P. Cornelius Tacitus Dialogus de oratoribus * Диалог за ораторите Превод: Диалог за ораторите, М. Минкова, Христоматия по реторика, 1: Антична реторика, 1997   двуезичен | оригинал | превод 1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12  13  14  15  16  17  18  19  20  21  22  23  24  25  26  27  28  29  30  31  32  33  34  35  36  37  38  39  40  41  42  [[1] Saepe ex me requiris, Iuste Fabi, cur, cum priora saecula tot eminentium oratorum ingeniis gloriaque floruerint, nostra potissimum aetas deserta et laude eloquentiae orbata vix nomen ipsum oratoris retineat; neque enim ita appellamus nisi antiquos, horum autem temporum diserti causidici et advocati et patroni et quidvis potius quam oratores vocantur. Cui percontationi tuae respondere et tam magnae quaestionis pondus excipere, ut aut de ingeniis nostris male existimandum [sit], si idem adsequi non possumus, aut de iudiciis, si nolumus, vix hercule auderem, si mihi mea sententia proferenda ac non disertissimorum, ut nostris temporibus, hominum sermo repetendus esset, quos eandem hanc quaestionem pertractantis iuvenis admodum audivi. Ita non ingenio, sed memoria et recordatione opus est, ut quae a praestantissimis viris et excogitata subtiliter et dicta graviter accepi, cum singuli diversas [vel easdem] sed probabilis causas adferrent, dum formam sui quisque et animi et ingenii redderent, isdem nunc numeris isdemque rationibus persequar, servato ordine disputationis. Neque enim defuit qui diversam quoque partem susciperet, ac multum vexata et inrisa vetustate nostrorum temporum eloquentiam antiquorum ingeniis anteferret.   1. Ти често ме питаш, Фабий Юст1, защо предишните времена са имали толкова даровити и толкова известни оратори, а нашата епоха е напълно изоставена от тях, лишена е от славата на красноречието и едва съхранява самата дума оратор. Всъщност ние я използваме единствено, когато се касае за древните, а нашите съвременници, които умеят да говорят добре, се наричат и съдебни защитници, и адвокати, и правозащитници, и какво ли не, само не оратори. Ако трябваше да изкажа свое лично мнение, честна дума, аз не бих посмял да отговоря на този въпрос и да поема тъй тежкото бреме на разглеждането му – да охуля нашите таланти, в случай че не можем да достигнем висотата на древните, или нашите вкусове, в случай че не искаме това. Аз обаче смятам да изложа мнението на най-красноречивите хора на нашето време, като възпроизведа един техен разговор на същата тема, който изслушах като съвсем млад. Така че сега от мен се иска не талант, а силна памет, за да мога с голяма точност и по същия начин, в същата последователност на спора да проследя нещата, които чух от тези забележителни люде – тънко обмислени и авторитетно изказани, като всеки съобразно своя духовен и умствен облик даваше различни, но правдоподобни обосновки на разглеждания въпрос. Не липсваше и човек, който зае противоположно становище и след като силно нагруби древността и се подигра над нея, постави нашето съвременно красноречие над таланта на древните оратори. [[2] Nam postero die quam Curiatius Maternus Catonem recitaverat, cum offendisse potentium animos diceretur, tamquam in eo tragoediae argumento sui oblitus tantum Catonem cogitasset, eaque de re per urbem frequens sermo haberetur, venerunt ad eum Marcus Aper et Iulius Secundus, celeberrima tum ingenia fori nostri, quos ego utrosque non modo in iudiciis studiose audiebam, sed domi quoque et in publico adsectabar mira studiorum cupiditate et quodam ardore iuvenili, ut fabulas quoque eorum et disputationes et arcana semotae dictionis penitus exciperem, quamvis maligne plerique opinarentur, nec Secundo promptum esse sermonem et Aprum ingenio potius et vi naturae quam institutione et litteris famam eloquentiae consecutum. Nam et Secundo purus et pressus et, in quantum satis erat, profluens sermo non defuit, et Aper omni eruditione imbutus contemnebat potius litteras quam nesciebat, tamquam maiorem industriae et laboris gloriam habiturus, si ingenium eius nullis alienarum artium adminiculis inniti videretur.   2. В деня след публичния прочит от Куриаций Матерн2 на неговата трагедия „Катон“3, когато в целия Рим непрекъснато се говореше и обсъждаше как той обидил управниците с прекомерните си възхвали на Катон, при него дойдоха Марк Апер4 и Юлий Секунд5. По това време те бяха най-големите личности на нашето съдопроизводство и аз с внимание слушах и двамата не само в съдилищата, но и в домовете им и поради изключителната си жажда за знание и юношеския си плам ги съпровождах и на обществени места. Така аз поглъщах и обикновените им разговори, и споровете им, и споделените помежду им тайни, макар че мнозина от завист мислеха, че Секунд не умее да говори, а Апер е постигнал славата си в красноречието повече с талант и природна дарба, отколкото с учение и образованост. Всъщност речта на Секунд беше чиста, стегната и напълно гладка, а Апер имаше добро образование и не беше невеж, а по-скоро се отнасяше пренебрежително към науката, сякаш щеше да постигне по-голяма слава за усърдието и труда си, ако станеше ясно, че талантът му не търси опора в други науки. [[3] Igitur ut intravimus cubiculum Materni, sedentem ipsum[que], quem pridie recitaverat librum, inter manus habentem deprehendimus. Tum Secundus "nihilne te" inquit, "Materne, fabulae malignorum terrent, quo minus offensas Catonis tui ames? An ideo librum istum adprehendisti, ut diligentius retractares, et sublatis si qua pravae interpretationi materiam dederunt, emitteres Catonem non quidem meliorem, sed tamen securiorem?" Tum ille "leges" inquit "quid Maternus sibi debuerit, et adgnosces quae audisti. Quod si qua omisit Cato, sequenti recitatione Thyestes dicet; hanc enim tragoediam disposui iam et intra me ipse formavi. Atque ideo maturare libri huius editionem festino, ut dimissa priore cura novae cogitationi toto pectore incumbam." "Adeo te tragoediae istae non satiant," inquit Aper "quo minus omissis orationum et causarum studiis omne tempus modo circa Medeam, ecce nunc circa Thyestem consumas, cum te tot amicorum causae, tot coloniarum et municipiorum clientelae in forum vocent, quibus vix suffeceris, etiam si non novum tibi ipse negotium importasses, [ut] Domitium et Catonem, id est nostras quoque historias et Romana nomina Graeculorum fabulis adgregares."   3. И така, когато влязохме в стаята на Матерн, ние го заварихме да седи и да държи в ръцете си същата книга, която беше чел предишния ден. Тогава Секунд каза: „Никак ли не те плашат, Матерне, приказките на злите езици, още ли ти е приятно да слушаш обиди за твоя „Катон“? Или ти си взел тази книга, за да я обмислиш по-внимателно и след като изхвърлиш това, което дава възможност за превратно тълкуване, да издадеш „Катон“, ако не в по-добър, то поне в по-безопасен вид?“. На това Матерн отговори: „Ти ще прочетеш това, което Матерн е сметнал за свой дълг да напише, и ще откриеш това, което си чул. И ако „Катон“ е пропуснала нещо, него ще го каже „Тиест“6 при следващото публично четене. Аз вече планирах и развих наум тази трагедия. Затова искам да ускоря издаването на „Катон“, тъй че да се освободя от грижите си по нея и с цялата си душа да се отдам на новия си замисъл.“ „Не ти ли омръзнаха тези трагедии – каза Апер, – заради които ти зарязваш грижите си по речите и съдебните процеси и прекарваш цялото си време доскоро около „Медея“7, а ето сега около „Тиест“, докато на форума те зоват процесите на толкова твои приятели, толкова твои клиенти от колониите и муниципиите8? Ти едва би се справил с тях, дори да не беше се нагърбил с новата си задача да прибавиш към преданията на гърчетата9 Домиций10 и Катон, т. е. наша история и римски имена.“ [[4] Et Maternus: "perturbarer hac tua severitate, nisi frequens et assidua nobis contentio iam prope in consuetudinem vertisset. Nam nec tu agitare et insequi poetas intermittis, et ego, cui desidiam advocationum obicis, cotidianum hoc patrocinium defendendae adversus te poeticae exerceo. Quo laetor magis oblatum nobis iudicem, qui me vel in futurum vetet versus facere, vel, quod iam pridem opto, sua quoque auctoritate compellat, ut omissis forensium causarum angustiis, in quibus mihi satis superque sudatum est, sanctiorem illam et augustiorem eloquentiam colam."   4. На това Матерн отговори: „Строгата ти преценка щеше да ме смути, ако нашите непрекъснати и постоянни спорове не се бяха превърнали почти в навик. Защото ти не преставаш да критикуваш и да преследваш поетите, а аз, когото обвиняваш в изоставяне на съдебната защита, упражнявам ежедневното си покровителство, за да отбранявам от теб поетическото изкуство. Затова се радвам много, че за мен се появи такъв съдия11, който или ще ми забрани за в бъдеще да пиша стихове, или ще стори това, което аз желая още отпреди – чрез своята преценка да ме принуди да зарежа трудностите на съдебните дела, в които съм се потил достатъчно и предостатъчно, и да се занимавам с това по-свято и по-възвишено красноречие.12“ [[5] "Ego vero" inquit Secundus, "antequam me iudicem Aper recuset, faciam quod probi et moderati iudices solent, ut in iis cognitionibus [se] excusent, in quibus manifestum est alteram apud eos partem gratia praevalere. Quis enim nescit neminem mihi coniunctiorem esse et usu amicitiae et assiduitate contubernii quam Saleium Bassum, cum optimum virum tum absolutissimum poetam? Porro si poetica accusatur, non alium video reum locupletiorem." "Securus sit" inquit Aper "et Saleius Bassus et quisquis alius studium poeticae et carminum gloriam fovet, cum causas agere non possit. Ego enim, quatenus arbitrum litis huius [inveniri], non patiar Maternum societate plurium defendi, sed ipsum solum apud [omnes] arguam, quod natus ad eloquentiam virilem et oratoriam, qua parere simul et tueri amicitias, adsciscere necessitudines, complecti provincias possit, omittit studium, quo non aliud in civitate nostra vel ad utilitatem fructuosius [vel ad voluptatem dulcius] vel ad dignitatem amplius vel ad urbis famam pulchrius vel ad totius imperii atque omnium gentium notitiam inlustrius excogitari potest. Nam si ad utilitatem vitae omnia consilia factaque nostra derigenda sunt, quid est tutius quam eam exercere artem, qua semper armatus praesidium amicis, opem alienis, salutem periclitantibus, invidis vero et inimicis metum et terrorem ultro feras, ipse securus et velut quadam perpetua potentia ac potestate munitus? cuius vis et utilitas rebus prospere fluentibus aliorum perfugio et tutela intellegitur: sin proprium periculum increpuit, non hercule lorica et gladius in acie firmius munimentum quam reo et periclitanti eloquentia, praesidium simul ac telum, quo propugnare pariter et incessere sive in iudicio sive in senatu sive apud principem possis. Quid aliud infestis patribus nuper Eprius Marcellus quam eloquentiam suam opposuit? Qua accinctus et minax disertam quidem, sed inexercitatam et eius modi certaminum rudem Helvidii sapientiam elusit. plura de utilitate non dico, cui parti minime contra dicturum Maternum meum arbitror.   5. „А аз – каза Секунд, – преди Апер да ме отрече като съдия, ще направя нещо в стила на почтените и благоразумни съдии, отказващи се от разследванията, при които е ясно коя от двете страни ще получи тяхното благоразположение. Та кой не знае, че за мен няма по-добър приятел и по-близък човек от Салей Бас13, превъзходен мъж и съвършен поет? А ако се издигне обвинение срещу поетическото изкуство, аз не виждам друг по-подходящ обвиняем.“ „Да оставим на мира – каза Апер – и Салей Бас, и всеки друг, който милее за заниманията с поезия и за славата си на поет, щом той не може да води съдебни процеси. Понеже намерих третейски съдия14 за този спор, аз няма да допусна Матерн да бъде защитаван чрез приобщаване на други хора към процеса, а ще обвинявам пред вас единствено него. Роден за мъжествено и истинско красноречие, чрез което би могъл да създава и съхранява приятелства, да завързва връзки, да разпространява влиянието си в провинциите, той заряза своето; макар и в нашия град да не може да се изнамери нищо по-плодотворно, що се касае до полезността му, нищо по-приятно, що се касае до удоволствието от него, нищо по-достойно, що се касае до положението му, нищо по-красиво, що се касае до значението му за славата на Рим, нищо по-блестящо, що се касае до известността му по цялата империя и у всички народи. Ако във всички наши решения и дела трябва да се съобразяваме с полезността им за живота, има ли нещо по-безопасно от заниманията с това изкуство, въоръжен с което носиш защита на приятелите си, помощ на чуждите хора, спасение на намиращите се в опасност, а на завистниците и неприятелите – страх и ужас, като сам си в безопасност и си пазен сякаш от някаква вечна сила и мощ? Силата и полезността му се виждат от факта, че то е убежище и закрила за другите, когато нещата при теб самия са наред; ако ли пък се появи опасност, заплашваща самия теб, честна дума, ризницата и мечът са по-слаба защита в боя, отколкото красноречието за обвиняемия и попадналия в опасност. То е едновременно оръжие за защита и нападение, с което еднакво добре можеш да отстъпваш и нападаш и в съда, и в сената, и пред принцепса. Какво друго противопостави неотдавна срещу враждебността на сенаторите Еприй Марцел, ако не своето красноречие? Въоръжен и заплашващ с него, той победи наистина красноречивия, но с необигран ум и неопитен в подобни сражения Хелвидий15. Няма да говоря повече за полезността на красноречието, понеже смятам, че по този въпрос моят Матерн най-малко ще иска да ме опровергава. [[6] Ad voluptatem oratoriae eloquentiae transeo, cuius iucunditas non uno aliquo momento, sed omnibus prope diebus ac prope omnibus horis contingit. Quid enim dulcius libero et ingenuo animo et ad voluptates honestas nato quam videre plenam semper et frequentem domum suam concursu splendidissimorum hominum? idque scire non pecuniae, non orbitati, non officii alicuius administrationi, sed sibi ipsi dari? ipsos quin immo orbos et locupletes et potentis venire plerumque ad iuvenem et pauperem, ut aut sua aut amicorum discrimina commendent. ullane tanta ingentium opum ac magnae potentiae voluptas quam spectare homines veteres et senes et totius orbis gratia subnixos in summa rerum omnium abundantia confitentis, id quod optimum sit se non habere? iam vero qui togatorum comitatus et egressus! Quae in publico species! Quae in iudiciis veneratio! Quod illud gaudium consurgendi adsistendique inter tacentis et in unum conversos! coire populum et circumfundi coram et accipere adfectum, quemcumque orator induerit! vulgata dicentium gaudia et imperitorum quoque oculis exposita percenseo: illa secretiora et tantum ipsis orantibus nota maiora sunt. Sive accuratam meditatamque profert orationem, est quoddam sicut ipsius dictionis, ita gaudii pondus et constantia; sive novam et recentem curam non sine aliqua trepidatione animi attulerit, ipsa sollicitudo commendat eventum et lenocinatur voluptati. Sed extemporalis audaciae atque ipsius temeritatis vel praecipua iucunditas est; nam [in] ingenio quoque, sicut in agro, quamquam [grata sint quae] diu serantur atque elaborentur, gratiora tamen quae sua sponte nascuntur.   6. Преминавам към удоволствието от ораторското красноречие, чиято прелест продължава не само един-единствен миг, а почти всеки ден и час. Какво по-приятно за човек със свободен, благороден и създаден за достойни удоволствия дух от това да вижда дома си винаги препълнен от множество най-забележителни люде? Какво по-приятно от съзнанието, че те правят това не заради парите му, не заради липсата на наследници, не по някакво задължение16, а заради самия него? Още повече, често бездетни, богати и влиятелни хора идват при бедния младеж, за да му възложат било своите дела, било делата на приятелите си. Нима огромното богатство и голямата власт доставят удоволствие, равно на това, когато виждаш, че възрастни хора и старци, ползващи се с влияние по целия свят, живеещи в пълно изобилие от всичко, признават, че им липсва най-важното17? А съпровождащите те и стоящи на входа ти римски граждани? Каква гледка пред обществото! Каква почит сред съдиите! Каква радост да станеш и да стоиш сред смълчаната публика, вперила взора си единствено в теб! Народът се стича и обгражда оратора, завладян от усещанията, които той му е внушил! Аз изброявам известните радости, достъпни и за очите на невежите. А онези, по-тайните и познати единствено на самите оратори, са още по-големи. Ако ораторът произнася старателно подготвена и обмислена реч, както в думите му, така и в радостта от тях има някаква твърдост и решимост. Ако се представя с ново и току-що написано произведение, самото вълнение придава прелест на успеха и увеличава удоволствието. Изключително обаче е наслаждението от дръзко импровизираната реч и самата смелост; защото при таланта е същото, както в полето – макар и дълго време да отглеждаме и да се грижим за едни насаждения, все пак повече се радваме на тези, които поникват сами. [[7] Equidem, ut de me ipso fatear, non eum diem laetiorem egi, quo mihi latus clavus oblatus est, vel quo homo novus et in civitate minime favorabili natus quaesturam aut tribunatum aut praeturam accepi, quam eos, quibus mihi pro mediocritate huius quantulaecumque in dicendo facultatis aut reum prospere defendere aut apud centumviros causam aliquam feliciter orare aut apud principem ipsos illos libertos et procuratores principum tueri et defendere datur. tum mihi supra tribunatus et praeturas et consulatus ascendere videor, tum habere quod, si non [ultro] oritur, nec codicillis datur nec cum gratia venit. Quid? fama et laus cuius artis cum oratorum gloria comparanda est? Quid? Non inlustres sunt in urbe non solum apud negotiosos et rebus intentos, sed etiam apud iuvenes vacuos et adulescentis, quibus modo recta indoles est et bona spes sui? Quorum nomina prius parentes liberis suis ingerunt? Quos saepius vulgus quoque imperitum et tunicatus hic populus transeuntis nomine vocat et digito demonstrat? Advenae quoque et peregrini iam in municipiis et coloniis suis auditos, cum primum urbem attigerunt, requirunt ac velut adgnoscere concupiscunt.   7. Да си призная, за мен денят, в който влязох в сената, или в който аз, незнатният и произхождащ от провинция, ползваща се със слабото благоразположение на римския народ18, станах квестор, трибун и претор, не бе по-радостен от тези дни, в които благодарение на съвсем посредственото си и незначително ораторско умение ми се удаваше да защитя успешно обвиняемия в сената, или да измоля от центумвирите19 благополучен изход за някой процес, или да защитя или оправдая пред принцепса20 негови освободени роби или прокуратори21. Струваше ми се, че тогава ставам нещо повече от трибун, претор и консул, че тогава имам нещо, което не зависи от другиго, не се получава по наследство и не идва по милост. А защо не? Може ли разпространението и известността на някое изкуство да се сравни със славата на ораторите? А защо не? Тях не ги ли уважават не само сред търговците и деловите хора в Рим, а дори и сред младежите и юношите, чиито способности току-що се откриват и те имат големи надежди за себе си? Чии имена родителите казват на децата си най-напред? Кого тъй често сочи с пръст и назовава по име невежото простолюдие и облеченият в прости туники22 народ? Пришълците и чужденците, веднага щом дойдат в Рим, търсят и страстно желаят да видят хората, за които са слушали в своите муниципии и колонии. [[8] Ausim contendere Marcellum hunc Eprium, de quo modo locutus sum, et Crispum Vibium (libentius enim novis et recentibus quam remotis et oblitteratis exemplis utor) non minores esse in extremis partibus terrarum quam Capuae aut Vercellis, ubi nati dicuntur. Nec hoc illis alterius [bis alterius] ter milies sestertium praestat, quamquam ad has ipsas opes possunt videri eloquentiae beneficio venisse, [sed] ipsa eloquentia; cuius numen et caelestis vis multa quidem omnibus saeculis exempla edidit, ad quam usque fortunam homines ingenii viribus pervenerint, sed haec, ut supra dixi, proxima et quae non auditu cognoscenda, sed oculis spectanda haberemus. Nam quo sordidius et abiectius nati sunt quoque notabilior paupertas et angustiae rerum nascentis eos circumsteterunt, eo clariora et ad demonstrandam oratoriae eloquentiae utilitatem inlustriora exempla sunt, quod sine commendatione natalium, sine substantia facultatum, neuter moribus egregius, alter habitu quoque corporis contemptus, per multos iam annos potentissimi sunt civitatis ac, donec libuit, principes fori, nunc principes in Caesaris amicitia agunt feruntque cuncta atque ab ipso principe cum quadam reverentia diliguntur, quia Vespasianus, venerabilis senex et patientissimus veri, bene intellegit [et] ceteros quidem amicos suos iis niti, quae ab ipso acceperint quaeque ipsis accumulare et in alios congerere promptum sit, Marcellum autem et Crispum attulisse ad amicitiam suam quod non a principe acceperint nec accipi possit. Ninimum inter tot ac tanta locum obtinent imagines ac tituli et statuae, quae neque ipsa tamen negleguntur, tam hercule quam divitiae et opes, quas facilius invenies qui vituperet quam qui fastidiat. His igitur et honoribus et ornamentis et facultatibus refertas domos eorum videmus, qui se ab ineunte adulescentia causis forensibus et oratorio studio dederunt.   8. Бих се осмелил да твърдя, че току-що споменатият Еприй Марцел и Крисп Вибий23 (защото аз предпочитам нови и пресни примери, а не стари и забравени) са не по-малко известни в най-отдалечените части на земята, отколкото в Капуа24 и Варцела25, смятани за техни родни места. Такава известност те получават не от състоянието си, възлизащо у единия на двеста, а у другия на триста милиона сестерция26, макар и да може да се разбере, че тези богатства те са постигнали благодарение на красноречието си, а от самото красноречие. Неговата божествена природа и небесна сила през всички епохи са дали много примери до какво положение достигат хората благодарение на своя талант, но тези примери, както казах горе, са ни най-близки и ние можем не само да ги чуем, а и да ги видим с очите си. Защото с колкото по-беден и по-нисък произход са тези хора и колкото по-ясна е мизерията и нищетата, която ги е обграждала като малки, толкова по-ярко и очебийно нашите примери изтъкват ползата от ораторското красноречие. Без роднински препоръки, без средства за съществуване, и двамата без добро поведение, а вторият и с лоша външност, вече много години те са най-влиятелните хора в Рим и докато желаеха, бяха господари в съдопроизводството, а сега са първи приятели на Цезара27, имат огромно влияние и са почитани и от самия принцепс, понеже Веспасиан, почтен и извънредно търпелив спрямо истината старец, добре разбира, че останалите му приятели се крепят на получените от него неща, които е събрал той и е могъл да раздаде на други хора, а Марцел и Крисп са дали на приятелството му онова, което не са получили от принцепса и което въобще не биха могли да получат. Сред толкова много и тъй големи предимства изображенията, почетните надписи и статуи имат съвсем малко значение, макар и да не са пренебрегвани съвсем, така както, честна дума, не са пренебрегвани богатствата и имуществата, защото по-лесно ще намериш човек, който да ги порицава, отколкото който да ги презира. Ние виждаме тези почетни награди, украси и богатства да препълват домовете на хората, отдали се от ранна младост на съдебните процеси и ораторските занимания. [[9] Nam carmina et versus, quibus totam vitam Maternus insumere optat (inde enim omnis fluxit oratio), neque dignitatem ullam auctoribus suis conciliant neque utilitates alunt; voluptatem autem brevem, laudem inanem et infructuosam consequuntur. licet haec ipsa et quae deinceps dicturus sum aures tuae, Materne, respuant, cui bono est, si apud te Agamemnon aut Iason diserte loquitur? Quis ideo domum defensus et tibi obligatus redit? Quis Saleium nostrum, egregium poetam vel, si hoc honorificentius est, praeclarissimum vatem, deducit aut salutat aut prosequitur? Nempe si amicus eius, si propinquus, si denique ipse in aliquod negotium inciderit, ad hunc Secundum recurret aut ad te, Materne, non quia poeta es, neque ut pro eo versus facias; hi enim Basso domi nascuntur, pulchri quidem et iucundi, quorum tamen hic exitus est, ut cum toto anno, per omnes dies, magna noctium parte unum librum excudit et elucubravit, rogare ultro et ambire cogatur, ut sint qui dignentur audire, et ne id quidem gratis; nam et domum mutuatur et auditorium exstruit et subsellia conducit et libellos dispergit. Et ut beatissimus recitationem eius eventus prosequatur, omnis illa laus intra unum aut alterum diem, velut in herba vel flore praecerpta, ad nullam certam et solidam pervenit frugem, nec aut amicitiam inde refert aut clientelam aut mansurum in animo cuiusquam beneficium, sed clamorem vagum et voces inanis et gaudium volucre. laudavimus nuper ut miram et eximiam Vespasiani liberalitatem, quod quingenta sestertia Basso donasset. pulchrum id quidem, indulgentiam principis ingenio mereri: quanto tamen pulchrius, si ita res familiaris exigat, se ipsum colere, suum genium propitiare, suam experiri liberalitatem! adice quod poetis, si modo dignum aliquid elaborare et efficere velint, relinquenda conversatio amicorum et iucunditas urbis, deserenda cetera officia utque ipsi dicunt, in nemora et lucos, id est in solitudinem secedendum est.   9. Песните и стиховете, на които Матерн желае да посвети живота си (всъщност цялото ми изказване започна оттам) не носят никакъв престиж на своите творци, нито от тях има някаква полза. Те преследват кратко удоволствие, празна и безплодна слава. Ти, Матерне, може би ще си запушиш ушите при тези мои думи, а и при това, което ще кажа след малко, но кому са полезни твоите сладкодумни разкази за Агамемнон и Язон? Кой ще се върне у дома си, защитен от тях и задължен към теб? Кой изпраща, поздравява или съпровожда нашия Салей, превъзходния поет, или ако това е по-почтително, най-прекрасния песнопоец? Но ако някой негов приятел, близък или най-сетне самият той попаднат пред съда, той ще тича при ей този Секунд или при теб, Матерне, не защото си поет и не за да напишеш стихове в негова чест. Тези стихове се творят в дома на Бас и те наистина са красиви и изящни, но резултатът от тях е такъв, че след като всеки ден и почти всяка нощ цяла година е писал една книга и буквално е будувал над нея, на всичкото отгоре той се принуждава да ходи и да моли да се намерят хора, които да благоволят да го изслушат, и при това не току тъй. Защото той наема къща, устройва зала за слушателите, докарва скамейки, разпраща покани. И дори и четенето да бъде увенчано от най-голям успех, цялата тази слава продължава ден или два, тъй както преждевременно откъснатата трева или цвете не дава никакъв истински и здрав плод. Тя не създава приятелство, клиентела или някакво голямо благоразположение, а краткотрайни възгласи, празни думи и мимолетна радост. Неотдавна ние превъзнасяхме невероятната и изключителна щедрост на Веспасиан, който подари на Бас петстотин хиляди сестерции. Хубаво е, че с таланта си той е заслужил благоволението на принцепса. Колко по-хубаво обаче би било сам да се занимава с имуществените си дела, ако те наложат това, да търси милостта на самия себе си, да изпитва своята щедрост! Прибави и това, че ако поетите поискат да измислят и да сътворят нещо хубаво, те трябва да изоставят общението с приятелите и развлеченията на града, да захвърлят останалите си дела и, според думите на самите тях, да се оттеглят в горички и дъбрави, т. е. на самота. [[10] Ne opinio quidem et fama, cui soli serviunt et quod unum esse pretium omnis laboris sui fatentur, aeque poetas quam oratores sequitur, quoniam mediocris poetas nemo novit, bonos pauci. Quando enim rarissimarum recitationum fama in totam urbem penetrat? Nedum ut per tot provincias innotescat. Quotus quisque, cum ex Hispania vel Asia, ne quid de Gallis nostris loquar, in urbem venit, Saleium Bassum requirit? Atque adeo si quis requirit, ut semel vidit, transit et contentus est, ut si picturam aliquam vel statuam vidisset. Neque hunc meum sermonem sic accipi volo, tamquam eos, quibus natura sua oratorium ingenium denegavit, deterream a carminibus, si modo in hac studiorum parte oblectare otium et nomen inserere possunt famae. Ego vero omnem eloquentiam omnisque eius partis sacras et venerabilis puto, nec solum cothurnum vestrum aut heroici carminis sonum, sed lyricorum quoque iucunditatem et elegorum lascivias et iamborum amaritudinem [et] epigrammatum lusus et quamcumque aliam speciem eloquentia habeat, anteponendam ceteris aliarum artium studiis credo. Sed tecum mihi, Materne, res est, quod, cum natura tua in ipsam arcem eloquentiae ferat, errare mavis et summa adepturus in levioribus subsistis. ut si in Graecia natus esses, ubi ludicras quoque artis exercere honestum est, ac tibi Nicostrati robur ac vires di dedissent, non paterer inmanis illos et ad pugnam natos lacertos levitate iaculi aut iactu disci vanescere, sic nunc te ab auditoriis et theatris in forum et ad causas et ad vera proelia voco, cum praesertim ne ad illud quidem confugere possis, quod plerisque patrocinatur, tamquam minus obnoxium sit offendere poetarum quam oratorum studium. Effervescit enim vis pulcherrimae naturae tuae, nec pro amico aliquo, sed, quod periculosius est, pro Catone offendis. Nec excusatur offensa necessitudine officii aut fide advocationis aut fortuitae et subitae dictionis impetu: meditatus videris [aut] elegisse personam notabilem et cum auctoritate dicturam. Sentio quid responderi possit: hinc ingentis [ex his] adsensus, haec in ipsis auditoriis praecipue laudari et mox omnium sermonibus ferri. Tolle igitur quietis et securitatis excusationem, cum tibi sumas adversarium superiorem. Nobis satis sit privatas et nostri saeculi controversias tueri, in quibus [expressis] si quando necesse sit pro periclitante amico potentiorum aures offendere, et probata sit fides et libertas excusata."   10. Дори и славата на известността, единствена цел и, според признанията им, единствена награда за техния труд, не следват поетите тъй, както ораторите, защото посредствените поети не ги знае никой, а добрите – малцина. Случва ли се някога вестта за публичното четене на някое произведение, колкото и забележително да е то, да достигне до целия Рим? Камо ли да се разнесе по толкова провинции. Много ли хора, идващи в Рим от Испания и Азия, да не говоря за нашите гали28, търсят Салей Бас? И дори някой да го търси, щом веднъж го види, той си продължава и това му стига, сякаш е видял някаква картина или статуя. Не искам думите ми да се възприемат така, като че ли отблъсквам от стихотворство хората, на които природата е отказала ораторско дарование, ако те единствено чрез тези занимания могат да прекарват приятно свободното си време и да прославят името си. Аз считам, че цялото красноречие и всичките му дялове са свещени и достойни за почит, не само нашата трагедия или звукът на героическата поема, но и прелестта на лириката, игривостта на елегията и хапливите ямби, шеговитите епиграми и какъвто друг вид красноречие има, мисля, че то трябва да се постави над заниманията с другите изкуства. Обвинението ми към теб, Матерне, обаче е това, че макар и природата да те е отнесла в самите недра на красноречието, ти предпочиташ да се отдалечиш и постигнал най-трудното, да се спреш на по-лекото. Дори и да беше роден в Гърция, където е почетно да упражняваш и актьорско майсторство29, и ако боговете да ти бяха дали якостта и силите на Никострат30, аз не бих позволил да похабяваш яките си мишци, създадени за борба, с лекото копие и хвърлянето на диск. Така сега аз те призовавам от залите за четения и от театъра на форума на съдебните процеси и в истинските сражения, още повече, че ти не можеш да прибегнеш до оправданието, с което се защитават мнозина – че заниманията на поетите са по-безопасни от тези на ораторите. Защото в теб се разгоря силата на прекрасната ти природа и ти си навличаш неприятности не заради някой приятел, а което е по-опасно – заради Катон. Рискът, на който се подлагаш, не се извинява с неизбежното изпълнение на дълга или задълженията ти на адвокат или със случаен и внезапен порив на речта ти. Явно е, че ти старателно си създал и избрал образ на известна личност, чиито думи ще имат тежест. Усещам какво можеш да отговориш: че оттук възникват горещите одобрения, че това се хвали най-вече в залите за четения и след това се превъзнася в разговорите на всички. В такъв случай престани да се извиняваш със спокойствието и сигурността, когато си навличаш противник, по-силен от теб. На нас ни стига да се занимаваме с частните спорове и злободневните въпроси и ако при тях понякога е необходимо да наскърбим слуха на управниците заради приятел, който е в опасност, нашето застъпничество и волност биха били одобрени и извинени.“ [[11] Quae cum dixisset Aper acrius, ut solebat, et intento ore, remissus et subridens Maternus "parantem" inquit "me non minus diu accusare oratores quam Aper laudaverat (fore enim arbitrabar ut a laudatione eorum digressus detrectaret poetas atque carminum studium prosterneret) arte quadam mitigavit, concedendo iis, qui causas agere non possent, ut versus facerent. Ego autem sicut in causis agendis efficere aliquid et eniti fortasse possum, ita recitatione tragoediarum et ingredi famam auspicatus sum, cum quidem [imperante] Nerone inprobam et studiorum quoque sacra profanantem Vatinii potentiam fregi, [et] hodie si quid in nobis notitiae ac nominis est, magis arbitror carminum quam orationum gloria partum. ac iam me deiungere a forensi labore constitui, nec comitatus istos et egressus aut frequentiam salutantium concupisco, non magis quam aera et imagines, quae etiam me nolente in domum meam inruperunt. Nam statum cuiusque ac securitatem melius innocentia tuetur quam eloquentia, nec vereor ne mihi umquam verba in senatu nisi pro alterius discrimine facienda sint.   11. На тези думи на Апер, казани с обичайната за него острота и твърдост, Матерн отговори с лека усмивка: „Аз бях готов да обвинявам ораторите толкова дълго, колкото Апер ги възхваляваше (защото мислех, че след като свърши с тяхната възхвала, той ще започне да унижава поетите и да позори поетическите занимания), но той много умело ме успокои със своето разрешение на тези, които не могат да водят съдебни процеси, да пишат стихове. Както обаче аз бих могъл да постигна нещо в съдебните процеси и да имам успех, така за мен има добри поличби за слава и в четенето на трагедии, понеже в „Нерон“ аз разобличих Ватиний31, този негодник и осквернител на светостта на поезията, и ако днес имам някаква известност и име, смятам, че то се дължи повече на славата ми от стиховете, отколкото от речите. Аз вече реших да се откъсна от съдебната работа, а тези съпровождания, изпращания и тълпата от поздравяващи ги желая не повече от медните статуи и изображенията32, които нахлуха в моя дом против волята ми. Защото моето положение и сигурност аз пазя по-добре с неопетнеността си, отколкото с красноречието, и не се боя, ако ми се наложи да говоря в сената не по чуждо дело33. [[12] Nemora vero et luci et secretum ipsum, quod Aper increpabat, tantam mihi adferunt voluptatem, ut inter praecipuos carminum fructus numerem, quod non in strepitu nec sedente ante ostium litigatore nec inter sordes ac lacrimas reorum componuntur, sed secedit animus in loca pura atque innocentia fruiturque sedibus sacris. Haec eloquentiae primordia, haec penetralia; hoc primum habitu cultuque commoda mortalibus in illa casta et nullis contacta vitiis pectora influxit: sic oracula loquebantur. Nam lucrosae huius et sanguinantis eloquentiae usus recens et ex malis moribus natus, atque, ut tu dicebas, Aper, in locum teli repertus. Ceterum felix illud et, ut more nostro loquar, aureum saeculum, et oratorum et criminum inops, poetis et vatibus abundabat, qui bene facta canerent, non qui male admissa defenderent. Nec ullis aut gloria maior aut augustior honor, primum apud deos, quorum proferre responsa et interesse epulis ferebantur, deinde apud illos dis genitos sacrosque reges, inter quos neminem causidicum, sed Orphea ac Linum ac, si introspicere altius velis, ipsum Apollinem accepimus. vel si haec fabulosa nimis et composita videntur, illud certe mihi concedes, Aper, non minorem honorem Homero quam Demostheni apud posteros, nec angustioribus terminis famam Euripidis aut Sophoclis quam Lysiae aut Hyperidis includi. Pluris hodie reperies, qui Ciceronis gloriam quam qui Virgilii detrectent: nec ullus Asinii aut Messallae liber tam inlustris est quam Medea Ovidii aut Varii Thyestes.   12. А горите, дъбравите и усамотяването, на които се нахвърли Апер, ми носят такова удоволствие, че измежду изключителните облаги от стиховете бих изброил, че те не се творят сред шума, препирнята на ищеца и траурните одежди34 и сълзи на обвиняемите, а духът се оттегля на чисти и непорочни места и се наслаждава на тяхната святост. Това са първоизточниците на красноречието, това е неговата същност. В тази му форма и вид то е било предадено като благо на смъртните и се е изляло в онези целомъдрени и незасегнати от никакви пороци сърца. Така са говорели оракулите. Защото това користно и кръвожадно красноречие се появи наскоро, породено от опорочаването на нравите и, както казваш ти, Апер, като един вид оръжие. Впрочем онзи щастлив и така наречен златен век, беден на оратори и престъпления, е бил пълен с поети и пророци, които трябвало да възпяват добрините, а не да защитават от сторените злини. Никой не е бил с по-голяма слава и с по-велика почест от тях, на първо място пред боговете, понеже се говорело, че те съобщават волята им на хората и участват в техните пиршества, сетне пред богородените и свещени царе. А между тези хора нямало нито един съдебен защитник, там били Орфей и Лин35 и ако помислиш по-внимателно – и самият Аполон36. Ако тези неща ти изглеждат прекалено приказни и измислени, поне ще се съгласиш с мен, Апер, че славата на Омир у потомците е не по-малка от тази на Демостен; че известността на Еврипид и Софокъл е не по-малко широка от тази на Лизий или Хиперид37. Днес ще намериш мнозина, които ще оспорят по-скоро славата на Цицерон, отколкото на Вергилий. И нито една книга на Азиний38 или Месала39 не е така известна, както „Медея“ на Овидий или „Тиест“ на Варий40. [[13] Ac ne fortunam quidem vatum et illud felix contubernium comparare timuerim cum inquieta et anxia oratorum vita. licet illos certamina et pericula sua ad consulatus evexerint, malo securum et quietum Virgilii secessum, in quo tamen neque apud divum Augustum gratia caruit neque apud populum Romanum notitia. Testes Augusti epistulae, testis ipse populus, qui auditis in theatro Virgilii versibus surrexit universus et forte praesentem spectantemque Virgilium veneratus est sic quasi Augustum. Ne nostris quidem temporibus Secundus Pomponius Afro Domitio vel dignitate vitae vel perpetuitate famae cesserit. Nam Crispus iste et Marcellus, ad quorum exempla me vocas, quid habent in hac sua fortuna concupiscendum? Quod timent, an quod timentur? Quod, cum cotidie aliquid rogentur, ii quibus praestant indignantur? Quod adligati omni adulatione nec imperantibus umquam satis servi videntur nec nobis satis liberi? Quae haec summa eorum potentia est? tantum posse liberti solent. Ne vero "dulces," ut Virgilius ait, "Musae," remotum a sollicitudinibus et curis et necessitate cotidie aliquid contra animum faciendi, in illa sacra illosque fontis ferant; nec insanum ultra et lubricum forum famamque pallentem trepidus experiar. Non me fremitus salutantium nec anhelans libertus excitet, nec incertus futuri testamentum pro pignore scribam, nec plus habeam quam quod possim cui velim relinquere; quandoque enim fatalis et meus dies veniet: statuarque tumulo non maestus et atrox, sed hilaris et coronatus, et pro memoria mei nec consulat quisquam nec roget."   13. Аз не бих се побоял да сравня съдбата на поетите и тяхното щастливо взаимно приятелство с неспокойния и напрегнат живот на ораторите. Нека техните сражения и опасности ги довеждат до консулство, но аз предпочитам сигурното и спокойно оттегляне на Вергилий41, при което все пак той се ползваше и с благоразположението на божествения Август, и с известност сред римския народ. Свидетели за това са писмата на Август, свидетел е самият народ, който след изслушването на стиховете на Вергилий в театъра стана като един и отдаде такива почести на случайно присъстващия сред зрителите Вергилий, сякаш той беше самият Август. И в наше време Помпоний Секунд42 не отстъпи на Домиций Афер43 нито по достойното си жизнено положение, нито по дълготрайната си слава. Какво завидно имат в съдбата си тия Крисп и Марцел, които ти ми сочиш за пример? Това, че се боят, или това, че внушават страх? Това, че хората ежедневно изискват нещо от тях и тези, които не го получават, негодуват? Това, че обречени да се подмазват, те никога не изглеждат на управниците достатъчно покорни, а на нас достатъчно свободни? Къде е това голямо тяхно могъщество? Такова могъщество обикновено имат освободените роби. Затова нека „прелестните музи“, както казва Вергилий, ме отдалечат от суетнята и грижите, от необходимостта ежедневно да върша нещо против волята си и ме отнесат на онези свети места и на онези извори44. Нека да не изпитвам страх от безумния и измамен форум и злобната мълва. Нека да не ме тревожат приказките на поздравяващите и запъхтените освободени роби, нека да не пиша завещания като залог45, несигурен в бъдещето си, нека да нямам повече от това, което спокойно бих могъл да оставя комуто желая (защото някога ще дойде и моят съдбовен ден), нека на надгробния си паметник не бъда тъжен и суров, а весел и увенчан с венец и нека никой да не иска и да не моли нещо в моя памет46.“ [[14] Vixdum finierat Maternus, concitatus et velut instinctus, cum Vipstanus Messalla cubiculum eius ingressus est, suspicatusque ex ipsa intentione singulorum altiorem inter eos esse sermonem, "num parum tempestivus" inquit "interveni secretum consilium et causae alicuius meditationem tractantibus?" "Minime, minime" inquit Secundus, "atque adeo vellem maturius intervenisses; delectasset enim te et Apri nostri accuratissimus sermo, cum Maternum ut omne ingenium ac studium suum ad causas agendas converteret exhortatus est, et Materni pro carminibus suis laeta, utque poetas defendi decebat, audentior et poetarum quam oratorum similior oratio." "Me vero" inquit "[et] sermo iste infinita voluptate adfecisset, atque id ipsum delectat, quod vos, viri optimi et temporum nostrorum oratores, non forensibus tantum negotiis et declamatorio studio ingenia vestra exercetis, sed eius modi etiam disputationes adsumitis, quae et ingenium alunt et eruditionis ac litterarum iucundissimum oblectamentum cum vobis, qui ista disputatis, adferunt, tum etiam iis, ad quorum auris pervenerint. Itaque hercule non minus probari video in te, Secunde, quod Iuli Africani vitam componendo spem hominibus fecisti plurium eius modi librorum, quam in Apro, quod nondum ab scholasticis controversiis recessit et otium suum mavult novorum rhetorum more quam veterum oratorum consumere."   14. Едва Матерн беше свършил с думите си, изказани с вълнение и като че ли с някакво вдъхновение, когато в стаята му влезе Випстан Месала и по съсредоточеността на всеки един разбра, че помежду им е имало сериозен разговор: „Май че аз – каза той – в неподходящ момент прекъснах тайното ви съвещание, докато вие обсъждахте подготовката на някакъв съдебен процес.“ „Съвсем не, съвсем не, – отговори Секунд – дори съжалявам, че идваш едва сега. Защото ти щеше да се насладиш и на внимателно подготвената реч на нашия Апер, който съветваше Матерн да насочи целия си талант и старание към съдебните процеси, и на прекрасната реч на Матерн в защита на стиховете му, тъй както подобава да се защитават поетите, твърде дръзка и по-скоро поетическа, отколкото ораторска.“ „Наистина този разговор – каза Месала – би ми доставил изключително удоволствие, но мен ме радва самият факт, че вие, най-добрите граждани и оратори на нашето съвремие, не упражнявате таланта си само в съдебни дела и ораторски занимания, а водите и такива спорове, които подхранват таланта и със своята ученост и литературност доставят огромно наслаждение както на хората, които спорят, така и на тези, които ги слушат. Впрочем затова, че с жизнеописанието на Юлий Африкан47 ти, Секунд, събуди надеждите на хората за повече такива книги, честна дума, заслужаваш не по-малка похвала от порицанието, което се пада на Апер, задето още не се е отказал от училищните си спорове и предпочита да запълва времето си по-скоро по примера на новите ретори, отколкото на древните оратори.“ [[15] Tum Aper: "non desinis, Messalla, vetera tantum et antiqua mirari, nostrorum autem temporum studia inridere atque contemnere. Nam hunc tuum sermonem saepe excepi, cum oblitus et tuae et fratris tui eloquentiae neminem hoc tempore oratorem esse contenderes [antiquis], eo, credo, audacius, quod malignitatis opinionem non verebaris, cum eam gloriam, quam tibi alii concedunt, ipse tibi denegares." "Neque illius" inquit "sermonis mei paenitentiam ago, neque aut Secundum aut Maternum aut te ipsum, Aper, quamquam interdum in contrarium disputes, aliter sentire credo. Ac velim impetratum ab aliquo vestrum ut causas huius infinitae differentiae scrutetur ac reddat, quas mecum ipse plerumque conquiro. Et quod quibusdam solacio est, mihi auget quaestionem, quia video etiam Graecis accidisse ut longius absit [ab] Aeschine et Demosthene Sacerdos ille Nicetes, et si quis alius Ephesum vel Mytilenas concentu scholasticorum et clamoribus quatit, quam Afer aut Africanus aut vos ipsi a Cicerone aut Asinio recessistis."   15. Тогава Апер каза: „Ти, Месала, не преставаш да се възхищаваш единствено от старините и древността, а на съвременните занимания да се подиграваш и да ги презираш. Подобни неща съм слушал от теб неведнъж, когато, забравил за собственото си красноречие и това на брат си48, ти твърдиш, че в наше време няма нито един оратор. Мисля, че си позволяваш толкова дръзки думи, понеже не се боиш, че ще те обвинят в зложелателство, щом като сам се отказваш от славата, с която те удостояват другите.“ Месала отговори: „Аз не се разкайвам за тези мои думи и мисля, че и Секунд, и Матерн, и самият ти, Апер, макар и понякога да твърдиш противоположното, сте на същото мнение. Бих искал някой от вас да успее да открие причините за тази огромна разлика между древните и сегашните оратори и да ни ги каже, понеже самият аз често ги търся. И това, което за някои е утеха, ме кара да се замислям още повече, понеже виждам, че същото се е случило и с гърците, че известният Сацердот Никет49 или някой друг, който измъчва Ефес50 или Митилена51 с възгласите и виковете на учениците си, са по-далеч от Есхин и Демостен, отколкото Апер, Африкан или вие самите сте се отдалечили от Цицерон или Азиний.“ [[16] "Magnam" inquit Secundus "et dignam tractatu quaestionem movisti. Sed quis eam iustius explicabit quam tu, ad cuius summam eruditionem et praestantissimum ingenium cura quoque et meditatio accessit?" Et Messalla "aperiam" inquit "cogitationes meas, si illud a vobis ante impetravero, ut vos quoque sermonem hunc nostrum adiuvetis." "Pro duobus" inquit Maternus "promitto: nam et ego et Secundus exsequemur eas partis, quas intellexerimus te non tam omisisse quam nobis reliquisse. Aprum enim solere dissentire et tu paulo ante dixisti et ipse satis manifestus est iam dudum in contrarium accingi nec aequo animo perferre hanc nostram pro antiquorum laude concordiam." "Non enim" inquit Aper "inauditum et indefensum sae- culum nostrum patiar hac vestra conspiratione damnari: sed hoc primum interrogabo, quos vocetis antiquos, quam oratorum aetatem significatione ista determinetis. Ego enim cum audio antiquos, quosdam veteres et olim natos intellego, ac mihi versantur ante oculos Ulixes ac Nestor, quorum aetas mille fere et trecentis annis saeculum nostrum antecedit: vos autem Demosthenem et Hyperidem profertis, quos satis constat Philippi et Alexandri temporibus floruisse, ita tamen ut utrique superstites essent. Ex quo apparet non multo pluris quam trecentos annos interesse inter nostram et Demosthenis aetatem. Quod spatium temporis si ad infirmitatem corporum nostrorum referas, fortasse longum videatur; si ad naturam saeculorum ac respectum inmensi huius aevi, perquam breve et in proximo est. Nam si, ut Cicero in Hortensio scribit, is est magnus et verus annus, par quo eadem positio caeli siderumque, quae cum maxime est, rursum existet, isque annus horum quos nos vocamus annorum duodecim milia nongentos quinquaginta quattuor complectitur, incipit Demosthenes vester, quem vos veterem et antiquum fingitis, non solum eodem anno quo nos, sed etiam eodem mense extitisse.   16. „Ти повдигаш – каза Секунд – един важен въпрос, който заслужава да се разгледа. Кой обаче ще го разясни по-добре от теб, към чиято изключителна ученост и огромен талант са се прибавили също и любознателност, и старание?“. На това Месала отговори: „Аз ще изложа мислите си, но преди това искам да получа от вас обещание, че вие също ще ми помогнете в този разговор.“ „За двама ни със Секунд – каза Матерн – обещавам; защото ние ще разгледаме въпросите, за които разберем, че ти не си пропуснал, а си ни оставил. Апер обаче обикновено не е съгласен с нас и ти преди малко каза, а и на него самия му личи, че още отдавна се е въоръжил да ни противоречи и няма да понесе равнодушно това наше единомислие за славата на древните оратори.“ „Наистина – каза Апер – аз няма да допусна с ваше съглашение да осъдите нашата епоха, без тя да бъде изслушана и защитена. Но първо ще ви попитам кого наричате „древните“, кое поколение оратори обозначавате с този термин. Защото, когато чувам „древните“, аз подразбирам някои прежни и отдавна живели хора и пред очите ми изникват Одисей и Нестор, чиято епоха е почти хиляда и триста години преди нас. Вие обаче споменавате Демостен и Хиперид, за които съвсем сигурно се знае, че са били на върха на славата си по времето на Филип и Александър и са надживели и единия, и другия. От това става ясно, че между нашата и Демостеновата епоха има не повече от триста години. Съпоставен с краткотрайността на живота ни, този период навярно би изглеждал дълъг, но спрямо действителната продължителност на вековете и представата за безкрайността на вечността той е съвсем кратък и онази епоха е съвсем близо. Защото ако според думите на Цицерон в „Хортензий“52 велика и истинска година53 е само тази, в която се повтаря едно и също разположение на небето и звездите, а тя обхваща дванадесет хиляди деветстотин петдесет и четири части, които ние наричаме години, то Демостен, когото представяте за стар и древен, се е появил на този свят не само в една и съща година заедно с нас, но даже и в един и същи месец. [[17] Sed transeo ad Latinos oratores, in quibus non Menenium, ut puto, Agrippam, qui potest videri antiquus, nostrorum temporum disertis anteponere soletis, sed Ciceronem et Caesarem et Caelium et Calvum et Brutum et Asinium et Messallam: quos quid antiquis potius temporibus adscribatis quam nostris, non video. Nam ut de Cicerone ipso loquar, Hirtio nempe et Pansa consulibus, ut Tiro libertus eius scribit, septimo idus [Decembris] occisus est, quo anno divus Augustus in locum Pansae et Hirtii se et Q. Pedium consules suffecit. Statue sex et quinquaginta annos, quibus mox divus Augustus rem publicam rexit; adice Tiberii tris et viginti, et prope quadriennium Gai, ac bis quaternos denos Claudii et Neronis annos, atque illum Galbae et Othonis et Vitellii longum et unum annum, ac sextam iam felicis huius principatus stationem, qua Vespasianus rem publicam fovet: centum et viginti anni ab interitu Ciceronis in hunc diem colliguntur, unius hominis aetas. Nam ipse ego in Britannia vidi senem, qui se fateretur ei pugnae interfuisse, qua Caesarem inferentem arma Britanniae arcere litoribus et pellere adgressi sunt. Ita si eum, qui armatus C. Caesari restitit, vel captivitas vel voluntas vel fatum aliquod in urbem pertraxisset, aeque idem et Caesarem ipsum et Ciceronem audire potuit et nostris quoque actionibus interesse. Proximo quidem congiario ipsi vidistis plerosque senes, qui se a divo quoque Augusto semel atque iterum accepisse congiarium narrabant. Ex quo colligi potest et Corvinum ab illis et Asinium audiri potuisse; nam Corvinus in medium usque Augusti principatum, Asinius paene ad extremum duravit, ne dividatis saeculum, et antiquos ac veteres vocitetis oratores, quos eorundem hominum aures adgnoscere ac velut coniungere et copulare potuerunt.   17. Аз обаче преминавам към латинските оратори, от които на нашите умеещи да говорят добре съвременници вие противопоставяте, както ми се струва, не Менений Агрипа54, макар че той може да се счете за древен, а Цицерон, Цезар55, Целий56, Калв57, Брут58, Азиний, Месала. Не разбирам защо ги отнася по-скоро към древните времена, а не към съвремието ни. Що се касае до самия Цицерон, той бе убит по времето на консулите Хирций и Панса, според написаното от освободения му роб Тирон, на седмия ден преди декемврийските иди59, в същата година, когато божественият Август постави на мястото на консулите Панса и Хирций себе си и Квинт Педий. Сметни петдесет и шестте години, през които след това божественият Август управлява държавата60; прибави двадесет и трите години на Тиберий61 и почти четирите години на Гай62 и два пъти по четиринадесетте години – на Клавдий63 и на Нерон64, и онази дълга и единствена година на Галба65, Отон66 и Вителий67; и вече шестата година на този щастлив принципат, през който Веспасиан68 постоянно бди над държавата: от гибелта на Цицерон досега се събират към сто и двадесет години, един човешки живот. Защото в Британия аз с очите си видях старец, който твърдеше, че е участвал в битката, когато британците са нападнали настъпващия с войската си срещу тях Цезар, за да го прогонят от бреговете и отблъснат. Тъй че ако този човек, който е участвал в сраженията срещу Цезар, е попаднал в Рим поради пленничество, било по някаква добра воля или превратност на съдбата, същият е могъл да слуша и самия Цезар, и Цицерон, и да участва в съдебните ни процеси. Всъщност на последното раздаване на покаяние вие сами видяхте мнозина старци, които разказваха, че веднъж или дори два пъти са получавали подаяния от божествения Август. От това може да се заключи, че те са имали възможност да слушат Корвин и Азиний, защото Азиний е доживял до средата на Августовия принципат, а Корвин – почти до края. Затова не разделяйте нашето време, като наричате антични и съвременни ораторите, които са могли да бъдат слушани от едни и същи хора и свързани и обединявани от тях. [[18] Haec ideo praedixi, ut si qua ex horum oratorum fama gloriaque laus temporibus adquiritur, eam docerem in medio sitam et propiorem nobis quam Servio Galbae aut C. Carboni quosque alios merito antiquos vocaverimus; sunt enim horridi et inpoliti et rudes et informes et quos utinam nulla parte imitatus esset Calvus vester aut Caelius aut ipse Cicero. Agere enim fortius iam et audentius volo, si illud ante praedixero, mutari cum temporibus formas quoque et genera dicendi. Sic Catoni seni comparatus C. Gracchus plenior et uberior, sic Graccho politior et ornatior Crassus, sic utroque distinctior et urbanior et altior Cicero, Cicerone mitior Corvinus et dulcior et in verbis magis elaboratus. Nec quaero quis disertissimus: hoc interim probasse contentus sum, non esse unum eloquentiae vultum, sed in illis quoque quos vocatis antiquos pluris species deprehendi, nec statim deterius esse quod diversum est, vitio autem malignitatis humanae vetera semper in laude, praesentia in fastidio esse. Num dubitamus inventos qui prae Catone Appium Caecum magis mirarentur? satis constat ne Ciceroni quidem obtrectatores defuisse, quibus inflatus et tumens nec satis pressus, sed supra modum exsultans et superfluens et parum Atticus videretur. legistis utique et Calvi et Bruti ad Ciceronem missas epistulas, ex quibus facile est deprehendere Calvum quidem Ciceroni visum exsanguem et aridum, Brutum autem otiosum atque diiunctum; rursusque Ciceronem a Calvo quidem male audisse tamquam solutum et enervem, a Bruto autem, ut ipsius verbis utar, tamquam "fractum atque elumbem." si me interroges, omnes mihi videntur verum dixisse: sed mox ad singulos veniam, nunc mihi cum universis negotium est.   18. Направих това предисловие, за да обясня, че ако древните времена се славят и превъзнасят поради известността на ораторите, те дължат това повече на тези, които са между нас и по-близо до нас, отколкото на Сервий Галба69, Гай Лелий70, Гай Карбон71 или другите, които с основание ще наречем древни. Защото те са груби, неопитни, невежи и безобразни и дано в нищо да не им е подражавал вашият Калв, Целий или самият Цицерон. Аз възнамерявам да говоря още по-смело и дръзко, като най-напред направя уговорката, че заедно с епохата се менят и начините и видовете говорене. Така Гай Гракх е много по-обстоятелствен и дълбокомислен в сравнение с Катон Стари, Крас е по-фин и изящен в сравнение с Гракх, Цицерон е по-ясен, по-изискан и по-дълбок в сравнение и с единия, и с другия, а Корвин е по-лек и по-приятен в сравнение с Цицерон и по-взискателен към изказа си. Аз не питам кой е по-красноречив: на мен ми бе достатъчно да докажа, че красноречието няма едно лице, че различни разновидности се долавят дори и в тези, които вие наричате древни, че това, което е различно, не е непременно по-лошо, а на порочната човешка завист се дължи възхвалата на старото и пренебрежението към настоящето. Нима се съмняваме, че са се намерили хора, които да се възхищават на Апий Цек72 повече, отколкото на Катон? Добре известно е, че дори Цицерон е имал недоброжелатели, на които е изглеждал надменен, надут, не съвсем ясен, неуверен, невъздържан и недостатъчно етичен73. Вие непременно сте прочели писмата на Калв и Брут до Цицерон74, от които лесно се разбира, че дори и Калв се е виждал на Цицерон вял и сух, а Брут – безстрастен и разпокъсан. Обратно, Калв е говорил за Цицерон лошо като за разпуснат и слаб човек, а Брут, за да си послужи с неговите думи, като „за изнежен и обезсилен“. Ако ме питаш, струва ми се, че всички са казвали истината. Но поотделно към всеки ще пристъпя след малко, а сега се занимавам общо с всички. [[19] Nam quatenus antiquorum admiratores hunc velut terminum antiquitatis constituere solent, qui usque ad Cassium * * * * * , quem reum faciunt, quem primum adfirmant flexisse ab illa vetere atqueirecta dicendi via, non infirmitate ingenii nec inscitia litterarum transtulisse se ad aliud dicendi genus contendo, sed iudicio et intellectu. Vidit namque, ut paulo ante dicebam, cum condicione temporum et diversitate aurium formam quoque ac speciem orationis esse mutandam. facile perferebat prior ille populus, ut imperitus et rudis, impeditissimarum orationum spatia, atque id ipsum laudabat, si dicendo quis diem eximeret. Iam vero longa principiorum praeparatio et narrationis alte repetita series et multarum divisionum ostentatio et mille argumentorum gradus, et quidquid aliud aridissimis Hermagorae et Apollodori libris praecipitur, in honore erat; quod si quis odoratus philosophiam videretur et ex ea locum aliquem orationi suae insereret, in caelum laudibus ferebatur. Nec mirum; erant enim haec nova et incognita, et ipsorum quoque oratorum paucissimi praecepta rhetorum aut philosophorum placita cognoverant. At hercule pervulgatis iam omnibus, cum vix in cortina quisquam adsistat, quin elementis studiorum, etsi non instructus, at certe imbutus sit, novis et exquisitis eloquentiae itineribus opus est, per quae orator fastidium aurium effugiat, utique apud eos iudices, qui vi et potestate, non iure et legibus cognoscunt, nec accipiunt tempora, sed constituunt, nec exspectandum habent oratorem, dum illi libeat de ipso negotio dicere, sed saepe ultro admonent atque alio transgredientem revocant et festinare se testantur.   19. Понеже поклонниците на древните обикновено поставят Касий Север75 като граница на древността и го обвиняват, че той пръв се е отклонил от стария и правилен начин на говорене, аз настоявам, че той не се е пренасочил към друг вид говорене поради слабия талант и необразоваността си, а съзнателно и обмислено. Защото той е виждал, че заедно с условията на времето и промяната във вкусовете ни, както казах преди малко, трябва да се изменят също и видът и характерът на речта. Предишният невеж и необразован народ лесно е понасял продължителните и крайно утежнени речи и е хвалел всеки, който говорел по цял ден. Защото тогава още била на почит дългата подготовка към началото, подхващаната издалеко подредба на разказа, важниченето с мнозинството му подразделения, градацията от хиляди доводи и всичко друго, което се открива в извънредно сухите книги на Хермагор76 и Аполодор77. Ако пък се окажело, че някой е помирисал малко от философията и е използвал нещичко от нея в речта си, той се превъзнасял от похвали до небето. Това не е чудно, защото тези неща са нови и неизвестни и извънредно малко от самите автори са били запознати с препоръките на реторите или възгледите на философите. Но когато тези неща, честна дума, са напълно известни на всички, при положение че едва ли има някой в кръга на читателите, който, ако не е обучен, то поне да не е запознат с основите на тези науки, за красноречието трябва да се търсят нови и старателно подбрани пътища, благодарение на които ораторът да избегне пренебрежителното отношение на слушащите. Особено що се касае за онези съдии, които водят следствията със силата и могъществото си, а не с правото и законите и не спазват срока за говорене, а смятат, че могат да не изчакат оратора да започне да говори по същността на делото, а на всичкото отгоре често го подканят и го спират, когато той се отклони, и казват, че бързат. [[20] Quis nunc feret oratorem de infirmitate valetudinis suae praefantem? Qualia sunt fere principia Corvini. Quis quinque in Verrem libros exspectabit? Quis de exceptione et formula perpetietur illa inmensa volumina, quae pro M. Tullio aut Aulo Caecina legimus? Praecurrit hoc tempore iudex dicentem et, nisi aut cursu argumentorum aut colore sententiarum aut nitore et cultu descriptionum invitatus et corruptus est, aversatur [dicentem]. Vulgus quoque adsistentium et adfluens et vagus auditor adsuevit iam exigere laetitiam et pulchritudinem orationis; nec magis perfert in iudiciis tristem et impexam antiquitatem quam si quis in scaena Roscii aut Turpionis Ambivii exprimere gestus velit. Iam vero iuvenes et in ipsa studiorum incude positi, qui profectus sui causa oratores sectantur, non solum audire, sed etiam referre domum aliquid inlustre et dignum memoria volunt; traduntque in vicem ac saepe in colonias ac provincias suas scribunt, sive sensus aliquis arguta et brevi sententia effulsit, sive locus exquisito et poetico cultu enituit. Exigitur enim iam ab oratore etiam poeticus decor, non Accii aut Pacuvii veterno inquinatus, sed ex Horatii et Virgilii et Lucani sacrario prolatus. Horum igitur auribus et iudiciis obtemperans nostrorum oratorum aetas pulchrior et ornatior extitit. Neque ideo minus efficaces sunt orationes nostrae, quia ad auris iudicantium cum voluptate perveniunt. Quid enim, si infirmiora horum temporum templa credas, quia non rudi caemento et informibus tegulis exstruuntur, sed marmore nitent et auro radiantur?   20. Кой днес ще изтърпи оратора, започващ с встъпление за разклатеното си здраве? А почти всички встъпления на Корвин са такива. Кой ще изслуша петте речи „Срещу Верес“78? Кой ще издържи онези огромни части за уговорката и формулата79, които четем в речите „В защита на Марк Тулий“ и „В защита на Авъл Цецина“80? Сега съдията кара оратора да бърза и ако не бъде подкупен и запленен от стичането на доводите, колорита на мислите или блясъка и великолепието на описанията, той престава да го слуша. Също и тълпата от присъстващи и многочислените случайни минувачи вече са свикнали да изискват речта да бъде приятна и привлекателна. Никой в съдилищата не понася суровата и груба старина повече, отколкото ако някой би искал да изобрази на сцената маниерите на Росций или Амбивий Турпион81. Вече и юношите, и учащите се, които вървят след ораторите, за да се усъвършенстват, желаят не само да чуят, а и да отнесат вкъщи нещо бляскаво и заслужаващо да се запомни и съобщават помежду си и често пишат в своите колонии и провинции, ако в изящно и кратко изказване е блеснала някоя мисъл или ако някое място се е проявило с изисканата си поетическа обработка. Вече от оратора се изисква и поетическа прелест, но извадена не от мръсните вехтории на Акций82 и Пакувий83, а от светилището на Хораций, Вергилий и Лукан84. Съобразявайки се с техните вкусове и преценки, се появи по-красивото и изящно поколение на нашите оратори. Освен това нашите речи имат не по-малко въздействие, понеже достигат с удоволствие до ушите на съдиите. Защо трябва да смяташ, че съвременните храмове са по-нестабилни, щом не се строят от груб неодялан камък и безформени тухли, а блестят от мрамор и сияят от злато? [[21] Equidem fatebor vobis simpliciter me in quibusdam antiquorum vix risum, in quibusdam autem vix somnum tenere. Nec unum de populo Canuti aut Atti . . . de Furnio et Toranio quique alios in eodem valetudinario haec ossa et hanc maciem probant: ipse mihi Calvus, cum unum et viginti, utpar puto, libros reliquerit, vix in una et altera oratiuncula satis facit. Nec dissentire ceteros ab hoc meo iudicio video: quotus enim quisque Calvi in Asitium aut in Drusum legit? At hercule in omnium studiosorum manibus versantur accusationes quae in Vatinium inscribuntur, ac praecipue secunda ex his oratio; est enim verbis ornata et sententiis, auribus iudicum accommodata, ut scias ipsum quoque Calvum intellexisse quid melius esset, nec voluntatem ei, quo [minus] sublimius et cultius diceret, sed ingenium ac vires defuisse. Quid? Ex Caelianis orationibus nempe eae placent, sive universae sive partes earum, in quibus nitorem et altitudinem horum temporum adgnoscimus. Sordes autem illae verborum et hians compositio et inconditi sensus redolent antiquitatem; nec quemquam adeo antiquarium puto, ut Caelium ex ea parte laudet qua antiquus est. Concedamus sane C. Caesari, ut propter magnitudinem cogitationum et occupationes rerum minus in eloquentia effecerit, quam divinum eius ingenium postulabat, tam hercule quam Brutum philosophiae suae relinquamus; nam in orationibus minorem esse fama sua etiam admiratores eius fatentur: nisi forte quisquam aut Caesaris pro Decio Samnite aut Bruti pro Deiotaro rege ceterosque eiusdem lentitudinis ac teporis libros legit, nisi qui et carmina eorundem miratur. fecerunt enim et carmina et in bibliothecas rettulerunt, non melius quam Cicero, sed felicius, quia illos fecisse pauciores sciunt. Asinius quoque, quamquam propioribus temporibus natus sit, videtur mihi inter Menenios et Appios studuisse. Pacuvium certe et Accium non solum tragoediis sed etiam orationibus suis expressit; adeo durus et siccus est. Oratio autem, sicut corpus hominis, ea demum pulchra est, in qua non eminent venae nec ossa numerantur, sed temperatus ac bonus sanguis implet membra et exsurgit toris ipsosque nervos rubor tegit et decor commendat. Nolo Corvinum insequi, quia nec per ipsum stetit quo minus laetitiam nitoremque nostrorum temporum exprimeret, videmus enim quam iudicio eius vis aut animi aut ingenii suffecerit.   21. Всъщност ще ви призная откровено, че при четене на някои древни автори едва не ме наляга смях, а при други – сън. И аз съвсем нямам предвид някой от простия народ, Кануций или Атий, нито пък говоря за Фурний или Тораний85 и всички други, на които щръкналите кокали и хърбавостта показват, че са били в една и съща лечебница. Самият Калв, макар и да е оставил, струва ми се, двадесет и една книги, едва ме удовлетворява в една или две малки речи. Виждам, че и другите не възразяват срещу това мое мнение. Защото колцина четат Калвовите речи „Срещу Азиций“ или „Срещу Друз“? Но всички ученици, честна дума, непрекъснато държат в ръце обвинителните му речи „Срещу Ватиний“ и особено втората от тях. В нея е пълно с хубави думи и мисли, пригодена е към вкуса на съдиите, тъй че човек ще се досети, че и Калв е разбирал кое е по-добре и нему е липсвало не желание, а талант и сила, за да говори възвишено и изящно. Та какво? Всъщност от речите на Целий ние харесваме тези, било целите, било техни части, в които усещаме блясъка и задълбочеността на нашето съвремие. А онези низки думи, несвързана постройка и безпорядъчни мисли имат вкуса на древността. И аз мисля, че няма никой, който да е запален по древността дотолкова, че да хвали Целий за нещата, в които е остарял. Разбира се, ние ще простим на Гай Цезар, че поради великите си замисли и голямата си заетост той е постигнал красноречието по-малко, отколкото е изисквал божественият му талант, така както, честна дума, ще оставим Брут на неговата философия. Наистина и поклонниците му признават, че славата на неговите речи е много малка. Нима някой чете речта на Цезар „В защита на Децидий Самнит“ или на Брут „В защита на цар Дейотар“ и другите им също така вяли и разтегливи речи? Освен ако някой не се възхищава и на стиховете им86. Защото те са написали и дали на библиотеките и стихове, не по-добри от тези на Цицерон, но имащи по-добра съдба, понеже по-малко хора знаят за съществуването им... Също и Азиний, макар и по-близък наш съвременник, изглежда като че е творил между Менениевци и Апиевци. Той е подражавал на Пакувий и Акций не само в трагедиите, но дори и в своите речи: толкова е суров и сух. А както човешкото тяло, красива е не тази реч, в която вените изпъкват и костите се броят, а тази, в която умерена и здрава кръв пулсира в органите, прелива към мускулите, покрива сухожилията с аленина и ги прави красиви. Аз не искам да обвинявам Корвин, понеже той самият не е виновен, че малко наподобява съвременната привлекателност и блясък, а и ние виждаме, че силата на неговия дух и талант напълно е задоволявала обществения вкус. [[22] Ad Ciceronem venio, cui eadem pugna cum aequalibus suis fuit, quae mihi vobiscum est. Illi enim antiquos mirabantur, ipse suorum temporum eloquentiam anteponebat; nec ulla re magis eiusdem aetatis oratores praecurrit quam iudicio. primus enim excoluit orationem, primus et verbis dilectum adhibuit et compositioni artem, locos quoque laetiores attentavit et quasdam sententias invenit, utique in iis orationibus, quas senior iam et iuxta finem vitae composuit, id est, postquam magis profecerat usuque et experimentis didicerat quod optimum dicendi genus esset. Nam priores eius orationes non carent vitiis antiquitatis: lentus est in principiis, longus in narrationibus, otiosus circa excessus; tarde commovetur, raro incalescit; pauci sensus apte et cum quodam lumine terminantur. Nihil excerpere, nihil referre possis, et velut in rudi aedificio, firmus sane paries et duraturus, sed non satis expolitus et splendens. Ego autem oratorem, sicut locupletem ac lautum patrem familiae, non eo tantum volo tecto tegi quod imbrem ac ventum arceat, sed etiam quod visum et oculos delectet; non ea solum instrui supellectile quae necessariis usibus sufficiat, sed sit in apparatu eius et aurum et gemmae, ut sumere in manus et aspicere saepius libeat. Quaedam vero procul arceantur ut iam oblitterata et olentia: nullum sit verbum velut rubigine infectum, nulli sensus tarda et inerti structura in morem annalium componantur; fugitet foedam et insulsam scurrilitatem, variet compositionem, nec omnis clausulas uno et eodem modo determinet.   22. Стигам до Цицерон, който е водил със съвременниците си същата борба, както аз с вас. Защото те са се прекланяли пред античните оратори, а той е ценял повече съвременното красноречие. С нищо той не е изпреварил ораторите от своята епоха тъй много, както с вкуса си. Защото пръв е усъвършенствал речта, пръв е започнал да подбира думите и да намира начини за умелото им съчетаване, пръв се е опитвал да включва интересни места и пръв е изнамерил някои хубави изрази, особено в речите му, писани в по-зряла възраст и към края на живота му, т. е. след като е постигнал големите си успехи и с практиката, и с опита си е разбрал кой е най-добрият вид красноречие. Защото в предишните му речи не липсват недостатъците на древността: вял във встъпленията, дълъг в изложенията, равнодушен към края; вълнува се слабо, възпламенява се рядко, малко от мислите му завършват подходящо и с някакъв блясък. Не би могъл да извлечеш нищо, не би могъл да извадиш никакви цитати, речта е като стена на груба постройка – макар и здрава и дълготрайна, но недостатъчно изгладена и бляскава. Аз искам ораторът като богат и важен глава на семейство да вдига къща, която не само да защитава от вятъра, но и да радва взора и очите. Да не я обзавежда само с покъщнина за насъщните потребности, а в уредбата да има злато и скъпоценни камъни, за да ти се иска по-често да ги вземеш в ръце и да ги разгледаш. Някои неща обаче трябва да се отхвърлят като вече остарели и неприятни. Нека да няма нито една дума, която да изглежда като разядена от ръжда, нека да не се създават вяли изречения с разпуснат строеж по подобие на аналистите, нека да се избягва пошлото и безвкусно шегобийство, нека постройката да се разнообразява и нека всички периоди да не завършват по един и същи начин. [[23] Nolo inridere "rotam Fortunae" et "ius verrinum" et illud tertio quoque sensu in omnibus orationibus pro sententia positum "esse videatur." nam et haec invitus rettuli et plura omisi, quae tamen sola mirantur atque exprimunt ii, qui se antiquos oratores vocitant. Neminem nominabo, genus hominum significasse contentus; sed vobis utique versantur ante oculos isti, qui Lucilium pro Horatio et Lucretium pro Virgilio legunt, quibus eloquentia Aufidii Bassi aut Servilii Noniani ex comparatione Sisennae aut Varronis sordet, qui rhetorum nostrorum commentarios fastidiunt, oderunt, Calvi mirantur. Quos more prisco apud iudicem fabulantis non auditores sequuntur, non populus audit, vix denique litigator perpetitur: adeo maesti et inculti illam ipsam, quam iactant, sanitatem non firmitate, sed ieiunio consequuntur. porro ne in corpore quidem valetudinem medici probant quae animi anxietate contingit; parum est aegrum non esse: fortem et laetum et alacrem volo. prope abest ab infirmitate, in quo sola sanitas laudatur. Vos vero, [viri] disertissimi, ut potestis, ut facitis, inlustrate saeculum nostrum pulcherrimo genere dicendi. Nam et te, Messalla, video laetissima quaeque antiquorum imitantem, et vos, Materne ac Secunde, ita gravitati sensuum nitorem et cultum verborum miscetis, ea electio inventionis, is ordo rerum, ea, quotiens causa poscit, ubertas, ea, quotiens permittit, brevitas, is compositionis decor, ea sententiarum planitas est, sic exprimitis adfectus, sic libertatem temperatis, ut etiam si nostra iudicia malignitas et invidia tardaverit, verum de vobis dicturi sint posteri nostri."   23. Аз не искам да се подигравам над „колелото на съдбата“87, „Вересовото право“88 и над думите „изглежда, че“, срещани на всяко трето изречение във всичките му речи. Тези неща цитирах неохотно и повечето изпуснах, а единствено на тях се възхищават и на тях подражават тези, които се наричат последователи на древните оратори. Аз няма да назова никого, понеже ми стига, че съм ги отбелязал като тип хора. Те обаче са непрекъснато пред очите ви – те четат Луцилий89 вместо Хораций и Лукреций вместо Вергилий, красноречието на Ауфидий Бас90 или Сервилий Нониан91 извиква презрение у тях в сравнение с това на Сизена92 или Варон93, те се изказват с пренебрежение за книгите на нашите ретори, а се възхищават от тези на Калв. Когато говорят по старинния си обичай пред съдиите, не ги съпровождат слушатели и хората не ги слушат, а и този, когото защитават, едвам ги изтърпява. Затова те, скръбни и неумели, постигат превъзнасяното от тях въздействие на красноречието не със силата, а със слабостта си. От друга страна, лекарите не одобряват телесното здраве при душевна несигурност. Защото не е достатъчно само да не си болен. Аз искам човек да бъде силен, радостен и бодър. Не е далеч от болестта този, на когото хвалят единствено здравето. А вие, най-красноречиви мъже, прославете нашата епоха с най-хубавия вид красноречие, както можете и както правите. Защото аз виждам, че и ти, Месала, подражаваш на най-хубавото от древността, и вие, Матерн и Секунд, така добре съчетавате дълбокомислеността с блестящите мисли и изящните думи, така щателен е подборът на материала ви, такава е последователността на разказа ви, многословността ви, когато случаят я изисква, а колкото пъти позволява – краткостта, такава е красотата на постройката ви, такава е яснотата на мислите ви, така изразявате чувствата си, така умерено си позволявате волности, че дори и недоброжелателството и завистта да очернят нашето мнение, потомците несъмнено ще говорят за вас.“ [[24] Quae cum Aper dixisset, "adgnoscitisne" inquit Maternus "vim et ardorem Apri nostri? Quo torrente, quo impetu saeculum nostrum defendit! Quam copiose ac varie vexavit antiquos! Quanto non solum ingenio ac spiritu, sed etiam eruditione et arte ab ipsis mutuatus est per quae mox ipsos incesseret! Tuum tamen, Messalla, promissum immutasse non debet. Neque enim defensorem antiquorum exigimus, nec quemquam nostrum, quamquam modo laudati sumus, iis quos insectatus est Aper comparamus. Ac ne ipse quidem ita sentit, sed more vetere et a nostris philosophis saepe celebrato sumpsit sibi contra dicendi partis. Igitur exprome nobis non laudationem antiquorum (satis enim illos fama sua laudat), sed causas cur in tantum ab eloquentia eorum recesserimus, cum praesertim centum et viginti annos ab interitu Ciceronis in hunc diem effici ratio temporum collegerit."   24. След тези думи на Апер Матерн каза: „Виждате ли силата и пламъка на нашия Апер? Колко разпален и страстен беше в защитата на съвремието ни! Колко изчерпателен и подробен бе в нападките срещу древността! Какъв талант и дух, а и каква образност и изкусност е заимствал той от древните хора, които след това е обърнал срещу самите тях. И все пак ти, Месала, не трябва да изменяш на обещанието си. Защото ние не искаме ти да си защитник на древните и не сравняваме някои от нас, макар и току-що да бяхме похвалени, с тези, които преследва Апер. Той самият също не мисли така, но по старинен и възприет от нашите философи обичай се е нагърбил със задачата да се противопоставя. Тъй че недей да се заемаш с възхвала на древните (защото известността им ги слави достатъчно), а ни обясни причините, поради които сме се отдалечили толкова от красноречието им, особено щом като изчисленията на времето показват, че от гибелта на Цицерон до днес са изминали само сто и двадесет години.“ [[25] Tum Messalla: "sequar praescriptam a te, Materne, formam; neque enim diu contra dicendum est Apro, qui primum, ut opinor, nominis controversiam movit, tamquam parum proprie antiqui vocarentur, quos satis constat ante centum annos fuisse. Nihi autem de vocabulo pugna non est; sive illos antiquos sive maiores sive quo alio mavult nomine appellet, dum modo in confesso sit eminentiorem illorum temporum eloquentiam fuisse; ne illi quidem parti sermonis eius repugno, si comminus fatetur pluris formas dicendi etiam isdem saeculis, nedum diversis extitisse. Sed quo modo inter Atticos oratores primae Demostheni tribuuntur, proximum [autem] locum Aeschines et Hyperides et Lysias et Lycurgus obtinent, omnium autem concessu haec oratorum aetas maxime probatur, sic apud nos Cicero quidem ceteros eorundem temporum disertos antecessit, Calvus autem et Asinius et Caesar et Caelius et Brutus iure et prioribus et sequentibus anteponuntur. Nec refert quod inter se specie differunt, cum genere consentiant. Adstrictior Calvus, numerosior Asinius, splendidior Caesar, amarior Caelius, gravior Brutus, vehementior et plenior et valentior Cicero: omnes tamen eandem sanitatem eloquentiae [prae se] ferunt, ut si omnium pariter libros in manum sumpseris, scias, quamvis in diversis ingeniis, esse quandam iudicii ac voluntatis similitudinem et cognationem. Nam quod invicem se obtrectaverunt et sunt aliqua epistulis eorum inserta, ex quibus mutua malignitas detegitur, non est oratorum vitium, sed hominum. Nam et Calvum et Asinium et ipsum Ciceronem credo solitos et invidere et livere et ceteris humanae infirmitatis vitiis adfici: solum inter hos arbitror Brutum non malignitate nec invidia, sed simpliciter et ingenue iudicium animi sui detexisse. An ille Ciceroni invideret, qui mihi videtur ne Caesari quidem invidisse? Quod ad Servium Galbam et C. Laelium attinet, et si quos alios antiquiorum [Aper] agitare non destitit, non exigit defensorem, cum fatear quaedam eloquentiae eorum ut nascenti adhuc nec satis adultae defuisse.   25. Тогава Месала каза: „Аз, Матерн, ще вървя по предначертания от теб път. Няма защо непрекъснато да спорим с Апер. Струва ми се, че той повдигна спор най-вече относно наименованието, т. е. че няма основание да се наричат древни хората, за които със сигурност се знае, че са живеели преди сто години. Аз обаче няма да се връщам към спора за думата. Нека той ги нарича било древни, било предци, било с каквото друго име предпочита, стига само да признае, че тяхното красноречие превъзхожда нашето. Напълно съм съгласен и с думите му, че разнообразни стилове на говорене може да има не само в различни епохи, но и в границите на една отделна. Както обаче сред атическите оратори с първото място се удостоява Демостен, а след него са Есхин, Хиперид, Лизий и Ликург и по всеобщо съгласие поколението на тези оратори се поставя най-високо, така при нас Цицерон превъзхожда останалите красноречиви мъже на своето време, а Калв, Азиний, Цезар, Целий и Брут с право се поставят и пред предшестващите, и пред следващите ги оратори. Няма значение, че те се различават помежду си по някои специфични особености, щом като си приличат в главното. Калв е твърде кратък, Азиний – остроумен, Цезар – блестящ, Целий – язвителен, Брут – суров, а Цицерон – патетичен, обстоятелствен и силен. За всички обаче най-характерното е здравостта на красноречието им и ако човек вземе в ръка книга на който и да е от тях, ще усети някаква прилика и сродство във вкуса и тенденциите им въпреки разликата в талантите им. И ако те са се нахвърляли един срещу друг и тези нападки са засвидетелствани в писмата им, от които се разкрива взаимно недоброжелание, това не е порок на ораторите, а е въобще на хората. Мисля, че и Калв, и Азиний, и самият Цицерон са свикнали да завиждат и да се поддават на другите пороци на човешката слабост. Смятам, че Брут единствен между тях е разкривал това, което му е на душата не с недоброжелание и завист, а искрено и откровено. Нима е завиждал на Цицерон човекът, който според мен не е завиждал дори и на Цезар? Що се касае до Сервий Галба, Гай Лелий и някои други древни оратори, подминати от нападките на Апер, признавам, че те не се нуждаят от защитник, понеже на тяхното току-що зародило се и недостатъчно развито красноречие наистина не е достигало нещо. [[26] Ceterum si omisso optimo illo et perfectissimo genere eloquentiae eligenda sit forma dicendi, malim hercule C. Gracchi impetum aut L. Crassi maturitatem quam calamistros Maecenatis aut tinnitus Gallionis: adeo melius est orationem vel hirta toga induere quam fucatis et meretriciis vestibus insignire. Neque enim oratorius iste, immo hercule ne virilis quidem cultus est, quo plerique temporum nostrorum actores ita utuntur, ut lascivia verborum et levitate sententiarum et licentia compositionis histrionalis modos exprimant. Quodque vix auditu fas esse debeat, laudis et gloriae et ingenii loco plerique iactant cantari saltarique commentarios suos. unde oritur illa foeda et praepostera, sed tamen frequens [sicut his clam et] exclamatio, ut oratores nostri tenere dicere, histriones diserte saltare dicantur. Equidem non negaverim Cassium Severum, quem solum Aper noster nominare ausus est, si iis comparetur, qui postea fuerunt, posse oratorem vocari, quamquam in magna parte librorum suorum plus bilis habeat quam sanguinis. primus enim contempto ordine rerum, omissa modestia ac pudore verborum, ipsis etiam quibus utitur armis incompositus et studio feriendi plerumque deiectus, non pugnat, sed rixatur. Ceterum, ut dixi, sequentibus comparatus et varietate eruditionis et lepore urbanitatis et ipsarum virium robore multum ceteros superat, quorum neminem Aper nominare et velut in aciem educere sustinuit. Ego autem exspectabam, ut incusato Asinio et Caelio et Calvo aliud nobis agmen produceret, plurisque vel certe totidem nominaret, ex quibus alium Ciceroni, alium Caesari, singulis deinde singulos opponeremus. Nunc detrectasse nominatim antiquos oratores contentus neminem sequentium laudare ausus est nisi in publicum et in commune, veritus credo, ne multos offenderet, si paucos excerpsisset. Quotus enim quisque scholasticorum non hac sua persuasione fruitur, ut se ante Ciceronem numeret, sed plane post Gabinianum? At ego non verebor nominare singulos, quo facilius propositis exemplis appareat, quibus gradibus fracta sit et deminuta eloquentia."   26. Но ако трябва да оставя този превъзходен и съвършен вид красноречие и да избера друг начин на говорене, аз, честна дума, бих предпочел разпалеността на Гай Гракх или зрелостта на Луций Крас пред украшенията на Меценат94 или дори дрънкането на Галион95. По-добре е речта да се облече дори с груба тога, отколкото да се украси с ярките дрехи на блудница. И не подобава на оратор и, честна дума, още по-малко е мъжко занимание това, което правят повечето оратори – с игривостта на думите, повърхността на мислите и свободната постройка да подражават на театралните похвати. Грехота е да слушаме как мнозина се хвалят със славата, известността и таланта си, защото произведенията им се пеят и танцуват. Оттам възниква онова отвратително и нелепо, но все пак често срещано възклицание, че нашите оратори говорят нежно, а актьорите ни танцуват красноречиво. Затова не бих отрекъл, че Касий Север, единственият, когото нашият Апер посмя да спомене, може да се нарече оратор дори и в сравнение с живелите след него, макар и в голяма част от книгите му да има повече жлъч, отколкото кръв. След като пръв е пренебрегнал реда в изложението и е изоставил срамежливостта и свена в подбора на думите си, той си служи неумело със своите оръжия, често пъти е повалян и всъщност не се бори, а се кара. Както казах обаче, с богатата си ученост, изтънченото си остроумие и мощта на своите сили той е много пред другите в сравнение със следващите оратори, от които Апер не посмя да спомене и въведе в спора никого. Аз очаквах, че след обвиненията срещу Азиний, Целий и Калв той ще изведе насреща друг авангард и ще назове имената на мнозина или поне на толкова хора, че от тях да противопоставим един на Цицерон, друг на Цезар и така нататък един на друг. А той се задоволи да унижи поименно древните оратори, като не посмя да спомене никого от следващите ги, освен заедно и общо, вероятно защото се боеше да не обиди мнозина, ако спомене само няколко. Малко ли хора, изучаващи красноречие, не се радват на убеждението си, че са пред Цицерон, макар и безусловно след Габиниан96. Аз обаче не ще се побоя да ги назова по име, за да стане чрез посочените примери ясно през какви степени е погубено и развалено красноречието ни.“ [[27] "At parce" inquit Maternus "et potius exsolve promissum. Neque enim hoc colligi desideramus, disertiores esse antiquos, quod apud me quidem in confesso est, sed causas exquirimus, quas te solitum tractare [dixisti], paulo ante plane mitior et eloquentiae temporum nostrorum minus iratus, antequam te Aper offenderet maiores tuos lacessendo." "Non sum" inquit "offensus Apri mei disputatione, nec vos offendi decebit, si quid forte auris vestras perstringat, cum sciatis hanc esse eius modi sermonum legem, iudicium animi citra damnum adfectus proferre." "Perge" inquit Maternus "et cum de antiquis loquaris, utere antiqua libertate, a qua vel magis degeneravimus quam ab eloquentia."   27. „Недей, каза Матерн, по-добре изпълни обещанието си. Защото ние не искаме доказателства, че древните са по-красноречиви, нещо, което самият аз признах, а търсим причините за това. Преди малко ти каза, че често размишляваш за тях, но тогава беше по-мек и не тъй разгневен на съвременното красноречие, защото Апер не беше наскърбил твоите предци.“97 „Аз не съм обиден от разсъжденията на моя Апер, отвърна Месала, както и вие не трябва да се обиждате, ако нещо случайно засегне слуха ви, понеже знаете закона на този вид беседи – да изказваш мислите си, без те да накърняват приятелските чувства.“ „Продължавай, каза Матерн, и когато говориш за древните, прави го с древната прямота, от която сме се отдалечили дори повече, отколкото от красноречието им.“ [[28] Et Messalla "non reconditas, Materne, causas requiris, nec aut tibi ipsi aut huic Secundo vel huic Apro ignotas, etiam si mihi partis adsignatis proferendi in medium quae omnes sentimus. Quis enim ignorat et eloquentiam et ceteras artis descivisse ab illa vetere gloria non inopia hominum, sed desidia iuventutis et neglegentia parentum et inscientia praecipientium et oblivione moris antiqui? Quae mala primum in urbe nata, mox per Italiam fusa, iam in provincias manant. Quamquam vestra vobis notiora sunt: ego de urbe et his propriis ac vernaculis vitiis loquar, quae natos statim excipiunt et per singulos aetatis gradus cumulantur, si prius de severitate ac disciplina maiorum circa educandos formandosque liberos pauca praedixero. Nam pridem suus cuique filius, ex casta parente natus, non in cellula emptae nutricis, sed gremio ac sinu matris educabatur, cuius praecipua laus erat tueri domum et inservire liberis. Eligebatur autem maior aliqua natu propinqua, cuius probatis spectatisque moribus omnis eiusdem familiae suboles committeretur; coram qua neque dicere fas erat quod turpe dictu, neque facere quod inhonestum factu videretur. Ac non studia modo curasque, sed remissiones etiam lususque puerorum sanctitate quadam ac verecundia temperabat. Sic Corneliam Gracchorum, sic Aureliam Caesaris, sic Atiam Augusti [matrem] praefuisse educationibus ac produxisse principes liberos accepimus. Quae disciplina ac severitas eo pertinebat, ut sincera et integra et nullis pravitatibus detorta unius cuiusque natura toto statim pectore arriperet artis honestas, et sive ad rem militarem sive ad iuris scientiam sive ad eloquentiae studium inclinasset, id solum ageret, id universum hauriret.   28. Тогава Месала започна: „Причините, които търсиш ти, Матерн, са напълно известни и добре познати и на самия теб, и на ей този Секунд, и на ей този Апер и вие ми възлагате задачата да обясня това, което разбираме всички. Защото кой не знае, че красноречието и другите изкуства са загубили древната си слава не поради липсата на талантливи хора, а поради бездействието на младежта, небрежността на родителите, невежеството на учителите и забравата на древните нрави? Тези злини, появили се първо в Рим, а сетне разпространени в цяла Италия, проникват вече и в провинциите. Впрочем вашите неща са по-известни на самите вас. Аз ще говоря за Рим и за характерните ни местни пороци, които ни обхващат веднага, щом се родим и се трупат в нас през отделните периоди на живота ни. Най-напред обаче ще кажа някои неща за строгите изисквания и за организацията на образованието и възпитанието на децата у предците ни. Всеки син на порядъчни римски граждани преди се е отглеждал не в стаичката на платената дойка, а в пазвата и скута на майката, най-голямата похвала за която е била, че пази дома и се грижи за децата. Избирала се е и някоя по-възрастна родственица, добре известна с безупречните си нрави, и на нея се възлагала грижата за потомството и семейството. В нейно присъствие не било позволено да се казва нещо, смятано за срамно, и да се прави нещо, смятано за непорядъчно. Със своето благочестие и достопочтеност тя контролирала не само заниманията и труда, а дори и почивката и игрите на децата. Известно ни е, че точно така са организирали възпитанието на децата си майката на Гракхите Корнелия, майката на Цезар Аврелия и майката на Август Атия и са ги направили първите хора на Рим. Благодарение на тази организация и високи изисквания чистата, непокътната и незасегната от никакви пороци природа на всеки един веднага жадно се заемала с благородните науки и ако имала склонности към военното дело, знанието на правото или заниманията с красноречие, тя се залавяла единствено с това и го изчерпвала изцяло. [[29] At nunc natus infans delegatur Graeculae alicui ancillae, cui adiungitur unus aut alter ex omnibus servis, plerumque vilissimus nec cuiquam serio ministerio adcommodatus. Horum fabulis et erroribus [et] virides [teneri] statim et rudes animi imbuuntur; nec quisquam in tota domo pensi habet, quid coram infante domino aut dicat aut faciat. Quin etiam ipsi parentes non probitati neque modestiae parvulos adsuefaciunt, sed lasciviae et dicacitati, per quae paulatim impudentia inrepit et sui alienique contemptus. Iam vero propria et peculiaria huius urbis vitia paene in utero matris concipi mihi videntur, histrionalis favor et gladiatorum equorumque studia: quibus occupatus et obsessus animus quantulum loci bonis artibus relinquit? Quotum quemque invenies qui domi quicquam aliud loquatur? Quos alios adulescentulorum sermones excipimus, si quando auditoria intravimus? Ne praeceptores quidem ullas crebriores cum auditoribus suis fabulas habent; colligunt enim discipulos non severitate disciplinae nec ingenii experimento, sed ambitione salutationum et inlecebris adulationis.   29. А сега новороденото се дава на някоя слугиня – гъркиня, към която се прикачват един или двама роби и обикновено те са най-евтините и непригодни за някаква важна работа. Нежните и необразовани детски души се изпълват с техните разкази и заблуди. Никой в целия дом не се интересува какво говори или прави възпитателят в присъствието на невръстния господар. Дори и самите родители не приучват децата си на честност и скромност, а на разюзданост и язвителност, чрез които малко по малко прониква безсрамието и пренебрежението към своето и чуждото. А онези свойствени и характерни за този град пороци – благоговеенето пред актьорите и пред гладиаторските и конните състезания, ми се струва, че се зачеват още в утробата на майката: колко място оставя за добрия морал духът, завладян и обсебен от тях? Ще намериш ли в целия дом някого, който да говори за нещо друго? Чуваме ли друг разговор от младежите, ако влезем някога в учебните им зали? Дори и самите учители твърде често разговарят на тази тема със слушащите ги; защото те събират своите ученици не със строгата си организация и с доказания си талант, а с утринните си поздравления и подмазването. [[30] Transeo prima discentium elementa, in quibus et ipsis parum laboratur: nec in auctoribus cognoscendis nec in evolvenda antiquitate nec in notitiam vel rerum vel hominum vel temporum satis operae insumitur. Sed expetuntur quos rhetoras vocant; quorum professio quando primum in hanc urbem introducta sit quamque nullam apud maiores nostros auctoritatem habuerit, statim dicturus referam necesse est animum ad eam disciplinam, qua usos esse eos oratores accepimus, quorum infinitus labor et cotidiana meditatio et in omni genere studiorum assiduae exercitationes ipsorum etiam continentur libris. Notus est vobis utique Ciceronis liber, qui Brutus inscribitur, in cuius extrema parte (nam prior commemorationem veterum oratorum habet) sua initia, suos gradus, suae eloquentiae velut quandam educationem refert: se apud Q. Nucium ius civile didicisse, apud Philonem Academicum, apud Diodotum Stoicum omnis philosophiae partis penitus hausisse; neque iis doctoribus contentum, quorum ei copia in urbe contigerat, Achaiam quoque et Asiam peragrasse, ut omnem omnium artium varietatem complecteretur. Itaque hercule in libris Ciceronis deprehendere licet, non geometriae, non musicae, non grammaticae, non denique ullius ingenuae artis scientiam ei defuisse. Ille dialecticae subtilitatem, ille moralis partis utilitatem, ille rerum motus causasque cognoverat. Ita est enim, optimi viri, ita: ex multa eruditione et plurimis artibus et omnium rerum scientia exundat et exuberat illa admirabilis eloquentia; neque oratoris vis et facultas, sicut ceterarum rerum, angustis et brevibus terminis cluditur, sed is est orator, qui de omni quaestione pulchre et ornate et ad persuadendum apte dicere pro dignitate rerum, ad utilitatem temporum, cum voluptate audientium possit.   30. Ще прескоча първоначалното обучение на учениците, при което самите те се трудят малко: не полагат достатъчно усилия да се запознаят с големите автори, да вникнат в древността, да научат нещо за битието, хората и миналото; домогват се обаче да бъдат наречени ретори. Тъй като след малко ще обясня кога реторското занятие било въведено в Рим за пръв път и колко малък е бил авторитетът му сред предците ни, неизбежно е да насоча вниманието си към науката, с която са се занимавали ораторите, чиито непрестанен труд, ежедневно старание и постоянни упражнения от всякакъв вид са засвидетелствани в техните книги. Естествено на вас ви е известно Цицероновото произведение, онасловено „Брут“98, в последната част на което (защото предишната част съдържа възпоминания за древните оратори) той разказва за своите първи крачки и напредъка си в красноречието като за етапите на едно образование; той е учил гражданско право при Квинт Муций99, дълбоко е проникнал във всички раздели на философията при Филон Академика100 и Диодот Стоика101, въпреки това многото учители, които е имал в Рим, не му стигали и той заминал за Ахея и Азия102, за да усвои цялото многообразие от всички науки. От произведенията на Цицерон, честна дума, могат да се разберат неговите познания и по геометрия, и по музика, и по граматика, и въобще по всяка благородна наука. Той е бил опознал тънкостта на диалектиката, разбрал ползата от етиката, научил движенията и причините на нещата. Да, превъзходни мъже, така е: от широката образованост и многото науки и знания произлиза и разцъфтява онова възхитително красноречие. Ораторската сила и мощ не се затварят в тесни и малки граници като другите неща, а ораторът е този, който може да говори красиво и изящно по всеки въпрос, да убеждава умело, да се изказва съобразно значението на предмета, принасяйки полза на съвременниците си и удоволствие на слушащите. [[31] Hoc sibi illi veteres persuaserant, ad hoc efficiendum intellegebant opus esse, non ut in rhetorum scholis declamarent, nec ut fictis nec ullo modo ad veritatem accedentibus controversiis linguam modo et vocem exercerent, sed ut iis artibus pectus implerent, in quibus de bonis et malis, de honesto et turpi, de iusto et iniusto disputatur; haec enim est oratori subiecta ad dicendum materia. Nam in iudiciis fere de aequitate, in deliberationibus [de utilitate, in laudationibus] de honestate disserimus, ita [tamen] ut plerumque haec ipsa in vicem misceantur: de quibus copiose et varie et ornate nemo dicere potest, nisi qui cognovit naturam humanam et vim virtutum pravitatemque vitiorum et intellectum eorum, quae nec in virtutibus nec in vitiis numerantur. Ex his fontibus etiam illa profluunt, ut facilius iram iudicis vel instiget vel leniat, qui scit quid ira, promptius ad miserationem impellat, qui scit quid sit misericordia et quibus animi motibus concitetur. In his artibus exercitationibusque versatus orator, sive apud infestos sive apud cupidos sive apud invidentis sive apud tristis sive apud timentis dicendum habuerit, tenebit venas animorum, et prout cuiusque natura postulabit, adhibebit manum et temperabit orationem, parato omni instrumento et ad omnem usum reposito. sunt apud quos adstrictum et collectum et singula statim argumenta concludens dicendi genus plus fidei meretur: apud hos dedisse operam dialecticae proficiet. Alios fusa et aequalis et ex communibus ducta sensibus oratio magis delectat: ad hos permovendos mutuabimur a Peripateticis aptos et in omnem disputationem paratos iam locos. dabunt Academici pugnacitatem, Plato altitudinem, Xenophon iucunditatem; ne Epicuri quidem et Metrodori honestas quasdam exclamationes adsumere iisque, prout res poscit, uti alienum erit oratori. Neque enim sapientem informamus neque Stoicorum comitem, sed eum qui quasdam artis haurire, omnes libare debet. Ideoque et iuris civilis scientiam veteres oratores comprehendebant, et grammatica musica geometria imbuebantur. Incidunt enim causae, plurimae quidem ac paene omnes, quibus iuris notitia desideratur, pleraeque autem, in quibus haec quoque scientia requiritur.   31. Древните хора са били убедени в това и са разбирали, че за неговото постигане е нужно не да правят декламации в реторските училища и не да упражняват езика и гласа си в измислени и нямащи нищо общо с действителността контроверзии103, а да обогатяват душата си с науките, които се занимават с доброто и злото, с честното и срамното, със справедливото и несправедливото; защото това представляват нещата, за които говори ораторът. Всъщност в съдилищата ние разговаряме най-вече само за справедливостта, на съвещанията – за ползата, при похвалните слова – за честността, но повечето пъти те се смесват помежду си. Подробно, разнообразно и красиво за тези неща може да говори само този, който е опознал човешката природа, силата на добродетелите и извратеността на пороците и който има представа и за останалото, което не се измерва в добродетели и пороци. Оттук произтича и способността на оратора по-лесно да възбужда или усмирява гнева на съдията, понеже знае какво е гняв, и по-леко да предизвиква състрадание, понеже знае какво е състрадание и как то се поражда в душата. Ако обученият в тези науки и опитен оратор трябва да говори пред враждебно настроени, пристрастни, завистливи, вяли или боязливи съдии, той ще достигне до дълбините на душите им, ще ги овладее и ще съобрази речта си с природата на всеки един, като при това ще има под ръка най-разнообразни средства, готови за всеки случай. Има съдии, на които внушава по-голямо доверие сбитият и стегнат начин на говорене, при който веднага след отделните доводи се прави извод: при тях ще помогнат заниманията с диалектика. На други доставя по-голямо удоволствие разлятата, равна реч, водена от обикновени чувства; за да ги развълнуваме, ще заимстваме от перипатетиците104 подходящи и вече готови за всякакво съдебно обсъждане места. Академиците105 ще ни дадат борбеност, Платон – задълбоченост, Ксенофонт106 – живост. Нека ораторът да не смята за чужди, а да подбере някои добри изказвания дори и от Епикур107 и Метродор108, като ги използва според случая. Защото ние даваме наставления не на мъдрец, нито на привърженик на стоиците, а на човек, който трябва да е изцяло запознат с няколко науки, а с всички останали – съвсем повърхностно. Затова древните оратори са получавали знания и по гражданско право, запознавали са се и с граматика, музика и геометрия. Защото при повечето съдебни дела се изисква знание на право, а също така и много други познания. [[32] Nec quisquam respondeat sufficere, ut ad tempus simplex quiddam et uniforme doceamur. primum enim aliter utimur propriis, aliter commodatis, longeque interesse manifestum est, possideat quis quae profert an mutuetur. deinde ipsa multarum artium scientia etiam aliud agentis nos ornat, atque ubi minime credas, eminet et excellit. Idque non doctus modo et prudens auditor, sed etiam populus intellegit ac statim ita laude prosequitur, ut legitime studuisse, ut per omnis eloquentiae numeros isse, ut denique oratorem esse fateatur; quem non posse aliter existere nec extitisse umquam confirmo, nisi eum qui, tamquam in aciem omnibus armis instructus, sic in forum omnibus artibus armatus exierit. Quod adeo neglegitur ab horum temporum disertis, ut in actionibus eorum huius quoque cotidiani sermonis foeda ac pudenda vitia deprehendantur; ut ignorent leges, non teneant senatus consulta, ius [huius] civitatis ultro derideant, sapientiae vero studium et praecepta prudentium penitus reformident. In paucissimos sensus et angustas sententias detrudunt eloquentiam velut expulsam regno suo, ut quae olim omnium artium domina pulcherrimo comitatu pectora implebat, nunc circumcisa et amputata, sine apparatu, sine honore, paene dixerim sine ingenuitate, quasi una ex sordidissimis artificiis discatur. Ergo hanc primam et praecipuam causam arbitror, cur in tantum ab eloquentia antiquorum oratorum recesserimus. Si testes desiderantur, quos potiores nominabo quam apud Graecos Demosthenem, quem studiosissimum Platonis auditorem fuisse memoriae proditum est? Et Cicero his, ut opinor, verbis refert, quidquid in eloquentia effecerit, id se non rhetorum [officinis], sed Academiae spatiis consecutum. Sunt aliae causae, magnae et graves, quas vobis aperiri aequum est, quoniam quidem ego iam meum munus explevi, et quod mihi in consuetudine est, satis multos offendi, quos, si forte haec audierint, certum habeo dicturos me, dum iuris et philosophiae scientiam tamquam oratori necessariam laudo, ineptiis meis plausisse."   32. Нека никой да не казва в отговор, че ако се наложи, ще се обучим в нещо просто и касаещо един конкретен случай. Първо, ние използваме собствените си неща по един, а взетите в услуга по друг начин и винаги става ясно дали някой говори от самия себе си, или заимства. Освен това знанието на много науки ни краси, дори и да говорим за нещо друго, и ни издига и отличава, когато най-малко очакваме. Не само ученият и сведущ слушател, но дори и простият народ разбира това и веднага го съпровожда с похвала. За теб се признава, че си учил както трябва, че си минал през всички степени на красноречието и най-сетне – че си оратор. Аз твърдя, че това е единственият път и че никога не е ставал оратор този, който не е излязъл на форума, въоръжен с всички науки като в пълно снаряжение на бойното поле. Съвременните красноречиви мъже дотолкова подценяват тези изисквания, че в техните речи се допускат отвратителните и срамни недостатъци на всекидневния говор; те не знаят законите, не се съобразяват с постановленията на сената, на всичкото отгоре се присмиват на гражданското право, изпитват дълбок ужас от изучаването на мъдростта и наставленията на знаещите. Те свеждат красноречието до крайно малко мисли и изтъркани изказвания; то сякаш е изгонено от неговото царство, където някога като господар на всички науки е изпълвало сърцата с прекрасното си обкръжение и сега, орязано и окастрено, без великолепие, без почит, дори бих казал, без благородство, се изучава като един от най-долнопробните занаяти. Смятам, че това е първата и най-важна причина за тъй голямото ни отдалечаване от красноречието на древните. Ако се искат свидетели, има ли у гърците някой по-подходящ за споменаване от Демостен, за когото помнят, че е бил най-прилежният слушател на Платон? И доколкото помня, Цицерон дословно казва, че своите успехи в красноречието дължи не на реторските училища, а на разходките в Академията. Има и други важни и съществени причини, които е редно да разкриете вие, понеже аз вече изпълних задължението си и, както съм свикнал, обидих доста хора. Сигурен съм, че ако те чуят това, ще кажат, че докато възхвалявам знанието на правото и философията като необходимо за оратора, аз ръкопляскам на своите безсмислени занимания.“ [[33] Et Maternus "mihi quidem" inquit "susceptum a te munus adeo peregisse nondum videris, ut incohasse tantum et velut vestigia ac liniamenta quaedam ostendisse videaris. Nam quibus [artibus] instrui veteres oratores soliti sint, dixisti differentiamque nostrae desidiae et inscientiae adversus acerrima et fecundissima eorum studia demonstrasti: cetera exspecto, ut quem ad modum ex te didici, quid aut illi scierint aut nos nesciamus, ita hoc quoque cognoscam, quibus exercitationibus iuvenes iam et forum ingressuri confirmare et alere ingenia sua soliti sint. Neque enim solum arte et scientia, sed longe magis facultate et [usu] eloquentiam contineri, nec tu puto abnues et hi significare vultu videntur." Deinde cum Aper quoque et Secundus idem adnuissent, Messalla quasi rursus incipiens: "quoniam initia et semina veteris eloquentiae satis demonstrasse videor, docendo quibus artibus antiqui oratores institui erudirique soliti sint, persequar nunc exercitationes eorum. Quamquam ipsis artibus inest exercitatio, nec quisquam percipere tot tam reconditas tam varias res potest, nisi ut scientiae meditatio, meditationi facultas, facultati usus eloquentiae accedat. per quae colligitur eandem esse rationem et percipiendi quae proferas et proferendi quae perceperis. Sed si cui obscuriora haec videntur isque scientiam ab exercitatione separat, illud certe concedet, instructum et plenum his artibus animum longe paratiorem ad eas exercitationes venturum, quae propriae esse oratorum videntur.   33. Тогава Матерн каза: „На мен обаче ми се струва, че ти още не си изпълнил докрай поетата задача. Още повече, струва ми се, че само си започнал и си набелязал контурите и очертанията й. Ти наистина каза с какви науки обикновено са се въоръжавали древните оратори и посочи разликата между нашето бездействие и невежество и техните изключително напрегнати и плодотворни занимания. Аз обаче очаквам, тъй както научих от теб какво са знаели те и какво знаем ние, така също и да разбера с какви упражнения те обикновено са укрепвали и поддържали таланта си още като юноши, пред прага на съдебното поприще. Защото красноречието зависи не толкова от науката и знанието, колкото от способностите и опита и мисля, че ти няма да оспориш това, а и другите показват същото с изражението на лицето си.“ След като Апер и Секунд потвърдиха същото, Месала сякаш започна отново: „Понеже ми се струва, че достатъчно ясно ви показах началата и корените на красноречието, като ви обясних с какви науки древните оратори са привикнали да се занимават и образоват, нека да премина към техните упражнения. И макар и упражненията да се включват в самите науки, никой не би могъл да възприеме толкова много труднодостъпни и разнообразни неща, ако към знанието не се прибави старание, към старанието – сила, към силата – ораторска практика. Оттук се заключава, че начинът да възприемеш това, което изказваш, и да изкажеш това, което си възприел, е един и същ. Ако някому това се струва неясно и той отделя знанието от упражнението, нека поне се съгласи, че въоръженият и изпълнен с науките дух ще пристъпи много по-подготвен към свойствените за оратора упражнения. [[34] Ergo apud maiores nostros iuvenis ille, qui foro et eloquentiae parabatur, imbutus iam domestica disciplina, refertus honestis studiis deducebatur a patre vel a propinquis ad eum oratorem, qui principem in civitate locum obtinebat. Hunc sectari, hunc prosequi, huius omnibus dictionibus interesse sive in iudiciis sive in contionibus adsuescebat, ita ut altercationes quoque exciperet et iurgiis interesset utque sic dixerim, pugnare in proelio disceret. Magnus ex hoc usus, multum constantiae, plurimum iudicii iuvenibus statim contingebat, in media luce studentibus atque inter ipsa discrimina, ubi nemo inpune stulte aliquid aut contrarie dicit, quo minus et iudex respuat et adversarius exprobret, ipsi denique advocati aspernentur. Igitur vera statim et incorrupta eloquentia imbuebantur; et quamquam unum sequerentur, tamen omnis eiusdem aetatis patronos in plurimis et causis et iudiciis cognoscebant; habebantque ipsius populi diversissimarum aurium copiam, ex qua facile deprehenderent, quid in quoque vel probaretur vel displiceret. Ita nec praeceptor deerat, optimus quidem et electissimus, qui faciem eloquentiae, non imaginem praestaret, nec adversarii et aemuli ferro, non rudibus dimicantes, nec auditorium semper plenum, semper novum, ex invidis et faventibus, ut nec bene [nec male] dicta dissimularentur. Scitis enim magnam illam et duraturam eloquentiae famam non minus in diversis subselliis parari quam suis; inde quin immo constantius surgere, ibi fidelius corroborari. Atque hercule sub eius modi praeceptoribus iuvenis ille, de quo loquimur, oratorum discipulus, fori auditor, sectator iudiciorum, eruditus et adsuefactus alienis experimentis, cui cotidie audienti notae leges, non novi iudicum vultus, frequens in oculis consuetudo contionum, saepe cognitae populi aures, sive accusationem susceperat sive defensionem, solus statim et unus cuicumque causae par erat. Nono decimo aetatis anno L. Crassus C. Carbonem, unoetvicesimo Caesar Dolabellam, altero et vicesimo Asinius Pollio C. Catonem, non multum aetate antecedens Calvus Vatinium iis orationibus insecuti sunt, quas hodieque cum admiratione legimus.   34. И така, по времето на нашите предци, младежът, който се подготвял за съдопроизводство и красноречие, първо получавал домашно възпитание и пълни знания по благородните науки. Сетне баща му или неговите близки го завеждали при най-добрия оратор в града. Младежът започвал да върви по петите му, да го съпровожда, да присъства на всичките му изказвания пред съда или Народното събрание, като го слушал внимателно по време на спорове и бил при него при пренията, така да се каже, учел се да се бие на бойното поле. Юношите непременно получавали богат опит, голяма издръжливост, изключителна преценка, защото те се учели сред самия живот и опасности, където никой не казвал безнаказано нещо глупаво или нелепо, без съдията да го отхвърли, противникът да го упрекне, а и самите адвокати да го погледнат с пренебрежение. Така юношите се обучавали направо на истинско и чисто красноречие. Макар и да следвали само един човек, все пак в многото процеси и съдилища те се запознавали с всичките съвременни им защитници, имали пред себе си изобилието от най-различните вкусове на хората, откъдето лесно разбирали какво се одобрява или порицава у всеки оратор. И така не им липсвал нито учител, и то най-добър и подбран, който да им покаже истинското лице на красноречието, а не негово подобие, нито противници и съперници, които се сражавали с мечове, а не с палки109, нито слушателна зала, винаги препълнена, винаги различна, състояща се от завистливи и благосклонни, които не оставяли незабелязани нито добре, нито лошо казаните неща. Защото вие знаете, че за великата и дълготрайна слава на красноречието враждебно настроените слушатели имат не по-малка заслуга, отколкото привържениците. Нещо повече, чрез тях то укрепва по-силно и се утвърждава по-надеждно. Възпитаван от такива учители, ученик на известни оратори, присъствал на съдебните процеси, посещавал съдилищата, образован и обигран от чуждия пример, запознат със законите поради ежедневното им слушане, свикнал с лицата на съдиите, нагледал се на това, което става в народното събрание, свидетел на вкусовете на народа, юношата, за когото говорим, честна дума, е съумявал да се справи с всяко дело, било ако се заемал с обвинение или със защита. Луций Крас е повдигнал обвинение срещу Гай Карбон на деветнадесет години, Цезар срещу Долабела110 на двадесет и една, Калв срещу малко по-възрастния Ватиний111 на двадесет и две, и то с такива речи, които и днес четем с възхищение. [[35] At nunc adulescentuli nostri deducuntur in scholas istorum, qui rhetores vocantur, quos paulo ante Ciceronis tempora extitisse nec placuisse maioribus nostris ex eo manifestum est, quod a Crasso et Domitio censoribus claudere, ut ait Cicero, "ludum impudentiae" iussi sunt. Sed ut dicere institueram, deducuntur in scholas, [in] quibus non facile dixerim utrumne locus ipse an condiscipuli an genus studiorum plus mali ingeniis adferant. Nam in loco nihil reverentiae est, in quem nemo nisi aeque imperitus intret; in condiscipulis nihil profectus, cum pueri inter pueros et adulescentuli inter adulescentulos pari securitate et dicant et audiantur; ipsae vero exercitationes magna ex parte contrariae. Nempe enim duo genera materiarum apud rhetoras tractantur, suasoriae et controversiae. Ex his suasoriae quidem etsi tamquam plane leviores et minus prudentiae exigentes pueris delegantur, controversiae robustioribus adsignantur, — quales, per fidem, et quam incredibiliter compositae! sequitur autem, ut materiae abhorrenti a veritate declamatio quoque adhibeatur. Sic fit ut tyrannicidarum praemia aut vitiatarum electiones aut pestilentiae remedia aut incesta matrum aut quidquid in schola cotidie agitur, in foro vel raro vel numquam, ingentibus verbis persequantur: cum ad veros iudices ventum . . .   35. А сега нашите младежи отиват в училищата на така наречените ретори, които са се появили малко преди времето на Цицерон и не са допаднали на вкуса на нашите предци, което е явно от това, че цензорите Крас и Домиций са заповядали да се затвори, според думите на Цицерон, това „училище на безсрамието“. Но да продължа, те отиват в училища, за които не ми е лесно да определя дали самото място, съучениците им, или характерът на заниманията причинява повече вреда на таланта им. В самото място няма нищо, което да внушава благоговение, в него не влиза никой, който не е тъй невеж като другите. Сред съучениците няма нищо полезно, понеже те си говорят и се слушат напълно невъзмутимо момчета сред момчета и младежи сред младежи. Самите упражнения пък обикновено са вредни. Защото реторите се занимават с два вида разработки – свазории112 и контроверзии. От тях свазориите като по-леки и изискващи по-малко знания се определят за момчетата, а на по-възмъжалите се дават контроверзии, и то какви, повярвайте ми, и колко невероятно съставени! А след това те правят декламации на тема, отдалечена от действителността. Описват се с много думи наградите за тираноубийци, изборът на обезчестените113, лековете срещу чума, кръвосмесителните връзки на майки с децата им или нещо друго, обсъждано в училище ежедневно, а в съда рядко или никога. Когато застанат пред истинските съдии...114 [[36] . . . rem cogitant; nihil humile, nihil abiectum eloqui poterat. Magna eloquentia, sicut flamma, materia alitur et motibus excitatur et urendo clarescit. Eadem ratio in nostra quoque civitate antiquorum eloquentiam provexit. Nam etsi horum quoque temporum oratores ea consecuti sunt, quae composita et quieta et beata re publica tribui fas erat, tamen illa perturbatione ac licentia plura sibi adsequi videbantur, cum mixtis omnibus et moderatore uno carentibus tantum quisque orator saperet, quantum erranti populo persuaderi poterat. Hinc leges assiduae et populare nomen, hinc contiones magistratuum paene pernoctantium in rostris, hinc accusationes potentium reorum et adsignatae etiam domibus inimicitiae, hinc procerum factiones et assidua senatus adversus plebem certamina. Quae singula etsi distrahebant rem publicam, exercebant tamen illorum temporum eloquentiam et magnis cumulare praemiis videbantur, quia quanto quisque plus dicendo poterat, tanto facilius honores adsequebatur, tanto magis in ipsis honoribus collegas suos anteibat, tanto plus apud principes gratiae, plus auctoritatis apud patres, plus notitiae ac nominis apud plebem parabat. Hi clientelis etiam exterarum nationum redundabant, hos ituri in provincias magistratus reverebantur, hos reversi colebant, hos et praeturae et consulatus vocare ultro videbantur, hi ne privati quidem sine potestate erant, cum et populum et senatum consilio et auctoritate regerent. Quin immo sibi ipsi persuaserant neminem sine eloquentia aut adsequi posse in civitate aut tueri conspicuum et eminentem locum. Nec mirum, cum etiam inviti ad populum producerentur, cum parum esset in senatu breviter censere, nisi qui ingenio et eloquentia sententiam suam tueretur, cum in aliquam invidiam aut crimen vocati sua voce respondendum haberent, cum testimonia quoque in publicis [iudiciis] non absentes nec per tabellam dare, sed coram et praesentes dicere cogerentur. Ita ad summa eloquentiae praemia magna etiam necessitas accedebat, et quo modo disertum haberi pulchrum et gloriosum, sic contra mutum et elinguem videri deforme habebatur.   36. ... те обмислят положението. Не можело да се говори небрежно или за незначителни неща. Тъй както пламъкът, голямото красноречие се подхранва от някакъв материал, разпалва се от движението около него и заблестява с разгоряването си. Наличието на тези условия в нашия град е предизвикало появата на древното красноречие. И макар и съвременните оратори да са постигнали нещата, които могат да им се дадат при уредената, спокойна и процъфтяваща държава, все пак при онези безредици и слободия115 те са си мислели, че получават повече, понеже при всеобщата бъркотия и липсата на един върховен ръководител всеки оратор е бил на такова мнение за себе си, в каквато степен е могъл да окаже въздействие на блуждаещия народ. Оттук идват непрекъснатите предложения за нови закони и прославата на народа, оттук са събранията на магистратите, прекарващи едва ли не нощта на ораторските трибуни, оттук са обвиненията срещу влиятелни обвиняеми и враждата към цели родове, оттук са гоненията, които правят знатните, и непрестанните борби на сената срещу плебса. Макар и всяко от тези неща да е разстройвало държавата, при все това всички те са упражнявали тогавашното красноречие и на ораторите е изглеждало, че го възнаграждават щедро, понеже колкото по-добър бил някой в говоренето, толкова по-лесно се домогвал до почетни длъжности, толкова по-високи длъжности от колегите си достигал, толкова по-голямо благоразположение на принцепса, авторитет пред сената, известност и слава сред плебса получавал. Те имали извънредно много клиенти, не само римляни, но и чужденци116, заминаващите в провинциите магистрати се бояли от тях, оказвали им почести при връщането си, изглеждало, че длъжностите на претора и консула им се предлагат сами, дори и като частни лица те имали власт да направляват със своите съвети и авторитет и народното събрание, и сената. В края на краищата у тях се затвърдило убеждението, че никой не може да постигне видно и високо положение в Рим без красноречие. И не е чудно, щом като те били извеждани да говорят пред народното събрание и против желанието си, щом като в сената не се гласувало набързо, без всеки да подкрепи с таланта и красноречието си своето мнение, щом като обвинените поради клевета или уличените в престъпление трябвало да говорят лично, щом като свидетелите в съда не можели да дадат показанията си задочно или писмено, а били принуждавани да ги казват устно. Така към голямата полза от красноречието се прибавяла и голямата нужда от него и тъй както красноречивото говорене изглеждало красиво и славно, така обратното – да се смяташ за ням и некрасноречив било позор. [[37] Ergo non minus rubore quam praemiis stimulabantur, ne clientulorum loco potius quam patronorum numerarentur, ne traditae a maioribus necessitudines ad alios transirent, ne tamquam inertes et non suffecturi honoribus aut non impetrarent aut impetratos male tuerentur. Nescio an venerint in manus vestras haec vetera, quae et in antiquariorum bibliothecis adhuc manent et cum maxime a Muciano contrahuntur, ac iam undecim, ut opinor, Actorum libris et tribus Epistularum composita et edita sunt. Ex his intellegi potest Cn. Pompeium et M. Crassum non viribus modo et armis, sed ingenio quoque et oratione valuisse; Lentulos et Metellos et Lucullos et Curiones et ceteram procerum manum multum in his studiis operae curaeque posuisse, nec quemquam illis temporibus magnam potentiam sine aliqua eloquentia consecutum. His accedebat splendor reorum et magnitudo causarum, quae et ipsa plurimum eloquentiae praestant. Nam multum interest, utrumne de furto aut formula et interdicto dicendum habeas, an de ambitu comitiorum, expilatis sociis et civibus trucidatis. Quae mala sicut non accidere melius est isque optimus civitatis status habendus est, in quo nihil tale patimur, ita cum acciderent, ingentem eloquentiae materiam subministrabant. Crescit enim cum amplitudine rerum vis ingenii, nec quisquam claram et inlustrem orationem efficere potest nisi qui causam parem invenit. Non, opinor, Demosthenem orationes inlustrant, quas adversus tutores suos composuit, nec Ciceronem magnum oratorem P. Quintius defensus aut Licinius Archias faciunt: Catilina et Milo et Verres et Antonius hanc illi famam circumdederunt, non quia tanti fuerit rei publicae malos ferre cives, ut uberem ad dicendum materiam oratores haberent, sed, ut subinde admoneo, quaestionis meminerimus sciamusque nos de ea re loqui, quae facilius turbidis et inquietis temporibus existit. Quis ignorat utilius ac melius esse frui pace quam bello vexari? Pluris tamen bonos proeliatores bella quam pax ferunt. Similis eloquentiae condicio. Nam quo saepius steterit tamquam in acie quoque pluris et intulerit ictus et exceperit quoque maiores adversarios acrioresque pugnas sibi ipsa desumpserit, tanto altior et excelsior et illis nobilitata discriminibus in ore hominum agit, quorum ea natura est, ut secura velint, [periculosa mirentur].   37. И тъй, не по-малка подбуда за занимания с красноречие за древните било желанието за почести, отколкото за награди – да попаднат по-скоро в числото на защитниците, отколкото на клиентите, да не преминат у други хора завещаните от предците им връзки117, да не би поради некадърност или бездействие да не успеят да постигнат почетна длъжност или да не запазят постигнатата. Не зная дали са попадали в ръцете ви старите произведения, които досега се съхраняват в библиотеките на любителите на древността и които се събират най-вече от Муциан и, доколкото си спомням, вече са съставени и издадени единадесет книги „Съдебни речи“ и три „Писма“118. От тях може да се разбере, че Гней Помпей и Марк Крас са били силни не само с войската и оръжието, а и с таланта и красноречието си; че Лентуловците, Метеловците, Лукуловците, Курионовците119 и цялото друго множество славни мъже е полагало голямо усърдие и старание в тези занимания и че в онези времена е имало някой, който да е постигнал голямо могъщество, без да притежава красноречие. Към тези неща се прибавяла знатността на обвиняемите и значимостта на процесите, което само по себе си давало много на красноречието. Защото има голяма разлика между това, дали ще говориш за кражба, за формула и за интердикт120, или за подкуп при изборите на народно събрание, за ограбени съюзници и за убити граждани121. Естествено по-добре е тези злини да не ни сполитат и за най-добре уредена държава трябва да се счита тази, при която подобни неща не се допускат; обаче когато се случат, те предоставят огромен материал за красноречието. Защото с важността на делото нараства и мощта на таланта и никой не може да произнесе забележителна и блестяща реч, без да намери равностоен по важност съдебен процес. Струва ми се, че Демостен са прославили не речите, които той е съставил срещу настойниците си122, и Цицерон е станал голям оратор не от защитите на Публий Квинт или Лициний Архий123, голямата слава са му донесли Катилина124, Милон125, Верес и Антоний126. С тези неща аз не казвам, че си струва държавата да държи лошите граждани, за да имат ораторите богат материал за говорене, а за да помним нещо, което повтарям непрекъснато, какъв е характерът на нашите въпроси, и за да знаем, че говорим по предмет, който се благоприятства от размирните и неспокойни времена. Кой не знае, че е по-лесно и по-хубаво да се наслаждаваш на мира, отколкото да понасяш трудностите на войната? Обаче войните създават повече добри воини от мира. Подобно е положението и с красноречието. Колкото по-често застава на бойното поле и нанася и получава удари, колкото по-големи противници и ожесточени сражения си навлича само, толкова по-задълбочено, по-възвишено и прославено от тези борби става то в очите на хората, чиято природа е такава, че обичат самите те да са в безопасност, а да наблюдават чуждите опасности. [[38] Transeo ad formam et consuetudinem veterum iudiciorum. Quae etsi nunc aptior est [ita erit], eloquentiam tamen illud forum magis exercebat, in quo nemo intra paucissimas horas perorare cogebatur et liberae comperendinationes erant et modum in dicendo sibi quisque sumebat et numerus neque dierum neque patronorum finiebatur. primus haec tertio consulatu Cn. Pompeius adstrinxit imposuitque veluti frenos eloquentiae, ita tamen ut omnia in foro, omnia legibus, omnia apud praetores gererentur: apud quos quanto maiora negotia olim exerceri solita sint, quod maius argumentum est quam quod causae centumvirales, quae nunc primum obtinent locum, adeo splendore aliorum iudiciorum obruebantur, ut neque Ciceronis neque Caesaris neque Bruti neque Caelii neque Calvi, non denique ullius magni oratoris liber apud centumviros dictus legatur, exceptis orationibus Asinii, quae pro heredibus Urbiniae inscribuntur, ab ipso tamen Pollione mediis divi Augusti temporibus habitae, postquam longa temporum quies et continuum populi otium et assidua senatus tranquillitas et maxime principis disciplina ipsam quoque eloquentiam sicut omnia alia pacaverat.   38. Преминавам към порядъка и обичаите в древните съдилища. Макар и сега те да са станали по-целесъобразни, все пак тогавашният съд повече е упражнявал красноречието, понеже никой не е бил принуден да завършва речта си за кратко време, свободно са се давали отсрочки127 и всеки сам е определял продължителността на изказването си без ограничения в брой на дните и защитниците. За пръв път Гней Помпей по време на третото си консулство128 е взел тези ограничителни мерки и сякаш е надянал юзди на красноречието, макар че всички съдебни дела продължавали да се водят на форума, да се водят законно и да се водят от преторите. Преди това съдебните дела винаги се водели от тях, колкото и важни да са те. Какво по-голямо доказателство за това от факта, че делата, водени от центумвирите, които сега заемат първо място, са били дотолкова засенчени от блясъка на другите процеси, че нито Цицерон, нито Цезар, нито Брут, нито Целий, нито Калв, нито някой друг голям оратор е произнесъл реч пред техния съд. Изключение правят речите на Азиний, онасловени „В защита на наследниците на Урбиния“ и произнесени от самия Полион по средата на управлението на божествения Август, след като дълготрайният мир, постоянното спокойствие на народа, непрекъснатата тишина в сената и най-вече строгият ред на принцепса били умиротворили и красноречието, тъй както всичко друго. [[39] Parvum et ridiculum fortasse videbitur quod dicturus sum, dicam tamen, vel ideo ut rideatur. Quantum humilitatis putamus eloquentiae attulisse paenulas istas, quibus adstricti et velut inclusi cum iudicibus fabulamur? Quantum virium detraxisse orationi auditoria et tabularia credimus, in quibus iam fere plurimae causae explicantur? Nam quo modo nobilis equos cursus et spatia probant, sic est aliquis oratorum campus, per quem nisi liberi et soluti ferantur, debilitatur ac frangitur eloquentia. Ipsam quin immo curam et diligentis stili anxietatem contrariam experimur, quia saepe interrogat iudex, quando incipias, et ex interrogatione eius incipiendum est. frequenter probationibus et testibus silentium + patronus + indicit. unus inter haec dicenti aut alter adsistit, et res velut in solitudine agitur. Oratori autem clamore plausuque opus est et velut quodam theatro; qualia cotidie antiquis oratoribus contingebant, cum tot pariter ac tam nobiles forum coartarent, cum clientelae quoque ac tribus et municipiorum etiam legationes ac pars Italiae periclitantibus adsisteret, cum in plerisque iudiciis crederet populus Romanus sua interesse quid iudicaretur. Satis constat C. Cornelium et M. Scaurum et T. Nilonem et L. Bestiam et P. Vatinium concursu totius civitatis et accusatos et defensos, ut frigidissimos quoque oratores ipsa certantis populi studia excitare et incendere potuerint. Itaque hercule eius modi libri extant, ut ipsi quoque qui egerunt non aliis magis orationibus censeantur.   39. Следващите ми думи може би ще ви се сторят незначителни и смешни, но аз все пак ще ги кажа, дори и само за това да ми се присмеете. Оценяваме ли колко унижения създават на красноречието тези плащове, увити и сковани, в които ние разговаряме със съдиите? Разбираме ли колко сили отнемат на оратора тези слушателни зали и архивни помещения, в които вече се разглеждат повечето дела? Както за да се проявят породистите коне им е нужен простор и широта, така красноречието отслабва и линее, ако ораторите не се носят свободни и независими в своето поле. Ние изпитваме загриженост и вредна за добрия стил боязливост, понеже съдията често ни пита кога ще започнем по същество и ние трябва да тръгнем от неговия въпрос. Нерядко по своя преценка той ни нарежда да мълчим пред доказателствата и свидетелите. При това на речта ни присъстват един или двама души и съдебното следствие се води както в пустиня. А на оратора са необходими викове и ръкопляскания и един вид театър. Това се е случвало на древните оратори всекидневно, когато съда са изпълвали едновременно твърде много и твърде благородни хора, когато заради подсъдимите са присъствали клиенти и триби, дори и пратеничества от муниципиите и въобще част от Италия, понеже при повечето дела римският народ е мислел, че присъдата е от значение за самия него. Добре известно е, че и Гай Корнелий, и Марк Скавър, и Тит Милон, и Луций Бестия129, и Публий Ватиний са били обвинени и защитавани при стичането на целия град, тъй че и най-вялите оратори са могли да възбудят и разпалят страстите на спорещия народ. Честна дума, до нас са се съхранили подобни произведения и за написалите ги може да се съди повече по тях, отколкото по другите им речи. [[40] Iam vero contiones assiduae et datum ius potentissimum quemque vexandi atque ipsa inimicitiarum gloria, cum se plurimi disertorum ne a Publio quidem Scipione aut [L.] Sulla aut Cn. Pompeio abstinerent, et ad incessendos principes viros, ut est natura invidiae, populi quoque ut histriones auribus uterentur, quantum ardorem ingeniis, quas oratoribus faces admovebant. Non de otiosa et quieta re loquimur et quae probitate et modestia gaudeat, sed est magna illa et notabilis eloquentia alumna licentiae, quam stulti libertatem vocitant, comes seditionum, effrenati populi incitamentum, sine obsequio, sine severitate, contumax, temeraria, adrogans, quae in bene constitutis civitatibus non oritur. Quem enim oratorem Lacedae- monium, quem Cretensem accepimus? Quarum civitatum severissima disciplina et severissimae leges traduntur. Ne Macedonum quidem ac Persarum aut ullius gentis, quae certo imperio contenta fuerit, eloquentiam novimus. Rhodii quidam, plurimi Athenienses oratores extiterunt, apud quos omnia populus, omnia imperiti, omnia, ut sic dixerim, omnes poterant. Nostra quoque civitas, donec erravit, donec se partibus et dissensionibus et discordiis confecit, donec nulla fuit in foro pax, nulla in senatu concordia, nulla in iudiciis moderatio, nulla superiorum reverentia, nullus magistratuum modus, tulit sine dubio valentiorem eloquentiam, sicut indomitus ager habet quasdam herbas laetiores. Sed nec tanti rei publicae Gracchorum eloquentia fuit, ut pateretur et leges, nec bene famam eloquentiae Cicero tali exitu pensavit.   40. А как са възпламенявали талантите и са възбуждали ораторите постоянните народни събрания и пълното право да се порицава всеки и славата от нападките, като повечето красноречиви мъже не са се въздържали да нападат дори и Публий Сципион, Луций Сула или Гней Помпей, и за атаките си срещу първенците, както това е свойствено на завистта, са получавали като актьори благосклонността на народа!130 Разговаряме не за нещо мирно и спокойно, радващо се на честност и скромност; великото и прословуто красноречие е храненик на волността, която глупаците наричат свобода, спътник на раздорите, подбудител на необуздания народ, непреклонно, непокорно, непостоянно, безразсъдно и самонадеяно; в добре уредените държави то не се появява. Чували ли сме за някой оратор от Спарта или от Крит? А извънредно строгият ред и закони на тези държави са пословични. Ние не знаем за съществуването на красноречие и у македонците, у персите или у друг народ, който е бил държан със здраво управление. Един-двама оратори е имало у родосците, а най-много – у атиняните, у които народът е можел всичко, невежите са можели всичко, бих казал, че всички са можели всичко. Докато нашата държава е била в безпътица, докато са я изтощавали групировки, разногласия и спорове, докато на форума е нямало никакъв мир, в сената – никакво съгласие, в съдилищата – никаква умереност, към по-висшите – никаква почтителност и у магистратите – никакво чувство за мярка, тя несъмнено е създала по-силно красноречие, тъй като на необработеното поле някои треви избуяват повече. Но красноречието на Гракхите не е било тъй ценно за държавата, че тя да допусне и законите им, нито Цицерон е оправдал добре славата за красноречието си със своя край131. [[41] Sic quoque quod superest [antiquis oratoribus fori] non emendatae nec usque ad votum compositae civitatis argumentum est. Quis enim nos advocat nisi aut nocens aut miser? Quod municipium in clientelam nostram venit, nisi quod aut vicinus populus aut domestica discordia agitat? Quam provinciam tuemur nisi spoliatam vexatamque? Atqui melius fuisset non queri quam vindicari. Quod si inveniretur aliqua civitas, in qua nemo peccaret, supervacuus esset inter innocentis orator sicut inter sanos medicus. Quo modo tamen minimum usus minimumque profectus ars medentis habet in iis gentibus, quae firmissima valetudine ac saluberrimis corporibus utuntur, sic minor oratorum honor obscuriorque gloria est inter bonos mores et in obsequium regentis paratos. Quid enim opus est longis in senatu sententiis, cum optimi cito consentiant? Quid multis apud populum contionibus, cum de re publica non imperiti et multi deliberent, sed sapientissimus et unus? Quid voluntariis accusationibus, cum tam raro et tam parce peccetur? Quid invidiosis et excedentibus modum defensionibus, cum clementia cognoscentis obviam periclitantibus eat? credite, optimi et in quantum opus est disertissimi viri, si aut vos prioribus saeculis aut illi, quos miramur, his nati essent, ac deus aliquis vitas ac [vestra] tempora repente mutasset, nec vobis summa illa laus et gloria in eloquentia neque illis modus et temperamentum defuisset: nunc, quoniam nemo eodem tempore adsequi potest magnam famam et magnam quietem, bono saeculi sui quisque citra obtrectationem alterius utatur."   41. Това, което е останало за ораторите от древния форум, не е свидетелство за умиротворена и напълно уредена държава. Кой ни вика в съда за защита, ако не виновен или нещастен човек? Кой муниципий търси от нас помощта ни, ако не нападнатият от съседите или разкъсваният от вътрешни разногласия? Коя провинция защитаваме, ако не ограбената и измъчваната? Би било по-добре да няма основания за оплакване, отколкото да се търси справедливост чрез съда. И ако се изнамери някоя държава, в която никой да не нарушава законите, то сред невинни хора ораторът би бил излишен, подобно на лекаря сред здрави. Тъй както лечебното изкуство се използва и развива съвсем слабо сред народите с крепко здраве и силно телосложение, така и почитта към ораторите би била малка и славата им незначителна сред добри нрави и безпрекословно подчинение на управляващия. Каква ще е нуждата от дългите изказвания в сената, щом като добрите граждани веднага ще се съгласяват? Каква ще е нуждата от многото народни събрания, щом като въпросите на държавата ще се решават не от невежата тълпа, а от един-единствен най-мъдър човек? Каква ще е нуждата от обвиненията, повдигнати по собствена инициатива, когато ще се греши така рядко и така малко? Каква ще е нуждата от досадните и превишаващи всяка мярка защити, когато милосърдието на разследващия ще се притичва на помощ на обвиняемия? Повярвайте ми, превъзходни и в каквато степен е нужно, красноречиви мъже, ако вие бяхте родени в предишните епохи или тези, от които се възхищаваме, бяха родени в нашата, или пък ако някой бог внезапно ви смени местата, и вие щяхте да имате огромната им слава и известност в красноречието, и те – умереността и благоразумието ви. И понеже никой не може в едно и също време да постигне голяма слава и голямо спокойствие, нека всеки да използва благата на своята епоха, без да се нахвърля с нападки срещу другата.“ [[42] Finierat Maternus, cum Messalla: "erant quibus contra dicerem, erant de quibus plura dici vellem, nisi iam dies esset exactus." "Fiet" inquit Maternus "postea arbitratu tuo, et si qua tibi obscura in hoc meo sermone visa sunt, de iis rursus conferemus." ac simul adsurgens et Aprum complexus "Ego" inquit "te poetis, Messalla autem antiquariis criminabimur." "At ego vos rhetoribus et scholasticis" inquit. Cum adrisissent, discessimus.   42. Матерн свърши и тогава Месала каза: „На някои неща бих ти възразил, други бих допълнил, но вече се мръква.“ „Следващия път ще изпълня желанието ти – отвърна Матерн – и ако нещо в изказването ми е неясно, ние отново ще се върнем към него.“ При тези думи той стана, прегърна Апер и каза: „Ние ще предявим към теб обвинение, аз – от името на поетите, а Месала – от името на почитателите на древността.“ „А аз към вас – от името на реторите и учителите по красноречие“ – каза Апер. Всички се разсмяха и се разотидоха.