|
|
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод:
Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
[II. Super poetarum Pacuvii et Accii conloquio familiari in oppido Tarentino. Quibus otium et studium fuit vitas atque aetates doctorum hominum quaerere ac memoriae tradere, de M. Pacuvio et L. Accio tragicis poetis historiam scripserunt huiuscemodi: "Cum Pacuvius" inquiunt "grandi iam aetate et morbo corporis diutino adfectus Tarentum ex urbe Roma concessisset, Accius tunc haut parvo iunior proficiscens in Asiam, cum in oppidum venisset, devertit ad Pacuvium comiterque invitatus plusculisque ab eo diebus retentus tragoediam suam, cui Atreus nomen est, desideranti legit. Tum Pacuvium dixisse aiunt sonora quidem esse, quae scripsisset, et grandia, sed videri tamen ea sibi duriora paulum et acerbiora. "Ita est," inquit Accius "uti dicis; neque id me sane paenitet; meliora enim fore spero, quae deinceps scribam. Nam quod in pomis est, itidem" inquit "esse aiunt in ingeniis; quae dura et acerba nascuntur, post fiunt mitia et iucunda; sed quae gignuntur statim vieta et mollia atque in principio sunt uvida, non matura mox fiunt, sed putria. Relinquendum igitur visum est in ingenio, quod dies atque aetas mitificet".
| |
2 За римските трагици Пакувий и Акций
Авторите, на които не е липсвало време и ищах да изследват и оставят спомен за живота и дните на учените мъже, са описали срещата на трагическите поети Марк Пакувий и Луций Акций по следния начин: “Когато Пакувий, изнемощял от дълбока старост и изнурен от продължителна болест, се оттеглил от Рим в Тарент, доста по-младият Акций минал през града на път за Азия, отбил се при Пакувий и отговаряйки както на ласкавия му прием, който продължил не малко дни, така и на желанието на домакина, прочел пред него своята трагедия, наречена “Атрей”. Като я изслушал, Пакувий казал, че написаното е звучно и величествено, но все пак му се струва малко грубичко и сурово. “Така е, съгласил се Акций, прав си, но това никак не ме измъчва; надявам се, че бъдещите ми работи ще бъдат по-добри. Щото с дарбите, казват, ставало същото като с плодовете; които се раждат твърди и горчиви, след време стават меки и сладки; а които още отначало са меки и кашкави и веднага се наливат със сок, не доузряват, а загиват. Затова и аз прецених, че в дарбата има нещо, което трябва да бъде оставено на дните и годините; нека те да го смекчат.”
|
|
[IV. Descripta Alexandri ... In plerisque monumentis rerum ab Alexandro gestarum et paulo ante in libro M. Varronis, qui inscriptus est Orestes vel de insania, Olympiadem Philippi uxorem festivissime rescripsisse legimus Alexandro filio. Nam cum is ad matrem ita scripsisset: "Rex Alexander Iovis Hammonis filius Olympiadi matri salutem dicit", Olympias ei rescripsit ad hanc sententiam: "Amabo", inquit "mi fili, quiescas neque deferas me neque criminere adversum Iunonem; malum mihi prorsum illa magnum dabit, cum tu me litteris tuis paelicem esse illi confiteris". Ea mulieris scitae atque prudentis erga ferocem filium comitas sensim et comiter admonuisse eum visa est deponendam esse opinionem vanam, quam ille ingentibus victoriis et adulantium blandimentis et rebus supra fidem prosperis inbiberat, genitum esse sese de Iove.
| |
4. Писмо на Олимпиада до сина й Александър
В много писмени паметници за делата на Александър съм срещал тази история на Марк Варон, озаглавена “Орест или за безумието”; става въпрос за изключително остроумното писмо, което съпругата на Филип Олимпиада пратила в отговор на сина си Александър. Получавайки от него следното послание: “Цар Александър, син на Юпитер Амон, поздравява майка си Олимпиада”, тя му отвърнала приблизително така: “Драго ще ми е, любезни сине, ако се успокоиш и престанеш да ме обаждаш пред Юнона; да знаеш, че много зле ще си изпатя от нея, ако продължаваш да признаваш в писмата си, че съм й съперница”. Очевидно тази шеговита вежливост на разумната и мъдра жена към своя самозабравил се син му напомнила неусетно и любезно да се отърси от суетното си самомнение, че е син на Юпитер, с което той бил упоен след гръмките си победи, умилкванията и ласкателите, невероятното си щастие.
|
|
[V. De Aristotele et Theophrasto et Menedemo philosophis; deque eleganti verecundia Aristotelis successorem diatribae suae eligentis. Aristoteles philosophus annos iam fere natus duo et sexaginta corpore aegro adfectoque ac spe vitae tenui fuit. Tunc omnis eius sectatorum cohors ad cum accedit orantes obsecrantesque, ut ipse deligeret loci sui et magisterii successorem, quo post summum eius diem proinde ut ipso uterentur ad studia doctrinarum conplenda excolendaque, quibus ab eo inbuti fuissent. Erant tunc in eius ludo boni multi, sed praecipui duo, Theophrastus et Menedemus. Ingenio hi atque doctrinis ceteros praestabant; alter ex insula Lesbo fuit, Menedemus autem Rhodo. Aristoteles respondit facturum esse quod vellent, cum id sibi foret tempestivum. Postea brevi tempore cum idem illi, qui de magistro destinando petierant, praesentes essent, vinum ait, quod tum biberet, non esse id ex valitudine sua, sed insalubre esse atque asperum ac propterea quaeri debere exoticum vel Rhodium aliquod vel Lesbium. Id sibi utrumque ut curarent, petivit usurumque eo dixit, quod sese magis iuvisset. Eunt, quaerunt, inveniunt, adferunt. Tum Aristoteles Rhodium petit, degustat: "firmum" inquit "hercle vinum et iucundum". Petit mox Lesbium. Quo item degustato:"utrumque" inquit "oppido bonum, sed hedion ho Lesbios. Id ubi dixit, nemini fuit dubium, quin lepide simul et verecunde successorem illa voce sibi, non vinum delegisset. Is erat e Lesbo Theophrastus, suavitate homo insigni linguae pariter atque vitae. Itaque non diu post Aristotele vita defuncto ad Theophrastum omnes concesserunt.
| |
5. Как Аристотел посочил кой да наследи ръководството на перипатетическата школа
На шестдесет и втората си годена философът Аристотел бил тежко болен и почти не хранел надежда, че ще живее още дълго. Тогава цялата дружина негови последователи обкръжили учителя си, като го молела и заклевала да посочи кой ще бъде приемникът му в ръководството на школата, достоен след смъртта му да ги ръководи така, както ги е водил самият той, за да могат да довършат вдъхнатото им от него учение. Много добри ученици имал Аристотел в своята школа, но сред тях изпъквали двама - Теофраст и Евдем. Те превъзхождали останалите и по дарби, и по ученост; Теофраст бил родом от остров Лесбос, Евдем - от Родос. Аристотел отговорил, че ще изпълни желанието на всички, когато му дойде времето.
Скоро след това у него отново се събрали същите му последователи, които преди го молели да определи бъдещия им учител; по едно време той казал, че виното, което пие в момента, не е подходящо за здравето му, а е вредно и тежко за него, поради което поискал да му потърсят или лесбоско, или родоско. Помолил да му донесат и от двете и обявил, че ще пие от това, което повече му харесва. Отиват, търсят, намират, донасят. Аристотел взема от родоското, отпива го. “Силно вино, бога ми - похвалва го той, - и приятно.” Взема след малко и лесбоското, отпива го. “И двете вина са хубави, възкликва, но по-пивко е лесбоското.” Щом казал това, никой вече не се съмнявал, че по този мил и почтителен начин Аристотел си е избрал не вино, а наследник. Това бил Теофраст от Лесбос, чието сладкодумие и достоен живот му спечелили голяма слава. Не след дълго Аристотел починал и всички последвали новия си учител Теофраст.
|
|
[XI. Quem M. Varro aptum iustumque esse numerum convivarum existimarit; ac de mensis secundis et de bellariis. Lepidissimus liber est M. Varronis ex satiris Menippeis, qui inscribitur: nescis, quid vesper serus vehat, in quo disserit de apto convivarum numero deque ipsius convivii habitu cultuque. Dicit autem convivarum numerum incipere oportere a Gratiarum numero et progredi ad Musarum, ut, cum paucissimi convivae sunt, non pauciores sint quam tres, cum plurimi, non plures quam novem. "Nam multos" inquit "esse non convenit, quod turba plerumque est turbulenta et Romae quidem stat, sedet Athenis, nusquam autem cubat. Ipsum deinde convivium constat" inquit "ex rebus quattuor et tum denique omnibus suis numeris absolutum est, si belli homunculi conlecti sunt, si electus locus, si tempus lectum, si apparatus non neglectus. Nec loquaces autem" inquit "convivas nec mutos legere oportet, quia eloquentia in foro et aput subsellia, silentium vero non in convivio, set in cubiculo esse debet". Sermones igitur id temporis habendos censet non super rebus anxiis aut tortuosis, sed iucundos atque invitabiles et cum quadam inlecebra et voluptate utiles, ex quibus ingenium nostrum venustius fiat et amoenius. "Quod profecto" inquit "eveniet, si de id genus rebus ad communem vitae usum pertinentibus confabulemur, de quibus in foro atque in negotiis agendis loqui non est otium. Dominum autem" inquit "convivii esse oportet non tam lautum quam sine sordibus", et "In convivio legi non omnia debent, sed ea potissimum, quae simul sint biophele et delectent". Neque non de secundis quoque mensis, cuiusmodi esse eas oporteat, praecipit. His enim verbis utitur: "Bellaria" inquit "ea maxime sunt mellita, quae mellita non sunt; pemmasin enim cum pepsei societas infida". Quod Varro hoc in loco dixit "bellaria", ne quis forte in ista voce haereat, significat id vocabulum omne mensae secundae genus. Nam quae pemmata Graeci aut tragemata dixerunt, ea veteres nostri "bellaria" appellaverunt. Vina quoque dulciora est invenire in comoediis antiquioribus hoc nomine appellata dictaque esse ea "Liberi bellaria".
| |
11. За броя на сътрапезниците
Изключително приятна е мениповата сатира на Марк Варон, озаглавена “Не знаеш какво ти носи късната вечер”, в която той разсъждава за най-подходящия брой на сътрапезниците и за обстановката и подредбата на самия пир. Варон твърди, че роят на участниците трябва да тръгва от броя на грациите и да стига до този на музите, тоест да започва от три и да стига до девет, та когато пируващите са най-малко, да не бъдат под трима, а когато са най-много, над деветима. “Не подхожда, казва той, да бъдат много, защото голямото множество в повечето случаи води до бъркотия и в Рим гостите са принудени да стоят прави, в Атина - да седят, а да възлегнат ни там, ни тук могат. А самият пир се състои от четири неща и е съвършен във всяко отношение тогава, когато са събрани хубави хора, когато е подбрано удобно място, когато е избрано подходящо време, когато са отбрани гозбите и уредбата. Що се отнася до гостите, те не бива нито да бъдат речовити, нито мълчаливци, защото красноречието приляга на форума и съдилищата, а мълчание трябва да има не на пира, а в спалнята.” По-нататък Варон смята, че разговорите по това време не трябва да се въртят около тревожни и мъчителни въпроси, а да бъдат приятни, привлекателни и наред със своята прелест и очарование - полезни, за да направят нашия нрав по-приветлив и обаятелен. “Това естествено ще стане, ако беседваме за такъв род житейски проблеми от общ интерес, за чието обсъждане на форума или при изпълнение на обществените задължения не остава време. Домакинът на пиршеството от своя страна трябва да бъде не толкова блестящ и безупречен, продължава Варон, колкото чист и неопетнен. Не всичко бива да се чете на трапезата, постановява той, а най-вече такива книги, които са полезни за живота и развлекателни.”
Варон не е пропуснал да препоръча каква трябва да бъде втората част на пиршеството121. Ето думите му: “Лакомствата са най-сладки, когато не са сладкиши. Защото е съмнително съдружието на крема с корема.”
А за да не се спъне някой в думата “лакомства”, която Варон е употребил в значението на “десерт”, искам да обясня, че тя означава всичко, що се предлага във втората част на угощението. Защото това, което гърците наричат “сладкиши” или “десерт”, нашите предци са нарекли “лакомства”. Сладките вина, както можем да прочетем в по-старите комедии, също са били споменавани с тази дума и са били наричани “лакомствата на Либер”.
|
|
[XVII. "Humanitatem" non significare id, quod volgus putat, sed eo vocabulo, qui sinceriter locuti sunt, magis proprie esse usos. Qui verba Latina fecerunt quique his probe usi sunt, "humanitatem" non id esse voluerunt, quod volgus existimat quodque a Graecis philanthropia dicitur et significat dexteritatem quandam benivolentiamque erga omnis homines promiscam, sed "humanitatem" appellaverunt id propemodum, quod Graeci paideian vocant, nos eruditionem institutionemque in bonas artis dicimus. Quas qui sinceriter cupiunt adpetuntque, hi sunt vel maxime humanissimi. Huius enim scientiae cura et disciplina ex universis animantibus uni homini datast idcircoque "humanitas" appellata est. Sic igitur eo verbo veteres esse usos et cumprimis M. Varronem Marcumque Tullium omnes ferme libri declarant. Quamobrem satis habui unum interim exemplum promere. Itaque verba posui Varronis e libro rerum humanarum primo, cuius principium hoc est: "Praxiteles, qui propter artificium egregium nemini est paulum modo humaniori ignotus". "Humaniori" inquit non ita, ut vulgo dicitur, facili et tractabili et benivolo, tametsi rudis litterarum sit - hoc enim cum sententia nequaquam convenit -, sed eruditiori doctiorique, qui Praxitelem, quid fuerit, et ex libris et ex historia cognoverit.
| |
17 За думата humanitas
Хората, говорили някога на правилен латински език, не са употребявали думата “humanitas” в това значение, в което я използва множеството и което съответства на гръцката “филантропия”, т.е. човеколюбие, означаваща съдействие и благоволение към всички без разлика, а humanitas са наричали това, на което гърците казват “възпитание”, а ние - образование и обучение в науката и изкуствата. Затова “най-хуманни” са онези, които имат най-голям вътрешен стремеж и влечение да ги овладеят. Тъй като грижата за изучаването им не е дадена на никое друго живо същество освен на човека, затова тя е наречена humanitas, човещина.
Че в това значение са употребявали думата древните хора и най-вече Марк Варон и Марк Тулий, свидетелстват почти всички запазени книги. Ето защо ще посоча само един пример, който според мен ще е напълно достатъчен. Ще цитирам казаното от Варон в първата книга на неговите “Човешки древности”, чието начало е следното: “Праксител, който заради изключително си изкуство е добре известен на всеки поне малко “по-хуманен човек…”. Тук “по-хуманен” не е казано, както обикновено, в смисъл на добродушен, сговорчив и милозлив, макар и непросветен човек - защото такова значение съвсем не съответства на Вароновата мисъл, - а в смисъл на образован и учен човек, знаещ кой е Праксител и от книгите, и от историята.
|
|
[XXIV. ... M. Cato consularis et censorius publicis iam privatisque opulentis rebus villas suas inexcultas et rudes ne tectorio quidem praelitas fuisse dicit ad annum usque aetatis suae septuagesimum. Atque ibi postea his verbis utitur: "Neque mihi" inquit "aedificatio neque vasum neque vestimentum ullum est manupretiosum neque pretiosus servus neque ancilla. Si quid est," inquit "quod utar, utor; si non est, egeo. Suum cuique per me uti atque frui licet". Tum deinde addit: "Vitio vertunt, quia multa egeo; at ego illis, quia nequeunt egere". Haec mera veritas Tusculani hominis egere se multis rebus et nihil tamen cupere dicentis plus hercle promovet ad exhortandam parsimoniam sustinendamque inopiam quam Graecae istorum praestigiae philosophari sese dicentium umbrasque verborum inanes fingentium, qui se nihil habere et nihil tamen egere ac nihil cupere dicunt, cum et habendo et egendo et cupiendo ardeant.
| |
24 За бедността на Катон
Бившият консул и цензор Марк Катон, живял по времето, когато държавата и нейните граждани били вече доста заможни, заявява, че постройките в неговите имения били неукрасени и груби, дори неизмазани и небоядисани чак до седемдесетата година на живота му. По-долу той казва така: “Нито сграда имам по-богата, нито съд, нито дреха, скъп роб или прислужница. Ако има какво да ползвам, ползвам го; ако няма, лишавам се. Според мен редно е всеки да си служи и извлича облага от своето си.” А след това добавя: “Приписват ми порока, че от много неща съм се лишавал; а аз на тях, че нямат сили да се лишават.” Чистата истина на Катоновите думи, с които казва, че се лишава от много неща и въпреки това не ламти за нищо, далеч повече може да възбуди стремеж да се насърчава пестеливостта и да се понася недоимъкът, отколкото гръцките фокусничества на някои самозвани философи - празнодумци, които залъгват ушите ни с глухия кънтеж на съчинените от тях фрази, че нямали нищо, но нищо не им липсвало и нищо не желаели, а всъщност душите им са изгаряли и от имане, и от нямане, и от желания.
|
|
[XXVIII. De sententia Panaetii philosophi, quam scripsit in libro de officiis secundo, qua hortatur, ut homines ad cavendas iniurias in omni loco intenti paratique sint. Legebatur Panaetii philosophi liber de officiis secundus ex tribus illis inclitis libris, quos M. Tullius magno cum studio maximoque opere aemulatus est. Ibi scriptum est cum multa alia ad bonam frugem ducentia, tum vel maxime, quod esse haerereque in animo debet. Id autem est ad hanc ferme sententiam: "Vita" inquit "hominum, qui aetatem in medio rerum agunt ac sibi suisque esse usui volunt, negotia periculaque ex inproviso adsidua et prope cotidiana fert. Ad ea cavenda atque declinanda perinde esse oportet animo prompto semper atque intento, ut sunt athletarum, qui pancratiastae vocantur. Nam sicut illi ad certandum vocati proiectis alte brachiis consistunt caputque et os suum manibus oppositis quasi vallo praemuniunt membraque eorum omnia, priusquam pugna mota est, aut ad vitandos ictus cauta sunt aut ad faciendos parata: ita animus atque mens viri prudentis adversus vim et petulantias iniuriarum omni in loco atque in tempore prospiciens debet esse, erecta, ardua, saepta solide, expedita, numquam conivens, nusquam aciem suam flectens, consilia cogitationesque contra fortunae verbera contraque insidias iniquorum quasi brachia et manus protendens, ne qua in re adversa et repentina incursio inparatis inprotectisque nobis oboriatur".
| |
28. За готовността да се посрещат злините
Веднъж в мое присъствие четяха втората от трите книги на философа Панеций, озаглавени “За задълженията”, които Марк Тулий е следвал с голямо старание и ревност. В нея наред с многото истини, водещи към доброто и полезното, беше написано нещо, което трябва да проникне и да остане най-дълбоко в душата. Съдържанието му беше приблизително следното: “Животът на хората, които живеят сред водовъртежа на нещата и желаят да бъдат полезни за себе си и своите близки, непрестанно, почти ежедневно им поднася най-различни затруднения и несгоди. За да успее да се предпази от тях и да ги избегне, човек трябва да бъде винаги в готовност и нащрек, подобно на атлетите, наричани панкратиасти. Както те излизат за бой и застават с високо вдигнати ръце, защитавайки главата и лицето си със своите пестници като с лагерен вал и преди още да е започнал двубоят, всичките им членове или са напрегнати да понесат, или са подготвени да нанесат удари, така сърцето и духът на мъдрия мъж винаги и навсякъде трябва да бъдат зорки спрямо насилието и наглостта на несправедливостите, напрегнати, непристъпни, яко укрепени, готови да посрещнат тревогите, винаги бдителни, винаги непоклатими, обтегнали като ръце и юмруци мислите и намеренията си срещу ударите на съдбата и капаните на непознатите хора, за да не ни завари някой път неподготвени и незащитени връхлетялото ни отнейде враже нападение.”
|
|
[XXXI. Quid sit in satura M. Varronis "caninum prandium". Laudabat venditabatque se nuper quispiam in libraria sedens homo inepte gloriosus, tamquam unus esset in omni caelo saturarum M. Varronis enarrator, quas partim Cynicas, alii Menippeas appellant. Et iaciebat inde quaedam non admodum difficilia, ad quae conicienda adspirare posse neminem dicebat. Tum forte ego eum librum ex isdem saturis ferebam, qui Hydrokyon inscriptus est. Propius igitur accessi et: "nosti," inquam "magister, verbum illud scilicet e Graecia vetus musicam, quae sit abscondita, eam esse nulli rei? oro ergo te, legas hos versus pauculos et proverbii istius quod in his versibus est, sententiam dicas mihi". "Lege" inquit "tu mihi potius, quae non intellegis, ut ea tibi ego enarrem". "Quonam" inquam "pacto legere ego possum, quae non adsequor? indistincta namque et confusa fient, quae legero, et tuam quoque impedient intentionem". Tunc aliis etiam, qui ibi aderant, compluribus idem comprobantibus desiderantibusque accipit a me librum veterem fidei spectatae luculente scriptum. Accipit autem inconstantissimo vultu et maestissimo. Sed quid deinde dicam? non audeo hercle postulare, ut id credatur mihi. Pueri in ludo rudes, si eum librum accepissent, non hi magis in legendo deridiculi fuissent; ita et sententias intercidebat et verba corrupte pronuntiabat. Reddit igitur mihi librum multis iam ridentibus et: "vides" inquit "oculos meos aegros adsiduisque lucubrationibus prope iam perditos; vix ipsos litterarum apices potui conprehendere; cum valebo ab oculis revise ad me et librum istum tibi totum legam". "Recte" inquam "sit oculis, magister, tuis; sed, in quo illis nihil opus est, id, rogo te, dicas mihi: "caninum prandium" in hoc loco, quem legisti, quid significat?" Atque ille egregius nebulo quasi difficili quaestione proterritus exsurgit statim et abiens "non" inquit "parvam rem quaeris; talia ego gratis non doceo". Eius autem loci, in quo id proverbium est, verba haec sunt: "Non vides apud Mnesitheum scribi tria genera esse vini, nigrum, album, medium, quod vocant kirron, et novum, vetus, medium? et efficere nigrum viris, album urinam, medium pepsin? novum refrigerare, vetus calefacere, medium esse prandium caninum?" Quid significet "prandium caninum", rem leviculam diu et anxie quaesivimus. Prandium autem abstemium, in quo nihil vini potatur, caninum dicitur, quoniam canis vino caret. Cum igitur "medium vinum" appellasset, quod neque novum esset neque vetus, et plerumque homines ita loquantur, ut omne vinum aut novum esse dicant aut vetus, nullam vim habere significavit neque novi neque veteris, quod medium esset, et idcirco pro vino non habendum, quia neque refrigeraret neque calefaceret. "Refrigerare" id dicit, quod Graece psychein dicitur. |
|
31. За израза “кучешки обяд”
Неотдавна някакъв си човек, глупав и тщеславен, седеше в книжарницата и така се хвалеше и фукаше, сякаш в цялата вселена той бе единственият тълкувател на сатирите на Марк Варон, наричани от едни кинически, а от други - менипови. Пъчеше се той с обяснения на някои не бог знае колко трудни места, до чието разбиране, както заявяваше, никой друг и да се доближи не можел. Аз пък случайно носех със себе си една книга със същите сатири, озаглавена “Водното куче”. Пристъпих тогава към него и му рекох: “Учителю, ти сигурно знаеш прочутата древна поговорка на гърците, че потайната музика пет пари не струва? Та затова те моля да прочетеш няколко стихчета оттук и да ми изясниш смисъла на пословицата в тях.” “По-добре ти чети, отговаря ми той, а аз ще ти обяснявам каквото не разбираш.” “Че как бих могъл да чета нещо, в което не вниквам? Нали от моето четене всичко ще излезе размесено и разбъркано и ще ти пречи да проследиш мисълта”122.
Подчинявайки се на многото други присъстващи там хора, които дружно ме подкрепиха и пожелаха да чуят отговора му, той взе от мен старата четливо и без грешки написана книга. Но я пое с много тъжно и объркано изражение на лицето. Ала има ли смисъл да разказвам по-нататък? Не смея, бога ми, да настоявам пред читателя да ми повярва. Ако хлапетата от някое училище, които едва подхождат в образованието, бяха взели тази книга, дори и те нямаше да предизвикат повече смях със своето невежество: така нескопосано четеше нашият човек, че и мислите разкъсваше, и думите неправилно произнасяше. Върна ми той книгата под дружния смях на множеството и ми рече: “Виждаш, че очите ми са отслабнали от постоянни нощни бдения и вече са почти съсипани; едва успявах да различавам формата на буквите; щом си възвърна зрението, намини към мен и аз ще ти прочета цялата книга.” “Здраве на твоите очи, учителю - отвърнах му аз, но моля те да ми обясниш едно нещо, за което не ще имаш нужда от тях: какво ще рече изразът “кучешки обед”, който ти прочете току-що?” А нашият фукльо, сякаш ужилен от трудния въпрос, тутакси скочи и се устреми към вратата, ломотейки: “Не е дребна работа туй, дето ме питаш: такива работи аз даром не обяснявам.”
Ще цитирам мястото, където срещнахме споменатата поговорка: “Не виждаш ли, че според писаното от Мнеситей съществуват три вида вино: черно, бяло и средно ( на което гърците казват “жълтеникаво”), или ново, старо и средно? И че черното създава човешкото семе, бялото - урината, а средното помага на храносмилането? Че новото разхлажда, старото - загрява, а средното е “кучешки обед”?” Ето заради тази дреболия - смисъла на поговорката “кучешки обед” - трябваше дълго и упорито да се ровя къде ли не. А всъщност трезвият обед, на който не се пие никакво вино, се нарича “кучешки”, защото кучето все още не е изобретило виното. Та като е нарекъл така средното вино, защото не е нито ново, нито старо (а повечето хора казват на всяко вино или ново, или старо), Варон е показал, че средното вино няма силата нито на новото, нито на старото и че изобщо не бива да се смята за вино, защото нито разхлажда, нито загрява. “Разхлаждам” той казва на това, на което гърците викат “изстудявам”.
|
|
|
