|
|
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод:
Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
[V. Historia narrata de perfidia aruspicum Etruscorum; quodque ob eam rem versus hic a pueris Romae urbe tota cantatus est: "Malum consilium consultori pessimum est".
Statua Romae in comitio posita Horatii Coclitis, fortissimi viri, de caelo tacta est. Ob id fulgur piaculis luendum aruspices ex Etruria acciti inimico atque hostili in populum Romanum animo instituerant eam rem contrariis religionibus procurare atque illam statuam suaserunt in inferiorem locum perperam transponi, quem sol oppositu circum undique altarum aedium numquam illustraret. Quod cum ita fieri persuasissent, delati ad populum proditique sunt et, cum de perfidia confessi essent, necati sunt, constititque eam statuam, proinde ut verae rationes post compertae monebant, in locum editum subducendam atque ita in area Volcani sublimiore loco statuendam; ex quo res bene et prospere populo Romano cessit. Tum igitur, quod in Etruscos aruspices male consulentis animadversum vindicatumque fuerat, versus hic scite factus cantatusque esse a pueris urbe tota fertur:
malum consilium consultori pessimum est. Ea historia de aruspicibus ac de versu isto senario scripta est in annalibus maximis, libro undecimo, et in Verri Flacci libro primo rerum memoria dignarum. Videtur autem versus hic de Graeco illo Hesiodi versu expressus: he de kake boule toi bouleusanti kakiste.
| |
5. ЗА ВЕРОЛОМСТВОТО НА ЕТРУСКИТЕ ГАДАТЕЛИ
Статуята на древния герой Хораций Коклес, изправена сред площада на народното събрание в Рим, била ударена от гръм. За да отстранят лошото знамение на тази мълния с нужните очистителни обреди, от Етрурия били повикани гадатели 56 , които, настроени неприятелски и враждебно към римския народ, наредили извършването на вредни свещенодействия за премахването на неблагоприятната поличба и злоумишлено посъветвали римляните да преместят статуята на по-ниско място, та обкръжена отвсякъде с високи сгради, да не може никога да види слънце. Съветът на етруските тъкмо щял да бъде изпълнен, когато те били издадени и обвинени пред народа и подир направените от тях самопризнания за своето вероломство — убити, след което знамението било разтълкувано правилно и народът постановил статуята на Хораций Коклес да бъде изнесена на видно място; така тя била поставена по-високо отпреди, в свещения участък на Вулкан. После работите тръгнали успешно и благоприятно за римския народ.
Едва етруските гадатели били разкрити и си получили заслуженото за своите злонамерени съвети и ето че един твърде умело съчинен стих ехтял, разнасян от хлапетата, из улиците на целия град:
„Съветът лош най-лош е за съветника." Историята за гадателите и за този шестостъпен стих е разказана в единадесетата книга на „Големите анали", както и в първата книга на „Достопаметни събития" от Верий Флак. Струва ми се обаче, че момчешката песничка е превод от прочутия стих на гръцкия поет Хезиод:
„Щом е лош съветът, най-лош е за своя съветник" 57 .
|
|
[VIII. Quid C. Fabricius de Cornelio Rufino homine avaro dixerit, quem cum odisset inimicusque esset, designandum tamen consulem curavit. Fabricius Luscinus magna gloria vir magnisque rebus gestis fuit. P. Cornelius Rufinus manu quidem strenuus et bellator bonus militarisque disciplinae peritus admodum fuit, sed furax homo et avaritia acri erat. Hunc Fabricius non probabat neque amico utebatur osusque eum morum causa fuit. Sed cum in temporibus rei difficillimis consules creandi forent et is Rufinus peteret consulatum competitoresque eius essent inbelles quidam et futtiles, summa ope adnixus est Fabricius, uti Rufino consulatus deferretur. Eam rem plerisque admirantibus, quod hominem avarum, cui esset inimicissimus, creari consulem vellet, "malo," inquit "civis me compilet, quam hostis vendat". Hunc Rufinum postea bis consulatu et dictatura functum censor Fabricius senatu movit ob luxuriae notam, quod decem pondo libras argenti facti haberet. Id autem, quod supra scripsi Fabricium de Cornelio Rufino ita, uti in pleraque historia scriptum est, dixisse, M. Cicero non aliis a Fabricio, sed ipsi Rufino gratias agenti, quod ope eius designatus esset, dictum esse refert in libro secundo de oratore.
| |
8. ГАЙ ФАБРИЦИЙ ЛУСЦИН
Фабриций Лусцин бил мъж с голяма слава и велики дела. По негово време живеел и Публий Корнелий Руфин, който бил як здравеняк, добър войник и опитен пълководец, но крадлив и неутолимо алчен човек. Фабриций не го харесвал, не го искал за приятел, дори го мразел заради нрава му. Ала в съдбоносните за държавата времена, когато трябвало да бъдат избрани нови консули и наред със споменатия Руфин до консулската длъжност се домогвали мекушави и малодушни мъже, Фабриций употребил цялото си влияние, та именно Руфин да поеме консулската власт. Повечето хора страшно се удивили, че Фабриций държи консул да стане един алчен, при това крайно враждебно настроен към самия него човек, но той оправдал постъпката си с думите: „Предпочитам мой съгражданин да ме обира, отколкото враг да ме продава."
Същият този Руфин, макар да имал на два пъти зад гърба си длъжността на консул и да бил избиран за диктатор, бил изключен от Фабриций, който по това време бил цензор, от състава на сената заради прекален разкош, защото, както гласяла забележката в цензорските регистри, имал сребърни съдове с тегло десет либри.
А що се отнася до думите на Фабриций за Корнелий Руфин, които аз цитирах в съгласие с повечето исторически съчинения, то Марк Цицерон във втората книга на своя трактат „За оратора" съобщава, че те били казани не пред други хора, а на самия Руфин, когато той му благодарял за решаващата подкрепа при избирането му за консул.
|
|
[XI. Quae qualiaque sint, quae Aristoxenus quasi magis comperta de Pythagora memoriae mandavit; et quae item Plutarchus in eundem modum de eodem Pythagora scripserit.
Opinio vetus falsa occupavit et convaluit Pythagoram philosophum non esitavisse ex animalibus item abstinuisse fabulo, quem Graeci kyamon appellant. Ex hac opinione Callimachus poeta scripsit:
kai kyamon apo cheiras echein aniontos edestou
kago, Pythagoras hos ekeleve, lego.
Ex eadem item opinione M. Cicero in libro de divinatione primo haec verba posuit: "Iubet igitur Plato sic ad somnum proficisci corporibus affectis, ut nihil sit, quod errorem animis perturbationemque afferat. Ex quo etiam Pythagoreis interdictum putatur, ne faba vescerentur, quae res habet inflationem magnam tranquillitatem mentis quaerentibus contrariam." Haec quidem M. Cicero. Sed Aristoxenus musicus, vir litterarum veterum diligentissimus, Aristoteli philosophi auditor, in libro, quem de Pythagora reliquit, nullo saepius legumento Pythagoram dicit usum quam fabis, quoniam is cibus et subduceret sensim alvum et levigaret. Verba ipsa Aristoxeni subscripsi: Pythagoras de ton osprion malista ton kyamon edokimasen; leiantikon te gar einai kai diachoretikon; dio kai malista kechretai autoi. Porculis quoque minusculis et haedis tenerioribus victitasse idem Aristoxenus refert. Quem rem videtur cognovisse e Xenophilo Pythagorico, familiari suo, et ex quibusdam aliis natu maioribus, qui ab aetate Pythagorae ... Ac de animalibus Alexis etiam poeta in comoedia, quae Pythagorizousa inscribitur, docet. Videtur autem de kyamoi non esitato causam erroris fuisse, quia in Empedocli carmine, qui disciplinas Pythagorae secutus est, versus hic invenitur:
deiloi, pandeiloi, kyamon apo cheiras echesthai.
Opinati enim sunt plerique kyamous legumentum dici, ut a vulgo dicitur. Sed qui diligentius scitiusque carmina Empedocli arbitrati sunt, kyamous hoc in loco testiculos significare dicunt, eosque more Pythagorae operte atque symbolice kyamous appellatos, quod sint aitioi tou kyein et geniturae humanae vim praebeant; idcircoque Empedoclen versu isto non a fabulo edendo, sed a rei veneriae proluvio voluisse homines deducere. Plutarchus quoque, homo in disciplinis gravi auctoritate, in primo librorum, quos de Homero composuit, Aristotelem philosophum scripsit eadem ipsa de Pythagoricis scripsisse, quod non abstinuerint edundis animalibus, nisi pauca carne quadam. Verba ipsa Plutarchi, quoniam res inopinata est, subscripsi:
Aristoteles de metras kai kardias kai akalephes kai toiouton tinon allon apechesthai phesin tous Pythagorikous, chresthai de tois allois.
Akalephe autem est animal marinum, quod "urtica" appellatur. Sed et piscibus mullis abstinere Pythagoricos Plutarchus in Symposiacis dicit. Pythagoram vero ipsum sicuti celebre est Euphorbum primo fuisse dictasse, ita haec remotiora sunt his, quae Clearchus et Dicaearchus memoriae tradiderunt, fuisse eum postea Pyrrum, deinde Aethaliden, deinde feminam pulcra facie meretricem, cui nomen fuerat Alco.
| |
11. СВЕДЕНИЯ НА АРИСТОКСЕН И ПЛУТАРХ ЗА ПИТАГОР
Кой знае как се е установило и утвърдило едно старо невярно схващане, че философът Питагор не ядял месо и се въздържал от фасула, наричан от гърците „боб". В съгласие с това мнение са и стиховете на поета Калимах:
„Нивга към боба — ужасна храна — да посягаш не бива. Туй Питагор наредил — туй ще повторя и аз."
Тъй мисли и Марк Цицерон, ако съдим по казаното в първата книга на трактата му „За гадателството": „Впрочем Платон държи да се оттегляме за сън в такова състояние на тялото, че нищо в него да не предизвиква отклоняване или объркване на душата. Ето защо на питагорейците дори било забранено да ядат фасул, който предизвиква голямо подуване – вредно за хората, търсещи душевно спокойствие!"
Това казва Цицерон. Но музикантът Аристоксен — един тънък познавач на древната литература и последовател на Аристотел — пише в своята книга за Питагор, че нямало зеленчук, който да е бил предпочитан от Питагор пред боба, защото тази храна разкарвала и облекчавала стомаха му. Прибавил съм и думите на самия Аристоксен: „От всички зеленчуци Питагор най-много ценял боба, защото действувал храносмилащо и слабително; затова и го ядял най-много от всичко."
Освен това, твърди Аристоксен, той се хранел и с прасенца сукалчета, не отбягвал и крехкото агнешко. Изглежда, че Аристоксен е научил това от един свой роднина — питагорееца Ксенофил, и от някои други по-възрастни хора, които са живели по-близо до времето на Питагор. За животните свидетелствува и поетът Алексид в комедията наречена „Питагорейката". А що се отнася до забраната да се яде боб,,, причината за тази погрешна представа може би се крие в следния стих от една поема на Емпедокъл, а той, както се знае, е познавал учението на Питагор:
„Хей, страхливци, пъзливци, долу от боба ръцете!"
Очевидно всички са мислели, че става въпрос за зеленчука „боб", каквото е обикновеното значение на тази дума. Ала онези, които четат поемите на Емпедокъл по-внимателно и с повече разбиране, казват, че тук „бобове" означавало „тестикули" и че по обичая на Питагор тези органи били наречени прикрито и иносказателно „бобове", защото предизвиквали „набъбване" на женската утроба и давали сила на човешкия зародиш. Затова и Емпедокъл с този свой стих искал да предпази хората не от ядене на боб, а от съблазните на любовните игри.
Също и Плутарх — един човек с голяма тежест в науките — пише в първата книга от съчинението си „За Омир", че и според философа Аристотел питагорейците не отбягвали животинската храна освен някои видове месо. Цитирам казаното от Плутарх, защото то е твърде неочаквано: „Аристотел уверява, че питагорейците избягвали да ядат матките и сърцата на животните, въздържали се да се хранят с актинии и някои други подобни животни, но всичко друго употребявали за храна." Актинията впрочем е морско животно, което на латински се нарича „морска коприва". Питагорейците, казва Плутарх в „Трапезни беседи", не кусвали и рибата „барбун".
А самият Питагор, както е добре известно, обичал да казва, че първо е бил Евфорб (дотам тези сведения се различават от това, което са ни завещали Клеарх и Дикеарх), след това той се преродил в Пир, после — в Еталид, а сетне — в една красива уличница, чието име било Алкона 58 .
|
|
[XII. Notae et animadversiones censoriae in veteribus monumentis repertae memoria dignae. Si quis agrum suum passus fuerat sordescere eumque indiligenter curabat ac neque araverat neque purgaverat, sive quis arborem suam vineamque habuerat derelictui, non id sine poena fuit, sed erat opus censorium, censoresque aerarium faciebant. Item, quis eques Romanus equum habere gracilentum aut parum nitidum visus erat, "inpolitiae" notabatur; id verbum significat, quasi tu dicas "incuriae". Cuius rei utriusque auctoritates sunt, et M. Cato id saepenumero adtestatus est.
| |
12. ЗА ЦЕНЗОРСКАТА СТРОГОСТ
Ако някой допуснел нивата му да буреняса и я поглеждал от дъжд на вятър, без да си прави труда да я оре и плеви, ако някой изоставел свое дърво или лоза да подивеят, това не минавало безнаказано, а цензорите влизали в правата си и записвали ленивеца в списъците на ерариите. Също така, ако някой римски конник 59 имал по преценка на цензорите измършавял или изпосталял кон, той бил наказван от тях „за недодяланост", което сега ще рече „за немарливост". Тези два случая са описани от авторитетни писатели, а Марк Цицерон често ги споменава.
|
|
[XIII. Quod incentiones quaedam tibiarum certo modo factae ischiacis mederi possunt. Creditum hoc a plerisque esse et memoriae mandatum, ischia cum maxime doleant, tum, si modulis lenibus tibicen incinat, minui dolores, ego nuperrime in libro Theophrasti scriptum inveni. Viperarum morsibus tibicinium scite modulateque adhibitum mederi refert etiam Democriti liber, qui inscribitur ..., in quo docet plurimis hominum morbidis medicinae fuisse incentiones tibiarum. Tanta prosus adfinitas est corporibus hominum mentibusque et propterea vitiis quoque aut medellis animorum et corporum.
| |
13. ЛЕЧЕБНИТЕ СВОЙСТВА НА ФЛЕЙТАТА
От поколение на поколение се е предавало схващането, чието писмено потвърждение открих съвсем наскоро у Теофраст, че ако при остър пристъп на ишиас някой флейтист изсвири нежна мелодия на своя инструмент, болките намаляват. Дори змийски ухапвания можели да бъдат излекувани с хармоничните и мелодични звуци на флейтата, съобщава Демокрит в книгата си „За напастите", в която обяснява, че свиренето на флейта било цяр за невероятно много човешки болести. Ето впрочем колко тясно е родството между телата и душите на хората, а следователно — между телесните и душевните недъзи и лекарствата за тях.
|
|
[XIV. Narratur historia de Hostilio Mancino aedilium et Manilia meretrice; verbaque decreti tribunorum, ad quos a Manilia provocatum est. Cum librum IX Atei Capitonis coniectaneorum legeremus, qui inscriptus est de iudiciis publicis, decretum tribunorum visum est gravitatis antiquae plenum. Propterea id meminimus, idque ob hanc causam et in hanc sententiam scriptum est : Aulus Hostilius Mancinus aedilis curulis fuit. Is Maniliae meretrici diem ad populum dixit, quod e tabulato eius noctu lapide ictus esset, vulnusque ex eo lapide ostendebat. Manilia ad tribunos plebi provocavit. Apud eos dixit comessatorem Mancinum ad aedes suas venisse; eum sibi recipere non fuisse e re sua, sed cum vi inrumperet, lapidibus depulsum. Tribuni decreverunt aedilem ex eo loco iure deiectum, quo eum venire cum corollario non decuisset; propterea, ne cum populo aedilis ageret, intercesserunt.
| |
14. ЗА ЕДИЛА ХОСТИЛИЙ МАНЦИН И КУРТИЗАНКАТА МАНИЛИЯ
Kогато четях деветата книга на „Бележник" на Атей Капитон, озаглавена „За обществените съдилища", едно от постановленията на трибуните ми се стори пълно с привичната за древните хора строгост. Затова съм запомнил добре случая, за който у Капитон се разказва горе-долу така: Авъл Хостилий Манцин бил курулен едил. Той повикал на съд пред народното събрание 60 куртизанката Манилия, задето една нощ бил пернат с камък от нейния етаж, дори показвал каква рана му се е отворила от удара. Манилия се обърнала за защита към плебейските трибуни 61 , заявявайки, че Манцин дошъл при нейната къща с пиянска компания, но тя не можела да го приеме поради неговото положение; и тъй като той се опитвал да нахълта със сила, отблъснат бил с камъни. Трибуните постановили, че едилът е бил изгонен от това място законно, защото не му е подхождало да се разкарва с венче на главата като уличен музикант; поради това му наложили забрана да подава жалба до народното събрание.
|
|
[XVIII. De P. Africano superiore sumpta quaedam ex annalibus memoratu dignissima. Scipio Africanus antiquior quanta virtutum gloria praestiterit et quam fuerit altus animi atque magnificus et qua sui conscientia subnixus, plurimis rebus, quae dixit quaeque fecit, declaratum est. Ex quibus sunt haec duo exempla eius fiduciae atque exsuperantiae ingentis: Cum M. Naevius tribunus plebis accusaret eum ad populum diceretque accepisse a rege Antiocho pecuniam, ut condicionibus gratiosis et mollibus pax cum eo populi Romani nomine fieret et quaedam item alia crimini daret indigna tali viro, tum Scipio pauca praefatus, quae dignitas vitae suae atque gloria postulabat: "memoria," inquit "Quirites, repeto diem esse hodiernum, quo Hannibalem Poenum imperio vestro inimicissimum magno proelio vici in terra Africa pacemque et victoriam vobis peperi inspectabilem. Non igitur simus adversum deos ingrati et, censeo, relinquamus nebulonem hunc, eamus hinc protinus Iovi optimo maximo gratulatum." Id cum dixisset, avertit et ire in Capitolium coepit. Tum contio universa, quae ad sententiam de Scipione ferendam convenerat, relicto tribuno Scipionem in Capitolium comitata atque inde ad aedes eius cum laetitia et gratulatione sollemni prosecuta est. Fertur etiam oratio, quae videtur habita eo die a Scipione, et qui dicunt eam non veram, non eunt infitias, quin haec quidem verba fuerint, quae dixi, Scipionis. Item aliud est factum eius praeclarum. Petilii quidam tribuni plebis a M., ut aiunt, Catone, inimico Scipionis, comparati in eum atque inmissi desiderabant in senatu instantissime, ut pecuniae Antiochinae praedaeque in eo bello captae rationem redderet; fuerat enim L. Scipioni Asiatico, fratri suo, imperatori in ea provincia legatus. Ibi Scipio exsurgit et prolato e sinu togae libro rationes in eo scriptas esse dixit omnis pecuniae omnisque praedae; 10 illatum, ut palam recitaretur et ad aerarium deferretur. "Sed enim id iam non faciam" inquit "nec me ipse afficiam contumelia eumque librum statim coram discidit suis manibus et concerpsit aegre passus, quod, cui salus imperii ac reipublicae accepta ferri deberet, rationem pecuniae praedaticiae posceretur.
| |
18. ЗА ВЕЛИЧИЕТО НА ПУБЛИЙ АФРИКАНСКИ
С какво честолюбие и гордост е изпъквал старият Публий Африкански, каква възвишена и величествена душа е носил, с какво съзнание за собствено достойнство се е откроявал — за всичко това той е оставил многобройни свидетелства със слово и дело. От тях аз съм избрал само два примера за неговата огромна увереност в себе си и душевно превъзходство над другите.
Когато плебейският трибун Марк Невий го обвинил пред народното събрание с твърдението, че е взел подкуп от цар Антиох, за да бъде сключен мир с римския народ при по-меки и благоприятни условия за него, а после се нахвърлил отгоре му и с други нападки, обидни за този тъй забележителен човек, тогава Сципион му отговорил с няколко думи, както изисквали достойнството и славата на неговия живот, а след това казал: „Паметта ми ме подсеща, квирити, че на днешния ден по ваше нареждане победих в грандиозна битка на африканска земя най-страшния ни враг — пуниеца Ханибал, и с това спечелих славен мир и победа за вас. Затова нека да не бъдем неблагодарни към боговете, нека да оставим тук тоя ветрогон, а ние да вървим веднага при Юпитер Всеблаг и Всемогъщ и да му изкажем благодарствените си молитви." Изрекъл това, обърнал се и тръгнал към Капитолия. Тогава цялото събрание, надошло да гласува по обвинението срещу него, изоставило трибуна, придружило Сципион до Капитолия и оттам го изпроводило с възторг и тържествени благодарности чак до дома му. Известна е дори една реч, която по всяка вероятност е била произнесена от Сципион през този ден, и ако някои не вярват в автентичността на речта, то дори тези хора не отричат, че Сципион е казал споменатите по-горе от мен думи.
Ето и другата му прочута постъпка. Някои си Петилии, народни трибуни, подучени, както се мълви, и насъскани срещу Сципион от неговия неприятел Марк Катон, най-упорито настоявали той да даде пред сената отчет за парите на Антиох и заграбената във войната с този цар плячка; Публий Сципион бил по това време легат в провинцията при своя брат, пълководеца Луций Сципион 62 . При тези обвинения Сципион скочил от мястото си, извадил от гънката на тогата си свитък и обявил, че в него са записани отчетите за всички пари и за цялата плячка; донесъл го е, за да го прочете пред всички и да го остави в хазната. „Но естествено аз няма вече да го направя, заявил той, и не ще се оставя да ме оскърбяват", а сетне сам, със собствените си ръце разкъсал свитъка на дребни парченца, възмутен до дъното на душата си, че от човека, комуто би трябвало да се приписва извоюваното спасение на републиката и разширяването на нейното влияние, изискват да дава отчет за плячкосани пари.
|
|
[XX. Notati a censoribus, qui audientibus iis dixerant ioca quaedam intempestiviter; ac de eius quoque nota deliberatum, qui steterat forte apud eos oscitabundus. Inter censorum severitates tria haec exempla in litteris sunt castigatissimae disciplinae. Vnum est huiuscemodi: Censor agebat de uxoribus sollemne iusiurandum; verba erant ita concepta: "Vt tu ex animi tui sententia uxorem habes?" Qui iurabat, cavillator quidam et canicula et nimis ridicularius fuit. Is locum esse sibi ioci dicundi ratus, cum ita, uti mos erat, censor dixisset "ut tu ex animi tui sententia uxorem habes?", "habeo equidem" inquit "uxorem, sed non hercle ex animi mei sententia." Tum censor eum, quod intempestive lascivisset, in aerarios rettulit causamque hanc ioci scurrilis apud se dicti subscripsit. Altera severitas eiusdem sectae disciplinaeque est. Deliberatum est de nota eius, qui ad censores ab amico advocatus est et in iure stans clare nimis et sonore oscitavit atque inibi ut plecteretur fuit, tamquam illud indicium esset vagi animi et alucinantis et fluxae atque apertae securitatis. Sed cum ille deiurasset invitissimum sese ac repugnantem oscitatione victum tenerique eo vitio, quod "oscedo" appellatur, tum notae iam destinatae exemptus est. Publius Scipio Africanus, Pauli filius, utramque historiam posuit in oratione, quam dixit in censura, cum ad maiorum mores populum hortaretur. Item aliud refert Sabinus Masurius in septimo memoriali severe factum: "Censores" inquit "Publius Scipio Nasica et Marcus Popilius cum equitum censum agerent, equum nimis strigosum et male habitum, sed equitem eius uberrimum et habitissimum viderunt et "cur" inquiunt "ita est, ut tu sis quam equus curatior?" "Quoniam" inquit "ego me curo, equum Statius nihili servos." Visum est parum esse reverens responsum, relatusque in aerarios, ut mos est." "Statius" autem servile nomen fuit. Plerique apud veteres servi eo nomine fuerunt. Caecilius quoque ille comoediarum poeta inclutus servus fuit et propterea nomen habuit "Statius". Sed postea versum est quasi in cognomentum, appellatusque est "Caecilius Statius". |
|
20. ЗА СТРОГОСТТА НА ЦЕНЗОРИТЕ
От всички прояви на цензорска суровост са останали описанията на три случая, които са истински образци за най-свиреп ред и дисциплина. В първия от тях станало приблизително следното: Цензорът приемал тържествената клетва за съпружеските задължения, като всекиму задавал въпроса: „Ти по своя воля ли имаш съпруга?" Един от съпрузите се оказал шегобиец, драка и голям зевзек. Решил той, че му е паднала сгода да пусне някоя и друга шега, и когато цензорът се обърнал към него с обичайния си въпрос: „Ти по своя воля ли имаш съпруга?", отговорил му: „Имам си съпруга, но добри ми Херкулесе, съвсем не по моя воля." Тогава цензорът го турил в списъците на ерариите 63 заради хлапашката му несериозност, като добавил забележката, че причината за това е шутовската му шега.
Другият случай на сурово отношение отразява същите порядки и норми като предишния: eдин гражданин бил повикан от приятеля си да свидетелствува в негова полза пред цензорите, ала щом се изправил пред съда, той неприкрито и звучно се прозинал и начаса щял да бъде одрусан, тъй като постъпката му била изтълкувана като свидетелство за разсеяност и несериозност, а също и за разхайтеност и неприкрито неуважение. Но след като човекът се заклел, че е бил надвит от прозявката въпреки нежеланието и съпротивата си и че не може да се отърве от постоянните си пристъпи на сънливост и прозяване, наказанието му било отменено.
Тези две истории са разказани от Публий Сципион Африкански в една негова реч, произнесена по време на цензорството му, в която той призовавал гражданите да се обърнат към обичаите на предците.
Третата свирепост на цензорите е описал Сабин Мазурий в седмата книга на своите „Споменници":
„Когато цензорите Публий Сципион Назика и Марк Попилий преброявали римските конници 64 и оценявали имуществото им, видели пред тях да петлае крака един мършав и проскубан кон, яхнат от загладен и лъснал косъма конник. Попитали го „Как така ти си по-добре гледан, отколкото конят?" А той им отвърнал: „Така е, защото аз гледам мене си, а коня — моят нехранимайко Стаций." Цензорите обаче преценили отговора му като твърде непочтителен и го вписали при ерариите, както имали обичая да правят."
А името Стаций е било давано на роби и се е срещало доста често. Прочутият комедиограф Цецилий също е бил роб и затова е носил прозвището „Стаций". Но по-късно то се е превърнало в нещо като фамилно име и така е тръгнало името „Цецилий Стаций".
|
|
|
