|
|
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод:
Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
[I. Quaesitum atque tractatum, quam ob causam Sallustius avaritiam
dixerit non animum modo virilem, sed corpus quoque ipsum effeminare.
Hieme iam decedente apud balneas Titias in area subcalido sole cum
Favorino philosopho ambulabamus, atque ibi inter ambulandum legebatur
Catilina Sallustii, quem in manu amici conspectum legi iusserat.
Cumque haec verba ex eo libro lecta essent: "Avaritia pecuniae studium
habet, quam nemo sapiens concupivit; ea quasi venenis malis inbuta
corpus animumque virilem effeminat, semper infinita et insatiabilis est,
neque copia neque inopia minuitur", tum Favorinus me aspiciens "quo"
inquit "pacto corpus hominis avaritia effeminat? Quid enim istuc sit,
quod animum virilem ab ea effeminari dixit, videor ferme assequi; set
quonam modo corpus quoque hominis effeminet, nondum reperio." "Et ego"
inquam "longe iamdiu in eo ipse quaerendo fui ac, nisi tu occupasses,
ultro te hoc rogassem." Vix ego haec dixeram cunctabundus, atque inibi
quispiam de sectatoribus Favorini, qui videbatur esse in litteris
veterator, "Valerium" inquit "Probum audivi hoc dicere: usum esse
Sallustium circumlocutione quadam poetica et, cum dicere vellet hominem
avaritia corrumpi, corpus et animum dixisse, quae duae res hominem
demonstrarent; namque homo ex animo et corpore est." "Numquam," inquit
Favorinus "quod equidem scio, tam inportuna tamque audaci argutia fuit
noster Probus, ut Sallustium, vel subtilissimum brevitatis artificem,
periphrasis poetarum facere diceret." Erat tum nobiscum in eodem
ambulacro homo quispiam sane doctus. Is quoque a Favorino rogatus,
ecquid haberet super ea re dicere, huiuscemodi verbis usus est: "Quorum" inquit "avaritia mentem tenuit et corrupit quique sese
quaerundae undique pecuniae dediderunt, eos plerosque tali genere vitae
occupatos videmus, ut sicuti alia in his omnia prae pecunia, ita labor
quoque virilis exercendique corporis studium relictui sit. Negotiis
enim se plerumque umbraticis et sellulariis quaestibus intentos habent,
in quibus omnis eorum vigor animi corporisque elanguescit et, quod
Sallustius ait, "effeminatur"." Tum Favorinus legi denuo verba eadem
Sallustii iubet atque, ubi lecta sunt, "quid igitur" inquit "dicimus,
quod multos videre est pecuniae cupidos et eosdem tamen corpore esse
vegeto ac valenti?" Tum ille ita respondit non hercle inscite.
"Quisquis" inquit "est pecuniae cupiens et corpore tamen est bene habito
ac strenuo, aliarum quoque rerum vel studio vel exercitio eum teneri
necessum est atque in sese colendo non aeque esse parcum. Nam si
avaritia sola summa omnes hominis partes affectionesque occupet et si ad
incuriam usque corporis grassetur, ut per illam unam neque virtutis
neque virium neque corporis neque animi cura adsit, tum denique id vere
dici potest effeminando esse et animo et corpori, qui neque sese neque
aliud curent, nisi pecuniam." Tum Favorinus: "aut hoc," inquit "quod
dixisti, probabile est, aut Sallustius odio avaritiae plus, quam
oportuit, eam criminatus est."
| |
1. ЗАЩО СКЪПЕРНИЧЕСТВОТО ИЗНЕЖВА И ДУХА, И ТЯЛОТО
Един ден в края на зимата ние се разхождахме с философа Фаворин по алеята пред баните на Тит и ловяхме първите топли слънчеви лъчи. Докато вървяхме, един от нас четеше „Катилина" от Салустий по настояване на Фаворин, който беше съзрял книгата в ръцете на един от нашите приятели. Щом бе прочетен следният откъс: „Алчността е влечение към парите, непознато на мъдреца. Тя, сякаш пропита с пагубни отрови, отнема силата на мъжкото тяло и дух. Неудържима и неутолима, тя не се уталожва нито от изобилието, нито от нуждата" 39, Фаворин ме погледна и попита: „Интересно как ли алчността изнежва тялото на мъжа? Струва ми се, че добре разбирам какво означава да отнема мъжкия дух, но как ще отнема телесната сила на мъжа, това вече не ми е много ясно." — „И аз, рекох, много пъти вече съм си задавал този въпрос и ако ти не беше ме изпреварил, аз сам щях да те питам за същото."
Едва бях изказал тези си колебания и ето че се намеси един от учениците на Фаворин, който изглеждаше обигран в литературните въпроси: „Чувал съм Валерий Проб да казва, че Салустий се е изразил с една поетична перифраза и за да предаде, че алчността разваля човека, казал е, че разваля духа и тялото, а това са двата отличителни белега на човека, защото той е съставен от душа и тяло." — „Никога, отвърна Фаворин, поне доколкото ми е известно, нашият приятел Проб не е стигал до такова неуместно и необмислено остроумничене, та да обяви, че Салустий — може би най-изтънченият майстор на стегнатата реч — се е оплел в поетични криволици."
Заедно с нас в този момент се разхождаше и един твърде образован човек. Запитан от Фаворин има ли мнение по въпроса, той му отвърна приблизително така: „Повечето от хората, които са разваляни и разяждани от алчността и които са се отдали докрай на влечението да трупат пари, си живеят живота с разбирането, че могат да зарежат абсолютно всичко, но не и парите, да се откажат дори от мъжките усилия, дори от стремежа да се поддържа и упражнява тялото. Те прекарват голяма част от времето си под покрив, приковани към креслото, потънали в своите сделки и търговии, които изсмукват всичките жизнени сокове на духа и тялото им и, както казва Салустий, изнежват ги."
Тогава Фаворин поиска отново да прочетем същия откъс, а като го изслуша, запита: „А как да си обясним, че често срещаме твърде алчни хора, които преливат от бодрост и здраве?" — „Твърде уместен въпрос, Херкулес ще потвърди, отвърна човекът, но който е жаден за пари, а в същото време е свеж и енергичен, той непременно има и други занимания, а значи — и други наклонности и затова не скъпи усилията си да поддържа и своето тяло. Защото, ако единствено неудържимата алчност овладее всички влечения и способности на човека и го подтикне към такова нехайство спрямо собственото му тяло, та заради парите той престане да се грижи и за своето мъжество, и за своята жизненост, и за своето тяло, и за своя дух, едва тогава наистина можем да кажем, че когато жаждата за пари затъмни всичко друго у човека, тя изнежва и духа, и тялото му." — „Може и така да е, както казваш — заключи Фаворин, — а може би от омраза към алчността Салустий й е приписал повече престъпления, отколкото тя може да извърши."
|
|
[VII. Historia ex annalibus sumpta de Q. Caedicio tribuno militum;
verbaque ex originibus M. Catonis apposita, quibus Caedici virtutem cum
Spartano Leonida aequiperat.
Pulcrum, dii boni, facinus Graecarumque
facundiarum magniloquentia condignum M. Cato libris originum de Q.
Caedicio tribuno militum scriptum reliquit. Id profecto est ad hanc
ferme sententiam: Imperator Poenus in terra Sicilia bello
Carthaginiensi primo obviam Romano exercitu progreditur, colles locosque
idoneos prior occupat. Milites Romani, uti res nata est, in locum
insinuant fraudi et perniciei obnoxium. Tribunus ad consulem venit,
ostendit exitium de loci importunitate et hostium circumstantia maturum.
"Censeo," inquit "si rem servare vis, faciundum, ut quadringentos
aliquos milites ad verrucam illam" - sic enim Cato locum editum
asperumque appellat - "ire iubeas, eamque uti occupent, imperes
horterisque; hostes profecto ubi id viderint, fortissimus quisque et
promptissimus ad occursandum pugnandumque in eos praevertentur unoque
illo negotio sese alligabunt, atque illi omnes quadringenti procul dubio
obtruncabuntur. Tunc interea occupatis in ea caede hostibus tempus
exercitus ex hoc loco educendi habebis. Alia nisi haec salutis via
nulla est." Consul tribuno respondit consilium quidem istud aeque
providens sibi viderier; "sed istos" inquit "milites quadringentos ad
eum locum in hostium cuneos quisnam erit, qui ducat?" "Si alium"
inquit tribunus "neminem reperis, me licet ad hoc periculum utare; ego
hanc tibi et reipublicae animam do." Consul tribuno gratias laudesque
agit. Tribunus et quadringenti ad moriendum proficiscuntur. Hostes
eorum audaciam demirantur; quorsum ire pergant, in exspectando sunt. Sed ubi apparuit ad eam verrucam occupandam iter intendere, mittit
adversum illos imperator Carthaginiensis peditatum equitatumque, quos in
exercitu viros habuit strenuissimos. Romani milites circumveniuntur,
circumventi repugnant; fit proelium diu anceps. Tandem superat
multitudo. Quadringenti omnes cum uno perfossi gladiis aut missilibus
operti cadunt. Consul interim, dum ibi pugnatur, se in locos tutos
atque editos subducit. Sed quod illi tribuno, duci militum
quadringentorum, divinitus in eo proelio usu venit, non iam nostris, sed
ipsius Catonis verbis subiecimus: "Dii inmortales tribuno militum
fortunam ex virtute eius dedere. Nam ita evenit: cum saucius multifariam
ibi factus esset, tamen volnus capiti nullum evenit, eumque inter
mortuos defetigatum volneribus atque, quod sanguen eius defluxerat,
cognovere. Eum sustulere, isque convaluit, saepeque postilla operam
reipublicae fortem atque strenuam perhibuit illoque facto, quod illos
milites subduxit, exercitum ceterum servavit. Sed idem benefactum quo in
loco ponas, nimium interest. Leonides Laco, qui simile apud Thermopylas
fecit, propter eius virtutes omnis Graecia gloriam atque gratiam
praecipuam claritudinis inclitissimae decoravere monumentis: signis,
statuis, elogiis, historiis aliisque rebus gratissimum id eius factum
habuere; at tribuno militum parva laus pro factis relicta, qui idem
fecerat atque rem servaverat." Hanc Q. Caedici tribuni virtutem M.
Cato tali suo testimonio decoravit. Claudius autem Quadrigarius
annali tertio non Caedicio nomen fuisse ait, sed Laberio.
| |
7.ЗА ПОДВИГА НА ВОЕННИЯ ТРИБУН КВИНТ ЦЕДИЦИЙ, РАВЕН НА ДОБЛЕСТТА НА СПАРТАНСКИЯ ЦАР ЛЕОНИД
Красива, боговете са ми свидетели, и достойна за възвишения стил на гръцкото красноречие е постъпката на военния трибун Квинт Цедиций, описана от Марк Катон в книгата, озаглавена „Начала".
Разказът на Катон е приблизително следният: Било по време на Първата пуническа война, на остров Сицилия 40. Картагенският военачалник настъпил срещу римската войска и пръв заел околните хълмове и изгодни места. Римските войници, принудени от обстоятелствата, се настанили в местност, криеща опасността от засада и гибел. Тогава трибунът се явил пред консула и му показал подходящ изход от неудобното място и опасното разположение на противника. „Смятам, заявил той, че ако искаш да се измъкнеш от положението, трябва да постъпиш така: заповядай 400 войници да тръгнат към онази „издутина" — така Катон нарекъл стръмния и труднодостъпен хълм, — като им наредиш и ги насърчиш да я завземат преди неприятеля; естествено, щом враговете видят това, всички най-подготвени и най-решителни от тях ще се втурнат да ги пресрещнат и разбият и ще хвърлят всичките си сили само в тази работа, затова без съмнение четиристотинте наши войници ще бъдат изклани до крак. А докато враговете са улисани в сечта, ти ще имаш сгодата да изведеш войската оттук. Друг път към спасението освен този няма." Консулът отговорил на трибуна, че съветът му се вижда точен и далновиден. „Но кой ще е този, рекъл, който ще поведе четиристотинте войници срещу копията на противника?" — „Ако нямаш наум другиго, отвърнал трибунът, редно е аз да тръгна към тая гибел. На тебе и на римския народ аз давам живота си." Консулът благодарил и приветствувал трибуна. А той заедно с четиристотинте войници се отправил, за да умре. Враговете се удивили на тяхната дързост, застинали в очакване накъде ще продължат пътя си. Щом станало ясно, че са се насочили към възвишението, картагенският пълководец пратил срещу тях пехота и конница, като подбрал най-войнствените мъже. Римските войници били обкръжени, ала храбро отблъсквали неприятеля; дълго битката оставала нерешена. Но все пак множеството надвило. Всички до един паднали, прободени от меч или пронизани от копия. А докато кипял боят, консулът оттеглил войската на една безопасна височина.
Но трибунът, повел на смърт четиристотинте войници, бил възнаграден с милостта на боговете в това сражение. Нека обаче да разкажа за това не с мои, а с думите на самия Катон: „Безсмъртните богове пратиха щастливо избавление на военния трибун заради неговата доблест. Защото се случи следното: покрит с рани по тялото, без да получи нито една в главата, той бе намерен сред труповете, изнурен от раните и от изтеклата кръв. Вдигнаха го от бойното поле, той оздравя и често след това се намесваше усърдно и енергично в обществените дела, така както на времето поведе четиристотинте войници и с това спаси останалата войска. Ала твърде важно е как трябва да се отнесем към забележителния му подвиг. Леонид от Лакония е сторил нещо подобно при Термопилите и ето че цяла Гърция прославила героизма му и вградила безпределната си признателност в паметници с чутовна слава: в картини, в статуи, в надписи, в исторически приоизведения тя е изразила великото си възхищение от стореното; а на военния трибун, който не само повтори геройството на Леонид, но и отстрани надвисналата над войската опасност, бе изказана само една сдържана благодарност."
Тази забележителна доблест на трибуна Квинт Цедиций е прославена чрез свидетелството на Марк Катон. Ала Клавдий Квадригарий в третата книга от своите анали казва, че той не се е наричал Цедиций, а Лаберий.
|
|
[VIII. Litterae eximiae consulum C. Fabricii et Q. Aemilii ad regem
Pyrrum a Q. Claudio scriptore historiarum in memoriam datae.
Cum Pyrrus rex in terra Italia esset et unam atque alteram pugnas prospere
pugnasset satisque agerent Romani et pleraque Italia ad regem
descivisset, tum Ambraciensis quispiam Timochares, regis Pyrri amicus,
ad C. Fabricium consulem furtim venit ac praemium petivit et, si de
praemio conveniret, promisit regem venenis necare idque facile esse
factu dixit, quoniam filii sui pocula in convivio regi ministrarent. Eam rem Fabricius ad senatum scripsit. Senatus ad regem legatos misit
mandavitque, ut de Timochare nihil proderent, sed monerent, uti rex
circumspectius ageret atque a proximorum insidiis salutem tutaretur. Hoc ita, uti diximus, in Valeri Antiatis historia scriptum est. Quadrigarius autem in libro tertio non Timocharem, sed Niciam adisse ad
consulem scripsit neque legatos a senatu missos, sed a consulibus, et
Pyrrum populo Romano laudes atque gratias scripsisse captivosque omnes,
quos tum habuit, vestivisse et reddidisse. Consules tum fuerunt C.
Fabricius et Q. Aemilius. Litteras, quas ad regem Pyrrum super ea causa
miserunt, Claudius Quadrigarius scripsit fuisse hoc exemplo:
"Consules Romani salutem dicunt Pyrro regi. Nos pro tuis iniuriis
continuis animo tenus commoti inimiciter tecum bellare studemus. Sed
communis exempli et fidei ergo visum, ut te salvum velimus, ut esset,
quem armis vincere possimus. Ad nos venit Nicias familiaris tuus, qui
sibi praemium a nobis peteret, si te clam interfecisset. Id nos
negavimus velle, neve ob eam rem quicquam commodi exspectaret, et simul
visum est, ut te certiorem faceremus, ne quid eiusmodi, si accidisset,
nostro consilio civitates putarent factum, et quod nobis non placet
pretio aut praemio aut dolis pugnare. Tu, nisi caves, iacebis."
| |
8. ЕДНО ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНО ПИСМО НА КОНСУЛИТЕ ГАЙ ФАБРИЦИЙ И КВИНТ ЕМИЛИЙ ДО ЦАР ПИР"
Когато цар Пир бил на италийска земя и водел една от друга по-успешни битки, когато римляните изпаднали в голямо затруднение, а по-голямата част от Италия се отметнала на негова страна, точно в този момент един човек от Амбрация, някой си Тимохар, който бил приятел на цар Пир, се добрал тайно до Гай Фабриций и поискал награда, обещавайки, че ако се споразумеят за парите, той ще отрови царя, като заявил, че това било от лесно по-лесно, защото неговият син бил виночерпец по време на царските угощения. Фабриций известил сената за това предложение, а той проводил пратеници до царя с нареждането да не споменават нищо за Тимохар, но да напомнят на Пир да си отваря очите на четири и да се предпазва от коварните помисли на най-близките си хора.
Аз предавам тази случка според описанието в „История" на Валерий Анциат. Квадригарий обаче пише в третата книга на аналите си, че не Тимохар, а Никий отишъл при консула, че не сенатът, а консулите пратили вестители при Пир и че царят в едно писмо възхвалил римския народ и му благодарил, а освен това облякъл всички пленници, които държал затворени, и ги пуснал на свобода.
Консули тогава били Гай Фабриций и Квинт Емилий. Посланието, което те написали до Пир, било според Клавдий Квадригарий приблизително такова:
„Римските консули поздравяват цар Пир.
Ние, възмутени до дън-душа от твоите неспирни беззакония, желаем да воюваме като неприятели с теб. Но в името на общото доверие в нас решихме, че те искаме здрав и читав, та да има кого да победим на бойното поле. При нас дойде твоят довереник Никий, за да поиска от нас награда, ако тайно те убие. Ние му отказахме и заявихме да не чака облаги заради такава работа, а същевременно намерихме за уместно да те осведомим за това, та ако се случи нещо подобно, народите да не си помислят, че е наше дело, а и защото ние не обичаме да воюваме с пари, подкупи и подлости. Ти, ако не се пазиш, ще умреш."
|
|
[IX. Quis et cuiusmodi fuerit qui in proverbio fertur equus Seianus;
et qualis color equorum sit qui "spadices" vocantur; deque istius
vocabuli ratione.
Gavius Bassus in commentariis suis, item Iulius
Modestus in secundo quaestionum confusarum historiam de equo Seiano
tradunt dignam memoria atque admiratione: Gnaeum Seium quempiam
scribam fuisse eumque habuisse equum natum Argis in terra Graecia, de
quo fama constans esset, tamquam de genere equorum progenitus foret, qui
Diomedis Thracis fuissent, quos Hercules Diomede occiso e Thracia Argos
perduxisset. Eum equum fuisse dicunt magnitudine invisitata, cervice
ardua, colore poeniceo, flora et comanti iuba, omnibusque aliis equorum
laudibus quoque longe praestitisse; sed eundem equum tali fuisse fato
sive fortuna ferunt, ut, quisquis haberet eum possideretque, ut is cum
omni domo familia fortunisque omnibus suis ad internecionem deperiret. Itaque primum illum Gnaeum Seium, dominum eius, a M. Antonio, qui postea
triumvirum reipublicae constituendae fuit, capitis damnatum miserando
supplicio affectum esse; eodem tempore Cornelium Dolabellam consulem in
Syriam proficiscentem fama istius equi adductum Argos devertisse
cupidineque habendi eius exarsisse emisseque eum sestertiis centum
milibus; sed ipsum quoque Dolabellam in Syria bello civili obsessum
atque interfectum esse; mox eundem equum, qui Dolabellae fuerat, C.
Cassium, qui Dolabellam obsederat, abduxisse. Eum Cassium postea satis
notum est victis partibus fusoque exercitu suo miseram mortem oppetisse;
deinde post Antonium post interitum Cassii parta victoria equum illum
nobilem Cassii requisisse et, cum eo potitus esset, ipsum quoque postea
victum atque desertum detestabili exitio interisse. Hinc proverbium de
hominibus calamitosis ortum dicique solitum: "ille homo habet equum
Seianum". Eadem sententia est illius quoque veteris proverbii, quod
ita dictum accepimus: "aurum Tolosanum". Nam cum oppidum Tolosanum in
terra Gallia Quintus Caepio consul diripuisset multumque auri in eius
oppidi templis fuisset, quisquis ex ea direptione aurum attigit, misero
cruciabilique exitu perit. Hunc equum Gavius Bassus vidisse Argis
refert haut credibili pulcritudine vigoreque et colore exuberantissimo.
9 Quem colorem nos, sicuti dixi, "poeniceum" dicimus, Graeci partim
phoinika, alii spadika appellant, quoniam palmae termes ex arbore cum
fructu avulsus "spadix" dicitur.
| |
9. КОЙ И КАКЪВ Е БИЛ „КОНЯТ НА СЕЙ"
Гавий Бас в своите „Записки", както и Юлий Модест във втората книга на „Всевъзможни работи" разказват удивителната и паметна история на един кон, наречен „Сейовият кон":
Имало някакъв писар на име Гней Сей, който притежавал кон, роден в гръцкия град Аргос. За този кон упорито се носела мълвата, че уж бил издънка от породата коне, които притежавал тракиецът Диомед и които Херкулес отвел в Аргос, след като убил господаря им. Необикновено било животното: с невиждан ръст, с дълга шия, дорест, с пищна светла грива, несравним във всяко отношение с другите породи, ала предопределението ли, съдбата му ли била такава, но който го купел или притежавал, загивал заедно с целия си дом, семейство, с всичките си имоти. Така неговият пръв стопанин — споменатият вече Сей — бил постигнат от жалка участ: осъден бил на смърт от Марк Антоний, който по-късно влязъл в колегията на триумвирите, призвана да уреди работите в държавата. По това време на път за Сирия консулът Корнелий Долабела, привлечен от славата на коня, свърнал в Аргос и изгарян от страстта да го има, купил го за 100000 сестерции; но през гражданската война Долабела бил обсаден и убит в Сирия. Скоро след това конят му се озовал в ръцете на неговия победител Гай Касий. А какво станало с Гай Касий — как били победени привържениците му, как се разбягала войската му, как самият той намерил безславния си край — това е добре известно. След гибелта на Касий и победата си над него Антоний накарал да намерят прочутия му кон и щом станал негов господар, не след дълго и той, победен и изоставен, бил постигнат от презряна смърт. Оттук тръгнала и станала обичайна поговорката за такива злочести хора: „Тоя човек има Сейовия кон." Същият смисъл носи и една друга стара поговорка: „Златото на толозенците". Казвало се така, защото след разграбването на крепостта Толоза в галските земи от консула Квинт Цепий и плячкосването на многото злато, намиращо се в храмовете на този град, всеки, който се докоснел до това злато, загивал от мъчителна и окаяна смърт.
Но да се върнем пак към коня на Сей. Гавий Бас пише, че го видял в Аргос и останал възхитен от невероятната му хубост от бликащата му енергия и ярък цвят. Този цвят ние сме свикнали да наричаме „пунически" 41, а гърците — или „фиников", или „спадиков", защото клонката на финиковата палма, откъсната заедно с плодовете, се нарича „спадикс".
|
|
[X. Quod est quaedam septenarii numeri vis et facultas in multis naturae rebus animadversa, de qua M. Varro in hebdomadibus disserit copiose.
M. Varro in primo librorum, qui inscribuntur hebdomades vel de imaginibus, septenarii numeri, quem Graece hebdomada appellant, virtutes potestatesque multas variasque dicit. "Is namque numerus" inquit "septentriones maiores minoresque in caelo facit, item vergilias, quas pleiadas Graeci vocant, facit etiam stellas, quas alii "erraticas", P. Nigidius "errones" appellat." Circulos quoque ait in caelo circum longitudinem axis septem esse; ex quis duos minimos, qui axem extimum tangunt, polous appellari dicit; sed eos in sphaera, quae krikote vocatur, propter brevitatem non inesse. Ac neque ipse zodiacus septenario numero caret; nam in septimo signo fit solstitium a bruma, in septimo bruma a solstitio, in septimo aequinoctium ab aequinoctio. Dies deinde illos, quibus alcyones hieme anni in aqua nidulantur, eos quoque septem esse dicit. Praeterea scribit lunae curriculum confici integris quater septenis diebus; "nam die duodetricesimo luna", inquit "ex quo vestigio profecta est, eodem redit", auctoremque opinionis huius Aristidem esse Samium; in qua re non id solum animadverti debere dicit, quod quater septenis, id est octo et viginti, diebus conficeret luna iter suum, sed quod is numerus septenarius, si ab uno profectus, dum ad semetipsum progreditur, omnes, per quos progressus est, numeros comprehendat ipsumque se addat, facit numerum octo et viginti, quot dies sunt curriculi lunaris. Ad homines quoque nascendos vim numeri istius porrigi pertinereque ait: "Nam cum in uterum" inquit "mulieris genitale semen datum est, primis septem diebus conglobatur coagulaturque fitque ad capiendam figuram idoneum. Post deinde quarta hebdomade, quod eius virile secus futurum est, caput et spina, quae est in dorso, informatur. Septima autem fere hebdomade, id est nono et quadragesimo die, totus" inquit "homo in utero absolvitur." Illam quoque vim numeri huius observatam refert, quod ante mensem septimum neque mas neque femina salubriter ac secundum naturam nasci potest et quod hi, qui iustissime in utero sunt, post ducentos septuaginta tres dies, postquam sunt concepti, quadragesima denique hebdomade inita nascuntur. Pericula quoque vitae fortunarumque hominum, quae "climacteras" Chaldaei appellant, gravissimos quosque fieri affirmat septenarios. Praeter hoc modum esse dicit summum adolescendi humani corporis septem pedes. Quod esse magis verum arbitramur, quam quod Herodotus, homo fabulator, in primo historiarum inventum esse sub terra scripsit Oresti corpus cubita longitudinis habens septem, quae faciunt pedes duodecim et quadrantem, nisi si, ut Homerus opinatus est, vastiora prolixioraque fuerunt corpora hominum antiquiorum et nunc quasi iam mundo senescente rerum atque hominum decrementa sunt. Dentes quoque et in septem mensibus primis et septenos ex utraque parte gigni ait et cadere annis septimis et genuinos adnasci annis fere bis septenis. Venas etiam in hominibus vel potius arterias medicos musicos dicere ait numero moveri septenario, quod ipsi appellant ten dia tessaron symphonian, quae fit in collatione quaternarii numeri. Discrimina etiam periculorum in morbis maiore vi fieri putat in diebus, qui conficiuntur ex numero septenario, eosque dies omnium maxime, ita ut medici appellant, krisimous videri: primam hebdomadam et secundam et tertiam. Neque non id etiam sumit ad vim facultatesque eius numeri augendas, quod, quibus inedia mori consilium est, septimo demum die mortem oppetunt. Haec Varro de numero septenario scripsit admodum conquisite. Sed alia quoque ibidem congerit frigidiuscula: veluti septem opera esse in orbe terrae miranda et sapientes item veteres septem fuisse et curricula ludorum circensium sollemnia septem esse et ad oppugnandas Thebas duces septem delectos. Tum ibi addit se quoque iam duodecimam annorum hebdomadam ingressum esse et ad eum diem septuaginta hebdomadas librorum conscripsisse, ex quibus aliquammultos, cum proscriptus esset, direptis bibliothecis suis non comparuisse.
| |
10. ЗА СИЛАТА И ОСОБЕНОСТИТЕ НА ЧИСЛОТО СЕДЕМ
Марк Варон в първата книга на съчинението си, озаглавено „Седмици или за изображенията", разказва за многобройните и разнообразни достойнства и възможности на числото седем, наричано на гръцки „седмица". Това число, казва той, образува Голямата и Малката мечка 42 на небето, след това — съ¬звездието Вергилий, чието име на гръцки е „Плеяди", и най-после — звездите, назовавани от едни „ски¬тащи", а от Публий Нигидий — „скитници"43. Варон казва, че и паралелните окръжности на небето, които имат за център небесната ос, също са седем; двете най-къси от тях, които докосват краищата й, се наричат полюси, но поради своята малка дължина те не се нанасят на сферата, наименувана „пръстеновидна"44. Но дори и самият зодиак според него не е чужд на това число, защото на седмия знак от най-късия ден се намира денят на слънцестоенето, а на седмия знак от слънцестоенето — най-късият ден45; пролетното и есенното равноденствие също отстоят едно от друго на седем знака. Седем са и дните зимъс, през които птиците „алкиони" вият гнездата си във водата.
Освен това, пише Варон, кръговратът на Луната се затваря, след като изминат изцяло четири пъти по седем денонощия, защото „на двадесет и осмия ден месечината стига дотам, откъдето е поела пътя си", и посочва като автор на това мнение Аристид от Самос; тук трябва да обърнем внимание не само на пресмятането, че за четири по седем, тоест за двадесет и осем дена Луната извървява своя път, а и на факта, че ако съберем всички числа, които седмицата съдържа в себе си, тръгвайки от едно и стигайки до шест, и прибавим самата нея към сбора им, ще получим числото двадесет и осем46, колкото са дните на лунния кръговрат.
Влиянието на седмицата, твърди Варон, се отнася и се отразява дори върху раждането на хората: „Щом родилното семе попадне в утробата на жената, през първите седем дена то се окръгля и съсирва, става годно да приеме образ и очертания. След изтичането на четвъртата седмица в него се образуват главата и гръбначният стълб, но само ако потомството ще е мъжко. В края на седмата седмица, тоест на четиридесет и деветия ден, целият човек е вече оформен в утробата на жената." Зависимостта от това число е такава, отбелязва Варон, че преди седмия месец нито момченце, нито момиченце може да се роди здраво и по естествен начин и че тези, които са най-правилно износени, се раждат на двеста седемдесет и третия ден, тоест в началото на осемдесетата седмица от зачеването. Тук трябва да прибавим и опасните за живота и съдбата на всички хора моменти, наречени от халдеите „климактер"47, които били най-тежки през седем години. А най-големият човешки ръст бил седем стъпки48. С това си твърдение Варон ми се струва по-близко до истината, отколкото разказвачът Херодот, който в първата книга на своята „История" описва как под земята бил открит трупът на Орест, дълъг седем лакти 49, тоест дванадесет стъпки и четвърт, но може би и двамата ще се окажат прави, ако вземем предвид мнението на Омир, че телата на древните хора са били по-широки и по-високи, и допуснем, че светът старее и затова предметите и хората се смаляват50. Зъбите също поникват, казва Варон, през първите седем месеца и са по седем от двете страни, млечните падат през седмата година, а кътниците се появяват около четиринадесетата година, тоест след два пъти по седем години. Дори човешките вени (или по-точно артерии), казвали според Варон музикално образованите лекари, трептели в зависимост от числото седем, което трептене те наричат „съзвучие през четири тона", получаващо се при съчетаването на тоновете от квартата51.
Най-опасните усложнения при боледуване възникват в дните, които са кратни на седем, и по всяка вероятност именно те, ако си послужим с езика на лекарите, са най-кризисните52 през цялата болест, а това са последният ден от първата, от втората и от третата й седмица. Разбира се, Варон не е пропуснал да потвърди силата и възможностите на числото дори с такова едно доказателство, че хората, които са решили да умрат, като гладуват, си отиват именно на седмия ден.
Това са най-важните сведения за числото седем, които Варон е подбрал твърде убедително. Наред с тях обаче той добавя и някои съвсем несъществени: че чудесата на света били седем, че древните мъдреци също били седем, че обичайният брой обиколки по време на състезанията в цирка пак били седем, че вождовете, потеглили срещу Тива, отново били седем53. На всичко отгоре той допълва, че тъкмо започвал дванадесетата си седмица години и че до този момент бил написал седемдесет седмици книги, доста от които пропаднали, тъй като библиотеките му били разграбени, докато името му стояло в списъка на проскрибираните.
|
|
[XV. Exstare in litteris perque hominum memorias traditum, quod
repente multis mortem attulit gaudium ingens insperatum interclusa anima
et vim magni novique motus non sustinente.
Cognito repente insperato gaudio exspirasse animam refert Aristoteles philosophus Polycritam,
nobilem feminam Naxo insula. Philippides quoque, comoediarum poeta
haut ignobilis, aetate iam edita, cum in certamine poetarum praeter spem
vicisset et laetissime gauderet, inter illud gaudium repente mortuus
est. De Rhodio etiam Diagora celebrata historia est. Is Diagoras tris
filios adulescentis habuit, unum pugilem, alterum pancratiasten, tertium
luctatorem. Eos omnis vidit vincere coronarique Olympiae eodem die et,
cum ibi cum tres adulescentes amplexi coronis suis in caput patris
positis saviarentur, cum populus gratulabundus flores undique in eum
iaceret, ibidem in stadio inspectante populo in osculis atque in manibus
filiorum animam efflavit. Praeterea in nostris annalibus scriptum
legimus, qua tempestate apud Cannas exercitus populi Romani caesus est,
anum matrem nuntio de morte filii adlato luctu atque maerore affectam
esse; sed is nuntius non verus fuit, atque is adulescens non diu post ex
ea pugna in urbem redit: anus repente filio viso copia atque turba et
quasi ruina incidentis inopinati gaudii oppressa exanimataque est.
| |
15. ЗА СМЪРТТА, ПРИЧИНЕНА ОТ ГОЛЯМА НЕОЧАКВАНА РАДОСТ
Поразена изневиделица от ненадейна радост, съобщава философът Аристотел, издъхнала една знатна жена от остров Наксос на име Поликрита. Същата участ имал и прочутият комедиограф Филипид: когато на преклонна възраст победил неочаквано и за самия него в едно поетическо състезание54 и не можел място да си намери от щастие, сред изблиците на радост внезапно починал.
Известна е и историята на Диагор от Родос. Този Диагор имал трима млади сина: единият бил юмручен боец, другият — панкратиаст, третият — борец. Той бил честит да види как в един и същи ден и тримата станали победители и били увенчани в Олимпия и докато те го прегръщали и целували, докато слагали олимпийските си венци на главата му, а хората бурно го поздравявали и отвсякъде към него летели цветя, на самия стадион, пред погледите на смаяното множество, сред целувките и прегръдките на синовете си Диагор ненадейно издъхнал.
За подобен случай можем да прочетем и в нашите анали55: след злощастната битка при Кана и гибелта на римската войска в нея една старица получила хабер за смъртта на сина си и заживяла в скръб и горест; ала вестта не била вярна и не след дълго синът се върнал в града; съгледала го старата жена и слисана, смаяна, така да се каже, смазана от сгромолясалата се отгоре й нечакана радост, паднала мъртва.
|
|
|
