|
[[XI] Scr. in castris ad Pyramum mense Iunio (post Nonas) a.u.c. 704.
M. CICERO AP. PULCHRO, ut spero, CENSORI S. D.
[1] Cum essem in castris ad fluvium Pyramum, redditae mihi sunt uno tempore a te epistulae duae, quas ad me Q. Servilius Tarso miserat: earum in altera dies erat ascriptus Nonarum Aprilium; in altera, quae mihi recentior videbatur, dies non erat. Respondebo igitur superiori prius, in qua scribis ad me de absolutione maiestatis. De qua etsi permulto ante certior factus eram litteris, nuntiis, fama denique ipsa; nihil enim fuit clarius, non quo quisquam aliter putasset, sed nihil de insignibus ad laudem viris obscure nuntiari solet, tamen eadem illa laetiora fecerunt mihi tuae litterae, non solum quia planius loquebantur et uberius quam vulgi sermo, sed etiam quia magis videbar tibi gratulari, cum de te ex te ipso audiebam.
[2] Complexus igitur sum cogitatione te absentem; epistulam vero osculatus, etiam ipse mihi gratulatus sum; quae enim a cuncto populo, a senatu, a iudicibus ingenio, industriae, virtuti tribuuntur, quia mihi ipse assentor fortasse, cum ea esse in me fingo, mihi quoque ipsi tribui puto. Nec tam gloriosum exitum tui iudicii exstitisse, sed tam pravam inimicorum tuorum mentem fuisse mirabar. "De ambitu vero, quid interest," inquies, "an de maiestate?" ad rem nihil; alterum enim non attigisti, alteram auxisti; verumtamen ea est maiestas, ut Sulla voluit, ut in quemvis impune declamari liceret, ambitus vero ita apertam vim habet, ut aut accusetur improbe aut defendatur; qui enim facta aut non facta largitio ignorari potest? tuorum autem honorum cursus cui suspectus umquam fuit? Me miserum, qui non affuerim! quos ego risus excitassem!
[3] Sed de maiestatis iudicio duo mihi illa ex tuis litteris iucundissima fuerunt: unum, quod te ab ipsa re publica defensum scribis, quae quidem etiam in summa bonorum et fortium civium copia tueri tales viros deberet, nunc vero eo magis, quod tanta penuria est in omni vel honoris vel aetatis gradu, ut tam orba civitas tales tutores complecti debeat; alterum, quod Pompeii et Bruti fidem benevolentiamque mirifice laudas: laetor virtute et officio cum tuorum necessariorum, meorum amicissimorum, tum alterius omnium saeculorum et gentium principis, alterius iam pridem iuventutis, celeriter, ut spero, civitatis. De mercenariis testibus a suis civitatibus notandis, nisi iam factum aliquid est per Flaccum, fiet a me, cum per Asiam decedam.
[4] Nunc ad alteram epistulam venio. Quod ad me quasi formam communium temporum et totius rei publicae misisti expressam, prudentia litterarum tuarum valde mihi est grata; video enim et pericula leviora, quam timebam, et maiora praesidia, si quidem, ut scribis, omnes vires civitatis se ad Pompeii ductum applicaverunt; tuumque simul promptum animum et alacrem perspexi ad defendendam rem publicam, mirificamque cepi voluptatem ex hac tua diligentia, quod in summis tuis occupationibus mihi tamen rei publica statum per te notum esse voluisti: nam augurales libros ad commune utriusque nostrum otium serva; ego enim, a te cum tua promissa per litteras flagitabam, ad urbem te otiosissimum esse arbitrabar, nunc tamen, ut ipse polliceris, pro auguralibus libris orationes tuas confectas omnes exspectabo.
[5] D. Tullius, cui mandata ad me dedisti, non convenerat me; nec erat iam quisquam mecum tuorum praeter omnes meos, qui sunt omnes tui. Stomachosiores meas litteras quas dicas esse, non intelligo: bis ad te scripsi me purgans diligenter, te leviter accusans in eo, quod de me cito credidisses: quod genus querelae mihi quidem videbatur esse amici; sin tibi displicet, non utar eo posthac. Sed, si, ut scribis, eae litterae non fuerunt disertae, scito meas non fuisse; ut enim Aristarchus Homeri versum negat, quem non probat, sic tu libet enim mihi iocari quod disertum non erit, ne putaris meum. Vale et in censura; si iam es censor, ut spero de proavo multum cogitato tuo. |
|
11. ДО АПИИЙ КЛАВДИЙ ПУЛХЕР (Лагерът до река Пирам, юни, 50 година)
Марк Тулий Цицерон поздравява Апий Пулхер, както се надява, цензор
1. Когато се намирах в лагера до река Пирам, едновременно ми връчиха две писма от теб, които Квинт Сервилий ми бе препратил от Тарс. В едното от тях беше отбелязана датата априлски нони, на другото, което ми изглеждаше по-късно, нямаше дата. И тъй, ще ти отговоря на първото писмо, в което ми пишеш за оправдаването ти по обвинение в престъпление против величието1. За това, макар и много по-рано да бях известен чрез писма, вестители и накрая от мълвата (за това се говореше открито; не защото някой беше мислил другояче, а защото за прославените хора обикновено не се говори нищо тайно), все пак твоето писмо направи за мен по-радостни онези известия не само понеже то говореше по-ясно и по-подробно, отколкото приказките на тълпата, но и защото ми се струваше, че аз ще се радвам за тебе повече, когато слушам за теб от самия теб.
2. И тъй, аз мислено те прегърнах в твое отсъствие, а пък писмото целунах и дори сам се поздравих. Защото това, което целият народ, сенатът и съдиите въздават на твоето дарование, старателност и доблест, понеже може би аз сам си угоднича, като си въобразявам, че и аз притежавам тези добродетели, смятам, че ще бъде въздадено и на мен самия. Учудва ме не толкова, че изходът на твоето дело е бил така славен за теб, а че нравът на твоите врагове е бил така долен. „Каква е разликата, ще кажеш ти, дали ще бъда обвинен в подкуп на избиратели или в престъпление против величието?" По същество никаква; първото въобще не те засяга, а второто, величието, си увеличил. Наистина съставът на престъплението против величието е неопределен2, макар и Сула да не искаше да се позволява безнаказано да се говори против когото и да било. Докато престъплението за подкуп на избиратели е толкова явно, че човек може или безчестно да бъде обвинен, или безчестно да бъде защищаван. Е? Може ли да остане неясно дали е имало подкуп, или не? Та нима за някого е била подозрителна твоята кариера? Ех, защо не бях и аз там! Как щях да ги осмея!
3. Що се отнася до съдебния процес за престъпление към величието, две неща от твоето писмо ми бяха особено приятни: едното, че самата държава те е защитила — тя дори като има много почтени и храбри граждани, е длъжна да брани такива доблести мъже, а сега наистина още повече, понеже не й достигат граждани от всякакъв ранг и възраст; тъй осиротялата държава трябва да милее за такива свои защитници; второто — че ти удивително хвалиш благоразположението на Помпей и на Брут към теб. Радвам се на доблестта и чувството за дълг на тези твои близки хора и мои най-добри приятели; единия — пръв сред всички народи и векове, а другия — отдавна вече пръв сред младежта и скоро, надявам се, пръв и в държавата. Ако Флак3 не е направил нищо за подкупените свидетели, които трябва да бъдат заклеймени от своите съграждани, ще го направя аз, когато мина на връщане през Азия.
4. Сега преминавам към второто писмо. Изпрати ми като че ли сбит преглед на общите обстоятелства и състояние на държавата; твърде ми е драга проницателността на твоето писмо. Та аз виждам, че опасностите са по-незначителни, отколкото се опасявах, и опората — по-значителна, ако наистина, както ми пишеш, „всичките сили на държавата да са се поставили под командуването на Помпей". Съзрях твоя решителен и смел дух да защищаваш държавата и изпитах удивително наслаждение от тази твоя грижливост — въпреки че си толкова зает, все пак пожелах да узная именно от теб какво е състоянието на държавата. Запази авгурските книги до времето на нашия общ отдих от държавни дела. Когато аз настойчиво исках с писмо да изпълниш обещанията си, смятах, че се намираш близо до Рим4 в най-голям отдих и свободно време. Сега, както сам ми обещаваш, вместо авгурските книги ще очаквам твоите речи в съвсем обработен вид.
5. Не се срещнах с Децим Тулий, комуто си дал заръки до мен. И вече с мен няма никой от твоите хора, освен всички мои, които са и твои. Не разбирам кое от моите писма наричаш сърдито. Писах ти два пъти, като ти се извиних старателно и лекичко те упрекнах, че бързо си повярвал за мен. Този род упреци, струва ми се, е присъщ на приятелите. Ако ли пък не ти се нрави, занапред няма да го използувам. Но ако, както пишеш, това писмо не е било „красноречиво", знай, че не е било мое. Така както Аристарх казва, че не е стих от Омир този, който той не одобрява, така и ти (харесва ми да се шегувам) смятай за мое само това, което е красноречиво. Бъди здрав и по време на твоята цензура, ако вече, както се надявам, си цензор, размишлявай много за твоя прадядо5.
|
