C. Sallustius Crispus Coniuratio Catilinae * Заговорът на Катилина Превод: Заговорът на Катилина, в: Исторически съчинения, М. Марков и Н. Георгиева, Наука и изкуство, 1982   двуезичен | оригинал | превод 1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12  13  14  15  16  17  18  19  20  21  22  23  24  25  26  27  28  29  30  31  32  33  34  35  36  37  38  39  40  41  42  43  44  45  46  47  48  49  50  51  52  53  54  55  56  57  58  59  60  61  [[1] Omnis homines, qui sese student praestare ceteris animalibus, summa ope niti decet, ne vitam silentio transeant veluti pecora, quae natura prona atque ventri oboedientia finxit. Sed nostra omnis vis in animo et corpore sita est: animi imperio, corporis servitio magis utimur; alterum nobis cum dis, alterum cum beluis commune est. Quo mihi rectius videtur ingeni quam virium opibus gloriam quaerere et, quoniam vita ipsa, qua fruimur, brevis est, memoriam nostri quam maxume longam efficere. Nam divitiarum et formae gloria fluxa atque fragilis est, virtus clara aeternaque habetur. Sed diu magnum inter mortalis certamen fuit, vine corporis an virtute animi res militaris magis procederet. Nam et, prius quam incipias, consulto et, ubi consulueris, mature facto opus est. Ita utrumque per se indigens alterum alterius auxilio eget.   1. Всеки човек, който се стреми да превъзхожда останалите същества, трябва да напряга всички сили да не прекара живота си в бездейна неизвестност подобно на животните, които природата е създала с наведена към земята глава и роби на стомаха. Цялата наша сила е заложена в духа и тялото: духът ни служи повече да заповядваме, а тялото да робуваме; първото ни е общо с боговете, а второто с животните. Затова мене ми се струва, че е по-правилно да се стремим към слава чрез способностите на духа, отколкото чрез силите на тялото, и понеже самият живот, на който се радваме, е кратък, то да направим колкото е възможно по-дълготраен спомена за нас; защото славата от богатство и хубост е преходна и нетрайна, докато добродетелта носи слава и безсмъртие. Дълго време людете са спорили разгорещено помежду си дали от силата на тялото или пък от способностите на духа повече зависи успехът на войната. В същност преди да почнеш, трябва да обмислиш, а след като си обмислил, трябва бързо да действуваш; така че и двете сили поотделно са недостатъчни, а всяка една от тях се нуждае от помощ от другата. [[2] Igitur initio reges — nam in terris nomen imperi id primum fuit — divorsi pars ingenium, alii corpus exercebant: etiam tum vita hominum sine cupiditate agitabatur; sua cuique satis placebant. Postea vero quam in Asia Cyrus, in Graecia Lacedaemonii et Athenienses coepere urbis atque nationes subigere, lubidinem dominandi causam belli habere, maxumam gloriam in maxumo imperio putare, tum demum periculo atque negotiis compertum est in bello plurumum ingenium posse. Quod si regum atque imperatorum animi virtus in pace ita ut in bello valeret, aequabilius atque constantius sese res humanae haberent neque aliud alio ferri neque mutari ac misceri omnia cerneres. Nam imperium facile iis artibus retinetur, quibus initio partum est. Verum ubi pro labore desidia, pro continentia et aequitate lubido atque superbia invasere, fortuna simul cum moribus inmutatur. Ita imperium semper ad optumum quemque a minus bono transferetur. Quae homines arant, navigant, aedificant, virtuti omnia parent. Sed multi mortales, dediti ventri atque somno, indocti incultique vitam sicuti peregrinantes transiere; quibus profecto contra naturam corpus voluptati, anima oneri fuit. Eorum ego vitam mortemque iuxta aestumo, quoniam de utraque siletur. Verum enim vero is demum mihi vivere atque frui anima videtur, qui aliquo negotio intentus praeclari facinoris aut artis bonae famam quaerit.   2. И тъй като в най-ранни времена царете - понеже това е било първото име на върховната власт на земята - упражнявали според своите различни склонности едни духа си, а други тялото си. Тогава още животът на людете преминавал без алчност, всеки се задоволявал със своето. Но когато Кир в Азия, а спартанците и атиняните в Гърция започнали да покоряват градове и народи, а страстта към господство да им служи като повод за война и да виждат най-голямата слава в най-голямата власт, едва тогава, поучени от опита и трудностите, разбрали необикновеното значение на духа във войната. И тъй, ако царете и властниците проявяваха същата мощ на духа в мирно време, както във време на война, човешките работи щяха да бъдат по-правилни и по-постоянни и людете не биха били свидетели на всевъзможни превратности, смени и смущения. А властта може лесно да се запази със същите качества, с които тя е придобита в началото. Но щом като се появи на мястото на трудолюбието ни леност, на мястото на самообладанието и справедливостта дойде произвол и надменност, едновременно с нравите се изменят и условията. Така властта винаги преминава от по-неспособния към най-способния. Земеделието, мореплаването, строителството, всичко това зависи от силата на духа. Но мнозина смъртни, отдадени само на ядене и спане, непросветени и необразовани, са прекарали живота си подобно на пътници; за тях без съмнение противно на природата тялото е било извор на удоволствия, а душата - бреме. Аз не правя разлика между живота и смъртта им, понеже не се споменава нито за едното, нито за другото. Напротив, според мене само този живее истински и се наслаждава на своето духовно битие, който, отдаден на някаква дейност, се стреми към слава чрез блестящи подвизи или чрез някое благородно изкуство. Но в голямото разнообразие на човешката дейност природата показва всекиму различен път. [[3] Sed in magna copia rerum aliud alii natura iter ostendit. Pulchrum est bene facere rei publicae, etiam bene dicere haud absurdum est; vel pace vel bello clarum fieri licet; et qui fecere et qui facta aliorum scripsere, multi laudantur. Ac mihi quidem, tametsi haudquaquam par gloria sequitur scriptorem et actorem rerum, tamen in primis arduum videtur res gestas scribere: primum, quod facta dictis exaequanda sunt; dehinc, quia plerique, quae delicta reprehenderis, malevolentia et invidia dicta putant, ubi de magna virtute atque gloria bonorum memores, quae sibi quisque facilia factu putat, aequo animo accipit, supra ea veluti ficta pro falsis ducit. Sed ego adulescentulus initio, sicuti plerique, studio ad rem publicam latus sum ibique mihi multa advorsa fuere. Nam pro pudore, pro abstinentia, pro virtute audacia, largitio, avaritia vigebant. Quae tametsi animus aspernabatur insolens malarum artium, tamen inter tanta vitia imbecilla aetas ambitione corrupta tenebatur; ac me, cum ab reliquorum malis moribus dissentirem, nihilo minus honoris cupido eadem, qua ceteros, fama atque invidia vexabat.   3. Хубаво е човек да служи на държавата със своите дела, но и хубаво да говори не е без значение. Човек може да се прослави както в мир, тъй и на война; мнозина биват възхвалявани заради техните дела, но и мнозина, понеже са описвали делата на други. И макар че славата на онзи, който пише история, далеч да не е равна на славата на нейния творец, все пак поне на мене се вижда особено трудно да се пише история: първо, понеже описанието трябва да съответствува на делата и, второ, когато порицаваш грешки, мнозина отдават това на зложелателство и завист; но щом споменеш за високите добродетели и славата на великите граждани, всеки приема равнодушно тези дела, убеден, че лесно може сам да ги извърши; а това, което надвишава силите му, счита го за лъжливо и измислено1. А аз още в ранна възраст2 страстно се увлякох, както мнозина, в политиката и там изпитах големи разочарования, защото вместо свян, безкористие и добродетел там господствуваше дързост, подкупничество и алчност. Ако и да не бях привикнал към тия лоши качества и да се отвращавах от тях, обаче увлечен от честолюбив стремеж поради неопитната ми възраст, аз бях завладян от тези големи пороци. И при все че бях чужд на безнравствеността на другите, все пак не по-малко и мене измъчваше същата страст към почести, която ме излагаше, както и другите, на злоречието и завистта. [[4] Igitur ubi animus ex multis miseriis atque periculis requievit et mihi reliquam aetatem a re publica procul habendam decrevi, non fuit consilium socordia atque desidia bonum otium conterere neque vero agrum colundo aut venando servilibus officiis, intentum aetatem agere; sed, a quo incepto studioque me ambitio mala detinuerat, eodem regressus statui res gestas populi Romani carptim, ut quaeque memoria digna videbantur, perscribere, eo magis, quod mihi a spe, metu, partibus rei publicae animus liber erat. Igitur de Catilinae coniuratione, quam verissume potero, paucis absolvam; nam id facinus in primis ego memorabile existumo sceleris atque periculi novitate. De cuius hominis moribus pauca prius explananda sunt, quam initium narrandi faciam.   4. И тъй, когато моят дух се успокои след толкова много нещастия и опасности и аз реших да прекарам остатъка от живота си далеч от политическия живот, моето намерение бе не да прахосвам ценното си време в леност и бездействие, нито пък да прекарам живота си в земеделие и лов, тези робски занимания; но като се възвърнах към намеренията и заниманията си, от които ме бе отклонило едно гибелно славолюбие, аз реших да опиша от историята на римския народ онези събития, които ми изглеждаха, че заслужават да бъдат разказани; още повече, че моят дух беше свободен от всякаква надежда, страх и партийно пристрастие. И тъй аз ще изложа накратко и по възможност най-точно заговора на Катилина; а това събитие аз считам за особено забележително поради новостта на престъплението и опасността му за държавата. Но преди да пристъпя към изложението, трябва да кажа няколко думи за характера на този мъж. [[5] L. Catilina, nobili genere natus, fuit magna vi et animi et corporis, sed ingenio malo pravoque. Huic ab adulescentia bella intestina, caedes, rapinae, discordia civilis grata fuere ibique iuventutem suam exercuit. Corpus patiens inediae, algoris, vigiliae supra quam cuiquam credibile est. Animus audax, subdolus, varius, cuius rei lubet simulator ac dissimulator, alieni adpetens, sui profusus, ardens in cupiditatibus; satis eloquentiae, sapientiae parum. Vastus animus inmoderata, incredibilia, nimis alta semper cupiebat. Hunc post dominationem L. Sullae lubido maxuma invaserat rei publicae capiundae; neque id quibus modis adsequeretur, dum sibi regnum pararet, quicquam pensi habebat. Agitabatur magis magisque in dies animus ferox inopia rei familiaris et conscientia scelerum, quae utraque iis artibus auxerat, quas supra memoravi. Incitabant praeterea corrupti civitatis mores, quos pessuma ac divorsa inter se mala, luxuria atque avaritia, vexabant. Res ipsa hortari videtur, quoniam de moribus civitatis tempus admonuit, supra repetere ac paucis instituta maiorum domi militiaeque, quo modo rem publicam habuerint quantamque reliquerint, ut paulatim inmutata ex pulcherruma atque optuma pessuma ac flagitiosissuma facta sit, disserere.   5. Луций Катилина, който произхождал от знатен род, обладавал голяма телесна и духовна сила, но бил с лош и порочен характер. Нему още от юношеска възраст доставяли удоволствие гражданските войни, убийствата, грабежите и размириците в държавата, които били и неговият възпитател на млади години. Телесно здрав, той понасял до невероятност глад, студ и безсъние3. По дух смел, коварен и гъвкав, той притежавал дарбата да лицемери и да се преструва във всичко; алчен за чуждото, прахосник на своето, буен в страстите си, достатъчно красноречив, но малко мъдър. Неговият ненаситен дух постоянно жадувал извънмерното, невероятното, непостижимото. След диктатурата на Луций Сула Катилина бил обладан от непреодолимата страст да завладее властта в държавата и той не пробирал средствата, чрез които искал да се добере до върховната власт. Този неукротим дух от ден на ден бил все повече и повече възбуждан от недостига на собствените му средства и от съзнанието за извършените престъпления; а тези две злини той бил още повече увеличил с пороците си, за които споменахме вече. Освен това насърчавала го и покварата на обществото, угнетявано от два противоположни, но еднакво гибелни порока: прахосничеството и алчността. И понеже случаят ми припомни за нравите на Рим, самият разказ налага да подхвана отдалеч и да изложа накратко уредбите на нашите прадеди в мирно и във военно време: как са управлявали те държавата, колко велика са я оставили и чрез какви постепенни промени най-прекрасната и най-добрата държава е станала най-лоша и най-порочна. [[6] Urbem Romam, sicuti ego accepi, condidere atque habuere initio Troiani, qui Aenea duce profugi sedibus incertis vagabantur, cumque iis Aborigines, genus hominum agreste, sine legibus, sine imperio, liberum atque solutum. Hi postquam in una moenia convenere, dispari genere, dissimili lingua, alii alio more viventes, incredibile memoratu est, quam facile coaluerint: ita brevi multitudo dispersa atque vaga concordia civitas facta erat. Sed postquam res eorum civibus, moribus, agris aucta satis prospera satisque pollens videbatur, sicuti pleraque mortalium habentur, invidia ex opulentia orta est. Igitur reges populique finitumi bello temptare, pauci ex amicis auxilio esse; nam ceteri metu perculsi a periculis aberant. At Romani domi militiaeque intenti festinare, parare, alius alium hortari, hostibus obviam ire, libertatem, patriam parentisque armis tegere. Post, ubi pericula virtute propulerant, sociis atque amicis auxilia portabant magisque dandis quam accipiundis beneficiis amicitias parabant. Imperium legitumum, nomen imperi regium habebant. Delecti, quibus corpus annis infirmum, ingenium sapientia validum erat, rei publicae consultabant; hi vel aetate vel curae similitudine patres appellabantur. Post, ubi regium imperium, quod initio conservandae libertatis atque augendae rei publicae fuerat, in superbiam dominationemque se convortit, inmutato more annua imperia binosque imperatores sibi fecere: eo modo minume posse putabant per licentiam insolescere animum humanum.   6. Града Рим, както съм чул, са основали и първоначално обитавали трояните, които избягали от родината си под водителството на Еней и се скитали дотогава от едно място на друго: с тях се съединили аборигените, диво племе без закони и управление, свободно и независимо. След като те се събрали в едни стени въпреки племенното и езиковото различие и нееднаквия начин на живеене, с невероятна леснина те се слели в един народ. Така за кратко време това пръснато и скитащо се множество образувало чрез съюза си държава. Но щом като тяхната държава нараснала по граждани, уредба и земя и изглеждала достатъчно цветуща и могъща, както обикновено става с човешките работи, благосъстоянието породило завист. Съседни тям царе и народи им обявявали война; малцина от приятелите им идвали на помощ, а останалите, изплашени, се държели настрана от опасността. Но римляните винаги нащрек в мирно и във военно време бързали, готвели се, ободрявали се един друг и се отправяли против неприятеля, за да защитят с оръжие свободата, отечеството и семействата си. После, щом като отстранявали опасността чрез храбростта си, помагали на съюзници и приятели и придобивали нови приятели, повече с оказване, отколкото с получаване на услуги. Начело стояла една законна власт, наречена царска. Били избирани за съветници [сенатори] в държавните работи люде с изтощено от годините тяло, но със заякнал от мъдрост дух; тези мъже било поради възрастта или поради бащинските грижи за държавата били наричани бащи4. После, когато царската власт, която в началото била средство за запазване на свободата и за уголемяване на държавата, се извратила в надменност и деспотизъм, формата на управлението била сменена; били избирани ежегодно двама властници по за една година5. Римляните смятали, че по този начин ще може човешкият дух най-малко да злоупотребява със законната власт. [[7] Sed ea tempestate coepere se quisque magis extollere magisque ingenium in promptu habere. Nam regibus boni quam mali suspectiores sunt semperque iis aliena virtus formidulosa est. Sed civitas incredibile memoratu est adepta libertate quantum brevi creverit: tanta cupido gloriae incesserat. Iam primum iuventus, simul ac belli patiens erat, in castris per laborem usum militiae discebat magisque in decoris armis et militaribus equis quam in scortis atque conviviis lubidinem habebant. Igitur talibus viris non labor insolitus, non locus ullus asper aut arduus erat, non armatus hostis formidulosus: virtus omnia domuerat. Sed gloriae maxumum certamen inter ipsos erat: se quisque hostem ferire, murum ascendere, conspici, dum tale facinus faceret, properabat. Eas divitias, eam bonam famam magnamque nobilitatem putabant. Laudis avidi, pecuniae liberales erant, gloriam ingentem, divitias honestas volebant. Memorare possum, quibus in locis maxumas hostium copias populus Romanus parva manu fuderit, quas urbis natura munitas pugnando ceperit, ni ea res longius nos ab incepto traheret.   7. Но от това време нататък всеки почнал да се изтъква и да показва открито своите дарби, защото способните са винаги по-подозрителни за царете, отколкото неспособните и чуждите добродетели винаги създават у тях страх. Но почти невероятно е колко бързо се въздигнала държавата след възстановяването на свободата; толкова голяма страст към слава била обхванала всички. Изпърво младежта, щом като станела годна да понася несгодите на войната, изучавала в лагерите на практика и с упражнения военното изкуство и проявявала по-голяма страст към хубавите оръжия и бойните коне, отколкото към публичните жени и гуляите. Тъй за подобни мъже никаква умора не била непоносима, никакво място непроходимо или недостъпно, никакъв невъоръжен неприятел страшен: тяхното мъжество преодолявало всичко. Между тях владеело необикновено голямо съперничество за слава: всеки се надпреварвал да срази неприятел, да се възкачи на стените и да бъде забелязан, когато върши такъв подвиг; това те считали за богатство, истинска слава и голямо благородство. Те били жадни за похвали и щедри в раздаване на пари; те търсели необикновена слава и почтено богатство. Аз бих могъл да спомена на кои места римският народ с малки отреди е разбивал големи неприятелски войски и кои градове, естествено укрепени, е превземал с пристъп; но това би ме отклонило твърде много от моя предмет. [[8] Sed profecto fortuna in omni re dominatur; ea res cunctas ex lubidine magis quam ex vero celebrat obscuratque. Atheniensium res gestae, sicuti ego aestumo, satis amplae magnificaeque fuere, verum aliquanto minores tamen, quam fama feruntur. Sed quia provenere ibi scriptorum magna ingenia, per terrarum orbem Atheniensium facta pro maxumis celebrantur. Ita eorum, qui fecere, virtus tanta habetur, quantum eam verbis potuere extollere praeclara ingenia. At populo Romano numquam ea copia fuit, quia prudentissumus quisque maxume negotiosus erat: ingenium nemo sine corpore exercebat, optumus quisque facere quam dicere, sua ab aliis benefacta laudari quam ipse aliorum narrare malebat.   8. Но, разбира се, съдбата владее над всичко: тя прославя или оставя в неизвестност всяко дело, повече по прищявка, отколкото по справедливост. Подвизите на атиняните бяха наистина велики и блестящи, но според моята преценка значително по-малки за славата, която им се приписва. Но понеже там се бяха явили необикновено даровити писатели, делата им се прославят като най-велики в целия свят. Така храбростта на тези, които са нещо голямо извършили, бива считана за толкова голяма, колкото гениални писатели са съумели да я възвеличат. Тази възможност римският народ никога не е имал, понеже най-умните римляни са били едновременно и най-делови6, никой не е упражнявал духа си без тялото; всеки най-добър римски гражданин предпочитал да действува, а не да приказва и делата му да бъдат възхвалявани от други, а не сам да описва чужди дела. [[9] Igitur domi militaeque boni mores colebantur; concordia maxuma, minuma avaritia erat; ius bonumque apud eos non legibus magis quam natura valebat. Iurgia, discordias, simultates cum hostibus exercebant, cives cum civibus de virtute certabant. In suppliciis deorum magnifici, domi parci, in amicos fideles erant. Duabus his artibus, audacia in bello, ubi pax evenerat, aequitate, seque remque publicam curabant. Quarum rerum ego maxuma documenta haec habeo, quod in bello saepius vindicatum est in eos, qui contra imperium in hostem pugnaverant quique tardius revocati proelio excesserant, quam qui signa relinquere aut pulsi loco cedere ausi erant; in pace vero, quod beneficiis magis quam metu imperium agitabant et accepta iniuria ignoscere quam persequi malebant.   9. И тъй и в мирно, и във военно време добрите нрави се зачитали; пълно съгласие царяло, а алчността била неизвестна; правото и нравствеността били зачитани не от страх пред законите, а поради тяхното естество. Те били в спор, разногласие и вражда с неприятеля, а помежду си гражданите се състезавали по добродетел; с голям блясък извършвали свещените обреди, били пестеливи в къщи, верни спрямо приятелите си. С тези две качества - смелост във време на война и справедливост, когато царял мир, те поддържали собственото си достойнство и това на държавата. За това аз ще приведа следните най-добри примери: през време на война най-често бивали наказвани тези, които влизали в бой с неприятеля без заповед и ония, които, повикани обратно, напускали сражението по-късно, отколкото тези, които се осмелявали да изоставят знамената си или под натиска на неприятеля напускали поста си; а в мирно време управлявали повече с добро, отколкото с насилие и предпочитали по-скоро да простят за извършена несправедливост, отколкото да отмъстят. [[10] Sed ubi labore atque iustitia res publica crevit, reges magni bello domiti, nationes ferae et populi ingentes vi subacti, Carthago, aemula imperi Romani, ab stirpe interiit, cuncta maria terraeque patebant, saevire fortuna ac miscere omnia coepit. Qui labores, pericula, dubias atque asperas res facile toleraverant, iis otium divitiaeque optanda alias, oneri miseriaeque fuere. Igitur primo imperi, deinde pecuniae cupido crevit: ea quasi materies omnium malorum fuere. Namque avaritia fidem, probitatem ceterasque artis bonas subvortit; pro his superbiam, crudelitatem, deos neglegere, omnia venalia habere edocuit. Ambitio multos mortalis falsos fieri subegit, aliud clausum in pectore, aliud in lingua promptum habere, amicitias inimicitiasque non ex re, sed ex commodo aestumare magisque voltum quam ingenium bonum habere. Haec primo paulatim crescere, interdum vindicari; post, ubi contagio quasi pestilentia invasit, civitas inmutata, imperium ex iustissumo atque optumo crudele intolerandumque factum.   10. Но когато римската държава се засилила вследствие дейността и справедливостта на нейните граждани, могъщи царе7 били с оръжие обуздани, диви племена и големи народи със сила подчинени, Картаген, съперник на римската държава, бил разрушен до основи8 и всички морета и земи станали достъпни за римляните, тогава започнала да свирепствува съдбата и всичко да обърква. Тези люде, които тъй лесно понасяли несгоди и опасности, несигурни и критични положения, сега за тях покоят и богатствата, иначе тъй желани, се оказали бреме и зло. Изпърво се развила страстта към богатство, а после и към власт; те станали като че ли храна за всички злини. А алчността разрушила доверието, честността и всички други добродетели; вместо тях тя научила римляните на дързост, жестокост, да пренебрегват боговете и да считат всичко продажно. Властолюбието създало от мнозина лицемери; едно да мислят, а друго да говорят, да оценяват приятелството и неприятелството не по същност, а според ползата, да дават вид на почтени люде, без да бъдат такива. Тези пороци първоначално се разпространявали постепенно и понякога бивали наказвани; но когато заразата подобно на чума обхванала държавата, обществото се променило и властта от най-справедлива и най-добра, каквато била дотогава, станала жестока и непоносима. [[11] Sed primo magis ambitio quam avaritia animos hominum exercebat, quod tamen vitium propius virtutem erat. Nam gloriam, honorem, imperium bonus et ignavus aeque sibi exoptant; sed ille vera via nititur, huic quia bonae artes desunt, dolis atque fallaciis contendit. Avaritia pecuniae studium habet, quam nemo sapiens concupivit: ea quasi venenis malis inbuta corpus animumque virilem effeminat, semper infinita, insatiabilis est, neque copia neque inopia minuitur. Sed postquam L. Sulla armis recepta re publica bonis initiis malos eventus habuit, rapere omnes, omnes trahere, domum alius, alius agros cupere, neque modum neque modestiam victores habere, foeda crudeliaque in civis facinora facere. Huc accedebat, quod L. Sulla exercitum, quem in Asia ductaverat, quo sibi fidum faceret, contra morem maiorum luxuriose nimisque liberaliter habuerat. Loca amoena, voluptaria facile in otio ferocis militum animos molliverant. Ibi primum insuevit exercitus populi Romani amare, potare, signa, tabulas pictas, vasa caelata mirari, ea privatim et publice rapere, delubra spoliare, sacra profanaque omnia polluere. Igitur ii milites, postquam victoriam adepti sunt, nihil reliqui victis fecere. Quippe secundae res sapientium animos fatigant: ne illi corruptis moribus victoriae temperarent.   11. Но изпърво9 повече славолюбието, отколкото алчността измъчвало душите на гражданите; обаче този порок приличал повече на добродетел, понеже както способният, тъй и негодният еднакво се стремят към слава, почести и власт, само че първият се стреми към тях по истинския път, а вторият по липса на способности - чрез коварство и лъжа. Алчността почива върху страстта към пари, към които мъдрият никога не се е стремял; тя изнежва тялото и мъжествения дух като да е напоена със зловредна отрова и винаги безгранична и ненаситна, нито изобилието, нито нищетата могат да я отслабят. Но откак Луций Сула завзе властта със силата на оръжието, от добрите начала се явиха гибелни последици, разбойничество и грабежи се разпространиха навсякъде; един искаше къща, друг земя, на по-бдителните липсваше всякаква мярка и сдържаност и те извършиха спрямо гражданите срамни и жестоки престъпления. Освен това Луций Сула, за да привърже към себе си войската, която началствувал в Азия, противно на обичаите на нашите прадеди беше я привикнал към разкош и държал разпуснато. Тамошните прекрасни и приятни места лесно бяха изнежили през почивката войнствения дух на войниците. Там за пръв път римската войска се научила да се предава на любов, да пиянствува, да се възхищава от статуи, картини и украсени вази, да ги заграбва от частни лица и от обществени места, да плячкосва храмове и да осквернява всичко, било свещено или мирско. Тъй тези войници, след като спечелиха победата, не оставяха нищо на победените. Понеже нещастието отслабя дори и духа на мъдрия, как биха могли люде с опорочени нрави да бъдат снизходителни при победа? [[12] Postquam divitiae honori esse coepere et eas gloria, imperium, potentia sequebatur, hebescere virtus, paupertas probro haberi, innocentia pro malevolentia duci coepit. Igitur ex divitiis iuventutem luxuria atque avaritia cum superbia invasere: rapere, consumere, sua parvi pendere, aliena cupere, pudorem, pudicitiam, divina atque humana promiscua, nihil pensi neque moderati habere. Operae pretium est, cum domos atque villas cognoveris in urbium modum exaedificatas, visere templa deorum, quae nostri maiores, religiosissumi mortales, fecere. Verum illi delubra deorum pietate, domos suas gloria decorabant neque victis quicquam praeter iniuriae licentiam eripiebant. At hi contra, ignavissumi homines, per summum scelus omnia ea sociis adimere, quae fortissumi viri victores reliquerant: proinde quasi iniuriam facere id demum esset imperio uti.   12. След като богатството започнало да бъде на почит и било съпровождано със слава, власт и могъщество, чувството за добродетел било притъпено, бедността започнали да считат за срам, а в неподкупността да виждат злонамереност. Тъй от богатството се породила страст към удоволствия и алчност, съпровождана от надменност, които обхванали младежта: тя грабела, прахосвала, малко ценяла своето, желаела чуждото, нямала ни срам, ни свян, еднакво не зачитала и презирала божествените и човешките закони. Струва си труда, след като си видял градските къщи и вилите, построени в размерите на градове, да посетиш храмовете на боговете, изградени от нашите прадеди, най-религиозните от всички смъртни; но те украсяваха храмовете на боговете със своето благочестие, а домовете си със своята слава. Те не отнемаха на победените нищо освен възможността да ни вредят. А сега, напротив, тези крайно негодни люде отнемали с безподобна престъпност дори и на нашите съюзници10 всичко това, което доблестните победители им бяха оставили: като че ли да упражняваш власт означава само да вършиш неправди. [[13] Nam quid ea memorem, quae nisi iis, qui videre, nemini credibilia sunt: a privatis compluribus subvorsos montis, maria constrata esse? Quibus mihi videntur ludibrio fuisse divitiae: quippe, quas honeste habere licebat, abuti per turpitudinem properabant. Sed lubido stupri, ganeae ceterique cultus non minor incesserat: viri muliebria pati, mulieres pudicitiam in propatulo habere; vescendi causa terra marique omnia exquirere; dormire prius, quam somni cupido esset; non famem aut sitim, neque frigus neque lassitudinem opperiri, sed omnia luxu antecapere. Haec iuventutem, ubi familiares opes defecerant, ad facinora incendebant: animus inbutus malis artibus haud facile lubidinibus carebat; eo profusius omnibus modis quaestui atque sumptui deditus erat.   13. Но защо да споменавам неща, невероятни за тези, които не са ги видели - че планини са изравнявани, че морета са преграждани от множество частни лица? Струва ми се, че те просто са се подиграли с богатствата си, тъй като това, което можеха да използуват почтено, са бързали да прахосат безчестно. Но не по-малко се разпространиха и страстта към разврат, пиянство и други пороци; мъже се отдаваха като жени, а жените публично се предлагаха; за да задоволят лакомството си, обърнаха земята и морето; лягаха да спят преди да настъпи нужда от сън, не чакаха да огладнеят или ожаднеят11, да почувствуват студ или умора, но всичко това предотвратяваха чрез своята изнеженост. Тези пороци тикаха младежите към престъпления, щом като пропилееха бащиното си наследство. Техните души, пропити с лоши привички, мъчно устояваха на страстите им и толкова по-буйно те се отдаваха на всякакъв вид печалби и разточителство. [[14] In tanta tamque corrupta civitate Catilina, id quod factu facillumum erat, omnium flagitiorum atque facinorum circum se tamquam stipatorum catervas habebat. Nam quicumque inpudicus, adulter, ganeo, manu, ventre, pene bona patria laceraverat quique alienum aes grande conflaverat, quo flagitium aut facinus redimeret, praeterea omnes undique parricidae, sacrilegi, convicti iudiciis aut pro factis iudicium timentes, ad hoc, quos manus atque lingua periurio aut sanguine civili alebat, postremo omnes, quos flagitium, egestas, conscius animus exagitabat, ii Catilinae proxumi familiaresque erant. Quod si quis etiam a culpa vacuus in amicitiam eius inciderat, cotidiano usu atque illecebris facile par similisque ceteris efficiebatur. Sed maxume adulescentium familiaritates adpetebat: eorum animi molles etiam et fluxi dolis haud difficulter capiebantur. Nam ut cuiusque studium ex aetate flagrabat, aliis scorta praebere, aliis canes atque equos mercari; postremo neque sumptui neque modestiae suae parcere, dum illos obnoxios fidosque sibi faceret. Scio fuisse nonnullos, qui ita existumarent: iuventutem, quae domum Catilinae frequentabat, parum honeste pudicitiam habuisse; sed ex aliis rebus magis quam quod cuiquam id compertum foret, haec fama valebat.   14. В една тъй голяма и тъй покварена държава не беше трудно за Катилина да събере около себе си за съмишленици тълпа от всевъзможни безчестни и престъпни люде. Всички развратници, съблазнители и пияници, които бяха прахосали наследството си на комар, в гуляи и разврат, всички, които бяха потънали в големи дългове, за да откупят безчестието или престъплението си, освен това бяха се стекли отвсякъде отцеубийци, светотатци, осъдени или страхуващи се от съд за делата си, сетне наемни убийци и лъжесвидетели, които се препитаваха с клетвопрестъпничество или с избиване на граждани; най-после всички, които измъчваше безчестието, бедността или угризенията на съвестта, всички тези бяха близки и приятели на Катилина. Дори и ако някой непорочен попаднеше в неговата среда, чрез всекидневното общуване и съблазните лесно биваше увличан в същите пороци и престъпления. Но Катилина най-много търсеше приятелството на младежите; техните души, нежни и колебливи поради възрастта, лесно се улавяха в примките му. И според страстта, от която възрастта им говореше, на едни той доставяше развратни жени, на други купуваше кучета и коне, изобщо той не щадеше нито средства, нито честта си, докато не ги направеше покорни и предани. Аз зная, че някои мислеха, че младежите, които посещавали дома на Катилина, не щадели своята чест и срам; но този слух почиваше повече върху предположения по други данни, отколкото върху достоверни факти. [[15] Iam primum adulescens Catilina multa nefanda stupra fecerat, cum virgine nobili, cum sacerdote Vestae, alia huiusce modi contra ius fasque. Postremo captus amore Aureliae Orestillae, cuius praeter formam nihil umquam bonus laudavit, quod ea nubere illi dubitabat timens privignum adulta aetate, pro certo creditur necato filio vacuam domum scelestis nuptiis fecisse. Quae quidem res mihi in primis videtur causa fuisse facinus maturandi. Namque animus inpurus, dis hominibusque infestus, neque vigiliis neque quietibus sedari poterat: ita conscientia mentem excitam vastabat. Igitur color ei exsanguis, foedi oculi, citus modo, modo tardus incessus: prorsus in facie vultuque vecordia inerat.   15. Катилина още като юноша беше извършил редица срамни прелюбодеяния - с една знатна девица, с една весталка - и други тям подобни деяния, противни на човешките и божествени закони. После се увлякъл по Аврелия Орестила, у която един почтен човек никога не би хванал друго освен хубостта, и понеже тя се колебаела да се ожени за него поради страх от заварения му син, вече юноша, смята се за сигурно, че той убил сина си и така освободил дома си за своя престъпен брак. Това убийство именно според мен беше една от главните причини да побърза с престъплението си. Този престъпен дух във вражда с богове и люде не намираше покой ни денем, ни нощем; тъй силно угризенията на съвестта терзаеха възбудения му дух. А цветът на лицето му беше мъртвешки, погледът страшен, ходът му ту бърз, ту бавен, изобщо безумие прозираше в цялото му лице и поглед. [[16] Sed iuventutem, quam, ut supra diximus, illexerat, multis modis mala facinora edocebat. Ex illis testis signatoresque falsos commodare; fidem, fortunas, pericula vilia habere, post, ubi eorum famam atque pudorem attriverat, maiora alia imperabat. Si causa peccandi in praesens minus suppetebat, nihilo minus insontis sicuti sontis circumvenire, iugulare: scilicet, ne per otium torpescerent manus aut animus, gratuito potius malus atque crudelis erat. His amicis sociisque confisus Catilina, simul quod aes alienum per omnis terras ingens erat et quod plerique Sullani milites largius suo usi rapinarum et victoriae veteris memores civile bellum exoptabant, opprimundae rei publicae consilium cepit. In Italia nullus exercitus, Cn. Pompeius in extremis terris bellum gerebat; ipsi consulatum petenti magna spes, senatus nihil sane intentus: tutae tranquillaeque res omnes, sed ea prorsus opportuna Catilinae.   16. Младежите, които той беше подмамил, както по-горе споменахме, учеше по много начини на престъпления; подготвяше ги и услужваше с тях като лъжесвидетели и фалшификатори на подписи; привикваше ги да презират дадената дума, състоянието си и опасностите; после, като унищожаваше доброто им име и чувството им за срам, възлагаше им други, по-големи престъпления. Ако в момента нямаше достатъчен повод за престъпление, той се насочваше към невинни и ги унищожаваше, като че ли се бяха провинили с нещо; навярно за да не се вцепени ръката и духът му от бездействие, той беше без причина зъл и жесток. Облегнат на подобни приятели и съюзници и като виждаше цялата страна потънала в огромни дългове, а мнозинството на ветераните на Сула, които, пропилели своите имущества, сега при спомена за грабежите и прежната победа страстно искаха гражданска война, Катилина взе решение да заграби властта. В Италия нямаше никаква войска, а Гней Помпей водеше война в далечни страни12. Самият Катилина хранеше големи надежди да бъде избран за консул, а сенатът беше съвършено безгрижен; навсякъде цареше пълна сигурност и спокойствие; тия обстоятелства бяха напълно благоприятни за Катилина. [[17] Igitur circiter Kalendas Iunias L. Caesare et C. Figulo consulibus primo singulos appellare, hortari alios, alios temptare; opes suas, inparatum rem publicam, magna praemia coniurationis docere. Ubi satis explorata sunt, quae voluit, in unum omnis convocat, quibus maxuma necessitudo et plurumum audaciae inerat. Eo convenere senatorii ordinis P. Lentulus Sura, P. Autronius, L. Cassius Longinus, C. Cethegus, P. et Ser. Sullae Ser. filii, L. Vargunteius, Q. Annius, M. Porcius Laeca, L. Bestia, Q. Curius; praeterea ex equestri ordine M. Fulvius Nobilior, L. Statilius, P. Gabinius Capito, C. Cornelius; ad hoc multi ex coloniis et municipiis domi nobiles. Erant praeterea complures paulo occultius consili huiusce participes nobiles, quos magis dominationis spes hortabatur quam inopia aut alia necessitudo. Ceterum iuventus pleraque, sed maxume nobilium, Catilinae inceptis favebat; quibus in otio vel magnifice vel molliter vivere copia erat, incerta pro certis, bellum quam pacem malebant. Fuere item ea tempestate, qui crederent M. Licinium Crassum non ignarum eius consili fuisse; quia Cn. Pompeius, invisus ipsi, magnum exercitum ductabat, cuiusvis opes voluisse contra illius potentiam crescere, simul confisum, si coniuratio valuisset, facile apud illos principem se fore.   17. И тъй около юнските календи, при консулите Луций Цезар и Гай Фигул [64 г. пр. н.е.] Катилина изпърво призовава поотделно всеки един от своите съмишленици, увещава едно, изпитва други, осведомява ги за средствата си, за неподготвеността на държавата и за големите облаги от заговора. А щом като достатъчно се осведомява за това, което желаел да узнае, свиква на общо събрание всички тези, които били в най-голяма нужда и с най-голяма смелост. Там дошли от сенатското съсловие Публий Лентул Сура, Публий Автроний, Луций Касий Лонгин, Гай Цетег, Публий и Сервий Сула, синове на Сервий, Луций Варгунтей, Квинт Аний, Марк Порций Лека, Луций Бестия, Квинт Курий, а от конническото съсловие Марк Фулвий Нобилиор, Луций Статилий, Публий Габиний Капитон, Гай Корнелий, най-после мнозина местни благородници от колониите и муниципиите. Освен това малко по-тайно участвуваха в заговора мнозина благородници, които подбуждаше повече надеждата за власт, отколкото липсата на средства или някаква друга нужда. Но най-вече мнозинството от младежите, особено измежду знатните, съчувствуваха на замислите на Катилина, и то тези, които имаха възможност да живеят спокойно в разкош и безгрижие, но предпочитаха несигурното пред сигурното, войната пред мира. Имаше по това време люде, които вярваха, че Марк Лициний Крас знаел за този заговор, но от ненавист към Помпей, който командуваше голяма войска, желаел да се увеличи силата на който и да е друг срещу могъществото на Помпей, същевременно той бил убеден, че ако заговорът успее, лесно ще стане водач на заговорниците. [[18] Sed antea item coniuravere pauci contra rem publicam, in quibus Catilina fuit. De qua, quam verissume potero, dicam. L. Tullo et M'. Lepido consulibus P. Autronius et P. Sulla designati consules legibus ambitus interrogati poenas dederant. Post paulo Catilina pecuniarum repetundarum reus prohibitus erat consulatum petere, quod intra legitumos dies profiteri nequiverat. Erat eodem tempore Cn. Piso, adulescens nobilis, summae audaciae, egens, factiosus, quem ad perturbandam rem publicam inopia atque mali mores stimulabant. Cum hoc Catilina et Autronius circiter Nonas Decembris consilio communicato parabant in Capitolio Kalendis Ianuariis L. Cottam et L. Torquatum consules interficere, ipsi fascibus correptis Pisonem cum exercitu ad obtinendas duas Hispanias mittere. Ea re cognita rursus in Nonas Februarias consilium caedis transtulerant. Iam tum non consulibus modo, sed plerisque senatoribus perniciem machinabantur. Quod ni Catilina maturasset pro curia signum sociis dare, eo die post conditam urbem Romam pessumum facinus patratum foret. Quia nondum frequentes armati convenerant, ea res consilium diremit.   18. Но и преди това също неколцина бяха съставяли заговор против държавата, между които бил и Катилина. За този заговор ще разкажа, доколкото мога, най-правдиво. При консулите Луций Тул и Маний Лепид [66 г. пр. н. е.] новоизбраните консули Публий Автроний и Публий Сула13 бяха дадени под съд и наказани за незаконно домогване до власт. Малко след това на обвинения в злоупотребления Катилина беше отхвърлена кандидатурата за консул, понеже не могъл да я обяви в законния за това срок14. По същото време някой си Гней Пизон, младеж от знатен произход, извънредно смел, беден и с метежен дух, нуждата и покварените му нрави тикаха към смущаване на реда в държавата. С него около декемврийските нони Катилина и Автроний споделили намеренията си и подготвили да убият на януарските календи на Капитолия консулите Луций Кота и Луций Торкват15, те самите да заграбят консулската власт, а Пизон да изпратят с войска, за да завземе двете Испании. Понеже намерението им било разкрито, те отложили плана за убийствата за февруарските нони. Сега вече те замислили не само убиването на консулите, но и на повечето сенатори; и ако Катилина не бил прибързано дал знак на съмишлениците си пред курията, в този ден щяло да бъде извършено най-страшното престъпление от основаването на Рим. Превратът не успял, понеже още не се били събрали достатъчно въоръжени заговорници. [[19] Postea Piso in citeriorem Hispaniam quaestor pro praetore missus est adnitente Crasso, quod eum infestum inimicum Cn. Pompeio cognoverat. Neque tamen senatus provinciam invitus dederat; quippe foedum hominem a republica procul esse volebat, simul quia boni conplures praesidium in eo putabant et iam tum potentia Pompei formidulosa erat. Sed is Piso in provincia ab equitibus Hispanis, quos in exercitu ductabat, iter faciens occisus est. Sunt, qui ita dicant: imperia eius iniusta, superba, crudelia barbaros nequivisse pati; alii autem: equites illos, Cn. Pompei veteres fidosque clientis, voluntate eius Pisonem aggressos; numquam Hispanos praeterea tale facinus fecisse, sed imperia saeva multa antea perpessos. Nos eam rem in medio relinquemus. De superiore coniuratione satis dictum.   19. След това Пизон като квестор беше изпратен в отсамна Испания с право на претор благодарение на подкрепата на Крас, който го познавал като заклет враг на Гней Помпей. Но и сенатът му беше поверил драговолно тази провинция, понеже искаше да отдалечи от Рим този отвратителен човек; а, от друга страна, мнозина почтени граждани виждаха в него опора срещу могъществото на Помпей, което ставаше вече застрашително. Но този Пизон бе убит през време на едно пътуване из своята провинция от испански конници, които имал под своя команда във войската си. Някои казват, че варварите не могли да понасят неговата несправедлива, надменна и жестока власт; други обаче твърдят, че тези конници, стари и верни клиенти на Гней Помпей, убили Пизон по негова заповед, понеже испанците никога освен в този случай не били извършвали подобно престъпление, но били понасяли и преди това много жестоки управления. Този въпрос ние ще оставил неразрешен. [[20] Catilina ubi eos, quos paulo ante memoravi, convenisse videt, tametsi cum singulis multa saepe egerat, tamen in rem fore credens univorsos appellare et cohortari in abditam partem aedium secedit atque ibi omnibus arbitris procul amotis orationem huiusce modi habuit: "Ni virtus fidesque vostra spectata mihi forent, nequiquam opportuna res cecidisset; spes magna, dominatio in manibus frustra fuissent, neque ego per ignaviam aut vana ingenia incerta pro certis captarem. "Sed quia multis et magnis tempestatibus vos cognovi fortis fidosque mihi, eo animus ausus est maxumum atque pulcherrumum facinus incipere, simul quia vobis eadem, quae mihi, bona malaque esse intellexi; nam idem velle atque idem nolle, ea demum firma amicitia est. Sed ego quae mente agitavi, omnes iam antea divorsi audistis. Ceterum mihi in dies magis animus accenditur, cum considero, quae condicio vitae futura sit, nisi nosmet ipsi vindicamus in libertatem. Nam postquam res publica in paucorum potentium ius atque dicionem concessit, semper illis reges, tetrarchae vectigales esse, populi, nationes stipendia pendere; ceteri omnes, strenui, boni, nobiles atque ignobiles, vulgus fuimus, sine gratia, sine auctoritate, iis obnoxii, quibus, si res publica valeret, formidini essemus. Itaque omnis gratia, potentia, honos, divitiae apud illos sunt aut ubi illi volunt; nobis reliquere pericula, repulsas, iudicia, egestatem. Quae quousque tandem patiemini, o fortissumi viri? Nonne emori per virtutem praestat quam vitam miseram atque inhonestam, ubi alienae superbiae ludibrio fueris, per dedecus amittere? Verum enim vero, pro deum atque hominum fidem, victoria in manu nobis est: viget aetas, animus valet; contra illis annis atque divitiis omnia consenuerunt. Tantum modo incepto opus est, cetera res expediet. Etenim quis mortalium, cui virile ingenium est, tolerare potest illis divitias superare, quas profundant in exstruendo mari et montibus coaequandis, nobis rem familiarem etiam ad necessaria deesse? Illos binas aut amplius domos continuare, nobis larem familiarem nusquam ullum esse? Cum tabulas, signa, toreumata emunt, nova diruunt, alia aedificant, postremo omnibus modis pecuniam trahunt, vexant, tamen summa lubidine divitias suas vincere nequeunt. At nobis est domi inopia, foris aes alienum, mala res, spes multo asperior: denique quid reliqui habemus praeter miseram animam? "Quin igitur expergiscimini? En illa, illa, quam saepe optastis, libertas, praeterea divitiae, decus, gloria in oculis sita sunt; fortuna omnia ea victoribus praemia posuit. Res, tempus, pericula, egestas, belli spolia magnifica magis quam oratio mea vos hortantur. Vel imperatore vel milite me utimini! Neque animus neque corpus a vobis aberit. Haec ipsa, ut spero, vobiscum una consul agam, nisi forte me animus fallit et vos servire magis quam imperare parati estis."   20. Когато Катилина видял, че са се събрали съмишлениците му, за които по-горе споменахме, макар и често и надълго да бил разговарял поотделно с тях, все пак сметнал, че е от полза да се обърне общо към тях и да ги насърчи. Той се оттеглил с тях в най-отдалечената част на жилището си и като отстранил всички свидетели, произнесъл приблизително следната реч [64г.]: "Ако вашата храброст и преданост не ми бяха достатъчно познати, напразно би ни се представял удобен случай, напразно бихме хранели големи надежди, напразно самата власт би била в ръцете ни. Не съм аз този, който с малодушни и ненадеждни люде бих се домогвал до нещо несигурно, за да изпусна сигурното. Но понеже в много и големи опасности аз се уверих във вашата смелост и преданост към мене, затова се осмелих да предприема най-великото и блестящо дело; аз също разбрах, че каквото е за мене добро и зло, същото е и за вас; защото да желаем и да не желаем едно и също нещо, това именно е вярното приятелство. Но всички вие поотделно вече по-рано чухте моите намерения. А моят дух се разпалва все повече от ден на ден при мисълта какъв живот ни очаква в бъдеще, ако ние сами не си извоюваме свободата. А откак държавата е изпаднала в пълната власт на едно могъщо малцинство, на него винаги царе и тетрарси, племена и народи са плащали данъци, а всички ние останалите, дейни, способни, знатни и незнатни, сме били тълпа без влияние, без значение, зависими от тези, за които бихме били страшни, ако държавата беше на мястото си. Така всичкото влияние, могъщество, почести и богатства са в техни ръце или там, където те желаят; за нас те са оставили отказите, опасностите, присъдите и нищетата. Но докога ще търпите това, о храбри мъже? Не е ли по-добре доблестно да умрем, отколкото да изгубим в безчестие един жалък и позорен живот, след като сме служили за подигравка на чуждата гордост? Но в действителност аз призовавам за свидетели боговете и людете, победата е в наши ръце; ние сме в разцвета на възрастта си и духът ни е мощен; у тях, напротив, годините и богатствата са състарили и тялото, и духа им. Трябва само да започнем, останалото ще дойде от само себе си. Наистина кой смъртен с мъжествен дух може да търпи тия люде да тънат в богатства, които да прахосват в строежи сред морето и в изравняване на планини, а ние да нямаме средства дори и за най-необходимото? Те да градят къща до къща, а ние да нямаме нийде домашно огнище? Когато те купуват картини, статуи, скъпоценни вази, разрушават нови постройки, строят други на тяхно място, изобщо по всевъзможни начини разпиляват и прахосват парите си и все пак не могат въпреки най-голямото си разточителство да изчерпят богатството си. А у нас - в къщи нищета, вън - дългове, мрачно настояще и още по-безнадеждно бъдеще. Най после какво остава на нас освен жалко съществуване? И тъй опомнете се. Ето я свободата, тази свобода, за която вие тъй често копнеете, и с нея богатствата, почестите, славата са пред вас. Съдбата е определила всичко това като награда за победителите. Нашето положение, сгодният момент, опасностите, лишенията, бляскавата военна плячка ви насърчават към това по-силно, отколкото моите думи. Имайте ме за водач или за прост войник: и духом и тялом ще бъда с вас. Всичко това аз се надявам да осъществя заедно с вас като [бъдещ] консул, ако случайно не се мамя и вие не предпочитате да робувате, вместо да бъдете господари." [[21] Postquam accepere ea homines, quibus mala abunde omnia erant, sed neque res neque spes bona ulla, tametsi illis quieta movere magna merces videbatur, tamen postulavere plerique, ut proponeret, quae condicio belli foret, quae praemia armis peterent, quid ubique opis aut spei haberent. Tum Catilina polliceri tabulas novas, proscriptionem locupletium, magistratus, sacerdotia, rapinas, alia omnia, quae bellum atque lubido victorum fert. Praeterea esse in Hispania citeriore Pisonem, in Mauretania cum exercitu P. Sittium Nucerinum, consili sui participes; petere consulatum C. Antonium, quem sibi collegam fore speraret, hominem et familiarem et omnibus necessitudinibus circumventum; cum eo se consulem initium agundi facturum. Ad hoc maledictis increpabat omnis bonos, suorum unumquemque nominans laudare; admonebat alium egestatis, alium cupiditatis suae, compluris periculi aut ignominiae, multos victoriae Sullanae, quibus ea praedae fuerat. Postquam omnium animos alacris videt, cohortatus, ut petitionem suam curae haberent, conventum dimisit.   21. След като изслушали речта му, тия отрупани с всевъзможни нещастия люде, с мрачно настояще и без надежди в бъдещето, макар и да виждали големи изгоди, ако смутят реда в държавата, все пак повечето от тях поискали Катилина да им изложи как ще протече войната, какви награди ще им донесе тя и на какви настоящи и очаквани средства разчитат. Тогава Катилина им обещал опрощаване на дълговете, конфискуване на имуществата на богатите граждани16 и жречески длъжности, грабежи и всевъзможни облаги, които носи войната и произволът на победителите. Освен това им заявил, че Пизон е в отсамна Испания, а в Мавритания Публий Ситий Нуцерин с войската си, и двамата участници в заговора; после, че Гай Антоний е кандидат за консул, за когото се надява, че ще му бъде колега, той е негов близък приятел и се намира в крайна нужда; с негова подкрепа, когато стане консул, ще пристъпи към действие. При това той се нахвърлил с ругатни спрямо всички добри граждани и обсипал с похвали поименно всеки един от съмишлениците си; напомнил на едного за бедността му, другиму за страстта му, на повечето за опасността или безчестието, което ги заплашвало, на мнозина за победата на Сула, която им била донесла плячка. Когато ги видял всички въодушевени, насърчил ги да вземат присърце кандидатурата му и след това разпуснал събранието. [[22] Fuere ea tempestate, qui dicerent Catilinam oratione habita, cum ad ius iurandum popularis sceleris sui adigeret, humani corporis sanguinem vino permixtum in pateris circumtulisse: inde cum post exsecrationem omnes degustavissent, sicuti in sollemnibus sacris fieri consuevit, aperuisse consilium suum; atque eo +dictitare+ fecisse, quo inter se fidi magis forent alius alii tanti facinoris conscii. Nonnulli ficta et haec et multa praeterea existumabant ab iis, qui Ciceronis invidiam, quae postea orta est, leniri credebant atrocitate sceleris eorum, qui poenas dederant. Nobis ea res pro magnitudine parum comperta est.   22. Имаше люде по това време, които казваха, че Катилина след речта си, за да обвърже с клетва съучастниците в престъплението си, поднесъл всекиму в чаша човешка кръв, смесена с вино; когато положили клетвата и всички вкусили от клетвената смес, както обикновено става при тържествени свещенодействия, Катилина разкрил плана си. Той сторил това, за да бъдат заговорниците по-верни помежду си, като знаят един за друг, че са съучастници в едно тъй страшно престъпление. Някои считат, напротив, че тия неща и много други тям подобни са измислени от тези, които вярвали, че могат да смекчат избухналата по-късно против Цицерон ненавист17 чрез отвратителността на престъплението на тези, които бяха наказани. За мене това твърдение поради неговата важност не е достатъчно достоверно. [[23] Sed in ea coniuratione fuit Q. Curius, natus haud obscuro loco, flagitiis atque facinoribus coopertus, quem censores senatu probri gratia moverant. Huic homini non minor vanitas inerat quam audacia: neque reticere, quae audierat, neque suamet ipse scelera occultare, prorsus neque dicere neque facere quicquam pensi habebat. Erat ei cum Fulvia, muliere nobili, stupri vetus consuetudo. Cui cum minus gratus esset, quia inopia minus largiri poterat, repente glorians maria montisque polliceri coepit et minari interdum ferro, ni sibi obnoxia foret, postremo ferocius agitare quam solitus erat. At Fulvia insolentiae Curi causa cognita tale periculum rei publicae haud occultum habuit, sed sublato auctore de Catilinae coniuratione, quae quoque modo audierat, compluribus narravit. Ea res in primis studia hominum accendit ad consulatum mandandum M. Tullio Ciceroni. Namque antea pleraque nobilitas invidia aestuabat et quasi pollui consulatum credebant, si eum quamvis egregius homo novus adeptus foret. Sed ubi periculum advenit, invidia atque superbia post fuere.   23. В този заговор участвуваше и Квинт Курий, човек от твърде знатен произход, но потънал в пороци и престъпления, когото цензорите бяха изключили от сената поради неговата безнравственост. Този човек, колкото лековерен, толкова и дързък, не можеше нито да премълчава, каквото чуваше, нито да укрива дори собствените си престъпления, изобщо не държеше сметка нито за думите си, нито за делата си. Той беше отдавна в любовни отношения с една жена от знатен произход - Фулвия. Тъй като беше вече изгубил нейното благоволение, понеже бедността му бе отнела възможност да й прави подаръци, ненадейно той почнал да й се хвали, да й обещава златни планини, да я заплашва понякога с убийство, ако се противи на желанията му, изобщо да се носи по-дръзко, отколкото бил свикнал. Но Фулвия, като узнала причината за дързостта на Курий, не премълчала голямата опасност, която заплашваше държавата, а разказала на мнозина, без да спомене издайника, това, което чула за заговора на Катилина и как го е научила. Това беше главната причина, която подбуди гражданите да поверят консулската длъжност на Марк Тулий Цицерон. А дотогава повечето знатни, терзани от ненавист, бяха с убеждението, че консулската длъжност ще бъде осквернена, ако бъде поверена на един нов човек, па макар и с отлични качества. Но щом като се яви опасността, ненавистта и гордостта им отстъпиха. [[24] Igitur comitiis habitis consules declarantur M. Tullius et C. Antonius. Quod factum primo popularis coniurationis concusserat. Neque tamen Catilinae furor minuebatur, sed in dies plura agitare: arma per Italiam locis opportunis parare, pecuniam sua aut amicorum fide sumptam mutuam Faesulas ad Manlium quendam portare, qui postea princeps fuit belli faciundi. Ea tempestate plurumos cuiusque generis homines adscivisse sibi dicitur, mulieres etiam aliquot, quae primo ingentis sumptus stupro corporis toleraverant, post, ubi aetas tantummodo quaestui neque luxuriae modum fecerat, aes alienum grande conflaverant. Per eas se Catilina credebat posse servitia urbana sollicitare, urbem incendere, viros earum vel adiungere sibi vel interficere.   24. И тъй, когато бяха свикани [центуриатните] комиции за изборите, Марк Тулий и Гай Антоний бяха избрани за консули и това обстоятелство изпърво стресна заговорниците. Яростта на Катилина обаче не намаляваше, а, напротив, всеки ден той все повече засилваше своята дейност; струпваше оръжие на удобни места из цяла Италия, заемаше пари на свое име или чрез приятелите си ги изпращаше във Фезула на някой си Манлий, който по-късно пръв започна войната. Казва се, че по това време Катилина привлякъл към себе си множество люде от всякакъв вид, дори и няколко жени, които по-рано посрещали необикновените си разходи чрез разврат, но после, когато възрастта ограничила само дохода им, но не и тяхната разточителност, те били направили големи дългове. Катилина се надявал с тяхна помощ да разбунтува градските роби, да подпали Рим, а техните мъже или да спечели на своя страна, или да избие. [[25] Sed in iis erat Sempronia, quae multa saepe virilis audaciae facinora conmiserat. Haec mulier genere atque forma, praeterea viro atque liberis satis fortunata fuit; litteris Graecis et Latinis docta, psallere et saltare elegantius quam necesse est probae, multa alia, quae instrumenta luxuriae sunt. Sed ei cariora semper omnia quam decus atque pudicitia fuit; pecuniae an famae minus parceret, haud facile discerneres; lubido sic accensa, ut saepius peteret viros quam peteretur. Sed ea saepe antehac fidem prodiderat, creditum abiuraverat, caedis conscia fuerat; luxuria atque inopia praeceps abierat. Verum ingenium eius haud absurdum: posse versus facere, iocum movere, sermone uti vel modesto vel molli vel procaci; prorsus multae facetiae multusque lepos inerat.   25. В числото на тези жени беше и Семпрония18, която често пъти беше извършвала не едно престъпление със смелостта на мъж. Знатна и красива, съдбата я беше ощастливила със съпруг и с деца; познаваше еднакво гръцката и римската литература, умееше да свири на китара и да танцува по-добре, отколкото подобава на една почтена жена, и владееше редица други изкуства, спътници на разпуснатия живот. Изобщо тя предпочиташе винаги всичко друго пред честта и целомъдрието и трудно е да се каже кое по-малко щадеше, парите или името си. В нея бушуваше тъй силно сладострастие, че по-често тя търсеше мъжете, отколкото те нея. Преди това тя често беше изменяла на думата си, с лъжливи клетви беше отричала дадените й заеми, беше замесена в убийства; разкошът и нуждата я бяха тикнали в пропастта. Но нейните способности не бяха незначителни: умееше да пише стихове, да се шегува, да говори с език скромен, нежен или дързък; изобщо пълна с духовитост и прелест. [[26] His rebus conparatis Catilina nihilo minus in proxumum annum consulatum petebat sperans, si designatus foret, facile se ex voluntate Antonio usurum. Neque interea quietus erat, sed omnibus modis insidias parabat Ciceroni. Neque illi tamen ad cavendum dolus aut astutiae deerant. Namque a principio consulatus sui multa pollicendo per Fulviam effecerat, ut Q. Curius, de quo paulo ante memoravi, consilia Catilinae sibi proderet; ad hoc collegam suum Antonium pactione provinciae perpulerat, ne contra rem publicam sentiret; circum se praesidia amicorum atque clientium occulte habebat. Postquam dies comitiorum venit et Catilinae neque petitio neque insidiae, quas consulibus in campo fecerat, prospere cessere, constituit bellum facere et extrema omnia experiri, quoniam, quae occulte temptaverat, aspera foedaque evenerant.   26. След тези приготовления Катилина с не по-малка настойчивост се домогваше до консулската длъжност за следната година с надеждата, че ако бъде избран, лесно ще може да използува според желанията си Антоний. Но между това той не стоеше със скръстени ръце, а устройваше различни засади против Цицерон. На консула обаче не липсваше нито ловкост, нито хитрост да се предпазва. Още в началото на своето консулство с много обещания той беше успял чрез Фулвия да склони споменатия вече Квинт Курий да му издаде плановете на Катилина. Освен това чрез споразумение за провинцията19 той беше склонил колегата си Антоний да не се обявява против държавата; той беше се също обкръжил тайно със стража от приятели и клиенти. Когато дойде денят на изборите и кандидатурата на Катилина пропадна, а нападението на консулите, което трябваше да стане на Марсово поле, бе осуетено, Катилина се реши да започне открита война и да изпита всички крайни средства, понеже това, което беше опитал тайно, бе свършило зле и позорно. [[27] Igitur C. Manlium Faesulas atque in eam partem Etruriae, Septimium quendam Camertem in agrum Picenum, C. Iulium in Apuliam dimisit, praeterea alium alio, quem ubique opportunum sibi fore credebat. Interea Romae multa simul moliri: consulibus insidias tendere, parare incendia, opportuna loca armatis hominibus obsidere; ipse cum telo esse, item alios iubere, hortari, uti semper intenti paratique essent; dies noctisque festinare, vigilare, neque insomniis neque labore fatigari. Postremo, ubi multa agitanti nihil procedit, rursus intempesta nocte coniurationis principes convocat per M. Porcium Laecam ibique multa de ignavia eorum questus docet se Manlium praemisisse ad eam multitudinem, quam ad capiunda arma paraverat, item alios in alia loca opportuna, qui initium belli facerent, seque ad exercitum proficisci cupere, si prius Ciceronem oppressisset; eum suis consiliis multum officere.   27. И тъй той изпрати Гай Манлий във Фезула и тази част на Етрурия, която е около града, а някой си Септимий от Камерин в Пиценската област, Гай Юлий пък в Апулия; освен това и още други, всеки там, дето вярваше, че ще му бъде полезен. В същото време Катилина извършваше редица приготовления в Рим, устройваше засади на консула, подготвяше пожари, поставяше въоръжени лица на важни места; сам той излизаше въоръжен и караше съмишлениците си да правят същото, насърчаваше ги да бъдат винаги внимателни и готови; денем и нощем тичаше, бдеше, без да се уморява от безсъние и труд; най-после, като вижда, че всичките му усилия са безуспешни, в късна нощ [на 5 срещу 6 ноември 63 г.] свиква пак главните заговорници чрез Марк Порций Лека и там, след като много се оплаквал от бездействието им, съобщава им, че е изпратил вече Манлий при тези техни многобройни съмишленици, които е вече подготвил да грабнат оръжие, а други - на различни удобни места, за да почнат войната; сам той иска да отиде при войската си, но по-напред трябва да унищожи Цицерон, главната пречка на плановете му. [[28] Igitur perterritis ac dubitantibus ceteris C. Cornelius eques Romanus operam suam pollicitus et cum eo L. Vargunteius senator constituere ea nocte paulo post cum armatis hominibus sicuti salutatum introire ad Ciceronem ac de inproviso domi suae inparatum confodere. Curius ubi intellegit, quantum periculum consuli inpendeat, propere per Fulviam Ciceroni dolum, qui parabatur, enuntiat. Ita illi ianua prohibiti tantum facinus frustra susceperant. Interea Manlius in Etruria plebem sollicitare egestate simul ac dolore iniuriae novarum rerum cupidam, quod Sullae dominatione agros bonaque omnis amiserat, praeterea latrones cuiusque generis, quorum in ea regione magna copia erat, nonnullos ex Sullanis coloniis, quibus lubido atque luxuria ex magnis rapinis nihil reliqui fecerat.   28. Тогава всред общата уплаха и колебание римският конник Гай Корнелий предложил своето съдействие и заедно със сенатора Луций Варгунтей решили още същата нощ да влязат с въоръжени лица при Цицерон под предлог да го поздравят20 и да го убият неподготвен в собствения му дом. Когато Курий разбрал каква опасност заплашва консула, веднага го предупредил чрез Фулвия за засадата, която му се устройва21. Заговорниците не били допуснати вътре и тъй било осуетено това страшно престъпление. Между това Манлий подстрекаваше народа в Етрурия, който беше склонен към бунтове поради бедност и озлобление от понесените неправди, понеже през време на диктатурата на Сула бяха му отнети земята и всички имущества22. Освен това Манлий си беше осигурил подкрепата на разбойници, които бяха наводнили тази област, някои измежду тях от колонистите на Сула, които в разврат и разточителство бяха прахосали всичката някогашна богата плячка. [[29] Ea cum Ciceroni nuntiarentur, ancipiti malo permotus, quod neque urbem ab insidiis privato consilio longius tueri poterat, neque exercitus Manli quantus aut quo consilio foret satis compertum habebat, rem ad senatum refert iam antea vulgi rumoribus exagitatam. Itaque, quod plerumque in atroci negotio solet, senatus decrevit darent operam consules ne quid res publica detrimenti caperet. Ea potestas per senatum more Romano magistratui maxuma permittitur: exercitum parare, bellum gerere, coercere omnibus modis socios atque civis, domi militiaeque imperium atque iudicium summum habere; aliter sine populi iussu nullius earum rerum consuli ius est.   29. Когато това беше известено на Цицерон, той силно се разтревожи от двойната опасност, понеже нито можеше да защищава по-дълго със собствени мерки [като консул] града от покушения, нито пък имаше точни сведения за числеността и намеренията на войската на Манлий. Затова той докладва за положението в сената, за което още от преди се носеха тревожни слухове между народа. Тогава сенатът решил, както обикновено става при големи опасности: "Консулите да се погрижат щото Републиката да не претърпи ущърб." С това решение се дава най-голямата власт според римския обичай, която един магистрат може да получи от сената: да събира войска, да води война, да усмирява по всякакъв начин съюзниците и римските граждани, да има в свои ръце върховната гражданска и военна власт във и вън от Рим23. Иначе консулът не притежава нето едно от тия права без решението на народа". [[30] Post paucos dies L. Saenius senator in senatu litteras recitavit, quas Faesulis adlatas sibi dicebat, in quibus scriptum erat C. Manlium arma cepisse cum magna multitudine ante diem VI. Kalendas Novembris. Simul, id quod in tali re solet, alii portenta atque prodigia nuntiabant, alii conventus fieri, arma portari, Capuae atque in Apulia servile bellum moveri. Igitur senati decreto Q. Marcius Rex Faesulas, Q. Metellus Creticus in Apuliam circumque ea loca missi — hi utrique ad urbem imperatores erant, impediti ne triumpharent calumnia paucorum, quibus omnia honesta atque inhonesta vendere mos erat — sed praetores Q. Pompeius Rufus Capuam, Q. Metellus Celer in agrum Picenum eisque permissum uti pro tempore atque periculo exercitum conpararent. Ad hoc, si quis indicavisset de coniuratione quae contra rem publicam facta erat, praemium servo libertatem et sestertia centum, libero inpunitatem eius rei et sestertia ducenta itemque decrevere uti gladiatoriae familiae Capuam et in cetera municipia distribuerentur pro cuiusque opibus, Romae per totam urbem vigiliae haberentur eisque minores magistratus praeessent.   30. Няколко дни след това сенаторът Луций Сений прочел в сената едно писмо, за което му казал, че му било донесено от Фезула. В писмото се съобщавало, че на шестия ден преди ноемврийските календи Гай Манлий вдигнал оръжие начело на едно значително множество. В същото време, както обикновено става в подобни случаи, едни съобщаваха за знамения и чудеса, други, че ставали събрания и се пренасяло оръжие, че се разбунтували робите в Капуа и Апулия. Поради това по нареждане на сената бяха изпратени Квинт Марций Рекс във Фезула и Квинт Метел Критски в Апулия и съседните й области. И двамата стояха тогава като военачалници пред вратите на Рим, възпирани да триумфират поради клеветите на неколцина, свикнали да търгуват с всичко честно и безчестно. А преторите Квинт Помпей Руф и Квинт Метел Целер бяха изпратения единият в Капуа, а другият в Пиценската област; беше им дадено право да съберат войска, както случаят и опасностите налагат. Освен това беше решено, ако някой разкрие някаква тайна относно замисления против държавата заговор, да бъде награден: ако е роб - с освобождаване и 10 хиляди сестерции, ако е свободен - с ненаказаност в участието му в заговора и 20 хиляди сестерции; беше също решено да бъдат разпръснати гладиаторските групи и изпратени в Капуа и други муниципии24 според средствата на всеки град, а в Рим - да бъде поставена стража под началството на низши магистрати във всички части на града. [[31] Quibus rebus permota civitas atque inmutata urbis facies erat. Ex summa laetitia atque lascivia, quae diuturna quies pepererat, repente omnis tristitia invasit: festinare, trepidare, neque loco neque homini cuiquam satis credere, neque bellum gerere neque pacem habere, suo quisque metu pericula metiri. Ad hoc mulieres, quibus rei publicae magnitudine belli timor insolitus incesserat, adflictare sese, manus supplicis ad caelum tendere, miserari parvos liberos, rogitare omnia, pavere, superbia atque deliciis omissis sibi patriaeque diffidere. At Catilinae crudelis animus eadem illa movebat, tametsi praesidia parabantur et ipse lege Plautia interrogatus erat ab L. Paulo. Postremo, dissimulandi causa aut sui expurgandi, sicut iurgio lacessitus foret, in senatum venit. Tum M. Tullius consul, sive praesentiam eius timens sive ira conmotus, orationem habuit luculentam atque utilem rei publicae, quam postea scriptam edidit. Sed ubi ille adsedit, Catilina, ut erat paratus ad dissimulanda omnia, demisso voltu, voce supplici postulare a patribus coepit ne quid de se temere crederent: ea familia ortum, ita se ab adulescentia vitam instituisse ut omnia bona in spe haberet; ne existumarent sibi, patricio homini, cuius ipsius atque maiorum pluruma beneficia in plebem Romanam essent, perdita re publica opus esse, cum eam servaret M. Tullius, inquilinus civis urbis Romae. Ad hoc maledicta alia cum adderet, obstrepere omnes, hostem atque parricidam vocare. Tum ille furibundus: "Quoniam quidem circumventus", inquit, "ab inimicis praeceps agor, incendium meum ruina restinguam."   31. Тези събития причиниха голямо безпокойство между гражданите и промениха вида на града. След безгрижното веселие и разпуснатост, плод на продължително спокойствие, внезапно настъпи общо униние: всички бързаха, суетяха се, никой не се доверяваше нийде и никому, нямаше война, но нямаше и мир, всеки мереше опасността според собствения си страх. А жените, обхванати от непривичен поради величието на държавата страх от война, сега се биеха в гърдите, протягаха към небето умолително ръце, оплакваха невръстните си деца, обръщаха се с въпроси към всекиго, бяха забравили всякаква гордост и удоволствие и не вярваха вече в собственото си спасение и в това на отечеството. Ако жестокосърдечният Катилина продължаваше да преследва своите планове въпреки военните мерки и въпреки обвинението на Луций Павел въз основа на закона на Плавий. Най-после, за да прикрие намеренията си или да разсее обвиненията, в случай че бъде предизвикан към спор, той идва в сената. Тогава консулът Марк Тулий [Цицерон] било поради страх от неговото присъствие, било силно разгневен, произнесъл в защита на държавата бляскава реч [9. 10. 63 г. пр. н. е.], която после написа и издаде. Когато Цицерон седнал, Катилина, свикнал да прикрива всичко, с наведена надолу глава и с умолителен глас започнал да увещава сенаторите да не вярват необмислено на всичко това, което се говори против него; семейството, от което произлизал, и животът, който водел още от юношество, му разкривали най-блестящите изгледи; нека те да не вярват, че той, благородникът, който е оказал големи услуги на римския народ, както някога и неговите прадеди, има интерес да погуби държавата, а Цицерон, пришелец в Рим, иска да играе ролята на неин спасител. Когато прибавил към това и други обиди, всички вдигнали голям шум и го назовали враг и отцеубиец. Тогава Катилина, побеснял от гняв, извикал: "Понеже аз съм заобиколен от врагове, които ме тласкат към пропаст, ще угася под развалини пожара, който разпалвате против мене." [[32] Deinde se ex curia domum proripuit. Ibi multa ipse secum volvens, quod neque insidiae consuli procedebant et ab incendio intellegebat urbem vigiliis munitam, optumum factu credens exercitum augere ac, prius quam legiones scriberentur, multa antecapere quae bello usui forent, nocte intempesta cum paucis in Manliana castra profectus est. Sed Cethego atque Lentulo ceterisque, quorum cognoverat promptam audaciam, mandat, quibus rebus possent, opes factionis confirment, insidias consuli maturent, caedem, incendia aliaque belli facinora parent: sese prope diem cum magno exercitu ad urbem accessurum. Dum haec Romae geruntur, C. Manlius ex suo numero legatos ad Marcium Regem mittit cum mandatis huiusce modi:   32. Веднага след това Катилина напуснал сената и отишъл в къщи. Там той се отдал на дълги размишления: засадите против консула били безуспешни, а градът, той ясно виждал това, бил охраняван против пожар от стража, най-добре е да увеличи войската си и да вземе всички мерки, които ще бъдат необходими за войната, преди да бъдат свикани легионите, затова късно през нощта [на 8 срещу 9 ноември] той заминал с неколцина свои приятели за лагера на Манлий. А на Цетег, Лентул и на останалите, чиято готовност и решителност добре познавал, той възложил да засилят с всички възможни средства мощта на партията, да ускорят покушението срещу консула и да подготвят убийствата, пожарите и другите ужаси на войната; сам той в един от близките дни щял да настъпи с голяма войска към Рим. Докато това става в Рим, Гай Манлий изпраща неколцина от своите приближени при Марций Рекс с приблизително следното съобщение: [[33] "Deos hominesque testamur, imperator, nos arma neque contra patriam cepisse neque quo periculum aliis faceremus, sed uti corpora nostra ab iniuria tuta forent, qui miseri, egentes, violentia atque crudelitate faeneratorum plerique patriae, sed omnes fama atque fortunis expertes sumus. Neque cuiquam nostrum licuit more maiorum lege uti, neque amisso patrimonio liberum corpus habere: tanta saevitia faeneratorum atque praetoris fuit. Saepe maiores vostrum, miseriti plebis Romanae, decretis suis inopiae eius opitulati sunt; ac novissume memoria nostra propter magnitudinem aeris alieni volentibus omnibus bonis argentum aere solutum est. Saepe ipsa plebs, aut dominandi studio permota aut superbia magistratuum armata, a patribus secessit. At nos non imperium neque divitias petimus, quarum rerum causa bella atque certamina omnia inter mortalis sunt, sed libertatem, quam nemo bonus nisi cum anima simul amittit. Te atque senatum obtestamur: consulatis miseris civibus, legis praesidium, quod iniquitas praetoris eripuit, restituatis neve nobis eam necessitudinem inponatis, ut quaeramus, quonam modo maxume ulti sanguinem nostrum pereamus!"   33. "Призоваваме боговете и людете за свидетели, военачалнико, че ние вдигнахме оръжие не против отечеството, нито пък искаме да причиним някому зло, но за да се защитим срещу неправдите. Нещастни и осиромашели поради насилието и жестокостта на лихварите, повечето от нас загубихме бащиното си огнище, а всички честта и имуществата си и никому от нас не бе позволено според обичая на нашите прадеди да се възползува от закона и да запази поне личната си свобода след загубата на бащиното си наследство25. Ето колко голяма беше жестокостта на лихварите и на претора. Често вашите прадеди са съжалявали римския народ и с решения са му помагали в нужда, а в наше време, неотдавна, поради големите дългове със съгласието на всички честни граждани беше позволено да се изплаща в мед вместо в сребро26. Често самият народ, подбуден или от желанието да властвува, или поради надменността на магистратите, с оръжие се е отделял27 от патрициите. Но ние не се стремим нито към власт, нито към богатства - причината на всички войни и вражди между людете; ние искаме свободата си, която всеки доблестен загубва само заедно с живота си. Ние заклеваме тебе и сената, погрижете се за нещастните граждани, възстановете отново покровителството на закона, което несправедливостта на претора ни отне, и не ни принуждавайте да търсим да си отмъстим колкото се може по-скъпо за нашата кръв и смърт." [[34] Ad haec Q. Marcius respondit, si quid ab senatu petere vellent, ab armis discedant, Romam supplices proficiscantur; ea mansuetudine atque misericordia senatum populi Romani semper fuisse, ut nemo umquam ab eo frustra auxilium petiverit. At Catilina ex itinere plerisque consularibus, praeterea optumo cuique litteras mittit: Se falsis criminibus circumventum, quoniam factioni inimicorum resistere nequiverit, fortunae cedere, Massiliam in exsilium proficisci, non quo sibi tanti sceleris conscius esset, sed uti res publica quieta foret neve ex sua contentione seditio oreretur. Ab his longe divorsas litteras Q. Catulus in senatu recitavit, quas sibi nomine Catilinae redditas dicebat. Earum exemplum infra scriptum est:   34. На това Квинт Марций отговорил: ако те искат да молят сената за нещо, то те трябва да сложат оръжие и да тръгнат за Рим като молители; сенатът на римския народ винаги е проявявал голямо снизхождение и състрадание, тъй че никога никой не е искал напразно неговата помощ." А Катилина през време на пътуването си изпратил писма до повечето бивши консули и освен това до всички видни граждани. Оплетен в мрежа от клеветнически обвинения и понеже не могъл да се противопостави на партията на враговете си, той се подчинява на съдбата си и се отправя на заточение в Масилия не защото се счита за виновен в едно тъй страшно престъпление, но за да запази спокойствието на държавата и да избегне безредиците, които биха произлезли от неговото упорство в борбата. А Квинт Катул прочел в сената едно писмо, съвсем различно от горното, което му било предадено, както той казал, от името на Катилина. От него по-долу следва препис: [[35] "L. Catilina Q. Catulo. Egregia tua fides re cognita, grata mihi magnis in meis periculis, fiduciam commendationi meae tribuit. Quam ob rem defensionem in novo consilio non statui parare; satisfactionem ex nulla conscientia de culpa proponere decrevi, quam, me dius fidius, veram licet cognoscas. Iniuriis contumeliisque concitatus, quod fructu laboris industriaeque meae privatus statum dignitatis non obtinebam, publicam miserorum causam pro mea consuetudine suscepi, non quin aes alienum meis nominibus ex possessionibus solvere non possem — et alienis nominibus liberalitas Orestillae suis filiaeque copiis persolveret — sed quod non dignos homines honore honestatos videbam meque falsa suspicione alienatum esse sentiebam. Hoc nomine satis honestas pro meo casu spes reliquae dignitatis conservandae sum secutus. Plura cum scribere vellem, nuntiatum est vim mihi parari. Nunc Orestillam commendo tuaeque fidei trado; eam ab iniuria defendas per liberos tuos rogatus! Haveto!"   35. "Луций Катилина до Квинт Катул. Твоята отлична преданост, доказана на дело и ценна всред големите опасности, на които съм изложен, ми дава упование за поръчката, която искам да ти възложа. Ето защо аз не искам да защищавам пред тебе неочакваното си решение, което взех, а искам само да ти дам едно обяснение, понеже се считам за невинен, което ти в името на боговете ще признаеш за правдиво. Оскърбен от неправдите и обидите, лишен от плода на моя труд и старание, аз не получих това, което подхождаше на моето достойнство; ето защо аз явно взех върху себе си според обичая ми защитата на онеправданите не че не бих могъл с продажбата на моите имущества да изплатя личните си дългове, щедрата Орестила би изплатила със собствените си средства и с тези на дъщеря си дори и чужди дългове, но понеже виждах люде, недостойни да бъдат удостоявани с почетни длъжности, а аз се чувствувах отстранен поради неоснователни подозрения. Поради това, за да запазя остатъка от моето достойнство, аз реших да осъществя една надежда, достатъчно почтена в моето нещастно положение. Бих искал да ти пиша повече, но ми съобщиха, че против мене се готви насилие. Сега аз ти препоръчвам и поверявам на твоите грижи Орестила. Заклевам те в собствените ти деца, пази я от всякакви обиди. Бъди здрав!" [[36] Sed ipse paucos dies conmoratus apud C. Flaminium in agro Arretino, dum vicinitatem antea sollicitatam armis exornat, cum fascibus atque aliis imperi insignibus in castra ad Manlium contendit. Haec ubi Romae comperta sunt, senatus Catilinam et Manlium hostis iudicat, ceterae multitudini diem statuit, ante quam sine fraude liceret ab armis discedere praeter rerum capitalium condemnatis. Praeterea decernit, uti consules dilectum habeant, Antonius cum exercitu Catilinam persequi maturet, Cicero urbi praesidio sit. Ea tempestate mihi imperium populi Romani multo maxume miserabile visum est. Cui cum ad occasum ab ortu solis omnia domita armis parerent, domi otium atque divitiae, quae prima mortales putant, adfluerent, fuere tamen cives, qui seque remque publicam obstinatis animis perditum irent. Namque duobus senati decretis ex tanta multitudine neque praemio inductus coniurationem patefecerat neque ex castris Catilinae quisquam omnium discesserat: tanta vis morbi ac veluti tabes plerosque civium animos invaserat.   36. Сам Катилина, като престоял няколко дни при Гай Фламиний в Аретинската област, където раздал оръжие на разбунтувалото се още от преди околно население, се отправил със снопове пръчки28 и другите знаци на върховната власт за лагера на Манлий. Когато бива това узнато в Рим, сенатът обявява Катилина и Манлий за врагове на отечеството, а за другите заговорници определя срок, в който те могат безнаказано да сложат оръжие с изключение на осъдените за углавни престъпления. Освен това сенатът предписва на консулите да съберат войска, Антоний да се отправи бързо с войската си против Катилина, а Цицерон да бди за сигурността на града. Никога римската държава не ми е изглеждала така достойна за съжаление, както тогава. Когато всички народи от изток до запад, подчинени със силата на оръжието, бяха под властта на Рим, когато вътре владееше спокойствие и изобилствуваха богатства, които смъртните поставят на първо място, все пак намериха се граждани, които с безподобна упоритост искаха да погубят и себе си, и държавата. И наистина въпреки двете решения на сената не се намери нито един от това голямо множество заговорници, който, съблазнен от наградата, да издаде заговора, и никой не бе напуснал лагера на Катилина. Тъй дълбоко се беше вкоренило злото, което като зараза беше обхванало душите на повечето граждани. [[37] Neque solum illis aliena mens erat, qui conscii coniurationis fuerant, sed omnino cuncta plebes novarum rerum studio Catilinae incepta probabat. Id adeo more suo videbatur facere. Nam semper in civitate, quibus opes nullae sunt, bonis invident, malos extollunt, vetera odere, nova exoptant, odio suarum rerum mutari omnia student, turba atque seditionibus sine cura aluntur, quoniam egestas facile habetur sine damno. Sed urbana plebes, ea vero praeceps erat de multis causis. Primum omnium, qui ubique probro atque petulantia maxume praestabant, item alii per dedecora patrimoniis amissis, postremo omnes, quos flagitium aut facinus domo expulerat, ii Romam sicut in sentinam confluxerant. Deinde multi memores Sullanae victoriae, quod ex gregariis militibus alios senatores videbant, alios ita divites, ut regio victu atque cultu aetatem agerent, sibi quisque, si in armis foret, ex victoria talia sperabat. Praeterea iuventus, quae in agris manuum mercede inopiam toleraverat, privatis atque publicis largitionibus excita urbanum otium ingrato labori praetulerat. Eos atque alios omnis malum publicum alebat. Quo minus mirandum est homines egentis, malis moribus, maxuma spe, rei publicae iuxta ac sibi consuluisse. Praeterea, quorum victoria Sullae parentes proscripti, bona erepta, ius libertatis inminutum erat, haud sane alio animo belli eventum exspectabant. Ad hoc, quicumque aliarum atque senatus partium erant, conturbari rem publicam quam minus valere ipsi malebant. Id adeo malum multos post annos in civitatem revorterat.   37. Безумието беше обхванало не само привържениците на заговора, но изобщо и цялото плебейско съсловие поради склонността му към размирици одобряваше замислите на Катилина. Очевидно това то правеше съобразно със своите привички. А винаги в една държава безимотните завиждат на заможните, превъзнасят порочните, ненавиждат старото положение на нещата, искат нови уредби и от омраза към собственото си положение искат всичко да променят; те преживяват безгрижно при смущения и метежи, защото бедността им ги закриля от всякакви загуби. Но особено плебеите в Рим лесно се увличаха в това, и то по много причини. Първо тези, които навсякъде се отличаваха най-много със своите пороци и необузданост, после тези, които бяха пропилели бащиното си наследство в разврат, и най-сетне тези, които безчестия и престъпления бяха прогонили от родината им - всички те се бяха стекли в Рим като в помийна яма. Освен това мнозина, които си спомняха за победата на Сула и като гледаха как някои от прости войници бяха станали сенатори или тъй забогатели, че водеха царски живот, всички тези се надяваха с оръжие в ръка да извлекат от победата същите облаги29. При това младежи, които едва преживяваха от собствения си труд из полетата, съблазнени от подаянията на частни лица и на държавата, предпочитаха безделието в града пред неблагоприятния труд на село. Покварата на обществото поддържаше тези люде и всички тям подобни. Поради това не е за учудване, че люде, обеднели и потънали в пороци, но с необикновени надежди, се грижеха тъй малко за благото на държавата, както и за своето собствено. Освен това не бяха равнодушни към изхода от войната и тези, чиито бащи след победата на Сула бяха проскрибирани, имуществата им отнети и правото им на свобода ограничено. При това и всички от противните на сената партии предпочитаха да има смутове в държавата, отколкото да изгубят своето влияние. Тъй това зло след дълги години30 беше обхванало отново гражданите. [[38] Nam postquam Cn. Pompeio et M. Crasso consulibus tribunicia potestas restituta est, homines adulescentes summam potestatem nacti, quibus aetas animusque ferox erat, coepere senatum criminando plebem exagitare, dein largiundo atque pollicitando magis incendere, ita ipsi clari potentesque fieri. Contra eos summa ope nitebatur pleraque nobilitas senatus specie pro sua magnitudine. Namque, uti paucis verum absolvam, post illa tempora quicumque rem publicam agitavere honestis nominibus, alii sicuti populi iura defenderent, pars quo senatus auctoritas maxuma foret, bonum publicum simulantes pro sua quisque potentia certebant. Neque illis modestia neque modus contentionis erat: utrique victoriam crudeliter exercebant.   38. Именно след като при консулите Гней Помпей и Марк Крас [70 г. пр. н. е.] властта на [плебейските] трибуни отново беше възстановена, млади люде, които бяха достигнали до тази върховна власт31, под влиянието на възрастта и честолюбието си започнаха да подстрекават народа с обвинения против сената; после с подаръци и обещания още повече да го разпалват и по този начин сами да печелят слава и влияние. Срещу тях се бореха повечето знатни с всички средства, привидно в интереса на сената, в действителност обаче, за да запазят своето собствено привилегировано положение. А нека кажа истината с няколко думи: всички тези, които оттогава насам смущаваха реда в държавата, под почтени предлози - едни, че защищават правата на народа, други, че искат да засилят авторитета на сената, се преструваха, че работят за общото благо, а в същност всеки се бореше за собствената си мощ. Тяхната борба не познаваше нито граници, нито мярка; и едните, и другите използуваха жестоко победата. [[39] Sed postquam Cn. Pompeius ad bellum maritumum atque Mithridaticum missus est, plebis opes inminutae, paucorum potentia crevit. Ei magistratus provincias aliaque omnia tenere; ipsi innoxii, florentes, sine metu aetatem agere ceterosque iudiciis terrere, quo plebem in magistratu placidius tractarent. Sed ubi primum dubiis rebus novandi spes oblata est, vetus certamen animos eorum adrexit. Quod si primo proelio Catilina superior aut aequa manu discessisset, profecto magna clades atque calamitas rem publicam oppressisset; neque illis, qui victoriam adepti forent, diutius ea uti licuisset, quin defessis et exsanguibus, qui plus posset, imperium atque libertatem extorqueret. Fuere tamen extra coniurationem complures, qui ad Catilinam initio profecti sunt. In iis erat Fulvius, senatoris filius, quem retractum ex itinere parens necari iussit. Isdem temporibus Romae Lentulus, sicuti Catilina praeceperat, quoscumque moribus aut fortuna novis rebus idoneos credebat, aut per se aut per alios sollicitabat, neque solum civis, sed cuiusque modi genus hominum quod modo bello usui foret.   39. Но след като Гней Помпей беше изпратен да воюва против морските разбойници и против Митридат, влиянието на народа се намали, а мощта на олигархията се увеличи32. В нейните ръце бяха държавните длъжности, провинциите и всички останали изгоди; самите те, неприкосновени и охолни, прекарваха живота си без страх и заплашваха противниците си със съдебно преследване, ако се опитат като длъжностни лица да подстрекават народа. Но щом като несигурното политическо положение създаде надежди за промяна в държавата, старата вражда отново възбуди духовете у водачите на народа. Ако Катилина излезеше от първото сражение победител или най-малкото не го изгубеше, без съмнение страшна гибел и нечувано нещастие щяха да сполетят държавата и тези, които биха спечелили победата, не щяха да се радват дълго на успеха си, понеже друг по-могъщ щеше да се възползува от тяхната умора и изтощение и да им отнеме властта, дори и свободата. Обаче имаше и мнозина, които, ако и да не участвуваха в заговора, въпреки това още в началото се бяха отправили при Катилина. Между тях беше и Фулвий, син на сенатор, когото бащата беше върнал от пътя и заповядал да убият33. В същото време Лентул в Рим съгласно предписанията на Катилина подстрекаваше било лично, било чрез други всички онези, които той считаше според характера или положението им подходящи за преврата, и не само граждани, но и всевъзможни други, стига само да можеха да бъдат използувани за войната. [[40] Igitur P. Umbreno cuidam negotium dat, uti legatos Allobrogum requirat eosque, si possit, inpellat ad societatem belli, existumans publice privatimque aere alieno oppressos, praeterea quod natura gens Gallica bellicosa esset, facile eos ad tale consilium adduci posse. Umbrenus, quod in Gallia negotiatus erat, plerisque principibus civitatum notus erat atque eos noverat. Itaque sine mora, ubi primum legatos in foro conspexit, percontatus pauca de statu civitatis et quasi dolens eius casum requirere coepit, quem exitum tantis malis sperarent. Postquam illos videt queri de avaritia magistratuum, accusare senatum, quod in eo auxili nihil esset, miseriis suis remedium mortem exspectare: "At ego", inquit, "vobis, si modo viri esse voltis, rationem ostendam, qua tanta ista mala effugiatis." Haec ubi dixit, Allobroges in maxumam spem adducti Umbrenum orare, ut sui misereretur: nihil tam asperum neque tam difficile esse, quod non cupidissume facturi essent, dum ea res civitatem aere alieno liberaret. Ille eos in domum D. Bruti perducit, quod foro propinqua erat neque aliena consili propter Semproniam; nam tum Brutus ab Roma aberat. Praeterea Gabinium arcessit, quo maior auctoritas sermoni inesset. Eo praesente coniurationem aperit, nominat socios, praeterea multos cuiusque generis innoxios, quo legatis animus amplior esset. Deinde eos pollicitos operam suam domum dimittit.   40. Така той [Лентул] възложил на някой си Публий Умбрен да потърси пратениците на алоброгите и ако може, да ги склони да участвуват във войната; той си мислил, че този народ, потискан от тежестта на обществени и частни дългове, а, от друга страна, по природа войнствен, както всички гали, лесно ще бъде спечелен за подобно дело. Понеже Умбрен преди търгувал в Галия, бил познат на повечето първенци на галските държавници, а и той ги познавал. И той незабавно щом съзрял пратениците на алоброгите на Форума, осведомил се накратко върху състоянието на тяхната страна и престорено, като че ли съчувствува на бедственото им положение, запитал ги на какво се надяват, за да се избавят от тия големи злини. Когато чул, че те се оплакват от хищничеството на чиновниците, че обвиняват сената, задето не им идва на помощ, и че единственият изход от тяхното нещастие е смъртта, им казал: "Ако вие сте истински мъже, аз ще ви посоча средство как да се избавите от това тъй голямо зло." При тия думи алоброгите, изпълнени с най-големи надежди, замолили Умбрен да се съжали над тях: няма нищо, казали те, тъй опасно и тъй трудно, което да не извършат с готовност, стига само то да освободи родината им от дълговете34. Тогава той ги отвел на Децим Брут, който живееше близо до Форума и не беше чужд на заговора поради Семпрония. В това време Брут отсъствувал от Рим. Освен това Умбрен повикал Габиний, за да придаде повече тежест на думите си. В негово присъствие той разкрил заговора, съобщил им имената на заговорниците, освен това и на много други от различни съсловия, но чужди на заговора само за да повдигне духа на пратениците. След това, като му обещали своята подкрепа, той се разделил с тях 35. [[41] Sed Allobroges diu in incerto habuere, quidnam consili caperent. In altera parte erat aes alienum, studium belli, magna merces in spe victoriae, at in altera maiores opes, tuta consilia, pro incerta spe certa praemia. Haec illis volventibus tandem vicit fortuna rei publicae. Itaque Q. Fabio Sangae, cuius patrocinio civitas plurumum utebatur, rem omnem, uti cognoverant, aperiunt. Cicero per Sangam consilio cognito legatis praecipit, ut studium coniurationis vehementer simulent, ceteros adeant, bene polliceantur dentque operam, uti eos quam maxume manufestos habeant.   41. Но алоброгите дълго време се колебаели какво решение да вземат. От една страна, били техните дългове, склонността им към войната, големите облаги в случай на победа, от друга страна, по-големите възможности на държавата36, никакви рискове и вместо несигурни изгледи сигурни изгоди. След като обмислили всичко това, най-после надделяло щастието на държавата. И те разкрили цялата работа, както я били чули, на Квинт Фабий Санга, до чието покровителство тяхната страна най-често прибягвала37. Цицерон, уведомен от Санга за този план, наредил на пратениците да се преструват, че истински съчувствуват на заговора, да влязат във връзка и с останалите заговорници, да обещават всичко и да се постараят да добият от тях колкото се може повече признания. [[42] Isdem fere temporibus in Gallia citeriore atque ulteriore, item in agro Piceno, Bruttio, Apulia motus erat. Namque illi, quos ante Catilina dimiserat, inconsulte ac veluti per dementiam cuncta simul agebant. Nocturnis consiliis armorum atque telorum portationibus, festinando, agitando omnia plus timoris quam periculi effecerant. Ex eo numero compluris Q. Metellus Celer praetor ex senatus consulto causa cognita in vincula coniecerat, item in citeriore Gallia C. Murena, qui ei provinciae legatus praeerat.   42. Почти по същото време бяха избухнали вълнения в отсамна и отвъдна Галия, а също и в Пиценската област, в Брутий и Апулия. И наистина онези, които Катилина беше разпратил още преди по тия места, вършеха всичко необмислено и безредно, като да бяха обезумели. Техните нощни съвещания, пренасянето на оръжие, тяхното бързане и всеобщо суетене бяха възбудили повече страх, отколкото действителна опасност. Мнозина от тях по силата на едно сенаторско решение и след съответното разследване преторът Квинт Метел Целер беше пратил в затвора; същото беше сторил в отсамна Галия Гай Мурена, който в качеството на легат управляваше тази провинция. [[43] At Romae Lentulus cum ceteris, qui princeps coniurationis erant, paratis, ut videbatur, magnis copiis constituerant, uti, cum Catilina in agrum +Faesulanum+ cum exercitu venisset, L. Bestia tribunus plebis contione habita quereretur de actionibus Ciceronis bellique gravissumi invidiam optumo consuli inponeret; eo signo proxuma nocte cetera multitudo coniurationis suum quisque negotium exsequeretur. Sed ea divisa hoc modo dicebantur: Statilius et Gabinius uti cum magna manu duodecim simul opportuna loca urbis incenderent, quo tumultu facilior aditus ad consulem ceterosque, quibus insidiae parabantur, fieret; Cethegus Ciceronis ianuam obsideret eumque vi aggrederetur, alius autem alium, sed filii familiarum, quorum ex nobilitate maxuma pars erat, parentis interficerent; simul caede et incendio perculsis omnibus ad Catilinam erumperent. Inter haec parata atque decreta Cethegus semper querebatur de ignavia sociorum: illos dubitando et dies prolatando magnas opportunitates corrumpere; facto, non consulto in tali periculo opus esse seque, si pauci adiuvarent, languentibus aliis impetum in curiam facturum. Natura ferox, vehemens, manu promptus erat, maxumum bonum in celeritate putabat.   43. А в Рим Лентул и станалите главни заговорници бяха събрали значителни сили, както изглеждаше, и бяха решили, щом като Катилина пристигне с войската си във Фезуланската област, народният трибун Луций Бестия да свика народа на събрание и да се оплаче от действията на Цицерон, като хвърли вината за тази ужасна война върху превъзходния консул. При този знак всеки от останалите заговорници трябвало следната нощ да изпълни възложената му задача. Задачите били, както се говори, тъй разпределени: Статилий и Габиний с голяма група да подпалят едновременно 12 подходящи места в града, за да направят при възникналото безредие по-лесен достъпа до консула и до онези, които бяха решили да избият; Цетег да обсади дома на Цицерон и да го нападне с оръжие в ръка; останалите заговорници да нападнат други граждани; синове, които се намираха под опеката на родителите си, повечето от които бяха измежду знатните, да избият родителите си; а после всред всеобщото смущение вследствие убийствата и пожарите да си пробият път към Катилина. През време на тези приготовления и решения Цетег постоянно се оплаквал от бездействието на съмишлениците си; с тяхното колебание и отлагане те губели най-благоприятните случаи; при такава опасност трябвало да се действува, а не да се умува; той сам щял да извърши нападението върху сената, стига само неколцина да го подпомогнат въпреки бездействието на другите. С извънредно смел и буен дух, готов за действие, той смятал бързината като най-важното условие за успеха. [[44] Sed Allobroges ex praecepto Ciceronis per Gabinium ceteros conveniunt. Ab Lentulo, Cethego, Statilio, item Cassio postulant ius iurandum, quod signatum ad civis perferant; aliter haud facile eos ad tantum negotium inpelli posse. Ceteri nihil suspicantes dant, Cassius semet eo brevi venturum pollicetur ac paulo ante legatos ex urbe proficiscitur. Lentulus cum iis T. Volturcium quendam Crotoniensem mittit, ut Allobroges, priusquam domum pergerent, cum Catilina data atque accepta fide societatem confirmarent. Ipse Volturcio litteras ad Catilinam dat, quarum exemplum infra scriptum est: "Quis sim, ex eo, quem ad te misi, cognosces. Fac cogites, in quanta calamitate sis, et memineris te virum esse! Consideres, quid tuae rationes postulent! Auxilium petas ab omnibus, etiam ab infumis!" Ad hoc mandata verbis dat: Cum ab senatu hostis iudicatus sit, quo consilio servitia repudiet? In urbe parata esse, quae iusserit; ne cunctetur ipse propius accedere.   44. А алоброгите съгласно нареждането на Цицерон с посредничеството на Габиний се срещнали и с другите заговорници. От Лентул, Цетег, Статилий и Касий те поискали писмена и подпечатана клетва, която да отнесат на своите съотечественици, иначе не биха могли лесно да ги склонят към едно тъй важно дело. Всички се съгласили и дали, без да подозират нещо, освен Касий; той обещал лично да отиде в страната им и напуснал града малко преди пратениците. Лентул изпратил с тях някой си Тит Волтурций от Кротон, за да потвърдят съюза си с Катилина чрез взаимна клетва, преди да си отидат в родината. Сам той дал писмо на Волтурций до Катилина, от което по-долу следва един препис. "Ще узнаеш кой съм от този, когото ти изпращам. Размисли в какво тежко положение се намираш и не забравяй, че си мъж. Обмисли какво изискват твоите интереси. Търси подкрепа от всички, дори и от най-низшите." Освен това той му дал и устна поръка: понеже сенатът го е обявил за враг на държавата, защо да отблъсква робите? В Рим всичко е подготвено съгласно неговите нареждания; нека не се бави да настъпи към града. [[45] His rebus ita actis constituta nocte, qua profiscerentur, Cicero per legatos cuncta edoctus L. Valerio Flacco et C. Pomptino praetoribus imperat, ut in ponte Mulvio per insidias Allobrogum comitatus deprehendant. Rem omnem aperit, cuius gratia mittebantur; cetera, uti facto opus sit, ita agant, permittit. Illi, homines militares, sine tumultu praesidiis conlocatis, sicuti praeceptum erat, occulte pontem obsidunt. Postquam ad id loci legati cum Volturcio venerunt et simul utrimque clamor exortus est, Galli cito cognito consilio sine mora praetoribus se tradunt; Volturcius primo cohortatus ceteros gladio se a multitudine defendit, deinde, ubi a legatis desertus est, multa prius de salute sua Pomptinum obtestatus, quod ei notus erat, postremo timidus ac vitae diffidens velut hostibus sese praetoribus dedit.   45. След като всичко било готово и била определена нощта за заминаване на пратениците [3 декември], Цицерон, уведомен за всичко от тях, заповядал на преторите Луций Валерий Флак38 и Гай Помптин да устроят засада на Мулвиевия мост и да заловят алоброгите с целия им съпровод; той им разкрил цялата работа и защо ти праща; за останалото предоставил на тях да постъпят тъй, както им наложат обстоятелствата. И двамата опитни войници безшумно разположили стражата и заели тайно, както им било заповядано, изходите на моста. Когато пратениците, придружени от Волтурций, стигнали на това място и едновременно от двете страни на моста се раздал вик, галите [т.е. алоброгите] веднага разбрали в какво се състои работата39 и незабавно се предали на преторите. Волтурций отначало се опитал да се защищава с меча си против нападателите, като насърчавал и останалите да сторят същото, после обаче, като се видял изоставен от пратениците, почнал изпърво за заклева Помптин, когото познавал, да го пощади, а след това, разтреперан и уплашен за живота си, се предал на преторите като на неприятели. [[46] Quibus rebus confectis omnia propere per nuntios consuli declarantur. At illum ingens cura atque laetitia simul occupavere. Nam laetabatur intelligens coniuratione patefacta civitatem periculis ereptam esse: porro autem anxius erat dubitans, in maxumo scelere tantis civibus deprehensis quid facto opus esset: poenam illorum sibi oneri inpunitatem perdundae rei publicae fore credebat. Igitur confirmato animo vocari ad sese iubet Lentulum, Cethegum, Statilium, Gabinium itemque Caeparium Terracinensem, qui in Apuliam ad concitanda servitia proficisci parabat. Ceteri sine mora veniunt; Caeparius, paulo ante domo egressus, cognito indicio ex urbe profugerat. Consul Lentulum, quod praetor erat, ipse manu tenens in senatum perducit, reliquos cum custodibus in aedem Concordiae venire iubet. Eo senatum advocat magnaque frequentia eius ordinis Volturcium cum legatis introducit; Flaccum praetorem scrinium cum litteris, quas a legatis acceperat, eodem adferre iubet.   46. За всичко сторено веднага било известено на консула чрез куриери. Дълбока грижа и силна радост го обхванали едновременно; от една страна, той се радвал, понеже разбирал, че с разкриването на заговора държавата е изтръгната от опасност; но, от друга страна, той се безпокоял и колебаел как да постъпи спрямо тези видни граждани, заловени в най-страшното престъпление. Той бил убеден, че наказанието им ще му причини големи неприятности40, а тяхното ненаказание ще погуби държавата. Най-после той взел твърдо решение и заповядал да повикат Лентул, Цетег, Габиний, Статилий, а също и Цепарий от Терацина, който се готвел да замине за Апулия, за да разбунтува тамошните роби. Всички дошли незабавно, а Цепарий, който малко преди това бил излязъл от дома си, като се научил за издайничеството, избягал от града. Консулът лично взел за ръка Лентул, понеже беше претор, и го завел в сената, а останалите заповядал да отведат под стража в храма на Конкордия. Там той свикал сената и в присъствието на голям брой сенатори въвел Волтурций с пратениците и заповядал на претора Фалк да донесе кутията с писмата, които беше взел от тях [алоброгите]. [[47] Volturcius interrogatus de itinere, de litteris, postremo quid aut qua de causa consili habuisset, primo fingere alia, dissimulare de coniuratione; post, ubi fide publica dicere iussus est, omnia, uti gesta erant, aperit docetque se paucis ante diebus a Gabinio et Caepario socium adscitum nihil amplius scire quam legatos; tantummodo audire solitum ex Gabinio P. Autronium, Ser. Sullam, L. Vargunteium, multos praeterea in ea coniuratione esse. Eadem Galli fatentur ac Lentulum dissimulantem coarguunt praeter litteras sermonibus, quos ille habere solitus erat: Ex libris Sibyllinis regnum Romae tribus Corneliis portendi; Cinnam atque Sullam antea, se tertium esse, cui fatum foret urbis potiri; praeterea ab incenso Capitolio illum esse vigesumum annum, quem saepe ex prodigiis haruspices respondissent bello civili cruentum fore. Igitur perlectis litteris, cum prius omnes signa sua cognovissent, senatus decernit, uti abdicato magistratu Lentulus itemque ceteri in liberis custodiis habeantur. Itaque Lentulus P. Lentulo Spintheri, qui tum aedilis erat, Cethegus Q. Cornificio, Statilius C. Caesari, Gabinius M. Crasso, Caeparius nam is paulo ante ex fuga retractus erat Cn. Terentio senatori traduntur.   47. Волтурций, запитан за пътуването му, за писмата, после за намеренията му и за причините им, изпърво започнал да лъже и да се преструва, че нищо не знае за заговора. Когато после му било заповядано да говори с обещание, че в името на държавата не ще бъде наказан, той разкрил всичко, както било станало, и съобщил, че бил посветен в заговора едва преди няколко дни от Габиний и Цепарий и не знаел нищо повече от пратениците; той само често слушал от Габиний, че Публий Автроний, Сервий Сула, Луций Варгунтей и много други освен тях участвували в заговора. Галите признали същото и изобличили [Корнелий] Лентул, който се опитвал да отрече освен заловените писма още и изявленията, които имал обичай да прави: според Сибилинските книги, казвал той, върховната власт в Рим била предсказана на трима Корнелиевци: Цина и Сула я притежавали преди него, той бил третият, комуто било предопределено да владее в Рим, освен това тази година била дванадесетата от опожаряването на Капитолия, за която гадателите често предсказвали по знаменията, че ще бъде окървавена от гражданска война. И тъй след прочитането на писмата, при което всеки от заговорниците предварително признал своя подпис, сенатът решил да бъде отнета длъжността на Лентул41 и той, както и останалите да бъдат поставени под свободна стража( Така Лентул бил предаден на Публий Лентул Спинтер, който тогава беше едил, Цетег на Квинт Корнифиций, Статилий на Гай Цезар, Габиний на Марк Крас, Цепарий, който малко преди това бил върнат от бягството, на сенатора Гней Теренций. [[48] Interea plebs coniuratione patefacta, quae primo cupida rerum novarum nimis bello favebat, mutata mente Catilinae consilia exsecrari, Ciceronem ad caelum tollere, veluti ex servitute erepta gaudium atque laetitiam agitabat. Namque alia belli facinora praedae magis quam detrimento fore, incendium vero crudele, inmoderatum ac sibi maxume calamitosum putabat, quippe cui omnes copiae in usu cotidiano et cultu corporis erant. Post eum diem quidam L. Tarquinius ad senatum adductus erat, quem ad Catilinam proficiscentem ex itinere retractum aiebant. Is cum se diceret indicaturum de coniuratione, si fides publica data esset, iussus a consule, quae sciret, edicere, eadem fere, quae Volturcius, de paratis incendiis, de caede bonorum, de itinere hostium senatum docet; praeterea se missum a M. Crasso, qui Catilinae nuntiaret, ne eum Lentulus et Cethegus aliique ex coniuratione deprehensi terrerent eoque magis properaret ad urbem accedere, quo et ceterorum animos reficeret et illi facilius e periculo eriperentur. Sed ubi Tarquinius Crassum nominavit, hominem nobilem, maxumis divitiis, summa potentia, alii rem incredibilem rati, pars, tametsi verum existumabant, tamen, quia in tali tempore tanta vis hominis magis leniunda quam exagitanda videbatur, plerique Crasso ex negotiis privatis obnoxii, conclamant indicem falsum esse deque ea re postulant uti referatur. Itaque consulente Cicerone frequens senatus decernit Tarquini indicium falsum videri eumque in vinculis retinendum neque amplius potestatem faciundam, nisi de eo indicaret, cuius consilio tantam rem esset mentitus. Erant eo tempore, qui existumarent indicium illud a P. Autronio machinatum, quo facilius appellato Crasso per societatem periculi reliquos illius potentia tegeret. Alii Tarquinium a Cicerone inmissum aiebant, ne Crassus more suo suspecto malorum patrocinio rem publicam conturbaret. Ipsum Crassum ego postea praedicantem audivi tantam illam contumeliam sibi ab Cicerone inpositam.   48. Между това след разкриването на заговора42 народът, който в началото от жажда за преврати желаеше гражданската война, сега беше променил настроението си и проклинаше замислите на Катилина, а Цицерон превъзнасяше до небето, радваше се и ликуваше, като да беше спасен от робство. И наистина той мислеше, че всички други ужаси на войната ще му донесат по-скоро плячка, отколкото загуби, но пожарите той считаше за нещо жестоко, непреодолимо и крайно гибелно за самия него, тъй като цялото му имущество се състоеше от предмети за всекидневна употреба и дрехи. На следния ден беше доведен в сената някой си Луций Тарквиний, за когото казваха, че бил върнат от път, когато отивал при Катилина. Той заявил, че ако му бъде обещано помилване в името на държавата, ще даде показания относно заговора. Призован от консула да каже направо, каквото знае, той съобщил на сената почти същото, както и Волтурций; за подготвяните пожари, за замислените избивания на знатните, за предвидения поход на заговорниците [с Катилина и Манлий] към Рим. Той заявил още, че бил изпратен от Марк Крас, за да съобщи на Катилина да не се плаши от залавянето на Лентул, Цетег и на другите заговорници, а да побърза с похода си към Рим, за да ободри останалите свободни и да подпомогне да бъдат изтръгнати от опасността задържаните. Но когато Тарквиний произнесъл името на Крас, човек знатен, необикновено богат и с грамадно влияние, едни счели това за невероятно, други обаче, макар и да повярвали, че е истина, все пак в такива трудни времена по-разумно им се видяло да укротят, отколкото да дразнят една тъй могъща личност; повечето от тях, задължени спрямо Крас поради сделки, извикали в един глас, че свидетелят лъже, и поискали да се постави въпросът на разискване в сената. Тогава сенатът по предложение на Цицерон с голямо мнозинство заявил, че показанията на Тарквиний му се виждат лъжливи, а самият той да бъде задържан в затвора и лишен от възможността да дава повече подобни показания, докато не съобщи по чие внушение е скроил едно тъй лъжливо обвинение. По това време някои мислеха, че тия показания били скроени от Публий Автроний, който намесил Крас в общата опасност, за да може по-лесно да запази чрез неговия авторитет останалите заговорници. Други казваха, че Тарквиний бил подставен от Цицерон, за да попречи на Крас да вземе според обичая си под своя закрила заговорниците и с това да предизвика размирици в държавата. По-късно аз слушах от самия Крас да казва открито, че тази тъй долна клевета била измислена от Цицерон. [[49] Sed isdem temporibus Q. Catulus et C. Piso neque precibus neque gratia neque pretio Ciceronem inpellere potuere, uti per Allobroges aut alium indicem C. Caesar falso nominaretur. Nam uterque cum illo gravis inimicitias exercebat: Piso oppugnatus in iudicio pecuniarum repetundarum propter cuiusdam Transpadani supplicium iniustum, Catulus ex petitione pontificatus odio incensus, quod extrema aetate, maxumis honoribus usus, ab adulescentulo Caesare victus discesserat. Res autem opportuna videbatur, quod is privatim egregia liberalitate, publice maxumis muneribus grandem pecuniam debebat. Sed ubi consulem ad tantum facinus inpellere nequeunt, ipsi singillatim circumeundo atque ementiundo, quae se ex Volturcio aut Allobrogibus audisse dicerent, magnam illi invidiam conflaverant usque eo, ut nonnulli equites Romani, qui praesidi causa cum telis erant circum aedem Concordiae, seu periculi magnitudine seu animi mobilitate inpulsi, quo studium suum in rem publicam clarius esset, egredienti ex senatu Caesari gladio minitarentur.   49. По същото това време Квинт Катул и Гней Пизон не можеха да склонят Цицерон нито с молби, нито с влиянието си или с подкуп да обвини лъжливо чрез алоброгите или чрез някой друг свидетел Гай Цезар като участник в заговора43. А и двамата изпитваха силна омраза към Цезар: Пизон беше обвинен в подкуп от Цезар пред съда поради несправедливото смъртно наказание на един транспадански гал; Катул пък го мразеше смъртно от времето, когато, сам в напреднала възраст и заемал вече най-висшите длъжности, като кандидат за върховен жрец беше победен и изместен от младия Цезар. Случаят им се виждаше твърде благоприятен да му отмъстят, понеже Цезар като частно лице със своята необикновена щедрост и като длъжностно лице [едил] поради бляскаво устроените от него гладиаторски борби беше направил огромни дългове. Но понеже не можеха да склонят консула към подобна непочтена постъпка, те обикаляха поотделно гражданите и разправяха всевъзможни измислици, за които казваха, че ги чули от Волтурций и от алоброгите. По този начин те бяха възбудили против Цезар такава ненавист, че неколцина римски конници, които стоели въоръжени на стража около храма на Конкордия, било под впечатлението на голямата опасност или под влиянието на моментна възбуда, за да изразят по-осезателно своята преданост към държавата, заплашили с мечовете си Цезар при излизането му от сената44. [[50] Dum haec in senatu aguntur et dum legatis Allobrogum et T. Volturcio conprobato eorum indicio praemia decernuntur, liberti et pauci ex clientibus Lentuli divorsis itineribus opifices atque servitia in vicis ad eum eripiundum sollicitabant, partim exquirebant duces multitudinum, qui pretio rem publicam vexare soliti erant. Cethegus autem per nuntios familiam atque libertos suos, lectos et exercitatos, orabat, ut grege facto cum telis ad sese inrumperent. Consul ubi ea parari cognovit, dispositis praesidiis, ut res atque tempus monebat, convocato senatu refert, quid de iis fieri placeat, qui in custodiam traditi erant. Sed eos paulo ante frequens senatus iudicaverat contra rem publicam fecisse. Tum D. Iunius Silanus primus sententiam rogatus, quod eo tempore consul designatus erat, de iis, qui in custodiis tenebantur, et praeterea de L. Cassio, P. Furio, P. Umbreno, Q. Annio, si deprehensi forent, supplicium sumundum decreverat; isque postea permotus oratione C. Caesaris pedibus in sententiam Ti. Neronis iturum se dixit, qui de ea re praesidiis additis referundum censuerat. Sed Caesar, ubi ad eum ventum est, rogatus sententiam a consule huiusce modi verba locutus est:   50. Докато това ставало в сената [на 4 декември] и се определяли наградите на пратениците на алоброгите и на Тит Волтурций за техните достоверни показания, освободените роби на Лентул и някои от неговите клиенти бродеха по улиците и подбуждаха от различни части на града занаятчиите и робите да освободят Лентул от затвора; други пък търсеха съдействието на водачите на тълпите, които за пари бяха винаги готови да създадат метежи в държавата. А Цетег молеше чрез пратеници своите роби и освобожденци, люде избрани и упражнени към подобни действия, да проявят смелост, да образуват отред и с оръжие да си пробият път към него. Щом консулът се научи, че се подготвят такива действия, постави стражи, както обстоятелствата и моментът изискваха, свика сената и постави въпроса, какво трябва да се направи с поставените под стража. Малко преди това сенатът с голямо мнозинство ги беше признал за виновни в действия срещу държавата. Тогава Децим Юний Силан, новоизбран консул [за 62 г.], запитан пръв за мнението му, предложил смъртно наказание за задържаните заговорници, а също и за Луций Касий, Публий Фурий, Публий Умбрен и Квинт Аний, ако бъдат заловени. Същият този Силан малко след това, разколебан от речта на Гай Цезар, заявил, че ще се присъедини към мнението на Тиберий Нерон, който беше предложил да се отложат разискванията, докато не се засилят стражите в града. Когато дошъл редът на Цезар, запитан от консула за мнението му, той произнесъл приблизително следната реч: [[51] "Omnis homines, patres conscripti, qui de rebus dubiis consultant, ab odio, amicitia, ira atque misericordia vacuos esse decet. Haud facile animus verum providet, ubi illa officiunt, neque quisquam omnium lubidini simul et usui paruit. Ubi intenderis ingenium, valet; si lubido possidet, ea dominatur, animus nihil valet. Magna mihi copia est memorandi, patres conscripti, quae reges atque populi ira aut misericordia inpulsi male consuluerint. Sed ea malo dicere, quae maiores nostri contra lubidinem animi sui recte atque ordine fecere. Bello Macedonico, quod cum rege Perse gessimus, Rhodiorum civitas magna atque magnifica, quae populi Romani opibus creverat, infida et advorsa nobis fuit. Sed postquam bello confecto de Rhodiis consultum est, maiores nostri, ne quis divitiarum magis quam iniuriae causa bellum inceptum diceret, inpunitos eos dimisere. Item bellis Punicis omnibus, cum saepe Carthaginienses et in pace et per indutias multa nefaria facinora fecissent, numquam ipsi per occasionem talia fecere: magis, quid se dignum foret, quam quid in illos iure fieri posset, quaerebant. Hoc item vobis providendum est, patres conscripti, ne plus apud vos valeat P. Lentuli et ceterorum scelus quam vostra dignitas neu magis irae vostrae quam famae consulatis. Nam si digna poena pro factis eorum reperitur, novum consilium adprobo; sin magnitudo sceleris omnium ingenia exsuperat, his utendum censeo, quae legibus conparata sunt. "Plerique eorum, qui ante me sententias dixerunt, conposite atque magnifice casum rei publicae miserati sunt. Quae belli saevitia esset, quae victis acciderent, enumeravere: rapi virgines, pueros, divelli liberos a parentum complexu, matres familiarum pati, quae victoribus conlubuissent, fana atque domos spoliari, caedem, incendia fieri, postremo armis, cadaveribus, cruore atque luctu omnia conpleri. Sed per deos inmortalis, quo illa oratio pertinuit? An uti vos infestos coniurationi faceret? Scilicet, quem res tanta et tam atrox non permovit, eum oratio accendet. Non ita est neque cuiquam mortalium iniuriae suae parvae videntur; multi eas gravius aequo habuere. Sed alia aliis licentia est, patres conscripti. Qui demissi in obscuro vitam habent, si quid iracundia deliquere, pauci sciunt: fama atque fortuna eorum pares sunt; qui magno imperio praediti in excelso aetatem agunt, eorum facta cuncti mortales novere. Ita in maxuma fortuna minuma licentia est; neque studere neque odisse, sed minume irasci decet; quae apud alios iracundia dicitur, ea in imperio superbia atque crudelitas appellatur. Equidem ego sic existumo, patres conscripti, omnis cruciatus minores quam facinora illorum esse. Sed plerique mortales postrema meminere et in hominibus inpiis sceleris eorum obliti de poena disserunt, si ea paulo severior fuit. "D. Silanum, virum fortem atque strenuum, certo scio, quae dixerit, studio rei publicae dixisse neque illum in tanta re gratiam aut inimicitias exercere: eos mores eamque modestiam viri cognovi. Verum sententia eius mihi non crudelis — quid enim in talis homines crudele fieri potest? — sed aliena a re publica nostra videtur. Nam profecto aut metus aut iniuria te subegit, Silane, consulem designatum genus poenae novum decernere. De timore supervacaneum est disserere, cum praesertim diligentia clarissumi viri consulis tanta praesidia sint in armis. De poena possum equidem dicere, id quod res habet, in luctu atque miseriis mortem aerumnarum requiem, non cruciatum esse; eam cuncta mortalium mala dissolvere; ultra neque curae neque gaudio locum esse. Sed, per deos inmortalis, quam ob rem in sententiam non addidisti, uti prius verberibus in eos animadvorteretur? An quia lex Porcia vetat? At aliae leges item condemnatis civibus non animam eripi, sed exsilium permitti iubent. An quia gravius est verberari quam necari? Quid autem acerbum aut nimis grave est in homines tanti facinoris convictos? Sin, quia levius est, qui convenit in minore negotio legem timere, cum eam in maiore neglegeris? "At enim quis reprehendet, quod in parricidas rei publicae decretum erit? Tempus, dies, fortuna, cuius lubido gentibus moderatur. Illis merito accidet, quicquid evenerit; ceterum vos patres conscripti, quid in alios statuatis, considerate! Omnia mala exempla ex rebus bonis orta sunt. Sed ubi imperium ad ignaros eius aut minus bonos pervenit, novum illud exemplum ab dignis et idoneis ad indignos et non idoneos transfertur. Lacedaemonii devictis Atheniensibus triginta viros inposuere, qui rem publicam eorum tractarent. Ii primo coepere pessumum quemque et omnibus invisum indemnatum necare: ea populus laetari et merito dicere fieri. Post, ubi paulatim licentia crevit, iuxta bonos et malos lubidinose interficere, ceteros metu terrere: ita civitas servitute oppressa stultae laetitiae gravis poenas dedit. Nostra memoria victor Sulla cum Damasippum et alios eius modi, qui malo rei publicae creverant, iugulari iussit, quis non factum eius laudabat? Homines scelestos et factiosos, qui seditionibus rem publicam exagitaverant, merito necatos aiebant. Sed ea res magnae initium cladis fuit. Nam uti quisque domum aut villam, postremo vas aut vestimentum alicuius concupiverat, dabat operam, ut is in proscriptorum numero esset. Ita illi, quibus Damasippi mors laetitiae fuerat, paulo post ipsi trahebantur neque prius finis iugulandi fuit, quam Sulla omnis suos divitiis explevit. Atque ego haec non in M. Tullio neque his temporibus vereor; sed in magna civitate multa et varia ingenia sunt. Potest alio tempore, alio consule, cui item exercitus in manu sit, falsum aliquid pro vero credi. Ubi hoc exemplo per senatus decretum consul gladium eduxerit, quis illi finem statuet aut quis moderabitur? "Maiores nostri, patres conscripti, neque consili neque audaciae umquam eguere; neque illis superbia obstat, quo minus aliena instituta, si modo proba erant, imitarentur. Arma atque tela militaria ab Samnitibus, insignia magistratuum ab Tuscis pleraque sumpserunt. Postremo, quod ubique apud socios aut hostis idoneum videbatur, cum summo studio domi exsequebantur: imitari quam invidere bonis malebant. Sed eodem illo tempore Graeciae morem imitati verberibus animadvortebant in civis, de condemnatis summum supplicium sumebant. Postquam res publica adolevit et multitudine civium factiones valuere, circumveniri innocentes, alia huiusce modi fieri coepere, tum lex Porcia aliaeque leges paratae sunt, quibus legibus exsilium damnatis permissum est. Hanc ego causam, patres conscripti, quo minus novum consilium capiamus, in primis magnam puto. Profecto virtus atque sapientia maior illis fuit, qui ex parvis opibus tantum imperium fecere, quam in nobis, qui ea bene parta vix retinemus. "Placet igitur eos dimitti et augeri exercitum Catilinae? Minume. Sed ita censeo: publicandas eorum pecunias, ipsos in vinculis habendos per municipia, quae maxume opibus valent; neu quis de iis postea ad senatum referat neve cum populo agat; qui aliter fecerit, senatum existumare eum contra rem publicam et salutem omnium facturum."   51. "Сенатори, всички люде, които разискват върху спорни въпроси, трябва да бъдат свободни от всякаква омраза, приятелство, гняв и съжаление. Духът мъчно вижда истината, когато тия чувства му пречат, и никой не е служил едновременно и на своите страсти, и на своя интерес. Когато напрегнеш разума си, той е силен, ако страстта те завладее, само тя господствува, а разумът е безсилен. Аз бих могъл да ви припомня много случаи, сенатори, когато царе и народи под влиянието на гняв или съжаление са взимали лоши решения. Но аз предпочитам да спомена такива случаи, когато нашите прадеди са постъпвали мъдро и справедливо, понеже не са се поддавали на страстите си. През време на македонската война [171 - 168 г. пр. н. е.], която водихме против цар Персей, родоската държава, която беше станала голяма и цветуща благодарение на подкрепата на римския народ, ни изневери и се обяви против нас. Но след свършването на войната, когато разискваха върху съдбата на родосците, нашите прадеди ги оставиха ненаказани, да не би някой да каже, че войната е предприета повече заради техните богатства, отколкото заради извършената от тях неправда. Също тъй във всичките Пунически войни, когато картагенците и в мир, и през време на примирие много пъти извършваха редица престъпления, римляните никога не използуваха случая да им отвърнат по същия начин; те държеха повече за своето достойнство, отколкото за правото, което те можеха да упражнят спрямо тях. Също тъй и вие, сенатори, трябва да се постараете да отдадете по-малко значение на престъплението на Публий Лентул и на останалите, а по-голямо на вашето достойнство и да се погрижите повече за вашето име, а не да следвате вашия гняв. И наистина, ако се изнамери наказание, съответно на техните престъпления, аз ще одобря това ново за нас предложение45. Но ако големината на престъплението надминава всяка човешка представа, аз съм на мнение, че трябва да се приложат тези наказания, които предписват законите. Повечето от тези, които преди мене изказаха мнението си, оплакаха с хубав и красноречив език съдбата на държавата. Те изложиха едно след друго ужасите на войната, нещастията, които сполетяват победените: как момичета и момчета биват отвлечени, деца откъснати от обятията на родителите им, майки на семейства, изложени на прищевките на победителите, храмове и частни къщи разграбени, убийства и палежи извършвани, изобщо всичко потъва в оръжие, трупове, кръв и печал. Но в името на безсмъртните богове какво целяха техните речи? Да възбудят у вас омраза против заговорниците ли? Разбира се, когото едно тъй тежко и жестоко престъпление не е покъртило, ще го развълнува ли една реч? Наистина не. Никой смъртен не счита нищожни обидите, които са му нанесени; мнозина дори ги понасят по-тежко, отколкото би трябвало. Но, сенатори, не всеки разполага със същата свобода. Ако един човек без обществено значение, който живее неизвестен, поради гневливост се провини в нещо, малцина узнават за това: неговата известност и съдба са еднакви. Всички люде обаче знаят за делата на тези, които са облечени с голяма власт и заемат високо положение в обществото. Така колкото по-висок е жребият на един човек, толкова по-малка е свободата му. На такъв човек не подобава да проявява нито пристрастие, нито омраза, а още по-малко да се гневи. Това, което у другите се нарича гневливост, у властниците се счита за надменност и жестокост. Лично аз съм на мнение, сенатори, че всяко наказание за тях ще бъде малко за тяхното престъпление. Но повечето люде запазват в паметта си само последните впечатления; и когато се касае до престъпници, забравят престъплението им и разискват върху наказанието им, ако то е било малко по-строго. Аз съм уверен, че Децим Силан, мъж смел и доблестен, беше ръководен в речта си само от преданост към държавата и в едно тъй тежко обстоятелство той не прояви нито пристрастие, нито враждебност: аз познавам добре характера и умереността на този мъж. Обаче неговото мнение ми се вижда не жестоко - та какво ли може да бъде жестоко спрямо такива люде? - но чуждо на духа на нашето държавно устройство. Навярно страхът или жестокостта на престъплението, Силане, те подбуди, тебе, новоизбрания консул, да предложиш нов род наказание. За някакъв страх да се говори е излишно, особено сега, когато благодарение на бдителността на нашия превъзходен консул е вдигната толкова много стража на бойна нога. Относно наказанието мога да кажа това, което е в действителност. В скръбта и нещастията смъртта е освобождаване от мъките, а не мъчение; тя прекратява всички страдания на смъртните; отвъд смъртта няма място нито за грижи, нито за радости. Но, в името на безсмъртните богове, защо ти не прибави към твоето предложение, че те първо трябва да бъдат бити с пръчки? Дали защото законът на Порций го забранява? Но други закони забраняват също да се отнема животът на осъдените граждани, а предвиждат само изгнание46. Или защото е по-тежко да бъде човек бит, отколкото умъртвен? Но има ли наказание, което да е строго и така тежко за люде, обвинени в такова голямо престъпление? Ако, напротив, това наказание е твърде леко, трябва ли да се страхуваме от закона при един по-незначителен случай, когато го пренебрегваме в един по-значителен? Но ще кажат: кой би порицал това, което ще бъде решено против отцеубийците? Обстоятелствата, времето, съдбата, чиито прищевки управляват народите. За тия люде, каквото и да ги сполети, то ще бъде заслужено. Но вие, сенатори, обмислете последиците, които вашето решение може да има за другите. Всички лоши мерки са произлизали от добри намерения. Но когато властта премине в ръцете на неопитни или недобросъвестни, те пренасят тази изключителна мярка, предназначена за виновните и заслужаващите я, върху невинните, които не я заслужават. След победата си над атиняните спартанците им наложили тридесет мъже, които да управляват държавата им. [411 г. пр. н. е.] Отначало те почнали да избиват без присъди най-лошите и най-омразните на всички граждани; народът се радвал на това и казвал, че е заслужено. После, когато тяхното своеволие постепенно се увеличило, те почнали безразборно да избиват според прищевките си и добрите, и лошите, а у останалите всявали страх и трепет. Тъй подтиснати и заробени, гражданите тежко изкупили своята глупава радост. В наше време, когато победителят Сула заповяда да бъдат убити Дамазипа и други като него, които се бяха издигнали благодарение на нещастията на държавата, кой не възхваляваше постъпката на Сула? Всички казваха, че справедливо са убити тия престъпни и метежни мъже, които с бунтове смущаваха държавата. Но това наказание беше началото на големи кланета. Ако някой пожелаеше къщата или имението или просто покъщнината или дрехите на другиго, то той се постараваше да го постави в списъка на проскрибираните. Тъй тези, които в началото се радваха на смъртта на Дамазипа, малко по-късно самите те бяха изпратени на смърт. И краят на кланетата настъпи едва когато Сула отрупа с богатства всичките си привърженици. Разбира се, аз не се страхувам от подобни изстъпления отстрана на Марк Тулий и във времена като сегашните; но в една обширна държава като нашата има много и различни характери. В друго време и при друг консул, в чиито ръце е и войската, може лъжата да се вземе за истина. Ако обаче тогава по наш пример консулът въз основа на решението на сената измъкне меч, кой може да го възпре, кой може да го усмири? На нашите прадеди, сенатори, никога не е липсвала нито мъдрост, нито смелост, а тяхната гордост не им е пречела да възприемат чужди уредби, стига само те да са били добри. Нападателното и отбранителното оръжие те са заели от самнитите47, а повечето от знаците на магистратите ни от етруските. С една дума, всичко, което им се виждало добро у съюзници или неприятели, с най-голямо усърдие го въвеждали у дома си; те предпочитали да подражават на добрите примери, отколкото да ги ненавиждат. По същото онова време те, макар да усвоили гръцките обичаи, налагали телесни наказания на гражданите и наказвали със смърт осъдените48. След като държавата закрепнала и политическите партии засилили своята мощ вследствие увеличаването на гражданите, започнали преследванията на невинни люде и други престъпления от този род. Тогава били създадени Порциевият и някои други закони, които позволявали на осъдените правото на изгнание. Според мене, сенатори, това е особено важно основание да не приемем новото предложение. Наистина онези, които от малко начало създадоха една тъй могъща държава, притежаваха повече доблест и мъдрост, отколкото ние, които с мъка поддържаме тъй добре създаденото от тях. И тъй трябва ли да освободим задържаните, за да се увеличи войската на Катилина? Съвсем не. Аз предлагам да бъдат конфискувани имуществата им, а самите те да бъдат разпратени в най-добре охраняваните муниципии и там да бъдат държани оковани във вериги. И нека никой в бъдеще да не внася въпроса за тях в сената, нито да се допитва до народа; който престъпи това, да бъде обявен от сената за враг на държавата и на обществената сигурност." [[52] Postquam Caesar dicundi finem fecit, ceteri verbo alius alii varie adsentiebantur. At M. Porcius Cato rogatus sententiam huiusce modi orationem habuit: "Longe alia mihi mens est, patres conscripti, cum res atque pericula nostra considero et cum sententias nonnullorum ipse mecum reputo. Illi mihi disseruisse videntur de poena eorum, qui patriae, parentibus, aris atque focis suis bellum paravere; res autem monet cavere ab illis magis quam, quid in illos statuamus, consultare. Nam cetera maleficia tum persequare, ubi facta sunt; hoc, nisi provideris, ne accidat, ubi evenit, frustra iudicia inplores: capta urbe nihil fit reliqui victis. Sed, per deos inmortalis, vos ego appello, qui semper domos, villas, signa, tabulas vostras pluris quam rem publicam fecistis: si ista, cuiuscumque modi sunt, quae amplexamini, retinere, si voluptatibus vostris otium praebere voltis, expergiscimini aliquando et capessite re publicam! Non agitur de vectigalibus neque de sociorum iniuriis: libertas et anima nostra in dubio est. "Saepe numero, patres conscripti, multa verba in hoc ordine feci, saepe de luxuria atque avaritia nostrorum civium questus sum multosque mortalis ea causa advorsos habeo. Qui mihi atque animo meo nullius umquam delicti gratiam fecissem, haud facile alterius lubidini malefacta condonabam. Sed ea tametsi vos parvi pendebatis, tamen res publica firma erat: opulentia neglegentiam tolerabat. Nunc vero non id agitur, bonisne an malis moribus vivamus, neque quantum aut quam magnificum imperium populi Romani sit, sed haec, cuiuscumque modi videntur, nostra an nobiscum una hostium futura sint. Hic mihi quisquam mansuetudinem et misericordiam nominat! Iam pridem equidem nos vera vocabula rerum amisimus: quia bona aliena largiri liberalitas, malarum rerum audacia fortitudo vocatur, eo res publica in extremo sita est. Sint sane, quoniam ita se mores habent, liberales ex sociorum fortunis, sint misericordes in furibus aerari; ne illi sanguinem nostrum largiantur et, dum paucis sceleratis parcunt, bonos omnis perditum eant! "Bene et conposite C. Caesar paulo ante in hoc ordine de vita et morte disseruit, credo falsa existumans ea, quae de inferis memorantur: divorso itinere malos a bonis loca taetra, inculta, foeda atque formidulosa habere. Itaque censuit pecunias eorum publicandas, ipsos per municipia in custodiis habendos, videlicet timens, ne, si Romae sint, aut a popularibus coniurationis aut a multitudine conducta per vim eripiantur. Quasi vero mali atque scelesti tantummodo in urbe et non per totam Italiam sint aut non sibi plus possit audacia, ubi ad defendundum opes minores sunt! Quare vanum equidem hoc consilium est, si periculum ex illis metuit; si in tanto omnium metu solus non timet, eo magis refert me mihi atque vobis timere. Quare, cum de P. Lentulo ceterisque statuetis, pro certo habetote vos simul de exercitu Catilinae et de omnibus coniuratis decernere! Quanto vos attentius ea agetis, tanto illis animus infirmior erit; si paulum modo vos languere viderint, iam omnes feroces aderunt. "Nolite existumare maiores nostros armis rem publicam ex parva magnam fecisse! Si ita esset, multo pulcherrumam eam nos haberemus; quippe sociorum atque civium, praeterea armorum atque equorum maior copia nobis quam illis est. Sed alia fuere, quae illos magnos fecere, quae nobis nulla sunt: domi industria, foris iustum imperium, animus in consulundo liber, neque delicto neque lubidini obnoxius. Pro his nos habemus luxuriam atque avaritiam, publice egestatem, privatim opulentiam. Laudamus divitias, sequimur inertiam. Inter bonos et malos discrimen nullum, omnia virtutis praemia ambitio possidet. Neque mirum: ubi vos separatim sibi quisque consilium capitis, ubi domi voluptatibus, hic pecuniae aut gratiae servitis, eo fit, ut impetus fiat in vacuam rem publicam. "Sed ego haec omitto. Coniuravere nobilissumi cives patriam incendere, Gallorum gentem infestissumam nomini Romano ad bellum arcessunt, dux hostium cum exercitu supra caput est. Vos cunctamini etiam nunc et dubitatis, quid intra moenia deprensis hostibus faciatis? Misereamini censeo: deliquere homines adulescentuli per ambitionem atque etiam armatos dimittatis. Ne ista vobis mansuetudo et misericordia, si illi arma ceperint, in miseriam convortat! Scilicet res ipsa aspera est, sed vos non timetis eam. Immo vero maxume. Sed inertia et mollitia animi alius alium exspectantes cunctamini, videlicet dis inmortalibus confisi, qui hanc rem publicam saepe in maxumis periculis servavere. Non votis neque suppliciis muliebribus auxilia deorum parantur: vigilando, agundo, bene consulundo prospere omnia cedunt. Ubi socordiae te atque ignaviae tradideris, nequiquam deos implores: irati infestique sunt. "Apud maiores nostros A. Manlius Torquatus bello Gallico filium suum, quod is contra imperium in hostem pugnaverat, necari iussit atque ille egregius adulescens inmoderatae fortitudinis morte poenas dedit: vos de crudelissumis parricidis quid statuatis, cunctamini? Videlicet cetera vita eorum huic sceleri obstat. Verum parcite dignitati Lentuli, si ipse pudicitiae, si famae suae, si dis aut hominibus umquam ullis pepercit! Ignoscite Cethegi adulescentiae, nisi iterum patriae bellum fecit! Nam quid ego de Gabinio, Statilio, Caepario loquar? Quibus si quicquam umquam pensi fuisset, non ea consilia de re publica habuissent. "Postremo, patres conscripti, si mehercule peccato locus esset, facile paterer vos ipsa re corrigi, quoniam verba contemnitis. Sed undique circumventi sumus. Catilina cum exercitu faucibus urget, alii intra moenia atque in sinu urbis sunt hostes; neque parari neque consuli quicquam potest occulte: quo magis properandum est. "Quare ego ita censeo: Cum nefario consilio sceleratorum civium res publica in maxuma pericula venerit iique indicio T. Volturci et legatorum Allobrogum convicti confessique sint caedem, incendia aliaque se foeda atque crudelia facinora in civis patriamque paravisse, de confessis, sicuti de manufestis rerum capitalium, more maiorum supplicium sumundum."   52. След като Цезар свършил речта си, останалите сенатори се присъединили с кратки думи към едното или другото предложение. А Марк Порций Катон, запитан за мнението му, произнесъл приблизително следната реч: "Аз съм на съвършено друго мнение, сенатори, когато размишлявам върху положението и опасностите, които ни застрашават, и когато обмислям предложенията на някои от предишните оратори. Струва ми се, че те разискваха върху наказанието на тези, които готвеха война против своето отечество и родителите си, против олтарите и огнищата си49. Положението обаче изисква повече да се пазим от тях, отколкото да разискваме какво да предприемем срещу тях. И наистина другите злодеяния трябва да бъдат преследвани, когато бъдат извършени; това обаче, ако не се погрижите да не се случи, веднъж извършено, напразно ще търсите закрилата на законите; бъде ли градът превзет, нищо не остава на победените. В името на безсмъртните богове, аз се обръщам към вас, които винаги сте ценели повече вашите домове, имения, статуи, картини, отколкото държавата. Искате ли да си запазите всички тези блага, каквито и да са те, към които вие сте тъй страстно привързани? Искате ли да се отдадете спокойно на вашите удоволствия? Опомнете се най-после и вземете в ръцете си защитата на държавата. Не се касае вече до данъци, нито до обиди, нанесени на нашите съюзници; нашата свобода и нашият живот са в опасност. При много случаи, сенатори, аз дълго съм говорил в това събрание, много пъти аз съм порицавал прахосничеството и алчността на нашите граждани и поради това съм си спечелил много врагове. Аз, който сам не съм си простил никога и най-малката грешка дори и в мисълта, мъчно прощавах на другите престъпленията на страстите им. Но макар и вие да не обръщахте внимание на моите укори, при все това държавата оставаше устойчива, нейната мощ понасяше безопасно вашата небрежност. Сега обаче не се отнася до това, дали нашите нрави са добри или лоши, нито колко голяма и величествена е държавата на римския народ, а дали всичко това, каквото и да е то, ще бъде наше или заедно с нас ще падне в ръцете на врага. И сега един тук да ми говори за кротост и състрадание. Отдавна вече наистина сме загубили истинския смисъл на думите. Да раздаваш чужди имущества, се нарича щедрост, дързостта в престъпленията - храброст; затова и държавата е доведена до пропаст. Нека най-после, понеже нравите са такива, да бъдат щедри с имуществата на съюзниците, нека бъдат състрадателни спрямо крадците на държавното съкровище; но нека не бъдат тъй щедри с нашата кръв и нека не погубват всички добри граждани, докато щадят неколцина престъпници. Изкусно и смислено говори преди малко в това събрание Гай Цезар за живота и смъртта; но той схваща, струва ми се, като измислица това, което се говори за подземното царство - че лошите, отделени от добрите, обитават мрачни, пусти, отвратителни и страшни места. Той предложи да бъдат конфискувани имуществата на заговорниците, а самите те да бъдат поставени в затворите из муниципиите. Навярно той се страхува, че ако останат в Рим, те ще бъдат освободени със сила от техните съучастници в заговора или от някоя наета шайка. Като че ли злодеи и престъпници има само в Рим, а не и из цяла Италия, и като че ли дързостта не е по-голяма там, дето средствата за защита са по-малки. Затова, ако той се страхува от някаква опасност от страна на заговорниците, тази мярка е безсмислена; но ако само той не се страхува, когато всички са тъй уплашени, това ми дава толкова по-голямо основание да се страхувам за себе си и за вас. Затова, когато се произнасяте върху съдбата на Публий Лентул и на другите, бъдете уверени, че вашето решение се отнася еднакво и за войската на Катилина, и за всички останали заговорници. Колкото по-строго действувате, толкова по-лесно ще сломите духа им. Ако ли обаче видят, че вие действувате нерешително, те всички ще дойдат тук с несъкрушима дързост. Недейте да мислите, че нашите прадеди само с оръжие са създали тази велика държава от една незначителна, каквато е била в началото. Ако това беше тъй, тя щеше сега да бъде много по-величествена, защото ние имаме повече съюзници и граждани, повече оръжие и коне, отколкото са имали някога нашите прадеди. Но те имаха други качества, които създадоха тяхното величие и които нам именно липсват: вътре трудолюбие, вън справедливо управление, свободен дух в съвещанията, независим от всякакви грешки и увлечения. Вместо тия добродетели ние сега сме обладани от разсипничество и алчност, обедняла държава и изобилие у частните лица. Хвалим богатството и се отдаваме на леност, не правим никаква разлика между добри и лоши, всички награди, дължими на добродетелта, сега владее честолюбието. Защо тогава да се учудваме? Докато всеки от вас се грижи само за себе си, докато вие в частния си живот робувате на удоволствията, а в обществения на парите или на разположението си, с това вие позволявате да бъде нападната беззащитната държава. Но аз отминавам това. Граждани от най-знатен произход са устроили заговор, за да запалят отечеството си, подбуждат към война галското племе, заклетия враг на римския народ; водачът на заговорниците с войската си е над главите ни, а вие все още се бавите и колебаете какво да направите със заловените вътре в града неприятели. Аз ви съветвам: съжалете се над тях; честолюбието е заблудило тия млади люде; дори ги пуснете да излязат въоръжени. Но пазете се да не би тази ваша снизходителност и състрадание да се обърнат в гибел за вас, когато те вземат оръжие. Несъмнено ще каже някой: положението е тежко, но вие не се страхувате от това. Напротив, вие се страхувате извънредно много. Но от бездействие и малодушие вие се бавите, разчитате един на друг; очевидно в упование на безсмъртните богове. които често са спасявали нашата държава от най-големи опасности. Не с оброци и молитви, присъщи на жените, се получава помощ от боговете, но с бдителност, дейност и мъдри решения се постигат всички успехи. Щом като веднъж си се отдал на безгрижие и леност, напразно ще молиш боговете за помощ; тогава те. са разгневени и враждебно настроени. Във времето на нашите прадеди Т. Манлий Торкват през галската война50 заповядал да убият сина му, понеже се сражавал с неприятеля въпреки неговата заповед; и този превъзходен младеж изкупил със смъртта си своята прекалена храброст. А вие се колебаете какво да решите срещу най-жестоките отцеубийци! Като че ли целият им предишен живот противоречи на това престъпление! Наистина пощадете сега достойнството на Лентул, ако сам той някога е имал срам и е щадял името си, боговете или людете. Простете на младостта на Цетег, ако той за втори път не вдигна оръжие срещу отечеството си51. А какво да кажа за Габиний, Статилий, Цепарий? Ако някога е имало нещо свято за тях, те не биха имали подобни намерения спрямо държавата. Най-после, сенатори, ако наистина, в името на боговете, би имало още време за грешки, аз без колебание бих предоставил на самите събития да ви поучат, понеже вие не цените думите. Но ние сме застрашени отвсякъде. Катилина с войската си почти ни задушава; други неприятели са вътре в стените, дори в сърцето на града; нищо не може да се подготви тайно, никакво решение не остава в тайна; затова толкова по-бързо трябва да се действува. Поради това аз предлагам следното: понеже гибелните на мерения на престъпни граждани бяха изправили държавата пред най-страшни опасности и понеже въз основа на показанията на Тит Волтурций и на пратениците на алоброгите те са уличени и са признали, че са подготвяли убийства, пожари и други отвратителни и жестоки престъпления срещу своите съграждани и отечеството си, то въз основа на техните признания, като че ли са заловени в углавно престъпление, те според обичая на нашите прадеди да бъдат наказани със смърт." [[53] Postquam Cato adsedit, consulares omnes itemque senatus magna pars sententiam eius laudant, virtutem animi ad caelum ferunt, alii alios increpantes timidos vocant. Cato clarus atque magnus habetur; senati decretum fit, sicuti ille censuerat. Sed mihi multa legenti, multa audienti, quae populus Romanus domi militiaeque, mari atque terra praeclara facinora fecit, forte lubuit attendere, quae res maxume tanta negotia sustinuisset. Sciebam saepenumero parva manu cum magnis legionibus hostium contendisse; cognoveram parvis copiis bella gesta cum opulentis regibus, ad hoc saepe fortunae violentiam toleravisse, facundia Graecos, gloria belli Gallos ante Romanos fuisse. Ac mihi multa agitanti constabat paucorum civium egregiam virtutem cuncta patravisse eoque factum uti divitas paupertas, multitudinem paucitas superaret. Sed postquam luxu atque desidia civitas corrupta est, rursus res publica magnitudine sua imperatorum atque magistratuum vitia sustentabat ac, sicuti effeta parente, multis tempestatibus haud sane quisquam Romae virtute magnus fuit. Sed memoria mea ingenti virtute, divorsis moribus fuere viri duo, M. Cato et C. Caesar. Quos quoniam res obtulerat, silentio praeterire non fuit consilium, quin utriusque naturam et mores, quantum ingenio possum, aperirem.   53. Когато Катон седнал, всички бивши консули и голяма част от сенаторите одобрили предложението му, превъзнасяли до небето твърдостта на духа му и се укорявали един друг за малодушието си. В лицето на Катон виждали велик и прочут гражданин и сенатът взел решение съгласно неговото предложение. А аз, който съм много чел и много слушал за великите дела, които римският народ е извършил в мирно и военно време, по море и суша, случайно бях обзет от желанието да издиря какви причини най-много са способствували да понесе такива усилия. Знаех, че римският народ често се е сражавал с шепа войници против големи неприятелски войски; известно ми бе, че с малки средства беше водил война против могъщи царе; че освен това той често беше понасял мъжествено ударите на съдбата; че гърците го надминаваха в красноречието, а галите - във военната слава. След дълги размишления аз дойдох до убеждението, че беззаветната доблест на малцина граждани е извършила всичко това и благодарение на нея бедността побеждаваше богатството, малобройността - множеството. Но след като разкошът и безделието развратиха гражданите, държавата пак благодарение само на своето величие можа да издържи пороците на своите пълководци и магистрати и подобно на изтощена от раждане майка Рим в продължение на много години не можа да създаде нито един велик мъж. Но в мое време живееха двама мъже с необикновени достойнства, но с различен характер: Марк Катон и Гай Цезар. Понеже случаят ме наведе на тях, не искам да ги отмина мълчаливо, а ще опиша, доколкото ми позволяват силите, характера и нравите на всеки един от тях. [[54] Igitur iis genus, aetas, eloquentia prope aequalia fuere, magnitudo animi par, item gloria, sed alia alii. Caesar beneficiis ac munificentia magnus habebatur, integritate vitae Cato. Ille mansuetudine et misericordia clarus factus, huic severitas dignitatem addiderat. Caesar dando, sublevando, ignoscundo, Cato nihil largiundo gloriam adeptus est. In altero miseris perfugium erat, in altero malis pernicies. Illius facilitas, huius constantia laudabatur. Postremo Caesar in animum induxerat laborare, vigilare; negotiis amicorum intentus sua neglegere, nihil denegare, quod dono dignum esset; sibi magnum imperium, exercitum, bellum novum exoptabat, ubi virtus enitescere posset. At Catoni studium modestiae, decoris, sed maxume severitatis erat; non divitiis cum divite neque factione cum factioso, sed cum strenuo virtute, cum modesto pudore, cum innocente abstinentia certabat; esse quam videri bonus malebat: ita, quo minus petebat gloriam, eo magis illum sequebatur.   54. По произход, възраст и красноречие те бяха почти равни; бяха равни и по възвишеност на духа си, също и по слава, но от различно естество. Цезар беше считан велик поради благодеянията и щедростта си, Катон поради непорочността на живота си. Първият беше се прославил със своята снизходителност и състрадание, другият със своята строгост си беше спечелил уважение. Цезар беше придобил слава чрез подаряване, подпомагане, прощаване, Катон чрез това, че никога не беше щедър. Единият беше убежище за нещастните, другият бич за лошите. У единия хвалеха услужливостта, у другия постоянството. Най-после Цезар имаше за правило да работи неуморно; той пренебрегваше своите собствени интереси, зает с тези на своите приятели; не отказваше нищо, което заслужаваше да бъде дадено; той страстно се стремеше към голяма власт, войска и небивала дотогава война, в която да блеснат неговите способности. Катон, напротив, беше пристрастен към скромността, дълга и особено към строгостта; той не съперничеше по богатства с богатия, нито със съпартизаните си по партийно пристрастие, а по храброст с доблестния, по честност с почтения, по безкористие с неподкупния; той предпочиташе да бъде добродетелен, отколкото да изглежда такъв; така, колкото по-малко търсеше слава, толкова повече тя го следваше. [[55] Postquam, ut dixi, senatus in Catonis sententiam discessit, consul optumum factu ratus noctem, quae instabat, antecapere, ne quid eo spatio novaretur, tresviros, quae supplicium postulabat, parare iubet. Ipse praesidiis dispositis Lentulum in carcerem deducit; idem fit ceteris per praetores. Est in carcere locus, quod Tullianum appellatur, ubi paululum ascenderis ad laevam, circiter duodecim pedes humi depressus. Eum muniunt undique parietes atque insuper camera lapideis fornicibus iuncta; sed incultu, tenebris, odore foeda atque terribilis eius facies est. In eum locum postquam demissus est Lentulus, vindices rerum capitalium, quibus praeceptum erat, laqueo gulam fregere. Ita ille patricius ex gente clarissuma Corneliorum, qui consulare imperium Romae habuerat, dignum moribus factisque suis exitium vitae invenit. De Cethego, Statilio, Gabinio, Caepario eodem modo supplicium sumptum est.   55. След като сенатът, както казах, възприел предложението на Катон, консулът счел, че е най-добре да не дочака настъпването на нощта, да не би през това време да бъде направен някакъв опит за бунт, и заповядал на триумвирите да направят необходимите приготовления за смъртното наказание. Сам той поставил стража и лично отвел Лентул в затвора, а преторите отвели останалите заговорници. В затвора има място, когато се слезе малко вляво, изкопано в земята около 20 стъпки, наречено Тулиан; това място отвсякъде е обградено със стена, а над него има куполообразен свод, изграден от камъни; нечистотията, тъмнината и вонята му придават отвратителен и страшен вид. След като Лентул бил спуснат тук, палачите съгласно получените нареждания го удушили с примка. Тъй този патриций от прочутия род на Корнелиевци, който беше заемал в Рим консулската длъжност, завърши живота си с наказание, достойно за характера и делата му. Спрямо Цетег, Статилий, Габиний и Цепарий било приложено смъртното наказание по същия начин. [[56] Dum ea Romae geruntur, Catilina ex omni copia, quam et ipse adduxerat et Manlius habuerat, duas legiones instituit, cohortis pro numero militum conplet. Deinde, ut quisque voluntarius aut ex sociis in castra venerat, aequaliter distribuerat ac brevi spatio legiones numero hominum expleverat, cum initio non amplius duobus milibus habuisset. Sed ex omni copia circiter pars quarta erat militaribus armis instructa; ceteri, ut quemque casus armaverat, sparos aut lanceas, alii praeacutas sudis portabant. Sed postquam Antonius cum exercitu adventabat, Catilina per montis iter facere, modo ad urbem, modo in Galliam vorsus castra movere, hostibus occasionem pugnandi non dare. Sperabat propediem magnas copias sese habiturum, si Romae socii incepta patravissent. Interea servitia repudiabat, cuius generis initio ad eum magnae copiae concurrebant, opibus coniurationis fretus, simul alienum suis rationibus existumans videri causam civium cum servis fugitivis communicavisse.   56. Докато тия събития стават в Рим, Катилина съставил два легиона от тези, които сам довел, и от тези, които имал Манлий, и попълнил кохортите съобразно наличното число войници. После всички тия, които идвали в лагера му като доброволци или съмишленици, той ги разпределил равномерно и в кратко време попълнил легионите си с необходимото число войници, докато в началото той не разполагал с повече от 2 хиляди. Но от цялата тази войска само около една четвърт били снабдени с бойно оръжие; останалите носели, както случаят ги бил въоръжил, метателни или обикновени копия, а други изострени колове. Но когато Антоний се приближил с войската си, Катилина започнал да се движи през планините и местел лагера си ту към Рим, ту по посока към Галия, за да не даде възможност на противника да влезе в сражение. Той се надявал, че в най-скоро време ще получи силни подкрепления, ако неговите приятели в Рим приведат в изпълнение замисленото. При това той отблъснал участието на робите, които в началото масово се стичали при него, понеже разчитал само на силите на заговорниците и същевременно мислел, че е противно на интересите му, ако се види, че е свързал делото на свободните граждани с това на избягали роби. [[57] Sed postquam in castra nuntius pervenit Romae coniurationem patefactam, de Lentulo et Cethego ceterisque, quos supra memoravi, supplicium sumptum, plerique, quos ad bellum spes rapinarum aut novarum rerum studium illexerat, dilabuntur; reliquos Catilina per montis asperos magnis itineribus in agrum Pistoriensem abducit eo consilio, uti per tramites occulte perfugeret in Galliam Transalpinam. At Q. Metellus Celer cum tribus legionibus in agro Piceno praesidebat ex difficultate rerum eadem illa existumans, quae supra diximus, Catilinam agitare. Igitur ubi iter eius ex perfugis cognovit, castra propere movit ac sub ipsis radicibus montium consedit, qua illi descensus erat in Galliam properanti. Neque tamen Antonius procul aberat, utpote qui magno exercitu locis aequioribus +expiditos+ in fuga sequeretur. Sed Catilina, postquam videt montibus atque copiis hostium sese clausum, in urbe res advorsas, neque fugae neque praesidi ullam spem, optumum factu ratus in tali re fortunam belli temptare, statuit cum Antonio quam primum confligere. Itaque contione advocata huiusce modi orationem habuit:   57. Но когато пристигнало в лагера известието, че заговорът в Рим е разкрит и че Лентул, Цетег и останалите, за които по-горе споменахме, са наказани със смърт, повечето от заговорниците, които само надеждата за грабежи или страстта към преврати била увлякла в тази война, се разбягали; останалите Катилина отвел с голяма бързина през стръмни планини в Писторийската област с намерение да избяга незабелязано по странични пътеки в Трансалпийска Галия. Но Квинт Метел Целер с три легиона охранявал Пиценската област, понеже предполагал, че Катилина, за да излезе от затрудненото положение, в което се намирал, ще направи именно това, за което току-що споменахме. И тъй, щом като узнал от бегълците за пътя на Катилина, той веднага вдигнал лагера си и се разположил в подножието на същата планина, откъдето Катилина щял да се спусне, за да избяга към Галия. Но не бил далеч и Антоний, който с голяма войска и благоприятствуван от равния терен преследвал Катилина в бягството му. А Катилина, като видял, че е заобиколен от планини и от войските на врага, а в Рим заговорът не е успял и че няма никаква надежда за бягство, нито за помощ, сметнал, че в това положение е най-добре да опита щастието си с оръжие и решил по възможност по-скоро да влезе в бой с Антоний. И тъй той събрал войската си и произнесъл приблизително следната реч: [[58] "Compertum ego habeo, milites, verba virtutem non addere neque ex ignavo strenuum neque fortem ex timido exercitum oratione imperatoris fieri. Quanta cuiusque animo audacia natura aut moribus inest, tanta in bello patere solet. Quem neque gloria neque pericula excitant, nequiquam hortere: timor animi auribus officit. Sed ego vos, quo pauca monerem, advocavi, simul uti causam mei consili aperirem. "Scitis equidem, milites, socordia atque ignavia Lentuli quantam ipsi nobisque cladem attulerit quoque modo, dum ex urbe praesidia opperior, in Galliam proficisci nequiverim. Nunc vero quo loco res nostrae sint, iuxta mecum omnes intellegitis. Exercitus hostium duo, unus ab urbe, alter a Gallia obstant; diutius in his locis esse, si maxume animus ferat, frumenti atque aliarum rerum egestas prohibet; quocumque ire placet, ferro iter aperiundum est. Quapropter vos moneo, uti forti atque parato animo sitis et, cum proelium inibitis, memineritis vos divitias, decus, gloriam, praeterea libertatem atque patriam in dextris vostris portare. Si vincimus, omnia nobis tuta erunt: commeatus abunde, municipia atque coloniae patebunt; si metu cesserimus, eadem illa advorsa fient, neque locus neque amicus quisquam teget, quem arma non texerint. Praeterea, milites, non eadem nobis et illis necessitudo inpendet: nos pro patria, pro libertate, pro vita certamus, illis supervacaneum est pugnare pro potentia paucorum. Quo audacius aggredimini memores pristinae virtutis! Licuit vobis cum summa turpitudine in exsilio aetatem agere, potuistis nonnulli Romae amissis bonis alienas opes exspectare: quia illa foeda atque intoleranda viris videbantur, haec sequi decrevistis. Si haec relinquere voltis, audacia opus est; nemo nisi victor pace bellum mutavit. Nam in fuga salutem sperare, cum arma, quibus corpus tegitur, ab hostibus avorteris, ea vero dementia est. Semper in proelio iis maxumum est periculum, qui maxume timent; audacia pro muro habetur. "Cum vos considero, milites, et cum facta vostra aestumo, magna me spes victoriae tenet. Animus, aetas, virtus vostra me hortantur, praeterea necessitudo, quae etiam timidos fortis facit. Nam multitudo hostium ne circumvenire queat, prohibent angustiae loci. Quod si virtuti vostrae fortuna inviderit, cavete inulti animam amittatis neu capiti potius sicuti pecora trucidemini quam virorum more pugnantes cruentam atque luctuosam victoriam hostibus relinquatis!"   58. "Войници, аз зная много добре, че думите не създават храброст, нито речта на пълководеца може да направи ленивата войска дейна, нито страхливеца - храбрец. Обикновено всеки проявява на война такава смелост, каквато има по природа или по възпитание. Напразно ще насърчаваш тогова, когото не раздвижват нито славата, нито опасностите: страхът е запушил ушите му. Но аз ви свиках да ви посъветвам и същевременно да ви разкрия причината на моето решение52. Вие знаете добре, войници, колко голямо нещастие навлече Лентул на себе си и на нас със своята небрежност и малодушие и как аз не можах да се отправя към Галия, понеже очаквах подкрепление от Рим. Сега вече всички вие разбирате тъй добре, както и аз, положението, в което се намираме. Две неприятелски войски ни препречват пътя; едната откъм Рим, другата откъм Галия. Липсата на храна и на други припаси не ни позволява да останем по-дълго време в тези места въпреки нашето най-голямо желание. Накъдето и да поискаме да отидем, трябва да си пробием път с оръжие в ръка. Ето защо аз ви напомням, бъдете храбри и готови за всичко и когато встъпите в бой, помнете, че вие държите в ръцете си богатства, чест, слава, дори самата свобода и отечеството си. Ако победим, всичко ще бъде за нас осигурено: ще имаме продоволствие в изобилие, муниципиите и колониите ще разтворят пред нас вратите си; отстъпим ли от страх, всичко това ще се обърне против нас; не ще има ни място, ни приятел, който да бъде закрила за тогова, когото оръжието не е защитило. Освен това, войници, не една и съща необходимост принуждава нас и тях да се сражаваме; ние се борим за отечеството, за свободата, за живота си, а те излишно се сражават заради властта на едно малцинство. Затова толкова по-смело ги нападнете и си спомнете за вашата прежна храброст. Беше ви възможно да прекарате живота си позорно в изгнание; дори някои от вас след загубата на имуществата си можеха да живеят в Рим, чакайки подаянията на чужди. Но понеже такава участ ви се виждаше срамна и недостойна за мъже като вас, вие решихте да следвате този път. Ако искате да излезете от това положение, трябва да бъдете смели: само победата заменя войната с мир. А да търсиш в бягство спасение, когато си отвърнал от неприятеля оръжието, което те закриля, е същинско безумие. Винаги в сражението са изложени на най-голяма опасност тези, които най-много се страхуват: смелостта закриля като стена. Като ви гледам, войници, и като преценявам вашите минали дела, аз имам голяма надежда за победата. Вашият дух, вашата възраст и храброст ме насърчават, освен това и необходимостта, която превръща дори и страхливите в смели. А неприятелят въпреки своята многочисленост не може да ни обкръжи - пречат му теснините. И ако съдбата изневери на вашата храброст, постарайте се да не загинете неотмъстени, пазете се да не бъдете пленени и изклани като добитък. Сражавайте се като мъже и оставете на неприятеля една кървава и изпълнена с печал победа." [[59] Haec ubi dixit, paululum conmoratus signa canere iubet atque instructos ordines in locum aequum deducit. Dein remotis omnium equis, quo militibus exaequato periculo animus amplior esset, ipse pedes exercitum pro loco atque copiis instruit. Nam uti planities erat inter sinistros montis et ab dextra rupe aspere, octo cohortis in fronte constituit, reliquarum signa in subsidio artius conlocat. Ab iis centuriones, omnis lectos et evocatos, praeterea ex gregariis militibus optumum quemque armatum in primam aciem subducit. C. Manlium in dextra, Faesulanum quendam in sinistra parte curare iubet. Ipse cum libertis et calonibus propter aquilam adsistit, quam bello Cimbrico C. Marius in exercitu habuisse dicebatur. At ex altera parte C. Antonius, pedibus aeger quod proelio adesse nequibat, M. Petreio legato exercitum permittit. Ille cohortis veteranas, quas tumultus causa conscripserat, in fronte, post eas ceterum exercitum in subsidiis locat. Ipse equo circumiens unumquemque nominans appellat, hortatur, rogat, ut meminerint se contra latrones inermis pro patria, pro liberis, pro aris atque focis suis certare. Homo militaris, quod amplius annos triginta tribunus aut praefectus aut legatus aut praetor cum magna gloria in exercitu fuerat, plerosque ipsos factaque eorum fortia noverat; ea conmemorando militum animos accendebat.   59. Като казал това, без много да се бави, заповядал да свирят за бой и отвел в боен ред войската си в равнината. После отстранил всички коне, за да укрепи смелостта на войниците си, като изравни опасността за всички. Сам той, като слязъл от коня си, построил войската според мястото и числеността й. Понеже равнината била заградена отляво с планини, а отдясно с непристъпни скали, поставил осем кохорти в първата бойна линия, а останалите кохорти наредил в сбити редове като резерва. От тези кохорти той изтеглил центурионите, всички отбрани и стари войници, както и най-добре въоръжените от простите войници и ги поставил в първата линия. На Гай Манлий възложил да командува дясното крило, а на някой си от Фезула лявото крило. Сам той със своите освободени роби и колонистите застанал до знамето на легиона, което, както казват, имал Гай Марий във войската си при войната срещу кимврите. А на противната страна, понеже Гай Антоний поради болест в краката не могъл да участвува в сражението53, поверил на своя легат Марк Петрей да командува войската. Той поставил в първата линия кохортите от ветераните, които беше свикал поради безредиците, а зад тях останалата войска като резерва. Сам той обикалял на кон редовете, обръщал се поименно към всички войници, насърчавал ги, молел ги да не забравят, че се борят против невъоръжени разбойници за отечеството, за децата си, за олтарите и огнищата си. Опитен войник, той беше служил славно във войската повече от тридесет години като военен трибун, префект, легат и претор; той познавал лично повечето от своите войници, както и делата и храбростта им, той разпалвал духа им, като им ги припомнял. [[60] Sed ubi omnibus rebus exploratis Petreius tuba signum dat, cohortis paulatim incedere iubet; idem facit hostium exercitus. Postquam eo ventum est, unde a ferentariis proelium conmitti posset, maxumo clamore cum infestis signis concurrunt: pila omittunt, gladiis res geritur. Veterani pristinae virtutis memores comminus acriter instare, illi haud timidi resistunt: maxuma vi certatur. Interea Catilina cum expeditis in prima acie vorsari, laborantibus succurrere, integros pro sauciis arcessere, omnia providere, multum ipse pugnare, saepe hostem ferire: strenui militis et boni imperatoris officia simul exsequebatur. Petreius ubi videt Catilinam, contra ac ratus erat, magna vi tendere, cohortem praetoriam in medios hostis inducit eosque perturbatos atque alios alibi resistentis interficit. Deinde utrimque ex lateribus ceteros aggreditur. Manlius et Faesulanus in primis pugnantes cadunt. Catilina postquam fusas copias seque cum paucis relictum videt, memor generis atque pristinae suae dignitatis in confertissumos hostis incurrit ibique pugnans confoditur.   60. Като привършил подготовката, Петрей наредил да тръбят за бой и заповядал на кохортите да настъпят бавно; същото направила и войската на противника. Когато се доближили достатъчно, за да могат лековъоръжените да започнат сражението, и двете войски в боен ред се хвърлили със силен вик една срещу друга; захвърлили копията и започнали бой с мечове. Ветераните, помнейки прежната си храброст, гърди срещу гърди силно притиснали противника; но и той храбро отстоявал и сражението се водело с голямо ожесточение. А Катилина с лекоподвижна част се сражавал в първите редове, помагал на застрашените, замествал ранените със здрави, грижел се за всичко, сам храбро се сражавал, убивал често неприятели и изпълнявал едновременно длъжността на смел войник и на отличен военачалник. Когато Петрей видял, че Катилина въпреки очакванията се сражава с голяма упоритост, хвърлил в средата на неприятеля преторианската кохорта, разстроил редовете му и избил тези, които, пръснати, се съпротивявали; после нападнал останалите от двата фланга. Манлий и фезуланецът загинали, сражавайки се в първите редове. Когато Катилина видял, че войската му е разбита и че сам е останал с малцина, помнейки своя произход и своето предишно достойнство, се хвърлил в най-гъстите неприятелски редове и там, сражавайки се, паднал пронизан [62 г. пр. н. е.]. [[61] Sed confecto proelio tum vero cerneres, quanta audacia quantaque animi vis fuisset in exercitu Catilinae. Nam fere quem quisque vivus pugnando locum ceperat, eum amissa anima corpore tegebat. Pauci autem, quos medios cohors praetoria disiecerat, paulo divorsius, sed omnes tamen advorsis volneribus conciderant. Catilina vero longe a suis inter hostium cadavera repertus est paululum etiam spirans ferociamque animi, quam habuerat vivus, in voltu retinens. Postremo ex omni copia neque in proelio neque in fuga quisquam civis ingenuus captus est: ita cuncti suae hostiumque vitae iuxta pepercerant. Neque tamen exercitus populi Romani laetam aut incruentam victoriam adeptus erat; nam strenuissumus quisque aut occiderat in proelio aut graviter volneratus discesserat. Multi autem, qui e castris visundi aut spoliandi gratia processerant, volventes hostilia cadavera amicum alii, pars hospitem aut cognatum reperiebant; fuere item, qui inimicos suos cognoscerent. Ita varie per omnem exercitum laetitia, maeror, luctus atque gaudia agitabantur.   61. Но едва след сражението могло наистина да се види каква смелост и каква сила на духа притежавала войската на Катилина, защото почти всеки паднал в сражението покривал с тялото си мястото, което приживе заемал. Само малцина, които преторианската кохорта с пробива си беше разпръснала, били паднали малко по-далеч, но всички с рани в гърдите. А Катилина беше намерен далеч от своите всред труповете на неприятеля, още дишащ, а лицето му запазило онази упоритост на духа, която той имаше приживе. Най-сетне от цялата негова войска нито един свободен гражданин не бил пленен нито в сражението, нито в бягство. Тъй малко всички те бяха щадили собствения си живот и този на неприятеля. Но и победата, която войската на римския народ спечели, не беше нито радостна, нито безкръвна, защото най-храбрите или бяха паднали в сражението, или го бяха напуснали тежко ранени. А мнозина, които бяха излезли от лагера, за да видят полесражението или да ограбват убитите, когато обръщали неприятелските трупове, едни откривали приятел, други близък или сродник, някои разпознавали и свои лични врагове. Тъй цялата войска била обхваната от различни чувства: ликуване и оплакване, тъга и радост.