Aulus Gellius
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод: Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
 
двуезичен | оригинал | превод

I II III IV V VI VII IX X XI XII XIII XIV XV XVI XVII XVIII XIX XX  

1  2  3  4  5 
[1. Dissertatio Favorini philosophi adversus eos, qui Chaldaei appellantur et ex coetu motibusque siderum et stellarum fata hominum dicturos pollicentur. Adversum istos, qui sese Chaldaeos seu genethliacos appellant ac de motu deque positu stellarum dicere posse, quae futura sunt, profitentur, audivimus quondam Favorinum philosophum Romae Graece disserentem egregia atque inlustri oratione; exercendine aut ostentandi gratia ingenii, an quod ita serio iudicatoque existimaret, non habeo dicere. Capita autem locorum argumentorumque, quibus usus est, quod eius meminisse potui, egressus ibi ex auditione propere adnotavi, eaque fuerunt ad hanc ferme sententiam: disciplinam istam Chaldaeorum tantae vetustatis non esse, quantae videri volunt, neque eos principes eius auctoresque esse, quos ipsi ferant, sed id praestigiarum atque offuciarum genus commentos esse homines aeruscatores et cibum quaestumque ex mendaciis captantes. Atque eos, quoniam viderent terrena quaedam inter homines sita caelestium rerum sensu atque ductu moveri, quale est, quod oceanus quasi lunae comes cum ea simul senescit adolescitque, hinc videlicet sibi argumentum ad persuadendum paravisse, ut crederemus omnia rerum humanarum et parva et maxima tamquam stellis atque sideribus evincta duci et regi. Esse autem nimis quam ineptum absurdumque, ut, quoniam aestus oceani cum lunae curriculo congruit, negotium quoque alicuius, quod ei forte de aquae ductu cum rivalibus aut de communi pariete cum vicino apud iudicem est, ut existimemus id negotium quasi habena quadam de caelo vinctum gubernari. Quod etsi vi et ratione quapiam divina fieri potest, nequaquam id tamen censebat in tam brevi exiguoque vitae spatio quantovis hominis ingenio conprehendi posse et percipi, set coniectari pauca quaedam, ut verbo ipsius utar, pachymeresteron nullo scientiae fundo concepta, sed fusa et vaga et arbitraria, qualis longinqua oculorum acies est per intervalla media caligantium; tolli enim, quod maxime inter deos atque homines differt, si homines quoque res omnis post futuras praenoscerent. Ipsam deinde siderum stellarumque observationem, quam esse originem scientiae suae praedicarent, haudquaquam putabat liquide consistere. "Nam si principes Chaldaei, qui in patentibus campis colebant, stellarum motus et vias et discessiones et coetus intuentes, quid ex his efficeretur, observaverunt, procedat" inquit "haec sane disciplina, set sub ea modo inclinatione caeli, sub qua tunc Chaldaei fuerunt; non enim potest" inquit "ratio Chaldaeorum observationis manere, si quis ea uti velit sub diversis caeli regionibus. Nam quanta" inquit "partium circulorumque caeli ex devergentia et convexionibus mundi varietas sit, quis non videt? Eaedem igitur stellae, per quas omnia divina humanaque fieri contendunt, sicuti non usquequaque pruinas aut calores cient, sed mutant et variant tempestatesque eodem in tempore alibi placidas, alibi violentas movent, cur non eventa quoque rerum ac negotiorum alia efficiunt in Chaldaeis, alia in Gaetulis, alia aput Danuvium, alia aput Nilum? Per autem" inquit "inconsequens ipsum quidem corpus et habitum tam profundi aeris sub alio atque atio caeli curvamine non eundem manere, in hominum autem negotiis stellas istas opinari idem semper ostendere, si eas ex quacumque terra conspexeris". Praeterea mirabatur id cuiquam pro percepto liquere stellas istas, quas a Chaldaeis et Babyloniis sive Aegyptiis observatas ferunt, quas multi "erraticas", Nigidius "errones" vocat, non esse plures quam volgo dicerentur; posse enim fieri existimabat, ut et alii quidam planetes pari potestate essent, sine quibus recta atque perpetua observatio perfici non quiret, neque eos tamen cernere homines possent propter exsuperantiam vel splendoris vel altitudinis. "Nam et quaedam" inquit "sidera e quibusdam terris conspiciuntur earumque terrarum hominibus nota sunt; sed eadem ipsa ex alia omni terra non videntur et sunt aliis omnino ignarissima. Atque uti demus" inquit "et has tantummodo stellas et ex una parte terrae observari debuisse, quae tandem finis observationis istius fuit et quae tempora satis esse visa sunt ad percipiendum, quid praemonstraret aut coetus stellarum aut circuitus aut transitus? Nam si isto modo coepta fieri observatio est, ut animadverteretur, quo habitu quaque forma quaque positura stellarum aliquis nasceretur, tum deinceps ab ineunte vita fortuna eius et mores et ingenium et circumstantia rerum negotiorumque et ad postremum finis etiam vitae spectaretur eaque omnia, ut usu venerant, litteris mandarentur ac postea longis temporibus, cum ipsae illae eodem in loco eodemque habitu forent, eadem ceteris quoque eventura existimarentur, qui eodem illo tempore nati fuissent; si isto" inquit "modo observari coeptum et ex ea observatione conposita quaedam disciplina est, nullo id pacto potest procedere. Dicant enim, quot tandem annis vel potius quot saeculis orbis hic observationis perfici quiverit". Constare quippe inter astrologos dicebat stellas istas, quas erraticas dicerent, quae esse omnium rerum fatales viderentur, infinito prope et innumerabili numero annorum ad eundem locum cum eodem habitu simul omnes, unde profectae sunt, redire ut neque ullus observationis tenor neque memoriae, neque ulla effigies litterarum tanto aevo potuerint edurare. Atque illud etiam, cuimodi esset, considerandum putabat, quod aliud stellarum agmen foret, quo primum tempore conciperetur homo in utero matris, aliud postea, cum in decem mensibus proximis in lucem ederetur, quaerebatque, qui conveniret diversam super eodem fieri demonstrationem, si, ut ipsi putarent, alius atque alius earundem stellarum situs atque ductus alias atque alias fortunas daret. Sed et nuptiarum tempore, ex quibus liberi quaererentur, atque ipso etiam illo maris ac feminae coitu iam declarari oportere dicebat certo quodam et necessario stellarum ordine, quales qualique fortuna homines gignerentur, ac multo etiam ante, cum pater ipse atque mater nascerentur, ex eorum genitura debuisse iam tunc prospici, quinam olim futuri essent, quos hi creaturi forent, et supra longe atque longe per infinitum, ut, si disciplina ista fundamento aliquo veritatis nixa est, centesimo usque abhinc saeculo vel magis primo caeli atque mundi exordio atque inde iam deinceps continua significatione, quotiens generis auctores eiusdem hominis nascerentur, stellae istae praemonstrare debuerint, qualis qualique fato futurus sit, quisquis hodie natus est. "Quo autem" inquit "pacto credi potest uniuscuiusque stellarum formae et positionis sortem atque fortunam uni omnino homini certam destinatamque esse eamque formam post longissima saeculorum spatia restitui, si vitae fortunarumque eiusdem hominis indicia in tam brevibus intervallis per singulos maiorum cius gradus perque infinitum successionum ordinem tam saepe ac tam multipliciter eadem ipsa non eadem stellarum facie denotantur? Quod si id fieri potest eaque diversitas atque varietas admittitur per omnis antiquitatis gradus ad significanda eorum hominum, qui post nascentur, exordia, imparilitas haec turbat observationem, omnisque ratio disciplinae confunditur". Iam vero id minime ferundum censebat, quod non modo casus et eventa, quae evenirent extrinsecus, sed consilia quoque ipsa hominum et arbitria et varias voluntates adpetitionesque et declinationes et fortuitos repentinosque in levissimis rebus animorum impetus recessusque moveri agitarique desuper e caelo putarent: tamquam quod forte ire in balneas volueris ac deinde nolueris atque id rursum volueris, non ex aliqua dispari variaque animi agitatione, sed ex necessaria quadam errantium siderum reciprocatione contigerit, ut plane homines non, quod dicitur, logika zoa, sed ludicra et ridenda quaedam neurospasta esse videantur, si nihil sua sponte, nihil arbitratu suo faciunt, sed ducentibus stellis et aurigantibus. "Ac si" inquit "potuisse praedici adfirmant, Pyrrusne rex an Manius Curius proelio victurus esset, cur tandem non de alea quoque ac de calculis et alveolo audent dicere, quisnam ibi ludentium vincat? an videlicet magna sciunt, parva nesciunt, et minora maioribus inperceptiora sunt? Sed si magnitudines rerum sibi vindicant magisque esse perspicuas et facilius comprehendi posse dicunt, volo" inquit "mihi respondeant, quid in hac totius mundi contemplatione prae tantis naturae operibus in tam parvis atque brevibus negotiis fortunisque hominum magnum putent? atque id velim etiam," inquit "ut respondeant: si tam parvum atque rapidum est momentum temporis, in quo homo nascens fatum accipit, ut in eodem illo puncto sub eodem circulo caeli plures simul ad eandem competentiam nasci non queant, et si idcirco gemini quoque non eadem vitae sorte sunt, quoniam non eodem temporis puncto editi sunt, peto" inquit "respondeant, cursum illum temporis transvolantis, qui vix cogitatione animi conprehendi potest, quonam pacto aut consulto adsequi queant aut ipsi perspicere et reprehendere, cum in tam praecipiti dierum noctiumque vertigine minima momenta ingentes facere dicant mutationes?" Ad postremum autem ecquid esset, quod adversum hoc dici posset, requirebat, quod homines utriusque sexus, omnium aetatum, diversis stellarum motibus in vitam editi, regionibus, sub quibus geniti sunt, longe distantibus, omnes tamen isti aut hiantibus terris aut labentibus tectis aut oppidorum expugnationibus aut eadem in navi fluctu obruti eodem genere mortis eodemque ictu temporis universi simul interirent. "Quod scilicet" inquit "numquam eveniret, si momenta nascendi singulis adtributa suas unumquidque leges haberent. Quod si quaedam" inquit "in hominum morte atque vita etiam diversis temporibus editorum per stellarum pares quosdam postea conventus paria nonnulla et consimilia posse dicunt optingere, cur non aliquando possint omnia quoque paria usu venire, ut existant per huiuscemodi stellarum concursiones et similitudines Socratae simul et Antisthenae et Platones multi genere, forma, ingenio, moribus, vita omni et morte pari? quod nequaquam" inquit "prorsus fieri potest. Non igitur hac causa probe uti queunt adversum hominum impares ortus, interitus pares". Illud autem condonare se his dicebat, quod non id quoque requireret, si vitae mortisque hominum rerumque humanarum omnium tempus et ratio et causa in caelo et apud stellas foret, quid de muscis aut vermiculis aut echinis, multis aliis minutissimis terra marique animantibus dicerent? an istaec quoque isdem, quibus homines, legibus nascerentur isdemque itidem exstinguerentur? ut aut ranunculis quoque et culicibus nascendi fata sint de caelestium siderum motibus adtributa aut, si id non putarent, nulla ratio videretur, cur ea siderum vis in hominibus valeret, deficeret in ceteris. Haec nos sicca et incondita et propemodum ieiuna oratione adtingimus. Set Favorinus, ut hominis ingenium fuit utque est Graecae facundiae copia simul et venustas, latius ea et amoenius et splendidius et profluentius exsequebatur atque identidem commonebat, ut caveremus, ne qua nobis isti sycophantae ad faciendam fidem inreperent, quod viderentur quaedam interdum vera effutire aut spargere. "Non enim comprehensa" inquit "neque definita neque percepta dicunt, sed lubrica atque ambagiosa coniectatione nitentes inter falsa atque vera pedetemptim quasi per tenebras ingredientes eunt et aut multa temptando incidunt repente inprudentes in veritatem aut ipsorum, qui eos consulunt, multa credulitate ducente perveniunt callide ad ea, quae vera sunt, et idcirco videntur in praeteritis rebus quam in futuris veritatem facilius imitari. Ista tamen omnia, quae aut temere aut astute vera dicunt, prae ceteris," inquit "quae mentiuntur, pars ea non sit millesima". Praeter haec autem, quae dicentem Favorinum audivimus, multa etiam memini poetarum veterum testimonia, quibus huiuscemodi ambages fallaciosae confutantur. Ex quibus est Pacuvianum illud: nam si, quae eventura sunt, provideant, aequiperent Iovi, item Accianum illud: "nil" inquit "credo auguribus, qui aures verbis divitant alienas, suas ut auro locupletent domus". Idem Favorinus deterrere volens ac depellere adulescentes a genethliacis istis et quibusdam aliis id genus, qui prodigiosis artibus futura omnia dicturos pollicentur, nullo pacto adeundos eos esse consulendosque huiuscemodi argumentis concludebat: "Aut adversa" inquit "eventura dicunt alit prospera. Si dicunt prospera et fallunt, miser fies frustra exspectando; si adversa dicunt et mentiuntur, miser fies frustra timendo; sin vera respondent eaque sunt non prospera, iam inde ex animo miser fies, antequam e fato fias; si felicia promittunt eaque eventura sunt, tum plane duo erunt incommoda: et exspectatio te spei suspensum fatigabit, et futurum gaudii fructum spes tibi iam praefloraverit. Nullo igitur pacto utendum est istiusmodi hominibus res futuras praesagientibus".   1. Срещу астролозите
Срещу онези, които наричат себе си халдеи или съставители на хороскопи и изтъкват своята способност да предсказват бъдещето по движението и положението на звездите, се бе опълчил някога философът Фаворин в своята знаменита и блестяща реч, произнесена на гръцки език в Рим, чийто слушател бях и аз; но дали се упражняваше без стремеж на всяка цена да изтъкне интелигентността си, или след сериозно премисляне наистина бе стигнал до подобни заключения, това не съм в състояние да кажа. Ала аз се постарах да запомня, доколкото мога, ядката на неговите примери и доводи и още щом излязох от дома, в който се бяхме събрали да го слушаме, побързах да си ги запиша. Смисълът им е горе-долу такъв: учението на халдеите съвсем не е толкова древно, колкото те искат да изглежда, и съвсем не са го изобретили и открили ония хора, за които те приказват, а подобен род шмекерии и шарлатанства са измислици на просяци и бродяги, докарващи си храна и препитание с лъжа и измама. Та те, виждайки, че някои явления на обитаемия от хората земен свят са свързани и зависими от движението на небесните тела - така например океанът е нещо като спътник на Луната, защото заедно с нея отслабва и се подновява, - черпят очевидно своите доводи и доказателства, целящи да ни убедят, че всички човешки работи, и малки, и велики, са един вид обвързани със звездите и съзвездията, които ги водят и управляват. А всъщност е повече от нелепост и абсурд, твърди Фаворин, да мислиш, че щом приливите и отливите на океана съвпадат с кръговата на Луната, то и съдебните разправии със заядливия съсед заради някаква обща стена или заради вадата за поливане с комшията от същия бряг непременно са свързани с някаква идеща от небето юзда, която ги води и управлява. Но дори и така да е, дори някаква божествена сила и промисъл да дърпат конците на всички неща, то подобни закономерности, смяташе Фаворин, в никакъв случай не може да бъде постигната и разбрана и от най-великия човешки разум през тъй краткия и недостатъчен житейски срок, а е невъзможно само - нека си послужа с неговата дума - твърде “дебелашки”, без всякакви научни основания да бъдат отгатнати някои дреболии, при това разбъркани, разпилени, произволни, както очите започват да виждат очертанията на предметите мътни и неясни, когато големите разстояния притъпят остротата на зрението; та нали ако хората също придобият умението да предугаждат бъдещето, ще се заличи най-важната разлика между боговете и смъртните. Друг довод на Фаворин бе, че самото наблюдение на звездите и съзвездията, което е за халдеите началото на цялото им знание, не се отличава с никаква точност. “Защото, ако първите халдеи, които обитавали открити полета, гледайки движението, пътищата, раздалечаването и приближаването на звездите, са забелязали последствията от тези промени, в такъв случай нека да напредва и се разпространява науката им, ала само под онази част от небесния свод, под която са живеели тогава халдеите; понеже не е възможно заключенията от наблюденията на халдеите да останат в сила тогава, когато някой иска да ги приложи под различни точни на небето. Та кой ли не вижда какво голямо разнообразие на небесни части и кръгове поражда вдлъбнатата , сводеста форма на света?123 Ако това е така и ако желаем да преценим значението на едни и същи звезди, които според халдеите чертаят бъдещето на всички човешки и божествени работи, нямаме ли право да мислим, че щом те не навсякъде предизвикват само студове или само горещина, а ги менят и редуват и в един и същ час някъде докарват тихо, другаде бурно време, по същия начин влиянието им върху събитията и делата е едно при халдеите, друго - при гетулите, трето - покрай Дунава, различно - край Нил? Що за непоследователност е да се счита, че самото тяло и качествата на толкова дълбокия слой въздух14 не остават едни и същи под различните вдлъбнатини на небето, и в същото време да се мисли, че по отношение на човешките работи звездите навсякъде показват едно и също независимо от коя част на земята биват наблюдавани.” Освен това Фаворин се удивляваше на всеобщата увереност, че звездите, които са открити и изследвани било от халдеите, било от вавилонците или египтяните и биват наричани от повечето хора “скитащи”, а от Нигидий - “скитници”, не са повече, отколкото е общоразпространеното мнение за тях; та нали е допустимо, смяташе той, че съществуват и някои други планети с подобна мощ и качества, без които не може да бъде осъществено точното и постоянно наблюдение и изучаване на звездите, но хората не са в състояние да ги забележат поради свръхяркия им блясък или свръхголямата им височина. “Защото някои звезди, казваше Фаворин, се виждат от някои земи и са познати на тамошните хора: но същите звезди не могат да се виждат от цялата останала земя и за останалите са напълно непознати. Но дори да допуснем, че само от една страна на света и само тези небесни светила е трябвало да бъдат наблюдавани, то кога е настъпил краят на това наблюдение, колко време се е оказало необходимо, за да се разбере какво предсказват било сближаването на звездите, било техният кръговрат или пък тяхното преминаване по небето? Защото, ако наблюдението е започнало да се провежда, за да се види кой под какъв вид, каква форма и какво разположение на звездите се е родил, а после неговата съдба, нрави, заложби, житейски обстоятелства, поприще са били следени от първите признаци на живот чак до последния му час и всичко е било записвано така, както се е случило, с мисълта, че дълго след това, когато същите звезди застанат на същото място и в същия вид, всички, които се родят в същия момент, ще имат същата участ; та ако с това намерение е била съставена някаква наука, тя изобщо не може да бъде наука. Нека кажат, ако обичат, за колко години или по-скоро за колко века може да бъде завършен подобен кръг наблюдения?” Защото звездобройците са на мнение, продължаваше мисълта си Фаворин, че звездите, наричани “скитащи”125 и определяни като съдбоносни за всяко нещо в света, се връщат до една на едно и също място и в едно и също съотношение след безкрайно и почти неизчислима множество години, та дори и най-търпеливото наблюдение, най-упоритите записки не биха могли да траят толкова дълго. При това, смяташе Фаворин, трябва да се прецени какво означава дори този факт, че едно съзвездие е греело по време на зачеването на човека в утробата на майка му, а друго - на десетия месец по време на раждането му, и питаше как може различни предпоставки да водят до едно и също следствие, щом според самите халдеи различното положение на едни и същи звезди са причина за различни човешки съдби. Но и по време на сватбата, след която ще се появят деца, и в момента на съвкуплението между мъжа и жената, твърдеше той, някакво определено и неминуемо подреждане на звездите трябва за известява какви и с каква участ хора ще се родят, нещо повече, много преди това, още когато са се раждали бащата и майката, от техните хороскопи е трябвало да проличи какви ще бъдат един ден създадените от тях потомци и така нататък, и така нататък до безкрайност, тъй че ако подобна наука се основава на някаква истина, то още преди сто века или дори от самото възникване на небето и земята до днес звездите със своите постоянно редуващи се знамения, отбелязващи раждането на всеки продължител народа, задължително са предвещавали характера и участта на родения днес младенец. Но как ли би могло да се вярва, че жребият и съдбата, зависещи от формата и положението на всяка звезда, са точно предопределени само за един човек и че същите форма и положение се възстановяват едва след изтичането на много и много векове, щом белезите за живота и благополучието на този човек тъй често и тъй многократно са се повтаряли в съвсем кратките промеждутъци, очертани от раждането и смъртта на отделните поколения негови предци, повтаряли са се във всяка брънка от безкрайната верига на наследяванията, а ликът на звездите през това време непрекъснато се е менял? Ако е възможно да съществува такова положение и да се допуска такава изменчивост и противоречивост през всички поколения от древността насам, за да се обозначи произходът на хората, които ще се родят по-късно, подобна нееднаквост внася в наблюдението объркване и разстройва смисъла на цялата наука.” Но най-непоносими за Фаворин бяха представите на халдеите, че не само предизвиканите отвън случки и събития, но дори и човешките намерения, хрумвания, най-различни желания и прищевки, отклонения, случайните и внезапни най-невинни и маловажни душевни влечени са движели и управлявали от небето свише, сякаш ако си поискал да отидеш на баня, после си се отказал, а подире пак си поискал, се дължи не на някакво променливо и разнопосочно душевно движение, а на някакво неотвратимо съответствие с блуждаещите звезди, та накрая излиза, че хората съвсем не са, както се казва, “мислещи животни”, а някакви забавни и смешни кукли, които не правят нищо по своя воля и свой избор, а под камшика и поводите на звездите. “Но ако може, както те твърдят, да се предскаже дали цар Пир или Маний Курий ще победи в сражението помежду им, защо не смеят да кажат кой от играещите зарове, на дама или на кости, ще спечели? Или навярно са постигнали големи неща, малките не са постигнали, а може би малкото е по-неразбираемо от голямото? Но ако отреждат за себе си великите открития и твърдят, че са по-явни и по-лесно разбираеми, нека да ми отговорят дали съзерцавайки така целия свят, те могат да поставят редом с тъй маловажните и преходни човешки дела дивните постижения на природата и да обявяват за велико каквото и да било в тях? Нека ми отговорят и на още нещо: ако моментът, в който раждащият се човек поема своята съдба, е толкова кратък и неуловим, че в един и същи миг под един и същ небесен кръг не могат да се появят повече хора, напълно сходни помежду си, и ако дори близнаците не носят жребия на един и същ живот, защото не са родени в един и същ миг, аз искам да ми отговорят по какъв начин, с какво средство те съумяват да овладеят този луд бяг на времето, подир който дори мисълта се задъхва, да ми кажат как смогват сами да го прозрат и схванат, щом в тъй стремглавата вихрушка на дни и нощи нищожните мигове довеждат до грандиозни промени?” Най-сетне той се питаше с какво би могло да се възрази на довода,че хора и от двата пола, на всякаква възраст, родени под различни положения на звездите в далечни една на друга области, загиват до един в един и същи миг, от една и съща смърт, погълнати от разтворилата се под тях земя или смазани от срутилия се отгоре им покрив, изклани след превземането на някоя крепост или издавени в един и същ кораб от разбилите го огромни вълни Което естествено не би могло да се случи, ако определените всекиму мигове на раждане се ръководеха от свои собствени закони. Впрочем, щом в смъртта и живота на хората, родени в различни векове, могат да възникнат подобни съвпадения, когато след време се получават някои съвпадения на звездите, защо един ден не стане така, че всичко да съвпадне, та да се появят посредством подобни стечения и сходства на звездните многобройни сократовци, антистеновци и платоновци наведнъж, еднакви родом, тялом, духом, по нрав, живот и смърт, което никога не може да стане, заявяваше той. Следователно тази причина не може да бъде изтъквана и когато става дума за нееднакво рождение, но еднаква смърт на хората.” А други неща по собствените му думи той милостиво отминаваше, както например това, че не им задава такъв един въпрос: е, добре, щом времето, смисълът и причината за живота и смъртта на човека и всички човешки работи зависят от небето и звездите, какво биха казали халдеите за мухите, червеите, таралежите и много други дребни земни и морски животни? Дали и те се раждат, а после умират по същите закони, както хората? Така че или и при жабите и комарите раждането също има съдбоносен смисъл, свързан с движението на звездите по небето, или и при тях не е така и тогава няма причина, поради която влиянието на звездите да е в сила при хората, а да изчезва при животните.
До всички тези въпроси аз само се докоснах с моето сухо, неумело и, така да се каже, постно слово. Но Фаворин, съчетал своята дарба с изобилието и изяществото на гръцкото красноречие, разсъждаваше по тях по-нашироко, по-приятно, по-ярко, по-отмерено и в същото време ни напомняше, че трябва да внимаваме да не би тези мошеници да се вмъкнат под кожата ни, защото понякога в брътвежите и приказките им има наглед верни неща. “Понеже те не казват нищо точно, определено и изяснено, а уповавайки се на хлъзгави и двусмислени догадки, вървят между лъжата и истината, сякаш пристъпват несигурно в тъмното и така или внезапно и несъзнателно се натъкват на истината в някой от многобройните си опити, или разчитат на лековерието у хората, които се допитват до тях, за да достигнат хитро и подмолно до действителното положение на нещата и именно поради това на всички им се струва, че те пресъздават по-лесно истината за миналото, отколкото за бъдещето. Но всички истини, до които са се добрали случайно и с хитрост, са само една хилядна част от лъжите им.”
Покрай думите на Фаворин си спомних, че съществуват многобройни свидетелства на древните поети, с които подобни словесни криволици могат лесно да се разплетат. Оттелих стиха на Пакувий:
“Който бъдното предвижда, с Юпитер равнява се”,
а също и на Акций:
“Не вярвам на авгурите, които пълнят чуждите
уши със думи сладки, а със злато - домовете си.”
Но нека се върна към Фаворин, който в желанието си да наплаши и отблъсне младите хора от съставители на хороскопи и някои други майстори от тоя род, обещаващи да предскажат цялото бъдеще на човека чрез своите чудодейни изкуства, стигаше до заключението, че в никакъв случай не бива да прибягваме и да се допитваме да тях, използвайки следните доводи: “Или неприятности ти вещаят халдеите, или благополучие. Ако ти предскажат благополучие и сгрешат, ще бъдеш нещастен заради напразното очакване; ако ти предскажат неприятност и излъжат, ще бъдеш нещастен заради напразния страх; ако ти отговорят истината и тя не е благоприятна, душата ти ще се е изпълнила със страдание, преди още да се е изпълнила съдбата; ако ти обещаят благоденствие, което наистина ще се сбъдне, тогава ще се появят не едно, а две неудобства: от една страна, ще те изтощят неувереността и очакването да се сбъдне надеждата, а, от друга, бъдещият плод на радостта ще бъде попарен от твоите мечтания още преди да е цъфнал. Следователно в никакъв случай не бива да се възползваме от подобни хора, които предвещават бъдещето.”

[2. Quem in modum disseruerit Favorinus consultus a me super officio iudicis. Quo primum tempore a praetoribus lectus in iudices sum, ut iudicia quae appellantur privata susciperem, libros utriusque linguae de officio iudicis scriptos conquisivi, ut homo adulescens a poetarum fabulis et a rhetorum epilogis ad iudicandas lites vocatus rem iudiciariam, quoniam vocis, ut dicitur, vivae penuria erat, ex mutis, quod aiunt, magistris cognoscerem. Atque in dierum quidem diffissionibus conperendinationibusque et aliis quibusdam legitimis ritibus ex ipsa lege Iulia et ex Sabini Masurii et quorundam aliorum iurisperitorum commentariis commoniti et adminiculati sumus. In his autem, quae existere solent, negotiorum ambagibus et in ancipiti rationum diversarum circumstantia nihil quicquam nos huiuscemodi libri iuverunt. Nam etsi consilia iudicibus ex praesentium causarum statu capienda sunt, generalia tamen quaedam praemonita et praecepta sunt, quibus ante causam praemuniri iudex praepararique ad incertos casus futurarum difficultatum debeat, sicut illa mihi tunc accidit inexplicabilis reperiendae sententiae ambiguitas. Petebatur apud me pecunia, quae dicebatur data numerataque; sed qui petebat, neque tabulis neque testibus id factum docebat et argumentis admodum exilibus nitebatur. Sed eum constabat virum esse firme bonum notaeque et expertae fidei et vitae inculpatissimae, multaque et inlustria exempla probitatis sinceritatisque eius expromebantur; illum autem, unde petebatur, hominem esse non bonae rei vitaque turpi et sordida convictumque volgo in mendaciis plenumque esse perfidiarum et fraudum ostendebatur. Is tamen cum suis multis patronis clamitabat probari apud me debere pecuniam datam consuetis modis: expensi latione, mensae rationibus, chirographi exhibitione, tabularum obsignatione, testium intercessione; ex quibus omnibus si nulla re probaretur, dimitti iam se oportere et adversarium de calumnia damnari; quod de utriusque autem vita atque factis diceretur, frustra id fieri atque dici; rem enim de petenda pecunia apud iudicem privatum agi, non apud censores de moribus. Tunc ibi amici mei, quos rogaveram in consilium, viri exercitati atque in patrociniis et in operis fori celebres semperque se circumundique distrahentibus causis festinantes, non sedendum diutius ac nihil esse dubium dicebant, quin absolvendus foret, quem accepisse pecuniam nulla probatione sollemni docebatur. Sed enim ego homines cum considerabam, alterum fidei, alterum probri plenum spurcissimaeque vitae ac defamatissimae, nequaquam adduci potui ad absolvendum. Iussi igitur diem diffindi atque inde a subselliis pergo ire ad Favorinum philosophum, quem in eo tempore Romae plurimum sectabar, atque ei de causa ac de hominibus quae apud me dicta fuerant, uti res erat, narro omnia ac peto, ut et ipsum illud, in quo haerebam, et cetera etiam, quae observanda mihi forent in officio iudicis, faceret me, ut earum rerum essem prudentior. Tum Favorinus religione illa cunctationis et sollicitudinis nostrae conprobata: "id quidem," inquit "super quo nunc deliberas, videri potest specie tenui parvaque esse. Sed si de omni quoque officio iudicis praeire tibi me vis, nequaquam est vel loci huius vel temporis; est enim disceptatio ista multiiugae et sinuosae quaestionis multaque et anxia cura et circumspicientia indigens. Namque ut pauca tibi nunc quaestionum capita adtingam, iam omnium primum hoc de iudicis officio quaeritur: si iudex forte id sciat, super qua re apud eum litigatur, eaque res uni ei, priusquam agi coepta aut in iudicium deducta sit, ex alio quodam negotio casuve aliquo cognita liquido et comperta sit neque id tamen in agenda causa probetur, oporteatne eum secundum ea, quae sciens venit, iudicare an secundum ea, quae aguntur? Id etiam" inquit "quaeri solet, an deceat atque conveniat iudici causa iam cognita, si facultas esse videatur conponendi negotii, officio paulisper iudicis dilato communis amicitiae et quasi pacificatoris partes recipere? Atque illud amplius ambigi ac dubitari scio, debeatne iudex inter cognoscendum ea, quae dicto quaesitoque opus est, dicere et quaerere, etiamsi, cuius ea dici quaerique interest, neque dicat neque postulet? Patrocinari enim prorsus hoc esse aiunt, non iudicare. "Praeter haec super ea quoque re dissentitur, ati ex usu exque officio sit iudicis rem causamque, de qua cognoscit, interlocutionibus suis ita exprimere consignareque, ut ante sententiae tempus ex his, quae apud eum in praesens confuse varieque dicuntur, proinde, ut quoquo in loco ac tempore movetur, signa et indicia faciat motus atque sensus sui. Nam qui iudices" inquit "acres atque celeres videntur, non aliter existimant rem, qua de agitur, indagari conprehendique posse, nisi is, qui iudicat, crebris interrogationibus necessariisque interlocutionibus et suos sensus aperiat et litigantium deprehendat. Contra autem, qui sedatiores et graviores putantur, negant iudicem debere ante sententiam, dum causa utrimque agitatur, quotiens aliqua re proposita motus est, totiens significare quid sentiat. Eventurum enim aiunt, ut, quia pro varietate propositionum argumentorumque alius atque alius motus animi patiendus est, aliter atque aliter eadem in causa eodemque in tempore sentire et interloqui videantur. "Sed de his" inquit "et ceteris huiuscemodi iudicialis officii tractatibus et nos posthac, cum erit otium, dicere, quid sentiamus, conabimur et praecepta Aelii Tuberonis super officio iudicis, quae nuperrime legi, recensebimus. Quod autem ad pecuniam pertinet, quam apud iudicem peti dixisti, suadeo hercle tibi, utare M. Catonis, prudentissimi viri, consilio, qui in oratione, quam pro L. Turio contra Cn. Gellium dixit, ita esse a maioribus traditum observatumque ait, ut si, quod inter duos actum est, neque tabulis neque testibus planum fieri possit, tum apud iudicem, qui de ea re cognosceret, uter ex his vir melior esset, quaereretur et, si pares essent seu boni pariter seu mali, tum illi, unde petitur, crederetur ac secundum eum iudicaretur. In hac autem causa, de qua tu ambigis, optimus est qui petit, unde petitur deterrimus, et res est inter duos acta sine testibus. Eas igitur et credas ei qui petit, condemnesque eum de quo petitur? quoniam, sicuti dicis, duo pares non sunt et qui petit melior est". Hoc quidem mihi, tum Favorinus, ut virum philosophum decuit, suasit. Sed maius ego altiusque id esse existimavi, quam quod meae aetati et mediocritati conveniret, ut cognovisse et condemnasse de moribus, non de probationibus rei gestae viderer; ut absolverem tamen, inducere in animum non quivi et propterea iuravi mihi non liquere atque ita iudicatu illo solutus sum. Verba ex oratione M. Catonis, cuius commeminit Favorinus, haec sunt: "Atque ego a maioribus memoria sic accepi: si quis quid alter ab altero peterent, si ambo pares essent, sive boni sive mali essent, quod duo res gessissent, uti testes non interessent, illi, unde petitur, ei potius credendum esse. Nunc si sponsionem fecisset Gellius cum Turio, ni vir melior esset Gellius quam Turius, nemo, opinor, tam insanus esset, qui iudicaret meliorem esse Gellium quam Turium: si non melior Gellius est Turio, potius oportet credi, unde petitur".   2. За задълженията на съдията
Още щом като бях избран от преторите за съдия и трябваше да поема така наречените “частни” дела126, аз се впуснах да търся гръцките и латинските книги под заглавие “За задълженията на съдията”, защото като млад човек, който се е откъснал от поетическите метафори и ораторските сравнения, за да бъде натоварен със съдебни разпри, аз се стараех при липса на живото слово да узная, дето е речено, от немите учители тайната на съдийската мъдрост. Що се отнася до размера на отсрочките и тридневните отлагания на съдебните решения и до някои други законни изисквания, аз бях добре осведомен и подпомогнат от самия Юлиев закон, от Сабин Мазурий и от записките на някои други правоведи. Ала по отношение на възникващите неясноти при някои заплетени дела, както и на съмнителните обстоятелства при различните случаи тези книги не ми донесоха никаква полза. Наистина, макар че е редно съдийските решения да се вземат съобразно с конкретните дела, съществуват все пак някакви най-общи правила и предписания, с които съдията трябва да се въоръжи още преди да се е захванал с някакъв процес, и които да му бъдат подръка при неясните случаи на бъдещите трудности, каквото бе обзелото ме тогава необяснимо колебание при намирането на правилно отсъждане.
Бях съдия по дело за връщане на даден в налични пари заем; но ищецът не доказваше твърдението си нито чрез документи, нито чрез свидетели, а се облягаше на твърде крехки доводи. Затова пък не будеше съмнение, че той е твърде почтен човек, изпитан и известен с верността и непорочния си живот, и това твърдение можеше да се подкрепи с много и силни доказателства за честността и чистотата му; за неговия съперник пък бе разпространено мнението, че е подъл човек, че води долен и мръсен живот, знаеше се, че открито е уличен в лъжа, че е вероломен и лицемерен. Той обаче, заобиколен от многобройните си адвокати, викаше, че даването на заема трябва да бъде доказано пред мен съгласно с изискванията: с отбелязване в разходната книга, със сметка при сарафа, с показване на разписка, с подпечатване на книгите, с предоставяне на свидетели; че ако не съществува нито едно от споменатите доказателства, редно е веднага да бъде освободен от отговорност, а противникът му да бъде осъден за клевета; че това, което се е говорило за живота и постъпките на двамата, не е било на място, защото не се води дело за нрави пред цензорите, а за паричен иск пред съдия по частни въпроси.
Тогава моите приятели, които бях повикал за съвет, хора опитни, прочути в защитните дела и в съдебните работи, ала без никакво свободно време поради разкъсващите ги от всички страни поръчения, заявиха да не умувам повече, а без колебание да оправдая човека, защото против него няма нито една нормална улика, потвърждаваща, че е взел парите. Но аз, преценявайки хората и виждайки, че единият е човек на дълга, а другият - на низостта, водещ крайно мръсен и презрян начин на живот, съвсем не скланях да го оправдая. Затова определих друг ден за произнасяне на присъдата и направо от съдилището се упътих към къщата на философа Фаворин, от когото по това време се учех най-много, и едва пристигнал, разказах му от игла до конец всичко - за делото, за хората, какви са били доводите им, как стоят работите, с молбата да ме научи как да превъзмогна колебанията си в този неясен случай и изобщо с какво най-много трябва да се съобразявам в професията си на съдия.
Фаворин първо одобри скрупулите, породили моето колебание и безпокойство, и каза: “Това, за което разсъждаваш сега, може да се окаже дребна и нищожна работа. Но ако искаш да ти изложа всичко, свързано със задълженията на съдията, трябва да ти кажа, че нито мястото, нито времето ми позволяват да го сторя; та това е разчепкване на заплетени и сложни въпроси, което се нуждае от продължително обмисляни и голяма предпазливост. Но за да се докосна до някои от най-съществените положения,свързани с тези въпроси, ще ти кажа, че първото нещо в съдийската професия, за което се спори, е следното: ако съдията по съвпадение познава случая, заради който се води процесът пред него, ако във връзка с някаква друга дейност или по стечение на обстоятелствата е напълно осведомен и осветлен по него, преди още той да бъде внесен в съда, но по време на делото нищо такова не бъде доказано, трябва ли тогава съдията да издаде присъда съобразно с това, което знае, или съобразно с това, което се разисква? Неустановено е и още нещо: дали приляга и подхожда на съдията да разтегли малко своите задължения и да действа като общ приятел и на двете страни или като посредник при сдобряването им, ако след разглеждането на делото му се стори, че има възможност да уреди мирно спора? Още по-големи вълнения и колебания съществуват по въпроса, дали при разглеждането на делото съдията е длъжен да говори и да пита за някои неща, за които има нужда да се говори и да се пита, ала човекът, в чиито интереси е да върши това, проявява безразличие към тях? Защото подобно действие, казват някои, би означавало да влезеш в кожата по-скоро на патрон, отколкото на съдия.
Наред с всичко казано разногласия поражда и дилемата, дали е работа и задължение на съдията той да тълкува и окачествява разглеждания случай със своите намеси и реплики, че да изразява и разкрива своите чувства и вълнения по повод на всяко объркване и противоречие в хода на делото така, както извън съдилището не крие и утаява своите настроения. Защото неспокойните и припрени съдии смятат, че единственият начин да се разследва и разбере дадено дело е съдийстващият с чести въпроси и уместни забележки да открива своите мисли и да долавя мислите на спорещите. А тези, които се смятат за по-улегнали и по-тежки, заявяват, че докато се водят пренията и присъда все още не е произнесена, съдията не бива да показва какво го вълнува, дори да не е останал безразличен към двете страни. Та нали, казват те, поради разнообразието на доводите и доказателствата съдията ще изпитва ту едни, ту други душевни вълнения, но за другите ще изглежда, че той мисли и говори ту едно, ту друго в едно и също дело и по едно и също време.
И аз, каза Фаворин, намеря ли малко свободно време, ще се опитам да кажа какво мисля за тези и други разсъждения от същия род, засягащи професията на съдията, а освен това ще разгледам предписанията на Елий Туберон относно съдийската длъжност, които неотдавна прочетох. Що се отнася до парите, за които се водело дело при теб, съветвам те, бога ми, да се възползваш от съвета на мъдрия Марк Катон, който в речта си “За Луций Турий против Гней Гелий” казва, че нашите предци съблюдавали следното правило: ако между двама души се е случило нещо, което не може да се изясни нито чрез писмени доказателства, нито чрез показанията на свидетели, съдията трябва да узнае кой от тях е по-почтен човек и в случай че и двамата се окажат еднакво добросъвестни или безсъвестни, да вземе страната на обвиняемия и да издаде присъда в негова полза. В това дело, за което ти се двоумиш, ищецът е изключително почтен, ответникът - крайно долен, а сделката между тях е извършена без свидетели. Така че върви и без колебания се довери на ищеца, а осъди ответника, защото както казваш, двамата не са равностойни и тъжителят е по-съвестен човек.”
Това беше съветът на Фаворин и той беше достоен за един философ. Но аз споменах, че една преценка и присъда, основани на нравствеността на хората, а не на доказателствата на случая, са нещо по-голямо и по-високо от позволеното и подобаващото на моята възраст и моя аршин; така аз не се реших да произнеса оправдание, поради което се заклех, че делото не ми е ясно, и се освободих от по-нататъшното му разглеждане.
Иска ми се обаче да цитирам думите на Марк Катон, за които ми спомена Фаворин: “А аз туй съм запомнил от нашите предци: ако двама души спорят за нещо помежду си, при положение, че са равностойни един на друг, тоест са било добросъвестни, било недобросъвестни, а делото се води само от тях, без свидетели, на ответника трябва да се гласува по-голямо доверие. Същото е и сега: ако Гелий и Турий са повели един срещу друг дело със залог 127 и Гелий не е по-почтен човек от Турий, никой, струва ми се, не би бил толкова безумен, та да обяви Гелий за по-почтен от Турий: следователно, щом Гелий не е по-почтен от Турий, редно е да се гласува по-голямо доверие на ответника”128.

[3. An aemuli offensique inter sese fuerint Xenophon et Plato. Qui de Xenophontis Platonisque vita et moribus pleraque omnia exquisitissime scripsere, non afuisse ab eis motus quosdam tacitos et occultos simultatis aemulationisque mutuae putaverunt et eius rei argumenta quaedam coniectatoria ex eorum scriptis protulerunt. Ea sunt profecto huiuscemodi: quod neque a Platone in tot numero libris mentio usquam facta sit Xenophontis neque item contra ab eo in suis libris Platonis, quamquam uterque ac maxime Plato complurium Socratis sectatorum in sermonibus, quos scripsit, commeminerit. Id etiam esse non sincerae neque amicae voluntatis indicium crediderunt, quod Xenophon inclito illi operi Platonos, quod de optimo statu reipublicae civitatisque administrandae scriptum est, lectis ex eo duobus fere libris, qui primi in volgus exierant, opposuit contra conscripsitque diversum regiae administrationis genus, quod paideias Kyrou inscriptum est. Eo facto scriptoque eius usque adeo permotum esse Platonem ferunt, ut quodam in libro mentione Cyri regis habita detractandi levandique eius operis gratia virum quidem Cyrum gnavum et strenuum fuisse dixerit, paideias de ouk orthos hephsthai to parapan; haec enim verba sunt de Cyro Platonis. Praeterea putant id quoque ad ista, quae dixi, accedere, quod Xenophon in libris, quos dictorum atque factorum Socratis commentarios composuit, negat Socraten de caeli atque naturae causis rationibusque umquam disputavisse, ac ne disciplinas quidem ceteras, quae mathemata Graeci appellant, quae ad bene beateque vivendum non pergerent, aut attigisse aut comprobasse, idcircoque turpiter eos mentiri dicit, qui dissertationes istiusmodi Socrati adtribuerent. "Hoc autem" inquiunt "Xenophon cum scripsit, Platonem videlicet notat, in cuius libris Socrates physica et musica et geometrica disserit". Sed enim de viris optimis et gravissimis si credendum hoc aut suspicandum fuit, causam equidem esse arbitror non obtrectationis nec invidiae neque de gloria maiore parienda certationis; haec enim procul a moribus philosophiae absunt, in quibus illi duo omnium iudicio excelluerunt. Quae igitur est opinionis istius ratio? Haec profecto est: aequiperatio ipsa plerumque et parilitas virtutum inter sese consimilium, etiamsi contentionis studium et voluntas abest, speciem tamen aemulationis creat. Nam cum ingenia quaedam magna duorum pluriumve in eiusdem rei studio inlustrium aut pari sunt fama aut proxima, oritur apud diversos favisores eorum industriae laudisque aestumandae contentio. Tum postea ex alieno certamine ad eos quoque ipsos contagium certationis adspirat, cursusque eorum ad eandem virtutis calcem pergentium, quando est compar vel ambiguus, in aemulandi suspiciones non suo, sed faventium studio delabitur. Proinde igitur et Xenophon et Plato, Socraticae amoenitatis duo lumina, certare aemularique inter sese existimati sunt, quia de his apud alios, uter esset exsuperantior, certabatur et quia duae eminentiae, cum simul iunctae in arduum nituntur, simulacrum quoddam contentionis aemulae pariunt.   3. За Ксенофонт и Платон
Почти всички автори, които са писали най-добросъвестно “За живота и нравите на Ксенофонт и Платон”, са смятали, че двамата не са отминати от никакви потайни и скрити чувства на взаимна ревност и съперничество, и са представили някои предполагаеми доказателства за това, извлечени от техните произведения. Те са, общо взето, следните: нито Платон е споменал някъде за Ксенофонт, нито пък Ксенофонт - за Платон в своите книги, макар че и двамата - и особено Платон в своите диалози - са отваряли дума за мнозина от последователите на Сократ; не е признак на особена искреност и приятелски чувства фактът, че Ксенофонт написал в отговор на прочутия Платонов трактат “За най-доброто състояние на републиканското и гражданското управление”129, от който той прочел само двете издадени най-напред книги, своето съчинение за коренно различния род царско управление под заглавието “Възпитанието на Кир”. Неговата постъпка и произведението му така развълнували Платон, че споменавайки цар Кир в една своя книга, той не се стърпял и за да намали и принизи значението на Ксенофонтовия труд, нарекъл Кир храбър и буен мъж, но “по начало неправилно възпитан”; така се изразил Платон за Кир.
Наред с това като потвърждение на гореказаното се смята и твърдението на Ксенофонт в неговите “Бележки за думите и делата на Сократ”130, че Сократ никога не е разсъждавал за причините и същината на небето и природата, никога не се е отнасял с одобрение към науките, наричани от гърците “mathemata”, защото не водят към благат и блажен живот, както и обвиненията в най-безсрамна лъжа към всички, които са приписвали на философа по-добри размишления. “На това място, казват авторите, Ксенофонт очевидно има предвид Платон, в чиито книги Сократ разглежда и физиката, и музиката, и геометрията.“ Но ако трябва да предполагаме или да вярваме в подобно заключение за двамата велики и забележителни мъже, аз смятам, че не е съществувала причина за взаимни хули, завист или съревнование за по-голяма слава. Та тия неща са далеч от философското нравоучение, в което според общото признание и двамата са се отличавали и изпъквали сред другите. Къде се крие тогава причината за това мнение? Тя, разбира се, се заключава в това, че в повечето случаи самото изравняване и подобие на сходни помежду си добродетели така или иначе създава някакъв вид съперничество дори когато отсъства стремежът и желанието за противоборство. Защото, когато великите дарования на двама или повече души, забележителни със стремежа си да постигнат едно и също нещо, се радват на сходна или приблизително еднаква известност, между различните им поклонници възникват дрязги относно оценката на техните постижения и тяхната слава. След време заразата на съперничеството, набрала сили в чуждата схватка, догонва и самите тях и в случай че общият им бяг към един и същ предел на добродетелта не дава преднина на никого и е с неясен край, той се изражда в подозрения за съперничество не по тяхно желание, а заради амбициите на поклонниците им. Оттук се е създало впечатлението, че Ксенофонт и Платон, две светила на сократическото очарование, си съперничели и се състезавали помежду си, защото други хора са спорили кой от тях стои по-горе и защото извисят ли се заедно две могъщи души, те пораждат някакво впечатление за противоречие и противоборство.

[4. Quod apte Chrysippus et graphice imaginem Iustitiae modulis coloribusque verborum depinxit. Condigne mehercule et condecore Chrysippus in librorum, qui inscribuntur peri kalou kai hedones, primo os et oculos Iustitiae vultumque eius severis atque venerandis verborum coloribus depinxit. Facit quippe imaginem Iustitiae fierique solitam esse dicit a pictoribus rhetoribusque antiquioribus ad hunc ferme modum: "forma atque filo virginali, aspectu vehementi et formidabili, luminibus oculorum acribus, neque humilis neque atrocis, sed reverendae cuiusdam tristitiae dignitate". Ex imaginis autem istius significatione intellegi voluit iudicem, qui Iustitiae antistes est, oportere esse gravem, sanctum, severum, incorruptum, inadulabilem contraque improbos nocentesque inmisericordem atque inexorabilem erectumque et arduum ac potentem, vi et maiestate aequitatis veritatisque terrificum. Verba ipsa Chrysippi de Iustitia scripta haec sunt: Parthenos de einai legetai kata symbolon tou adiaphthoros einai kai medamos endidonai tois kakourgois mede prosiesthai mete tous epieikeis logous mete paraitesin kai deesin mete kolakeian mete allo meden ton toiouton; hois akolouthos kai skythrope graphetai kai synestekos echousa to prosopon kai entonon kai dedorkos blepousa, hoste tois men adikois phobon empoiein, tois de dikaiois tharsos, tois men prosphilous ontos tou toioutou prosepou, tois de eterois prosantous. Haec verba Chrysippi eo etiam magis ponenda existimavi, ut prompta ad considerandum iudicandumque sint, quoniam legentibus ea nobis delicatiorum quidam disciplinarum philosophi Saevitiae imaginem istam esse, non Iustitiae, dixerunt.   4. За лика на справедливостта
Наистина пристойно и справедливо е обрисувал Хризип в първата книга на съчинението си “За добродетелта и удоволствието” лицето, очите и погледа на Справедливостта, подбирайки строги и благоговейни багри за своите думи. Защото той е изписал образа на Справедливостта, без да се различава от по-старите оратори и художници, които - според собствените му думи - обикновено я изографисвали по следния начин: “с девическо лица и черти, със строг и страшен вид, с остри отблясъци в очите, с достойнството не на отчаяна или стихийна, а на някаква достолепна тъга”. В символиката на този образ той е искал да вложи мисълта, че съдията, който е наместникът на Справедливостта, трябва да бъде влиятелен, неприкосновен, строг, неподкупен, недостъпен за ласкателства, безмилостен и неумолим към безчестните и престъпните, горд, възвишен и мощен, страховит със силата и величието на безпристрастието и истината. Ето и самите думи на Хризип: “Девица се нарича образно поради това, че е непокварена и за нищо на света не отстъпва пред злодеите, не допуска да себе си нито благовидни думи, нито искания или молби, нито ласкателства, нито каквото и да било от тоя род; затова я рисуват с мрачно и навъсено лице, с напрегнат и зорък поглед, така че на виновните да вдъхва страх, на невинните - кураж, защото на едните такова лице е драго, а на другите - противно.”
Цитирах тези думи на Хризип най-вече с намерението те да бъдат подръка на ония, които ще пожелаят да ги обмислят и преценят, защото, когато аз ги четях, някои философи, привърженици на по-изящните науки, казаха, че това бил образът на Жестокостта, не на Справедливостта.

[6 Cuimodi sint, quae speciem doctrinarum habeant, sed neque delectent neque utilia sint; atque inibi de vocabulis singularum urbium regionumque inmutatis. Homo nobis familiaris, in litterarum cultu non ignobilis magnamque aetatis partem in libris versatus, "adiutum" inquit "ornatumque volo ire noctes tuas" et simul dat mihi librum grandi volumine doctrinae omnigenus, ut ipse dicebat, praescatentem, quem sibi elaboratum esse ait ex multis et variis et remotis lectionibus, ut ex eo sumerem, quantum liberet rerum memoria dignarum. Accipio cupidus et libens, tamquam si Copiae cornum nactus essem, et recondo me penitus, ut sine arbitris legam. Atque ibi scripta erant, pro Iuppiter, mera miracula: quo nomine fuerit, qui primus "grammaticus" appellatus est; et quot fuerint Pythagorae nobiles, quot Hippocratae; et cuiusmodi fuisse Homerus dicat in Ulixis domo lauren; et quam ob causam Telemachus cubans iunctim sibi cubantem Pisistratum non manu adtigerit, sed pedis ictu excitarit; et Euryclia Telemachum quo genere claustri incluserit; et quapropter idem poeta rosam non norit, oleum ex rosa norit. Atque illud etiam scriptum fuit, quae nomina fuerint sociorum Ulixis, qui a Scylla rapti laceratique sunt; utrum en tei eso thalassei Ulixes erraverit kat'Aristarchon an en tei exo kata Krateta. Item etiam istic scriptum fuit, qui sint apud Homerum versus isopsephi; et quorum ibi nominum parastichis reperiatur; et quis adeo versus sit, qui per singula vocabula singulis syllabis increscat; ac deinde qua ratione dixerit singulas pecudes in singulos annos terna parere; et ex quinque operimentis, quibus Achillis clipeus munitus est, quod factum ex auro est, summum sit an medium; et praeterea quibus urbibus regionibusque vocabula iam mutata sint, quod Boeotia ante appellata fuerit "Aonia", quod Aegyptus "Aeria", quod Creta quoque eodem nomine "Aeria" dicta sit, quod Attice "Akte", quod Corinthus "Ephyre", quod Macedonis "Emathia", quod Thessalia "Haimonia", quod Tyros "Sarra", quod Thracia ante "Sithonia" dicta sit, quod Paestum "Poseidonion". Haec atque item alia multa istiusmodi scripta in eo libro fuerunt. Quem cum statim properans redderem, "onaio sou", inquam "doctissime virorum, tautes tes polymathias et librum hunc opulentissimum recipe nil prosus ad nostras paupertinas litteras congruentem. Nam meae noctes, quas instructum ornatumque isti, de uno maxime illo versu Homeri quaerunt, quem Socrates prae omnibus semper rebus sibi esse cordi dicebat: hotti toi en megaroisi kakon t'agathon te tetyktai."   6. За празното знание
Един мой близък, доста начетен човек, прекарал по-голямата част от живота си сред книгите, ми каза веднъж: “Искам да подпомогна и украся твоите “Нощи”, и ми подаде една книга с грамадни размери, бъкаща, както той сам се изрази, от всякакви науки, съставена от него след преглеждането на многобройни, различни и редки четива, насърчи ме да взема от нея всички достопаметни събития, които ми допаднат. Взех я аз с мерак и удоволствие, сякаш бях намерил рога на Изобилието, и се уединих в къщи, за да я прочета, без да ми пречат.
Но какво съдържаше тя, Юпитер да ми е на помощ, същински чудеса! - какво име носил човекът, който пръв бил наречен “граматик”; колко били знаменитите питагоровци, колко - хипократовците; за какъв коридор в къщата на Одисей говори Омир131; поради каква причина Телемах не докоснал с ръка лежащия до него Пизистрат, а го събудил с ритник132; какво било резето, с което Евриклея запънала вратата на стаята, в която си легнал Телемах133; защо най-древният поет не познавал розата, но знаел за розовото масло134. В книгата пишеше също и за това как се казвали спътниците на Одисей, грабнати и разкъсани от Сцила135; дали Одисей е скитал във “Вътрешното море”, както твърди Аристарх, или във “Външното”, както мисли Кратет136. После - кои стихове у Омир били “равночислени”137; акростиховете на чии имена можело да се открият у него; как изглеждал стихът, при който всяка дума нараствала с по една сричка138; сетне - какво позволявало на овцете в Африка да се обагнят три пъти годишно139; кой от петте слоя на Ахилесовия щит бил от злато - най-горният или средният140; освен това - на кои градове или области имената днес не били същите: така научаваме, че Беотия някога била наричана “Аония”, Египет - “Аерия”, че Крит също носел името “Аерия”, а пък Атика се казвала “Акте”, Коринт - “Ефира”, Македония - “Ематия”, Тесалия - “Емония”, Тир - “Сара”, че Тракия нявга била именувана “Ситон”, а Пестум - “Посейдонион”141. За тези и много други неща все от тоя род пишеше в дадената книга.
Аз побързах да я върна на човека с думите: “Дано ти е от полза това многознайство, ученейши ми приятелю, прибери си тая пълна със съкровища книга, защото тя ни най-малко не прилича на невзрачните ми писания. На моите “Нощи”, които ти искаше да подредиш и украсиш, най-много отива прочутият Омиров стих, за който Сократ често казвал, че най му лежи на сърцето:
“Всичко във къщи, което е станало, зло ли, добро ли…”142