Apuleius Florida * Антология Превод: в: Апология. Антология, Д. Бояджиев, Народна култура, "Хермес", 1990   двуезичен | оригинал | превод I   1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12  13  14  15  16  17  18  19  20  21  22  23  I. Vt ferme religiosis viantium moris est, cum aliqui lucus aut aliqui locus sanctus in via oblatus est, votum postulare, pomum adponere, paulisper adsidere: ita mihi ingresso sanctissimam istam civitatem, quamquam oppido festinem, praefanda venia et habenda oratio et inhibenda properatio est. Neque enim iustius religiosam moram viatori obiecerit aut ara floribus redimita aut spelunca frondibus inumbrata aut quercus cornibus onerata aut fagus pellibus coronata, vel enim colliculus saepimine consecratus vel truncus dolamine effigiatus vel cespes libamine umigatus vel lapis unguine delibutus. Parva haec quippe et quamquam paucis percontantibus adorata, tamen ignorantibus transcursa.   1. (АПУЛЕЙ ПЪТЕШЕСТВУВА) Благочестивите пътници, когато стигнат до някоя свещена горичка или до някое място, посветено на боговете, имат обичай да отправят някакво пожелание, да положат някой плод и да поседнат за малко. Така и аз - макар и да бързам много, с влизането си в този свещен град се чувствам длъжен да пообоздая своята припряност, да помоля за снизхождение и да произнеса реч. Понеже по-благочестиво спиране не и наложило на пътрника нито олтар, овенчан с цветя, нито пещера, засенчена със зеленина, нито дъб, обкичен с рога, нито бук, по който висят животински кожи, нито пък хълмче, огаредно от свещен плет, или пък дънер с резбарско изображение, или пък чим навлажнена от възлияние, или пък камък, полян с благовонно масло. Тези неща всъщност са дребни: и макар че малцината, които питат за тях, им се покланят, повечето хора не знаят нищо за тях и ги подминават. II. At non itidem maior meus Socrates, qui cum decorum adulescentem et diutule tacentem conspicatus foret, "ut te videam", inquit, "aliquid et loquere." Scilicet Socrates tacentem hominem non videbat; etenim arbitrabatur homines non oculorum, sed mentis acie et animi obtutu considerandos. Nec ista re cum Plautino milite congruebat, qui ita ait: Pluris est oculatus testis unus quam auriti decem. Immo enimvero hunc versum ille ad examinandos homines converterat: Pluris est auritus testis unus quam oculati decem. Ceterum si magis pollerent oculorum quam animi iudicia, profecto de sapientia foret aquilae concedendum. Homines enim neque longule dissita neque proxume adsita possumus cernere, verum omnes quodam modo caecutimus: ac si ad oculos et obtutum istum terrenum redigas et hebetem, profecto verissime poeta egregius dixit velut nebulam nobis ob oculos offusam nec cernere nos nisi intra lapidis iactum valere. Aquila enimvero cum se nubium tenus altissime sublimavit evecta alis totum istud spatium, qua pluitur et ninguitur, ultra quod cacumen nec fulmini nec fulguri locus est, in ipso, ut ita dixerim, solo aetheris et fastigio hiemis cum igitur eo sese aquila extulit, nutu clementi laevorsum vel dextrorsum tanta mole corporis labitur, velificatas alas quo libuit advertens modico caudae gubernaculo, inde cuncta despiciens ibidem pinnarum eminens indefessa remigia ac paulisper cunctabundo volatu paene eodem loco pendula, circumtuetur et quaerit, quorsus potissimum in praedam superne sese ruat fulminis vicem; de caelo improvisa, simul campis pecua, simul montibus feras, simul homines urbibus uno obtutu sub eodem impetu cernens, unde rostro transfodiat, unde unguibus inuncet vel agnum incuriosum vel leporem meticulosum vel quodcumque esui animatum vel laniatui fors obtulit . . .   2. (ЗРЕНИЕТО НА ОРЕЛА) Ето впрочем колко различен е ил моят предшественик Сократ. Веднъж той видял един красив младеж, който дълго време не проронвал дума, и му казал: "За да те видя, кажи поне нещичко!" Следователно Сократ не е виждал мълчащия човек, понеже е смятал, че хората трябва да бъдат преценявани не с остър поглед, а с остър ум и духовно проникновение. По това той се отличава от Плавтовия войник, който предпочита със очи един свидетел, вместо десет със уши1. У Сократ е точно обратното - той е обърнал наопаки смисъла на този стих и за него свидетелят с уши струва повече от десет с очи. И наистина, ако преценките на очите бяха по-верни от тези на ума, първенството в мъдростта несъмнено би трябвало да се отдаде на орела. Понеже ние, хората, не можем да различим нито онова, което се мержелее в далечината, нито това, което е прекалено близо, и всъщност сме, кажи-речи, полуслепи: ако става дума само за очите и нешето слабо и неясно зрение, тогава великият поет наистина е казал много добре, че пред очите ни сякаш е разстлан облак и не виждаме по-далече от един хвърлей камък2. Затова пък орелът, като литне на високо, чак до самите облаци, понесен от крилете си из цялото онова пространоство, откъдето тръгват дъждове и снегове и отвъд чиито предели не съществуват нито светкавици, нито гръмотевици, там, където, ако мога да се изразя така, е самият дом на ефира и царството на бурите - та като се издигне дотам, орелът плавно се рее и само с лек наклон понася цялата тежина на тялото си ту наляво, ту надясно, насочвайки крилата си като платна, накъдето си поиска, и помагайки си с опашката като с мъничко кормило. И после оптегнал неуморните си крила, с които загребва като с весла, и обгръщайки с поглед всичко отвисоко, той се озърта за кретко време и с бавен полет, залюлян съвсем леко, почти само над едно място, търси накъде да се спусне за плячка. Подобен на мълния, той внезапно се стрелва от небето и в устремния си полет съзира и добитъка из полята, и зверовете по планините, и хората в градовете - и търси откъде да забие нокти било в непредпазливо агне, било в боязлив заек, било в някое друго живо съъщество, което случаят му подхвърли, за да го разкъса и изяде. III. Hyagnis fuit, ut fando accepimus, Marsyae tibicinis pater et magister; rudibus adhuc musicae saeculis solus ante alios cantus canere, nondum quidem tam flexanimo sono nec tam pluriformi modo nec tam multiforatili tibia; quippe adhuc ars ista repertu novo commodum oriebatur. Nec quicquam omnium est quod possit in primordio sui perfici, sed in omnibus ferme ante est spei rudimentum quam rei experimentum. Prorsus igitur ante Hyagnin nihil aliud plerique callebant quam Vergilianus upilio seu busequa, stridenti miserum stipula disperdere carmen. Quod si quis videbatur paulo largius in arte promovisse, ei quoque tamen mos fuit una tibia velut una tuba personare. Primus Hyagnis in canendo manus discapedinavit, primus duas tibias uno spiritu animavit, primus laevis et dexteris foraminibus, acuto tinnitu et gravi bombo, concentum musicum miscuit. Eo genitus Marsyas cum in artificio patrissaret tibicinii, Phryx cetera et barbarus, vultu ferino, trux, hispidus, inlutibarbus, spinis et pilis obsitus, fertur - pro nefas - cum Apolline certavisse, teter cum decoro, agrestis cum erudito, belua cum deo. Musae cum Minerva dissimulamenti gratia iudices adstitere, ad deridendam scilicet monstri illius barbariam nec minus ad stoliditatem poeniendam. Sed Marsyas, quod stultitiae maximum specimen, non intellegens se deridiculo haberi, priusquam tibias occiperet inflare, prius de se et Apolline quaedam deliramenta barbare effutivit, laudans sese, quod erat et coma relicinus et barba squalidus et pectore hirsutus et arte tibicen et fortuna egenus: contra Apollinem - ridiculum dictu - adversis virtutibus culpabat, quod Apollo esset et coma intonsus et genis gratus et corpore glabellus et arte multiscius et fortuna opulentus. "Iam primum", inquit, "crines eius praemulsis antiis et promulsis caproneis anteventuli et propenduli, corpus totum gratissimum, membra nitida, lingua fatidica, seu tute oratione seu versibus malis, utrubique facundia aequipari. Quid quod et vestis textu tenuis, tactu mollis, purpura radians? quid quod et lyra eius auro fulgurat, ebore candicat,gemmis variegat? quid quod et doctissime et gratissime cantilat? "Haec omnia" inquit "blandimenta nequaquam virtuti decora, sed luxuriae accommodata": contra corporis sui qualitatem prae se maximam speciem ostentare. Risere Musae cum audirent hoc genus crimina sapienti exoptanda Apollini obiectata, et tibicinem illum certamine superatum velut ursum bipedem corio exsecto nudis et laceris visceribus reliquerunt. Ita Marsyas in poenam cecinit et cecidit. Enimvero Apollinem tam humilis victoriae puditum est.   3. (МАРСИЙ И АПОЛОН) Разказват, че Хиагнис бил баща и учител на хлейтиста Марсий. В онези дсе още чужди на музиката времена сред всички само той умеел да свири на духов инструмент, но все още без затрогващи съзвучия, нито на разнообразни ладове, нито с многоотверстна флейта. Впрочем тогава това изкуство било открито съвсем наскоро и едва що прохождало. Но нищо не може да бъде съвършенно при самия си извор и почти винаги отначало идват чиракуването и надеждата, а после - опитът и осъществяването. Така че преди Хиагнис повечето хора, подобно на Вергилиевите пастири и говедари, не са умеели нищо повече от това бедната песен да мъчат с унила и гъгнеща свирка3. Когато пък се намирало някой, който успявал да постигне някакъв напредък в това изкуство, дори той според обичая си свирел само на една флейта - сякаш на тръба. Хиагнис пръв разединил ръцете при свиренето, пръв оживил две флейти с едно дихание, пръв поставил отверстия отляво и отдясно и по този начин пръв постигнал музикални съзвучия, съчетавайки острото пищене с дълбокия тътен. Когато синът му Марсий го наследил в свираческото изкуство - а той бил фригийски варварин с животинско лице, свиреп, рошав, с мръсна брада и коси, от които висели тръни, - разказват, че тогава (о, кощунство!) излязъл на състезание с Аполон --грозникът с красавеца, дивият с изтънчения, звярът с бога! Музите заедно с Минерва се явили пред тях уж като съди, но всъщност, за да се подиграят с варварщината на този изрод и да го накажат за глупащината. А Марсий (една истинска проява на глупост), без да разбира, че го вземат на подбив, преди да започне да надува флейтите, избълвал някакви варварски безумия за себе си и за Аполон. Похвалил се, че и косата му падала назад, и брадата му била нечиста, и грдта - космата, и изкуството - единствено флейтата, и потеклото - сиромашко. А за Аполон - обратното. Смешно е да се кажа, но той го упрекнал за обратните качества - че бил с буйни и волни къдри, че имал хубави бузи и гладичко тяло, че владеел много изкуства и имал блскаво потекло. "Най-напред - рекъл той - косите надвисват над оите му и падат свободна над слепоочията, понеже заресва къдравия си перчем напред; цялото му тяло е прекрасно; ръцете и нозете му са ослепителни. И предсказва бъдещето, ако искаш в проза, ако искаш - в стихове: има еднаква дарба и за едното, и за другото. А това, че дрехата му е от тънка тъкан, мека на пипане и грее като пурпур? А това, че лирата му искри от злато, хвърля бели отблясъци на слонова кост и свети от скъпоценни камъни? А това, че пее и много изкусно, и много приятно? Всичко това - рекъл той - са глезотии, които изобщо не подобават на мъжеството и вършат работа само за разкош." И напротив - качествата на собственото си тяло изложил на показ като някаква несравниме гледка. Музите пък, като чули този флейтист да укорява Аполон за неща, към които разумният човек трябва да се стреми, се разсмели. Той загубил състезанието, а те го одрали като някой двукрак мечок и го оставили изкормен и с разкъсани вътрешности. Така Марсий за своя погибел свирил и погинал, но и Аполон се засрамил от толкова жалка победа. IV. Tibicen quidam fuit Antigenidas, omnis voculae melleus modulator et idem omnimodis peritus modificator, seu tu velles Aeolion simplex sive Iastium varium seu Ludium querulum seu Phrygium religiosum seu Dorium bellicosum. Is igitur cum esset in tibicinio adprime nobilis, nihil aeque se laborare et animo angi et mente dicebat, quam quod monumentarii ceraulae tibicines dicerentur. Sed ferret aequo animo hanc nominum communionem, si mimos spectavisset: animadverteret illic paene simili purpura alios praesidere, alios vapulare; itidem si munera nostra spectaret: nam illic quoque videret hominem praesidere, hominem depugnare; togam quoque parari et voto et funeri, item pallio cadavera operiri et philosophos amiciri.   4. (ФЛЕЙТИСТЪТ АНТИГЕНИД) Имало някога един флейтист на име Антигенид, който умеел да изсвири и най-нежния звук, да изпълни с вещина всякаква мелодия - било то простия еолийски лад, било сложния йонийски, било жалния лидийски, било свещения фригийски, било войнствения дорийски. Та този човек макар и да бил извънредно прославен в изкуството си, казвал, че нищо не го дразни и не измъчва ума и душата му повече от това, че хората наричат "флейтисти" свирачите по погребенията. Но ако би могъл да види нашите мимически представления, сигурно би понесъл спокойно това смешение на имената, понеже щеше да забележи, че там някои седят на първите редове, а дреги, макар и облечени в почти същите пурпурни дрехи, ядат бой. Същото е и с гладиаторските представления. На тях той щеше да види как един човек си седи отпред, а друг се сражава; и още - как при нас тогата е дреха и за празник, и за смърт и как плащът се превръща ту в мъртвешки саван, ту в наметка на философ. V. Bono enim studio in theatrum convenistis, ut qui sciatis non locum auctoritatem orationi derogare, sed cum primis hoc spectandum esse, quid in theatro deprehendas. Nam si mimus est, riseris, si funerepus, timueris, si comoedia est, faveris, si philosophus, didiceris.   5. (В ТЕАТЪРА) Истина е, че в театъра ви е събрало едно разумно желание, понеже съзнавате, че не мястото е онова, което лишава една реч от сила и внушителност. Много по-важно е какво човек ще чуе в театъра. Понеже има мимеческо представление, ще се посмее; ако има въжеиграчи, ще му секне дъхът; ако има комедия, ще се позабавлява благосклонно, а ако на сцената се яви философ - ще научи нещо. VI. Indi, gens populosa cultoribus et finibus maxima, procul a nobis ad orientem siti, prope oceani reflexus et solis exortus, primis sideribus, ultimis terris, super Aegyptios eruditos et Iudaeos superstitiosos et Nabathaeos mercatores et fluxos vestium Arsacidas et frugum pauperes Ityraeos et odorum divites Arabas - eorum igitur Indorum non aeque miror eboris strues et piperis messes et cinnami merces et ferri temperacula et argenti metalla et auri fluenta, nec quod Ganges apud eos unus omnium amnium maximus eois regnator aquis in flumina centum discurrit, centum valles illi oraque centum, oceanique fretis centeno iungitur amni, nec quod isdem Indis ibidem sitis ad nascentem diem tamen in corpore color noctis est, nec quod apud illos immensi dracones cum immanibus elephantis pari periculo in mutuam perniciem concertant: quippe lubrico volumine indepti revinciunt, ut illis expedire gressum nequeuntibus vel omnino abrumpere tenacissimorum serpentium squameas pedicas necesse sit ultionem a ruina molis suae petere ac retentores suos toto corpore oblidere. Sunt apud illos et varia colentium genera - libentius ego de miraculis hominum quam naturae disserverim -; est apud illos genus, qui nihil amplius quam bubulcitare novere, ideoque adgnomen illis bubulcis inditum. Sunt et mutandis mercibus callidi et obeundis proeliis strenui vel sagittis eminus vel ensibus comminus. Est praeterea genus apud illos praestabile, gymnosophistae vocantur. Hos ego maxime admiror, quod homines sunt periti non propagandae vitis nec inoculandae arboris nec proscindendi soli; non illi norunt arvum colere vel aurum colare vel equum domare vel taurum subigere vel ovem vel capram tondere vel pascere. Quid igitur est? unum pro his omnibus norunt: sapientiam percolunt tam magistri senes quam discipuli iuniores. Nec quicquam aeque penes illos laudo, quam quod torporem animi et otium oderunt. Igitur ubi mensa posita, priusquam edulia adponantur, omnes adolescentes ex diversis locis et officiis ad dapem conveniunt; magistri perrogant, quod factum a lucis ortu ad illud diei bonum fecerint. Hic alius se commemorat inter duos arbitrum delectum, sanata simultate, reconciliata gratia, purgata suspicione amicos ex infensis reddidisse; itidem alius sese parentibus quaepiam imperantibus oboedisse, et alius aliquid meditatione sua repperisse vel alterius demonstratione didicisse, . . . denique ceteri commemorant. Qui nihil habet adferre cur prandeat, inpransus ad opus foras extruditur.   6. (ГИМНОСОФИСТИТЕ) Индийците, многоброен трудорюбив народ, заселен по обшилни земи, живеят на изток, далече от нас и близо до мястото, където океанят прави чупка, а слънцето изгрява - там, където звездите започват, а земята се свършва, отвъд земите на учените египтяни, на суеверните юдеи, на търговците набатеи, на облечените в развяващи се дрехи арзациди, на бедните откъм плодове итиреи и богатите с благовония араби. И така, аз се възхищавам на индийците, не толкова заради купищата слонова кост, обилието на подправки или търговията с канела, нито пък за това, че топят умело желязото и имат сребърни рудници и златоносни реки, нито пък затова, че тъкмо при тях Ганг, най-великата от всички реки, мощната източна речна царица, на сто се разцепва, острови сто образува и сто пълноводни ръкави и в океана се впива с гигантскса стоуста целувка. Още по-малко се учудвам на това, че същите тези индийци, макар и да живят там, където изгрява белият ден, имат тела, черни като ноща; нито пък на това, че чудовищните им змейове завързват гибелни схватки с огромните слонове и са техни равностойни противници: те се усукват около телата им като хлъзгави обръчи, а слоновете, като не могат нито да пристъпват, нито да скъсат по някакъв начин люспестите окови на необикновено издръжливите влечуги, са принудени да търсят спасение в собственото си сгромолясване и да смазват неприятеля с тежестта на цялото си тяло. При тях има и различни видове занаяти (ще разкажа с по-голяма охота за чудесата на хората, отколкото за чудесата на природата). Там има едни хора, които не умеят нищо друго, освен да пасат волове - и затова са получили прозвището "воловари". Има и хитри търговци, и сръчни стрелци, пускащи отдалеч своите стрели, и храбри бойци в ръкопашните сватки. Освен това при тях има още един забележителен вид хора, които се наричат "гимнософисти". Аз се възхищавам най-много от тях. Те не са майстори нито в присаждането на лози, нито в облагородяването на дръвчета, нито в прекопаването на земята; и не умеят нито да орат нивите, нито да промиват злато, нито да обяздват коне, нито да осмиляват бикове или пък да стрижат овце и да пасат кози. Тогава какво? Вместо всичко това те умеят единствено нещо - да лелеят мъдростта и като наставници на стари години, и като юноши-ученици. Но най-много харесвам в тях това, че мразят духовната леност и бездействието. И така, когато масата е приготвена и всички юноши се прибират за ядене от различните места и след различните занимания техните наставници преди храната да е поставена ги разпитват, кой какво добро дело е извършил от изгрев-слънце до този миг на деня. Тогава един разказва как двама спорещи са го избрали за помирител и как от врагове ги е направил първи приятели, успявайки да заглади свадата, да възстанови дружбата и разпръсне подозренията; друг пък разказва как е изпълнил някаква заповед на родителите си; трети - как е узнал нещо, като или го е открил сам или пък някой му го е обяснил; с една дума, всеки разказва по нещо. А който не е заслужил храната си с нищо, изхвърлят го навън да поработи гладен. VII. Alexandro illi, longe omnium excellentissimo regi, cui ex rebus actis et auctis cognomentum magno inditum est, ne vir unicam gloriam adeptus sine laude umquam nominaretur - nam solus a condito aevo, quantum hominum memoria exstat, inexsuperabili imperio orbis auctus fortuna sua maior fuit successusque eius amplissimos et provocavit ut strenuus et aequiperavit ut meritus et superavit ut melior, solusque sine aemulo clarus, adeo ut nemo eius audeat virtutem vel sperare, fortunam vel optare -, eius igitur Alexandri multa sublimia facinora et praeclara edita fatigaberis admirando vel belli ausa vel domi provisa, quae omnia adgressus est meus Clemens, eruditissimus et suavissimus poetarum, pulcherrimo carmine illustrare; sed cum primis Alexandri illud praeclarum, quod imaginem suam, quo certior posteris proderetur, noluit a multis artificibus vulgo contaminari, sed edixit universo orbi suo, ne quis effigiem regis temere adsimularet aere? colore, caelamine, quin saepe solus eam Polycletus aere duceret, solus Apelles coloribus deliniaret, solus Pyrgoteles caelamine excuderet; praeter hos tris multo nobilissimos in suis artificiis si quis uspiam reperiretur alius sanctissimae imagini regis manus admolitus, haud secus in eum quam in sacrilegum vindicaturum. Eo igitur omnium metu factum, solus Alexander ut ubique imaginum simillimus esset, utique omnibus statuis et tabulis et toreumatis idem vigor acerrimi bellatoris, idem ingenium maximi honoris, eadem forma viridis iuventae, eadem gratia relicinae frontis cerneretur. Quod utinam pari exemplo philosophiae edictum valeret, ne qui imaginem eius temere adsimularet, uti pauci boni artifices, idem probe eruditi omnifariam sapientiae studium contemplarent, neu rudes, sordidi, imperiti pallio tenus philosophos imitarentur et disciplinam regalem tam ad bene dicendum quam ad bene vivendum repertam male dicendo et similiter vivendo contaminarent. Quod utrumque scilicet perfacile est. Quae enim facilior res quam linguae rabies et vilitas morum, altera ex aliorum contemptu, altera ex sui? Nam viliter semet ipsum colere sui contemptus est, barbare alios insectari audientium contumelia est. An non summam contumeliam vobis imponit, qui vos arbitratur maledictis optimi cuiusque gaudere, qui vos existimat mala et vitiosa verba non intellegere aut, si intellegatis, boni consulere? Quis ex rupiconibus, baiolis, tabernariis tam infans est, ut, si pallium accipere velit, non disertius maledicat?   7. (УКАЗЪТ НА АЛЕКСАНДЪР) Прочутият Александър най- най- най-забележителният от всички царе, е получил заради своите дения и завоевания прозвището Велики, за да не се споменава никога без похвала името на човека, спечелил несравнима слава. Само той, от как свят светува и от как хората се помнят е постигнал пълна власт над земния кръг, но освен това се е показал по-велик и от съдбата си: дръзко е предизвиквал нейните най-значителни обрати, не случайно е мерил сили с тях като равен и ги е превъзмогвал като по-силен. Само той е дотолкова ненадминат в славата, че никой не се одързостява дори в надеждите си да се сближи до храбростта му или да помечтае за щастието му. Човек наистина може да се умори от възхита пред многобройните му славни подвизи и възвишени дела - било дръзновения в боя, било държавнически деяния: всичко това се е наел да пресъздаде в чудна поема моят Климент, най-умният и най-сладостният измежду поетите. И все пак най-забележителното нещо у Александър е това, че той не е искал неговият образ да се пипа безразборно от множество майстори, за да може да достигне до потомството неподправен. Той издал по цялата си държава указ никой да не изобразява своеволно царствения лик, нито от бронз, нито с бои, нито с длето и позволил единствено на Поликлет4 да го излива от бронз, на Апелес - да го рисува с бои, и на Пирготел - да го изрязва с длето. Откриело ли се някъде, че някой друг освен тези трима най-прочути с умението си майстори е посегнал към сквещения образ на царя, щял да бъде наказан не другояче, а като осквернител на светиня. Благодарение на тази всеобща забрана е станало така, че днес Александър прилича на себе си навсякъде по своите изображения и по други статуи, картини изваяния ние виждаме все същата сила на упорит воин, все същото изражение на най-голямо благородство, все същата красота и цъвтяща младост и все същото изящество на челото с къдрите, отметнати назад. Защо ли по някакъв подобен начин не беше в сила и един указ за философията - никой да не си присвоява своеволно нейния образ и само малцина добри майстори (а то значи: хора, образовани еднакво задълбочено) да се вглъбяват изцяло в изучаването на мъдростта, а не простаци, дрипльовци и невежи да подражават на философите само по плаща и да унижават със сквернословие и недостоен живот царственото учение, изнамерено да покаже на хората как и добре да говорят, и добре да живеят? Разбира се, това, което вършат онези хора, е много лесно. Та има ли нещо по-лесно от невъздържаността на езика и долнопробността на нравите? Първото означава презрение към другите, а второто - към себе си. Понеже да се отнасяш недостойно към себе си, означава да се презираш сам, а да се нахвърляш дивашки върху други хора, означава да презираш слушателите. Нима не ви нанася върховна обида онзи, който смята, че ругатните към благородните хора са ви приятни, и си мисли, че вие или не разбирате лошите и порочни думи, или пък ако ги разбирате - ги одобрявате? Кой грубиян, кой хамалин, кой кръчмар е толкова безсловесен, че да не започне да сквернослови оше по-обилно, ако наметне философския плащ? VIII. Hic enim plus sibi debet quam dignitati, quamquam nec haec illi sit cum aliis promiscua; nam ex innumeris hominibus pauci senatores, ex senatoribus pauci nobiles genere et ex iis pauci consulares, ex consularibus pauci boni et adhuc ex bonis pauci eruditi. Sed ut loquar de solo honore, non licet insignia eius vestitu vel calceatu temere usurpare.   8. (ИСТИНСКАТА ЗНАТНОСТ) Той несъмнено е задължен повече на себе си, отколкото на своя сан, макар, че и санът му го разграничава от другите. Понеже сред хорския безброй сенаторите са малцина; измежду сенаторите малцина произхождат от истински знатен род, а сред тях бившите консули също са малцина. от бившите консули пък малцина са почтените хора, а измежду тези почтени хора малцина са образованите! Но нека говоря само за неговия висок сан - не е позволено никумо да позражва нито на дрехите, нито на обувките, които го отличават. IX. Si quis forte in hoc pulcherrimo coetu ex illis invisoribus meis malignus sedet, quoniam, ut in magna civitate, hoc quoque genus invenitur, qui meliores obtrectare malint quam imitari et, quorum similitudinem desperent, eorundem adfectent simultatem, scilicet uti, qui suo nomine obscuri sunt, meo innotescant,- si qui igitur ex illis lividis splendidissimo huic auditorio velut quaedam macula se immiscuit, velim paulisper suos oculos per hunc incredibilem consessum circumferat contemplatusque frequentiam tantam, quanta ante me in auditorio philosophi numquam visitata est, reputet cum animo suo, quantum periculum conservandae existimationis hic adeat qui contemni non consuevit, cum sit arduum et oppido difficile vel modicae paucorum exspectationi satisfacere, praesertim mihi, cui et ante parta existimatio et vestra de me benigna praesumptio nihil non quicquam sinit neglegenter ac de summo pectore hiscere. Quis enim vestrum mihi unum soloecismum ignoverit? quis vel unam syllabam barbare pronuntiatam donaverit? quis incondita et vitiosa verba temere quasi delirantibus oborientia permiserit blaterare? Quae tamen aliis facile et sane meritissimo ignoscitis. Meum vero unumquodque dictum acriter examinatis, sedulo pensiculatis, ad limam et lineam certam redigitis, cum torno et coturno vero comparatis: tantum habet vilitas excusationis, dignitas difficultatis. Adgnosco igitur difficultatem meam, nec deprecor quin sic existimetis. Nec tamen vos parva quaedam et prava similitudo falsos animi habeat, quoniam quaedam, ut saepe dixi, palliata mendicabula obambulant. Praeco proconsulis et ipse tribunal ascendit, et ipse togatus illic videtur, et quidem perdiu stat aut ambulat aut plerumque contentissime clamitat; enimvero proconsul ipse moderata voce rarenter et sedens loquitur et plerumque de tabella legit; quippe praeconis vox garrula ministerium est, proconsulis autem tabella sententia est, quae semel lecta neque augeri littera una neque autem minui potest, sed utcumque recitata est, ita provinciae instrumento refertur. Patior et ipse in meis studiis aliquam pro meo captu similitudinem; nam quodcumque ad vos protuli, exceptum ilico et lectum est, nec revocare illud nec autem mutare nec emendare mihi inde quicquam licet. Quo maior religio dicendi habenda est, et quidem non in uno genere studiorum. Plura enim mea exstant in Camenis quam Hippiae in opificiis opera. Quid istud sit, si animo attendatis, diligentius et accuratius disputabo. Et Hippias e numero sophistarum est, artium multitudine prior omnibus, eloquentia nulli secundus; aetas illi cum Socrate, patria Elis; genus ignoratur, gloria vero magna, fortuna modica, sed ingenium nobile, memoria excellens, studia varia, aemuli multi. Venit Hippias iste quondam certamine Olympio Pisam, non minus cultu visendus quam elaboratu mirandus. Omnia secum quae habebat, nihil eorum emerat, sed suis sibi manibus confecerat, et indumenta, quibus indutus, et calciamenta, quibus erat inductus, et gestamina, quibus erat conspicatus. Habebat indutui ad corpus tunicam interulam tenuissimo textu, triplici licio, purpura duplici: ipse eam sibi solus domi texuerat. Habebat cinctui balteum, quod genus pictura Babylonica miris coloribus variegatum: nec in hac eum opera quisquam adiuverat. Habebat amictui pallium candidum, quod superne circumiecerat: id quoque pallium comperior ipsius laborem fuisse. Etiam pedum tegumenta crepidas sibimet compegerat; etiam anulum in laeva aureum faberrimo signaculo quem ostentabat, ipse eius anuli et orbiculum circulaverat et palam clauserat et gemmam insculpserat. Nondum omnia eius commemoravi. Enim non pigebit me commemorare quod illum non puditum est ostentare, qui magno in coetu praedicavit, fabricatum semet sibi ampullam quoque oleariam, quam gestabat, lenticulari forma, tereti ambitu, pressula rutunditate, iuxtaque honestam strigileculam, recta fastigatione cymulae, flexa tubulatione ligulae, ut et ipsa in manu capulo moraretur et sudor ex ea rivulo laberetur. Quis autem non laudabit hominem tam numerosa arte multiscium, totiugi scientia magnificum, tot utensilium peritia daedalum? Quin et ipse Hippian laudo, sed ingenii eius fecunditatem malo doctrinae quam supellectilis multiformi instrumento aemulari, fateorque me sellularias quidem artes minus callere, vestem de textrina emere, baxeas istas de sutrina praestinare, enimvero anulum nec gestare, gemmam et aurum iuxta plumbum et lapillos nulli aestimare, strigilem et ampullam ceteraque balnei utensilia nundinis mercari. Prorsum enim non eo infitias nec radio nec subula nec lima nec torno nec id genus ferramentis uti nosse, sed pro his praeoptare me fateor uno chartario calamo me reficere poemata omnigenus apta virgae, lyrae, socco, coturno, item satiras ac griphos, item historias varias rerum nec non orationes laudatas disertis nec non dialogos laudatos philosophis, atque haec et alia eiusdem modi tam graece quam latine, gemino voto, pari studio, simili stilo. Quae utinam possem equidem non singillatim ac discretim, sed cunctim et coacervatim tibi, proconsul [ut] optime, offerre ac praedicabili testimonio tuo ad omnem nostram Camenam frui! non hercule penuria laudis, quae mihi dudum integra et florens per omnes antecessores tuos ad te reservata est, sed quoniam nulli me probatiorem volo, quam quem ipse ante omnis merito probo. Enim sic natura comprobatum est, ut eum quem laudes etiam ames, porro quem ames etiam laudari te ab illo velis. Atque ego me dilectorem tuum profiteor, nulla tibi privatim, sed omni publicitus gratia obstrictus. Nihil quippe a te impetravi, quia nec postulavi. Sed philosophia me docuit non tantum beneficium amare, sed etiam maleficium, magisque iudicio impertire quam commodo inservire et quod in commune expediat malle quam quod mihi. Igitur bonitatis tuae diligunt plerique fructum, ego studium. Idque facere adortus sum, dum moderationem tuam in provincialium negotiis contemplor, qua effectius te amare debeant experti propter beneficium, expertes propter exemplum. Nam et beneficio multis commodasti et exemplo omnibus profuisti. Quis enim a te non amet discere quanam moderatione obtineri queat tua ista gravitas iucunda, mitis austeritas, placida constantia blandusque vigor? Neminem proconsulum, quod sciam, provincia Africa magis reverita est, minus verita: nullo nisi tuo anno ad coercenda peccata plus pudor quam timor valuit. Nemo te alius pari potestate saepius profuit, rarius terruit, nemo similiorem virtute filium adduxit. Igitur nemo Carthagini proconsulum diutius fuit. Nam etiam eo tempore, quo provinciam circumibas, manente nobis Honorino, minus sensimus absentiam tuam, quam te magis desideraremus: paterna in filio aequitas, senilis in iuvene [auctoritas] prudentia, consularis in legato auctoritas, prorsus omnis virtutes tuas ita effingit ac repraesentat, ut medius fidius admirabilior esset in iuvene quam in te parta laus, nisi eam tu talem dedisses. Qua utinam perpetuo liceret frui. Quid nobis cum istis proconsulum vicibus, quid cum annis brevibus et festinantibus mensibus? O celeres bonorum hominum dies, o praesidum optimorum citata curricula. Iam te, Severiane, tota provincia desideramus. Enimvero Honorinum et honos suus ad praeturam vocat et favor Caesarum ad consulatum format et amor noster inpraesentiarum tenet, et spes Carthaginis in futurum spondet, uno solacio freta exempli tui, quod qui legatus mittitur, proconsul ad nos cito reversurus est.   9. (ЗАВИСТТА) Ако случайно в това прекрасно събрание седи някой злите ми завистници (понеже и тук, както във всеки голям град се намират и такива, които предпочитат да унижават по-добрите от тях, вместо да им подражават, и търсят вражда със същия човек, на когото нямат надежда да заприличат - явно за да направят тъмните си иена известни посредством моето) - та ако някой от онези завистници се е лепнал като петно сред тези блестящи писатели, бих искал да хвърли за малко поглед към невероятното множество седзнали хора, и като види хубаво тази многолюдност, каквато преди мене никога не е видана на философско четене, сам да прецени с каква опасност за доброто си име се среща тук онзи, който е свикнал да не се излага. Впрочем и без това е мъчна работа човек да задоволи умерените очаквания на малцина, особено пък за мене, комуто и придобитото добро име, и вашата предварителна благосклонност не позволяват да изрека нищо небрежно или както се случи. Кой от вас би ми простил единнеправилен израз? Кой би извинил дори една варварски произнесена сричка? Кой би ми позволил да си бъбря току-тъй несвързани и погрешни слова, подобни на бълнуванията на някой луд? И все пак вие лесно прощавате тези неща на другите, и то с пълно право. Всяка моя дума обаче оглеждате строго, претегля те старателно, проверявате я по сигурните образци и я сравнявате с истинската мяра на възвишения стил. Така че пасредствеността среща снизхождение, а дарбата - трудности. Аз обаче приемам тези трудности и не ви моля да ме преценявате друго яче. И все пак (казвал съм го и друг път) не ставайте жертва на жалката и подла измама на онези просяци, които обикалят нагоре-надолу, наметнати с плащове на философи. Глашатаят на проконсула също се качва на трибунала - вижда те, че той също се появява там с тога, при това стои много дълго, разхожда се и гласът му често кънти самодоволно; самият проконсул обаче говори с тих глас, рядко и седнал, и най-често чете от дъсчицата. Всъщност кресливият глас на глашатая изпълнява служба, а дъсчицата на проконсула е като присъда - прочете ли се веднъж не може да и се прибави или отнеме нито една буква и каквото е произнесено то се превръща в разпоредба за провинцията. Доколкото разбирам и с моите занимания става нещо подобно. Всичко, което съм изнесъл пред вас, записва и се чете и след това вече не е възможно нито да го върна, нто да го променя, нито да го пправя. Затова човек трябва дасе отнася с много гоямо внивание към всяко слово, при това не само в един род занимание. Аз във всеки случай имам повече общо с музите, отколкото Хипий - със занаятите. Какво значи това? Ако внимавате добре, ще ви го разкажа съвестно и подробно. Хипий също влиза в числото на софистите - по броя на своите умения той е пръв от всички, а по красноречие не отстъпва на никого. Живял е по врметето на Сократ. Родината му е Елида. Родът му е неизвестен, славата - голяма, имотът - скромен; умът му е възвишен, паметта - отлична, заниманията - разнообразни, а съперниците - многобройни. Веднъж този Хипий пристигнал в Пиза5 за Олимпийските игри с необикновени дрехи, изработени по удивителен начин. Той не бил купил нищо от онова, което носел, и бил направил всичко със собствените си ръце - и дрехите, с които бил облечен, и обувките, с кито бил обут, и украшенията, заради които го гледали. Върху тялото си носел долна туника от най-тънка тъкан, с троен вътък и двойно боядисана с пурпурна боя: той сам я бил изтъкал в дома си. Бил запасан с ремък, изпъстрен с чудни цветни изображения, каквито правят вавилонците: и него си бил направил без ничия помощ. Бил наметнат с чисто бял плащ, прехвърлен през рамо: доколкото зная и този плащ бил негово собствено дело. Бил си стъкмил сам дори сандалите, които покривали ходилата му; дори на златния пръстен с майсторски изработен печат, който показвал на лявата си ръка, и на този пръстен сам бил придал кръглата форма, и гнездото бил измайсторил, и камъка бил изрязал. При това още не съм споменал за всичко по него! Във всеки случай няма защо да не кажа онова, което самият той не се е срамувал да признае: веднъж пред голямо множество хора той обявил, че сам си бил изработил и шишенцето за зехтин, което си носел. То било подобно на лещено зрънце - издуто, огладено и малко сплеснато; бил си направил и още едно хубаво, чесалце за баня, чиято пръчица била права и заострена, а в лопатката му било издълбано жлебче, така че и дръжката в ръката здраво да стои и потта по него като ручейче да строи. Кой не би похвалил един човек с толкова многобройни дарби и умения, с толкова великолепни и разнообразни познания и с толкова сръчност и опитност в изработването на вещи? Разбира се, аз също хваля Хипий, обаче предпочитам да се състезавам с него по многообразие на учеността, а не по умението да изработвам всевъзможни домашни предмети. Признава си, че в знаятчийските работи ме бива слабо. Наметката си купувам от тъкача, тези сандалки си взех от един обущар, пръстен не нося изобщо, а златото и скъпоценните камъни, за мене не струват повече, отколкото оловото и чакълът; чесалото, шишенцето и другите бански принадлежности си купувам от пазара. Наистина не искам да кажа, че съвсем не умея да си служа със совалка, шило, пила, струг и разни железарии, но признавам, че вместо всичко това предпочитам да създавам само с перото стихове от всички родове - и епос, и лирика и комедия, и трагедия. И още - сатири и гатанки; и още - забавни истории, а също и речи по вкуса на ораторите и диалози по вкуса на философите. И всичко това (а и някои други неща) - както на гръцки, така и на латински, с една и съща жар с равно усърдие и със сходен стил. Защо ли не можеше най-добри от проконсулите, да ти поднеса тези неща не разхвърляни и едно по едно, а едновременно и вкупом, та да се насладя наведнъж на твоята скъпоценна преценка за онова, което е създала моята муза? Кълна се в Херкулес, не ми е малбка славата и тя цъвти отдавна, от времето на твоите предшественици и се запази непокътната до идването ти, но най-много от всичко искам да бъде оценен от оногова, когото аз самият с право ценя над всички. Така го е наредила самата природа - когото хвалиш, обичаш го, а когато обичаш някого, иска ти се и той да те похвали. И ето аз заявявам, че съм твой почитател: без да съм ти задължен с нищо като частно лице, като гражданин ти дължа всяческа благодарност. Не съм получил нищо от тебе, понеже не съм и поискал; обаче философията ме е научила да обичам не само този, който ми прави добро, но и този който ми прави зло, да се прекланям повече пред разума, отколкото пред изгодата, и да предпочитам това, което е полезно на всички, а не онова, което е полезно за мене. Така че ако повечето хора се радват на плодовете на твоята доброта, аз пък се радвам на стремежа ти към нея. А започнах да го правя, след като се вгледах в начина, по който ти управляваш провинциалните работи. Ти наистина успя да накараш хората, които са се срещали с тебе, да те обикнат заради добрините, които си им направил, а на несрещалите те, заради примера. И така си е - ти направи добрини на мнозина, а примерът ти беше полезен за всички. Нима някой не би бил щастлив да се научи от тебе на такова поведение, при което сериозността е приятна, а строгостта - мека, настойчивостта - любезна, и силата - ласкава? Доколкото зная, провинция Африка не е изпитвала пред никой проконсул по-силна тръпка от почит и по-малко трепет от боязън: и през никоя година, освен през твоята нравствеността не е възпирала престъпленията по-силно, отколкото страхът. Никой друг от облеччените във власт равна на твоята, не е принесъл по-голяма полза и не е предизвикак по-малко притеснение; и никой не е довеждал тук син с добродетели, така подобни на неговите собствени. Следователно никой друг проконсул не е стоял по-дълго в Картаген. Понеже дори по времето, когато ти обикаляше из провинцията, при нас остана Хонорин и ние не почувствахме особено много отстъствието ти, макар че искахме повече тебе: синът ти има справедливостта на баща си. И макар че е млад, разумът му е като на зрял човек: това е един легат с авторитет, колкото консул. И дотолкова наподобява и потваря всичките ти качества, че, кълна се в Зевс, ако ти не беше първопричина за славата, която спечели този младеж, тя щеше да бъде по-възхитителна, от твоята. Защо ли не можеше да и се радваме вечно? И какво да правим с тези смени на проконсулите, с кратките години и чезнещите месеци? О, бързи раздели с добрите хора, о, отлитащи срокове на най-добрите управници! По цялата провинция Северияне, вече жалим за тебе, но знатността на Хонорин вече го призовава към претура, а благосклоността на цезарите му готви консулска длъжност и докато нашата обич се мъчи да го удържи точно в този миг, надеждите на картаген ни го обещават за бъдещето, обовавайки се натова, че този, когото изпращаме като легат, бързо ще ни се върне като проконсул по примера на баща си. X. Sol qui candentem fervido curru atque equis flammam citatis fervido ardore explicas: itemque luminis eius Luna discipula nec non quinque ceterae vagantium potestates: Iovis benefica, Veneris voluptifica, pernix Mercuri, perniciosa Saturni, Martis ignita. Sunt et aliae mediae deum potestates, quas licet sentire, non datur cernere, ut Amoris ceterorumque id genus, quorum forma invisitata, vis cognita. Item in terris, utcumque providentiae ratio poscebat, alibi montium arduos vertices extulit, alibi camporum supinam planitiem coaequavit, itemque ubique distinxit amnium fluores, pratorum virores, item dedit volatus avibus, volutus serpentibus, cursus feris, gressus hominibus.   10. (ПРОВИДЕНИЕТО) О, Слънце, с колесницата забързано, ти пръскаш над Земята бързи пламъци6, и ти, Луна, която вземаш от неговата светлина; и вие, сили на петте останали планети - благотворна на Юпитер, любовна на Венера, вестителска на Меркурий, гибелна на Сатурн и огнена на Марс! Има и други сили, които са посредници на боговете, човек може да ги усети, но не му е дадено да ги съзре, например любовта и другите неща като нея; видът им е неизвестен, но въздействието им е познато. Така е и на Земята: волята на провидението е извисила на едни места стръни планински върхари, а на други е създала плоски и просторни равнини; пак тя е набраздила навсякъде зелените поля с пълноводни реки; и пак тя е решила птиците да летят, змите да пълзят, зверовете да бягат и хората да пристъпват. XI. Patitur enim, quod qui herediolum sterile et agrum scruposum, meras rupinas et senticeta miseri colunt: quoniam nullus in tesquis suis fructus est nec ullam illic aliam frugem vident, sed infelix lolium et steriles dominantur avenae, suis frugibus indigentes aliena furatum eunt et vicinorum flores decerpunt, scilicet ut eos flores carduis suis misceant; ad eundem modum qui suae virtutis sterilis est . . .   11. (БЕЗДАРНИКЪТ) С него ства асъщо както с онези нещастници, които обработват безплодни нивички с лоша почва, пълни с камъни и тръни. Понеже в техните пущинаци не се ражда никакъв плод и не виждат никаква полза от земята си, в която къклица тъжно стърчи и лоши треви избояват7, и понеже си нямат свое, отиват да крадат чуждото. И късат цветята на съседите си, за да ги присадят някак на собствените си магарешки одили. По същия начин е безплоден и този, който си няма своя дарба... XII. Psittacus avis Indiae avis est; instar illi minimo minus quam columbarum, sed color non columbarum; non enim lacteus ille vel lividus vel utrumque, subluteus aut sparsus est, sed color psittaco viridis et intimis plumulis et extimis palmulis, nisi quod sola cervice distinguitur. Enimvero cervicula eius circulo mineo velut aurea torqui pari fulgoris circumactu cingitur et coronatur. Rostri prima duritia: cum in petram quampiam concitus altissimo volatu praecipitat, rostro se velut ancora excipit. Sed et capitis eadem duritia quae rostri. Cum sermonem nostrum cogitur aemulari, ferrea clavicula caput tunditur, imperium magistri ut persentiscat; haec discenti ferula est. Discit autem statim pullus usque ad duos aetatis suae annos, dum facile os, uti conformetur, dum tenera lingua, uti convibretur: senex autem captus et indocilis est et obliviosus. Verum ad disciplinam humani sermonis facilior est psittacus glande qui vescitur et cuius in pedibus ut hominis quini digituli numerantur. Non enim omnibus psittacis id insigne, sed illud omnibus proprium, quod eis lingua latior quam ceteris avibus; eo facilius verba hominis articulant patentiore plectro et palato. Id vero, quod didicit, ita similiter nobis canit vel potius eloquitur, ut, vocem si audias, hominem putes: nam corvum quidem si audias, +idem conate non loqui[. Verum enimvero et corvus et psittacus nihil aliud quam quod didicerunt pronuntiant. Si convicia docueris, conviciabitur diebus ac noctibus perstrepens maledictis: hoc illi carmen est, hanc putat cantionem. Vbi omnia quae didicit maledicta percensuit, denuo repetit eandem cantilenam. Si carere convicio velis, lingua excidenda est aut quam primum in silvas suas remittendus est.   12. (ПАПАГАЛЪТ) Папагалът е птица от Индия. По размери е съвсем малко по-дребен от гълаба, но цветът му не е като на гълаба: той не е нито млечно бял, нито синкав, нито по средата - жълтеникъв или пъстър. Цветът на папагала е зелен от най-долната част на перата до самия крайчец на крилата и се променя само около шията. И така, шийката му се опасва, сякаш и е надянато венче, от една ярко червена ивица, която блести не по-слабо от златна торква. Има необикновено твърда човка: когато пада устремно от най-голяма виисочина към някой камък, залавя се за него с човката си като с котва. Главата му е също толкова твърда, колкото и човката. Когато го карат да подражава на говора ни, чукат го по главата с желязна пръчица, за да почувства властта на учителя - това му е ученическото наказание. Започва да се учи още от пиленце и продължава до втората година, когато устичката все още се приспособява лесно, а езичето е нежно и се чупи; а ако се хване стар папагал не може да учи и не може да помни. Впрочем по-лесно научават човешкия говор онези папагали, които се хранят с жълади и имат на краката си по пет пръста като човека. Не всички папагали имат тези качества, обаче общият белег за всички тях е, че езикът им е по-широк, отколкото на другите птици: затова те учленяват по-лесно човешките думи, понеже и небцето, ичукчето с което го почукват, са по-големи. И това, което е научил, ичуруликва го толкова подобно на нас - или по-скоро го изговаря - че ако го чуеш би повярвал, че е човек, понеже ако послушаш гарван неговото не е говор, а грачене. Но в действителност нито гарванът, нито папагалът не произнася нещо различно от това, което са научили. Ако го научиш да ругае, ще те ругае и денонощно ще сипе проклятия: това му е песничката и той мисли, че така се пее. А като изреди всички проклятия, които знае, ще ги повтори отначало. Така че ако не искаш ругатни, или трябва да му отрежеш езика, или да го пуснеш обратно в гората XIII. Non enim mihi philosophia id genus orationem largita est, ut natura quibusdam avibus brevem et temporarium cantum commodavit, hirundinibus matutinum, cicadis meridianum, noctuis serum, ululis vespertinum, bubonibus nocturnum, gallis antelucanum; quippe haec animalia inter se vario tempore et vario modo occinunt et occipiunt carmine, scilicet galli expergifico, bubones gemulo, ululae querulo, noctuae intorto, cicadae obstrepero, hirundines perarguto. Sed enim philosophi ratio et oratio tempore iugis est et auditu venerabilis et intellectu utilis et modo omnicana.   13. (ФИЛОСОФЪГ И ПТИЧИНТЕ ПЕСНИ) На мене философията не ми е дарила реч по същия начин, по който природата е нагодила някоие птици само за кратка песен за определено време: лястовиците - за сутрин; щурците - за обед; кукумявките - за привечер; улулиците - за вечер; бухалите - за нощем; и петлите - за призори. Тези птици си припяват по-различен начин и подхващат различна песен: петлите кукуригат, бухалите бухукат, улулиците стенат, кукумявките извиват, щурците цвъртят, а лястовиците чуруликат. Обаче речтта и мисълта на философа са едни и същи по всяко време: слушането им поражда страхопочитание, усвояването им е полезно и в тях се съдържат всички напеви. XIV. Haec atque hoc genus alia partim cum audiret a Diogene Crates, alia ipse sibimet suggereret, denique in forum exsilit, rem familiarem abicit velut onus stercoris magis labori quam usui, dein coetu facto maximum exclamat: "Crates" inquit "Cratetem manu mittit": et exinde non modo solus, verum nudus et liber omnium, quoad vixit, beate vixit. Adeoque eius cupiebatur, ut virgo nobilis spretis iunioribus ac ditioribus procis, ultronea eum sibi optaverit. Cumque interscapulum Crates retexisset, quod erat aucto gibbere, peram cum baculo et pallium humi posuisset eamque supellectilem sibi esse puellae profiteretur eamque formam, quam viderat: proinde sedulo consuleret, ne post querela eam caperet; enimvero Hipparche condicionem accipit. Iam dudum sibi provisum satis et satis consultum respondit, neque ditiorem maritum neque formonsiorem uspiam gentium posse invenire; proinde duceret quo liberet. Duxit Cynicus in porticum; ibidem, in loco celebri, coram luce clarissima accubuit, coramque virginem imminuisset paratam pari constantia, ni Zeno procinctu palliastri circumstantis coronae obtutum magistri in secreto defendisset.   14. (ФИЛОСОФЪТ КРАТЕТ И СЪПРУГАТА МУ ХИПАРХИЯ) ...Кратет, който от части научил от Диоген за тези и други неща от същия род, а от части си ги внушил сам, в края на краищата изкача на форума, захвърля имуществото си като на боклука или на торището, сякаш е бреме, което повече пречи, отколкото е полезно, и извиква със силен глас пред насъбралата се тълпа: "Кратет освобождава Кратет!" И после, като живял не само в осамотение, но и гол и свободен от всичко, колкото живял, живял блаженно. И толкова много го харесвали, че една знатна девойка пренебрегнала своите млади и богати женихи и сама го поискала за съпруг. Тогава Кратет оголил плещите, между които имало гърбица, хвърлил на земята плаща си, тоягата и торбата и казал на момичето, че хубоста и имуществото му са това, което виждат: затова нека да си помисли хубаво, та да няма после от какво да се оплаква. Обаче Хипархия приема и отговаря, че отдавна е помисли дастотъчно и достатъчно е преценила и понеже никъде по света не можела да си намери по-богат и по-красив съпруг, нека той да я отведе там, където иска. Киникът я отвел под една колонада и там, на това оживено място, си легнал с нея посред бял ден. И щял да я лиши от девственост, пред очети хората (а тя била готова на това не по-малко от него), ако Зенон не защитил учителя си от погледите на насъбралите се зяпачи, като разперил пред тях един стар плащ. XV. Samos Icario in mari modica insula est - exadversum Miletos - ad occidentem eius sita nec ab ea multo pelagi dispescitur; utramius clementer navigantem dies alter in portu sistit. Ager frumento piger, aratro inritus, fecundior oliveto, nec vinitori nec holitori scalpitur. Ruratio omnis in sarculo ei surculo, quorum proventu magis fructuosa insula est quam frugifera. Ceterum et incolis frequens et hospitibus celebrata. Oppidum habet, nequaquam pro gloria, sed quod fuisse amplum semiruta moenium multifariam indicant. Enimvero fanum Iunonis antiquitus famigeratum; id fanum secundo litore, si recte recordor viam, viginti haud amplius stadia oppido abest. Ibi donarium deae perquam opulentum: plurima auri et argenti ratio in lancibus, speculis, poculis et huiuscemodi utensilibus. Magna etiam vis aeris vario effigiatu, veterrimo et spectabili opere; vel inde ante aram Bathylli statua a Polycrate tyranno dicata, qua nihil videor effectius cognovisse; quidam Pythagorae eam falso existimant. Adulescens est visenda pulchritudine, crinibus a fronte parili separatu per malas remulsis, pone autem coma prolixior interlucentem cervicem scapularum finibus obumbrat; cervix suci plena, malae uberes, genae teretes, at medio mento lacullatur; eique prorsus citharoedicus status: deam conspiciens, canenti similis, tunicam picturis variegatam deorsus ad pedes deiectus ipsos, Graecanico cingulo, chlamyde velat utrumque brachium ad usque articulos palmarum, cetera decoris striis dependent; cithara balteo caelato apta strictim sustinetur; manus eius tenerae, procerulae: laeva distantibus digitis nervos molitur, dextra psallentis gestu pulsabulum citharae admovet, ceu parata percutere, cum vox in cantico interquievit; quod interim canticum videtur ore tereti semihiantibus in conatu labellis eliquare. Verum haec quidem statua esto cuiuspiam puberum, qui Polycrati tyranno dilectus Anacreonteum amicitiae gratia cantilat. Ceterum multum abest Pythagorae philosophi statuam esse; et natu Samius et pulchritudine adprime insignis et psallendi musicaeque omnis multo doctissimus ac ferme id aevi, quo Polycrates Samum potiebatur, sed haudquaquam philosophus tyranno dilectus est. Quippe eo commodum dominari orso profugit ex insula clanculo Pythagoras, patre Mnesarcho nuper amisso, quem comperio inter sellularios artifices gemmis faberrime sculpendis laudem magis quam opem quaesisse. Sunt qui Pythagoran aiant eo temporis inter captivos Cambysae regis, Aegyptum cum adveheretur, doctores habuisse Persarum magos ac praecipue Zoroastren, omnis divini arcani antistitem, posteaque eum a quodam Gillo Crotoniensium principe reciperatum. Verum enimvero celebrior fama obtinet sponte eum petisse Aegyptias disciplinas atque ibi a sacerdotibus caerimoniarum incredundas potentias, numerorum admirandas vices, geometriae sollertissimas formulas didicisse; nec his artibus animi expletum mox Chaldaeos atque inde Brachmanos - hi sapientes viri sunt, Indiae gens est - eorum ergo Brachmanum gymnosophistas adisse. Chaldaei sideralem scientiam, numinum vagantium statos ambitus, utrorumque varios effectus in genituris hominum ostendere nec non medendi remedia mortalibus latis pecuniis terra caeloque et mari conquisita; Bracmani autem pleraque philosophiae eius contulerunt, quae mentium documenta, quae corporum exercitamenta, quot partes animi, quot vices vitae, quae diis manibus pro merito suo cuique tormenta vel praemia. Quin etiam Pherecydes Syro ex insula oriundus, qui primus versuum nexu repudiato conscribere ausus est passis verbis, soluto locutu, libera oratione, eum quoque Pythagoras magistrum coluit et infandi morbi putredine in serpentium scabiem solutum religiose humavit. Fertur et penes Anaximandrum Milesium naturabilia commentatus nec non et Cretensem Epimeniden inclitum fatiloquum et piatorem disciplinae gratia sectatus itemque Leodamantem Creophyli discipulum, qui Creophylus memoratur poetae Homeri hospes et aemulator canendi fuisse. Tot ille doctoribus eruditus, tot tamque multiiugis calicibus disciplinarum toto orbe haustis, vir praesertim ingenio ingenti ac profecto super captum hominis animi augustior, primus philosophiae nuncupator et conditor, nihil prius discipulos suos docuit quam tacere, primaque apud eum meditatio sapienti futuro linguam omnem coercere, verbaque, quae volantia poetae appellant, ea verba detractis pinnis intra murum candentium dentium premere. Prorsus, inquam, hoc erat primum sapientiae rudimentum, meditari condiscere, loquitari dediscere. Non in totum aevum tamen vocem desuescebant, nec omnes pari tempore elingues magistrum sectabantur, sed gravioribus viris brevi spatio satis videbatur taciturnitas modificata, loquaciores enimvero ferme in quinquennium velut exsilio vocis puniebantur. Porro noster Plato, nihil ab hac secta vel paululum devius, pythagorissat in plurimis; aeque et ipse ut in nomen eius a magistris meis adoptarer, utrumque meditationibus academicis didici, et, cum dicto opus est, impigre dicere, et, cum tacito opus est, libenter tacere. Qua moderatione videor ab omnibus tuis antecessoribus haud minus oportuni silentii laudem quam tempestivae vocis testimonium consecutus.   15. (ПИТАГОР) Самос е средно голям остров в Икарово море. Разпложен е срещу Милет и на Запад от него. Дели ги не твърде широка водна ивица - в каквато и посдока да тръгнеш, при хубаво време на другия ден стигаш до пристанище. Почвата е мързелива за жито и в нея ралото не успява - повече я бива за маслинови дръвчета, а не е лоша и за лозарите и зеленчуковите стопани. Цялото земеделие е в мотиката и облагородяването, така че островът е повече плодоносен, отколкото жътвоносен. Жителите му са многобройни, а идват и чужденци. На него има един град, който вече е по-малък от славата си, но стърчащите на много места останки от крепостни стени показват, че е бил голям. Там има и храм на Юнона със старинна слава: тази храм (ако си спомням правилно пътя) отстои от града на не повече от двадесет стадии, когато се върви покрай брега. Дарохранителницата на богинята е извънредно богата: в съдовете, в огледалата, чашите и всевъзможните други предмети се съдържа огромно количество злато. Има и множество бронзови статуи на разни хора с най-старинна и забележителна изработка - например статуята на Батил. Тя стои пред олтара и е поставена там от тирана Поликрат. Струва ми се, че не съм виждал нищо по-изпано от нея. Някои погрешно смятат, че статуята е на Питагор. Тя изобразява юноша с необикновена красота, чиито коси са отпред разделени на път и са заресани покрай бузите, а отзад падат буйно до раменете, засенчвайки проблясвъщата тук-таме шия. Шията е сочна, бузите пращят, скулите са заоблени, брадичката е с тръпчинка. Стойката му е точно като на китарод: гледа в богинята така, сякаш свири, и е с пъстра туника, дълга чак до петите; запасал се е с гръцки пояс, а хламидата му покрива двете ръце до китките и изящно се дипли надолу. Китарата му е здраво закачена за везан колан и се крепи на него; ръцете му са нежни, издължени; лямата докосва струните с разперени пръсти, а дясната насочва плектъра към китарата с привично движение, сякаш ей сега ще удари струните, точно в мига, когато гласът на певеца е замлъкнал, а устата му се е закръглила така, сякаш полу отворените му устни се канят да отронят думите на песента. Мисля, че тази статуя трябва да изобразява някое от младите момчета, които са били любимци на тирана Поликрат и в знак на привързаност са му пели песните ан Анакреонт. Във всеки случай тя може да бъде всичко друго, но не и статуя на философът Питагор. Вярно, той наистина се е родил в Самос, бил е много известен с красотата си и е имал голям опит в свиренето и песните от всички видове, а освен това е живял почти по същото време, когато Поликрат е властвал над Самос, и все пак не е възможно един философ да е бил любимец на един тиран. Впрочем тъкмо в началото на неговото управление Питагор тайно се е измъкнал от острова, като малко преди това бил загубил башща си Мнесарх. За него зная, че макар и да бил един от най-изкуусните майстори в обработването на скъпоценни камъни, спечелил от занаята си повече слава, отколкто пари. Други пък твърдят, че по време на похода на цар Камбис към Египет Питагор бил негов пленник - така му станали учители персийските магове, а най-вече Зороастър, пазителят на всички божествени тайни. След това го бил откупил някой си Гил, знатен гражданин на Кротон. Но всъщност много по-разпространена е мълвата, според която той само отишъл в Египет да се учи и там усвоил от жреците страховитата сила на свещените обреди, удивителните загадки на числата и най-заплетените правила на геометрията; а след това, понеже духът му не се наситил на тези изкуства, отишъл при халдеите, а от тях - при брахманите. Те съ мъдреци, чиято родина а Индия; Питагор ходил при гимнософистите, които са част от брахманите. Халдеите го научили на науката за звездите и му показали установените пътища на планетите. От тях той узнал как и звездите, и планетите по различен начин влияят върху съдбата на човека в часа на неговото рождение, а също кои са лекарствата, измъкнвати к.с огромен труд от земята, въздуха и морето, които наистина помагат на смъртните. Повечето от философските си познания пък получил от брахманите - как се обучава умът, как се упражнява тялото, от колко части се състои душата, какви са кръговратите на живота и какви наказания или награди ни очакват след смъртта според земните ни дела. Дори Ферекид от остров Сирос - същият, който пръв е отхвърлил оковите на стиха и се е осмелил да пише с разпилени слова, развързан изказ и свободна реч, - и той е бил смятан от Питагор за учител, а когато умрял от ужасна болест, от която тялото му се разложило отвътре, както на змите, Питагор бил този, който го погребал с всички почести. Говори се също, че се занимава с природните явления при милетчанина Анаксимандър, а още и че ходил да се учи при критянина Епименид, прочут предсказател и голям майстор на изкупителните жертви. Още - при Леодамант, ученика на същия Креофил, за когото се говори, че е бил приятел и съперник на Омир в изкуството. И така, като се изучил при толкова много учители и вкусил от чашата на толкова и така разнообразни науки по целия свят, този мъж с наистина огромна дарба и несъмнено по-велик отколкото е дадено на един човешки дух - той, който пръв е назовал философията и я е създал, - най-напред научил учениците си не на нещо друго, а да мълчат. Според него първото умение на бъдещия мъдрец е да обоздае езика си изцяло, а на словата които поетите наричат "крилати" да оскубе перата и да ги държи затворени зад преградата на белите си зъби. Искам да кажа, че за тях първото упражнение в мъдростта у било това - да се научат на размисъл и да се отучат от дърдорене. Те обаче не отвиквали от говора за цял живот, нито пък всички вървели след учителя си като неми еднакво дълго време - виждало се, че по-улегналите хора усвояват мълчанието достатъчно добре и за кратак срок, докато за по-бъбривите изпитанието да бъдат прокудени от разговорите продължавало почти пет години. А пък моят Платон, който с нищо (или почти нищо) не се отклонява от това учение, непрекъснато прави като питагорейците, така че и самият аз - за да бъда приет от учителите ми сред неговите последователи - съм усвоил по време на философското ми обучение и едното, и друугото: когато трябва да се каже нещо, казвам го веднага, а когато трябва да се премълчи, мълча си спокойно. Струва ми се, че благодарение на тази умереност всичките ти предшественици ме награждавах с не по-малко одобрение за уместното ми мълчание, отколкото с похвала за някоя сполучлива дума. XVI. Priusquam vobis occipiam, principes Africae viri, gratias agere ob statuam, quam mihi praesenti honeste postulastis et absenti benigne decrevistis, prius volo causam vobis allegare, cur aliquam multos dies a conspectu auditorii afuerim contulerimque me ad Persianas aquas, gratissima prorsus et sanis natabula et aegris medicabula - quippe ita institui omne vitae meae tempus vobis probare, quibus me in perpetuum firmiter dedicavi: nihil tantum, nihil tantulum faciam, quin eius vos et gnaros et iudices habeam - quid igitur de repentino ab hoc splendidissimo conspectu vestro distulerim. Exemplum eius rei paulo secus simillimum memorabo, quam improvisa pericula hominibus subito oboriantur, de Philemone comico. De ingenio eius qui satis nostis, de interitu paucis cognoscite. An etiam de ingenio pauca vultis? Poeta fuit hic Philemon, mediae comoediae scriptor, fabulas cum Menandro in scaenam dictavit certavitque cum eo, fortasse impar, certe aemulus. Namque eum etiam vicit saepenumero - pudet dicere. Reperias tamen apud ipsum multos sales, argumenta lepide inflexa, agnitus lucide explicatos, personas rebus competentes, sententias vitae congruentes, ioca non infra soccum, seria non usque ad coturnum. Rarae apud illum corruptelae, tuti errores, concessi amores. Nec eo minus et leno periurus et amator fervidus et servulus callidus et amica illudens et uxor inhibens et mater indulgens et patruus obiurgator et sodalis opitulator et miles proeliator, sed et parasiti edaces et parentes tenaces et meretrices procaces. Hisce laudibus diu in arte comoedica, nobilis forte recitabat partem fabulae, quam recens. fecerat, cumque iam in tertio actu, quod genus in comoedia fieri amat, iucundiores adfectus moveret, imber repentino coortus, ita ut mihi ad vos venit usus nuperrime, differri auditorii coetum et auditionis coeptum coegit: relicum tamen, variis postulantibus, sine intermissione deincipiti die perlecturum. Postridie igitur maximo studio ingens hominum frequentia convenere; sese quisque exadversum quam proxime collocat; serus adveniens amicis adnuit, locum sessui impertiant; extimus quisque excuneati queruntur; farto toto theatro, ingens stipatio, occipiunt inter se queri; qui non adfuerant percontari ante dicta, qui adfuerant recordari audita, cunctisque iam prioribus gnaris sequentia exspectare. Interim dies ire, neque Philemon ad condictum venire; quidam tarditatem poetae murmurari, plures defendere. Sed ubi diutius aequo sedetur nec Philemon uspiam comparet, missi ex promptioribus qui accierent, atque eum in suo sibi lectulo mortuum offendunt. Commodum ille anima edita obriguerat, iacebatque incumbens toro, similis cogitanti: adhuc manus volumini implexa, adhuc os recto libro impressus, sed enim iam animae vacuus, libri oblitus et auditorii securus. Stetere paulisper qui introierant, perculsi tam inopinatae rei, tam formonsae mortis miraculo. Dein regressi ad populum renuntiavere Philemonem poetam, qui exspectaretur qui in theatro fictum argumentum finiret, iam domi veram fabulam consummasse; enimvero iam dixisse rebus humanis valere et plaudere, suis vero familiaribus dolere et plangere; hesternum illis imbrem lacrimas auspicasse; comoediam eius prius ad funebrem facem quam ad nuptialem venisse; proin, quoniam poeta optimus personam vitae deposuerit, recta de auditorio eius exsequias eundum, legenda eius esse nunc ossa, mox carmina. Haec ego ita facta, ut commemoravi, olim didiceram, sed hodie sum e meo periculo recordatus. Nam, ut meministis profecto, cum impedita esset imbri recitatio, in propinquum diem vobis volentibus protuli, et quidem Philemonis exemplo paenissime; quippe eodem die in palaestra adeo vehementer talum inverti, ut minimum afuerim, quin articulum etiam a crure defringerem. Tamen articulus loco concessit exque eo luxu adhuc fluxus est. Et iam dum eum ingenti plaga reconcilio, iamiam sudoro adfatim corpore diutule obrigui; inde acerbus dolor intestinorum coortus modico ante sedatus est, quam me denique violentus exanimaret et Philemonis ritu compelleret ante letum abire quam lectum, potius implere fata quam fanda, consummare potius animam quam historiam. Cum primum igitur apud Persianas aquas leni temperie nec minus utiquam blando fomento gressum reciperavi, nondum quidem ad innitendum idonee, sed quantum ad vos festinanti satis videbatur, veniebam redditum quod pepigeram, cum interim vos mihi beneficio vestro non tantum clauditatem dempsistis, verum etiam pernicitatem addidistis. An non properandum mihi erat, ut pro eo honore vobis multas gratias dicerem, pro quo nullas preces dixeram? Non quin magnitudo Carthaginis mereatur etiam a philosopho precem pro honore, sed ut integrum et intemeratum esset vestrum beneficium, si nihil ex gratia eius petitio mea defregisset, id est, ut usque quaque esset gratuitum. Neque enim aut levi mercede emit qui precatur, aut parvum pretium accipit qui rogatur, adeo ut omnia utensilia emere velis quam rogare. Id ego arbitror praecipue in honore observandum; quem qui laboriose exoraverit, sibi debet unam gratiam, quod impetrarit; qui vero sine molestia ambitus adeptus est, duplam gratiam praebentibus debet, et quod non petierit et quod acceperit. Duplam igitur vobis gratiam debeo, immo enimvero multiiugam, quam ubique equidem et semper praedicabo. Sed nunc inpraesentiarum libro iusto ad hunc honorem mihi nondum conscripto, ita ut soleo, publice protestabor. Certa est enim ratio, qua debeat philosophus ob decretam sibi publice statuam gratias agere, a qua paululum demutabit liber quem Strabonis Aemiliani excellentissimus honor flagitat. Quem librum sperabo me commode posse conscribere; satis eum hodie vobiscum probare. Est enim tantus in studiis, ut praenobilior sit proprio ingenio quam patricio consulatu. Quibusnam verbis tibi, Aemiliane Strabo, vir omnium, quot umquam fuerunt aut sunt aut etiam erunt, inter optimos clarissime, inter clarissimos optime, inter utrosque doctissime, quibus tandem verbis pro hoc tuo erga me animo gratias habitum et commemoratum eam, qua digna ratione tam honorificam benignitatem tuam celebrem, qua remuneratione dicendi gloriam tui facti aequiperem, nondum hercle reperio. Sed quaeram sedulo et conitar, dum memor ipse mei, dum spiritus hos regit artus. Nam nunc inpraesentiarum - neque enim diffitebor -laetitia facundiae obstrepit et cogitatio voluptate impeditur; ac mens occupata delectatione mavult inpraesentiarum gaudere quam praedicare. Quid faciam? cupio gratus videri, sed prae gaudio nondum mihi vacat gratias agere. Nemo me, nemo ex illis tristioribus velit in isto vituperare, quod honorem meum non minus mereor quam intellego, quod clarissimi et eruditissimi viri tanto testimonio exsulto: quippe testimonium mihi perhibuit in curia Carthaginiensium non minus splendidissimum quam benignissimum vir consularis; cui etiam notum esse tantummodo summus honor est, is etiam laudator mihi apud principes Africae viros quodam modo astitit. Nam, ut comperior, nudius tertius libello misso, per quem postulabat locum celebrem statuae meae, cum primis commemoravit inter nos iura amicitiae a commilitio studiorum eisdem magistris honeste inchoata; tunc postea vota omnia mea secundum dignitatis suae gradus recognovit. Iam illud primum beneficium, quod condiscipulum se meminit. Ecce et hoc alterum beneficium, quod tantus diligi se ex pari praedicat. Quin etiam commemoravit et alibi gentium et civitatium honores mihi statuarum et alios decretos. Quid addi potest ad hoc praeconium viri consularis? Immo etiam docuit argumento suscepti sacerdotii summum mihi honorem Carthaginis adesse. Iam hoc praecipuum beneficium ac longe ante ceteros excellens, quod me vobis locupletissimus testis suo etiam suffragio commendat. Ad summam pollicitus est se mihi Carthagini de suo statuam positurum, vir, cui omnes provinciae quadriiuges et seiuges currus ubique gentium ponere gratulantur. Quid igitur superest ad honoris mei tribunal et columen, ad laudis meae cumulum? immo enimvero, quid superest? Aemilianus Strabo, vir consularis, brevi votis omnium futurus proconsul, sententiam de honoribus meis in curia Carthaginiensium dixit, omnes eius auctoritatem secuti sunt. Nonne videtur hoc vobis senatus consultum esse? Quid quod et Carthaginienses omnes, qui in illa sanctissima curia aderant, tam libenter decreverunt locum statuae, ut illos scires iccirco alteram statuam, quantum spero, in sequentem curiam protulisse, ut salva veneratione, salva reverentia consularis sui viderentur factum eius non aemulati, sed secuti, id est ut integro die beneficium ad me publicum perveniret. Ceterum meminerant optimi magistratus et benivolentissimi principes mandatum sibi a vobis quod volebant. Id egone scirem ac praedicare cessarem? ingratus essem. Quin etiam universo ordini vestro pro amplissimis erga me meritis quantas maximas possum gratias ago atque habeo, qui me in illa curia honestissimis adclamationibus decoravere, in qua curia vel nominari tantummodo summus honor est. Igitur, quod difficile factu erat quodque re vera arduum, non existimabatur: gratum esse populo, placere ordini, probari magistratibus et principibus, id - praefascine dixerim - iam quodam modo mihi obtigit. Quid igitur superest ad statuae meae honorem, nisi aeris pretium et artificis ministerium? quae mihi ne in mediocribus quidem civitatibus umquam defuere, ne ut Carthagini desint, ubi splendidissimus ordo etiam de rebus maioribus iudicare potius solet quam computare. Sed de hoc tum ego perfectius, cum vos effectius. Quin etiam tibi, nobilitas senatorum, claritudo civium, dignitas amicorum, mox ad dedicationem statuae meae libro etiam conscripto, plenius gratias canam eique libro mandabo, uti per omnis provincias est totoque abhinc orbe totoque abhinc tempore laudes benefacti tui ubique gentium, semper annorum repraesentet.   16. (СТАТУИТЕ НА АПУЛЕЙ) Първенци на Африка! Преди да започна да ви благодаря за статуята, с която обещахте в мое присъствие да ме почетете, и която в мое отсъствие благосклонно постановихте да ми бъде издигната, искам най-напред да ви съобщя причината да не се появявам пред слушатели и да замина за Персийските бани, които в прочем са най-приятното място за здравите да си плуват, а за болните - да се лекуват. Аз съм решил да ви поднасям за одобрение всеки миг от живота си, понеже твърдо съм ви се посветил завинаги, и не искам да направя нищо, дори да е съвсем незначително, без вие да го знаете и да бъдете мои съдници. И така, защо внезапно престанах да се появявам пред светлия ви поглед. Като пример за почти същото нещо - как пред хората внезапно изникват неочаквани премеждия - ще ви разкажа за комическия поет Филемон. Понеже за дарбата му знаете достатъчно, чуйте накратко за гибелта му. Но не искате и малко и за дарбата му? Този Филемон е бил поет, един от авторите на Средната комедия. Заедно с Менендър е писал пиеси за сцената и се е състезавал с него - може би неравностойно, но все пак като съперник. Срам ме е да го кажа, но дори често го е побеждавал. И все пак у него човек ще намари много остроумие, приятно заплетени интриги и естествено постигнати развръзки, характери, съобразени с обстоятелствата, мъдрости, сверени с живота, шеги не по неравностойни отколкото е прието в комедията, и сериозни неща, но не чак толкова, колкото в трагедията. У него покварата се среща рядко, а за заблудата и за любовта има прошка. Разбира се, и сводникът му е коварен, и влюбеният е пламенен, и робът - лукав, и любовницата - игрива, и съпругата придирчива, и приятелят - верен, и войникът - войствен, а и паразитети му са лакуми, и родителите - стиснати и продажните жени - нахални. Веднъж, след като отдавна се бил прочул с тези достойнства в комическото изкуствно, случило му се да чете пред слушатели една току-що написана пиеса. И когато - вече в третото действие, както е обичайно за комедията - бил стигнал до най-забавното място, един внезапен дъжд (тъй както съвсем неотдавна се случи и на нас) наложил слушателите да се разотидат и започналото четене да се отложи. Но все пак, понеже мнозина го помолили, уговорили се да не протакат и той да завърши четенето веднага на другия ден. И така, на следния ден се стекло невероятно хорско множество. Любобитството е голямо: всеки сяда колкото може по-напред; който е закъснял, кима към приятелите си да му направят място до себе си; всечки закъснели се сърдят, че ги блъскат; целият театър е претъпкан; става огромна сумчатоха; хората започват да мърморят един срещу друг; тези, които вчера ги е нямало, разпитват какво е станало, а тези, които са били, си го припомнят; и понеже вече всички знаят началото, очакват продължението. Междувременно денят напредва, а Филемон не се появява и не спазва уговорката. Някои недоволстват срещу поета, но повечето го защитават. Накрая, като поседели повече, отколкото е редно, а Филемон все не идвал и не идвал, пратили неколцина доброволци да го повикат и те го заварват умрял в собственото си легло. бИл изпуснал последния си дъх, бил вече вкочанен и седял върху ложето със сведена глава, като човек, който размишлява. Ръката му била още впита в прочетения свътк; лицето му още се подпирало на него, но вече лишено от дух, забравило за книгата и безразлично към слушателите. Потресени от чудото на тази толкова неочаквана и прекрасна смърт, влезлите застинали за миг. После се върнали при народа и съобщили, че поетът Филемон, когото очаквали в театъра да завърши една измислено история, у дома си вече е слоил край на истинската драма, казвайки на човешките работи "Поръкопляскай те и сбогом!", а на своите близки - "Поплачете, и край!"; че вчерашният дъжд за тях се е оказал поличба за сълзи и комедията, преди да стигне до свадбените факли, е стигнала до погребалните. И понеже прекрасният поет се бил простил с маската на живота от четенето да тръгват право за погребението - вчера било време стиховете му да четат, а днес - костите му да почетат. Аз отдавна знаех, че всичко това е станало така, както ви го разказах, но днес ми го напомни моето премеждие. Както сигурно си спомчяте, когато моето четене беше осуетено от дъжда, по ваше желание го отложих за другия ден, и то почти съвсем като Филемон: същия ден в палестрата толкова силно си изкълчих глезена, че малко остана ставата ми да се изметне от крака. Все пак ставата се намести, но и до сега е подута от изкълчването. И още нещо - докато се мъчех да я върна на мястото и със силни удари, останах на студа доста дълго, а тялото ми беше изпотено и от това ме хвана мъчителна болка в червата, която стихна едва ли не миг преди нейния устрем да отнесе духа ми и да ме принуди и аз като Филемон да тръгна към смъртта, а не към слушателите, и да завърша живота си вместо прочита, така че краят да бъде на поета вместо на случката. Както и да е - щом проходих отново благодарение на целебната сила на Персийските бани, а впрочем не по-малко и на успокоителните компреси (при това още не толкова, че да стъпвам здраво, но все пак достатъчно, както ми се струваше в припряността ми да се видим), веднага тръгнах на път, за да издължа обещаното, и ето ме че в този миг вие с вашето благодеяние не само ме спасихте от куцането, но дори ми придадохте пъргавина. Нима не бях длъжен да побързам да изрека пред вас безброй благодарствени думи за тази чест, за която не бях изрекъл никакви молби? И то не защото величието на Картаген не заслужава да се помоля за честта, макар че съм философ, а за да бъде благодеянието ви цялостно и ненакърнено, след като никакво мое домогване не е намалило добрата ви воля - тоест за да бъде то доброволно изцяло. Понеже нито този, който моли, купува на евтина цена, нито пък онзи, когото молят, получава в замяна нещо дребно, тъй че хората предпочитат да си купуват всички домашни предмети, вместо да се молят за тях. Аз смятам, че при честта трябва да се разсъждва, общо взето, така: който с голяма мъка е изпросил нещо от някого, дължи благодарност единствено на себе си - затова, че е успял; който обаче е постигнал нещо без достадата да обикаля за него, той дължи двойна благодарност на онези, които му го дават - и затова, че не е молил, и затова, че е получил. Следователно аз ви дължа двойна благодарност, дори много по-голяма, и винаги, и навсякъде ще говоря за нея. Но понеже сега още не съм си написал благодарственото слово за тази чест, ще говоря пред вас така, както съм свикнал, защото начинът, по който един философ трябва да благодари пред онези, които са постановили да му се издегне статуя е известен; а словото, което изисква благоговейната ми почит към Емилиан Страбон, ще бъде мъничко по-различно. Надявам се, че ще успея да го напиша скоро; за днес е достатъчно с ваша помощ да го започна. Впрочем този човек е толкова учен, че собствените му способности го првят по-известен, отколкото знатността и консулската длъжност. Наистина, Емилиане Стабон, с какви думи да ти заговоря? На тебе, който измежду всички хора, които някога са живели, живеят или ще живеят, си най-славен от най-добрите и най-добър между славните и си по-начетен и от едните, и от другите? Кълна се в Херкулес! Още не се сещам с какви паметни думи да започна да ти благодаря затова твое отношение към мене, по какъв достоен начин да прославя толкова почетната ти благсклонност, с каква словесна възхвала да отвърна равностойно на твоето дело. Но ще търся усърдо и ще залягам, докато още се помня и още гърдите ми дишат8. Понеже в този миг (не искам да го отричам пред вас) веселостта ми заглушава думите и от радост мисълта ми се къса, а умът ми, обзет от ликуване, точно сега предпочита де се радва, отколкото да възхвалява. Какво да направя? Жадувам да изглеждам благодарен, но от радост още не мога да проговоря. Нека никой, никой мрачен мърморко да не ме упреква затова, че щом като ликувам от толкова голямото внимание на най-светлия и най-образования мъж, заслужавам честта си по-малко, отколкото мисля. Нали той, един бивш консул ми я засвидетлества в картагенската курия не по-малко блестящо, отколкото благосклонно? Този, с когото дори простото познанство е висша чест, застана пред първенците на Африка едва ли не като мой хвалител! Понеже, както научавам, онзи ден той е изпратил писмо, за да поиска статуята ми да бъде поставена на видно място; в началото му си е спомнил, че нашето хубаво приятелство започна от времето, когато учехме заедно при едни и същи учители, а по-нататък е изброил поздравленията ми за всяко следващо стъпало в неговите почетни служби. Първото негово благоволение е в това да си спомня, че е бил мой съученик. Второто благоволение пък е това, че той, един такъв човек, заявява, че го е уважил един равен. Спомнил си е дори това, че и други страни и градове са постановявали за мене статуи и други почести. Какво още може да се добави към тази възхвала от един бивш консул? Има какво! Той спомена също, че съм се нагърбил с жреческа длъжност, а това е най-висшата картагенска почест. Това благоволение вече е изключително и много по-голямо, отколкото могат да направят други: той, най-надеждният поръчител, лично ме препоръча пред вас! Най-сетне, той обеща да ми издигне на свои разноски статуя в Картаген - той, човекът, на когото всички провинции по целия свят смятат за чест да издигат статуи с колесници, запррегнати с по четири и по шест коня! Тогава какво още да се добави към върха на тази планина от почести и към блясъка на мчоята слава? Наистина, остава ли нещо? Бившият консул Емилиан Страбон, който по всеобщо желание ще стане проконсул, е изказъл в картагенската курия мнение за начина, по който да ми бъде оказана чест; всечки са зачели неговия авторитет. Не ви ли се струва също като постановление на римския сенат? При това всички картагенци, които са били в тази най-благородна курия, са взели решението за определяне на видно място толкова охотно, че човек се досеща, че те са отложили за следващото заседание другата статуя, на която се надявам, само за да се види, че не съперничат на своя бивш проконсул, а просто следват примера му с почит и благоговение - тоест за да стане така, че да получа общественото призвание в по-подходящ ден. Впрочем тези най-отлични съновници и най-благосклонни първенци са си спомнили, че вие им заръчахте онова, което самите те желаеха. Аз ли да зная такова нещо и да не го разпространявам? Бих бил един неблагодарник. Напротив, към цялото ви блестящо съсловие аз изпитвам и ппоказвам, доколкото мога, най-голяма благодарност, заради забележителните ви заслуги спрямо мене, - понеже вие ме приехте с най-почетни възгласи в онази курия, в която е най-висша чест дори само да те назоват по име. И така, онова, което беше трудно за правене и наисдтина мъчително, то вече не влиза в сметката, понеже - без да се хваля - това, да бъда приятен на хората, да се харесам на сенаторите и да бъда приет от съновниците и първенците, това вече по някакъв начин ми се удаде. Следоветлно какво още остава, за да бъда почетен със статуята, освен да се плати за бронза и майсторът да си свърши работата! Тези неща не са ми липсвали дори в незначителните градове, камо ли пък да липсват в Картаген, където блестящият сенат има навика не да прави сметки, а направо да издава укази - дори за по-важни неща. Но затова ще говоря по-подробничко тогава, когато и вие задействате по-чевръстичко. А на вас, знатни сенатори, видни грлаждани и достойни приятели също ще се отблагодаря, колкото е необходимо, и то скоро - когато си напиша благодарственото слово за посвещаването на статуята, и ще заръчам на това слово да тръгне по всички провинции и да разнася по целия свят и през цялата вечност славата на вашето добро дело сред всички народи и завинаги. XVII. Viderint, quibus mos est oggerere se et otiosis praesidibus, ut impatientia linguae commendationem ingenii quaerant et adfectata amicitiae vestrae specie glorientur. Vtrumque eius a me, Scipio. Orfite, longe abest. Nam et quantulumcumque ingenium meum iam pridem pro captu suo hominibus notius est, quam ut indigeat novae commendationis, et gratiam tuam tuorumque similium malo quam iacto, magisque sum tantae amicitiae cupitor quam gloriator, quoniam cupere nemo nisi vere [putem] potest, potest autem quivis falso gloriari. Ad hoc ita semper ab ineunte aevo bonas artes sedulo colui, eamque existimationem morum ac studiorum cum in provincia nostra tum etiam Romae penes amicos tuos quaesisse me tute ipse locupletissimus testis es, ut non minus vobis amicitia mea capessenda sit quam mihi vestra concupiscenda. Quippe non prompte veniam impertire rarenter adeundi adsiduitatem eius requirentis est, summumque argumentum amoris frequentibus delectari, cessantibus obirasci, perseverantem celebrare, desinentem desiderare, quoniam necesse est gratam praesentiam eiusdem esse, cuius angat absentia. Ceterum vox cohibita silentio perpeti non magis usui erit quam nares gravedine oppletae, aures spurcitie obseratae, oculi albugine obducti. Quid si manus manicis restringantur, quid si pedes pedicis coartentur, iam rector nostri animus aut somno solvatur aut vino mergatur aut morbo sepeliatur? Profecto ut gladius usu splendescit, situ robiginat, ita vox in vagina silentii condita diutino torpore hebetatur. Desuetudo omnibus pigritiam, pigritia veternum parit. Tragoedi adeo ni cottidie proclament, claritudo arteriis obsolescit; igitur identidem boando purgant ravim. Ceterum ipsius vocis hominis exercendi cassus labor supervacaneo studio plurifariam superatur, si quidem voce hominis et tuba rudore torvior et lyra concentu variatior et tibia questu delectabilior et fistula susurru iucundior et bucina significatu longinquior. Mitto dicere multorum animalium immeditatos sonores distinctis proprietatibus admirandos, ut est taurorum gravis mugitus, luporum acutus ululatus, elephantorum tristis barritus, equorum hilaris hinnitus nec non avium instigati clangores nec non leonum indignati fremores ceteraeque id genus voces animalium truces ac liquidae, quas infesta rabies vel propitia voluptas ciant. Pro quibus homini vox divinitus data angustior quidem, sed maiorem habet utilitatem mentibus quam auribus delectationem. Quo magis celebrari debet frequentius usurpata, et quidem non nisi in auditorio, tanto viro praesidente, in hac excellenti celebritate multorum eruditorum, multorum benignorum. Equidem et si fidibus adprime callerem, non nisi confertos homines consectarer. In solitudine cantilavit Orpheus in silvis, inter delphinas Arion, quippe, si fides fabulis, Orpheus exsilio desolatus, Arion navigio praecipitatus, ille immanium bestiarum delenitor, hic misericordium beluarum oblectator, ambo miserrimi cantores, quia non sponte ad laudem, sed necessario ad salutem nitebantur. Eos ego impensius admirarer, si hominibus potius quam bestiis placuissent. Avibus haec secretaria utiquam magis congruerint, merulis et lusciniis et oloribus. Et merulae in remotis tesquis cantilenam pueritiae fringultiunt, lusciniae in solitudine arcana canticum adulescentiae garriunt, olores apud avios fluvios carmen senectae meditantur. Enimvero qui pueris et adulescentibus et senibus utile carmen prompturus est, in mediis milibus hominum canat, ita ut hoc meum de virtutibus Orfiti carmen est, serum quidem fortasse, sed serium, nec minus gratum quam utile Carthaginiensium pueris et iuvenibus et senibus, quos indulgentia sua praecipuus omnium proconsul sublevavit temperatoque desiderio et moderato remedio dedit pueris saturitatem, iuvenibus hilaritatem, senibus securitatem. Metuo quidem, Scipio, quoniam laudes tuas attigi, ne me inpraesentiarum refrenet vel tua generosa modestia vel mea ingenua verecundia. Sed nequeo quin ex plurimis, quae in te meritissimo admiramur, ex his plurimis quin vel paucissima attingam. Vos ea mecum, cives ab eo servati, recognoscite.   17. (ВЪЗХВАЛА НА ПРОКОНСУЛА СЦИПИОН ОРФИТ) Нека онези, които са свикнали да се натрапват дори на заетите управници, да се мъчат да спечелят одобрение за дарбата си с нахалния си език и нека се хвалят с лъжливото подобие на приятелството си с тях. Наистина, Сципионе Орфите, аз съч далече и от едното, и от другото. Понеже и скромните възможности на дарбицата ми вече отдавна са достатъчно известни на хората та да са ми нужни нови похвали, а и твоята благосклонност (а и на подобните на тебе) за мене е по-скоро нещо, което желая, отколкото нещо, с което да се хваля. Предпочитам да жадувам за такова приятелство, отколкото да се хваля с него, понеже всеки може да се хвали лъжливо, а никой не може да жадува друго яче освен истниски. От най-първа младост винаги искрено съм се стремял да възпитвам у себе си нарвственост, и самият ти си най-неопровержимия свидетел, че съм се домогвал точно до такава оценка и на личността, и на заниятията ми както по време на учението ми в нашата провинция, така и при твоите приятели в Рим. Така че вие трябва да търсите моето приятелство не по-малко, отколкото аз да се лакомя за вашето. Всъщност нежеланието да се прости това, че някой идва рядко, е присъщо на онзи, който изисква безспирно присъствие, и най-силното доказателство за обич е да се радваш на този, който идва често, да се сърдиш на този, който не идва, да уважаваш постоянството и да страдаш, когато някой та напусне, понеже е естествено да ни бъде приятно присъствието на този, чието отстъствие на измъчва. Така че глас, който дълго време не е проговарял е толкова безполезен, колкото и нос, запушен от хрема, уши, изпълнени с кал, или очи, покрити с налеп. Ами ако ръцете са стегнати в окови и краката са спънати с пранги, а духът, който ни ръководи, потъне в сън, уопи со вино или се съсипе от болест? Няма съмнение, че както мечът заблестява, когато сече, а от бездействие хваща ръжда, така и гласът, пъхнат в ножницата на мълчанието отстлабво от продължителното вцепенение. Отвикването поражда винаги мързел, а мързелът - плесен. Същото е и при актьорите - ако не говорят високо всеки ден, ясният звук на гласните им струни се разваля и тогава те се спасяват от пресипването, като крещят на почивки. И все пак трудът да се упражнява самият човешки глас е безполезен и цялото усилие отива съвсем напразно, понеже и тръбният зов е по-гръмлив от гласа на човека, и съзвучието на лирата е по-богато, и стенанието на флейтата е по-трогателно, и шепотът на овчарската свирка е по-приятен, и рогът се чува по-надалече. Няма да говоря за естествените звуци на много животни, които предизвикват възхищение със своето разнообразие. Например ревът на биковете е дълбок, воят на вълците - протяжен, тръбенето на слновете - тъжно, конското цвилене - бодро, а птичата суетня е възбудена и лъвското ръмжене - яростно, и всички подобни гласове на животните са страшни или пък спокойни според това дали ги предизвиква накипелият глас или умиротвореното удоволство. В замяна на това гласът, даден на хората по божествена воля, макар и по-слаб и по-малко приятен за ухото, е по-полезен за ума. За това и трябва да се чува по-честичко, обаче само пред голямо множество начело с някой подобен мъж, и само както е сега - в присъствието на много образовани и благосклонни хора. Впрочем дори ако умеех да властвам надструните като истински майстор, пак нямаше да свиря, ако не ме слушат гъсти тълпи. В самота са пели в тъмни гори Орфей, сред мокри делфини Арион9 - понеже, ако вярваме в приказките, Орфей е бил прокуден съвсем сам, а Арион са го изхвърлили от кораба: единият е омилостивявал чудовишни зверове, а другият е забавлявал състрадателни животни, но и двамата певци са били много нещастни, понеже са напрягали сили не за слава и по свое желание, а по принуда и за да спасят живота си. Аз щях да им се възхищавам много повече, ако бяха спечелили не животинско, а човешко одобрение. Във всеки случай затънтените места повечи подхождат на птиците - на косове, слевие и лебеди. Косовете чуруликат песнички на детството по глухи пущинаци, славеите изливат звуците на младата възраст в потайни кътчета, а лебедите редят мелодията на старостта край бреговете на усамотените реки. Обаче нека този, който иска да създаде нещо полезно и за децата, и за младежите, и за старците, да го изнесе пред хилядни множества така, както правя аз с моето слово в прослава на Орфит. То може да е закъсняло, но пък е съзряло; и не е по-малко приятно, отколкото полезно за децата, младежите и старците на Картаген, които най-добрият от всички проконсули стопли със своята снизходителност; той успокои нужждите ни с умерени разпоредби и създаде за децата ведрост, за младежите - веселост, а за старците - сигурност. Впрочем, Сципионе, страхувам се, понеже се заех с твоята възхвала, може точно сега да ми попречи било твоята благородна скромност, било моята вродена притеснителност. обАче от многото неща, на които с пълно право се възхищаваме у тебе - от тези много неща не мога да не кажа поне мъничко. А вие, граждани, вие, които той спаси, спомняйте си заедно с мене... XVIII. Tanta multitudo ad audiendum convenistis, ut potius gratulari Carthagini debeam, quod tam multos eruditionis amicos habet, quam excusare, quod philosophus non recusaverim dissertare. Nam et pro amplitudine civitatis frequentia collecta et pro magnitudine frequentiae locus delectus est. Praeterea in auditorio hoc genus spectari debet non pavimenti marmoratio nec proscaenii contabulatio nec scaenae columnatio, sed nec culminum eminentia nec lacunarium refulgentia nec sedilium circumferentia, nec quod hic alias mimus halucinatur, comoedus sermocinatur, tragoedus vociferatur, funerepus periclitatur, praestigiator furatur, histrio gesticulatur ceterique omnes ludiones ostentant populo quod cuiusque artis est, sed istis omnibus supersessis nihil amplius spectari debet quam convenientium ratio et dicentis oratio. Quapropter, ut poetae solent hic ibidem varias civitates substituere, ut ille tragicus, qui in theatro dici facit: Liber, qui augusta haec loca Cithaeronis colis, item ille comicus: perparvam partim postulat Plautus loci de vostris magnis atque amoenis moenibus, Athenas quo sine architectis conferat, non secus et mihi liceat nullam longinquam et transmarinam civitatem hic, sed enim ipsius Carthaginis vel curiam vel bybliothecam substituere. Igitur proinde habetote, si curia digna protulero, ut si in ipsa curia me audiatis, si erudita fuerint, ut si in bybliotheca legantur. Quod utinam mihi pro amplitudine auditorii prolixa oratio suppeteret ac non hic maxime clauderet, ubi me facundissimum cuperem. Sed verum verbum est profecto, qui aiunt nihil quicquam homini tam prosperum divinitus datum, quin ei tamen admixtum sit aliquid difficultatis, ut etiam in amplissima quaque laetitia subsit quaepiam vel parva querimonia, coniugatione quadam mellis et fellis: ubi uber, ibi tuber. Id ego cum [in] alias, tum etiam nunc inpraesentiarum usu experior. Nam quanto videor plura apud vos habere ad commendationem suffragia, tanto sum ad dicendum nimia reverentia vestri cunctatior, et qui penes extrarios saepenumero promptissime disceptavi, idem nunc penes meos haesito ac - mirum dictu - ipsis illecebris deterreor et stimulis refrenor et incitamentis cohibeor. An non multa mihi apud vos adhortamina suppetunt, quod sum vobis nec lare alienus nec pueritia invisitatus nec magistris peregrinus nec secta incognitus nec voce inauditus nec libris inlectus improbatusve? Ita mihi et patria in concilio Africae, id est vestro, et pueritia apud vos et magistri vos et secta, licet Athenis Atticis confirmata, tamen hic inchoata est, et vox mea utraque lingua iam vestris auribus ante proxumum sexennium probe cognita. quin et libri mei non alia ubique laude carius censentur quam quod iudicio vestro comprobantur. Haec tanta ac totiuga invitamenta communia non minus vos ad audiendum prolectant quam me ad audendum retardant, faciliusque laudes vestras alibi gentium quam apud vos praedicarim: ita apud suos cuique modestia obnoxia est, apud extrarios autem veritas libera. Semper adeo et ubique vos quippe ut parentis ac primos magistros meos celebro mercedemque vobis rependo, non illam, quam Protagora sophista pepigit nec accepit, sed quam Thales sapiens nec pepigit et accepit. Video quid postuletis: utramque narrabo. Protagora, qui sophista fuit longe multiscius et cum primis rhetoricae repertoribus perfacundus, Democriti physici civis aequaevus - inde ei suppeditata doctrina est -, eum Protagoran aiunt cum suo sibi discipulo Evathlo mercedem nimis uberem condicione temeraria pepigisse, uti sibi tum demum id argenti daret, si primo tirocinio agendi penes iudices vicisset. Igitur Evathlus postquam cuncta illa exorabula iudicantium et decipula adversantium et artificia dicentium versutus alioqui et ingeniatus ad astutiam facile perdidicit, contentus scire quod concupierat, coepit nolle quod pepigerat, sed callide nectendis moris frustrari magistrum diutuleque nec agere velle nec reddere, usque dum Protagoras eum ad iudices provocavit, expositaque condicione, qua docendum receperat, anceps argumentum ambifariam proposuit. "Nam sive ego vicero", inquit, "solvere mercedem debebis ut condemnatus, seu tu viceris, nihilo minus reddere debebis ut pactus, quippe qui hanc causam primam penes iudices viceris. Ita, si vincis, in condicionem incidisti; si vinceris, in damnationem." Quid quaeris? ratio conclusa iudicibus acriter et invincibiliter videbatur. Enimvero Evathlus, utpote tanti veteratoris perfectissimus discipulus, biceps illud argumentum retorsit. Nam "si ita est", inquit, "neutro modo quod petis debeo. Aut enim vinco et iudicio dimittor, aut vincor et pacto absolvor, ex quo non debeo mercedem, si hanc primam causam fuero penes iudices victus. Ita me omni modo liberat, si vincor, condicio, si vinco, sententia." Nonne vobis videntur haec sophistarum argumenta obversa invicem vice spinarum, quas ventus convolverit, inter se cohaerere, paribus utrimque aculeis, simili penetratione, mutuo vulnere? Atque ideo merces Protagorae tam aspera, tam senticosa versutis et avaris relinquenda est: cui scilicet multo tanta praestat illa altera merces, quam Thalen memorant suasisse. Thales Milesius ex septem illis sapientiae memoratis viris facile praecipuus - enim geometriae penes Graios primus repertor et naturae rerum certissimus explorator et astrorum peritissimus contemplator -maximas res parvis lineis repperit: temporum ambitus, ventorum flatus, stellarum meatus, tonitruum sonora miracula, siderum obliqua curricula, solis annua reverticula, itidem lunae vel nascentis incrementa vel senescentis dispendia vel delinquentis obstiticula. Idem sane iam proclivi senectute divinam rationem de sole commentus est, quam equidem non didici modo, verum etiam experiundo comprobavi, quoties sol magnitudine sua circulum quem permeat metiatur. Id a se recens inventum Thales memoratur edocuisse Mandraytum Prienensem, qui nova et inopinata cognitione impendio delectatus optare iussit quantam vellet mercedem sibi pro tanto documento rependi. "Satis" inquit, "mihi fuerit mercedis", Thales sapiens, "si id quod a me didicisti, cum proferre ad quospiam coeperis, tibi non adsciveris, sed eius inventi me potius quam alium repertorem praedicaris." Pulchra merces prorsum ac tali viro digna et perpetua; nam et in hodiernum ac dein semper Thali ea merces persolvetur ab omnibus nobis, qui eius caelestia studia vere cognovimus. Hanc ego vobis, mercedem, Carthaginienses, ubique gentium dependo pro disciplinis, quas in pueritia sum apud vos adeptus. Vbique enim me vestrae civitatis alumnum fero, ubique vos omnimodis laudibus celebro, vestras disciplinas studiosius percolo, vestras opes gloriosius praedico, vestros etiam deos religiosius veneror. Nunc quoque igitur principium mihi apud vestras auris auspicatissimum ab Aesculapio deo capiam, qui arcem nostrae Carthaginis indubitabili numine propitius respicit. Eius dei hymnum Graeco et Latino carmine vobis etiam canam [iam] illi a me dedicatum. Sum enim non ignotus illi sacricola nec recens cultor nec ingratus antistes, ac iam et prorsa et vorsa facundia veneratus sum, ita ut etiam nunc hymnum eius utraque lingua canam, cui dialogum similiter Graecum et Latinum praetexui, in quo sermocinabuntur Sabidius Severus et Iulius Persius, viri et inter se mutuo et vobis et utilitatibus publicis merito amicissimi, doctrina et eloquentia et benivolentia paribus, incertum modestia quietiores an industria promptiores an honoribus clariores. Quibus cum sit summa concordia, tamen haec sola aemulatio et in hoc unum certamen est, uter eorum magis Carthaginem diligat, atque summis medullitus viribus contendunt ambo, vincitur neuter. Eorum ego sermonem ratus et vobis auditu gratissimum et mihi compositu congruentem et deo dedicatu religiosum, in principio libri facio quendam ex his, qui mihi Athenis condidicerunt, percontari a Persio Graece quae ego pridie in templo Aesculapi disserverim, paulatimque illis Severum adiungo, cui interim Romanae linguae partes dedi. Nam et Persius, quamvis et ipse optime possit, tamen hodie vobis atticissabit.   18. (ПРОТАГОР И ТАЛЕС) Такова голямо множество се надошли да слушате, че по-скоро трябва да поздравя Картаген, че в него има толкова многобройни приятели на красноречието, отколкото да се извинявам, че макар и философ, не съм отказал да говоря. Всъщност и събраното множество съответства на големината на града, а и мястото е подходящо за такова множество. Освен това при такива слушатели нямат значение нито мраморната настилка, нито дървеното скеле в предната част на сцената, нито колоните в задната и част; нито пък изпъкналият таван и блестящите резби по него, нито наредените в кръг скамейки, нито пък това, че тук понякога се криви мим, пърбори комик, изригва словеса трагически актьор, клатушка се въжеиграч, фокусник се прави на джебчия, кълчи се шут и всякакви други панаирджии показват на хората своите умения: всичкщо това трябва да се остави настрана и да не се гледа нищо друго освен разумът на слушателите и речта на говорещия. Затова и поетите имат обичай понякога да заменят един град с друг - както онзи трагик, който прави в театъра да се чуе стихът: ти тук си, Либер - в пазвите на Китерон10. Също и комикът е казал: Плавт моли за едно местенце - мъничко, тъй, колкото да пъхне през стените ви без архитект Атина тука цялата11. Нека тогава и на мене да ми бъде позволено да заменя това място не с някой далечен задморски град, а с курията или с библиотеката на самия Картаген. Следователно, ако сега чуете неща, достойни за курията, смятайте, че ме слушате в самата курия; ако чуете нещо учено, все едно, ви го чета в библиотеката. Но защо ли и речта ми не беше толкова сладкодумна, колкото са многобройни слушателите, а не да ми куца точно на това място, където най-много жадувах да бъде красноречив? Във всеки случай вярна е мадростта, според която божеството никога не дава на човека такова пълно благополучие, в което да не е примесена и някаква неприятност. Така си е - във всяка радост, дори в най-голямата остава нещо мъчетилно, макар и малко, и понеже медът и горчилката вървят заедно, там, дето има цицка има и пришка. Аз съм изпитвал това и друг път, а и сега, пред вас. Понеже, колкщото повече ми се струва, че ме насърчавате да говоря и ме подкрепяте, толкова по-нерешителен ставам от прекомерното ми благоговеене пред вас: аз, същият човек, който толкова пъти съм говорил пред чужди с най-голяма лекота, днес се колебая пред своите. При това - чудно нещо - плаша се от примамката, спъвам се от остена и унивам от насърченията. Нима нямам множество предимства във вашите очи - и това, че не съм от чужд род, и това, че ме познавате от детинство и съм се учил при тукашните учители, и това, че моята философия ви е известна, чували сте гласа ми, причели сте книгите ми и сте ги одобрили! Ето - родината ми се числи към африканския съвет12, а той е вашият; детството ми мина сред вас; учители ми бяхте вие, а учението ми, макар че в Атина го укрепи атическото красноречие, все пак започна тук. При това вече минаха повече от шест години, откак вие хубаво чухте със собствените си уши как говоря и на единя, и на другия език; дори книгети ми никъде не получават по-голяма похвала от тази, че съ добри според вашата преценка. Всички тези така разнообразни и свързващи ни причини ви настройват да слушате не по-малко отколкото мене - да се ослушвам и да се бавя; и по-лесно бих ви възхвалил в някоя друга страна, отколкото пред самите вас, понеже пред свои всеки изпитва властта на скромността, докато пред чужди е освободен да говори истината. Аз също винаги и навсякъде ви възхвалявам като мои най-близки хора и първи учители и така ви се отплащам - но не с тази отплата, която софистът Протагор е уговорил за себе си и не я получил, а с онази, която мъдрецът Талес е получил, без да я уговаря. Виждам какво ви се иска и ще разкажа и двете случки. Протагор е бил софист с извънредзно големи знания и един от най-сладкодумните измежду първите създатели на реториката. Той бил съгражданин и връдтник на естественика Демокрит, който му предал учението си. И така, за същия този Протагор разказват, че се спазарил със своя ученик Еватъл за прекомерно голямо възнаграждение с лекомисленото условие той да му плати дължимото само ако спечели първото си дело в съда. Станало така, че Еватъл, който изобщо бил даровит, а имал и склонност да хитрува, с лекота изучил всички ораторски похвати - и как се убеждават съдиите, и как се подхлъзва противникът - и след това, доволен, че вече е узнал желаното, започнал да изпитва нежелание да плати обещаното; той все се бавел и увъртал, локаво отпращал учителя си, и доста дълго време нито плащал, нито се захващал със съдебно дело. Най-сетне Протагор го призовал пред съда. Като обяснил при какво условие го е взел за свой ученик, той защитил правотата си с двойно доказателство: "Ако аз спечеля - рекъл той, - ти ще трябва да ми платиш възнаграждението като осъден от съдза; а ако ти спечелиш, пак трябва да го платиш, понеже това ти е първото дело пред съда, а уговорката е такава. Така че ако спечелиш, плращаш според удловието; ако загубиш - според присъдата." И какво мислите? На съдиите им се струвало, че искът е неотвратим, а ишецът - непоклатим. Обаче Еватъл, като безукорен ученик на стария хитрец, съкрушил това двуглаво доказателство. Той казал: "Щом е така, не съм ти длъжен нито в единя случай нито в другия. Понеже, ако спечеля присъдата ме освобождава от плащането; а ако загубя, тогава съм свободен от уговорката, понеже според нея не дължа възнаграждение, ако загубя това мое първо дело в съда. Така че при всяко положение аз съм свободен - ако загубя - според нашата уговорка, а ако спечеля според присъдата!" Не ви ле се струва, че тези сохистични доказателства се боричкат едно с друго като преплетени тръни, събрани от вятъра - бодат се с еднаква сила, проникват едно в друго и се разкъсват взаимно? Затова нека оставим това така мъчително и трънливо Протагорова възнаграждение на хитрите и лакоми хора. Аз поне ценя много повече онова друго огромна възнаграждение за което се разказва, че е уговорил за себе си Талес. Талес от Милет може лесно да се нарече пръв от прочутите седмина мъдреци. Той пръв от гърците е изнамерил геометрията; той е най-осведоменият естествоизпитател и най-опитният наблюдател на звездите. Със своите малки чергежи той е разгадал най-големите явления - смяната на годишните времена, духането на вятъра, пътя на звездите, звънкото чудо на гръмотевицата, обиколките на планетите, ежегодния кръговрат на Слънцето и още - как младата Луна нараства, как старата намалява и от какво стават лунните затъмнения. Същият той, вече в напреднала старост е създал и божественото учение за Слънцето, което аз не само съм изучил; аз дори съм потвърдил с опити колко пъти големината на Слънцето се нанася в окръжността, която ходът му описва. Разказват, че Талес съобщил за своето неотдавнашно откритие на Мандролит от Приена, който се зарадвал на това ново и неочаквано знание и го накарал да си избере каквото иска възнаграждение за толкова забележителното сведение. Мъдрият Талес отвърнал: "Достатъчно възнаграждение ще ми бъде, ако всеки път, когато разказваш на хората това, което узна от мене, не го приписваш на себе си, а го разгласяваш, че откривателят съм аз и никой друг." Наистина хубава награда - и вечна, и достойна за такъв човек; понеже и днес, и за винаги тя ще се изплаща на Талес от всички нас, които сма постигнали истините на неговото небесно учение. Аз, картагенци, ви се отплащам навсякъде по света със същата отплата за науките, които изучих при вас през моето детство. Навсякъде разказвам че сам питомец на вашия град, навсякъде ви превъзнасям с невъзможни похвали, отдавам по особена почит на вашите науки, превъзнасям с по-особена гордост вашето богатство и дори пред боговетге ви се прекланям с по-особена почит. И така, нека и днес най-благодарното начало на речта ми пред вас бъде възхвалата на бог Ескулап, чиято непоклатима мощ лагосклонно закриля крепостта на нашия Картаген. Ще ви изпея и един химн в стихове на гръци и латински, който посветих на същия бог. Вие знаете добре, че съм голям поклонник на неговите свещенодействия, при това не от скоро, че съм един от обичаните му жреци, и още - че вече съм го почитал и в мерената реч, и в немерена, така че и днес ще изпея в негова чест химн на двата езика. В началото му съм вмъкнал един диалог, също на гръцки и на латински, в който ще разговарят Сабидий Север и Юлий Персий, двама мъже, които са близки приятели, а са и много добре настроени към вас и полезни за общността ви. По-ученост, красноречие и благонамереност те са равни и не се знае само чия скромност е по-ненатраплива, чия готовност за добри дела е по-бърза и чия слава е по-сияйна. И макар че живеят в пълно съгласие, те все пак имат един спор и ги дели едно съперничество - кой от тях повече обича Картаген. Те и двамата напрягат сили и се стараят от сърце, но никой не се предава. Като прецених, че за вас ще бъде изключително приятно да чуете техните думи, а за мене ще бъде не само много удобно да ги използвам, а е и мой най-свещен дълг, аз направих така: в началото на книжката ми един от моите някогашни съученици от Атина питат на гръцки Персий какво съм говорил предния ден в храма на Ескулап; после полекичка включвам в разговора и Север, когото съм оставил да говори на латински. А пък Персий, макар че и той отлично владее римската реч, днес ще ви говори като атинянин. XIX. Asclepiades ille, inter praecipuos medicorum, si unum Hippocratem excipias, ceteris princeps, primus etiam vino repperit aegris opitulari, sed dando scilicet in tempore: cuius rei observationem probe callebat, ut qui diligentissime animadverteret venarum pulsus inconditos vel praevaros. Is igitur cum forte in civitatem sese reciperet et rure suo suburbano rediret, aspexit in pomoeriis civitatis funus ingens locatum plurimos homines ingenti multitudine, qui exsequias venerant, circumstare, omnis tristissimos et obsoletissimos vestitu. Propius accessit, utine cognosceret more ingenii quisnam esset, quoniam percontanti nemo responderat, an vero ut ipse aliquid in illo ex arte reprehenderet. Certe quidem iacenti homini ac prope deposito fatum attulit. Iam miseri illius membra omnia aromatis perspersa, iam os ipsius unguine odoro delibutum, iam eum pollinctum, iam paene paratum contemplatus enim, diligentissime quibusdam signis animadversis, etiam atque etiam pertrectavit corpus hominis et invenit in illo vitam latentem. Confestim exclamavit vivere hominem: procul igitur faces abigerent, procul ignes amolirentur, rogum demolirentur, cenam feralem a tumulo ad mensam referrent. Murmur interea exortum; partim medico credendum dicere, partim etiam irridere medicinam. Postremo propinquis etiam hominibus invitis, quodne iam ipsi hereditatem habebant, an quod adhuc illi fidem non habebant, aegre tamen ac difficulter Asclepiades impetravit brevem mortuo dilationem atque ita vispillonum manibus extortum velut ab inferis postliminio domum rettulit confestimque spiritum recreavit, confestim animam in corporis latibulis delitiscentem quibusdam medicamentis provocavit.   19. (ЛЕКАРЯТ АСКЛЕПИАД) Прочутият Асклепиад, един от най-бележитите лекари (като изключим Хипократ, кой е най-големият сред останалите), пръв е открил как да се помага на болните дори с вино - разбира се, като има се дава, когато трябва (той умеел да познава това извънредно точно, като наблюдавал внимателно неравомерното или пък неправилното туптене на жилите). Веднъж, когато се връщал у дома от крайградскотот си имение, някъде при градската черта той забелязал огромно траурно шествие, около което се било събрало огромно множество хора, дошли за погребението - всичките много печални и с много износени дрехи. Той се приближил доста - може би за да разбере кой е починал, понеже такова е естественото човешко любопитство, а никой не отговалял наа въпроса му, а можи би и за да види по мъртвия нещо полезно за занаята си. Така или иначе, той се превърнал в щастлива съдба за човека, който лежал и трябвало след малко да бъде погребан. И така, той огледал много внимателно напръсканите вече с благовония крайници на нещастника, намазаното с ароматна мас лице и измитото тяло, а също и почти готовата клада, и разпознал някакви белези; после отново опипал тялото иразбрал, че в него дреме живот. Той веднага извикал, че човекът е жив и трябва бързо да захвърлят факлите, да загасят огъня, да разрушат кладата и да преместят погреаблното угощение от гроба на масите. Разнесъл се ропот: едни казвали, че на лекаря трябва да се има доверие, а други се надсмивали над медицината. Накрая, макар че близките не били съгласни - било понеже те вече сами владеели наследството, било понеже още не вярвали, - Асклепиад все пак успял с много труд и мъка да издейства за мъртвия кратка отсрочка. И така го изтръгнал от ръцете на гробарите - сякаш от ръцете на подземните богове, - пренесал го в къщата му и там веднага му възвърнал диханието с някакви лекарства и веднага призовал душата му, която се гушела в най-скритите кътчета на тялото. XX. Sapientis viri super mensam celebre dictum est: "Prima", inquit, "creterra ad sitim pertinet, secunda ad hilaritatem, tertia ad voluptatem, quarta ad insaniam." Verum enimvero Musarum creterra versa vice quanto crebrior quantoque meracior, tanto propior ad animi sanitatem. Prima creterra litteratoris rudimento eximit, secunda grammatici doctrina instruit, tertia rhetoris eloquentia armat. Hactenus a plerisque potatur. Ego et alias creterras Athenis bibi: poeticae commentam, geometriae limpidam, musicae dulcem, dialecticae austerulam, iam vero universae philosophiae inexplebilem scilicet et nectaream. Canit enim Empedocles carmina, Plato dialogos, Socrates hymnos, Epicharmus modos, Xenophon historias, Crates satiras: Apuleius vester haec omnia novemque Musas pari studio colit, maiore scilicet voluntate quam facultate, eoque propensius fortasse laudandus est, quod omnibus bonis in rebus conatus in laude, effectus in casu est, ita ut contra in maleficiis etiam cogitata scelera, non perfecta adhuc vindicantur, cruenta mente, pura manu. Ergo sicut ad poenam sufficit meditari punienda, sic et ad laudem satis est conari praedicanda. Quae autem maior laus aut certior, quam Carthagini benedicere, ubi tota civitas eruditissimi estis, penes quos omnem disciplinam pueri discunt, iuvenes ostentant, senes docent? Carthago provinciae nostrae magistra venerabilis? Carthago Africae Musa caelestis, Carthago Camena togatorum.   20. (ДАРБАТА НА АПУЛЕЙ) Известни са думите, които един мъдрец е казал за пиршеството. Те гласят: "Първата чаша е за жаждата, втората е за настроение, третата - за удоволствие, а четръртата - за обезумянаве." С чашата на музите обаче е обратното - колкото по-често и колкото по-чиста я пиеш, толкова по-полезна е за здравето. Първата те събужда за началната грамотност; втората ти дава знания по граматика; третата те въоръжава с красноречието на ретора. Повечето хора спират дотук, но аз съм изпил в Атина и други чаши - изящната чаша на поезията, бистрата на геометрията, сладката - на музиката, горчивичката - на диалектиката, и накрая - непресушимата нектарена чаша на цялата философия. И така, ако Епедокъл пише стихове, Платон - диалози, Сократ - химни, Епихарм - мимове, Ксенофонт - история, а Кратет - сатири, вашият Апулей е обгърнал всичко това и деветте музи с еднакво усърдие. Вярно, че желанието му е по-голямо, отколкото възможностите, но навярно именно заради това е достоен за по-голяма похвала. При всички добри дела похвалата я заслужава намерението, докато изходът им зависи от случая, и обратно - при лошите дела дори само замислените и още неизвършени престъпления са достойни за наказание, понеже е налице кърваво намерение, макар и ръката да е чиста. Следователно, ако е достатъчно да замислиш нещо осъдетилно, за да бъдеш осъден, то и самият опит да се извърши нещо благородни стига за похвала. А може ли нещо друго освен възвеличаването на Картаген да осигури по-голяма похвала, щом като целият град сте извънредно образовани хора и при вас децата изучават всички науки, младите хора гти излагат на показ, а старите ги преподават? О, Картаген, достопочтен наставник на нашата провинция, о, Картаген, небесна муза на Африка, о, Картаген, светилник на хората, облечени в тоги! XXI. Habet interdum et necessaria festinatio honestas moras, saepe uti malis interpellatam voluntatem: quippe et illis, quibus curriculo confecta via opus est, adeo uti praeoptent pendere equo quam carpento sedere, propter molestias sarcinarum et pondera vehiculorum et moras orbium et salebras orbitarum - adde et lapidum globos et caudicum toros et camporum rivos et collium clivos -; hisce igitur moramentis omnibus qui volunt devitare ac vectorem sibimet equum deligunt diutinae fortitudinis, vivacis pernicitatis, id est et ferre validum et ire rapidum, qui campos collesque gradu perlabitur uno, ut ait Lucilius; tamen cum eo equo per viam concito pervolant, si quem interea conspicantur ex principalibus viris nobilem hominem, bene consultum, bene cognitum, quamquam oppido festinent, tamen honoris eius gratia cohibent cursum, relevant gradum, retardant equum et ilico in pedes desiliunt, fruticem, quem verberando equo gestant, eam virgam in laevam manum transferunt, itaque expedita dextra adeunt ac salutant et, si diutule ille quippiam percontetur, ambulant diutule et fabulantur, denique quantumvis morae in officio libenter insumunt.   21. (БЪРЗАНЕТО) Понякога и наложителното бързане търпи разумно отлагане, така че човек даже се радва на онова, което осуетява волята му. Например за някого е толкова важно бързо да измине някакъв път, че той предпочита да стърчи на коня, вместо спокойно да си стои в колата, но в замяна на това да се ядосва на тежкия, бавното движение, тромавите колела и неравните коловози, пък и на купищата камъни, разхвърляните трупи, на реките по полето и стръмнините по хълмовете. И така, този, който иска да си спести цялото това бавене, си взема такъв кон, чиито сили издържат дълго и е як и пъргав, тоест търпи конника и пак гълта пътя и (както казва Луцилий) скок след скок прескача през хълм и прелита през нива. И все пак, докато язди из пътя и пришпорва коня, може да съзре някой по-пръв човек - например някой знатен мъж, когото хората слушат и го познават добре. И тогава, макар че наистина бърза, все пак от уважение смушва коня, забавя го, спира и веднага скача на земята. Пръчката, която носи, за да шиба коня, прехвърля в лявата ръка, сякаш е тояга, и се приближава до него с освободена за поздрав десница. И ако онзи го разпитва за нещо дори дълго време, дълго време се разхожда с него и ме отговаря: и изобщо от любезност е готов да се бави колкото искаш. XXII. Crates ille Diogenis sectator, qui ut lar familiaris apud homines aetatis suae Athenis cultus est - nulla domus umquam clausa erat nec erat patris familias tam absconditum secretum, quin eo tempestive Crates interveniret, litium omnium et iurgiorum inter propinquos disceptator atque arbiter; quod Herculem olim poetae memorant monstra illa immania hominum ac ferarum virtute subegisse orbemque terrae purgasse, similiter adversum iracundiam et invidiam atque avaritiam atque libidinem ceteraque animi humani monstra et flagitia philosophus iste Hercules fuit: eas omnes pestes mentibus exegit, familias purgavit, malitiam perdomuit, seminudus et ipse et clava insignis, etiam Thebis oriundus, unde Herculem fuisse memoria exstat -; igitur, priusquam plane Crates factus, inter proceres Thebanos numeratus est, lectum genus, frequens famulitium, domus amplo ornata vestibulo, ipse bene vestitus, bene praediatus. Post ubi intellegit nullum sibi in re familiari praesidium legatum, quo fretus aetatem agat, omnia fluxa infirmaque esse, quicquid sub caelo divitiarum est, eas omnis ad bene vivendum nihil quicquam esse . . .   22. (ФИЛОСОФЪТ КРАТЕТ) Кратет е онзи последоветал на Диоген, когото съвременниците почитали в Атина като семейно божество. За него всеки дом бил винаги отворен и нито един баща на семейство нямал някаква толкова скрита тайна, че той да не може да се намеси навреме като посредник и помирител във всички свади и спорове между близки. Каквото е бил някога Херакъл, който според разказите на поетите е надвил с мъжеството си прочутите човешки и животински изроди и е прочистил света, подобно нещо е бил и този Херакъл - философ за гневливостта, завистта, алчността, похотта и другите уродства и грозоти на човешката душа. Той изкоренил от умовете всички тези зарази, прочистил семействата, усмирил злото, а сам си ходел полугол и все с тояга, като при това и той бил родом от Тива, откъдето се разказва, че бил Херакъл. И така, преди още да бил станал истинският Кратет, той бил виден тивански гражданин - от знатен род, с много роби, имал построен красив дом, скъпи дрехи и големи имоти. После, като разбрал, че в голямото му наследство няма нищо здраво, на което да може да са опре, за да приживее живота си, и че всички богатства под небето са тленни и преходни и с нищо не помагат на човека да живее добре... XXIII. Sicuti navem bonam, fabre factam, bene intrinsecus compactam, extrinsecus eleganter depictam, mobili clavo, firmis rudentibus, procero malo, insigni carchesio, splendentibus velis, postremo omnibus armamentis idoneis ad usum et honestis ad contemplationem, eam navem si aut gubernator non agat aut tempestas agat, ut facile cum illis egregiis instrumentis aut profunda hauserint aut scopuli comminuerint! Sed et medici cum intraverint ad aegrum, uti visant, nemo eorum, quod tabulina perpulchra in aedibus cernant et lacunaria auro oblita et gregatim pueros ac iuvenes eximia forma in cubiculo circa lectum stantis, aegrum iubet, uti sit animo bono; sed, ubi iuxtim consedit, manum hominis prehendit, eam pertrectat, venarum pulsum et momenta captat: si quid illic turbatum atque inconditum offendit, illi renuntiat male morbo haberi. Dives ille cibo interdicitur; ea die in sua sibi copiosa domo panem non accipit, cum interea totum eius servitium hilares sunt atque epulantur, nec in ea re quicquam efficit condicione.   23. (ВЪНШНОСТТА) Един кораб може да е превъзходен, изкусно построен, добре скован отвътре, изящно изрисуван отвън, с подвижно кормило, здрави въжета, стройна мачта с красив връх и великолепни платна: с една дума, всичко по него може да бъде удобно за работа и приятно за гледане. Обаче ако този кораб не го води кормчия, а го води бурята, колко лесно могат да го погълнат глъбините или да го натрошат скалите заедно с прекрасните му принадлежности! Така е и когато лекар влезе да прегледа някой болен: никога не обнадеждава болния с това, че е видял в дома му прекрасни картини, че резбите по тавана му са позлатени или че около леглото му в спалнята чинно са застанали момчета и юноши с прекрасна външност. Не, той сяда до него, хваща ръката му, опипва я и се мъчи дза долови дали туптенето в жилите е равномерно; и ако открие, че е объркано и неправилно, съобщава му, че болестта върви към лошо. На богаташа се забранява да се храни и този ден в разкошния си дом той не хапва и хляб. И докато през същото време всичките му роби пируват и се веселят, на него богатството не му служи за нищо.