкова приятна, че колкото повече се приближавам към смъртта, имам все по-силното чувство, че след дълго пътуване виждам земята и най-сетне ще мога да вляза в пристанището.
XX. 72. Senectutis autem nullus est certus terminus, recteque in ea vivitur, quoad munus offici exsequi et tueri possit [mortemque contemnere]; ex quo fit, ut animosior etiam senectus sit quam adulescentia et fortior. Hoc illud est quod Pisistrato tyranno a Solone responsum est, cum illi quaerenti, qua tandem re fretus sibi tam audaciter obsisteret, respondisse dicitur: 'Senectute.' Sed vivendi est finis optimus, cum integra mente certisque sensibus opus ipsa suum eadem quae coagmentavit, natura dissolvit. Ut navem, ut aedificium idem destruit facillime, qui construxit, sic hominem eadem optime quae conglutinavit natura dissolvit. Iam omnis conglutinatio recens aegre, inveterata facile divellitur. Ita fit ut illud breve vitae reliquum nec avide adpetendum senibus nec sine causa deserendum sit; vetatque Pythagoras iniussu imperatoris, id est dei, de praesidio et statione vitae decedere.		XX.72. Впрочем старостта няма точни граници и животът на стари години е оправдан, докато могат да се изпълняват и спазват задълженията и да се презира смъртта. Затова тази възраст е дори по-сърцата и по-смела от младостта. Това обяснява отговора на Солон към тиранина Пизистрат 100. Когато Пизистрат го попитал на какво разчита, като му се противопоставя тъй дръзко, Солон, както казват, отговорил: „На старостта." Но най-добрият край на живота е, когато същата тази природа, създала целостта на своето творение, сама я унищожава, без да е накърнила неговия ум и сетива. Както един кораб, както една къща най-лесно се разрушават от човека, който ги е построил, така и за човека, който е създаден от природата, е най-добре да го унищожи именно тя. И още, новата спойка трудно се разкъсва, а старата — лесно. Поради тази причина старият човек е длъжен и да не ламти жадно за онзи кратък остатък от живота, и да не го изоставя без причина.
73. Solonis quidem sapientis est elogium, quo se negat velle suam mortem dolore amicorum et lamentis vacare. Volt, credo, se esse carum suis; sed haud scio an melius Ennius: Nemo me lacrumis decoret neque funera fletu faxit.		73. И Питагор забранява да се изоставя поста на живота без заповед на военоначалника, сиреч на бога. А в надгробния си надпис мъдрецът Солон казва, че не иска неговата смърт да е съпроводена от скръбта и жалбите на приятелите 101. Според мен иска близките му да копнеят по него. Но може би Ений е казал по-добре: Нека не ме почете със ридания никой и сълзи да не пролива, когато към гроба ме носят 102. Той не смята, че сълзи са необходими при смъртта, понеже след нея идва безсмъртието.
74. Non censet lugendam esse mortem, quam immortalitas consequatur. Iam sensus moriendi aliquis esse potest, isque ad exiguum tempus, praesertim seni; post mortem quidem sensus aut optandus aut nullus est. Sed hoc meditatum ab adulescentia debet esse mortem ut neglegamus, sine qua meditatione tranquillo animo esse nemo potest. Moriendum enim certe est, et incertum an hoc ipso die. Mortem igitur omnibus horis impendentem timens qui poterit animo consistere?		74. И така, възможно е за един кратък миг човек, и то старият човек, да има усещане за смъртта; а след смъртта усещането или за нещо, което заслужава да го желаем, или пък то въобще не съществува. Но за да може човек да е равнодушен към смъртта, трябва да е мислил върху нея още от млади години; без тази подготовка никой не може да живее спокойно. Защото сигурното е, че трябва да умрем; несигурното дали не точно днес. Как може да запази спокойствие един човек, който се бои от заплашващата го всеки миг смърт?
75. De qua non ita longa disputatione opus esse videtur, cum recorder non L. Brutum, qui in liberanda patria est interfectus, non duos Decios, qui ad voluntariam mortem cursum equorum incitaverunt, non M. Atilium, qui ad supplicium est profectus, ut fidem hosti datam conservaret, non duos Scipiones, qui iter Poenis vel corporibus suis obstruere voluerunt, non avum tuum L. Paulum, qui morte luit conlegae in Cannensi ignominia temeritatem, non M. Marcellum, cuius interitum ne crudelissimus quidem hostis honore sepulturae carere passus est, sed legiones nostras, quod scripsi in Originibus, in eum locum saepe profectas alacri animo et erecto, unde se redituras numquam arbitrarentur. Quod igitur adulescentes, et ei quidem non solum indocti, sed etiam rustici, contemnunt, id docti senes extimescent?		75. Имам чувството, че не е нужно да разискваме толкова дълго за това, когато си припомняме за Луций Брут 103, който бе убит за свободата на родината, не за двамата Деции, които пришпориха коне напред към доброволна смърт, не за Марк Атилий 104, които се отправи към смъртно наказание, за да удържи честната си дума, дадена на врага, не за двамата Сципионовци, които имаха желание дори със собствените си тела да препречат пътя на картагенците, не за твоя дядо Луций Павел, който със смъртта си изкупи безразсъдството на своя колега при позорното поражение при Кана, не за Марк Марцел 105, на когото след смъртта му дори най-жестокият враг не можа да откаже почитта да бъде погребан: но ако си припомня, че нашите легиони (както съм писал и в книгата си „Начала") неведнъж са се отправяли с бодър и смел дух натам, откъдето са знаели, че никога няма да се върнат. И така, нима ние, учените стари люде, ще се страхуваме от нещо, което младите презират и при това не само необразованите, но дори и съвсем простичките сред тях.
76. Omnino, ut mihi quidem videtur, studiorum omnium satietas vitae facit satietatem. Sunt pueritiae studia certa; num igitur ea desiderant adulescentes? Sunt ineuntis adulescentiae: num ea constans iam requirit aetas quae media dicitur? Sunt etiam eius aetatis; ne ea quidem quaeruntur in senectute. Sunt extrema quaedam studia senectutis: ergo, ut superiorum aetatum studia occidunt, sic occidunt etiam senectutis; quod cum evenit, satietas vitae tempus maturum mortis adfert.		76. Въобще, както ми се струва, удовлетворяването на всички стремежи води до насищане на живота. Детската възраст си има свои стремежи; нима младите, хора копнеят за тях? Има стремежи, типични за ранната младост; нима улегналата възраст, наречена средна, се връща към тях? Съществуват влечения, свойствени и за тази възраст; дори те са чужди на старите хора. Най-накрая съществуват и неща, към които се стреми старостта. Следователно както отпадат стремежите, присъщи на всяка от преходните възрасти, така отпадат дори и тези, присъщи на старостта. Когато това настъпи, насищането от живота донася и подходящия момент за смъртта.
XXI. 77. Non enim video cur, quid ipse sentiam de morte, non audeam vobis dicere, quod eo cernere mihi melius videor, quo ab ea propius absum. Ego vestros patres, P. Scipio, tuque, C. Laeli, viros clarissimos mihique amicissimos, vivere arbitror, et eam quidem vitam, quae est sola vita nominanda. Nam, dum sumus inclusi in his compagibus corporis, munere quodam necessitatis et gravi opere perfungimur; est enim animus caelestis ex altissimo domicilio depressus et quasi demersus in terram, locum divinae naturae aeternitatique contrarium. Sed credo deos immortalis sparsisse animos in corpora humana, ut essent, qui terras tuerentur, quique caelestium ordinem contemplantes imitarentur eum vitae modo atque constantia. Nec me solum ratio ac disputatio impulit, ut ita crederem, sed nobilitas etiam summorum philosophorum et auctoritas.		XXI.77. Но не виждам защо да не се осмеля да ви кажа това, което сам чувствувам за смъртта: струва ми се, че колкото по-близо до нея се намирам, толкова по-ясно си я представям. Според мен лично вашите бащи 106 — твоят, Сципионе, и твоят, Лелий, прекрасни мъже и мои най-добри приятели, са живи, и то живеят този живот, който единствено заслужава да се нарича живот. Понеже докато сме заключени в оковите на плътта, по силата на необходимостта ние изпълняваме една тежка задача и неизбежно задължение, понеже духът небесен е смъкнат от извисената си обител и е сякаш принизен към земята, място противоположно на божествената му природа и вечността. Но вярвам, че безсмъртните богове са разпръснали души в човешките тела, за да има същества, които да се грижат за земята и които, наблюдавайки порядъка, установен от небесните жители, да му подражават с умереност и постоянство в живота си. Да мисля така не ме карат само разумните разсъждения, но и славата, и авторитетът на първенците на философията 107.
78. Audiebam Pythagoram Pythagoreosque, incolas paene nostros, qui essent Italici philosophi quondam nominati, numquam, dubitasse, quin ex universa mente divina delibatos animos haberemus. Demonstrabantur mihi praeterea, quae Socrates supremo vitae die de immortalitate aminorum disseruisset, is qui esset omnium sapientissimus oraculo Apollinis iudicatus. Quid multa? Sic persuasi mihi, sic sentio, cum tanta celeritas animorum sit, tanta memoria praeteritorum futurorumque prudentia, tot artes, tantae scientiae, tot inventa, non posse eam naturam, quae res eas contineat, esse mortalem, cumque semper agitetur animus nec principium motus habeat, quia se ipse moveat, ne finem quidem habiturum esse motus, quia numquam se ipse sit relicturus; et, cum simplex animi esset natura, neque haberet in se quicquam admixtum dispar sui atque dissimile, non posse eum dividi; quod si non posset, non posse interire; magnoque esse argumento homines scire pleraque ante quam nati sint, quod iam pueri, cum artis difficilis discant, ita celeriter res innumerabilis arripiant, ut eas non tum primum accipere videantur, sed reminisci et recordari. Haec Platonis fere.		78. Слушах, че Питагор и питагорейците 108, едва ли не наши земляци (понеже в старо време били наричани италийски философи), никога не са се съмнявали, че душите, които притежаваме, са частици от всеобщия божествен дух. Обясняваха ми също и какво е говорил за безсмъртието на душата в последния ден на своя живот Сократ, когото оракулът на Аполон обявил за най-мъдър от всички хора. С една дума, убеден съм в това, такова е моето мнение: тъй като духът е толкова бърз, надарен с такава памет за миналото и с такова прозрение в бъдещето, с такива способности за какви ли не науки, изкуства, открития, че не е възможно да бъде смъртна природата му, която съдържа в себе си всички тези качества. И тъй като духът се движи непрекъснато и неговото движение е безначалио, защото той сам себе си движи, то това движение ще бъде и безкрайно, защото духът никога няма сам себе си да изостави. А понеже природата на духа е проста и към него не е прибавено нищо чуждо и различно, той не може да бъде разделен; а ако това е невъзможно, то той не може и да загине. Важно доказателство за това е, че още преди раждането си хората знаят много неща и че още като деца, когато изучават трудни науки, те усвояват безброй много знания така бързо, та оставят впечатление, че не ги възприемат за първи път, а си ги припомнят и възстановяват. Почти същото казва и Платон.
XXII. 79. Apud Xenophontem autem moriens Cyrus maior haec dicit: 'Nolite arbitrari, O mihi carissimi filii, me, cum a vobis discessero, nusquam aut nullum fore. Nec enim, dum eram vobiscum, animum meum videbatis, sed eum esse in hoc corpore ex eis rebus quas gerebam intellegebatis. Eundem igitur esse creditote, etiamsi nullum videbitis.		XXII.79. У Ксенофонт Кир Стари, умирайки, казва: „Скъпи мои синове, не смятайте, че след като се разделя с вас, никъде няма да бъда или че въобще няма да съществувам. Понеже докато бях с вас, вие не виждахте духа мн, но по делата, които вършех, разбирахте, че той пребивава в това тяло. И така, вярвайте, че същият дух ще съществува дори ако не го виждате.
80. Nec vero clarorum virorum post mortem honores permanerent, si nihil eorum ipsorum animi efficerent, quo diutius memoriam sui teneremus. Mihi quidem numquam persuaderi potuit animos, dum in corporibus essent mortalibus, vivere, cum excessissent ex eis, emori, nec vero tum animum esse insipientem, cum ex insipienti corpore evasisset, sed cum omni admixtione corporis liberatus purus et integer esse coepisset, tum esse sapientem. Atque etiam cum hominis natura morte dissolvitur, ceterarum rerum perspicuum est quo quaeque discedat; abeunt enim illuc omnia, unde orta sunt, animus autem solus nec cum adest nec cum discedit, apparet. Iam vero videtis nihil esse morti tam simile quam somnum.		80. И действително почитта към славните мъже нямаше да се задържи и след смъртта им, ако душите на тези хора не създаваха нещо, благодарение на което да запазим спомена за тях по-дълго. Аз никога не съм могъл да се убедя, че докато се намира в смъртните тела, духът живее, а след като излезе от тях, умира, нито пък че духът изгубва разума си в момента, когато напусне лишеното от разум тяло; но съм убеден, че след като той се освободи от всякаква връзка с него и остане чист и ненакърпен, едва тогава става и мъдър. А и когато смъртта разрушава човешкото създание, очевидно е къде изчезва всяка негова част: всичко отива там, откъдето е произлязло; духът единствен остава невидим и когато е тук, и когато е отлетял.
81. Atqui dormientium animi maxime declarant divinitatem suam; multa enim, cum remissi et liberi sunt, futura prospiciunt. Ex quo intellegitur quales futuri sint, cum se plane corporis vinculis relaxaverint. Qua re, si haec ita sunt, sic me colitote,' inquit, 'ut deum; sin una est interiturus animus cum corpore, vos tamen, deos verentes, qui hanc omnem pulchritudinem tuentur et regunt, memoriam nostri pie inviolateque servabitis.'		81. И още нещо: виждате, че нищо не прилича на смъртта повече, отколкото съня. А душите на спящите хора най-ясно показват своя божествен произход: понеже когато са отпуснати и освободени, те предвиждат бъдещето. Оттук може да се разбере какви ще бъдат, когато напълно се освободят от телесните окови. Затова, ако всичко е така, почитайте ме — казал той — като божество; но ако моята душа загине заедно с тялото, то все пак вие ще запазите спомена за мен с чисто и неосквернено чувство, понеже изпитвате дълбоко уважение към боговете, които закрилят и управляват цялата тази красота."
XXIII. 82. Cyrus quidem haec moriens; nos, si placet, nostra videamus. Nemo umquam mihi, Scipio, persuadebit aut patrem tuum Paulum, aut duos avos, Paulum et Africanum, aut Africani patrem, aut patruum, aut multos praestantis viros quos enumerare non est necesse, tanta esse conatos, quae ad posteritatis memoriam pertinerent, nisi animo cernerent posteritatem ad se ipsos pertinere. Anne censes, ut de me ipse aliquid more senum glorier, me tantos labores diurnos nocturnosque domi militiaeque suscepturum fuisse, si eisdem finibus gloriam meam, quibus vitam, essem terminaturus? Nonne melius multo fuisset otiosam et quietam aetatem sine ullo labore et contentione traducere? Sed nescio quo modo animus erigens se posteritatem ita semper prospiciebat, quasi, cum excessisset e vita, tum denique victurus esset. Quod quidem ni ita se haberet, ut animi inmortales essent, haud optimi cuiusque animus maxime ad inmortalitatem et gloriam niteretur.		XXIII.82. Това са предсмъртните думи на Кир. Ако искате, нека видим сега какво мисля аз. Никога никой няма да може да ме убеди, Сципионе, че твоят баща Павел или двамата ти дядовци Павел и Сципион Африкански, или чичо ти, или многото прекрасни мъже, които не е нужно да изброявам, щяха да предприемат толкова велики дела, които да събуждат у бъдещите, поколения спомен за тях, ако не разбираха ясно, че те самите са свързани с бъднините. Смяташ ли — нека малко сам се похваля, както правят старите хора, - че и аз щях да се нагърбвам с толкова големи трудности денем и нощем, в мир и война, ако моята слава беше ограничена в същите предели, в които и животът ми? Нямаше ли да бъде много по-добре да прекарам без всякакви трудности и напрежение един спокоен живот далеч от общественото поприще? Но не зная как духът ми, извисявайки се, винаги гледаше напред в бъдещето така, сякаш ще започне да живее едва когато напусна живота. Във всеки случай, ако душите не бяха безсмъртни, нямаше духът на всеки прекрасен човек да се стреми към безсмъртна слава.
83. Quid, quod sapientissimus quisque aequissimo animo moritur, stultissimus iniquissimo, nonne vobis videtur is animus qui plus cernat et longius, videre se ad meliora proficisci, ille autem cuius obtusior sit acies, non videre? Equidem efferor studio patres vestros, quos colui et dilexi videndi, neque vero eos solos convenire aveo quos ipse cognovi, sed illos etiam de quibus audivi et legi et ipse conscripsi; quo quidem me proficiscentem haud sane quid facile retraxerit, nec tamquam Peliam recoxerit. Et si quis deus mihi largiatur, ut ex hac aetate repuerascam et in cunis vagiam, valde recusem, nec vero velim quasi decurso spatio ad carceres a calce revocari.		83. А от това, че по-мъдрият умира по-спокойно, а по-глупавият — по-безпокойно, не остава ли впечатлението, че духът на единия, който вижда повече и по-надалеч, съзира по-добрия свят, към който се отправя, а притъпеното зрение на другия не съзира всичко това? А мен действително ме влече силното желание да видя вашите бащи, които почитах и обичах, и копнея да се срещна не само с тези хора, които лично познавах, но и с онези, за които съм чувал и чел, и сам съм писал. Когато се отправя натам, трудно ще може нещо да ме върне назад и да ме подмлади като Пелий 109. И ако някой бог покаже голямата си щедрост и ми предложи от старец да стана отново дете и да плача в люлката, решително бих отказал и наистина не бих желал, сякаш след като съм пробягал определеното разстояние, от финала да ме извикат отново на старта
84. Quid habet enim vita commodi? Quid non potius laboris? Sed habeat sane, habet certe tamen aut satietatem aut modum. Non lubet enim mihi deplorare vitam, quod multi, et ei docti, saepe fecerunt, neque me vixisse paenitet, quoniam ita vixi, ut non frustra me natum existimem, ut ex vita ita discedo tamquam ex hospitio, non tamquam e domo. Commorandi enim natura devorsorium nobis, non habitandi dedit. O praeclarum diem, cum in illud divinum animorum concilium coetumque proficiscar cumque ex hac turba et conluvione discedam! Proficiscar enim non ad eos solum viros, de quibus ante dixi, verum etiam ad Catonem meum, quo nemo vir melior natus est, nemo pietate praestantior; cuius a me corpus est crematum, quod contra decuit ab illo meum, animus vero, non me deserens sed respectans, in ea profecto loca discessit, quo mihi ipsi cernebat esse veniendum. Quem ego meum casum fortiter ferre visus sum, non quo aequo animo ferrem, sed me ipse consolabar existimans non longinquum inter nos digressum et discessum fore.		84. Та какви блага има в живота? Няма ли по-скоро трудности? Нека допуснем все пак, че има блага, но няма и съмнение, че има и пресищане или ограничения в тях. Аз нямам основание да се оплаквам от живота, както са правели много, и при това умни хора; и не съжалявам, че съм живял, понеже живях така, че според мен не съм бил роден напразно; ала живота напущам както човек напуща чужд покрив, а не собствен дом: понеже природата ни е дала убежище за кратък отдих, а не за постоянно обитаване. Колко прекрасен ще е денят, когато ще се отправя, за да се срещна и присъединя към божествените души и когато напусна тази тълпа и тази сбирщина! Защото ще се отправя не само към споменатите по-горе мъже, но и към моя син Катон, от когото нито се е раждал по-добър човек, нито някой го е надминал по синовна обич; аз положих тялото му на кладата, а щеше да бъде по-естествено обратното: той да положи моето; но духът му не ме изостави, а с поглед към мене отлитна назад — сигурно натам, където виждаше, че ми е съдено да ида и аз самият. Хората оставаха с впечатление, че твърдо понасям това мое нещастие, но причината бе не в това, че ми беше безразлично, а защото сам се утешавах с мисълта, че нашата раздяла няма да е за дълго.
85. His mihi rebus, Scipio (id enim te cum Laelio admirari solere dixisti), levis est senectus, nec solum non molesta sed etiam iucunda. Quod si in hoc erro, qui animos hominum inmortalis esse credam, libenter erro; nec mihi hunc errorem, quo delector, dum vivo, extorqueri volo; sin mortuus, ut quidam minuti philosophi censent, nihil sentiam, non vereor, ne hunc errorem meum philosophi mortui irrideant. Quod si non sumus inmortales futuri, tamen exstingui homini suo tempore optabile est. Nam habet natura, ut aliarum omnium rerum, sic vivendi modum. Senectus autem aetatis est peractio tamquam fabulae, cuius defatigationem fugere debemus, praesertim adiuncta satietate. Haec habui, de senectute quae dicerem, ad quam utinam perveniatis, ut ea, quae ex me audistis, re experti probare possitis.		85. Точно по тези причини, Сципионе — защото ти каза, че това карало двама ви с Лелий често да ми се възхищавате, — за мен старостта е лека и не само не ми тежи, но дори ме радва. Защото ако е погрешно мнението ми, че душите на хората са безсмъртни, то аз греша на драго сърце и не искам да ми отнемат това заблуждение, което ми дава радост, докато живея. А ако след смъртта си няма нищо да чувствувам, както смятат някои незначителни философи 110, не изпитвам и страха, че някой мъртъв философ ще се присмее на моето заблуждение. Дори ако не бъдем безсмъртни, все пак за човека е желателно да угасне, когато дойде време за това; защото природата поставя предел както на всичко друго, така и на живота. А в човешкия живот старостта е сякаш последното действие на една пиеса и ние сме длъжни да отбягваме умората от нея, особено ако се е прибавила и пресита. Това е, което имах да кажа за старостта. Дано да достигнете до нея, за да можете вече от собствен опит да потвърдите това, което чухте от мен!