|
|
De brevitate vitae * За краткостта на живота
Превод:
За краткостта на живота, Д. Дечев, 1926
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
I. 1 Maior pars
mortalium, Pauline, de naturae malignitate conqueritur, quod in exiguum
aeui gignimur, quod haec tam uelociter, tam rapide dati nobis temporis
spatia decurrant, adeo ut exceptis admodum paucis ceteros in ipso uitae
apparatu uita destituat. Nec huic publico, ut opinantur, malo turba
tantum et imprudens uulgus ingemuit; clarorum quoque uirorum hic
affectus querellas euocauit. 2 Inde illa maximi
medicorum exclamatio est: "uitam breuem esse, longam artem". Inde
Aristotelis cum rerum natura exigentis minime conueniens sapienti uiro
lis: "aetatis illam animalibus tantum indulsisse, ut quina aut dena
saecula educerent, homini in tam multa ac magna genito tanto citeriorem
terminum stare." 3 Non exiguum temporis habemus,
sed multum perdidimus. Satis longa uita et in maximarum rerum
consummationem large data est, si tota bene collocaretur; sed ubi per
luxum ac neglegentiam diffluit, ubi nulli bonae rei impenditur, ultima
demum necessitate cogente, quam ire non intelleximus transisse
sentimus. 4 Ita est: non accipimus breuem uitam
sed fecimus, nec inopes eius sed prodigi sumus. Sicut amplae et regiae
opes, ubi ad malum dominum peruenerunt, momento dissipantur, at quamuis
modicae, si bono custodi traditae sunt, usu crescunt: ita aetas nostra
bene disponenti multum patet.
|
|
1. Повечето хора, Павлине, се оплакват от скъперничеството на природата, като твърдят, че ни е създала за къс живот, че времето, което ни е дала, се изминава толкова бързо, толкова бегло, та с изключение твърде малцина животът изоставя другите в самия разцвет на живота им. И поради това общочовешко, както се мисли, въздиша не само тълпата и неразумният народ; това настроение е предизвикало и тъжбите дори на прочути мъже. Оттук всеизвестният повик на най-великия между лекарите "кратък е животът, а дълго - изкуството"; оттук раздорът Аристотеля с природата, съвсем недостоен за един мъдрец, че предоставила на животните толкова дълъг живот, та изживяват по пет или десет поколения, а на човека, роден за толкова много и толкова велики неща, е поставен от нея един по къс предел. Не е малко времето, с което разполагаме, но много е, което губим. Достатъчно дълъг е животът и обилно даден, за да се привършат най- велики задачи, стига само изцяло да се използува добре; но щом се пропилява с необузданост и нехайство, щом не се употребява за някакво добро начинание, тепърва заставени от смъртната напаст, ние чувствуваме, че животът, който не сме забелязали, как преминава, се е вече изминал. Тъй е: ние не добиваме кратък живот, а го правим такъв, и откъм него не сме бедни, а разточителни. Както грамадно и царско богатство, щом мине в ръцете на лош господар, веднага се разпилява, а ако бъде поверено на добър пазител, макар и умерено, нараства чрез добро използуване, тъй и нашият живот се разкройва на широко за тоя, който добре го стопанисва.
|
|
II. 1 Quid de rerum natura
querimur? Illa se benigne gessit: uita, si uti scias, longa est. [At]
alium insatiabilis tenet auaritia; alium in superuacuis laboribus
operosa sedulitas; alius uino madet, alius inertia torpet; alium
defetigat ex alienis iudiciis suspensa semper ambitio, alium mercandi
praeceps cupiditas circa omnis terras, omnia maria spe lucri ducit;
quosdam torquet cupido militiae numquam non aut alienis periculis
intentos aut suis anxios; sunt quos ingratus superiorum cultus
uoluntaria seruitute consumat; 2 multos aut
affectatio alienae formae aut suae querella detinuit; plerosque nihil
certum sequentis uaga et inconstans et sibi displicens leuitas per noua
consilia iactauit; quibusdam nihil quo cursum derigant placet, sed
marcentis oscitantisque fata deprendunt, adeo ut quod apud maximum
poetarum more oraculi dictum est uerum esse non dubitem: "Exigua pars
est uitae qua uiuimus. Ceterum quidem omne spatium non uita sed tempus
est. 3 Urgent et circumstant uitia undique nec
resurgere aut in dispectum ueri attollere oculos sinunt. Et immersos et
in cupiditatem infixos premunt, numquam illis recurrere ad se licet. Si
quando aliqua fortuito quies contigit, uelut profundo mari, in quo post
uentum quoque uolutatio est, fluctuantur nec umquam illis a
cupiditatibus suis otium stat. 4 De istis me
putas dicere, quorum in confesso mala sunt? Aspice illos ad quorum
felicitatem concurritur:bonis suis effocantur. Quam multis diuitiae
graues sunt! Quam multorum eloquentia et cotidiana ostentandi ingenii
sollicitatio sanguinem educit! Quam multi continuis uoluptatibus
pallent! Quam multis nihil liberi relinquit circumfusus clientium
populus! Omnis denique istos ab infimis usque ad summos pererra: hic
aduocat, hic adest, ille periclitatur, ille defendit, ille iudicat,
nemo se sibi uindicat, alius in alium consumitur. Interroga de istis
quorum nomina ediscuntur, his illos dinosci uidebis notis: ille illius
ius cultor est, hic illius; suus nemo est. 5
Deinde dementissima quorundam indignatio est: queruntur de superiorum
fastidio, quod ipsis adire uolentibus non uacauerint! Audet quisquam de
alterius superbia queri, qui sibi ipse numquam uacat? Ille tamen te,
quisquis es, insolenti quidem uultu sed aliquando respexit, ille aures
suas ad tua uerba demisit, ille te ad latus suum recepit: tu non
inspicere te umquam, non audire dignatus es. Non est itaque quod ista
officia cuiquam imputes, quoniam quidem, cum illa faceres, non esse cum
alio uolebas, sed tecum esse non poteras.
|
|
2. Защо се оплакваме от природата? Тя се е показала щедра към нас: животът, ако умеем да го използуваме, е дълъг. Но един бива завладян от ненаситно користолюбие, друг - от непосилно прилежание в излишни работи; един мирише на вино, друг се сплува от леност; един изнемогва от славолюбие, чието постижение винаги зависи от хорски преценки, друг се влачи низ всички морета, низ всички земи от стремглавата търговска алчност поради надежда за печалба; някой се измъчват от военолюбие, което ги кара винаги или да дебнят чужди опасности или да се боят поради сови собствени; има и такива, които неблагодарното ухажване около големците изтощава с доброволно робство; мнозина са обхванати от завист към чуждата съдба и от оплакване на своята собствена; твърде мнозина се хвърлят все в нови планове от неустойчивото си и непостоянно лекомислие, което нищо положително не преследва и само от себе си е недоволно; на някои нищо не се харесва, към, което да насочат пътя на живота си, но тях най- сетне смъртта застига обезсилени и безучастни, та не бих се съмнявал, че е вярно това, което е казано у най-великия от поетите във вид на оракул: "нищожна е частта от живота, през която живеем". Всичкото останало време не е живот, а само време. Пророците се хвърлят върху хората и отвред ги обкръжават, та не им позволяват нито да стъпят на краката си, нито да вдигнат очи към прозрение на истината, но ги сподавят потънали и залостени в страстта. Никога те не могат да дойдат на себе си; ако някога случаят им даде някакъв отдих, те, като дълбоко море, в което дори и след буря има вълнение, се премятат и никога поради страстите им не настъпва за тях спокойствие. Мислиш ли, че говоря само за тия, чиито нещастия са общопризнати ? Взри се и в ония, към чието щастие толкова много се надварят: от своите блага се задушват. На колцина богатството е тежко ! На колцина красноречието и ежедневното старание да проявят своята способност изсмуква кръвта! Колцина са побледнели от безспирни удоволствия! На колцина стълпеният народ от клиенти не оставя никаква свобода! Най-сетне преброди всички хора от най-низкото чак до най- високото; тоя дири защита, а друг го брани, а трети го съди; никой не се отдава на себе си и всеки се похабява за сметка на другиго. Осведоми се за ония, чиито имена се изучават наизуст, и ти ще видиш, че те се различават по тия признаци: оня е почитател на едного, а тоя - на другиго; никой не принадлежи на себе си. И ето у никой не се явява съвсем безумното възмущение; те се оплакват от високомерието на големците, че когато искали да ги посетят, не разполагали с време. И тъй от гордостта на другиго се осмелява да се оплаква тоя, който никога не е разполагал с време за себе си. Но все пак оня, какъвто и да си, те и зърнал поне веднъж, ако и с надменен поглед, оня е поел в ушите си нещо от твоите думи, оня ти е сторил място при себе си: а ти никога не си благоволил да се взреш в себе си и да се изслушаш. Нямаш, следователно, основание да вменяваш в дълг на кого и да е такива услуги, понеже, когато си ги вършил, си искал не толкова да бъдеш заедно с някого другиго, колкото да избегнеш да бъдеш сам със себе си.
|
|
III. 1 Omnia licet quae umquam
ingenia fulserunt in hoc unum consentiant, numquam satis hanc humanarum
mentium caliginem mirabuntur: praedia sua occupari a nullo patiuntur
et, si exigua contentio est de modo finium, ad lapides et arma
discurrunt; in uitam suam incedere alios sinunt, immo uero ipsi etiam
possessores eius futuros inducunt; nemo inuenitur qui pecuniam suam
diuidere uelit, uitam unusquisque quam multis distribuit! Adstricti
sunt in continendo patrimonio, simul ad iacturam temporis uentum est,
profusissimi in eo cuius unius honesta auaritia est. 2
Libet itaque ex seniorum turba comprendere aliquem: "Peruenisse te ad
ultimum aetatis humanae uidemus, centesimus tibi uel supra premitur
annus: agedum, ad computationem aetatem tuam reuoca. Duc quantum ex
isto tempore creditor, quantum amica, quantum rex, quantum cliens
abstulerit, quantum lis uxoria, quantum seruorum coercitio, quantum
officiosa per urbem discursatio; adice morbos quos manu fecimus, adice
quod et sine usu iacuit: uidebis te pauciores annos habere quam
numeras. 3 Repete memoria tecum quando certus
consilii fueris, quotus quisque dies ut destinaueras recesserit, quando
tibi usus tui fuerit, quando in statu suo uultus, quando animus
intrepidus, quid tibi in tam longo aeuo facti operis sit, quam multi
uitam tuam diripuerint te non sentiente quid perderes, quantum uanus
dolor, stulta laetitia, auida cupiditas, blanda conuersatio abstulerit,
quam exiguum tibi de tuo relictum sit: intelleges te immaturum mori." 4
Quid ergo est in causa? Tamquam semper uicturi uiuitis, numquam uobis
fragilitas uestra succurrit, non obseruatis quantum iam temporis
transierit; uelut ex pleno et abundanti perditis, cum interim fortasse
ille ipse qui alicui uel homini uel rei donatur dies ultimus sit. Omnia
tamquam mortales timetis, omnia tamquam immortales concupiscitis. 5
Audies plerosque dicentes: "A quinquagesimo anno in otium secedam,
sexagesimus me annus ab officiis dimittet." Et quem tandem longioris
uitae praedem accipis? Quis ista sicut disponis ire patietur? Non pudet
te reliquias uitae tibi reseruare et id solum tempus bonae menti
destinare quod in nullam rem conferri possit? Quam serum est tunc
uiuere incipere cum desinendum est? Quae tam stulta mortalitatis
obliuio in quinquagesimum et sexagesimum annum differre sana consilia
et inde uelle uitam inchoare quo pauci perduxerunt?
|
|
3. Всички гении, които някога са просияли, могат да се съгласят с това единствено, че никога не ще се начудят на тая мъгливост в ума на хората: те не допущат да се завземат владенията им от някого, и ако се появи нищожна разпра за техните граници, веднага прибягват до камъне и оръжие, а позволяват на други да навлязат в живота им; нещо повече, сами въвеждат в него бъдещите му притежатели; никой не намира, който да иска да раздели парите си, а живота си всеки на колцина е раздал! Стиснати са в завардване на бащиния си имот, но щом се дойде до жертвуване на времето, те са най- разточителните тамо, гдето скъперничеството единствено е почтено. Иска ми се да се обърна към някого от тълпата старци с тия думи: "Ние виждаме, че ти си дошъл до крайния предел на човешката възраст; сто години или повече ти тежат: хайде, призови възрастта си да ни даде отчет! Пресметни колко време ти е отнел заемодавецът, колко - приятелката, колко - клиентът, колко - разпрата със собствената ти жена, колко - обуздаването на робите, колко - наложеното ти от задължения разтакаване из града; прибави болестите, които сами сме си навлекли, прибави и това време, което е останало неизползувано: ще видиш, че имаш по- малко години, отколкото броиш. Припомни си, кога си бил непоколебим в своето решение, колко дни ти са се удали, за каквото си ги предназначил, кога си бил полезен на самия себе си, кога лицето ти е било спокойно, кога духът ти - безстрашен, какво свое дело си извършил в толкова дълго време, колцина са разхищавали живота си, без да забележиш, колко от него ти е отнела суетната скръб, глупавата радост, алчната страст, прилъстивата дружба, и колко малко ти е останало от собственото ти време, и ще разбереш, че умираш преждевременно!" Но на какво се дължи това? Вие живеете, като че ли винаги ще живеете; никога не ви минава през ума тленността ви; Вие не забелязвате, колко време вече се е изминало; като че ли черпите от обилен и непрекъсваем извор, вие го разпилявате, а между това, самият ден, който вие подарявате на някой човек или на някоя работа, може би е за вас последен. От всичко вие се боите като смъртни, и всичко си пожелавате като безсмъртни. Ти ще чуеш твърде мнозина да казват: "От петдесетата си година ще се оттегля на свобода"; "шестдесетата ми година ще ме отърве от служебни задължения". А какъв ли поръчител добиваш, че ще живееш по-дълго време? Кой ще допусне тъй да върви всичко, както го нагласяш? Не се ли свениш да запазиш за себе си остатъка от живота и да определиш за добрата си съвест само това време, което не може да се използува за никаква работа? Колко късно е да започнеш да живееш тепърва, когато трябва да свършиш! Колко глупаво е да забравиш, че си смъртен, та да отлагаш разумните си намерения за петдесетата си година и да искаш да почнеш оттам, да където малцина са стигнали?
|
|
IV. 1 Potentissimis et in altum
sublatis hominibus excidere uoces uidebis quibus otium optent, laudent,
omnibus bonis suis praeferant. Cupiunt interim ex illo fastigio suo, si
tuto liceat, descendere; nam ut nihil extra lacessat aut quatiat, in se
ipsa fortuna ruit. 2 Diuus Augustus, cui dii
plura quam ulli praestiterunt, non desiit quietem sibi precari et
uacationem a re publica petere; omnis eius sermo ad hoc semper
reuolutus est, ut speraret otium: hoc labores suos, etiam si falso,
dulci tamen oblectabat solacio, aliquando se uicturum sibi. 3
In quadam ad senatum missa epistula, cum requiem suam non uacuam fore
dignitatis nec a priore gloria discrepantem pollicitus esset, haec
nerba inueni: "Sed ista fieri speciosius quam promitti possunt. Me
tamen cupido temporis optatissimi mihi prouexit, ut quoniam rerum
laetitia moratur adhuc, praeciperem aliquid uoluptatis ex uerborum
dulcedine." 4 Tanta uisa est res otium, ut
illam, quia usu non poterat, cogitatione praesumeret. Qui omnia uidebat
ex se uno pendentia, qui hominibus gentibusque fortunam dabat, illum
diem laetissimus cogitabat quo magnitudinem suam exueret. 5
Expertus erat quantum illa bona per omnis terras fulgentia sudoris
exprimerent, quantum occultarum sollicitudinum tegerent: cum ciuibus
primum, deinde cum collegis, nouissime cum affinibus coactus armis
decernere mari terraque sanguinem fudit. Per Macedoniam, Siciliam,
Aegyptum, Syriam Asiamque et omnis prope oras bello circumactus Romana
caede lassos exercitus ad externa bella conuertit. Dum Alpes pacat
immixtosque mediae paci et imperio hostes perdomat, dum [ut] ultra
Rhenum et Euphraten et Danuuium terminos mouet, in ipsa urbe Murenae,
Caepionis Lepidi, Egnati, aliorum in eum mucrones acuebantur. 6
Nondum horum effugerat insidias: filia et tot nobiles iuuenes adulterio
uelut sacramento adacti iam infractam aetatem territabant Paulusque et
iterum timenda cum Antonio mulier. Haec ulcera cum ipsis membris
absciderat: alia subnascebantur; uelut graue multo sanguine corpus
parte semper aliqua rumpebatur. Itaque otium optabat, in huius spe et
cogitatione labores eius residebant, hoc uotum erat eius qui uoti
compotes facere poterat.
|
|
4. Ти ще видиш, че от устата на всесилни и високо издигнати хора се отронват думи, в които си пожелават свобода на времето, възвеличават я и я предпочитат пред всички свои блага. Между това те желаят да слязат от своята висота, ако това може да стане по безопасен начин, защото, ако и нищо свръх това да не ги заплашва и измъчва, все пак най-сетне съдбата сама се сгромолясва. Божественият Август, към когото боговете са оказали повече благоволение, отколкото към кого и да е другиго, не е престанал да си пожелава отдих и да се стреми да бъде освободен от грижите за държавата; всяка негова реч се е свеждала винаги към надеждата, че някога щял да разполага със свободно време: с тая утеха, ако и лъжлива, нов се пак приятна, че някога щял да живее за самия себе си, е подслаждал усилията си. В едно негово писмо, отправено до сената, гдето обещава, че неговият отдих не ще бъде лишен от достойнство и не ще се намира в противоречие с по-предишната му слава, найдох тия негови думи: "Но това да се извърши е по-хубаво, нежели да се обещае; все пак копнението към тъй много желаното от мене време ме увлече, та, като зъкаснява досега въжделеното му настъпване, аз предварително изпитах някакво удоволствие от самата наслада да говоря за него". Такова значително нещо му се показвало свободното време та, понеже не могъл да разполага с него, го предвкусвал мислено. Тоя, който съзнавал, че всичко зависи само от него, който разполагал със съдбините на хората и народите, радостно мечтаял за оня ден, когато щял да свали от себе си собственото си величие. Той бе изпитал, колко пот струват тия почести, чийто блясък озарявал всички земи, и колко скрити тревоги крият в себе си: заставен да воюва най-напред със съгражданите си, сетне с другарите си, най-после с роднините си, той пролива кръв и по суша и по море. Като биде влачен поради войната из Македония, Сицилия, Египет, Сирия, Азия и почти из всички посоки на света, той насочи уморените си от сечта на римляни войски към войни с външни народи. Докато умиротворява Алпите и обуздава настанените всред наслаждаващата се от мир държава неприятели, и докато преместя границите ни дори отвъд Рейн, Ефрат, и Дунав, в самия Рим се остриха против него мечовете на Мурена, Цепиона, Лепида, Еганатия и на други. Още не бе избягнал от тяхната засада: и ето дъщеря му и толкова знатни момци, като че ли заставени чрез клетва към прелюбодеяние, заплашваха вече изтощения му живот. И към тях се притури Павел и отново страшната жена заедно с Антония. Той изряза тия язви заедно със самите части на тялото, но други веднага израснаха; като натежняло от много кръв тяло винаги от някоя страна се подпухваше. И тъй, той си пожелаваше свобода на времето, в надежда и мечта по нея си облекчаваше усилната работа; това бе желанието на тоя, който е могъл да осъществи желанията на всички.
|
|
V. 1 M. Cicero inter Catilinas,
Clodios iactatus Pompeiosque et Crassos, partim manifestos inimicos,
partim dubios amicos, dum fluctuatur cum re publica et illam pessum
euntem tenet, nouissime abductus, nec secundis rebus quietus nec
aduersarum patiens, quotiens illum ipsum consulatum suum non sine causa
sed sine fine laudatum detestatur! 2 Quam
flebiles uoces exprimit in quadam ad Atticum epistula iam uicto patre
Pompeio, adhuc filio in Hispania fracta arma refouente! "Quid agam",
inquit, "hic, quaeris? Moror in Tusculano meo semiliber." Alia deinceps
adicit, quibus et priorem aetatem complorat et de praesenti queritur et
de futura desperat. 3 Semiliberum se dixit
Cicero: at me hercules numquam sapiens in tam humile nomen procedet,
numquam semiliber erit, integrae semper libertatis et solidae, solutus
et sui iuris et altior ceteris. Quid enim supra eum potest esse qui
supra fortunam est?
|
|
5. Марк Цицерон, подхвърлян между Катилиновци, Клодиевци, Помпеевци и Красовци, отчасти явни негови врагове, отчасти съмнителни негови приятели, докато се люшкал заедно с държавата и я възпирал ад се загине, най-сетне изхвърлен настрана от нея и не свикнал нито на спокойствие в щастието си, нито на издръжливост в нещастието си, колко пъти е проклинал онова свое консулствуване, възхвалявано не без причина, но без край! Какви жалки думи отронва в едно свое писмо, отправено до Атика в онова време, когато бащата Помпей бил вече победен, а неговият син все още споявал в Испания сломеното му оръжие! "Ти питаш", казва той там, "какво правя тук? Полусвободен живея в Тускулското си имение". По-нататък той прибавя други размишления, в които оплаква миналото си, тъжи за настоящето си и се отчайва за бъдещето си. Полусвободен се назовава Цицерон. Но, кълна се в Херакла, мъдрецът никога няма да изпадне до такова унизително название и никога не ще бъде полусвбоден; винаги оставайки с ненакърнена и неуязвима свобода, той ще бъде волен, своеправен и по-високо стоящ от останалите. Какво, впрочем, може да стои над тоя, който стои над съдбата?
|
|
VI. 1 Liuius Drusus, uir acer et
uehemens, cum leges nouas et mala Gracchana mouisset stipatus ingenti
totius Italiae coetu, exitum rerum non peruidens, quas nec agere
licebat nec iam liberum erat semel incohatas relinquere, exsecratus
inquietam a primordiis uitam dicitur dixisse: uni sibi ne puero quidem
umquam ferias contigisse. Ausus est enim et pupillus adhuc et
praetextatus iudicibus reos commendare et gratiam suam foro interponere
tam efficaciter quidem, ut quaedam iudicia constet ab illo rapta. 2
Quo non erumperet tam immatura ambitio? Scires in malum ingens et
priuatum et publicum euasuram tam praecoquem audaciam. Sero itaque
querebatur nullas sibi ferias contigisse a puero seditiosus et foro
grauis. Disputatur an ipse sibi manus attulerit; subito enim uulnere
per inguen accepto collapsus est, aliquo dubitante an mors eius
uoluntaria esset, nullo an tempestiua. 3
Superuacuum est commemorare plures qui, cum aliis felicissimi
uiderentur, ipsi in se uerum testimonium dixerunt perosi omnem actum
annorum suorum; sed his querellis nec alios mutauerunt nec se ipsos:
nam cum uerba eruperunt, affectus ad consuetudinem relabuntur. 4
Vestra me hercules uita, licet supra mille annos exeat, in artissimum
contrahetur: ista uitia nullum non saeculum deuorabunt; hoc uero
spatium, quod quamuis natura currit ratio dilatat, cito uos effugiat
necesse est; non enim apprenditis nec retinetis uel ocissimae omnium
rei moram facitis, sed abire ut rem superuacuam ac reparabilem sinitis.
|
|
6. Ливий Друз, смел и буен мъж, като възкръсил със своите закони злополучната Гракхова епоха и превърнал цяла Италия в огромна своя свита, без да предвижда изхода на своите начинания, които нито имал възможност да ги изкара до край, нито имал свободата, веднъж захванати, да ги изостави, проклел своя още от начало безпокоен живот и казал, както се разправя, че нито имал дори в детинството си не е познавал някакви празници. Действително, още като малолетен и облечен в претекста, той се осмелил да се застъпва за обвинени пред съдиите и да налага на стъгдата своето влияние тъй успешно, щото някои присъди, както е установено, били изтръгвани от него. До къде не би избило такова преждевременно развито честолюбие? Ти би разбрал, че такава рано назряла дързост би довела до огромни нещастия и в частния и в обществения живот. Късно, следователно, се е оплаквал оня, който от детинство е бил бунтовник и тиранин на стъгдата, че не познавал никакви празници. Спор се води, дали сам е посегнал на живота си, защото внезапно се сгромолясал, поразен от едно нараняване в слабините, та някои се съмняват, дали смъртта му е била доброволна, но никой не твърди, че е била ненавременна. Излишно е да споменям повече хора, които, докато на другите са се показвали най-щастливи, сами са си издавали истинско свидетелство, като са проявявали силна омраза към изминатата част от своя живот; но тия тъжби не са предизвикали промяна нито у другите хора, нито у самите тях: защото, щом са се отронвали тия думи от устата им, веднага страстите им са се възвръщали към своите привички. Вашият живот, кълна се в Херакла, дори да се продължи отвъд хилядната година, все пак ще се скъси извънредно много, тъй като пророците ви ще глътнат някой друг век; наистина, това време, колкото и бързо да се изминава от природата, все пак се разширява от разсъдъка, трябва по необходимост скоро да ви избяга; защото не залавяте, не задържате и не забавяте най-бързото от всички неща, но допущате да си отиде като излишно и възстановимо.
|
|
VII. 1 In primis autem et illos
numero qui nulli rei nisi uino ac libidini uacant; nulli enim turpius
occupati sunt. Ceteri, etiam si uana gloriae imagine teneantur,
speciose tamen errant; licet auaros mihi, licet iracundos enumeres uel
odia exercentes iniusta uel bella, omnes isti uirilius peccant: in
uentrem ac libidinem proiectorum inhonesta tabes est. 2
Omnia istorum tempora excute, aspice quam diu computent, quam diu
insidientur, quam diu timeant, quam diu colant, quam diu colantur,
quantum uadimonia sua atque aliena occupent, quantum conuiuia, quae iam
ipsa officia sunt: uidebis quemadmodum illos respirare non sinant uel
mala sua uci bona. 3 Denique inter omnes
conuenit nullam rem bene exerceri posse ab homine occupato, non
eloquentiam, non liberales disciplinas, quando districtus animus nihil
altius recipit sed omnia uelut inculcata respuit. Nihil minus est
hominis occupati quam uiuere: nullius rei difficilior scientia est.
Professores aliarum artium uulgo multique sunt, quasdam uero ex his
pueri admodum ita percepisse uisi sunt, ut etiam praecipere possent:
uiuere tota uita discendum est et, quod magis fortasse miraberis, tota
uita discendum est mori. 4 Tot maximi uiri,
relictis omnibus impedimentis, cum diuitiis, officiis, uoluptatibus
renuntiassent, hoc unum in extremam usque aetatem egerunt ut uiuere
scirent; plures tamen ex his nondum se scire confessi uita abierunt,
nedum ut isti sciant. 5 Magni, mihi crede, et
supra humanos errores eminentis uiri est nihil ex suo tempore delibari
sinere, et ideo eius uita longissima est, quia, quantumcumque patuit,
totum ipsi uacauit. Nihil inde incultum otiosumque iacuit, nihil sub
alio fuit, neque enim quicquam repperit dignum quod cum tempore suo
permutaret custos eius parcissimus. Itaque satis illi fuit: iis uero
necesse est defuisse ex quorum uita multum populus tulit. 6
Nec est quod putes hinc illos aliquando non intellegere damnum suum:
plerosque certe audies ex iis quos magna felicitas grauat inter
clientium greges aut causarum actiones aut ceteras honestas miserias
exclamare interdum: "Viuere mihi non licet." 7
Quidni non liceat? Omnes illi qui te sibi aduocant tibi abducunt. Ille
reus quot dies abstulit? Quot ille candidatus? Quot illa anus
efferendis heredibus lassa? Quot ille ad irritandam auaritiam
captantium simulatus aeger? Quot ille potentior amicus, qui uos non in
amicitiam sed in apparatu habet? Dispunge, inquam, et recense uitae
tuae dies: uidebis paucos admodum et reiculos apud te resedisse. 8
Assecutus ille quos optauerat fasces cupit ponere et subinde dicit:
"Quando hic annus praeteribit?" Facit ille ludos, quorum sortem sibi
obtingere magno aestimauit: "Quando", inquit, "istos effugiam?"
Diripitur ille toto foro patronus et magno concursu omnia ultra quam
audiri potest complet: "Quando", inquit, "res proferentur?" Praecipitat
quisque uitam suam et futuri desiderio laborat, praesentium taedio. 9
At ille qui nullum non tempus in usus suos confert, qui omnes dies
tamquam ultimum ordinat, nec optat crastinum nec timet. Quid enim est
quod iam ulla hora nouae uoluptatis possit afferre? Omnia nota, omnia
ad satietatem percepta sunt. De cetero fors fortuna ut uolet ordinet:
uita iam in tuto est. Huic adici potest, detrahi nihil, et adici sic
quemadmodum saturo iam ac pleno aliquid cibi: quod nec desiderat [et]
capit. 10 Non est itaque quod quemquam propter
canos aut rugas putes diu uixisse: non ille diu uixit, sed diu fuit.
Quid enim, si illum multum putes nauigasse quem saeua tempestas a portu
exceptum huc et illuc tulit ac uicibus uentorum ex diuerso furentium
per eadem spatia in orbem egit? Non ille multum nauigauit, sed multum
iactatus est.
|
|
7. На първо място обаче в случая поставям и ония, които се предават само на вино и сластолюбие, защото няма други, които по-срамно да са заети. Останалите, ако и да са прилъстени от суетния образ на славата, все пак заблужденията им не са лищени от известен блясък. Ти можеш да ми посочиш тук и скъперниците, пък и свадливите, които несправедливо мразят или воюват; все пак в грешките им има нещо по-мъжествено; но падението на тия, които са станали роби на чревоугодието и сластолюбието, е позорно. Изследвай, как са използували тия хора всичките си дни; виж, колко време си пресмятат парите, колко време устройват примки, колко време треперят от страх, колко време сами се подмилкват, колко време други им се подмилкват, колко време им отнемат собствени и чужди поръчителства, колко време - пиршества, които са се превърнали в техни задължения. Ти ще видиш тогава, че собствените им злини и добрини не ги оставят да си поемат дъха.
Най-сетне всички са съгласни, че нищо не може да се извърши добре от човек, който е твърде зает; той не може да преуспее нито в красноречието, нито в науките, тъй като претовареният му дух нищо не възприема по-дълбоко, но всичко отблъсква като товар, който му натрапват. Нищо не се удава толкова малко на твърде заетия човек, колкото същинското живеене, пък и никоя друга работа не се усвоява по-трудно. Професори по другите науки се срещат навред и в голям брой, а някои от тия науки, както изглежда, тъй добре са усвоени дори от момчетата, че те сами могат и да ги преподават, но изкуството да се живее трябва да се учи цял живот, и което може би ще ти се покаже още по-чудно, цял живот трябва да се учи изкуството да се мре. Толкова много велики мъже, отхвърляйки на страна всякакви пречки и отказвайки се от богатства, служби и удоволствия, са се занимавали чак до края на живота си само с това, да се научат да живеят; все пак повечето от тях, когато са се прощавали с живота си, са признали, че още не са научили това, та камо ли тия, за които тук говорим, да са го научили. Повярвай ми, само един велик и издигащ се над човешките заблуждения мъж може да не допусне да се накърни нещо от времето му, и неговият живот е най-дълъг, защото, доколкото се е простирал, се е отдал изцяло на себе си. Затова и никоя част от неговия живот не е останала ялова или бездейна, никоя част от него не е била под властта на другиго, и то защото нищо не е намерил достойно, което да смени със своето време, на което той е бил пестелив вардач. И тъй то е било за него предостатъчно, а по необходимост недостатъчно за ония, от чийто живот много нещо е похитил народът. И няма защо да мислиш, че те някога не са почувствували своята загуба: навярно ти ще чуеш, че твърде мнозина от ония, които обременява великото щастие, се провикват всред тълпите от собствени клиенти или при разглеждания на процеси или всред останалите почетни нещастия: "Не ми е позволено да живея!" Защо пък да му е позволено? Нали всички ония, които те зоват на помощ, те отвличат от самия тебе? Колко дена ти е отнел оня обвиняем? Колко - оня кандидат? Колко оная бабичка, изнурена вече от погребване на толкова свои наследници? Колко оня богаташ, който се приструва на болен, за да възбуди алчността на домогващите се да го наследят? Колко дни оня наш приятел големец, който ви използува не поради своето приятелство, а поради своя блясък? Разпредели - казвам ти аз - дните на живота си и ги пресметни по отделно; ; и ще видиш, че на твое разположение са останали твърде малко и при това безполезни дни. Оня, който е постигнал толкова въжделения сноп пръчки, иска вече да се отърве от тях, и често се провиква: Кога ще се измине тая година?" Устройва зрелища оня, който е смятал за голяма чест да му се падне по жребие това задължение, и си казва: "Кога ще се отърва от тях?" Разхищава се тоя адвокат по цялата стъгда и около себе си изпълва всички места с тъй голяма навалица от слушатели, та не всички могат да го чуят. "Кога" - провиква се той - "ще се отсрочат делата?". Всеки захвърля живота си, като копнее за бъдещето и изпитва досада от настоящето. А тоя, който е посветил всичкото си време на личните си нужди, който подрежда всеки свой ден, като последен, нито копнее за утрешния ден, нито се бои от него. Защото, какво удоволствие може да му принесе още някой друг час? Той е познал всичко, той е вкусил всичко до насита. Що се отнася до останалото, то нека сляпата съдба нареди, както си иска: неговият живот е вече извън всяка опасност. Към него може нещо да се притури, но не и да се отнеме, и при това тъй да се притури, както се притуря на сит вече и нахранен човек някакво ядене, което той все още поема, но без особена охота. И тъй няма, защо поради седивината на косата и бръчките по лицето на някого да мислиш, че той е живял дълго време: не е живял дълго време, а е просъществувал дълго време. Защото, не е ли все същото да си мислиш, че много е пътувал оня, когото жестоката буря е отмъкнала от пристанището, влачила и тук и там и под менящия се напор на развилнялите се в разни посоки ветрове въртяла в кръг на едно и също място? Не, той не е пътувал много, но много е бил люшкан.
|
|
VIII. 1 Mirari soleo cum uideo
aliquos tempus petentes et eos qui rogantur facillimos; illud uterque
spectat propter quod tempus petitum est, ipsum quidem neuter: quasi
nihil petitur, quasi nihil datur. Re omnium pretiosissima luditur;
fallit autem illos, quia res incorporalis est, quia sub oculos non
uenit ideoque uilissima aestimatur, immo paene nullum eius pretium est.
2 Annua, congiaria homines carissime accipiunt et
illis aut laborem aut operam aut diligentiam suam locant: nemo aestimat
tempus; utuntur illo laxius quasi gratuito. At eosdem aegros uide, si
mortis periculum propius admotum est, medicorum genua tangentes, si
metuunt capitale supplicium, omnia sua, ut uiuant, paratos impendere!
Tanta in illis discordia affectuum est! 3 Quodsi
posset quem-admodum praeteritorum annorum cuiusque numerus proponi, sic
futurorum, quomodo illi qui paucos uiderent superesse trepidarent,
quomodo illis parcerent! Atqui facile est quamuis exiguum dispensare
quod certum est; id debet seruari diligentius quod nescias quando
deficiat. 4 Nec est tamen quod putes illos
ignorare quam cara res sit: dicere solent eis quos ualdissime diligunt
paratos se partem annorum suorum dare: dant nec intellegunt: dant autem
ita ut sine illorum incremento sibi detrahant. Sed hoc ipsum an
detrahant nesciunt; ideo tolerabilis est illis iactura detrimenti
latentis. 5 Nemo restituet annos, nemo iterum te
tibi reddet. Ibit qua coepit aetas nec cursum suum aut reuocabit aut
supprimet; nihil tumultuabitur, nihil admonebit uelocitatis suae:
tacita labetur. Non illa se regis imperio, non fauore populi longius
proferet: sicut missa est a primo die, curret, nusquam deuertetur,
nusquam remorabitur. Quid fiet? Tu occupatus es, uita festinat; mors
interim aderit, cui uelis nolis uacandum est.
|
|
8. Винаги се чудя, когато виждам, че някои изискват за себе си времето, което принадлежи на други хора, и че тия, които за това биват умолявани твърде лесно се скланят. Всеки взема под внимание работата, заради която му е изисквано свободното време; но никой от тях не се замисля за самото време, като че ли е нищо това, което изискват от него и като че ли той сам нищо не дава. А те си играят с най-ценното от всички неща, и това което ги измамва, е, че то е безплътна вещо и че то не бие в очи, та затова го считат за най-евтино нещо, одри за лишено от всяка цена. Хората приемат съвсем на драго сърце годишни плати и особени възнаграждения и за тях отдават под наем своя труд, услужливост и бдителност, но никой не цени собственото си време; всеки си служи с него щедро, като че ли нищо не му струва. А виж ги същите, когато са болни, как пригръщат коленете на лекарите, ако смъртната напаст се е приближила до тях, и как са готови да дадат всичкото си благосъстояние, ако ги заплашва смъртно наказание, само за да продължат живота си! До такава голяма степен има несъгласие в техните чувства. Но ако би могло да се посочи както броят на изминатите от всекиго години, тъй и тоя на бъдещите му години, как щяха да треперят от страх ония, които знаят, колко малко години им остават, и как биха ги щадили! Разбира се, лесно е да стопанисваш нещо, колкото и малко да е, щом е сигурно, но още по-грижливо трябва да пазиш това, за което не знаеш, кога ще се свърши. И все пак няма защо да си мислиш, че тия хора не знаятколко ценно нещо е времето; те имат обичай да заявяват на ония, към които изпитват извънредно голяма обич, че са готови да им дадат част от годините си. Действително, те им ги дават, но без всяко разбиране, защото по такъв начин им ги дават, че се ощетяват без полза за другите. Пък и не съзнават скритата за тях щета. Никой не ще ти възстанови годините; никой не ще ти възвърне твоето "аз". Животът ще следва пътя, който е почнал, и не ще да повърне назад своя ход и да го преустанови; не ще нададе никакъв шум и не ще те подсети за бързината си: мълком ще се изплъзне. Нито по заповед на царя, нито по благоволение на народа животът ще се продължи по-нататък; той ще извърви пътя, който му е бил предопределен още от първия ден, никъде не ще се спре, никъде не ще се забави. Какво ще стане? Ти си твърде зает, а животът бърза; между това смъртта ще дойде, и ти щеш, не щеш, трябва да й се сдадеш.
|
IX. 1 Potestne quicquam
stultius esse quam quorundam sensus, hominum eorum dico qui prudentiam
iactant? Operosius occupati sunt. Vt melius possint uiuere, impendio
uitae uitam instruunt. Cogitationes suas in longum ordinant; maxima
porro uitae iactura dilatio est: illa primum quemque extrahit diem,
illa eripit praesentia dum ulteriora promittit. Maximum uiuendi
impedimentum est exspectatio, quae pendet ex crastino, perdit
hodiernum. Quod in manu fortunae positum est disponis, quod in tua,
dimittis. Quo spectas? Quo te extendis? Omnia quae uentura sunt in
incerto iacent: protinus uiue. 2 Clamat ecce maximus uates et uelut diuino horrore instinctus salutare carmen canit:
Optima quaeque dies miseris mortalibus aeui
Prima fugit.
"Quid cunctaris?", inquit, "Quid cessas? Nisi occupas, fugit." Et cum
occupaueris, tamen fugiet: itaque cum celeritate temporis utendi
uelocitate certandum est et uelut ex torrenti rapido nec semper ituro
cito hauriendum. 3
Hoc quoque pulcherrime ad exprobrandam infinitam cogitationem quod non
optimam quamque aetatem sed diem dicit. Quid securus et in tanta
temporum fuga lentus menses tibi et annos in longam seriem, utcumque
auiditati tuae uisum est, exporrigis? De die tecum loquitur et de hoc
ipso fugiente. 4 Num dubium est ergo quin prima
quaeque optima dies fugiat mortalibus miseris, id est occupatis? Quorum
puerilis adhuc animos senectus opprimit, ad quam imparati inermesque
perueniunt; nihil enim prouisum est: subito in illam necopinantes
inciderunt, accedere eam cotidie non sentiebant. 5
Quemadmodum aut sermo aut lectio aut aliqua intentior cogitatio iter
facientis decipit et peruenisse ante sciunt quam appropinquasse, sic
hoc iter uitae assiduum et citatissimum quod uigilantes dormientesque
eodem gradu facimus occupatis non apparet nisi in fine.
|
|
9. Може ли да има нещо по-извратено от чувството - казвам - на ония хора, които излагат на показ своето благоразумие? Те са твърде усърдно заети, за да си създадат по-добър живот; те си устройват живота в ущърб на самия живот! Осъществяването на своите замисли предоставят на далечното бъдеще, обаче най-голяма загуба причинява на живота отлагането: то ни изтръгва всеки добър ден, то ни отнема настоящето, като ни обещава бъдещето. Най-голямата пречка за живота е очакването‚ което зависи от утрешния ден и погубва днешния. Ти се разпореждаш с онова‚ което е още в ръцете на съдбата‚ а изпущаш това‚ което е в ръцете ти. Докъде отива твоето очакване? Докъде се простираш? Всичко‚ което предстои да дойде‚ почива на несигурна почва. Живей в настоящето! Ето как се провиква най-великият поет‚ ето спасителната поука‚ която възпява неговата муза‚ въодушевена от божествено нашепване: "най-ценният ден за нещастните смъртни избягва най-напред". "Защо се колебаеш?"‚ казва той‚ "Защо се бавиш? Ако не турнеш ръка на тоя ден‚ ще избяга". Но и да турнеш ръка на него‚ все пак ще избяга. И тъй на скоростта на времето трябва да противопоставиш бързото му използуване и от него‚ като от буен и не винаги текущ поток‚ трябва бързо да черпиш. И за да порицае напълно безкрайното ти бавене‚ поетът не ти говори за най-ценния живот‚ а за най-ценния ден. Не е ли странно‚ гдето оставаш безгрижен и муден всред тъй голямата стремителност на времето и си продължаваш мислено живота с месеци и години в дълга редица‚ както именно е угодно на твоята алчност? За един ден поетът ти говори‚ и то за един ден‚ който сам побягва. Нима можем да се съмняваме‚ че най-ценният ден побягва от нещастните смъртни‚ т. е. от твърде заетите хора? Техните души още в детската възраст са заплашени от старостта: те не са почувствували‚ че тя ежедневно се приближава. Също както разказ‚ четиво или някаква задушевна мисъл залъгва пътниците‚ та те забелязват‚ че са пристигнали на известно място‚ преди да се приближи до него‚ тъй тоя продължителен и извънредно бърз път на живота‚ който ние с една и съща стъпка преминаваме в будно и сънно състояние‚ поличава за твърде заетите хора‚ само когато са стигнали до края му.
|
|
X. 1 Quod proposui si in partes
uelim et argumenta diducere, multa mihi occurrent per quae probem
breuissimam esse occupatorum uitam. Solebat dicere Fabianus, non ex his
cathedrariis philosophis, sed ex ueris et antiquis, "contra affectus
impetu, non subtilitate pugnandum, nec minutis uulneribus sed incursu
auertendam aciem". Non probabat cauillationes: "enim contundi debere,
non uellicari." Tamen, ut illis error exprobretur suus, docendi non
tantum deplorandi sunt. 2 In tria tempora uita
diuiditur: quod fuit, quod est, quod futurum est. Ex his quod agimus
breue est, quod acturi sumus dubium, quod egimus certum. Hoc est enim
in quod fortuna ius perdidit, quod in nullius arbitrium reduci potest. 3
Hoc amittunt occupati; nec enim illis uacat praeterita respicere, et si
uacet iniucunda est paenitendae rei recordatio. Inuiti itaque ad
tempora male exacta animum reuocant nec audent ea retemptare quorum
uitia, etiam quae aliquo praesentis uoluptatis lenocinio
surripiebantur, retractando patescunt. Nemo, nisi quoi omnia acta sunt
sub censura sua, quae numquam fallitur, libenter se in praeteritum
retorquet: 4 ille qui multa ambitiose concupiit
superbe contempsit, impotenter uicit insidiose decepit, auare rapuit
prodige effudit, necesse est memoriam suam timeat. Atqui haec est pars
temporis nostri sacra ac dedicata, omnis humanos casus supergressa,
extra regnum fortunae subducta, quam non inopia, non metus, non
morborum incursus exagitet; haec nec turbari nec eripi potest; perpetua
eius et intrepida possessio est. Singuli tantum dies, et hi per
momenta, praesentes sunt; at praeteriti temporis omnes, cum jusseritis,
aderunt, ad arbitrium tuum inspici se ac detineri patientur, quod
facere occupatis non uacat. 5 Securae et quietae
mentis est in omnes uitae suae partes discurrere; occupatorum animi,
uelut sub iugo sint, flectere se ac respicere non possunt. Abit igitur
uita eorum in profundum; et ut nihil prodest, licet quantumlibet
ingeras, si non subest quod excipiat ac seruet, sic nihil refert
quantum temporis detur, si non est ubi subsidat: per quassos foratosque
animos transmittitur. 6 Praesens tempus
breuissimum est, adeo quidem ut quibusdam nullum uideatur; in cursu
enim semper est, fluit et praecipitatur; ante desinit esse quam uenit,
nec magis moram patitur quam mundus aut sidera, quorum irrequieta
semper agitatio numquam in eodem uestigio manet. Solum igitur ad
occupatos praesens pertinet tempus, quod tam breue est ut arripi non
possit, et id ipsum illis districtis in multa subducitur.
|
|
10. Ако бих искал да разпределя на части и докази това‚ което вече изложих‚ бих се натъкнал на много данни‚ които биха ни уверили‚ че животът на твърде заетите е извънредно кратък. Фабиан‚ който не бе показен философ‚ а истински в древен смисъл‚ имаше обичай да казва: "Страстите трябва да се нападат открито‚ а не със забикалки и тяхната сила трябва дас е отблъсне не с леки одрасквания‚ а с решителна атака; тук не е уместна софистиката‚ защото те трябва да бъдат смазани‚ а не осмивани."Все пак‚ за да се отвърнат хората от заблуждението си‚ трябва не само да се окайват‚ но и да се просвещават. Животът се дели на три времена: минало‚ настояще и бъдеще. От тях настоящето е кратко‚ бъдещето - съмнително‚ а миналото - сигурно. Последното именно е това‚ върху което съдбата е загубила своето право‚ и което не може да изпадне в ничия власт. От него се лишават твърде заетите‚ и то защото не им остава време да извърнат погледа си назад‚ а ако им остава за това време‚ неприятно им е да си спомнят неща‚ за които трябва да се каят. И тъй‚ неохотно призовават духа си към зле използуваното време и не се осмеляват да си припомнят ония неща‚ чиято порочност става явна‚ като се разгледа и щетата‚ която им са причинили чрез подмамката на предстоящето удоволствие. Никой не ще се извърне охотно към миналото‚ освен тоя‚ който винаги е вършил делата си под натиска на собствена отговорност; а тя никога не се заблуждава. Но оня‚ който е пожелавал в своето славолюбие много неща‚ който навред е проявявал гордо презрение‚ който е злоупотребявал с победата си‚ който си е служил с коварство и измама‚ който се е превърнал валчен хищник и разюздан прахосник‚ по необходимост би се боял от своите спомени. А тая част от нашия живот‚ за която тук говорим‚ е свещена и неприкосновена‚ издигната над всички човешки случайности‚ застанала извън царството на съдбата‚ и не може да бъде пропъдена нито от беднотия‚ нито от страх‚ нито от напор на болести; тя не се поддава нито на разнебитване‚ нито на похищаване; вечно и безтрепетно е нейното притежаване. Само отделни дни‚ и те дори за момент‚ принадлежат на настоящето време‚ а всички дни на изминалото се време‚ щом заповядаш‚ ще застанат пред тебе и по твое желание ще се оставят да бъдат разглеждани и задържани. А за това твърде заетите хора нямат свободно време. Присъщо е на безгрижната и спокойна душа да снове из всички кътища на своя живот‚ но душите на твърде заетите като че ли се намират под някакъв хомот‚ та не могат да се извият и да се взрат назад. И тъй‚ техният животизчезва в пропастта‚ и както няма никаква полза да струпваш много неща‚ щом липсва място‚ което да ги приеме и запази‚ тъй няма също никакво значение‚ колко време се отпуща‚ щом няма нещо‚ което да го задържи; то изчезва през поломените им и продупчени души. Настоящето време е извънредно кратко‚ дори толкова кратко‚ че на някои се струва‚ че изобщо не съществува. Впрочем то винаги е в движение‚ винаги тече и стремглаво лети; то престава да съществува‚ преди да дойде до нас и не се забавя повече от небесните тела или звездите‚ които във винаги неуморното си движение никога не остават на едно и също място. И тъй‚ на твърде заетите хора принадлежи само настоящето време‚ което е толкова кратко‚ та не може да се улови и се изскубва от ръцете на тия‚ които са се разсеяли в толкова много работи.
|
|
XI. 1 Denique uis scire quam non
diu uiuant? Vide quam cupiant diu uiuere. Decrepiti senes paucorum
annorum accessionem uotis mendicant: minores natu se ipsos esse
fingunt; mendacio sibi blandiuntur et tam libenter se fallunt quam si
una fata decipiant. Iam uero cum illos aliqua imbecillitas mortalitatis
admonuit, quemadmodum pauentes moriuntur, non tamquam exeant de uita
sed tamquam extrahantur. Stultos se fuisse ut non uixerint clamitant
et, si modo euaserint ex illa ualetudine, in otio uicturos; tunc quam
frustra parauerint quibus non fruerentur, quam in cassum omnis
ceciderit labor cogitant. 2 At quibus uita
procul ab omni negotio agitur, quidni spatiosa sit? Nihil ex illa
delegatur, nihil alio atque alio spargitur, nihil inde fortunae
traditur, nihil neglegentia interit, nihil largitione detrahitur, nihil
superuacuum est: tota, ut ita dicam, in reditu est. Quantulacumque
itaque abunde sufficit, et ideo, quandoque ultimus dies uenerit, non
cunctabitur sapiens ire ad mortem certo gradu.
|
|
11. Искаш ли най-сетне да узнаеш‚ колко малко време живеят тия хора? Виж‚ колко дълго време искат да живеят! Изнемощели старци просят в молитвите си да им притурят боговете още няколко години. Те се пристурват, че са по-млади, чувствуват се поласкани от собствената си лъжа и тъй охотно й се отдават, като че ли същевременно измамват и съдбата. Но когато някоя недъгавост ги подсети, че са смъртни, как страхливо умират, като че ли не напущат живота, а като че ли ги изтръгват от него! Те се провикват, че били глупави, загдето не били живели, и стига само да се отърват от болестта си, щели да заживеят на свобода; тогава те съзнават, колко безполезно са струпали блага, от които сами не ще се наслаждават, и колко напразно е отишъл целият им труд. А защо да не е дълъг животът на тия, които го прекарват далеч от всяка лишна работа? Нали от него нищо не се жертвува, нищо не се пропилява тук и там, нищо не се предоставя на съдбата, нищо не загинва от нехайност, нищо не се намалява поради щедрост, нищо не остава неизползувано, и тъй да се изразя, целият живот им носи доход. Следователно, колкото и да е кратък, той е за тях предостатъчен, и затова мъдрецът, когато настане последният му час, не ще се поколебае да се запъти към смъртта със сигурна стъпка.
|
|
XII. 1 Quaeris fortasse quos
occupatos uocem? Non est quod me solos putes dicere quos a basilica
immissi demum canes eiciunt, quos aut in sua uides turba speciosius
elidi aut in aliena contemptius, quos officia domibus suis euocant ut
alienis foribus illidant, [aut] hasta praetoris infami lucro et
quandoque suppuraturo exercet. 2 Quorundam otium
occupatum est: in uilla aut in lecto suo, in media solitudine, quamuis
ab omnibus recesserint, sibi ipsi molesti sunt: quorum non otiosa uita
dicenda est sed desidiosa occupatio. Illum tu otiosum uocas qui
Corinthia, paucorum furore pretiosa, anxia subtilitate concinnat et
maiorem dierum partem in aeruginosis lamellis consumit? qui in ceromate
(nam, pro facinus! ne Romanis quidem uitiis laboramus) spectator
puerorum rixantium sedet? qui iumentorum suorum greges in aetatum et
colorum paria diducit ? qui athletas nouissimos pascit? 3
Quid? Illos otiosos uocas quibus apud tonsorem multae horae
transmittuntur, dum decerpitur si quid proxima nocte succreuit, dum de
singulis capillis in consilium itur, dum aut disiecta coma restituitur
aut deficiens hinc atque illinc in frontem compellitur? Quomodo
irascuntur, si tonsor paulo neglegentior fuit, tamquam uirum tonderet!
Quomodo excandescunt si quid ex iuba sua decisum est, si quid extra
ordinem iacuit, nisi omnia in anulos suos reciderunt! Quis est istorum
qui non malit rem publicam turbari quam comam suam? qui non sollicitior
sit de capitis sui decore quam de salute? qui non comptior esse malit
quam honestior? Hos tu otiosos uocas inter pectinem speculumque
occupatos? 4 Quid illi qui in componendis,
audiendis, discendis canticis operati sunt, dum uocem, cuius rectum
cursum natura et optimum et simplicissimum fecit, in flexus
modulationis inertissimae torquent, quorum digiti aliquod intra se
carmen metientes semper sonant, quorum, cum ad res serias, etiam saepe
tristes adhibiti sunt, exauditur tacita modulatio? Non habent isti
otium, sed iners negotium. 5 Conuiuia me
hercules horum non posuerim inter uacantia tempora, cum uideam quam
solliciti argentum ordinent, quam diligenter exoletorum suorum tunicas
succingant, quam suspensi sint quomodo aper a coco exeat, qua
celeritate signo dato glabri ad ministeria discurrant, quanta arte
scindantur aues in frusta non enormia, quam curiose infelices pueruli
ebriorum sputa detergeant: ex his elegantiae lautitiaeque fama captatur
et usque eo in omnes uitae secessus mala sua illos sequuntur, ut nec
bibant sine ambitione nec edant. 6 Ne illos
quidem inter otiosos numeraueris qui sella se et lectica huc et illuc
ferunt et ad gestationum suarum, quasi deserere illas non liceat, horas
occurrunt, quos quando lauari debeant, quando natare, quando cenare
alius admonet: [et] usque eo nimio delicati animi languore soluuntur,
ut per se scire non possint an esuriant. 7 Audio
quendam ex delicatis (si modo deliciae uocandae sunt uitam et
consuetudinem humanam dediscere), cum ex balneo inter manus elatus et
in sella positus esset, dixisse interrogando: "Iam sedeo?" Hunc tu
ignorantem an sedeat putas scire an uiuat, an uideat, an otiosus sit?
Non facile dixerim utrum magis miserear, si hoc ignorauit an si
ignorare se finxit. 8 Multarum quidem rerum
obliuionem sentiunt, sed multarum et imitantur; quaedam uitia illos
quasi felicitatis argumenta delectant; nimis humilis et contempti
hominis uidetur scire quid facias: i nunc et mimos multa mentiri ad
exprobrandam luxuriam puta. Plura me hercules praetereunt quam fingunt
et tanta incredibilium uitiorum copia ingenioso in hoc unum saeculo
processit, ut iam mimorum arguere possimus neglegentiam. Esse aliquem
qui usque eo deliciis interierit ut an sedeat alteri credat! 9
Non est ergo hic otiosus, aliud illi nomen imponas; aeger est, immo
mortuus est; ille otiosus est cui otii sui et sensus est. Hic uero
semiuiuus, cui ad intellegendos corporis sui habitus indice opus est,
quomodo potest hic ullius temporis dominus esse?
|
|
12. Може би ти ме питаш, кои наричам твърде заети. Няма защо да мислиш, че такива назовавам само тия, които напущат базиликата, чак когато кучетата ги подгонят оттам, или които, както виждаш, се задушават славно в собствената си свита, или презрително в чуждата, или които задължениеят на раболепието извикват от дома им, за да се блъскат по чужди врати, или които публичният търг увлича със своята позорна печалба, която кога и да е ще се превърне за тях в язва. Има някои, чието свободно време е твърде заето: в собствената вила, в собственото си легло, в лоното на самотността, ако и да са се отдалечили от целия свят, сами на себе си санепоносими: техният живот не трябва да се нарича свободен, който с боязливо взиране наглася и подрежда коринтийски съсъди, ценни за безумието на малцина, и употребя по-голямата част от дните си, за да излъсква ръждясали бронзови старини? Или тоя, който седи в игрището, за да гледа, как се борят голи младежи (каква извратеност: хпороците, от които страдаме, не са дори римски)? Или тоя, който разпределя стадата си добитък на еднакви по възраст и цвят? Или тоя, който гои най-новите атлети? Ония ли назоваваш свободни, които прекарват цели часове при бръснаря, докато им изтръгне и най-малкото влакно, що е поникнало през последната нощ, докато се съвещават за всеки свой косъм и докато се подреди разхвърляната им коса или се събере оттук и оттам над оголялото им чело? Как се сърдят, ако бръснарят прояви някаква небрежност, като че ли не окъсм, а човек се реже? Как пламват, ако им се отреже нещо от перчима, ако някои косми се подават извън другите, као всичко не попада в къдриците им? Кой от тях не би предпочел да изпадне в безредие по-скоро държават, отколкото собствената му прическа? Кой не би се безпокоил повече за украсата на главата си, нежели за благото на живота си? Кой не би предпочел да бъде по-причесан, отколкото по-почтен? Тия ли назоваваш свободни, чието време е разпределено между гребена и огледалото? А какво ще кажеш за ония, които постоянно се занимават със съчиняване, изслушване и разучаване на песни, и извиват понай-отвратителен начин гласа си, създаден от природата, за да ни поднесе приятни и прости звукове; чиито пръсти винаги се движат в такт на някоя мелодия; чието тананикане се долавя и когато участвуват в сериозни, дори често тъжни работи? Такива хора не разполагат със свободно време, но са заети с празни работи. Но и пиршествата им, кълна се в Херакла, не бих отнесъл към свободното им време, като гледам, с какво безпокойствие нареждат на трапезата си сребърните си прибори, с каква изисканост запретват туниките на совите любими роби, с какъв трепет очакват да видят, по какъв начин глиганът ще се поднесе от готвача, с каква бързина гладко обръснатите роби по даден знак ще се разтичат, за да изпълнят своите обязаности, с каква похватност ще се разрежат птиците на големи късове, с каква грижливост нещастните млади роби ще избършат избълваното от опилите се гости: тъй те придобиват славата на изисканост и велелепие, и техните пороци ги преселедват чак го там във всичките моменти на живота им, та не могат без показаност нито да ядат, нито да пият.
|
|
XIII 1 Persequi singulos longum
est quorum aut latrunculi aut pila aut excoquendi in sole corporis cura
consumpsere uitam. Non sunt otiosi quorum uoluptates multum negotii
habent. Nam de illis nemo dubitabit quin operose nihil agant, qui
litterarum inutilium studiis detinentur, quae iam apud Romanos quoque
magna manus est. 2 Graecorum iste morbus fuit
quaerere quem numerum Ulixes remigum habuisset, prior scripta esset
Ilias an Odyssia, praeterea an eiusdem esset auctoris, alia deinceps
huius notae, quae siue contineas nihil tacitam conscientiam iuuant,
suie proferas non doctior uidearis sed molestior. 3
Ecce Romanos quoque inuasit inane studium superuacua discendi; his
diebus audiui quendam referentem quae primus quisque ex Romanis ducibus
fecisset: primus nauali proelio Duilius uicit, primus Curius Dentatus
in triumpho duxit elephantos. Etiamnunc ista, etsi ad ueram gloriam non
tendunt, circa ciuilium tamen operum exempla uersantur; non est
profutura talis scientia, est tamen quae nos speciosa rerum uanitate
detineat. 4 Hoc quoque quaerentibus remittamus
quis Romanis primus persuaserit nauem conscendere (Claudius is fuit,
Caudex ob hoc ipsum appellatus quia plurium tabularum contextus caudex
apud antiquos uocatur, unde publicae tabulae codices dicuntur et naues
nunc quoque ex antiqua consuetudine quae commeatus per Tiberim
subuehunt codicariae uocantur) ; 5 sane et hoc
ad rem pertineat, quod Valerius Coruinus primus Messanam uicit et
primus ex familia Valeriorum, urbis captae in se translato nomine,
Messana appellatus est paulatimque uulgo permutante litteras Messala
dictus: 6 num et hoc cuiquam curare permittes
quod primus L. Sulla in circo leones solutos dedit, cum alioquin
alligati darentur, ad conficiendos eos missis a rege Boccho
iaculatoribus? Et hoc sane remittatur: num et Pompeium primum in circo
elephantorum duodeuiginti pugnam edidisse commissis more proelii noxiis
hominibus, ad ullam rem bonam pertinet? Princeps ciuitatis et inter
antiquos principes (ut fama tradidit) bonitatis eximiae memorabile
putauit spectaculi genus nouo more perdere homines. Depugnant? Parum
est. Lancinantur? Parum est: ingenti mole animalium exterantur! 7
Satius erat ista in obliuionem ire, ne quis postea potens disceret
inuideretque rei minime humanae. O quantum caliginis mentibus nostris
obicit magna felicitas! Ille se supra rerum naturam esse tunc credidit,
cum tot miserorum hominum cateruas sub alio caelo natis beluis
obiceret, cum bellum inter tam disparia animalia committeret, cum in
conspectum populi Romani multum sanguinis funderet mox plus ipsum
fundere coacturus; at idem postea Alexandrina perfidia deceptus ultimo
mancipio transfodiendum se praebuit, tum demum intellecta inani
iactatione cognominis sui. 8 Sed, ut illo
reuertar unde decessi et in eadem materia ostendam superuacuam
quorundam diligentiam, idem narrabat Metellum, uictis in Sicilia Poenis
triumphantem, unum omnium Romanorum ante currum centum et uiginti
captiuos elephantos duxisse; Sullam ultimum Romanorum protulisse
pomerium, quod numquam prouinciali sed Italico agro adquisito proferre
moris apud antiquos fuit. Hoc scire magis prodest quam Auentinum montem
extra pomerium esse, ut ille affirmabat, propter alteram ex duabus
causis, aut quod plebs eo secessisset aut quod Remo auspicante illo
loco aues non addixissent, alia deinceps innumerabilia quae aut farta
sunt mendaciis aut similia? 9 Nam ut concedas
omnia eos fide bona dicere, ut ad praestationem scribant, tamen cuius
ista errores minuent? cuius cupiditates prement? quem fortiorem, quem
iustiorem, quem liberaliorem facient? Dubitare se interim Fabianus
noster aiebat an satius esset nullis studiis admoueri quam his
implicari.
|
|
|
|
XIV. 1 Soli omnium otiosi sunt qui
sapientiae uacant, soli uiuunt; nec enim suam tantum aetatem bene
tuentur: omne aeuum suo adiciunt; quicquid annorum ante illos actum
est, illis adquisitum est. Nisi ingratissimi sumus, illi clarissimi
sacrarum opinionum conditores nobis nati sunt, nobis uitam
praeparauerunt. Ad res pulcherrimas ex tenebris ad lucem erutas alieno
labore deducimur; nullo nobis saeculo interdictum est, in omnia
admittimur et, si magnitudine animi egredi humanae imbecillitatis
angustias libet, multum per quod spatiemur temporis est. 2
Disputare cum Socrate licet, dubitare cum Carneade, cum Epicuro
quiescere, hominis naturam cum Stoicis uincere, cum Cynicis excedere.
Cum rerum natura in consortium omnis aeui patiatur incedere, quidni ab
hoc exiguo et caduco temporis transitu in illa toto nos demus animo
quae immensa, quae aeterna sunt, quae cum melioribus communia? 3
Isti qui per officia discursant, qui se aliosque inquietant, cum bene
insanierint, cum omnium limina cotidie perambulauerint nec ullas
apertas fores praeterierint, cum per diuersissimas domos meritoriam
salutationem circumtulerint, quotum quemque ex tam immensa et uariis
cupiditatibus districta urbe poterunt uidere? 4
Quam multi erunt quorum illos aut somnus aut luxuria aut inhumanitas
summoueat! Quam multi qui illos, cum diu torserint, simulata
festinatione transcurrant! Quam multi per refertum clientibus atrium
prodire uitabunt et per obscuros aedium aditus profugient, quasi non
inhumanius sit decipere quam excludere! Quam multi hesterna crapula
semisomnes et graues illis miseris suum somnum rumpentibus ut alienum
exspectent, uix alleuatis labris insusurratum miliens nomen oscitatione
superbissima reddent! 5 Hos in ueris officiis
morari putamus, licet dicant, qui Zenonem, qui Pythagoran cotidie et
Democritum ceterosque antistites bonarum artium, qui Aristotelen et
Theophrastum uolent habere quam familiarissimos. Nemo horum non
uacabit, nemo non uenientem ad se beatiorem, amantiorem sui dimittet,
nemo quemquam uacuis a se manibus abire patietur; nocte conueniri,
interdiu ab omnibus mortalibus possunt.
|
|
|
|
XV. 1 Horum te mori nemo coget,
omnes docebunt; horum nemo annos tuos conterit, suos tibi contribuit;
nullius ex his sermo periculosus erit, nullius amicitia capitalis,
nullius sumptuosa obseruatio. Feres ex illis quicquid uoles; per illos
non stabit quominus quantum plurimum cupieris haurias. 2
Quae illum felicitas, quam pulchra senectus manet, qui se in horum
clientelam contulit! Habebit cum quibus de minimis maximisque rebus
deliberet, quos de se cotidie consulat, a quibus audiat uerum sine
contumelia, laudetur sine adulatione, ad quorum se similitudinem
effingat. 3 Solemus dicere non fuisse in nostra
potestate quos sortiremur parentes, forte nobis datos: bonis uero ad
suum arbitrium nasci licet. Nobilissimorum ingeniorum familiae sunt:
elige in quam adscisci uelis; non in nomen tantum adoptaberis, sed in
ipsa bona, quae non erunt sordide nec maligne custodienda: maiora fient
quo illa pluribus diuiseris. 4 Hi tibi dabunt ad
aeternitatem iter et te in illum locum ex quo nemo deicitur
subleuabunt. Haec una ratio est extendendae mortalitatis, immo in
immortalitatem uertendae. Honores, monumenta, quicquid aut decretis
ambitio iussit aut operibus exstruxit cito subruitur, nihil non longa
demolitur uetustas et mouet; at iis quae consecrauit sapientia nocere
non potest; nulla abolebit aetas, nulla deminuet; sequens ac deinde
semper ulterior aliquid ad uenerationem conferet, quoniam quidem in
uicino uersatur inuidia, simplicius longe posita miramur. 5
Sapientis ergo multum patet uita; non idem illum qui ceteros terminus
cludit; solus generis humani legibus soluitur; omnia illi saecula ut
deo seruiunt. Transiit tempus aliquod? hoc recordatione comprendit;
instat? hoc utitur; uenturum est? hoc praecipit. Longam illi uitam
facit omnium temporum in unum collatio.
|
|
|
|
XVI. 1 Illorum breuissima ac
sollicitissima aetas est qui praeteritorum obliuiscuntur, praesentia
neglegunt, de futuro timent: cum ad extrema uenerunt, sero intellegunt
miseri tam diu se dum nihil agunt occupatos fuisse. 2
Nec est quod hoc argumento probari putes longam illos agere uitam, quia
interdum mortem inuocant: uexat illos imprudentia incertis affectibus
et incurrentibus in ipsa quae metuunt; mortem saepe ideo optant quia
timent. 3 Illud quoque argumentum non est quod
putes diu uiuentium, quod saepe illis longus uidetur dies, quod, dum
ueniat condictum tempus cenae, tarde ire horas queruntur; nam si quando
illos deseruerunt occupationes, in otio relicti aestuant nec quomodo id
disponant ut extrahant sciunt. Itaque ad occupationem aliquam tendunt
et quod interiacet omne tempus graue est, tam me hercules quam cum dies
muneris gladiatorii edictus est, aut cum alicuius alterius uel
spectaculi uel uoluptatis exspectatur constitutum, transilire medios
dies uolunt. 4 Omnis illis speratae rei longa
dilatio est; at illud tempus quod amant breue est et praeceps
breuiusque multo, suo uitio; aliunde enim alio transfugiunt et
consistere in una cupiditate non possunt. Non sunt illis longi dies,
sed inuisi; at contra quam exiguae noctes uidentur, quas in complexu
scortorum aut umo exigunt! 5 Inde etiam poetarum
furor fabulis humanos errores alentium, quibus uisus est Iuppiter
uoluptate concubitus delenitus duplicasse noctem; quid aliud est uitia
nostra incendere quam auctores illis inscribere deos et dare morbo
exemplo diuinitatis excusatam licentiam? Possunt istis non breuissimae
uideri noctes quas tam care mercantur? Diem noctis exspectatione
perdunt, noctem lucis metu.
|
|
|
|
XVII I Ipsae uoluptates eorum trepidae et uariis
terroribus inquietae sunt subitque cum maxime exsultantis sollicita
cogitatio: "Haec quam diu?" Ab hoc affectu reges suam fleuere
potentiam, nec illos magnitudo fortunae suae delectauit, sed uenturus
aliquando finis exterruit. 2 Cum per magna
camporum spatia porrigeret exercitum nec numerum eius sed mensuram
comprenderet Persarum rex insolentissimus, lacrimas profudit, quod
intra centum annos nemo ex tanta iuuentute superfuturus esset; at illis
admoturus erat fatum ipse qui flebat perditurusque alios in mari alios
in terra, alios proelio alios fuga, et intra exiguum tempus
consumpturus illos quibus centesimum annum timebat. 3
Quid quod gaudia quoque eorum trepida sunt? Non enim solidis causis
innituntur, sed eadem qua oriuntur uanitate turbantur. Qualia autem
putas esse tempora etiam ipsorum confessione misera, cum haec quoque
quibus se attollunt et super hominem efferunt parum sincera sint? 4
Maxima quaeque bona sollicita sunt nec ulli fortunae minus bene quam
optimae creditur; alia felicitate ad tuendam felicitatem opus est et
pro ipsis quae successere uotis uota facienda sunt. Omne enim quod
fortuito obuenit instabile est: quod altius surrexerit, opportunius est
in occasum. Neminem porro casura delectant; miserrimam ergo necesse
est, non tantum breuissimam uitam esse eorum qui magno parant labore
quod maiore possideant. 5 Operose assequuntur
quae uolunt, anxii tenent quae assecuti sunt; nulla interim numquam
amplius redituri temporis ratio est: nouae occupationes ueteribus
substituuntur, spes spem excitat, ambitionem ambitio. Miseriarum non
finis quaeritur, sed materia mutatur. Nostri nos honores torserunt?
plus temporis alieni auferunt; candidati laborare desiimus?
suffragatores incipimus; accusandi deposuimus molestiam? iudicandi
nanciscimur; iudex desiit esse? quaesitor est; alienorum bonorum
mercennaria procuratione consenuit? suis opibus distinetur. 6
Marium caliga dimisit? consulatus exercet; Quintius dictaturam properat
peruadere? ab aratro reuocabitur. Ibit in Poenos nondum tantae maturus
rei Scipio; uictor Hannibalis uictor Antiochi, sui consulatus decus
fraterni sponsor, ni per ipsum mora esset, cum loue reponeretur:
ciuiles seruatorem agitabunt seditiones et post fastiditos a iuuene
diis aequos honores iam senem contumacis exilii delectabit ambitio.
Numquam derunt uel felices uel miserae sollicitudinis causae; per
occupationes uita trudetur; otium numquam agetur, semper optabitur.
|
|
|
|
XVIII. 1 Excerpe itaque te
uulgo, Pauline carissime, et in tranquilliorem portum non pro aetatis
spatio iactatus tandem recede. Cogita quot fluctus subieris, quot
tempestates partim priuatas sustinueris, partim publicas in te
conuerteris; satis iam per laboriosa et inquieta documenta exhibita
uirtus est; experire quid in otio faciat. Maior pars aetatis, certe
melior rei publicae datast: aliquid temporis tui sume etiam tibi. 2
Nec te ad segnem aut inertem quietem uoco, non ut somno et caris turbae
uoluptatibus quicquid est in te indolis uiuidae mergas; non est istud
adquiescere: inuenies maiora omnibus adhuc strenue tractatis operibus,
quae repositus et securus agites. 3 Tu quidem
orbis terrarum rationes administras tam abstinenter quam alienas, tam
diligenter quam tuas, tam religiose quam publicas. In officio amorem
consequeris, in quo odium uitare difficile est; sed tamen, mihi crede,
satius est uitae suae rationem quam frumenti publici nosse. 4
Istum animi uigorem rerum maximarum capacissimum a ministerio
honorifico quidem sed parum ad beatam uitam apto reuoca, et cogita non
id egisse te ab aetate prima omni cultu studiorum liberalium ut tibi
multa milia frumenti bene committerentur; maius quiddam et altius de te
promiseras. Non derunt et frugalitatis exactae homines et laboriosae
operae; tanto aptiora [ex]portandis oneribus tarda iumenta sunt quam
nobiles equi, quorum generosam pernicitatem quis umquam graui sarcina
pressit? Cogita praeterea quantum sollicitudinis sit ad tantam te molem
obicere: cum uentre tibi humano negotium est; nec rationem patitur nec
aequitate mitigatur nec ulla prece flectitur populus esuriens. Modo
modo intra paucos illos dies quibus C. Caesar periit (si quis inferis
sensus est) hoc grauissime ferens quod decedebat populo Romano
superstite, septem aut octo certe dierum cibaria superesse! Dum ille
pontes nauibus iungit et uiribus imperi ludit, aderat ultimum malorum
obsessis quoque, alimentorum egestas; exitio paene ac fame constitit
et, quae famem sequitur, rerum omnium ruina furiosi et externi et
infeliciter superbi regis imitatio. 6 Quem tunc
animum habuerunt illi quibus erat mandata frumenti publici cura, saxa,
ferrum, ignes, Gaium excepturi? Summa dissimulatione tantum inter
uiscera latentis mali tegebant, cum ratione scilicet: quaedam enim
ignorantibus aegris curanda sunt, causa multis moriendi fuit morbum
suum nosse.
|
|
|
|
XIX. 1 Recipe te ad haec
tranquilliora, tutiora, maiora! Simile tu putas esse, utrum cures ut
incorruptum et a fraude aduehentium et a neglegentia frumentum
transfundatur in horrea, ne concepto umore uitietur et concalescat, ut
ad mensuram pondusque respondeat, an ad haec sacra et sublimia accedas
sciturus quae materia sit dei, quae uoluptas, quae condicio, quae
forma; quis animum tuum casus exspectet; ubi nos a corporibus dimissos
natura componat; quid sit quod huius mundi grauissima quaeque in medio
sustineat, supra leuia suspendat, in summum ignem ferat, sidera uicibus
suis excitet; cetera deinceps ingentibus plena miraculis? 2
Vis tu relicto solo mente ad ista respicere! Nunc, dum calet sanguis,
uigentibus ad meliora eundum est. Exspectat te in hoc genere uitae
multum bonarum artium, amor uirtutum atque usus, cupiditatum obliuio,
uiuendi ac moriendi scientia, alta rerum quies.
|
|
|
|
XX. 1 Omnium quidem occupatorum
condicio misera est, eorum tamen miserrima, qui ne suis quidem laborant
occupationibus, ad alienum dormiunt somnum, ad alienum ambulant gradum,
amare et odisse, res omnium liberrimas, iubentur. Hi si uolent scire
quam breuis ipsorum uita sit, cogitent ex quota parte sua sit. 2
Cum uideris itaque praetextam saepe iam sumptam, cum celebre in foro
nomen, ne inuideris: ista uitae damno parantur. Vt unus ab illis
numeretur annus, omnis annos suos conterent. Quosdam antequam in summum
ambitionis eniterentur, inter prima luctantis aetas reliquit; quosdam,
cum in consummationem dignitatis per mille indignitates erepsissent,
misera subiit cogitatio laborasse ipsos in titulum sepulcri; quorundam
ultima senectus, dum in nouas spes ut iuuenta disponitur, inter conatus
magnos et improbos inualida defecit. 3 Foedus
ille quem in iudicio pro ignotissimis litigatoribus grandem natu et
imperitae coronae assensiones captantem spiritus liquit; turpis ille
qui uiuendo lassus citius quam laborando inter ipsa officia collapsus
est; turpis quem accipiendis immorientem rationibus diu tractus risit
heres. 4 Praeterire quod mihi occurrit exemplum
non possum: Turannius fuit exactae diligentiae senex, qui post annum
nonagesimum, cum uacationem procurationis ab C. Caesare ultro
accepisset, componi se in lecto et uelut exanimem a circumstante
familia plangi iussit. Lugebat domus otium domini senis nec finiuit
ante tristitiam quam labor illi suus restitutus est. Adeone iuuat
occupatum mon? 5 Idem plerisque animus est;
diutius cupiditas illis laboris quam facultas est; cum imbecillitate
corporis pugnant, senectutem ipsam nullo alio nomine grauem iudicant
quam quod illos seponit. Lex a quinquagesimo anno militem non legit, a
sexagesimo senatorem non citat: difficilius homines a se otium
impetrant quam a lege. 6 Interim dum rapiuntur
et rapiunt, dum alter alterius quietem rumpit, dum mutuo miseri sunt,
uita est sine fructu, sine uoluptate, sine ullo profectu animi; nemo in
conspicuo mortem habet, nemo non procul spes intendit, quidam uero
disponunt etiam illa quae ultra uitam sunt, magnas moles sepulcrorum et
operum publicorum dedicationes et ad rogum munera et ambitiosas
exsequias. At me hercules istorum funera, tamquam minimum uixerint, ad
faces et cereos ducenda sunt.
|
|
|
|
|
