ROMULUS

Noctes Atticae * Атически нощи
Превод: Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985

I II III IV V VI VII IX X XI XII XIII XIV XV XVI XVII XVIII XIX XX

1 2 3 4 5 6 7 8

[8. In sermonibus apud mensam Tauri philosophi quaeri agitarique eiusmodi solita: "cur oleum saepe et facile, vina rarius congelascant, acetum haut fere umquam" et "quod aquae fluviorum fontiumque durentur, mare gelu non duretur." Philosophus Taurus accipiebat nos Athenis cena plerumque ad id diei, ubi iam vesperaverat; id enim est tempus istic cenandi. Frequens eius cenae fundus et firmamentum omne erat aula una lentis Aegyptiae et cucurbitae inibi minutim caesae. Ea quodam die ubi paratis et exspectantibus nobis adlata atque inposita mensae est, puerum iubet Taurus oleum in aulam indere. Erat is puer genere Atticus ad annos maxime natus octo festivissimis aetatis et gentis argutiis scatens. Gutum Samium ore tenus inprudens inanem, tamquam si inesset oleum, adfert convertitque eum et, ut solitum est, circumegit per omnem partem aulae manum: nullum inde ibat oleum. Aspicit puer gutum atrocibus oculis stomachabundus et concussum vehementius iterum in aulam vertit; idque cum omnes sensim atque summissim rideremus, tum puer Graece, et id quidem perquam Attice: me gelate inquit eni toulaion; all'ouk iste, hoia phrike peri ton orthron gegone temeron? kekrystallotai. "Verbero," inquit ridens Taurus "nonne is curriculo atque oleum petis?" Sed cum puer foras emptum isset, nihil ipse ista mora offensior: "aula" inquit "oleo indiget et, ut video, intolerandum fervit; cohibeamus manus atque interea, quoniam puer nunc admonuit solere oleum congelascere, consideremus, cur oleum quidem saepe et facile stet, vina rarenter congelascant?" atque aspicit me et iubet, quid sentiam, dicere. Tum ego respondi coniectare me vinum idcirco minus cito congelascere, quod semina quaedam caldoris in sese haberet essetque natura ignitius, ob eamque rem dictum esse ab Homero aithopa oinon, non, ut alii putarent, propter colorem. "Est quidem" inquit Taurus "ita, ut dicis; nam ferme convenit vinum, ubi potum est, calefacere corpora. Sed non secus oleum quoque calorificum est neque minorem vim in corporibus calefactandis habet. Ad hoc, si istaec, quae calidiora sunt, difficilius gelu coguntur, congruens est, ut, quae frigidiora sunt, facile cogantur. Acetum autem omnium maxime frigorificum est, atque id numquam tamen concrescit. Num igitur magis causa oleo coaguli celerioris in levitate est? faciliora enim ad coeundum videntur, quae levatiora levioraque sunt." Praeterea id quoque ait quaeri dignum, cur fluviorum et fontium aquae gelu durentur, mare omne incongelabile sit? "Tametsi Herodotus," inquit "historiae scriptor, contra omnium ferme, qui haec quaesiverunt, opinionem scribit mare Bosporicum, quod Cimmerium appellatur, earumque partium mare omne, quod Scythicum dicitur, gelu stringi et consistere." Dum haec Taurus, interea puer venerat, et aula deferbuerat, tempusque esse coeperat edendi et tacendi.		8. Кога и защо замръзват течностите Философът Тавър ни приемаше на обед в Атина все по това време, когато денят отстъпва място на вечерта; този е там обичайният за обед час 159. В повечето случаи основното ядене и кажи-речи цялото угощение се състоеше от едно гърне египетска леща, размесена със ситно нарязана тиква. Един ден, когато се бяхме разположили в очакване край приготвената и сложена маса, Тавър нареди на роба да налее масло в лещата. Момчето беше родом от Атика, около осемгодишно, бликащо от остроумие и веселие, присъщи на възрастта и племето му. Очевидно без да погледне, то донесе едно празно самоско шишенце и мислейки, че в него има дървено масло, обърна го и по навик направи няколко кръга с него над цялото гърне; ала отвътре не падна ни капка масло. Заби момчето свиреп поглед в шишето с намръщен и ядосан вид, разтърси го силно и отново го обърна над гозбата; а когато всички ние се засмяхме тихичко под мустак, то ни се сопна на своя атически гръцки: “Не се смейте, има масло вътре; ама не ви идва наум какъв студ беше тая заран. Замръзнало е.” “Обеснико, смееше се Тавър, няма ли да изтичаш да купиш масло?” А когато момчето отърча навън да го купува, той, без да се притеснява ни най-малко от досадното забавяне, се обърна към нас: “Лещата чака маслото и, както виждам, пари, та ще ни изгори; хайде да сдържим ръцете си и докато чакаме, да се възползваме от напомнянето на момчето, че маслото може да се втвърдява, и да обсъдим защо именно то често и лесно замръзва, а виното - напротив - твърде рядко?” Погледна ме и поиска да чуе какво мисля по въпроса. Аз отговорих, че според моите предположения виното замръзва много по-трудно, защото съдържа в себе си някакви семена, пораждащи топлина, и че по природа е по-огнено; точно заради това е наречено от Омир “пламтящо”160, а не заради цвета си, както смятат някои. “Наистина е така, както казваш - отзова се Тавър, - защото почти винаги изпитото вино сгорещява тялото. Но и маслото стопля не по-малко и съвсем не отстъпва на виното при сгряването на телата. Впрочем, ако течностите, притежаващи по-голяма топлина, по-трудно се стягат от студа, от това следва, че по-студените се стягат по-лесно. Обаче оцетът охлажда най-много от всичко 161 и въпреки това никога не се втвърдява. Дали тогава по-важната причина за по-лесното замръзване на олиото не се крие в по-малкото му тегло? Защото по-леките и по-мазни течности, изглежда, по-лесно се стягат.” Освен това той каза, че си струва да се разгледа въпросът, защо водите на реките и изворите замръзват, а морето никога не се заледява. “Макар че историкът Херодот в разрез с мненията на почти всички, които са изследвали този предмет, пише, че Босфорското море, наречено още Кимерийско, а редом с него и цялото Скитско море се сковават в лед и застиват.”162 Докато Тавър редеше своите разсъждения, момчето се бе появило, гърнето бе изстинало и бе настанало време да се яде и мълчи.
[9. De notis litterarum, quae in C. Caesaris epistulis reperiuntur; deque aliis clandestinis litteris ex vetere historia petitis; et quid skytale sit Laconica. Libri sunt epistularum C. Caesaris ad C. Oppium et Balbum Cornelium, qui res eius absentis curabant. In his epistulis quibusdam in locis inveniuntur litterae singulariae sine coagmentis syllabarum, quas tu putes positas incondite; nam verba ex his litteris confici nulla possunt. Erat autem conventum inter eos clandestinum de commutando situ litterarum, ut in scripto quidem alia aliae locum et nomen teneret, sed in legendo locus cuique suus et potestas restitueretur; quaenam vero littera pro qua scriberetur, ante is, sicuti dixi, conplacebat, qui hanc scribendi latebram parabant. Est adeo Probi grammatici commentarius satis curiose factus de occulta litterarum significatione in epistularum C. Caesaris scriptura. Lacedaemonii autem veteres, cum dissimulare et occultare litteras publice ad imperatores suos missas volebant, ne, si ab hostibus eae captae forent, consilia sua noscerentur, epistulas id genus factas mittebant. Surculi duo erant teretes, oblonguli, pari crassamento eiusdemque longitudinis, derasi atque ornati consimiliter; unus imperatori in bellum proficiscenti dabatur, alterum domi magistratus cum iure atque cum signo habebant. Quando usus venerat litterarum secretiorum, circum eum surculum lorum modicae tenuitatis, longum autem, quantum rei satis erat, conplicabant volumine rotundo et simplici, ita uti orae adiunctae undique et cohaerentes lori, quod plicabatur, coirent. Litteras deinde in eo loro per transversas iuncturarum oras versibus a summo ad imum proficiscentibus inscribebant. Id lorum litteris ita perscriptis revolutum ex surculo imperatori commenti istius conscio mittebant; resolutio autem lori litteras truncas atque mutilas reddebat membraque earum et apices in partis diversissimas spargebat; propterea, si id lorum in manus hostium inciderat, nihil quicquam coniectari ex eo scripto quibat; sed ubi ille, ad quem erat missum, acceperat, surculo conpari, quem habebat, a capite ad finem, proinde ut debere fieri sciebat, circumplicabat, atque ita litterae per eundem ambitum surculi coalescentes rursum coibant integramque et incorruptam epistulam et facilem legi praestabant. Hoc genus epistulae Lacedaemonii skytalen appellant. Legebamus id quoque in vetere historia rerum Poenicarum virum indidem quempiam inlustrem - sive ille Hasdrubal sive quis alius est, non retineo - epistulam scriptam super rebus arcanis hoc modo abscondisse: pugillaria nova nondum etiam cera inlita accepisse, litteras in lignum incidisse, postea tabulas, uti solitum est, cera conlevisse easque tabulas tamquam non scriptas, cui facturum id praedixerat, misisse; eum deinde ceram derasisse litterasque incolumes ligno incisas legisse. Est et alia in monumentis rerum Graecarum profunda quaedam et inopinabilis latebra barbarico astu excogitata. Histiaeus nomine fuit loco natus in terra Asia non ignobili. Asiam tunc tenebat imperio rex Darius. Is Histiaeus, cum in Persis apud Darium esset, Aristagorae cuipiam res quasdam occultas nuntiare furtivo scripto volebat. Comminiscitur opertum hoc litterarum admirandum. Servo suo diu oculos aegros habenti capillum ex capite omni tamquam medendi gratia deradit caputque eius leve in litterarum formas conpungit. His litteris quae voluerat perscripsit, hominem postea, quoad capillus adolesceret, domo continuit. Ubi id factum est, ire ad Aristagoran iubet et "cum ad eum" inquit "veneris, mandasse me dicito, ut caput tuum, sicut nuper egomet feci, deradat." Servus, ut imperatum erat, ad Aristagoran venit mandatumque domini adfert. Atque ille id non esse frustra ratus, quod erat mandatum, fecit. Ita litterae perlatae sunt.		9. За тайнописа До нас са достигнали писмата на Гай Цезар до Гай Опий и Корнелий Балб, които движели работите му в негово отсъствие. В тези писма на някои места се срещат отделни букви, които не са свързани в срички и биха могли да бъдат приети за безредно и безцелно написани, защото от тях не може да се състави никаква дума. Обаче между Цезар и приятелите му имало тайна уговорка, как да се разменят местата на буквите, така че при писане една буква да заема мястото и името на друга, но при четене всяка да се връща на своето място и да възвръща значението си; ала кои букви с кои трябвало да се заменят, това, както казах, знаели предварително само онези хора, които си служели с тайнописа. Съществува дори един твърде старателно изготвен коментар на граматиката Проб “За тайното значение на буквите в писмата на Гай Цезар”. Древните лакедемонци също използвали подобен вид писма, когато искали да запазят в тайна поверителните държавни послания до своите пълководци, за да не издават намеренията си, ако писмата им попаднат в ръцете на врага. Те изработвали две гладки дълги пръчки с еднаква дебелина и дължина 163, обелени и огладени по един и същ начин; едната вземал пълководецът, който отивал на война, другата оставала в Спарта у длъжностните лица, имащи правата и белезите на властта. Когато настъпвала нужда да бъдат разменяни тайни писма, увивали около пръчката във формата на непрекъсната спирала едно тънко кожено ремъче, дълго според случая, така че ръбовете му, опрени и долепени навсякъде един до друг, да се схождат помежду си. След това изписвали върху ремъчето буквите напряко на навивките в редовете, вървящи от горния край на пръчката към долния. Щом свършели с писането, размотавали ремъчето и го изпращали на пълководеца, който добре познавал тайната на това изобретение; а развиването на ремъка така раздробявало и осакатявало буквите, така разкъсвало техните бастунчета и колелца на различни страни, че дори ако то попаднело в ръцете на враговете, те не можели да възстановят нищо от написаното; но щом стигнело до своя получател, той, знаейки как трябва да постъпи, го намотавал около своята пръчка откъм върха й дотам, докъдето стигнело, и по този начин поради същата обиколка на пръчката буквите се сраствали и съчетавали отново, подреждайки се в цяло, неповредено и лесно за прочитане писмо. Този род тайно писмо лакедемонците наричали “тояжка”. Впрочем, четейки “Древната история на Пунийската държава”, аз се натъкнах на съобщението, че някои от прославените им мъже - дали не беше знаменитият Хаздрубал или може би някой друг, не си спомням - прикривал тайните си писма така: вземал нови, още ненамазани с восък дъсчици 164, издълбавал в дървото буквите, след това покривал табелите с восък, както му бил редът, и ги изпращал наглед чисти и неизписани на човека, посветен предварително в този тайнопис; а той изстъргвал восъка и прочитал невредимите букви, изрязани на дървото. В паметниците на гръцките древности може да се открие и още една невероятна и неочаквана потайност при предаването на сведения, измислена с варварско хитроумие. Живял един човек на име Хистией, роден в Азия, с твърде знатно потекло. По това време властта над цяла Азия била в ръцете на цар Дарий. Та Хистией, намирайки си в Персия сред обкръжението на Дарий, искал да извести чрез тайнопис някой си Аристагор за някакви подмолни работи 165. Затова измислил удивително прикритие за съобщението. Повикал един свой роб, който дълго време страдал от очна болест, обръснал му цялата глава, уж за да го излекува, и върху чистата кожа на темето му татуирал буквите на своето известие. След това задържал човека вкъщи, докато му поникне коса. Щом тя израснала достатъчно, заповядал му да отиде при Аристагор с думите: “щом стигнеш пред него, кажи му, че съм наредил да обръсне главата ти така, както аз неотдавна сторих това.” Робът изпълнил заповедта, отишъл при Аристагор, съобщил му поръката на господаря си, Аристагор сметнал, че сигурно не е безпричинно нареждането на Хистией, и направил каквото трябвало. Така известието било предадено.
[14. Sententiae ex Publili mimis selectae lepidiores. Publilius mimos scriptitavit, dignusque habitus est, qui subpar Laberio iudicaretur. C. autem Caesarem ita Laberii maledicentia et adrogantia offendebat, ut acceptiores et probatiores sibi esse Publilii quam Laberii mimos praedicaret. Huius Publilii sententiae feruntur pleraeque lepidae et ad communem sermonum usum commendatissimae, ex quibus sunt istae singulis versibus circumscriptae, quas libitum hercle est adscribere: Malum est consilium, quod mutari non potest. Beneficium dando accepit, qui digno dedit. Feras, non culpes, quod vitari non potest. Cui plus licet, quam par est, plus vult, quam licet. Comes facundus in via pro vehiculo est. Frugalitas miseria est rumoris boni. Heredis fletus sub persona risus est. Furor fit laesa saepius patientia. Inprobe Neptunum accusat, qui iterum naufragium facit. Ita amicum habeas, posse ut facile fieri hunc inimicum putes. Veterem ferendo iniuriam invites novam. Numquam periclum sine periclo vincitur. Nimium altercando veritas amittitur. Pars benefici est, quod petitur si belle neges.		14. Сентенции на Публилий Сир" > Публилий съчинявал мимове. Смятан за достоен да бъде поставян наравно с Лаберий. Обаче Гай Цезар, който бил силно раздразнен от злия език и ехидността на Лаберий, твърдял, че мимовете на Публилий са по-приятни и по-привлекателни от Лабериевите. А Публилий е автор на редица всеизвестни изречения, които са прелестни и твърде удобни за общо ползване в разговори. Няколко от тези сентенции, заключени в единични стихове, си позволявам да предложа на читателя: - Грош струва тоз съвет, що никаква промяна не търпи. - Даряваш всъщност себе си, дарявайки достойния. - Търпи безропотно това, което неизбежно е. - Излишната разпуснатост излишни страсти ще роди. - Кола замества в дълъг път бърборкото неуморим. - Скромността - това е бедност, тачена от хората. - Ридай наследник - значи смях, под маска скръбна скрит, е туй. - Бесът е прекалено често дразнено търпение. - Не ти е крив Нептун, че пак си корабокрушенец ти. - Така с приятеля се дръж, като че утре враг ще е. - Понасяш ли неправда стара, нова с туй поканваш ти. - Опасност без опасност нивга няма да се победи. - Във препирнята прекалена истината губим ний. - Добро въздаваш и ако любезен отказ даваш ти.
[15. Quod Carneades Academicus elleboro stomachum purgavit scripturus adversus Zenonis Stoici decreta; deque natura medelaque ellebori candidi et nigri. Carneades Academicus scripturus adversum Stoici Zenonis libros superiora corporis elleboro candido purgavit, ne quid ex corruptis in stomacho humoribus ad domicilia usque animi redundaret et instantiam vigoremque mentis labefaceret; tanta cura tantoque apparatu sui vir ingenio praestanti ad refellenda, quae scripserat Zeno, aggressus. Id cum in historia Graeca legissem, quod "elleboro candido" scriptum erat, quid esset, quaesivi. Tum comperi duas species ellebori esse discerniculo coloris insignes candidi et nigri; eos autem colores non in semine ellebori neque in virgultis, sed in radice dinosci; candido stomachum et ventrem superiorem vomitionibus purgari; nigro alvum, quae inferior vocatur, dilui; utriusque esse hanc vim, ut humores noxios, in quibus causae morborum sunt, extrahant. Esse autem periculum, ne inter causas morborum omni corporum via patefacta ea quoque ipsa, in quibus causa vivendi est, amittantur, amissoque omni naturalis alimoniae fundamento homo exhaustus intereat. Set elleborum sumi posse tutissime in insula Anticyra Plinius Secundus in libris naturalis historiae scripsit. Propterea Livium Drusum, qui tribunus plebi fuit, cum morbum, qui comitialis dicitur, pateretur, Anticyram navigasse et in ea insula elleborum bibisse ait atque ita morbo liberatum. Praeterea scriptum legimus Gallos in venatibus tinguere elleboro sagittas, quod his ictae exanimatae ferae teneriores ad epulas fiant; sed propter ellebori contagium vulnera ex sagittis facta circumcidere latius dicuntur.		15. За целебните свойства на кукуряка Когато Карнеад от академическата школа се готвел да напише трактат срещу книгите на стоика Зенон, той очиствал стомаха си с бял кукуряк, за да не прелее някой от развалените в стомаха сокове и да стигне чак до седалището на душата, с което да размекне настойчивостта и бодростта на духа; с такова усърдие и такава подготовка на тялото и душата си пристъпвал този известен с необикновените си дарби мъж към опровержението на Зеноновите съчинения; та щом прочетох това сведение в “Гръцка история”, аз се заинтересувах какво ще речи “бял кукуряк”. Тогава открих, че съществували два вида кукуряк, които се познават по цвета - бял и черн, ала разликата в обагрянето не била нито в семето, нито в стръкчето, а в корените; белият очиствал стомаха и горната част от корема чрез повръщане; черният разкарвал така наречената долна част на корема 166; и двата имали свойството да извличат от тялото вредните течности, които били причинители на болести. Съществувала обаче и опасността да не би, разтваряйки всички проходи в човешкото тяло, кукурякът наред с причините за болестите да изхвърли и онези вещества, които са причините за живота, и да не би, отнемайки по този начин цялата поддръжка, идеща от естествените сокове, да погуби човека. Най-безопастно действал кукурякът от остров Антикира - така пише Плиний Секунд в своята “Естествена история”. Затова и народният трибун Ливий Друз, налегнат от така наречената “комициална” болест 167, отишъл на Антикира, пил там настройка от кукуряк и така се изцерил от страданието. Четох освен това, че преди да тръгнат на лов, галите натопяват стрелите си в сок от кукуряк, защото удареният и убит с тях дивеч става по-крехък за ядене; но за да не се разнесе кукурякът, те изрязвали доста голям кръг около поразеното от такива стрели място.
[16. Anates Ponticas vim habere venenis digerendis potentem; atque inibi de Mithridati regis in id genus medicamentis sollertia. Anates Ponticas dicitur edundis vulgo venenis victitare. Scriptum etiam a Lenaeo, Cn. Pompei liberto, Mithridatem illum Ponti regem medicinae rei et remediorum id genus sollertem fuisse solitumque earum sanguinem miscere medicamentis, quae digerendis venenis valent, eumque sanguinem vel potentissimum esse in ea confectione; ipsum autem regem adsiduo talium medelarum usu a clandestinis epularum insidiis cavisse, quin et scientem quoque ultro et ostentandi gratia venenum rapidum et velox saepenumero hausisse, atque id tamen sine noxa fuisse. Quamobrem postea, cum proelio victus in ultima regni refugisset et mori decrevisset, venena violentissima festinandae necis causa frustra expertus suo se ipse gladio transegit. Huius regis antidotus celebratissima est, quae "Mithridatios" vocatur.		16. За отровите Патиците в Понта, казват, се прехранвали с най-различни отровни треви. Пък и Леней, освобожденецът 168 на Гней Помпей, пише, че прочутият цар на Понта Митридат проявявал голямо влечение към лечебната наука и цяровете от този род и често смесвал кръвта на споменатите патици с лекарства, които обезсилват отровите; така приготвена, кръвта, изглежда, имала могъща сила; а самият цар постоянно приемал подобни илачи, за да се предпази от неведомите клопки на угощенията, та дори съвсем съзнателно, нарочно изпивал на показ пред всички смъртоносна и бързодействаща отрова и въпреки това оставал невредим. Затова подир време, когато след своето поражение се оттеглил в най-далечните предели на царството и решил да умре, той опитал най-силните отрови, за да ускори смъртта си, ала напразно и като нямал какво да стори, пронизал се с меча си. Измислената от царя на Понта противоотрова е много разпространена днес и се нарича “Митридатова”.
[17. Mithridatem, Ponti regem, duarum et viginti gentium linguis locutum; Quintumque Ennium tria corda habere sese dixisse, quod tris linguas percalluisset, Graecam, Oscam, Latinam. Quintus Ennius tria corda habere sese dicebat, quod loqui Graece et Osce et Latine sciret. Mithridates autem, Ponti atque Bithyniae rex inclutus, qui a Cn. Pompeio bello superatus est, duarum et viginti gentium, quas sub dicione habuit, linguas percalluit earumque omnium gentium viris haut umquam per interpretem conlocutus est, sed ut quemque ab eo appellari usus fuit, proinde lingua et oratione ipsius non minus scite, quam si gentilis eius esset, locutus est.		17. За необикновените способности на Митридат Квинт Ений казвал, че има три сърца, защото знаел да говори на гръцки, оскски и латински. Обаче Митридат, прочутият цар на Битиния, разбит и победен от Гней Помпей, знаел до тънкости езиците на двадесет и пет народа, намиращи се под неговия скиптър, и никога не разговарял с пратениците им с посредничеството на преводачи, а щом се налагало да повика някой от своите поданици, той беседвал с него на родния му език и реч тъй чисто и правилно, сякаш бил негов сънародник.
[19. Quid Epictetus philosophus dicere solitus sit hominibus nequam et inpuris disciplinas philosophiae studiose tractantibus; et quae duo verba observanda praeceperit omnium rerum longe salubria. Favorinum ego audivi dicere Epictetum philosophum dixisse plerosque istos, qui philosophari viderentur, philosophos esse huiuscemodi aneu tou prattein, mechri tou legein, id significat "factis procul, verbis tenus". Iam illud est vehementius, quod Arrianus solitum eum dictitare in libris, quos de dissertationibus eius composuit, scriptum reliquit. "Nam cum" inquit "animadverterat hominem pudore amisso, inportuna industria, corruptis moribus, audacem, confidentem, linguam ceteraque omnia praeterquam animum procurantem, istiusmodi" inquit "hominem cum viderat studia quoque et disciplinas philosophiae contrectare et physica adire et meditari dialectica multaque id genus theoremata aucupari sciscitarique, inclamabat deum atque hominum fidem ac plerumque inter clamandum his eum verbis increpabat: Anthrope, pou balleis? skepsai, ei kekartai to angeion; an gar eis ten oisin auta balleis, apoleto; en sapei, ouron e oxos genoito e ei ti touton cheiron." Nil profecto his verbis gravius, nil verius, quibus declarabat maximus philosophorum litteras atque doctrinas philosophiae, cum in hominem falsum atque degenerem tamquam in vas spurcum atque pollutum influxissent, verti, mutari, corrumpi et, quod ipse kynikoteron ait, urinam fieri aut si quid est urina spurcius. Praeterea idem ille Epictetus, quod ex eodem Favorino audivimus, solitus dicere est duo esse vitia multo omnium gravissima ac taeterrima intolerantiam et incontinentiam, cum aut iniurias, quae sunt ferendae, non toleramus neque ferimus, aut a quibus rebus voluptatibusque nos tenere debemus, non tenemus. "Itaque" inquit "si quis haec duo verba cordi habeat eaque sibi imperando atque observando curet, is erit pleraque inpeccabilis vitamque vivet tranquillissimam. Verba duo haec dicebat: anechou et apechou.		19. За калпавите люде, занимаващи се с философия Често Фаворин споменаваше пред мен думите на Епиктет, че повечето хора, които се правят на философи, са “далеч от действие, близо до говорене”, тоест философи на думи, а не на дела. Но много-по силно е Епиктетовото изказване за тях, съхранено от Ариан в неговия трактат “За разсъжденията на Епиктет”. Защото, пише Ариан, колчем съглеждал човек безсрамен, с покварени помисли, с развратен нрав, нахален, осланящ се на ловкия си език, загрижен за всичко друго, но не и за душата си, та щом видел, казва Ариан, такъв човек да се захваща с науките и философските учения, да изучава природните закони и явления, да зубри правилата на диалектиката, да разучава и усвоява още много други подобни разсъждения и положения, призовавал богове и хора за свидетели и започвал да го одумва така: „Човеко, къде сипваш? Я погледни първо чист ли е съдът; че ако в твоя разсъдък го сипваш, свършено е с него; ако изгние, ще стане на пикоч, оцет или нещо от тях по-лошо.” Наистина няма нищо по-тежко, нищо по-вярно от тези думи, с които великият философ заявява, че когато философските знания и науки се влеят в негоден и изроден човек, те, сякаш сипани в мръсен и осквернен съд, се разлагат, изгниват и както самият той – донякъде в стила на киниците – се е изразил, превръщат се в пикоч или в нещо по-гадно и от пикочта. Затова все същият Епиктет – чувахме да казва Фаворин – обичал да твърди, че на света има два порока, много по-тежки и по-гнусни в сравнение с всички останали – неиздръжливост и невъздържание, когато или не издържаме и не понасяме обидите, които сме длъжни да търпим, или не се въздържаме от насладите и влеченията, на които не бива да се поддаваме. „И тъй, говорел Епиктет, ако човек вземе присърце две думи и си ги повтаря, когато повелява и управлява над себе си, той ще бъде почти винаги непогрешим и ще изживее преспокоен живот. Двете думи гласят: „издържай” и „въздържай се”.
[21. Quibus temporibus post Romam conditam Graeci Romanique inlustres viri floruerint ante secundum bellum Carthaginiensium. Ut conspectum quendam aetatum antiquissimarum, item virorum inlustrium, qui in his aetatibus nati fuissent, haberemus, ne in sermonibus forte inconspectum aliquid super aetate atque vita clarorum hominum temere diceremus, sicuti sophista ille apaideutos, qui publice nuper disserens Carneaden philosophum a rege Alexandro, Philippi filio, pecunia donatum et Panaetium Stoicum cum superiore Africano vixisse dixit, ut ab istiusmodi, inquam, temporum aetatumque erroribus caveremus, excerpebamus ex libris, qui chronici appellantur, quibus temporibus floruissent Graeci simul atque Romani viri, qui vel ingenio vel imperio nobiles insignesque post conditam Romam fuissent ante secundum bellum Carthaginiensium, easque nunc excerptiones nostras variis diversisque in locis factas cursim digessimus. Neque enim id nobis negotium fuit, ut acri atque subtili cura excellentium in utraque gente hominum synchronismous componeremus, sed ut noctes istae quadamtenus his quoque historiae flosculis leviter iniectis aspergerentur. Satis autem visum est in hoc conmentario de temporibus paucorum hominum dicere, ex quorum aetatibus de pluribus quoque, quos non nominaremus, haut difficilis coniectura fieri posset. Incipiemus igitur a Solone claro, quoniam de Homero et Hesiodo inter omnes fere scriptores constitit aetatem eos egisse vel isdem fere temporibus vel Homerum aliquanto antiquiorem, utrumque tamen ante Romam conditam vixisse Silviis Albae regnantibus annis post bellum Troianum, ut Cassius in primo annalium de Homero atque Hesiodo scriptum reliquit, plus centum atque sexaginta, ante Romam autem conditam, ut Cornelius Nepos in primo chronicorum de Homero dixit, annis circiter centum et sexaginta. Solonem ergo accepimus, unum ex illo nobili numero sapientium, leges scripsisse Atheniensium Tarquinio Prisco Romae regnante anno regni eius tricesimo tertio. Servio autem Tullio regnante Pisistratus Athenis tyrannus fuit Solone ante in exilium voluntarium profecto, quoniam id ei praedicenti non creditum est. Postea Pythagoras Samius in Italiam venit Tarquini filio regnum optinente, cui cognomentum Superbus fuit, isdemque temporibus occisus est Athenis ab Harmodio et Aristogitone Hipparchus, Pisistrati filius, Hippiae tyranni frater. Archilochum autem Nepos Cornelius tradit Tullo Hostilio Romae regnante iam tunc fuisse poematis clarum et nobilem. Ducentesimo deinde et sexagesimo anno post Romam conditam aut non longe amplius victos esse ab Atheniensibus Persas memoriae traditum est pugnam illam inclutam Marathoniam Miltiade duce, qui post eam victoriam damnatus a populo Atheniensi in vinculis publicis mortem obit. Tum Aeschylus Athenis tragoediarum poeta celebris fuit. Romae autem istis ferme temporibus tribunos et aediles tum primum per seditionem sibi plebes creavit, ac non diu post Cn. Marcius Coriolanus exagitatus vexatusque a tribunis plebi ad Vulscos, qui tum hostes erant, a rep. descivit bellumque populo Romano fecit. Post deinde paucis annis Xerxes rex ab Atheniensibus et pleraque Graecia Themistocle duce navali proelio, quod ad Salamina factum est, victus fugatusque est; atque inde anno fere quarto T. Menenio Agrippa M. Horatio Pulvillo consulibus bello Veiente apud fluvium Cremeram Fabii sex et trecenti patricii cum familiis suis universi ab hostibus circumventi perierunt. Iuxta ea tempora Empedocles Agrigentinus in philosophiae naturalis studio floruit. Romae autem per eas tempestates decemviros legibus scribundis creatos constitit tabulasque ab his primo decem conscriptas, mox alias duas additas. Bellum deinde in terra Graecia maximum Peloponnensiacum, quod Thucydides memoriae mandavit, coeptum est circa annum fere post conditam Romam trecentesimum vicesimum tertium. Qua tempestate Olus Postumius Tubertus dictator Romae fuit, qui filium suum, quod contra suum dictum in hostem pugnaverat, securi necavit. Hostes tum populi Romani fuerunt Fidenates atque Aequi. Inter haec tempora nobiles celebresque erant Sophocles ac deinde Euripides tragici poetae et Hippocrates medicus et philosophus Democritus, quibus Socrates Atheniensis natu quidem posterior fuit, sed quibusdam temporibus isdem vixerunt. Iam deinde tribunis militaribus consulari imperio rempublicam Romae regentibus ad annum fere conditae urbis trecentesimum quadragesimum septimum triginta illi tyranni praepositi sunt a Lacedaemoniis Atheniensibus, et in Sicilia Dionysius superior tyrannidem tenuit, paucisque annis post Socrates Athenis capitis damnatus est et in carcere veneno necatus. Ea fere tempestate Romae M. Furius Camillus dictator fuit et Veios cepit; 2 ac post non longo tempore bellum Senonicum fuit, cum Galli Romam praeter Capitolium ceperunt. Neque multo postea Eudoxus astrologus in terra Graecia nobilitatus est, Lacedaemoniique ab Atheniensibus apud Corinthum superati duce Phormione, et M. Manlius Romae, qui Gallos in obsidione Capitolii obrepentis per ardua depulerat, convictus est consilium de regno occupando inisse damnatusque capitis saxo Tarpeio, ut M. Varro ait, praeceps datus, ut Cornelius autem Nepos scriptum reliquit, verberando necatus est; eoque ipso anno, qui erat post reciperatam urbem septimus, Aristotelem philosophum natum esse memoriae mandatum est. Aliquot deinde annis post bellum Senonicum Thebani Lacedaemonios duce Epaminonda apud Leuctra superaverunt, ac brevi post tempore in urbe Roma lege Licinii Stolonis consules creari etiam ex plebe coepti, cum antea ius non esset nisi ex patriciis gentibus fieri consulem. Circa annum deinde urbis conditae quadringentesimum Philippus, Amyntae filius, Alexandri pater, regnum Macedoniae adeptus est, inque eo tempore Alexander natus est, paucisque inde annis post Plato philosophus ad Dionysium Siciliae tyrannum posteriorem profectus est; post deinde aliquanto tempore Philippus apud Chaeroneam proelio magno Athenienses vicit. Tum Demosthenes orator ex eo proelio salutem fuga quaesivit, cumque id ei, quod fugerat, probrose obiceretur, versu illo notissimo elusit: "aner" inquit "ho pheugon kai palin machesthai." Postea Philippus ex insidiis occiditur; et Alexander regnum adeptus ad subigendos Persas in Asiam atque in Orientem transgressus est. Alter autem Alexander, cui cognomentum Molosso fuit, in Italiam venit bellum populo Romano facturus - iam enim fama virtutis felicitatisque Romanae apud exteras gentes enitescere inceptabat -, sed priusquam bellum faceret, vita decessit. Eum Molossum, cum in Italiam transiret, dixisse accepimus se quidem ad Romanos ire quasi in andronitin, Macedonem isse ad Persas quasi in gynaeconitin. Postea Macedo Alexander pleraque parte orientali subacta, cum annos undecim regnavisset, obiit mortis diem. Neque ita longe post Aristoteles philosophus et post aliquanto Demosthenes vita functi sunt, isdemque ferme tempestatibus populus Romanus gravi ac diutino Samnitium bello conflictatus est, consulesque Tiberius Veturius et Spurius Postumius in locis iniquis apud Caudium a Samnitibus circumvallati ac sub iugum missi turpi foedere facto discesserunt ob eamque causam populi iussu Samnitibus per fetiales dediti recepti non sunt. Post annum deinde urbis conditae quadringentesimum fere et septuagesimum bellum cum rege Pyrro sumptum est. Ea tempestate Epicurus Atheniensis et Zeno Citiensis philosophi celebres erant, eodemque tempore C. Fabricius Luscinus et Q. Aemilius Papus censores Romae fuerunt et P. Cornelium Rufinum, qui bis consul et dictator fuerat, senatu moverunt, causamque isti notae subscripserunt, quod cum comperissent argenti facti cenae gratia decem pondo libras habere. Anno deinde post Romam conditam quadringentesimo ferme et nonagesimo consulibus Appio Claudio, cui cognomentum Caudex fuit, Appii illius Caeci fratre, et Marco Fulvio Flacco bellum adversum Poenos primum coeptum est, neque diu post Callimachus, poeta Cyrenensis, Alexandriae apud Ptolomaeum regem celebratus est. Annis deinde postea paulo pluribus quam viginti pace cum Poenis facta consulibus C. Claudio Centhone, Appii Caeci filio, et M. Sempronio Tuditano primus omnium L. Livius poeta fabulas docere Romae coepit post Sophoclis et Euripidis mortem annis plus fere centum et sexaginta, post Menandri annis circiter quinquaginta duobus. Claudium et Tuditanum consules secuntur Q. Valerius et C. Mamilius, quibus natum esse Q. Ennium poetam M. Varro in primo de poetis libro scripsit eumque, cum septimum et sexagesimum annum ageret, duodecimum annalem scripsisse idque ipsum Ennium in eodem libro dicere. Anno deinde post Romam conditam quingentesimo undevicesimo Sp. Carvilius Ruga primus Romae de amicorum sententia divortium cum uxore fecit, quod sterila esset iurassetque apud censores uxorem se liberum quaerundorum causa habere, eodemque anno Cn. Naevius poeta fabulas apud populum dedit, quem M. Varro in libro de poetis primo stipendia fecisse ait bello Poenico primo idque ipsum Naevium dicere in eo carmine, quod de eodem bello scripsit. Porcius autem Licinus serius poeticam Romae coepisse dicit in his versibus: Poenico bello secundo Musa pinnato gradu intulit se bellicosam in Romuli gentem feram. Ac deinde annis fere post quindecim bellum adversum Poenos sumptum est, atque non nimium longe post M. Cato orator in civitate et Plautus poeta in scaena floruerunt; isdemque temporibus Diogenes Stoicus et Carneades Academicus et Critolaus Peripateticus ab Atheniensibus ad senatum populi Romani negotii publici gratia legati sunt. Neque magno intervallo postea Q. Ennius et iuxta Caecilius et Terentius et subinde et Pacuvius et Pacuvio iam sene Accius clariorque tunc in poematis eorum obtrectandis Lucilius fuit. Sed progressi longius sumus, cum finem proposuerimus adnotatiunculis istis bellum Poenorum secundum.		21. За хронологията на Гърция и Рим За да имам един кратък обзор на най-древните векове, а също и на знаменитите мъже, родени в тях, та в разговор да не изтърва нещо неточно и погрешно за живота и епохата на някой славен мъж подобно на онзи невежествен софист,който неотдавна в публична реч обяви, че философът Карнеад получил в дар от Александър Велики пари и че стоикът Панеций бил съвременник на стария Публий Африкански, та за да се предпазя, казвам, от подобни грешки във времето и поколенията, аз направих извадки от така наречените хроники в кои години от основаването на Рим до Втората пуническа война са били в силата си гръцките и римските видни мъже, известни и забележителни било с дарбите, било с управлението си; и тъй като тези мои извлечения са направени от различни източници и по различен повод, тук аз ще ги изложа накратко и в подходящ ред. Разбира се, не съм си поставял задачата да проявявам стигащо до пределни подробности прилежание и да съставям така наречените „успоредници" на хора от единия и другия народ, а да изпъстря поне малко моите „Нощи" и леко да ги обкича с тези цветчета от историята. Освен това реших, че е достатъчно в моите бележки да уточня века и поколението на малцина, по които без особени трудности биха могли да се направят заключения за епохите на мнозина други, неспоменати от мен хора. И тъй започвам от знайния Солон, защото относно Омир и Хезиод почти у всички писатели съществува единомислие, че или са живели по едно и също време, или Омир е малко преди Хезиод, но и двамата преди основаването на Рим, когато в Алба царували Силвиите — повече от сто и шестдесет години след Троянската война 169, ако приемем свидетелството на Касий за Омир и Хезиод в първата книга на неговите анали, или около сто и шестдесет години преди основаването на Рим 170, както твърди за Омир Корнелий Непот в първата книга на своите „Хроники". Що се отнася до Солон, един от знаменитите седем мъдреци 171, научих, че той съставил законите на атиняните през тридесет и третата година от царуването на Тарквиний Стари в Рим 172. Когато Сервий Тулий държал царската власт, Пизистрат бил тиран в Атина 173, докато Солон още преди това се отправил в доброволно изгнание, защото народът не повярвал на предсказанието му, че ще стане нещо подобно 174. По-късно Питагор от Самос дошъл в Италия, когато царският скиптър бил у сина на Тарквиний, чието прозвище било „Горди"; около това време 175 в Атина Хармодий и Аристогейтон убили Хипарх, сина на Пизистрат, брата на тиранина Хипий. А Архилох, както свидетелствува Корнелий Непот, бил известен и прославен с поемите си още по времето на Тул Хостилий 176. После в двеста и шестдесетата година от основаването на Рим 177 или няколко години по-късно персите били победени от атиняните в знаменитата Маратонска битка под предводителството на Милтиад, който след победата бил осъден от атинския народ и умрял в градския затвор. Тогава в Атина се носела славата на трагическия поет Есхил. В Рим почти по същото време 178 плебсът се разбунтувал и придобил за пръв път правото да има свои трибуни и едили, а немного подир това 179 Гней Марций Кориолан, притеснен и преследван от народните трибуни, се отметнал на страната на волските, които били врагове на Рим, предал републиката и предизвикал война срещу римския народ. Няколко години след това 180 цар Ксеркс бил победен и обърнат в бягство от атиняните, които били в съюз с голяма част от гръцките градове под предводителството на Темистокъл, в морска битка, състояла се при остров Саламин. На четвъртата година след тази битка 181 в консулството на Менений Агрипа и Марк Хораций Пулвил в сражението срещу град Вей при река Кремера 306 патриции от рода на Фабиите заедно със своите семейства били обкръжени от враговете и погубени. Около тия времена били в силата си Емпедокъл от Агригент, известен с познанията си в природната философия. А в Рим около тия години 182 била създадена „колегията на децемвирите за написване на закони", които децемвири първо изпълнили десет таблици, а скоро прибавили и още две към тях. После към 323 година след основаването на Рим 183 в Гърция се разразила страшната Пелопонеска война, описана от Тукидид. Тогава в Рим диктатор бил Ол Постумий Туберт, който посякъл със секира сина си за това, че въпреки заповедта му влязъл в бой с враговете; а неприятели били фиденатите и еквите. По това време почитани и прочути били трагическите поети Софокъл и малко след него Еврипид, лекарят Хипократ, философът Демокрит, с които атинянинът Сократ, макар и по-млад, живял известно време заедно. После, когато римската република била управлявана от военни трибуни с консулска власт, около 347 година от основаването на Рим 184 тридесетте тирани били турени от лакедемонците начело на атинската държава, а в Сицилия тиран бил Дионисий Стари; подир няколко години 185 в Атина бил осъден на смърт Сократ, който бил умъртвен с отрова в затвора. Почти по същото време в Рим Марк Фурий Камил бил обявен за диктатор и превзел Вей, а не след дълго последвала войната с галското племе сенони, които превзели целия Рим освен Капитолия. Не след дълго в Гърция се прочул астрологът Евдокс, лакедемонците били надвити при Коринт от атиняните, предвождани от Формион, а в Рим Марк Манлий, който отблъснал галите, лазещи вече по склоновете на обсадения Капитолий, бил уличен в домогване до царска власт и осъден, бил хвърлен според Варон от Тарпейската скала, а според Корнелий Непот бил бичуван до смърт 186; в същата година, която била седмата след освобождаването на града от галите, се родил, гласят сведенията, философът Аристотел. Няколко лета подир Сенонската война тиванците начело с Епаминонд взели връх над лакедемонците под Левктра 187 и скоро след това в Рим 188 съгласно със закона на Лициний Столон консули вече можели да бъдат избирани и от плебса, докато по-рано никой римлянин нямал право да стане консул, освен ако не бил от патрициански род. Около четиристотната година от основаването на Рим Филип, синът на Аминтас, бащата на Александър, наследил царската власт в Македония и по това време се родил Александър, а след няколко години философът Платон отишъл при тирана на Сицилия Дионисий Млади; а подир още няколко години Филип победил атиняните в голямото сражение при Херонея 189. Точно в тази битка ораторът Демостен потърсил спасение в бягството и когато започнали да му подхвърлят обидни упреци, задето побягнал, той отблъснал подигравките с всеизвестния стих: „Побягналият пак ще може да се бий"190. По-късно Филип бил коварно убит 191; Александър пък, поемайки царската власт, се отправил към Азия и Изтока, за да подчини персите. А един друг Александър, по прозвище Молоски, дошъл в Италия да воюва срещу римския народ — защото вече мълвата за храбростта и успехите на римляните започвала да се разпространява сред чуждите народи, — но се простил с живота си, преди да обяви войната. Именно Александър Молоски, стъпвайки на италийска земя, казал, че нахлувайки в римските владения, той сякаш нахлувал в мъжка одая, а Александър Македонски, навлизайки в земите на персите, навлиза в женски покои. Скоро Александър Македонски, който завладял по-голямата част от Изтока, достигнал до смъртния си ден след единадесетгодишно царуване. Немного подир това философът Аристотел, последван почти веднага от Демостен, завършил житейския си път, а горе-долу тогава за римския народ настъпили мъчителните времена на тежката и продължителна война със самнитите, когато консулите Тиберий Ветурий и Спурий Постумий, обкръжени от самнитите на неизгодно за тях място близо до Каудиум, пленени и прекарани под ярем 192, сключили недостоен договор с враговете и се прибрали в Рим; затова по заповед на народното събрание фециалите ги предали на самнитите, откъдето те повече не се върнали. След 470-ата година от основаването на Рим 193 започнала войната с цар Пир. Около туй време се разнесла славата на двама философи — атинянина Епикур и Зенон от Китион, а все тогава цензори в Рим били Гай Фабриций Лусцин и Квинт Емилий Пап, които отстранили от сената Публий Корнелий Руфин, макар той да бил два пъти консул и веднъж диктатор 194; като причина за това наказание те вписали в цензорските регистри, че открили у него десет фунта сребърни съдове, предназначени за пиршества. После около 490-ата година от основаването на града 195 по време на консулите Апий Клавдий — по прозвище Каудекс, брат на прочутия Апий Клавдий Цек — и на Марк Фулвий Флак се отворила първата война срещу пунийците, а не след дълго поетът от Кирена Калимах се прочул в Александрия при цар Птолемей. Подир малко повече от двадесет години, през консулството на Гай Клавдий Центон — син на Апий Клавдий Цек — и на Марк Семпроний Тудитан, когато бил сключен мир с пунийците, повече от 160 години от смъртта на Софокъл и Еврипид и около 52 години след кончината на Менандър, пръв от всички поетът Луций Ливий започнал да представя в Рим драматически произведения 196. Клавдий и Тудитан предали властта на следващите консули — Квинт Валерий и Гай Мамилий, през чието управление, гласи свидетелството на Марк Варон в първата книга на съчинението му „За поетите", се родил поетът Квинт Ений, който на шестдесет и седмата година от своя живот написал дванадесетата книга от аналите си, както самият той обявил в споменатата книга. На петстотин и деветнадесетата година от основаването на Града 197 Спурий Карвилий Руга, следвайки съвета на приятелите си, пръв от жителите на Рим се развел с жена си, задето била безплодна, и дал клетва пред цензорите, че взема друга жена единствено за да му роди деца; в същата година свое драматическо произведение представил пред народа поетът Гней Невий, който, казва Марк Варон в първата книга на съчинението си „За поетите", бил войник по време на Първата пуническа война, и това сведение е потвърдено от самия Невий в неговата поема, посветена на същата тази война 198. И Порций Лицин от своя страна е казал, че поетическото изкуство по-късно се е появило в Рим, със следните стихове: „Втората война Пунийска бе, когато Музата втурна се с крилата стъпка в дивия на Ромул град." Около петнадесет години след поставянето на драматическото произведение на Невий започнала войната срещу пуните 199, а не след дълго в обществената дейност заблестял ораторът Марк Катон, а на сцената — комедийният поет Плавт. По същото време стоикът Диоген, Карнеад от Академията и перипатетикът Критолай дошли като пратеници от атиняните до сената на римския народ, за да уредят някои държавни работи 200. Не изтекли много години и се появил Квинт Ений почти едновременно с Цецилий и Теренций, малко по-късно и Пакувий, а когато Пакувий бил вече на преклонна възраст — Акций и известният хулител на техните поетически творби Луцилий 201. Но аз май се поувлякох — а бях турил за предел на моите бележки втората война с пунийците.