|
1. Майките да кърмят сами децата си
Веднъж в наше присъствие бе известено на философа Фаворин, че жената на един негов слушател и последовател току-що е родила и че семейството му се е увеличило със законно роден син. “Да вървим, рече той, да видим малкия и да поздравим баща му.” Той беше сенатор от твърде знатен род. Всички ние придружихме Фаворин до дома, към който се бе запътил, и влязохме вътре заедно с него. Там, в предната стая, той прегърна приятеля си, поздрави го и седна до него. Поинтересува се дали раждането е било дълго и мъчително и щом разбра, че младата жена е заспала, изтощена от болки и безсъница, захвана един по-дълъг разговор с думите:”Не се съмнявам ни най-малко, че тя ще храни сина си със своето мляко.” Но когато майка й каза, че трябва да я щадят и да намерят дойка за момчето, за да не прибавят към понесените при раждането болки изнурителната тегоба на кърменето, Фаворин се развълнува:”Моля те, жено, обърна се той към нея, остави дъщеря си да бъде изцяло докрай майка на своя син. Що за недовършено и половинчато, противно на всякакви природни закони майчинство е това да родиш и тутакси да отбиеш детето? Да храниш в своята утроба със своята кръв не знам какво си парче месо, което дори не си виждала, а да не храниш сега с млякото си едно създание, което виждаш, една животинка, едно човече, едно същество, търсещо с плача си майчините грижи и настояващо за майчините задължения? Или ти също мислиш, че жените са получили от природата гръдните си зърна като някакви очарователни бенки, които са предназначени не да кърмят децата, а да красят гърдите им. С такава именно цел, каквато, разбира се, не ви е минавала през ума, не една или две жени - да им се чудиш на акъла - се мъчат да накарат онзи най-свят извор в тялото, хранителя на човешкия род, да пресъхне и закърнее, и то с опасност да пресекат и повредят кърмата си, сякаш тя ще обезобрази белезите на красотата им, и правят това, обхванати от същото безумие, което ги принуждава да изобретяват какви ле не незаконни средства, за да изхвърлят заченатия в утробата плод от страх да не би гладката кожа на корема им да се набръчка и да увисне под тежестта на бременността и напрежението на раждането. И щом да убиваш човешкото същество при самото му сътворение, когато се заражда, когато се одушевява, в самите ръце на съзиждащата природата е достойно за всеобщо презрение и омраза, нима е нещо по-различно да лишаваш вече завършения, вече родения човек, вече сина твой от кърмата на собствената, привична и сродна нему кръв?
“Но няма никакво значение - нали така казват - чие мляко ще суче младенецът, стига само да се храни и да е жив.” Щом сте дотам обръгнали, че сте неспособни да изпитвате такива естествени чувства - бих отговорил на подобни философи, - откъде накъде за вас трябва да има значение в чие тяло и от чия кръв е образуван и отхранен човекът? Или може би, побеляла от силното дихание и топлина, бялата кръв на женската гръд сега не е същата, която е била в утробата преди? Нима покровителството и грижата на природата не са очевидни и в този случай, когато кръвта създателка, изградила в недрата си цялото тяло на човека, при настъпването на времето за раждане се издига в горните части и се явява там с готовност да подкрепя първите проблясъци на живота и светлината, поднасяйки веднага на новородените познатата и обичайна за тях храна? Ето защо не напразно се е вярвало, че не само от силата и природата на семето зависи дали ще се възпроизведе подобието на тялото и душата, но не по-малко зависи то и от качествата и свойствата на млякото. При това тази зависимост е наблюдавана както при хората, така и при добитъка. Защото е установено, че ако козлетата започнат да се хранят с овче мляко, а агнетата с козе, при едните косъмът става по-мек, при другите вълната става по-остра. Ако пък наблюдаваме дърветата и земните плодове, ще забележим, че в повечето случаи по-голяма сила и влияние върху намаляването и увеличаването на присъщите им свойства се съдържат във водите и земите, които ги хранят, отколкото в посаденото вече семе и затова често човек може да види как едно свежо и кичесто дърво, пренесено на друго място, загива от соковете на по-лошата земя. Кажете ми тогава, дявол да го вземе, има ли смисъл благородният произход на току-що роденото дете, тялото и душата на произлезлия от най-добри природни начала човек да бъдат съсипвани с подправената и долнопробна храна на чуждото мляко? Особено ако бъдещата кърмачка е робиня или жена с робска природа или както става най-често, чужденка, и то с варварски произход, ако е безчестна, ако е безобразна, ако е безсрамна, ако е пияница; защото в повечето случаи хората, без много да му мислят, вземат за кърмачка всяка жена, която в този момент има мляко. Нима ще допуснем нашето дете да бъде заразено от подобен губителен допир, нима ще позволим да поеме в душата и тялото си дух от най-долна душа и тяло? И после кой знае защо се чудим и маем, че децата на някои почтени жени ни най-малко не приличат ни тялом, ни духом на родителите си. Ето защо нашият Мирон, подражавайки на прочутите Омирови стихове:
“Пелей конеборец не ти е родител,
майка не ти е Тетида! Море и скали недостъпни
теб са родили навярно, та имаш сърце като камък!” 113
изкусно и с вещина е посочил не само раждането, но и кърмата, произхождаща от грубо и диво естество, като причина за съществуването на такива хора:
“И хиркански тигрици са те откърмили”114
защото при възникването на душевните качества на плода голяма роля играе и нравът на кърмачката, и природата на млякото; тази природа първоначално зависи от развитието на бащиното семе, а впоследствие черпи новите си свойства от майчината душа и тяло. И освен това, кой би могъл да отмине и отрече, че жените, отбили от себе си новородените си деца и предоставили ги на други да ги кърмят, не разкъсват или поне не отслабват и изтъняват онази връзка, онзи възел на душа и любов, с който природата съединява родителите с децата им? Та нали щом кърмачето бъде отдалечено от очите на майката и бъде дадено на други хора, жизнената сила на майчината пламенност малко по малко угасва, будният глас на неспокойната й загриженост затихва и тогава идва забравата към пратеното при друга жена дете, която едва ли е по-малка от забравата към отнесеното от смъртта чедо. Пък и самият младенец насочва цялата си душа, любов, привързаност към жената, която го кърми, и също както става при подхвърлените деца, не изпитва нито чувство, нито копнеж по майката, която го е родила. Ето защо бъдат ли заличени и премахнати първопричините на естествената синовна любов, дори и да изглежда, че отгледаните по подобен начин деца обичат баща си и майка си, то тяхната обич е до голяма степен плод на възпитание и учтивост и почти винаги показна.” Тези мисли чух да изказва Фаворин на гръцки език. Заради общата полза привеждам тук онези негови разсъждения, които успях да запомня, а що се отнася до изискаността, изобилието и разточителността на думите му, цялото латинско красноречие едва ли би могло да го достигне, да не говорим за моята оскъдна реч.
|
5. За понасянето на болките
Когато философът Тавър, запътил се към Делфи, за да присъства на Питийските игри и да се срещне с надошлите от цяла Гърция най-видни мъже, минаваше, придружен от нас, през древния беотийски град Лебадия, нему бе известено, че някакъв негов приятел, известен философ от стоическата школа, е на легло, налегнат от тежка болест. Тогава той свърна от пътя, макар че бързаше, заряза колите и се устреми към дома му, а ние, верни на навика си да го придружаваме където и да отиде, тръгнахме с него. Щом влязохме в къщата, в която се намираше приятелят му, и видяхме как го мъчат болки и спазми в стомаха, наричан от гърците “кухина”, как го гори силна треска, когато чухме как подтисканите от него стенания се изтръгват навън, как болезнено и тежко дишане кара гърдите му да се задъхват, ние разбрахме, че стоновете и хриптенето му са признаци не толкова на болка, колкото на борба с болката. В потвърждение на това и самият Тавър, който междувременно извика лекари, за да обсъди с тях по-нататъшното лечение, а приятеля си подкрепи и окуражи да не се предава пред болките, хвалейки и изтъквайки собствената му издръжливост, чийто свидетел бе станал, на връщане от дома му се обърна към нас и докато вървяхме към колите, поведе следния разговор: “Присъствахме на не особено приятно, но достойно да бъде видяно зрелище - как са се срещнали и счепкали философ и болка. Силата и природата на болестта вършеха своето - терзаеха и измъчваха органите на човека; ала насреща й свойството и естеството на душата също вършеха своето - понасяха всичко това, удържаха и укротяваха в себе си беса на необузданата болка. Никакъв плач, никакво ридание, никакъв непристоен вопъл не се изплъзнаха от него, а съществуваха, както видяхте, само признаци, че мъжеството и тялото се сражават за власт над човека.”
Тогава един млад последовател на Тавър, комуто философските науки не бяха непознати, го попита: “Ако остротата на болката е толкова силна, че дори против волята, дори против властта на духа тя не се дава и кара човека да стене и да признае злото на разбеснялата се болест, защо стоиците казват, че болката е нещо “безразлично”, а не зло? После защо на един стоик може да бъде наложено нещо, защо болката може да налага някому нещо, щом като според стоиците нито болката може да налага някому нещо, нито на мъдреца може да бъде наложено каквото и да било?
На това място Тавър с почти разведрено лице (явно, че примамката на въпроса го беше развеселила) отговори: “Ако нашият приятел можеше да се почувства по-добре, той щеше да защити от клевети такива неизбежни стенания и, струва ми се, щеше да разреши твоя въпрос, а аз, както знаеш, не изпитвам кой знае каква привързаност към стоиците или по-скоро - към стоическата школа; защото в много отношения тя не е в съгласие нито със себе си, нито с нас и това може да се види от книгата, която съм написал по този въпрос115. Но за да ти угодя, ще разтълкувам, както се казва, с по-прости думи и по-откровено това, което, сигурен съм, щеше да бъде изречено по-витиевато и по-изкусно, ако тук присъстваше някой от стоиците; ти знаеш навярно онзи старинен и всеизвестен стих:
“По-неизкусно говори, по-ясно думай”116
И тръгвайки оттук, започна да разсъждава за болките и стенанията на прикования към леглото стоик по следния начин: “Природата на всемира, чиито деца сме и ние, е заложила още в самите си начала, със самото зараждане ни е внушила и вдъхнала огромна любов и преклонение към собственото ни същество, поради които не съществува нищо по-скъпо и по-ценно за нас от самите нас, защото тя е преценила, че ще положи здрава основа за вечното съхранение на човешкия род, ако всеки от нас, едва появил се на белия свят, изпита възприятие и чувство първо към онези неща, които са наречени от древните философи “първите съгласно с естеството”, тоест да се радва на всичко изгодно за тялото му, да страни от всичко неудобно за него. После чрез напредването на възрастта се е развил от своите семена и разумът, и способността за осмисляне на света, и проникновеното разбиране на честността и истинската полза, а също така тънкото и точно разграничаване на изгодното и неизгодното; по такъв начин, затъмнявайки всичко останало, заблестяло и засияло достойнството на благопристойността и честността и ако възникнели някакви външни несгоди, пречещи му да бъде задържано и притежавано, те вече започвали да будят презрение; и нищо друго не било смятано за истинско и просто благо освен почтеността, нищо друго не било смятано за зло освен безчестието. Всичко останало, което се оказало по средата и не било нито почтено, нито безчестно, не било обявено нито за добро, нито за зло. Обаче пристрастията и отношенията към “средните неща” са различени и разделени всяко според своята важност и се наричат “предпочитани” и “непредпочитани”. Затова удоволствието и болката - доколкото става въпрос за самата цел на добрия и блажен живот - са оставени по средата, без да са причислени нито към доброто, нито към злото. Но тъй като преди още да възникне съзнанието и разумът, новороденият човек е пропит с тези първични усещания за болка и удоволствие, понеже към удоволствието е предразположен по природа, а от болката е отчужден и отвратен като от някакъв страшен неприятел, то сблъска ли се с подобни възприятия, укоренени изначално и надълбоко, присаденият по-късно разум едва ли успява да ги изтръгне от корен и да ги изтреби, а вечно воюва с тях и щом се надигнат, подтиска ги, преодолява ги, принуждава ги да му се подчиняват и повинуват. И тъй, видяхте как един философ, уповаващ се на своето основано на разума учение, се бори с беса на болестта и пристъпите на болката, без да отстъпи, без да признае каквото и да било, без да плаче, да ридае и да се нарича беден и нещастен, както обичат да правят повечето болни, а само издава остри хрипове и тежки стенания - белези и указания, че пред нас се намира не подтиснат и победен от болестта, а опитващ се да я подтисне и победи човек.
Но не зная, продължи Тавър, дали някой не би попитал, наблюдавайки неговата борба и стенания, защо ще е необходимо да се бори и стене, щом болката не е зло? Защото всяко нещо, което не е зло, не е все пак напълно лишено от всякакви неприятност, но съществуват редица неща, които не причиняват голяма вреда и не водят до гибел, тъй като не са безчестни, но все пак се противопоставят на кротостта и мекотата на природата, враждебни са не и поради някакво неясно, но необходимо следствие, произтичащо от самата природа. Така че мъдрецът може да понесе и претегли тези мъки, но изобщо да не ги почувства, не може; та нали безболезността и “апатията”, тоест безстрастието, са отречени и отхвърлени не само от мен, но и от редица мъдри и разумни мъже, принадлежащи не към друга, а към стоическата школа, какъвто е например забележителният учен Панеций.
После, защо против волята си е принуден да стане стоически философ, на когото, твърдят, нищо не може да бъде наложено? Наистина нищо не може да бъде наложено на мъдреца, когато има възможност да надделее разумът, но когато се налага природата, разумът, който също е творение на природата, бива ненадвит. Питай още, ако искаш, защо човек мигва, без да иска, когато някой внезапно махне с ръка пред очите му, защо не по своя воля извръща глава и очи, когато на небето се светне и падне мълния, защо се вцепенява, когато удари по-силен гръм, защо се разтърсва, когато киха, защо му е горещо под силно слънце и се вкочанясва при големи студове! Всички тези, пък и много други неща не зависят нито от волята, нито от съзнанието, нито от разума, а са предопределени от природата и необходимостта. Мъжествената храброст не е храбростта, която се възправя срещу природата като срещу някакво чудовище, която излиза извън всичките й предели или чрез душевно загрубяване и освирепяване, или чрез някакво жалко и измъчено упражняване в непрекъснато понасяне на болки, докъдето стигнал, разказват, един див гладиатор от Цезаровата гладиаторска школа, който се смеел, докато лекарите режели раните му; истинската и честната храброст е тази, която нашите предци са нарекли познаване на онова, що трябва и що не трябва да бъде пояснено. От това става ясно, че съществуват някои непоносими неща, от които храбрите мъже странят и не се наемат нито да се подлагат под тежестта им, нито да я понасят.
Докато Тавър говореше всичко това и както изглеждаше, канеше се да каже още много неща по същия въпрос, ние стигнахме до колите и се качихме по тях.
|
7. За отровителката
При проконсула Гней Долабела, управител на провинция Азия, довели една жена от Смирна, която лишила от живот едновременно и мъжа, и сина си, давайки им тайно отрова. Тя си признавала престъплението и обяснила, че го е направила, защото двамата коварно убили другия й син, който бил заченат от предишния й мъж и бил изключително добър и безупречен юноша. Че думите й били истина, за това спор нямало. Долабела докладвал за делото в съвета. Обаче никой от целия съвет не се решавал да си каже мнението по този тъй противоречив случай, защото, от една страна, признатото отровителство, вследствие на което съпруг и син били убити, не можело да бъде отминато безнаказано, а, от друга страна, злодеите получили достойно за тях отмъщение. Долабела отнесъл делото до най-авторитетните и опитни според него съдии, ареопагитите в Атина. Те се запознали със случая и заповядали на обвинителя и обвиняемата да се явят отново при тях на стотната година от този ден. Така нито отровителството получило оправдание, което би противоречало на законите, нито била осъдена и наказана провинилата се жена, която била достойна за прошка. Тази история е описана в деветата книга от труда на Валерий Максим, озаглавена “Паметни деяния и изречения.”
|
8. За сдобряването между велики мъже
Двама знаменити с величието на своите дела, висотата на почестите и длъжностите и достойния си живот мъже - старият Публий Африкански и бащата на братята Тибирий и Гай Гракхи, старият Тиберий Гракх - често не били съгласни помежду си по държавни въпроси и поради тази или някаква друга причина така и не станали приятели. Много години траяла тяхната вражда и ето че в тържествения ден на жертвоприношението и свещеното пиршество в чест на Юпитер117, когато целият сенат участвал в това богослужение на Капитолия, случаят пожелал двамата да се окажат един от друг на една и съща маса. Тогава, сякаш с посредничеството на безсмъртните богове, които съединили десниците им по време на угощението в чест на Юпитер Всеблаг и Всемогъщ, те ненадейно станали най-големи приятели. Но в този ден се зародило не само приятелство помежду им, този ден бил началото на тяхното сродяване, защото още тогава, на пира, Публий Сципион сгодил своята дъщеря, която била мома тъкмо за женене, за младия Тиберий Гракх; него той одобрил и избрал в най-безпристрастното за преценка време - времето на взаимната вражда.
По същия начин Емилий Лепид и Фулвий Флак - мъже от знатни родове, достигнали до върховни почести, удостоени с най-високите длъжности в държавата - били в постоянен раздор помежду си поради тежка взаимна омраза и продължителна вражда. Но един ден народът ги избрал едновременно за цензори. Едва отзвучало обявлението на глашатая за избора им, и ето че там, сред полето, пред още неразпуснатото събрание118, и двамата, водени от вътрешен подтик и от едно и също желание, се прегърнали, за да заживеят от този ден нататък - и по време на цензорството си, и след това - в неизменно съгласие, в най-голяма вярност и приятелство.
|
11. За въздържанието на мъдрия от прегрешения
Когато бях в Атина, видях се с философа Перегрин, наречен по-късно Протей, известен със своята непоклатимост и постоянство; живееше той в една колиба извън града. И тъй като често го навестявах, аз чувах от него, Херкулес ми е свидетел, не едно или две полезни и почтени напътствия, сред които съм запомнил като особено интересно следното:
Мъдрият мъж, казваше той, никога не ще извърши прегрешение дори ако има възможност боговете и хората да не узнаят за греха му. Защото не страхът от наказание или позор трябва да ни предпазва от прегрешения, а стремежът и вътрешната ни обвързаност със справедливото и почтеното. Ако някои все пак не притежават подобна дарба и не са просветени в този дух, та със свои сили и по своя воля да могат лесно да се удържат от греха, всички те, смяташе той, са по-склонни да грешат тогава, когато преценят, че грехът им може да остане скрит, и се надяват поради тази скритост да избягнат наказанието: “Но ако хората знаят, казваше Перегрин, че абсолютно нищо не може да се утаи за дълго, те ще грешат по-сдържано и по-свенливо.” Ето защо, заключаваше той, човек трябва винаги да има наум следните стихове на най-разумния от всички поети Софокъл:
“Освен това не скривай нищо, тъй като
щом всичко вижда, всичко чува, времето
на показ всичко ще извади някой ден”119.
Друг някой от древните поети, чието име не мога да си помня вече, е казал, че Истината е дъщеря на Времето.
|
12. Духовит отговор на Цицерон
Риторическото изкуство се заключава и в това хитро и ловко да си признаеш стореното провинение, без обаче да се излагаш на опасност, та ако бъдеш обвинен в някаква нечестна игра, която няма как да отречеш, да можеш да се изплъзнеш в шеговит отговор и да излезе, че цялата работа е по-скоро смешна, отколкото престъпна. Именно така, четох някъде, е постъпил Цицерон, когато, не можейки да отрече някакво обвинение, го заличил с един духовит и остроумен отговор. Историята била такава: в желанието си да купи дом на Палатинския хълм, без да има достатъчно налични пари, той тайно взел от Публий Сула, който по същото време бил под следствие120, заем, възлизащ на два милиона сестерции. Ала още преди да купи къщата, тяхната сделка излязла наяве и тръгнала от уста на уста; започнали да го укоряват, че за да си купи къща, е приел пари от човек, който е подследствен. Тогава Цицерон, засегнат от неочакваните хули, отрекъл, че е взел пари и че ще купува къща, с думите: “Купя ли си дом, тогава разправяйте че съм взел пари.” Но после все пак купил тази къща и упрекнат за своята лъжа от неприятелите си в сената, дълго се смял и през смях заявил: “Неопитни хора сте вие! Нима не знаете, че разумният и предпазлив баща на фамилия винаги отрича, че ще купи това, което иска да купи, за да заблуди своите конкуренти?!”
|
|
|