|
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод:
Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
|
|
двуезичен | оригинал | превод |
[II. Qualibus verbis notarit Herodes Atticus falso quempiam cultu amictuque nomen habitumque philosophi ementientem. Ad Herodem Atticum, consularem virum ingenioque amoeno et Graeca facundia celebrem, adiit nobis praesentibus palliatus quispiam et crinitus barbaque prope ad pubem usque porrecta ac petit aes sibi dari eis artous.Tum Herodes interrogat, quisnam esset. Atque ille vultu sonituque vocis obiurgatorio philosophum sese esse dicit et mirari quoque addit, cur quaerendum putasset, quod videret."Video" inquit Herodes "barbam et pallium, philosophum nondum video. Quaeso autem te, cum bona venia dicas mihi, quibus nos uti posse argumentis existimas, ut esse te philosophum noscitemus?" Interibi aliquot ex his, qui cum Herode erant, erraticum esse hominem dicere et nulli rei incolamque esse sordentium ganearum, ac nisi accipiat, quod petit, convicio turpi solitum incessere; atque ibi Herodes: "demus" inquit "huic aliquid aeris, cuicuimodi est, tamquam homines, non tamquam homini", et iussit dari pretium panis triginta dierum. Tum nos aspiciens, qui eum sectabamur: "Musonius" inquit "aeruscanti cuipiam id genus et philosophum sese ostentanti dari iussit mille nummum, et cum plerique dicerent nebulonem esse hominem malum et malitiosum et nulla re bona dignum, tum Musonium subridentem dixisse aiunt: axios oun estin argyriou. Sed hoc potius" inquit "dolori mihi et aegritudini est, quod istiusmodi animalia spurca atque probra nomen usurpant sanctissimum et philosophi appellantur. Maiores autem mei Athenienses nomina iuvenum fortissimorum Harmodii et Aristogitonis, qui libertatis recuperandae gratia Hippiam tyrannum interficere adorsi erant, ne umquam servis indere liceret, decreto publico sanxerunt, quoniam nefas ducerent nomina libertati patriae devota servili contagio pollui.Cur ergo nos patimur nomen philosophiae inlustrissimum in hominibus deterrimis exsordescere? Simili autem" inquit "exemplo ex contraria specie antiquos Romanorum audio praenomina patriciorum quorundam male de republica meritorum et ob eam causam capite damnatorum censuisse, ne cui eiusdem gentis patricio inderentur, ut vocabula quoque eorum defamata atque demortua cum ipsis viderentur."
| |
2. 87 ЗА ХЕРОД АТИК И МНИМИЯ ФИЛОСОФ
Вървяхме веднъж с Херод Атик, прочут не само като бивш консул, но и със своя любезен нрав и пословично дар слово, когато към нас се приближи някакъв мъж с одърпан плащ, обрасъл, брадясал чак до пъпа си, и поиска пари „да си купи хляб". Херод го попита кой е, а той с язвителен израз на лицето и груби нотки в гласа заяви, че е философ88, и прибави колко му било чудно, дето Херод го пита за нещо, което сам вижда. „Виждам брада и плащ, отговори му нашият спътник, философ още не виждам. Но все пак те моля да ми кажеш, ако обичаш, на какви белези според теб трябва да обърна внимание, за да позная, че си философ?" Междувременно няколко души от нас казаха, че тоя е скитник човек, никаквец, обитател на най-развратните кръчми, скандалджия, готов да обсипе всекиго с най-мръсни ругатни, ако не получи каквото иска. Тогава Херод се обади: „Хайде да му дадем малко пари, какъвто и да е. Защото ние сме хора, не защото той е човек" — и заповяда да му наброят толкова пари, колкото ще му струва хлябът за тридесет дена.
После се обърна към всички нас и подхвана: „Музоний се натъкнал веднъж на някаква птица от същата порода, философ ужким-божкем, и заповядал да му дадат хиляда сестерции; когато всички около него се развикали, че просителят бил хаймана, нехранимайко и злодей, недостоен за нищо свястно, Музоний се усмихнал под мустак: „Значи достоен за пари."
Ето много повече от това, продължи Атик, ме боли и ме мъчи фактът, че подобни мръсни и долни животни си присвояват пресвятото име философ и се кичат с него. Впрочем моите предци атиняните узаконили с постановление на народното събрание, че никога не ще бъде позволено роби да носят имената на младежите Хармодий и Аристогитон, които дръзнали да убият Хипий 89; с този декрет атиняните показали, че смятат за нечестиво, когато имената на хора, обрекли себе си на свободата на родината, биват осквернявани от съприкосновението им с робите. Защо тогава ние търпим възвишеното и свято име „философия" да се омърсява, прикачено към низки люде? Като подобен пример, макар и от противоположен вид, мога да приведа чутото от мен предание, че древните римляни забранявали имената на някои патриции, навредили на държавата и поради това осъдени на смърт, да бъдат давани на други патриции от същия род, та да изглежда, че дори прозвищата на такива хора са отвергнати и отмрели с тяхната смърт.
|
[III. Epistula Philippi regis ad Aristotelem philosophum super Alexandro recens nato. Philippus, Amyntae filius, terrae Macedoniae rex, cuius virtute industriaque Macetae locupletissimo imperio aucti gentium nationumque multarum potiri coeperant et cuius vim atque arma toti Graeciae cavenda metuendaque inclitae illae Demosthenis orationes contionesque vocificant,is Philippus, cum in omni fere tempore negotiis belli victoriisque adfectus exercitusque esset, a liberali tamen Musa et a studiis humanitatis numquam afuit, quin lepide comiterque pleraque et faceret et diceret. Feruntur adeo libri epistularum eius munditiae et venustatis et prudentiae plenarum, velut sunt illae litterae, quibus Aristoteli philosopho natum esse sibi Alexandrum nuntiavit.Ea epistula, quoniam curae diligentiaeque in liberorum disciplinas hortamentum est, exscribenda visa est ad commonendos parentum animos. Exponenda est igitur ad hanc ferme sententiam: "Philippus Aristoteli salutem dicit. Filium mihi genitum scito. Quod equidem dis habeo gratiam, non proinde quia natus est, quam pro eo, quod eum nasci contigit temporibus vitae tuae. Spero enim fore, ut eductus eruditusque a te dignus exsistat et nobis et rerum istarum susceptione." Ipsius autem Philippi verba haec sunt: Philippos Aristotelei chairein. Isthi moi gegonota hyion. Pollen oun tois theois echo charin, ouch houtos epi tei genesei tou paidos, hos epi toi kata ten sen helikian auton gegonenai; elpizo gar auton hypo sou traphenta kai paideuthenta axion esesthai kai hemon kai tes ton pragmaton diadoches.
| |
3. ПИСМО НА ФИЛИП МАКЕДОНСКИ ДО АРИСТОТЕЛ
Филип, син на Аминта, цар на македонската земя, чието мъжество и политика превърнали македонците в богата държава и подчинили многобройни племена и народи на тяхната воля, чиито мощ и войска, всяващи смут и страх в цяла Гърция, са известени на висок глас в гръмките речи на Демостен пред народа90, същият този Филип, макар улисан и зает почти през целия си живот с военни несгоди и победи, никога не странял от благородната Муза и не бил безразличен към културата и изящната словесност, което му позволявало да се държи и да говори като деликатен и приятен човек. Известни са дори цели книги с негови писма, изпълнени с простота, изтънченост и мъдрост, каквото е посланието му до философа Аристотел, известяващо за раждането на Александър.
Понеже това писмо е насърчение да се проявява грижа и внимание към възпитанието на децата, аз реших, че си струва да го вмъкна тук като едно подсещане и напомняне към родителите. Ето в мой превод писмото на Филип:
„Филип поздравява Аристотел.
Знай, че имам син. Благодарен съм на боговете, но не защото се е родил, а заради това, че се падна да се роди по времето на твоя живот. Затова се надявам, че възпитан и образован от теб, той ще е
достоен и да бъде мой син, и да наследи властта от мен."
Ето и думите на самия Филип в оригинал:
„Филип поздравява Аристотел.
Знай, че имам син. Голяма е моята благодарност към боговете, но не толкова заради раждането му, колкото заради това, че се роди по твоето време. Защото се надявам, че отгледан и възпитан от теб,
той ще е достоен и да бъде мой син, и да наследи властта от мен."
|
[IV. De barbararum gentium prodigiosis miraculis; deque diris et exitiosis effascinationibus; atque inibi de feminis repente versis in mares. Cum e Graecia in Italiam rediremus et Brundisium iremus egressique e navi in terram in portu illo inclito spatiaremur, quem Q. Ennius remotiore paulum, sed admodum scito vocabulo "praepetem" appellavit, fasces librorum venalium expositos vidimus.Atque ego avide statim pergo ad libros. Erant autem isti omnes libri Graeci miraculorum fabularumque pleni, res inauditae, incredulae, scriptores veteres non parvae auctoritatis: Aristeas Proconnesius et Isigonus Nicaeensis et Ctesias et Onesicritus et Polystephanus et Hegesias;ipsa autem volumina ex diutino situ squalebant et habitu aspectuque taetro erant. Accessi tamen percontatusque pretium sum et adductus mira atque insperata vilitate libros plurimos aere pauco emo eosque omnis duabus proximis noctibus cursim transeo; atque in legendo carpsi exinde quaedam et notavi mirabilia et scriptoribus fere nostris intemptata eaque his commentariis aspersi, ut, qui eos lectitabit, is ne rudis omnino et anezoos inter istiusmodi rerum auditiones reperiatur. Erant igitur in illis libris scripta huiuscemodi: Scythas illos penitissimos, qui sub ipsis septentrionibus aetatem agunt, corporibus hominum vesci eiusque victus alimento vitam ducere et anthropophagous nominari; item esse homines sub eadem regione caeli unum oculum in frontis medio habentes, qui appellantur Arimaspi, qua fuisse facie Cyclopas poetae ferunt; alios item esse homines apud eandem caeli plagam singulariae velocitatis vestigia pedum habentes retro porrecta, non, ut ceterorum hominum, prospectantia; praeterea traditum esse memoratumque in ultima quadam terra, quae "Albania" dicitur, gigni homines, qui in pueritia canescant et plus cernant oculis per noctem quam interdiu; item esse compertum et creditum Sauromatas, qui ultra Borysthenen fluvium longe colunt, cibum capere semper diebus tertiis, medio abstinere. Id etiam in isdem libris scriptum offendimus, quod postea in libro quoque Plinii Secundi naturalis historiae septimo legi, esse quasdam in terra Africa hominum familias voce atque lingua effascinantium, qui si impensius forte laudaverint pulchras arbores, segetes laetiores, infantes amoeniores, egregios equos, pecudes pastu atque cultu opimas, emoriantur repente haec omnia nulli aliae causae obnoxia. Oculis quoque exitialem fascinationem fieri in isdem libris scriptum est, traditurque esse homines in Illyriis, qui interimant videndo, quos diutius irati viderint, eosque ipsos mares feminasque, qui visu tam nocenti sunt, pupillas in singulis oculis binas habere. Item esse in montibus terrae Indiae homines caninis capitibus et latrantibus, eosque vesci avium et ferarum venatibus; atque esse item alia aput ultimas orientis terras miracula, homines qui "monocoli" appellentur, singulis cruribus saltuatim currentes, vivacissimae pernicitatis; quosdam etiam esse nullis cervicibus oculos in humeris habentes. Iam vero hoc egreditur omnem modum admirationis, quod idem illi scriptores gentem esse aiunt aput extrema Indiae corporibus hirtis et avium ritu plumantibus nullo cibatu vescentem, sed spiritu florum naribus hausto victitantem; Pygmaeos quoque haut longe ab his nasci, quorum qui longissimi sint, non longiores esse quam pedes duo et quadrantem.Haec atque alia istiusmodi plura legimus;sed cum ea scriberemus, tenuit nos non idoneae scripturae taedium nihil ad ornandum iuvandumque usum vitae pertinentis. Libitum tamen est in loco hoc miraculorum notare id etiam, quod Plinius Secundus, vir in temporibus aetatis suae ingenii dignitatisque gratia auctoritate magna praeditus, non audisse neque legisse, sed scire sese atque vidisse in libro naturalis historiae septimo scripsit. Verba igitur haec, quae infra posui, ipsius sunt ex eo libro sumpta, quae profecto faciunt, ut neque respuenda neque ridenda sit notissima illa veterum poetarum de Caenide et Caeneo cantilena."Ex feminis" inquit "mutari in mares non est fabulosum. Invenimus in annalibus Q. Licinio Crasso C. Cassio Longino consulibus Casini puerum factum ex virgine sub parentibus iussuque haruspicum deportatum in insulam desertam. Licinius Mucianus prodidit visum esse a se Argis Arescontem, cui nomen Arescusae fuisset, nubsisse etiam, mox barbam et virilitatem provenisse uxoremque duxisse; eiusdem sortis et Zmyrnae puerum a se visum. Ipse in Africa vidi mutatum in marem die nuptiarum L. Cossitium civem Thysdritanum, vivebatque, cum proderem haec."Idem Plinius in eodem libro verba haec scripsit: "Gignuntur homines utriusque sexus, quos "hermaphroditos" vocamus, olim "androgynos" vocatos et in prodigiis habitos, nunc vero in deliciis."
| |
4. ЗА ЧУДЕСИИТЕ ПО СВЕТА
Когато на връщане от Гърция слязох от кораба на суша в Брундизий и се разхождах из това прочуто пристанище, наречено от Квинт Ений с малко отвлечената, но твърде уместна дума „благоприятно" 91, видях изложени за продан свезки от най-различни книги. Аз тутакси жадно се нахвърлих отгоре им. Всички те се оказаха гръцки книги, пълни с удивителни истории, с нечувани, невероятни неща, а имената на авторите им бяха с немалка тежест: Аристей от Проконес, Исигон от Никея, Ктесий, Онесикрит, Филостефан, Хегесий. Самите свитъци обаче от дългото си стоене бяха потънали в мръсотия, тяхното състояние и вид бяха твърде отблъскващи. Въпреки всичко аз се приближих, за да попитам каква е цената им, и съблазнен от удивителната и ненадейна евтиния, купих за шепа пари цяла купчина книги и още през първите две нощи хвърлих по едно око на всяка от тях. И тъй по време на четенето извадих оттам някои неща и преписах редица небивали и почти неизвестни на нашите писатели чудати работи, като ги изпъстрих с мои бележки, за да не се чувствува бъдещият им читател съвсем невежествен и несведущ сред подобни съобщения и известия.
Ето за какво ставаше дума в тях: известните нам скити, живеещи на края на света, под самите северни звезди, се хранели с човешко месо и преживявали с подобно препитание, затова и били наричани „антропофаги", тоест човекоядци; после, под същата част на небето се раждали хора с по едно око насред челото, които се казвали „аримаспи" и съвсем приличали на описаните от поетите циклопи; после, пак под същите небесни пространства обитавали някакви люде с безподобна бързина, чиито крака оставяли следи, обърнати назад, а не както е при останалите хора — насочени напред; освен това съществували предания и спомени, че в някаква крайно отдалечена страна, наречена „Албания", се раждали хора, които побелявали още в детството си92 и виждали по-добре нощем, отколкото денем; после, открито било и се вярвало, че савроматите, които живеят далеч отвъд Бористен, се хранели през два дни, а междувременно се въздържали да ядат.
В същите свитъци аз се натъкнах и на едно описание, което може да се срещне и в седмата книга на „Естествена история" от Плиний Секунд, а именно че в Африка съществували някакви родове хора, урочасващи всичко със звуци и думи. Случело ли се да похвалят по-възторжено някое кичесто дърво, буйни жита, прелестни деца, расови коне, добре гледани и охранени стада, всичко внезапно измирало без никаква друга видима причина. Не само гласът, но и очите, свидетелствуват купените от мен книги, също можели да предизвикват пагубно урочасване, както имало поверие, че в Илирия живеели хора, убиващи с поглед всекиго, в когото, разгневени, се втренчели за по-дълго, а всички мъже и жени на този народ с толкова гибелен взор имали по две зеници на всяко око. После по планините на Индия се въдела човешка порода с глави на кучета, която не говорела, а лаела и се прехранвала с лов на птици и дивеч. В крайните източни земи пък можело да се срещне друга чудесия — „едночленни" хора, които тичали с подскоци само на един крак, но с изключителна пъргавина и бързина; имало дори някаква раса изобщо без глава, с очи на плещите. Дотук се удивлявах, но на едно място попаднах на нещо, което надминава всякаква почуда и изненада: все същите писатели твърдяха, че крайните земи на Индия били населени от някакво племе с рунтави тела, покрити с пера по подобие на птиците, които не ядели никаква храна, а се препитавали, като вдишвали миризмата на цветята; недалеч от тях обитавали пигмеите, най-високите от които достигали до не повече от две стъпки и четвърт93.
Многобройни сведения от този род ми минаха пред очите през няколкото нощи. Ала докато записвах извадките от прочетеното, обхванат бях от погнусата, че нижа безполезни историйки, които с нищо не ще украсят и разведрят житейската действителност. И все пак прищя ми се към този посветен на чудесата откъс да прибавя описанието на Плиний Секунд, чиито дарби и достойнство му извоювали голям авторитет сред неговите съвременници — описание, направено, както самият той твърди в седмата книга на своята „Естествена история", не въз основа на чуто или прочетено, а на негови собствени наблюдения и познания. Текстът, който следва по-долу, принадлежи на самия Плиний и е взет от книгата му, като при това е такъв, че наистина ни принуждава да не оплюваме или осмиваме прочутата древна песничка за Кенида и Кеней. Според Плиний превъплъщението на жена в мъж не било баснословно. „В аналите аз открих, пише той, че в Казинум по времето на консулите Квинт Лициний Крас и Гай Касий Лонгин едно момиче, което живеело заедно с родителите си, се превърнало в момче и по заповед на харуспиците било пренесено на някакъв пуст остров. Лициний Муциан разказва, че видял в Аргос младежа Аресконт (наричан преди това Арескуза), който дори се сгодил, скоро му пораснали брада и белезите на мъжеството и се оженил; а и в Смирна му били показвали момче със същата съдба. Самият аз видях в Африка Луций Косиций, гражданин на Тисдра, който се превърнал в мъж в деня на сватбата си; той беше жив и по времето, когато пишех тези редове."
Пак Плиний в същата книга пише и следното94:
„Може да се роди и човек с двоен пол, комуто ние викаме „хермафродит", а някога са му казвали „женомъж" и е бил предмет на удивление, а днес — на изтънчено удоволствие."
|
[XI. De Valerio Corvino; et unde Corvinus. De Maximo Valerio, qui Corvinus appellatus est ob auxilium propugnationemque corvi alitis, haut quisquam est nobilium scriptorum, qui secus dixerit. Ea res prorsus admiranda sic profecto est in libris annalibus memorata: Adulescens tali genere editus L. Furio Claudio Appio consulibus fit tribunus militaris.Atque in eo tempore copiae Gallorum ingentes agrum Pomptinum insederant, instruebanturque acies a consulibus de vi ac multitudine hostium satis agentibus. Dux interea Gallorum vasta et ardua proceritate armisque auro praefulgentibus grandia ingrediens et manu telum reciprocans incedebat perque contemptum et superbiam circumspiciens despiciensque omnia venire iubet et congredi, si quis pugnare secum ex omni Romano exercitu auderet. Tum Valerius tribunus ceteris inter metum pudoremque ambiguis impetrato prius a consulibus ut in Gallum tam inmaniter adrogantem pugnare sese permitterent, progreditur intrepide modesteque obviam; et congrediuntur et consistunt, et conserebantur iam manus, atque ibi vis quaedam divina fit: corvus repente inprovisus advolat et super galeam tribuni insistit atque inde in adversari os atque oculos pugnare incipit; insilibat, obturbabat et unguibus manum laniabat et prospectum alis arcebat atque, ubi satis saevierat, revolabat in galeam tribuni. Sic tribunus spectante utroque exercitu et sua virtute nixus et opera alitis propugnatus ducem hostium ferocissimum vicit interfecitque atque ob hanc causam cognomen habuit Corvinus. Id factum est annis quadringentis quinque post Romam conditam. Statuam Corvino isti divus Augustus in foro suo statuendam curavit. In eius statuae capite corvi simulacrum est rei pugnaeque, quam diximus, monimentum.
| |
11. ЗА ВАЛЕРИЙ КОРВИН И НЕГОВОТО ИМЕ
Няма нито един от известните историци, който да не е отворил дума за Максим Валерий, наречен Корвин заради помощта и подкрепата, които му оказал един гарван. Тази крайно удивителна случка е разказана в аналите, общо взето, така: Младежът, издънка от виден род, станал военен трибун през консулството на Луций Фурий и Клавдий Апий, когато огромни галски пълчища се разположили в помптинското поле. Срещу тях бил подреден бойният строй на римляните начело с консулите, които били сериозно разтревожени от силата и многочислеността на враговете. Междувременно един галски вожд с мощна и грамадна снага, опасан със святкащи от злато оръжия, излязъл с широка крачка, размахвайки копието си, изстъпил се напред и като заоглеждал и заразглеждал всичко наоколо с презрение и високомерие, викнал, че ако има в цялата римска войска поне един смелчак, който ще дръзне да се бие с него, то нека той дойде да си померят силите. Тогава трибунът Валерий, виждайки, че другите се люшкат между страх и срам, поискал от консулите разрешение да се срази с тоя толкова нагъл гал и се отправил насреща му спокойно и безтрепетно; пристъпват един към друг, пресрещат се, преплитат оръжия. И тук се проявява някаква божествена сила: изведнъж, най-неочаквано долита един гарван, кацва върху шлема на трибуна и оттам започва да напада лицето и очите на противника; налита, пречи му, дере ръката му с нокти, закрива погледа му с криле и след като достатъчно се е набеснял, оттегля се върху шлема на трибуна. Така пред погледите на двете войски, уповавайки се на своето мъжество и окрилен от подкрепата на птицата, той победил и убил дивия и страшен вожд на враговете и поради това получил прозвището Корвин. Описаното събитие се случило през 405 година след основаването на Рим95.
А статуята на същия този Корвин по заповед на божествения Август била поставена на неговия форум. На главата й е изваяно изображение на гарван, напомнящ за разказаната история и прочутата битка.
|
[XIII. Verba ex historia Claudi Quadrigari, quibus Manli Torquati, nobilis adulescentis, et hostis Galli provocatoris pugnam depinxit. Titus Manlius summo loco natus adprimeque nobilis fuit. Ei Manlio cognomentum factum est Torquatus.Causam cognomenti fuisse accepimus torquis ex auro induvias, quam ex hoste, quem occiderat, detractam induit.Sed quis hostis et quid genus, quam formidandae vastitatis et quantum insolens provocator et cuimodi fuerit pugna decertatum, Q. Claudius primo annalium purissime atque inlustrissime simplicique et incompta orationis antiquae suavitate descripsit. Quem locum ex eo libro philosophus Favorinus cum legeret, non minoribus quati adficique animum suum motibus pulsibusque dicebat, quam si ipse coram depugnantes eos spectaret. Verba Q. Claudi, quibus pugna ista depicta est, adscripsi: "Cum interim Gallus quidam nudus praeter scutum et gladios duos torque atque armillis decoratus processit, qui et viribus et magnitudine et adulescentia simulque virtute ceteris antistabat. Is maxime proelio commoto atque utrisque summo studio pugnantibus manu significare coepit utrisque, quiescerent. Pugnae facta pausa est. Extemplo silentio facto cum voce maxima conclamat, si quis secum depugnare vellet, uti prodiret.Nemo audebat propter magnitudinem atque inmanitatem facies.Deinde Gallus inridere coepit atque linguam exsertare.Id subito perdolitum est cuidam Tito Manlio, summo genere gnato, tantum flagitium civitati adcidere, e tanto exercitu neminem prodire. Is, ut dico, processit neque passus est virtutem Romanam ab Gallo turpiter spoliari. Scuto pedestri et gladio Hispanico cinctus contra Gallum constitit.Metu magno ea congressio in ipso ponti utroque exercitu inspectante facta est.Ita, ut ante dixi, constiterunt: Gallus sua disciplina scuto proiecto cantabundus; Manlius animo magis quam arte confisus scuto scutum percussit atque statum Galli conturbavit.Dum se Gallus iterum eodem pacto constituere studet, Manlius iterum scuto scutum percutit atque de loco hominem iterum deiecit; eo pacto ei sub Gallicum gladium successit atque Hispanico pectus hausit; deinde continuo humerum dextrum eodem concessu incidit neque recessit usquam, donec subvertit, ne Gallus impetum icti haberet.Vbi eum evertit, caput praecidit, torquem detraxit eamque sanguinulentam sibi in collum inponit.Quo ex facto ipse posterique eius Torquati sunt cognominati."Ab hoc Tito Manlio, cuius hanc pugnam Quadrigarius descripsit, imperia et aspera et immitia "Manliana" dicta sunt, quoniam postea bello adversum Latinos cum esset consul, filium suum securi percussit, qui speculatum ab eo missus, interdicto hostem, a quo provocatus fuerat, occiderat.
| |
13. ЗА ТИТ МАНЛИЙ ТОРКВАТ
Тит Манлий произхождал от най-виден род и бил един от най-знатните хора в Рим. Той получил прозвището Торкват. Причината за това била златната огърлица, торква, която той смъкнал от убития си съперник. Но кой е бил врагът му, от кое племе, каква страховита грамада представлявал, колко нахални били неговите предизвикателства, в каква битка влезли двамата, всичко това е описано в първата книга от аналите на Квинт Клавдий блестящо, с изключителна яснота, с простата и несресана сладост на древното слово. За това място често споменаваше философът Фаворин, който казваше, че колчем се захванел да я чете, душата му се разтърсвала от толкова силни вълнения и напрежения, сякаш лично, със собствените си очи наблюдавал двубоя им.
Извадил съм откъса от аналите на Квинт Клавдий, в който е обрисувана борбата им: „Тогава напред се изстъпил някакъв гал, украсен с торква и гривни, без друго оръжие освен един щит и два меча, изпъкващ сред другите и със силата, и със снагата, и с младостта, и с храбростта си. Насред разгара на битката, когато и двете страни се сражавали с най-голяма ярост, той започнал да дава знаци с ръце и на своите, и на противниците да спрат. Битката замряла за миг. В настъпилата тишина той се провикнал колкото му глас държи: ако някой иска да се бие с мен, нека излезе напред. Никой не се осмелявал, потръпвайки при огромния му ръст и свирепото му изражение. Тогава галът започнал да се присмива на римляните и да им се плези. Това като нож пронизало сърцето на Тит Манлий, издънка от най-виден род96, който изумено се питал как може пред очите на всички да се нанася такъв срам на държавата, как може от толкова голяма войска никой да не отмъсти за обидата. Пристъпил той напред, не можейки да понесе как римската доблест е останала без доспехи, оплячкосана позорно от някакъв си гал. С пехотински щит в ръка и испански меч на кръста97 той застанал пред гала. С велик страх и двете войски наблюдавали как те вървели по моста един срещу друг. И тъй, както вече казах, двамата се срещнали, готови за битка: галът по техния си обичай протегнал щита си напред и запял бойна песен; Манлий, уповавайки се повече на духа, отколкото на умението си, блъснал със своя щит щита на врага си и го накарал да залитне. Докато галът се опитвал още веднъж да застане в същата стойка, Манлий още веднъж ударил щит о щит и за втори път отхвърлил противника си; използувайки сгодата, той се мушнал под галския меч и с испанския пронизал гръдта му; ала не отстъпил, а със същата стръв пробол и дясното му рамо, притиснал го и го повалил така, че да няма сила да го удари. Щом го погубил, отрязал му главата, смъкнал торквата и капеща от кръв, я надянал на врата си. Поради тази му постъпка самият той и неговите наследници получили прозвището Торквати."
На името на същия този Тит Манлий, чийто двубой с гала е описан от Квадригарий, „Манлиеви" били наречени безмилостните и жестоки заповеди, защото след войната срещу латините, когато бил консул, той наредил да посекат сина му със секира, задето младежът, изпратен от баща си като съгледвач, пренебрегнал забраната му и убил един враг, който го предизвикал на бой.
|
[XV. De genere controversiae, quod Graece aporon appellatur. Cum Antonio Iuliano rhetore per feriarum tempus aestivarum decedere ex urbis aestu volentes Neapolim concesseramus. Atque ibi erat adulescens tunc quispiam ex ditioribus cum utriusque linguae magistris meditans et exercens ad causas Romae orandas eloquentiae Latinae facultatem; atque is rogat Iulianum, uti sese audiat declamantem. It auditum Iulianus, imusque nos cum eo simul.Introit adulescens et praefatur arrogantius et elatius, quam aetati eius decebat, ac deinde iubet exponi controversias. Aderat ibi nobiscum Iuliani sectator, iuvenis promptus et proficiens et offendens iam in eo, quod ille aput Iuliani aures in praecipiti stare et subitaria dictione periculum sui facere audebat. Exponit igitur temptamenti gratia controversiam parum consistentem, quod genus Graeci aporon vocant, Latine autem id non nimis incommode "inexplicabile" dici potest. Ea controversia fuit huiusmodi: "De reo septem iudices cognoscant, eaque sententia sit rata, quam plures ex eo numero dixerint. Cum septem iudices cognovissent, duo censuerunt reum exsilio multandum, duo alii pecunia, tres reliqui capite puniendum. Petitur ad supplicium ex sententia trium iudicum et contradicit." Hac ille audita nec considerata neque aliis, ut proponerentur, exspectatis incipit statim mira celeritate in eandem hanc controversiam principia nescio quae dicere et involucra sensuum verborumque volumina vocumque turbas fundere ceteris omnibus ex cohorte eius, qui audire eum soliti erant, clamore magno exsultantibus, Iuliano autem male ac misere rubente et sudante. Sed ubi deblateratis versuum multis milibus finem aliquando fecit egressique inde sumus, amici familiaresque eius Iulianum prosecuti, quidnam existimaret, percontati sunt. Atque ibi Iulianus festivissime: "nolite quaerere," inquit "quid sentiam; adulescens hic sine controversia disertus est." |
|
15. ЗА АПОРИЯТА
По време на летните ваканции ние с ретора Антоний Юлиан решихме да избягаме от задухата на града и се отправихме към Неапол. Но там ни спипа някакъв богат младеж, който с помощта на учители по латински и гръцки се подготвял и упражнявал да овладее латинското красноречие, за да поеме адвокатското поприще в Рим. Той помолил Юлиан да изслуша една негова декламация98. Тръгна да го слуша Юлиан, придружих го и аз. Влезе младият човек и произнесе встъпителните си думи по-нахално и надменно, отколкото подхождаше на възрастта му, а след това ни подкани да изложим спорния въпрос, по който той ще се опита да говори.
С нас беше дошъл един ученик на Юлиан, учен и образован младеж, подразнен от онзи фукльо, който дръзваше да застане на ръба на пропастта, пред самия Юлиан, и с импровизирана реч да му покаже на какво е способен. И тъй, като изпитен въпрос ученикът на Юлиан му предложи една твърде хлъзгава тема за спор, наричана от гърците „апория", тоест „безпътица", която не съвсем неуспешно може да се преведе на латински „необясним случай". Спорният въпрос се състоеше в следното: „Седем съдии разглеждали вината на един обвиняем, като в сила трябвало да влезе присъдата, приета с гласовете на по-голямата част от тях. Щом проучили случая, двама от съдиите гласували виновникът да бъде осъден на изгнание, двама — на парична глоба, тримата останали — на смърт. Но когато бил призован, за да бъде изпълнена присъдата, отредена му от тримата съдии, той я обжалвал."
Едва чул темата, без да я обмисли, без да почака други предложения, младият човек се впусна веднага с дивна бързина да изказва не знам какви си съображения и положения по въпроса, обсипа ни с мъгляви мисли, витиевати фрази, вихрушки от думи, докато в същото време останалите хлапаци от кохортата му, очевидно негови редовни слушатели, беснееха и вдигаха невъобразим крясък, а Юлиан се потеше и червеше с изтерзан и измъчен вид. Но щом свърши най-сетне речта си, издърдорвайки няколко хиляди стиха99, и ние с облекчение излязохме навън, Юлиан се видя накачулен от приятели и роднини, които го заразпитваха в хор как намира момчето им. Тогава Юлиан остроумно им отговори: „Недейте ме пита какво мисля; вашето момче и без тема за спор си е устато."
|
|
|