C. Sallustius Crispus Coniuratio Catilinae * Заговорът на Катилина Превод: Съзаклятието на Катилина, Др. Карадимчев, Хемус, 1940   двуезичен | оригинал | превод 1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12  13  14  15  16  17  18  19  20  21  22  23  24  25  26  27  28  29  30  31  32  33  34  35  36  37  38  39  40  41  42  43  44  45  46  47  48  49  50  51  52  53  54  55  56  57  58  59  60  61  [[1] Omnis homines, qui sese student praestare ceteris animalibus, summa ope niti decet, ne vitam silentio transeant veluti pecora, quae natura prona atque ventri oboedientia finxit. Sed nostra omnis vis in animo et corpore sita est: animi imperio, corporis servitio magis utimur; alterum nobis cum dis, alterum cum beluis commune est. Quo mihi rectius videtur ingeni quam virium opibus gloriam quaerere et, quoniam vita ipsa, qua fruimur, brevis est, memoriam nostri quam maxume longam efficere. Nam divitiarum et formae gloria fluxa atque fragilis est, virtus clara aeternaque habetur. Sed diu magnum inter mortalis certamen fuit, vine corporis an virtute animi res militaris magis procederet. Nam et, prius quam incipias, consulto et, ubi consulueris, mature facto opus est. Ita utrumque per se indigens alterum alterius auxilio eget.   1. Всички хора, които искат да стоят по-високо от останалите животни, трябва да залягат с най-голямо усърдие да не минат живота си мърцина, подобно на говеда, които природата е създала наведени и роби на стомаха си. Обаче цялата наша природа е основана върху духа и тялото: с духа си служим за да заповядваме, а с тялото - предимно да изпълняваме. Едното ни е общо с боговете, другото - с животните. Поради това мен ми се струва, че е по-право да търсим славата с помощта на разума, отколкото на тялото, и, понеже самият живот, на който се радваме, е кратък, да се стараем да направим спомена за себе си по възможност по-дълготраен. Защото славата на богатството и на външната красота е кратковременна и преходна, а добродетелта е едно вечно и славно достояние. Обаче дълго време между хората е имало голям спор, дали с телесна сила или с добродетелите на духа войната повече успява. Защото, и преди да почнеш, трябва да помислиш, а и след като си помислил, трябва бърже да действуваш. Така едното и другото само по себе слабо, се нуждае от взаимна помощ. [[2] Igitur initio reges — nam in terris nomen imperi id primum fuit — divorsi pars ingenium, alii corpus exercebant: etiam tum vita hominum sine cupiditate agitabatur; sua cuique satis placebant. Postea vero quam in Asia Cyrus, in Graecia Lacedaemonii et Athenienses coepere urbis atque nationes subigere, lubidinem dominandi causam belli habere, maxumam gloriam in maxumo imperio putare, tum demum periculo atque negotiis compertum est in bello plurumum ingenium posse. Quod si regum atque imperatorum animi virtus in pace ita ut in bello valeret, aequabilius atque constantius sese res humanae haberent neque aliud alio ferri neque mutari ac misceri omnia cerneres. Nam imperium facile iis artibus retinetur, quibus initio partum est. Verum ubi pro labore desidia, pro continentia et aequitate lubido atque superbia invasere, fortuna simul cum moribus inmutatur. Ita imperium semper ad optumum quemque a minus bono transferetur. Quae homines arant, navigant, aedificant, virtuti omnia parent. Sed multi mortales, dediti ventri atque somno, indocti incultique vitam sicuti peregrinantes transiere; quibus profecto contra naturam corpus voluptati, anima oneri fuit. Eorum ego vitam mortemque iuxta aestumo, quoniam de utraque siletur. Verum enim vero is demum mihi vivere atque frui anima videtur, qui aliquo negotio intentus praeclari facinoris aut artis bonae famam quaerit.   2. Тъй или иначе, в начало царете - защото на земята първата форма на управление е била тази - упражнявали различно, едни духа, други тялото: също така в онова време животът на хората е протичал без алчност: всеки е бил доволен от това, което е имал. Обаче по-късно, когато в Азия Кир, а в Гърция спартанците и атиняните наченали да покоряват градове и народи, когато почнали да считат властолюбието като достатъчен повод за война и да намират най-голямата слава в създаването на най-големи царства, тогава чак, всред опасности и нужди се разбрало, че във време на война, духът има решаващо значение. Та ако царете или управниците бяха подържали еднакво своята духовна сила в мир и във война, тогава човешките работи щяха да бъдат някакси по-еднообразни и по-постоянни и нямаше да сме свидетели на толкова много промени, превратности и бъркотия. Защото една власт може лесно да се задържи именно със същите средства, с които е създадена в началото. А когато вместо труд, постоянство и справедливост нахлуят мързел, алчност и горделивост, тогава заедно с нравите се изменят и условията на живота: ето защо властта винаги преминава от по-малко добрия към онзи, който е най-добър. Онова, което човек върши в областта на земеделието, на мореплаването, на строителното изкуство, - всичко се подчинява на духовната сила. Обаче мнозина измежду хората, отдали се на ядене и на спане, минават живота си невежи и без култура подобно на пътници в непозната страна: на такива хора, - разбира се противно на природата, - тялото им е служило за удоволствие, а душата им е била тяжест. Техния живот аз ценя толкова колкото и смъртта им, понеже и за едното и за другото не се говори нищо. Но, не така, а по-скоро една онзи ми се вижда да живее истински и да се радва на душата си, който, погълнат от някакво занятие, търси да се прослави с някое велико дело или някое благородно изкуство. Но в голямото множество занятия природата е посочила на разните хора различни пътища. [[3] Sed in magna copia rerum aliud alii natura iter ostendit. Pulchrum est bene facere rei publicae, etiam bene dicere haud absurdum est; vel pace vel bello clarum fieri licet; et qui fecere et qui facta aliorum scripsere, multi laudantur. Ac mihi quidem, tametsi haudquaquam par gloria sequitur scriptorem et actorem rerum, tamen in primis arduum videtur res gestas scribere: primum, quod facta dictis exaequanda sunt; dehinc, quia plerique, quae delicta reprehenderis, malevolentia et invidia dicta putant, ubi de magna virtute atque gloria bonorum memores, quae sibi quisque facilia factu putat, aequo animo accipit, supra ea veluti ficta pro falsis ducit. Sed ego adulescentulus initio, sicuti plerique, studio ad rem publicam latus sum ibique mihi multa advorsa fuere. Nam pro pudore, pro abstinentia, pro virtute audacia, largitio, avaritia vigebant. Quae tametsi animus aspernabatur insolens malarum artium, tamen inter tanta vitia imbecilla aetas ambitione corrupta tenebatur; ac me, cum ab reliquorum malis moribus dissentirem, nihilo minus honoris cupido eadem, qua ceteros, fama atque invidia vexabat.   3. Хубаво нещо е човек да работи за благото на отечеството, както и не е безсмислено да бъде и добър оратор. В мир или война човек има възможност да се прослави. Твърде често биват хвалени както онези, които са извършили достойни дела, така и тези, които са ги описвали. Обаче, макар и далеч да не сподиря еднаква слава писателя и самия деец, все пак мене ми се струва, че е твърде трудно да се пише история: първо, защото делата трябва да бъдат описани точно с подходящи думи; и второ, понеже когато порицаеш някои лоши дела, мнозина мислят, че си говорил от омраза и недоброжелателство, а когато споменеш за подвизите и славата на благородните люде, - неща, които всеки си ги смята за лесни, - тогава този "всеки" ги приема с равнодушие и на това отгоре ги таксува като измислици и лъжи. Но, както мнозина, така и аз се бях отдал в младите си години с увлечение на обществена дейност и тук много неща ми бяха противни. Защото на мястото на скромността, въздържанието и добродетелта, вирееха нахалството, скъперничеството и продажността. И макар и аз да мразех всичко това, несвикнал още на лоши работи, то все пак между такъв порочен свят моята крехка възраст не можеше да избегне общата поквара и, въпреки, че стоех далече от лошите нрави на другите хора, все пак по причина на честолюбието ми си навличах омразата и ненавистта на околния свят. [[4] Igitur ubi animus ex multis miseriis atque periculis requievit et mihi reliquam aetatem a re publica procul habendam decrevi, non fuit consilium socordia atque desidia bonum otium conterere neque vero agrum colundo aut venando servilibus officiis, intentum aetatem agere; sed, a quo incepto studioque me ambitio mala detinuerat, eodem regressus statui res gestas populi Romani carptim, ut quaeque memoria digna videbantur, perscribere, eo magis, quod mihi a spe, metu, partibus rei publicae animus liber erat. Igitur de Catilinae coniuratione, quam verissume potero, paucis absolvam; nam id facinus in primis ego memorabile existumo sceleris atque periculi novitate. De cuius hominis moribus pauca prius explananda sunt, quam initium narrandi faciam.   4. Но, когато по-сетне се успокоих от мизериите и опасностите на живота и реших да прекарам остатъка от живота си далече от обществените работи, тогава си помислих, че не бива да прахосам свободното си време в леност и безделие, нито дори да се отдам на някое робско занятие като напр. земледелие или лов. Но, връщайки се към онова добро начало, от което ме беше отклонила злотворната амбиция, реших да опиша последователно историята на римския народ и то в отделни откъслеци, според както ми се виждаха достойни за отбелязване, толкова повече, че сега вече бях напълно свободен от каквито и да било политически или партийни страхове, надежди или интереси. И така, ще разкажа накратко за съзаклятието на Катилина, колкото мога по-точно. Защото аз мисля, че това злодеяние заслужава особено да бъде запомнено поради чудовищността на престъплението и поради опасностите от него. Но, преди да започна изложението, трябва да кажа няколко думи за характера на този човек. [[5] L. Catilina, nobili genere natus, fuit magna vi et animi et corporis, sed ingenio malo pravoque. Huic ab adulescentia bella intestina, caedes, rapinae, discordia civilis grata fuere ibique iuventutem suam exercuit. Corpus patiens inediae, algoris, vigiliae supra quam cuiquam credibile est. Animus audax, subdolus, varius, cuius rei lubet simulator ac dissimulator, alieni adpetens, sui profusus, ardens in cupiditatibus; satis eloquentiae, sapientiae parum. Vastus animus inmoderata, incredibilia, nimis alta semper cupiebat. Hunc post dominationem L. Sullae lubido maxuma invaserat rei publicae capiundae; neque id quibus modis adsequeretur, dum sibi regnum pararet, quicquam pensi habebat. Agitabatur magis magisque in dies animus ferox inopia rei familiaris et conscientia scelerum, quae utraque iis artibus auxerat, quas supra memoravi. Incitabant praeterea corrupti civitatis mores, quos pessuma ac divorsa inter se mala, luxuria atque avaritia, vexabant. Res ipsa hortari videtur, quoniam de moribus civitatis tempus admonuit, supra repetere ac paucis instituta maiorum domi militiaeque, quo modo rem publicam habuerint quantamque reliquerint, ut paulatim inmutata ex pulcherruma atque optuma pessuma ac flagitiosissuma facta sit, disserere.   5. Луций Катилина, по рождение от знатно семейство, е бил човек с голяма душевна и телесна сила, но с лош и покварен характер. Още като юноша той обичал гражданските войни, убийствата, грабежите и раздорите в държавата и в тях калявал младата си възраст. Глад, студ, безсъние понасял повече отколкото може да се мисли. Смел и дързък, подъл и коварен, непостоянен и безхарактерен, голям майстор на лъжите и преструвките, той бил лаком за чуждото, прахосник на своето и роб на страстите. Красноречие имал достатъчно, мъдрост - много малко. Ненаситният му дух винаги търсел необикновеното, невероятното и непостижимото. След диктатурата на Сула този човек беше обзет от силно желание да се добере до властта и не искаше да знае за това, с какви среднтва ще преследва целта си, стига само да я постигне. Неговата луда фантазия се засилваше всеки ден все повече поради лошото му материално положение и поради съзнанието му за престъпленията, които вършеше - и двете увеличени още повече от горепоменатите пороци. Освен това насърдчаваха го развалените нрави на гражданите, които бяха измъчвани от най-лошите и противни една на друга злини - разточителството и скъперничеството. Понеже споменах за нравите на нашата държава, самото изложение ме кара да се повърна назад и съвсем накратко да опиша нейното устройство в мирно и военно време, как са я управлявали нашите деди и в какво положение са я оставили, та постепенно се е измения тъй, че от най-хубава и най-добра да стане толкова лоша и толкова покварена. [[6] Urbem Romam, sicuti ego accepi, condidere atque habuere initio Troiani, qui Aenea duce profugi sedibus incertis vagabantur, cumque iis Aborigines, genus hominum agreste, sine legibus, sine imperio, liberum atque solutum. Hi postquam in una moenia convenere, dispari genere, dissimili lingua, alii alio more viventes, incredibile memoratu est, quam facile coaluerint: ita brevi multitudo dispersa atque vaga concordia civitas facta erat. Sed postquam res eorum civibus, moribus, agris aucta satis prospera satisque pollens videbatur, sicuti pleraque mortalium habentur, invidia ex opulentia orta est. Igitur reges populique finitumi bello temptare, pauci ex amicis auxilio esse; nam ceteri metu perculsi a periculis aberant. At Romani domi militiaeque intenti festinare, parare, alius alium hortari, hostibus obviam ire, libertatem, patriam parentisque armis tegere. Post, ubi pericula virtute propulerant, sociis atque amicis auxilia portabant magisque dandis quam accipiundis beneficiis amicitias parabant. Imperium legitumum, nomen imperi regium habebant. Delecti, quibus corpus annis infirmum, ingenium sapientia validum erat, rei publicae consultabant; hi vel aetate vel curae similitudine patres appellabantur. Post, ubi regium imperium, quod initio conservandae libertatis atque augendae rei publicae fuerat, in superbiam dominationemque se convortit, inmutato more annua imperia binosque imperatores sibi fecere: eo modo minume posse putabant per licentiam insolescere animum humanum.   6. Градът Рим, според както аз съм научил, е бил основан и населяван в началото от троянците, които, след като избягали под водителството на Енея, се скитали без установено местожителство заедно с аборигините, народ некултурен, без закони, без управление, свободен и неорганизиран. Тези два народа, различни по произход, език и начин на живение, щом като се събрали в един град, невероятно е, колко лесно се слели в едно: така, в късо време, пръснатата и скитаща се тълпа, благодарение на съгласието помежду й, се превърнала в това, което ние наричаме държава. Но, когато тази държава, уголемена с население, земя и култура, изглеждала вече достатъчно богата и силна, тогава, както обикновено става с хорските работи, от богатството и силата произлязла завистта. Съседните царе и народи й обявявали война, но малцина от приятелите й идвали на помощ. Останалите, боейки се, се държали настрана от опасности. А римляните, каквито били пъргави и деятелни в мир и във война, бързали, готвили се, насърдчавали се един другиго да вървят срещу враговете за да защитят с оръжие в ръка свободата, отечеството и семейството. После, след като отблъсквали от себе си опасностите благодарение на храбростта си, тогава пращали на приятелите и съюзниците си помощи и си създавали приятелства повече като давали отколкото да приемат каквито и да е услуги. Властта, надлежно и законоустановена, наричали с името царска власт или царство. Специално избрани за целта лица, които били слаби телесно поради годините си, обаче се отличавали с мъдрост и здрав разсъдък, стояли начело на държавата като съветници. Те се наричали бащи, било поради възрастта им, било заради грижите, които полагали. По-после, когато тази царска власт, която отначало служила за да пази свободата и да разширява държавата, се превърнала в властолюбие и своеволие, тогава се изменил и законът, като този път вече установили едногодишни управления и почнали да избират всяка година по двама така наречени императори или господари. По този начин смятали, че най-лесно могат да се предпазят от изкушението да злоупотребяват с властта. [[7] Sed ea tempestate coepere se quisque magis extollere magisque ingenium in promptu habere. Nam regibus boni quam mali suspectiores sunt semperque iis aliena virtus formidulosa est. Sed civitas incredibile memoratu est adepta libertate quantum brevi creverit: tanta cupido gloriae incesserat. Iam primum iuventus, simul ac belli patiens erat, in castris per laborem usum militiae discebat magisque in decoris armis et militaribus equis quam in scortis atque conviviis lubidinem habebant. Igitur talibus viris non labor insolitus, non locus ullus asper aut arduus erat, non armatus hostis formidulosus: virtus omnia domuerat. Sed gloriae maxumum certamen inter ipsos erat: se quisque hostem ferire, murum ascendere, conspici, dum tale facinus faceret, properabat. Eas divitias, eam bonam famam magnamque nobilitatem putabant. Laudis avidi, pecuniae liberales erant, gloriam ingentem, divitias honestas volebant. Memorare possum, quibus in locis maxumas hostium copias populus Romanus parva manu fuderit, quas urbis natura munitas pugnando ceperit, ni ea res longius nos ab incepto traheret.   7. Но ето, че през това време всички почнали все повече да изтъкват себе си и все повече да проявяват своите умствени способности. А пък за царете обикновено добрите и способни хора са по-подозрителни отколкото лошите и негодните и винаги чуждото добро дело им вдъхва опасения. От друга страна, след като държавата спечелила свободата си, невероятно е, в колко късо време се разрастнала: такава страст към слава обзела всички. Самата младеж, още щом като ставала годна да носи военните тежести, изучвала с голямо усърдие военната служба в казармата и намирала повече удоволствие в хубавите оръжия и военните коне, отколкото в развалените жени или в пиршествата. И не е чудно, че за такива младежи, когато ставали мъже, не е имало работа, на която да не са били свикнали, нито място, което да им е било стръмно или недостъпно, нито най-сетне въоръжен неприятел, от когото да са се бояли: войнишката чест всичко побеждавала. Също така между тях имало голямо съревнование за слава: всеки бързал по-рано той да удари неприятеля или да се качи на стената, или да бъде забелязан, че върши такова геройско дело. Това смятали те за богатство, за добро име и за голямо благородство. Жадни за похвала, те били щедри по отношение на парите. Слава искали те неограничено много, богатство - само колкото било съвместимо с честта. Бих могъл да припомня в кои местности римския народ само с малка сила е разпръсквал многобройни неприятелски войски, или да посоча естествено укрепени градове, които е превзимал с пристъп, ако това не би ни отвлякло далече от предмета. [[8] Sed profecto fortuna in omni re dominatur; ea res cunctas ex lubidine magis quam ex vero celebrat obscuratque. Atheniensium res gestae, sicuti ego aestumo, satis amplae magnificaeque fuere, verum aliquanto minores tamen, quam fama feruntur. Sed quia provenere ibi scriptorum magna ingenia, per terrarum orbem Atheniensium facta pro maxumis celebrantur. Ita eorum, qui fecere, virtus tanta habetur, quantum eam verbis potuere extollere praeclara ingenia. At populo Romano numquam ea copia fuit, quia prudentissumus quisque maxume negotiosus erat: ingenium nemo sine corpore exercebat, optumus quisque facere quam dicere, sua ab aliis benefacta laudari quam ipse aliorum narrare malebat.   8. Но, разбира се, над всички работи господствува щастието. То възвеличава и засенчва всяко дело повече по прищевка отколкото заради истинската му заслуга. Делата на атиняните, например, до колкото аз мога да съдя, са били наистина доста големи и нелишени от блясък, обаче все пак някак си по-малки отколкото се разнасят от мълвата. Но понеже там се появиха много способни писатели, затова навсякъде по света техните подвизи се славят като най-големи. Така храбростта на тези, които са ги извършили, се оценява толкова, колкото са могли да ги възвеличат с думи големите таланти. Докато пък римският народ никога не е имал такава възможност, защото всеки що-годе умен е бил премного зает в практическа работа, никой не е упражнявал духа без тялото, най-добрият е предпочитал да работи отколкото да говори, искал е неговите дела да бъдат хвалени повече от другите, отколкото той да разказва чуждите дела. [[9] Igitur domi militaeque boni mores colebantur; concordia maxuma, minuma avaritia erat; ius bonumque apud eos non legibus magis quam natura valebat. Iurgia, discordias, simultates cum hostibus exercebant, cives cum civibus de virtute certabant. In suppliciis deorum magnifici, domi parci, in amicos fideles erant. Duabus his artibus, audacia in bello, ubi pax evenerat, aequitate, seque remque publicam curabant. Quarum rerum ego maxuma documenta haec habeo, quod in bello saepius vindicatum est in eos, qui contra imperium in hostem pugnaverant quique tardius revocati proelio excesserant, quam qui signa relinquere aut pulsi loco cedere ausi erant; in pace vero, quod beneficiis magis quam metu imperium agitabant et accepta iniuria ignoscere quam persequi malebant.   9. Така се култивирали в мирно и военно време добрите нрави. Имало е пълно съгласие и никаква алчност. Правото и доброто черпело сила не толкова от закона, колкото само от себе си. Кавги, раздори и спорове имало с неприятелите, а граждани с граждани се състезавали за храброст и добродетели. В жертвоприношенията на боговете обичали великолепието, в домашния живот били пестеливи, към приятелите - верни. С тези две качества - смелост във война и справедливост в мир - те се грижели за себе си и за благото на отечеството. Най-доброто доказателство за това е, че във време на война е било по-често явление да бъдат наказвани человеци, които са се сражавали с неприятеля против дадена заповед или които, повикани да отстъпят, са закъснявали да сторят това, отколкото такива, които са изоставяли знамето си или са дръзвали да напуснат позицията си бидейки прогонени; а във време на мир, - че упражнявали властта повече с доброта, отколкото със заплашвания и че предпочитали да прощават отколкото да си отмъщават когато, получавали някаква обида. [[10] Sed ubi labore atque iustitia res publica crevit, reges magni bello domiti, nationes ferae et populi ingentes vi subacti, Carthago, aemula imperi Romani, ab stirpe interiit, cuncta maria terraeque patebant, saevire fortuna ac miscere omnia coepit. Qui labores, pericula, dubias atque asperas res facile toleraverant, iis otium divitiaeque optanda alias, oneri miseriaeque fuere. Igitur primo imperi, deinde pecuniae cupido crevit: ea quasi materies omnium malorum fuere. Namque avaritia fidem, probitatem ceterasque artis bonas subvortit; pro his superbiam, crudelitatem, deos neglegere, omnia venalia habere edocuit. Ambitio multos mortalis falsos fieri subegit, aliud clausum in pectore, aliud in lingua promptum habere, amicitias inimicitiasque non ex re, sed ex commodo aestumare magisque voltum quam ingenium bonum habere. Haec primo paulatim crescere, interdum vindicari; post, ubi contagio quasi pestilentia invasit, civitas inmutata, imperium ex iustissumo atque optumo crudele intolerandumque factum.   10. Ала когато римската държава се разрастнала благодарение на труда и чувството на справедливост у нейните граждани; когато много могъщи царе били подчинени военно; когато диви народи и многобройни племена били покорени със сила, а Картаген - съперникът на Рим, бил разрушен из основи и всички морета и земи стояли открити, - тогава съдбата почнала да вилнее и настанала всеобща бъркотия. Тези, които по-рано лесно понасяли трудове, опасности, тревоги и мъки, сега вече считали за товар и същинско нещастие свободата и богатства, - блага, които иначе могат само да се желаят. Така се явила най-напред страстта към власт, а след това и тази към парите. И тия две злини били едва ли не източник на всички нещастия. Защото алчността разрушила доверието, честността и другите добродетели. Вместо тях тя научила хората на горделивост, жестокост, научила ги да пренебрегват боговете и да мислят, че всичко се купува с пари. Честолюбието накарало мнозина да станат фалшиви и неискрени, да мислят едно, а да говорят друго, да ценят приятелствата и неприятелствата не по истинската им стойност, а по грубата полза от тях, да изглеждат добри, отколкото да са в действителност такива. Отначало това зло растяло бавно и само понякога си отмъщавало. Обаче, когато заразата нахлула като някоя чума, тогава цялата държава се променила и от най-добро и справедливо, управлението станало жестоко и нетърпимо. [[11] Sed primo magis ambitio quam avaritia animos hominum exercebat, quod tamen vitium propius virtutem erat. Nam gloriam, honorem, imperium bonus et ignavus aeque sibi exoptant; sed ille vera via nititur, huic quia bonae artes desunt, dolis atque fallaciis contendit. Avaritia pecuniae studium habet, quam nemo sapiens concupivit: ea quasi venenis malis inbuta corpus animumque virilem effeminat, semper infinita, insatiabilis est, neque copia neque inopia minuitur. Sed postquam L. Sulla armis recepta re publica bonis initiis malos eventus habuit, rapere omnes, omnes trahere, domum alius, alius agros cupere, neque modum neque modestiam victores habere, foeda crudeliaque in civis facinora facere. Huc accedebat, quod L. Sulla exercitum, quem in Asia ductaverat, quo sibi fidum faceret, contra morem maiorum luxuriose nimisque liberaliter habuerat. Loca amoena, voluptaria facile in otio ferocis militum animos molliverant. Ibi primum insuevit exercitus populi Romani amare, potare, signa, tabulas pictas, vasa caelata mirari, ea privatim et publice rapere, delubra spoliare, sacra profanaque omnia polluere. Igitur ii milites, postquam victoriam adepti sunt, nihil reliqui victis fecere. Quippe secundae res sapientium animos fatigant: ne illi corruptis moribus victoriae temperarent.   11. Но отначало душите на хората били измъчвани повече от честолюбието отколкото от алчността, понеже този порок е бил по-близо до добродетелта. Защото слава, чест и власт добрият и лошият еднакво иска за себе си, само че добрият върви по правия път, а лошият, понеже му липсват добри качества, се стреми да постигне това с лъжа и измама. Алчността или користолюбието има в себе си стремежа към парата, която никой мъдрец не е пожелавал особено много. Тя, алчността, напоена едва ли не с отрова, изнежва тялото и духа на човека, тя не знае граница, тя е ненаситна и не се намалява нито от изобилие нито от недостиг. Когато Луций Сула с оръжие в ръка завзе властта и, след като добрите му начинания не се уванчаха с успех, всички почнаха да грабят и да влекат кой каквото намери: един искал къща, друг - ниви и ливади. Победителите не знаеха нито мярка нито граница, вършеха грозни и жестоки престъпления срещу гражданите. Към това се прибавяше, че Л. Сула, за да направи вярна на себе си войската, която беше завел в Азия, я гледаше много богато и прекалено галено, противно на обичая на нашите деди. В онези хубави и пълни с прелести места и при свободното време, с което са разполагали, войниците смекчаваха своята грубост. Там за пръв път римската войска се научи на любов и на пиянство, научи се да се удивлява на статуи, картини и други художествени предмети, да ги краде от частни или обществени места, да ограбва храмове, да осквернява всичко свещено или несвещено. Така тези войници, след като спечелиха победата, не оставиха нищо на победените. Защото, ако лекият и безгрижен живот парализирва душите дори на мъдрите люде, то защо пък тези морално покварени хора да бъдат въздържани във време на победа? [[12] Postquam divitiae honori esse coepere et eas gloria, imperium, potentia sequebatur, hebescere virtus, paupertas probro haberi, innocentia pro malevolentia duci coepit. Igitur ex divitiis iuventutem luxuria atque avaritia cum superbia invasere: rapere, consumere, sua parvi pendere, aliena cupere, pudorem, pudicitiam, divina atque humana promiscua, nihil pensi neque moderati habere. Operae pretium est, cum domos atque villas cognoveris in urbium modum exaedificatas, visere templa deorum, quae nostri maiores, religiosissumi mortales, fecere. Verum illi delubra deorum pietate, domos suas gloria decorabant neque victis quicquam praeter iniuriae licentiam eripiebant. At hi contra, ignavissumi homines, per summum scelus omnia ea sociis adimere, quae fortissumi viri victores reliquerant: proinde quasi iniuriam facere id demum esset imperio uti.   12. И тъй, след като богатството почнало да е на почит и да се съпровожда със слава, власт и могъщество, то и добродетелта от своя страна захванала да се претъпява, а бедността и честността да се смятат вече за нещо срамно и злонамерено. В резултат на това и по причина на богатството си, младежта била обзета от разкошество, алчност и горделивост: почнала да граби, да яде и пие без сметка, да не цени своето, а да напада чуждото, да не държи нито сметка нито мярка за нищо, безразлично какво е, божествено или човешко, да не отдава никакво значение на това, което се нарича срам и свян. Струва си труда, след като познаваме домовете и вилите, които са построени във вид на градове, да разгледаме и божествените храмове, които са направили нашите познати по своята религиозност деди. Но тези благочестиви люде украсяваха своите светини с искрена набожност, а домовете си - със славата, която печелеха по бойните полета и на победените не взимаха нищо друго, освен свободата да вършат неправди. А пък онези негодници, напротив, по един крайно престъпен начин отнемаха от своите съюзници всичко, което им бяха оставили като победители техните храбри герои. Като че да имаш власт значи да вършиш неправди! [[13] Nam quid ea memorem, quae nisi iis, qui videre, nemini credibilia sunt: a privatis compluribus subvorsos montis, maria constrata esse? Quibus mihi videntur ludibrio fuisse divitiae: quippe, quas honeste habere licebat, abuti per turpitudinem properabant. Sed lubido stupri, ganeae ceterique cultus non minor incesserat: viri muliebria pati, mulieres pudicitiam in propatulo habere; vescendi causa terra marique omnia exquirere; dormire prius, quam somni cupido esset; non famem aut sitim, neque frigus neque lassitudinem opperiri, sed omnia luxu antecapere. Haec iuventutem, ubi familiares opes defecerant, ad facinora incendebant: animus inbutus malis artibus haud facile lubidinibus carebat; eo profusius omnibus modis quaestui atque sumptui deditus erat.   13. Но защо да споменавам работи, които няма да повярва никой, освен онзи, който ги е видял? Че частни лица са обръщали планини и са настилали с тях морета? Тези хора според мене са се подигравали с богатството, защото, като са имали право да се ползуват от него с чест, бързали са да го похарчат по безсрамен начин. Но и тяхното влечение към разврат, пиянство и други излишества не е било по-малко: мъжете се подлагали като жени, а жените продавали честта си на открито. За да се хранят по-лакомо, претърсвали всичко под земя и море. Лягали да спят преди да имат желание за сън. Глад, жажда, студ или умора не чакали да им дойде, а всичко това предизвиквали по изкуствен начин. Тези пороци подтиквали младежите към престъпления, когато материалните им средства били в недостиг: душата им, напоена с пороци, не могла лесно да се лиши от удоволствия. Напротив, толкова повече всячески се предавали на корист и разточителство. [[14] In tanta tamque corrupta civitate Catilina, id quod factu facillumum erat, omnium flagitiorum atque facinorum circum se tamquam stipatorum catervas habebat. Nam quicumque inpudicus, adulter, ganeo, manu, ventre, pene bona patria laceraverat quique alienum aes grande conflaverat, quo flagitium aut facinus redimeret, praeterea omnes undique parricidae, sacrilegi, convicti iudiciis aut pro factis iudicium timentes, ad hoc, quos manus atque lingua periurio aut sanguine civili alebat, postremo omnes, quos flagitium, egestas, conscius animus exagitabat, ii Catilinae proxumi familiaresque erant. Quod si quis etiam a culpa vacuus in amicitiam eius inciderat, cotidiano usu atque illecebris facile par similisque ceteris efficiebatur. Sed maxume adulescentium familiaritates adpetebat: eorum animi molles etiam et fluxi dolis haud difficulter capiebantur. Nam ut cuiusque studium ex aetate flagrabat, aliis scorta praebere, aliis canes atque equos mercari; postremo neque sumptui neque modestiae suae parcere, dum illos obnoxios fidosque sibi faceret. Scio fuisse nonnullos, qui ita existumarent: iuventutem, quae domum Catilinae frequentabat, parum honeste pudicitiam habuisse; sed ex aliis rebus magis quam quod cuiquam id compertum foret, haec fama valebat.   14. В такава и толкова покварена държава - нещо, което беше много лесно да стане, - Катилина имаше цяла тълпа от безсрамници и престъпници като същинска гвардия около себе си. Защото всеки развратник, прелюбодеец или пияница, който беше опропастил бащиното си имане чрез игра на комар, разгулен и развратен живот, или който беше направил големи дългове, за да откупи срама и престъпленията си, освен това всички дошли от всякъде отцеубийци, светотатци, непрокопсаници и нехранимайковци, обвинени в престъпления пред съда, или които се страхуваха да бъдат дадени под съд заради престъпленията си, по-нататък такива, които си изкарваха прехраната с ръка и език, с лъжлива клетва или с кръвта от гражданските ежби, и най-сетне всички онези, на които срамните дела, немотията и гузната съвест не даваха покой, - всички тези бяха най-близки и фамилиярни хора на Катилина. Но и когато някой невинен попадаше в негово общество, благодарение на всекидневното общение и на примамките, ставаше лика-прилика с другите. А той търсеше най-много приятелството на младите. Техните крехки и податливи души се хващаха много лесно в неговите мрежи. Защото от каквото желание и да гореше, всеки според възрастта си, той го задоволяваше, като на едни намираше леки жени, на други купуваше кучета или коне, изобщо не пестеше нито средства нито даже честта си, стига само да ги направи послушни и верни на себе си. Знам това, че имаше хора, които твърдяха, какво че младежта, която посещаваше дома на Катилина, съвсем малко държала на своята честност и непорочност. Обаче тази мълва черпеше своята достоверност повече от други източници, отколкото да е видял някой с очите си. [[15] Iam primum adulescens Catilina multa nefanda stupra fecerat, cum virgine nobili, cum sacerdote Vestae, alia huiusce modi contra ius fasque. Postremo captus amore Aureliae Orestillae, cuius praeter formam nihil umquam bonus laudavit, quod ea nubere illi dubitabat timens privignum adulta aetate, pro certo creditur necato filio vacuam domum scelestis nuptiis fecisse. Quae quidem res mihi in primis videtur causa fuisse facinus maturandi. Namque animus inpurus, dis hominibusque infestus, neque vigiliis neque quietibus sedari poterat: ita conscientia mentem excitam vastabat. Igitur color ei exsanguis, foedi oculi, citus modo, modo tardus incessus: prorsus in facie vultuque vecordia inerat.   15. Още като младеж Катилина вършил не малко срамни деяния, които не са за казване: с една девица от висшето общество, с една весталка и още други подобни против закона и добрите нрави. Най-сетне, пленен от любов към Аврелия Орестила, на която никой свестен човек не е хвалил друго освен хубостта й, понеже тя се колебаела да се омъжи за него от страх пред неговия син, вече възрастен младеж, смята се за сигурно, че той убил сина си и така опразнил къщата си за своя престъпен брак. Това обстоятелство, струва ми се, беше главната причина за ускоряване и на неговото политическо престъпление. Защото и без това нечистият му дух, ???омразен и на боговете и на хората, не можеше да се успокои нито в будно състояние, нито в сън. Така неговата съвест опустошаваше възбудения му душевен живот. Затова и лицето му беше бледо, очите мръсни и грозни, походката му ту бърза, ту бавна: изобщо във физиономията му имаше нещо подобно на безумие или лудост. [[16] Sed iuventutem, quam, ut supra diximus, illexerat, multis modis mala facinora edocebat. Ex illis testis signatoresque falsos commodare; fidem, fortunas, pericula vilia habere, post, ubi eorum famam atque pudorem attriverat, maiora alia imperabat. Si causa peccandi in praesens minus suppetebat, nihilo minus insontis sicuti sontis circumvenire, iugulare: scilicet, ne per otium torpescerent manus aut animus, gratuito potius malus atque crudelis erat. His amicis sociisque confisus Catilina, simul quod aes alienum per omnis terras ingens erat et quod plerique Sullani milites largius suo usi rapinarum et victoriae veteris memores civile bellum exoptabant, opprimundae rei publicae consilium cepit. In Italia nullus exercitus, Cn. Pompeius in extremis terris bellum gerebat; ipsi consulatum petenti magna spes, senatus nihil sane intentus: tutae tranquillaeque res omnes, sed ea prorsus opportuna Catilinae.   16. От друга страна младежите, които, както казахме по-горе, беше вплел в своята мрежа, той се мъчеше по разни начини на научи на лоши работи. От тях тъкмеше той лъжесвидетели и фалшификатори. Тям внушаваше да смятат за лишени от стойност вярата, богатството и опасностите, а след като беше претъпил тяхното чувство на срам и унищожил доброто им име, заповядваше им други по-големи престъпления. Ако ли в настоящето се представяха по-малко поводи за престъпления, тогава с еднакво настървение обкръжаваше и убиваше съвсем невинни души, катода бяха действително виновни. Види се за да не би ръцете и умът му да се вкочанясат от почивката, беше лош и жесток дори когато нямаше полза от това. Като се доверяваше на тези свои приятели и съдружници, Катилина реши да заграби властта, толкова повече, че по това време във всички земи имаше огромни дългове и че повечето от войниците на Сула, живеейки без сметка и спомняйки си за плячките и за миналите победи, силно желаеха една гражданска война. В Италия нямаше никаква войска, Гней Помпей водеше война в далечни страни, сам Катилина имаше голяма надежда да стане консул, сенатът нищо дори и не подозираше: всичко беше сигурно и спокойно, с една дума благоприятно за Катилина. [[17] Igitur circiter Kalendas Iunias L. Caesare et C. Figulo consulibus primo singulos appellare, hortari alios, alios temptare; opes suas, inparatum rem publicam, magna praemia coniurationis docere. Ubi satis explorata sunt, quae voluit, in unum omnis convocat, quibus maxuma necessitudo et plurumum audaciae inerat. Eo convenere senatorii ordinis P. Lentulus Sura, P. Autronius, L. Cassius Longinus, C. Cethegus, P. et Ser. Sullae Ser. filii, L. Vargunteius, Q. Annius, M. Porcius Laeca, L. Bestia, Q. Curius; praeterea ex equestri ordine M. Fulvius Nobilior, L. Statilius, P. Gabinius Capito, C. Cornelius; ad hoc multi ex coloniis et municipiis domi nobiles. Erant praeterea complures paulo occultius consili huiusce participes nobiles, quos magis dominationis spes hortabatur quam inopia aut alia necessitudo. Ceterum iuventus pleraque, sed maxume nobilium, Catilinae inceptis favebat; quibus in otio vel magnifice vel molliter vivere copia erat, incerta pro certis, bellum quam pacem malebant. Fuere item ea tempestate, qui crederent M. Licinium Crassum non ignarum eius consili fuisse; quia Cn. Pompeius, invisus ipsi, magnum exercitum ductabat, cuiusvis opes voluisse contra illius potentiam crescere, simul confisum, si coniuratio valuisset, facile apud illos principem se fore.   17. И така, около първи юний на годината, в която бяха консули Луций Цезар и Гай Фигул, Катилина ги повикал най-напред поотделно, като едни увещавал, други изкушавал, и като им дал да разберат, с какви средства той разполага, колко държавата е неподготвена и какви награди щели да имат те от заговора. След като изследвал всичко каквото искал, той свикал наедно всички онези, които се намирали в най-затруднено положение и които били най-смели. На това събрание се явили от сенаторите Публий Лентул Сура, Публий Автроний, Луций Касий Лонгин, Гай Цетег, Публий и Сервий Сула, синове на Сервий Сула, Луций Варгунтей, Квинт Аний, Марк Порций Лека, Луций Бестия, Квинт Курий, освен това от съсловието на канниците Марк Фулвий Нобилиор, Луций Статилий, Публий Габиний Капитон и Гай Корнелий. При това се явили и мнозина от колониите и муниципиите, местни първенци. Освен тези имаше още мнозина благородници, които участвуваха повече или по-малко скрито в този заговор и които бяха подтиквани повече от надежда за власт, отколкото от лошо материално положение или от друга нужда. Тъй или иначе, по-голямата част от младежите и то главно благородници, съчувствуваха на плановете на Катилина. Понеже имаха възможност да живеят разкошно или безгрижно, без да работят, те предпочитаха неизвестното пред известното, войната пред мира. Имаше по това време и хора, които вярваха, че Марк Лициний Крас е знаял за този заговор. Понеже Гней Помпей, негов личен враг, беше вожд на такава голяма войска, то той желаел да се увеличи силата на когото и да е против властта на тогова, като едновременно вярвал, че ако заговорът успее, той лесно ще стане един от първите негови водачи. [[18] Sed antea item coniuravere pauci contra rem publicam, in quibus Catilina fuit. De qua, quam verissume potero, dicam. L. Tullo et M'. Lepido consulibus P. Autronius et P. Sulla designati consules legibus ambitus interrogati poenas dederant. Post paulo Catilina pecuniarum repetundarum reus prohibitus erat consulatum petere, quod intra legitumos dies profiteri nequiverat. Erat eodem tempore Cn. Piso, adulescens nobilis, summae audaciae, egens, factiosus, quem ad perturbandam rem publicam inopia atque mali mores stimulabant. Cum hoc Catilina et Autronius circiter Nonas Decembris consilio communicato parabant in Capitolio Kalendis Ianuariis L. Cottam et L. Torquatum consules interficere, ipsi fascibus correptis Pisonem cum exercitu ad obtinendas duas Hispanias mittere. Ea re cognita rursus in Nonas Februarias consilium caedis transtulerant. Iam tum non consulibus modo, sed plerisque senatoribus perniciem machinabantur. Quod ni Catilina maturasset pro curia signum sociis dare, eo die post conditam urbem Romam pessumum facinus patratum foret. Quia nondum frequentes armati convenerant, ea res consilium diremit.   18. Но и по-рано също правиха заговор някои против републиката, между които беше и Катилина. За този заговор ще разкажа колкото мога по-точно. През консулствуването на Луций Тул и Маний Лепид, избраните за следната година консули Публий Автроний и Публий Сула бяха дадени под съд за незаконно домогване до властта и получиха наказанието си. Малко след това и кандидатурата на Катилина бе отхвърлена, понеже беше обвинен в злоупотребления и не можа да спази законния за това срок. През същото това време имаше един млад благородник, извънредно смел човек и голям партизанин на име Гней Пизон, когото трудното му материално положение и развалените му нрави подтикваха към държавен преврат. С него Катилина и Автроний, след като разменили мисли около 5 декемврий, тъкмели да убият на 1 януарий на Капитолиума консулите Луций Кота и Луций Торкват, а самите те, след като заграбят властта, да изпратят Пизона с войска за да завземе двете испански провинции. Но понеже се разбрало за този план, затова отложили убийството за 5 февруарий. Този път вече те кроили да погубят не само консулите, но и повечето от сенаторите. И действително, ако Катилина не беше побързал да даде знак на другарите си пред курията да извършат покушението, то на този ден щеше да бъде извършено най-грозното престъпление от основаването на Рим. Само защото не се били явили на време достатъчно въоръжени хора, опитът бил осуетен. [[19] Postea Piso in citeriorem Hispaniam quaestor pro praetore missus est adnitente Crasso, quod eum infestum inimicum Cn. Pompeio cognoverat. Neque tamen senatus provinciam invitus dederat; quippe foedum hominem a republica procul esse volebat, simul quia boni conplures praesidium in eo putabant et iam tum potentia Pompei formidulosa erat. Sed is Piso in provincia ab equitibus Hispanis, quos in exercitu ductabat, iter faciens occisus est. Sunt, qui ita dicant: imperia eius iniusta, superba, crudelia barbaros nequivisse pati; alii autem: equites illos, Cn. Pompei veteres fidosque clientis, voluntate eius Pisonem aggressos; numquam Hispanos praeterea tale facinus fecisse, sed imperia saeva multa antea perpessos. Nos eam rem in medio relinquemus. De superiore coniuratione satis dictum.   19. Подир този случай Пизон беше изпратен в отсамна Испания за квестор с права на претор благодарение подкрепата на Краса, който го знаел за смъртен враг на Помпея. Но и сам сенатът, както изглеждаше, охотно му даде провинцията, понеже е искал да държи далече от Рим този опасен човек, а също и защото мнозина от аристократите виждаха в него една опора тогава, когато силата на Помпея беше вече доста застрашителна. Обаче този същият Пизон бил убит, пътувайки из провинцията, от испанските конници, които имал в своята войска. Някои казват, че варварите не могли да търпят неговото несправедливо, горделиво и жестоко управление, а други пък, че въпросните конници били стари и верни привърженици на Помпея и че по негова заповед го нападнали. При това испанците никога не били вършили подобни престъпления, но че от по-рано понасяли много такива жестоки управления. Ние ще оставим този въпрос висящ. За горния заговор доста казахме. [[20] Catilina ubi eos, quos paulo ante memoravi, convenisse videt, tametsi cum singulis multa saepe egerat, tamen in rem fore credens univorsos appellare et cohortari in abditam partem aedium secedit atque ibi omnibus arbitris procul amotis orationem huiusce modi habuit: "Ni virtus fidesque vostra spectata mihi forent, nequiquam opportuna res cecidisset; spes magna, dominatio in manibus frustra fuissent, neque ego per ignaviam aut vana ingenia incerta pro certis captarem. "Sed quia multis et magnis tempestatibus vos cognovi fortis fidosque mihi, eo animus ausus est maxumum atque pulcherrumum facinus incipere, simul quia vobis eadem, quae mihi, bona malaque esse intellexi; nam idem velle atque idem nolle, ea demum firma amicitia est. Sed ego quae mente agitavi, omnes iam antea divorsi audistis. Ceterum mihi in dies magis animus accenditur, cum considero, quae condicio vitae futura sit, nisi nosmet ipsi vindicamus in libertatem. Nam postquam res publica in paucorum potentium ius atque dicionem concessit, semper illis reges, tetrarchae vectigales esse, populi, nationes stipendia pendere; ceteri omnes, strenui, boni, nobiles atque ignobiles, vulgus fuimus, sine gratia, sine auctoritate, iis obnoxii, quibus, si res publica valeret, formidini essemus. Itaque omnis gratia, potentia, honos, divitiae apud illos sunt aut ubi illi volunt; nobis reliquere pericula, repulsas, iudicia, egestatem. Quae quousque tandem patiemini, o fortissumi viri? Nonne emori per virtutem praestat quam vitam miseram atque inhonestam, ubi alienae superbiae ludibrio fueris, per dedecus amittere? Verum enim vero, pro deum atque hominum fidem, victoria in manu nobis est: viget aetas, animus valet; contra illis annis atque divitiis omnia consenuerunt. Tantum modo incepto opus est, cetera res expediet. Etenim quis mortalium, cui virile ingenium est, tolerare potest illis divitias superare, quas profundant in exstruendo mari et montibus coaequandis, nobis rem familiarem etiam ad necessaria deesse? Illos binas aut amplius domos continuare, nobis larem familiarem nusquam ullum esse? Cum tabulas, signa, toreumata emunt, nova diruunt, alia aedificant, postremo omnibus modis pecuniam trahunt, vexant, tamen summa lubidine divitias suas vincere nequeunt. At nobis est domi inopia, foris aes alienum, mala res, spes multo asperior: denique quid reliqui habemus praeter miseram animam? "Quin igitur expergiscimini? En illa, illa, quam saepe optastis, libertas, praeterea divitiae, decus, gloria in oculis sita sunt; fortuna omnia ea victoribus praemia posuit. Res, tempus, pericula, egestas, belli spolia magnifica magis quam oratio mea vos hortantur. Vel imperatore vel milite me utimini! Neque animus neque corpus a vobis aberit. Haec ipsa, ut spero, vobiscum una consul agam, nisi forte me animus fallit et vos servire magis quam imperare parati estis."   20. Когато Катилина видял, че се събрали тези, които споменах по-горе, макар и често да бил говорил с тях поотделно, обаче мислейки, че ще бъде уместно да ги повика и насърдчи общо, оттеглил се на едно скрито място в къщата си и като отстранил всякакви свидетели, държал им приблизително следната реч: "Ако вашата храброст и вярност не ми бяха достатъчно изпитани, напразно би се представял удобният случай. Напразно беха били в ръцете ни голямата надежда и самата власт и аз не бих оставял питомното за да гоня дивото с помощта на страхливци и несигурни хора. Но понеже в много и големи опасности изпитах вашата храброст и разбрах, че сте ми верни, затова се осмелих да предприема едно толкова велико и хубаво дело, особено пък понеже разбрах, че вашето щастие и нещастие е също и мое щастие и нещастие. Защото да желаеш и да не желаеш едно и също нещо, това чак се казва истинско приятелство. Какви са моите намерения, вие чухте вече всички поотделно. Обаче аз от ден на ден ставам по-разпален, когато си помисля, какво ще бъде нашето положение, ако ние самите не си извоюваме свободата. Защото откак държавата изпадна в пълна власт и разпореждане на малцина силни на деня, от тогава на тях са им подвластни царе и князе, племена и народи им плащат данъци, а всички ние, без разлика добри или храбри, благородни или неблагородни, бяхме тълпа, лишена от всякакво влияние и авторитет, подчинени на тези, за които щяхме да бъдем страшилище, ако държавата беше в ред. Така цялата власт, влияние, чест и богатства са в тях или там, където те искат, а на нас са оставили само опасностите, неуспехите, съдилищата и немотията. До кога ще търпите тези мизерии, мои храбреци? Та не е ли по-добре да измрем с чест и достойнство, отколкото да влачим един мизерен и безчестен живот и пак в края на краищата, след като сме били подигравка на чуждото високомерие, позорно да го изгубим? Не, хиляди пъти не! Кълна се в името на боговете и на хората, че ние ще победим, защото имаме цветуща възраст и силен дух. Напротив, у онези всичко е остаряло поради годините и охолния им живот. Нужно е само да почнем, останалото ще дойде само по себе. Та кой човек, който има мъжко сърдце, може да търпи, щото те да имат толкова много богатства, че да ги харчат в застрояване на морето и в изравняване на планините, а ние да нямаме за най-необходимото в домашния живот? Те да строят една до друга по две и повече къщи, а ние да нямаме никакво домашно огнище? Когато купуват картини, статуи и разни художествени предмети, нови къщи разрушават за да строят други на тяхно място, - най-после чудят се как да мъчат и прахосват парите и все пак, при всичкото си разточителство, не могат да надвият на богатствата си. А ние какво имаме? У дома немотия, вън дългове, настояще лошо, надежда много по-мрачна. Накрай, какво ни остава на нас освен една мизерна душа? Защо, защо не се събудите? Ето я, ето свободата, която искахте толкова пъти! Освен това богатства, чест, слава са пред очите ви! Съдбата е отредила всичко това като награда за победителите. Нашето лошо положение, благоприятният момент, опасностите, нуждата и богатата военна плячка ви насърдчават повече отколкото моята реч. Послужете си с мене било като с пълководец, било като с прост войник. Нито духът ми, нито тялото ми ще бъде далеч от вас. Надявам се всичко това на направя заедно с вас като консул, освен ако по зла съдба бъда излъган в себе си и вие бъдете готови повече да робувате отколкото да господарувате". [[21] Postquam accepere ea homines, quibus mala abunde omnia erant, sed neque res neque spes bona ulla, tametsi illis quieta movere magna merces videbatur, tamen postulavere plerique, ut proponeret, quae condicio belli foret, quae praemia armis peterent, quid ubique opis aut spei haberent. Tum Catilina polliceri tabulas novas, proscriptionem locupletium, magistratus, sacerdotia, rapinas, alia omnia, quae bellum atque lubido victorum fert. Praeterea esse in Hispania citeriore Pisonem, in Mauretania cum exercitu P. Sittium Nucerinum, consili sui participes; petere consulatum C. Antonium, quem sibi collegam fore speraret, hominem et familiarem et omnibus necessitudinibus circumventum; cum eo se consulem initium agundi facturum. Ad hoc maledictis increpabat omnis bonos, suorum unumquemque nominans laudare; admonebat alium egestatis, alium cupiditatis suae, compluris periculi aut ignominiae, multos victoriae Sullanae, quibus ea praedae fuerat. Postquam omnium animos alacris videt, cohortatus, ut petitionem suam curae haberent, conventum dimisit.   21. След като изслушали тази реч, хората, които се намирали в много лошо положение и които нямали нито добро настояще, нито някаква надежда за добро бъдеще, макар и да виждали в размириците голяма печалба за себе си, все пак мнозина от тях поискали да им се поясни по-добре, при какви условия би се водила войната, за какви награди биха се борили с оръжие и изобщо, какви средства и какви надежди за успех биха имали. Тогава Катилина почнал да им обещава опрощаване на дълговете, конфискуване имотите на богатите, държавни и жречески служби, грабежи и всичко онова, което войната и алчността носят на победителите. Освен това той им казал, че в отсамна Испания бил Пизон, а в Мавритания се намирал с войска Публий Ситий Нуцерин, и двамата съучастници в неговото дело; че Гай Антоний, негов много близък и обкръжен от всякакви затруднения човек, за когото се надявал, че ще му бъде колега, се бил кандидатирал за консул. С него той, като станел консул, щял да почне работа. При това се нахвърлил с ругатни по адрес на всички аристократи, а от своите съмишленици споменавал всекиго по име и ги хвалил. На тогова припомнял лошото му материално положение, на оногова - слабостите му, на някои - техните опасности или лошото им име, на мнозина - победата на Сула, която им послужила за да грабнат голяма плячка. След като ги вижда всички в добро настроение, предупредил ги да имат грижа за неговата кандидатура и разпустнал събранието. [[22] Fuere ea tempestate, qui dicerent Catilinam oratione habita, cum ad ius iurandum popularis sceleris sui adigeret, humani corporis sanguinem vino permixtum in pateris circumtulisse: inde cum post exsecrationem omnes degustavissent, sicuti in sollemnibus sacris fieri consuevit, aperuisse consilium suum; atque eo +dictitare+ fecisse, quo inter se fidi magis forent alius alii tanti facinoris conscii. Nonnulli ficta et haec et multa praeterea existumabant ab iis, qui Ciceronis invidiam, quae postea orta est, leniri credebant atrocitate sceleris eorum, qui poenas dederant. Nobis ea res pro magnitudine parum comperta est.   22. Имаше по това време хора, които разправяха, че след речта си Катилина накарал съучастниците в престъплението да се закълнат, като им поднел в чаши смес от човешка кръв и вино. И когато, след обичайните заклинания - както това обикновено става при тържествените жертвоприношения - те вкусили от тази смес, той открил своя план и подчертал, че е направил това с цел, щото те "да бъдат по-верни помежду си, когато всеки знае за такова едно престъпление на другаря си". Някои смятаха както тази, така и други версии, за измислици на хора, които уж искали да смекчат завистта, изникнала по-късно против Цицероня, като представят по-отвратително престъплението на онези, които бидоха наказани. На мене тази работа, макар и от значение, не ми е достатъчно известна. [[23] Sed in ea coniuratione fuit Q. Curius, natus haud obscuro loco, flagitiis atque facinoribus coopertus, quem censores senatu probri gratia moverant. Huic homini non minor vanitas inerat quam audacia: neque reticere, quae audierat, neque suamet ipse scelera occultare, prorsus neque dicere neque facere quicquam pensi habebat. Erat ei cum Fulvia, muliere nobili, stupri vetus consuetudo. Cui cum minus gratus esset, quia inopia minus largiri poterat, repente glorians maria montisque polliceri coepit et minari interdum ferro, ni sibi obnoxia foret, postremo ferocius agitare quam solitus erat. At Fulvia insolentiae Curi causa cognita tale periculum rei publicae haud occultum habuit, sed sublato auctore de Catilinae coniuratione, quae quoque modo audierat, compluribus narravit. Ea res in primis studia hominum accendit ad consulatum mandandum M. Tullio Ciceroni. Namque antea pleraque nobilitas invidia aestuabat et quasi pollui consulatum credebant, si eum quamvis egregius homo novus adeptus foret. Sed ubi periculum advenit, invidia atque superbia post fuere.   23. Но, в тоя заговор се числеше и Квинт Курий, човек от знатно семейство, обаче потънал в пороци и престъпления, когото цензорите бяха отстранили от сената за неморален живот. Този човек беше толкова суетен, колкото и дързък. Той не знаеше да пази в тайна онова, което чуеше, нито даже можеше да скрие своите собствени престъпления; изобщо не държеше сметка за това, което приказва и върши. Негов стар навик бяха престъпните му връзки с Фулвия, жена от висшето общество. А когато той престанал да й харесва, защото, поради липса на пари, не могъл вече да харчи за нея тъй, както по-рано, внезапно почнал да й се хвали и да й обещава златни планини, а понякога и да я заплашва, че ще я убие, ако не му бъде послушна; изобщо държал се по-жестоко отколкото правел обикновено. А Фулвия, като разбрала причината за тази негова грубост, решила да не пази в тайна такава опасност за държавата, и като премълчала името на виновника, разказала на мнозина всичко за заговора, тай както била чула. Този факт особено събуди интереса на хората да поверят консулската длъжност на Марк Тулий Цицерон. Защото преди това повечето от благородните горяха от завист и смятаха едва ли не, че консулският сан би бил осквернен, ако би достигнал до него един човек от народа, та бил той и най-добрият. Но когато опасността дойде, завистта и гордостта отстъпиха на задно място. [[24] Igitur comitiis habitis consules declarantur M. Tullius et C. Antonius. Quod factum primo popularis coniurationis concusserat. Neque tamen Catilinae furor minuebatur, sed in dies plura agitare: arma per Italiam locis opportunis parare, pecuniam sua aut amicorum fide sumptam mutuam Faesulas ad Manlium quendam portare, qui postea princeps fuit belli faciundi. Ea tempestate plurumos cuiusque generis homines adscivisse sibi dicitur, mulieres etiam aliquot, quae primo ingentis sumptus stupro corporis toleraverant, post, ubi aetas tantummodo quaestui neque luxuriae modum fecerat, aes alienum grande conflaverant. Per eas se Catilina credebat posse servitia urbana sollicitare, urbem incendere, viros earum vel adiungere sibi vel interficere.   24. И тъй, на изборите, които станаха, биват провъзгласени за консули Марк Тулий и Гай Антоний, който факт отначало стресна партизаните на заговора. Обаче яростта на Катилина не се намаляваше от това и той все повече действуваше: пренасяше оръжие на удобни места из цяла Италия, взимаше в заем пари за своя или на приятелите си сметка и ги пращаше във Фезули на някой си Манлий, който по-после ръководеше войната. Разказва се, че по това време той привлякъл към себе си много хора от различен произход, даже и няколко жени, които по-рано посрещали огромните си разходи, като продавали тялото си, но после, когато възрастта им турнала край само на доходите, но не и на разкошния им живот, тогава направили големи дългове. С помощта на тези именно жени Катилина се надяваше да може да разбунтува робите в столицата и да запали града, а техните мъже или да привлече към себе си, или да ги избие. [[25] Sed in iis erat Sempronia, quae multa saepe virilis audaciae facinora conmiserat. Haec mulier genere atque forma, praeterea viro atque liberis satis fortunata fuit; litteris Graecis et Latinis docta, psallere et saltare elegantius quam necesse est probae, multa alia, quae instrumenta luxuriae sunt. Sed ei cariora semper omnia quam decus atque pudicitia fuit; pecuniae an famae minus parceret, haud facile discerneres; lubido sic accensa, ut saepius peteret viros quam peteretur. Sed ea saepe antehac fidem prodiderat, creditum abiuraverat, caedis conscia fuerat; luxuria atque inopia praeceps abierat. Verum ingenium eius haud absurdum: posse versus facere, iocum movere, sermone uti vel modesto vel molli vel procaci; prorsus multae facetiae multusque lepos inerat.   25. Между тези жени се намираше и Семпрония, която беше вършила много пъти лудории със смелостта на мъж. Тази жена беше от добър род, красива и освен това ощастливена с мъж и деца. Тя беше образована, знаеше гръцка и латинска книга, както и музика и танц по-добре отколкото е нуждно на една скромна жена, а освен това и много други работи, които съпровождат разкошния живот. Тя обичаше винаги повече всичко друго, освен морала и благоприличието. Кое от двете щадеше по-малко - парите или поведението си - мъчно можеше да се различи. В любовта беше толкова разпалена, щото по-често тя търсеше мъжете, отколкото те да търсят нея. В много случаи изменяше на думата си, отказваше се с лъжлива клетва да плаща заеми, беше посветена в тайната на някои убийства. Така вървеше тази жена към пропаст със своето разточителство и с вечното си безпаричие. Що се отнася до умствените й способности, не беше лишена от дарба: можеше да съчинява стихове, умееше да прави шеги, да приказва според случая, било сериозно, било с чувство, било даже малко нещо нецензурно или цинично. С две думи, това бе една духовита и очарователна жена. [[26] His rebus conparatis Catilina nihilo minus in proxumum annum consulatum petebat sperans, si designatus foret, facile se ex voluntate Antonio usurum. Neque interea quietus erat, sed omnibus modis insidias parabat Ciceroni. Neque illi tamen ad cavendum dolus aut astutiae deerant. Namque a principio consulatus sui multa pollicendo per Fulviam effecerat, ut Q. Curius, de quo paulo ante memoravi, consilia Catilinae sibi proderet; ad hoc collegam suum Antonium pactione provinciae perpulerat, ne contra rem publicam sentiret; circum se praesidia amicorum atque clientium occulte habebat. Postquam dies comitiorum venit et Catilinae neque petitio neque insidiae, quas consulibus in campo fecerat, prospere cessere, constituit bellum facere et extrema omnia experiri, quoniam, quae occulte temptaverat, aspera foedaque evenerant.   26. Но, въпреки горните приготовления, на следната година Катилина пак се кандидатира за консул с надеждата, ако бъде избран, да може лесно да използува по волята си Антония. Между това той не оставаше спокоен, но по разни начини готвеше засади на Цицерона. Но и на Цицерона не липсваха предпазливост, ловкост и хитрина. Така още от началото на своето консулствуване, чрез посредничеството на Фулвия и с цената на много обещания, той беше успял да направи щото Квинт Курий, за когото споменах малко по-горе, да му издаде плановете на Катилина. При това чрез договора за провинциите той беше отстранил своя колега Антония за да не може да замисля нещо против републиката. Сам той си имаше около себе си тайна гвардия от приятели и привърженици. Когато дойде изборният ден и след като Катилина не можа да успее нито с кандидатурата си нито с атентата, който беше извършил върху консулите на Марсовото поле, той реши да обяви открита война и да опита всичко до край, понеже онова, което беше направил скритом, излезна едно горчиво разочарование. [[27] Igitur C. Manlium Faesulas atque in eam partem Etruriae, Septimium quendam Camertem in agrum Picenum, C. Iulium in Apuliam dimisit, praeterea alium alio, quem ubique opportunum sibi fore credebat. Interea Romae multa simul moliri: consulibus insidias tendere, parare incendia, opportuna loca armatis hominibus obsidere; ipse cum telo esse, item alios iubere, hortari, uti semper intenti paratique essent; dies noctisque festinare, vigilare, neque insomniis neque labore fatigari. Postremo, ubi multa agitanti nihil procedit, rursus intempesta nocte coniurationis principes convocat per M. Porcium Laecam ibique multa de ignavia eorum questus docet se Manlium praemisisse ad eam multitudinem, quam ad capiunda arma paraverat, item alios in alia loca opportuna, qui initium belli facerent, seque ad exercitum proficisci cupere, si prius Ciceronem oppressisset; eum suis consiliis multum officere.   27. И така той разпратил Гай Манлия във Фезули и в тамошната област на Етрурия, а някого си Септимия от Камеринум - в Пиценската околия и Гай Юлия - в Апулия; освен това разпратил и други на разни места, кого където смятал за най-подходящ. Едновременно с това обаче той действуваше и в Рим. Правеше засади срещу живота на консулите, готвеше пожарища, обсаждаше с въоръжени хора удобни за целта места. Сам той носеше оръжие и караше и други да правят същото, насърдчаваше ги да бъдат винаги будни и готови, ден и нощ тичаше и бдеше, не се уморяваше нито от безсъние, нито от работа. Най-сетне, след като въпреки толкова трудове нищо не му провървя, той свиква в тъмна нощ в къщата на Марк Лека главатарите на заговора и след като се оплакал много от тяхната небрежност, им съобщава, че е изпратил Манлия при онези отряди, които бил събрал за да бъдат всеки момент въоръжени, както и други на разни удобни места за да почнат войната; че и на него му се искало много да отиде при войската, но че желаел по-напред да премахне Цицерона, защото същият пречел много на плановете му. [[28] Igitur perterritis ac dubitantibus ceteris C. Cornelius eques Romanus operam suam pollicitus et cum eo L. Vargunteius senator constituere ea nocte paulo post cum armatis hominibus sicuti salutatum introire ad Ciceronem ac de inproviso domi suae inparatum confodere. Curius ubi intellegit, quantum periculum consuli inpendeat, propere per Fulviam Ciceroni dolum, qui parabatur, enuntiat. Ita illi ianua prohibiti tantum facinus frustra susceperant. Interea Manlius in Etruria plebem sollicitare egestate simul ac dolore iniuriae novarum rerum cupidam, quod Sullae dominatione agros bonaque omnis amiserat, praeterea latrones cuiusque generis, quorum in ea regione magna copia erat, nonnullos ex Sullanis coloniis, quibus lubido atque luxuria ex magnis rapinis nihil reliqui fecerat.   28. При тези съобщения другите се изплашили и се колебаели, но Гай Корнелий, римски конник, обещал съдействието си и заедно със сенатора Луций Варгунтей решили през същата нощ много рано да влезнат с няколко въоръжени лица в дома на Цицерона уж да го поздравят и съвсем неочаквано да го промушат. Но Курий разбрал каква опасност заплашва консула и чрез Фулвия бърже му известява за подлото им намерение. Така те, отблъснати от вратата, само напраздно предприели такова едно покушение. Между това Манлий подбуждаше в Етрурия народа, който беше жаден за промени поради немотията и недоволството си от претърпените неправди, понеже във време на диктатурата на Сула беше изгубил целия си имот. Освен това той насъсквал и всевъзможни разбойници, каквито в тази област имаше много, както и някои от колонистите на Сула, чийто разгулен живот и разточителство бяха направили, щото да не остане нищо от голямата им плячка. [[29] Ea cum Ciceroni nuntiarentur, ancipiti malo permotus, quod neque urbem ab insidiis privato consilio longius tueri poterat, neque exercitus Manli quantus aut quo consilio foret satis compertum habebat, rem ad senatum refert iam antea vulgi rumoribus exagitatam. Itaque, quod plerumque in atroci negotio solet, senatus decrevit darent operam consules ne quid res publica detrimenti caperet. Ea potestas per senatum more Romano magistratui maxuma permittitur: exercitum parare, bellum gerere, coercere omnibus modis socios atque civis, domi militiaeque imperium atque iudicium summum habere; aliter sine populi iussu nullius earum rerum consuli ius est.   29. Когато всичко това било съобщено на Цицерона, разтревожен от двойната опасност, именно, че нито е могъл да пази по-дълго и на своя отговорност столицата от интриги, нито е могъл да узнае положително, колко голяма и с какви намерения е била войската на Манлий, той докладва на сената за положението, смущавано още от по-рано от циркулиращите между народа слухове. Тогава сенатът взима решение - както обикновено става в случай на опасност, - щото "консулите да се погрижат за сигурността на държавата". Това е пълномощието, което се дава по римския закон от сената на един висш магистрат: именно, да събира войска, да води война, да държи с всички средства под заповедите си съюзници и граждани, да има пълна военна и съдебна власт в мирно и военно време. Иначе без одобрението на народа консувът няма ни едно от тези права. [[30] Post paucos dies L. Saenius senator in senatu litteras recitavit, quas Faesulis adlatas sibi dicebat, in quibus scriptum erat C. Manlium arma cepisse cum magna multitudine ante diem VI. Kalendas Novembris. Simul, id quod in tali re solet, alii portenta atque prodigia nuntiabant, alii conventus fieri, arma portari, Capuae atque in Apulia servile bellum moveri. Igitur senati decreto Q. Marcius Rex Faesulas, Q. Metellus Creticus in Apuliam circumque ea loca missi — hi utrique ad urbem imperatores erant, impediti ne triumpharent calumnia paucorum, quibus omnia honesta atque inhonesta vendere mos erat — sed praetores Q. Pompeius Rufus Capuam, Q. Metellus Celer in agrum Picenum eisque permissum uti pro tempore atque periculo exercitum conpararent. Ad hoc, si quis indicavisset de coniuratione quae contra rem publicam facta erat, praemium servo libertatem et sestertia centum, libero inpunitatem eius rei et sestertia ducenta itemque decrevere uti gladiatoriae familiae Capuam et in cetera municipia distribuerentur pro cuiusque opibus, Romae per totam urbem vigiliae haberentur eisque minores magistratus praeessent.   30. След няколко дена сенаторът Луций Сений прочел в сената едно писмо, което според неговите думи, бил получил от Фезули. В това писмо се казвало, че Гай Манлий бил взел оръжието на 27 октомврий заедно с един голям войскови отряд. Едновременно с това, - както обикновено става в такъв случай - едни съобщаваха за някакви чудновати явления и знаци, други донасяха, че ставали някакви събрания, че се пренасяли оръжия, че в Капуа и в Апулия щяло да избухне въстание на робите. В резултат на това и по решението на сената бидоха изпратени Квинт Марций Рекс във Фезули, а Квинт Метел Критянин в Апулия и около тези места - и двамата тези стоеха пред града като полководци, възпрепятствувани да везнат триумфално от клеветите на неколцина продажници, за които беше нещо обикновено да търгуват с честта и безчестието, - а пък преторите Квинт Помпей Руф и Квинт Метел Целер бидоха изпратени единият в Капуа, а другият в Пиценската област с правото да съберат войска като държат сметка за условията и опасностите. Освен това решено бе да се дадат награди на онези, които биха дали указания за заговора, извършен срещу републиката, именно: на роба - освобождаването му и сто хиляди сестерции, а на свободния гражданин - освобождаване от наказание и двесте хиляди сестерции. Така също бе решено, щото гладиаторските тълпи да бъдат разпределени към Капуа и из другите провинциални градове според големината на всеки един, а в Рим из целия град са се постави стража под надзора на по-малки началници. [[31] Quibus rebus permota civitas atque inmutata urbis facies erat. Ex summa laetitia atque lascivia, quae diuturna quies pepererat, repente omnis tristitia invasit: festinare, trepidare, neque loco neque homini cuiquam satis credere, neque bellum gerere neque pacem habere, suo quisque metu pericula metiri. Ad hoc mulieres, quibus rei publicae magnitudine belli timor insolitus incesserat, adflictare sese, manus supplicis ad caelum tendere, miserari parvos liberos, rogitare omnia, pavere, superbia atque deliciis omissis sibi patriaeque diffidere. At Catilinae crudelis animus eadem illa movebat, tametsi praesidia parabantur et ipse lege Plautia interrogatus erat ab L. Paulo. Postremo, dissimulandi causa aut sui expurgandi, sicut iurgio lacessitus foret, in senatum venit. Tum M. Tullius consul, sive praesentiam eius timens sive ira conmotus, orationem habuit luculentam atque utilem rei publicae, quam postea scriptam edidit. Sed ubi ille adsedit, Catilina, ut erat paratus ad dissimulanda omnia, demisso voltu, voce supplici postulare a patribus coepit ne quid de se temere crederent: ea familia ortum, ita se ab adulescentia vitam instituisse ut omnia bona in spe haberet; ne existumarent sibi, patricio homini, cuius ipsius atque maiorum pluruma beneficia in plebem Romanam essent, perdita re publica opus esse, cum eam servaret M. Tullius, inquilinus civis urbis Romae. Ad hoc maledicta alia cum adderet, obstrepere omnes, hostem atque parricidam vocare. Tum ille furibundus: "Quoniam quidem circumventus", inquit, "ab inimicis praeceps agor, incendium meum ruina restinguam."   31. Тези събития хвърлиха в тревога гражданството и измениха лицето на града. От пълното безгрижие и разпуснатост, в които бяха изпаднали през дългото време на мир и спокойствие, изведнъж хората потънаха в тъга и унилост. Почнаха да тичат, настана бъркотия, никой не вярваше на нищо, нито на хората, с които се срещаше, нито на мястото, където се намираше, нито имаха мир, нито водеха война, всеки мереше опасностите със своя собствен страх. При това жените, които бяха обзети от неоправдан за величието на републиката страх пред една война, почнаха да си скубят косите, да простират молитвено ръце към небето, да оплакват невръстните си деца, разпитваха за всичко и трепереха от всичко. Бидейки изгубили гордостта и прелестите на живота, те изгубиха и вярата в собствения си живот и в живота на отечеството. Ала жестокосърдният Катилина на преставаше да върши това, което си беше наумил, макар и да се взимаха мерки против него и макар сам той да беше даден под съд от Луций Павел въз основа на Плавтиевия закон. Най-после, било за да се престори, че не знае нищо, било за да се оправдае, и, като да е търсил кавга с някого, той се явява в сената. Тогава консулът Марк Тулий Цицерон, може би и защото е бил силно ядосан, произнесъл в защита на държавата блестящата онази реч, която впоследствие написа и издаде. Но след като Цицерон седнал, Катилина, както бил готов да се преструва във всичко, с наведена глава и с умолителен глас почнал да се моли сенаторите да не вярват така лекомислено на всички тези работи, които се разправят за него: той произлизал от такова добро семейство, и от младини така бил живял, че могъл да бъде напълно благонадежден; не бивало да мислят, че той, - човек патриций, чийто заслуги към римския народ, както и тези на неговите деди, били големи, има интерес да погуби републиката, та да става нужда да я спасява Марк Тулий, който не бил дори законен гражданин на Рим, Към това като прибавил и някои други обидни думи, всички наскачали с голям шум като го нарекли предател и враг на отечеството. Тогава той извикал бясно: "Понеже така и така съм заобиколен от неприятели, които ме тласкат към пропаст, то аз ще изгася под вашите развалини пожара, който готвите срещу мене". [[32] Deinde se ex curia domum proripuit. Ibi multa ipse secum volvens, quod neque insidiae consuli procedebant et ab incendio intellegebat urbem vigiliis munitam, optumum factu credens exercitum augere ac, prius quam legiones scriberentur, multa antecapere quae bello usui forent, nocte intempesta cum paucis in Manliana castra profectus est. Sed Cethego atque Lentulo ceterisque, quorum cognoverat promptam audaciam, mandat, quibus rebus possent, opes factionis confirment, insidias consuli maturent, caedem, incendia aliaque belli facinora parent: sese prope diem cum magno exercitu ad urbem accessurum. Dum haec Romae geruntur, C. Manlius ex suo numero legatos ad Marcium Regem mittit cum mandatis huiusce modi:   32. Веднага след това избягал от сената у дома си, дето дълго си блъскал главата, понеже от една страна засадите срещу консула не успяваха, а от друга - трябваше да разбере, че столицата е снабдена със стража за да я пази от пожар. Все пак той сметнал за най-добре да увеличи войската и, преди да бъдат рекрутирани легионите, да вземе предварително мерки за онова, което би било нуждно за войната. Ето защо, късно през нощта заминал с неколцина другари за лагера на Манлий. А пък на Цетега, на Лентула и на другите, чиято готовност и смелост познавал, дава нареждане, по всякакъв начин да засилят мощта на партията, за ускорят атентата срещу консула и да подготвят убийства, пожарища и други ужаси на войната. Сам той щял да пристигне скоро с голяма войска. Докато това става в Рим, Гай Манлий праща неколцина от своите хора до Марций Рекс със следните поръки: [[33] "Deos hominesque testamur, imperator, nos arma neque contra patriam cepisse neque quo periculum aliis faceremus, sed uti corpora nostra ab iniuria tuta forent, qui miseri, egentes, violentia atque crudelitate faeneratorum plerique patriae, sed omnes fama atque fortunis expertes sumus. Neque cuiquam nostrum licuit more maiorum lege uti, neque amisso patrimonio liberum corpus habere: tanta saevitia faeneratorum atque praetoris fuit. Saepe maiores vostrum, miseriti plebis Romanae, decretis suis inopiae eius opitulati sunt; ac novissume memoria nostra propter magnitudinem aeris alieni volentibus omnibus bonis argentum aere solutum est. Saepe ipsa plebs, aut dominandi studio permota aut superbia magistratuum armata, a patribus secessit. At nos non imperium neque divitias petimus, quarum rerum causa bella atque certamina omnia inter mortalis sunt, sed libertatem, quam nemo bonus nisi cum anima simul amittit. Te atque senatum obtestamur: consulatis miseris civibus, legis praesidium, quod iniquitas praetoris eripuit, restituatis neve nobis eam necessitudinem inponatis, ut quaeramus, quonam modo maxume ulti sanguinem nostrum pereamus!"   33. "Призоваваме боговете и хората за свидетели, генерале, че ние не сме взели оръжието нито против отечеството, нито за да създаваме опасност комуто и да било, но само за да бъдем лично ние сигурни срещу неправдата, ние, които, нещастни и нуждаещи се, изложени на насилието и жестокостта на лихварите, сме лишени мнозина от бащино огнище, а всички от чест и имот. На никого от нас не бе позволено да се ползува от закона съгласно обичая на нашите деди, нито да запази своята лична свобода при случайно загубване на бащиното наследство: толкова голяма бе жестокостта на лихварите и на претора. Често вашите деди, от съжаление към римския народ са го подпомагали в лошото му положение със своите решения, а напоследък и в наше време, поради големината на задълженията и с одобрението на всички честни хора, се плащаше с мед вместо със сребро. Често народът, подтикнат било от лично властолюбие, било от високомерието на чиновниците, се е отказвал от своите водачи с оръжие в ръка. Ние, напротив, не искаме нито власт, нито богатства, които са причина за всички спорове и войни между хората. Ние искаме само свободата си, която никой достоен човек не изгубва, освен с цената на своя живот. Тебе и сената молим настоятелно, смилете се над нещастните граждани, възстановете силата на закона, която несправедливият претор ни отне и не ни налагайте необходимостта да мислим, по какъв начин да загинем, след като отмъстим жестоко за нашата кръв". [[34] Ad haec Q. Marcius respondit, si quid ab senatu petere vellent, ab armis discedant, Romam supplices proficiscantur; ea mansuetudine atque misericordia senatum populi Romani semper fuisse, ut nemo umquam ab eo frustra auxilium petiverit. At Catilina ex itinere plerisque consularibus, praeterea optumo cuique litteras mittit: Se falsis criminibus circumventum, quoniam factioni inimicorum resistere nequiverit, fortunae cedere, Massiliam in exsilium proficisci, non quo sibi tanti sceleris conscius esset, sed uti res publica quieta foret neve ex sua contentione seditio oreretur. Ab his longe divorsas litteras Q. Catulus in senatu recitavit, quas sibi nomine Catilinae redditas dicebat. Earum exemplum infra scriptum est:   34. На това Квинт Ммарций отговорил: "Ако искат да молят за нещо сената, нека сложат оръжието и нека тръгнат за Рим като молители. Сенатът на римския народ е бил винаги толкова милостив и благ, че никой никога не го е молил напразно за помощ". Между това Катилина, пътувайки, пише писма на повечето от консулите, както и на мнозина оптимати със следното съдържание: понеже бил обкръжен от лъжливи обвинения, не можейки да противостои на неприятелската партия, той отстъпва пред съдбата и се отправя за Масилия в изгнание, не защото се чувствувал виновен в някакво престъпление, а защото иска републиката да бъде спокойна и за да не би от неговата борба да произлезне общо възстание. съвсем друго съдържание, обаче, имаше писмото, което Квинт Катул прочете в сената и което сам той твърдеше, че е получил от Катилина. Препис от него даваме по-долу: [[35] "L. Catilina Q. Catulo. Egregia tua fides re cognita, grata mihi magnis in meis periculis, fiduciam commendationi meae tribuit. Quam ob rem defensionem in novo consilio non statui parare; satisfactionem ex nulla conscientia de culpa proponere decrevi, quam, me dius fidius, veram licet cognoscas. Iniuriis contumeliisque concitatus, quod fructu laboris industriaeque meae privatus statum dignitatis non obtinebam, publicam miserorum causam pro mea consuetudine suscepi, non quin aes alienum meis nominibus ex possessionibus solvere non possem — et alienis nominibus liberalitas Orestillae suis filiaeque copiis persolveret — sed quod non dignos homines honore honestatos videbam meque falsa suspicione alienatum esse sentiebam. Hoc nomine satis honestas pro meo casu spes reliquae dignitatis conservandae sum secutus. Plura cum scribere vellem, nuntiatum est vim mihi parari. Nunc Orestillam commendo tuaeque fidei trado; eam ab iniuria defendas per liberos tuos rogatus! Haveto!"   35. "Луций Катилина поздравлява Квинт Катула. Твоята отлична вярност, изпитана на дело, която ми е особено ценна в опасното ми положение, ми вдъхва смелост за да ти пиша настоящето препоръчително писмо. Ето защо смятам, че няма нужда да защищавам новото си решение. Искам само, в пълно съзнание за невинността си да ти изложа причините, които ме накараха да взема това решение, и които, вярвам ти ще признаеш за правдиви. Огорчен от неправдите и обидите, понеже, лишен от плодовете на моя труд и старание, не можах да заемам онова място, което заслужавах, реших да се застъпя за общите интереси на нещастните съгласно моя нрав, не защото не бих могъл да изплатя от собствените си средства направените на мое име дългове, - Орестила е достатъчно щедра за да изплати със свои средства и с тези на дъщеря си дори и чужди дългове, - но понеже виждах недостойни хора удостоени с достойнство и се чувствувах отстранен поради лъжливо подозрение. Ето защо, за да запазя остатъка от достойнството си, аз реших да следвам едно поведение, което все още представлява чест за моето тежко положение. Бих искал да ти пиша повече, обаче съобщават ми, че ми се готви насилие. За сега ти поверявам Орестила и те моля да се грижиш за нея. Пази я от обиди, заклевам те в децата. Сбогом!" [[36] Sed ipse paucos dies conmoratus apud C. Flaminium in agro Arretino, dum vicinitatem antea sollicitatam armis exornat, cum fascibus atque aliis imperi insignibus in castra ad Manlium contendit. Haec ubi Romae comperta sunt, senatus Catilinam et Manlium hostis iudicat, ceterae multitudini diem statuit, ante quam sine fraude liceret ab armis discedere praeter rerum capitalium condemnatis. Praeterea decernit, uti consules dilectum habeant, Antonius cum exercitu Catilinam persequi maturet, Cicero urbi praesidio sit. Ea tempestate mihi imperium populi Romani multo maxume miserabile visum est. Cui cum ad occasum ab ortu solis omnia domita armis parerent, domi otium atque divitiae, quae prima mortales putant, adfluerent, fuere tamen cives, qui seque remque publicam obstinatis animis perditum irent. Namque duobus senati decretis ex tanta multitudine neque praemio inductus coniurationem patefecerat neque ex castris Catilinae quisquam omnium discesserat: tanta vis morbi ac veluti tabes plerosque civium animos invaserat.   36. Обаче, след като престоял няколко дена у Гай Фламиний в Аретинската област и след като снабдил с оръжие възстаналото още от по-рано население, пристигнал тържествено и с целия блясък на властта в лагера на Манлий. Това като става известно в Рим, сенатът обявява Манлий и Катилина за врагове на държавата, а на останалото население дава срок, в продължение на който без страх от наказание да сложи оръжието, като от това бяха изключени само осъдените за тежки престъпления. Освен това сенатът реши, щото консулите да свикат някои набори, Антоний да отиде бързо с войска за да преследва Катилина, а Цицерон да остане да пази столицата. През това време римската държава ми се виждаше без преувеличение достойна за съжаление. Тогава, когато на този народ бяха подвластни всички земи от изток чак до запад; когато във вътрешността цареше мир и от всички страни се стичаха в изобилие богатства, които са най-главното нещо за хората, все пак намериха се граждани, които упорито тласкаха и себе си и държавата към гибел. И чудно нещо: въпреки двете наредби на сената, не се намери в това голямо множество нито един човек, който да се съблазни от обещаната награда и да издаде заговора, както и никой от тях не напусна лагера на Каталина. Толкова силна беше болестта, която като същинска зараза беше обхванала духовете на повечето от гражданите! [[37] Neque solum illis aliena mens erat, qui conscii coniurationis fuerant, sed omnino cuncta plebes novarum rerum studio Catilinae incepta probabat. Id adeo more suo videbatur facere. Nam semper in civitate, quibus opes nullae sunt, bonis invident, malos extollunt, vetera odere, nova exoptant, odio suarum rerum mutari omnia student, turba atque seditionibus sine cura aluntur, quoniam egestas facile habetur sine damno. Sed urbana plebes, ea vero praeceps erat de multis causis. Primum omnium, qui ubique probro atque petulantia maxume praestabant, item alii per dedecora patrimoniis amissis, postremo omnes, quos flagitium aut facinus domo expulerat, ii Romam sicut in sentinam confluxerant. Deinde multi memores Sullanae victoriae, quod ex gregariis militibus alios senatores videbant, alios ita divites, ut regio victu atque cultu aetatem agerent, sibi quisque, si in armis foret, ex victoria talia sperabat. Praeterea iuventus, quae in agris manuum mercede inopiam toleraverat, privatis atque publicis largitionibus excita urbanum otium ingrato labori praetulerat. Eos atque alios omnis malum publicum alebat. Quo minus mirandum est homines egentis, malis moribus, maxuma spe, rei publicae iuxta ac sibi consuluisse. Praeterea, quorum victoria Sullae parentes proscripti, bona erepta, ius libertatis inminutum erat, haud sane alio animo belli eventum exspectabant. Ad hoc, quicumque aliarum atque senatus partium erant, conturbari rem publicam quam minus valere ipsi malebant. Id adeo malum multos post annos in civitatem revorterat.   37. И не, че съзнанието беше помрачено само на онези, които бяха истинските заговорници, не - изобщо целият народ, простолюдието искаше промяна и одобряваше политиката на Катилина. Това го правеше някакси инстинктивно. Защото в една държава безимотните винаги завиждат на имотните, величаят бунтарите, мразят старото и обичат новото, недоволни от своето положение, се стремят към една обща промяна, живеят безгрижно за сметка на смутовете и възстанията, понеже мизерията е едно състояние, в което човек няма какво да загуби. Но особено сляпо вървеше по този път простият народ (плебеите) в самия Рим и то по много причини. Първо, онези, които навсякъде се отличаваха най-много с разврата и разпуснатостта си, други, които бяха пропилели своето бащино наследство в безпътица, и най-после всички, които поради мръсните си дела и престъпленията си бяха напуснали дома си, - всички тези се бяха събрали в Рим като в някой вертеп. Също мнозина, които още помнеха победата на Сула, понеже виждаха как някои измежду простите войници бяха станали сенатори, а други бяха забогатели тъй, че живееха като царе, - по същия начин всеки от тях се надяваше на такива успехи при една победа в случай на война. Освен това младите хора, които живееха мизерно работейки само с едни ръце по нивите, съблазнени от частни и обществени подаяния, предпочитаха градското безделие пред неблагодарния труд на село. Тези и още много други живееха за сметка на общото бедствие. Затова не е и чудно, че хора нищи, с лоши характери, но с големи надежди, не му мислеха много-много нито за себе си, нито за държавата. Най-сетне такива, на които близките бяха прокудени след победата на Сула и чиито имоти бяха отнети, а правото им на свобода ограничено, очакваха изхода на една война със същото чувство. При това всички, които бяха от противните на сената партии, предпочитаха републиката да бъде хвърлена в размирици, отколкото те да бъдат слабите. Така това зло връхлетя отново държавата след много години. [[38] Nam postquam Cn. Pompeio et M. Crasso consulibus tribunicia potestas restituta est, homines adulescentes summam potestatem nacti, quibus aetas animusque ferox erat, coepere senatum criminando plebem exagitare, dein largiundo atque pollicitando magis incendere, ita ipsi clari potentesque fieri. Contra eos summa ope nitebatur pleraque nobilitas senatus specie pro sua magnitudine. Namque, uti paucis verum absolvam, post illa tempora quicumque rem publicam agitavere honestis nominibus, alii sicuti populi iura defenderent, pars quo senatus auctoritas maxuma foret, bonum publicum simulantes pro sua quisque potentia certebant. Neque illis modestia neque modus contentionis erat: utrique victoriam crudeliter exercebant.   38. Именно след като във време на консулите Гней Помпей и Марк Крас властта на трибуните бе възстановена, хора млади, които достигаха тази толкова висока длъжност, бидейки буйни поради възрастта и характера си, почнаха да обвиняват сената и с това да бунтуват народа, а после и с разни подаръци и обещания все повече да го разпалват, като по този начин ставаха сами прочути и властни. Против тях се бореха с всички сили по-голямата част от благородниците привидно за сената, в същност обаче за свое собствено величие. И действително, - за да кажа с малко думи самата истина, - подир онези времена всеки, който се занимаваше с обществена работа, правеше това под благовидни предлози, било за да брани "правата на народа", било за да пази "авторитета на сената", въобще преструваха се уж, че работят за общо добро, когато в същност всеки се бореше зъ своите лични интереси. И поне да имаха някаква мярка или скромност в борбата! Не: и двете страни преследваха безпощадно едната цел - победата. [[39] Sed postquam Cn. Pompeius ad bellum maritumum atque Mithridaticum missus est, plebis opes inminutae, paucorum potentia crevit. Ei magistratus provincias aliaque omnia tenere; ipsi innoxii, florentes, sine metu aetatem agere ceterosque iudiciis terrere, quo plebem in magistratu placidius tractarent. Sed ubi primum dubiis rebus novandi spes oblata est, vetus certamen animos eorum adrexit. Quod si primo proelio Catilina superior aut aequa manu discessisset, profecto magna clades atque calamitas rem publicam oppressisset; neque illis, qui victoriam adepti forent, diutius ea uti licuisset, quin defessis et exsanguibus, qui plus posset, imperium atque libertatem extorqueret. Fuere tamen extra coniurationem complures, qui ad Catilinam initio profecti sunt. In iis erat Fulvius, senatoris filius, quem retractum ex itinere parens necari iussit. Isdem temporibus Romae Lentulus, sicuti Catilina praeceperat, quoscumque moribus aut fortuna novis rebus idoneos credebat, aut per se aut per alios sollicitabat, neque solum civis, sed cuiusque modi genus hominum quod modo bello usui foret.   39. Но след това Гней Помпей бе изпратен да воюва против морските пирати и против Митридата, тогава силата на плебеите отслабна и властта на оптиматите се увеличи. Последните държеха в свои ръце службите, управляваха провинциите и имаха всичко друго. Те бяха неприкосновени и живееха в разкош и без страх от никого. Нещо повече, те заплашваха със съдилища онези, които се отнасяха в службата си снизходително към народа. Но щом като трудното положение на държавата се представяше удобен случай за някаква промяна, веднага старата вражда се разпалваше у народа. И ако Катилина беше излезнал победител или поне равен в първото сражение, тогава сигурно голяма гибел и нещастие щеше да се стовари върху главата на държавата и дори онези, които щяха да победят, нямаше да се радват дълго на победата си, тъй като те щяха да бъдат изморени и изнемощели и тогава друг един по-силен лесно можеше да изтръгне властта от ръцете им и да възвърне отново свободата. Все пак имаше извън заговорниците още мнозина, които в самото начало отидоха към Катилина. Между тях беше и един син на сенатор на име Фулвий, когото баща му върна от пътя и заповяда да го убият. По същото това време Лентул подстрекаваше в Рим, съгласно наставленията на Катилина, било сам, било чрез други, към бунт всички онези, които той считаше поради характера им или поради материалното им положение за способни да правят преврат и то не само обикновени граждани, но и всякакви хора, които можеха да бъдат полезни във война. [[40] Igitur P. Umbreno cuidam negotium dat, uti legatos Allobrogum requirat eosque, si possit, inpellat ad societatem belli, existumans publice privatimque aere alieno oppressos, praeterea quod natura gens Gallica bellicosa esset, facile eos ad tale consilium adduci posse. Umbrenus, quod in Gallia negotiatus erat, plerisque principibus civitatum notus erat atque eos noverat. Itaque sine mora, ubi primum legatos in foro conspexit, percontatus pauca de statu civitatis et quasi dolens eius casum requirere coepit, quem exitum tantis malis sperarent. Postquam illos videt queri de avaritia magistratuum, accusare senatum, quod in eo auxili nihil esset, miseriis suis remedium mortem exspectare: "At ego", inquit, "vobis, si modo viri esse voltis, rationem ostendam, qua tanta ista mala effugiatis." Haec ubi dixit, Allobroges in maxumam spem adducti Umbrenum orare, ut sui misereretur: nihil tam asperum neque tam difficile esse, quod non cupidissume facturi essent, dum ea res civitatem aere alieno liberaret. Ille eos in domum D. Bruti perducit, quod foro propinqua erat neque aliena consili propter Semproniam; nam tum Brutus ab Roma aberat. Praeterea Gabinium arcessit, quo maior auctoritas sermoni inesset. Eo praesente coniurationem aperit, nominat socios, praeterea multos cuiusque generis innoxios, quo legatis animus amplior esset. Deinde eos pollicitos operam suam domum dimittit.   40. Така например той възлага на някой си Марк Умбрен задачата да потърси пребиваващите в Рим пратеници на алоброгите и, ако може, да ги склони да вземат участие във войната, като си е мислил, че те лесно ще могат да бъдат привлечени към такава сделка поради това, че били много притеснени от частни и държавни дългове и поради естествената войнственост на този галски народ. Понеже Умбрен имал търговски връзки с Галия, той бил познат на повечето от тамошните първи хора и ги познавал сам лично. И тъй, без да се бави, щом като забелязал пратениците на Форума, поразпитал ги за положението в тяхната страна и, оплаквайки привидно съдбата им, задал им въпроса, на какво собствено се надяват те за да се избавят от това лошо положение. Като видял, че те се оплакват от алчността на римските чиновници, че обвиняват сената, загдето не им помагал в нищо, че едничкото спасение от мизерията виждали в смъртта, той им казал: "Ако сте само мъже, аз ще ви посоча начин за да избегнете това толкова лошо положение". При тези думи алоброгите, силно обнадеждени, почнали да молят Умбрена, да се съжали над тях, като заявили, че те ще направят с удоволствие всичко, колкото и да е тежко или мъчно, стига само да могат да освободят държавата си от дълговете й. Тогава той ги завежда в къщата на Децим Брут, понеже тя се намираше близо до Форума и поради Семпрония не е била чужда на заговора. В това време Брут отсъствувал от Рим. Освен това Умбрен повиква и Габиния, за да могат думите му да имат повече тежест. В негово присъствие той им открива заговора, съобщава имената на участвуващите в него, както и на много други от разни съсловия, които не били замесени, с което целял да вдъхне на пратениците по-висок дух. След като обещали съдействието си, той разпустнал събранието. [[41] Sed Allobroges diu in incerto habuere, quidnam consili caperent. In altera parte erat aes alienum, studium belli, magna merces in spe victoriae, at in altera maiores opes, tuta consilia, pro incerta spe certa praemia. Haec illis volventibus tandem vicit fortuna rei publicae. Itaque Q. Fabio Sangae, cuius patrocinio civitas plurumum utebatur, rem omnem, uti cognoverant, aperiunt. Cicero per Sangam consilio cognito legatis praecipit, ut studium coniurationis vehementer simulent, ceteros adeant, bene polliceantur dentque operam, uti eos quam maxume manufestos habeant.   41. Но алоброгите дълго се колебаели, като какво решение да вземат. На едната страна били дълговете, желанието им да воюват и голямата печалба в случай на победа, на другата - още по-големи изгоди, положителни решения и, вместо несигурни надежди - сигурни награди. Докато те си блъскали главата да мислят, щастието на държавата спечели победата. Те откриват цялата работа, тъй както я научили, на Квинт Фабий Санга, от чието покровителство се ползуваше най-много тяхната страна. Цицерон пък, като се научил от Санга за пъклената им замисъл, надумал пратениците да се преструват, че са големи привърженици на заговора, да отидат и при другите участници, да обещаят всичко и да се постараят да изкопчат по възможност повече нещо от тях. [[42] Isdem fere temporibus in Gallia citeriore atque ulteriore, item in agro Piceno, Bruttio, Apulia motus erat. Namque illi, quos ante Catilina dimiserat, inconsulte ac veluti per dementiam cuncta simul agebant. Nocturnis consiliis armorum atque telorum portationibus, festinando, agitando omnia plus timoris quam periculi effecerant. Ex eo numero compluris Q. Metellus Celer praetor ex senatus consulto causa cognita in vincula coniecerat, item in citeriore Gallia C. Murena, qui ei provinciae legatus praeerat.   42. Почти по същото време в оттатъшна Галия, както и в Пиценската и Брутийската области, а също и в Апулия имаше смутове и безредици. Защото онези, които Катилина беше разпратил на всички страни, действуваха необмислено и като умопобъркани едно през друго: с нощните си съвещания, с пренасянето на оръжия, с тичането и блъсканиците си те бяха причинили повече страх, отколкото някаква явна опасност. Мнозина от тях, по решение на сената и след съответен разпит, бяха вързани във вериги и хвърлени в тъмница от претора Квинт Метелус Целер, а в отсамна Галия от Гай Мурена, който стоеше начело на тази провинция. [[43] At Romae Lentulus cum ceteris, qui princeps coniurationis erant, paratis, ut videbatur, magnis copiis constituerant, uti, cum Catilina in agrum +Faesulanum+ cum exercitu venisset, L. Bestia tribunus plebis contione habita quereretur de actionibus Ciceronis bellique gravissumi invidiam optumo consuli inponeret; eo signo proxuma nocte cetera multitudo coniurationis suum quisque negotium exsequeretur. Sed ea divisa hoc modo dicebantur: Statilius et Gabinius uti cum magna manu duodecim simul opportuna loca urbis incenderent, quo tumultu facilior aditus ad consulem ceterosque, quibus insidiae parabantur, fieret; Cethegus Ciceronis ianuam obsideret eumque vi aggrederetur, alius autem alium, sed filii familiarum, quorum ex nobilitate maxuma pars erat, parentis interficerent; simul caede et incendio perculsis omnibus ad Catilinam erumperent. Inter haec parata atque decreta Cethegus semper querebatur de ignavia sociorum: illos dubitando et dies prolatando magnas opportunitates corrumpere; facto, non consulto in tali periculo opus esse seque, si pauci adiuvarent, languentibus aliis impetum in curiam facturum. Natura ferox, vehemens, manu promptus erat, maxumum bonum in celeritate putabat.   43. Между това Лентул, както изглеждаше, беше събрал в Рим заедно с останалите главатари на заговора голяма войска и беше наредил, щото, когато Катилина дойде със своята войска в областта на Фезули, народният трибун Луций Бестия да свика събрание и да се оплаче от действията на Цицерона, като хвърли всичката вина за тази толкова тежка война върху отличния консул. Под знака на това нареждане трябваше на следната нощ всеки от заговорниците да извърши определената си работа. Както се твърдеше, работите се разпределяли така: Статилий и Габиний, подпомогнати от голяма шайка, да подпалят града в едно и също време на дванадесет удобни за това места, като в бъркотията да стане по-лесен достъпът до консула и до онези, на които се кроеха засади. Цетег да обсади входа на къщата на Цицерона и да го нападне със сила и така нататък един едного, друг другиго. А пък синовете, живущи в семействата на бащите си, каквито имаше много всред благородниците, да избият родителите си. Когато всред тези кърви и пожарища всички бъдат хвърлени в ужас, тогава да си пробият път по посока към Катилина. През всичкото време на тези приготовления и решения Цетег постоянно се оплаквал от страхливостта и бездействието на другарите си: със своето колебание и с вечното отлагане от ден на ден, те губели много благоприятни случаи и че във време на такава опасност било нуждно да се действува, а не да се мисли; че най-сетне той щял да извърши нападението върху сената при всичкото бездействие на другите, стига само да бъдел подпомогнат поне от неколцина души. Буен и смел по природа, той беше готов за дела и считаше бързината за най-важното нещо. [[44] Sed Allobroges ex praecepto Ciceronis per Gabinium ceteros conveniunt. Ab Lentulo, Cethego, Statilio, item Cassio postulant ius iurandum, quod signatum ad civis perferant; aliter haud facile eos ad tantum negotium inpelli posse. Ceteri nihil suspicantes dant, Cassius semet eo brevi venturum pollicetur ac paulo ante legatos ex urbe proficiscitur. Lentulus cum iis T. Volturcium quendam Crotoniensem mittit, ut Allobroges, priusquam domum pergerent, cum Catilina data atque accepta fide societatem confirmarent. Ipse Volturcio litteras ad Catilinam dat, quarum exemplum infra scriptum est: "Quis sim, ex eo, quem ad te misi, cognosces. Fac cogites, in quanta calamitate sis, et memineris te virum esse! Consideres, quid tuae rationes postulent! Auxilium petas ab omnibus, etiam ab infumis!" Ad hoc mandata verbis dat: Cum ab senatu hostis iudicatus sit, quo consilio servitia repudiet? In urbe parata esse, quae iusserit; ne cunctetur ipse propius accedere.   44. И ето, че алоброгите, следвайки указанието на Цицерона, влизат чрез Габиния в досег с останалите заговорници. От Лентула, Цетега, Статилия и Касия те поискали един клетвен лист, който, надлежно подписан и подпечатан, да занесат на своите съотечественици: другояче, казали те, не биха могли да ги склонят на такава работа. Без да подозират нещо, онези им дават този документ, освен Касий, който обещава, че в най-скоро време ще дойде сам в тяхната страна и малко преди да заминат пратениците, той напуска столицата. Лентул праща заедно с алоброгите някого си Тит Волтурция от Кротон, за да могат те, преди да си заминат в отечеството, да заздравят съюза чрез взаимно доверие и личан досег с Катилина. Той дава също на Волтурция и едно писмо до Катилина, от което следва тук един препис: "Кой съм, ще научиш от тоя, който изпращам при тебе. Помисли си, в какво лошо положение се намираш и не забравяй, че си мъж. Имай пред вид, какво изискват твоите интереси и търси помощ от всички, дори от най-низкостоящите". При това дава и следните устни наставления: понеже е обявен от сената за враг на държавата, с каква умисъл той отблъсква робите? В Рим било всичко готово така както той бил заповядал. Да не се бави сам да дойде по-близо. [[45] His rebus ita actis constituta nocte, qua profiscerentur, Cicero per legatos cuncta edoctus L. Valerio Flacco et C. Pomptino praetoribus imperat, ut in ponte Mulvio per insidias Allobrogum comitatus deprehendant. Rem omnem aperit, cuius gratia mittebantur; cetera, uti facto opus sit, ita agant, permittit. Illi, homines militares, sine tumultu praesidiis conlocatis, sicuti praeceptum erat, occulte pontem obsidunt. Postquam ad id loci legati cum Volturcio venerunt et simul utrimque clamor exortus est, Galli cito cognito consilio sine mora praetoribus se tradunt; Volturcius primo cohortatus ceteros gladio se a multitudine defendit, deinde, ubi a legatis desertus est, multa prius de salute sua Pomptinum obtestatus, quod ei notus erat, postremo timidus ac vitae diffidens velut hostibus sese praetoribus dedit.   45. След тези работи, в определената за заминаването им нощ, Цицерон се уведомил за всичко посредством пратеници и заповядва на преторите Луций Валерий Флак и Гай Помптин, да устроят засада на Мулвийския мост и да заловят пътуващата компания на алоброгите. Той им открива цялата работа, защото именно ги изпраща. Останалото им позволява да извършат така, както би се наложило от обстоятелствата. Разбира се че те, като хора военни, поставят без всякакъв шум стража, тъй както било наредено, и, без да ги забележи някой, завзимат моста. Когато делегацията дошла на това място заедно с Волтурция и когато едновременно от две страни се вдигнал шум, галите веднага разбрали работата и се предават незабавно на преторите. Волтурций, от своя страна, отначало се опитал да се противи с оръжие, като насърдчавал и останалите, но, като се видял изоставен от пратениците, почнал изпърво да се моли на Помптина да го пощади, понеже бил негов познат, но после, изплашен и отчаян за живота си, се предава на преторите като на неприятели. [[46] Quibus rebus confectis omnia propere per nuntios consuli declarantur. At illum ingens cura atque laetitia simul occupavere. Nam laetabatur intelligens coniuratione patefacta civitatem periculis ereptam esse: porro autem anxius erat dubitans, in maxumo scelere tantis civibus deprehensis quid facto opus esset: poenam illorum sibi oneri inpunitatem perdundae rei publicae fore credebat. Igitur confirmato animo vocari ad sese iubet Lentulum, Cethegum, Statilium, Gabinium itemque Caeparium Terracinensem, qui in Apuliam ad concitanda servitia proficisci parabat. Ceteri sine mora veniunt; Caeparius, paulo ante domo egressus, cognito indicio ex urbe profugerat. Consul Lentulum, quod praetor erat, ipse manu tenens in senatum perducit, reliquos cum custodibus in aedem Concordiae venire iubet. Eo senatum advocat magnaque frequentia eius ordinis Volturcium cum legatis introducit; Flaccum praetorem scrinium cum litteris, quas a legatis acceperat, eodem adferre iubet.   46. Всичко това, изпълнено тъй майсторски, се докладва веднага чрез куриери на Цицерона. Последният, обаче, покрай радостта бива обзет едновременно и от голяма грижа. Защото от една страна той се радвал задето разбирал, че с разкриването на заговора държавата е избавена от опасност, обаче от друга страна се безпокоел, понеже се колебаел, като какво да прави с такива високопоставени личности, уловени в такова голямо престъпление: той не беше да не знае, че ако бъдат наказани, това тяхно наказание щеше да бъде в негова тежест, а ако не бъдат наказани - това щеше да послужи за гибел на държавата. И тъй, като се поокопитил, той заповядва да бъдат повикани при него Лентул, Цетег, Статилий, Габиний, както и Цепарий Терацински, който току-що се готвел д азамине за Апулия за да разбунтува там робите. Другите всички дохождат веднага, а само Цепарий, който малко преди това бил излезнал от къщи, като разбрал работата, избягал от Рим. Цицерон хваща за ръката Лентула, тъй като той беше претор, и го завежда в сената, а останалите заповядва да дойдат под стража в храма на Съгласието. След това свиква сенаторите и в присъствието на всички въвежда Волтурция ведно с галската делегация, а на претора Флак заповядва да донесе кутията с писмата, които бил получил от алоброгите. [[47] Volturcius interrogatus de itinere, de litteris, postremo quid aut qua de causa consili habuisset, primo fingere alia, dissimulare de coniuratione; post, ubi fide publica dicere iussus est, omnia, uti gesta erant, aperit docetque se paucis ante diebus a Gabinio et Caepario socium adscitum nihil amplius scire quam legatos; tantummodo audire solitum ex Gabinio P. Autronium, Ser. Sullam, L. Vargunteium, multos praeterea in ea coniuratione esse. Eadem Galli fatentur ac Lentulum dissimulantem coarguunt praeter litteras sermonibus, quos ille habere solitus erat: Ex libris Sibyllinis regnum Romae tribus Corneliis portendi; Cinnam atque Sullam antea, se tertium esse, cui fatum foret urbis potiri; praeterea ab incenso Capitolio illum esse vigesumum annum, quem saepe ex prodigiis haruspices respondissent bello civili cruentum fore. Igitur perlectis litteris, cum prius omnes signa sua cognovissent, senatus decernit, uti abdicato magistratu Lentulus itemque ceteri in liberis custodiis habeantur. Itaque Lentulus P. Lentulo Spintheri, qui tum aedilis erat, Cethegus Q. Cornificio, Statilius C. Caesari, Gabinius M. Crasso, Caeparius nam is paulo ante ex fuga retractus erat Cn. Terentio senatori traduntur.   47. Разпитан Волтурций върху пътуването, върху писмата, върху намеренията му и причините за тях, отначало се преструвал, че не знае нищо за заговора; после, като му обещали, че няма да го накажат, открива всичко, както е било станало, и съобщава, че той бил привлечен от Габиния и Цепария като съучастник едва преди няколко дена и поради това не знаел нищо повече отколкото пратениците знаели. Само бил слушал много пъти от Габиния, че в този заговор се числили Публий Автроний, Сервий Сула, Луций Варгунтей и много други. Същото нещо потвърждават и галите и изобличават отричащия Лентул както в писмата, тъй и в изявленията, които често правил: именно, че съгласно Сибилиинските книги римската власт се падала на трима Колнелиевци: Цина и Сула били преди него, а третият бил той, комуто било речено да бъде господар на Рим. Освен това, от пожара на Капитолия това било двадесетата година, за която гадателите давали отговор по чудните явления, че ще бъде окървавена от гражданска война. И тъй, след прочитане на писмата, когато вече всички признали своите подписи и печати сенатът решава, щото Лентул, както и другите, след като подадат оставките си, да бъдат задържани в свободен домашен арест. Така биват предадени: Лентул - на Публий Лентул Спинтер, който тогава беше ???едил; Цетег - на Квинт Корнифиция; Статилий - на Гай Цезара; Габиний - на Марка Краса, и Цепарий , който малко преди това бе върнат от бягство - на сенатора Гней Теренций. [[48] Interea plebs coniuratione patefacta, quae primo cupida rerum novarum nimis bello favebat, mutata mente Catilinae consilia exsecrari, Ciceronem ad caelum tollere, veluti ex servitute erepta gaudium atque laetitiam agitabat. Namque alia belli facinora praedae magis quam detrimento fore, incendium vero crudele, inmoderatum ac sibi maxume calamitosum putabat, quippe cui omnes copiae in usu cotidiano et cultu corporis erant. Post eum diem quidam L. Tarquinius ad senatum adductus erat, quem ad Catilinam proficiscentem ex itinere retractum aiebant. Is cum se diceret indicaturum de coniuratione, si fides publica data esset, iussus a consule, quae sciret, edicere, eadem fere, quae Volturcius, de paratis incendiis, de caede bonorum, de itinere hostium senatum docet; praeterea se missum a M. Crasso, qui Catilinae nuntiaret, ne eum Lentulus et Cethegus aliique ex coniuratione deprehensi terrerent eoque magis properaret ad urbem accedere, quo et ceterorum animos reficeret et illi facilius e periculo eriperentur. Sed ubi Tarquinius Crassum nominavit, hominem nobilem, maxumis divitiis, summa potentia, alii rem incredibilem rati, pars, tametsi verum existumabant, tamen, quia in tali tempore tanta vis hominis magis leniunda quam exagitanda videbatur, plerique Crasso ex negotiis privatis obnoxii, conclamant indicem falsum esse deque ea re postulant uti referatur. Itaque consulente Cicerone frequens senatus decernit Tarquini indicium falsum videri eumque in vinculis retinendum neque amplius potestatem faciundam, nisi de eo indicaret, cuius consilio tantam rem esset mentitus. Erant eo tempore, qui existumarent indicium illud a P. Autronio machinatum, quo facilius appellato Crasso per societatem periculi reliquos illius potentia tegeret. Alii Tarquinium a Cicerone inmissum aiebant, ne Crassus more suo suspecto malorum patrocinio rem publicam conturbaret. Ipsum Crassum ego postea praedicantem audivi tantam illam contumeliam sibi ab Cicerone inpositam.   48. Между това, след разкриване на заговора, жадният за промени народ, който до тогава беше настроен благоприятно към една война, сега изведнъж си промени настроението и почна да проклина плановете на Катилина, а Цицерона въздигаше до небето. И като да беше избавен от робство, се отдаваше на радост и веселие. Защото той разсъждаваше, че всякакви други военни действия щяха да му донесат по-скоро плячка, отколкото някаква загуба, обаче пожара смяташе за нещо жестоко, прекалено и крайно вредно лично за него, тъй като всичките негови средства му служеха едва за задоволяване всекидневните му нужди и грижи за тялото му. На следния ден пред сената беше доведен някой си Луций Тарквиний, за когото казваха, че бил върнат от пътя, когато отивал при Катилина. След като той заявил, че ще даде показания за заговора, ако му обещаят, че няма да го наказват, на заповедта на консула да каже какво знае, съобщава на сената почти същото, което беше казал и Волтурций за готвените пожари, за избиването на оптиматите и за пътя на неприятелите. Освен това той заявил, че бил изпратен от Марка Краса, да съобщи на Катилина да не се плаши от арестуването на Лентула, Цетега и на другите заговорници, но толкова повече да побърза да настъпи към столицата, та чрез това да повдигне духа на едните и да улесни другите да се измъкнат от опасността. Но, при споменаване името на Краса, човек знатен, богат и влиятелен, едни сметнали работата за невероятна, а други, макар и да повярвали, че е истина, но понеже мислели, че в такова деликатно време един такъв силен човек трябвало да бъде третиран по-кротко, отколкото да бъде дразнен, па и мнозина имали задължения към Краса поради лични сметки, затова извикват, че показанията са лъжливи и искат да се докладва и разисква по този въпрос. И тъй, по предложение на Цицерона, Сенатът единодушно решава, че "показанията на Тарквиния трябва да се считат за лъжливи и че той трябва да бъде задържан в окови, като не му се дава повече възможност да говори, докато не съобщи името на лицето,под чието внушение той си е позволил такава безсрамна лъжа". Имаше по това време хора, които бяха на мнение, че тези показания са били измислени от Публий Автроний с цел, като бъде замесено името на Крана, да могат другите да бъдат закрилени в общата опасност от неговия авторитет. Други казваха, че случаят с Тарквиния бил инсцениран от самия Цицерон, с цел да не би Крас по своя обичай да вземе върху си покровителството на бунтовниците и с това да създаде размирици в страната. Аз лично слушах в последствие, как сам Крас публично заявяваше, че тази мизерия му била скроена от Цицерона. [[49] Sed isdem temporibus Q. Catulus et C. Piso neque precibus neque gratia neque pretio Ciceronem inpellere potuere, uti per Allobroges aut alium indicem C. Caesar falso nominaretur. Nam uterque cum illo gravis inimicitias exercebat: Piso oppugnatus in iudicio pecuniarum repetundarum propter cuiusdam Transpadani supplicium iniustum, Catulus ex petitione pontificatus odio incensus, quod extrema aetate, maxumis honoribus usus, ab adulescentulo Caesare victus discesserat. Res autem opportuna videbatur, quod is privatim egregia liberalitate, publice maxumis muneribus grandem pecuniam debebat. Sed ubi consulem ad tantum facinus inpellere nequeunt, ipsi singillatim circumeundo atque ementiundo, quae se ex Volturcio aut Allobrogibus audisse dicerent, magnam illi invidiam conflaverant usque eo, ut nonnulli equites Romani, qui praesidi causa cum telis erant circum aedem Concordiae, seu periculi magnitudine seu animi mobilitate inpulsi, quo studium suum in rem publicam clarius esset, egredienti ex senatu Caesari gladio minitarentur.   49. По същото това време Квинт Катул и Гай Пизон не можеха нито с увещание, нито с подкуп да накарат Цицерона, щото чрез алоброгите или чрез друг свидетел Цезар да бъде обвинен лъжливо като съучастник в заговора. Защото и двамата бяха във враждебни отношения с него: Пизон беше обвинен от Цезара в подкуп заради несправедливото убийство на един транспаданец; а Катул го мразеше още от времето на кандидатурата си за понтификата, понеже той, вече стар човек, след като се беше ползувал от толкова почести, победен, трябваше да отстъпи на младежа Цезар. Случаят им се виждаше твърде удобен, понеже в частния си живот Цезар беше извънредно щедър, а в обществения - като висш чиновник - беше задлъжнял много. Обаче, след като тези двама не можаха да склонят консула към една такава непочтена постъпка, сами почнаха да обикалят поотделно хората и да лъжат пред тях, твърдейки как "това" чули от Волтруция, "онова" от алоброгите, и по този начин възбудиха срещу Цезара такава омраза, че някои римски конници, които стоеха на стража въоръжени около храма на Съгласието, било от страх пред голямата опасност, било в момент на раздразнение, и за да покажат по-ясно своята вярност към отечеството, когато Цезар излизал от сената, му се заканили с меч в ръка. [[50] Dum haec in senatu aguntur et dum legatis Allobrogum et T. Volturcio conprobato eorum indicio praemia decernuntur, liberti et pauci ex clientibus Lentuli divorsis itineribus opifices atque servitia in vicis ad eum eripiundum sollicitabant, partim exquirebant duces multitudinum, qui pretio rem publicam vexare soliti erant. Cethegus autem per nuntios familiam atque libertos suos, lectos et exercitatos, orabat, ut grege facto cum telis ad sese inrumperent. Consul ubi ea parari cognovit, dispositis praesidiis, ut res atque tempus monebat, convocato senatu refert, quid de iis fieri placeat, qui in custodiam traditi erant. Sed eos paulo ante frequens senatus iudicaverat contra rem publicam fecisse. Tum D. Iunius Silanus primus sententiam rogatus, quod eo tempore consul designatus erat, de iis, qui in custodiis tenebantur, et praeterea de L. Cassio, P. Furio, P. Umbreno, Q. Annio, si deprehensi forent, supplicium sumundum decreverat; isque postea permotus oratione C. Caesaris pedibus in sententiam Ti. Neronis iturum se dixit, qui de ea re praesidiis additis referundum censuerat. Sed Caesar, ubi ad eum ventum est, rogatus sententiam a consule huiusce modi verba locutus est:   50. Докато това става в сената и докато се определят награди на делегацията на алоброгите и на Тит Волтруция заради техните верни паказания, някои освободени роби и клиенти на Лентула подбуждаха по разни улици из кварталите на града работниците и робите с цел да го освободят; други пък търсеха съдействието на водачите на шайки, които за пари бяха винаги готови да смущават обществения ред. От своя страна и Цетег молел чрез пратеници своите роби и волноотпущеници, все опитни и отбор - мъже, да бъдат смели, да образуват чета и с оръжие да се вмъкнат при него, за да го освободят. Ала Цицерон щом узнал, че се готвят противодействия, наредил да се постави стража както изисквали обстоятелствата и, като свикал сената, докладва въпроса, какво да се прави със задържаните в арест. Но, малко преди това сенатът в пълния си състав се беше произнесъл за същите, че са действували против държавата. Тогава Деций Юний Силан, понеже в това време беше избран консул за следната година, помолен пръв да си каже мнението ,се беше изказал за задържаните, както и за Луций Касий, Публий Фурий, Публий Умбрен е Квинт Аний в смисъл, ако бъдат уловени, да бъдат наказани със смърт. Обаче по-после, трогнат от речта на Гай Цезара, заявил, че ще премине към предложението на Тиберий Нерон, който мислел, че по този въпрос можело да се разисква само след като стражата бъде оттеглена. От своя страна Цезар, когато дошел редът му, помолен от консула да си каже думата, се произнесъл по следния начин: [[51] "Omnis homines, patres conscripti, qui de rebus dubiis consultant, ab odio, amicitia, ira atque misericordia vacuos esse decet. Haud facile animus verum providet, ubi illa officiunt, neque quisquam omnium lubidini simul et usui paruit. Ubi intenderis ingenium, valet; si lubido possidet, ea dominatur, animus nihil valet. Magna mihi copia est memorandi, patres conscripti, quae reges atque populi ira aut misericordia inpulsi male consuluerint. Sed ea malo dicere, quae maiores nostri contra lubidinem animi sui recte atque ordine fecere. Bello Macedonico, quod cum rege Perse gessimus, Rhodiorum civitas magna atque magnifica, quae populi Romani opibus creverat, infida et advorsa nobis fuit. Sed postquam bello confecto de Rhodiis consultum est, maiores nostri, ne quis divitiarum magis quam iniuriae causa bellum inceptum diceret, inpunitos eos dimisere. Item bellis Punicis omnibus, cum saepe Carthaginienses et in pace et per indutias multa nefaria facinora fecissent, numquam ipsi per occasionem talia fecere: magis, quid se dignum foret, quam quid in illos iure fieri posset, quaerebant. Hoc item vobis providendum est, patres conscripti, ne plus apud vos valeat P. Lentuli et ceterorum scelus quam vostra dignitas neu magis irae vostrae quam famae consulatis. Nam si digna poena pro factis eorum reperitur, novum consilium adprobo; sin magnitudo sceleris omnium ingenia exsuperat, his utendum censeo, quae legibus conparata sunt. "Plerique eorum, qui ante me sententias dixerunt, conposite atque magnifice casum rei publicae miserati sunt. Quae belli saevitia esset, quae victis acciderent, enumeravere: rapi virgines, pueros, divelli liberos a parentum complexu, matres familiarum pati, quae victoribus conlubuissent, fana atque domos spoliari, caedem, incendia fieri, postremo armis, cadaveribus, cruore atque luctu omnia conpleri. Sed per deos inmortalis, quo illa oratio pertinuit? An uti vos infestos coniurationi faceret? Scilicet, quem res tanta et tam atrox non permovit, eum oratio accendet. Non ita est neque cuiquam mortalium iniuriae suae parvae videntur; multi eas gravius aequo habuere. Sed alia aliis licentia est, patres conscripti. Qui demissi in obscuro vitam habent, si quid iracundia deliquere, pauci sciunt: fama atque fortuna eorum pares sunt; qui magno imperio praediti in excelso aetatem agunt, eorum facta cuncti mortales novere. Ita in maxuma fortuna minuma licentia est; neque studere neque odisse, sed minume irasci decet; quae apud alios iracundia dicitur, ea in imperio superbia atque crudelitas appellatur. Equidem ego sic existumo, patres conscripti, omnis cruciatus minores quam facinora illorum esse. Sed plerique mortales postrema meminere et in hominibus inpiis sceleris eorum obliti de poena disserunt, si ea paulo severior fuit. "D. Silanum, virum fortem atque strenuum, certo scio, quae dixerit, studio rei publicae dixisse neque illum in tanta re gratiam aut inimicitias exercere: eos mores eamque modestiam viri cognovi. Verum sententia eius mihi non crudelis — quid enim in talis homines crudele fieri potest? — sed aliena a re publica nostra videtur. Nam profecto aut metus aut iniuria te subegit, Silane, consulem designatum genus poenae novum decernere. De timore supervacaneum est disserere, cum praesertim diligentia clarissumi viri consulis tanta praesidia sint in armis. De poena possum equidem dicere, id quod res habet, in luctu atque miseriis mortem aerumnarum requiem, non cruciatum esse; eam cuncta mortalium mala dissolvere; ultra neque curae neque gaudio locum esse. Sed, per deos inmortalis, quam ob rem in sententiam non addidisti, uti prius verberibus in eos animadvorteretur? An quia lex Porcia vetat? At aliae leges item condemnatis civibus non animam eripi, sed exsilium permitti iubent. An quia gravius est verberari quam necari? Quid autem acerbum aut nimis grave est in homines tanti facinoris convictos? Sin, quia levius est, qui convenit in minore negotio legem timere, cum eam in maiore neglegeris? "At enim quis reprehendet, quod in parricidas rei publicae decretum erit? Tempus, dies, fortuna, cuius lubido gentibus moderatur. Illis merito accidet, quicquid evenerit; ceterum vos patres conscripti, quid in alios statuatis, considerate! Omnia mala exempla ex rebus bonis orta sunt. Sed ubi imperium ad ignaros eius aut minus bonos pervenit, novum illud exemplum ab dignis et idoneis ad indignos et non idoneos transfertur. Lacedaemonii devictis Atheniensibus triginta viros inposuere, qui rem publicam eorum tractarent. Ii primo coepere pessumum quemque et omnibus invisum indemnatum necare: ea populus laetari et merito dicere fieri. Post, ubi paulatim licentia crevit, iuxta bonos et malos lubidinose interficere, ceteros metu terrere: ita civitas servitute oppressa stultae laetitiae gravis poenas dedit. Nostra memoria victor Sulla cum Damasippum et alios eius modi, qui malo rei publicae creverant, iugulari iussit, quis non factum eius laudabat? Homines scelestos et factiosos, qui seditionibus rem publicam exagitaverant, merito necatos aiebant. Sed ea res magnae initium cladis fuit. Nam uti quisque domum aut villam, postremo vas aut vestimentum alicuius concupiverat, dabat operam, ut is in proscriptorum numero esset. Ita illi, quibus Damasippi mors laetitiae fuerat, paulo post ipsi trahebantur neque prius finis iugulandi fuit, quam Sulla omnis suos divitiis explevit. Atque ego haec non in M. Tullio neque his temporibus vereor; sed in magna civitate multa et varia ingenia sunt. Potest alio tempore, alio consule, cui item exercitus in manu sit, falsum aliquid pro vero credi. Ubi hoc exemplo per senatus decretum consul gladium eduxerit, quis illi finem statuet aut quis moderabitur? "Maiores nostri, patres conscripti, neque consili neque audaciae umquam eguere; neque illis superbia obstat, quo minus aliena instituta, si modo proba erant, imitarentur. Arma atque tela militaria ab Samnitibus, insignia magistratuum ab Tuscis pleraque sumpserunt. Postremo, quod ubique apud socios aut hostis idoneum videbatur, cum summo studio domi exsequebantur: imitari quam invidere bonis malebant. Sed eodem illo tempore Graeciae morem imitati verberibus animadvortebant in civis, de condemnatis summum supplicium sumebant. Postquam res publica adolevit et multitudine civium factiones valuere, circumveniri innocentes, alia huiusce modi fieri coepere, tum lex Porcia aliaeque leges paratae sunt, quibus legibus exsilium damnatis permissum est. Hanc ego causam, patres conscripti, quo minus novum consilium capiamus, in primis magnam puto. Profecto virtus atque sapientia maior illis fuit, qui ex parvis opibus tantum imperium fecere, quam in nobis, qui ea bene parta vix retinemus. "Placet igitur eos dimitti et augeri exercitum Catilinae? Minume. Sed ita censeo: publicandas eorum pecunias, ipsos in vinculis habendos per municipia, quae maxume opibus valent; neu quis de iis postea ad senatum referat neve cum populo agat; qui aliter fecerit, senatum existumare eum contra rem publicam et salutem omnium facturum."   51. "Господа сенатори! Всички хора, които разискват върху спорни въпроси, трябва да бъдат безпристрастни или свободни от омраза, приятелство, гняв и състрадание. Мъчно човек прозира истината, когато тези чувства се явяват като пречка и никой до сега не е служил едновременно на старстите и на разума си. Напрегнеш ли ума си, той е силен; владее ли го страстта, тя е господарка, духът не струва нищо. Аз бих могъл да припомня много случаи, господа сенатори, когато царе и народи са взимали погрешни решения по едничката причина, че са били подбуждани от омраза или съжаление. Но аз искам по-скоро да разкажа само онези случаи, в които нашите деди са действували разумно и тактично, като не са се поддавали на страстите си. В македонската война, която водихме с цар Персея, голямата и мощна държава на родийците, която се беше въздигнала с помощта на римския народ, се отнесе към нас вероломно и враждебно. Но след свършване на войната, когато нашите деди се съвещаваха върху родийците, те ги оставиха без наказание, за да не би някой да каже, че войната е предприето повече за заграбване на техните богатства отколкото заради нанесени от тях обиди. Също така във всичките пунически войни, тогава когато картагеняните често и през време на мир и през време на примирие вършеха големи безобразия, все пак, въпреки удобния случай, нашите деди никога не им отвръщаха със същото. Те търсеха по-скоро, какво ще бъде достойно за тях, отколкото какво имат право да сторят. Така също и вие, господа сенатори, трябва да се погрижите, щото за вас да ваши повече собственото ви достойнство, отколкото престъплението на Лентул и на другарите му и да не държите сметка толкова за вашия гняв, колкото за вашия престиж. Ето защо, ако се намери едно съответно на техните дела наказание, тогава аз ще одобря новата мярка. Ако ли големината на тяхното престъпление надминава всякакви понятия, тогава аз мисля, че трябва да си послужим с онова, което ни предписват законите. Повечето от тези, които си казаха мнението преди мене, оплакаха с много хубави и красноречиви думи жалкото положение на държавата. Те ни изброиха едно по едно, какви жестокости съпътствуват войната и какви нещастия сполетяват победените: как биват отвличани момичета и момчета, как биват откъсвани деца от прегръдките на родителите, как майки на семейства се излагат на прищевките на победителите, как се ограбват храмове и къщи, как се вършат убийства и пожари и най-сетне, как всичко е само оръжия, трупове, кръв и траур. Но, в името на безсмъртните богове! Каква цел можеха да преследват тези речи? Дали за да ви настроят враждебно към заговора? Като че онзи, който не е могъл да се трогне от едно такова страшно престъпление, ще бъде покъртен само от едни думи! Не, не е така. Всеки човек понася еднакво трудно несправедливостите, извършени към него. Мнозина даже ги понасят по-тежко отколкото трябва, Но, г-да сенатори, всички не са еднакво свободни да проявяват чувствата си: онези, които живеят в мрак и имат едно низко обществено положение, когато извършат нещо в раздразнено състояние, малцина знаят за това: тяхната слава е еднакво незначителна както и тяхното материално и обществено положение. Но онези, които имат власт и високо обществено положение, техните дела знаят всички. Така, колкото по-горе стои човек, толкова по-малко свобода има. Такъв не бива нито да обича, нито да мрази, а най-малкото да се гневи. Онова, което у другите е обикновен яд или гняв, това в управника се нарича надменност и жестокост. Аз лично, г-да сенатори, мисля, че всяко, и най-строгото наказание, ще е по-малко от престъпленията на тези хора. Обаче, много хора помнят само последните си мисли и като забравят за престъплението на нечестивците, разсъждават и разискват върху наказанието им, ако случайно е било малко по-строго. Убеден съм, че всичко онова, което Децим Силан, храбър и доблестен мъж, каза тук пред нас, го е казал от любов към отечеството и че в това толкова съдбоносно дело той не се ръководи от никакви приятелски или враждебни чувства: аз познавам неговия характер и неговото благоразумие. Обаче, неговото предложение ми се вижда - не бих казал жестоко - та какво ли може да бъде жестоко по отношение на такива хора? - а чуждо на духа на нашите закони. Защото наистина, кое те накара, Силане, като бъдещ консул да се произнесеш за този нов род наказание? Дали страхът от престъпниците? Или твоето чувство на справедливост? За някакъв страх е излишно да се говори, особено когато благодариние старанието на отличния ни консул имаме такава голяма въоръжена стража. А колкото до справедливостта на наказанието, то мога да кажа това, което говори самата действителност, именно, че в нещастие и мизерия смъртта е избавление от мъките, а никакво мъчение; тя туря край на всички човешки страдания, а отвъд - в задгробието - няма място нито за грижи, нито за радости. Но, в името на безсмъртните богове! Защо не прибави към предложението си още и това - да бъдат по-рано бити с камшик! Дали защото Порциевия закон забранява това? Но други закони също повеляват, щото на осъдени граждани да не се отнема животът, а да им се позволи изгнание. Или защото е по-тежко да бъде човек бит отколкото убит? Но кое наказание може да бъде много тежко или строго за хора уличени в едно толкова голямо престъпление? Или защото е по-леко да изпълняваш закона в дребните работи, а да го пренебрегваш в големите? Но, - ще запита някой - кой е този, който би порицал една присъда против предателите на държавата? Отговарям: времето, условията на живота и съдбата, от чиято прищевка зависят народите. Но, каквото и да стане, онези хора ще си получат заслуженото. Вие, г-да сенатори, помислете добре онова което решавате против другите. Всички лоши мерки или "примерни наказания" са произлезли от добри намерения. Обаче когато властта премине в ръцете на невежи или по-малко добри хора, тогава последните пренасят тази мярка или това примерно наказание от виновни и заслужаващи върху невинни и незаслужаващи. Когато спартанците нанесоха пълна победа над атиняните, те им наложиха тридесет мъже, които да ги управляват. Отначало тези тридесет мъже захванаха да убиват без съд всекиго, който е минавал за много лош и омразен на всички: на това народът се радвал и казвал, че е заслужено. Но по-после, когато постепенно тяхното своеволие порастнало, те почнали да убиват еднакво и добри и лоши само по прищявка, а на другите внушавали страх и трепет: така народът, под натиска на робството, даде тежък данък на своята глупава радост. Когато в наше време победителят Сула заповяда да бъдат убити Дамазип и други като него, които си бяха направили положението за сметка на държавата, кой не хвалеше тази негова постъпка? Всички казваха, че заслужено са премахнати тези престъпници и партизани, които смущаваха държавата със своите бунтове и размирия. Но всичко това беше начало на голямо зло. Защото, ако някой пожелаеше да отнеме нечия къща или вила или пък мебелите или дрехите му, то той взимаше грижата, щото притежателят на този имот да влезне в числото на изгнаниците. Така онези, които се радваха на смъртта на Дамазипа, малко по-късно изпитаха същата участ и краят на убийствата не настъпи докато Сула не отрупа с богатства всички свои привърженици. Разбира се, аз не се опасявам, че такива работи могат да станат днес и то във времето на Марк Тулия, но все пак в една голяма държава има разни хора и разни идеали. Може в друго време и при друг консул, който има също на разположение войска, да мине една мъжа за истина: когато, осланяйки се на този случай, по решение на сената, консулът извади меча, кой ще го спре или кой ще го съветва към умереност? Нашите деди, г-да сенатори, не са били лишени никога от мъдрост и решителност. Освен това на тях не им пречеше гордостта за да подражават чуждото, когато то е било добро. Така напр. те заеха нападателните и отбранителните оръжия (копието и щита)" от самнитите, а повечето от отличителните знаци на властта - от туските. Изобщо, каквото им се виждаше добро или удобно у съюзниците или враговете, те го пренасяха с голямо усърдие у дома си: те предпочитаха да подражават на добрите хора или народи, отколкото да им завиждат. В същото онова време, подражавайки на гърците, те наказваха гражданите си с бой, а осъдените - със смърт. Когато след това държавата закрепна и при голямото число на гражданите се появиха силни партии, когато почнаха да се наказват невинни хора, както и да се вършат други подобни престъпления, тогава се създадоха Порциевият и други някои закони, по силата на които бе позволено на осъдените да отиват в изгнание. Това обстоятелство, г-да сенатори, аз смятам за особено важно и което е една пречка за да приемем новото предложение. Онези наши хора, които с толкова малко средства са могли да създадат една такава голяма държава, са били сигурно по-храбри и по-умни от нас, които едва можем да задържим така добре създаденото от тях. Но, ще кажете, дали да ги пуснем тези хора за да се увеличи войската на Катилина? Съвсем не. Но аз мисля така: да се конфискуват имотът им, сами те да бъдат задържани под арест в най-главните провинциални градове. Никой от тях да не прави за напред каквито и да е предложения в сената, нито да влиза в каквато и да е връзка с народа. Онзи, който би действувал противно на това, сенатът да го смята, че действува против държавата и против общото благо". [[52] Postquam Caesar dicundi finem fecit, ceteri verbo alius alii varie adsentiebantur. At M. Porcius Cato rogatus sententiam huiusce modi orationem habuit: "Longe alia mihi mens est, patres conscripti, cum res atque pericula nostra considero et cum sententias nonnullorum ipse mecum reputo. Illi mihi disseruisse videntur de poena eorum, qui patriae, parentibus, aris atque focis suis bellum paravere; res autem monet cavere ab illis magis quam, quid in illos statuamus, consultare. Nam cetera maleficia tum persequare, ubi facta sunt; hoc, nisi provideris, ne accidat, ubi evenit, frustra iudicia inplores: capta urbe nihil fit reliqui victis. Sed, per deos inmortalis, vos ego appello, qui semper domos, villas, signa, tabulas vostras pluris quam rem publicam fecistis: si ista, cuiuscumque modi sunt, quae amplexamini, retinere, si voluptatibus vostris otium praebere voltis, expergiscimini aliquando et capessite re publicam! Non agitur de vectigalibus neque de sociorum iniuriis: libertas et anima nostra in dubio est. "Saepe numero, patres conscripti, multa verba in hoc ordine feci, saepe de luxuria atque avaritia nostrorum civium questus sum multosque mortalis ea causa advorsos habeo. Qui mihi atque animo meo nullius umquam delicti gratiam fecissem, haud facile alterius lubidini malefacta condonabam. Sed ea tametsi vos parvi pendebatis, tamen res publica firma erat: opulentia neglegentiam tolerabat. Nunc vero non id agitur, bonisne an malis moribus vivamus, neque quantum aut quam magnificum imperium populi Romani sit, sed haec, cuiuscumque modi videntur, nostra an nobiscum una hostium futura sint. Hic mihi quisquam mansuetudinem et misericordiam nominat! Iam pridem equidem nos vera vocabula rerum amisimus: quia bona aliena largiri liberalitas, malarum rerum audacia fortitudo vocatur, eo res publica in extremo sita est. Sint sane, quoniam ita se mores habent, liberales ex sociorum fortunis, sint misericordes in furibus aerari; ne illi sanguinem nostrum largiantur et, dum paucis sceleratis parcunt, bonos omnis perditum eant! "Bene et conposite C. Caesar paulo ante in hoc ordine de vita et morte disseruit, credo falsa existumans ea, quae de inferis memorantur: divorso itinere malos a bonis loca taetra, inculta, foeda atque formidulosa habere. Itaque censuit pecunias eorum publicandas, ipsos per municipia in custodiis habendos, videlicet timens, ne, si Romae sint, aut a popularibus coniurationis aut a multitudine conducta per vim eripiantur. Quasi vero mali atque scelesti tantummodo in urbe et non per totam Italiam sint aut non sibi plus possit audacia, ubi ad defendundum opes minores sunt! Quare vanum equidem hoc consilium est, si periculum ex illis metuit; si in tanto omnium metu solus non timet, eo magis refert me mihi atque vobis timere. Quare, cum de P. Lentulo ceterisque statuetis, pro certo habetote vos simul de exercitu Catilinae et de omnibus coniuratis decernere! Quanto vos attentius ea agetis, tanto illis animus infirmior erit; si paulum modo vos languere viderint, iam omnes feroces aderunt. "Nolite existumare maiores nostros armis rem publicam ex parva magnam fecisse! Si ita esset, multo pulcherrumam eam nos haberemus; quippe sociorum atque civium, praeterea armorum atque equorum maior copia nobis quam illis est. Sed alia fuere, quae illos magnos fecere, quae nobis nulla sunt: domi industria, foris iustum imperium, animus in consulundo liber, neque delicto neque lubidini obnoxius. Pro his nos habemus luxuriam atque avaritiam, publice egestatem, privatim opulentiam. Laudamus divitias, sequimur inertiam. Inter bonos et malos discrimen nullum, omnia virtutis praemia ambitio possidet. Neque mirum: ubi vos separatim sibi quisque consilium capitis, ubi domi voluptatibus, hic pecuniae aut gratiae servitis, eo fit, ut impetus fiat in vacuam rem publicam. "Sed ego haec omitto. Coniuravere nobilissumi cives patriam incendere, Gallorum gentem infestissumam nomini Romano ad bellum arcessunt, dux hostium cum exercitu supra caput est. Vos cunctamini etiam nunc et dubitatis, quid intra moenia deprensis hostibus faciatis? Misereamini censeo: deliquere homines adulescentuli per ambitionem atque etiam armatos dimittatis. Ne ista vobis mansuetudo et misericordia, si illi arma ceperint, in miseriam convortat! Scilicet res ipsa aspera est, sed vos non timetis eam. Immo vero maxume. Sed inertia et mollitia animi alius alium exspectantes cunctamini, videlicet dis inmortalibus confisi, qui hanc rem publicam saepe in maxumis periculis servavere. Non votis neque suppliciis muliebribus auxilia deorum parantur: vigilando, agundo, bene consulundo prospere omnia cedunt. Ubi socordiae te atque ignaviae tradideris, nequiquam deos implores: irati infestique sunt. "Apud maiores nostros A. Manlius Torquatus bello Gallico filium suum, quod is contra imperium in hostem pugnaverat, necari iussit atque ille egregius adulescens inmoderatae fortitudinis morte poenas dedit: vos de crudelissumis parricidis quid statuatis, cunctamini? Videlicet cetera vita eorum huic sceleri obstat. Verum parcite dignitati Lentuli, si ipse pudicitiae, si famae suae, si dis aut hominibus umquam ullis pepercit! Ignoscite Cethegi adulescentiae, nisi iterum patriae bellum fecit! Nam quid ego de Gabinio, Statilio, Caepario loquar? Quibus si quicquam umquam pensi fuisset, non ea consilia de re publica habuissent. "Postremo, patres conscripti, si mehercule peccato locus esset, facile paterer vos ipsa re corrigi, quoniam verba contemnitis. Sed undique circumventi sumus. Catilina cum exercitu faucibus urget, alii intra moenia atque in sinu urbis sunt hostes; neque parari neque consuli quicquam potest occulte: quo magis properandum est. "Quare ego ita censeo: Cum nefario consilio sceleratorum civium res publica in maxuma pericula venerit iique indicio T. Volturci et legatorum Allobrogum convicti confessique sint caedem, incendia aliaque se foeda atque crudelia facinora in civis patriamque paravisse, de confessis, sicuti de manufestis rerum capitalium, more maiorum supplicium sumundum."   52. След като Цезар свършил речта си, останалите се присъединили с кратки думи към едното или другото предложение. Тогава Марк Порций Катон, поканен на свой ред да си каже мнението, произнесъл приблизително следната реч: "Г-да сенатори! Съвсем други мисли ми идат на ум на мене, когато заема пред вид нашето положение и нашите опасности и когато обсъждам в себе си мненията на някои от преждеговорившите. Последните - така мисля аз - разискваха само за наказанието на онези, които готвиха война против своето отечество и своите родители, против своите олтари и своите огнища. Обаче положението ни кара повече да се пазим от тях, отколкото да разсъждаваме, като какви мерки да вземем против тях. Защото други злодеяния човек би могъл да преследва и когато са вече извършени. Това обаче, ако не сме се погрижили да не се случва въобще, напразно бихме молили за справедлива присъда, когато то стане. Защото превзет ли е веднъж градът, нищо не остава на победените. Но, в името на безсмъртните богове! Вас, вас призовавам, които винаги сте ценили къщите, вилите, статуите и картините повече от отечеството: ако вие искате да запазите тези блага, от каквото и естество да са те, към които сте привързани; ако искате да дадете свободен път на вашите удоволствия, то събудете се най-сетне и погрижете се за отечеството! Не се касае за данъци или за обиди към съюзниците, не: нашата свобода и нашият живот са в опасност. Често пъти, г-да сенатори, аз съм говорил дълго в това събрание, често съм се оплаквал от разкоша и скъперничеството на нашите граждани, и от това съм си спечелил много противници. Аз, който никога не съм прощавал на себе си какъвто и да е грях, мъчно можех да бъда снизходителен към чуждите грешки. Но, макар и вие да ценяхте малко тези мои предупреждения, то все пак държавата оставаше достатъчно силна, защото нейното богатство понасяше небрежността. обаче сега, сега не се касае вече за това, дали имаме добри или лоши нрави, нито колко голяма или велика е римската държава, а за това, дали богатството, което ние имаме днес, от каквото естество и да е то, дали то да бъде наше или заедно с нас да премине в неприятелите. И още се говори тук за снизходителност и милост! Отдавна вече ние сме забравили истинските имена на нещата. И защото да раздаваш чуждото се нарича щедрост, а да имаш смелостта да вършиш престъпления се счита за храброст, затова държавата е дошла до това крайно опасно положение. Но, нека най-сетне, понеже нравите са такива, нека раздават свободно имот на съюзниците, нека бъдат снизходителни към крадците на държавното съкровище - само с нашата кръв не бива да щедърствуват и докато щадят неколцина престъпници, да погубват всички добри граждани. Преди малко в това събрание говори много хубаво и уместно за живота и смъртта Гай Цезар, който струва ми се, смята за лъжа всичко, което се разправя за подземното царство: именно, че лошите хора живеели отделно от добрите в места мрачни, диви, отвратителни и страшни. И така, той беше на мнение, че техните имоти трябва да се конфискуват, а самите те да бъдат задържани под стража в провинциалните градове, види се боейки се да не би, ако са в Рим, да бъдат отвлечени насилствено от съмишленици на заговорниците или от подкупената тълпа. Като че лоши и престъпни хора има само в столицата, а не из цяла Италия, и като че смелостта е по-малка там, дето средствата за отбрана са по-малко! Ето защо и тази мярка е безсмислена, ако той се страхува, че те ще бъдат опасни тук. Ако ли той едничък между толкова много страхливци не се бои, толкова повече аз трябва да се страхувам за себе си и за вас. Затова, когато ще взимате решение за Публий Лентул и за другите, бъдете сигурни, че едновременно решавате и за войската на Катилина и за всички заговорници. Колкото по-енергично действувате вие, толкова повече техният дух ще пада. Напротив, ако те ви видят само малко да отслабнете, веднага ще станат дръзки. Недейте да мислите, че нашите деди са направили държавата от малка голяма само с оръжие. Ако беше така, ние щяхме да я имаме днес много по-хубава. Защото, ако е въпросът за съюзници и граждани или за оръжия и коне, то всичко това ние го имаме в много по-голямо количество отколкото са имали те. Но друго е било онова, което ги е правило тях велики и което на нас липсва: трудолюбие във вътрешността, справедливо управление в провинциите; във време на съвещания дух свободен и неподчинен нито на страсти нито на престъпни чувства. Вместо тези неща, ние имаме разкош и скъперничество, в държавната хазна немотия, в частни хора изобилие. Хвалим богатствата, следваме безделието. Между добри и лоши не правим никаква разлика. Всичките награди на добродетелта ги владее голата амбиция. Затова не трябва да се чудите, че докато взимате всеки за себе си решение, което ви е угодно лично вам и докато у дома служите на удоволствията си, а тук - на парите или на пристрастието, селото остава без кучета и вълкът влиза в кошарата. Но аз се отклоних доста: Граждани от най-добрите семейства си дадоха клетва да опожарят отечеството. Те канят на война галския народ - най-големият враг на Рим. Пълководецът на неприятелите е с войската си над нашите глави, а вие се бавите още и се колебаете, какво да направите с уловените в градските стени неприятели! Хайде, съжалете се над тях - млади хора са, сгрешили малко от обикновено честолюбие - пуснете ги даже въоръжени! ... Но, струва ми се, че тази ваша милост, това ваше състрадание ще се обърне в голямо нещастие, щом като те вземат отново оръжието. Ясно е, че положението е тежко, но вие не се боите от това. Как не, даже много. Обаче от бездействие и слабост на духа вие се бавите като се чакате един другиго, види се защото имат вяра в безсмъртните богове, които често в най-големи опасности са спасявали тази държава. Не с оброци, нито с женски плачове се спечелва помощта на боговете, а с зорко бдение, работа и разумни мерки всичко тръгва по щастлив път. Тогава, когато се отдадеш на леност и безделие, напразно би молил боговете: в такъв случай те се сърдят и са враждебно настроени. Във времето на нашите деди и през галската война Тит Манлий Торкват заповядал да убият собствения му син затова, че се сражавал с неприятеля против всяка заповед. Отличният младеж претърпял смъртно наказание заради прекалената си храброст, а вие се чудите, какво да решите против най-жестоките изменници на отечеството? Или - ще кажете - техният минал живот смекчава сегашната им вина? Тогава пощадете достойнството на Лентула, ако той сам е щадил някога собствената си чест и достойнството си, или боговете и хората. Простете на младостта на Цетега, ако той повдига за пръв път война против своето отечество. А какво ли да кажа за Габиния, Статилия и Цепария? Ако за тези хора е имало някога нещо свято на този свят, те нямаше да имат такива планове по отношение на държавата. Най-сетне, г-да сенатори, ако би имало място за още поне една грешка от наша страна, то аз лесно бих се съгласил, щото вие да се убедите на дело, понеже не обръщате внимание на думите. Но ние сме обкръжени от всякъде: Катилина ни е притиснал здраво с войската си, други неприятели имаме наблизо и в центъра на града, нищо тайно вече не може нито да се върши, нито можем тайно да се съвещаваме. Трябва да се бърза. Ето защо моето мнение е следното: Понеже държавата е изпаднала в най-голяма опасност вследствие престъпните намерения на граждани-злодеи и понеже злосторниците са били изобличени от показанията на Тит Волтурция и на пратениците алоброги, а и сами са направили признания, че са готвили кланета, пожари и други жестоки и отвратителни деяния против гражданите и отечеството, - призналите се да бъдат наказани по примера на нашите деди със смърт точно така, както това става с уловените в тежки престъпления". [[53] Postquam Cato adsedit, consulares omnes itemque senatus magna pars sententiam eius laudant, virtutem animi ad caelum ferunt, alii alios increpantes timidos vocant. Cato clarus atque magnus habetur; senati decretum fit, sicuti ille censuerat. Sed mihi multa legenti, multa audienti, quae populus Romanus domi militiaeque, mari atque terra praeclara facinora fecit, forte lubuit attendere, quae res maxume tanta negotia sustinuisset. Sciebam saepenumero parva manu cum magnis legionibus hostium contendisse; cognoveram parvis copiis bella gesta cum opulentis regibus, ad hoc saepe fortunae violentiam toleravisse, facundia Graecos, gloria belli Gallos ante Romanos fuisse. Ac mihi multa agitanti constabat paucorum civium egregiam virtutem cuncta patravisse eoque factum uti divitas paupertas, multitudinem paucitas superaret. Sed postquam luxu atque desidia civitas corrupta est, rursus res publica magnitudine sua imperatorum atque magistratuum vitia sustentabat ac, sicuti effeta parente, multis tempestatibus haud sane quisquam Romae virtute magnus fuit. Sed memoria mea ingenti virtute, divorsis moribus fuere viri duo, M. Cato et C. Caesar. Quos quoniam res obtulerat, silentio praeterire non fuit consilium, quin utriusque naturam et mores, quantum ingenio possum, aperirem.   53. Когато Катон седнал, всички консули, както и голяма част от сенаторите почват да хвалят неговото мнение, въздигат до небето неговата смелост, обвиняват се един друг в малодушие, само Катон е достоен за слава и величие. Сенатът приема изцяло неговото предложение. Но аз, който съм много чел и много слушал, какви велики дела е извършил римският народ във военно и мирно време, по суша и по море, случайно поисках да разбера, кое нещо най-много е подпомогнало осъществяването на тези негови подвизи. Аз знаех, че много пъти той се е сражавал с малки сили срещу многобройни неприятелски войски. Мене ми беше известно, че с малко средства той е водил войни против могъщи царе, при което често е понасял ударите на жестоката съдба, че по красноречие са стояли по-горе от него гърците, а по военна слава - галите. След дълго разсъждение мене ми ставаше все по-ясно, че тези чудеса е извършила именно необикновената храброст и себеотрицание на малцина граждани и че само така е било възможно, щото бедността да победи богатството, а малцинството - мнозинството. Но след като обществото е било покварено от леност и разточителство, отново държавата със своята тежест едва е подържала пороците на своите водачи и управници и както жена, изтощена от много раждане, през дълго време не е могла да даде нито един достоен мъж. Обаче в мое време все пак имаше двама мъже с извънредни достойнства, макар и с различен характер: Марк Катон и Гай Цезар. И понеже ми се удава случай сега, аз не желая да ги отмина мълком, а ще се постарая, доколкото ми е възможно, да опиша природата и характера на единия и на другия. [[54] Igitur iis genus, aetas, eloquentia prope aequalia fuere, magnitudo animi par, item gloria, sed alia alii. Caesar beneficiis ac munificentia magnus habebatur, integritate vitae Cato. Ille mansuetudine et misericordia clarus factus, huic severitas dignitatem addiderat. Caesar dando, sublevando, ignoscundo, Cato nihil largiundo gloriam adeptus est. In altero miseris perfugium erat, in altero malis pernicies. Illius facilitas, huius constantia laudabatur. Postremo Caesar in animum induxerat laborare, vigilare; negotiis amicorum intentus sua neglegere, nihil denegare, quod dono dignum esset; sibi magnum imperium, exercitum, bellum novum exoptabat, ubi virtus enitescere posset. At Catoni studium modestiae, decoris, sed maxume severitatis erat; non divitiis cum divite neque factione cum factioso, sed cum strenuo virtute, cum modesto pudore, cum innocente abstinentia certabat; esse quam videri bonus malebat: ita, quo minus petebat gloriam, eo magis illum sequebatur.   54. По рождение, възраст и красноречие те бяха почти равни един на друг, по великодушие - еднакви, а също и по слава, но различна за единия и за другия: Цезар беше велик със своите благодеяния и със своята щедрост, а Катон - с непорочността на живота си. Първият беше станал прочут с кротостта и добродушието си, докато пък на втория строгата сериозност беше, която му придаваше някакво особено обаяние. Цезар спечели слава като даваше, прощаваше и облекчаваше съдбата на слабите, а Катон - без да проявява никаква щедрост. Единият служеше за убежище на нещастните, а другият - за гибел на лошите. На оногова хвалеха услужливостта, а на тогова постоянството. Най-сетне Цезар си беше поставил за цел да работи неуморно. Зает с делата на приятелите си, той пренебрегваше своите дела. Той не отказваше нищо, което можеше да даде. За себе си той искаше само власт, войска и война съвършено нова, в която можеше да блесна неговият талант. Напротив, Катон имаше влечение повече към скромност и благонравие, а особено към строгост на нравите. Той не съперничеше с богатия по богатство, нито с партизанина по партизански похвати, а по-скоро с храбрия по доблест, със скромния по честност и с невинния по въздържаност. Той предпочиташе да бъде добър, отколкото да изглежда такъв. Така, колкото по-малко търсеше славата, толкова повече тя самата го следваше. [[55] Postquam, ut dixi, senatus in Catonis sententiam discessit, consul optumum factu ratus noctem, quae instabat, antecapere, ne quid eo spatio novaretur, tresviros, quae supplicium postulabat, parare iubet. Ipse praesidiis dispositis Lentulum in carcerem deducit; idem fit ceteris per praetores. Est in carcere locus, quod Tullianum appellatur, ubi paululum ascenderis ad laevam, circiter duodecim pedes humi depressus. Eum muniunt undique parietes atque insuper camera lapideis fornicibus iuncta; sed incultu, tenebris, odore foeda atque terribilis eius facies est. In eum locum postquam demissus est Lentulus, vindices rerum capitalium, quibus praeceptum erat, laqueo gulam fregere. Ita ille patricius ex gente clarissuma Corneliorum, qui consulare imperium Romae habuerat, dignum moribus factisque suis exitium vitae invenit. De Cethego, Statilio, Gabinio, Caepario eodem modo supplicium sumptum est.   55. След като, както казах, сенатът преминал към мнението на Катона, консулът, смятайки за най-добре да изпревари нощта, която настъпвала, за да не би през това време да стане нещо неочаквано, наредил до триумвирите да вземат всички мерки за изпълнение на присъдата. Сам той поставя стража и завежда Лентула в тъмницата. Същото извършват преторите с останалите. В тази тъмница, като се покачиш малко на ляво, дохождаш до едно място, което е около дванадесет крачки под земята. Това място се казва Тулианум. Заградено от всякъде със стени, а отгоре съединено чрез един покрив във вид на свод от камъни, то изглежда грозно и страшно, поради мръсотията, тъмнината и смрада, които владеят там. След като Лентул бил оставен на това място, палачите, натоварени с тази работа, го удушили с въже. Така този знатен човек, от славния род на Корнелиевци, който имаше консулска власт в Рим, намери достоен за характера и делата си изход от живота. Същото наказание претърпяха и Цетег, Статилий, Габиний и Цепарий. [[56] Dum ea Romae geruntur, Catilina ex omni copia, quam et ipse adduxerat et Manlius habuerat, duas legiones instituit, cohortis pro numero militum conplet. Deinde, ut quisque voluntarius aut ex sociis in castra venerat, aequaliter distribuerat ac brevi spatio legiones numero hominum expleverat, cum initio non amplius duobus milibus habuisset. Sed ex omni copia circiter pars quarta erat militaribus armis instructa; ceteri, ut quemque casus armaverat, sparos aut lanceas, alii praeacutas sudis portabant. Sed postquam Antonius cum exercitu adventabat, Catilina per montis iter facere, modo ad urbem, modo in Galliam vorsus castra movere, hostibus occasionem pugnandi non dare. Sperabat propediem magnas copias sese habiturum, si Romae socii incepta patravissent. Interea servitia repudiabat, cuius generis initio ad eum magnae copiae concurrebant, opibus coniurationis fretus, simul alienum suis rationibus existumans videri causam civium cum servis fugitivis communicavisse.   56. Докато това става в Рим, Катилина стъкмя от цялата войска, която сам беше довел и която имал Манлий, два легиона и попълня кохортите съобразно с числото на войниците. После, както идвали доброволци и съмишленици в лагера му, той ги разпределял равномерно и в късо време попълнил и легионите с нужното число хора, докато в началото нямал повече от две хиляди души. Но от цялото това множество само около една четвърт били въоръжени с редовни военни оръжия. Останалите носили, според както случаят ги въоръжавал, едни - тояги и прътове, а други пък заострени колове. Но когато Антоний почнал да се приближава с войската си, Катилина се отдръпнал към планините и местил лагера си ту към Рим, ту към Галия, като не давал на противниците възможност да се сражават. Той се надявал да получи в най-скоро време големи подкрепления, ако другарите му изпълнели сполучливо задачата си в Рим. Между това той връщал назад робите, които отначало прииждали към него на големи количества, като се осланял на силите на самите заговорници, искайки по този начин да остави впечатлението, че е чуждо на неговите методи да свързва каузата на римските граждани с тази на бегълците роби. [[57] Sed postquam in castra nuntius pervenit Romae coniurationem patefactam, de Lentulo et Cethego ceterisque, quos supra memoravi, supplicium sumptum, plerique, quos ad bellum spes rapinarum aut novarum rerum studium illexerat, dilabuntur; reliquos Catilina per montis asperos magnis itineribus in agrum Pistoriensem abducit eo consilio, uti per tramites occulte perfugeret in Galliam Transalpinam. At Q. Metellus Celer cum tribus legionibus in agro Piceno praesidebat ex difficultate rerum eadem illa existumans, quae supra diximus, Catilinam agitare. Igitur ubi iter eius ex perfugis cognovit, castra propere movit ac sub ipsis radicibus montium consedit, qua illi descensus erat in Galliam properanti. Neque tamen Antonius procul aberat, utpote qui magno exercitu locis aequioribus +expiditos+ in fuga sequeretur. Sed Catilina, postquam videt montibus atque copiis hostium sese clausum, in urbe res advorsas, neque fugae neque praesidi ullam spem, optumum factu ratus in tali re fortunam belli temptare, statuit cum Antonio quam primum confligere. Itaque contione advocata huiusce modi orationem habuit:   57. Но когато в лагера дошла новината, че заговорът е разкрит в Рим и че Лентул, Цетег и другите, които споменах по-горе, са екзекутирани, тогава по-голямата част от войниците, които били увлечени във войната от надежда за грабеж и от революционно настроение, се разбягват, като остатъка Катилина отвежда през стръмни планини и при усилен ход в областта на Пистория с намерение, по странични пътища скритом да избяга в Галия трансалпийска. Между това Квинт Метел Целер се намирал в Пиценската област начело на три легиона. Поради трудностите на момента той правил същите разсъждения, които, както казахме по-горе, занимавали и Катилина. И така, като узнал от бежанци за неговия път, бърже вдигнал лагера си и се установил в самите поли на планината, където Катилина точно щял да слезне и да избяга за Галия. Но и Анторий не бил далеч от това място. Той пък се настанил с голяма войска в равнината с намерение да преследва по-лесно неприятеля, когато той, затруднен, удари на бяг. Обаче когато Катилина забелязва, че е заграден от планини и неприятелски войски, че в Рим работите не вървят и че няма никаква надежда нито за бягство, нито за помощ, мислейки, че в такова положение е най-добре да опита щастието на войната, решил по възможност по-скоро да се сблъска с Антоний. И така той събрал войската си наедно и й държал приблизително следната реч: [[58] "Compertum ego habeo, milites, verba virtutem non addere neque ex ignavo strenuum neque fortem ex timido exercitum oratione imperatoris fieri. Quanta cuiusque animo audacia natura aut moribus inest, tanta in bello patere solet. Quem neque gloria neque pericula excitant, nequiquam hortere: timor animi auribus officit. Sed ego vos, quo pauca monerem, advocavi, simul uti causam mei consili aperirem. "Scitis equidem, milites, socordia atque ignavia Lentuli quantam ipsi nobisque cladem attulerit quoque modo, dum ex urbe praesidia opperior, in Galliam proficisci nequiverim. Nunc vero quo loco res nostrae sint, iuxta mecum omnes intellegitis. Exercitus hostium duo, unus ab urbe, alter a Gallia obstant; diutius in his locis esse, si maxume animus ferat, frumenti atque aliarum rerum egestas prohibet; quocumque ire placet, ferro iter aperiundum est. Quapropter vos moneo, uti forti atque parato animo sitis et, cum proelium inibitis, memineritis vos divitias, decus, gloriam, praeterea libertatem atque patriam in dextris vostris portare. Si vincimus, omnia nobis tuta erunt: commeatus abunde, municipia atque coloniae patebunt; si metu cesserimus, eadem illa advorsa fient, neque locus neque amicus quisquam teget, quem arma non texerint. Praeterea, milites, non eadem nobis et illis necessitudo inpendet: nos pro patria, pro libertate, pro vita certamus, illis supervacaneum est pugnare pro potentia paucorum. Quo audacius aggredimini memores pristinae virtutis! Licuit vobis cum summa turpitudine in exsilio aetatem agere, potuistis nonnulli Romae amissis bonis alienas opes exspectare: quia illa foeda atque intoleranda viris videbantur, haec sequi decrevistis. Si haec relinquere voltis, audacia opus est; nemo nisi victor pace bellum mutavit. Nam in fuga salutem sperare, cum arma, quibus corpus tegitur, ab hostibus avorteris, ea vero dementia est. Semper in proelio iis maxumum est periculum, qui maxume timent; audacia pro muro habetur. "Cum vos considero, milites, et cum facta vostra aestumo, magna me spes victoriae tenet. Animus, aetas, virtus vostra me hortantur, praeterea necessitudo, quae etiam timidos fortis facit. Nam multitudo hostium ne circumvenire queat, prohibent angustiae loci. Quod si virtuti vostrae fortuna inviderit, cavete inulti animam amittatis neu capiti potius sicuti pecora trucidemini quam virorum more pugnantes cruentam atque luctuosam victoriam hostibus relinquatis!"   58. "Войници! Аз зная много добре, че думите не правят човека храбър и че речта на пълководеца не е в състояние да превърне една войска от страхлива в безстрашна и от слаба в силна. Каквато смелост е вложила във всекиго самата природа и самият живот, такава обикновено се показва и във време на война. Онзи, който не се затрогва нито от славата нито от опасностите, него напразно ще го насърчаваш: неговият страх му пречи да чува. Но аз ви свиках за да ви припомня някои работи и едновременно да ви открия причините за моите намерения. Вие знаете, войници, какво поражение нанесе Лентул на себе си и на нас със своето малодушие и със своята небрежност и как аз, докато чаках помощ от града, не можах да отида в Галия. Сега вече всички вие разбирате еднакво, като мене, докъде са стигнали работите ни: ние имаме срещу си две неприятелски войски, едната откъм столицата, другата откъм Галия. Да стоим повече в тези места не можем, колкото и да искаме, защото ни липсват храни и други необходими неща. Където и да искаме да отидем, все с оръжие трябва да си пробием път. Ето защо аз ви напомням да бъдете храбри и готови за всичко и когато започнете сражението, помнете, че носите в десниците си богатствата, честта, славата, а освен това свободата и отечеството. Ако победим, всичко ще ни бъде осигурено, продоволствие обилно, както и цялата провинция и колониите ще стоят открити за нас. Ако ли отстъпим пред страха, тогава ще стане точно обратното: нито мястото, нито някой приятел ще може да отбрани тогова, когото оръжието не е могло да отбрани. Освен това, войници, не една и съща опасност заплашва тях и нас: ние се борим за отечеството, за свобода, за живот, докато на тях е безразлично да воюват за интересите на малцина големци. За това, вървете смело напред, въодушевявани от спомена за вашата предишна храброст! Вие можахте да прекарате в големи унижения живота си като изгнаници, можахте някои от вас да загубите имотите си в Рим и да чакате да получите чужда помощ; но понеже това ви се виждаше недостойно и срамно за мъже като вас, затова вие решихте да следвате тоя път. Ако желаете да напуснете поетото вече решение, нужно ви е да имат голям кураж: войната се заменя с мир само след победа. Защото, да се надяваш на спасение в бягство, като отдалечаваш от неприятеля оръжието, с което се браниш, това е цяло безумие. Във време на сражение се намират в най-голяма опасност онези, които се най-много страхуват. А смелостта е нещо подобно на защитна стена. Като ви гледам така, войници, и като преценявам вашите дела, изпълням се с голяма вяра за победа... [в ползваното за въвеждането на текста издание липсват последните страници] [[59] Haec ubi dixit, paululum conmoratus signa canere iubet atque instructos ordines in locum aequum deducit. Dein remotis omnium equis, quo militibus exaequato periculo animus amplior esset, ipse pedes exercitum pro loco atque copiis instruit. Nam uti planities erat inter sinistros montis et ab dextra rupe aspere, octo cohortis in fronte constituit, reliquarum signa in subsidio artius conlocat. Ab iis centuriones, omnis lectos et evocatos, praeterea ex gregariis militibus optumum quemque armatum in primam aciem subducit. C. Manlium in dextra, Faesulanum quendam in sinistra parte curare iubet. Ipse cum libertis et calonibus propter aquilam adsistit, quam bello Cimbrico C. Marius in exercitu habuisse dicebatur. At ex altera parte C. Antonius, pedibus aeger quod proelio adesse nequibat, M. Petreio legato exercitum permittit. Ille cohortis veteranas, quas tumultus causa conscripserat, in fronte, post eas ceterum exercitum in subsidiis locat. Ipse equo circumiens unumquemque nominans appellat, hortatur, rogat, ut meminerint se contra latrones inermis pro patria, pro liberis, pro aris atque focis suis certare. Homo militaris, quod amplius annos triginta tribunus aut praefectus aut legatus aut praetor cum magna gloria in exercitu fuerat, plerosque ipsos factaque eorum fortia noverat; ea conmemorando militum animos accendebat.   [[60] Sed ubi omnibus rebus exploratis Petreius tuba signum dat, cohortis paulatim incedere iubet; idem facit hostium exercitus. Postquam eo ventum est, unde a ferentariis proelium conmitti posset, maxumo clamore cum infestis signis concurrunt: pila omittunt, gladiis res geritur. Veterani pristinae virtutis memores comminus acriter instare, illi haud timidi resistunt: maxuma vi certatur. Interea Catilina cum expeditis in prima acie vorsari, laborantibus succurrere, integros pro sauciis arcessere, omnia providere, multum ipse pugnare, saepe hostem ferire: strenui militis et boni imperatoris officia simul exsequebatur. Petreius ubi videt Catilinam, contra ac ratus erat, magna vi tendere, cohortem praetoriam in medios hostis inducit eosque perturbatos atque alios alibi resistentis interficit. Deinde utrimque ex lateribus ceteros aggreditur. Manlius et Faesulanus in primis pugnantes cadunt. Catilina postquam fusas copias seque cum paucis relictum videt, memor generis atque pristinae suae dignitatis in confertissumos hostis incurrit ibique pugnans confoditur.   [[61] Sed confecto proelio tum vero cerneres, quanta audacia quantaque animi vis fuisset in exercitu Catilinae. Nam fere quem quisque vivus pugnando locum ceperat, eum amissa anima corpore tegebat. Pauci autem, quos medios cohors praetoria disiecerat, paulo divorsius, sed omnes tamen advorsis volneribus conciderant. Catilina vero longe a suis inter hostium cadavera repertus est paululum etiam spirans ferociamque animi, quam habuerat vivus, in voltu retinens. Postremo ex omni copia neque in proelio neque in fuga quisquam civis ingenuus captus est: ita cuncti suae hostiumque vitae iuxta pepercerant. Neque tamen exercitus populi Romani laetam aut incruentam victoriam adeptus erat; nam strenuissumus quisque aut occiderat in proelio aut graviter volneratus discesserat. Multi autem, qui e castris visundi aut spoliandi gratia processerant, volventes hostilia cadavera amicum alii, pars hospitem aut cognatum reperiebant; fuere item, qui inimicos suos cognoscerent. Ita varie per omnem exercitum laetitia, maeror, luctus atque gaudia agitabantur.