Aulus Gellius
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод: Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
 
двуезичен | оригинал | превод

I II III IV V VI VII IX X XI XII XIII XIV XV XVI XVII XVIII XIX XX  

1  2  3  4  5  6 
[V. De Pyrrhonis philosophis quaedam deque Academicis strictim notata; deque inter eos differentia. Quos Pyrrhonios philosophos vocamus, hi Graeco cognomento skeptikoi appellantur; id ferme significat quasi "quaesitores" et "consideratores". Nihil enim decernunt, nihil constituunt, sed in quaerendo semper considerandoque sunt, quidnam sit omnium rerum, de quo decerni constituique possit. Ac ne videre quoque plane quicquam neque audire sese putant, sed ita pati adficique, quasi videant vel audiant, eaque ipsa, quae adfectiones istas in sese efficiant, qualia et cuiusmodi sint, cunctantur atque insistunt, omniumque rerum fidem veritatemque mixtis confusisque signis veri atque falsi ita inprensibilem videri aiunt, ut, quisquis homo est non praeceps neque iudicii sui prodigus, his uti verbis debeat, quibus auctorem philosophiae istius Pyrrhonem esse usum tradunt: ou mallon houtos echei tode ekeinos e outheteros. Indicia enim rei cuiusque et sinceras proprietates negant posse nosci et percipi, idque ipsum docere atque ostendere multis modis conantur. Super qua re Favorinus quoque subtilissime argutissimeque decem libros composuit, quos Pyrrhoneion tropon inscribit. Vetus autem quaestio et a multis scriptoribus Graecis tractata, an quid et quantum Pyrrhonios et Academicos philosophos intersit. Vtrique enim skeptikoi, ephektikoi, aporetikoi dicuntur, quoniam utrique nihil adfirmant nihilque comprehendi putant. Sed ex omnibus rebus proinde visa fieri dicunt, quas phantasias appellant, non ut rerum ipsarum natura est, sed ut adfectio animi corporisve est eorum, ad quos ea visa perveniunt. Itaque omnes omnino res, quae sensus hominum movent, ton pros ti esse dicunt. Id verbum significat nihil esse quicquam, quod ex sese constet, nec quod habeat vim propriam et naturam, sed omnia prorsum ad aliquid referri taliaque videri esse, qualis sit eorum species, dum videntur, qualiaque apud sensus nostros, quo pervenerunt, creantur, non apud sese, unde profecta sunt. Cum haec autem consimiliter tam Pyrrhonii dicant quam Academici, differre tamen inter sese et propter alia quaedam et vel maxime propterea existimati sunt, quod Academici quidem ipsum illud nihil posse comprehendi quasi comprehendunt et nihil posse decerni quasi decernunt, Pyrrhonii ne id quidem ullo pacto verum videri dicunt, quod nihil esse verum videtur.   5. За разликата между скептици и перипатетици
Философите, на които ние викаме “пироници”, носят гръцкото прозвище “скептици”, което е все едно да им казваме “търсачи” и “изследвачи”. Защото те нищо не определят, нищо не твърдят, а непрекъснато са в търсене и изследване дали има нещо, което би могло да се определи и твърди. Смятат също така, че не виждат и не чуват абсолютно нищо, но изпитват такива чувства и усещания, като че ли виждат и чуват ,а относно същността и естеството на това, което предизвиква подобни състояния, те се колебаят и двоумят, казвайки, че поради размесването и разбъркването на признаците, разграничаващи истината от лъжата, достоверността и истиността на всичко изглеждат толкова непостижими, щото всеки, който не е повърхностен и не е разпилян в своите преценки, трябва да се изразява с думите, приписвани на основателя на тази философия Пирон: “Това нещо стои с една и съща вероятност или така, или инак, или нито така, нито инак.” Защото, казват те, човек не може да познае и схване признаците и честите свойства на всяко едно нещо, и се опитват да внушат и да покажат това положение по най-различни начини. Него осветлява и Фаворин в изключително тънко и остроумно написаните си книги, озаглавени “Пиронови обрати”.
Съществува още един древен и засяган от мнозина гръцки писатели въпрос – дали и доколко се различават пирониците от академиците. И едните, и другите се наричат “скептци”, “ефектици”, “апоретици”, т.е. “изследвачи”, “нетвърдящи”, “съмняващи се”, защото и едните, и другите нищо не твърдят и всичко смятат за неразбираемо. Но всички неща, казват те, възбуждат у човека нещо като видения, наричани от тях “фантазии”, които обаче не съответстват на природата на самите неща, а зависят от въздействието върху душата и тялото на хората, засегнати от тези видения. И тъй, съвсем всички нещa, които раздвижват човешките сетива, са “неща спрямо нещо”. Това означава, че няма нищо сетивно, което да се състои от самото себе си или да има своя собствена сила и природа, но всичко се отнася към някаква друга същност и изглежда такова, какъвто е образът му, докато го виждаме, и каквото е усещането, възникнало в нашите сетива, до които е дошло, а не каквато е самата му същина, откъдето то произхожда. Въпреки че тези положения са общи както за пирониците, така и за академиците, смята се все пак, че наред с някои други особености най-важната разлика помежду им се състои в следното: разглеждайки положението “нищо не може да се разбере”, академиците като че ли го разбират, а положението “нищо не може да се определи” като че ли е определено у тях, докато пирониците казват, че дори положението “нищо не изглежда истинно” изобщо не им се струва истинно.
[IX. Historia de legatis Mileti ac Demosthene rhetore in libris Critolai reperta. Critolaus scripsit legatos Mileto publicae rei causa venisse Athenas, fortasse an dixerit auxilii petendi gratia. Tum qui pro sese verba facerent, quos visum erat advocavisse, advocatos, uti erat mandatum, verba pro Milesiis ad populum fecisse, Demosthenen Milesiorum postulatis acriter respondisse, neque Milesios auxilio dignos neque ex republica id esse contendisse. Rem in posterum diem prolatam. Legatos ad Demosthenen venisse magnoque opere orasse, uti contra ne diceret; eum pecuniam petivisse et, quantam petiverat, abstulisse. Postridie cum res agi denuo coepta esset, Demosthenen lana multa collum cervicesque circumvolutum ad populum prodisse et dixisse se synanchen pati; eo contra Milesios loqui non quire. Tum e populo unum exclamasse non synanchen, quod Demosthenes pateretur, sed argyranchen esse. Ipse etiam Demosthenes, ut idem Critolaus refert, non id postea concelavit, quin gloriae quoque hoc sibi adsignavit. Nam cum interrogasset Aristodemum, actorem fabularum, quantum mercedis, uti ageret, accepisset, et Aristodemus "talentum" respondisset: "at ego plus" inquit "accepi, ut tacerem".   9. Демостен и милетците
Критолай пише, че пратениците от Милет дошли по държавна работа в Атина, навярно да помолят за помощ. Те повикали избрани предварително съдебни оратори да говорят от тяхно име и ораторите, както им било поръчано, се произнесли пред народното събрание в тяхна полза, но Демостен остро отговорил на исканията им, заявявайки, че нито милетците са достойни за помощ, нито държавата има изгода да изпълни молбата им. Делото било отложено за следващия ден. Пратениците отишли у Демостен и най-настойчиво го замолили да не им противоречи; той поискал пари и колкото пожелал, толкова получил. На другия ден, щом разискванията отново започнали, Демостен се явил пред народното събрание, омотал главата и шията си с дебела вълнена превръзка и обявил, че гърлото му се е простудило, затова не може да говори срещу милетяните. Тогава някой от множеството се провикнал, че не си е простудило гърлото на Демостен, а го е позлатил.
То и самият Демостен, както свидетелства Критолай, не утаил постъпката си и след време дори си я приписвал като славно деяние. Така по някакъв повод той запитал трагическия актьор Аристодем колко пари е взел, за да представи веднъж една трагедия, и Аристодем му отговорил: “Един талант”, “а аз, казал му, взех повече, за да мълча веднъж”.
[X. Quod C. Gracchus in oratione sua historiam supra scriptam Demadi rhetori, non Demostheni, adtribuit; verbaque ipsius C. Gracchi relata. Quod in capite superiore a Critolao scriptum esse diximus super Demosthene, id C. Gracchus in oratione, qua legent Aufeiam dissuasit, in Demaden contulit verbis hisce: "Nam vos, Quirites, si velitis sapientia atque virtute uti, etsi quaeritis, neminem nostrum invenietis sine pretio huc prodire. Omnes nos, qui verba facimus, aliquid petimus, neque ullius rei causa quisquam ad vos prodit, nisi ut aliquid auferat. Ego ipse, qui aput vos verba facio, uti vectigalia vestra augeatis, quo facilius vestra commoda et rempublicam administrare possitis, non gratis prodeo; verum peto a vobis non pecuniam, sed bonam existimationem atque honorem. Qui prodeunt dissuasuri, ne hanc legem accipiatis, petunt non honorem a vobis, verum a Nicomede pecuniam; qui suadent, ut accipiatis, hi quoque petunt non a vobis bonam existimationem, verum a Mithridate rei familiari suae pretium et praemium; qui autem ex eodem loco atque ordine tacent, hi vel acerrimi sunt; nam ab omnibus pretium accipiunt et omnis fallunt. Vos, cum putatis eos ab his rebus remotos esse, inpertitis bonam existimationem; legationes autem a regibus, cum putant eos sua causa reticere, sumptus atque pecunias maximas praebent, item uti in terra Graecia, quo in tempore tragoedus gloriae sibi ducebat talentum magnum ob unam fabulam datum esse, homo eloquentissimus civitatis suae Demades ei respondisse dicitur: "Mirum tibi videtur, si tu loquendo talentum quaesisti? ego, ut tacerem, decem talenta a rege accepi". Item nunc isti pretia maxima ob tacendum accipiunt".   10. За Гай Гракх и ролята на ораторите
Същата история от предишната глава , чието действащо лице според Критолай бил Демостен, е приписвана на Демад от Гай Гракх в речта му, с която той разубедил народа да не приеме Ауфеевия закон. “Та ако вие, квирити, искате да се облегнете на мъдростта и добродетелта, колкото и да ги търсите, не ще откриете ни едного от нас, за когото може да се каже, че излиза тук, без дa му бъде платено за това. Всички ние, които витийствуваме, се домогваме до нещо, никой не излиза пред вас с друга цел, освен да измъкне от вас нещичко. Самият аз, като ви убеждавам сега да увеличите данъците, които плащате, за да можете да задоволите по-лесно вашите интереси и да управлявате държавата, не излизам на трибуната даром; ала се домогвам не до пори, а до вашето добро мнение и чест. Онези, които се качват тук, за да ви разубеждават да не приемате този закон, се домогват не до почести от вас, а до пари от Никомед; които ви убеждават до го приемете, те също се домогват, но не до вашето добро мнение за тях, а до надницата и наградата за тяхната тясна дружба с Митридат; които пък са от нашето съсловие и занятие мълчат, те може би са най-страшните, щото те от всички вземат пари и всички лъжат. Вие, които мислите, че те са далеч от тия работи, им отреждате вашето добро мнение; пратениците на царете, които мислят, че те мълчат заради тях, им дават огромни парични суми; същото е станало едно време в Гърция, когато някакъв гръцки трагик се хвалел, че за поставянето на една трагедия е получил “голям талант”108, ала получил от най-добрия в цялата държава оратор Демад следния отговор: “Какво се чудиш, че са ти дали един талант, задето си говорил? На мен царят109 ми даде десет таланта, за да мълча.” По същия начин нашите мълчаливци вземат несметни пари за своето мълчание.”
[XII. Quod Chrysippus philosophus omne verbum ambiguum dubiumque esse dicit, Diodorus contra nullum verbum ambiguum esse putat. Chrysippus ait omne verbum ambiguum natura esse, quoniam ex eodem duo vel plura accipi possunt. Diodorus autem, cui Crono cognomentum fuit: "nullum" inquit "verbum est ambiguum, nec quisquam ambiguum dicit aut sentit, nec aliud dici videri debet, quam quod se dicere sentit is, qui dicit. At cum ego" inquit "aliud sensi, tu aliud accepisti, obscure magis dictum videri potest quam ambigue; ambigui enim verbi natura illa esse debuit, ut, qui id diceret, duo vel plura diceret. Nemo autem duo vel plura dicit, qui se sensit unum dicere".   12. За значението на думите
Хризип твърди, че всяка дума е по природа двусмислена, защото една и съща дума може да се схване в две или повече значения. Обаче Диодор, по прякор Кронос, казва: “Никоя дума не е двусмислена, никой не говори и не мисли двусмислено, никакво друго значение не бива да търсим в казаното освен това, което е в мислите на говорещия. Но ако аз съм мислил едно, а ти си разбрал друго, то казаното може би е по-скоро неясно, отколкото двусмислено; защото двусмислената дума по природа би трябвало да бъде такава, че говорещият да казва две или повече неща наведнъж. Но никой не казва две или повече неща, щом мисли, че казва едно и също нещо.
[XIV. Sobria et pulcherrima Romuli regis responsio circa vini usum. Simplicissima suavitate et rei et orationis L. Piso Frugi usus est in primo annali, cum de Romuli regis vita atque victu scriberet. Ea verba, quae scripsit, haec sunt: "Eundem Romulum dicunt ad cenam vocatum ibi non multum bibisse, quia postridie negotium haberet. Ei dicunt: "Romule, si istuc omnes homines faciant, vinum vilius sit". His respondit: "immo vero carum, si, quantum quisque volet, bibat; nam ego bibi quantum volui".   14. Ромул и виното
С изключителна простота и привлекателност и в предмета, и в речта се отличава описанието на житейския път и начина на живот на цар Ромул, направено от Луций Пизон Фруги в първата книга на неговите анали. Ето и съответния откъс от тях: “Казват, че същият този Ромул бил поканен на вечеря, но там не пил много, защото на другия ден имал някакви работи. Казват му: “Ромуле, ако всички хора правят като теб, виното ще поевтинее.” Той им отговаря: ”Ами, точно обратното, ще поскъпне, ако всеки пие, колкото иска; защото аз пих, колкото исках.”
[XVIII. Qua poena Draco Atheniensis in legibus, quas populo Atheniensi scripsit, fures adfecerit; et qua postea Solon et qua; item decemviri nostri, qui duodecim tabulas scripserunt; atque inibi adscriptum, quod aput Aegyptios furta licita et permissa sunt, aput Lacedaemonios autem cum studio quoque adfectata et pro exercitio utili celebrata; ac praeterea M. Catonis de poeniendis furtis digna memoria sententia. Draco Atheniensis vir bonus multaque esse prudentia existimatus est iurisque divini et humani peritus fuit. Is Draco leges, quibus Athenienses uterentur, primus omnium tulit. In illis legibus furem cuiusmodicumque furti supplicio capitis poeniendum esse et alia pleraque nimis severe censuit sanxitque. Eius igitur leges, quoniam videbantur impendio acerbiores, non decreto iussoque, set tacito inlitteratoque Atheniensium consensu oblitteratae sunt. Postea legibus aliis mitioribus a Solone compositis usi sunt. Is Solo e septem illis inclutis sapientibus fuit. Is sua lege in fures non, ut Draco antea, mortis, sed dupli poena vindicandum existimavit. Decemviri autem nostri, qui post reges exactos leges, quibus populus Romanus uteretur, in XII tabulis scripserunt, neque pari severitate in poeniendis omnium generum furibus neque remissa nimis lenitate usi sunt. Nam furem, qui manifesto furto prensus esset, tum demum occidi permiserunt, si aut, cum faceret furtum, nox esset, aut interdiu telo se, cum prenderetur, defenderet. Ex ceteris autem manifestis furibus liberos verberari addicique iusserunt ei, cui furtum factum esset, si modo id luci fecissent neque se telo defendissent; servos item furti manifesti prensos verberibus adfici et e saxo praecipitari, sed pueros inpuberes praetoris arbitratu verberari voluerunt noxiamque ab his factam sarciri. Ea quoque furta, quae per lancem liciumque concepta essent, proinde ac si manifesta forent, vindicaverunt. Sed nunc a lege illa decemvirali discessum est. Nam si qui super manifesto furto iure et ordine experiri velit, actio in quadruplum datur. "Manifestum" autem "furtum est", ut ait Masurius, "quod deprehenditur, dum fit. Faciendi finis est, cum perlatum est, quo ferri coeperat". Furti concepti, item oblati, tripli poena est. Sed quod sit "oblatum", quod "conceptum" et pleraque alia ad eam rein ex egregiis veterum moribus accepta neque inutilia cognitu neque iniucunda, qui legere volet, inveniet Sabrini librum, cui titulus est de furtis. In quo id quoque scriptum est, quod volgo inopinatum est, non hominum tantum neque rerum moventium, quae auferri occulte et subripi possunt, sed fundi quoque et aedium fieri furtum; condemnatum quoque furti colonum, qui fundo, quem conduxerat, vendito possessione eius dominum intervertisset. Atque id etiam, quod magis inopinabile est, Sabinus dicit furem esse hominis iudicatum, qui, cum fugitivus praeter oculos forte domini iret, obtentu togae tamquam se amiciens, ne videretur a domino, obstitisset. Aliis deinde furtis omnibus, quae "nec manifesta" appellantur, poenam imposuerunt dupli. Id etiam memini legere me in libro Aristonis iureconsulti, haudquaquam indocti viri, aput veteres Aegyptios, quod genus hominum constat et in artibus reperiendis sollertes extitisse et in cognitione rerum indaganda sagaces, furta omnia fuisse licita et inpunita. Aput Lacedaemonios quoque, sobrios illos et acres viros, cuius rei non adeo ut Aegyptiis fides longinqua est, non pauci neque ignobiles scriptores, qui de moribus legibusque eorum memorias condiderunt, ius atque usum fuisse furandi dicunt, idque a iuventute eorum non ad turpia lucra neque ad sumptum libidini praebendum comparandamve opulentiam, sed pro exercitio disciplinaque rei bellicae factitatum, quod ea furandi sollertia et adsuetudo acueret firmaretque animos adulescentium et ad insidiarum astus et ad vigilandi tolerantiam et ad obrependi celeritatem. Sed enim M. Cato in oratione, quam de Praeda militibus dividenda scripsit, vehementibus et inlustribus verbis de inpunitate peculatu atque licentia conqueritur. Ea verba, quoniam nobis inpense placuerant, adscripsimus: "Fures" inquit "privatorum furtorum in nervo atque in compedibus aetatem agunt, fures publici in auro Itque in purpura". Quam caste autem ac religiose a prudentissimis viris, quid esset "furtum", definitum sit, praetereundum non puto, ne quis eum solum esse furem putet, qui occulte tollit aut clam subripit. Verba sunt Sabini ex libro iuris civilis secundo: "Qui alienam rem adtrectavit, cum id se invito domino facere iudicare deberet, furti tenetur". Item alio capite: "Qui alienum iacens lucri faciendi causa sustulit, furti obstringitur, sive scit, cuius sit, sive nescit". Haec quidem sic in eo, quo nunc dixi, Sabinus scripsit de rebus furti faciendi causa adtrectatis. Sed meminisse debemus secundum ea, quae supra scripsi, furtum sine ulla quoque adtrectatione fieri posse sola mente atque animo, ut furtum fiat, adnitente. Quocirca ne id quidem Sabinus dubitare se ait, quin dominus furti sit condemnandus, qui servo suo, uti furtum faceret, imperavit.   18. За законите срещу крадците
Атинянинът Драконт бил почитан като добър гражданин и твърде благоразумен човек, изкусен и в божественото, и в човешкото право. Той пръв от всички издал законите, на които се подчинявали атиняните. В тях Драконт определил и постановил, че всеки крадец, независимо какво е ограбил, трябва да бъде осъден на смърт и въвел още много други крайни мерки. И тъй като законите му изглеждали прекалено сурови, те изчезнали от употреба не чрез декрет или указ, а посредством мълчаливото и неписано взаимно съгласие на атиняните. По-късно други, по-меки закони били въведени от Солон110, който бил един от прочутите седем мъдреци. Той определил за крадците не както Драконт смъртно наказание, а изискване да платят обезщетение, два пъти по-голямо от стойността на откраднатото.
Що се отнася до нашите децемвири, които след изгонването на царете създали закони за римския народ, записани на дванадесет таблици, те не прибягнали нито до подобна суровост при наказването на всякакъв вид обирници, нито до крайно опрощенческа мекушавост. Защото позволили хванатият в явна кражба престъпник да бъде убит само ако е действал нощем, а денем - само ако се е защитавал с оръжие по време на залавянето му. Измежду всички крадци, уличени в явен грабеж, гласяла заповедта им свободните граждани да бъдат бити с пръчки и да бъдат предавани в робство на този, когото са се опитали да оберат, но само при положение, че са сторили това денем и не са се защитавали с оръжие; робите, хванати в подобно престъпление да бъдат бити с пръчки и хвърляни от лобната скала111, а непълнолетните момчета, гласяло решението им, да бъдат бити, ако преторите наредят, и да бъде дадено обезщетение за причинената от тях вреда. За тези кражби, които били разкривани “с паница и пояс на корема”112, т.е. след законен обиск, децемвирите установили същото наказание, каквото и за явно престъпление.
Но днес законът на децемвирите не е вече в сила. Понеже ако някой поиска да подаде по съдебен ред иск за явна кражба, той може да получи обезщетение в четворен размер. “А явната кражба, уточнява Мазурий, е такава, която бива заварена, докато се извършва. Краят на извършването й е тогава, когато откраднатото е занесено там, за където е било предназначено.” За ръзследвана и разкрита кражба, както и за търговия с крадени предмети, наказанието е обезщетение в троен размер.
Но който иска да знае какво е “разкрита кражба”, какво - “търговия с крадено”, и още много други съвсем не безполезни и неприятни познания в тази област, почерпени от забележителните обичаи на древните, нека да намери книгата на Сабин, озаглавена “За кражбите”. В нея наред с другото има и едно твърде изненадващо за общоразпространените представи сведение, че съществуват кражби не само на хора и движими предмети, които могат да бъдат тайно задигнати и отнесени, но също така и на имения и сгради; в кражба бил обвинен и осъден също така и едни арендатор, който продал наетото имение и по този начин отстранил господаря му от владението му. Така стигнахме и до най-изненадващото известие на Сабин, че някакъв мъж бил окачествен в съда като крадец на човек, защото уж оправяйки тогата си, той покрил с нея един избягал роб и попречил на минаващия покрай тях господар на роба да го види.
За всички останали кражби, наречени “неявни”, децемвирите наложили обезщетение в двоен размер. Впрочем чел съм, помня, в книгата на правоведа Аристон, човек твърде образован, че у древните египтяни - един човешки род, известен като изобретателен в изнамирането на науките и с добро обоняние при следването дирята на познанието - кражбите били позволени и не се наказвали .
При трезвите и сурови лакедемонци - казват немалко и небезизвестни писатели, оставили спомен за техните нрави и закони, чиято достоверност не е толкова отделена във времето, както при сведенията за египтяните - кражбите също били законни и общоприети, смятали се за обикновено занимание на младежите, което обаче нямало за цел безчестната печалба, нито пък набавянето на средства за удовлетворяването на всички прищевки или натрупването на богатство, а упражнението и обучението във военното майсторство, понеже изобретателността и навикът да се краде изостряли и затвърдявали способността и склонността на младите хора ловко да правят засади, да издържат на безсъница, да допълзяват пъргаво и незабелязано до противника.
Но Марк Катон в речта си, озаглавена “За разпределянето на плячката между войниците”, се оплаква със силни и ярки думи от слободията и безнаказаността при кражбите на държавно имущество. Прибавям казаното от него, защото твърде много ми хареса: “Крадците, ограбили частни имоти, прекарват живота си в тъмница и окови, крадците на общественото богатство - в злато и пурпур.”
В никакъв случай не бива да подмина безупречното и добросъвестно определение на най-учените хора какво е кражба, за да не си помисли някой, че крадец е само онзи, който скришом отмъква или тайно задига нещо. То е дадено във втората книга на “Гражданско право” от Сабин Мазурий: “Който се докосне до чужда вещ, когато е трябвало да прецени, че върши това против волята на собственика й, той се смята за крадец.” А също и в друга глава:”Който без да обяви, отмъква чужда вещ заради своя изгода, той се обвинява в кражба независимо дали знае или не знае чия е тя.”
Това е написал за кражбите Сабин в посочената вече книга. Но трябва да помним, че съгласно с цитираните от мен положения обир може да се осъществи и без всякакво докосване, достатъчно е само разумът и волята на даден човек да са насочени към извършване на кражбата. Затова не може да има съмнение, казва Сабин, че не друг, а именно господарят, заповядал на роба си да задигне нещо, трябва да бъде осъден за кражба.