Aulus Gellius
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод: Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
 
двуезичен | оригинал | превод

I II III IV V VI VII IX X XI XII XIII XIV XV XVI XVII XVIII XIX XX  

1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12 
[ I. Quod Musonius philosophus reprehendit inprobavitque laudari philosophum disserentem a vociferantibus et in laudando gestientibus. . . . Musonium philosophum solitum accepimus. "Cum philosophus" inquit "hortatur, monet, suadet, obiurgat aliudve quid disciplinarum disserit, tum, qui audiunt, si de summo et soluto pectore obvias vulgatasque laudes effutiunt, si clamitant etiam, si gestiunt, si vocum eius festivitatibus, si modulis verborum, si quibusdam quasi fritamentis orationis moventur, exagitantur et gestiunt, tum scias et qui dicit et qui audiunt frustra esse neque illi philosophum loqui, sed tibicinem canere. Animus" inquit "audientis philosophum, dum, quae dicuntur, utilia ac salubria sunt et errorum atque vitiorum medicinas ferunt, laxamentum atque otium prolixe profuseque laudandi non habet. Quisquis ille est, qui audit, nisi ille est plane deperditus, inter ipsam philosophi orationem et perhorrescat necesse est et pudeat tacitus et paeniteat et gaudeat et admiretur, varios adeo vultus disparilesque sensus gerat, proinde ut eum conscientiamque eius adfecerit utrarumque animi partium aut sincerarum aut aegrarum philosophi pertractatio." Praeterea dicebat magnam laudem non abesse ab admiratione, admirationem autem, quae maxima est, non verba parere, sed silentium. "Idcirco" inquit "poetarum sapientissimus auditores illos Vlixi labores suos inlustrissime narrantis, ubi loquendi finis factus, non exsultare nec strepere nec vociferari facit, sed consiluisse universos dicit quasi attonitos et obstupidos delenimentis aurium ad origines usque vocis permanantibus: hos phato; toi d'ara pantes aken egenonto siopei, kelethmoi d'eschonto kata megara skioenta.   1. ФИЛОСОФЪТ НЕ СЕ НУЖДАЕ ОТ ПОХВАЛИ
Музоний обичал да казва: „Когато един философ съветва, напомня, убеждава, укорява или обяснява някое положение от своите науки, а през това време слушателите му започнат от все сърце, най-искрено да го отрупват с евтините си хвалебствия, нещо повече — вземат, че се развикат и разлудуват, и възбудени от изяществото на фразите, от музикалността на словото му, от ритъма и размера на речта му, се разчувствуват, развълнуват и разбеснеят, тогава да знаеш, че и ораторът, и слушателите му са мошеници и че не философ говори там, а някой свирчо е надул флейтата си. Ако словото му, казвал Музоний, носи полза, пречиства душата и лекува заблужденията и пороците, то неговият слушател нито може да се разсейва, нито има време за обилни и обширни хвалби към учителя си. Какъвто и да е ученикът, стига да не е съвсем пропаднал и безнадежден, той, слушайки напътствията му, неминуемо ще изпита в себе си и ужас, и срам, и разкаяние, и радост, и възторг; у него ще се сменят и изражение, и чувство в зависимост от това, доколко размишленията на философа са докоснали съвесттa му, в коя от двете части на душата му са попили — в болната или в здравата."
Наред с това Музоний твърдял, че голямата похвала не е далеч от възхищението, а най-голямото възхищение поражда не думи, а мълчание. „Затова, обяснявал той, най-мъдрият от поетите не описва как всички, които слушали разказа на Одисей за патилата му, скачат, викат и кряскат, а ги кротва смълчани и онемели, като че ли ударени от гръм и зашеметени след неговия край, сякаш упойващите звуци на Одисеевата реч са проникнали през ушите чак до гърлото и са размекнали гласа им:
„Рече така Одисей. Занемяха наоколо всички, в пълна омая седяха в голямата сенчеста зала." 65
[II. Super equo Alexandri regis, qui Bucephalas appellatus est. Equus Alexandri regis et capite et nomine "Bucephalas" fuit. Emptum Chares scripsit talentis tredecim et regi Philippo donatum; hoc autem aeris nostri summa est sestertia trecenta duodecim. Super hoc equo dignum memoria visum, quod, ubi ornatus erat armatusque ad proelium, haud umquam inscendi sese ab alio nisi ab rege passus sit. Id etiam de isto equo memoratum est, quod, cum insidens in eo Alexander bello Indico et facinora faciens fortia in hostium cuneum non satis sibi providens inmisisset coniectisque undique in Alexandrum telis vulneribus altis in cervice atque in latere equus perfossus esset, moribundus tamen ac prope iam exsanguis e mediis hostibus regem vivacissimo cursu retulit atque, ubi eum extra tela extulerat, ilico concidit et domini iam superstitis securus quasi cum sensus humani solacio animam exspiravit. Tum rex Alexander parta eius belli victoria oppidum in isdem locis condidit idque ob equi honores "Bucephalon" appellavit.   2. ЗА КОНЯ НА АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ БУЦЕФАЛ
Конят на Александър и по вид, и на име е бил Буцефал 66. Харет пише, че преди да бъде дарен на цар Филип, той бил купен за 30 таланта, което в наши пари прави 320 хиляди сестерции. От всичко, свързано с този кон, е уместно, струва ми се, да спомена, че щом усетел отгоре си бойната сбруя, той не позволявал никому освен на царя да го възседне. Но най-паметната постъпка на този кон била по време на Индийската война: когато Александър, опиянен от грандиозните си победи, препуснал непредвидливо и самонадеяно към неприятелския строй, към него отвсякъде полетели копия и стрели, някои от които се забили дълбоко в шията и хълбока на коня, ала едва жив, обезкървен, той в луд галоп го изнесъл далеч от стреляте и копията, паднал на земята и спокоен, че господарят му е вече извън опасност, с едно почти човешко облекчение издъхнал. Затова след победата си във войната Александър основал по тия места град и в памет на коня си го нарекъл „Буцефала" 67.

[III. Quae causa quodque initium fuisse dicatur Protagorae ad philosophiae litteras adeundi. Protagoram, virum in studiis doctrinarum egregium, cuius nomen Plato libro suo illi incluto inscripsit, adulescentem aiunt victus quaerendi gratia in mercedem missum vecturasque onerum corpore suo factitavisse, quod genus Graeci achthophorous vocant, Latine "baiulos" appellamus. Is de proximo rure Abdera in oppidum, cuius popularis fuit, caudices ligni plurimos funiculo brevi circumdatos portabat. Tum forte Democritus, civitatis eiusdem civis, homo ante alios virtutis et philosophiae gratia venerandus, cum egrederetur extra urbem, videt eum cum illo genere oneris tam impedito ac tam incohibili facile atque expedite incedentem et prope accedit et iuncturam posituramque ligni scite periteque factam considerat petitque, ut paululum adquiescat. Quod ubi Protagoras, ut erat petitum, fecit atque itidem Democritus acervum illum et quasi orbem caudicum brevi vinculo comprehensum ratione quadam quasi geometrica librari continerique animadvertit, interrogavit, quis id lignum ita composuisset, et, cum ille a se compositum dixisset, desideravit, uti solveret ac denuo in modum eundem collocaret. At postquam ille solvit ac similiter composuit, tum Democritus animi aciem sollertiamque hominis non docti demiratus: "mi adulescens," inquit "cum ingenium bene faciendi habeas, sunt maiora melioraque, quae facere mecum possis", abduxitque eum statim secumque habuit et sumptum ministravit et philosophias docuit et esse eum fecit, quantus postea fuit. Is tamen Protagoras insincerus quidem philosophus, sed acerrimus sophistarum fuit; pecuniam quippe ingentem cuma discipulis acciperet annuam, pollicebatur se id docere, quanam verborum industria causa infirmior fieret fortior, quam rem Graece ita dicebat: ton hetto logon kreitto poiein.   3. КАК ПРОТАГОР СТАНАЛ ФИЛОСОФ

Протагор — забележителният със своята ученост и начетеност мъж, на чието име Платон нарекъл един от най-известните си диалози — бил пратен от своите родители да аргатува, за да си изкарва прехраната, и се наел да пренася товари на гръб; така станал един от онези, които гърците наричат „носачи", а ние — „хамали". Веднъж носел от най-близкото селце към родния си град Абдера голям сноп дървени летви, стегнати със съвсем къса връзка. За късмет насреща му се задал неговият съгражданин Демокрит, когото гърците тачели безкрайно заради добродетелите и мъдростта му на философ, видял го да върви леко и непринудено с един толкова обемист и неудобен товар, приближил се до него, разгледал начина на връзване и разположението на летвите, поставени умело и ловко, и го помолил да спре за малко. Протагор изпълнил молбата му и Демокрит забелязал, че купчината летви с почти правилна обиколка, хваната от късото въженце, се уравновесява и държи по силата на някакви геометрични закономерности; запитал го тогава кой е подредил така летвите и след като получил отговора, че Протагор сам ги е натъкмил, помолил го да ги развърже и отново да ги намести по същия начин. Протагор изпълнил и тази му молба, подредил ги, както преди, а Демокрит, възхитен от острия ум и съобразителността на този неук човек, му рекъл: „Млади момко, ти имаш дарбата да се справяш добре с някои работи, но има по-големи и по-добри неща, с които ще можеш да се справиш, ако си при мен", и веднага го отвел, приел го при себе си, уредил му издръжката, обучил го на философия и го направил такъв, какъвто бил познат след това.
Протагор обаче не станал истински философ, а се прочул като най-върлият от всички софисти; той вземал нечувана годишна плата от учениците си, като обещавал да ги научи с каква словесна ловкост по-немощната теза може да стане по-мощна, което наричал на гръцки „да правиш по-слабия довод по-силен".

[V. Cuiusmodi ioco incavillatus sit Antiochum regem Poenus Hannibal. In libris veterum memoriarum scriptum est Hannibalem Carthaginiensem apud regem Antiochum facetissime cavillatum esse. Ea cavillatio huiuscemodi fuit: Ostendebat ei Antiochus in campo copias ingentis, quas bellum populo Romano facturus comparaverat, convertebatque exercitum insignibus argenteis et aureis florentem; inducebat etiam currus cum falcibus et elephantos cum turribus equitatumque frenis, ephippiis, monilibus, phaleris praefulgentem. Atque ibi rex contemplatione tanti ac tam ornati exercitus gloriabundus Hannibalem aspicit et "putasne" inquit "conferri posse ac satis esse Romanis haec omnia?" Tum Poenus eludens ignaviam inbelliamque militum eius pretiose armatorum: "Satis, plane satis esse credo Romanis haec omnia, etiamsi avarissimi sunt." Nihil prorsum neque tam lepide neque tam acerbe dici potest: rex de numero exercitus sui ac de aestimanda aequiperatione quaesiverat, respondit Hannibal de praeda.   5 ЗА ИРОНИЯТА НА ХАНИБАЛ КЪМ ЦАР АНТИОХ
В книгата, озаглавена „Паметни събития от древността", пише, че пуниецът Ханибал се подиграл изключително тънко и находчиво с цар Антиох. Всичко се случило приблизително така: в желанието си да покаже на Ханибал огромната си армия, приготвена за бъдещата война с Рим, Антиох я извел на полето и заповядал на войските, които греели, отрупани със златни и сребърни отличителни знаци, да дефилират пред тях. Пуснал дори своите колесници със сърпове на осите, слоновете с кули на гърбовете и конницата си, откъм която ослепително проблясвали юзди, седла, гердани, нагръдници, начелници. И ето че царят, превъзнесен от гордост при вида на своята тъй многобройна и тъй блестяща войска, вперил очи в Ханибал и го попитал: „Как смяташ, може ли да се сравни всичко това с римляните, дали ще им бъде достатъчна тая войска?" Тогава пуниецът, присмивайки се на ниския боен дух и слабата боеспособност на неговите покрити със злато войници, му рекъл: „Ще стигне, сигурен съм, че напълно ще стигне всичко това на римляните, дори да са най-алчните хора на света." Едва ли може да се намери по-остроумен и по-хаплив отговор: царят пита за броя на войската си и дали може да се сравнява тя с римската, Ханибал отговаря за плячката, която тя представлява.

[VI. De coronis militaribus; quae sit earum triumphalis, quae obsidionalis, quae civica, quae muralis, quae castrensis, quae navalis, quae ovalis, quae oleaginea. Militares coronae multae, variae sunt. Quarum quae nobilissimae sunt, has ferme esse accepimus: "triumphalem, obsidionalem, civicam, muralem, castrensem, navalem"; est ea quoque corona, quae "ovalis" dicitur, est item postrema "oleaginea", qua uti solent, qui in proelio non fuerunt, sed triumphum procurant. "Triumphales" coronae sunt aureae, quae imperatoribus ob honorem triumphi mittuntur. Id vulgo dicitur "aurum coronarium". Haec antiquitus e lauru erant, post fieri ex auro coeptae. "Obsidionalis" est, quam ii, qui liberati obsidione sunt, dant ei duci, qui liberavit. Ea corona graminea est, observarique solitum, ut fieret e gramine, quod in eo loco gnatum esset, intra quem clausi erant, qui obsidebantur. Hanc coronam gramineam senatus populusque Romanus Q. Fabio Maximo dedit bello Poenorum secundo, quod urbem Romam obsidione hostium liberasset. "Civica" corona appellatur, quam civis civi, a quo in proelio servatus est, testem vitae salutisque perceptae dat. Ea fit e fronde quernea, quoniam cibus victusque antiquissimus quercus capi solitus; fuit etiam ex ilice, quod genus superiori proximum est, sicuti scriptum est in quadam comoedia Caecilii: "advehuntur" inquit "cum ilignea corona et chlamyde: di vestram fidem!" Masurius autem Sabinus in undecimo librorum memorialium civicam coronam tum dari solitam dicit, cum is, qui civem servaverat, eodem tempore etiam hostem occiderat neque locum in ea pugna reliquerat; aliter ius civicae coronae negat concessum. Tiberium tamen Caesarem consultum, an civicam coronam capere posset, qui civem in proelio servasset et hostes ibidem duos interfecisset, sed locum, in quo pugnabat, non retinuisset eoque loco hostes potiti essent, rescripsisse dicit eum quoque civica dignum videri, quod appareret e tam iniquo loco civem ab eo servatum, ut etiam a fortiter pugnantibus retineri non quiverit. Hac corona civica L. Gellius, vir censorius, in senatu Ciceronem consulem donari a republica censuit, quod eius opera esset atrocissima illa Catilinae coniuratio detecta vindicataque. "Muralis" est corona, qua donatur ab imperatore, qui primus murum subiit inque oppidum hostium per vim ascendit; idcirco quasi muri pinnis decorata est. "Castrensis" est corona, qua donat imperator eum, qui primus hostium castra pugnans introivit; ea corona insigne valli habet. "Navalis" est, qua donari solet, maritimo proelio qui primus in hostium navem vi armatus transiluit; ea quasi navium rostris insignita est. Et "muralis" autem et "castrensis" et "navalis" fieri ex auro solent. "Ovalis" corona murtea est; ea utebantur imperatores, qui ovantes urbem introibant. Ovandi ac non triumphandi causa est, cum aut bella non rite indicta neque cum iusto hoste gesta sunt aut hostium nomen humile et non idoneum est, ut servorum piratarumque, aut deditione repente facta inpulverea, ut dici solet, incruentaque victoria obvenit. Cui facilitati aptam esse Veneris frondem crediderunt, quod non Martius, sed quasi Venerius quidam triumphus foret. Ac murteam coronam M. Crassus, cum bello fugitivorum confecto ovans rediret, insolenter aspernatus est senatusque consultum faciundum per gratiam curavit, ut lauro, non murto, coronaretur. Marcus Cato obicit M. Fulvio Nobiliori, quod milites per ambitum coronis de levissimis causis donasset. De qua re verba ipsa apposui Catonis. "Iam principio quis vidit corona donari quemquam, cum oppidum captum non esset aut castra hostium non incensa essent?" Fulvius autem, in quem hoc a Catone dictum est, coronis donaverat milites, quia vallum curaverant, aut qui puteum strenue foderant. Praetereundum non est, quod ad ovationes attinet, super quo dissensisse veteres scriptores accipio. Partim enim scripserunt, qui ovaret, introire solitum equo vehentem; set Sabinus Masurius pedibus ingredi ovantes dicit sequentibus eos non militibus, sed universo senatu.   6. ЗА ВЕНЦИТЕ, С КОИТО БИЛИ НАГРАЖДАВАНИ ПРОЯВИЛИТЕ СЕ ВОЙНИЦИ
Венците за бойни заслуги са много и най-различни. Струва ми се, че най-ценните от тях са следните:
„триумфален", „обсаден", „граждански", „стенен", „лагерен", „корабен". Има и още един венец, който се нарича „овационен", и най-сетне — „маслинов", предназначен за хората, които не са участвували в битката, но уреждат триумфите.
„Триумфалните" венци са от злато и се дават на пълководците в чест на техния триумф. В просторечието им викат „златните венци". В древността те са били от лавър, но по-късно започнали да ги правят от скъпоценния метал.
„Обсадният" е дар от гражданите, чийто град е бил освободен от вражеска обсада, за пълководеца, който ги е избавил от нея. Изплита се от зеленина, като се съблюдава обичаят клонките да бъдат откъснати от ония места, където обсадените търпели неволята си. Такава корона от преплетена зеленина е дал Римският сенат на Квинт Фабий Максим по време на Втората пуническа война, задето освободил Рим от вражеската обсада.
„Граждански" е венецът, който римски гражданин дава на свой съгражданин, от когото е бил спасен по време на битка, като отплата за получения от него живот и избавление. Той се изработва от дъбова шума, защото в древността дъбът често бил използуван за храна и препитание. Понякога го правят от особен вид дъб, наричан „илекс" или „вечнозелен", който прилича на обикновения. За такъв дъб става дума в една комедия от Цецилий:
„С венец от дъб вечнозелен, с хламида те вървят; във боговете се заклевам аз."
А Мазурий Сабин в единадесетата книга на своите „Споменници" твърди, че „гражданският" венец се дава само тогава, когато войникът, спасил живота на римски гражданин, е убил в същото време един неприятел и не е напуснал мястото, което е защитавал; иначе, казва Мазурий, спасителят няма право да получи такъв венец. Но — пак според Мазурий Сабин — когато попитали Цезар Тиберий дали може да бъде даден „граждански" венец на онзи, който е избавил в сражение римски гражданин и е убил двама противници, но не е успял да удържи мястото, където се биели, и то било завладяно от неприятеля, Тиберий постановил, че такъв войник е достоен за „граждански" венец, защото, няма съмнение, той е спасил римски гражданин, намирайки се в крайно неизгодно положение, на място, което не е могло да бъде опазено дори от най-яростните му защитници. Такъв „граждански" венец по предложение на цензора Луций Гелий пред сената е бил даден от името на държавата на консула Цицерон, защото със своите старания и усилия е предотвратил злокобния заговор на Катилина.
„Стенен" е венецът, даряван от пълководеца на онзи войник, който пръв изкачи крепостните стени и нахлуе с бой във вражеския град; затова украсата му наподобява крепостни зъбери.
„Лагерен" пък се дава от военачалника на първия проникнал в неприятелския стан по време на битката; отличителният знак на този венец е изработен във формата на лагерен вал.
„Корабен" венец е награда при морско сражение за онзи, който пръв се е прехвърлил с оръжие на вражески кораб; символът, прикрепвай към венеца, изобразява корабен нос. И трите вида венци — „стенният", „лагерният" и „корабният" — обикновено се правят от злато.
„Овационният" венец се прави от мирта и е предназначен за пълководците, които влизат в Рим с овация. А овацията замества триумфа, когато или не са спазени необходимите обреди при обявяването на войната, или противникът е безчестен, или пък произходът на неприятелите е презрян и недостоен, както е при робите и пиратите например, или пък врагът неочаквано се е предал и победата е била, както се казва, безпрашна и безкръвна. Римляните вярвали, че при подобни леки и безопасни случаи е подходяща зеленина от свещено на Венера дърво, тъй като им се струвало, че при такива обстоятелства може би е редно да отпразнуват триумф в чест на Венера, а не на Марс. Именно такъв миртов венец отхвърлил противно на обичая Марк Крас, когато се върнал с овация след победата си във войната с избягалите роби 68, а след това си издействувал от сената благодарствено постановление, според което трябвало да бъде увенчан не с мирта, а с лавър.
А Марк Катон упреквал Марк Фулвий Нобилиор, задето злоупотребявал с венците, раздавайки ги на войниците си за щяло и нещяло. Ще цитирам и думите на самия Катон: „И изобщо виждал ли е някой да се дава венец на войника, след като не е превзета никаква крепост или пък лагерът на противника си стои непокътнат?" Наистина Фулвий, срещу когото са насочени тия упреци на Катон, е дарявал с венци войниците си, защото поддържали добре лагерния вал или пък бързо изкопали някакъв кладенец.
По въпроса за овацията не бива да отмина с мълчание факта, че открих противоречие в свидетелствата на старите писатели. Така например някои от тях пишат, че пълководецът, заслужил овация, трябвало да влезе в града на кон; а Мазурий Сабин твърди, че влизал пеша, като при това го следвали не войниците му, а целият сенат.

[X. De argumentis, quae Graece antistrephonta appellantur, a nobis "reciproca" dici possunt. Inter vitia argumentorum longe maximum esse vitium videtur, quae antistrephonta Graeci dicunt. Ea quidam e nostris non hercle nimis absurde "reciproca" appellaverunt. Id autem vitium accidit hoc modo, cum argumentum propositum referri contra convertique in eum potest, a quo dictum est, et utrimque pariter valet; quale est pervolgatum illud, quo Protagoram, sophistarum acerrimum, usum esse ferunt adversus Evathlum, discipulum suum. Lis namque inter eos et controversia super pacta mercede haec fuit. Evathlus, adulescens dives, eloquentiae discendae causarumque orandi cupiens fuit. 6 Is in disciplinam Protagorae sese dedit daturumque promisit mercedem grandem pecuniam, quantam Protagoras petiverat, dimidiumque eius dedit iam tunc statim, priusquam disceret, pepigitque, ut relicum dimidium daret, quo primo die causam apud iudices orasset et vicisset. Postea cum diutule auditor adsectatorque Protagorae fuisset et in studio quidem facundiae abunde promovisset, causas tamen non reciperet tempusque iam longum transcurreret et facere id videretur, ne relicum mercedis daret, capit consilium Protagoras, ut tum existimabat, astutum: petere institit ex pacto mercedem, litem cum Evathlo contestatur. Et cum ad iudices coniciendae consistendaeque causae gratia venissent, tum Protagoras sic exorsus est: "Disce," inquit "stultissime adulescens, utroque id modo fore, uti reddas, quod peto, sive contra te pronuntiatum erit sive pro te. Nam si contra te lis data erit, merces mihi ex sententia tia debebitur, quia ego vicero; sin vero secundum te iudicatum erit, merces mihi ex pacto debebitur, quia tu viceris." Ad ea respondit Evathlus: "Potui" inquit "huic tuae tam ancipiti captioni isse obviam, si verba non ipse facerem atque alio patrono uterer. Sed maius mihi in ista victoria prolubium est, cum te non in causa tantum, sed in argumento quoque isto vinco. Disce igitur tu quoque, magister sapientissime, utroque modo fore, uti non reddam, quod petis, sive contra me pronuntiatum fuerit sive pro me. Nam si iudices pro causa mea senserint, nihil tibi ex sententia debebitur, quia ego vicero; sin contra me pronuntiaverint, nihil tibi ex pacto debebo, quia non vicero." Tum iudices dubiosum hoc inexplicabileque esse, quod utrimque dicebatur, rati, ne sententia sua, utramcumque in partem dicta esset, ipsa sese rescinderet, rem iniudicatam reliquerunt causamque in diem longissimam distulerunt. Sic ab adulescente discipulo magister eloquentiae inclutus suo sibi argumento confutatus est et captionis versute excogitatae frustratus fuit.   10. ЗА АРГУМЕНТИТЕ, НАРИЧАНИ „ВЪЗВРАТНИ"
С най-големи недостатъци сред порочните доводи се отличават, струва ми се, тези доводи, на които гърците казват „възвратни", а нашите философи съвсем не без основание ги наричат „взаимни". Порочността им се състои в това, че подобен довод може да бъде обърнат и върнат срещу този, който го е използувал пръв, и че може да се приложи с еднаква сила и от едната, и от другата страна, какъвто е всеизвестният аргумент, използуван от най-изобретателния софист Протагор срещу собствения му ученик Еватъл.
Между двамата възникнал спор и противоречие относно договорената плата за обучение. Еватъл бил богат младеж, жаден да изучи тънкостите на красноречието и да участвува в съдебни прения. Той станал ученик на Протагор, като при встъпването си в школата му обещал, че ще плати огромната почти колкото състояние такса, поискана от софиста, и още тогава му броил половината сума със задължението да прибави и другата половина в деня, в който спечели първото си дело в съда. След това обаче той твърде дълго се задържал като слушател и посетител на Протагор и макар че напреднал изключително много в изкуството на красноречието и минало доста време, все отказвал да поеме някое дело — очевидно с намерението да не плати останалата част от таксата. Тогава Протагор намислил нещо, както си въобразявал — много хитро, и подал иск, в който настоявал да получи според договора дължимото, и започнал делото, като представил необходимите свидетели.
И тъй, когато двамата се явили пред съдиите, за да присъствуват на делото и проведат пренията, Протагор казал в своята реч: „Разбери, млади ми глупчо, че каквото и да стане, все ще трябва да изпълниш моето искане — независимо дали присъдата ще бъде в моя или в твоя полза. Ако ти бъдеш осъден, съдебното решение ще те задължи да ми платиш, защото аз ще победя; ако ли пък надвие твоето, ще трябва да ми платиш съгласно с договора, защото ти ще спечелиш делото."
Еватъл обаче не се стъписал: „Бих могъл да оспоря тези твои тъй двусмислени заключения, ако не участвувах в пренията и някой друг беше мой защитник. Но аз ще изпитам по-голяма наслада от победата си над теб, ако те надвия не само в съдебния процес, но и в доводите си. Ето защо разбери и ти, мъдрейши ми учителю, че каквото и да стане, няма да изпълня твоето искане — независимо дали присъдата ще бъде в твоя или моя полза. Така че ако съдиите вземат моята страна, аз съгласно със съдийското решение не ще ти дължа нищо, защото аз ще победя; ако ли пък се обявят срещу мен, съгласно с нашия договор не ще ти дължа нищо, защото не ще победя."
Тогава съдиите сметнали, че доводите и на едната, и на другата страна са неясни и нищо не обясняват, и за да не вземат такова решение, което, независимо в чия полза е произнесено, се обезсилва само, оставили делото незавършено и го отложили за някакъв много далечен ден. Така младият ученик надвил своя прочут учител по красноречие с неговия собствен аргумент и го оставил с пръст в уста, използувайки собствената му ловко скроена хитрост.
[XI. Biantis de re uxoria syllogismum non posse videri antistrephein. Existimant quidam etiam illud Biantis, viri sapientis ac nobilis, responsum consimile esse atque est Protagorion illud, de quo dixi modo, antistrephon. Nam cum rogatus esset a quodam Bias, deberetne uxorem ducere, an vitam vivere caelibem: etoi, inquit kalen axeis e aischran; kai ei kalen, hexeis koinen, ei de aischran, hexeis poinen; hekateron de ou lepteon; ou gameteon ara. Sic autem hoc rursum convertunt: Ei men kalen axo, ouch hexo poinen; ei de aischran, ouch exo koinen; gameteon ara. Sed minime hoc esse videtur antistrephon, quoniam ex altero latere conversum frigidius est infirmiusque. Nam Bias proposuit non esse ducendam uxorem propter alterutrum incommodum, quod necessario patiendum erit ei, qui duxerit. Qui convertit autem, non ab eo se defendit incommodo, quod adest, sed carere se altero dicit, quod non adest. Satis est autem tuendae sententiae, quam Bias dixit, quod eum, qui duxit uxorem, pati necesse est ex duobus incommodis alterum, ut aut koinen habeat aut poinen. Sed Favorinus noster, cum facta esset forte mentio syllogismi istius, quo Bias usus est, cuius prima protasis est: etoi kalen axeis e aischran, non ratum id neque iustum diiunctivum esse ait, quoniam non necessum sit alterum ex duobus, quae diiunguntur, verum esse, quod in proloquio diiviictivo necessarium est. Eminentia enim quadam significari formarum turpes et pulcrae videntur. "Est autem" inquit "tertium quoque inter duo ista, quae diiunguntur, cuius rationem prospectumque Bias non habuit. Inter enim pulcherrimam feminam et deformissimam media forma quaedam est, quae et a nimiae pulcritudinis periculo et a summae deformitatis odio vacat; qualis a Quinto Ennio in Melanippa perquam eleganti vocabulo "stata" dicitur, quae neque koine futura sit neque poine." Quam formam modicam et modestam Favorinus non mi hercule inscite appellabat "uxoriam". Ennius autem in ista, quam dixit, tragoedia eas fere feminas ait incolumi pudicitia esse, quae stata forma forent.   11. БИАНТ ЗА БРАКА
Смята се, че и прочутият отговор на знайния мъдрец Биант прилича много на Протагоровия „възвратен" довод, за който споменах малко по-горе. Когато някакъв човек го запитал трябва ли да се ожени или да продължи да си ергенува, Биант му рекъл: „Или хубавица ще вземеш, или пък грозница; ако е хубавица, ще е мръсница, а грозницата ще ти извади душицата. И едното, и другото не е за предпочитане. Следователно не бива да се жениш."
Някои обаче обръщат думите му както им е изгодно: „Ако взема грозница, не ще имам мръсница, а хубавицата не ще ми мъчи душицата; следователно трябва да се оженя." Но всъщност тези две изказвания ни най-малко не са „възвратни", защото обратното твърдение, отговорът към Биант, е много по-слаб и безпомощен. Биант твърди, че човек не бива да се жени заради несгодите, които и в единия, и в другия случай неминуемо ще се стоварят върху жениха. А неговият противник не се отървава напълно от неволите, защото една от тях неминуемо ще го връхлети със сватбата, а се радва, че е лишен от другата злина, която не ще го споходи. Впрочем достатъчно е да се ограничим със сентенцията на Биант, че този, който се жени, непременно изтърпява една от двете злини: да си вземе мръсница или да му извадят душата.
Нашият Фаворин при едно случайно споменаване на Биантовия силогизъм, чиято първа част е „или хубавица ще вземеш, или пък грозница", заяви, че подобно разделение не е нито обмислено, нито правилно, защото двете понятия, които се противопоставят, не са верни във всички случаи, а това е задължително за едно антитетично твърдение. Външността в случая се означава само с нейните крайности — хубост и грозота. „Обаче съществува и трето положение между двата полюса, каза Фаворин, за което Биант нито е помислил, нито се е сетил. Та нали между ужасната грозотия и дивната хубост има и една по-умерена външност, която е предпазена и от опасностите на съвършената красота, и от отвращението, породено от прекалената уродливост — „всекидневна", Както Квинт Ений извънредно деликатно е нарекъл онзи тип жена, която нито е „мръсница", нито „вади душици". Подобна умерена и скромна външност Фаворин твърде остроумно наричаше „съпружеска". А Ений в споменатата трагедия казва, че жените с „всекидневна" външност са ненапити и целомъдрени.


[XIII. De officiorum gradu atque ordine moribus populi Romani observato. Seniorum hominum et Romae nobilium atque in morum disciplinarumque veterum doctrina memoriaque praestantium disceptatio quaedam fuit praesente et audiente me de gradu atque ordine officiorum. Cumque quaereretur, quibus nos ea prioribus potioribusque facere oporteret, si necesse esset in opera danda faciendoque officio alios aliis anteferre, non consentiebatur. Conveniebat autem facile constabatque ex moribus populi Romani primum iuxta parentes locum tenere pupillos debere fidei tutelaeque nostrae creditos; secundum eos proximum locum clientes habere, qui sese itidem in fidem patrociniumque nostrum dediderunt; tum in tertio loco esse hospites; postea esse cognatos adfinesque. Huius moris observationisque multa sunt testimonia atque documenta in antiquitatibus perscripta, ex quibus unum hoc interim de clientibus cognatisque, quod prae manibus est, ponemus. M. Cato in oratione, quam dixit apud censores in Lentulum, ita scripsit: "Quod maiores sanctius habuere defendi pupillos quam clientem non fallere. Adversus cognatos pro cliente testatur, testimonium adversus clientem nemo dicit. Patrem primum, postea patronum proximum nomen habuere." Masurius autem Sabinus in libro iuris civilis tertio antiquiorem locum hospiti tribuit quam clienti. Verba ex eo libro haec sunt: "In officiis apud maiores ita observatum est: primum tutelae, deinde hospiti, deinde clienti, tum cognato, postea adfini. Aequa causa feminae viris potiores habitae pupillarisque tutela muliebri praelata. Etiam adversus quem adfuissent, eius filiis tutores relicti in eadem causa pupillo aderant." Firmum atque clarum isti rei testimonium perhibet auctoritas C. Caesaris pontificis maximi, qui in oratione quam pro Bithynis dixit, hoc principio usus est: "Vel pro hospitio regis Nicomedis vel pro horum necessitate, quorum res agitur, refugere hoc munus, M. Iunce, non potui. Nam neque hominum morte memoria deleri debet, quin a proximis retineatur, neque clientes sine summa infamia deseri possunt, quibus etiam a propinquis nostris opem ferre instituimus."   13. ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА
Веднъж присъствувах на един спор между хора на преклонна възраст, видни личности в Рим, притежаващи повече от когото и да било знанията и спомена за древните обичаи и традиции относно степента и реда на задълженията ни към другите. Съгласие не можеше да се постигне най-вече по въпроса, с кого най-напред и най-силно обвързан трябва да се чувствува човек, ако в усилията да изпълни своя дълг той бъде принуден да избира едни хора пред други. А всъщност бе безспорно и очевидно, че според обичаите на нашите предци първото място веднага след родителите е отредено на децата, намиращи се под наше опекунство; подир тях най-близкото място заемат клиентите, които също са се отдали на нашата вярност и покровителство; третото място държат приятелите гостоприемни, след тях идват роднините и близките.
Този обичай и порядък е удостоверен с многобройни доказателства и документи, описани в „Древностите" 69, от които подръка ми се оказа едно отнасящо се до клиентите и близките свидетелство и затова аз ще го приложа към думите си: Марк Катон в речта си пред цензорите „Против Лентул" е казал така: „Нашите предци са приемали за по-свято задължение да защитят невръстните си деца, отколкото да останат верни на клиента си. Срещу роднините обаче и в полза на клиента са свидетелствували, свидетелство срещу клиента си не е изрекъл никой. На първо място стояло името „патер", баща, най-близко до него — името „патрон".
За разлика от Катон, Мазурий Сабин в третата книга на труда си „Гражданско право" поставя приятеля гостоприемен пред клиента. Ето и цитат от него: „Нашите предци са подреждали задълженията си така: на първо място — родителския и настойническия дълг, на второ място — дълга към гостоприемниците си, на трето — към клиентите си, после — към роднините, след това — към близките. При еднакви условия жените имали предимство пред мъжете, а опекунството над непълнолетните държало първенство пред съпружеската закрила над жената. Нещо повече, ако се случело някой човек да бъде определен за настойник на момче, с чийто баща се е съдел преди смъртта му, той трябвало да вземе страната на момчето в този процес. Неопровержимо и ясно доказателство за тези неща ни осигурява авторитетът на върховния жрец Гай Цезар, който започнал речта си „За витинците" с думите: „Както заради връзките ми на гостоприемство с цар Никомед, така и заради близостта ми с хората, чиито интереси се разискват сега, аз, Марк Юнце, нямах правото да не се нагърбя с този товар. Защото нито можем да забравим и занемарим паметта на нашите близки след тяхната смърт, нито можем да изоставим нашите клиенти в беда, без да си навлечем най-големия позор, защото сме установили, че дори близките ни трябва да закрилят нашите клиенти."
[XIV. Quod Apion, doctus homo, qui "Plistonices" appellatus est, vidisse se Romae scripsit recognitionem inter sese mutuam ex vetere notitia hominis et leonis. Apion, qui "Plistonices" appellatus est, litteris homo multis praeditus rerumque Graecarum plurima atque varia scientia fuit. Eius libri non incelebres feruntur, quibus omnium ferme, quae mirifica in Aegypto visuntur audiunturque, historia comprehenditur. Sed in his, quae vel audisse vel legisse sese dicit, fortassean vitio studioque ostentationis sit loquacior - est enim sane quam in praedicandis doctrinis sui venditator -; hoc autem, quod in libro Aegyptiacorum quinto scripsit, neque audisse neque legisse, sed ipsum sese in urbe Roma vidisse oculis suis confirmat. "In circo maximo" inquit "venationis amplissimae pugna populo dabatur. Eius rei, Romae cum forte essem, spectator" inquit "fui. Multae ibi saevientes ferae, magnitudines bestiarum excellentes, omniumque invisitata aut forma erat aut ferocia. Sed praeter alia omnia leonum" inquit "immanitas admirationi fuit praeterque omnis ceteros unus. Is unus leo corporis impetu et vastitudine terrificoque fremitu et sonoro, toris comisque cervicum fluctuantibus animos oculosque omnium in sese converterat. Introductus erat inter compluris ceteros ad pugnam bestiarum datus servus viri consularis ; ei servo Androclus nomen fuit. Hunc ille leo ubi vidit procul, repente" inquit "quasi admirans stetit ac deinde sensim atque placide tamquam noscitabundus ad hominem accedit. Tum caudam more atque ritu adulantium canum clementer et blande movet hominisque se corpori adiungit cruraque eius et manus prope iam exanimati metu lingua leniter demulcet. Homo Androclus inter illa tam atrocis ferae blandimenta amissum animum recuperat, paulatim oculos ad contuendum leonem refert. Tum quasi mutua recognitione facta laetos" inquit "et gratulabundos videres hominem et leonem." Ea re prorsus tam admirabili maximos populi clamores excitatos dicit accersitumque a Caesare Androclum quaesitamque causam, cur illi atrocissimus leo uni parsisset. Ibi Androclus rem mirificam narrat atque admirandam. "Cum provinciam" inquit "Africam proconsulari imperio meus dominus obtineret, ego ibi iniquis eius et cotidianis verberibus ad fugam sum coactus et, ut mihi a domino, terrae illius praeside, tutiores latebrae forent, in camporum et arenarum solitudines concessi ac, si defuisset cibus, consilium fuit mortem aliquo pacto quaerere. Tum sole medio" inquit "rabido et flagranti specum quandam nanctus remotam latebrosamque in eam me penetro et recondo. Neque multo post ad eandem specum venit hic leo debili uno et cruento pede gemitus edens et murmura dolorem cruciatumque vulneris commiserantia." Atque illic primo quidem conspectu advenientis leonis territum sibi et pavefactum animum dixit. "Sed postquam introgressus" inquit "leo, uti re ipsa apparuit, in habitaculum illud suum, videt me procul delitescentem, mitis et mansues accessit et sublatum pedem ostendere mihi et porrigere quasi opis petendae gratia visus est. Ibi" inquit "ego stirpem ingentem vestigio pedis eius haerentem revelli conceptamque saniem volnere intimo expressi accuratiusque sine magna iam formidine siccavi penitus atque detersi cruorem. Illa tunc mea opera et medella levatus pede in manibus meis posito recubuit et quievit, atque ex eo die triennium totum ego et leo in eadem specu eodemque et victu viximus. Nam, quas venabatur feras, membra opimiora ad specum mihi subgerebat, quae ego ignis copiam non habens meridiano sole torrens edebam. Sed ubi me" inquit "vitae illius ferinae iam pertaesum est, leone in venatum profecto reliqui specum et viam ferme tridui permensus a militibus visus adprehensusque sum et ad dominum ex Africa Romam deductus. Is me statim rei capitalis damnandum dandumque ad bestias curavit. Intellego autem" inquit "hunc quoque leonem me tunc separato captum gratiam mihi nunc beneficii et medicinae referre." Haec Apion dixisse Androclum tradit eaque omnia scripta circumlataque tabula populo declarata atque ideo cunctis petentibus dimissum Androclum et poena solutum leonemque ei suffragiis populi donatum. "Postea" inquit "videbamus Androclum et leonem loro tenui revinctum urbe tota circum tabernas ire, donari aere Androclum, floribus spargi leonem, omnes ubique obvios dicere: "Hic est leo hospes hominis, hic est homo medicus leonis"."   14. ИНТЕРЕСНО ПРИЯТЕЛСТВО МЕЖДУ ЧОВЕК И ЛЪВ
Апион, наречен още „Плистоник", бил изключително начетен човек с многобройни и разнообразни познания за живота на гърците. От ръка на ръка се предават небезизвестните книги на една негова история, описваща почти всички чудеса в Египет, които се посещават или за които се приказва. При представянето на чутото или прочетеното, които сам той разграничава, Плистоник е може би твърде бъбрив поради порочния си стремеж към самоизтъкване (наистина той разгласява своята ученост, както амбулантен търговец — стоката си), но в пета книга на своите „Египетски разкази" той е изложил една случка, за която, както сам твърди, нито е чул, нито чел, а е присъствувал и я е видял със собствените си очи. „В Големия цирк, разказва той, за народа бяха уредени пищни ловни зрелища. За късмет по това време аз пребивавах в Рим и не пропуснах случая да бъда техен зрител. Глутници диви животни, зверове с неподозирана големина, необикновени породи и рядка кръвожадност. Сред всички тях най-удивителни бяха могъщите лъвове, а сред всички лъвове изпъкваше един мъжкар. Неговото налято с мощ огромно тяло, смразяващият му гръмовен рев, буйната му вълниста грива грабваха окото и вземаха ума на зрителите. Въведоха робите, отредени да се бият със зверовете, сред които беше и един роб на консула от предишната година. Андрокъл му беше името. Щом го съзря грамадният лъв, към който бяха насочени погледите на публиката, той изведнъж застина за миг, като че ли удивен и изненадан, а после полека и приветливо пристъпи към него сякаш към отдавнашен познат. След това като куче замаха ласкаво и гальовно с опашка, отри се о тялото му и нежно облиза краката и ръцете на човека, който ни жив, ни умрял, едва се държеше на нозе. Обаче полека-лека ласките на страшния звяр накараха Андрокъл да се свести и му дадоха кураж да се вгледа по-внимателно в лъва. И тогава множеството с изненада видя как човек и лъв се зарадваха и се прегърнаха каго отколешни приятели, познали се след дълго отсъствие."
Тази удивителна случка, разказва по-нататък Апион, предизвикала гръмогласния рев на цялата публика, а Цезар наредил да доведат Андрокъл при него и се поинтересувал защо най-свирепият лъв е пощадил единствено него. Тогава Андрокъл разказал една невероятна и необикновена история. „Моят господар, започнал той, като проконсул беше получил под своя власт провинция Африка. Там аз, съсипан от несправедливите, ала всекидневни побоища, които търпях от него, бях принуден да потърся спасение в бягството и за да се скрия на по-сигурно място от господаря ми, в чиито ръце бе цялата страна, запилях се из пустошта на полета и пясъци, твърдо решен, че ако не успея да си намеря храна, ще намеря как да е поне смъртта си. Така насред пладне, изгорен от яростно прежурящото слънце, аз се озовах пред една прикътана и сенчеста пещера и веднага се вмъкнах и се потулих в нея. Не щеш ли, след малко в същата пещера влезе и ей тоя лъв, едва влачейки кървящия си крак, ръмжейки и стенейки от болка, която можеше да възбуди у всекиго съчувствие към страданието на животното. Разбира се, отначало аз бях сащисан и вцепенен от страх при вида на приближаващия се към мен звяр. Но след като лъвът, който — по всичко личеше — бе влязъл в своето леговище, ме видя притаен вътре, пристъпи полека и кротко към мен, повдигна си крака, сякаш да ми покаже раната си и да ме помоли за помощ. Тогава аз изтръгнах стърчащия от лапата му грамаден кол, изстисках докрай образувалата се в раната гной и внимателно, без да изпитвам вече кой знае каква уплаха, напълно спрях и изтрих течащата кръв. Облекчен от тези мои грижи и помощ, лъвът сложи лапата си в ръцете ми, легна и заспа и от този ден нататък двамата заживяхме заедно, поделяйки си в продължение на цели три години и леговището, и храната. Той ходеше на лов и ми носеше в бърлогата най-тлъстите късове, които аз, нямайки с какво да поддържам непрекъснато огън, сушах на южното слънце и така ги приготвях за ядене. Но дойде време, разказвал Андрокъл, когато вече ми дойде до гуша да живея като диво животно, и щом един ден лъвът се отправи на лов, аз напуснах скривалището и след почти тридневно скитане бях забелязан и заловен от някакви войници, а после — откаран от Африка при господаря ми в Рим, който начаса се погрижи да бъда осъден на смърт и хвърлен на зверовете в цирка. Струва ми се, завърши робът, че и той е бил хванат немного подир моето изчезване от пещерата и сега ми се отблагодари за помощта и доброто, които му
бях сторил."
Това разказал Андрокъл на Цезар; а думите му, предава Апион, били записани на таблички, които веднага били разнесени, за да чуе народът необикновената история на този човек. Тогава по настояване на множеството наказанието било опростено, Андрокъл — освободен, а лъвът — подарен нему по волята на народа. „Оттогава насетне, пише Апион, често виждахме Андрокъл да води лъва на тънка каишка от кръчма на кръчма из целия град. Срещнеха ли ги, хората щедро отрупваха с пари мъжа, обкичваха лъва с цветя, не пропускаха да кажат: „Този лъв е приютил човека, този човек е излекувал лъва."
[XVI. De vi oculorum deque videndi rationibus. De videndi ratione deque cernendi natura diversas esse opiniones philosophorum animadvertimus. Stoici causas esse videndi dicunt radiorum ex oculis in ea, quae videri queunt, emissionem aerisque simul intentionem. Epicurus afluere semper ex omnibus corporibus simulacra quaedam corporum ipsorum eaque sese in oculos inferre atque ita fieri sensum videndi putat. Plato existimat genus quoddam ignis lucisque de oculis exire idque coniunctum continuatumque vel cum luce solis vel cum alterius ignis lumine sua vi et externa nixum efficere, ut, quaecumque offenderit inlustraveritque, cernamus. Sed hic aeque non diutius muginandum, eiusdemque illius Enniani Neoptolemi, de quo supra scripsimus, consilio utendum est, qui degustandum ex philosophia censet, non in eam ingurgitandum.   16. ЗАЩО ВИЖДАТ ОЧИТЕ
Знае се, че съществуват най-различни философски схващания по въпроса, защо очите виждат и как различават предметите. Стоиците твърдят, че човек вижда, защото очите му изпускат лъчи към онова, което се опитват да съзрат, и защото в същия момент около него се създава напрежение на въздуха. Епикур пък смята, че от всички тела непрекъснато изтичат техните образи, които се вливат в очите и по този начин възниква усещането за виждане. Платон е на мнение, че от очите излиза някакъв особен вид огън и светлина, които се свързват и съединяват или с лъчите на слънцето, или със светлината на друг огън и използувайки своята и външната сила, правят видимо за нас всичко, което докосне или освети.
Ала не си струва да се помайваме повече с подобни разсъждения, нека се вслушаме в съвета на споменатия вече от мен герой от Ениевата трагедия „Неоптолем”, според когото от философията трябва да отпиваме, а не да цамбуркаме из нея.

[XVII. Quam ob causam dies primi post Kalendas, Nonas, Idus atri habeantur; et cur diem quoque quartum ante Kalendas vel Nonas vel Idus quasi religiosum plerique vitent. Verrius Flaccus in quarto de verborum significatu dies, qui sunt postridie kalendas, Nonas, Idus, quos vulgus imperite "nefastos" dicit, propter hanc causam dictos habitosque "atros" esse scribit. "Vrbe" inquit "a Gallis Senonibus recuperata L. Atilius in senatu verba fecit Q. Sulpicium tribunum militum ad Alliam adversus Gallos pugnaturum rem divinam dimicandi gratia postridie Idus fecisse; tum exercitum populi Romani occidione occisum et post diem tertium eius diei urbem praeter Capitolium captam esse; compluresque alii senatores recordari sese dixerunt, quotiens belli gerendi gratia res divina postridie Kalendas, Nonas, Idus a magistratu populi Romani facta esset, eius belli proximo deinceps proelio rem publicam male gestam esse. Tum senatus eam rem ad pontifices reiecit, ut ipsi, quod videretur, statuerent. Pontifices decreverunt nullum his diebus sacrificium recte futurum." Ante diem quoque quartum kalendas vel Nonas vel Idus tamquam inominalem diem plerique vitant. Eius observationis an religio ulla sit tradita, quaeri solet. Nihil nos super ea re scriptum invenimus, nisi quod Q. Claudius annalium quinto cladem illam pugnae Cannensis vastissimam factam dicit ante diem quartum Nonas Sextiles.   17. ЗАЩО ДНИТЕ СЛЕД КАЛЕНДИТЕ, НОНИТЕ И ИДИТЕ БИЛИ СМЯТАНИ ЗА НЕБЛАГОПРИЯТНИ
Верий Флак в четвъртата книга на труда си „За значението на думите" съобщава, че дните, които следват подир Календите, Ноните и Идите и които невежествено са наричани от хората „непозволени" 70, били назовани и започнали да се смятат за „черни", зловещи поради следната причина:
„След като Рим бил отвоюван и освободен от галското племе сенони, Луций Атилий произнесъл в сената реч, в която казал, че преди да встъпи в битка с галите при река Алия, военният трибун Квинт Сулпиций извършил богослужение за щастливия изход на сражението в деня непосредствено след Идите; ала войската на римския народ била разбита и посечена, а три дни след това целият Рим освен Капитолийския хълм бил превзет от враговете; тогава мнозина други сенатори си спомнили, че колчем магистрат на римския народ е извършвал богослужения за успешното водене на война в деня след Календите, Ноните и Идите, държавата е била постигана от злощастие още в първото сражение в съответната война. Като изслушал всичко това, сенатът се обърнал към понтифиците с молба те да определят своето решение по въпроса. Понтифиците постановили, че никое жертвоприношение, извършено през тези дни, не ще бъде правилно и съгласно с божията воля."
Четвъртият ден преди Календите, Ноните и Идите също е избягван от мнозина като неподходящ за свещенодействия и злополучен. А дали подобно поведение е обвързано с някакво религиозно правило, това остава неясно и е все още въпрос на търсения. Аз така и не можах да открия нещо просветляващо тази неизясненост освен сведението на Клавдий в петата книга на произведението му, че онова немислимо и страшно клане в битката при Кана е станало на четвъртия ден преди августовските Нони.

[XVIII. An quid et quantum differat historia ab annalibus; superque ea re verba posita ex libro rerum gestarum Sempronii Asellionis primo. "Historiam" ab "annalibus" quidam differre eo putant, quod, cum utrumque sit rerum gestarum narratio, earum tamen proprie rerum sit "historia", quibus rebus gerendis interfuerit is, qui narret; eamque esse opinionem quorundam Verrius Flaccus refert in libro de significatu verborum quarto. Ac se quidem dubitare super ea re dicit, posse autem videri putat nonnihil esse rationis in ea opinione, quod historia Graece significet rerum cognitionem praesentium. Sed nos audire soliti sumus annales omnino id esse, quod historiae sint, historias non omnino esse id, quod annales sint: sicuti, quod est homo, id necessario animal est; quod est animal, non id necesse est hominem esse. Ita "historias" quidem esse aiunt rerum gestarum vel expositionem vel demonstrationem vel quo alio nomine id dicendum est, "annales" vero esse, cum res gestae plurium annorum observato cuiusque anni ordine deinceps componuntur. Cum vero non per annos, sed per dies singulos res gestae scribuntur, ea historia Graeco vocabulo ephemeris dicitur, cuius Latinum interpretamentum scriptum est in libro Semproni Asellionis primo, ex quo libro plura verba ascripsimus, ut simul, ibidem quid ipse inter res gestas et annales esse dixerit, ostenderemus. "Verum inter eos", inquit "qui annales relinquere voluissent, et eos, qui res gestas a Romanis perscribere conati essent, omnium rerum hoc interfuit. Annales libri tantummodo, quod factum quoque anno gestum sit, ea demonstrabant, id est quasi qui diarium scribunt, quam Graeci ephemerida vocant. Nobis non modo satis esse video, quod factum esset, id pronuntiare, sed etiam, quo consilio quaque ratione gesta essent, demonstrare." Paulo post idem Asellio in eodem libro: "Nam neque alacriores" inquit "ad rempublicam defendundam neque segniores ad rem perperam faciundam annales libri commovere quicquam possunt. Scribere autem, bellum initum quo consule et quo confectum sit et quis triumphans introierit, et eo libro, quae in bello gesta sint, non praedicare autem interea quid senatus decreverit aut quae lex rogatiove lata sit, neque quibus consiliis ea gesta sint, iterare: id fabulas pueris est narrare, non historias scribere."   18. КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ИСТОРИЯТА И АНАЛИТЕ?

Историята и аналите различават ли се помежду си? Наистина и двете са разказ за отминали събития, казват някои, но историята е описание на такива събития, на които разказвачът е бил свидетел. С това мнение се запознаваме в четвъртата книга на произведението на Верий Флак „За значението на думите". Той обаче заявява, че изпитва съмнения по този въпрос, но може би има някакво разумно основание това твърдение, понеже „история" на гръцки означава описание на събития, съвременни на автора й 71. Ние пък сме свикнали да чуваме, че аналите са понятие, което изцяло се включва в историята, а понятието „история" съвсем не се включва изцяло в аналите: по същия начин човекът е по необходимост животно, но животното съвсем не се отъждествява с човека.
Така някои са на мнение, че историята е изложение или описание (или както решим да го наречем) на минали деяния, а за анали може да се говори тогава, когато събитията от един продължителен срок следват едно подир друго, година по година. А когато нещата се описват не по години, а по дни, подобна история се нарича с гръцката дума „ефемерида", чието тълкуване на латински можем да намерим в първата книга на Семпроний Азелион. Извадил съм доста от неговите обяснения, за да покажа наред с определението на ефемеридата каква е според Азелион разликата между история и анали.
„Впрочем, казва той, границата между авторите, които са пожелали да оставят анали, и писателите, които са се опитали да изложат историята на римляните, е главно в следното: аналите само показват какво е сторено и в коя година е станало, тоест приличат на дневник, наричан от гърците „ефемерида" или „всекидневник". Ние обаче, смятам аз, не се задоволяваме само да известяваме какво се е случило, но и да обясняваме поради каква причина и с каква цел са възникнали дадените събития."
Малко след това Азелион продължава: „Нито бурни и неукротими, когато се защитава републиката, нито лениви и спокойни, когато се върши обратното, аналите не могат да вдъхновят каквото и да било желание. А да пишеш при кой консул е започнала войната и при кой е свършила, кой е влязъл с триумф в Рим заради победите си в нея, а да не съобщиш какви дела са извършени, какво е постановил сенатът, какъв закон или законопроект е бил предложен, да не възпроизведеш замисъла на стореното — това е все едно да разказваш приказки на хлапетата, а не да пишеш история."