|
|
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод:
Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
[1. Verba Musoni philosophi Graeca digna atque utilia audiri observarique; eiusdem utilitatis sententia a M. Catone multis ante annis Numantiae ad equites dicta.
Adulescentuli cum etiamtum in scholis essemus, enthymemation hoc Graecum, quod adposui, dictum esse a Musonio philosopho audiebamus et, quoniam vere atque luculente dictum verbis est brevibus et rotundis vinctum, perquam libenter memineramus: An ti praxeis kalon meta ponou, ho men ponos oichetai, to de kalon menei; an ti poieseis aischron meta hedones, to men hedy oichetai, to de aischron menei. Postea istam ipsam sententiam in Catonis oratione, quam dixit Numantiae apud equites, positam legimus. Quae etsi laxioribus paulo longioribusque verbis comprehensa est praequam illud Graecum, quod diximus, quoniam tamen prior tempore antiquiorque est, venerabilior videri debet. Verba ex oratione haec sunt: "Cogitate cum animis vestris: si quid vos per laborem recte feceritis, labor ille a vobis cito recedet, bene factum a vobis, dum vivitis, non abscedet; sed si qua per voluptatem nequiter feceritis, voluptas cito abibit, nequiter factum illud apud vos semper manebit".
| |
1. Мъдри думи на философа Музоний
Още като юноша съм чувал в училище, че гръцката мисъл, която ще възпроизведа след малко, принадлежи на философа Музоний и понеже е вярна, ясна, с кратък и закръглен слог, запомнил съм я без никакво усилие: “Ако сториш нещо прекрасно с мъчителен труд, мъката ще си отиде, прекрасното ще остане; ако извършиш нещо презряно с наслада, насладата ще си отиде, презряното ще остане.”
Подир години срещнах същата мисъл в речта на Катон, произнесена в Нуманция пред конниците. Макар че Катоновото разсъждение е изразено с малко по-пространни и по-дълги фрази в сравнение с гръцкото, но затова пък е по-старо и по време предхожда Музониевото изречение, то би трябвало да бъде обградено с по-голяма почит. Ето какво гласи то: “Размислете с вашия ум: ако с мъчителен труд извършите нещо свястно, мъката бързо ще ви остави, доброто ви дело не ще ви напусне, додето сте живи; ако обаче с наслада извършите нещо негодно, насладата бързо ще си отиде, негодното дело завинаги редом с вас ще остане.”
|
|
[2. Cuiusmodi sit lex apud dialecticos percontandi disserendique; et quae sit eius legis reprehensio.
Legem esse aiunt disciplinae dialecticae, si de quapiam re quaeratur disputeturque atque ibi quid rogere, ut respondeas, tum ne amplius quid dicas, quam id solum, quod es rogatus, aut aias aut neges; eamque legem qui non servent et aut plus aut aliter, quam sunt rogati respondeant, existumantur indoctique esse disputandique morem atque rationem non tenere. Hoc quidem, quod dicunt, in plerisque disputationibus procul dubio fieri oportet. Indefinitus namque inexplicabilisque sermo fiet, nisi interrogationibus responsionibusque simplicibus fuerit determinatus. Sed enim esse quaedam videntur, in quibus, si breviter et ad id, quod rogatus fueris, respondeas, capiare. Nam si quis his verbis interroget: "Postulo, uti respondeas, desierisne facere adulterium an non", utrumcumque dialectica lege responderis, sive aias seu neges, haerebis in captione, tamquam si te dicas adulterum . . . negent; nam qui facere non desivit, non id necessario etiam fecit. Falsa igitur est species istius captionis et nequaquam procedere ad id potest, ut conligi concludique possit eum facere adulterium qui se negaverit facere desisse. Quid autem legis istius propugnatores in illa captiuncula facient, in qua haerere eos necessum est, si nihil amplius, quam quod interrogati erunt, responderint? Nam si ita ego istorum aliquem rogem: "Quicquid non perdidisti, habeasne an non habeas, postulo ut aias aut neges", utrumcumque breviter responderit, capietur. Nam si non habere se negaverit, quod non perdidit, colligetur oculos eum non habere, quos non perdidit; sin vero habere se dixerit, colligetur habere eum cornua, quae non perdidit. Rectius igitur cautiusque ita respondebitur: "Quicquid habui, id habeo, si id non perdidi". Sed huiuscemodi responsio non fit ex ea lege, quam diximus; plus enim, quam quod rogatus est, respondet. Et propterea id quoque ad eam legem addi solet non esse captiosis interrogationibus respondendum.
| |
2. За основния закон при спорене
Закон, казват, било в диалектическата наука, че ако при обсъждането и разискването на нещо неизяснено ти задават някакъв въпрос, ти трябва да отговориш, ала не бива да казваш нещо повече, а само да потвърдиш или отречеш това, за което си питан; който не спазва този закон и отговаря или иначе, или повече от това, за което е питан, той се смята за невежа, незапознат с начините и правилата на спора. Наистина подобен закон без съмнение трябва да важи за огромната част от споровете. Иначе те ще се превърнат в неопределено и безпредметно надприказване, ако не бъдат ограничени с прости въпроси и отговори.
Но има и такива случаи, при които краткият отговор на въпросите означава, че ще останеш изигран. Да речем, че някой те попита така: “Моля да ми отговориш престанал ли си да прелюбодействаш или не”; както и да му отвърнеш по законите на диалектиката - и утвърдително, и отрицателно, все ще останеш в небрано лозе, защото ще излезе, че се признаваш за развратник; ала едва ли може да се отрече, че това не винаги е вярно152, защото съвсем не може да се твърди, че който не е престанал да прелюбодейства, тъй непременно е прелюбодействал. Следователно неправилен е самият характер на уловката и чрез нея съвсем не може да се стигне до заключението: прелюбодейства онзи, който е отрекъл, че е престанал да прелюбодейства. Какво ли ще правят обаче защитниците на този закон, когато се окажат в капана на подобен въпрос, в който те неминуемо ще попаднат, ако дадат еднозначен отговор на отправеното към тях питане? Та нали ако попитам някого от тях: “Моля те, отговори ми с да или не: имаш ли, или нямаш това, което [не] си загубил?”, както и да ми отговори, ще бъде хванат натясно. Защото, ако каже, че не притежава това, което не е загубил, може да последва изводът, че няма очи, които не е загубил; ако ли пък каже, че го притежава, би могло да се заключи, че има рога, които не е загубил. И тъй по-правилно и по-предпазливо би било да се отвърне: “Каквото имах, това имам, ако не съм го изгубил.” Но подобен отговор не съответства на споменатия в началото закон, защото се отговаря повече, отколкото изисква въпросът. Затова към този закон е редно да се прибави и правилото, че не бива да се отвръща на коварни въпроси.
|
|
[3. Quanam ratione effici dixerit Erasistratus medicus, si cibus forte deerit, ut tolerari aliquantisper inedia possit ut tolerari fames; verbaque ipsa Erasistrati super ea re scripta.
Cum Favorino Romae dies plerumque totos eramus, tenebatque animos nostros homo ille fandi dulcissimus, atque eum, quoquo iret, quasi ex lingua prorsum eius apti prosequebamur; ita sermonibus usquequaque amoenissimis demulcebat. Tum ad quendam aegrum cum isset visere nosque cum eo una introissemus multaque ad medicos, qui tum forte istic erant, valitudinis eius gratia oratione Graeca dixisset: "ac ne hoc quidem mirum" inquit "videri debet, quod, cum antehac semper edundi fuerit adpetens, nunc post imperatam inediam tridui omnis eius adpetitio pristina elanguerit. Nam quod Erasistratus scriptum" inquit "reliquit, propemodum verum est: esuritionem faciunt inanes patentesque intestinorum fibrae et cava intus ventris ac stomachi vacua et hiantia; quae ubi aut cibo conplentur aut inanitate diutina contrahuntur et conivent, tunc loco, in quem cibus capitur, vel stipato vel adducto voluntas capiendi eius desiderandique restinguitur". Scythas quoque ait eundem Erasistratum dicere, cum sit usus, ut famem longius tolerent, fasceis ventrem strictissime circumligare. Ea ventris conpressione esuritionem posse depelli creditum est. Haec tum Favorinus multaque istiusmodi alia adfabilissime dicebat; nos autem postea, cum librum forte Erasistrati legeremus diaireseon primum, id ipsum in eo libro, quod Favorinum audiebamus dicere, scriptum offendimus. Verba Erasistrati ad eam rem pertinentia haec sunt: Elogizomena oun para ten ischyran symptosin tes koilias einai ten sphodra asitian; kai gar tois epipleon asitousin kata proairesin en tois protois chronois he peina paracholouthei, hysteron de ouketi. Deinde paulum infra: Eithismenoi de eisin kai hoi Skythai, hotan dia tina kairon anankazontai asitein, zonais plateiais ten koilian diasphingein, hos tes peines autous hetton enochlouses; schedon de kai hotan pleres koilia ei, dia to kenoma en autei meden einai, dia touto ou peinosin, hotan de sphodra sympeptokyia ei, kenoma ouk echei. In eodem libro Erasistratus vim quandam famis non tolerabilem, quam Graeci boulimon appellant, in diebus frigidissimis multo facilius accidere ait, quam cum serenum atque placidum est, atque eius rei causas, cur is morbus in eo plerumque tempore oriatur, nondum sibi esse compertas dicit. Verba, quibus id dicit, haec sunt: Aporon de kai deomenon episkepseos kai epi toutou kai epi ton loipon boulimionton, dia ti en tois psychesin mallon to symptoma touto ginetai e en tais eudiais.
| |
3. За гладуването
С Фаворин прекарвах в Рим почти целите си дни, завладял бе душата ми този чародей на словото, та накъдето е да се запътеше, тръгвах и аз подире му, досущ като омагьосан от неговата реч - с такова блаженство ме даряваха прелестните разговори с него. Веднъж, когато отиде да навести някакъв болен и аз влязох в дома заедно с него, Фаворин доста дълго разговаря на гръцки език с лекарите, които заварихме там, относно лечението му. Между другото той каза: “И не бива да ни изглежда странно, че макар преди винаги да е обичал да похапва, сега след наложената му тридневна пълна диета целият му някогашен апетит е пропаднал. Чуйте верните наблюдения на Еразистрат по този въпрос: лакомия предизвикват празните и отворени фибри на червата, както и пустите и зеещи кухини на корема и стомаха; щом се напълнят с храна или пък от продължително стоене незапълнени се свият и затворят, тогава органът, който поема храната, или се натъпква, или се стяга, но и в двата случая желанието да се приеме храна или да се мечтае за нея угасва.” Когато на скитите, продължи Фаворин с думите на Еразистрат, им се налагало да гладуват по-дълго, те опасвали корема си с колани, защото вярвали, че посредством такова стягане можели да прогонят лакомията.
Тези и много други неща от тоя род разказваше тогава Фаворин с присъщата си голяма любезност; а след време и аз, зачетен по някакъв повод в първата книга на Еразистратовите “Разграничения”, се натъкнах на същото, което бях чул някога от Фаворин. Ето какво казва Еразистрат: “Смятах, че продължителното гладуване предизвиква силно свиване на корема; защото хората, които доброволно не се хранят, на първо време чувстват глад, а след това - вече не.” Малко по-долу авторът продължава: “Впрочем и скитите, когато биват принудени да гладуват известно време, имат обичая да стягат корема си с широк пояс, защото така гладът щял по-малко да ги измъчва; обяснението е, че когато коремът е пълен, в него липсва всякаква празнина и поради това не му е нужна никаква храна, а когато силно се свие от глад, празнините отново изчезват.”
В същата си книга Еразистрат описва някакъв силен и непоносим глад, наричан от гърците “волски глад”, който много по-често измъчва хората в студените дни, отколкото в ясно и топло време, като признава, че причините за подобна болест, както и появяването й най-вече в лошо време, все още не са му ясни. Ето и собствените му думи: “Неясен и изискващ допълнително разглеждане в този случай и изобщо при всички хора, изпитващи остър глад, е въпросът, защо признаците на това болестно състояние се проявяват повече в студено, отколкото в топло време.”
|
|
[10. Quid sint "proletarii", quid "capite censi"; quid item sit in XII tabulis "adsiduus"; et quae eius vocabuli ratio sit.
Otium erat quodam die Romae in foro a negotiis et laeta quaedam celebritas feriarum, legebaturque in consessu forte conplurium Ennii liber ex annalibus. In eo libro versus hi fuerunt:
proletarius publicitus scutisque feroque
ornatur ferro; muros urbemque forumque
excubiis curant. Tum ibi quaeri coeptum est, quid esset proletarius. Atque ego aspiciens quempiam in eo circulo ius civile callentem, familiarem meum, rogabam, ut id verbum nobis enarraret, et, cum illic se iuris, non rei grammaticae peritum esse respondisset, "eo maxime" inquam "te dicere hoc oportet, quando, ut praedicas, peritus iuris es. Nam Q. Ennius verbum hoc ex duodecim tabulis vestris accepit, in quibus, si recte commemini, ita scriptum est: "Adsiduo vindex adsiduus esto. Proletario civi quis volet vindex esto." Petimus igitur, ne annalem nunc Q. Ennii, sed duodecim tabulas legi arbitrere et, quid sit in ea lege "proletarius civis," interpretere." "Ego vero" inquit ille "dicere atque interpretari hoc deberem, si ius Faunorum et Aboriginum didicissem. Sed enim cum "proletarii" et "adsidui" et "sanates" et "vades" et "subvades" et "viginti quinque asses" et "taliones" furtorumque quaestio "cum lance et licio" evanuerint omnisque illa duodecim tabularum antiquitas nisi in legis actionibus centumviralium causarum lege Aebutia lata consopita sit, studium scientiamque ego praestare debeo iuris et legum vocumque earum, quibus utimur." Tum forte quadam Iulium Paulum, poetam memoriae nostrae doctissimum, praetereuntem conspeximus. Is a nobis salutatur rogatusque, uti de sententia deque ratione istius vocabuli nos doceret: "qui in plebe" inquit "Romana tenuissimi pauperrimique erant neque amplius quam mille quingentum aeris in censum deferebant, "proletarii" appellati sunt, qui vero nullo aut perquam parvo aere censebantur, "capite censi" vocabantur; extremus autem census capite censorum aeris fuit trecentis septuaginta quinque. Sed quoniam res pecuniaque familiaris obsidis vicem pignerisque esse apud rempublicam videbatur amorisque in patriam fides quaedam in ea firmamentumque erat, neque proletarii neque capite censi milites nisi in tumultu maximo scribebantur, quia familia pecuniaque his aut tenuis aut nulla esset. Proletariorum tamen ordo honestior aliquanto et re et nomine quam capite censorum fuit: nam et asperis reipublicae temporibus, cum iuventutis inopia esset, in militiam tumultuariam legebantur, armaque is sumptu publico praebebantur, et non capitis censione, sed prosperiore vocabulo a munere officioque prolis edendae appellati sunt, quod, cum re familiari parva minus possent rempublicam iuvare, subolis tamen gignendae copia civitatem frequentarent. Capite censos autem primus C. Marius, ut quidam ferunt, bello Cimbrico difficillimis reipublicae temporibus vel potius, ut Sallustius ait, bello Iugurthino milites scripsisse traditur, cum id factum ante in nulla memoria exstaret. "Adsiduus" in XII tabulis pro locuplete et facile facienti dictus aut ab assiduis id est aere dando, cum id tempora reipublicae postularent, aut a muneris pro familiari copia faciendi adsiduitate." Verba autem Sallusti in historia Iugurthina de C. Mario consule et de capite censis haec sunt: "Ipse interea milites scribere non more maiorum nec ex classibus, sed ut libido cuiusque erat, capite censos plerosque. Id factum alii inopia bonorum, alii per ambitionem consulis memorabant, quod ab eo genere celebratus auctusque erat et homini potentiam quaerenti egentissimus quisque oportunissimus."
| |
10. За значението на думата proletarii
Веднъж на форума в Рим цареше затишие в обществения живот поради веселото честване на някакъв празник и по този случай пред многолюдно събрание се четеше една книга от аналите на Ений. В тази книга се срещат следните стихове:
“Щит и желязо, жадно за кръв, пролетарият носи
за държавното благо; стените, града и площада
той охранява…”
Тогава наоколо започнаха да питат какво ще рече думата “пролетарий”. Аз забелязах сред множеството един мой приятел, изкусен в гражданското право, и го помолих да ни обясни понятието, но тъй като той ми отвърна, че е запознат с правото, а не с граматиката, “още по-добре, рекох му, значи именно ти трябва да ни кажеш какво означава то, щом си познавач на правото, както сам твърдиш. Та нали Квинт Ений е почерпил думата от вашите “Дванадесет таблици”, в които, ако добре съм запомнил, пише така: “на данъкоплатеца поръчител да бъде данъкоплатец. На пролетария, римски гражданин, поръчител да бъде който иска.” Тъй че те моля да се отнесеш към прочетеното не като към анали на Квинт Ений, а като закон от “Дванадесетте таблици” и да ни разтълкуваш какво ще рече в този закон “гражданин пролетарий”. “Аз, отговаря ми той, бих бил задължен да обясня и разтълкувам понятието, ако бях изучил правото на фавните и аборигините. Но тъй като това “пролетарии”, това “уседнали” или, както ти казваш - данъкоплатци, това “санати”, “опекуни”, “подопекуни”, това “двадесет и пет хилядници”, “въздаяние”, “търсене на крадци с паница и пояс на корема”153 - тъй като всичко това е съвсем изветряло и цялата древна мощ на “Дванадесетте таблици” е излиняла напълно след приемането на Ебуциевия закон и е запазена само в делата от компетенция на центумвирите, то аз трябва да изучавам и познавам преди всичко правото, законите и термините, които са в употреба днес.”
В този момент по щастлива случайност съгледах, че покрай нас минава Юлий Павел - един от най-начетените съвременни поети. Поздравих го и го помолих да ни осведоми за смисъла и значението на въпросната дума. “Онези граждани, числящи се към римския плебс, отговори той, които били най-бедни и с най-невзрачен произход и чието имущество не надхвърляло хиляда и петстотин аса, били наричани “пролетарии”, а които пък нямали никакви или имали съвсем малко средства, били назовавани “оценени само с главата си”, тоест “голтаци”, чиято единствена ценност бил собственият им живот; крайната сума, в чиито граници се оценявали “голтаците”, била 375 аса. Но тъй като се смятало, че имотът и парите са залог и поръчителство спрямо обществото и че на тях се основава и крепи вярната любов към родината, нито пролетариите, нито “голтаците” били записвани в армията освен при големи бунтове или опасности за държавата, защото техните семейства и имоти или били съвсем оскъдни, или изобщо не съществували. И все пак съсловието на пролетариите било на по-голяма почит и с положението, и с името си, отколкото прослойката на “голтаците”: така в тежките за републиката времена, когато имали недостиг на млади хора, те били вземани в опълченията, въоръжавани за сметка на държавната хазна и наричани “пролетарии” (създатели на потомство) не според оценката на имуществото им, а заради почетната им длъжност да създават потомство (proles), защото, не можейки да помогнат на държавата с малкото си състояние, те все пак умножавали гражданите й с многобройно поколение. Що се отнася до “голтаците”, пръв Гай Марий ги взел в армията и това станало или - както твърдят някои - в страшните за републиката времена на войната с кимврите, или по-скоро във войната с Югурта, ако се доверим на Салустий; няма никакви данни и документи, че подобно нещо е било правено преди него. Думата “assiduus” (уседнали, данъкоплатци) в “Дванадесетте таблици” означава богат и заможен човек и идва от “ас”, защото хората от тази класа дават пари в случай на обществената нужда, или от “assiduitas” (залягане, настойчивост) в работите и дейностите за увеличаване на семейното богатство.”
Ще цитирам най-накрая казаното от Салустий в “Югуртинската история”154 за консула Гай Марий и за “оценените с главата си”: “Междувременно той записвал войниците в армията, но не според обичая на предците и по класи, а вземал всекиго, комуто се искало, и най-вече “оценените с главата си”. Едни приписвали това на недостига от добри граждани, други - на честолюбивите му стремежи като консул, защото тази прослойка му помогнала да се прочуе и издигне и защото за човек, стремящ се към власт, най-бедният е най-удобен.”
|
|
[13. Quid sit "municipium" et quid a "colonia" differat; et quid sint "municipes" quaeque sit eius vocabuli ratio ac proprietas; atque inibi, quod divus Hadrianus in senatu de iure atque vocabulo municipum verba fecit.
"Municipes" et "municipia" verba sunt dictu facilia et usu obvia, et neutiquam reperias, qui haec dicit, quin scire se plane putet, quid dicat. Sed profecto aliud est, atque aliter dicitur. Quotus enim fere nostrum est, qui, cum ex colonia populi Romani sit, non et se municipem esse et populares suos municipes esse dicat, quod est a ratione et a veritate longe aversum? Sic adeo et municipia quid et quo iure sint quantumque a colonia differant, ignoramus existimamusque meliore condicione esse colonias quam municipia. De cuius opinionis tam promiscae erroribus divus Hadrianus in oratione, quam de Italicensibus, unde ipse ortus fuit, in senatu habuit, peritissime disseruit mirarique se ostendit, quod et ipsi Italicenses et quaedam item alia municipia antiqua, in quibus Uticenses nominat, cum suis moribus legibusque uti possent, in ius coloniarum mutari gestiverint. Praenestinos autem refert maximo opere a Tiberio imperatore petisse orasseque, ut ex colonia in municipii statum redigerentur, idque illis Tiberium pro referenda gratia tribuisse, quod in eorum finibus sub ipso oppido ex capitali morbo revaluisset. Municipes ergo sunt cives Romani ex municipiis legibus suis et suo iure utentes, muneris tantum cum populo Romano honorari participes, a quo munere capessendo appellati videntur, nullis aliis necessitatibus neque ulla populi Romani lege adstricti, nisi in quam populus eorum fundus factus est. Primos autem municipes sine suffragii iure Caerites esse factos accepimus concessumque illis, ut civitatis Romanae honorem quidem caperent, sed negotiis tamen atque oneribus vacarent pro sacris bello Gallico receptis custoditisque. Hinc "tabulae Caerites" appellatae versa vice, in quas censores referri iubebant, quos notae causa suffragiis privabant. Sed coloniarum alia necessitudo est; non enim veniunt extrinsecus in civitatem nec suis radicibus nituntur, sed ex civitate quasi propagatae sunt et iura institutaque omnia populi Romani, non sui arbitrii, habent. Quae tamen condicio, cum sit magis obnoxia et minus libera, potior tamen et praestabilior existimatur propter amplitudinem maiestatemque populi Romani, cuius istae coloniae quasi effigies parvae simulacraque esse quaedam videntur, et simul quia obscura oblitterataque sunt municipiorum iura, quibus uti iam per ignotitiam noli queunt.
| |
13. Какво е муниципия и какво - колония
“Муниципия” и “гражданин на муниципия” са лесни за произнасяне и често използвани думи и едва ли ще се намери човек, който, употребявайки ги, не е убеден, че прекрасно разбира какво казва. Но разбирането му е едно, а смисълът им - съвсем друг. Ала ще се намери ли някой човек, роден и живеещ в римска колония, който не ще каже, че е гражданин на муниципия и че неговите сънародници също са муниципиални граждани? А това е твърде далеч от разумно основание и противно на истината. Така ние дори не знаем какво представлява, на какви закони се подчинява и по какво се различава муниципията от колонията и смятаме, че колониите разполагат с повече права от муниципиите. Погрешността на това тъй разпространено схващане е доказал твърде изкусно божественият Хадриан в произнесената пред сената реч “За жителите на град Италика”, откъдето произхождал и самият той155, като е изразил голямото си удивление, че и самите италикенци, както и някои други древни муниципии, сред които назовава Утика, при възможност да се радват на своите си обичаи и закони не щадели усилията си да станат от муниципия колония. Пренестинците пък, напротив, се разсипали да умоляват и увещават император Тиберий да им възвърне правата на муниципия и в края на краищата Тиберий склонил да го стори в знак на благодарност за това, че в техните земи под самата им крепост се излекувал от смъртоносна болест.
И тъй, жителите на муниципиите са римски граждани със свои собствени закони и право, споделящи с римския народ само почетните магистратски длъжности, от поемането (capio) на които длъжности (munera) очевидно градовете им носят името муниципии (municipia); без да са подчинени на никакви други задължения и на никой друг римски закон освен на този, по силата на който се приобщавали към римската държава. За първи муниципални граждани без право на гласуване били обявени, както научих, жителите на Цере, на които било отстъпено почетното право да получат римско гражданство, без обаче да бъдат натоварени с никакви длъжности и повинности, защото по време на Галската война те приели и съхранили светините на римския народ. Оттук “церитски таблици” били наопаки156 наречени онези регистри, в които цензорите вписвали римските граждани, лишени заради някакво нарушение от право на глас.
А колониите имат съвсем друго положение; защото те не се домогват отвън до римското гражданство, нито се крепят на свои собствени корени, а са като филизи на римската държава, които живеят съгласно с всички нейни закони и учреждения, а не съгласно със своята воля и разбирания. Обаче този статут, макар по-зависим и не тъй свободен, се смята все пак за превъзхождащ и заслужаващ предпочитание поради мощта и величието на римския народ, чиито малки изображения и отражения като че ли представляват колониите, а в същото време, защото правата на муниципиите са заличени и затрити и тъй като са непознати, не могат да служат на гражданите им.
|
|
[19. Sumpta historia ex Herodoti libro super fidicine Arione.
Celeri admodum et cohibili oratione vocumque filo tereti et candido fabulam scripsit Herodotus super fidicine illo Arione. "Vetus" inquit "et nobilis Arion cantator fidibus fuit. Is loco et oppido Methymnaeus, terra atque insula omni Lesbius fuit. Eum Arionem rex Corinthi Periander amicum amatumque habuit artis gratia. Is inde a rege proficiscitur terras inclutas Siciliam atque Italiam visere. Ubi eo venit auresque omnium mentesque in utriusque terrae urbibus demulsit, in quaestibus istic et voluptatibus amoribusque hominum fuit. Is tum postea grandi pecunia et re bona multa copiosus Corinthum instituit redire, navem igitur et navitas ut notiores amicioresque sibi Corinthios delegit." Sed eos Corinthios homine accepto navique in altum provecta praedae pecuniaeque cupidos cepisse consilium de necando Arione. Tum illum ibi pernicie intellecta pecuniam ceteraque sua, ut haberent, dedisse, vitam modo sibi ut parcerent, oravisse. Navitas precum eius harum commiseritum esse illactenus, ut ei necem adferre per vim suis manibus temperarent, sed imperavisse, ut iam statim coram desiliret praeceps in mare. "Homo" inquit "ibi territus spe omni vitae perdita id unum postea oravit, ut, priusquam mortem obpeteret, induere permitterent sua sibi omnia indumenta et fides capere et canere carmen casus illius sui consolabile. Feros et inmanes navitas prolubium tamen audiendi subit; quod oraverat, impetrat. Atque ibi mox de more cinctus, amictus, ornatus stansque in summae puppis foro carmen, quod "orthium" dicitur, voce sublatissima cantavit. Ad postrema cantus cum fidibus ornatuque omni, sicut stabat canebatque, iecit sese procul in profundum. Navitae haudquaquam dubitantes, quin perisset, cursum, quem facere coeperant, tenuerunt. Sed novum et mirum et pium facinus contigit." Delphinum repente inter undas adnavisse fluitantique sese homini subdidisse et dorso super fluctus edito vectavisse incolumique eum corpore et ornatu Taenarum in terram Laconicam devexisse. Tum Arionem prorsus ex eo loco Corinthum petivisse talemque Periandro regi, qualis delphino vectus fuerat, inopinanti sese optulisse eique rem, sicuti acciderat, narravisse. Regem istaec parum credidisse, Arionem, quasi falleret, custodiri iussisse, navitas requisitos ablegato Arione dissimulanter interrogasse, ecquid audissent in his locis, unde venissent, super Arione; eos dixisse hominem, cuin inde irent, in terra Italia fuisse eumque illic bene agitare et studiis delectationibusque urbium florere atque in gratia pecuniaque magna opulentum fortunatumque esse. Tum inter haec eorum verba Arionem cum fidibus et indumentis, cum quibus se in salum eiaculaverat, exstitisse, navitas stupefactos convictosque ire infitias non quisse. Eam fabulam dicere Lesbios et Corinthios, atque esse fabulae argumentum, quod simulacra duo aenea ad Taenarum viserentur, delphinus vehens et homo insidens. |
|
19. За певеца Арион
С живо и стегнато слово, с гладка и ясна подредба на думите е разказал Херодот историята на известния музикант Арион. Славен бил някога, пише той, китародът Арион. Неговото рождено място бил град Метимна, а родната му земя - остров Лесбос. Привлечен от голямото му изкуство, към Арион бил привързан и приятелски настроен царят157 на Коринт Периандър. Минало време, Арион напуснал свитата на царя и се отправил към прочутите земи на Сицилия и Италия. Щом пристигнал там и с музиката си дарил наслада на ушите и душите на всички жители в двете страни, той и пари събрал, и радост на хората носел, и любовта им спечелил. След време, отрупан с пари и скъпоценности, Арион закопнял да се върне в Коринт, затова и си избрал коринтски кораб и моряци като най-близки и най-дружески настроени към него. Ала коринтяните едва изчакали певецът да се качи и корабът да отплава в открито море и жадни за пари и плячка, решили да убият Арион. Щом разбрал, че му готвят гибел, той им харизал и пари, и всичко ценно, що имал, а единственото, за което ги умолявал, било да пощадят живота му. Моряците се трогнали от молбите му дотолкова, че се отказали да му вземат живота със собствените си ръце, ала му заповядали веднага, пред очите им да скочи в морето. “Човекът, продължава Херодот, уплашен, загубил всякаква надежда за спасение, им се примолил най-накрая за едно единствено благоволение - да надене преди смъртта цялото си тържествено облекло, да вземе китарата и да изпее песен, с която да се утеши в сполетялото го нещастие. Макар диви и коравосърдечни, моряците били обзети от желание да го чуят. Каквото пожелал, измолил го. И ето че след малко, препасан в кръста, с наметало на раменете, натъкмен и нагласен съгласно обичая, той застанал на най-горната площадка на кърмата и запял със силен и ясен глас песен, наречена от гърците “висока”158. А като наближил края й, заедно с китарата и пищното си облекло, както си стоял и пеел, изведнъж се хвърлил право в бездната. Моряците дори и не се усъмнили в гибелта му и продължили да следват пътя си. Ала нечувано, поразително, богоугодно чудо се случило тогава.” Изведнъж един делфин изплувал изпод водата, гмурнал се под носещия се по течението човек и с изпънат над вълните гръб го понесъл и оставил невредим, с непокътнати одежди при нос Тена на лаконска земя. Оттам Арион се упътил право към Коринт и в същия вид, в който преминал морето на гърба на делфина, ненадейно се представил на цар Периандър и му разказал от игла до конец цялото си премеждие. Царят обаче не му повярвал особено, заповядал да го задържат под стража, сякаш бил измамник, накарал да издирят моряците и като отпратил певеца навън, разпитал ги, преструвайки се, че нищо не знае, чували ли са нещо за Арион по тия места, откъдето идват; те казали, че са го оставили в Италия, че работите му там вървели чудесно, че неговото изкуство допадало и доставяло удоволствие на всички градове, че бил на почит и уважение, че събрал големи пари и станал заможен и богат човек. Докато разправяли всичко това, изведнъж се появил Арион с китарата и носията, с които се хвърлил в морето, и тогава моряците, сащисани и уличени, не могли да отрекат престъплението си. Тази легенда разказват лесбосци и коринтяни, а аз мога да прибавя в нейна полза довода, че и до днес на нос Тенар могат да се видят две бронзови статуи, изобразяващи плуващ делфин и яхнал го човек.
|
|
|
