|
|
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод:
Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
[1. Quod in Quinti Claudii annalibus scriptum est lignum alumine oblitum non ardere.
Declamaverat Antonius Iulianus rhetor praeterquam semper alias, tum vero nimium quantum delectabiliter et feliciter. Sunt enim ferme scholasticae istae declamationes eiusdem hominis eiusdemque facundiae, non eiusdem tamen cotidie felicitatis. Nos ergo familiares eius circumfusi undique eum prosequebamur domum, cum deinde subeuntes montem Cispium conspicimus insulam quandam occupatam igni multis arduisque tabulatis editam et propinqua iam omnia flagrare vasto incendio. Tum quispiam ibi ex comitibus Iuliani "magni" inquit "reditus urbanorum praediorum, sed pericula sunt longe maxima. Si quid autem posset remedii fore, ut ne tam adsidue domus Romae arderent, venum hercle dedissem res rusticas et urbicas emissem". Atque illi Iulianus laeta, ut mos eius fuit, inter fabulandum venustate "si annalem" inquit "undevicensimum Q. Claudii legisses, optumi et sincerissimi scriptoris, docuisset te profecto Archelaus, regis Mithridati praefectus, qua medela quaque sollertia ignem defenderes, ut ne ulla tua aedificatio e ligno correpta atque insinuata flammis arderet". Percontatus ego sum, quid esset illud mirum Quadrigarii. Repetit: "In eo igitur libro scriptum inveni, cum obpugnaret L. Sulla in terra Attica Piraeum et contra Archelaus regis Mithridati praefectus ex eo oppido propugnaret, turrim ligneam defendendi gratia structam, cum ex omni latere circumplexa igni foret, ardere non quisse, quod alumine ab Archelao oblita fuisset". Verba Quadrigarii ex eo libro haec sunt: "Cum Sulla conatus esset tempore magno, eduxit copias, ut Archelai turrim unam, quam ille interposuit, ligneam incenderet. Venit, accessit, ligna subdidit, submovit Graecos, ignem admovit; satis sunt diu conati, numquam quiverunt incendere; ita Archelaus omnem materiam obleverat alumine. Quod Sulla atque milites mirabantur, et postquam non succendit, reduxit copias".
| |
1. Как дървото става огнеупорно
Риторът Антоний Юлиан, който винаги е говорел приятно на различни теми, веднъж се отличи с особено сполучливо и остроумно слово. Въпреки че неговите, така да се каже, школски речи бяха произнасяни от един и същ човек, притежаващ едно и също красноречие, те не всеки път бяха еднакво сполучливи. И тъй, ние - неговите приятели - го бяхме наобиколили и го изпращахме към къщи, когато, наближавайки Циспиевия хълм, видяхме, че един квартал, застроен нагъсто с многоетажни дървени сгради, бе обхванат от огън и че в цялата околност вече пламтеше силен пожар. Тогава някой от спътниците на Юлиан промълви: “Големи са приходите от градските имоти, но опасностите са далеч по-големи. Ако можеше да се намери някакво средство, което да предпазва къщите в Рим от непрекъснатите пожари, не бих се поколебал да продам селските си имения и да купя градски.” На тези думи Юлиан отвърна с неизменната за всичките си беседи, в които участваше, весела изящност: “Ако ти беше прочел деветнадесетата книга на превъзходния и безпристрастен летописец Квинт Клавдий, в нея Архелай - военачалникът на цар Митридат - непременно щеше да те научи на едно изобретение, на един цяр, с помощта на който така ще можеш да възпиращ огъня, че никоя твоя дървена сграда, обхваната или обкръжена от пламъци, никога не ще се запали.”
Аз заразпитвах що за чудо е това, което е описал Квадригарий. Юлиан подхвана: “В книгата му намерих да пише, че когато Луций Сула обсаждал атическата крепост Пирея, в която се бранел военачалникът на цар Митридат Архелай, той не успял да изгори дървената кула, защитаваща крепостта, въпреки че я обградил с огън от всички страни, защото по заповед на Архелай тя била намазана със стипца.”
А самият Квадригарий е написал следното: “След като Сула дълго време се опитвал неуспешно да я превземе с пристъпи, един ден той извел войските от лагера, за да подпали една дървена кула, която Архелай издигнал пред крепостта. Повел ги, настъпил, докарал дърва, изгонил гърците, наклал огън; много пъти се опитвали, нито веднъж не успели да я подпалят; тъй било, защото Архелай намазал всичкото дърво със стипца. Сула и войниците му страшно се удивили, а след неуспеха си Сула оттеглил войската.”
|
|
[2. Plato in libris, quos de legibus composuit, largiores laetioresque in conviviis invitatiunculas vini non inutiles esse existimavit.
Ex insula Creta quispiam aetatem Athenis agens Platonicum esse se philosophum dicebat et viderier gestibat. Erat autem nihili homo et nugator atque in Graecae facundiae gloria iactabundus et praeterea vini libidine adusque ludibria ebriosus. Is in conviviis iuvenum, quae agitare Athenis hebdomadibus lunae sollemne nobis fuit, simulatque modus epulis factus et utiles delectabilesque sermones coeperant, tum silentio ad audiendum petito loqui coeptabat atque id genus vili et incondita verborum caterva hortabatur omnes ad bibendum idque se facere ex decreto Platonico praedicabat, tamquam Plato in libris, quos de legibus composuit, laudes ebrietatis copiosissime scripsisset utilemque esse eam bonis ac fortibus viris censuisset; ac simul inter eiusmodi orationem crebris et ingentibus poculis omne ingenium ingurgitabat fomitem esse quendam dicens et ignitabulum ingenii virtutisque, si mens et corpus hominis vino flagraret. Sed enim Plato in primo et secundo de legibus non, ut ille nebulo opinabatur, ebrietatem istam turpissimam, quae labefacere et inminuere hominum mentes solet, laudavit, sed hanc largiorem paulo iucundioremque vini invitationem, quae fieret sub quibusdam quasi arbitris et magistris conviviorum sobriis, non inprobavit. Nam et modicis honestisque inter bibendum remissionibus refici integrarique animos ad instauranda sobrietatis officia existumavit reddique eos sensim laetiores atque ad intentiones rursum capiendas fieri habiliores, et simul, si qui penitus in his adfectionum cupiditatumque errores inessent, quos aliqui pudor reverens concelaret, ea omnia sine gravi periculo libertate per vinum data detegi et ad corrigendum medendumque fieri oportuniora. Atque hoc etiam Plato ibidem dicit non defugiendas esse neque respuendas huiuscemodi exercitationes adversum propulsandam vini violentiam neque ullum umquam continentem prorsum ac temperantem satis fideliter visum esse, cuius vita victusque non inter ipsa errorum pericula et in mediis voluptatum inlecebris explorata sit. Nam cui libentiae gratiaeque omnes conviviorum incognitae sint quique illarum omnino expers sit, si eum forte ad participandas eiusmodi voluptates aut voluntas tulerit aut casus induxerit aut necessitas compulerit, deleniri plerumque et capi neque mentem animumque eius consistere, sed vi quadam nova ictum labascere. Congrediendum igitur censuit et tamquam in acie quadam cum voluptariis rebus cumque ista vini licentia comminus decernendum, ut adversum eas non fuga simus tuti nec absentia, sed vigore animi et constanti praesentia, moderatoque usu temperantiam continentiamque tueamur et calefacto simul refotoque animo, si quid in eo vel frigidae tristitiae vel torpentis verecundiae fuerit, deluamus.
| |
2. За пировете според Платон
Някой си критянин, живеещ в Атина, наричаше себе си последовател на Платон и копнееше да изглежда такъв. Ала беше никаквец и развейпрах, който непрекъснато се перчеше със славата на гръцкото красноречие, а наред с това беше пияница, чиято страст към виното го бе превърнала в посмешище за другите. Той постоянно се навърташе на младежките пирове, които ние бяхме свикнали да уреждаме в Атина всяка лунна седмица143, и щом започнеше угощението, щом се подхванеха полезни и забавни беседи, нашият човек веднага изпросваше от всички да млъкнат, отваряше уста и с присъщото си евтино и неумело многословие насърчаваше присъстващите да пият, заявявайки, че следва предписанията на Платоновото учение, сякаш Платон в своите книги “За законите” се е разсипвал да пише похвали за пиянството и го е препоръчвал на истинските порядъчни мъже; ала унесен в своята реч, той не пропускаше често да полива дарованието си с твърде дълбоки чаши, обяснявайки, че пламналите от виното дух и тяло на човека били прахан и искра за дарбата и добродетелта му.
Но в първата и втората книга на “Законите”144 Платон съвсем не е хвалил подобно гнусно пиянство в стила на нашия пройдоха, което помрачава и замъглява човешкия разум, а не е порицал вдъхващата щедрост и веселие почерпка, която се прави под водачеството на някои трезви, така да се каже, повелители и началници на пира. Защото при умереното и пристойно отпускане на душата по време на пиенето, смята Платон, тя възстановява и възобновява силите си, за да може по-лесно да поеме задълженията на трезвеността, връща се малко по-весела и по-способна да се подложи на нови напрежения, а в същото време всички заблуди, дължащи се на влеченията и страсти, прикрити в дълбините й от благопристоен свян, се разкриват, освободени от виното, и без особена опасност за нея предлагат изключителната възможност да бъдат поправени и излекувани.
Нещо повече, Платон дори е казал, че не бива да отхвърляме подобни упражнения, помагащи ни да държим далеч от себе си причиняваната от виното необузданост, и че никога не можем да си създадем достатъчно вярна представа за въздържанието и уравновесеността на даден човек, без неговият живот и характер да са били изпитани сред опасностите на заблудите и съблазните на удоволствията. Защото, ако желанието подтикне, случаят доведе или необходимостта накара един човек, комуто всички наслади и прелести на пировете са неизвестни и който е съвсем неопитен в тях, той обикновено се изкушава и им се поддава, не устояват нито разумът, нито сърцето му, но сякаш поразен от някаква непозната сила, такъв човек залита да падне. Затова Платон смята, че трябва да сплотим като в боен строй и да влезем в сражение с удоволствията, да се хванем гуша за гуша с разюзданото пиянство, за да се избавим от тях не като се измъкваме и бягаме, а като запазваме присъствие на духа; и чрез благоразумна употреба да съблюдаваме умереност и въздържание, а като сгреем и стоплим душата си, да премахнем от нея хлада на тъгата и вцепенението на свенливостта.
|
|
[4. Historia de Ventidio Basso, ignobili homine, quem primum de Parthis triumphasse memoriae traditum est.
In sermonibus nuper fuit seniorum hominum et eruditorum multos in vetere memoria altissimum dignitatis gradum ascendisse ignobilissimos prius homines et despicatissimos. Nihil adeo de quoquam tantae admirationi fuit, quantae fuerunt, quae de Ventidio Basso scripta sunt: eum Picentem fuisse genere et loco humili, et matrem eius a Pompeio Strabone, Pompei Magni patre, bello sociali, quo Asculanos subegit, captam cum ipso esse; mox triumphante Pompeio Strabone eum quoque puerum inter ceteros ante currum imperatoris sinu matris vectum esse; post, cum adolevisset, victum sibi aegre quaesisse eumque sordide invenisse comparandis mulis et vehiculis, quae magistratibus, qui sortiti provincias forent, praebenda publice conduxisset. In isto quaestu notum esse coepisse C. Caesari et cum eo profectum esse in Gallias; tum, quia in ea provincia satis naviter versatus esset et deinceps civili bello mandata sibi pleraque inpigre et strenue fecisset, non modo in amicitiam Caesaris, sed ex ea in amplissimum quoque ordinem pervenisse; mox tribunum quoque plebi ac deinde praetorem creatum atque in eo tempore iudicatum esse a senatu hostem cum M. Antonio; post vero coniunctis partibus non pristinam tantum dignitatem reciperasse, sed pontificatum ac deinde consulatum quoque adeptum esse, eamque rem tam intoleranter tulisse populum Romanum, qui Ventidium Bassum meminerat curandis mulis victitasse, ut vulgo per vias urbis versiculi proscriberentur:
concurrite omnes augures, haruspices!
portentum inusitatum conflatum est recens:
nam mulos qui fricabat, consul factus est. Eundem Bassum Suetonius Tranquillus praepositum esse a M. Antonio provinciis orientalibus Parthosque in Syriam introrumpentis tribus ab eo proelis fusos scribit eumque primum omnium de Parthis triumphasse et morte obita publico funere sepultum esse.
| |
4. За живота на Вентидий Бас
Наскоро в разговори на възрастни и учени мъже стана дума, че в древността много хора с низък и презрян произход са се издигнали до висшите стъпала на почестите и ранговете. Но никакви сведения за когото и да било не можеха да предизвикат такова удивление, каквото пораждаше историята на Вентидий Бас: той бил родом от Пиценум, с низко положение и потекло, а майка му с него на ръце била взета в плен от Помпей Страбон, бащата на Помпей Велики, по време на съюзническата война, в която той победил аскуланите; не след дълго се състоял и триумфът на Помпей Страбон, в който и малкото момче в скута на майка си разделило участта на другите пленници пред колесницата на пълководеца; а сетне, когато възмъжал, едва си намирал прехрана и по недостоен начин я спечелвал, като се впускал в търговия с мулета и вземал на откуп доставката на коли, които държавата трябвало да дава на магистратите, заминаващи като управници на провинции. Покрай този си занаят се запознал с Гай Цезар и се озовал с него в Галия; понеже в тази провинция той проявил голямо усърдие, а след това по време на гражданската война изпълнявал безупречно и устремно не едно или две поръчения, той не само си спечелил приятелството на Цезар, но благодарение на него се издигнал до най-високите длъжности; скоро бил избран за народен трибун, след това за претор, ала някъде тогава заедно с Марк Антоний бил обявен от сената за неприятел; след като междуособиците били уредени, той не само си възвърнал предишното достойнство и ранг, но заедно с това получил длъжността на върховен жрец, а не след дълго и на консул; напредването му обаче изглеждало тъй непоносимо на римския народ, който помнел как Вентидий Бас се прехранвал от търговията с мулета, че по градските улици били изписвани следните стихчета:
“Елате тук, авгури и харуспици!
Нечувано в града е чудо станало:
катъри който хранеше, е консул станал днес.”
За същия този Бас Светоний Транквил пише, че бил назначен от Марк Антоний за управител на източните провинции и след като в три сражения разбил нахлуващите в Сирия парти, той пръв от всички римляни получил правото на триумф за победа над партите, а след смъртта си бил удостоен с всенародно погребение и държавен траур.
|
|
[7. Observatum esse in senibus, quod annum fere aetatis tertium et sexagesimum agant aut laboribus aut interitu aut clade aliqua insignitum; atque inibi super eadem observatione exemplum adpositum epistulae divi Augusti ad Gaium filium.
Observatum in multa hominum memoria expertumque est senioribus plerisque omnibus sexagesimum tertium vitae annum cum periculo et clade aliqua venire ut corporis morbique gravioris aut vitae interitus aut animi aegritudinis. Propterea, qui rerum verborumque istiusmodi studio tenentur, eum aetatis annum appellant klimakterikon. Nocte quoque ista proxima superiore, cum librum epistularum divi Augusti, quas ad Gaium nepotem suum scripsit, legeremus duceremurque elegantia orationis neque morosa neque anxia, sed facili hercle et simplici, id ipsum in quadam epistula super eodem anno scriptum offendimus; eiusque epistulae exemplum hoc est:
"IX Kal. Octobris.
Ave, mi Gai, meus asellus iucundissimus, quem semper medius fidius desidero, cum a me abes. Set praecipue diebus talibus, qualis est hodiernus, oculi mei requirunt meum Gaium, quem, ubicumque hoc die fuisti, spero laetum et bene valentem celebrasse quartum et sexagesimum natalem meum. Nam, ut vides, klimaktera communem seniorum omnium tertium et sexagesimum annum evasimus. Deos autem oro, ut, mihi quantumcumque superest temporis, id salvis nobis traducere liceat in statu reipublicae felicissimo andragathounton hymon kai diadechomenon stationem meam".
| |
7. За шестдесет и третата година в живота на човека
Вековната памет на човечеството и наблюденията на почти всички възрастни хора са доказали, че шестдесет и третата година от живота идва, водейки със себе си беда и опасност или от тежка болест на тялото, или от неочаквана смърт, или от душевен недъг. Затова обхванатите от любопитство и желание да изучават разкази и случки от този род наричат шестдесет и третата година от живота “климактерична”145.
А завчерашната нощ, когато четях писмата на божествения Август до неговия внук Гай и бях привлечен от елегантността на словото, нито троснато, нито заплетено, а разбираемо и просто, аз се натъкнах в едно от писмата на подобно мнение за тази година; ето и извадка от самото писмо:
“Девети ден преди октомврийските календи.
Здравей, драги ми Гае, мое мило магаренце, за което, бога ми, винаги копнея, щом съм далеч от теб. И особено в такива дни, какъвто е днешният, очите ми търсят да съзрат тебе, мой Гае, а душата ми се надява, че където и да си бил в тоя ден, ти с веселие и в добро здраве си отпразнувал шестдесет и четвъртия ми рожден ден. Та нали и мен, както виждаш, ме отмина опасната за всички възрастни хора шестдесет и трета година. Но все пак моля боговете да благоволят, колкото време ми остава, да го прекарам здрав при благополучно състояние на държавата ведно с твоето възмъжаване и превръщането ти в мой наследник.”
|
|
[8. Locus ex oratione Favorini, veteris oratoris, de cenarum atque luxuriae obprobratione, qua usus est, cum legem Liciniam de sumptu minuendo suasit.
Cum legeremus orationem veterem Favorini, non indiserti viri, qua oratione . . . totum, ut meminisse possemus odio esse hercle istiusmodi sumptus atque victus, perdidicimus. Verba haec, quae adposuimus, Favorini sunt: "Praefecti popinae atque luxuriae negant cenam lautam esse, nisi, cum lubentissime edis, tum auferatur et alia esca melior atque amplior succenturietur. Is nunc flos cenae habetur inter istos, quibus sumptus et fastidium pro facetiis procedit, qui negant ullam avem praeter ficedulam totam comesse oportere; ceterarum avium atque altilium nisi tantum adponatur, ut a cluniculis inferiore parte saturi fiant, convivium putant inopia sordere, superiorem partem avium atque altilium qui edint, eos palatum non habere. Si proportione pergit luxuria crescere, quid relinquitur, nisi uti delibari sibi cenas iubeant, ne edendo defetigentur, quando stratus auro, argento, purpura amplior aliquot hominibus quam dis inmortalibus adornatur?"
| |
8. За лукса на трапезата
След като прочетох древната реч на твърде способния оратор Фавоний, в която се осъждат богатите трапези, аз я научих наизуст, за да ми остане в паметта омразата към подобни разходи и храни. Ето и словото на Фавоний: “Организаторите на пищните угощения и на разкоша твърдят, че вечерта не представлява нищо особено, ако точно когато ядеш най-сладко, не дойдат да ти вдигнат гозбата и да ти поднесат друго, по-вкусно и по-обилно ястие. Това се смята за цвета но вечерта от тези, за които разходите и преситата минават за забавление, които смятат, че от всички птици само бекасът заслужава да бъде изяждан докрай, че пирът е беден и дебелашки, ако гостите не преядат само от трътките на всевъзможни диви и домашни птици, че който яде и от други места на птицата няма никакъв вкус. Ако разкошът продължи да расте все така, не им остава нищо друго, освен да уредят пира си като възлияние на боговете, за да не им се изморяват устата от дъвченето; нищо чудно, щом приборите и обстановката от злато, сребро, пурпур, предназначени за няколко души са по-пищни, отколкото посвещенията на безсмъртните богове.”
|
|
[10. De voluntario et admirando interitu virginum Milesiarum.
Plutarchus in librorum, quos peri psyches inscripsit, primo, cum de morbis dissereret in animos hominum incidentibus, virgines dixit Milesii nominis fere quot tum in ea civitate erant, repente sine ulla evidenti causa voluntatem cepisse obeundae mortis ac deinde plurimas vitam suspendio amisisse. Id cum accideret in dies crebrius neque animis earum mori perseverantium medicina adhiberi quiret, decrevisse Milesios, ut virgines, quae corporibus suspensis demortuae forent, ut hae omnes nudae cum eodem laqueo, qui essent praevinctae, efferrentur. Post id decretum virgines voluntariam mortem non petisse pudore solo deterritas tam inhonesti funeris.
| |
10. За милетските девойки
Разсъждавайки за душевните болести, в първата книга на своя трактат “За душата” Плутарх пише, че почти всички девойки от Милет изведнъж, без никаква видима причина били обхванати от желанието да умрат и затова немалко от тях се простили с живота, като се обесили146. Понеже това явление от ден на ден зачестявало и нямало лек за душите на самоубийците, милетяни постановили, че занапред всички девойки, които са се обесили, ще бъдат закарвани до гроба голи, без да се снеме вързаната от самите тях примка на шията им. След този декрет девойките престанали да посягат на живота си, ужасени единствено от срама на подобно позорно погребение.
|
|
[11. Verba senatusconsulti de exigendis urbe Roma philosophis; item verba edicti censorum, quo inprobati et coerciti sunt, qui disciplinam rhetoricam instituere et exercere Romae coeperant.
C. Fannio Strabone M. Valerio Messala coss. senatusconsultum de philosophis et de rhetoribus factum est: "M. Pomponius praetor senatum consuluit. Quod verba facta sunt de philosophis et de rhetoribus, de ea re ita censuerunt, ut M. Pomponius praetor animadverteret curaretque, uti ei e republica fideque sua videretur, uti Romae ne essent". Aliquot deinde annis post id senatusconsultum Cn. Domitius Ahenobarbus et L. Licinius Crassus censores de coercendis rhetoribus Latinis ita edixerunt: "Renuntiatum est nobis esse homines, qui novum genus disciplinae instituerunt, ad quos iuventus in ludum conveniat; eos sibi nomen inposuisse Latinos rhetoras; ibi homines adulescentulos dies totos desidere. Maiores nostri, quae liberos suos discere et quos in ludos itare vellent, instituerunt. Haec nova, quae praeter consuetudinem ac morem maiorum fiunt, neque placent neque recta videntur. Quapropter et his, qui eos ludos habent, et his, qui eo venire consuerunt, visum est faciundum, ut ostenderemus nostram sententiam nobis non placere". Neque illis solum temporibus nimis rudibus necdum Graeca disciplina expolitis philosophi ex urbe Roma pulsi sunt, verum etiam Domitiano imperante senatusconsulto eiecti atque urbe et Italia interdicti sunt. Qua tempestate Epictetus quoque philosophus propter id senatusconsultum Nicopolim Roma decessit.
| |
11. За изгонването на философите от Рим
През консулството но Гай Фаний Страбон и Марк Валерий Месала било прието следното сенатско постановление относно латинските философи и ритори: “Преторът Марк Помпоний повдигна пред сената въпроса за философите и риторите. По този въпрос сенаторите постановиха преторът Марк Помпоний съобразно с интересите на държавата и с поверената му длъжност да има предвид и да вземе мерки тези хора да напуснат Рим.”
А няколко години след това сенатско постановление цензорите147 Гней Домициан Ахенобарб и Луций Лициний Крас издали следния указ за прекратяване дейността на латинските ритори: “Донесено ни бе, че съществуват хора, които са въвели нов вид обучение и са отворили училища, посещавани от младежта; те са си турили името “латински ритори”; при тях младите хора прекарвали целите си дни. Нашите предци са определили какво трябва да учат техните деца и на какви училища да ходят. Тези новости, които вървят против обичая и нрава на предците ни, нито ни допадат, нито са правилни. Поради това ние решихме да обявим и на собствениците на подобни училища, и на посещаващите ги нашето заключение, което гласи, че не одобряваме такава дейност.”
Обаче не само в тези твърде груби и непросветени от гръцката култура времена римляните са гонили философите от своя град, но дори през управлението на император Домициан било издадено сенатско постановление, по силата на което те били изхвърлени от Рим и Италия без право на достъп до тях. Това постановление накарало и философа Епиктет да се пресели от Рим в Никопол.
|
|
[18. Quod pugna belli civilis victoriaque Gai Caesaris, quam vicit in Pharsaliis campis, nuntiata praedictaque est per cuiuspiam sacerdotis vaticinium eodem ipso die in Italia Patavi.
Quo C. Caesar et Cn. Pompeius die per civile bellum signis conlatis in Thessalia conflixerunt, res accidit Patavi in transpadana Italia memorari digna. Cornelius quidam sacerdos et loco nobilis et sacerdotii religionibus venerandus et castitate vitae sanctus repente mota mente conspicere se procul dixit pugnam acerrimam pugnari ac deinde alios cedere, alios urgere, caedem, fugam, tela volantia, instaurationem pugnae, inpressionem, gemitus, vulnera, proinde ut si ipse in proelio versaretur, coram videre sese vociferatus est ac postea subito exclamavit Caesarem vicisse. Ea Cornelii sacerdotis hariolatio levis tum quidem visa et vecors, magnae mox admirationi fuit, quoniam non modo pugnae dies, quae in Thessalia pugnata est, neque proelii exitus, qui erat praedictus, idem fuit, sed omnes quoque pugnandi reciprocae vices et ipsa exercituum duorum conflictatio vaticinantis motu atque verbis repraesentata est.
| |
18. Как била известна битката при Фарсала" >
По време на гражданската война - точно в онзи ден148, в който Гай Цезар и Гней Помпей влезли в сражение на тесалийска земя - в Патавий, град в областта отвъд река По, се случило нещо забележително. Някакъв жрец на име Корнелий, произхождащ от знатен род, почитан заради светостта на жречеството си, известен с благочестивата непорочност на своя живот, в пристъп на безумие обявил, че съглежда страшна битка в далечината, а после, сякаш се намирал насред сражението, закрещял, че с очите си вижда как едни отстъпват, други ги гонят, сеч, бягство, летящи копия, възобновяване на боя, натиск, стенания, рани, а накрая внезапно възкликнал, че Цезар е победил. Това врачуване на жреца Корнелий се видяло на хората несериозно и малоумно; но не след дълго предизвикало огромно удивление, защото не само предреченият ден на битката в Тесалия и обявеният изход на сражението съвпадали с истината, но всички обрати и промени в боя, самата картина на схватката между двете войски, били точно представени от думите и жестовете на пророкуващия.
|
|
[20. Notata quaedam de Euripidis poetae genere, vita, moribus; deque eiusdem fine vitae.
Euripidi poetae matrem Theopompus agrestia olera vendentem victum quaesisse dicit. Patri autem eius nato illo responsum est a Chaldaeis eum puerum, cum adolevisset, victorem in certaminibus fore; id ei puero fatum esse. Pater interpretatus athletam debere esse roborato exercitatoque filii sui corpore Olympiam certaturum eum inter athletas pueros deduxit. Ac primo quidem in certamen per ambiguam aetatem receptus non est, post Eleusino et Theseo certamine pugnavit et coronatus est. Mox a corporis cura ad excolendi animi studium transgressus auditor fuit physici Anaxagorae et Prodici rhetoris, in morali autem philosophia Socratis. Tragoediam scribere natus annos duodeviginti adortus est. Philochorus refert in insula Salamine speluncam esse taetram et horridam, quam nos vidimus, in qua Euripides tragoedias scriptitarit. Mulieres fere omnes in maiorem modum exosus fuisse dicitur, sive quod natura abhorruit a mulierum coetu sive quod duas simul uxores habuerat, cum id decreto ab Atheniensibus facto ius esset, quarum matrimonii pertaedebat. Eius odii in mulieres Aristophanes quoque meminit en tais proterais Thesmophoriazousais in his versibus:
nyn oun hapasaisin paraino kai lego
touton kolasai ton andra pollon houneka.
Agria gar hemas, o gynaikes, drai kaka
hat'en argioisi tois lachanois autos trapheis. Alexander autem Aetolus hos de Euripide versus composuit:
ho d'Anaxagorou trophimos chaiou striphnos men emoige proseipein
kai misogelos kai tothazein oude par'oinon memathekos,
all'ho ti grapsai, tout'an melitos kai Seirenon eteteuchei. Is, cum in Macedonia apud Archelaum regem esset utereturque eo rex familiariter, rediens nocte ab eius cena canibus a quodam aemulo inmissis dilaceratus est, et ex his vulneribus mors secuta est. Sepulchrum autem eius et memoriam Macedones eo dignati sunt honore, ut in gloriae quoque loco praedicarent: oupote son mnema, Euripides, oloito pou, quod egregius poeta morte obita sepultus in eorum terra foret. Quamobrem cum legati ad eos ab Atheniensibus missi petissent, ut ossa Athenas in terram illius patriam permitterent transferri, maximo consensu Macedones in ea re deneganda perstiterunt.
| |
20. За Еврипид
Майката на поета Еврипид, пише Теопомп, си изкарвала прехраната с продажба на зеленчуци. А в деня на неговото раждане халдеите предсказали на баща му, че след като възмъжее, синът му ще побеждава в сражения; такава щяла да бъде съдбата на момчето. Бащата изтълкувал думите им в смисъл, че навярно ще стане атлет, и щом синът му укрепнал и се подготвил достатъчно, отвел го в Олимпия да се състезава с другите момчета. Отначало поради неопределената си възраст не бил допуснат до състезания149, но след това се бил в Елевзинския и Тезеевия бой150, за което бил награден с венец. Скоро обаче изоставил телесните упражнения и обхванат от стремеж да просвети духа си, започнал да се учи при физика Анаксагор и ритора Продик, а след това да изучава нравственото учение на Сократ. Осемнадесет годишен написал първата си трагедия. Филохор съобщава, че на остров Саламин има една гадна и отблъскваща пещера - аз самият съм я виждал, - в която Еврипид съчинявал своите трагедии.
Казват, че той ненавиждал почти всички жени или защото изпитвал вродено отвращение към съвкуплението с жени, или защото имал две съпруги наведнъж, когато това било позволено с декрет на атинското народно събрание, и от брачното съжителство с тях му дошло до гуша. За омразата му към женския пол споменава и Аристофан в “Жените на празника на Тесмофориите” в следните стихове:
“Сега съветвам всички вас и казвам ви
злодеят да накажем за делата му.
Че диви са злодействата му спрямо нас
защото сред див зеленчук отгледан е”151.
Александър Етолийски пък е съчинил такива стихове за него:
“Май в разговор е груб Анаксагоровият храненик,
навъсен все, шега дори на пир да пусне той не знай,
ала със своя меден стих е равен на Сирените.”
Когато Еврипид бил в Македония на гости на цар Архелай, който го приел любезно и приятелски, една нощ на връщане от угощение при царя той бил разкъсан от кучета, насъскани от някакъв негов съперник и умрял от получените рани. Гроба и паметта му македонците удостоили с тази чест, че в негова прослава обявили: “Паметта ти, Еврипиде, нивга никъде не ще умре”, защото знаменитият поет след смъртта си бил погребан на тяхна земя. А когато пратеници на атиняните дошли в Македония и поискали разрешение да пренесат костите му на родна земя в Атина, македонците единодушно и твърдо им отказали.
|
|
[22. Historia de Sertorio, egregio duce, deque astu eius commenticiisque simulamentis, quibus ad barbaros milites continendos conciliandosque sibi utebatur.
Sertorius, vir acer egregiusque dux, et utendi regendique exercitus peritus fuit. Is in temporibus difficillimis et mentiebatur ad milites, si mendacium prodesset, et litteras compositas pro veris legebat et somnium simulabat et falsas religiones conferebat, si quid istae res eum apud militum animos adiutabant. Illud adeo Sertorii nobile est: Cerva alba eximiae pulchritudinis et vivacissimae celeritatis a Lusitano ei quodam dono data est. Hanc sibi oblatam divinitus et instinctam Dianae numine conloqui secum monereque et docere, quae utilia factu essent, persuadere omnibus instituit ac, si quid durius videbatur, quod imperandum militibus foret, a cerva sese monitum praedicabat. Id cum dixerat, universi tamquam si deo libentes parebant. Ea cerva quodam die, cum incursio esset hostium nuntiata, festinatione ac tumultu consternata in fugam se prorupit atque in palude proxima delituit et postea requisita perisse creditast. Neque multis diebus post inventam esse cervam Sertorio nuntiatur. Tum, qui nuntiaverat, iussit tacere ac, ne cui palam diceret, interminatus est praecepitque, ut eam postero die repente in eum locum, in quo ipse cum amicis esset, inmitteret. Admissis deinde amicis postridie visum sibi esse ait in quiete cervam, quae perisset, ad se reverti et, ut prius consuerat, quod opus esset facto, praedicere; tum servo, quod imperaverat, significat, cerva emissa in cubiculum Sertorii introrupit, clamor factus et orta admiratio est.
Eaque hominum barbarorum credulitas Sertorio in magnis rebus magno usui fuit. Memoriae proditum est ex his nationibus, quae cum Sertorio faciebant, cum multis proeliis superatus esset, neminem umquam ab eo descivisse, quamquam id genus hominum esset mobilissimum.
| |
22. За Серторий
Серторий бил суров човек, но отличен пълководец, който умеел да владее и управлява войската. В тежки моменти си позволявал и да лъже войниците, ако лъжата можела да помогне, и да чете пред тях подправени писма като истински, и да съчинява всякакви сънища, и да съобщава измислени божествени знамения и заповеди, ако всички тези средства възбуждали сред войниците настроения в негова полза. Особено известна е следната измислица на Серторий: Някакъв лузитанец му подарил бяла сърна с рядка хубост и дивна бързина. Серторий най-настоятелно убеждавал всички, че тя му е пратена по божия воля и че по внушение на богиня Диана разговаря с него, съветва го и му съобщава кога какво трябва да прави, и колчем бил принуден да заповяда на войниците нещо по-трудно и тежко, той обявявал, че постъпва така по съвет на сърната. Кажел ли така, всички на драга воля му се подчинявали като на бог. Но един ден, когато войската била вдигната по тревога при известието за неприятелски набег, сърната, подплашена от суетнята и бъркотията, хукнала да бяга и се скрила в близкото блато; понеже не могли да я намерят, сметнали я за загинала. Но подир няколко дни на Сирторий било известено, че сърната е намерена. Тогава Серторий заповядал на вестителя да си мълчи, заплашил го никому да не съобщава за това и му наредил на другия ден да я пусне там, където щял да бъде със своите приятели. И тъй на следния ден той ги поканил и започнал да им разказва, че му се присънило как загубената сърна се връща при него и съвсем както едно време, му известява какво трябва да прави; в този момент тайно дал знак на роба да изпълни заповедта и начаса в палатката му се втурнала сърната, която предизвикала страшна олелия и всеобщо удивление.
Та тази доверчивост на варварите донесла на Серторий голяма полза в големи начинания. Историческите свидетелства ни убеждават, че въпреки многобройните поражения на Серторий никой от разноплеменните воини, служили при него, никога не се е отметнал, въпреки че този род хора са твърде непостоянни.
|
|
[31. Quae verba legaverint Rhodii ad hostium ducem Demetrium, cum ab eo obsiderentur, super illa incluta Ialysi imagine.
Rhodum insulam celebritatis antiquissimae oppidumque in ea pulcherrimum ornatissimumque obsidebat obpugnabatque Demetrius, dux aetatis suae inclutus, cui a peritia disciplinaque faciendi obsidii machinarumque sollertia ad capienda oppida repertarum cognomentum Poliorketes fuit. Tum ibi in obsidione illa aedes quasdam publice factas, quae extra urbis muros cum parvo praesidio erant, adgredi et vastare atque absumere igni parabat. In his aedibus erat memoratissima illa imago Ialysi Protogenis manu facta, inlustris pictoris, cuius operis pulchritudinem praestantiamque ira percitus Rhodiis invidebat. Mittunt Rhodii ad Demetrium legatos cum his verbis: "Quae, malum", inquiunt "ratiost, ut tu imaginem istam velis incendio aedium facto disperdere? Nam si nos omnes superaveris et oppidum hoc totum ceperis, imagine quoque illa integra et incolumi per victoriam potieris; sin vero nos vincere obsidendo nequiveris, petimus consideres, ne turpe tibi sit, quia non potueris bello Rhodios vincere, bellum cum Protogene mortuo gessisse". Hoc ubi ex legatis audivit, obpugnatione desita et imagini et civitati pepercit. |
|
31. Как родосци възпрели Деметрий Полиоркет
Прочутият от най-дълбока древност остров Родос и най-вече прекрасният и великолепен град със същото име бил обграден и обсаден от Деметрий, прославен по това време като пълководец, който заради своето умение и знание да организира обсади и способността си да измисля най-хитроумни оръдия за превземането на крепости получил прозвището “Полиоркет”, или “Градообсадител”. По време на споменатата обсада той се канел да нападне, опустоши и предаде на огън някаква построена извън крепостните стени и слабо защитена обществена сграда. В нея се намирал незабравимият стенописен портрет на Иализ, нарисуван от ръката на знаменития художник Протоген; а красотата и представителността на тази творба възбуждали у Деметрий силна завист към родосци. Тогава при него дошли пратеници на обсадените с думите: “Какъв смисъл виждаш, да му се не види, в тоя твой мерак да опожариш зданието и да погубиш прекрасния портрет? Та нали ако надвиеш всички ни и превземеш целия град, като победител ще завладееш този стенопис цял и непокътнат; а ако не можеш да ни победиш и покориш, помисли, молим те, няма ли да бъде позор за тебе заради неуспеха си във войната с родосци да обявяваш война на покойния Протоген.” Щом чул думите на пратениците, Деметрий прекратил обсадата и пощадил портрета и града.
|
|
|
