|
|
C. PLINIUS SEPTICIO SUO S.
(1) Iter commode explicui, excepto quod quidam ex meis adversam valetudinem ferventissimis aestibus contraxerunt. (2) Encolpius quidem lector, ille seria nostra ille deliciae, exasperatis faucibus pulvere sanguinem reiecit. Quam triste hoc ipsi, quam acerbum mihi, si is cui omnis ex studiis gratia inhabilis studiis fuerit! Quis deinde libellos meos sic leget, sic amabit? (3) Quem aures meae sic sequentur? Sed di laetiora promittunt. Stetit sanguis, resedit dolor. Praeterea continens ipse, nos solliciti, medici diligentes. Ad hoc salubritas caeli, secessus quies tantum salutis quantum otii pollicentur. Vale.
|
|
Гай Плиний 1 до своя Септиций - привет!
Болестта на Енколп
Пътуването ми мина благополучно, като се изключи това, че някои от хората ми заболяха поради непоносимите горещини. Дори четецът Енколп, моя радост и моя опора в заниманията, започна да храчи кръв, тъй като гърлото му се раздразни от прах. Колко печално ще бъде това за самия него, колко горчиво за мен, ако стане неспособен за занимания този, чийто смисъл на живота са заниманията. Кой отсега нататък ще чете така моите записки, кой ще ги обича толкова? Кого ще слушам тъй внимателно? Но ето, боговете обещават по-радостни неща. Спира кръвта, затихва болката. Освен това Енколп е разумен, аз имам грижата за него, лекарите са старателни. А и здравословният климат, и оттеглянето вън от Рим, и почивката обещават здраве и отдих.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS CALVISIO SUO S.
(1) Alii in praedia sua proficiscuntur ut locupletiores revertantur, ego ut pauperior. Vendideram vindemias certatim negotiatoribus ementibus. Invitabat pretium, et quod tunc et quod fore videbatur. (2) Spes fefellit. Erat expeditum omnibus remittere aequaliter, sed non satis aequum. Mihi autem egregium in primis videtur ut foris ita domi, ut in magnis ita in parvis, ut in alienis ita in suis agitare iustitiam. Nam si paria peccata, pares etiam laudes. (3) Itaque omnibus quidem, ne quis 'mihi non donatus abiret', partem octavam pretii quo quis emerat concessi; deinde iis, qui amplissimas summas emptionibus occupaverant, separatim consului. Nam et me magis iuverant, et maius ipsi fecerant damnum. (4) Igitur iis qui pluris quam decem milibus emerant, ad illam communem et quasi publicam octavam addidi decimam eius summae, qua decem milia excesserant. (5) Vereor ne parum expresserim: apertius calculo ostendam. Si qui forte quindecim milibus emerant, hi et quindecim milium octavam et quinque milium decimam tulerunt. (6) Praeterea, cum reputarem quosdam ex debito aliquantum, quosdam aliquid, quosdam nihil reposuisse, nequaquam verum arbitrabar, quos non aequasset fides solutionis, hos benignitate remissionis aequari. (7) Rursus ergo iis qui solverant eius quod solverant decimam remisi. Per hoc enim aptissime et in praeteritum singulis pro cuiusque merito gratia referri, et in futurum omnes cum ad emendum tum etiam ad solvendum allici videbantur. (8) Magno mihi seu ratio haec seu facilitas stetit, sed fuit tanti. Nam regione tota et novitas remissionis et forma laudatur. Ex ipsis etiam quos non una, ut dicitur, pertica sed distincte gradatimque tractavi, quanto quis melior et probior, tanto mihi obligatior abiit expertus non esse apud me . Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Калвизий - привет!
Разумна търговска сделка
Хората отиват в именията си, за да се върнат по-богати, а аз - за да обеднея. Продадох реколтата от гроздето на търговците, които я купуваха в надпревара; привличаше ги и тогавашната цена, и очакваната в бъдеще. Останаха излъгани в надеждите си. Най-лесно би било да върна еднакви суми на всички, но не би било достатъчно справедливо. Благородството за мен се състои преди всичко в това да бъдеш справедлив както навън, така и вкъщи, както в голямото, така и в малкото, както към чуждото, така и към собственото. Ако всички прегрешения са равни помежду си, равни са и всички добри дела. И тъй, върнах на всички според купеното количество една осма от цената, да не би някой "без награда да си отиде" 2 . После отделно се погрижих за тези, които бяха вложили най-галеми суми в покупката; те най-много ми бяха помогнали и най-много навредили на себе си. Затова за тези, които бяха купили грозде за повече от 10 ООО сестерции, към общата и, тъй да се каже, официална една осма, прибавих една десета от сумата, която надвишава 10 ООО сестерции.
Боя се, че не съм достатъчно ясен и ще обясня сметките си. Който бе купил за 15 000, получи една осма от 15 ООО и една десета от 5 000. Освен това размислих, че едни бяха внесли значителна част от дължимата сума, други - малко, а трети - нищо, и реших, че няма да е справедливо тези, които не са се показали равностойни по съвестност длъжници като другите, да получат равностойна компенсация с тях. Затова върнах на тези, които бяха платили, една десета от дадената сума. С това, струва ми се, най-добре се отблагодарих всекиму според неговите заслуги в миналото и ги привлякох да купуват и плащат в бъдеще. Скъпо ми излезе тази моя пресметливост ли, любезност ли, но си струваше. В цялата област хвалят новия начин за връщане. А и всеки по-добър и почтен човек сред тези, които мерих не с един и същи аршин, както се казва, а различно, степенувайки ги, си отиде още по-благодарен, понеже разбра, че при мен не
"с почит еднаква се славят страхливият мъж и героят. 3
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS SPARSO SUO S.
(1) Librum quem novissime tibi misi, ex omnibus meis vel maxime placere significas. Est eadem opinio cuiusdam eruditissimi. (2) Quo magis adducor ut neutrum falli putem, quia non est credibile utrumque falli, et quia tamen blandior mihi. Volo enim proxima quaeque absolutissima videri, et ideo iam nunc contra istum librum faveo orationi, quam nuper in publicum dedi communicaturus tecum, ut primum diligentem tabellarium invenero. (3) Erexi exspectationem tuam, quam vereor ne destituat oratio in manus sumpta. Interim tamen tamquam placituram - et fortasse placebit - exspecta. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Спарс - привет!
Внимание към приятеля
Съобщаваш ми, че от всички мои книги най-много ти е харесала книгата, която ти изпратих последния път. Такова е мнението и на един много почетен човек, което ме кара да мисля, че и двамата не грешите, защото малко вероятно е да се лъжете и двамата, а и защото обичам да се лаская. Аз искам всяко мое най-ново съчинение да изглежда съвършено, така че вече съм пренесъл симпатиите си от тази книга върху речта, която наскоро издадох и смятам да ти изпратя, щом намеря прилежен куриер. Възбудил очакването ти, което се боя да не разочарова взетата в ръката реч. Но дотогава чакай, все едно, че ще ти хареса (и може би ще ти хареса).
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS CANINIO SUO S.
(1) Optime facis, quod bellum Dacicum scribere paras. Nam quae tam recens tam copiosa tam elata, quae denique tam poetica et quamquam in verissimis rebus tam fabulosa materia? (2) Dices immissa terris nova flumina, novos pontes fluminibus iniectos, insessa castris montium abrupta, pulsum regia pulsum etiam vita regem nihil desperantem; super haec actos bis triumphos, quorum alter ex invicta gente primus, alter novissimus fuit. (3) Una sed maxima difficultas, quod haec aequare dicendo arduum immensum, etiam tuo ingenio, quamquam altissime assurgat et amplissimis operibus increscat. Non nullus et in illo labor, ut barbara et fera nomina, in primis regis ipsius, Graecis versibus non resultent. (4) Sed nihil est quod non arte curaque, si non potest vinci, mitigetur. Praeterea, si datur Homero et mollia vocabula et Graeca ad levitatem versus contrahere extendere inflectere, cur tibi similis audentia praesertim non delicata sed necessaria non detur? (5) Proinde iure vatum invocatis dis, et inter deos ipso, cuius res opera consilia dicturus es, immitte rudentes, pande vela ac, si quando alias, toto ingenio vehere. Cur enim non ego quoque poetice cum poeta? (6) Illud iam nunc paciscor: prima quaeque ut absolveris mittito, immo etiam ante quam absolvas, sicut erunt recentia et rudia et adhuc similia nascentibus. (7) Respondebis non posse perinde carptim ut contexta, perinde incohata placere ut effecta. Scio. Itaque et a me aestimabuntur ut coepta, spectabuntur ut membra, extremamque limam tuam opperientur in scrinio nostro. Patere hoc me super cetera habere amoris tui pignus, ut ea quoque norim quae nosse neminem velles. (8) In summa potero fortasse scripta tua magis probare laudare, quanto illa tardius cautiusque, sed ipsum te magis amabo magisque laudabo, quanto celerius et incautius miseris. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Каниний - привет!
Нетърпение
Много добре правиш, като се готвиш да възпееш войната с даките 4 , Защото има ли сега друг толкова свеж, толкова изобилен, толкова обширен и най-после талкова поетичен въпреки достоверността на фактите материал? Ще възпееш нови реки, прорязали земята, нови мостове, прехвърлени над реките, военни лагери, канали по склоновете на планините, ще възпееш царя 5 , лишен от дворец, от живот, но не и от надежда. И над всичко това тези два отпразнувани триумфа 6 , единият за първата победа над едно непобедимо племе, а другият - за крайната победа.
Има една-единствена, но изключително голяма трудност: тези дела мъчно ще намерят равностойния си словесен израз, трудност, огромна дори за твоя талант, макар и да нараства от още по-значителни задачи, и да е способен на висок полет. Много трудно е и това, че дивите варварски имена, преди всичко името на самия цар, не се подчиняват на гръцкото стихосложение. Но няма нищо, което ако не може да бъде преодоляно, то пане да се смекчи с изкуство и старание. Ако на Омир се разрешава заради гладкостта на стиха да стяга, да удължава, да променя думите - плавните гръцки думи, - то защо и на теб да не ти се разреши подобна смелост, особено, когато не е от преднамереност, а по необходимост? Затова, като призовеш с правото на поетите помощта на боговете и между тях този, чиито подвизи и дела ще възпееш, опъни въжетата, вдигни платната и сега за разлика от всеки друг път се понеси с целия си талант. И наистина, защо да не поговоря поетически с поет?
А сега да се споразумеем за другото: първите части, които напишеш, трябва да ми изпратиш още щом ги завършиш - а може и да не ги завършиш, - такива, каквито са, свежи, необработени, сякаш новородени. Ще ми отговориш: откъсите оттук-оттам не могат да се харесат така, както целият свързан текст, нито едва започнатото произведение, както завършеното. Зная. Но все пак от мен те ще бъдат преценени като начало, ще бъдат огледани като отделни части и ще очакват последната твоя шлифовка в моя шкаф. Позволи ми да имам и тази гаранция за обичта ти - да зная това, което не би искал друг някой да знае. Накрая може би ще възхваля и одобря повече твоите съчинения, ако ми ги изпратиш по-късно и по-предпазливо, но самия теб ще те обичам и ще те хваля толкова повече, колкото по-скоро без прекалена предпазливост ми ги изпратиш.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS GEMINO SUO S.
(1) Grave vulnus Macrinus noster accepit: amisit uxorem singularis exempli, etiam si olim fuisset. Vixit cum hac triginta novem annis sine iurgio sine offensa. Quam illa reverentiam marito suo praestitit, cum ipsa summam mereretur! quot quantasque virtutes, ex diversis aetatibus sumptas, collegit et miscuit! (2) Habet quidem Macrinus grande solacium, quod tantum bonum tam diu tenuit, sed hinc magis exacerbatur quod amisit; nam fruendis voluptatibus crescit carendi dolor. (3) Ero ergo suspensus pro homine amicissimo, dum admittere avocamenta et cicatricem pati possit, quam nihil aeque ac necessitas ipsa et dies longa et satietas doloris inducit. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Гемин - привет!
Тежката загуба на Макрин
Тежък удар сполетя нашия Макрин. Загуби съпругата си - изключителен човек, едва ли някога е имало такава. Живя с нея 39 години, без да се скарат, без да се обидят. А какво уважение проявяваше тя към своя съпруг, а и самата заслужаваше още по-голямо! Колко много и колко големи добродетели, характерни за различните възрасти, бяха събрани и смесени в нея! Наистина голямо утешение за Макрин е, че е притежавал това голямо богатство толкова дълго време, но и още по-голямо огорчение, че го е загубил. Защото, след като човек се е радвал на нещо хубаво, расте и болката му, когато го загуби. Затова и аз ще бъда много внимателен към този мой най-близък приятел, докато дойде време да приеме утешение и да заздравее раната му - а това става само по силата на необходимостта, на продължителността на времето, на засищането на мъката.
Бъди здрав!
Гай Плиний до своя Монтан - привет!
Наградата на Палант
Вече трябва да си узнал от писмото ми, че неотдавна намерих паметник на Палант с такъв надпис: "За неговата вярност и преданост към патрона сенатът му отреди преторски отличия и 15 милиона сестерции, но той прие само почетното отличие." По-късно реших, че си струва труда да потърся самото сенатско решение. Излезе, че е написано тъй многословно и претрупано, че онзи надут надпис ми се стори умерен и дори непретенциозен. Дори да се съберат накуп и да се съюзят не онези прочути едновремешни мъже като Сципион Африкански, Мумий Ахейски, Сципион Нумантински 7 , а близките до нас: Мариевци, Суловци, Помпеевци - да не продължавам повече, - пак не биха достигнали по слава Палант. За шегаджии ли да смятам взелите това решение или за нещастници? Бих ги нарекъл шегаджии, ако на сената подобаваха шеги. Нещастници? Но няма нещастие, което да те принуди да вършиш подобни неща. Тогава от амбиция и страстно желание за напредване? Но кой е толкова безумен, че да има желание да напредва с цената на позор и за себе си, и за обществото в една държава, в която привилегията на най-достойния е да може пръв в сената да хвали Палант?
Пропущам това, че на роба Палант са били предложени преторски отличия - нали роби са правили предложението! Пропущам, че са решили да бъде не удостоен, а заставен да носи златен пръстен, защото
нали е под достойнството на сената един бивш претор да носи железен пръстен. 8 Дреболии са това, можем да ги отминем. Обаче не може да се забрави, че сенатът заради Палант (а след това не бе направено очищение на курията!) благодари на Цезаря, че сам той го е удостоил с най-голяма почит и е дал възможност и на сената да му засвидетелствува своето благоразположение. Та има ли нещо по-приятно за сената от това да се покаже достатъчно благодарен на Палант? Добавили са: "За да получи заслужена награда Палант, комуто всички се признават задължени в най-висша степен за изключителната преданост и усърдие." Човек би помислил, че Палант е разширил границите на империята, че е спасил войските на държавата! Към това са допълнили: "Понеже на щедростта на сената и римския народ не може да се представи по-благоприятна възможност от тази да допринесат за увеличаването на средствата на най-безкористния и верен пазител на императорското имущество." Ето съкровеното желание на сената, ето най-голямата радост на народа, ето най-приятният повод за щедрост - да допринесе за увеличаването на средствата на Палант посредством обедняване на държавата. И по-нататък: сенатът би желал да вземе решение да му бъдат дадени от хазната 15 милиона сестерции и понеже душата му е твърде далече от подобен род алчност, още по-настоятелно моли бащата на отечеството да го принуди да отстъпи от сената. Само това липсваше - държавната власт да преговаря с Палант да не се отказва от тези 15 милиона сестерции, да умолява Палант да отстъпи от сената и самият Цезар да бъде адвокат на тази надута скромност. Но той се отказа от тях - и при положение, че държавата му бе предложила цялото това богатство, отказването е единствената постъпка, която по нахалство би могла да надмине приемането. Сенатът обаче и това обсипа с похвали, но сякаш съжалявайки, със следните думи: "Но понеже най-добрият принцепс и баща, помолен публично от Палант, пожела да отмени тази част от решението, която нарежда да му се дадат 15 милиона сестерции от хазната, сенатът заявява, че макар охотно и заслужено да е определил тази сума между другите почести за преданост и усърдието на Палант, и сега се подчинява на волята на своя принцепс, неподчинението към която смята за непозволено при всички случаи 9 ." Представи си: Палант налага забрана на сенатското решение, определя своите награди, отказва 15 милиона сестерции като прекалено много и приема преторските отличия като по-малко! Представи си: Цезарят се подчинява на молбите или по-скоро на властта на освободения роб пред очите на сената (освободеният роб заповядва на своя патрон, когото сенатът моли)! Представи си: сенатът твърди под път и над път, че е определил на Палант тази сума между другите почести заслужено и с удоволствие и би настоявал тя да бъде приета, ако не трябваше да се подчини на волята на принцепса, комуто не е позволено да се противим в каквото и да е. И така, за да не се отнесе Палант от съкровищницата 15 милиона сестерции, бяха необходими неговата скромност и подчинението на сената, който точно тук не би трябвало да се подчини, ако е смятал, че би могъл в нещо да се подчини.
Мислиш, че това е краят? Постой и ще чуеш още нещо: "Тъй като е полезно да прославяме навсякъде благосклонността на принцепса и готовността му да похвали и възнаграждава заслужилите, и най-вече по тези места, където завеждащите неговото имущество могат да бъдат подтикнати към подражание, а изпитаната вярност и честност на Палант като пример може да предизвика усърдие за едно почтено съперничество, речта, която най-добрият пронцепс произнесе десет дни преди тазгодишните февруарски календи 10 пред сената, и сенатското постановление по този повод да се издълбаят на бронзова плоча, която да се постави до статуята на божествения Юлий в ризница 11 ." Малко им се е сторило, че курията е свидетел на такъв позор. Избрали най-оживеното място, където да ги четат и съвременниците, и потомците. Решили да запишат на бронзови плочи всички почести на противния роб - и тези, които е отхвърлил, и тези, които е получил, доколкото е зависело от сената. Преторските отличия на Палант бяха издълбани и изсечени на вечните паметници на държавата, както древните договори, както свещените закони. От страна на принцепса, от страна на сената на самия Палант се стигна до това... просто дума не мога да намеря! - че пожелаха Палант да избоде очите на всички със своето безсрамие, Цезарят - със своята търпимост, сенатът - със своето унижение. Не се посвениха да намерят основание за безчестието си, отлично, дори красиво основание - от примера с наградите на Палант останалите да бъдат поощрени към ревностно съперничество. Така евтини бяха станали почетните отличия, дори и тези, които Палант не пренебрегна. Намериха се хора, при това от благороден произход, които искаха и се стремяха към тези отличия, въпреки че виждаха със собствените си очи как ги подаряват на либертин, как ги обещават на робите.
Радвам се, че не съм се родил в онези времена, за които се срамувам, сякаш съм живял тогава. Не се съмнявам, че и ти изпитваш същото - знам, че имаш жив и благороден дух. Затова по-лесно би повярвал, че макар на някои места моето възмущение да е по-силно, отколкото е подходящо за едно писмо, аз съм изразил мъката си по-скоро малко, отколкото прекалено.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS MONTANO SUO S.
(1) Cognovisse iam ex epistula mea debes, adnotasse me nuper monumentum Pallantis sub hac inscriptione: 'Huic senatus ob fidem pietatemque erga patronos ornamenta praetoria decrevit et sestertium centies quinquagies, cuius honore contentus fuit.' (2) Postea mihi visum est pretium operae ipsum senatus consultum quaerere. Inveni tam copiosum et effusum, ut ille superbissimus titulus modicus atque etiam demissus videretur. Conferant se misceantque, non dico illi veteres, Africani Achaici Numantini, sed hi proximi Marii Sullae Pompei - nolo progredi longius -: infra Pallantis laudes iacebunt. (3) Urbanos qui illa censuerunt putem an miseros? Dicerem urbanos, si senatum deceret urbanitas; miseros, sed nemo tam miser est ut illa cogatur. Ambitio ergo et procedendi libido? Sed quis adeo demens, ut per suum, per publicum dedecus procedere velit in ea civitate, in qua hic esset usus florentissimae dignitatis, ut primus in senatu laudare Pallantem posset? (4) Mitto quod Pallanti servo praetoria ornamenta offeruntur - quippe offeruntur a servis -, mitto quod censent non exhortandum modo verum etiam compellendum ad usum aureorum anulorum; erat enim contra maiestatem senatus, si ferreis praetorius uteretur. (5) Levia haec et transeunda, illa memoranda quod nomine Pallantis senatus - nec expiata postea curia est -, Pallantis nomine senatus gratias agit Caesari, quod et ipse cum summo honore mentionem eius prosecutus esset et senatui facultatem fecisset testandi erga eum benevolentiam suam. (6) Quid enim senatui pulchrius, quam ut erga Pallantem satis gratus videretur? Additur: 'Ut Pallas, cui se omnes pro virili parte obligatos fatentur, singularis fidei singularis industriae fructum meritissimo ferat'. Prolatos imperii fines, redditos exercitus rei publicae credas. (7) Astruitur his: 'Cum senatui populoque Romano liberalitatis gratior repraesentari nulla materia posset, quam si abstinentissimi fidelissimique custodis principalium opum facultates adiuvare contigisset'. Hoc tunc votum senatus, hoc praecipuum gaudium populi, haec liberalitatis materia gratissima, si Pallantis facultates adiuvare publicarum opum egestione contingeret. (8) Iam quae sequuntur? Voluisse quidem senatum censere dandum ex aerario sestertium centies quinquagies et quanto ab eius modi cupiditatibus remotior eius animus esset, tanto impensius petere a publico parente, ut eum compelleret ad cedendum senatui. (9) Id vero deerat, ut cum Pallante auctoritate publica ageretur, Pallas rogaretur ut senatui cederet, ut illi superbissimae abstinentiae Caesar ipse patronus, ipse advocaretur, ne sestertium centies quinquagies sperneret. Sprevit, quod solum potuit tantis opibus publice oblatis arrogantius facere, quam si accepisset. (10) Senatus tamen id quoque similis querenti laudibus tulit, his quidem verbis: sed cum princeps optimus parensque publicus rogatus a Pallante eam partem sententiae, quae pertinebat ad dandum ei ex aerario sestertium centies quinquagies, remitti voluisset, testari senatum, et se libenter ac merito hanc summam inter reliquos honores ob fidem diligentiamque Pallanti decernere coepisse, voluntati tamen principis sui, cui in nulla re fas putaret repugnare, in hac quoque re obsequi. (11) Imaginare Pallantem velut intercedentem senatus consulto moderantemque honores suos et sestertium centies quinquagies ut nimium recusantem, cum praetoria ornamenta tamquam minus recepisset; (12) imaginare Caesarem liberti precibus vel potius imperio coram senatu obtemperantem - imperat enim libertus patrono, quem in senatu rogat -; imaginare senatum usquequaque testantem merito libenterque se hanc summam inter reliquos honores Pallanti coepisse decernere et perseveraturum fuisse, nisi obsequeretur principis voluntati, cui non esset fas in ulla re repugnare. Ita ne sestertium centies quinquagies Pallas ex aerario ferret, verecundia ipsius obsequio senatus opus fuit in hoc praecipue non obsecuturi, si in ulla re putasset fas esse non obsequi.
(13) Finem existimas? Mane dum et maiora accipe: 'Utique, cum sit utile principis benignitatem promptissimam ad laudem praemiaque merentium illustrari ubique et maxime iis locis, quibus incitari ad imitationem praepositi rerum eius curae possent, et Pallantis spectatissima fides atque innocentia exemplo provocare studium tam honestae aemulationis posset, ea quae X. kal. Februarias quae proximae fuissent in amplissimo ordine optimus princeps recitasset senatusque consulta de iis rebus facta in aere inciderentur, idque aes figeretur ad statuam loricatam divi Iulii'. (14) Parum visum tantorum dedecorum esse curiam testem: delectus est celeberrimus locus, in quo legenda praesentibus, legenda futuris proderentur. Placuit aere signari omnes honores fastidiosissimi mancipii, quosque repudiasset quosque quantum ad decernentes pertinet gessit. Incisa et insculpta sunt publicis aeternisque monumentis praetoria ornamenta Pallantis, sic quasi foedera antiqua, sic quasi sacrae leges. (15) Tanta principis, tanta senatus, tanta Pallantis ipsius - quid dicam nescio, ut vellent in oculis omnium figi Pallas insolentiam suam, patientiam Caesar, humilitatem senatus. Nec puduit rationem turpitudini obtendere, egregiam quidem pulchramque rationem, ut exemplo Pallantis praemiorum ad studium aemulationis ceteri provocarentur. (16) Ea honorum vilitas erat, illorum etiam quos Pallas non dedignabatur. Inveniebantur tamen honesto loco nati, qui peterent cuperentque quod dari liberto promitti servis videbant.
(17) Quam iuvat quod in tempora illa non incidi, quorum sic me tamquam illis vixerim pudet! Non dubito similiter affici te. Scio quam sit tibi vivus et ingenuus animus: ideo facilius est ut me; quamquam indignationem quibusdam in locis fortasse ultra epistulae modum extulerim, parum doluisse quam nimis credas. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Тацит - привет!
Приятелски обмен на книги между двама писатели
Пращаш ми книгата си не като учител на учителя, не като ученик на ученика (така си писал), а като учител на ученика (защото ти си учителят, а не аз; ти и досега ме връщаш в училището, а аз все още си карам Сатурналиите 12 ). Бих могъл и по-дълго да размествам думите и с това да докажа още веднъж, че аз не мога да се нарека не само твой учител, но дори и твой ученик. Но ще приема ролята на учител и ще упражня над твоята книга даденото ми от тебе право, и съвсем свободно, понеже засега не смятам да ти пращам нито една от моите книги, над която да си отмъстиш.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS TACITO SUO S.
(1) Neque ut magistro magister neque ut discipulo discipulus - sic enim scribis -, sed ut discipulo magister - nam tu magister, ego contra; atque adeo tu in scholam revocas, ego adhuc Saturnalia extendo - librum misisti. (2) Num potui longius hyperbaton facere, atque hoc ipso probare eum esse me qui non modo magister tuus, sed ne discipulus quidem debeam dici? Sumam tamen personam magistri, exseramque in librum tuum ius quod dedisti, eo liberius quod nihil ex me interim missurus sum tibi in quo te ulciscaris. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Роман - привет!
Клитумн
Виждал ли си някога извора на река
Клитумн 13 ? Ако още не си (и смятам, че не си, в противен случай щеше да ми разкажеш), виж го - аз самият го видях неотдавна и съжалявам, че толкова късно.
Издига се неголям хълм, покрит и засенчен от стара кипарисова гора. В подножието му изворът блика и се разпръсква на много, но не еднакви ручеи; а после, успокоил кипежа на водите си, се излива в широк вир, чист и кристален, така че човек може да преброи намиращите се в него хвърлени пръчки и блестящи камъчета. Изтича оттук не поради наклона на мястото, но сам, от собственото си изобилие и тежест. Уж е извор, а ето сега вече е пълноводна река, дори достъпна за кораби, като ги пропуща и пренася дори когато се разминават един срещу друг в противоположна посока. Течението е толкова силно, че при плаване по посоката му няма нужда от гребане, макар че реката тече през равнина; а срещу него едва ли се напредва с помощта на гребла и пръти. Приятно е и едното, и другото за шега и игра на плаващите - да променят хода, да редуват усилието с почивката и почивката с усилие.
Бреговете са покрити с много ясен, с много тополи. Тях прозрачната вода, като че ли потопени в нея, проследява по зелените им отражения. Водата е толкова студена, че може да съперничи със снеговете, а и по цвят не им отстъпва. Край реката има храм, стар и свещен. Стои сам бог Клитумн, облечен с претекста. Табличките с предсказанията са указание за присъствието на божеството в храма и за силата му на прорицател. Наоколо са пръснати множество светилища със също толкова богове. Всяко си има свой начин на почитане, свое име, някои от тях имат свои извори. Защото освен Клитумн, който като че ли е родител на другите, има по-малки, извиращи от различни места. Те се вливат в реката, през която е прехвърлен мост. Той е границата между свещеното и светското. Нагоре може само да се плава с кораби, а надолу може и да се плува. Жителите на Хиспела 14 , на които божественият Август е дарил мястото, предлагат и гостоприемство, и обществена баня. Не липсват и вили, които се издигат по крайбрежието, като следват течението на приятната река. С една дума, от всяко нещо ще изпиташ удоволствие. Защото дори ще можеш да се занимаваш. По всички колони, по всички стени ще четеш много надписи от много хора, с които се прославя изворът или богът. Повечето неща ще похвалиш, но и на много още се смееш. Но всъщност не съм прав - ти си толкова добър човек, че на нищо не ще се смееш.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS ROMANO SUO S.
(1) Vidistine aliquando Clitumnum fontem? Si nondum - et puto nondum: alioqui narrasses mihi -, vide; quem ego - paenitet tarditatis - proxime vidi. (2) Modicus collis assurgit, antiqua cupressu nemorosus et opacus. Hunc subter exit fons et exprimitur pluribus venis sed imparibus, eluctatusque quem facit gurgitem lato gremio patescit, purus et vitreus, ut numerare iactas stipes et relucentes calculos possis. (3) Inde non loci devexitate, sed ipsa sui copia et quasi pondere impellitur, fons adhuc et iam amplissimum flumen, atque etiam navium patiens; quas obvias quoque et contrario nisu in diversa tendentes transmittit et perfert, adeo validus ut illa qua properat ipse, quamquam per solum planum, remis non adiuvetur, idem aegerrime remis contisque superetur adversus. (4) Iucundum utrumque per iocum ludumque fluitantibus, ut flexerint cursum, laborem otio otium labore variare. Ripae fraxino multa, multa populo vestiuntur, quas perspicuus amnis velut mersas viridi imagine adnumerat. Rigor aquae certaverit nivibus, nec color cedit. (5) Adiacet templum priscum et religiosum. Stat Clitumnus ipse amictus ornatusque praetexta; praesens numen atque etiam fatidicum indicant sortes. Sparsa sunt circa sacella complura, totidemque di. Sua cuique veneratio suum nomen, quibusdam vero etiam fontes. Nam praeter illum quasi parentem ceterorum sunt minores capite discreti; sed flumini miscentur, quod ponte transmittitur. (6) Is terminus sacri profanique: in superiore parte navigare tantum, infra etiam natare concessum. Balineum Hispellates, quibus illum locum Divus Augustus dono dedit, publice praebent, praebent et hospitium. Nec desunt villae quae secutae fluminis amoenitatem margini insistunt. (7) In summa nihil erit, ex quo non capias voluptatem. Nam studebis quoque: leges multa multorum omnibus columnis omnibus parietibus inscripta, quibus fons ille deusque celebratur. Plura laudabis, non nulla ridebis; quamquam tu vero, quae tua humanitas, nulla ridebis. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Урс - привет!
Дългът към приятелите
Отдавна не съм вземал в ръка нито книга, нито стило 15 ; отдавна не знам какво е свободно време, какво е почивка и какво ленивото, но приятно "нищо да не правиш". До такава степен многобройните дела на приятелите ми не ме оставят нито да замина вън от Рим, нито да се занимавам, защото някои занимания не са толкова важни, че да ме накарат да изоставя приятелския си дълг, които те самите препоръчват да спазвам най-свято.
Бъди здрав!
Гай Плиний до своя Фабат, дядо на съпругата му - привет!
Загриженост за продължаване на рода
Колкото повече желаеш да видиш от нас правнуци, с толкова по-голяма тъга ще чуеш, че внучката ти пометна, след като, без да знае, че ще става майка, пренебрегна някои неща, които трябва да се спазват при бременност, а допусна това, което не трябва да се прави. За тази грешка тя получи суров урок, като едва не заплати с живота си. И така, от една страна, не може да не скърбиш, че старостта ти е ограбена от едва ли не сигурно потомство, но, от друга страна, трябва да отдадеш благодарност на боговете, че за да запазят внучката ти, понастоящем са ти отказали правнуци. А че ще ни дари с потомци в бъдеще, ни дава по-голяма надежда самата й бременност, макар и доведена до неблагополучен край. а сега те насърчавам, съветвам, подкрепям със същите думи, с които и сам себе си. Защото ти желаеш тъй горещо правнуци, както аз деца, на които, струва ми се, ще оставим било по моя, било по твоя линия безпрепятствен път към високо положение, широко известно име и благородство не от първо поколение. Нека само да се родят и да превърнат нашата скръб в радост.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS URSO SUO S.
(1) Olim non librum in manus, non stilum sumpsi, olim nescio quid sit otium quid quies, quid denique illud iners quidem, iucundum tamen nihil agere nihil esse: adeo multa me negotia Samicorum nec secedere nec studere patiuntur. (2) Nulla enim studia tanti sunt, ut amicitiae officium deseratur, quod religiosissime custodiendum studia ipsa praecipiunt. Vale.
|
|
Гай Плиний до своята Хиспула - привет!
Премеждието
Като си помисля за твоето нежно чувство към дъщерята на брат ти, по-нежно дори от майчина любов, разбирам, че трябва да ти съобщя всичко отзад напред. Така предварително изпитаната радост не ще остави място за безпокойство. Макар и да се страхувам, че след поздравленията ще изпаднеш отново в страх - едновременно ще се радваш, че е вече вън от опасност, и ще настръхваш от ужас, че е била изложена на нея. Вече е весела, вече се е съвзела и за себе си, и за мен, започна да се възстановява и заедно с оздравяването да преценява преминалата опасност. А действително беше в най-голяма опасност
дано тези думи не ни донесат нещастие! - но у нея няма никаква вина освен известна вина на възрастта. Оттам идва и помятането, и печалният резултат от неподозираната бременност. Ето защо, макар че съдбата не даде да утешиш мъката по загубения брат с негов внук или внучка, все пак помни, че това е по-скоро отложено, отколкото отказано въобще, след като е здрава тази, на която се крепи надеждата ти. Същевременно извини пред баща си случая, към който жените проявяват по-голямо разбиране.
Бъди здрава!
|
|
C. PLINIUS FABATO PROSOCERO SUO S.
(1) Quo magis cupis ex nobis pronepotes videre, hoc tristior audies neptem tuam abortum fecisse, dum se praegnantem esse puellariter nescit, ac per hoc quaedam custodienda praegnantibus omittit, facit omittenda. Quem errorem magnis documentis expiavit, in summum periculum adducta. (2) Igitur, ut necesse est graviter accipias senectutem tuam quasi paratis posteris destitutam, sic debes agere dis gratias, quod ita tibi in praesentia pronepotes negaverunt, ut servarent neptem, illos reddituri, quorum nobis spem certiorem haec ipsa quamquam parum prospere explorata fecunditas facit. (3) Isdem nunc ego te quibus ipsum me hortor moneo confirmo. Neque enim ardentius tu pronepotes quam ego liberos cupio, quibus videor a meo tuoque latere pronum ad honores iter et audita latius nomina et non subitas imagines relicturus. Nascantur modo et hunc nostrum dolorem gaudio mutent. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Минициан - привет!
Похвала за Тициний Капитон
Извини ме само за днес. Ще чете пред публика Тициний Капитон; не зная дали задължението ми да го чуя е по-голямо или пък желанието ми. Той е чудесен човек, който може да бъде смятан за изключителна гордост на века ни. Почита науките, обича учените, закриля ги, помага на напредъка им; той е спасително лоно, пристан, убежище за мнозина, които пишат, за всички е пример и накрай възстановител и обновител на вече стареещата ни литература. Предлага дома си за четения, навсякъде ги посещава с учудваща благосклонност. На моите, стига да са в Рим, не липсва никога. Затова неблагодарността е толкова по-позорна, колкото по-почтена е причината за благодарността. Ако се съдех с някого, щях да се чувствувам задължен към тези, които ме подкрепят в съда; нима сега, понеже целият ми труд, всички мои грижи са насочени към заниманията ми, трябва да се чувствувам по-малко задължен към този мой усърден почитател, и то в случай, който бих могъл да нарека не единственото, но най-важното доказателство за задължеността си. Дори и да не дължах никакви услуги в замяна, пак щеше да ме примами или дарбата на човека, много красива, голяма, приятна и в строгостта си, или възвишената си тематика. Описва кончината на известни мъже, някои от тях много скъпи за мен. Затова реших ,да изпълня този свят дълг и понеже не можах да присъствувам на погребението им, да присъствувам на тяхната посмъртна възхвала, късна наистина, но още по-истинска.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS HISPULLAE SUAE S.
(1) Cum affectum tuum erga fratris filiam cogito etiam materna indulgentia molliorem, intellego prius tibi quod est posterius nuntiandum, ut praesumpta laetitia sollicitudini locum non relinquat. Quamquam vereor ne post gratulationem quoque in metum redeas, atque ita gaudeas periculo liberatam, ut simul quod periclitata sit perhorrescas. (2) Iam hilaris, iam sibi iam mihi reddita incipit refici, transmissumque discrimen convalescendo metiri. Fuit alioqui in summo discrimine, - impune dixisse liceat - fuit nulla sua culpa, aetatis aliqua. Inde abortus et ignorati uteri triste experimentum. (3) Proinde etsi non contigit tibi desiderium fratris amissi aut nepote eius aut nepte solari, memento tamen dilatum magis istud quam negatum, cum salva sit ex qua sperari potest. Simul excusa patri tuo casum, cui paratior apud feminas venia. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Гениал - привет!
Насърчение
Одобрявам, че си прочел моите книги с баща си. За твоя напредък е важно да се учиш от красноречив мъж кое заслужава похвала и кое порицание и едновременно да се възпитаваш така, че да свикнеш да казваш истината. Виждаш кого трябва да следваш, в чии стъпки да стъпваш. О, щастливецо! Паднал ти се е един и при това единствен най-добър и близък пример и трябва да подражаваш на този, комуто природата е пожелала да те създаде подобен.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS MINICIANO SUO S.
(1) Hunc solum diem excuso: recitaturus est Titinius Capito, quem ego audire nescio magis debeam an cupiam. Vir est optimus et inter praecipua saeculi ornamenta numerandus. Colit studia, studiosos amat fovet provehit, multorum qui aliqua componunt portus sinus gremium, omnium exemplum, ipsarum denique litterarum iam senescentium reductor ac reformator. (2) Domum suam recitantibus praebet, auditoria non apud se tantum benignitate mira frequentat; mihi certe, si modo in urbe, defuit numquam. Porro tanto turpius gratiam non referre, quanto honestior causa referendae. (3) An si litibus tererer, obstrictum esse me crederem obeunti vadimonia mea, nunc, quia mihi omne negotium omnis in studiis cura, minus obligor tanta sedulitate celebranti, in quo obligari ego, ne dicam solo, certe maxime possum? (4) Quod si illi nullam vicem nulla quasi mutua officia deberem, sollicitarer tamen vel ingenio hominis pulcherrimo et maxime et in summa severitate dulcissimo, vel honestate materiae. Scribit exitus illustrium virorum, in his quorundam mihi carissimorum. (5) Videor ergo fungi pio munere, quorumque exsequias celebrare non licuit, horum quasi funebribus laudationibus seris quidem sed tanto magis veris interesse. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Антонин - привет!
Консултация по процедурни правила в сената
Понеже си много опитен в частното и гражданско право, много искам да чуя от теб дали съм сгрешил последния път в сената, или не, за да се поуча, ако нещо подобно се случи в бъдеще - понеже вече е късно за поука с оглед на миналото.
Ще кажеш: "Защо питаш за неща, които би трябвало да знаеш?" Предишните робски години покриха със забрава и невежество както останалите благородни науки, така и сенаторското право. Та кой човек е толкова търпелив, че да пожелае да изучава нещо, което за нищо няма да послужи! Прибави и това, че наученото трудно се задържа в паметта, ако не се ползува. Затова възвърнатата свобода ни свари неуки и неопитни. Възбудени от нейната сладост, се опитваме да вършим някои неща, преди де ги знаем.
Установено от дълбока древност бе да се учим на правилно поведение от по-старите не само със слушане, но и с гледане и най-напред да го следваме, а после на свой ред да го предадем на по-младите. Така юношите без отлагане започнаха военна служба, за да свикнат да заповядват, покорявайки се, и да водят докато следват другите; така като кандидати за магистратски длъжности те стояха до портите на курията и наблюдаваха държавния съвет, преди да вземат участие в него. Всеки имаше баща си за учител, а нямаше ли баща, заместник му бе най-възрастния и авторитетен човек. 16 Какви са пълномощията на докладващите, какви права имат гласуващите, каква власт магистратите, каква свобода останалите, кога трябва да се отстъпи, кога да се устоява, кога е време да се мълчи, кога да се говори, каква е разликата в мненията на спорещите, как да се изложи добавка към предишните решения, с една дума, всички сенаторски обичаи се научаваха чрез примери, което е най-верният начин за поучение. И ние като младежи служихме във войската, но в ония времена храбростта будеше подозрение, ценеше се бездействието, вождовете нямаха никакъв авторитет, войниците - никакво уважение, нямаше власт, нямаше послушание, всички принципи объркани и дори обърнати в своята собствена противоположност и в последна сметка заслужаваха по-скоро да бъдат забравени отколкото помнени. Наблюдавахме и курията, но това бе една разтреперана и онемяла курия: понеже да говориш какво искаш, бе опасно, а каквото не искаш - жалко. Можехме ли да научим нещо, можехме ли да изпитаме радостта от нещо вече научено, когато сенатът се събираше или да бездейства напълно, или за да се позори напълно, когато бе оставен да съществува ту за да му се подиграват, ту за да го оскърбяват, и решенията му никога не бяха сериозни, но много често зловещи? Същите злини виждахме и понасяхме дълги години вече като сенатори и участници в злините и от тях душите ни се притъпиха, сломиха, обезформиха. Съвсем отскоро (толкова е по-кратко, колкото е по-щастливо едно време) ни се иска да знаем какво сме и да правим, което знаем.
Толкова по-основателно искам първо да простиш грешката ми, ако има грешка, а после да я поправиш с твоите знания, понеже ти винаги си се занимавал с частното и гражданското право, с древността и съвремието, с изключенията и обичайните случаи. Смятам, че въпросът, който поставям пред теб, е малко познат или дори изобщо неизвестен и за тези, за които поради честото водене на дела няма нищо непознато. Поради това и аз ще бъда по-лесно извинен, ако съм сгрешил, и ти ще бъдеш по-достоен за похвала, ако можеш да ни научиш дори на това, което не е ясно дали си учил ти самият.
Обсъждаше се въпросът за либертините на консула Афраний Декстер, погубен неизвестно дали от своята ръка или от ръката на своите, дали от ръка престъпна или послушна 17 . Един (ще попиташ кой - аз, но това не е важно) смяташе, че след разпита трябва да бъдат освободени от наказание, друг - да бъдат заточени, трети - да бъдат наказани със смърт... Тези предложения бяха толкова различни, че не можеха да се съчетаят помежду си. Та какво общо може да има между заточението и смъртта? Нищо повече, отколкото между заточението и освобождаването, въпреки че предложението за освобождаване е по-близко до предложението за заточаване, отколкото до смъртното наказание, защото първите две запазват живота, а третото го отнема. Въпреки това тези, които бяха за смъртно наказание, и онези, които бяха за заточение, седнаха заедно 18 и с едно временно подобие на единомислие премахнаха разногласието.
Аз поисках гласовете за трите предложения да се броят поотделно и да не се свързват двете в кратко примирие. И настоях тези, според които наказанието трябва да бъде смърт, да се отделят от предложилия заточение и да не се обединяват срещу искащия освобождаване, след като току-що са били на различни мнения: защото има много малко значение, че не одобряват едно и също, след като преди това са одобрявали различни неща. Много чудно ми се видя и това, че този, който предложи либертините да бъдат заточени, а робите наказани със смърт, бе принуден да раздели предложението си, а този, който наказваше либертините със смърт, се брои с искащия заточение. Но ако се налага да се раздели едно предложение, което съдържа две неща, не разбирам как може да се обединят мненията на двама, предложили толкова различни неща. Затова позволи ми да изложа пред теб основанията за моето предложение по същия начин както там, случая след приключването му - сякаш още не е разглеждан, и сега на спокойствие да свържа онова, което тогава изложих откъслечно сред многобройни викове.
Да си представим, че за това дело са определени трима съдии, от които единият решава да накаже със смърт либертините, другият - да ги заточи,третият - да ги освободи. Могат ли двете мнения, събирайки силите си, да унищожат третото? Или всяко от тях поотделно има същата сила като другото? И свързването на второто с третото не е ли по-допустимо от свързването на първото с второто? Трябва следователно в сената да се броят като противоположни мненията, изказани като различни. Ако един и същ човек беше предложил и да бъдат убити, и да бъдат заточени, нима щеше да е възможно съгласно това предложение и да ги убият, и да ги заточат? Нима в края на краищата може да се смята за единно това мнение, което свързва толкова различни неща? По какъв начин следователно, при положение, че единият предлага смърт, а другият заточение, може да се разглежда като единно това мнение, изказано от двама, което не би се разглеждало като единно, ако беше изказано от един човек?
Законът не изразява ли ясно, че трябва да се разделят мненията на искащия смърт и искащия заточение, когато нарежда разделянето на гласовете да се прави така: "Вие, които давате това предложение, минете на тази страна, а вие, които предлагате всичко друго, идете на онази, с която сте съгласни." Разгледай отделните думи и прецени: "които давате това предложение", т. е. които мислите, че трябва да се заточат, "на тази страна", т. е. на тази, на която седят искащите заточение. От това е очевидно, че не могат да останат на една и съща страна с тези, които смятат, че трябва да бъдат убити. "Които предлагате всичко друго" - забелязваш ли, че законът не се задоволява да каже "друго", а прибавя "всичко"? Нима има съмнение, че съвсем друго мислят тези, които убиват, от тези, които заточават? "Идете на онази страна, с която сте съгласни." Не се ли вижда, че самият закон призовава, кара, тласка на противната страна тези, които са на различно мнение? Не показва ли и консулът не само с тържсствени слова, но и с ръце и жестове къде всеки трябва да остане, къде да премине?
Но, ще кажат, може да се случи, след като се разделят гласовете на искащите смърт от искащите заточение, да надделеят тези, които са за освобождение. Какво засяга това гласуващите? На тях без съмнение не подобава с всички средства и начини да се сражават да не би да надделее по-меката присъда. Трябва тези, които са за смърт или за заточение, да се сравнят първо с искащите освобождение и после помежду си. Така както на някои зрелища някой участник може да бъде по жребий отделен и запазен за борба с победителя 19 , така и в сената има първи кръг сражения, има и втори сражения и третото мнение изчаква мнението, победител от първите две. А положението, че ако първото предложение е одобрено, останалите пропадат? На какво основание не може да се съберат на едно и също място предложенията, които по-късно изобщо не важат?
Ще повторя по-ясно. Ако при гласуване на мнението за заточение искащите смъртно наказание още в началото не седнат на другата страна, впоследствие напразно ще искат да се разграничат от този, с когото малко преди това са били съгласни. Но защо говоря като учител, след като желанието ми беше да науча трябва ли мненията да се разделят на две, или всяко трябва да се гласува поотделно.
Постигнах, каквото исках. Но все пак питам трябваше ли да го искам. Как го постигнах? Този, който смяташе, че трябва да се приложи най-тежкото наказание, изостави своето предложение, победен не зная дали от закона, но сигурно от справедливото ми искане, и се присъедини към искащия заточение, вероятно уплашен, че ако се разделят мненията, което иначе щеше да стане, ще победят по брой тези, които искат освобождение. За това предложение бяха много повече, отколкото за другите две поотделно. След като той премина на другата страна, онези, които бяха под влияние на неговия авторитет, се видяха изоставени, оттеглиха се от предложението, напуснато от самия автор, и последваха като дезертьори оня, който дотогава им беше водач. Така трите предложения станаха две, от тях издържа едното, а беше отстранено третото, което не можеше да победи другите две и затова си избра кое от двете да му бъде победител.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS GENIALI SUO S.
(1) Probo quod libellos meos cum patre legisti. Pertinet ad profectum tuum a disertissimo viro discere, quid laudandum quid reprehendendum, simul ita institui, ut verum dicere assuescas. (2) Vides quem sequi, cuius debeas implere vestigia. O te beatum, cui contigit unum atque idem optimum et coniunctissimum exemplar, qui denique eum potissimum imitandum habes, cui natura esse te simillimum voluit! Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Юниор - привет!
Обещание
Затрупах те с толкова книги, изпратени едновременно, но го направих, първо, защото такова беше желанието ти, после защото ми писа, че гроздоберът е много слаб и затова знам със сигурност, че имаш време, както се казва, да си четеш книжки. Същото ми съобщават и от моите земи. Така че и аз ще имам възможността да пиша неща, които да четеш, стига само да има откъде да си купя нова хартия или от немай-къде ще използувам стара, от която съм изличил всичко написано добре или зле от мен.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS ARISTONI SUO S.
(1) Cum sis peritissimus et privati iuris et publici, cuius pars senatorium est, cupio ex te potissimum audire, erraverim in senatu proxime necne, non ut in praeteritum - serum enim -, verum ut in futurum si quid simile inciderit erudiar. (2) Dices: 'Cur quaeris quod nosse debebas?' Priorum temporum servitus ut aliarum optimarum artium, sic etiam iuris senatorii oblivionem quandam et ignorantiam induxit. (3) Quotus enim quisque tam patiens, ut velit discere, quod in usu non sit habiturus? Adde quod difficile est tenere quae acceperis nisi exerceas. Itaque reducta libertas rudes nos et imperitos deprehendit; cuius dulcedine accensi, cogimur quaedam facere ante quam nosse. (4) Erat autem antiquitus institutum, ut a maioribus natu non auribus modo verum etiam oculis disceremus, quae facienda mox ipsi ac per vices quasdam tradenda minoribus haberemus. (5) Inde adulescentuli statim castrensibus stipendiis imbuebantur ut imperare parendo, duces agere dum sequuntur adsuescerent; inde honores petituri adsistebant curiae foribus, et consilii publici spectatores ante quam consortes erant. (6) Suus cuique parcns pro magistro, aut cui parens non erat maximus quisque et vetustissimus pro parente. Quae potestas referentibus, quod censentibus ius, quae vis magistratibus, quae ceteris libertas, ubi cedendum ubi resistendum, quod silentii tempus, quis dicendi modus, quae distinctio pugnantium sententiarum, quae exsecutio prioribus aliquid addentium, omnem denique senatorium morem - quod fidissimum percipiendi genus - exemplis docebantur. (7) At nos iuvenes fuimus quidem in castris; sed cum suspecta virtus, inertia in pretio, cum ducibus auctoritas nulla, nulla militibus verecundia, nusquam imperium nusquam obsequium, omnia soluta turbata atquc etiam in contrarium versa, postremo obliviscenda magis quam tenenda. (8) Iidem prospeximus curiam, sed curiam trepidam et elinguem, cum dicere quod velles periculosum, quod nolles miserum esset. Quid tunc disci potuit, quid didicisse iuvit, cum senatus aut ad otium summum aut ad summum nefas vocaretur, et modo ludibrio modo dolori retentus numquam seria, tristia saepe censeret? (9) Eadem mala iam senatores, iam participes malorum multos per annos vidimus tulimusque; quibus ingenia nostra in posterum quoque hebetata fracta contusa sunt. (10) Breve tempus - nam tanto brevius omne quanto felicius tempus - quo libet scire quid simus, libet exercere quod scimus. Quo iustius peto primum ut errori, si quis est error, tribuas veniam, deinde medearis scientia tua cui semper fuit curae, sic iura publica ut privata sic antiqua ut recentia sic rara ut adsidua tractare. (11) Atque ego arbitror illis etiam, quibus plurimarum rerum agitatio frequens nihil esse ignotum patiebatur, genus quaestionis quod adfero ad te aut non satis tritum aut etiam inexpertum fuisse. Hoc et ego excusatior si forte sum lapsus, et tu dignior laude, si potes id quoque docere quod in obscuro est an didiceris.
(12) Referebatur de libertis Afrani Dextri consulis incertum sua an suorum manu, scelere an obsequio perempti. Hos alius - Quis? Ego; sed nihil refert - post quaestionem supplicio liberandos, alius in insulam relegandos, alius morte puniendos arbitrabatur. Quarum sententiarum tanta diversitas erat, ut non possent esse nisi singulae. (13) Quid enim commune habet occidere et relegare? Non hercule magis quam relegare et absolvere; quamquam propior aliquanto est sententiae relegantis, quae absolvit, quam quae occidit - utraque enim ex illis vitam relinquit, haec adimit -, cum interim et qui morte puniebant et qui relegabant, una sedebant et temporaria simulatione concordiae discordiam differebant. (14) Ego postulabam, ut tribus sententiis constaret suus numerus, nec se brevibus indutiis duae iungerent. Exigebam ergo ut qui capitali supplicio afficiendos putabant, discederent a relegante, nec interim contra absolventes mox dissensuri congregarentur, quia parvolum referret an idem displiceret, quibus non idem placuisset. (15) Illud etiam mihi permirum videbatur, eum quidem qui libertos relegandos, servos supplicio afficiendos censuisset, coactum esse dividere sententiam; hunc autem qui libertos morte multaret, cum relegante numerari. Nam si oportuisset dividi sententiam unius, quia res duas comprehendebat, non reperiebam quemadmodum posset iungi sententia duorum tam diversa censentium.
(16) Atque adeo permitte mihi sic apud te tamquam ibi, sic peracta re tamquam adhuc integra rationem iudicii mei reddere, quaeque tunc carptim multis obstrepentibus dixi, nunc per otium iungere. (17) Fingamus tres omnino iudices in hanc causam datos esse; horum uni placuisse perire libertos, alteri relegari, tertio absolvi. Utrumne sententiae duae collatis viribus novissimam periment, an separatim una quaeque tantundem quantum altera valebit, nec magis poterit cum secunda prima conecti quam secunda cum tertia? (18) Igitur in senatu quoque numerari tamquam contrariae debent, quae tamquam diversae dicuntur. Quodsi unus atque idem et perdendos censeret et relegandos, num ex sententia unius et perire possent et relegari? Num denique omnino una sententia putaretur, quae tam diversa coniungeret? (19) Quemadmodum igitur, cum alter puniendos, alter censeat relegandos, videri potest una sententia quae dicitur a duobus, quae non videretur una, si ab uno diceretur? Quid? lex non aperte docet dirimi debere sententias occidentis et relegantis, cum ita discessionem fieri iubet: 'Qui haec censetis, in hanc partem, qui alia omnia, in illam partem ite qua sentitis'? Examina singula verba et expende: 'qui haec censetis', hoc est qui relegandos putatis, 'in hanc partem', id est in eam in qua sedet qui censuit relegandos. (20) Ex quo manifestum est non posse in eadem parte remanere eos, qui interficiendos arbitrantur. 'Qui alia omnia': animadvertis, ut non contenta lex dicere 'alia' addiderit 'omnia'. Num ergo dubium est alia omnia sentire eos qui occidunt quam qui relegant? 'In illam partem ite qua sentitis': nonne videtur ipsa lex eos qui dissentiunt in contrariam partem vocare cogere impellere? Non consul etiam, ubi quisque remanere, quo transgredi debeat, non tantum sollemnibus verbis, sed manu gestuque demonstrat? (21) At enim futurum est ut si dividantur sententiae interficientis et relegantis, praevaleat illa quae absolvit. Quid istud ad censentes? quos certe non decet omnibus artibus, omni ratione pugnare, ne fiat quod est mitius. Oportet tamen eos qui puniunt et qui relegant, absolventibus primum, mox inter se comparari. Scilicet ut in spectaculis quibusdam sors aliquem seponit ac servat, qui cum victore contendat, sic in senatu sunt aliqua prima, sunt secunda certamina, et ex duabus sententiis eam, quae superior exstiterit, tertia exspectat. (22) Quid, quod prima sententia comprobata ceterae perimuntur? Qua ergo ratione potest esse non unus atque idem locus sententiarum, quarum nullus est postea? (23) Planius repetam. Nisi dicente sententiam eo qui relegat, illi qui puniunt capite initio statim in alia discedant, frustra postea dissentient ab eo cui paulo ante consenserint. (24) Sed quid ego similis docenti? cum discere velim, an sententias dividi an iri in singulas oportuerit. Obtinui quidem quod postulabam; nihilo minus tamen quaero, an postulare debuerim. Quemadmodum obtinui? Qui ultimum supplicium sumendum esse censebat, nescio an iure, certe aequitate postulationis meae victus, omissa sententia sua accessit releganti, veritus scilicet ne, si dividerentur sententiae, quod alioqui fore videbatur, ea quae absolvendos esse censebat numero praevaleret. Etenim longe plures in hac una quam in duabus singulis erant. (25) Tum illi quoque qui auctoritate eius trahebantur, transeunte illo destituti reliquerunt sententiam ab ipso auctore desertam, secutique sunt quasi transfugam quem ducem sequebantur. (26) Sic ex tribus sententiis duae factae, tenuitque ex duabus altera tertia expulsa, quae, cum ambas superare non posset, elegit ab utra vinceretur. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Патерн - привет!
Човечност към робите
Съсипаха ме болестите на домашните ми роби. Има и смъртни случаи, и то сред младите. Две утешения имам - съвсем неравностойни на толкова голяма скръб, но все пак утешения. Едното е това, че лесно ги освобождавам - защото и на мен самия ми се струва, че не съм загубил преждевременно тези, които съм загубил като свободни хора; другото е, че позволявам дори на робите да си правят един вид завещания и ги съблюдавам като законни. Те поръчват и молят това, което намират за добре. Аз се подчинявам като на заповед. Правят делби, даряват, оставят наследство, но само у дома. Защото за робите домът е нещо като държава и гражданска общност.
Обаче колкото и да се успокоявам от тези утешителни думи, губя сили и ме пречупва същата тази човечност, която ме подтиква да им позволя всичко това. И все пак не бих желал да стана по-коравосърдечен. Зная, има хора, които наричат подобни нещастия само "голяма загуба" и сами на себе си изглеждат велики и мъдри. Дали са велики и мъдри - не зная, но според мен те съвсем не са хора. Защото на човека е присъщо да се вълнува от скръбта, да я чувствува и при все това да устоява, да приема утешение, но не и да няма нужда от утешение.
Написах ти може би повече, отколкото бях длъжен, но по-малко, отколкото желаех. Защото има някакво удоволствие, ако плачеш в обятията на приятеля, у когото в скръбта си би намерил и прошка, и оправдание за сълзите си.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS IUNIORI SUO S.
(1) Oneravi te tot pariter missis voluminibus, sed oneravi primum quia exegeras, deinde quia scripseras tam graciles istic vindemias esse, ut plane scirem tibi vacaturum, quod vulgo dicitur, librum legere. (2) Eadem ex meis agellis nuntiantur. Igitur mihi quoque licebit scribere quae legas, sit modo unde chartae emi possint; aut necessario quidquid scripserimus boni malive delebimus. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Макрин - привет!
Наводнения и бури
И над теб ли небето е сурово и мрачно? Тук има непрекъснато бури и чести наводнения. Тибър изпълни коритото си и заля брега по ниските места. Въпреки че ровът, който предвидливият ни император бе наредил да направят, понамали силата му, той все пак покри низините, тече по полетата и на равното виждаш вода вместо почва. Изпречва се пред притоците си, които обикновено приема и отнася със себе си, връща ги назад и така с чуждите води покрива нивите, до които сам не достига. Анио 20 , тази най-прелестна река, обградена с вили, които сякаш я канят на гости и не искат да я пуснат, събори и отнесе голяма част от засенчващите я дъбрави, подкопа хълмовете и срутените от тях грамади препречиха коритото й на много места; търсейки загубения си път, тя събаря къщи, прехвърля се през развалините и ги отнася. Тези, които бурята хванала по височините, видели на едно място богатска покъщнина и скъпи прибори, на друго - земеделски сечива, тук - волове, рало и орачи, там - отвързани и непазени стада и между тях стволове от дървета, греди от вили плават нашир и длъж във всички посоки. Бедата не отмина и тези места, до които реката не можа да се изкачи. Нейните заместници - непрекъснатият дъжд и силните вихрушки, спуснали се с облаците, срутиха съоръженията, които опасвала най-плодородната земя, повредиха и събориха паметниците. При такива нещастни случаи стотици хора бяха осакатени, затрупани, смачкани, та скръбта се прибави към щетите.
Размерът на бедствието ме кара да се страхувам да не би нещо подобно да се е случило при вас; ако няма нищо, моля те да успокоиш тревогата ми по-скоро. Но дори и да е станало, съобщи ми го. Единствената съвсем малка разлика между това дали понасяш нещастието, или го очакваш, е, че страданието все пак има граница, а страхът - няма. Страданието съответствува на това, което се е случило, страхът - на това, което би могло да се случи.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS PATERNO SUO S.
(1) Confecerunt me infirmitates meorum, mortes etiam, et quidem iuvenum. Solacia duo nequaquam paria tanto dolori, solacia tamen: unum facilitas manumittendi - videor enim non omnino immaturos perdidisse, quos iam liberos perdidi -, alterum quod permitto servis quoque quasi testamenta facere, eaque ut legitima custodio. (2) Mandant rogantque quod visum; pareo ut iussus. Dividunt donant relinquunt, dumtaxat intra domum; nam servis res publica quaedam et quasi civitas domus est. (3) Sed quamquam his solaciis acquiescam, debilitor et frangor eadem illa humanitate, quae me ut hoc ipsum permitterem induxit. Non ideo tamen velim durior fieri. Nec ignoro alios eius modi casus nihil amplius vocare quam damnum, eoque sibi magnos homines et sapientes videri. Qui an magni sapientesque sint, nescio; homines non sunt. (4) Hominis est enim affici dolore sentire, resistere tamen et solacia admittere, non solaciis non egere. (5) Verum de his plura fortasse quam debui; sed pauciora quam volui. Est enim quaedam etiam dolendi voluptas, praesertim si in amici sinu defleas, apud quem lacrimis tuis vel laus sit parata vel venia. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Руфин - привет!
Завещанието на Домиций Тул
Лъжа е без съмнение общоразпространеното мнение, че завещанието е огледало на човешкия нрав, защото Домиций Тул се показа много по-добър в смъртта, отколкото в живота си. Въпреки че се оставяше да го ухажват ловци на наследства 21 , той остави всичко свое на дъщеря си, която беше дъщеря и на брат му - бе осиновил родната си племенница. Много и хубави дарения остави той на внуците си, дори на правнука си. С една дума, цялото завещание беше изпълнено с много и неочаквана родителска обич. И, разбира се, тръгнаха приказки из целия град: едни го наричат притворен, неблагодарен, забравил добрините им и докато го хулят, сами се издават с тези позорни признания, понеже от един човек, който е бил баща, дядо и прадядо се оплакват така, сякаш е бил бездетен. Други, обратно, го отрупват с похвали, че е оставил на сухо непочтените очаквания на хора, които нашето време позволява да бъдат мамени така. Добавят, че той бил задължен да умре с именно такова завещание, понеже не е оставил богатството на дъщеря си, а и го е върнал, след като е забогатял чрез нея. Куртилий Манций, от ненавист към зет си Домиций Лукан, брат на Тул, беше направил наследница неговата дъщеря и своя внучка при условие да бъде освободена от бащина власт 22 . Бащата се беше отказал от властта си над нея, чичо й я беше осиновил и така завещанието беше надхитрено: баща й, който споделяше имуществените права с брат си, чрез това измамно осиновяване си възвърна дъщерята и в добавка към нея и най-големи богатства.
На тези братя сякаш им е отредено от съдбата да забогатяват против желанието на обогатяващите ги. Домиций Афер, който ги беше осиновил, остави завещание, съставено преди 18 години, което впоследствие не отговаряше до такава степен на мнението му, че се бе погрижил да бъде конфискувано имуществото на баща им. Удивителна е неговата жестокост, удивително е и тяхното щастие: жестоко бе от негова страна да изключи от числото на гражданите човека, с когото има общи деца; щастие за тях беше, че баща им бе заместен от този, който го беше погубил. Наследството на Афер, както и останалите имоти, придобити заедно с брат му, трябваше да преминат у дъщерята на Домиций Лукан, но той бе направил единствен свой наследник Тул, предпочитайки го пред дъщеря си, за да запази добрите им отношения. Затова още по-големи похвали заслужава завещанието, написано с родителска обич, честност и съвестност, в което бе изразена признателност и към всички родственици според заслугите им, и към съпругата му. Тя получи няколко чудесни вили, много пари, както заслужава една най-добра и търпелива съпруга, чиито заслуги към мъжа й са толкова по-големи, колкото по-порицавана бе тя за брака си с него. Смятаха, че на една почтена възрастна жена от благороден род, която от дълго време е вдовица, която е била и майка, не подобава да се омъжва за богат старец, толкова болен, че би вдъхнал отвращение и на съпругата, за която би се оженил млад и здрав. Цялото му тяло бе съсипано и изтощено и само с очи тия можеше да се радва на богатството си - дори в леглото се обръщаше с чужда помощ. Неприятно и жалко е за казване, но и зъбите му трябваше да мият и чистят. Често казваше сам, когато се оплакваше от мъките на болестта, че е принуден всеки ден да ближе пръстите на робите си. И все пак живееше и искаше да живее, поддържан най-вече от жена си, която с постоянството си превърна в слава започнатия с обвинения брак.
Имаш всички градски клюки. Всички говорят само за Тул. Очаква се разпродажба. Той бе толкова богат, че още същия ден, когато купи огромните си градини, можа да ги украси с многобройни старинни статуи; такива количества прекрасни творби лежали занемарени в хамбарите му. И ти на свой ред не се бави, ако по вашия край се намери нещо, достойно за писмо. Защото и човешките уши обичат новото, и ние самите с примери се учим как да живеем.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS MACRINO SUO S.
(1) Num istic quoque immite et turbidum caelum? Hic assiduae tempestates et crebra diluvia. Tiberis alveum excessit et demissioribus ripis alte superfunditur; (2) quamquam fossa quam providentissimus imperator fecit exhaustus, premit valles, innatat campis, quaque planum solum, pro solo cernitur. Inde quae solet flumina accipere et permixta devehere, velut obvius retro cogit, atque ita alienis aquis operit agros, quos ipse non tangit. (3) Anio, delicatissimus amnium ideoque adiacentibus villis velut invitatus retentusque, magna ex parte nemora quibus inumbratur fregit et rapuit; subruit montes, et decidentium mole pluribus locis clausus, dum amissum iter quaerit, impulit tecta ac se super ruinas eiecit atque extulit. (4) Viderunt quos excelsioribus terris illa tempestas deprehendit, alibi divitum apparatus et gravem supellectilem, alibi instrumenta ruris, ibi boves aratra rectores, hic soluta et libera armenta, atque inter haec arborum truncos aut villarum trabes atque culmina varie lateque fluitantia. (5) Ac ne illa quidem malo vacaverunt, ad quae non ascendit amnis. Nam pro amne imber assiduus et deiecti nubibus turbines, proruta opera quibus pretiosa rura cinguntur, quassata atque etiam decussa monumenta. Multi eius modi casibus debilitati obruti obtriti, et aucta luctibus damna.
(6) Ne quid simile istic, pro mensura periculi vereor, teque rogo, si nihil tale, quam maturissime sollicitudini meae consulas, sed et si tale, id quoque nunties. Nam parvolum differt, patiaris adversa an exspectes; nisi quod tamen est dolendi modus, non est timendi. Doleas enim quantum scias accidisse, timeas quantum possit accidere. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Максим - привет!
Молба до приятел
Намирам в литературните си занимания и радост, и утеха и чрез тях всяка радост става още по-голяма, а всяка скръб намалява. Така в тревогите за физическото здраве на съпругата ми и при опасното боледуване на моите роби и дори при смъртта на някои от тях прибягнах до единственото утешение в скръбта - до заниманията, които ми дават възможност да разбирам по-добре нещастията, но да ги понасям по-търпеливо. Имам обичай това, което смятам въобще да предложа на хората, да го предложа най-напред на вниманието на приятелите, преди всичко на теб. Затова и сега, както правиш всякога, обърни внимание на книгата, която ще получиш с това писмо, защото се страхувам, че в скръбта си не съм бил достатъчно внимателен. Защото аз можах да надмогна мъката, за да пиша, но да пиша със спокоен и ведър дух - не можах. Още повече, както радостта идва от заниманията, така те самите се създават от веселостта.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS RUFINO SUO S.
(1) Falsum est nimirum quod creditur vulgo, testamenta hominum speculum esse morum, cum Domitius Tullus longe melior apparuerit morte quam vita. (2) Nam cum se captandum praebuisset, reliquit filiam heredem, quae illi cum fratre communis, quia genitam fratre adoptaverat. Prosecutus est nepotes plurimis iucundissimisque legatis, prosecutus etiam proneptem. In summa omnia pietate plenissima ac tanto magis inexspectata sunt. (3) Ergo varii tota civitate sermones: alii fictum ingratum immemorem loquuntur, seque ipsos dum insectantur illum turpissimis confessionibus produnt, ut qui de patre avo proavo quasi de orbo querantur; alii contra hoc ipsum laudibus ferunt, quod sit frustratus improbas spes hominum, quos sic decipi pro moribus temporum est. Addunt etiam non fuisse ei liberum alio testamento mori: neque enim reliquisse opes filiae sed reddidisse, quibus auctus per filiam fuerat. (4) Nam Curtilius Mancia perosus generum suum Domitium Lucanum - frater is Tulli - sub ea condicione filiam eius neptem suam instituerat heredem, si esset manu patris emissa. Emiserat pater, adoptaverat patruus, atque ita circumscripto testamento consors frater in fratris potestatem emancipatam filiam adoptionis fraude revocaverat et quidem cum opibus amplissimis. (5) Fuit alioqui fratribus illis quasi fato datum ut divites fierent, invitissimis a quibus facti sunt. Quin etiam Domitius Afer, qui illos in nomen assumpsit, reliquit testamentum ante decem et octo annos nuncupatum, adeoque postea improbatum sibi, ut patris eorum bona proscribenda curaverit. (6) Mira illius asperitas, mira felicitas horum: illius asperitas, qui numero civium excidit, quem socium etiam in liberis habuit; felicitas horum, quibus successit in locum patris, qui patrem abstulerat. (7) Sed haec quoque hereditas Afri, ut reliqua cum fratre quaesita, transmittenda erant filiae fratris, a quo Tullus ex asse heres institutus praelatusque filiae fuerat, ut conciliaretur. Quo laudabilius testamentum est, quod pietas fides pudor scripsit, in quo denique omnibus affinitatibus pro cuiusque officio gratia relata est, relata et uxori. (8) Accepit amoenissimas villas, accepit magnam pecuniam uxor optima et patientissima ac tanto melius de viro merita, quanto magis est reprehensa quod nupsit. Nam mulier natalibus clara, moribus proba, aetate declivis, diu vidua mater olim, parum decore secuta matrimonium videbatur divitis senis ita perditi morbo, ut esse taedio posset uxori, quam iuvenis sanusque duxisset. (9) Quippe omnibus membris extortus et fractus, tantas opes solis oculis obibat, ac ne in lectulo quidem nisi ab aliis movebatur; quin etiam - foedum miserandumque dictu - dentes lavandos fricandosque praebebat. Auditum frequenter ex ipso, cum quereretur de contumeliis debilitatis suae, digitos se servorum suorum cotidie lingere. (10) Vivebat tamen et vivere volebat, sustentante maxime uxore, quae culpam incohati matrimonii in gloriam perseverantia verterat.
(11) Habes omnes fabulas urbis; nam sunt omnes fabulae Tullus. Exspectatur auctio: fuit enim tam copiosus, ut amplissimos hortos eodem quo emerat die instruxerit plurimis et antiquissimis statuis; tantum illi pulcherrimorum operum in horreis quae neglegebat. Invicem tu, si quid istic epistula dignum, ne gravare. (12) Nam cum aures hominum novitate laetantur, tum ad rationem vitae exemplis erudimur. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Гал - привет!
Чудното езеро Вадимон
Отправяме се на дълъг път, прекосяваме морета, за да узнаем неща, на които не обръщаме внимание, ако ни са пред очите: или защото природата е отредила да сме равнодушни към близкото, а да преследваме далечното, или защото, щом имаме възможност да видим нещо, когато си пожелаем, все отлагаме посещението с мисълта, че често ще имаме случай да го видим. Каквато и да е причината, не само не сме виждали много забележителности в самия Рим и в околностите му, но не сме и чували за тях; а ако бяха в Ахая 23 , Египет, .Азия или която и да е друга пълна с чудеса привлекателна земя, щяхме да сме чували и чели за тях, щяхме да сме ги разгледали.
И аз самият наскоро видях и чух нещо, което нито бях чувал преди, нито бях виждал. Дядото на жена ми ме покани да видя владението му край Америя 24 . Като го обиколих, показаха ми лежащо под нас езерото Вадимон 25 , за което веднага ми разказаха невероятни неща. Отидох до него. Езерото е равномерно закръглено вън форма на полегнало колело, никакво вдлъбване, никакво изкривяване, отвсякъде съразмерно, равно и издълбано и изсечено сякаш от майсторска ръка. На цвят е по-светло от морскосиньото, а край брега по-тъмно от зеления 26 , с миризма на сяра, вкус на лекарство и с целебна сила да лекува счупени кости. Малко е по размери, но щом излезе вятър, то се покрива с вълнички. Никакъв кораб няма по него, свещено е, но плават острови, целите в папур, тръстика и друга растителност, която расте изобилно в блатата и по края на езерата. Всеки остров има своя форма и размери, всички са изровени по края, защото често се удрят в брега или един в друг. Всички са еднакво високи, еднакво леки и основата им плитко под водата е издължена като корабен кил. Тя се вижда и едновременно е и под водата, и над нея. Понякога са свързани и съединени като непрекъсната суша, друг път разделени се носят по ветровете, задухали в различни посоки или пък всеки в покой самотно си плава. Често по-малките се прилепват към по-големите като лодчици към товарен кораб, често малки и големи сякаш се впускат в надпревара и после отново всички събрани един до друг на мястото, от което са били разпръснати, увеличават сушата; и ту тук, ту там скриват езерото и пак го показват и не го смаляват само тогава, когато са по средата. Знае се, че добитък, търсейки паша, често минава на тези острови като върху крайбрежна ивица и усеща, че земята е подвижна чак когато, вече далеч от брега, вижда със страх окръжаващото го отвсякъде езеро сякаш от кораб, на който са го натоварили; после излиза там, където го е отнесъл вятърът, без да усети и момента на качване, и момента на качване. Това езеро изтича в река, която за малко се показва пред погледа, а после потъва в пещера и тече заровена дълбоко под земята; ако преди да се скрие, е отнесла нещо, пази го и го изнася.
Писах ти тези неща, защото смятам, че и за теб са така малко известни и също така приятни, както бяха за мен. Нали и ти, и аз се възхищаваме най-вече от сътвореното от природата!
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS MAXIMO SUO S.
(1) Et gaudium mihi et solacium in litteris, nihilque tam laetum quod his laetius, tam triste quod non per has minus triste. Itaque et infirmitate uxoris et meorum periculo, quorundam vero etiam morte turbatus, ad unicum doloris levamentum studia confugi, quae praestant ut adversa magis intellegam sed patientius feram. (2) Est autem mihi moris, quod sum daturus in manus hominum, ante amicorum iudicio examinare, in primis tuo. Proinde si quando, nunc intende libro quem cum hac epistula accipies, quia vereor ne ipse ut tristis parum intenderim. Imperare enim dolori ut scriberem potui; ut vacuo animo laetoque, non potui. Porro ut ex studiis gaudium sic studia hilaritate proveniunt. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Ариан - привет!
Публично четене
Както в живота, така и в литературата смятам за най-прекрасно и естествено за природата на човека съчетаването на строгост и веселие, та строгостта да не се превърне в мрачност, а веселието в лекомислие. Воден от това съображение, разнообразявам с шеги и забави най-сериозните си произведения. За да ги представя, избрах най-удобното време и място, та да привикнат да ме слушат и хора безделни, и то в триклиний. През месец юли, когато има най-малко дела в съда, поставих кресла пред леглата и събрах приятелите си. Случайно същия ден сутринта ме призоваха за адвокат и това ми даде тема за увода. Молех никой да не ме обвинява в непочтителност към произведението, понеже въпреки намерението си да чета пред малцина приятели, т. е. два пъти приятели, не съм се отказал от форума и делата. Прибавих, че същия ред следвам и в писането, като предпочитам задълженията пред удоволствията, сериозното пред приятното и първо пиша за приятелите си, а после за себе си.
Книгата ми съдържаше малки творби, различни по теми и размери. Така обикновено избягвам опасността от пресищане, понеже малко се доверявам на таланта си. Четох два дни. Към това ме подтикна одобрението на слушателите. Някои прескачат отделни пасажи и смятат това за положително качество: аз нищо не отминавам и дори смятам за открито заявявам, че нищо не пропущам. Чета всичко, за да поправя всичко: а онези, които четат избрани места, не могат да постигнат това. Те проявяват може би повече скромност и почтителност, но аз повече естественост и обич. Понеже, който обича приятелите си, смята, че те на свой ред толкова го обичат, че няма да им доскучее. От друга страна, какво помагат приятелите, които идват само за собствено удоволствие? Един разглезен и все едно чужд човек е приятелят, който предпочита да чуе книгата ти, понеже е добра, но не и за да я направи добра. Не се съмнявам, че с присъщата ти обич към мен имаш силното желание да прочетеш колкото е възможно по-скоро тази все още непрекипяла книга. Ще я прочетеш, но преработена, което беше и причината за четенето. И все пак ти знаеш вече доста неща от нея. Ще ги видиш като нови и отново написани, било че са вече поправени, било пък, както понякога става при продължително забавяне, развалени. Защото, когато се променят много неща, променено изглежда и това, което е запазено.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS GALLO SUO S.
(1) Ad quae noscenda iter ingredi, transmittere mare solemus, ea sub oculis posita neglegimus, seu quia ita natura comparatum, ut proximorum incuriosi longinqua sectemur, seu quod omnium rerum cupido languescit, cum facilis occasio, seu quod differimus tamquam saepe visuri, quod datur videre quotiens velis cernere. (2) Quacumque de causa, permulta in urbe nostra iuxtaque urbem non oculis modo sed ne auribus quidem novimus, quae si tulisset Achaia Aegyptos Asia aliave quaelibet miraculorum ferax commendatrixque terra, audita perlecta lustrata haberemus. (3) Ipse certe nuper, quod nec audieram ante nec videram, audivi pariter et vidi. Exegerat prosocer meus, ut Amerina praedia sua inspicerem. Haec perambulanti mihi ostenditur subiacens lacus nomine Vadimonis; simul quaedam incredibilia narrantur. (4) Perveni ad ipsum. Lacus est in similitudinem iacentis rotae circumscriptus et undique aequalis: nullus sinus, obliquitas nulla, omnia dimensa paria, et quasi artificis manu cavata et excisa. Color caerulo albidior, viridior et pressior; sulpuris odor saporque medicatus; vis qua fracta solidantur. Spatium modicum, quod tamen sentiat ventos, et fluctibus intumescat. (5) Nulla in hoc navis - sacer enim -, sed innatant insulae, herbidae omnes harundine et iunco, quaeque alia fecundior palus ipsaque illa extremitas lacus effert. Sua cuique figura ut modus; cunctis margo derasus, quia frequenter vel litori vel sibi illisae terunt terunturque. Par omnibus altitudo, par levitas; quippe in speciem carinae humili radice descendunt. (6) Haec ab omni latere perspicitur, eadem aqua pariter suspensa et mersa. Interdum iunctae copulataeque et continenti similes sunt, interdum discordantibus ventis digeruntur, non numquam destitutae tranquillitate singulae fluitant. (7) Saepe minores maioribus velut cumbulae onerariis adhaerescunt, saepe inter se maiores minoresque quasi cursum certamenque desumunt; rursus omnes in eundem locum appulsae, qua steterunt promovent terram, et modo hac modo illa lacum reddunt auferuntque, ac tum demum cum medium tenuere non contrahunt. (8) Constat pecora herbas secuta sic in insulas illas ut in extremam ripam procedere solere, nec prius intellegere mobile solum quam litori abrepta quasi illata et imposita circumfusum undique lacum paveant; mox quo tulerit ventus egressa, non magis se descendisse sentire, quam senserint ascendisse. (9) Idem lacus in flumen egeritur, quod ubi se paulisper oculis dedit specu mergitur alteque conditum meat ac, si quid antequam subduceretur accepit, servat et profert. (10) Haec tibi scripsi, quia nec minus ignota quam mihi nec minus grata credebam. Nam te quoque ut me nihil aeque ac naturae opera delectant. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Гемин - привет!
Необходимо е да бъдем умерени
Познаваш ли онзи вид хора, които, роби на всевъзможни страсти, така се сърдят на пороците на другите, сякаш им завиждат, и най-тежко наказват тези, на които най-много подражават. А повече умереност подобава дори и на онези, които не се нуждаят от снизхождението на когото и да било. Аз смятам за най-благороден и издигнат този, който е така снизходителен към другите, като че ли сам всеки ден греши, и така се въздържа от прегрешения, като че ли на никого не прощава. Затова и ние да се придържаме у дома, на форума, при всички случаи от живота си към правилото - да бъдем непримирими към себе си и снизходителни дори към тези, които знаят да прощават само на себе си, и да помним това, което често обичаше да казва Тразеа Пет, човек изключително снизходителен и поради това толкова велик: "Който мрази недостатъците, мрази и хората." Ще попиташ може би какво ме е подтикнало да ти пиша това. Неотдавна един човек... по-добре, когато се видим, а може би и тогава не. Защото се страхувам, че неодобрението на неговите нападки, хули, клевети противоречи тъкмо на моите наставления. Който и да е този човек, какъвто и да е, нека не говоря за него. Ако го посоча, все едно, че нищо не съм прибавил към примерите за подражание, а ако не го посоча, проявявам изключително човечност.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS ARRIANO SUO S.
(1) Ut in vita sic in studiis pulcherrimum et humanissimum existimo severitatem comitatemque miscere, ne illa in tristitiam, haec in petulantiam excedat. (2) Qua ratione ductus graviora opera lusibus iocisque distinguo. Ad hos proferendos et tempus et locum opportunissimum elegi, utque iam nunc assuescerent et ab otiosis et in triclinio audiri, Iulio mense, quo maxime lites interquiescunt, positis ante lectos cathedris amicos collocavi. (3) Forte accidit ut eodem die mane in advocationem subitam rogarer, quod mihi causam praeloquendi dedit. Sum enim deprecatus, ne quis ut irreverentem operis argueret, quod recitaturus, quamquam et amicis et paucis, id est iterum amicis, foro et negotiis non abstinuissem. Addidi hunc ordinem me et in scribendo sequi, ut necessitates voluptatibus, seria iucundis anteferrem, ac primum amicis tum mihi scriberem. (4) Liber fuit et opusculis varius et metris. Ita solemus, qui ingenio parum fidimus, satietatis periculum fugere. Recitavi biduo. Hoc assensus audientium exegit; et tamen ut alii transeunt quaedam imputantque quod transeant, sic ego nihil praetereo atque etiam non praeterire me dico. Lego enim omnia ut omnia emendem, quod contingere non potest electa recitantibus. (5) At illud modestius et fortasse reverentius; sed hoc simplicius et amantius. Amat enim qui se sic amari putat, ut taedium non pertimescat; et alioqui quid praestant sodales, si conveniunt voluptatis suae causa? Delicatus ac similis ignoto est, qui amici librum bonum mavult audire quam facere. (6) Non dubito cupere te pro cetera mei caritate quam maturissime legere hunc adhuc musteum librum. Leges, sed retractatum, quae causa recitandi fuit; et tamen non nulla iam ex eo nosti. Haec emendata postea vel, quod interdum longiore mora solet, deteriora facta quasi nova rursus et rescripta cognosces. Nam plerisque mutatis ea quoque mutata videntur, quae manent. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Марцелин - привет!
Смъртта на Юлий Авит
Всички мои занимания, грижи, развлечения бяха отнесени, изхвърлени, изтръгнати от скръбта, която ми причини смъртта на Юлий Авит. В моя
дом той надяна сенаторската туника, с моя подкрепа и одобрение се стремеше към почетните длъжности и толкова ме обичаше, така ме почиташе, че бях за него едва ли не и учител, и ваятел на характера му. Това е рядко за нашите младежи. Та кой от тях отстъпва като по-млад пред възрастта и влиянието на другия? Веднага разбират, веднага знаят всичко, никого не уважават, никому не искат да приличат, сами са си за пример.
Но не и Авит, чиято изключителна мъдрост беше, че смяташе другите за мъдри, а изключителната му образованост - че искаше да учи. Той винаги се съветваше било за заниманията си, било за житейските си задължения и винаги си тръгваше по-добър: а ставаше по-добър или понеже беше слушал, или понеже беше питал. Каква почит засвидетелствува той на Сервиан, на този изключително взискателен мъж! Трибунът Авит така разбра и плени легата Сервиан, че когато той премина от Германия в Панония 27 , Авит го последва не в качеството на боен другар, а вече като личен приятел и придружител. С какво трудолюбие и скромност служи той като квестор на своите консули (а те бяха много и много), на които бе колкото мил и приятен, толкова и полезен! Какво усърдие навсякъде и по всяко време прояви той като кандидат за това едилство, от което го отдели смъртта! И именно това подлютява болката ми най-много. Пред очите ми са напразните усилия, безплодните молби и длъжността, която той напълно заслужаваше. В ума ми е сенаторската дреха, облечена под моя покрив, първия път, когато му дадох подкрепата си - и последния път, нашите разговори, нашите обсъждания.
Скърбя за младостта му, скърбя за нещастието на близките му. Той имаше стара майка, имаше съпруга, която преди година взе девойка, имаше дъщеря, която наскоро пое в ръце. Толкова надежди, толкова радост един ден превърна в нещастие. Току-що избран за едил за следващата година, наскоро женен, скоро станал баща, остави длъжността недокосната, майка си сирота, жена си вдовица, дъщеря си сираче, непознаващо баща си. Увеличава сълзите ми и това, че не бях при него и не знаех нищо за грозящото го нещастие. И че е болен, и че е починал, разбрах едновременно. Нямах време да свикна с тежката мъка. Толкова голяма беше мъката ми докато пишех, че само това написах. И в момента нищо друго не мога да мисля или говоря.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS GEMINO SUO S.
(1) Nostine hos qui omnium libidinum servi, sic aliorum vitiis irascuntur quasi invideant, et gravissime puniunt, quos maxime imitantur? cum eos etiam, qui non indigent clementia ullius, nihil magis quam lenitas deceat. (2) Atque ego optimum et emendatissimum existimo, qui ceteris ita ignoscit, tamquam ipse cotidie peccet, ita peccatis abstinet tamquam nemini ignoscat. (3) Proinde hoc domi hoc foris hoc in omni vitae genere teneamus, ut nobis implacabiles simus, exorabiles istis etiam qui dare veniam nisi sibi nesciunt, mandemusque memoriae quod vir mitissimus et ob hoc quoque maximus Thrasea crebro dicere solebat: 'Qui vitia odit, homines odit.' Quaeris fortasse quo commotus haec scribam. (4) Nuper quidam - sed melius coram; quamquam ne tunc quidem. Vereor enim ne id quod improbo consectari carpere referre huic quod cum maxime praecipimus repugnet. Quisquis ille qualiscumque sileatur, quem insignire exempli nihil, non insignire humanitatis plurimum refert. Vale.
|
|
Гай Плиний до своя Максим - привет!
Преклонение пред Елада
Обичта към теб ме принуждава не да ти давам наставления (защото ти нямаш нужда от наставления), но да те посъветвам да спазваш и съблюдаваш това, което знаеш, или да го научиш още по-добре. Помни, че си изпратен в провинция Ахая, в онази неподправена Гърция, в която, казват, са възникнали най-напред цивилизацията, литературата, земеделието; че си изпратен, за да приведеш в ред положението на освободените градски общини, тоест изпратен си при хора, най-достойни за това име сред хората, при свободни най-свободни сред свободните, хора, които благодарение на високи добродетели, заслуги, приятелски връзки и най-накрая - на договор и зачитане на религията са запазили това право, дадено им от природата. Почитай боговете - основатели на такива градове, и тяхната воля! Почитай старата слава и особено възрастта, която за хората е достойнство, а за градовете - светост. Почитай древността им, почитай светлите дела, почитай преданията им! Не отнемай на който и да е грък както от достойнството му, така и от свободолюбието му, и дори от тщеславието му! Винаги имай предвид, че това е земята, която ни е дала своето право, която ни е дала закони не след като ни е победила, а по наша молба 28 , че Атина е градът, в който ти влизаш, че спартанец е този, когото управляваш, и че би било жестоко, зверско и варварско, ако отнемеш и последната сянка на останалата само по име свобода. 29 Ти виждаш, че лекарите, макар и да не правят разлика при болестите между свободни и роби, все пак се отнасят към свободните по-меко. Спомни си какво е бил всеки град, но не за да го презреш, че вече не е онова, което е бил. Да бъде далеч от теб всякакво високомерие и суровост! И не се страхувай, че може да не те зачитат. Може ли да не бъде зачитан този, който има власт и държи фасциите 30 , освен ако е долен и подъл и сам не се уважава? Лошо е, ако властта проверява силата си чрез унижаване на останалите, лошо е да се печели уважение чрез страх. Любовта е далеч по-силно средство за постигане на това, към което се стремиш. Защото страхът изчезва още щом си отидеш, а любовта остава. А и както страхът се превръща в омраза, така любовта се превръща в почит.
Ти трябва (би трябвало непрекъснато да ти повтарям това) да мислиш твърде много за твоята мисия тук и да прецениш колко голяма и важна е тази задача - да управляваш свободни градове. Защото кое е по-важно за градовете от реда и кое е по-скъпо от свободата? А колко далеч по-срамно е, ако редът се превърне в разруха, а свободата в робство!
Прибавя се и това, че сам се състезаваш със себе си: ти идваш с тежестта на голямата слава от квесторството ти, слава, донесена от Витиния; при това идваш по поръчителство на Цезаря 31 , идваш с тежестта на трибунството си, на преторството и на самата тази длъжност тук, която ти е дадена отчасти като награда; ти трябва да се стремиш обаче да не се стори на когото и да било, че си по човечен, по-добър, по-опитен в една отдалечена провинция, отколкото близо до Рим, повече към поробени, отколкото към свободни, повече, когато си изпратен по жребий, отколкото избран специално за там, повече като неопитен и неизвестен, отколкото когато на дело си проявил своите способности. Понеже, както често си слушал и често си чел: много по-позорно е да загубиш репутация, отколкото въобще да не я спечелиш.
Бих желал да вярваш в това, което ти казах в началото - че съм писал като човек, който дава съвети, а не наставления, и все пак ти дава и наставления. Защото не се страхувам, че в обичта си към теб ще изляза от мярката. Няма опасност да бъде прекалено голямо това, което трябва да е колкото се може по-голямо.
Бъди здрав!
|
|
C. PLINIUS MARCELLINO SUO S.
(1) Omnia mihi studia, omnes curas, omnia avocamenta exemit excussit eripuit dolor, quem ex morte Iuni Aviti gravissimum cepi. (2) Latum clavum in domo mea induerat, suffragio meo adiutus in petendis honoribus fuerat; ad hoc ita me diligebat, ita verebatur, ut me formatore morum, me quasi magistro uteretur. (3) Rarum hoc in adulescentibus nostris. Nam quotus quisque vel aetati alterius vel auctoritati ut minor cedit? Statim sapiunt, statim sciunt omnia, neminem verentur, neminem imitantur, atque ipsi sibi exempla sunt. Sed non Avitus, cuius haec praecipua prudentia, quod alios prudentiores arbitrabatur, haec praecipua eruditio quod discere volebat. (4) Semper ille aut de studiis aliquid aut de officiis vitae consulebat, semper ita recedebat ut melior factus; et erat factus vel eo quod audierat, vel quod omnino quaesierat. (5) Quod ille obsequium Serviano exactissimo viro praestitit! quem legatum tribunus ita et intellexit et cepit, ut ex Germania in Pannoniam transeuntem non ut commilito sed ut comes assectatorque sequeretur. Qua industria qua modestia quaestor, consulibus suis - et plures habuit - non minus iucundus et gratus quam utilis fuit! Quo discursu, qua vigilantia hanc ipsam aedilitatem cui praereptus est petiit! Quod vel maxime dolorem meum exulcerat. (6) Obversantur oculis cassi labores, et infructuosae preces, et honor quem meruit tantum; redit animo ille latus clavus in penatibus meis sumptus, redeunt illa prima illa postrema suffragia mea, illi sermones illae consultationes. (7) Afficior adulescentia ipsius, afficior necessitudinum casu. Erat illi grandis natu parens, erat uxor quam ante annum virginem acceperat, erat filia quam paulo ante sustulerat. Tot spes tot gaudia dies unus in diversa convertit. (8) Modo designatus aedilis, recens maritus recens pater intactum honorem, orbam matrem, viduam uxorem, filiam pupillam ignaram patris reliquit: Accedit lacrimis meis quod absens et impendentis mali nescius, pariter aegrum pariter decessisse cognovi, ne gravissimo dolori timore consuescerem. In tantis tormentis eram cum scriberem haec scriberem sola; neque enim nunc aliud aut cogitare aut loqui possum. Vale.
|
|
|
|
C. PLINIUS MAXIMO SUO S.
(1) Amor in te meus cogit, non ut praecipiam - neque enim praeceptore eges -, admoneam tamen, ut quae scis teneas et observes, aut nescire melius. (2) Cogita te missum in provinciam Achaiam, illam veram et meram Graeciam, in qua primum humanitas litterae, etiam fruges inventae esse creduntur; missum ad ordinandum statum liberarum civitatum, id est ad homines maxime homines, ad liberos maxime liberos, qui ius a natura datum virtute meritis amicitia, foedere denique et religione tenuerunt. (3) Reverere conditores deos et nomina deorum, reverere gloriam veterem et hanc ipsam senectutem, quae in homine venerabilis, in urbibus sacra. Sit apud te honor antiquitati, sit ingentibus factis, sit fabulis quoque. Nihil ex cuiusquam dignitate, nihil ex libertate, nihil etiam ex iactatione decerpseris. (4) Habe ante oculos hanc esse terram, quae nobis miserit iura, quae leges non victis sed petentibus dederit, Athenas esse quas adeas Lacedaemonem esse quam regas; quibus reliquam umbram et residuum libertatis nomen eripere durum ferum barbarum est. (5) Vides a medicis, quamquam in adversa valetudine nihil servi ac liberi differant, mollius tamen liberos clementiusque tractari. Recordare quid quaeque civitas fuerit, non ut despicias quod esse desierit; absit superbia asperitas. (6) Nec timueris contemptum. An contemnitur qui imperium qui fasces habet, nisi humilis et sordidus, et qui se primus ipse contemnit? Male vim suam potestas aliorum contumeliis experitur, male terrore veneratio acquiritur, longeque valentior amor ad obtinendum quod velis quam timor. Nam timor abit si recedas, manet amor, ac sicut ille in odium hic in reverentiam vertitur. (7) Te vero etiam atque etiam - repetam enim - meminisse oportet officii tui titulum ac tibi ipsum interpretari, quale quantumque sit ordinare statum liberarum civitatum. Nam quid ordinatione civilius, quid libertate pretiosius? (8) Porro quam turpe, si ordinatio eversione, libertas servitute mutetur! Accedit quod tibi certamen est tecum: onerat te quaesturae tuae fama, quam ex Bithynia optimam revexisti; onerat testimonium principis; onerat tribunatus, praetura atque haec ipsa legatio quasi praemium data. (9) Quo magis nitendum est ne in longinqua provincia quam suburbana, ne inter servientes quam liberos, ne sorte quam iudicio missus, ne rudis et incognitus quam exploratus probatusque humanior melior peritior fuisse videaris, cum sit alioqui, ut saepe audisti saepe legisti, multo deformius amittere quam non assequi laudem.
(10) Haec velim credas, quod initio dixi, scripsisse me admonentem, non praecipientem; quamquam praecipientem quoque. Quippe non vereor, in amore ne modum excesserim. Neque enim periculum est ne sit nimium quod esse maximum debet. Vale.
|
|
|
|
|