Авъл Гелий
* Атически нощи
Превод: Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
 
двуезичен | оригинал | превод

I II III IV V VI VII IX X XI XII XIII XIV XV XVI XVII XVIII XIX XX  

1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12 
3. ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО

Лакедемонецът Хилон — единият от седемте най-прочути мъдреци5, чието име можем да открием в книгите, донесли спомена за живота и деянията на видните мъже от миналото — бил вече в края на своя живот и чувствувал наближаването на смъртта, когато се обърнал към наобиколилите го приятели с приблизително следните думи:
„Много нещо съм рекъл и сторил през моя дълъг и бурен живот и няма за какво да се разкайвам — дано съдбата даде вие сами да се убедите в това. Дори в този момент аз съм уверен, че не съм извършил нищо такова, споменът от което да ми причинява болка. Ала има един-единствен случай, за който все още се колебая дали съм постъпил правилно, или не.
Случи се така, че аз и още двама мои съграждани бяхме съдии по углавно дело, а подсъдимият ми беше приятел. Законът изискваше от нас да осъдим човека. Следователно или приятелят ми щеше да се прости с живота си, или законът щеше да бъде потъпкан. Дълго си блъсках главата как да открия лек за тоя тъй объркан случай. Накрая реших, че в сравнение с всичко друго има един по-поносим изход, и аз го използувах: самият аз тихомълком гласувах за осъждането на приятеля ми, а останалите съдии убедих да го оправдаят. Така аз не наруших моя дълг и на приятел, и на съдия. Тази ми постъпка ужасно ми тежи и ме кара да се боя, че навярно съм бил вероломен и че съм постъпил незаконно, задето при едни и същи обстоятелства, в едно и също време и при съвместна дейност съм се съобразил с най-доб-рото за мен, а точно обратното съм посъветвал да сторят другите."
Ето че дори прочутият с мъдростта си Хилон се е колебаел докъде може да отиде против закона и правото заради приятеля си и това му съмнение е стягало душата му до самия край на неговия живот;
а след него много други поклонници на философията (ако съдим по написаното в техните книги) са из-следвали твърде грижливо и твърде съвестно — нека си послужа с техните думи — „дали трябва да помагаме на приятелите си в ущърб на справедливостта, доколко и как". Това означава, че тези хора са се питали дали понякога човек може да отиде против закона и обичая заради приятеля си, а освен това — в какви случаи и до каква степен.
Този въпрос е бил обсъждан, както казах, от много философи, но като че ли най-усърдно от Теофраст — един изключително добросъвестен и начетен в перипатетическата философия човек — и неговите размисли се намират, ако правилно си спомням, в първата книга на труда му „За приятелството". Точно тази книга, изглежда, е познавал Марк Цицерон, когато е съчинявал своя трактат „За приятелството". Впрочем той е заимствувал от Теофраст и други мисли, които е сметнал за нужно, защото са били в съгласие с неговото дарование и дар-слово, и ги е нагодил към своите виждания по най-подходящия и правилен начин. Подминал е обаче небрежно и набързо най-трудното място, обяснение на което, вече споменах, са търсили немалко хора, без да изложи дори това, което у Теофраст е обмислено и претеглено, избягнал е мъчителния и, бих казал, опак нрав на този въпрос, а е отбелязал с няколко думи само най-същественото. Прилагам обясненията на Цицерон за онези, които биха искали да помислят отново над тях: „И тъй струва ми се, че можем да определим следните граници на приятелството: ако нравите на двама приятели са безупречни, между тях трябва да съществува единство във всички постъпки, решения, желания; единство, непознаващо изключенията, стигащо в някои случаи дори до крайности; ако при някакво премеждие например единият трябва да подкрепи не особено справедлива постъпка на другия и от тази подкрепа да зависи било животът, било доброто име на приятеля, той има право да се отклони от правилния път, стига само да не извърши голямо безчестие и беззаконие; има граница, докъдето приятелството може да ни даде прошка" 6.
„Когато от нашата подкрепа, казва Цицерон, зависи било животът, било името на приятеля ни, ние трябва да свърнем от верния път, та ако ще да го подпомогнем в несправедливо дело." Но в каква посока може да бъде това отклонение, от какъв характер — нарушението при нашата подкрепа, колко несправедлива — каузата на приятеля ни, това Цицерон не казва. Каква ще е тогава ползата да зная, че при подобна опасност, надвиснала над приятеля ми, ала при условие, че не ще последва голямо безчестие, аз ще трябва да се отбия от правия път, ако наред с това не ме научи кое безчестие смята за голямо и докъде е редно да стигна, щом веднъж съм кривнал от пътя? „Има граница, твърди той, докъдето приятелството може да даде прошка." Ами нали точно на това най-много трябва да се учим и точно за това най-малко говорят онези, които ни учат — къде е, каква е тая граница, след чието преминаване приятелството вече не може да ни даде прошка. Прочутият мъдрец Хилон, за когото стана дума малко по-горе, се е отклонил от правия път, за да избави от смърт приятеля си. Но аз виждам докъде е стигнал: дал е непочтен съвет заради неговото спасение. Ала дори в края на живота си той се е двоумял дали с право би могъл да бъде упрекнат и обвинен за това.
„Срещу родината, заявява Цицерон, не бива да вдигаш оръжие дори заради приятеля си"7. Естествено това го знае мало и голямо „още преди да се роди Теогнид"8, както гласи духовитото изречение на Луцилий. Но аз търся едно, желая да знам едно: щом заради приятеля си е необходимо да престъпваме закона и да постъпваме не така, както подобава, ала оставяме непокътнати попе мира и свободата на родината, щом е нужно да се отклоняваме, както самият той твърди, от правия път, то как, доколко и при какви обстоятелства можем да го сторим, къде трябва да спрем? Прославеният атинянин Перикъл — мъж с изключителни дарби, овладял целия кръг на човешкото познание — е драснал само един щрих, но е изразил по-ясно от другите какво мисли по този въпрос. Помолен от един свой приятел да произнесе лъжлива клетва в негова изгода, той отвърнал така:
„Всичко можем да пожертвуваме заради приятелите си, но не и боговете."
А Теофраст в споменатата от мен книга размишлява върху тия въпроси наистина по-задълбочено, по-точно и по-определено от Цицерон. Но и той не разглежда фактите поотделно, нито ги онагледява със сигурните доказателства на примерите, а изяснява понятията като цяло, в най-общи черти горе-долу по следния начин:
„Човек може да понесе едно незначително безчестие или лоша слава, казва той, ако чрез нея успее да принесе на приятеля си голяма полза. Като отплата и възнаграждение за лекия ущърб на накърненото достойнство идва по-голямата и по-тежка чест, че е помогнал на един приятел, незначителната пукнатина и, може да се каже, пробойна в доброто му име бива заздравена с яката броня на оказаната от него приятелска помощ. И не бива, продължава той, да се стряскаме от названията, защото нашата почтеност и интересите на нашия приятел не струват еднакво — тяхната същност е различна. Именно тежестта и сериозността на положението трябва да предизвикват нашето решение, а не звученето на думите или важността на понятията. Защото, ако изгодата на един приятел и нашата чест се намират или в равни, или в почти равни условия, нашата чест без съмнение натежава далеч повече. Ако обаче ползата за приятеля ни ще е несравнимо по-голяма, а нашата репутация ще пострада съвсем леко при някакви незначителни обстоятелства, тогава нека забравим за нашето достойнство пред интереса на приятеля: така и големият къс бронз струва повече от тънката пластинка злато. Ще прибавя и казаното от Теофраст по този въпрос: „Не зная дали едно нещо е по-ценно само със своя вид и поради това е за предпочитане в сравнение с друго нещо. Така например, ако златото е по-скъпо от бронза и сравним по стойност част злато с част бронз, златото не винаги ще струва повече. На везните ще натежат и големината, и количеството."
И философът Фаворин е дал определение за компромиса, допустим при подобен приятелски жест, като е отхлабил и отпуснал донякъде неумолимите юзди на закона. Ето и думите му: „Това, което хората наричат дружеска услуга, е всъщност едно леко нарушение на изрядността при нужда."
По-нататък разсъжденията на Теофраст по този въпрос продължават така: „Сложно е да се определи нищожността и незначителността на нещата, да се даде правило за човешките задължения, защото понякога неподдаващи се на предписания външни влияния, странични хора, обстоятелства, случайности, неотменими изисквания на самата обстановка господствуват, царуват над тези задължения, управляват ги като кормчия кораб, правят ги ту обясними, ту необясними, ту определими, ту неопределими."
В този дух е разсъждавал Теофраст — сдържано, сериозно и съвестно — със стремеж по-скоро да раздели и разграничи нещата, а не с намерение и увереност да ги разреши, защото наистина многообразието на обстоятелства и случайности, тънките отсенки и оттенъци на нещата не позволяват да се даде едно твърдо и постоянно, важащо за всички случаи правило, каквото, ако се върнем към началото на моите бележки, бих искал да постигнем.
А ако се върнем към Хилон, от когото започнах обсъждането на тия въпроси, сред многото други често споменавани полезни и мъдри мисли се откроява с доказаната си стойност едно негово изказване, в което Хилон е обуздал със строгостта на мерките двете най-яростни страсти — любовта и омразата. „Редно е така да обичаш някого, сякаш по волята на съдбата ще трябва да го намразиш, така да мразиш някого, сякаш утре ще го обикнеш."
За същия този Хилон философът Плутарх е написал следното в първата книга-на своя трактат „За душата": „Древният мъдрец Хилон чул някой да казва, че няма врагове, и го запитал и приятели ли няма. Той смятал, че омразата неминуемо върви ръка за ръка с обичта и е преплетена здраво с нея."

6. ЕДНА РЕЧ НА МЕТЕЛ НУМИДИЙСКИ ЗА НУЖДАТА 0Т БРАКА

Пред голяма аудитория от учени и образовани хора бе прочетена речта „За необходимостта да си вземем съпруги", която Метел Нумидийски — един влиятелен и опитен в красноречието мъж — произнесъл пред народа по време на своето цензорство, за да подтикне хората да сключват повече бракове. В тази реч се казва следното: „Ако можехме, квирити, да живеем без съпруги, отдавна щяхме да сме се отърсили от цялото това тегло; но щом природата е наредила тъй, че нито с тях ни е достатъчно удобно, нито без тях можем някак си да преживеем, то ние трябва да държим сметка повече за постоянното благополучие на нашия род, отколкото за краткото удоволствие на нашия живот."
Някои твърдят, че щом веднъж цензорът Квинт Метел се е заел да насърчава римляните да се задомят, не е трябвало да споменава за тежестите и постоянните несгоди на съпружеския "живот; такова насърчаване според тях щяло по-скоро да разубеди и отблъсне народа; точно обратното, трябвало да съчини една реч, в която да настоява, че в браковете обикновено няма никакви несгоди, а ако понякога остава впечатлението, че съществуват, то те — трябвало да каже той — са малки, леки и лесни за изглаждане, бледнеят и се заличават от далеч по-го-лемите удоволствия и изгоди, присъщи са съвсем не на всички бракове и съвсем не са в реда на нещата, а се дължат на вината и несправедливостта на някои съпрузи.
Тит Кастриций обаче смята, че Метел е говорил правилно и достойно. „По един начин, твърди той, е длъжен да говори цензорът, по друг — ораторът. Допустимо е да чуеш от един оратор измислица, дързост, извъртане, заблуда, измама, стига само да са правдоподобни и да успеят ловко да пропълзят до всяка душа, която трябва да бъде трогната." Освен това, казва Кастриций, срамно е за един оратор да изостави и да не защити дори една лоша кауза.

9.ЗА ПИТАГОРЕЙСКОТО ОБЩЕСТВО

Създаденият от Питагор и възприет от неговите привърженици и последователи начин и ред за подбор и обучение на учениците е бил, както гласят преданията, следният: Отначало Питагор „припознавал" младежите, дошли да се учат при него. Тази дума означава, че той разпознавал склонностите и отгатвал даденостите на хората по чертите и изражението на лицето и по вида и държанието на цялото тяло. Решат ли, че изследваният младеж е подходящ, тутакси нареждал да бъде приет в школата и да започне обучението си, което означавало определено време да мълчи; не за всички срокът на мълчанието бил един и същ, а зависел от преценката на Питагор за съобразителността и умствените способности на ученика. Млъкнел ли веднъж, ученикът трябвало да слуша всичко, което изричали другите, но нямал право нито да разпитва за недоразбраното, нито да тълкува чутото; мълчанието продължавало най-малко две РОДИНИ, като през това време новоприетите ученици носели името „акустици", тоест слушатели. Щом усвоели най-трудната от всички науки — да мълчат и да слушат — и овладеели познанието на тишината, наричана „безмълвие", тогава можели да разговарят, да питат, да записват чутото и да изразяват своите мисли: през този период им казвали „математици" — навярно заради науките, които вече започвали да изучават и осмислят, защото древните гърци наричали рав^цата геометрията, гномониката, музиката и други подобни дисциплини, а простолюдието вика „математици" на хората, които трябва да бъдат назовавани с народностното си име „хал-деи". Най-накрая, обогатени с познания по тези науки, те пристъпвали към наблюдения върху устройството на света и началата на природата: тогава носели името „физици"9.
Завършвайки разказа си за Питагор, нашият учител Тавър заключи: „А сега какво става? Влезе им на днешните младежи някоя муха в главата, та свърнат от пътя си и, както са немити и гуреливи, явят се пред философа. И не стига, че са съвсем невежи, недодялани, необразовани, ами на всичко отгоре се разпореждат как да ги обучаваш на философия. Един ти обявява: „на туй първо да ме научиш", друг заявява: „туй искам да уча, онуй — не ща", тоя те кара да започнеш от Платоновия „Пир" заради пияния Алкивиад, оня — от „Федър" заради речта на Лисий. А има и такива, Юпитер да ми е на помощ, които настояват да четем Платон не за да облагородят живота си, а за да напудрят езика и речта си, не за да бъде словото им по-скромно, а по-издокарано." Тъй говореше в повечето случаи Тавър, съпоставяйки днешните последователи на философите с някогашните.
Има още нещо, което не бива да пропусна: всички, приети веднъж от Питагор в прочутото му научно братство, споделяли с останалите му членове пари, имот, богатство и така влизали в едно неразделимо съжителство подобно на онази древна общност, наричана в римското право с израза „неразделено наследство" (егcto non cito)10.

10. ФИЛОСОФЪТ ФАВОРИН СМЪМРЯ ЕДИН МЛАДЕЖ, КОЙТО ГОВОРИ С ПРЕКАЛЕНО СТАРИ ДУМИ

Уилософът Фаворин, комуто дотегнало да слуша как един младеж — страстен любител на старинната реч — в най-обикновените всекидневни разговори засипвал събеседниците си с допотопни и съвсем непознати думи, му рекъл веднъж: „Курий, Фабриций и Корунканий — все хора, живели преди стотици години, пък и тримата Хорации, живели още по-отдавна, са разговаряли със своите съвременници ясно и разбрано и са приказвали на такъв език, на какъвто и всички останали, а не като първите ита-лийци — аврунците, сиканите и пеласгите. А ти разговаряш, като че ли имаш насреща си майката на Евандър, думите ти все от памтивека неупотребявани. И правиш това, защото искаш никой да не схваща и разбира какво казваш. Тогава защо не млъкнеш, гламави човече, та наистина да постигнеш онова, което целиш? Разправяш, че ти харесвали древните времена, защото хората били честни, почтени, въздържани, скромни. Живей тогава по някогашния морал, а говори на днешния език. Освен това си вбий в главата и си запиши на челото какво е казал Гай Цезар — един ненадминат по дарби и начетеност мъж — в първата книга на своя трактат „За аналогиите"11: „Трябва, пише той, да се пазиш ьт нечувана и неупотребявана дума така, както кормчията се бои да не налети на подводна скала."



11. ЗА МУЗИКАТА ВЪВ ВОЙСКАТА

Великият Тукидид в своята история на Гърция разказва, че не призивните сигнали на рогове или тръби, а меките напеви на флейти повеждали на бой войнствените и опитни в битките лакедемонци и това съвсем не било някакъв свещен обред или религиозно задължение, нито намерение да се възбуди и въз-пламени куражът на войниците, разпалван обикновено от пронизителния звук на роговете и тръбите, а, напротив — желание да бъде по-усмирена ипо-умерена тяхната буйност, смекчавана най-често от нежните извивки на флейтите. Лакедемонците смятали, че при сближаването на неприятелските армии и при първия сблъсък между тях войниците могат да запазят живота си и да проявят своята храброст само ако не изпаднат в необуздана и сляпа ярост, укротени от благите тонове на флейтата. И тъй, щом отрядите се приготвели за бой, щом подредели бойния строй и войската тръгнела срещу врага, тогава поставени сред редиците флейтисти започвали да свирят. Приятната, успокояваща и благоговейна мелодия карала войниците да й се подчиняват като на военна музика и сдържала стремителността и нетърпението им, за да не се втурнат напред безредно и безпорядъчно. Но нека си послужа с думите на изключителния историк, които превъзхождат моите със своето достолепие и достоверност. „След това войските тръгнаха една срещу друга: аргосци и техните съюзници настъпваха буйно и яростно, а лакедемон-ците — бавно и под съпровода на многобройни флейтисти, разположени между редиците; те не правеха това, за да изпълнят някакви божествени предписания, а за да могат войниците да напредват равномерно, с отмерена крачка, без да разкъсват строя, което често се случва на големите армии12."
Както е известно, критяните също влизали в бой, следвайки мерните звуци на китара. А когато Алиат — царят на Лидия, отдаден на изнежените нрави и разкоша на варварите — тръгнал да превземе Милет, повел, както твърди Херодот 13, свирачи и китаристи, та дори и флейтистки, които доскоро били насладата на разпуснатите му пирове, а сега се намирали сред войската, в свитата му, за да дават сигнал за битка. Ахейците пък, четем у Омир, при влизане в бой не разчитали на лири и флейти, а се уповавали на мълчаливото съгласие и съзвучие на своите духове и сърца:
„А пък ахейците тръгнаха мълком, но дишаха ярост,
пълни с гореща решимост във бой да се бранят взаимно"14.
Какво ли означава в такъв случай често.. споменаваният у аналистите яростен вик, който римляните надавали преди първия сблъсък? Нарушение ли е той на мъдрите обичаи, установени от древността? Или може би умерената стъпка и мълчанието са необходими, докато войската върви срещу враг, който се вижда в далечината, на голямо разстояние от нея;
но когато се приближи ня една ръка от неприятеля, войникът трябва да го връхлети с ярост и да го вцепени с вик?
Ето че флейтите на лакедемонците ми напомниха за една друга флейта, участница в народните събрания, чиито мелодии били спътници и съветници на Гай Гракх, когато той говорел пред народа. Но съвсем не в общоприетия смисъл, според който зад Гракх заставал един флейтист и с различни интонации ту усмирявал неговите дух и слово, ту ги рач-палвал отново. Трудно може да се измисли по-глу-паво обяснение от това, че някакъв си флейтист може да определя стъпките, звучността и темпото в речта на великия оратор, сякаш управлява кривенето и кълченето на някой мим-босоножко! Авторите, запознати по-добре със случая, свидетелствуват, че сред множеството се скривал негов човек, който от време на време изтръгвал от една къса флейта нисък и плътен звук, известявайки му да сдържи и уталожи бушуващата стихия на своя глас; защото природната мощ и енергия на Гракх, струва ми се, никак не са се нуждаели от външен подтик и подбуда. Въпреки това Марк Цицерон смята, че той е използувал флейтиста с двойна цел: ту кротките, ту буйни звуци на свирката му веднъж подтягали отслабналото и отпуснато Гракхово слово, а друг път сдържали раз-беснялата и разсвирепяла се негова реч. Ето и думите на самия Цицерон: „Та същият този Гракх, Катуле — за него можеш да чуеш от твоя клиент Лициний, който е много образован човек и преди да бъде освободен, е бил секретар на оратора, — скривал зад себе си, докато говорел пред народа, някакъв музикант, опитен човек, чиято флейта от слонова кост веднага засвирвала подходящите звуци, за да подкани спадащия тон или да успокои прекомерното напрежение в речта му" 15.
Впрочем този обичай на лакедемонците да настъпват под мерните ритми на флейтите бил установен, обяснява Аристотел в книгата си „Проблеми", за да блесне и се яви пред очите на всички увереността и бодростта на войниците; защото малодушието и страхът съвсем не могат да се съчетаят с подобна стъпка — омърлушените и уплашените лъс-ват веднага, неиздържайки на този тъй безтрепетен и тъй достоен марш. Прибавил съм и няколко думи на самия Аристотел, казани по този въпрос: „Защо ли, тръгвайки към опасностите на боя, те вървят под звуците на флейта? За да познаят страхливците по тяхното неприлично поведение."

12. ЗА ИЗБОРА НА ВЕСТАЛКИ

Всички, които са описвали избора на весталки (а най-старателно и най-точно е направил това Антис-тий Лабеон), твърдят, че момичето, обречено за служителка на Веста, не може да бъде на по-малко от шест и на повече от десет години; трябвало освен това бащата и майката да бъдат живи; после — да няма недостатъци в говора или в слуха или пък някакъв друг забележим телесен недъг; после'— и самата тя да бъде под бащина власт, и бащата да има власт над семейството16, както и да не бъде осиновена от дядото, ако бащата е жив; после — нито единият от родителите й, нито двамата заедно да са попадали в робство или да са се отдавали на някаква недостойна дейност. Но ако момичето имало сестра, избрана на тази свещена служба, то било удостоявано с освобождаване от жречески сан. Същите правила важели и в случай че баща й е фламин, членува в колегията на петнадесетте или в колегията на седемте17 или пък е салий. Годеницата на върховния жрец, както и дъщерята на свещения тръбач18 обикновено също били зачитани с прекратяване на жре-ческите им задължения. Освен това, свидетелствува Атей Капитон, момичето на човек без италийско жителство не можело да бъде взето за весталка, ала било редно дъщерята на човек с три деца да приключи с жречеството си.
И тъй след своето избиране, отвеждане в дома на Веста и предаване под опеката на понтифиците вес-талката била вече свободна от властта на баща си, без да излиза от семейството или да губи гражданските си права19, като наред с това получавала правото да съставя завещание.
Що се отнася до обичаите и обредите при избора на весталките, до нас не са достигнали по-стари описания освен сведението, че първата весталка била взета от цар Нума. Но аз издирих Папиевия закон, повеляващ върховният жрец да избере по свое усмотрение двадесет девойки, на народно събрание да проведе теглене на жребий между тях и която бъде определена от случая, нея да вземе за жрица, тя да се обрече на Веста. Но жребият, изискван от Папиевия закон, днес вече като че ли не е задължителен. Защото всеки гражданин от благороден произход може да отиде при върховния жрец и да му предложи за жрица дъщеря си при положение, че са зачетени обичайните религиозни условия; в такъв случай разпорежданията на Папиевия закон се осъществяват чрез сената, а не чрез народното събрание. Обикновено се казва, че весталката бива „взета"; думата идва, струва ми се, от самия обред, защото върховният жрец я хваща за ръката от родителя, в чиято власт момичето се намира дотогава, и я отвежда като пленница, взета по време на война. В първата книга от произведението на Фабий Пиктор пък са упоменати думите, които върховният жрец е трябвало да произнесе при „вземането" на весталката. Ето и самите тях: „Амата, ти си избрана законно и аз те вземам за жрица на Веста, за да извършваш свещенодействията, които е редно да върши жрицата весталка за доброто на римските граждани и римския народ."
Много автори смятат, че думата „взета" може да се употреби само за весталка. Но за фламините на Юпитер, пък и за понтифиците и авгурите също се казва „взети". Ето какво пише Луций Сула във втората книга на своята автобиография: „Публий Корнелий, който пръв получил прякора Сула, бил взет за фламин." В подобен дух говори и Марк Катон в речта си за лузитаните, с която обвинил Сервий Галба: „Та казват, че искали да се отметнат. Аз твърдя, че познавам прекрасно правото на понтифиците;
нима само заради това си твърдение трябва да бъда взет за понтифекс? А ако заявя, че съм изучил докрай и правото на авгурите, нима заради това ще ме вземат за авгур?"
За весталките пише и Лабеон в своите обяснения към Дванадесетте таблици: „Весталката не може да наследи човек, който не е оставил завещание, както и тя не може да бъде наследена, ако не е оставила завещание, а тогава нейното имущество се предава на държавната хазна. Не е ясно обаче какви са съображенията за този закон."
При „вземането" му момичето бива наричано от върховния жрец Амата, защото според преданията така се казвала първата весталка.

13. ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА

Когато трябва да приемем, претеглим и оценим едно задължение, или, както казват философите, да изпълним своя дълг, възниква въпросът: ако сме получили някаква заповед с точни указания какво да правим, можем ли да сторим тъкмо обратното, щом ни се струва, че по този начин работата ще тръгне по-успешно и ще бъде в полза на онзи, който ни е дал нареждането. По този въпрос между учените няма съгласие и мненията им клонят и на едната, и на другата страна. Мнозина от тях дават еднозначно решение, като заявяват, че щом веднъж работата е обмислена и определена от човека, в чиято власт и отговорност е тя, в никакъв случай не бива да се постъпва противно на неговите заповеди дори ако някакво ненадейно обстоятелство обещава да помогне за по-доброто й изпълнение, защото надеждата може да се окаже лъжлива и тогава неминуемо ще последва обвинение в неподчинение и неизбежно наказание. Наистина, понякога краят може да бъде добър и за това ще трябва да благодарим на боговете, но въпреки всичко ще бъде даден един лош пример, който ще доведе до провалянето на други добре обмислени решения, защото съвестното отношение към нарежданията ще бъде погубено.
Други смятат, че първо трябва добре да се премислят изгледите за сполука и вероятните неприятности, ако свършим работата не така, както ни е било наредено; решим ли, че те не ще ни засегнат кой знае колко, а, напротив — има всички надежди ползата да бъде твърде значителна, тогава може да постъпим обратно на заповедта, за да не изпуснем явилата ни се по божията воля възможност да си свършим добре работата. Според убежденията на тези хора не бива да се боим, че можем да дадем пример за неподчинение, ако не ни липсват мотиви да действуваме така. Те твърдят обаче, че първо трябва да преценим нрава и природата на човека, който ни ръководи и чиито нареждания сме длъжни да изпълняваме. Ами ако е суров, строг, безжалостен, безпощаден, каквито са били към своите подчинени Постумий и Манлий? Щом пред такъв началник ще се отчитаме за свършеното, не бива в никакъв случай да се отклоняваме от заповедите му.
Струва ми се, че това виждане, според което нарежданията на подобни хора не бива да се пренебрегват, ще ни се стори по-убедително и обмислено, ако разкажа за славния и прочут Публий Крас Муциан. Както съобщава Семпроний Азелион и мнозина други римски историци го потвърждават, Пуб-лий Муциан се гордеел, че притежава петте най-го-леми и най-важни блага в човешкия живот: богатство, знатен род, дар-слово, вещина в областта на правото, светостта на върховен жрец. Когато след изтичане на консулствототой получил по жребий провинция Азия20 и се готвел да обсади и щурмува Левкада, потрябвала му една яка и дълга греда за стенобойната машина, с която се надявал да пробие стените на тази крепост. Пратил тогава хабер на първенеца на миласийците — съюзници и приятели на римския народ — да издири и докара при него по-голямата от двете талпи, които сам той бил видял при тях. Архонтът научил за какво му е нужна гредата, но не изпратил, както било заповядано, по-голямата, а по-малката, защото мислел, че тя е по-удобна и подходяща за направата на „овена", пък и по-лесна за пренасяне. Крас заповядал да го извикат, разпитал го защо не е пратил заповяданата талпа, но не приел обясненията и доводите на ми-ласиеца, наредил да му смъкнат дрехите и да го наложат здраво с пръчки, смятайки, че всякаква вярност към началника се разваля и разрушава, ако подчиненият не отговаря на заповедта с дължимото послушание, а с необмислена предприемчивост.

14. ЗА БЕДНАТА ГОРДОСТ НА ГАЙ ФАБРИЦИЙ

Юлий Хигин в шестата книга на своя труд „За живота и делата на прочути мъже" казва, че при римския военачалник Гай Фабриций дошли пратеници на самнитите, напомнили му за неизброимите и необикновени добрини, които той дружески и доброжелателно е сторил на техния народ след подновяването на мира, предложили му в дар голямо богатство и го помолили да склони и да го приеме, като рекли, че самнитите му го изпращат, защото виждат колко много неща липсват за великолепието в неговия дом и колко оскъден е неговият начин на живот, колко е невзрачно неговото облекло в сравнение с неговото положение и достойнство. Тогава Фабриций прокарал пръстите си от ушите до очите си, после надолу до ноздрите, устните и гърлото .а чак до чатала си, отговаряйки на пратениците така:
докато мога да възразявам и заповядвам на тези членове, до които се докоснах, никога нищо не ще ми липсва; ето защо не приемам богатството, което не ще ми донесе никаква полза, и то от хора, които, уверен съм, ще имат полза от него.

17. ЗА ТВЪРДОСТТА, С КОЯТО СОКРАТ УСТОЯВАЛ НА НЕПОНОСИМИЯ НРАВ НА ЖЕНА СИ

Газправят, че Ксантипа, жената на философа Сократ, била твърде своенравна и сприхава, същински извор на женски сръдни и свади, непресъхваш ни денем, ни нощем. Това й настървение учудвало Ал-кивиад и го накарало да попита веднъж учителя си какво го заставя да я търпи, защо не изгони от къщи тази люта жена. „Защото, отговорил му Сократ, като я изтрайвам такава в къщи, свиквам с беса й, та се упражнявам да понасям по-лесно лудостта и нахалството на хората извън дома."
В тон с тези думи на Сократ е влязъл и Варон в една от своите „менипови сатири", озаглавена „За дълга на съпруга": „Мъжът трябва или да свие сърмите на жена си, или да превие гръб под нейните кусури. Който й свие сърмите, облагородява я, който превие гръб, облагородява себе си." Варон много остроумно е съчетал в едно „свивам сърмите" и „превивам гръб", но ми се струва, че е казал „свивам сърмите" вместо „поправям кривините". Мисля си още, че според Варон мъжът бива да търпи (ако не може да ги поправи) само такива женски слабости, които няма да засегнат честта му; защото слабостите са нещо по-незначително от пороците.

19. ЗА ИСТОРИЯТА НА СИБИЛИНСКИТЕ КНИГИ

В древните летописи е останало следното предание за Сибилинските книги:
Една непозната възрастна жена, чийто вид не бил тъдявашен, отишла при цар Тарквиний Горди и като турила пред него девет книги, рекла му, че това са божии откровения и че тя иска да му ги продаде. Тарквиний попитал каква е цената. Жената поискала мило и драго, а царят помислил, че от многото си години бабичката трябва да е мръднала, и я взел на подбив. Тогава тя грабнала един запален мангал, хвърлила в пламъците три от деветте книги и попитала царя няма ли да купи останалите на същата цена, но Тарквиний прихнал още по-силно да се смее, викнал, че допреди малко може да е имал, но вече няма никакви съмнения — не е в ред старицата. Ала жената тутакси сложила в огъня, още три книги и отново любезно го запитала все за същото — защо не вземе пак на старата цена останалите три книги. Тогава Тарквиний скрил усмивката си и се вгледал в старицата, проумял, че не бива повече да се отнася с насмешка към нейното упорство и самоувереност, и се спазарил за останалите три книги, без да смъква ни най-малко поисканата още отначало цена. Тръгнала си бабичката, а после се разбрало, че никой никъде не я бил видял. Трите книги били заключени в съкровищницата; нарекли ги „Сибилински". Към тях като към оракул се обръщат жреците от колегията на петнадесетте21, когато трябва да се допитат до безсмъртните богове от името на държавата.

23. ЗА ИМЕТО "ПРЕТЕКСТАТ"

-Историята, свързана с Папирий Претекстат, е разказана от Марк Катон в речта му срещу Галба, произнесена пред войниците, но с голямо изящество, блясък и чистота на израза. Бих сместил изцяло словото на Катон в тези ми записки, ако имах достатъчно материал за писане, докато диктувах настоящите редове. Но ако читателят се стреми да се запознае не със силата и достойнствата на думите, а със същината на въпроса, ето моя преразказ на Катоновото описание: Едно време съществувал обичай сенаторите да водят на заседанията в курията своите момчета в юношеска възраст, облечени в поръбена с пурпурна ивица тога — тога претекста22. Веднъж в сената разисквали някаква важна работа и затова я отложили и за следващия ден, като намерили за уместно никой да не изнася навън обсъжданите въпроси, преди сенатът да постанови своята воля и да вземе решение по тях. Майката на малкия Папирий, който присъствувал заедно с баща си в курията, заразпитвала сина си за какво е станало дума в сената. Момчето отговорило, че е длъжно да мълчи и че не му е позволено да разказва нищо. Това обаче раздухало желанието на майката да узнае всичко: тайнствените разисквания и мълчанието на сина й разпалвали нейното любопитство и я карали да търси отговор, затова/то притиснала още по-настойчиво и по-неотстъпчиво с въпросите си. Тогава момчето не издържало напора на майка си и се решило на една духовита и забавна лъжа. В сената, рекло, обсъждаха кое от двете би било по-полезно за държавата — дали един мъж да има две жени, или една жена да бъде омъжена за двама мъже. Притъмняло и на жената, щом чула това, изскочила разтреперана от къщи, хукнала да обикаля другите матрони. На идната сутрин пред сградата на сената се събрало истинско женско стълпотворение: през сълзи, с клетви на уста те призовавали и умолявали сенаторите да постановят занапред една жена да се омъжва за двама, а не един мъж да има две жени. Сенаторите влезли слисани в курията и не можели да се начудят що за бяс е обхванал жените и що за искане е това тяхното. Тогава малкият Папирий излязъл насред курията и. разказал какво държала да чуе майка му, какво й съобщил той и така — дума по дума — цялата история. Сенатът се възхитил от предаността и досетливостта на момчето и решил от този ден нататък никой юноша да не влиза в курията с баща си с изключение на Папирий. По-късно на момчето било дадено почетното прозвище „Претекстат" заради знанието кога да мълчи и кога да говори още във възрастта на обшитата с ивица „тога претекста".

26. ГНЕВИ ЛИ СЕ ФИЛОСОФЪТ

Запитах в един разговор философа Тавър дали е редно мъдрецът да се гневи. След ежедневните си беседи Тавър даваше възможност всеки да го попита за каквото иска. След като обясни сериозно и подробно какво е написано за болестта или по-скоро за болезненото състояние на гняв в книгите на другите учени и в неговите произведения, той се обърна към мен: „Ето това мисля за гнева; но няма да е излишно да чуеш как е виждал нещата един изключително учен и начетен мъж, когото аз много уважавам — Плутарх. Веднъж той заповядал да хванат някакъв негов роб — калпав и вироглав човек, но нагълтал се до гушата с прочетеното от книгите и с чутото в беседите на философите — и да му смъкнат туниката, за да го наложат с камшик заради някакво прегрешение. Почнали да се сипят ударите, а робът взел да се жалва, че не заслужава да яде бой: не бил направил нищо лошо, нищо нередно. После извил глас, та заглушил свистенето на камшиците, но това вече не били жалби, стенания и вайкания, а сериозни и оскърбителни думи: не постъпвал Плутарх така, както подобавало на един философ; не го ли е срам, дето се е разгневил; неведнъж е разсъждавал за злините, които гневът причинява, написал е великолепна книга със заглавие „За хладнокръвието", а сега противоречи на всички свои писания, защото, отдаден на гнева си и затънал в него, налага роба си по този ужасен начин. Тогава Плутарх полека и спокойно произнесъл: „Чудя се, обеснико, по какво съдиш, че съм разгневен. Лицето ми ли се сбърчи, гласът ми ли загрубя, цветът ми ли се смени, думите ми ли ме издадоха, та мислиш, че съм обхванат от гняв? Струва ми се, че нито очите ми са кръвясали, нито лицето — изкривено, нито крещя, нито кипвам в пяна или червенина, нито ругая, нито думите ми са такива, за които после да се разкайвам, нито треперя от гняв и буйствувам. А точно тези, ако не знаеш, са признаците на гнева в повечето случаи." И в същото време се обърнал към роба, който изпълнявал наказанието: „Докато ние с тоя хубавец си спорим, ти, драги, си върши работата."
И тъй, ядката на всичко казано от Тавър е в следното: невъзмутимост и нечувствителност не са едно и също нещо, а да си хладнокръвен е едно, друго е да си безучастен и безчувствен, както казват гърците, или закоравял и затънял, както казваме ние. Всъщност и хладнокръвието (наричано „гняв", когато жаждата за отвръщане на дразнителя го усилва многократно) не се различава от другите душевни движения, назовавани от латинските философи „възбуди" и „вълнения", а от гръцките — „настроения": те не представляват едно полезно и уместно отсъствие на всякакво чувство (или „лишаване", както казват гърците), а уравновесеност или по тяхному — „умереност".