|
|
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод:
Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
[I. Admiranda quaedam ex annalibus sumpta de P. Africano superiore.
Quod de Olympiade, Philippi regis uxore, Alexandri matre, in historia Graeca scriptum est, id de P. quoque Scipionis matre, qui prior Africanus appellatus est, memoriae datum est. Nam et C. Oppius et Iulius Hyginus aliique, qui de vita et rebus Africani scripserunt, matrem eius diu sterilem existimatam tradunt, P. quoque Scipionem, cum quo nupta erat, liberos desperavisse. Postea in cubiculo atque in lecto mulieris, cum absente marito cubans sola condormisset, visum repente esse iuxta eam cubare ingentem anguem eumque his, qui viderant, territis et clamantibus elapsum inveniri non quisse. Id ipsum P. Scipionem ad haruspices retulisse; eos sacrificio facto respondisse fore, ut liberi gignerentur, neque multis diebus, postquam ille anguis in lecto visus est, mulierem coepisse concepti fetus signa atque sensum pati; exinde mense decimo peperisse natumque esse hunc P. Africanum, qui Hannibalem et Carthaginienses in Africa bello Poenico secundo vicit. Sed et eum inpendio magis ex rebus gestis quam ex illo ostento virum esse virtutis divinae creditum est. Id etiam dicere haut piget, quod idem illi, quos supra nominavi, litteris mandaverint Scipionem hunc Africanum solitavisse noctis extremo, priusquam dilucularet, in Capitolium ventitare ac iubere aperiri cellam Iovis atque ibi solum diu demorari quasi consultantem de republica cum Iove, aeditumosque eius templi saepe esse demiratos, quod solum id temporis in Capitolium ingredientem canes semper in alios saevientes neque latrarent eum neque incurrerent. Has volgi de Scipione opiniones confirmare atque approbare videbantur dicta factaque eius pleraque admiranda. Ex quibus est unum huiuscemodi. Assidebat obpugnabatque oppidum in Hispania situ, moenibus, defensoribus validum et munitum, re etiam cibaria copiosum, nullaque eius potiundi spes erat, et quodam die ius in castris sedens dicebat, atque ex eo loco id oppidum procul visebatur. Tum e militibus, qui in iure apud eum stabant, interrogavit quispiam ex more, in quem diem locumque vadimonium promitti iuberet, et Scipio manum ad ipsam oppidi, quod obsidebatur, arcem protendens: "perendie" inquit "sese sistant illo in loco". Atque ita factum: die tertio, in quem vadari iusserat, oppidum captum est, eodemque die in arce eius oppidi ius dixit.
| |
1. ЗА НЯКОИ ВЪЗХИТИТЕЛНИ ПОСТЪПКИ НА СТАРИЯ ПУБЛИЙ АФРИКАНСКИ
Каквото ще намерим да пише в историята на Гърция за Олимпиада, съпругата на цар Филип и майката на Александър, същото ще прочетем и в римските анали за майката на Публий Сципион, който пръв получил прозвището Африкански. И Гай Опий, и Юлий Хигин, а и мнозина други аналисти, оставили трудове „За живота и делата на Публий Африкански", ни предават, че дълго време тя била смятана за безплодна и дори Публий Сципион, за когото била омъжена, вече загубил надежда да има някога деца. Но един ден в покоите и дори в ложето на жената, легнала сама и заспала, преди мъжът й да се върне, ненадейно редом с нея се озовала една огромна змия и щом била видяна от прислугата, която страшно се изплашила и развикала, измъкнала се навън и не могла никъде да бъде открита. Публий Сципион се допитал за случилото се до харуспиците, а те разгледали вътрешностите на жертвеното животно и му отговорили, че ще му се родят деца; и наистина няколко дни подир удивителната случка със змията в леглото жената започнала да усеща първите признаци, че е заченала рожба в утробата си; а на десетия месец оттогава тя родила и на бял свят се появил Публий Африкански, който победил Ханибал и картагенците на тяхна земя във Втората пуническа война. Ала не толкова споменатото знамение, а далеч повече делата му карали хората да вярват в божествените качества и добродетели на Сципион.
А ето и една негова особеност, за която не ще се посвеня да разкажа, макар да е описана у посочените по-горе автори: същият този Публий Африкански имал навика в края на нощта преди съмване да се изкачва на Капитолия, където заповядвал да отворят вътрешността на Юпитеровия храм 72и дълго оставал усамотен в него, сякаш се съветвал с Юпитер за благото на държавата, а пазачите на храма често се удивлявали от поведението на кучетата, които винаги беснеели срещу хората, но нито залайвали, нито се спускали срещу него, макар да възлизал на Капитолийския хълм по такова време и самичък.
Тази представа на множеството за божествеността на Сципион била, изглежда, доказвана и потвърждавана от неговите думи и дела, които често предизвиквали всеобщо изумление. Ще разкажа само за едно от тях. Сципион обкръжил и обсаждал една крепост в Испания, укрепена и заякчена и от околната природа, и от дебелите си стени, и от смелите си защитници, обилно снабдена с провизии, която сякаш не оставяла у нападателите никакви надежди, че могат да я превземат. Един ден той раздавал правосъдие 73, седейки насред лагера, откъдето в далечината се виждала крепостта. Тогава един от войниците, чиито дела разглеждал, го помолил съгласно с обичая да определи ден и място, където те ще трябва да се явят за произнасяне решение по делата им, а Сципион протегнал ръка към самата твърдина на обсадения град и заявил: „Да се явят вдругиден ей-там." Така и станало: на втория ден, за който било назначено делото, крепостта паднала и именно в този ден, в твърдината на превзетия град той разгледал делата.
|
|
[V. Historia de Polo histrione memoratu digna. Histrio in terra Graecia fuit fama celebri, qui gestus et vocis claritudine et venustate ceteris antistabat: nomen fuisse aiunt Polum, tragoedias poetarum nobilium scite atque asseverate actitavit. Is Polus unice amatum filium morte amisit. Eum luctum quoniam satis visus est eluxisse, rediit ad quaestum artis. In eo tempore Athenis Electram Sophoclis acturus gestare urnam quasi cum Oresti ossibus debebat. Ita compositum fabulae argumentum est, ut veluti fratris reliquias ferens Electra comploret commisereaturque interitum eius existimatum. Igitur Polus lugubri habitu Electrae indutus ossa atque urnam e sepulcro tulit filii et quasi Oresti amplexus opplevit omnia non simulacris neque imitamentis, sed luctu atque lamentis veris et spirantibus. Itaque cum agi fabula videretur, dolor actus est.
| |
5. ЕДНА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНА ПРОЯВА НА АКТЬОРА ПОЛОС
Имало един много прочут и прославен гръцки актьор, който далеч превъзхождал събратята си по професия с изразителността и изящността на движенията и гласа си. Името му било Полос. Той играел умело и всеотдайно в трагедии на именити поети. Но смъртта отнела неговия син, към когото Полос изпитвал най-нежна и дълбока обич. Когато решил, че достатъчно е носил траура по него, покрусеният баща се върнал отново към изкуството, от което се прехранвал. Играейки по това време в Атина ролята на Софокловата Електра 74, той трябвало в един момент да носи урна, пълна уж с костите на Орест. Според сюжета на пиесата Електра мислела, че в ръцете си държи тленните останки на своя брат, и затова оплаквала и окайвала мнимата му смърт. И тъй Полос, облечен в траурната дреха на Електра, изнесъл от гробницата урната с костите на сина си, прегърнал ги, сякаш са костите на Орест, и изпълнил ролята си не с подражание и игра на печал, а с истинска, дишаща скръб и плач. Така отстрани изглеждало, че един актьор играе своята роля, а всъщност един баща се отдавал на собствената си горест.
|
|
[VIII. Res ultra fidem tradita super amatore delphino et puero amato. Delphinos venerios esse et amasios non modo historiae veteres, sed recentes quoque memoriae declarant. Nam et sub Caesaris Augusti imperio in Puteolano mari, ut Apion scriptum reliquit, et aliquot saeculis ante apud Naupactum, ut Theophrastus tradidit, amores flagrantissimi delphinorum cogniti compertique sunt. Neque hi amaverunt, quod sunt ipsi, genus, sed pueros forma liberali in naviculis forte aut in vadis litorum conspectos miris et humanis modis arserunt. Verba subscripsi Apionos, eruditi viri, ex Aegyptiacorum libro quinto, quibus delphini amantis et pueri non abhorrentis consuetudines, lusus, gestationes, aurigationes refert eaque omnia sese ipsum multosque alios vidisse dicit: Autos d'au eidon peri Dikaiarchias paidos A - Hyakinthos ekaleito - pothois eptoemenon delphina. Prossainei ten phonen autou ten psychen pteroumenos entos tas te akanthas hypostellon, me ti tou pothoumenou chrotos amyxei pheidomenos, hippedon te peribebekota mechri diakosion anege stadion. Execheito he Rhome kai pasa Italia tes Aphrodites xynorontes heniochoumenon ichthyn. Ad hoc adicit rem non minus mirandam. "Postea" inquit "idem ille puer delphineromenos morbo adfectus obit suum diem. At ille amans, ubi saepe ad litus solitum adnavit et puer, qui in primo vado adventum eius opperiri consueverat, nusquam fuit, desiderio tabuit exanimatusque est et in litore iacens inventus ab his, qui rem cognoverant, in sui pueri sepulcro humatus est."
| |
8. ЗА ДЕЛФИНА И ЛЮБИМОТО МУ МОМЧЕ
Че делфините са склонни към любовните игри и са страстни любовници, за това свидетелствуват не само древните истории, но и редица съвременни разкази. Защото и при Путеоли по времето на Цезар Август (за което пише Апион),и в залива при Навпакт няколко века по-рано (за което съобщава Теофраст) са били забелязани и наблюдавани буйни прояви на пламенна любов от страна на делфини. Тяхната страст обаче не била насочена към себеподобните им, а щом съглеждали по корабите или крайбрежните плитчини красиви и благородни на вид юноши, у тях съвсем като у хората лумвало удивително желание и влечение към момчетата.
Прибавил съм и думите на Апион, един твърде начетен мъж, от петата книга на неговите „Египетски разкази", в която се описва как някакъв влюбен делфин си играел и се забавлявал с едно отвръщащо му с взаимност момче, как го носел на гърба си и го разхождал из морето, следен от голямо множество хора, сред които бил и самият Апион: „Лично аз видях до Дикеархия как по едно момче — Хиацинт му бе името — страстно копнееше някакъв делфин. Чуеше ли гласа на момчето, устремяваше се към него, окрилен и въодушевен, свиваше навътре шиповете си, бдейки да не одраска кожата на любимия си, подлагаше гърба си и яхнат като кон, отнасяше го почти двеста стадия навътре в морето. Рим и цяла Италия се стичаха да гледат как момчето дърпа поводите на един обсебен от Афродита делфин." Историята завършва по не по-малко изумителен начин. „След време, разказва той, същото това „делфино-обичано" момче заболяло и свършило дните си. А влюбеният делфин често доплавал до познатия бряг, но все не виждал момчето, свикнало да очаква идването му на плитчината, и започнал да вехне от копнеж по него, докато не издъхнал. Намерен да лежи на самия бряг от хора, запознати с историята му, той бил погребан заедно със своя любимец.
|
|
[XII. De tunicis chirodytis; quod earum usum P. Africanus Sulpicio Galo obiecit. Tunicis uti virum prolixis ultra brachia et usque in primores manus ac prope in digitos Romae atque in omni Latio indecorum fuit. Eas tunicas Graeco vocabulo nostri "chirodytas" appellaverunt feminisque solis vestem longe lateque diffusam decere existimaverunt ad ulnas cruraque adversus oculos protegenda. Viri autem Romani primo quidem sine tunicis toga sola amicti fuerunt; postea substrictas et breves tunicas citra humerum desinentis habebant, quod genus Graeci dicunt exomidas. Hac antiquitate indutus P. Africanus, Pauli filius, vir omnibus bonis artibus atque omni virtute praeditus, P. Sulpicio Galo, homini delicato, inter pleraque alia, quae obiectabat, id quoque probro dedit, quod tunicis uteretur manus totas operientibus. Verba sunt haec Scipionis: "Nam qui cotidie unguentatus adversum speculum ornetur, cuius supercilia radantur, qui barba vulsa feminibusque subvulsis ambulet, qui in conviviis adulescentulus cum amatore cum chirodyta tunica interior accubuerit, qui non modo vinosus, sed virosus quoque sit, eumne quisquam dubitet, quin idem fecerit, quod cinaedi facere solent?" Vergilius quoque tunicas huiuscemodi quasi femineas probrosas criminatur: "et tunicae" inquit "manicas et habent redimicula mitrae." Q. quoque Ennius Carthaginiensium "tunicatam iuventutem" non videtur sine probro dixisse.
| |
12. ЗА ТУНИКИТЕ С ДЪЛГИ РЪКАВИ
Мъж да се облича с туника, чиито ръкави се спускат под лактите и стигат чак до китките, та дори и до пръстите, това било неприлично както в Рим, така и в целия Лациум. Подобен вид туника бил наричан от нашите съграждани с гръцката дума „хиродита", дългоръкавна, и се смятало, че само на жена отива да носи широка и дълга дреха, която да покрива ръцете до лактите и да предпазва бедрата от чужди погледи. Впрочем римляните отначало изобщо не носели туника, а се намятали единствено с тога; след време започнали да надяват тънки и къси туники, стигащи само до мишниците, които гърците наричат „екзомиди", безръкавни. Привличан от тази древна простота, Публий Африкански — един високообразован мъж с неоспорими добродетели — осъждал многобройните недостатъци на изнежения и.изфинен Публий Сулпиций Гал, дамгосвайки особено мерака му да носи туники, покриващи целите ръце.
Ето думите на Сципион: „Защото този, който всекидневно се парфюмира и се гласи пред огледалото, който скубе веждите си, който бръсне брадата си и скубе космите по краката си, който още от най-ранна младост възляга по пировете на по-ниското място с любовник и е облечен отдолу в туника с дълги ръкави, който е пристрастен не само към виното, но и към мъжете, точно той ли ще ви накара да се съмнявате, че не върши същото, което с радост вършат развратниците?"
Вергилий също порицава този вид туники като позорящи мъжа:
„Туники носят с ръкави, панделки пък на челото" 75. Не бива да отминем и Квинт Ений, който — по всичко личи — в обиден смисъл наричал картагенската младеж „туникарска".
|
|
[XIV. De tribus dicendi generibus; ac de tribus philosophis, qui ab Atheniensibus ad senatum Romam legati sunt. Et in carmine et in soluta oratione genera dicendi probabilia sunt tria, quae Graeci charakteras vocant nominaque eis fecerunt hadron, ischnon, meson. Nos quoque, quem primum posuimus, "uberem" vocamus, secundum "gracilem", tertium "mediocrem". Vberi dignitas atque amplitudo est, gracili venustas et subtilitas, medius in confinio est utriusque modi particeps. His singulis orationis virtutibus vitia agnata sunt pari numero, quae earum modum et habitum simulacris falsis ementiuntur. Sic plerumque sufflati atque tumidi fallunt pro uberibus, squalentes et ieiunidici pro gracilibus, incerti et ambigui pro mediocribus. Vera autem et propria huiuscemodi formarum exempla in Latina lingua M. Varro esse dicit ubertatis Pacuvium, gracilitatis Lucilium, mediocritatis Terentium. Sed ea ipsa genera dicendi iam antiquitus tradita ab Homero sunt tria in tribus: magnificum in Vlixe et ubertum, subtile in Menelao et cohibitum, mixtum moderatumque in Nestore. Animadversa eadem tripertita varietas est in tribus philosophis, quos Athenienses Romam ad senatum populi R. legaverant inpetratum, uti multam remitteret, quam fecerat is propter Oropi vastationem. Ea multa fuerat talentum fere quingentum. Erant isti philosophi Carneades ex Academia, Diogenes Stoicus, Critolaus Peripateticus. Et in senatum quidem introducti interprete usi sunt C. Acilio senatore; sed ante ipsi seorsum quisque ostentandi gratia magno conventu hominum dissertaverunt. Tum admirationi fuisse aiunt Rutilius et Polybius philosophorum trium sui cuiusque generis facundiam. "Violenta" inquiunt "et rapida Carneades dicebat, scita et teretia Critolaus, modesta Diogenes et sobria." Vnumquodque autem genus, ut diximus, cum caste pudiceque ornatur, fit illustrius, cum fucatur atque praelinitur, fit praestigiosum.
| |
14. ЗА ТРИТЕ СТИЛА В РЕЧТА
И в поетичното слово, и в прозаичната реч възможните начини на изказ (или, както гърците ги наричат, „характерите", отличителните черти на стила) са три и названията им са „разточителен", „пестелив" и „среден". Ние казваме на първия стил „обилен", на втория — „стегнат", а на третия — „умерен".
На обилния са присъщи достолепие и размах, на стегнатия — изящество и стройност, а третият е на границата между двата и взема по нещо и от единия, и от другия.
Но редом с всяко от тези достойнства на речта впоследствие са се навъдили също толкова на брой пороци, които под лъжливи маски имитират техния облик и същина. Така в повечето случаи надутият и високопарен стил минава за обилен, недодяланият и плосък — за стегнат, неясният и противоречив — за умерен. В латинския език обаче има образци на истински, неподправен стил в посочените направления. Според Марк Варон пример за обилие е Пакувий, за стегнатост — Луцилий, за умереност — Теренций. Споменатите стилове в речта, както можем да съдим по Омир, още от дълбока древност са били три и са присъщи на трима от героите му: Одисей говори величествено и обилно, Менелай — стройно и сдържано, Нестор — благоразумно и умерено.
Същото тройно разграничение в стиловете било наблюдавано у трима философи, пратеници на атиняните до Римския сенат с молбата той да отмени контрибуцията от около петстотин таланта, наложена на града им заради опустошаването на Ороп. Тези философи били Карнеад от Академията, стоикът Диоген и перипатетикът Критолай. Наистина на сената техните изказвания били преведени от сенатора Гай Ацилий, но преди това всеки от тях поотделно произнесъл по една показна реч пред голямо хорско стъллотворение. За всеобщо удивление, твърдят Рутилий и Полибий, и тримата философи имали свой собствен стил на красноречие: словото на Карнеад било силно и поривисто, на Критолай — стройно и плавно, на Диоген — скромно и улегнало.
Така че какъвто и да е стилът, разхубавен ли е прилично и благопристойно, то той е блестящ, начервен ли е и нагримиран, той е подправен и престорен.
|
|
[XVI. Locus exscriptus ex satura M. Varronis, quae peri edesmaton, inscripta est, de peregrinis ciborum generibus; et appositi versus Euripidi, quibus delicatorum hominum luxuriantem gulam confutavit. M. Varro in satura, quam peri edesmaton inscripsit, lepide admodum et scite factis versibus cenarum ciborum exquisitas delicias comprehendit. Nam pleraque id genus, quae helluones isti terra et mari conquirunt, exposuit inclusitque in numeros senarios. Et ipsos quidem versus, cui otium erit, in libro, quo dixi, positos legat; genera autem nominaque edulium et domicilia ciborum omnibus aliis praestantia, quae profunda ingluvies vestigavit, quae Varro obprobrans exsecutus est, haec sunt ferme, quantum nobis memoriae est: pavus e Samo, Phrygia attagena, grues Melicae, haedus ex Ambracia, pelamys Chalcedonia, muraena Tartesia, aselli Pessinuntii, ostrea Tarenti, petunculus ..., helops Rhodius, scari Cilices, nuces Thasiae, palma Aegyptia, glans Hiberica. Hanc autem peragrantis gulae et in sucos inquirentis industriam atque has undiquevorsum indagines cuppediarum maiore detestatione dignas censebimus, si versus Euripidi recordemur, quibus saepissime Chrysippus philosophus tamquam edendi ... repertas esse non per usum vitae necessarium, sed per luxum animi parata atque facilia fastidientis per inprobam satietatis lasciviam.
Versus Euripidi adscribendos putavi:
epei ti dei brotoisi plen dyein monon
Demetros aktes pomatos th'hydrechoou,
haper paresti kai pephych'hemas trephein?
hon ouk aparkei plesmone, tryphei de toi
allon edeston mechanas therometha.
| |
16. ЗА ЧУЖДЕСТРАННИТЕ ДЕЛИКАТЕСИ
В своята сатира „За ястията", изпълнена с твърде остроумно и изкусно съчинени стихове, Марк Варон е обрисувал изисканите наслади от храните, поднасяни на пиршествата. Така той е поднесъл, консервирани в шестостъпен ямб, повечето деликатеси, които деликатните прахосници дирят по море и суша.
Що се отнася до самите стихове, нека читателят, ако намери сгода, ги прочете сам в споменатата от мен книга. А тук аз ще изброя съгласно с подигравателния поменик на Варон всички съхранени в паметта ми видове и имена на ядива, както и най-известните места, откъдето произхождат някои храни, изнюхани от ненаситната лакомия на хората. Ето какво е изнамерила тя: пауни от Самос, лещарки от Фригия, жерави от Персия, козлета от Амбрация, млада риба тон от Халкедон, мурени от Тартес, „магаренца" 76 от Песинунт, тарентски стриди, родоска есетра, киликийски скарове, тасоски орехи, египетски фурми, иберийски кестени.
Впрочем трескавата дейност на вездесъщото чревоугодничество, душещо да намери непознати сокове, както и хайките и походите за нови и нови лакомства ще ни сторят достойни за още по-голямо презрение, ако си спомним стиховете на Еврипид, които не слизали от устата на философа Хризип, онагледявайки мисълта му, че настървението към храните не е възникнало поради някаква жизнена необходимост, а поради някаква душевна глезотия, подготвено и улеснено от долнопробната разпуснатост, дължаща се на преситеност и погнуса от прекалено изобилие.
Затова и сметнах, че стиховете на Еврипид няма да са излишни:
„На хората какво ли трябва? Две неща:
Деметрина храна 77и бистрата вода;
те винаги са с нас и хранят ни добре.
Но спрат ли те да ни засищат, тутакси в разпуснатост ще търсим други ястия.”78
|
|
[XVIII. De observata custoditaque apud Romanos iurisiurandi sanctimonia; atque inibi de decem captivis, quos Romam Hannibal deiurio ab his accepto legavit. Iusiurandum apud Romanos inviolate sancteque habitum servatumque est. Id et moribus legibusque multis ostenditur, et hoc, quod dicemus, ei rei non tenue argumentum esse potest. Post proelium Cannense Hannibal, Carthaginiensium imperator, ex captivis nostris electos decem Romam misit mandavitque eis pactusque est, ut, si populo Romano videretur, permutatio fieret captivorum et pro his, quos alteri plures acciperent, darent argenti pondo libram et selibram. Hoc, priusquam proficiscerentur, iusiurandum eos adegit redituros esse in castra Poenica, si Romani captivos non permutarent. Veniunt Romam decem captivi. Mandatum Poeni imperatoris in senatu exponunt. Permutatio senatui non placita. Parentes cognati adfinesque captivorum amplexi eos postliminio in patriam redisse dicebant statumque eorum integrum incolumemque esse ac, ne ad hostes redire vellent, orabant. Tum octo ex his postliminium iustum non esse sibi responderunt, quoniam deiurio vincti forent, statimque, uti iurati erant, ad Hannibalem profecti sunt. Duo reliqui Romae manserunt solutosque esse se ac liberatos religione dicebant, quoniam, cum egressi castra hostium fuissent, commenticio consilio regressi eodem, tamquam si ob aliquam fortuitam causam, issent atque ita iureiurando satisfacto rursum iniurati abissent. Haec eorum fraudulenta calliditas tam esse turpis existimata est, ut contempti vulgo discerptique sint censoresque eos postea omnium notarum et damnis et ignominiis adfecerint, quoniam, quod facturos deieraverant, non fecissent. Cornelius autem Nepos in libro exemplorum quinto id quoque litteris mandavit multis in senatu placuisse, ut hi, qui redire nollent, datis custodibus ad Hannibalem deducerentur, sed eam sententiam numero plurium, quibus id non videretur, superatam; eos tamen, qui ad Hannibalem non redissent, usque adeo intestabiles invisosque fuisse, ut taedium vitae ceperint necemque sibi consciverint.
| |
18. ЗА СВЕТОСТТА НА КЛЕТВИТЕ ПРИ РИМЛЯНИТЕ
Римляните спазвали и съблюдавали ненарушимо и свято своите клетви. Това твърдение е доказано от не един или два писани и неписани закона, а и разказът, който съм поместил тук, също може да бъде тежък довод в негова полза.
След битката при Кана картагенският военачалник Ханибал изпратил в Рим десет души, избрани измежду нашите пленници, като им поръчал да предадат предложението му, че със съгласието на римляните двете страни биха могли да си разменят пленниците, а онези от тях, които се окажат в повече у едната страна, да бъдат откупени от другата по либра и половина сребро всеки. Преди обаче да потеглят на път, накарал ги да се закълнат, че ще се върнат в картагенския лагер, ако сънародниците им не се съгласят на размяна.
Пристигнали в Рим десетимата пленници. Изложили в сената предложението на пунийския пълководец. Сенатът не одобрил размяната. Родителите, роднините и близките на пленниците не се откъсвали от прегръдките им, като непрестанно им повтаряли, че са прекрачили прага на родината си 79 , че поради това тяхното положение е неприкосновено и ненакърнимо и ги умолявали да не се връщат при враговете. Осмина от пленниците заявили, че такова право да останат не им се вижда законно, понеже над тях ще тегне престъпването на клетвата, и веднага, изпълнявайки своя обет, се отправили обратно към Ханибал. А другите двама останали в Рим. Те твърдели, че са свободни и необвързани с никакво религиозно задължение, защото след излизането си от противниковия лагер двамата под измислен предлог — заставени уж от някаква внезапна причина — се върнали назад и изпълнили по този начин клетвата си, затова и дошли в Рим, без да са зависими от нея. Тази тяхна мошеническа хитрост изглеждала в очите на римляните толкова долна, че те били презрени и отритнати от всички, наложени им били всевъзможни наказания, глоби и унижения от цензорите, задето не удържали дадената в клетвата дума
А Корнелий Непот в петата книга на труда си „Примери" съобщава, че голяма част от сенаторите предлагали да не приемат в Рим отказващите да се върнат обратно и да ги отведат под стража при Ханибал, но тяхното мнение не могло да получи подкрепата на мнозинството и не било прието; обаче двамата незавърнали се при Ханибал си спечелили такава омраза и ненавист, че животът вече започнал да им изглежда гнусен и отвратителен и те побързали да се избавят от него.
|
|
[XIX. Historia ex annalibus sumpta de Tiberio Graccho, Gracchorum patre, tribuno plebis; atque inibi tribunicia decreta cum ipsis verbis relata. Pulcrum atque liberale atque magnanimum factum Tiberii Sempronii Gracchi in exemplis repositum est. Id exemplum huiuscemodi est: L. Scipioni Asiatico, P. Scipionis Africani superioris fratri, C. Minucius Augurinus tribunus plebi multam irrogavit eumque ob eam causam praedes poscebat. Scipio Africanus fratris nomine ad collegium tribunorum provocabat petebatque, ut virum consularem triumphalemque a collegae vi defenderent. Octo tribuni cognita causa decreverunt. Eius decreti verba, quae posui, ex annalium monumentis exscripta sunt: "Quod P. Scipio Africanus postulavit pro L. Scipione Asiatico fratre, cum contra leges contraque morem maiorum tribunus pl. hominibus accitis per vim inauspicato sententiam de eo tulerit multamque nullo exemplo irrogaverit praedesque eum ob eam rem dare cogat aut, si non det, in vincula duci iubeat, ut eum a collegae vi prohibeamus; et quod contra collega postulavit, ne sibi intercedamus, quominus suapte potestate uti liceat, de ea re nostrum sententia omnium ea est: si L. Cornelius Scipio Asiaticus collegae arbitratu praedes dabit, collegae, ne eum in vincula ducat, intercedemus; si eius arbitratu praedes non dabit, quominus collega sua potestate utatur, non intercedemus." Post hoc decretum cum Augurinus tribunus L. Scipionem praedes non dantem prendi et in carcerem duci iussisset, tunc Tiberius Sempronius Gracchus tr. pl., pater Tiberi atque C. Gracchorum, cum P. Scipioni Africano inimicus gravis ob plerasque in republica dissensiones esset, iuravit palam in amicitiam inque gratiam se cum P. Africano non redisse, atque ita decretum ex tabula recitavit. Eius decreti verba haec sunt: "Cum L. Cornelius Scipio Asiaticus triumphans hostium duces in carcerem coniectarit, alienum videtur esse dignitate reipublicae in eum locum imperatorem populi Romani duci, in quem locum ab eo coniecti sunt duces hostium; itaque L. Cornelium Scipionem Asiaticum a collegae vi prohibeo." Valerius autem Antias contra hanc decretorum memoriam contraque auctoritates veterum annalium post Africani mortem intercessionem istam pro Scipione Asiatico factam esse a Tiberio Graccho dixit neque multam irrogatam Scipioni, sed damnatum eum peculatus ob Antiochinam pecuniam, quia praedes non daret, in carcerem duci coeptum atque ita intercedente Graccho exemptum.
| |
19. ЗА ЕДИН БЛАГОРОДЕН ЖЕСТ НА ТИБЕРИЙ ГРАКХ
Красива, достойна и великодушна постъпка на Тиберий Семпроний Гракх е съхранена в „Примери". Примерът в случая е приблизително следният: Луций Сципион Азиатски — братът на Публий Сципион Африкански — бил осъден да плати глоба по предложение на плебейския трибун Гай Минуций Авгурин, които по тези причини изисквал от Луций Спипион да представи поръчители. Сципион Африкански от името на брат си се обърнал към колегията на трибуните и настоял да защитят един бивш консул и триумфатор от насилието на техния колега. Осемте трибуни проучили работата и издали постановление.
Текстът на този декрет е цитат от съхранилите се до нас анали: „Понеже плебейският трибун пряко законите и обичаите на нашите предци на свикано насила събрание и без ауспиции по небивал начин е внесъл за обсъждане и наложил приемането на решение да бъде глобен Луций Сципион Азиатски, принуждава го да представи поръчители, а ако не представи, заповядва да бъде пратен в затвора, Публий Сципион Африкански поиска от нас, трибуните, да защитим неговия брат от произвола на колегата ни; и понеже от своя страна нашият колега поиска да не се намесваме 80, за да може да разполага със своята власт, нашето решение за този случай е следното: ако Луций Корнелий Сципион Азиатски даде поръчители съгласно присъдата на колегата ни, ние ще се намесим да не бъде пратен в затвора; ако не даде поръчители съгласно присъдата, не ще се намесваме, за да разполага колегата ни със своята власт."
След като и подир този декрет Луций Сципион не дал поръчители и трибунът Авгурин заповядал да го арестуват и пратят в затвора, плебейският трибун Тиберий Семпроний Гракх, бащата на братята Тиберий и Гай Гракхи, макар и непримирим враг на Публий Сципион Африкански поради многобройни разногласия по държавни въпроси, се заклел публично, че не се е помирявал и одобрявал с Публий Африкански, и прочел от плочката за писане своето решение.
Ето какво гласи то: „Тъй като Луций Корнелий Сципион Азиатски по време на триумфа си хвърли в затвора вождовете на нашите врагове, струва ми се, че е чуждо на достойнството на републиката да пращаме пълководец на римския народ там, където той е хвърлил вождовете на враговете; и тъй, Луций Корнелий Сципион Азиатски от насилието на колегата ми предпазвам."
Но Валерий Анциат — противно на така запазените до нас постановления и авторитета на древните анали — твърди, че възражението в полза на Сципион Азиатски било направено от Тиберий Гракх след смъртта на Публий Африкански и че Сципион Азиатски не трябвало да плаща глоба, а бил осъден за разхищение на държавни средства заради парите на Антиох и понеже не представил поръчители, поведен бил към затвора и освободен посредством описаната намеса на Гракх.
|
|
[XXII. Quod censores equum adimere soliti sunt equitibus corpulentis et praepinguibus; quaesitumque, utrum ea res cum ignominia an incolumi dignitate equitum facta sit. Nimis pingui homini et corpulento censores equum adimere solitos scilicet minus idoneum ratos esse cum tanti corporis pondere ad faciendum equitis munus. Non enim poena id fuit, ut quidam existimant, sed munus sine ignominia remittebatur. Tamen Cato in oratione, quam de sacrificio commisso scripsit, obicit hanc rem criminosius, uti magis videri possit cum ignominia fuisse. Quod si ita accipias, id profecto existimandum est non omnino inculpatum neque indesidem visum esse, cuius corpus in tam inmodicum modum luxuriasset exuberassetque. |
|
22. ЗА ЦЕНЗОРСКАТА СТРОГОСТ
Щом някой конник надебелеел и наедреел прекалено много, цензорите му отнемали коня, преценявайки с право, че пълни и тежки хора не са най-подходящите да изпълняват конническата служба. Но това не е било наказание, както някои смятат; конниците били освобождавани от задълженията си, без да бъдат унизени. Катон обаче в своята реч, озаглавена „За отслужването на жертвоприношения", порицава с далеч по-обвинителен тон подобни явления, та читателят би могъл да остане с впечатлението, че действията на цензорите са били унизителни за конниците. Ако приемем това мнение, ние очевидно трябва да заключим, че римляните са смятали за напълно бездеен и съвсем не безукорен човека, който до такава степен се е наклал и затлъстял.
|
|
|
