|
|
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод:
Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
[I.Quo genere solitus sit philosophus Socrates exercere patientiam
corporis; deque eiusdem viri temperantia. Inter labores voluntarios
et exercitia corporis ad fortuitas patientiae vices firmandi id quoque
accepimus Socraten facere insuevisse: stare solitus Socrates dicitur
pertinaci statu perdius atque pernox a summo lucis ortu ad solem alterum
orientem inconivens, immobilis, isdem in vestigiis et ore atque oculis
eundem in locum directis cogitabundus tamquam quodam secessu mentis
atque animi facto a corpore. Quam rem cum Favorinus de fortitudine
eius viri ut pleraque disserens attigisset: pollakis inquit ex heliou
eis helion heisteekei astrabesteros ton premnon. Temperantia quoque
fuisse eum tanta traditum est, ut omnia fere vitae suae tempora
valitudine inoffensa vixerit. In illius etiam pestilentiae vastitate,
quae in belli Peloponnesiaci principis Atheniensium civitatem
internecivo genere morbi depopulata est, is parcendi moderandique
rationibus dicitur et a voluptatum labe cavisse et salubritates corporis
retinuisse, ut nequaquam fuerit communi omnium cladi obnoxius. |
|
1. КАК СОКРАТ СЕ УПРАЖНЯВАЛ В ИЗДРЪЖЛИВОСТ
Наред с доброволните усилия и упражнения на тялото, които извършвал Сократ, за да укрепи издръжливостта си и да не зависи тя от случайността, атинският философ, както научаваме, често правел следното: уединявал се и заставал неподвижен цял ден и цяла нощ — от най-ранна утрин до следващото пукване на зората, без да мигне, без да мръдне, без да пристъпи, без да помести очите си, забодени на едно и също място, така задълбочен в мислите си, сякаш душата и разсъдъкът му били отделени в това време от тялото. За тази му странност ми разказва Фаворин, разсъждавайки, както повечето пъти, за силата на този човек, а после прибави: „Често той стоял от изгрев до изгрев по-непоклатим и от пън."
А въздържаността му била толкова голяма, че преживял почти целия си жизнен срок в цветущо здраве. Дори при опустошенията от страшната чума, която върлувала в началото на Пелопонеската война 23 , когато атинската държава била обезлюдена от тази смъртоносна болест, той живеел в разумно въздържание и умереност, предпазвал се от пагубни страсти, поддържал телесна чистота и здраве; затова и грозната за всички други атиняни напаст съвсем не му навредила.
|
|
[II.Quae ratio observatioque officiorum esse debeat inter patres
filiosque in discumbendo sedendoque atque id genus rebus domi forisque,
si filii magistratus sint et patres privati; superque ea re Tauri
philosophi dissertatio et exemplum ex historia Romana petitum. Ad
philosophum Taurum Athenas visendi cognoscendique eius gratia venerat V.
C., praeses Cretae provinciae, et cum eo simul eiusdem praesidis pater.
Taurus sectatoribus commodum dimissis sedebat pro cubiculi sui foribus
et cum assistentibus nobis sermocinabatur. Introivit provinciae
praeses et cum eo pater; assurrexit placide Taurus et post mutuam
salutationem resedit. Allata mox una sella est, quae in promptu erat,
atque, dum aliae promebantur, apposita est. Invitavit Taurus patrem
praesidis, uti sederet. Atque ille ait: "Sedeat hic potius, qui populi
Romani magistratus est." "Absque praeiudicio" inquit Taurus "tu interea
sede, dum inspicimus quaerimusque, utrum conveniat tene potius sedere,
qui pater es, an filium, qui magistratus est." Et, cum pater assedisset
appositumque esset aliud filio quoque eius sedile, verba super ea re
Taurus facit cum summa, dii boni, honorum atque officiorum
perpensatione. Eorum verborum sententia haec fuit: In publicis locis
atque muneribus atque actionibus patrum iura cum filiorum, qui in
magistratu sunt, potestatibus collata interquiescere paululum et
conivere, sed cum extra rempublicam in domestica re atque vita sedeatur,
ambuletur, in convivio quoque familiari discumbatur, tum inter filium
magistratum et patrem privatum publicos honores cessare, naturales et
genuinos exoriri. "Hoc igitur," inquit "quod ad me venistis, quod
colloquimur nunc, quod de officiis disceptamus, privata actio est.
Itaque utere apud me his honoribus prius, quibus domi quoque vestrae te
uti priorem decet." Haec atque alia in eandem sententiam Taurus
graviter simul et comiter disseruit. Quid autem super huiuscemodi
patris atque filii officio apud Claudium legerimus, non esse ab re visum
est, ut adscriberemus. Posuimus igitur verba ipsa Quadrigarii ex
annali eius sexto transscripta: "Deinde facti consules Sempronius
Gracchus iterum Q. Fabius Maximus, filius eius, qui priore anno erat
consul. Ei consuli pater proconsul obviam in equo vehens venit neque
descendere voluit, quod pater erat, et, quod inter eos sciebant maxima
concordia convenire, lictores non ausi sunt descendere iubere. Vbi iuxta
venit, tum consul ait: "quid postea?"; lictor ille, qui apparebat, cito
intellexit, Maximum proconsulem descendere iussit. Fabius imperio paret
et filium collaudavit, cum imperium, quod populi esset, retineret." |
|
2. ЗА ПОЧИТТА НА СИНА КЪМ БАЩАТА И НА БАЩАТА КЪМ СИНА, КОГАТО ТОЙ Е ДЛЪЖНОСТНО ЛИЦЕ
Един ден проконсулът на провинция Крит, придружен от своя баща, дойде в Атина, за да посети философа Тавър и да се запознае с него. Учениците от кръжеца на Тавър току-що си бяха отишли, а той седеше пред вратата на своята стая и разговаряше приятелски с нас, но ние стояхме прави. В този момент влязоха управителят на Крит и баща му. Тавър се надигна любезно, размени поздрави с гостите си и отново седна на своето място. Робите веднага донесоха един стол, който се оказа подръка, и го предложиха на новодошлите, докато намерят друг. Тавър покани бащата на проконсула да седне, но той рече: „Нека първи да седне този от нас, който е магистрат на римския народ." „Нека на първо време решим така, отзова се Тавър, ти използувай креслото, докато разгледаме и обсъдим кое от двете е по-редно: ти ли да седнеш пръв, защото си баща, или синът ти, защото е магистрат." И след като бащата се настани, а на сина също бе даден стол, Тавър поведе разговор по тези въпроси, претегляйки, добри ми богове, с велика точност и разбиране тежестта на обществените почести и семейните задължения.
Ето и същността на неговите мисли: на обществени места, при изпълнение на обществени задължения, при обществени дейности правата на бащите сторват път и скланят глава пред властта на синовете, които заемат високи длъжности, но свършат ли държавните работи, седне ли човек в домашен кръг, тръгне ли на разходка, полегне ли на приятелската или семейната трапеза, тогава между магистрата син и бащата, макар и частно лице, престават да действуват правилата на обществената чест, а влизат в сила природните и кръвните права. Така че вашето посещение, заключи Тавър, нашият разговор, нашите разсъждения за длъжностите са всъщност частна работа. Затова и тук ти трябва да получиш пръв почестите, които и в собствения си дом е редно да получиш пръв.
Още много размисли по същия въпрос изрече Тавър и убедително, и приветливо. Струва ми се обаче, че не ще е излишно да добавя какво съм прочел у Клавдий за отношенията между баща и син при подобни обстоятелства. Ето защо цитирам думите на самия Квадригарий от шестата книга на неговите анали: „След това за консули били избрани Сем-проний Гракх — за втори път, и Квинт Фабий Максим — синът на консула от предишната година. Един ден бащата, който бил вече проконсул, яздейки на кон, се срещнал със сина си, който вече бил консул, ала не пожелал да слезе, защото е баща, а ликторите не посмели да го принудят, защото знаели, че между тях съществува голямо разбирателство. Щом се приближил съвсем, консулът викнал: „Е, и какво сега?" Ликторът, който бил непосредствено пред него, веднага разбрал и заповядал на проконсула Максим да слезе от коня. Фабий се подчинил на нареждането и поздравил сина си, задето е опазил достойнството на властта, получена не от друг, а от римския народ."
|
|
[VII.De officio erga patres liberorum; deque ea re ex philosophiae
libris, in quibus scriptum quaesitumque est, an omnibus patris iussis
obsequendum sit. Quaeri solitum est in philosophorum
disceptationibus, an semper inque omnibus iussis patri parendum sit.
Super ea re Graeci nostrique, qui de officiis scripserunt, tres
sententias esse, quae spectandae considerandaeque sint, tradiderunt
easque subtilissime diiudicarunt. Earum una est: omnia, quae pater
imperat, parendum; altera est: in quibusdam parendum, quibusdam non
obsequendum; tertia est: nihil necessum esse patri obsequi et parere.
Haec sententia quoniam primore aspectu nimis infamis est, super ea
prius, quae dicta sunt, dicemus. "Aut recte" inquiunt "imperat pater
aut perperam. Si recte imperat, non, quia imperat, parendum, sed quoniam
id fieri ius est, faciendum est; si perperam, nequaquam scilicet
faciendum, quod fieri non oportet." Deinde ita concludunt: "numquam est
igitur patri parendum, quae imperat". Set neque istam sententiam
probari accepimus - argutiola quippe haec, sicuti mox ostendemus,
frivola et inanis est, neque autem illa, quam primo in loco diximus,
vera et proba videri potest omnia esse, quae pater iusserit, parendum.
XI. Quid enim si proditionem patriae, si matris necem, si alia quaedam
imperabit turpia aut impia? Media igitur sententia optima atque
tutissima visa est quaedam esse parendum, quaedam non obsequendum.
Sed ea tamen, quae obsequi non oportet, leniter et verecunde ac sine
detestatione nimia sineque obprobratione acerba reprehensionis
declinanda sensim et relinquenda esse dicunt quam respuenda.
Conclusio vero illa, qua colligitur, sicuti supra dictum est, nihil
patri parendum, inperfecta est refutarique ac dilui sic potest: Omnia,
quae in rebus humanis fiunt, ita ut docti censuerunt, aut honesta sunt
aut turpia. Quae sua vi recta aut honesta sunt, ut fidem colere,
patriam defendere, ut amicos diligere, ea fieri oportet, sive imperet
pater sive non imperet; sed quae his contraria quaeque turpia, omnino
iniqua sunt, ea ne si imperet quidem. Quae vero in medio sunt et a
Graecis tum mesa, tum adiaphora appellantur, ut in militiam ire, rus
colere, honores capessere, causas defendere, uxorem ducere, ut iussum
proficisci, ut accersitum venire, quoniam et haec et his similia per
sese ipsa neque honesta sunt neque turpia, sed, proinde ut a nobis
aguntur, ita ipsis actionibus aut probanda fiunt aut reprehendenda:
propterea in eiusmodi omnium rerum generibus patri parendum esse
censent, veluti si uxorem ducere imperet aut causas pro reis dicere.
Quod enim utrumque in genere ipso per sese neque honestum neque turpe
est, idcirco, si pater iubeat, obsequendum est. Sed enim si imperet
uxorem ducere infamem, propudiosam, criminosam aut pro reo Catilina
aliquo aut Tubulo aut P. Clodio causam dicere, non scilicet parendum,
quoniam accedente aliquo turpitudinis numero desinunt esse per sese haec
media atque indifferentia. Non ergo integra est propositio dicentium
"aut honesta sunt, quae imperat pater, aut turpia", neque hygies et
nominon diezeugmenon videri potest. Deest enim diiunctioni isti
tertium: "aut neque honesta sunt neque turpia". Quod si additur, non
potest ita concludi: "numquam est igitur patri parendum". |
|
7. ТРЯБВА ЛИ СИНОВЕТЕ ДА СЕ ПОДЧИНЯВАТ НА БАЩИТЕ СИ
Често пъти предмет на философските спорове е въпросът, дали синът трябва да изпълнява винаги всички заповеди на бащата. И гърците, и нашите мислители, оставили след себе си трактати на тема „За дълга", са стигнали до заключението, че съществуват три възможности, достойни да бъдат разгледани и обсъдени, след което са ги изследвали, много проникновено. Едната от тях гласи: всичко, което бащата нареди, трябва да бъде изпълнено; другата: в някои случаи -трябва да се подчиним, в някои — не; третата — никак не е задължително да следваме и спазваме бащините повели.
Последното заключение е на пръв поглед твърде безсрамно и неприлично и затова ще започнем с доводите, казани в негова полза. Заповедта на бащата, твърдят философите, или е правилна, или не е. Ако е правилна, то ние сме длъжни да й се подчиним не защото той заповядва, а защото трябва да постъпваме правилно; ако ли не е, то естествено не бива да правим нищо нередно. Оттук и изводът: изобщо не е нужно да следваме нарежданията на баща си. Ала аз не одобрявам това мнение, защото — току-що показах — то е хитрост на дребно, празно и глупаво мъдруване. Но не мога да приема като единствено и истинско правилото, което споменах на първо място; според него заповедта на бащата била закон. Нима? Ами ако нареди да предадем родината или да убием майка си, или нещо друго, все така долно и нечестиво? Ето защо второто разбиране, което изисква в някои случаи да следваме бащините заръки, а в някои — не, ми се струва най-добро и най-сигурно. Но има една особеност, казват поддръжниците му; заповедта, на която не бива да се подчиняваме, трябва спокойно и почтително, без гръмки клетви и злъчни упреци, по-скоро неусетно и незабележимо да бъде отклонена и оставена без внимание, отколкото да бъде отхвърлена с презрение.
Що се отнася до извода, според който не бива в нищо да се покоряваме на баща си, то той е несъвършен и може да се опровергае и обезсили така: Всичко в човешките отношения, ако вярваме на учените, бива или почтено, или порочно. Което е правилно и почтено само по себе си, каквото е да държим на думата си, да защитаваме родината си, да уважаваме приятелите си, него ние трябва да правим независимо дали имаме нареждане от баща си, или не; а което е точно обратното — което е порочно и изобщо несправедливо, — него не бива да вършим дори да ни е заповядано. А което е някъде по средата („средно" или „безразлично", както го наричат гърците), каквото е да служиш във войската, да обработваш земята, да напредваш в обществото, да заседаваш в съда, да се жениш, каквото е да заминеш по заповед, да се отзоваваш на покана, защото тези и сродните с тях действия поради самата си същност не са нито почтени, нито порочни, а могат да бъдат одобрени или осъдени на място в зависимост от това, как ги извършваме — във всички подобни случаи трябва да се подчиняваме на баща си, ако ще да ни ожени или да ни накара да станем адвокати на обвиняеми. А тъй като и едното, и другото сами по себе си не са нито почтени, нито порочни, то, щом баща ни е заповядал, ще трябва да го послушаме. Ако обаче ни нареди да се оженим за някоя жена с лоша слава, безсрамна и долна, ако ни накара да защитаваме някой Катилина, Тубул или Публий Клодий, естествено е да не се подчиним, защото тези случаи престават да бъдат „средни" и „безразлични" поради позора и срама, които ги съпътствуват. Ето защо не може да се каже, че е безупречно твърдението: „Нарежданията на бащата са или почтени, или порочни", както не може да бъде разпрегнато „здравото" от „законното". На разграничението „или почтени, или порочни" му липсва третата част: „или нито почтени, или нито порочни". Ако я прибавим към него, не ще можем вече да заключим: „Следователно никога не бива да се подчиняваме на баща си."
|
|
[XII.Considerata perpensaque lex quaedam Solonis speciem habens
primorem iniquae iniustaeque legis, sed ad usum et emolumentum
salubritatis penitus reperta. In legibus Solonis illis antiquissimis,
quae Athenis axibus ligneis incisae sunt quasque latas ab eo
Athenienses, ut sempiternae manerent, poenis et religionibus sanxerunt,
legem esse Aristoteles refert scriptam ad hanc sententiam: "Si ob
discordiam dissensionemque seditio atque discessio populi in duas partes
fiet et ob eam causam irritatis animis utrimque arma capientur
pugnabiturque, tum qui in eo tempore in eoque casu civilis discordiae
non alterutrae parti sese adiunxerit, sed solitarius separatusque a
communi malo civitatis secesserit, is domo, patria fortunisque omnibus
careto, exul extorrisque esto." Cum hanc legem Solonis singulari
sapientia praediti legissemus, tenuit nos gravis quaedam in principio
admiratio requirentes, quam ob causam dignos esse poena existimaverit,
qui se procul a seditione et civili pugna removissent. Tum, qui
penitus atque alte usum ac sententiam legis introspexerat, non ad
augendam, sed ad desinendam seditionem legem hanc esse dicebat. Et res
prorsum se sic habent. Nam si boni omnes, qui in principio coercendae
seditioni impares fuerint, populum percitum et amentem non deseruerint,
ad alterutram partem dividi sese adiunxerint, tum eveniet, ut cum socii
partis seorsum utriusque fuerint eaeque partes ab his, ut maioris
auctoritatis viris, temperari ac regi coeperint, concordia per eos
potissimum restitui conciliarique possit, dum et suos, apud quos sunt,
regunt atque mitificant et adversarios sanatos magis cupiunt quam
perditos. Hoc idem Favorinus philosophus inter fratres quoque aut
amicos dissidentis oportere fieri censebat, ut qui in medio sunt
utriusque partis benivoli, si in concordia adnitenda parum auctoritatis
quasi ambigui amici habuerint, tum alteri in alteram partem discedant ac
per id meritum viam sibi ad utriusque concordiam muniant. "Nunc autem
plerique" inquit "partis utriusque amici, quasi probe faciant, duos
litigantes destituunt et relinquunt deduntque eos advocatis malivolis
aut avaris, qui lites animasque eorum inflamment aut odii studio aut
lucri." |
|
12. ЕДИН СТРАНЕН ЗАКОН НА СОЛОН
Сред прочутите прастари закони на атинянина Со-лон, които неговите съграждани издълбали върху дървени плочи, прикрепени към въртящите се оси, и ги осветили с клетви и наказания, за да останат вечни, имало, съобщава Аристотел, един закон със следното съдържание: „Ако поради неразбирателство и несъгласие възникне раздор и разединение сред народа, ако поради тази причина духовете се разпалят и двете страни грабнат оръжие и започнат смутове, то онзи, който в подобно време и при подобна проява на граждански размирици не се присъедини към никого, а се отдръпне и се отдели настрана от общото за всички злополучие в държавата, този човек да бъде лишен от дом, родина и целия си имот, да бъде изгнаник и заточеник."
Когато прочетох този закон, въведен от великия мъдрец Солон, отначало бях обхванат от силна почуда и се питах какво ли го е накарало да реши, че е достоен за наказание всеки, който се е държал далеч от гражданските раздори и метежи. Тогава някои хора, които бяха вникнали навътре и надълбоко в същността и бяха прозрели целта на закона, казаха, че той е предназначен не да подклажда, а да задушава възникналите междуособици. А доводите по-нататък са такива: ако всички добри граждани, макар и безсилни отначало да обуздаят размириците, все пак не изоставят разлютения и обезумял народ, а се разделят и присъединят към едната или другата от враждуващите страни, превръщайки се в съюзници и на двата лагера поотделно, те като хора с по-го-ляма тежест ще започнат да усмиряват и овладяват страстите и така сговорът ще може малко по малко да се възвърне и възстанови, защото те ще управляват и укротяват своите, а в същото време ще се стремят не да погубят противниците си, а да ги излекуват.
Същият закон според философа Фаворин трябвало да се има предвид при разногласия между братя и приятели; ако близките, които не са направили избор поради своята добронамереност и към двете страни, нямат влиянието да възкресят съгласието, понеже се струват на спорещите колебливи и двулични, тогава те трябва да се разделят и да преминат към едните и към другите и чрез тази си заслуга да изградят пътя към взаимния сговор. Сега обаче, продължи Фаворин, сдърпат ли се двама за нещо, почти всичките им общи приятели се отдръпват настрана, постъпвайки на пръв поглед честно, а всъщност ги изоставят, предават ги в ръцете на злонамерени и алчни адвокати, които разпалват препирнята им и ги насъскват един срещу друг било от любов към раздора, било — към печалбата.
|
|
[XV.Quod antiquitus aetati senectae potissimum habiti sint ampli
honores; et cur postea ad maritos et ad patres idem isti honores delati
sint; atque ibi de capite quaedam legis Iuliae septimo.
Apud antiquissimos Romanorum neque generi neque pecuniae praestantior
honos tribui quam aetati solitus, maioresque natu a minoribus colebantur
ad deum prope et parentum vicem atque omni in loco inque omni specie
honoris priores potioresque habiti. A convivio quoque, ut scriptum in
antiquitatibus est, seniores a iunioribus domum deducebantur, eumque
morem accepisse Romanos a Lacedaemoniis traditum est, apud quos Lycurgi
legibus maior omnium rerum honos aetati maiori habebatur. Sed postquam
suboles civitati necessaria visa est et ad prolem populi frequentandam
praemiis atque invitamentis usus fuit, tum antelati quibusdam in rebus
qui uxorem quique liberos haberent senioribus neque liberos neque uxores
habentibus. Sicuti kapite VII. legis Iuliae priori ex consulibus
fasces sumendi potestas fit, non qui pluris annos natus est, sed qui
pluris liberos quam collega aut in sua potestate habet aut bello amisit.
Sed si par utrique numerus liberorum est, maritus aut qui in numero
maritorum est, praefertur; si vero ambo et mariti et patres totidem
liberorum sunt, tum ille pristinus honos instauratur et qui maior natu
est, prior fasces sumit. Super his autem, qui aut caelibes ambo sunt
et parem numerum filiorum habent aut mariti sunt et liberos non habent,
nihil scriptum in lege de aetate est. Solitos tamen audio, qui lege
potiores essent, fasces primi mensis collegis concedere aut longe aetate
prioribus aut nobilioribus multo aut secundum consulatum ineuntibus.
Quod Caesellius Vindex a Sulpicio Apollinari reprehensus est in sensus
Vergiliani enarratione. |
|
15. ЗА ПОЧИТТА КЪМ СТАРИТЕ
Древните римляни имали обичая да отдават най-дълбоката си почит към някого не заради произхода или богатството му, а заради напредналата му възраст; по-старите били почитани от по-младите почти като богове или родители и на всяко място, при всички длъжности, при всякакви обстоятелства били поставяни най-напред или им било давано предимство пред другите. И след края на пировете, както можем да прочетем в „Древности" на Варон, по-младите отвеждали по-старите до дома им. Според традицията римляните възприели този обичай от лакеде-монците, които следвали законите на Ликург, изискващи възрастта да бъде най-почетното предимство в сравнение с всичко друго, на най-напредналата възраст да се отдаде най-голяма почит.
Но след като държавата започнала да изпитва нужда от по-многолюдно потомство 24 и в ход влезли най-различни награди и примамки, целещи умножаване на поколението, тогава в някои случаи римляните взели да предпочитат и поставят напред онези, които били женени и имали деца, а не по-въз-растните, но бездетни и неженени хора. Така съгласно VII глава от Юлиевия закон правото пръв да поеме фасците получавал онзи от двамата консули, който или имал повече деца под своя власт 25 или повече синове, загинали по бойните полета, а не който имал повече години зад гърба си. Но ако и двамата имали еднакъв брой деца, предпочитан бил този, който бил законно женен. А ако и законните им съпруги били налице, и децата им били по равно, тогава в сила влизал старинният закон, изискващ по-възрастният пръв да поеме държавната власт. Що се отнася до консулите, които нямали жена, но имали един и същ брой синове или пък имали съпруги, но нямали потомство, в закона не е упоменато дали възрастта им има някакво значение. Аз обаче съм чувал, че консулът, който имал законното предимство да поеме фасците през първия месец след встъпването си в длъжност 26, преотстъпвал това си право на своя колега, когато той бил далеч по-възрастен, или много по-знатен, или пък имал честта да бъде избран за втори път на тази магистратура.
|
|
[XXIII.Consultatio diiudicatioque locorum facta ex comoedia Menandri
et Caecilii, quae Plocium inscripta est. Comoedias lectitamus
nostrorum poetarum sumptas ac versas de Graecis Menandro aut Posidippo
aut Apollodoro aut Alexide et quibusdam item aliis comicis. Neque, cum
legimus eas, nimium sane displicent, quin lepide quoque et venuste
scriptae videantur, prorsus ut melius posse fieri nihil censeas. Sed
enim si conferas et componas Graeca ipsa, unde illa venerunt, ac singula
considerate atque apte iunctis et alternis lectionibus committas, oppido
quam iacere atque sordere incipiunt, quae Latina sunt; ita Graecarum,
quas aemulari nequiverunt, facetiis atque luminibus obsolescunt. Nuper
adeo usus huius rei nobis venit. Caecili Plocium legebamus;
hautquaquam mihi et, qui aderant, displicebat. Libitum et Menandri
quoque Plocium legere, a quo istam comoediam verterat. Sed enim
postquam in manus Menander venit, a principio statim, di boni, quantum
stupere atque frigere quantumque mutare a Menandro Caecilius visus est!
Diomedis hercle arma et Glauci non dispari magis pretio existimata sunt.
Accesserat dehinc lectio ad eum locum, in quo maritus senex super
uxore divite atque deformi querebatur, quod ancillam suam, non inscito
puellam ministerio et facie haut inliberali, coactus erat venundare
suspectam uxori quasi paelicem. Nihil dicam ego, quantum differat;
versus utrimque eximi iussi et aliis ad iudicium faciundum exponi.
Menander sic:
ep'amphotera nyn hepikleros he kale
mellei katheudesein. Kateirgastai mega
kai periboeton ergon; ek tes oikias
exebale ten lypousan, hen ebouleto,
hin'apobleposin pantes eis to Krobyles
prosopon ei t'eugnostos ous'eme gyne
despoina. Kai ten opsin, hen ektesato
onos en pithekois touto de to legomenon
estin. Siopan boulomai ten nykta ten
pollon kakon archegon. Oimoi Krobylen
labein em'ei kai deka talanta ...
ten rhin'echousin pecheos; eit'esti to
phryagma pos hypostaton? ma ton Dia
ton Olympion kai ten Athenan, oudamos.
Paidiskrion therapeutikon de kai logou
tachion apagesth'hode. Tis ar'an eisagoi?
Caecilius autem sic:
is demum miser est, qui aerumnam suam nescit occultare
ferre: ita me uxor forma et factis facit, si taceam, tamen indicium.
Quae nisi dotem, omnia, quae nolis, habet: qui sapiet, de me discet,
qui quasi ad hostes captus liber servio salva urbe atque arce.
Quae mihi, quidquid placet, eo privatu vim me servatum.
Dum ego eius mortem inhio, egomet vivo mortuus inter vivos.
Ea me clam se cum mea ancilla ait consuetum, id me arguit,
ita plorando, orando, instando atque obiurgando me obtudit,
eam uti venderem; nunc credo inter suas
aequalis et cognatas sermonem serit:
"quis vestrarum fuit integra aetatula,
quae hoc idem a viro
impetrarit suo, quod ego anus modo
effeci, paelice ut meum privarem virum?"
haec erunt concilia hodie, differor sermone miser.
Praeter venustatem
autem rerum atque verborum in duobus libris nequaquam parem in hoc
equidem soleo animum attendere, quod, quae Menander praeclare et
apposite et facete scripsit, ea Caecilius, ne qua potuit quidem, conatus
est enarrare, sed quasi minime probanda praetermisit et alia nescio qua
mimica inculcavit et illud Menandri de vita hominum media sumptum,
simplex et verum et delectabile, nescio quo pacto omisit. 12 Idem enim
ille maritus senex cum altero sene vicino colloquens et uxoris
locupletis superbiam deprecans haec ait:
A. Echo d'epikleron Lamian; ouk eireka soi
tout'? eit'ar'ouchi? kyrian tes oikias
kai ton agron kai panton ant'ekeines
echomen.
B. Apollon, hos chaleton.
A. Chalepotaton.
Hapasi d'argalea 'stin, ouk emoi monoi,
«ioi poly mallon, thygatri.
B. Pragm'amachon legeis.
A. Eu oida.
Caecilius vero hoc in loco ridiculus magis, quam personae
isti, quam tractabat, aptus atque conveniens videri maluit. Sic enim
haec corrupit:
A. Sed tua morosane uxor, quaeso, est?
B. Va! rogas?
A. Qui tandem?
B. Taedet mentionis, quae mihi,
ubi domum adveni, adsedi, extemplo savium
dat ieiuna anima.
A. Nil peccat de savio:
ut devomas, vult, quod foris potaveris.
Quid de illo loco in utraque
comoedia posito existimari debeat, manifestum est, cuius loci haec ferme
sententia: Filia hominis pauperis in pervigilio vitiata est. Ea res
clam patrem fuit, et habebatur pro virgine. Ex eo vitio gravida
mensibus exactis parturit. Servus bonae frugi, cum pro foribus domus
staret et propinquare partum erili filiae atque omnino vitium esse
oblatum ignoraret, gemitum et ploratum audit puellae in puerperio
enitentis: timet, irascitur, suspicatur, miseretur, dolet. Hi omnes
motus eius affectionesque animi in Graeca quidem comoedia mirabiliter
acres et illustres, apud Caecilium autem pigra istaec omnia et a rerum
dignitate atque gratia vacua sunt. Post, ubi idem servus percontando,
quod acciderat repperit, has aput Menandrum voces facit:
o tris kakodaimon, hostis on penes gamei
kai paidopoiei. Hos alogistos est'aner,
hos mete phylaken ton anankaion echei,
met',an atychesei eis ta koina tou biou,
epamphiesai dynaito touto chremasin,
all'en akalyptoi kai talaiporoi bioi
cheimazomenos zei ton men aniairon echon
to meros hapanton, ton d'agathon ouden meros.
Hyper gar henos algon hapantas noutheto.
Ad horum autem sinceritatem veritatemque verborum an adspiraverit Caecilius, consideremus. Versus
sunt hi Caecili trunca quaedam ex Menandro dicentis et consarcinantis
verba tragici tumoris:
is demum infortunatus est homo,
pauper qui educit in egestatem liberos,
cui fortuna et res ut est continuo patet.
Nam opulento famam facile occultat factio.
Itaque, ut supra dixi, cum haec Caecilii seorsum lego, neutiquam videntur ingrata ignavaque, cum
autem Graeca comparo et contendo, non puto Caecilium sequi debuisse,
quod assequi nequiret. |
|
23. СРАВНЕНИЕ МЕЖДУ МЕНАНДЪР И ЦЕЦИЛИЙ
Често четем комедии, които нашите поети са за-имствували и превели от Менандър. Посидип, Апо-лодор, Алексид, както и от други някои гръцки комици, и обикновено съвсем не оставаме разочаровани от тях, а, напротив, харесват ни, струват ни се толкова приятно и изящно написани, че сме склонни да си кажем: „Нищо по-хубаво не може да излезе изпод нечие перо." Ако обаче ги съпоставим и сравним с гръцките оригинали, откъдето са почерпени, и разнищим обмислено и внимателно, конец по конец тяхната тъкан, четейки поред ту гръцкия текст, ту латинския, ах, колко жалка и просташка започва да ни се струва латинската комедия, напълно засенчена от блясъка и остроумието на гръцката, с която нашата е изгубила състезанието.
Съвсем неотдавна имах възможността за подобно съпоставяне. Четяхме в приятелски кръг „Огърлицата" от Цецилий и всички бяхме във възторг от нея. Тогава ни хрумна да прочетем и Менандровата „Огърлица", която е първообразът на латинската. Потече речта на Менандър и тутакси, добри ми богове, колко дървена и недодялана, колко променена и преиначена ми се видя комедията на Цецилий! Кълна се в Херкулес, дори оръжията на Диомед и Главк 27 не са били с такава разлика в цената. Малко по малко стигнахме до онова място, където старият съпруг се оплаква от богатата си грозна жена, която го принудила да продаде своята твърде оправна, усърдна и съвсем нелоша наглед прислужница, защото я заподозряла, че е любовница на господаря си. Няма да казвам докъде стигат разликите между
Менандьр и Цецилий; наредих да препишат съответните стихове от единия и от другия автор и оставям на читателя да си каже думата. Ето Менандровите:
„На двете ноздри 28 моята невяста веч
ще спи, красавицата моя. Подвиг тя
извърши величав, чутовен: даде днес
на младото момиче пътя, тоя трън
изтръгна, който мира й не даваше,
изпълни тя мечтата си, та хората
все в конското лице да спират погледи
на моята Кробила, да я знаят те,
че господарка е над мен. Какво от туй,
че мяза, дето викат, на магаре сред
маймуни 29 . Ала по-добре да си мълча
през тази нощ — начало на злини безброй!
Ох, как можах Кробила баш да взема аз
с талантите шестнайсет нейни 30, с лакът нос!
Нима е поносим гнетът да слушам как
пръхти?! О, Зевсе Олимпиецо, и ти,
Атино, хич не е! Момата малка, ах,
по-бърза и от мисълта, кой нея пак
ще върне, нея кой тук пак ще доведе!"
А ето и Цецилиевите:
„Единствен онзи е окаян, който няма силици
да носи скрита свойта мъка. Тъй и с мен е, но такъв
ме прави с прелестта и кротостта си моята жена:
и да мълча, видът ми ще ме издаде. Че има тя
без зестрата, разбира се—от всичко туй, що аз
не ща да има: който с пипе е, да гледа мен — свободен уж,
робувам като пленник на врага си лют, макар градът ми
здрав да е и читав, крепостта му — също; щото тя,
каквото скимне й, ми взема тутакси, че уж така
за мене по-добре било. Докато си въздишам все
в очакване да хвърли топа, аз умрял сред живите
живея. Мрънка вечно тя, че тайно, скришом любя се
със моята слугиня, туй натяква ми до втръсване.
Удари го на плач, просия и упорство, упреци
връз мене сипе, с тях ще ме довърши скоро, малката
от къщи само вън да бъде. А сред свойте вещици —
връстнички и познати — без съмнение не спира миг
да бъбри и дърдори: „Я кажете ми коя от вас,
додето още крехка ненапита булка е била,
веднъж качила ли се е на мъжовата си глава
тъй, както аз, макар че дърта вече съм, се проявих,
та го лиших от младата любовница?" Ще мелят днес
езиците им, без да спрат, единствено и все за туй.
Нещастен аз, добре ще ме разнищят тези гарги там."
Оставям настрана изяществото на мисъл и стил, съвсем неравностойно в двете произведения, искам да изразя моето учудване, че Цецилий не е пресъздал ясните, стройни и духовити места от Менандър, макар да е имал тази възможност, а ги е подминал, като че ли са съвсем неподходящи, натъпкал е комедията си с някаква палячовщина, която и аз самият не мога да определя, а е изпуснал — защо, и аз не знам — една сцена от Менандър,. откъдето блика истинският човешки живот, написана и просто, и достоверно, и забавно. Става дума за разговора между двамата старци съседи, в който единият проклина надменността на богатата си съпруга:
„— Жена ми е наследница с голям имот
и Ламия се казва, знаеш ли?
- Ами!
- На къща, ниви, всичко туй, което взех
със нея аз, е властна господарка тя.
Ох, Аполоне, взел съм, значи, Ламия —
злина-ламя, от всяко зло по-пагубна.
Побърква целия ни дом, не само мен:
най-паче щерка ми, сина ми.
- Да бе, да!
- Непобедимо зло е, прав си, виждам аз."
Цецилий се мъчи да направи това място по-смешно, отколкото позволява ситуацията и подхожда на действуващото лице, което той изгражда. Ето как
е съсипал откъса:
„Кажи, ако обичаш, зла ли е жена ти?
— Мойта ли?
— Че тя де!
- Ох, повдига ми се, щом за нея сетя се.
Едва се върна у дома, неседнал още, лепва ми
целувка жадната за мен душа.
— Не бърка никак тя.
Желае да повърнеш туй, което си изпил навън." 31
А какво трябва да си помислим, ако сравним още една сцена от Цецилий и Менандър, в това едва ли има някакво съмнение. Ще опиша накратко хода на събитията в нея: Дъщерята на един беден човек е обезчестена по време на всенощно бдение 32. Бащата не научава нищо, всички смятат момичето за чисто и неопетнено. Но след този грях то е забременяло, минали са колкото трябва месеца и настъпва моментът на раждането. Един почтен роб, който не подозира, че дъщерята на господаря му ще ражда, пък и изобщо, че е съгрешила, се спира пред вратата на къщата, дочул стенанията на момичето, мятащо се в родилни мъки: той се стряска, разгневява се, усъмнява се, нажалява се, измъчва се. Всички негови вълнения и преживявания са удивително остри и изразителни в гръцката комедия, а у Цецилий са вяли, без достойнство, без изящество. После робът от Менандровата пиеса разпитва момичето и научавайки какво му се е случило, казва така:
„О, трижди е нещастен, който жени се,
плоди се, а пък беден е. Глупак е той
така да прави, щом не може в нуждата
защита да открий, или не би могъл
с пари позорна стъпка сам да заличи,
ако несгода някаква изложи го
за срам пред обществото. А живей живот
окаян и на показ. И изложен все
на бури, свойта дажба взема тоз човек
от всичките неволи до една, ала
от благините —нищо. За един скърбя,
но мойта скръб поука и за други е."
Нека да разгледаме дали искреността и истинността на Менандър са намерили отклик и у Цецилий. Неговите стихове приличат на отломка от гръцката комедия, набъхтана с трагическа високопар-ност:
„Нещастен е единствен онзи беден мъж,
деца да наплоди решил в неволята,
а жребият му, халът негов тутакси
какви са, виждат се. Затуй имотът пък
избавя бързо от беда богатия."
И тъй, както казах, чета ли стиховете само на Цецилий, не виждам в тях ни студенина, ни слабост; ако обаче ги съпоставя и сравня с гръцките, започвам да си мисля, че Цецилий не е трябвало да подгонва нещо, което не би могъл да догони.
|
|
[XXIV.De vetere parsimonia; deque antiquis legibus sumptuariis.
Parsimonia apud veteres Romanos et victus atque cenarum tenuitas non
domestica solum observatione ac disciplina, sed publica quoque
animadversione legumque complurium sanctionibus custodita est. Legi
adeo nuper in Capitonis Atei coniectaneis senatus decretum vetus C.
Fannio et M. Valerio Messala consulibus factum, in quo iubentur
principes civitatis, qui ludis Megalensibus antiquo ritu mutitarent, id
est mutua inter sese dominia agitarent, iurare apud consules verbis
conceptis non amplius in singulas cenas sumptus esse facturos, quam
centenos vicenosque aeris praeter olus et far et vinum, neque vino
alienigena, sed patriae usuros neque argenti in convivio plus pondo quam
libras centum inlaturos. Sed post id senatus consultum lex Fannia lata
est, quae ludis Romanis, item ludis plebeis et Saturnalibus et aliis
quibusdam diebus in singulos dies centenos aeris insumi concessit
decemque aliis diebus in singulis mensibus tricenos, ceteris autem
diebus omnibus denos. Hanc Lucilius poeta legem significat, cum dicit:
Fanni centussis misellus. In quo erraverunt quidam commentariorum in
Lucilium scriptores, quod putaverunt Fannia lege perpetuos in omne
dierum genus centenos aeris statutos. Centum enim aeris Fannius
constituit, sicuti supra dixi, festis quibusdam diebus eosque ipsos dies
nominavit, aliorum autem dierum omnium in singulos dies sumptum inclusit
intra aeris alias tricenos, alias denos. Lex deinde Licinia rogata
est, quae cum certis diebus, sicuti Fannia, centenos acris inpendi
permisisset, nuptiis ducenos indulsit ceterisque diebus statuit aeris
tricenos; cum et carnis autem et salsamenti certa pondera in singulos
dies constituisset, quidquid esset tamen e terra, vite, arbore, promisce
atque indefinite largita est. Huius legis Laevius poeta meminit in
Erotopaegniis. Verba Laevii haec sunt, quibus significat haedum, qui
ad epulas fuerat adlatus, dimissum cenamque ita, ut lex Licinia
sanxisset, pomis oleribusque instructam:
"lex Licinia" inquit "introducitur,
lux liquida haedo redditur".
Lucilius quoque legis istius meminit in his verbis:
legem vitemus Licini. Postea L. Sulla dictator, cum legibus istis
situ atque senio oblitteratis plerique in patrimoniis amplis
helluarentur et familiam pecuniamque suam prandiorum conviviorumque
gurgitibus proluissent, legem ad populum tulit, qua cautum est, ut
Kalendis, Idibus, Nonis diebusque ludorum et feriis quibusdam
sollemnibus sestertios trecenos in cenam insumere ius potestasque esset"
ceteris autem diebus omnibus non amplius tricenos. Praeter has leges
Aemiliam quoque legem invenimus, qua lege non sumptus cenarum, sed
ciborum genus et modus praefinitus est. Lex deinde Antia praeter
sumptum acris id etiam sanxit, ut qui magistratus esset magistratumve
capturus esset, ne quo ad cenam, nisi ad certas personas, itaret.
Postrema lex Iulia ad populum pervenit Caesare Augusto imperante, qua
profestis quidem diebus ducenti finiuntur, Kalendis, Idibus, Nonis et
aliis quibusdam festis trecenti, nuptiis autem et repotiis sestertii
mille. Esse etiam dicit Capito Ateius edictum - divine Augusti an
Tiberii Caesaris non satis commemini, quo edicto per dierum varias
sollemnitates a trecentis sestertiis adusque duo sestertia sumptus
cenarum propagatus est, ut his saltem finibus luxuriae effervescentis
aestus coerceretur. |
|
24. ЗА ДРЕВНАТА ПЕСТЕЛИВОСТ
Пестеливостта при прехраната и скромността на трапезите у древните римляни не са били само въпрос на строгост и ред в семейството, но и обществено задължение, охранявано със силата на многобройни закони. По този въпрос неотдавна прочетох в „Бележник" на Атей Капитон едно старо се-натско решение, взето през консулството на Гай Фаний и Марк Валерий Месала 33. То изисквало от първенците в държавата, които според старинния обичай по време на Мегалензиите „се менели", тоест се редували при уреждането на взаимни гощавки, да положат тържествена клетва, че няма да похарчат по повече от 120 аса за всяко отделно угощение, като не се смятат зеленчуците, брашното и виното, че няма да пият вино, произведено в чужбина, а само в родината, че не ще внесат по време на пира сребърни съдове, тежащи повече от 100 либри.
Но след това сенатско решение бил приет Фание-вият закон, който отредил по 100 аса дневно за трапезите по време на Римските, на Плебейските игри и на Сатурналиите, а и '-. някои отделни дни, разрешил да се харчат по 30 аса в десет дни от всеки месец и по 10 аса дневно през останалото време. Точно този закон има предвид поетът .Луцилий, когато казва:
„На Фаний жалката стотарка" 34.
Тук някои от коментаторите на Луцилий са допуснали грешка, защото са сметнали, че според Фа-ниевия закон за всички дни без разлика са били определени по 100 аса. А всъщност Фаний е посочил по 100 аса, както казах по-горе, за някои празнични дни и е означил тези дни, а всички останали е разделил на две и за едните е ограничил разходите до 30 аса, а за другите — до 10 аса.
След това влязъл в сила Лициниевият закон 35, който подобно на Фаниевия позволявал в някои дни да се изразходват по 100 аса, ала за сватбените дни милостиво отпуснал по 200 аса, докато за всички останали дни определил по 30 аса. Той уточнил твърди количества сушено месо и солена риба за един ден, а всичко, което ражда земята, лозата, дървото, отстъпил щедро без подбор и ограничения. За този закон намеква поетът Левий в „Любовни игри", когато описва как агнето, докарано, за да бъде сложено на трапезата, било пуснато, а пиршеството било отрупано с плодове и зеленчуци — така, както повелявал Лициниевият закон:
„Законът на Лициний бе въведен,
на агнето — денят сияен върнат."
Луцилий също споменава за този закон с думите:
„Закона на Лициний да отбягваме."
По-късно диктаторът Луций Сула, съзнавайки, че тези закони са вече овехтели, занемарени и загубили силата си, че поради това голяма част от хората, които имат значително наследство, се отдават на лакомия и така завличат семейството си в бездните на трапези, пиршества и профукват имота си, внесъл в народното събрание закон, с който се обявяв. че по време на Календите, Идите, Ноните, на игрите и на някои тържествени празници семейството има право и възможност да изхарчи за гощавки до 300 сестерции, а през всички останали дни — по 30 сестерции.
Наред с тези закони открих и Емилиевия закон 36, който определя не стойността на трапезата, а вида и количеството на храните.
След това Антиевият закон не само посочил сумата, но и определил, че настоящите и бъдещите магистрати 37 не могат да сядат на чия да е трапеза, а само с избрани хора.
Най-после идва Юлиевият закон, издаден по време на Цезар Август, според който разходите през делничните дни били ограничени до 200 сестерции, през Календите, Идите, Йоните и някои празници — до 300 сестерщии, а през дните на сватбените и следсватбените угощения 38 — по 1000 сестерции.
Пък Атей Капи тон твърди, че имало разпореждане — на Август ли беше или на Тиберий, не си спомням твърде добр.е, — според което през различните тържествени празници сумата се колебаела от 300 чак до 2000 сестерции, та поне в тези граници да се удържат мераците за пищност и разкош.
|
|
[XXIX.Apologus Aesopi Phrygis memoratu non inutilis. Aesopus ille
e Phrygia fabulator haut inmerito sapiens existimatus est, cum, quae
utilia monitu suasuque erant, non severe neque imperiose praecepit et
censuit, ut philosophis mos est, sed festivos delectabilesque apologos
commentus res salubriter ac prospicienter animadversas in mentes
animosque hominum cum audiendi quadam inlecebra induit. Velut haec
eius fabula de aviculae nidulo lepide atque iucunde promonet spem
fiduciamque rerum, quas efficere quis possit, haut umquam in alio, set
in semetipso habendam. "Avicula" inquit "est parva, nomen est cassita.
Habitat nidulaturque in segetibus id ferme temporis, ut appetat messis
pullis iam iam plumantibus. Ea cassita in sementes forte congesserat
tempestiviores; propterea frumentis flavescentibus pulli etiam tunc
involucres erant. Dum igitur ipsa iret cibum pullis quaesitum, monet
eos, ut, si quid ibi rei novae fieret dicereturve, animadverterent idque
uti sibi, ubi redisset, nuntiarem. Dominus postea segetum illarum
filium adulescentem vocat et "videsne" inquit "haec ematuruisse et manus
iam postulare? idcirco die crastini, ubi primum diluculabit, fac amicos
eas et roges, veniant operamque mutuam dent et messim hanc nobis
adiuvent." Haec ubi ille dixit, et discessit. Atque ubi redit cassita,
pulli tremibundi, trepiduli circumstrepere orareque matrem, ut iam
statim properet inque alium locum sese asportet: "nam dominus" inquiunt
"misit, qui amicos roget, uti luce oriente veniant et metant". Mater
iubet eos otioso animo esse: "si enim dominus" inquit "messim ad amicos
reicit, crastino seges non metetur neque necessum est, hodie uti vos
auferam."Die" inquit "postero mater in pabulum volat. Dominus, quos
rogaverat, opperitur. Sol fervit, et fit nihil; it dies, et amici nulli
eunt. Tum ille rursum sum ad filium: "amici isti magnam partem"
inquit "cessatores sunt. Quin potius imus et cognatos adfinesque nostros
oramus, ut assint creas temperi ad metendum?" Itidem hoc pulli pavefacti
matri nuntiant. Mater hortatur, ut tum quoque sine metu ac sine cura
sint; cognatos adfinesque nullos ferme tam esse obsequibiles ait, ut ad
laborem capessendum nihil cunctentur et statim dicto oboediant: "vos
modo" inquit "advertite, si modo quid denuo dicetur". Alia luce orta
avis in pastum profecta est. Cognati et adfines operam, quam dare rogati
sunt, supersederunt. Ad postremum igitur dominus filio: "valeant"
inquit "amici cum propinquis. Afferes primo luci falces duas; unam
egomet mihi et tu tibi capies alteram, et frumentum nosmetipsi manibus
nostris cras metemus". Id ubi ex pullis dixisse dominum mater
audivit: "tempus" inquit "est cedendi et abeundi; fiet nunc dubio
procul, quod futurum dixit. In ipso enim iam vertitur, cuia res est, non
in alio, unde petitur". Atque ita cassita nidum migravit, seges a
domino demessa est."Haec quidem est Aesopi fabula de amicorum et
propinquorum quorum levi plerumque et inani fiducia. Sed quid aliud
sanctiores libri philosophorum monent, quam ut in nobis tantum ipsis
nitamur, alia autem omnia, quae extra nos extraque nostrum animum sunt,
neque pro nostris neque pro nobis ducamus? Hunc Aesopi apologum Q.
Ennius in satiris scite admodum et venuste versibus quadratis composuit.
Quorum duo postremi isti sunt, quos habere cordi et memoriae operae
pretium esse hercle puto:
hoc erit tibi argumentum semper in promptu situm:
ne quid exspectes amicos, quod tute agere possies. |
|
29. ЕДНА ИНТЕРЕСНА БАСНЯ НА ФРИГИЕЦА ЕЗОП
Прочутият разказвач Езоп от Фригия напълно заслужено бил смятан за един от най-мъдрите хора, защото нито предписал, нито наредил строго и заповеднически своите съвети и напътствия, както обичат да правят философите, а съчинил забавни и развлекателни разкази и с особената прелест на словото си довел разумните и проникновени размишления в тях до умовете и сърцата на хората. Точно това ни доказва неговата изящна и весела басня за малката птичка и нейното гнездо, напомняйки ни, че никога не бива да прехвърляме на други хора надеждата и вярата в успеха на една работа, която можем да свършим сами, а трябва винаги да разчитаме само себе си.
„Има, разказва той, една малка птичка, наричат я чучулига. Тя се крие и вие гнездата си в житата, а щом наближи жътва, малките вече се покриват с перушина. Та веднъж чучулигата кг мерила подслон в една нива, която започнала да зрее по-рано от обикновеното. Житата вече се жълтеели, а птичен-цата още не се били оперили. Тръгнела ли да търси храна, тя все им напомняла да внимават и ако някой каже нещо ново или се случи нещо необикновено, да й го известят веднага щом се завърне. И ето че един ден стопанинът на нивата повикал сина си и рекъл:
„Виждаш ли, узряло е вече житото, само жътвари чака. Затуй утре още съмнало-неразсъмнало, бягай при нашите приятели и ги моли да дойдат, че да се хванат с нас и да ни помогнат да ожънем нивата." Изрекьл той тия думи и си ОТИШЪЛ. Едва кацнала чучулигата, и се видяла наобиколена от разтрепераните си птиченца, които се притн скали о нея и я молели да побърза и да им намери друго убежище: щото стопанинът, пищели те, прати сина си да повика техните приятели, за да дойдат и се хванат на работа още щом съмне. Майката им ги успокоила и им казала да не се тревожат: щом стопанинът, рекла, се надява на приятелите си да му ожънат нивата, утре житата сърп няма да видят; затова няма нужда да ви пренасям още днес. И тъй, на другия ден майка им отново литнала за храна. Стопанинът зачакал своите приятели. Чакал той, слънцето на-пичало все по-силно и нищо: от приятелите ни вест, ни кост. Тогава той пак продумал на сина си: „Тез приятели май все търтеи се извъдиха. Я по-добре да отидем и да помолим нашите роднини, близки и съседи да дойдат утре заран, че да пожънем." И това съобщили на майка си настръхналите от страх птиченца. А тя пак ги насърчила да не берат грижа:
„Още не съм виждала толкова отзивчиви близки и съседи, казала тя, та тутакси да изпълнят такава молба и се заловят за работа. А вие само внимавайте какво ще кажат утре господарите на нивата." На изгрев слънце чучулигата отново оставила гнездото. Роднините и близките не рачили да похванат работата, за която били помолени. Едва тогаз стопанинът се обърнал към сина си: „Поврага и приятели, и близки. Утре призори да донесеш дка сърпа: един за мен, другия ти ще го вземеш; ние с нашите си ръце ще ожънем утре нивата." Едва чула чучулигата от своите птичета какво е казал бащата и наредила: „Време е да се махаме оттук и да се преместим другаде. Няма съмнение, че каквото е рекъл стопанинът, туй ще стане: работата вече е в ръцете на тия, които трябва да я свършат, а не в чужди ръце." И тъй чучулигата напуснала гнездото си, а нивата била ожъната от своя стопанин."
Това е баснята на Езоп, показваща колко слаба е верността и напразно доверието в приятелите и близките ни. Но нима най-меродавните книги на философите ни убеждават в нещо друго, освен че трябва да разчитаме само на себе си и да не смятаме за наше благо или за наш заместник никого и нищо, което е извън нас и нашата воля?
Тази Езопова басня можем да открием и в сатирите на Квинт Ений, пресъздадена твърде умело и изискано в четиристъпен трохей. Ще цитирам последните два стиха, които според мен трябва да се помнят и знаят, и съм сигурен, че усилието на паметта ни ще бъде възнаградено:
„Нека нивга не напуща тази мисъл твоя ум:
друг не чакай за това, що можеш да извършиш сам."
|
|
|
