ROMULUS

Noctes Atticae * Атически нощи
Превод: Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985

I II III IV V VI VII IX X XI XII XIII XIV XV XVI XVII XVIII XIX XX

1 2 3 4 5

[I. Quem in modum responderit Chrysippus adversum eos, qui providentiam consistere negaverunt. Quibus non videtur mundus dei et hominum causa institutus neque res humanae providentia gubernari, gravi se argumento uti putant, cum ita dicunt: "si esset providentia, nulla essent mala." Nihil enim minus aiunt providentiae congruere, quam in eo mundo, quem propter homines fecisse dicatur, tantam vim esse aerumnarum et malorum. Adversus ea Chrysippus cum in libro peri pronoias quarto dissereret: "nihil est prorsus istis" inquit "insubidius, qui opinantur bona esse potuisse, si non essent ibidem mala. Nam cum bona malis contraria sint, utraque necessum est opposita inter sese et quasi mutuo adverso quaeque fulta nisu consistere; nullum adeo contrarium est sine contrario altero. Quo enim pacto iustitiae sensus esse posset, nisi essent iniuriae? aut quid aliud iustitia est quam iniustitiae privatio? quid item fortitudo intellegi posset nisi ex ignaviae adpositione? quid continentia nisi ex intemperantiae? quo item modo prudentia esset, nisi foret contra inprudentia? Proinde" inquit "homines stulti cur non hoc etiam desiderant, ut veritas sit et non sit mendacium? Namque itidem sunt bona et mala, felicitas et infortunitas, dolor et voluptas. Alterum enim ex altero, sicuti Plato ait, verticibus inter se contrariis deligatum est; si tuleris unum, abstuleris utrumque." Idem Chrysippus in eodem libro tractat consideratque dignumque esse id quaeri putat, ei hai ton anthropon nosoi kata physin ginontai, id est, si natura ipsa. rerum vel providentia, quae compagem hanc mundi et genus hominum fecit, morbos quoque et debilitates et aegritudines corporum, quas patiuntur homines, fecerit. Existimat autem non fuisse hoc principale naturae consilium, ut faceret homines morbis obnoxios; numquam enim hoc convenisse naturae auctori parentique omnium rerum bonarum. "Sed cum multa" inquit "atque magna gigneret pareretque aptissima et utilissima, alia quoque simul adgnata sunt incommoda his ipsis, quae faciebat, cohaerentia"; eaque non per naturam, sed per sequellas quasdam necessarias facta dicit, quod ipse appellat kata parakolouthesin. "Sicut," inquit "cum corpora hominum natura fingeret, ratio subtilior et utilitas ipsa operis postulavit, ut tenuissimis minutisque ossiculis caput compingeret. Sed hanc utilitatem rei maioris alia quaedam incommoditas extrinsecus consecuta est, ut fieret caput tenuiter munitum et ictibus offensionibusque parvis fragile. Proinde morbi quoque et aegritudines partae sunt, dum salus paritur. Sicut hercle," inquit "dum virtus hominibus per consilium naturae gignitur, vitia ibidem per adfinitatem contrariam nata sunt."		1. ХРИЗИП ЗА ПРОВИДЕНИЕТО Някои хора, според чиито схващания светът не бил създаден заради боговете и хората и провидението не управлявало човешките работи, смятат, че прилагат неоспорим довод в своя полза, заявявайки: „ако съществуваше провидение, нямаше да съществуват злините". Защото, твърдят те, нищо не се съгласува със същината на провидението по-малко от факта, че в този свят, който е създаден уж заради хората, нещастията и злините са толкова многобройни и толкова силни. Хризип оспорва подобни твърдения в четвъртата книга на трактата си „За провидението": „Едва ли ще се намери по-непохватна и неумела мисъл от тази, че доброто може да съществува, без да съществува злото. Тъй като доброто е обратно на злото, те по необходимост се опълчват едно срещу друго и вследствие на това всяко от тях се крепи и държи, подпряно на взаимното враждебно противостоене; няма една противоположност, без да съществува и друга противоположност. Та по какъв ли начин би могло да възникне усещането за право, ако не съществуваха неправдите? И какво друго е правдата освен липса на неправда? По какво ли би могло да се разпознае мъжеството освен в сравнение с малодушието? По какво — въздържанието освен чрез невъздържаността? Как ли щеше да съществува благоразумието, ако не беше неблагоразумието? Защо, пита той, тези глупави хора не мечтаят дори за това да съществува истината, а да не съществува лъжата? Защото така стоят доброто и злото, щастието и неблагополучието, болката и удоволствието. Те са едно цяло, или както казва Платон, техните глави, макар и враждебни една към друга, са привързани помежду си 81; вдигнеш ли едното, ще отнесеш другото." Същият Хризип в споменатата книга изследва и разглежда, търси отговор на достойния, както той смята, за обмисляне въпрос, „дали болестите на хората възникват по природа", тоест дали самата природа на нещата, или, с други думи — провидението, сътворило съществуващото устройство на света и човешкия род, е създало и болестите, слабостите и недъзите на телата, причиняващи страдания на хората. Той обаче е на мнение, че първоначално природата не е имала намерението да направи хората подвластни на болестите; това в никакъв случай не съответствува на нейната същност, защото тя е творец и родоначалник на всяко благо. Но тъй като тя, казва Хризип, пораждала и създавала многобройни и велики, безкрайно потребни и полезни неща, наред с тях се породили и други, вредни неща, които се свързали неделимо със сътвореното от нея; така че болестите, заключава той, са възникнали не по желанието на природата, а като някаква неминуема последица, което самият той нарича „в качеството на съпътствуващото следствие". Така например, посочва Хризип, когато природата извайвала човешкото тяло, възвишеното й намерение и самото предназначение на изделието й изисквали от нея да слепи главата от съвсем тънки и крехки костици. Но това удобство за великото природно създание довело до един негов недостатък — главата станала слабо защитена и чуплива дори при леки удари и сблъсъци. По същия начин с възникването на здравето се родили болестите и недъзите. Пак така, Херкулес ми е свидетел, с появяването на сътворената от естеството човешка добродетел по закона на противоположностите възникнали и човешките пороци.
[II. Quo itidem modo et vim necessitatemque fati constituerit et esse tamen in nobis consilii iudiciique nostri arbitrium confirmaverit. Fatum, quod heimarmenen Graeci vocant, ad hanc ferme sententiam Chrysippus, Stoicae princeps philosophiae, definit: "Fatum est" inquit "sempiterna quaedam et indeclinabilis series rerum et catena volvens semetipsa sese et inplicans per aeternos consequentiae ordines, ex quibus apta nexaque est." Ipsa autem verba Chrysippi, quantum valui memoria, ascripsi, ut, si cui meum istud interpretamentum videbitur esse obscurius, ad ipsius verba animadvertat. In libro enim peri pronoias quarto heimarmenen esse dicit physiken tina syntaxin ton holon ex aidiou ton heteron tois heterois epakolouthounton kai metapoloumenon aparabatou ouses tes toiautes epiplokes. Aliarum autem opinionum disciplinarumque auctores huic definitioni ita obstrepunt: "Si Chrysippus" inquiunt "fato putat omnia moveri et regi nec declinari transcendique posse agmina fati et volumina, peccata quoque hominum et delicta non suscensenda neque inducenda sunt ipsis voluntatibusque eorum, sed necessitati cuidam et instantiae, quae oritur ex fato", omnium quae sit rerum domina et arbitra, per quam necesse sit fieri, quicquid futurum est; et propterea nocentium poenas legibus inique constitutas, si homines ad maleficia non sponte veniunt, sed fato trahuntur. Contra ea Chrysippus tenuiter multa et argute disserit; sed omnium fere, quae super ea re scripsit, huiuscemodi sententia est. "Quamquam ita sit," inquit "ut ratione quadam necessaria et principali coacta atque conexa sint fato omnia, ingenia tamen ipsa mentium nostrarum proinde sunt fato obnoxia, ut proprietas eorum est ipsa et qualitas. Nam si sunt per naturam primitus salubriter utiliterque ficta, omnem illam vim, quae de fato extrinsecus ingruit, inoffensius tractabiliusque transmittunt. Sin vero sunt aspera et inscita et rudia nullisque artium bonarum adminiculis fulta, etiamsi parvo sive nullo fatalis incommodi conflictu urgeantur, sua tamen scaevitate et voluntario impetu in assidua delicta et in errores se ruunt. Idque ipsum ut ea ratione fiat, naturalis illa et necessaria rerum consequentia efficit, quae fatum vocatur. Est enim genere ipso quasi fatale et consequens, ut mala ingenia peccatis et erroribus non vacent." Huius deinde fere rei exemplo non hercle nimis alieno neque inlepido utitur. "Sicut" inquit "lapidem cylindrum si per spatia terrae prona atque derupta iacias, causam quidem ei et initium praecipitantiae feceris, mox tamen ille praeceps volvitur, non quia tu id iam facis, sed quoniam ita sese modus eius et formae volubilitas habet: sic ordo et ratio et necessitas fati genera ipsa et principia causarum movet, impetus vero consiliorum mentiumque nostrarum actionesque ipsas voluntas cuiusque propria et animorum ingenia moderantur." Infert deinde verba haec his, quae dixi, congruentia: Dio kai hypo ton Pythagoreion eiretai: gnosei d'anthropous authaireta pemat'echontas, hos ton blabon hekastois par'autous ginomenon kai kath'hormen auton hamartanonton te kai blaptomenon kai kata ten auton dianoian kai thesin. Propterea negat oportere ferri audirique homines aut nequam aut ignavos et nocentes et audaces, qui, cum in culpa et in maleficio revicti sunt, perfugiunt ad fati necessitatem tamquam in aliquod fani asylum et, quae pessime fecerunt, ea non suae temeritati, sed fato esse attribuenda dicunt. Primus autem hoc sapientissimus ille et antiquissimus poetarum dixit hisce versibus: o potoi, oion de ny theous brotoi aitioontai. ex hemeron gar phasi kak'emmenai; hoi de kai autoi spheisin atasthalieisin hyper moron alge'echousin. Itaque M. Cicero in libro, quem de fato conscripsit, cum quaestionem istam diceret obscurissimam esse et inplicatissimam, Chrysippum quoque philosophum non expedisse se in ea ait his verbis: "Chrysippus aestuans laboransque, quonam hoc modo explicet et fato omnia fieri et esse aliquid in nobis, intricatur."		2. ХРИЗИП ЗА СЪДБАТА Съдбата, която гърците наричат „участ", е определена от първенеца на стоическата философия Хризип, общо взето, така: „Съдбата е някаква вечна и неотвратима редица на нещата, верига, която сама върти своята плетеница, съставена и съчленена от вечните брънки на последователността." Впрочем предлагам и думите на самия Хризип, доколкото ги е съхранила паметта ми, за да може читателят, комуто се види прекалено неясно моето тълкувание, да се насочи към неподправеното изказване на гръцкия философ. В четвъртата книга на трактата си „За провидението" той пише, че „участта е някакъв природен низ на нещата, които открай време се въртят в последователност, вървят едно след друго в своята непримирима обвързаност". Ала философите с други схващания, автори на други учения, се противопоставят на Хризиповото определение с довода: „Щом Хризип смята, че съдбата движи и управлява всичко, че нейната върволица и кръговратът й не могат нито да се избягнат, нито да се прекрачат, то грешките и престъпленията на хората не бива да бъдат порицавани, защото не зависят от човешката воля, а се приписват на някакви произлизащи от съдбата неизбежност и насилие", които са господари и съдници на всичко, които са единствените създатели на онова, що трябва да се създаде; затова и наказанията за престъпниците, изисквани от законите, са несправедливи, щом хората не стигат до злодеянията по своя воля, а са тикани от съдбата към тях. Хризип обаче не им остава длъжен, защитавайки с не едно или две тънки и остроумни разсъждения своята позиция; но същината на многобройните му отговори е следната: „Макар че поради някаква неотменима и всесилна причина всичко в света е подчинено и подвластно на съдбата, все пак наклонностите на нашите души са дотолкова зависими от съдбата, доколкото са зависими от нея техните свойства и качества. Та ако характерите по природа, по рождение са изваяни така, че са непорочни и полезни, те осъществяват могъществото на съдбата, която им въздействува отвън, деликатно и без насилие. Но ако са недодялани, невежествени и груби, ако не се крепят и осланят на някакво предразположение към доброто, собствената им неразвитост и вътрешното им влечение ги тласкат към непрестанни злосторничество и провинения, въпреки че може да влизат в съвсем незначителен, а понякога изобщо да не влизат в никакъв тежък сблъсък със съдбата. Но дори подобно положение се корени в онази естествена и неминуема последователност на нещата, която наричаме „съдба". Защото от самата родова същност на лошите дарования произтича и съдбовното им предопределение да не бъдат чужди на грешките и заблужденията." А след това Хризип онагледява това си разсъждение с един твърде подходящ и остроумен пример: „Ако бутнем един объл камък по стръмен склон, ние ще причиним началото на неговото търкаляне, но скоро той ще се понесе стремително надолу не защото ние продължаваме да му въздействуваме, а защото неговото устройство и закръглената му форма предизвикват това; по същия начин неизменният ред, предназначението и предопределеността на съдбата определят най-общо рода и началата на причините, а влеченията на нашите умове, насоките на нашите замисли и впоследствие самите ни действия зависят от присъщата всекиму воля и душевни заложби." След това вмъква един цитат, съзвучен с казаното от мен дотук: „Ето защо питагорейците са рекли: „Хората, ще разбереш, сами си навличат бедите", защото според тях всеки сам е причина за своето нещастие, всеки сам греши и си наврежда както поради своите влечения, така и поради предразположението и предопределението си." Затова и Хризип смята, че не бива да търпим и да слушаме калпавите или малодушните, вредни и разюздани хора, които веднага щом бъдат хванати в простъпка или злодеяние, прибягват в оправданията си до неизбежността на съдбата като до неприкосновеното убежище на някой храм и приписват най-долните си постъпки не на своето безразсъдство, а на своята орис. Впрочем за пръв път тези мисли са изказани от най-мъдрия и най-древния от всички поети в стиховете: „Странно как смъртните хора нас, боговете, упрекват. Идело, думат, от нас всяко зло; а нима горестта си пряко съдбата не дирят сами със своите безумства?" 82 Ще завърша с Марк Цицерон, който в книгата си „За съдбата" обявява този въпрос за крайно неясен и заплетен, като не пропуска да клъвне Хризип, че не се бил оправил в него: „Макар да е пролял много пот и хвърлил много усилия с надеждата да обясни някак си, че хем всичко е подвластно на съдбата, хем и от нас зависи нещичко, Хризип само се е оплел и опетлал още повече в своите обяснения." 83
[VII. De Acca Larentia et Gaia Taracia; deque origine sacerdotii fratrum arvalium. Accae Larentiae et Gaiae Taraciae, sive illa Fufetia est, nomina in antiquis annalibus celebria sunt. Earum alterae post mortem, Taraciae autem vivae amplissimi honores a populo Romano habiti. Et Taraciam quidem virginem Vestae fuisse lex Horatia testis est, quae super ea ad populum lata. Qua lege ei plurimi honores fiunt, inter quos ius quoque testimonii dicendi tribuitur testabilisque una omnium feminarum ut sit datur. Id verbum est legis ipsius Horatiae; contrarium est in duodecim tabulis scriptum: "Inprobus intestabilisque esto." Praeterea si quadraginta annos nata sacerdotio abire ac nubere voluisset, ius ei potestasque exaugurandi atque nubendi facta est munificentiae et beneficii gratia, quod campum Tiberinum sive Martium populo condonasset. Sed Acca Larentia corpus in vulgus dabat pecuniamque emeruerat ex eo quaestu uberem. Ea testamento, ut in Antiatis historia scriptum est, Romulum regem, ut quidam autem alii tradiderunt, populum Romanum bonis suis heredem fecit. Ob id meritum a flamine Quirinali sacrificium ei publice fit et dies e nomine eius in fastos additus. Sed Sabinus Masurius in primo memorialium secutus quosdam historiae scriptores Accam Larentiam Romuli nutricem fuisse dicit. "Ea" inquit "mulier ex duodecim filiis maribus unum morte amisit. In illius locum Romulus Accae sese filium dedit seque et ceteros eius filios "fratres arvales" appellavit. Ex eo tempore collegium mansit fratrum arvalium numero duodecim, cuius sacerdotii insigne est spicea corona et albae infulae."		7. ЗА АКА ЛАРЕНЦИЯ И ГАЯ ТАРАЦИЯ Ака Ларенция и Гая Тарация (или Фуфеция) са имена с голяма известност, често споменавани в древните анали. И двете — Ларенция посмъртно, Тарация още приживе — били удостоени с велики почести от римския народ. Тарация била весталка, както свидетелствува Хорациевият закон, одобрен в нейна чест от народното събрание. Той й отреждал всевъзможни почести, сред които правото да дава показания пред съда и позволението да бъде единствената „свидетелствуваща" жена. Тази дума е взета от самия Хорациев закон, а противоположната й ще намерим в „Дванадесетте таблици": „Да се смята за безчестен и несвидетелствуващ." Освен това, ако след навършването на четиридесетгодишнината си тя пожелаела да напусне жречеството и да се омъжи, законът й давал правото и възможността да бъде освободена от светостта си и да си вземе съпруг — една чест, оказана й заради благотворителността и благодеянието, които тя проявила към римския народ, дарявайки му Тибърското или Марсовото поле. За разлика от Тарация Ака Ларенция продавала тялото си и от тази търговия натрупала доста тлъста сума. Парите си тя завещала, както сочи Анциат в своята „История", на цар Ромул, а както някои други аналисти твърдят, обявила за наследник римския народ. Заради тази й заслуга фламинът на Квирин прави публично жертвоприношение в нейна чест и един ден в римския календар е наречен на нейно име. Но Сабин Мазурий в първата книга на своите „Споменници” посочва, че според някои историци Ака Ларенция била кърмачка на Ромул. „Тази жена, пише той, имала дванадесет сина, единият от които умрял. Неговото място било заето от Ромул, който предложил на Ака да бъде неин син и нарекъл себе си и останалите единадесет момчета „Арвалски братя". Оттогава била основана и жреческата колегия на дванадесетте арвалски братя, чийто символ е корона от житни класове и бели превръзки на главата.
[X. Historia super Euclida Socratico, cuius exemplo Taurus philosophus hortari adulescentes suos solitus ad philosophiam naviter sectandam. Philosophus Taurus, vir memoria nostra in disciplina Platonica celebratus, cum aliis bonis multis salubribusque exemplis hortabatur ad philosophiam capessendam, tum vel maxime ista re iuvenum animos expergebat, Euclidem quam dicebat Socraticum factitavisse. "Decreto" inquit "suo Athenienses caverant, ut, qui Megaris civis esset, si intulisse Athenas pedem prensus esset, ut ea res ei homini capitalis esset; tanto Athenienses" inquit "odio flagrabant finitimorum hominum Megarensium. Tum Euclides, qui indidem Megaris erat quique ante id decretum et esse Athenis et audire Socratem consueverat, postquam id decretum sanxerunt, sub noctem, cum advesperasceret, tunica longa muliebri indutus et pallio versicolore amictus et caput rica velatus e domo sua Megaris Athenas ad Socratem commeabat, ut vel noctis aliquo tempore consiliorum sermonumque eius fieret particeps, rursusque sub lucem milia passuum paulo amplius viginti eadem veste illa tectus redibat. At nunc" inquit "videre est philosophos ultro currere, ut doceant, ad fores iuvenum divitum eosque ibi sedere atque opperiri ad meridiem, donec discipuli nocturnum omne vinum edormiant."		10. ЗА УЧЕНИКА НА СОКРАТ ЕВКЛИД Философът Тавър — твърде известен по наше времe с познанията си върху Платоновото учение — насърчаваше с много подходящи и полезни примери учениците си да се посветят на философията, ала спечелваше душите на младежите най-вече с разказа си за смелото поведение на Сократовия последовател Евклид. „Атиняните, започваше историята си той, издали постановление, според което всеки гражданин на Мегара, осмелил се да стъпи в Атина и заловен от властите, трябвало да понесе смъртно наказание 84 ; такава силна ненавист към своите съседи мегарците, поясняваше Тавър, горяла в душите на атиняните. Обаче Евклид, който бил родом от Мегара и преди това редовно посещавал Атина и слушал беседите на Сократ, след обявяването на декрета не се примирил с положението, а изчаквал да се свечери и притъмнее и облечен в дълга женска туника, наметнат с пъстър плащ, забулен с кърпа на главата, напускал дома си в Мегара и отивал в Атина при Сократ, та поне през някаква част от нощта да участвува в разговорите на събралите се философи, а на разсъмване изминавал в същото облекло същите малко повече от двадесет мили в обратната посока. А сега, клатеше глава Тавър, обикновена гледка станаха философите, които презглава търчат към пътните врати на богатите младежи, за да ги научат на нещо, а озоват ли се там, клечат пред тях и дремят чак до пладне, докато всичкото снощно вино изветрее от главите на учениците им."
[XVII. Quis omnium primus libros publice praebuerit legendos; quantusque numerus fuerit Athenis ante clades Persicas librorum in bibliothecis publicorum. Libros Athenis disciplinarum liberalium publice ad legendum praebendos primus posuisse dicitur Pisistratus tyrannus. Deinceps studiosius accuratiusque ipsi Athenienses auxerunt; sed omnem illam postea librorum copiam Xerxes Athenarum potitus urbe ipsa praeter arcem incensa abstulit asportavitque in Persas. Eos porro libros universos multis post tempestatibus Seleucus rex, qui Nicanor appellatus est, referendos Athenas curavit. Ingens postea numerus librorum in Aegypto ab Ptolemaeis regibus vel conquisitus vel confectus est ad milia ferme voluminum septingenta; sed ea omnia bello priore Alexandrino, dum diripitur ea civitas, non sponte neque opera consulta, sed a militibus forte auxiliaris incensa sunt.		17. ЗА ПЪРВИТЕ БИБЛИОТЕКИ Разпространено е мнението, че пръв атинският тиран Пизистрат въвел практиката да се предоставят за четене на всички граждани книгите, засягащи и разглеждащи свободните науки 85. А сетне самите атиняни още по-старателно и по-грижливо увеличили техния брой; но цялото това множество книги било ограбено и отнесено в Персия от Ксеркс, който завладял Атина и изгорил до основи града освен Акропола му. Подир многобройни премеждия същите книги се върнали в Атина благодарение усърдието на цар Селевк, наречен още Никанор. След време под покровителството на Птолемеите в Египет били събрани огромен брой отчасти новоиздадени, отчасти издирени стари книги, достигащи докъм 700 хиляди тома 86 ; ала всички те изгорели по време на Първата александрийска война, когато градът бил подложен на разграбване, подпалени не преднамерено или по нечие желание, а по волята на случая от някакви обозни войници.