ROMULUS

Epistulae ad Brutum * Писма до Брут
Превод: в: Избрани писма, Н. Георгиева, Народна култура, "Хермес", 1983

1 2 3 4 5 6

[[III] Scr. Romae xi K. Mai., ut videtur, a. 711 (43) CICERO BRVTO SAL. nostrae res meliore loco videbantur; scripta enim ad te certo scio quae gesta sunt. qualis tibi saepe scripsi consules, tales exstiterunt. Caesaris vero pueri mirifica indoles virtutis est. Vtinam tam facile eum florentem et honoribus et gratia regere ac tenere possimus quam facile adhuc tenuimus! est omnino illud difficilius sed tamen non diffidimus. persuasum est enim adulescenti et maxime per me eius opera nos esse salvos. et certe, nisi is Antonium ab urbe avertisset, perissent omnia. [2] triduo vero aut quadriduo ante hanc rem pulcherrimam timore quodam perculsa civitas tota ad te se cum coniugibus et liberis effundebat eadem recreata a. d. xii Kal. Maias te huc venire quam se ad te ire malebat. quo quidem die magnorum meorum laborum multarumque vigiliarum fructum cepi maximum, si modo est aliquis fructus ex solida veraque gloria. nam tantae multitudinis quantam capit urbs nostra concursus est ad me factus; a qua usque in Capitolium deductus maximo clamore atque plausu in rostris conlocatus sum. nihil est in me inane; neque enim debet; sed tamen omnium ordinum consensus, gratiarum actio gratulatioque me commovet propterea quod popularem me esse in populi salute praeclarum est. [3] sed haec te malo ab aliis. me velim de tuis rebus consiliisque facias diligentissime certiorem illudque consideres ne tua liberalitas dissolutior videatur. sic sentit senatus, sic populus Romanus, nullos umquam hostis digniores omni supplicio fuisse quam eos civis qui hoc bello contra patriam arma ceperunt; quos quidem ego omnibus sententiis ulciscor et persequor: omnibus bonis approbantibus. tu quid de hac re sentias, tui iudici est; ego sic sentio trium fratrum unam et eandem esse causam.		3. ДО МАРК ЮНИЙ БРУТ В ГЪРЦИЯ (Рим, април, 43 година) Цицерон поздравява Брут 1. Нашите дела изглеждаха в по-добро положение. Със сигурност знам, че са ти описани събитията. Консулите се оказаха такива, каквито често ти ги описвах. Вродената у момчето на Цезар доблест е удивителна: о, да можем лесно да го направляваме и държим силен с почести и влияние, както лесно го държахме досега! Изобщо е трудно, но все пак не се отчайваме. Юношата е убеден — и главно чрез мен, — че благодарение на него ние сме живи; във всеки случай, ако не беше отвърнал Антоний от Рим, всичко щеше да загине. 2. Три или четири дни преди това прекрасно деяние всички граждани, обхванати от някакъв страх, се устремиха към теб със съпругите и децата си. Те предпочитаха, след като се оправиха от страха единадесет дни преди майските календи 1, да дойдеш ти тук, вместо те да отидат при теб; в този именно ден аз получих най-голямата награда за огромните си усилия и чести безсънни нощи, ако наистина има някаква награда за твърдата и истинска слава. При мен се стече такова голямо множество хора, каквото нашият град събира. Отведоха ме чак до Капитолий с неописуеми викове и ръкопляскания и ме настаниха на рострите. В мен — нищо суетно (та и не трябва да има), но все пак съгласието на всички съсловия, изказването на благодарности и поздравления ме вълнуват, защото е прекрасно да имам любовта на народа заради неговото спасение. Но предпочитам да узнаеш това от другите. 3. Моля те, съобщавай ми най-старателно за своите дела и планове и гледай великодушието ти да не изглежда твърде безгрижно 2. Мнението на сената, на римския народ е такова: никога никои врагове не са били достойни за всякакво наказание, повече от гражданите, които грабнаха оръжие против родината по време на тази война. Аз наистина им отмъщавам във всичките си изказвания и ги преследвам с одобрението на всички честни граждани. Твоя работа е какво мислиш за това. Според мен делото на тримата братя е едно и също 3.
[[IIIa] Scr. Romae v Kal. Mai. a. 711 (43). CICERO BRVTO SAL. consules duos bonos quidem, sed dumtaxat bonos consules amisimus. Hirtius quidem in ipsa victoria occidit, cum paucis diebus ante magno proelio vicisset. nam Pansa fugerat vulneribus acceptis quae ferre non potuit. reliquias hostium Brutus persequitur et Caesar. hostes autem omnes iudicati qui M. Antoni sectam secuti sunt, idque senatus consultum plerique interpretantur etiam ad tuos sive captivos sive dediticios pertinere. equidem nihil disserui durius cum nominatim de C. Antonio decernerem, quod ita statueram, a te cognoscere causam eius senatum oportere. V. K. Maias.		3a. ДО МАРК ЮНИЙ БРУТ В ГЪРЦИЯ (Рим, април, 43 година) Цицерон поздравява Брут 1. Ние загубихме двама наистина честни консули 4 — във всички случаи честни. Хирций загина точно в часа на самата победа, тъй като няколко дни преди бе победил в голямо сражение 5. Панса бе побягнал, понеже бе получил рани, които не можа да изтърпи. Брут и Цезар преследват остатъците от враговете. За врагове бяха обявени всички, които последваха партията на Марк Антоний. Повечето хора смятат, че това сенатско постановление се отнася дори за твоите пленници или капитулирали. Аз не предложих нищо по-сурово, когато изказах поименно мнението си за Гай Антоний, тъй като бях решил, че сенатът трябва да узнае за неговото дело от теб. Четири дни преди майските иди.
[[X] Scr. Romae med. m. Quint. a. 711 (43). CICERO BRVTO SAL. nullas adhuc a te litteras habebamus, ne famam quidem quae declararet te cognita senatus auctoritate in Italiam adducere exercitum; quod ut faceres idque maturares magno opere desiderabat res publica. ingravescit enim in dies intestinum malum, nec extemis hostibus magis quam domesticis laboramus, qui erant omnino ab initio belli sed facilius frangebantur. erectior senatus erat non sententiis solum nostris sed etiam cohortationibus excitatus. erat in senatu satis vehemens et acer Pansa cum in ceteros huius generis tum maxime in socerum, cui consuli non animus ab initio, non fides ad extremum defuit. [2] bellum ad Mutinam gerebatur, nihil ut in Caesare reprehenderes, non nulla in Hirtio. huius belli fortuna ut in secundis fluxa, ut in adversis bona. erat victrix res publica caesis Antoni copiis, ipso expulso. Bruti deinde ita multa peccata ut quodam modo victoria excideret e manibus. perterritos, inermis, saucios non sunt nostri duces persecuti, datumque Lepido tempus est in quo levitatem eius saepe perspectam maioribus in malis experiremur. sunt exercitus boni sed rudes Bruti et Planci, sunt fidelissima et maxima auxilia Gallorum; [3] sed Caesarem meis consiliis adhuc gubernatum, praeclara ipsum indole admirabilique constantia, improbissimis litteris quidam fallacibusque interpretibus ac nuntiis impulerunt in spem certissimam consulatus. quod simul atque sensi, neque ego illum absentem litteris monere destiti nec accusare praesentis eius necessarios qui eius cupiditati suffragari videbantur, nec in senatu sceleratissimorum consiliorum fontis aperire dubitavi. nec vero ulla in re memini aut senatum meliorem aut magistratus; numquam enim in honore extraordinario potentis hominis vel potentissimi potius (quando quidem potentia iam in vi posita est et armis) accidit ut nemo tribunus plebis, nemo alio magistratu, nemo privatus auctor exsisteret. sed in hac constantia atque virtute erat tamen sollicita civitas. inludimur enim, Brute, tum militum deliciis, tum imperatoris insolentia. tantum quisque se in re publica posse postulat quantum habet virium; non ratio, non modus, non lex, non mos, non officium valet, non iudicium non existimatio civium, non posteritatis verecundia. [4] haec ego multo ante prospiciens fugiebam ex Italia tum, cum me vestrorum edictorum fama revocavit; incitavisti vero tu me, Brute, Veliae. quamquam enim dolebiwn in eam me urbem ire quam tu fugeres qui eam liberavisses, quod mihi quoque quondam acciderat periculo simili, casu tristiore, perrexi tamen Romamque perveni nulloque praesidio quatefeci Antonium contraque eius arma nefanda praesidia quae oblata sunt Caesaris consilio et auctoritate firmavi. qui si steterit fide mihique paruerit, satis videmur habituri praesidi; sin autem impiorum consilia plus valuerint quam nostra aut imbecillitas aetatis non potuerit gravitatem rerum sustinere, spes omnis est in te. quam ob rem advola obsecro, atque eam rem publicam, quam virtute atque animi magnitudine magis quam eventis rerum liberavisti, exitu libera. omnis omnium concursus ad te futurus est. hortare idem per litteras Cassium. [5] spes libertatis nusquam nisi in vestrorum castrorum principiis est. firmos omnino et duces habemus ab occidente et exercitus. hoc adulescentis praesidium equidem adhuc firmum esse confido, sed ita multi labefactant ut ne moveatur interdum extimescam. habes totum rei publicae statum, qui quidem tum erat, cum has litteras dabam. velim deinceps meliora sint. sin aliter fuerit, (quod di omen avertant!) rei publicae vicem dolebo quae immortalis esse debebat; mihi quidem quantulum reliqui est?		10. ДО МАРК ЮНИЙ БРУТ В ГЪРЦИЯ (Рим, юни, 43 година) Цицерон поздравява Брут 1. Досега нямахме от теб нито писмо, нито дори вест, които да ни посочат, че ти, след като си узнал решението на сената, довеждаш армията в Италия. Положението на държавата настоятелно изисква да направиш това, и то да побързаш. От ден на ден вътрешното зло се усилва и ние страдаме от вътрешните врагове повече, отколкото от външните. Те съществуваха още от началото на войната, но по-лесно ги сломявахме: сенатът беше по-уверен, подбуждан от нашите предложения и съвети. В сената Панса беше достатъчно настойчив и енергичен — както спрямо другите подобни, така и най-вече към тъста си 6, комуто като на консул не липсваше нито присъствие на духа в началото, нито вярност в края. 2. При Мутина войната се водеше така, че в нищо не би упрекнал Цезар 7, а в някои неща Хирций. Съдбата на тази война беше: „в щастие несигурна, в нещастие добра”. Държавата бе победителка, след като войските на Антоний бяха разбити, а сам той прогонен. След това Брут 8 допусна толкова много грешки, че победата някак си ни се изплъзна от ръцете. Нашите вождове не преследваха изплашените обезоръжени и ранените и на Лепид бе дадено време, в което ние да изпитаме неговото често изявявано в по-големи нещастия непостоянство. Имаме добри, но необучени армии на Брут и Планк, твърде предани и многобройни спомагателни галски войски. 3. Но Цезар, ръководен дотук от моите съвети, сам с прекрасни вродени качества и забележително постоянство бе подтикнат от някои хора с най-безчестни писма и лъжливи посредници и вести към твърде определена надежда за консулска длъжност. Щом почувствувах това, не престанах да му давам съвети чрез писма, когато отсъствуваше, и да обвинявам присъствуващите негови близки, които изглеждаше, че подкрепят неговото въжделение, и не се поколебах да разкрия в сената изворите на най-престъпните замисли. Не помня поведението на сената или на магистратите да е било по-добро в някое друго дело. Та при оказване на извънредна почит 9 на могъщ човек или по-скоро на премогъщ — тъй като могъществото се състои вече в силата и в оръжието, — никога не се е случвало нито народен трибун, нито длъжностно, нито частно лице да не направи предложение. Но и в това постоянство и доблест все пак държавата бе тревожна. Подиграват ни, Бруте, ту с претенциите на войниците, ту с наглостта на императора. Всеки изисква да има толкова власт в държавата, колкото сили има. Нямат значение нито разумът, нито мярката, нито законът, нито обичаят, нито дългът, нито съждението, нито преценката на гражданите, нито срамът пред потомството. 4. Предвиждайки много по-рано това, аз избягах от Италия тогава, когато ме върна обратно мълвата за вашите едикти във Велий. Ти наистина ми повлия, Бруте. Та макар и да страдах, че се връщам в града, от който бягаш ти, който го бе освободил, както и на мен се бе случило някога при подобна опасност и в по-печално положение, все пак тръгнах и пристигнах в Рим без всякаква опора; разклатих положението на Антоний и подкрепих със съвета и авторитета си опората, предложена ни от Цезар срещу неговото престъпно оръжие. Ако той здраво стои на тази страна и ми се подчинява, изглежда, че ще имаме достатъчно стабилна опора. Но ако съветите на безчестните хора имат по-голямо влияние от моите или неразумието на възрастта му не може да издържи тежестта на събитията, цялата надежда е у теб. Прочие долети, заклевам те, и освободи от смърт тази държава, която ти освободи повече с храбростта и величието на духа си, отколкото благодарение на изхода на събитията. При теб ще се стекат всички. 5. Посъветвай и Касий с писмо. Надеждата за свобода се намира единствено в главната квартира на вашите военни лагери. На запад имаме напълно сигурни вождове и войска. Тази опора на младежа поне досега, надявам се, бе надеждна. Мнозина обаче така я подкопават, че понякога се страхувам да не се разколебае. Имаш описано цялото състояние на държавата, такова поне бе тогава, когато ти изпращах това писмо. Дано да са се подобрили обстоятелствата. Ако ли пък стане друго — боговете да отклонят това! — аз ще оплаквам участта на държавата, която трябваше да бъде безсмъртна. Колко ли ми остава да живея?
[[XV] Scr. Romae circ. med. in. Quint, a. 711 (43) CICERO BRVTO SAL. Messalam habes. quibus igitur litteris tam accurate scriptis adsequi possum, subtilius ut explicem quae gerantur quaeque sint in re publica, quam tibi is exponet qui et optime omnia novit et elegantissime expedire et deferre ad te potest? cave enim existimes, Brute (quamquam non necesse est ea me ad te quae tibi nota sunt scribere; sed tamen tantam omnium laudum excellentiam non queo silentio praeterire), cave putes probitate, constantia, cura, studio rei publicae quicquam illi esse simile, ut eloquentia, qua mirabiliter excellit, vix in eo locum ad laudandum habere videatur; quamquam in hac ipsa sapientia plus apparet; ita gravi iudicio multaque arte se exercuit in verissimo genere dicendi. tanta autem industria est tantumque evigilat in studio ut non maxima ingenio, quod in eo summum est, gratia habenda videatur. [2] sed provehor amore. non enim id propositum est huic epistulae Messalam ut laudem, praesertim ad Brutum cui et virtus illius non minus quam mihi nota est et haec ipsa studia quae laudo notiora. quem cum a me dimittens graviter ferrem, hoc levabar uno, quod ad te tamquam ad alterum me proficiscens et officio fungebatur et laudem maximam sequebatur. sed haec hactenus. [3] venio nunc longo sane intervallo ad quandam epistulam, qua mihi multa tribuens unum reprehendebas quod in honoribus decernendis essem nimius et tamquam prodigus. tu hoc; alius fortasse, quod in animadversione poenaque durior, nisi forte utrumque tu. quod si ita est, utriusque rei meum iudicium studeo tibi esse notissimum +neque solum ut Solonis dictum usurpem+ qui et sapientissimus fuit ex septem et legum scriptor solus ex septem. is rem publicam contineri duabus rebus dixit, praemio et poena. est scilicet utriusque rei modus sicut reliquarum et quaedam in utroque genere mediocritas. sed non tanta de re propositum est hoc loco disputare; [4] quid ego autem secutus hoc bello sim in sententiis dicendis aperire non ahenum puto. post interitum Caesaris et vestras memorabilis Idus Mart., Brute, quid ego praetermissum a vobis quantamque impendere rei publicae tempestatem dixerim non es oblitus. Magna pestis erat depulsa per vos, magna populi Romani macula deleta, vobis vero parta divina gloria, sed instrumentum regni delatum ad Lepidum et Antonium; quorum alter inconstantior, alter impurior, uterque pacem metuens, immicus otio. his ardentibus perturbandae rei publicae cupiditate quod opponi posset praesidium non habebamus; erexerat enim se civitas in retinenda libertate consentiens, nos tum nimis acres, vos fortasse sapientius excessistis urbe ea quam liberaratis, Italiae sua vobis studia profitenti remisistis. [5] itaque cum teneri urbem a parricidis viderem nec te in ea nec Cassium tuto esse posse eamque armis oppressam ab Antonio, mihi quoque ipsi esse excedendum putavi; taetrum enim spectaculum oppressa ab impiis civitas opitulandi potestate praecisa. sed animus idem qui semper infixus in patriae caritate discessum ab eius periculis ferre non potuit. itaque in medio Achaico cursu cum etesiarum diebus auster me in Italiam quasi dissuasor mei consili rettulisset, te vidi Veliae doluique vehementer. cedebas enim, Brute, cedebas, quoniam Stoici nostri negant fugere sapientis. [6] Romam ut veni, statim me obtuli Antoni sceleri atque dementiae. quem cum in me incitavissem, consilia imre coepi Brutina plane (vestri enim haec sunt propria sanguinis) rei publicae liberandae. longa sunt, quae restant, praetereunda; sunt enim de me; tantum dico, Caesarem hunc adulescentem, per quem adhuc sumus si verum fateri volumus, fluxisse ex fonte consiliorum meorum. [7] huic habiti a me honores nulli quidem, Brute, nisi debiti, nulli nisi necessarii. Vt enim primum libertatem revocare coepimus, cum se nondum ne Decimi quidem Bruti divina virtus ita commovisset ut iam id scire possemus, atque omne praesidium esset in puero qui a cervicibus nostris avertisset Antonium, quis honos ei non fuit decernendus? quamquam ego illi tum verborum laudem tribui eamque modicam, decrevi etiam imperium; quod quamquam videbatur illi aetati honorificum, tamen erat exercitum babenti necessarium. quid enim est sine imperio exercitus? statuam Philippus decrevit, celeritatem petitionis primo Servius, post maiorem etiam Servilius. nihil tum nimium videbatur. [8] sed nescio quo modo facilius in timore benigni quam in victoria grati reperiuntur. ego enim, D. Bruto liberato cum laetissimus ille civitati dies inluxisset idemque casu Bruti natalis esset, decrevi ut in fastis ad eum diem Bruti nomen adscriberetur, in eoque sum maiorum exemplum secutus qui hunc honorem mulieri Larentiae tribuerunt, cuius vos pontifices ad aram in Velabro sacrificium facere soletis. quod ego cum dabam Bruto, notam esse in fastis gratissimae victoriae sempiternam volebam. atque illo die cognovi paulo pluris in senatu malevolos esse quam gratos. per eos ipsos dies effudi, si ita vis, honores in mortuos, Hirtium et Pansam, Aquilam etiam. quod quis reprehendet, nisi qui deposito metu praeteriti periculi fuerit oblitus? [9] accedebat ad benefici memoriam gratam ratio illa quae etiam posteris esset salutaris. exstare enim volebam in crudelissimos hostis monimenta odi publici sempiterna. suspicor illud tibi minus probari quod a tuis familiaribus, optimis illis quidem viris sed in re publica rudibus, non probabatur, quod ut ovanti introire Caesari liceret decreverim. ego autem (sed erro fortasse nec tamen is sum ut mea me maxime delectent) nihil mihi videor hoc bello sensisse prudentius. cur autem ita sit aperiendum non est, ne magis videar providus fuisse quam gratus. hoc ipsum nimium; qua re alia videamus. D. Bruto decrevi honores, decrevi L. Planco. praeclara illa quidem ingenia quae gloria invitantur, sed senatus etiam sapiens qui qua quemque re putat, modo honesta, ad rem publicam iuvandam posse adduci hac utitur. at in Lepido reprehendimur; cui cum statuam in rostris statuissemus, idem illam evertimus. nos illum honore studuimus a furore revocare. vicit amentia levissimi hominis nostram prudentiam; nec tamen tantum in statuenda Lepidi statua factum est mali quantum in evertenda boni. [10] satis multa de honoribus; nunc de poena pauca dicenda sunt. intellexi enim ex tuis saepe litteris te in iis quos bello devicisti clementiam tuam velle laudari. existimo equidem nihil a te nisi sapienter; sed sceleris poenam praetermittere (id enim est quod vocatur ignoscere), etiam si in ceteris rebus tolerabile est, in hoc bello perniciosum puto. nullum enim bellum civile fuit in nostra re publica omnium quae memoria mea fuerunt, in quo bello non, utracumque pars vicisset, tamen aliqua forma esset futura rei publicae. hoc bello victores quam rem publicam simus habituri non facile adfirmarim, victis certe nulla umquam erit. dixi igitur sententias in Antonium, dixi in Lepidum severas neque tam ulciscendi causa quam ut et in praesenti sceleratos civis timore ab impugnanda patria deterrerem et in posterum documentum statuerem ne quis talem amentiam vellet imitari. [11] quamquam haec quidem sententia non magis mea fuit quam omnium. in qua videtur illud esse crudele, quod ad liberos qui nihil meruerunt poena pervenit. sed id et antiquum est et omnium civitatum, si quidem etiam Themistocli liberi eguerunt; et si iudicio damnatos eadem poena sequitur civis, qui potuimus leniores esse in hostis? quid autem queri quisquam potest de me, qui si vicisset acerbiorem se in me futurum fuisse confiteatur necesse est? habes rationem mearum sententiarum de hoc genere dumtaxat honoris et poenae; nam de ceteris rebus quid senserim quidque censuerim audisse te arbitror. [12] sed haec quidem non ita necessaria, illud valde necessarium, Brute, te in Italiam cum exercitu venire quam primum. summa est exspectatio tui. quod si Italiam attigeris, ad te concursus fiet omnium. Sive enim vicerimus, qui quidem pulcherrime viceramus nisi Lepidus perdere omnia et perire ipse cum suis concupivisset, tua nobis auctoritate opus est ad conlocandum aliquem civitatis statum; sive etiam nunc certamen reliquum est, maxima spes est cum <in> auctoritate tua tum in exercitus tui viribus. sed propera, per deos! scis quantum sit in temporibus, quantum in celeritate. [13] sororis tuae filiis quam diligenter consulam spero te ex matris et ex sororis litteris cogniturum. qua in causa maiorem habeo rationem tuae voluntatis quae mihi carissima est quam, ut quibusdam videor, constantiae meae. sed ego nulla in re malo quam in te amando constans et esse et videri.		15. ДО МАРК ЮНИЙ БРУТ В МАКЕДОНИЯ (Рим, юли, 43 година) Цицерон поздравява Брут 1. Месала е с теб. И така, с какво писмо, колкото и грижливо написано, бих могъл по-точно да ти обясня какво става в държавата, отколкото ще ти разкаже той, който и отлично знае всичко, и най-изящно може да ти изложи и съобщи всичко? Макар и да не е необходимо да ти пиша известни ти неща, Бруте, все пак не мога да премълча огромното му превъзходство във всички похвали — не мисли, че има равен на себе си по честност, постоянство, загриженост и усърдие към държавата, а красноречието му, с което той учудващо изпъква, е ненадминато 10. Впрочем в красноречието му се проявява самата мъдрост. Със строг разсъдък и голямо изкуство той се е усъвършенствувал в най-истинския род красноречие. Той притежава тъй голямо трудолюбие и будно старание, че не трябва, изглежда, да се изказва най-голяма благодарност на преголямото му дарование. 2. Но аз от любов се увличам. Целта на писмото ми не е да възхвали Месала, особено щом е адресирано до Брут, комуто е добре позната и доблестта на онзи така, както и на мен, и още по-добре известни стремленията, които аз възхвалявам. Отпращайки го от себе си, макар и с болка, ме успокояваше единствено това, че отправяйки се към теб, сякаш към другото ми „аз”, той изпълняваше дълга си и се стремеше към най-голяма похвала. До тук това. 3. Сега, без съмнение след дълъг промеждутък от време, преминавам към писмото, в което ти, отдавайки ми много, ме укоряваше в едно — че съм бил твърде прекален и сякаш разточителен в гласуването на почести. Ти затова; друг може би, че съм бил по-суров в осъждането и наказанието, освен ако случайно ти не ме укоряваш и за едното, и за другото. Ако това е така, ще ти изложа мнението си и за едното, и за другото и не само за да използувам израза на Солон, най-мъдрия от седемте мъдреци 11, който единствен от седемте е бил законодател. Той е казал, че държавата се поддържа от две неща — награда и наказание. Без съмнение има мярка и в едното, и в другото, както и в останалите неща и някаква умереност и в двете. Но тук не съм си поставил за цел да разисквам този толкова важен предмет? 4. Считам за уместно да ти разкрия какво съм преследвал с изказванията си 12 през време на тази война. След смъртта на Цезар и вашите паметни Мартенски иди, Бруте, ти не забрави какво бях казал, че пропуснахте, и каква страшна буря грози държавата. Благодарение на вас бе отхвърлена ужасна гибел, бе изтрито от римския народ позорно петно, а вие наистина спечелихте божествена слава. Но оръдието на царската власт бе дадено на Лепид и Антоний, единият — непостоянен, другият — безчестен, и двамата страхуващи се от мира, врагове на спокойния живот. И докато те горяха от желание да докарат държавата до безредие, ние нямахме опора да им се противопоставим. Гражданите се бяха вдигнали единодушно за защита на свободата. Тогава аз бях твърде деятелен, вие може би по-мъдро оставихте града, който бяхте освободили, напуснахте преданата ви Италия. 5. И тъй, когато видях, че града държат отцеубийци и нито ти, нито Касий сте в безопасност в него, и че Антоний го е завладял с оръжие, сметнах, че трябва да го напусна. Грозно зрелище — държавата, завладяна от безчестници, възможност за помощ — никаква. Духът ми, винаги твърд в любовта към отечеството, не можа да понесе бягството от опасностите. И тъй, по средата на пътя към Ахая, когато в дните на пасатите Аустер 13 като че ли съветвайки ме обратното, ме върна в Италия, видях те във Велий и силно се огорчих. Та ти отстъпваше, Бруте, отстъпваше, понеже нашите стоици твърдят, че мъдрите не бягат. 6. Щом дойдох в Рим, веднага се опълчих срещу престъпното безумие на Антоний 14. Настроих го срещу мен, започнах да приемам искрено Брутовите решения за освобождаване на държавата — това е присъщо на кръвта ви 15. Останалото е дълго; трябва да го пропусна. То се отнася до мен. Казвам само — младият Цезар, благодарение на когото досега сме живи, ако искаме да признаем истината, се изплъзна от съветите ми. 7. Аз му въздадох почести, Бруте, но само дължимите, само необходимите. Та и щом се заехме да възстановим свободата си, когато дори божествената доблест на Децим Брут още видимо не се беше изявила 16 и цялата опора бе в момчето, отклонило Антоний от нашите шии — каква почит не е трябвало да му бъде гласувана? Впрочем аз тогава му въздадох похвала със слова, и при това умерена, предложих още и да му се предостави военна власт, която макар и да изглеждаше прекалено почетна за неговата възраст, все пак бе необходима за този, който има войска. Та и какво е войска без военна власт? Филип предложи да му се постави статуя, ускоряване на домогването му до длъжност, първо предложи Сервий, а после още повече — Сервилий 17. Тогава нищо не изглеждаше необикновено. 8. Но не знам как така хората по-лесно се оказват благосклонни в момент на страх, отколкото благодарни в победа. Когато Децим Брут бе освободен и проблесна онзи най-радостен за държавата ден 18 и същият бе случайно рожден ден на Брут, аз предложих във фастите до този ден да бъде записано името на Брут. В това аз последвах примера на предците, които отдадоха тази почит на жената Ларенция 19, на чийто жертвеник вие, понтифиците, обикновено извършвате жертвоприношение във Велабрий. Когато аз въздавах това на Брут, исках във фастите 20 да има вечен знак за заслужаващата най-голяма признателност победа. Но в онзи ден узнах, че в сената зложелателите са малко повече от благодарните. През същите дни възпях, ако искаш така, почести върху мъртвите — Хирций, Панса и даже Аквила 21. Кой би порицал това освен онзи, който, като е отхвърлил страха, е забравил отминалата опасност? 9. Към признателния спомен за благодеянието се прибавяше и съображението, което би било полезно даже и за потомството. Исках да останат вечни паметници на обществената ненавист към най-жестоките врагове. Подозирам, че ти не одобряваш много това, което твоите близки, наистина отлични мъже, но неопитни в държавните дела, не одобряваха 22 — предложението ми да се разреши на Цезар да влезе в Рим с овация 23. Но — може би греша, все пак не съм човек, който се възхищава най-вече от собствените си дела, — струва ми се, че през време на тази война 24 съм се изказвал твърде благоразумно. Не бива да разкривам защо това е така, за да не изглеждам повече предвидлив, отколкото благодарен. Само това е достатъчно. Затова нека разгледаме другото нещо. Предложих почести за Децим Брут, за Луций Планк. Наистина забележителни таланти, които славата привлича, но и сенатът е мъдър, понеже си служи с такъв способ, който, стига да е почтен, може да застави всеки да помага на държавата. Упрекват ни относно Лепид; след като му поставихме статуя на рострите, ние сами я съборихме 25. Стремихме се чрез почит да го отклоним от беса му. Безумието на най-лекомисления човек победи нашата проницателност. Все пак, като издигнахме статуя на Лепид, бе сторено не толкова зло, колкото добро бе извършено, като я съборихме. 10. Достатъчно се каза за почестите. Сега трябва да се каже малко и за наказанията. Разбирах често от твоите писма, че искаш да бъде похвалено твоето милосърдие към победените във войната. Наистина смятам, че ти си постъпвал само благоразумно. Макар и да е поносимо при други обстоятелства, считам за гибелно в тази война човек да се отказва от наказание за престъплението, което наричаме прошка. Та не е имало нито една гражданска война в нашата държава от всички войни, които помня да са се водили, в която все пак да не е била създадена някаква форма на държавен строй, на чиято и страна да е била победата: трудно бих твърдял каква държава ще имаме като победители в тази война; за победените без съмнение никога не ще има никаква. И така, аз изказах сурово мнението си срещу Антоний и Лепид не толкова за да отмъстя, колкото да възпра престъпните граждани чрез страх в настоящето от нападение срещу родината и за в бъдеще да оставя предупреждение, та никой да не пожелае да подражава на такова безумие. 11. Впрочем това мнение наистина беше колкото мое, толкова и всеобщо. В него изглежда жестоко, че наказанието се разпространява и върху децата, които с нищо не са заслужили. Това обаче е и древно, и присъщо на всички държави, ако наистина дори и децата на Темистокъл са търпели лишения: и ако същото наказание се разпростира върху осъдените граждани, как можахме да сме по-меки спрямо врагове? Та как може да се оплаква от мен някой, който, ако победи, неизбежно трябва да признае, че би бил по-жесток спрямо мен? Ето ти основанието за моите възгледи поне за този вид почести и наказания. Смятам, че си чул как съм се изказал и какво решение съм взел за останалото. 12. Но това наистина не е толкова необходимо — другото е много по-необходимо, Бруте, — да дойдеш в Италия с войската си колкото е възможно по-скоро. Чакат те с върховно нетърпение. И ако ти достигнеш Италия, всички ще се стекат при теб. Ако победим — а ние прекрасно щяхме да победим, ако Лепид не беше пожелал да погуби всичко и да загине сам със своите, — тогава твоят авторитет ни е нужен за установяване на някакъв обществен строй; ако дори тъкмо сега ни предстои сражение — най-голямата ми надежда е както в твоя авторитет, така и в силите на твоята войска. Но побързай, в името на боговете! Знаеш какво голямо значение имат обстоятелствата, бързината. 13. Надявам се, че от писмата на майка си и сестра си ще узнаеш колко внимателно се грижа за синовете на сестра ти 26. В това аз се ръководя повече от желанието ти, което ми е твърде скъпо, отколкото от своето постоянство, както мислят някои. Но аз предпочитам да изглеждам и да съм постоянен единствено в привързаността си към теб.
[[XVI] Scr. Athenis in. Maio a. 711 (a). BRVTVS CICERONI SAL. particulam litterularum tuarum, quas misisti Octavio, legi missam ab Attico mihi. studium tuum curaque de salute mea nulla me nova voluptate adfecit. non solum enim usitatum sed etiam cotidianum est aliquid audire de te, quod pro nostra dignitate fideliter atque honorifice dixeris aut feceris. at dolore quantum maximum capere animo possum eadem illa pars epistulae scripta ad Octavium de nobis adfecit. sic enim illi gratias agis de re publica, tam suppliciter ac demisse—quid scribam? pudet condicionis ac fortunae sed tamen scribendum est: commendas nostram salutem illi, quae morte qua non perniciosior? ut prorsus prae te feras non sublatam dominationem sed dominum commutatum esse. verba tua recognosce et aude negare servientis adversus regem istas esse preces. Vnum ais esse quod ab eo postuletur et exspectetur, ut eos civis de quibus viri boni populusque Romanus bene existimet salvos velit. quid si nolit? non erimus? atqui non esse quam esse per illum praestat. [2] ego medius fidius non existimo tam omnis deos aversos esse a salute populi Romani ut Octavius orandus sit pro salute cuiusquam civis, non dicam pro liberatoribus orbis terrarum; iuvat enim magnifice loqui et certe decet adversus ignorantis quid pro quoque timendum aut a quoque petendum sit. hoc tu, Cicero, posse fateris Octavium et illi amicus es? aut, si me carum habes, vis Romae videre, cum ut ibi esse possem commendandus puero illi fuerim? cui quid agis gratias, si ut nos salvos esse velit et patiatur rogandum putas? an hoc pro beneficio habendum est, quod se quam Antonium esse maluerit a quo ista petenda essent? Vindici quidem alienae dominationis, non vicario, ecquis supplicat ut optime meritis de re publica liceat esse salvis? [3] ista vero imbecillitas et desperatio, cuius culpa non magis in te residet quam in omnibus aliis, et Caesarem in cupiditatem regni impulit et Antonio post interitum illius persuasit ut interfecti locum occupare conaretur et nunc puerum istum extulit, ut tu iudicares precibus esse impetrandam salutem talibus viris misericordiaque unius vix etiam nunc viri tutos fore nos, haud ulla alia re. quod si Romanos nos esse meminissemus, non audacius dominari cuperent postremi homines quam id nos prohiberemus, neque magis inritatus esset Antonius regno Caesaris quam ob eiusdem mortem deterritus. [4] tu quidem consularis et tantorum scelerum vindex, quibus oppressis vereor ne in breve tempus dilata sit abs te pernicies, qui potes intueri quae gesseris, simul et ista vel probare vel ita demisse ac facile pati ut probantis speciem habeas? quod autem tibi cum Antonio privatim odium? nempe quia postulabat haec, salutem ab se peti, precariam nos incolumitatem habere a quibus ipse libertatem accepisset, esse arbitrium suum de re publica, quaerenda esse arma putasti quibus dominari prohiberetur, scilicet ut illo prohibito rogaremus alterum qui se in eius locum reponi pateretur, an ut esset sui iuris ac mancipi res publica? nisi forte non de servitute sed de condicione serviendi recusatum est a nobis. atqui non solum bono domino potuimus Antonio tolerare nostram fortunam sed etiam beneficiis atque honoribus ut participes frui quantis vellemus. quid enim negaret iis quorum patientiam videret maximum dominationis suae praesidium esse? sed nihil tanti fuit quo venderemus fidem nostram et libertatem. [5] hic ipse puer quem Caesaris nomen incitare videtur in Caesaris interfectores, quanti aestimet, si sit commercio locus, posse nobis auctoribus tantum quantum profecto potent, quoniam vivere et pecunias habere et dici consulares volumus! ceterum <ne> nequiquam perierit ille cuius interitu quid gavisi sumus, si mortuo nihilo minus servituri eramus, nulla cura adhibetur? sed mihi prius omnia di deaeque eripuerint quam illud iudicium, quo non modo heredi eius quem occidi non concesserim quod in illo non tuli, sed ne patri quidem meo, si revivescat, ut patiente me plus legibus ac senatu possit. an hoc tibi persuasum est, fore ceteros ab eo liberos quo invito nobis in ista civitate locus non sit? qui porro id quod petis fleri potest ut impetres? rogas enim velit nos salvos esse. videmur ergo tibi salutem accepturi cum vitam acceperimus? quam, nisi prius dimittimus dignitatem et libertatem, qui possumus accipere? [6] an tu Romae habitare, id putas incolumem esse? res non locus oportet praestet istuc mihi. neque incolumis Caesare vivo fui, nisi postea quam illud conscivi facinus, neque usquam exsul esse possum, dum servire et pati contumelias peius odero malis omnibus aliis. nonne hoc est in easdem tenebras recidisse, <si> ab eo qui tyranni nomen adscivit sibi, cum in Graecis civitatibus liberi tyrannorum oppressis illis eodem supplicio adficiantur, petitur ut vindices atque oppressores dominationis salvi sint? hanc ego civitatem videre velim aut putem ullam, quae ne traditam quidem atque inculcatam libertatem recipere possit plusque timeat in puero nomen sublati regis quam confidat sibi, cum illum ipsum qui maximas opes habuerit paucorum virtute sublatum videat? me vero posthac ne commendaveris Caesari tuo, ne te quidem ipsum, si me audies. valde care aestimas tot annos quot ista aetas recipit, si propter eam causam puero isti supplicaturus es. [7] deinde quod pulcherrime fecisti ac facis in Antonio vide ne convertatur a laude maximi animi ad opinionem formidinis. nam si Octavius tibi placet, a quo de nostra salute petendum sit, non dominum fugisse sed amiciorem dominum quaesisse videberis. quem quod laudas ob ea quae adhuc fecit plane probo; sunt enim laudanda, si modo contra alienam potentiam non pro sua suscepit eas actiones. Cum vero iudicas tantum illi non modo licere sed etiam a te ipso tribuendum esse ut rogandus sit ne nolit esse nos salvos, nimium magnam mercedem statuis (id enim ipsum illi largiris quod per illum habere videbatur res publica), neque hoc tibi in mentem venit, si Octavius ullis dignus sit honoribus quia cum Antonio bellum gerat, iis qui illud malum exciderint cuius istae reliquiae sunt nihil quo expleri possit eorum meritum tributurum umquam populum Romanum, si omnia simul congesserit. [8] ac vide quanto diligentius homines metuant quam meminerint, quia Antonius vivat atque in armis sit, de Caesare vero quod fieri potuit ac debuit transactum est neque iam revocari in integrum potest. Octavius is est qui quid de nobis iudicaturus sit exspectet populus Romanus; nos ii sumus de quorum salute unus homo rogandus videatur? ego vero, ut istoc revertar, is sum qui non modo non supplicem sed etiam coerceam postulantis ut sibi supplicetur. aut longe a servientibus abero mihique esse iudicabo Romam ubicumque liberum esse licebit, ac vestri miserebor quibus nec aetas neque honores nec virtus aliena dulcedinem vivendi minuere potuerit. [9] mihi quidem ita beatus esse videbor, si modo constanter ac perpetuo placebit hoc consilium ut relatam putem gratiam pietati meae. quid enim est melius quam memoria recte factorum et libertate contentum neglegere humana? sed certe non succumbam succumbentibus nec vincar ab iis qui se vinci volunt experiarque et temptabo omnia neque desistam abstrahere a servitio civitatem nostram. si secuta fuerit quae debet fortuna, gaudebimus omnes; si minus, ego tamen gaudebo. quibus enim potius haec vita factis aut cogitationibus traducatur quam iis quae pertinuerint ad liberandos civis meos? [10] te, Cicero, rogo atque hortor ne defetigere neu diffidas, semper in praesentibus malis prohibendis futura quoque explores ne se, nisi ante sit occursum, insinuent. fortem et liberum animum, quo et consul et nunc consularis rem publicam vindicasti, sine constantia et aequabilitate nullum esse putaris. fateor enim duriorem esse condicionem spectatae virtutis quam incognitae. bene facta pro debitis exigimus, quae aliter eveniunt ut decepti ab iis infesto animo reprehendimus. itaque resistere Antonio Ciceronem, etsi maxima laude dignum est, tamen, quia ille consul hunc consularem merito praestare videtur, nemo admiratur; [11] idem Cicero, si flexerit adversus alios iudicium suum quod tanta firmitate ac magnitudine direxit in exturbando Antonio, non modo reliqui temporis gloriam eripuerit sibi sed etiam praeterita evanescere coget. nihil enim per se amplum est nisi in quo iudici ratio exstat. quin neminem magis decet rem publicam amare libertatisque defensorem esse vel ingenio vel rebus gestis vel studio atque efflagitatione omnium. qua re non Octavius est rogandus ut velit nos salvos esse, magis tute te exsuscita, ut eam civitatem in qua maxima gessisti liberam atque honestam fore putes, si modo sint populo duces ad resistendum improborum consiliis.		16. ОТ МАРК ЮНИЙ БРУТ ДО ЦИЦЕРОН В РИМ (Лагера в Македония, май, 43 година) Брут поздравява Цицерон 1. Четох изпратената ми от Атик частица от твоето писмо до Октавий 27. Не ми достави никакво ново удоволствие грижата и усърдието ти за моето благо. Та не само обикновено, но дори и ежедневно се чува нещо, което си казал или направил предано и почетно в защита на моето достойнство. Но тази част от писмото ти до Октавий, засягаща мен, ми причини такава силна болка, каквато едва мога да побера в душата си. Та ти така му благодариш за държавата, така смирено и унизително — какво да ти пиша? Срамувам се от положението и участта си, но все пак трябва да ти пиша: ти му поверяваш нашето спасение, а такова спасение не е ли по-гибелно от всяка смърт? Направо му показваш, че тиранията не е премахната, а е сменен само тиранът. Припомни си думите и дръзни да отречеш, че това са молби на роб към цар. Казваш, че от него се иска и очаква едно: гражданите, за които честните хора и римският народ имат високо мнение, да останат невредими. А ако не иска, няма ли да бъдем? Та по-добре е да не сме живи, отколкото да оцелеем по негово благоволение. 2. Бога ми, не смятам, че всички богове и богини са толкова враждебни към спасението на римския народ, та трябва да молим Октавий за живота на който и да било гражданин, да не говорим за живота на освободителите на целия свят. Е, приятно е да се говори великолепно, подобава във всеки случай пред несведущите от какво всеки трябва да се страхува, за какво всеки трябва да се търси. Ти, Цицероне, признаваш, че Октавий има възможност за всичко това и си негов приятел? Или ако съм ти скъп, искаш да видят в Рим, че аз съм имал възможността да съм там, тъй като съм бил препоръчан на онова момче? Защо му изразяваш благодарност, ако мислиш, че трябва да молиш съгласието и позволението му да сме невредими? Трябва ли да се счита за благодеяние фактът, че той е предпочел себе си, а не Антоний в ролята на човека, от когото трябва да се измолва това? Дали някой коленопреклонно измолва от освободителя от чуждо господство, а не от приемника в господството позволението да живеят отлично заслужилите към държавата люде? 3. Това безволие и отчаяние, за които ти си виновен колкото всички останали, подтикна Цезар към стремежа за царска власт и след неговата смърт убеди Антоний да се опита да заеме мястото на убития, а сега толкова превъзнесе това момче, та смяташ, че достойните мъже трябва да изпросват с молби спасението си и че ние ще бъдем в безопасност само благодарение на милосърдието на едного, и то все още едва ли възрастен човек. Ако помнехме, че сме римляни, най-долните люде нямаше да жадуват да господствуват по-дръзко, отколкото ние щяхме да им пречим, и Антоний нямаше да е подстрекаван към царската власт на Цезар повече, отколкото щеше да е уплашен от неговата гибел. 4. А ти, бивш консул и отмъстител за големи престъпления, се страхувам, че след тяхното задушаване отсрочваш гибелта си за кратко време и как можеше да обсъждаш това, което си извършил, и в същото време одобряваш или толкова смирено и лесно търпиш да изглежда, че одобряваш това? Каква е личната ти вражда с Антоний? Ти сметна, че трябва да се грабне оръжието, за да му се попречи да господствува, без съмнение понеже той постави следните искания: да се моли спасение от него, да имаме свободата, която сам той получи от нас, изпросена по милост, негово да е решението относно държавния строй. Е, да, и след като му попречим, дали да молим друг да позволи да бъде поставен на неговото място, или държавата да се разпорежда със своето право и сама да владее себе си? Освен ако случайно ние отхвърлихме не робството, а условията на робуване. А и можахме не само да понасяме своята участ при добрия господар Антоний, но и да се наслаждаваме като участници на милости и почести, каквито пожелаехме. Та и какво би могъл да откаже той на тези, в чието търпение вижда най-голямата опора на господството си? Нищо обаче не е имало толкова висока цена, та да продадем верността и свободата си. 5. Самото това момче, което, изглежда, името на Цезар подбужда срещу убийците на Цезар, ако има удобен случай за сделка, дали ще оцени възможността да направи с наша помощ толкова, колкото несъмнено ще направи, понеже ние искаме да живеем, да притежаваме имущество и да се наричаме консулари! Впрочем напразно ли е загинал онзи? Защо се радвахме на гибелта му, ако след неговата смърт пак трябваше да бъдем роби? Никой не полага старание. Но нека боговете и богините изтръгнат от мен всичко освен решението, според което не бих позволил не само на наследника на този, когото убих и което не понесох у него, но не бих позволил дори и на баща си, ако беше жив, с моето съгласие да е по-силен от законите и от сената. Убеден ли си, че другите ще бъдат свободни благодарение на този, без чието съгласие за нас няма място в тази държава? По-нататък, как можеш да осъществиш молбата си? Та ти го молиш да поиска да сме невредими. Следователно ти се струва, че ще получим спасение, ако ще сме получили живот? Как можем да получим живот, ако преди това загубим достойнството и свободата си? 6. Или ти смяташ, че да живееш в Рим, означава да си невредим? Обстоятелствата, а не мястото трябва да ми гарантират това. Не бях невредим, докато Цезар беше жив, а само след като извърших онова деяние; никъде не мога да бъда изгнаник, докато ненавиждам робството и смирението пред безчестието по-силно, отколкото всички останали злини. Нима това не означава да попадна в същия мрак? Докато в гръцките държави след смазването на тираните и децата им се подхвърлят на същото наказание от този, който си е присвоил името тиран, се иска освободителите и потисниците на тиранията да са невредими?! Дали бих искал да видя такава държава, или да смятам за държава тази, която не може да си възвърне дори наследената и втълпената й свобода и да се бои повече от името на премахнатия цар в лицето на момчето, отколкото да се уповава на себе си; та тя вижда, че притежавалият най-големи сили е отстранен благодарение на доблестта на малцина. А занапред не ме препоръчвай на твоя Цезар, та и теб самия, ако ме послушаш. Цениш твърде високо годините, които възрастта ти позволява, ако поради тази причина имаш намерение да молиш това момче. 7. След това внимавай това, което си направил и прекрасно правиш спрямо Антоний, да не се обърне от похвала за най-голямо присъствие на духа в признание за страх. Ако ти се нрави Октавий, от когото трябва да измолиш нашето спасение, ще изглежда, че не си избягал от господар, а си търсил по-приятелски настроен господар. Напълно одобрявам, че го хвалиш за извършеното досега. То е достойно за похвала само ако той е предприел тези действия срещу чуждото могъщество, а не заради своето. Но когато ти съдиш, че нему не само се позволява толкова много, но дори и ти самият му даваш правото да бъде молен за съгласие да ни остави невредими, ти му определяш твърде висока награда — щедро му даряваш самото това, което изглежда, че държавата притежава благодарение на него. Не ти идва наум, че ако Октавий е достоен за някакви похвали, задето води война с Антоний, на тези, които пресякоха това зло 28, от което сега съществуват тези останки, римският народ, ако струпа наведнъж всичко на едно място, никога не ще въздаде нищо, с което да може да възнагради заслугата им. 8. И виж колко по-внимателни са хората в страха си, отколкото в паметта си: тъй като Антоний е жив и притежава оръжие, а за Цезар е извършено, което можа и трябваше да стане, и вече не може да се върне обратно, Октавий е този, когото римският народ очаква какво решение ще вземе за нас, а ние сме хората за чието спасение изглежда, че трябва да бъде молен един човек 29. Аз пък съм такъв — не само не бих молил да се върна тук, но дори и бих обуздавал тези, които изискват да бъдат молени, или ще бъда далеч от раболепствуващите и ще считам за себе си Рим навсякъде, където ще мога да бъда свободен и ще съжалявам вас, за които нито възрастта, нито почестите, нито чуждата доблест са могли да намалят сладостта от живота. 9. Аз наистина ще изглеждам щастлив само ако твърдо и постоянно ми се нрави това убеждение — да смятам, че предаността ми към държавата е възнаградена. Та какво е по-хубаво от това, да пренебрегнеш човешкото и да си доволен от спомена за честните постъпки и свободата? Но във всеки случай няма да отстъпя пред отстъпващите и няма да бъда победен от тези, които искат да бъдат победени, и ще изпитвам и изпробвам всичко, и не ще престана да отвръщам нашата държава от робството. Ако последва сполука, както и трябва, всички ще се радваме. Ако не — поне аз ще се радвам. Та и в какви дела и размишления трябва да се прекара животът, ако не в отнасящи се до освобождаването на моите съграждани? 10. Моля те и те съветвам, Цицероне, не унивай и не се обезверявай; като предотвратяваш настоящите нещастия, винаги внимавай да не се промъкнат бъдещи, ако предварително не им е оказана съпротива. Смятай, че силният и свободен дух, благодарение на който ти като консул и сега като консулар защити държавата, е нищо без постоянство и справедливост. Признавам, че изискванията към проявената доблест са по-високи, отколкото към непознатата. Изискваме честни постъпки като дължими; порицаваме с неприязнено чувство, сякаш измамени, онова, което става другояче; Цицерон оказва съпротива на Антоний — е, достойно е за най-висока похвала, но все пак никой не се удивлява, защото изглежда, че предишният консул с право надминава сегашния консулар 30. 11. Същият този Цицерон, ако обърне срещу други своята присъда, която с такава твърдост и душевно величие беше насочил срещу Антоний, за да го прогони, не само би изтръгнал за себе си слава в бъдещето, но и дори би принудил предишната да изчезне. Само по себе си е славно единствено разсъждението: никому не подобава повече да обича държавата и да бъде защитник на свободата й с таланта си, с делата си, с усърдието си и всеобщото настоятелно искане. Затова не трябва да молим благоволението на Октавий да живеем: по-скоро именно ти започни да мислиш, че държавата, в която си извършил велики дела, ще бъде свободна и почитана само ако народът има вождове за противодействие на плановете на безчестните.
[[XVII] Scr. m. Maio, ut videtur, a. 711 (43). BRVTVS ATTICO SAL. scribis mihi mirari Ciceronem quod nihil significem umquam de suis actis. quoniam me flagitas, coactu tuo scribam quae sentio. omnia fecisse Ciceronem optimo animo scio; quid enim mihi exploratius esse potest quam illius animus in rem publicam? sed quaedam mihi videtur— quid dicam? imperite vir omnium prudentissimus an ambitiose fecisse qui valentissimum Antonium suscipere pro re publica non dubitarit inimicum. nescio quid scribam tibi nisi unum, pueri et cupiditatem et licentiam potius esse inritatam quam repressam a Cicerone, tantumque eum tribuere huic indulgentiae ut se maledictis non abstineat iis quidem quae in ipsum dupliciter recidunt, quod et pluris occidit uno seque prius oportet fateatur sicarium quam obiciat Cascae quod obicit et imitatur in Casca Bestiam. an quia non omnibus horis iactamus Idus Martias similiter atque ille Nonas Decembris suas in ore habet, eo meliore condicione Cicero pulcherrimum factum vituperabit quam Bestia et Clodius reprehendere illius consulatum soliti sunt? [2] sustinuisse mihi gloriatur bellum Antoni togatus Cicero noster! quid hoc mihi prodest, si merces Antoni oppressi poscitur in Antoni locum successio et si vindex illius mali auctor exstitit alterius fundamentum et radices habituri altiores, si patiamur? ut iam ista quae facit dominationem an dominum [an Antonium] timentis sint. ego autem gratiam non habeo si quis, dum ne irato serviat, rem ipsam non deprecatur. immo triumphus et stipendium et omnibus decretis hortatio ne eius pudeat concupiscere fortunam cuius nomen susceperit, consularis aut Ciceronis est? [3] quoniam mihi tacere non licuit, leges quae tibi necesse est molesta esse. etenim ipse sentio quanto cum dolore haec ad te scripserim, nec ignoro quid sentias in re publica et quam desperatam quoque sanari putes posse. nec me hercule te, Attice, reprehendo. aetas enim, mores, liberi segnem efficiunt; quod quidem etiam ex Flayio nostro perspexi. [4] sed redeo ad Ciceronem. quid inter Salvidienum et eum interest? quid autem amplius ille decerneret? 'timet,' inquis, 'etiam nunc reliquias belli civilis.' quisquam ergo ita timet profligatum ut neque potentiam eius qui exercitum victorem habeat neque temeritatem pueri putet extimescendam esse? an hoc ipsum ea re facit, quod illi propter amplitudinem omnia iam ultroque deferenda putat? O magnam stultitiam timoris, id ipsum quod verearis ita cavere ut, cum vitare fortasse potueris, ultro arcessas et attrahas. nimium timemus mortem et exsilium et paupertatem. haec nimirum videntur Ciceroni ultima esse in malis et, dum habeat a quibus impetret quae velit et a quibus colatur ac laudetur, servitutem, honorificam modo, non aspernatur, si quicquam in extrema ac miserrima contumelia potest honorificum esse. [5] licet ergo patrem appellet Octavius Ciceronem, referat omnia, laudet, gratias agat, tamen illud apparebit verba rebus esse contraria. quid enim tam alienum ab humanis sensibus est quam eum patris habere loco qui ne liberi quidem hominis numero sit? atqui co tendit, id agit, ad eum exitum properat vir optimus ut sit illi Octavius propitius. ego vero iam iis artibus nihil tribuo quibus Ciceronem scio instructissimum esse. quid enim illi prosunt quae pro libertate patriae, de dignitate, quae de morte, exsilio, paupertate scripsit copiosissime? quanto autem magis illa callere videtur Philippus qui privigno minus tribuerit quam Cicero qui alieno tribuat! desinat igitur gloriando etiam insectari dolores nostros. quid enim nostra victum esse Antonium, si victus est ut alii vacaret quod ille obtinuit? [6] tametsi tuae litterae dubia etiam nunc significant. vivat hercule Cicero, qui potest, supplex et obnoxius, si neque aetatis neque honorum neque rerum gestarum pudet; ego certe quin cum ipsa re bellum geram, hoc est cum regno et imperiis extraordinariis et dominatione et potentia quae supra leges se esse velit, nulla erit tam bona condicio serviendi qua deterrear, quamvis sit vir bonus, ut scribis, +Antonius+; quod ego numquam existimavi. sed dominum ne parentem quidem maiores nostri voluerunt esse. te nisi tantum amarem quantum Ciceroni persuasum est diligi ab Octavio, haec ad te non scripsissem. dolet mihi quod tu nunc stomacharis amantissimus cum tuorum omnium tum Ciceronis; sed persuade tibi de voluntate propria mea nihil esse remissum, de iudicio largiter. neque enim impetrari potest quin quale quidque videatur ei talem quisque de illo opinionem habeat. [7] vellem mihi scripsisses quae condiciones essent Atticae nostrae; potuissem aliquid tibi de meo sensu perscribere. valetudinem Porciae meae tibi curae esse non miror. denique quod petis faciam libenter; nam etiam sorores me rogant. et hominem noro et quid sibi voluerit.		17. ДО ТИТ ПОМПОНИЙ АТИК ОТ МАРК ЮНИЙ БРУТ (Лагерът в Македония, май, 43 година) Брут поздравява Атик 1. Пишеш ми за учудването на Цицерон, че не отбелязвам никога нищо за неговите действия. Понеже ти изискваш от мен, по твоя принуда ще напиша какво мисля. Знам, че Цицерон е извършил всичко с отлични намерения. Пределно ми е ясно отношението му към държавата. Но ми се струва, че най-проницателният от всички мъже извърши нещо, как да кажа, „глупаво” или „честолюбиво” — не се поколеба в името на държавата да си навлече за неприятел всесилния Антоний. Знам само едно: Цицерон повече подстрека, отколкото подтисна и алчността, и своеволието на момчето. Той проявява такава снизходителност към него, че не се въздържа от нападки, и то такива, които двояко падат върху самия него — понеже е убил повече от един човек, трябва да се признае по-скоро за убиец, отколкото да упреква Каска в същото, и че в случая с Каска подражава на Бестия 31. Или понеже ние не се хвалим ежечасно с Мартенските иди, а неговите Декемврийски нони 32 са му все на устата, Цицерон ще порицава прекрасното деяние, понеже е в по-добро положение, отколкото тогава, когато Бестия и Клодий постоянно хулеха неговото консулство? 2. Нашият Цицерон ми се хвали, че облечен в тога 33 бил удържал войната срещу Антоний! Каква ми е ползата, ако като награда за Антониевото поражение се изисква наследяване на мястото на Антоний и ако избавителят от това зло се оказва творец на друго, чиито корени и основа, ако позволим, ще бъдат по-дълбоки? Да допуснем, че действията му са присъщи на човек, който се бои от господството или от господаря, или от Антоний 34. Не изпитвам признателност към някого, ако той, стига само да не робува на разгневен, не се старае да отблъсне самото робство. Присъщо на консулара или на Цицерон е триумфът и войнишките заплати 35 и след гласуването на всичко, още и насърчението Октавий да не се срамува от желанието си да притежава имуществото на този, чието име е приел 36? 3. Понеже не мога да мълча, ще прочетеш нещо неприятно за теб. Та и аз сам чувствувам с колко голяма болка ти го написах и добре зная какво мислиш за положението в държавата и колко е безнадеждно, въпреки мисълта ти, че може да се излекува. Кълна се в Херкулес, Атик, не те упреквам — възрастта, привичките, децата те правят ленив. Забелязах това дори у нашия Флавий. 4. Но се връщам към Цицерон. Каква е разликата между него и Салвидиен 37? Какво по-славно можеше да гласува онзи? „Той 38 и сега още се страхува, казваш, от остатъците на гражданската война.” Значи, някой си се бои от разбития толкова, че не смята за страшни нито могъществото на този, който има победоносна армия, нито безразсъдството на момчето? Или той прави това 39, понеже смята, че поради високото му положение трябва да му предоставим всичко вече и доброволно? О, велика глупост на страха — така да пазиш това, от което се боиш, та доброволно да го призоваваш и привличаш, макар че може би си могъл да избегнеш! Ние твърде много се боим от смъртта, изгнанието и бедността. Това, струва ми се, са най-големите нещастия за Цицерон и докато има хора, от които да измолва желанията си и които да го почитат и хвалят, не би отблъснал робството, стига само то да е почтено, ако нещо може да е почтено в краен и най-жалък позор. 5. И тъй, нека Октавий нарича Цицерон баща, да му докладва всичко, да го хвали, да му изказва благодарност, все пак ще стане ясно едно: думите противоречат на делата му. Та какво друго е толкова чуждо на човешките чувства, отколкото да имаш за баща човек, който даже не е в числото на свободните хора? И натам тегли, и това прави, и към този изход бърза отличният мъж — Октавий да е благосклонен към него. Но аз вече не отдавам никакво значение на тези науки, в които знам, че Цицерон е необикновено сведущ. Та каква полза има той от това, което е написал с изобилни слова в защита на свободата на родината, за достойнството, за смъртта, за изгнанието, за бедността? Та колко по-опитен изглежда в това Филип, отдал по-малко на заварения си син, отколкото Цицерон, който отдава на чужд! И така, нека престане да подиграва нашите страдания, като даже го прославя 40. Та какво значение има за нас това, че Антоний е победен, ако е победен, за да освободи за друг това 41, което е владял той 42. 6. Впрочем твоето писмо даже и сега издава съмненията ти. Бога ми, нека Цицерон си живее, както може, молещ и покорен, ако не се срамува ни от възрастта си, ни от почестите си, ни от деянията си: във всеки случай никакво условие за робство, колкото и да е добро, не би ме отвърнало от война със самото робство, с царската власт, с извънредните военни пълномощия и с господството и могъществото, което иска да е по-високо от законите. Нека Антоний да е честен мъж, както пишеш: никога не съм го смятал. Нашите предци не са искали дори бащата да бъде господар. Ако не те бях обичал толкова много, колкото Цицерон е убеден, че Октавий го обича, нямаше да ти напиша това. Болно ми е, че ти сега се сърдиш, дълбоко обичайки Цицерон, както всички свои близки. Но бъди уверен, че моето лично разположение никак не е намаляло, а мнението ми за него — значително. Та не е възможно всеки да мисли като него. 7. Бих искал да ми пишеш какви са условията за нашата Атика 43. Щях да мога да ти напиша нещо за мнението си. Не се учудвам, че здравето на моята Порция 44 е грижа за теб. Най-после ще направя охотно това, което ме молиш. Та и сестрите ми ме молят. Ще науча от човека какво иска за себе си.