ROMULUS

Noctes Atticae * Атически нощи
Превод: Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985

I II III IV V VI VII IX X XI XII XIII XIV XV XVI XVII XVIII XIX XX

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12

[III.Quod Chilo consilium anceps pro salute amici cepit; quodque est circumspecte et anxie considerandum, an pro utilitatibus amicorum delinquendum aliquando sit; notataque inibi et relata, quae et Theophrastus et M. Cicero super ea re scripserunt. Lacedaemonium Chilonem, virum ex illo incluto numero sapientium, scriptum est in libris eorum, qui vitas resque gestas clarorum hominum memoriae mandaverunt, eum Chilonem in vitae suae postremo, cum iam inibi mors occuparet, ad circumstantis amicos sic locutum: "Dicta" inquit "mea factaque in aetate longa pleraque omnia fuisse non paenitenda, fors sit ut vos etiam sciatis. Ego quidem in hoc certe tempore non fallo me nihil esse quicquam commissum a me, cuius memoria mihi aegritudini sit, ni illud profecto unum sit, quod rectene an perperam fecerim, nondum mihi plane liquet. Super amici capite iudex cum duobus aliis fui. Ita lex fuit, uti eum hominem condemnari necessum esset. Aut amicus igitur capitis perdendus aut adhibenda fraus legi fuit. Multa cum animo meo ad casum tam ancipitem medendum consultavi. Visum est esse id, quod feci, praequam erant alia, toleratu facilius: ipse tacitus ad condemnandum sententiam tuli, is qui simul iudicabant, ut absolverent, persuasi. Sic mihi et iudicis et amici officium in re tanta salvum fuit. Hanc capio ex eo facto molestiam, quod metuo, ne a perfidia et culpa non abhorreat in eadem re eodemque tempore inque communi negotio, quod mihi optimum factu duxerim, diversum eius aliis suasisse." Et hic autem Chilo, praestabilis homo sapientiae, quonam usque debuerit contra legem contraque ius pro amico progredi, dubitavit, eaque res in fine quoque vitae ipso animum eius anxit, et alii deinceps multi philosophiae sectatores, ut in libris eorum scriptum est, satis inquisite satisque sollicite quaesiverunt, ut verbis, quae scripta sunt, ipsis utar, ei dei boethein toi philoi para to dikaion kai mechri posou kai poia. Ea verba significant quaesisse eos, an nonnumquam contra ius contrave morem faciendum pro amico sit et in qualibus causis et quemnam usque ad modum. Super hac quaestione cum ab aliis, sicuti dixi, multis, tum vel diligentissime a Theophrasto disputatur, viro in philosophia peripatetica modestissimo doctissimoque, eaque disputatio scripta est, si recte meminimus, in libro eius de amicitia primo. Eum librum M. Cicero videtur legisse, cum ipse quoque librum de amicitia componeret. Et cetera quidem, quae sumenda a Theophrasto existimavit, ut ingenium facundiaque eius fuit, sumpsit et transposuit commodissime aptissimeque; hunc autem locum, de quo satis quaesitum esse dixi, omnium rerum aliarum difficillimum strictim atque cursim transgressus est, neque ea, quae a Theophrasto pensiculate atque enucleate scripta sunt, exsecutus est, sed anxietate illa et quasi morositate disputationis praetermissa genus ipsum rei tantum paucis verbis notavit. Ea verba Ciceronis, si recensere quis vellet, apposui: "His igitur finibus utendum esse arbitror, ut, cum emendati mores amicorum sunt, tum sit inter eos omnium rerum, consiliorum, voluntatum sine ulla exceptione communitas, ut etiam, si qua fortuna acciderit, ut minus iustae voluntates amicorum adiuvandae sint, in quibus eorum aut caput agatur aut fama, declinandum de via sit, modo ne summa turpitudo sequatur; est enim, quatenus amicitiae venia dari possit." "Cum agetur" inquit "aut caput amici aut fama, declinandum est de via, ut etiam iniquam voluntatem illius adiutemus." Sed cuiusmodi declinatio esse ista debeat qualisque ad adiuvandum digressio et in quanta voluntatis amici iniquitate, non dicit. Quid autem refert scire me in eiusmodi periculis amicorum, si non magna me turpitudo insecutura est, de via esse recta declinandum, nisi id quoque me docuerit, quam putet magnam turpitudinem, et cum decessero de via, quousque degredi debeam? "Est enim" inquit "quatenus dari amicitiae venia possit." Hoc immo ipsum est, quod maxime discendum est quodque ab his, qui docent, minime dicitur, quatenus quaque fini dari amicitiae venia debeat. Chilo ille sapiens, de quo paulo ante dixi, conservandi amici causa de via declinavit. Sed video, quousque progressus sit; falsum enim pro amici salute consilium dedit. Id ipsum tamen in fine quoque vitae, an iure posset reprehendi culparique, dubitavit. "Contra patriam" inquit Cicero "arma pro amico sumenda non sunt." Hoc profecto nemo ignoravit, et "priusquam Theognis", quod Lucilius ait, "nasceretur". Set id quaero, id desidero: cum pro amico contra ius, contra quam licet, salva tamen libertate atque pace faciendum est et cum de via, sicut ipse ait, declinandum est, quid et quantum et in quali causa et quonam usque id fieri debeat. Pericles ille Atheniensis, vir egregio ingenio bonisque omnibus disciplinis ornatus, in una quidem specie, set planius tamen, quid existimaret, professus est. Nam cum amicus eum rogaret, ut pro re causaque eius falsum deiuraret, his ad eum verbis usus est: Dei men symprattein tois philois, alla mechri ton theon. Theophrastus autem in eo, quo dixi, libro inquisitius quidem super hac ipsa re et exactius pressiusque quam Cicero disserit. Set is quoque in docendo non de unoquoque facto singillatim existimat neque certis exemplorum documentis, set generibus rerum summatim universimque utitur ad hunc ferme modum: "Parva" inquit "et tenuis vel turpitudo vel infamia subeunda est, si ea re magna utilitas amico quaeri potest. Rependitur quippe et compensatur leve damnum delibatae honestatis maiore alia gravioreque in adiuvando amico honestate, minimaque illa labes et quasi lacuna famae munimentis partarum amico utilitatium solidatur. "Neque nominibus" inquit "moveri nos oportet, quod paria genere ipso non sunt honestas meae famae et rei amici utilitas. Ponderibus haec enim potestatibusque praesentibus, non vocabulorum appellationibus neque dignitatibus generum diiudicanda sunt. Nam cum in rebus aut paribus aut non longe secus utilitas amici aut honestas nostra consistit, honestas procul dubio praeponderat; cum vero amici utilitas nimio est amplior, honestatis autem nostrae in re non gravi levis iactura est, tunc, quod utile amico est, id prae illo, quod honestum nobis est, fit plenius, sicuti est magnum pondus aeris parva lamna auri pretiosius." Verba adeo ipsa Theophrasti super ea re adscripsi: Ouk, ei de pou touto toi genei timioteron, ede kai, hotioun an ei meros toutou, pros to telikon thaterou synkrinomenon haireton estai. Lego de oion, ouk, ei chrysion timioteron chalkou megethos antiparaballomenon pleon doxei: alla poiesei tina rhopen kai to plethos kai to megethos. Favorinus quoque philosophus huiuscemodi indulgentiam gratiae tempestive laxato paulum remissoque subtili iustitiae examine his verbis definivit: He kaloumene charis para tois anthropois, touto estin hyphesis akribeias en deonti. Post deinde idem Theophrastus ad hanc ferme sententiam disseruit: "Has tamen" inquit "parvitates rerum et magnitudines atque has omnes officiorum aestimationes alia nonnumquam momenta extrinsecus atque aliae quasi appendices personarum et causarum et temporum et circumstantiae ipsius necessitates, quas includere in praecepta difficilest, moderantur et regunt et quasi gubernant et nunc ratas efficiunt, nunc inritas." Haec taliaque Theophrastus satis caute et sollicite et religiose cum discernendi magis disceptandique diligentia quam cum decernendi sententia atque fiducia scripsit, quoniam profecto causarum ac temporum varietates discriminumque ac differentiarum tenuitates derectum atque perpetuum distinctumque in rebus singulis praeceptum, quod ego nos in prima tractatus istius parte desiderare dixeram, non capiunt. Eius autem Chilonis, a quo disputatiunculae huius initium fecimus, cum alia quaedam sunt monita utilia atque prudentia, tum id maxime exploratae utilitatis est, quod duas ferocissimas adfectiones amoris atque odii intra modum cautum coercuit. "Hac" inquit "fini ames, tamquam forte fortuna et osurus, hac itidem tenus oderis, tamquam fortasse post amaturus." Super hoc eodem Chilone Plutarchus philosophus in libro peri psyches primo verbis his ita scripsit: Cheilon ho palaios akousas tinos legontos medena echein echthron erotesen, ei medena philon echei, nomizon ex anankes epakolouthein kai synemplekesthai philiais apechtheias.		3. ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО Лакедемонецът Хилон — единият от седемте най-прочути мъдреци 5, чието име можем да открием в книгите, донесли спомена за живота и деянията на видните мъже от миналото — бил вече в края на своя живот и чувствувал наближаването на смъртта, когато се обърнал към наобиколилите го приятели с приблизително следните думи: „Много нещо съм рекъл и сторил през моя дълъг и бурен живот и няма за какво да се разкайвам — дано съдбата даде вие сами да се убедите в това. Дори в този момент аз съм уверен, че не съм извършил нищо такова, споменът от което да ми причинява болка. Ала има един-единствен случай, за който все още се колебая дали съм постъпил правилно, или не. Случи се така, че аз и още двама мои съграждани бяхме съдии по углавно дело, а подсъдимият ми беше приятел. Законът изискваше от нас да осъдим човека. Следователно или приятелят ми щеше да се прости с живота си, или законът щеше да бъде потъпкан. Дълго си блъсках главата как да открия лек за тоя тъй объркан случай. Накрая реших, че в сравнение с всичко друго има един по-поносим изход, и аз го използувах: самият аз тихомълком гласувах за осъждането на приятеля ми, а останалите съдии убедих да го оправдаят. Така аз не наруших моя дълг и на приятел, и на съдия. Тази ми постъпка ужасно ми тежи и ме кара да се боя, че навярно съм бил вероломен и че съм постъпил незаконно, задето при едни и същи обстоятелства, в едно и също време и при съвместна дейност съм се съобразил с най-доб-рото за мен, а точно обратното съм посъветвал да сторят другите." Ето че дори прочутият с мъдростта си Хилон се е колебаел докъде може да отиде против закона и правото заради приятеля си и това му съмнение е стягало душата му до самия край на неговия живот; а след него много други поклонници на философията (ако съдим по написаното в техните книги) са из-следвали твърде грижливо и твърде съвестно — нека си послужа с техните думи — „дали трябва да помагаме на приятелите си в ущърб на справедливостта, доколко и как". Това означава, че тези хора са се питали дали понякога човек може да отиде против закона и обичая заради приятеля си, а освен това — в какви случаи и до каква степен. Този въпрос е бил обсъждан, както казах, от много философи, но като че ли най-усърдно от Теофраст — един изключително добросъвестен и начетен в перипатетическата философия човек — и неговите размисли се намират, ако правилно си спомням, в първата книга на труда му „За приятелството". Точно тази книга, изглежда, е познавал Марк Цицерон, когато е съчинявал своя трактат „За приятелството". Впрочем той е заимствувал от Теофраст и други мисли, които е сметнал за нужно, защото са били в съгласие с неговото дарование и дар-слово, и ги е нагодил към своите виждания по най-подходящия и правилен начин. Подминал е обаче небрежно и набързо най-трудното място, обяснение на което, вече споменах, са търсили немалко хора, без да изложи дори това, което у Теофраст е обмислено и претеглено, избягнал е мъчителния и, бих казал, опак нрав на този въпрос, а е отбелязал с няколко думи само най-същественото. Прилагам обясненията на Цицерон за онези, които биха искали да помислят отново над тях: „И тъй струва ми се, че можем да определим следните граници на приятелството: ако нравите на двама приятели са безупречни, между тях трябва да съществува единство във всички постъпки, решения, желания; единство, непознаващо изключенията, стигащо в някои случаи дори до крайности; ако при някакво премеждие например единият трябва да подкрепи не особено справедлива постъпка на другия и от тази подкрепа да зависи било животът, било доброто име на приятеля, той има право да се отклони от правилния път, стига само да не извърши голямо безчестие и беззаконие; има граница, докъдето приятелството може да ни даде прошка" 6. „Когато от нашата подкрепа, казва Цицерон, зависи било животът, било името на приятеля ни, ние трябва да свърнем от верния път, та ако ще да го подпомогнем в несправедливо дело." Но в каква посока може да бъде това отклонение, от какъв характер — нарушението при нашата подкрепа, колко несправедлива — каузата на приятеля ни, това Цицерон не казва. Каква ще е тогава ползата да зная, че при подобна опасност, надвиснала над приятеля ми, ала при условие, че не ще последва голямо безчестие, аз ще трябва да се отбия от правия път, ако наред с това не ме научи кое безчестие смята за голямо и докъде е редно да стигна, щом веднъж съм кривнал от пътя? „Има граница, твърди той, докъдето приятелството може да даде прошка." Ами нали точно на това най-много трябва да се учим и точно за това най-малко говорят онези, които ни учат — къде е, каква е тая граница, след чието преминаване приятелството вече не може да ни даде прошка. Прочутият мъдрец Хилон, за когото стана дума малко по-горе, се е отклонил от правия път, за да избави от смърт приятеля си. Но аз виждам докъде е стигнал: дал е непочтен съвет заради неговото спасение. Ала дори в края на живота си той се е двоумял дали с право би могъл да бъде упрекнат и обвинен за това. „Срещу родината, заявява Цицерон, не бива да вдигаш оръжие дори заради приятеля си"7. Естествено това го знае мало и голямо „още преди да се роди Теогнид"8, както гласи духовитото изречение на Луцилий. Но аз търся едно, желая да знам едно: щом заради приятеля си е необходимо да престъпваме закона и да постъпваме не така, както подобава, ала оставяме непокътнати попе мира и свободата на родината, щом е нужно да се отклоняваме, както самият той твърди, от правия път, то как, доколко и при какви обстоятелства можем да го сторим, къде трябва да спрем? Прославеният атинянин Перикъл — мъж с изключителни дарби, овладял целия кръг на човешкото познание — е драснал само един щрих, но е изразил по-ясно от другите какво мисли по този въпрос. Помолен от един свой приятел да произнесе лъжлива клетва в негова изгода, той отвърнал така: „Всичко можем да пожертвуваме заради приятелите си, но не и боговете." А Теофраст в споменатата от мен книга размишлява върху тия въпроси наистина по-задълбочено, по-точно и по-определено от Цицерон. Но и той не разглежда фактите поотделно, нито ги онагледява със сигурните доказателства на примерите, а изяснява понятията като цяло, в най-общи черти горе-долу по следния начин: „Човек може да понесе едно незначително безчестие или лоша слава, казва той, ако чрез нея успее да принесе на приятеля си голяма полза. Като отплата и възнаграждение за лекия ущърб на накърненото достойнство идва по-голямата и по-тежка чест, че е помогнал на един приятел, незначителната пукнатина и, може да се каже, пробойна в доброто му име бива заздравена с яката броня на оказаната от него приятелска помощ. И не бива, продължава той, да се стряскаме от названията, защото нашата почтеност и интересите на нашия приятел не струват еднакво — тяхната същност е различна. Именно тежестта и сериозността на положението трябва да предизвикват нашето решение, а не звученето на думите или важността на понятията. Защото, ако изгодата на един приятел и нашата чест се намират или в равни, или в почти равни условия, нашата чест без съмнение натежава далеч повече. Ако обаче ползата за приятеля ни ще е несравнимо по-голяма, а нашата репутация ще пострада съвсем леко при някакви незначителни обстоятелства, тогава нека забравим за нашето достойнство пред интереса на приятеля: така и големият къс бронз струва повече от тънката пластинка злато. Ще прибавя и казаното от Теофраст по този въпрос: „Не зная дали едно нещо е по-ценно само със своя вид и поради това е за предпочитане в сравнение с друго нещо. Така например, ако златото е по-скъпо от бронза и сравним по стойност част злато с част бронз, златото не винаги ще струва повече. На везните ще натежат и големината, и количеството." И философът Фаворин е дал определение за компромиса, допустим при подобен приятелски жест, като е отхлабил и отпуснал донякъде неумолимите юзди на закона. Ето и думите му: „Това, което хората наричат дружеска услуга, е всъщност едно леко нарушение на изрядността при нужда." По-нататък разсъжденията на Теофраст по този въпрос продължават така: „Сложно е да се определи нищожността и незначителността на нещата, да се даде правило за човешките задължения, защото понякога неподдаващи се на предписания външни влияния, странични хора, обстоятелства, случайности, неотменими изисквания на самата обстановка господствуват, царуват над тези задължения, управляват ги като кормчия кораб, правят ги ту обясними, ту необясними, ту определими, ту неопределими." В този дух е разсъждавал Теофраст — сдържано, сериозно и съвестно — със стремеж по-скоро да раздели и разграничи нещата, а не с намерение и увереност да ги разреши, защото наистина многообразието на обстоятелства и случайности, тънките отсенки и оттенъци на нещата не позволяват да се даде едно твърдо и постоянно, важащо за всички случаи правило, каквото, ако се върнем към началото на моите бележки, бих искал да постигнем. А ако се върнем към Хилон, от когото започнах обсъждането на тия въпроси, сред многото други често споменавани полезни и мъдри мисли се откроява с доказаната си стойност едно негово изказване, в което Хилон е обуздал със строгостта на мерките двете най-яростни страсти — любовта и омразата. „Редно е така да обичаш някого, сякаш по волята на съдбата ще трябва да го намразиш, така да мразиш някого, сякаш утре ще го обикнеш." За същия този Хилон философът Плутарх е написал следното в първата книга-на своя трактат „За душата": „Древният мъдрец Хилон чул някой да казва, че няма врагове, и го запитал и приятели ли няма. Той смятал, че омразата неминуемо върви ръка за ръка с обичта и е преплетена здраво с нея."
[VI.Verba ex oratione Metelli Numidici, quam dixit in censura ad populum, cum eum ad uxores ducendas adhortaretur; eaque oratio quam ob causam reprehensa et quo contra modo defensa sit. Multis et eruditis viris audientibus legebatur oratio Metelli Numidici, gravis ac diserti viri, quam in censura dixit ad populum de ducendis uxoribus, cum eum ad matrimonia capessenda hortaretur. In ea oratione ita scriptum fuit: "Si sine uxore possemus, Quirites, omnes ea molestia careremus; set quoniam ita natura tradidit, ut nec cum illis satis commode, nec sine illis uno modo vivi possit, saluti perpetuae potius quam brevi voluptati consulendum est." Videbatur quibusdam Q. Metellum censorem, cui consilium esset ad uxores ducendas populum hortari, non oportuisse de molestia incommodisque perpetuis rei uxoriae confiteri, neque id hortari magis esse quam dissuadere absterrereque; set contra in id potius orationem debuisse sumi dicebant, ut et nullas plerumque esse in matrimoniis molestias adseveraret et, si quae tamen accidere nonnumquam viderentur, parvas et leves facilesque esse toleratu diceret maioribusque eas emolumentis et voluptatibus oblitterari easdemque ipsas neque omnibus neque naturae vitio, set quorundam maritorum culpa et iniustitia evenire. Titus autem Castricius recte atque condigne Metellum esse locutum existimabat. "Aliter" inquit "censor loqui debet, aliter rhetor. Rhetori concessum est sententiis uti falsis, audacibus, versutis, subdolis, captiosis, si veri modo similes sint et possint movendos hominum animos qualicumque astu inrepere." Praeterea turpe esse ait rhetori, si quid in mala causa destitutum atque inpropugnatum relinquat. "Sed enim Metellum," inquit "sanctum virum, illa gravitate et fide praeditum cum tanta honorum atque vitae dignitate aput populum Romanum loquentem, nihil decuit aliud dicere, quam quod verum esse sibi atque omnibus videbatur, praesertim cum super ea re diceret, quae cotidiana intellegentia et communi pervolgatoque vitae usu comprenderetur. De molestia igitur cunctis hominibus notissima confessus eaque confessione fidem sedulitatis veritatisque commeritus, tum denique facile et procliviter, quod fuit rerum omnium validissimum atque verissimum, persuasit civitatem salvam esse sine matrimoniorum frequentia non posse." Hoc quoque aliud ex eadem oratione Q. Metelli dignum esse existimavimus adsidua lectione non hercle minus, quam quae a gravissimis philosophis scripta sunt. Verba Metelli haec sunt. "Di immortales plurimum possunt; sed non plus velle nobis debent quam parentes. At parentes, si pergunt liberi errare, bonis exheredant. Quid ergo nos ab immortalibus dissimilius exspectemus, nisi malis rationibus finem facimus? Is demum deos propitios esse aecum est, qui sibi adversarii non sunt. Dii immortales virtutem adprobare, non adhibere debent."		6. ЕДНА РЕЧ НА МЕТЕЛ НУМИДИЙСКИ ЗА НУЖДАТА 0Т БРАКА Пред голяма аудитория от учени и образовани хора бе прочетена речта „За необходимостта да си вземем съпруги", която Метел Нумидийски — един влиятелен и опитен в красноречието мъж — произнесъл пред народа по време на своето цензорство, за да подтикне хората да сключват повече бракове. В тази реч се казва следното: „Ако можехме, квирити, да живеем без съпруги, отдавна щяхме да сме се отърсили от цялото това тегло; но щом природата е наредила тъй, че нито с тях ни е достатъчно удобно, нито без тях можем някак си да преживеем, то ние трябва да държим сметка повече за постоянното благополучие на нашия род, отколкото за краткото удоволствие на нашия живот." Някои твърдят, че щом веднъж цензорът Квинт Метел се е заел да насърчава римляните да се задомят, не е трябвало да споменава за тежестите и постоянните несгоди на съпружеския "живот; такова насърчаване според тях щяло по-скоро да разубеди и отблъсне народа; точно обратното, трябвало да съчини една реч, в която да настоява, че в браковете обикновено няма никакви несгоди, а ако понякога остава впечатлението, че съществуват, то те — трябвало да каже той — са малки, леки и лесни за изглаждане, бледнеят и се заличават от далеч по-го-лемите удоволствия и изгоди, присъщи са съвсем не на всички бракове и съвсем не са в реда на нещата, а се дължат на вината и несправедливостта на някои съпрузи. Тит Кастриций обаче смята, че Метел е говорил правилно и достойно. „По един начин, твърди той, е длъжен да говори цензорът, по друг — ораторът. Допустимо е да чуеш от един оратор измислица, дързост, извъртане, заблуда, измама, стига само да са правдоподобни и да успеят ловко да пропълзят до всяка душа, която трябва да бъде трогната." Освен това, казва Кастриций, срамно е за един оратор да изостави и да не защити дори една лоша кауза.
[IX.Quis modus fuerit, quis ordo disciplinae Pythagoricae, quantumque temporis imperatum observatumque sit discendi simul ac tacendi. Ordo atque ratio Pythagorae ac deinceps familiae et successionis eius recipiendi instituendique discipulos huiuscemodi fuisse traditur: Iam a principio adulescentes, qui sese ad discendum obtulerant, ephysiognomonei. Id verbum significat mores naturasque hominum coniectatione quadam de oris et vultus ingenio deque totius corporis filo atque habitu sciscitari. Tum qui exploratus ab eo idoneusque fuerat, recipi in disciplinam statim iubebat et tempus certum tacere: non omnes idem, sed alios aliud tempus pro aestimato captu sollertiae. Is autem, qui tacebat, quae dicebantur ab aliis, audiebat, neque percontari, si parum intellexerat, neque commentari, quae audierat, fas erat; sed non minus quisquam tacuit quam biennium: hi prorsus appellabantur intra tempus tacendi audiendique akoustikoi. Ast ubi res didicerant rerum omnium difficillimas, tacere audireque, atque esse iam coeperant silentio eruditi, cui erat nomen echemythia, tum verba facere et quaerere quaeque audissent scribere et, quae ipsi opinarentur, expromere potestas erat; hi dicebantur in eo tempore mathematikoi, ab his scilicet artibus, quas iam discere atque meditari inceptaverant: quoniam geometriam, gnomonicam, musicam ceterasque item disciplinas altiores mathemata veteres Graeci appellabant; vulgus autem, quos gentilicio vocabulo "Chaldaeos" dicere oportet, "mathematicos" dicit. Exinde his scientiae studiis ornati ad perspicienda mundi opera et principia naturae procedebant ac tunc denique nominabantur physikoi. Haec eadem super Pythagora noster Taurus cum dixisset: "nunc autem" inquit "isti, qui repente pedibus inlotis ad philosophos devertunt, non est hoc satis, quod sunt omnino atheoretoi, amousoi, ageometretoi, sed legem etiam dant, qua philosophari discant. Alius ait "hoc me primum doce", item alius "hoc volo" inquit "discere, istud nolo"; hic a symposio Platonis incipere gestit propter Alcibiadae comisationem, ille a Phaedro propter Lysiae orationem. Est etiam," inquit "pro Iuppiter! qui Platonem legere postulet non vitae ornandae, sed linguae orationisque comendae gratia, nec ut modestior fiat, sed ut lepidior." Haec Taurus dicere solitus novicios philosophorum sectatores cum veteribus Pythagoricis pensitans. Sed id quoque non praetereundum est, quod omnes, simul atque a Pythagora in cohortem illam disciplinarum recepti erant, quod quisque familiae, pecuniae habebat, in medium dabat, et coibatur societas inseparabilis, tamquam illud fuit anticum consortium, quod iure atque verbo Romano appellabatur "ercto non cito".		9.ЗА ПИТАГОРЕЙСКОТО ОБЩЕСТВО Създаденият от Питагор и възприет от неговите привърженици и последователи начин и ред за подбор и обучение на учениците е бил, както гласят преданията, следният: Отначало Питагор „припознавал" младежите, дошли да се учат при него. Тази дума означава, че той разпознавал склонностите и отгатвал даденостите на хората по чертите и изражението на лицето и по вида и държанието на цялото тяло. Решат ли, че изследваният младеж е подходящ, тутакси нареждал да бъде приет в школата и да започне обучението си, което означавало определено време да мълчи; не за всички срокът на мълчанието бил един и същ, а зависел от преценката на Питагор за съобразителността и умствените способности на ученика. Млъкнел ли веднъж, ученикът трябвало да слуша всичко, което изричали другите, но нямал право нито да разпитва за недоразбраното, нито да тълкува чутото; мълчанието продължавало най-малко две РОДИНИ, като през това време новоприетите ученици носели името „акустици", тоест слушатели. Щом усвоели най-трудната от всички науки — да мълчат и да слушат — и овладеели познанието на тишината, наричана „безмълвие", тогава можели да разговарят, да питат, да записват чутото и да изразяват своите мисли: през този период им казвали „математици" — навярно заради науките, които вече започвали да изучават и осмислят, защото древните гърци наричали рав^цата геометрията, гномониката, музиката и други подобни дисциплини, а простолюдието вика „математици" на хората, които трябва да бъдат назовавани с народностното си име „хал-деи". Най-накрая, обогатени с познания по тези науки, те пристъпвали към наблюдения върху устройството на света и началата на природата: тогава носели името „физици"9. Завършвайки разказа си за Питагор, нашият учител Тавър заключи: „А сега какво става? Влезе им на днешните младежи някоя муха в главата, та свърнат от пътя си и, както са немити и гуреливи, явят се пред философа. И не стига, че са съвсем невежи, недодялани, необразовани, ами на всичко отгоре се разпореждат как да ги обучаваш на философия. Един ти обявява: „на туй първо да ме научиш", друг заявява: „туй искам да уча, онуй — не ща", тоя те кара да започнеш от Платоновия „Пир" заради пияния Алкивиад, оня — от „Федър" заради речта на Лисий. А има и такива, Юпитер да ми е на помощ, които настояват да четем Платон не за да облагородят живота си, а за да напудрят езика и речта си, не за да бъде словото им по-скромно, а по-издокарано." Тъй говореше в повечето случаи Тавър, съпоставяйки днешните последователи на философите с някогашните. Има още нещо, което не бива да пропусна: всички, приети веднъж от Питагор в прочутото му научно братство, споделяли с останалите му членове пари, имот, богатство и така влизали в едно неразделимо съжителство подобно на онази древна общност, наричана в римското право с израза „неразделено наследство" (егcto non cito)10.
[X.Quibus verbis compellaverit Favorinus philosophus adulescentem casce nimis et prisce loquentem. Favorinus philosophus adulescenti veterum verborum cupidissimo et plerasque voces nimis priscas et ignotas in cotidianis communibusque sermonibus expromenti: "Curius" inquit "et Fabricius et Coruncanius, antiquissimi viri, et his antiquiores Horatii illi trigemini plane ac dilucide cum suis fabulati sunt neque Auruncorum aut Sicanorum aut Pelasgorum, qui primi coluisse Italiam dicuntur, sed aetatis suae verbis locuti sunt; tu autem, proinde quasi cum matre Evandri nunc loquare, sermone abhinc multis annis iam desito uteris, quod scire atque intellegere neminem vis, quae dicas. Nonne, homo inepte, ut, quod vis, abunde consequaris, taces? Sed antiquitatem tibi placere ais, quod honesta et bona et sobria et modesta sit. Vive ergo moribus praeteritis, loquere verbis praesentibus atque id, quod a C. Caesare, excellentis ingenii ac prudentiae viro, in primo de analogia libro scriptum est, habe semper in memoria atque in pectore, ut "tamquam scopulum, sic fugias inauditum atque insolens verbum"."		10. ФИЛОСОФЪТ ФАВОРИН СМЪМРЯ ЕДИН МЛАДЕЖ, КОЙТО ГОВОРИ С ПРЕКАЛЕНО СТАРИ ДУМИ Уилософът Фаворин, комуто дотегнало да слуша как един младеж — страстен любител на старинната реч — в най-обикновените всекидневни разговори засипвал събеседниците си с допотопни и съвсем непознати думи, му рекъл веднъж: „Курий, Фабриций и Корунканий — все хора, живели преди стотици години, пък и тримата Хорации, живели още по-отдавна, са разговаряли със своите съвременници ясно и разбрано и са приказвали на такъв език, на какъвто и всички останали, а не като първите ита-лийци — аврунците, сиканите и пеласгите. А ти разговаряш, като че ли имаш насреща си майката на Евандър, думите ти все от памтивека неупотребявани. И правиш това, защото искаш никой да не схваща и разбира какво казваш. Тогава защо не млъкнеш, гламави човече, та наистина да постигнеш онова, което целиш? Разправяш, че ти харесвали древните времена, защото хората били честни, почтени, въздържани, скромни. Живей тогава по някогашния морал, а говори на днешния език. Освен това си вбий в главата и си запиши на челото какво е казал Гай Цезар — един ненадминат по дарби и начетеност мъж — в първата книга на своя трактат „За аналогиите"11: „Трябва, пише той, да се пазиш ьт нечувана и неупотребявана дума така, както кормчията се бои да не налети на подводна скала."
[XI.Quod Thucydides, scriptor inclutus, Lacedaemonios in acie non tuba, sed tibiis esse usos dicit verbaque eius super ea re posita; quodque Herodotus Alyattem regem fidicinas in procinctu habuisse tradit; atque inibi quaedam notata de Gracchi fistula contionaria. Auctor historiae Graecae gravissimus Thucydides Lacedaemonios, summos bellatores, non cornuum tubarumve signis, sed tibiarum modulis in proeliis esse usos refert non prorsus ex aliquo ritu religionum neque rei divinae gratia neque autem, ut excitarentur atque evibrarentur animi, quod cornua et litui moliuntur, sed contra, ut moderatiores modulatioresque fierent, quod tibicinis numeris temperatur. Nihil adeo in congrediendis hostibus atque in principiis proeliorum ad salutem virtutemque aptius rati, quam si permulti sonis mitioribus non inmodice ferocirent. Cum procinctae igitur classes erant et instructa acies coeptumque in hostem progredi, tibicines inter exercitum positi canere inceptabant. Ea ibi praecentione tranquilla et delectabili atque adeo venerabili ad quandam quasi militaris musicae disciplinam vis et impetus militum, ne sparsi dispalatique proruerent, cohibebatur. Sed ipsius illius egregii scriptoris uti verbis libet, quae et dignitate et fide graviora sunt: Kai meta tauta he xynodos en; Argeioi men kai hoi symmachoi entonos orgei chorountes, Lakedaimonioi de bradeos kai hypo auleton pollon nomou enkathestoton ou tou theiou charin, all'hina homalos meta rhythmou bainontes proselthoien kai me diaspastheie autois he taxis, hoper philei ta megala stratopeda en tais prosodois poiein. Cretenses quoque proelia ingredi solitos memoriae datum est praecinente ac praemoderante cithara gressibus; Alyattes autem, rex terrae Lydiae more atque luxu barbarico praeditus, cum bellum Milesiis faceret, ut Herodotus in historiis tradit, concinentes habuit fistulatores et fidicines atque feminas etiam tibicinas in exercitu atque in procinctu habuit, lascivientium delicias conviviorum. Sed enim Achaeos Homerus pugnam indipisci ait non fidicularum tibiarumque, sed mentium animorumque concentu conspiratuque tacito nitibundos: hoi d'ar'isan sigei menea pneiontes Achaioi ei thymoi memaotes alexemen alleloisin. Quid ille vult ardentissimus clamor militum Romanorum, quem in congressibus proeliorum fieri solitum scriptores annalium memoravere? contrane institutum fiebat antiquae disciplinae tam probabile? an tum et gradu clementi et silentio est opus, cum ad hostem itur in conspectu longinquo procul distantem, cum vero prope ad manus ventum est, tum iam e propinquo hostis et impetu propulsandus et clamore terrendus est? Ecce autem per tibicinia Laconica tibiae quoque illius contionariae in mentem venit, quam C. Graccho cum populo agente praeisse ac praeministrasse modulos ferunt. Sed nequaquam sic est, ut a vulgo dicitur, canere tibia solitum, qui pone eum loquentem staret, et variis modis tum demulcere animum actionemque eius, tum intendere. Quid enim foret ista re ineptius, si, ut planipedi saltanti, ita Graccho contionanti numeros et modos et frequentamenta quaedam varia tibicen incineret? Sed qui hoc compertius memoriae tradiderunt, stetisse in circumstantibus dicunt occultius, qui fistula brevi sensim graviusculum sonum inspiraret ad reprimendum sedandumque inpetus vocis eius effervescentes;namque inpulsu et instinctu extraneo naturalis illa Gracchi vehementia indiguisse non, opinor, existimanda est. M. tamen Cicero fistulatorem istum utrique rei adhibitum esse a Graccho putat, ut sonis tum placidis tum citatis aut demissam iacentemque orationem eius erigeret aut ferocientem saevientemque cohiberet. Verba ipsius Ciceronis apposui: "Itaque idem Gracchus, quod potes audire, Catule, ex Licinio cliente tuo, litterato homine, quem servum sibi ille habuit ad manum, cum eburnea solitus est habere fistula, qui staret occulte post ipsum, cum contionaretur, peritum hominem, qui inflaret celeriter eum sonum, qui illum aut remissum excitaret aut a contentione revocaret." Morem autem illum ingrediendi ad tibicinum modulos proelii institutum esse a Lacedaemonis Aristoteles in libris problematon scripsit, quo manifestior fieret exploratiorque militum securitas et alacritas. "Nam diffidentiae" inquit "et timori cum ingressione huiuscemodi minime convenit, et maesti atque formidantes ab hac tam intrepida ac tam decora incedendi modulatione alieni sunt." Verba pauca Aristotelis super ea re apposui: Dia ti, epeidan kindynevein mellosin, pros aulon embainousin? hina tous deilous aschemonountas ginoskosin. . . .		11. ЗА МУЗИКАТА ВЪВ ВОЙСКАТА Великият Тукидид в своята история на Гърция разказва, че не призивните сигнали на рогове или тръби, а меките напеви на флейти повеждали на бой войнствените и опитни в битките лакедемонци и това съвсем не било някакъв свещен обред или религиозно задължение, нито намерение да се възбуди и въз-пламени куражът на войниците, разпалван обикновено от пронизителния звук на роговете и тръбите, а, напротив — желание да бъде по-усмирена ипо-умерена тяхната буйност, смекчавана най-често от нежните извивки на флейтите. Лакедемонците смятали, че при сближаването на неприятелските армии и при първия сблъсък между тях войниците могат да запазят живота си и да проявят своята храброст само ако не изпаднат в необуздана и сляпа ярост, укротени от благите тонове на флейтата. И тъй, щом отрядите се приготвели за бой, щом подредели бойния строй и войската тръгнела срещу врага, тогава поставени сред редиците флейтисти започвали да свирят. Приятната, успокояваща и благоговейна мелодия карала войниците да й се подчиняват като на военна музика и сдържала стремителността и нетърпението им, за да не се втурнат напред безредно и безпорядъчно. Но нека си послужа с думите на изключителния историк, които превъзхождат моите със своето достолепие и достоверност. „След това войските тръгнаха една срещу друга: аргосци и техните съюзници настъпваха буйно и яростно, а лакедемон-ците — бавно и под съпровода на многобройни флейтисти, разположени между редиците; те не правеха това, за да изпълнят някакви божествени предписания, а за да могат войниците да напредват равномерно, с отмерена крачка, без да разкъсват строя, което често се случва на големите армии 12." Както е известно, критяните също влизали в бой, следвайки мерните звуци на китара. А когато Алиат — царят на Лидия, отдаден на изнежените нрави и разкоша на варварите — тръгнал да превземе Милет, повел, както твърди Херодот 13, свирачи и китаристи, та дори и флейтистки, които доскоро били насладата на разпуснатите му пирове, а сега се намирали сред войската, в свитата му, за да дават сигнал за битка. Ахейците пък, четем у Омир, при влизане в бой не разчитали на лири и флейти, а се уповавали на мълчаливото съгласие и съзвучие на своите духове и сърца: „А пък ахейците тръгнаха мълком, но дишаха ярост, пълни с гореща решимост във бой да се бранят взаимно"14. Какво ли означава в такъв случай често.. споменаваният у аналистите яростен вик, който римляните надавали преди първия сблъсък? Нарушение ли е той на мъдрите обичаи, установени от древността? Или може би умерената стъпка и мълчанието са необходими, докато войската върви срещу враг, който се вижда в далечината, на голямо разстояние от нея; но когато се приближи ня една ръка от неприятеля, войникът трябва да го връхлети с ярост и да го вцепени с вик? Ето че флейтите на лакедемонците ми напомниха за една друга флейта, участница в народните събрания, чиито мелодии били спътници и съветници на Гай Гракх, когато той говорел пред народа. Но съвсем не в общоприетия смисъл, според който зад Гракх заставал един флейтист и с различни интонации ту усмирявал неговите дух и слово, ту ги рач-палвал отново. Трудно може да се измисли по-глу-паво обяснение от това, че някакъв си флейтист може да определя стъпките, звучността и темпото в речта на великия оратор, сякаш управлява кривенето и кълченето на някой мим-босоножко! Авторите, запознати по-добре със случая, свидетелствуват, че сред множеството се скривал негов човек, който от време на време изтръгвал от една къса флейта нисък и плътен звук, известявайки му да сдържи и уталожи бушуващата стихия на своя глас; защото природната мощ и енергия на Гракх, струва ми се, никак не са се нуждаели от външен подтик и подбуда. Въпреки това Марк Цицерон смята, че той е използувал флейтиста с двойна цел: ту кротките, ту буйни звуци на свирката му веднъж подтягали отслабналото и отпуснато Гракхово слово, а друг път сдържали раз-беснялата и разсвирепяла се негова реч. Ето и думите на самия Цицерон: „Та същият този Гракх, Катуле — за него можеш да чуеш от твоя клиент Лициний, който е много образован човек и преди да бъде освободен, е бил секретар на оратора, — скривал зад себе си, докато говорел пред народа, някакъв музикант, опитен човек, чиято флейта от слонова кост веднага засвирвала подходящите звуци, за да подкани спадащия тон или да успокои прекомерното напрежение в речта му" 15. Впрочем този обичай на лакедемонците да настъпват под мерните ритми на флейтите бил установен, обяснява Аристотел в книгата си „Проблеми", за да блесне и се яви пред очите на всички увереността и бодростта на войниците; защото малодушието и страхът съвсем не могат да се съчетаят с подобна стъпка — омърлушените и уплашените лъс-ват веднага, неиздържайки на този тъй безтрепетен и тъй достоен марш. Прибавил съм и няколко думи на самия Аристотел, казани по този въпрос: „Защо ли, тръгвайки към опасностите на боя, те вървят под звуците на флейта? За да познаят страхливците по тяхното неприлично поведение."
[XII.Virgo Vestae quid aetatis et ex quali familia et quo ritu quibusque caerimoniis ac religionibus ac quo nomine a pontifice maximo capiatur et quo statim iure esse incipiat, simul atque capta est; quodque, ut Labeo dicit, nec intestato cuiquam nec eius intestatae quisquam iure heres est. Qui de virgine capienda scripserunt, quorum diligentissime scripsit Labeo Antistius, minorem quam annos sex, maiorem quam annos decem natam negaverunt capi fas esse; item quae non sit patrima et matrima; item quae lingua debili sensuve aurium deminuta aliave qua corporis labe insignita sit; item quae ipsa aut cuius pater emancipatus sit, etiamsi vivo patre in avi potestate sit; item cuius parentes alter ambove servitutem servierunt aut in negotiis sordidis versantur. Sed et eam, cuius soror ad id sacerdotium lecta est, excusationem mereri aiunt; item cuius pater flamen aut augur aut quindecimvirum sacris faciundis aut septemvirum epulonum aut Salius est. Sponsae quoque pontificis et tubicinis sacrorum filiae vacatio a sacerdotio isto tribui solet. Praeterea Capito Ateius scriptum reliquit neque eius legendam filiam, qui domicilium in Italia non haberet, et excusandam eius, qui liberos tres haberet. Virgo autem Vestalis, simul est capta atque in atrium Vestae deducta et pontificibus tradita est, eo statim tempore sine emancipatione ac sine capitis minutione e patris potestate exit et ius testamenti faciundi adipiscitur. De more autem rituque capiundae virginis litterae quidem antiquiores non exstant, nisi, quae capta prima e t, a Numa rege esse captam. Sed Papiam legem invenimus, qua cavetur, ut pontificis maximi arbitratu virgines e populo viginti legantur sortitioque in contione ex eo numero fiat et, cuius virginis ducta erit, ut eam pontifex maximus capiat eaque Vestae fiat. Sed ea sortitio ex lege Papia non necessaria nunc videri solet. Nam si quis honesto loco natus adeat pontificem maximum atque offerat ad sacerdotium filiam suam, cuius dumtaxat salvis religionum observationibus ratio haberi possit, gratia Papiae legis per senatum fit. "Capi" autem virgo propterea dici videtur, quia pontificis maximi manu prensa ab eo parente, in cuius potestate est, veluti bello capta abducitur. In libro primo Fabii Pictoris, quae verba pontificem maximum dicere oporteat, cum virginem capiat, scriptum est. Ea verba haec sunt: "Sacerdotem Vestalem, quae sacra faciat, quae ius siet sacerdotem Vestalem facere pro populo Romano Quiritibus, uti quae optima lege fuit, ita te, Amata, capio." Plerique autem "capi" virginem solam debere dici putant. Sed flamines quoque Diales, item pontifices et augures "capi" dicebantur. L. Sulla rerum gestarum libro secundo ita scripsit: "P. Cornelius, cui primum cognomen Sullae impositum est, flamen Dialis captus." M. Cato de Lusitanis, cum Servium Galbam accusavit: "Tamen dicunt deficere voluisse. Ego me nunc volo ius pontificium optime scire; iamne ea causa pontifex capiar? si volo augurium optime tenere, ecquis me ob eam rem augurem capiat?" Praeterea in commentariis Labeonis, quae ad duodecim tabulas composuit, ita scriptum est: "Virgo Vestalis neque heres est cuiquam intestato, neque intestatae quisquam, sed bona eius in publicum redigi aiunt. Id quo iure fiat, quaeritur." "Amata" inter capiendum a pontifice maximo appellatur, quoniam, quae prima capta est, hoc fuisse nomen traditum est.		12. ЗА ИЗБОРА НА ВЕСТАЛКИ Всички, които са описвали избора на весталки (а най-старателно и най-точно е направил това Антис-тий Лабеон), твърдят, че момичето, обречено за служителка на Веста, не може да бъде на по-малко от шест и на повече от десет години; трябвало освен това бащата и майката да бъдат живи; после — да няма недостатъци в говора или в слуха или пък някакъв друг забележим телесен недъг; после'— и самата тя да бъде под бащина власт, и бащата да има власт над семейството 16, както и да не бъде осиновена от дядото, ако бащата е жив; после — нито единият от родителите й, нито двамата заедно да са попадали в робство или да са се отдавали на някаква недостойна дейност. Но ако момичето имало сестра, избрана на тази свещена служба, то било удостоявано с освобождаване от жречески сан. Същите правила важели и в случай че баща й е фламин, членува в колегията на петнадесетте или в колегията на седемте 17 или пък е салий. Годеницата на върховния жрец, както и дъщерята на свещения тръбач 18 обикновено също били зачитани с прекратяване на жре-ческите им задължения. Освен това, свидетелствува Атей Капитон, момичето на човек без италийско жителство не можело да бъде взето за весталка, ала било редно дъщерята на човек с три деца да приключи с жречеството си. И тъй след своето избиране, отвеждане в дома на Веста и предаване под опеката на понтифиците вес-талката била вече свободна от властта на баща си, без да излиза от семейството или да губи гражданските си права 19, като наред с това получавала правото да съставя завещание. Що се отнася до обичаите и обредите при избора на весталките, до нас не са достигнали по-стари описания освен сведението, че първата весталка била взета от цар Нума. Но аз издирих Папиевия закон, повеляващ върховният жрец да избере по свое усмотрение двадесет девойки, на народно събрание да проведе теглене на жребий между тях и която бъде определена от случая, нея да вземе за жрица, тя да се обрече на Веста. Но жребият, изискван от Папиевия закон, днес вече като че ли не е задължителен. Защото всеки гражданин от благороден произход може да отиде при върховния жрец и да му предложи за жрица дъщеря си при положение, че са зачетени обичайните религиозни условия; в такъв случай разпорежданията на Папиевия закон се осъществяват чрез сената, а не чрез народното събрание. Обикновено се казва, че весталката бива „взета"; думата идва, струва ми се, от самия обред, защото върховният жрец я хваща за ръката от родителя, в чиято власт момичето се намира дотогава, и я отвежда като пленница, взета по време на война. В първата книга от произведението на Фабий Пиктор пък са упоменати думите, които върховният жрец е трябвало да произнесе при „вземането" на весталката. Ето и самите тях: „Амата, ти си избрана законно и аз те вземам за жрица на Веста, за да извършваш свещенодействията, които е редно да върши жрицата весталка за доброто на римските граждани и римския народ." Много автори смятат, че думата „взета" може да се употреби само за весталка. Но за фламините на Юпитер, пък и за понтифиците и авгурите също се казва „взети". Ето какво пише Луций Сула във втората книга на своята автобиография: „Публий Корнелий, който пръв получил прякора Сула, бил взет за фламин." В подобен дух говори и Марк Катон в речта си за лузитаните, с която обвинил Сервий Галба: „Та казват, че искали да се отметнат. Аз твърдя, че познавам прекрасно правото на понтифиците; нима само заради това си твърдение трябва да бъда взет за понтифекс? А ако заявя, че съм изучил докрай и правото на авгурите, нима заради това ще ме вземат за авгур?" За весталките пише и Лабеон в своите обяснения към Дванадесетте таблици: „Весталката не може да наследи човек, който не е оставил завещание, както и тя не може да бъде наследена, ако не е оставила завещание, а тогава нейното имущество се предава на държавната хазна. Не е ясно обаче какви са съображенията за този закон." При „вземането" му момичето бива наричано от върховния жрец Амата, защото според преданията така се казвала първата весталка.
[XIII.Quaesitum esse in philosophia, quidnam foret in recepto mandato rectius, idne omnino facere, quod mandatum est, an nonnumquam etiam contra, si id speres ei, qui mandavit, utilius fore; superque ea quaestione expositae diversae sententiae. In officiis capiendis, censendis iudicandisque, quae kathekontai appellant, quaeri solet, an negotio tibi dato et, quid omnino faceres, definito contra quid facere debeas, si eo facto videri possit res eventura prosperius exque utilitate eius, qui id tibi negotium mandavit. Anceps quaestio et in utramque partem a prudentibus viris arbitrata est. Sunt enim non pauci, qui sententiam suam una in parte defixerint et re semel statuta deliberataque ab eo, cuius id negotium pontificiumque esset, nequaquam putaverint contra dictum eius esse faciendum, etiamsi repentinus aliqui casus rem commodius agi posse polliceretur, ne, si spes fefellisset, culpa inpatientiae et poena indeprecabilis subeunda esset, si res forte melius vertisset, dis quidem gratia habenda, sed exemplum tamen intromissum videretur, quo bene consulta consilia religione mandati soluta corrumperentur. Alii existimaverunt incommoda prius, quae metuenda essent, si res gesta aliter foret, quam imperatum est, cum emolumento spei pensitanda esse et, si ea leviora minoraque, utilitas autem contra gravior et amplior spe quantum potest firma ostenderetur, tum posse adversum mandata fieri censuerunt, ne oblata divinitus rei bene gerendae occasio amitteretur, neque timendum exemplum non parendi crediderunt, si rationes dumtaxat huiuscemodi non abessent. Cumprimis autem respiciendum putaverunt ingenium naturamque illius, cuia res praeceptumque esset: ne ferox, durus, indomitus inexorabilisque sit, qualia fuerunt Postumiana imperia et Manliana. Nam si tali praeceptori ratio reddenda sit, nihil faciendum esse monuerunt aliter, quam praeceptum est. Instructius deliberatiusque fore arbitramur theorematium hoc de mandatis huiuscemodi obsequendis, si exemplum quoque P. Crassi Muciani, clari atque incluti viri, apposuerimus. Is Crassus a Sempronio Asellione et plerisque aliis historiae Romanae scriptoribus traditur habuisse quinque rerum bonarum maxima et praecipua: quod esset ditissimus, quod nobilissimus, quod eloquentissimus, quod iurisconsultissimus, quod pontifex maximus. Is cum in consulatu obtineret Asiam provinciam et circumsedere oppugnareque Leucas pararet opusque esset firma atque procera trabe, qui arietem faceret, quo muros eius oppidi quateret, scripsit ad magistratum Mylattensium, sociorum amicorumque populi Romani, ut ex malis duobus, quos apud eos vidisset, uter maior esset, cum mittendum curaret. Tum magistratus comperto, quamobrem malum desideraret, non, uti iussus erat, maiorem, sed quem esse magis idoneum aptioremque faciendo arieti facilioremque portatu existimabat, minorem misit. Crassus eum vocari iussit et, cum interrogasset, cur non, quem iusserat, misisset, causis rationibusque, quas dictitabat, spretis vestimenta detrahi imperavit virgisque multum cecidit corrumpi atque dissolvi officium omne imperantis ratus, si quis ad id, quod facere iussus est, non obsequio debito, sed consilio non desiderato respondeat.		13. ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА Когато трябва да приемем, претеглим и оценим едно задължение, или, както казват философите, да изпълним своя дълг, възниква въпросът: ако сме получили някаква заповед с точни указания какво да правим, можем ли да сторим тъкмо обратното, щом ни се струва, че по този начин работата ще тръгне по-успешно и ще бъде в полза на онзи, който ни е дал нареждането. По този въпрос между учените няма съгласие и мненията им клонят и на едната, и на другата страна. Мнозина от тях дават еднозначно решение, като заявяват, че щом веднъж работата е обмислена и определена от човека, в чиято власт и отговорност е тя, в никакъв случай не бива да се постъпва противно на неговите заповеди дори ако някакво ненадейно обстоятелство обещава да помогне за по-доброто й изпълнение, защото надеждата може да се окаже лъжлива и тогава неминуемо ще последва обвинение в неподчинение и неизбежно наказание. Наистина, понякога краят може да бъде добър и за това ще трябва да благодарим на боговете, но въпреки всичко ще бъде даден един лош пример, който ще доведе до провалянето на други добре обмислени решения, защото съвестното отношение към нарежданията ще бъде погубено. Други смятат, че първо трябва добре да се премислят изгледите за сполука и вероятните неприятности, ако свършим работата не така, както ни е било наредено; решим ли, че те не ще ни засегнат кой знае колко, а, напротив — има всички надежди ползата да бъде твърде значителна, тогава може да постъпим обратно на заповедта, за да не изпуснем явилата ни се по божията воля възможност да си свършим добре работата. Според убежденията на тези хора не бива да се боим, че можем да дадем пример за неподчинение, ако не ни липсват мотиви да действуваме така. Те твърдят обаче, че първо трябва да преценим нрава и природата на човека, който ни ръководи и чиито нареждания сме длъжни да изпълняваме. Ами ако е суров, строг, безжалостен, безпощаден, каквито са били към своите подчинени Постумий и Манлий? Щом пред такъв началник ще се отчитаме за свършеното, не бива в никакъв случай да се отклоняваме от заповедите му. Струва ми се, че това виждане, според което нарежданията на подобни хора не бива да се пренебрегват, ще ни се стори по-убедително и обмислено, ако разкажа за славния и прочут Публий Крас Муциан. Както съобщава Семпроний Азелион и мнозина други римски историци го потвърждават, Пуб-лий Муциан се гордеел, че притежава петте най-го-леми и най-важни блага в човешкия живот: богатство, знатен род, дар-слово, вещина в областта на правото, светостта на върховен жрец. Когато след изтичане на консулствототой получил по жребий провинция Азия 20 и се готвел да обсади и щурмува Левкада, потрябвала му една яка и дълга греда за стенобойната машина, с която се надявал да пробие стените на тази крепост. Пратил тогава хабер на първенеца на миласийците — съюзници и приятели на римския народ — да издири и докара при него по-голямата от двете талпи, които сам той бил видял при тях. Архонтът научил за какво му е нужна гредата, но не изпратил, както било заповядано, по-голямата, а по-малката, защото мислел, че тя е по-удобна и подходяща за направата на „овена", пък и по-лесна за пренасяне. Крас заповядал да го извикат, разпитал го защо не е пратил заповяданата талпа, но не приел обясненията и доводите на ми-ласиеца, наредил да му смъкнат дрехите и да го наложат здраво с пръчки, смятайки, че всякаква вярност към началника се разваля и разрушава, ако подчиненият не отговаря на заповедта с дължимото послушание, а с необмислена предприемчивост.
[XIV.Quid dixerit feceritque C. Fabricius, magna vir gloria magnisque rebus gestis, sed familiae pecuniaeque inops, cum ei Samnites tamquam indigenti grave aurum donarent. Iulius Hyginus in libro de vita rebusque inlustrium virorum sexto legatos dicit a Samnitibus ad C. Fabricium, imperatorem populi Romani, venisse et memoratis multis magnisque rebus, quae bene ac benivole post redditam pacem Samnitibus fecisset, obtulisse dono grandem pecuniam orasseque, uti acciperet utereturque, atque id facere Samnites dixisse, quod viderent multa ad splendorem domus atque victus defieri neque pro amplitudine dignitateque lautum paratum esse. Tum Fabricium planas manus ab auribus ad oculos et infra deinceps ad nares et ad os et ad gulam atque inde porro ad ventrem imum deduxisse et legatis ita respondisse: dum illis omnibus membris, quae attigisset, obsistere atque imperare posset, numquam quicquam defuturum; propterea se pecuniam, qua nihil sibi esset usus, ab his, quibus eam sciret usui esse, non accipere.		14. ЗА БЕДНАТА ГОРДОСТ НА ГАЙ ФАБРИЦИЙ Юлий Хигин в шестата книга на своя труд „За живота и делата на прочути мъже" казва, че при римския военачалник Гай Фабриций дошли пратеници на самнитите, напомнили му за неизброимите и необикновени добрини, които той дружески и доброжелателно е сторил на техния народ след подновяването на мира, предложили му в дар голямо богатство и го помолили да склони и да го приеме, като рекли, че самнитите му го изпращат, защото виждат колко много неща липсват за великолепието в неговия дом и колко оскъден е неговият начин на живот, колко е невзрачно неговото облекло в сравнение с неговото положение и достойнство. Тогава Фабриций прокарал пръстите си от ушите до очите си, после надолу до ноздрите, устните и гърлото .а чак до чатала си, отговаряйки на пратениците така: докато мога да възразявам и заповядвам на тези членове, до които се докоснах, никога нищо не ще ми липсва; ето защо не приемам богатството, което не ще ми донесе никаква полза, и то от хора, които, уверен съм, ще имат полза от него.
[XVII.Quanta cum animi aequitate toleraverit Socrates uxoris ingenium intractabile; atque inibi quid M. Varro in quadam satura de officio mariti scripserit. Xanthippe, Socratis philosophi uxor, morosa admodum fuisse fertur et iurgiosa irarumque et molestiarum muliebrium per diem perque noctem scatebat. Has eius intemperies in maritum Alcibiades demiratus interrogavit Socraten, quaenam ratio esset, cur mulierem tam acerbam domo non exigeret. "Quoniam," inquit Socrates "cum illam domi talem perpetior, insuesco et exerceor, ut ceterorum quoque foris petulantiam et iniuriam facilius feram." Secundum hanc sententiam M. quoque Varro in satura Menippea, quam de officio mariti scripsit: "Vitium" inquit "uxoris aut tollendum aut ferendum est. Qui tollit vitium, uxorem commodiorem praestat; qui fert, sese meliorem facit." Haec verba Varronis "tollere" et "ferre" lepide quidem composita sunt, sed "tollere" apparet dictum pro "corrigere". Id etiam apparet eiusmodi vitium uxoris, si corrigi non possit, ferendum esse Varronem censuisse, quod ferri scilicet a viro honeste potest; vitia enim flagitiis leviora sunt.		17. ЗА ТВЪРДОСТТА, С КОЯТО СОКРАТ УСТОЯВАЛ НА НЕПОНОСИМИЯ НРАВ НА ЖЕНА СИ Газправят, че Ксантипа, жената на философа Сократ, била твърде своенравна и сприхава, същински извор на женски сръдни и свади, непресъхваш ни денем, ни нощем. Това й настървение учудвало Ал-кивиад и го накарало да попита веднъж учителя си какво го заставя да я търпи, защо не изгони от къщи тази люта жена. „Защото, отговорил му Сократ, като я изтрайвам такава в къщи, свиквам с беса й, та се упражнявам да понасям по-лесно лудостта и нахалството на хората извън дома." В тон с тези думи на Сократ е влязъл и Варон в една от своите „менипови сатири", озаглавена „За дълга на съпруга": „Мъжът трябва или да свие сърмите на жена си, или да превие гръб под нейните кусури. Който й свие сърмите, облагородява я, който превие гръб, облагородява себе си." Варон много остроумно е съчетал в едно „свивам сърмите" и „превивам гръб", но ми се струва, че е казал „свивам сърмите" вместо „поправям кривините". Мисля си още, че според Варон мъжът бива да търпи (ако не може да ги поправи) само такива женски слабости, които няма да засегнат честта му; защото слабостите са нещо по-незначително от пороците.
[XIX.Historia super libris Sibyllinis ac de Tarquinio Superbo rege. In antiquis annalibus memoria super libris Sibyllinis haec prodita est: Anus hospita atque incognita ad Tarquinium Superbum regem adiit novem libros ferens, quos esse dicebat divina oracula; eos velle venundare. Tarquinius pretium percontatus est. Mulier nimium atque inmensum poposcit; rex, quasi anus aetate desiperet, derisit. Tum illa foculum coram cum igni apponit, tris libros ex novem deurit et, ecquid reliquos sex eodem pretio emere vellet, regem interrogavit. Sed enim Tarquinius id multo risit magis dixitque anum iam procul dubio delirare. Mulier ibidem statim tris alios libros exussit atque id ipsum denuo placide rogat, ut tris reliquos eodem illo pretio emat. Tarquinius ore iam serio atque attentiore animo fit, eam constantiam confidentiamque non insuper habendam intellegit, libros tris reliquos mercatur nihilo minore pretio, quam quod erat petitum pro omnibus. Sed eam mulierem tunc a Tarquinio digressam postea nusquam loci visam constitit. Libri tres in sacrarium conditi "Sibyllini" appellati; ad eos quasi ad oraculum quindecimviri adeunt, cum di immortales publice consulendi sunt.		19. ЗА ИСТОРИЯТА НА СИБИЛИНСКИТЕ КНИГИ В древните летописи е останало следното предание за Сибилинските книги: Една непозната възрастна жена, чийто вид не бил тъдявашен, отишла при цар Тарквиний Горди и като турила пред него девет книги, рекла му, че това са божии откровения и че тя иска да му ги продаде. Тарквиний попитал каква е цената. Жената поискала мило и драго, а царят помислил, че от многото си години бабичката трябва да е мръднала, и я взел на подбив. Тогава тя грабнала един запален мангал, хвърлила в пламъците три от деветте книги и попитала царя няма ли да купи останалите на същата цена, но Тарквиний прихнал още по-силно да се смее, викнал, че допреди малко може да е имал, но вече няма никакви съмнения — не е в ред старицата. Ала жената тутакси сложила в огъня, още три книги и отново любезно го запитала все за същото — защо не вземе пак на старата цена останалите три книги. Тогава Тарквиний скрил усмивката си и се вгледал в старицата, проумял, че не бива повече да се отнася с насмешка към нейното упорство и самоувереност, и се спазарил за останалите три книги, без да смъква ни най-малко поисканата още отначало цена. Тръгнала си бабичката, а после се разбрало, че никой никъде не я бил видял. Трите книги били заключени в съкровищницата; нарекли ги „Сибилински". Към тях като към оракул се обръщат жреците от колегията на петнадесетте 21, когато трябва да се допитат до безсмъртните богове от името на държавата.
[XXIII.Quis fuerit Papirius Praetextatus; quae istius causa cognomenti sit; historiaque ista omnis super eodem Papirio cognitu iucunda. Historia de Papirio Praetextato dicta scriptaque est a M. Catone in oratione, qua usus est ad milites contra Galbam, cum multa quidem venustate atque luce atque munditia verborum. Ea Catonis verba huic prorsus commentario indidissem, si libri copia fuisset id temporis, cum haec dictavi. Quod si non virtutes dignitatesque verborum, sed rem ipsam scire quaeris, res ferme ad hunc modum est: Mos antea senatoribus Romae fuit in curiam cum praetextatis filiis introire. Tum, cum in senatu res maior quaepiam consultata eaque in diem posterum prolata est, placuitque, ut eam rem, super qua tractavissent, ne quis enuntiaret, priusquam decreta esset, mater Papirii pueri, qui cum parente suo in curia fuerat, percontata est filium, quidnam in senatu patres egissent. Puer respondit tacendum esse neque id dici licere. Mulier fit audiendi cupidior; secretum rei et silentium pueri animum eius ad inquirendum everberat: quaerit igitur compressius violentiusque. Tum puer matre urgente lepidi atque festivi mendacii consilium capit. Actum in senatu dixit, utrum videretur utilius exque republica esse, unusne ut duas uxores haberet, an ut una apud duos nupta esset. Hoc illa ubi audivit, animus compavescit, domo trepidans egreditur ad ceteras matronas. Pervenit ad senatum postridie matrum familias caterva; lacrimantes atque obsecrantes orant, una potius ut duobus nupta fieret, quam ut uni duae. Senatores ingredientes in curiam, quae illa mulierum intemperies et quid sibi postulatio istaec vellet, mirabantur. Puer Papirius in medium curiae progressus, quid mater audire institisset, quid ipse matri dixisset, rem, sicut fuerat, denarrat. Senatus fidem atque ingenium pueri exosculatur, consultum facit, uti posthac pueri cum patribus in curiam ne introeant, praeter ille unus Papirius, atque puero postea cognomentum honoris gratia inditum "Praetextatus" ob tacendi loquendique in aetate praetextae prudentiam.		23. ЗА ИМЕТО "ПРЕТЕКСТАТ" -Историята, свързана с Папирий Претекстат, е разказана от Марк Катон в речта му срещу Галба, произнесена пред войниците, но с голямо изящество, блясък и чистота на израза. Бих сместил изцяло словото на Катон в тези ми записки, ако имах достатъчно материал за писане, докато диктувах настоящите редове. Но ако читателят се стреми да се запознае не със силата и достойнствата на думите, а със същината на въпроса, ето моя преразказ на Катоновото описание: Едно време съществувал обичай сенаторите да водят на заседанията в курията своите момчета в юношеска възраст, облечени в поръбена с пурпурна ивица тога — тога претекста 22. Веднъж в сената разисквали някаква важна работа и затова я отложили и за следващия ден, като намерили за уместно никой да не изнася навън обсъжданите въпроси, преди сенатът да постанови своята воля и да вземе решение по тях. Майката на малкия Папирий, който присъствувал заедно с баща си в курията, заразпитвала сина си за какво е станало дума в сената. Момчето отговорило, че е длъжно да мълчи и че не му е позволено да разказва нищо. Това обаче раздухало желанието на майката да узнае всичко: тайнствените разисквания и мълчанието на сина й разпалвали нейното любопитство и я карали да търси отговор, затова/то притиснала още по-настойчиво и по-неотстъпчиво с въпросите си. Тогава момчето не издържало напора на майка си и се решило на една духовита и забавна лъжа. В сената, рекло, обсъждаха кое от двете би било по-полезно за държавата — дали един мъж да има две жени, или една жена да бъде омъжена за двама мъже. Притъмняло и на жената, щом чула това, изскочила разтреперана от къщи, хукнала да обикаля другите матрони. На идната сутрин пред сградата на сената се събрало истинско женско стълпотворение: през сълзи, с клетви на уста те призовавали и умолявали сенаторите да постановят занапред една жена да се омъжва за двама, а не един мъж да има две жени. Сенаторите влезли слисани в курията и не можели да се начудят що за бяс е обхванал жените и що за искане е това тяхното. Тогава малкият Папирий излязъл насред курията и. разказал какво държала да чуе майка му, какво й съобщил той и така — дума по дума — цялата история. Сенатът се възхитил от предаността и досетливостта на момчето и решил от този ден нататък никой юноша да не влиза в курията с баща си с изключение на Папирий. По-късно на момчето било дадено почетното прозвище „Претекстат" заради знанието кога да мълчи и кога да говори още във възрастта на обшитата с ивица „тога претекста".
[XXVI.Quem in modum mihi Taurus philosophus responderit percontanti, an sapiens irasceretur. Interrogavi in diatriba Taurum, an sapiens irasceretur. Dabat enim saepe post cotidianas lectiones quaerendi, quod quis vellet, potestatem. Is cum graviter, copiose de morbo affectuve irae disseruisset, quae et in veterum libris et in ipsius commentariis exposita sunt, convertit ad me, qui interrogaveram, et: "haec ego" inquit "super irascendo sentio; sed, quid et Plutarchus noster, vir doctissimus ac prudentissimus, senserit, non ab re est, ut id quoque audias. Plutarchus" inquit "servo suo, nequam homini et contumaci, sed libris disputationibusque philosophiae aures inbutas habenti, tunicam detrahi ob nescio quod delictum caedique eum loro iussit. Coeperat verberari et obloquebatur non meruisse, ut vapulet; nihil mali, nihil sceleris admisisse. Postremo vociferari inter vapulandum incipit neque iam querimonias aut gemitus eiulatusque facere, sed verba seria et obiurgatoria: non ita esse Plutarchum, ut philosophum deceret; irasci turpe esse; saepe eum de malo irae dissertavisse, librum quoque peri aorgesias pulcherrimum conscripsisse; his omnibus, quae in eo libro scripta sint, nequaquam convenire, quod provolutus effususque in iram plurimis se plagis multaret. Tum Plutarchus lente et leniter: "quid autem," inquit "verbero, nunc ego tibi irasci videor? ex vultune meo an ex voce an ex colore an etiam ex verbis correptum esse me ira intellegis? mihi quidem neque oculi, opinor, truces sunt neque os turbidum, neque inmaniter clamo neque in spumam ruboremve effervesco neque pudenda dico aut paenitenda neque omnino trepido ira et gestio. Haec enim omnia, si ignoras, signa esse irarum solent." Et simul ad eum, qui caedebat, conversus: "interim," inquit "dum ego atque hic disputamus, tu hoc age"." Summa autem totius sententiae Tauri haec fuit: Non idem esse existimavit aorgesian et analgesian aliudque esse non iracundum animum, aliud analgeton et anaistheton, id est hebetem ac stupentem. Nam sicut aliorum omnium, quos Latini philosophi "affectus" vel "affectiones", Graeci pathe appellant, ita huius quoque motus animi, qui, cum est ulciscendi causa saevior, "ira" dicitur, non privationem esse utilem censuit, quam Graeci steresin dicunt, sed mediocritatem, quam metrioteta illi appellant.		26. ГНЕВИ ЛИ СЕ ФИЛОСОФЪТ Запитах в един разговор философа Тавър дали е редно мъдрецът да се гневи. След ежедневните си беседи Тавър даваше възможност всеки да го попита за каквото иска. След като обясни сериозно и подробно какво е написано за болестта или по-скоро за болезненото състояние на гняв в книгите на другите учени и в неговите произведения, той се обърна към мен: „Ето това мисля за гнева; но няма да е излишно да чуеш как е виждал нещата един изключително учен и начетен мъж, когото аз много уважавам — Плутарх. Веднъж той заповядал да хванат някакъв негов роб — калпав и вироглав човек, но нагълтал се до гушата с прочетеното от книгите и с чутото в беседите на философите — и да му смъкнат туниката, за да го наложат с камшик заради някакво прегрешение. Почнали да се сипят ударите, а робът взел да се жалва, че не заслужава да яде бой: не бил направил нищо лошо, нищо нередно. После извил глас, та заглушил свистенето на камшиците, но това вече не били жалби, стенания и вайкания, а сериозни и оскърбителни думи: не постъпвал Плутарх така, както подобавало на един философ; не го ли е срам, дето се е разгневил; неведнъж е разсъждавал за злините, които гневът причинява, написал е великолепна книга със заглавие „За хладнокръвието", а сега противоречи на всички свои писания, защото, отдаден на гнева си и затънал в него, налага роба си по този ужасен начин. Тогава Плутарх полека и спокойно произнесъл: „Чудя се, обеснико, по какво съдиш, че съм разгневен. Лицето ми ли се сбърчи, гласът ми ли загрубя, цветът ми ли се смени, думите ми ли ме издадоха, та мислиш, че съм обхванат от гняв? Струва ми се, че нито очите ми са кръвясали, нито лицето — изкривено, нито крещя, нито кипвам в пяна или червенина, нито ругая, нито думите ми са такива, за които после да се разкайвам, нито треперя от гняв и буйствувам. А точно тези, ако не знаеш, са признаците на гнева в повечето случаи." И в същото време се обърнал към роба, който изпълнявал наказанието: „Докато ние с тоя хубавец си спорим, ти, драги, си върши работата." И тъй, ядката на всичко казано от Тавър е в следното: невъзмутимост и нечувствителност не са едно и също нещо, а да си хладнокръвен е едно, друго е да си безучастен и безчувствен, както казват гърците, или закоравял и затънял, както казваме ние. Всъщност и хладнокръвието (наричано „гняв", когато жаждата за отвръщане на дразнителя го усилва многократно) не се различава от другите душевни движения, назовавани от латинските философи „възбуди" и „вълнения", а от гръцките — „настроения": те не представляват едно полезно и уместно отсъствие на всякакво чувство (или „лишаване", както казват гърците), а уравновесеност или по тяхному — „умереност".