|
|
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод:
Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
[1. Disputationes a philosopho Stoico et contra a Peripatetico arbitro Favorino factae; quaesitumque inter eos, quantum in perficienda vita beata virtus valeret quantumque esset in his, quae dicuntur "extranea".
Familiares Favorini erant duo quidam non incelebres in urbe Roma philosophi. Eorum fuit unus Peripateticae disciplinae sectator, alter Stoicae. His quondam ego acriter atque contente pro suis utrimque decretis propugnantibus, cum essemus una omnes Ostiae cum Favorino, interfui. Ambulabamus autem in litore, cum iam advesperasceret, aestate anni nova. Atque ibi Stoicus censebat et vitam beatam hominum virtute animi sola et miseriam summam malitia sola posse effici, etiamsi cetera bona omnia, quae corporalia et externa appellarentur, virtuti deessent, malitiae adessent. Ille contra Peripateticus miseram quidem vitam vitiis animi et malitia sola fieri concedebat, sed ad conplendos omnes vitae beatae numeros virtutem solam nequaquam satis esse existimabat, quoniam et corporis integritas sanitasque et honestus modus formae et pecunia familiaris et bona existimatio ceteraque omnia corporis et fortunae bona necessaria viderentur perficiendae vitae beatae. Reclamabat hoc in loco Stoicus et, tamquam duas ille res diversas poneret, mirabatur, quod, cum essent malitia et virtus duo contraria, vita misera et beata quoque aeque contraria, non servaret in utrisque vim et naturam contrarii et ad miseriam quidem vitae conficiendam satis valere malitiam solam putaret, ad praestandam vero vitam beatam non satis solam esse virtutem diceret. Atque id maxime dissidere neque convenire dicebat, quod, qui profiteretur vitam nullo pacto beatam effici posse, si virtus sola abesset, idem contra negaret beatam fieri vitam, cum sola virtus adesset, et quem daret haberetque virtuti absenti honorem, eundem petenti atque praesenti adimeret. Tum Peripateticus perquam hercle festive "rogo te" inquit "cum bona venia respondeas, an existimes esse vini amphoram, cum abest ab ea unus congius?" "Minime" inquit "vini amphora dici potest, ex qua abest congius." Hoc ubi accepit Peripateticus "unus igitur" inquit "congius amphoram facere dici debebit, quoniam, cum deest ille unus, non fit vini amphora et, cum accessit, fit ampliora. Quod si id dicere absurdum est uno congio solo fieri amphoram, itidem absurdum est una sola virtute vitam fieri beatam dicere, quoniam, cum virtus abest, beata esse vita numquam potest." Tum Favorinus aspiciens Peripateticum "est quidem" inquit "argutiola haec, qua de congio vini usus es, exposita in libris; sed, ut scis, captio magis lepida quam probum aut simile argumentum videri debet. Congius enim, cum deest, efficit quidem, ne sit iustae mensurae amphora; sed cum accedit et additur, non ille unus facit amphoram, sed supplet. Virtus autem, ut isti dicunt, non accessio neque supplementum, sed sola ipsa vitae beatae instar est et propterea beatam vitam sola una, cum adest, facit." Haec atque alia quaedam minuta magis et nodosa tamquam apud arbitrum Favorinum in suam uterque sententiam conferebant. Sed cum iam prima fax noctis et densiores esse tenebrae coepissent, prosecuti Favorinum in domum, ad quam devertebat, discessimus.
| |
1. ЗА ДОБРОДЕТЕЛТА, КОЯТО Е НЕПРЕМЕННО УСЛОВИЕ ЗА ЩАСТИЕ
Приятели на Фаворин бяха двама небезизвестни в Рим философи. Единият от тях бе привърженик на перипатетическата наука, а другият — на стоическата. Веднъж, когато всички заедно бяхме с Фаворин в Остия, аз бях свидетел как двамата разпалено и настървено спореха, като всеки защитаваше положенията на своята школа. Това стана, когато една привечер в началото на лятото ние се разхождахме по брега.Тогава стоикът изказа мнението си, че човешкият живот може да бъде блажен само при душевно благородство, а най-голямото нещастие може да бъде предизвикано единствено от злонравието дори ако всички останали блага, наричани телесни и външни, липсват на добродетелта, а на лошотията не липсват. Перипатетикът, напротив, макар да споделяше схващането, че нещастният живот наистина е порождение единствено на душевните пороци и злонравието, вярваше, че едничка добродетелта в никакъв случай не е достатъчна да изгради цялата хармония на блажения живот, защото и крепкото здраво тяло, и благопристойната хубост, и заможността на семейството, и доброто име, и всички останали достойнства на тялото и благоденствието са необходими за постигането на блажения живот.
На това място стоикът му възразяваше и се учудваше, тъй като му се струваше, че перипатетикът защитава две различни положения, защото, ако злонравието и добродетелта са две противоположности, каквито са също така нещастният и блаженият живот, противникът му очевидно не съблюдава и в двата случая свойствата и природата на противоположностите, щом според него само злонравието било напълно достатъчно, за да направи човешкия живот нещастен, само добродетелта обаче не била достатъчна, за да стори живота блажен. Но най-спорно и съмнително му се струваше това, че един и същ човек хем признава, че животът в никакъв случай не може да бъде блажен, ако липсва единствено добродетелта, хем отрича, че животът е блажен, когато единствено добродетелта е налице; така в нейно отсъствие той я почита и тачи, в нейно присъствие не я зачита и уважава.
Тогава перипатетикът подхвана, бога ми, нещо изключително остроумно: „Моля те, бъди така добър да ми отговориш дали можем да кажем, че имаме една амфора вино, ако от нея липсва един конгий?" „Съвсем не, бе отговорът, не можем да кажем, че имаме амфора, щом един конгий липсва." Щом чу това, перипатетикът продължи: „Следователно ще трябва да кажем, че един конгий е равен на една амфора, защото, щом липсва единствено той, не можем да имаме амфора вино, а щом го прибавим, става амфора. Затова, ако е нелепо да казваме, че амфората се състои от един конгий, по същия начин е нелепо да казваме, че блаженият живот се състои от едната добродетел, понеже липсва ли добродетелта, животът никога не може да бъде блажен." А Фаворин погледна към перипатетика и каза:
„Тая хитрина за конгия вино е изложена и разтълкувана в книгите; но, както знаеш, тя трябва да се разглежда повече като забавна уловка, отколкото като чист и твърд довод. Защото липсва ли един конгий, той наистина става причина да не бъде изпълнена точната мярка на амфората; но когато бъде притурен и добавен, той сам по себе си не изпълва амфората, а я допълва. По същия начин добродетелта, както твърдят стоиците, не е притурка, нито допълнение, а самата тя е равностойна на блажения живот и затова е достатъчно единствено тя да е налице, за да направи живота блажен."
За тези и за някои други твърде незначителни, ала заплетени неща доказваха правотата на своето мнение пред Фаворин като пред съдия и двамата философи. Но тъй като вече припламваха първите вечерни огньове и здрачът се сгъсти, ние изпратихме Фаворин до къщата, в която бе отседнал, и се разотидохме.
|
|
[2. Cuiusmodi quaestionum certationibus Saturnalicia ludicra Athenis agitare soliti simus; atque inibi inspersa quaedam sophismatia et aenigmata oblectatoria.
Saturnalia Athenis agitabamus hilare prorsum ac modeste, non, ut dicitur, remittentes animum — nam "remittere" inquit Musonius "animum quasi amittere est" — sed demulcentes eum paulum atque laxantes iucundis honestisque sermonum inlectationibus. Conveniebamus autem ad eandem cenam conplusculi, qui Romani in Graeciam veneramus quique easdem auditiones eosdemque doctores colebamus. Tum qui et cenulam ordine suo curabat, praemium solvendae quaestionis ponebat librum veteris scriptoris vel Graecum vel Latinum et coronam e lauro plexam totidemque res quaerebat, quot homines istic eramus; cumque eas omnis exposuerat, rem locumque dicendi sors dabat. Quaestio igitur soluta corona et praemio donabatur; non soluta autem tramittebatur ad eum, qui sortito successerat, idque in orbem vice pari servabatur. Si nemo dissolvebat, corona quaestionis eius deo, cuius id festum erat, dicabatur. Quaerebantur autem res huiuscemodi: aut sententia poetae veteris lepide obscura, non anxie, aut historiae antiquioris requisitio aut decreti cuiuspiam ex philosophia perperam invulgati purgatio aut captionis sophisticae solutio aut inopinati rariorisque verbi indagatio aut tempus item in verbo perspicuo obscurissimum. Itaque nuper quaesita esse memini numero septem, quorum prima fuit enarratio horum versuum, qui sunt in saturis Quinti Ennii uno multifariam verbo concinniter inplicati. Quorum exemplum hoc est:
nam qui lepide postulat alterum frustrari,
quem frustratur, frustra eum dicit frustra esse;
nam qui sese frustrari quem frustra sentit,
qui frustratur is frustrast, si non ille est frustra. Secunda quaestio fuit, quonam modo audiri atque accipi deberet, quod Plato in civitate, quam in libris suis condidit, koinas tas gynaikas id est communes esse mulieres, censuit et praemia viris fortibus summisque bellatoribus posuit saviationes puerorum et puellarum. Tertio in loco hoc quaesitum est, in quibus verbis captionum istarum fraus esset et quo pacto distingui resolvique possent: "quod non perdidisti, habes; cornua non perdidisti: habes igitur cornua"; item altera captio: "quod ego sum, id tu non es; homo ego sum: homo igitur tu non es". Quaesitum ibidem, quae esset huius quoque sophismatis resolutio: "cum mentior et mentiri me dico, mentior an verum dico?" Postea quaestio istaec fuit, quam ob causam patricii Megalensibus mutitare soliti sint, plebes Cerealibus. Secundum ea hoc quaesitum est, verbum "verant", quod significat "vera dicunt", quisnam poetarum veterum dixerit. Sexta quaestio fuit, "asphodelum" cuiusmodi herba sit, quod Hesiodus in isto versu posuerit:
nepioi, oude isasin, hosoi pleon hemisy pantos,
oud'hoson en malachei te kai asphodeloi meg'oneiar,
et quid item Hesiodus se dicere sentiat, cum dimidium plus esse toto dicit. Postrema quaestionum omnium haec fuit: "scripserim", "legerim", "venerim" cuius temporis verba sint, praeteriti an futuri an utriusque. Haec ubi ordine, quo dixi, proposita atque singulis sorte ductis disputata explanataque sunt, libris coronisque omnes donati sumus nisi ob unam quaestionem, quae fuit de verbo "verant". Nemo enim tum commeminerat dictum esse a Q. Ennio id verbum in tertio decimo annalium in isto versu:
satin vates verant aetate in agunda?
Corona igitur huius quaestionis deo feriarum istarum Saturno datast.
| |
2. ЗА ПРАЗНУВАНЕТО НА САТУРНАЛИИТЕ
Сатурналиите, които празнувахме в Атина, обикновено преминаваха весело и пристойно, без, дето е речено, да си размътваме ума (защото „да размътиш ума си, казва Музоний, е все едно да мръднеш с ума си"), а само леко си услаждахме и отпущахме душите с веселите и почтени прелести на беседите. Събирахме се на обща вечеря всички римляни — доста народ, — които бяхме дошли в Гърция, за да се учим на едни и същи науки при едни и същи учители. Тогава онзи, комуто беше дошъл редът да урежда вечерята, обявяваше като награда за всяка разрешена задача по една книга от някой древен гръцки или латински писател и венец, изплетен от лавър, като задаваше толкова въпроси, колкото души бяхме там; той ги излагаше всички предварително, а жребият определяше кой, кога и по какъв въпрос трябва да отговаря. Който се справяше със задачата, получаваше венеца и наградата; ако някой не успяваше да отговори, въпросът се задаваше на следващия, когото жребият бе определил, и така играта вървеше в кръг при равни условия. Ако никой не можеше да даде отговор, венецът за този въпрос биваше обричай на бога, чийто празник чествувахме. Въпросите бяха, общо взето, в такъв дух: било изречение на древен поет с прелестно, а не досадно неясен смисъл, било изследване на някакъв момент от древната история, било поправяне на някакво криво разбрано от хората философско положение, било разплитане на някаква софистическа уловка, било осветляване на някаква неочаквана и крайно рядка дума, било изясняването на съвсем тъмно време в напълно ясен глагол.
И тъй последния път, спомням си, задачите бяха седем, от които първата се състоеше в разтълкуването на няколко стиха от сатирите на Квинт Ений, които представляват наниз от изкусно подредени повторения на една и съща дума. Те гласяха следното:
„Защото този, който иска другиго да заблуждава,
се заблуждава той, че заблуден е тоз, когото заблуждава;
защото, ако тоз, когото заблуждава, усети, че е заблуждаван,
тогаз тоз, който заблуждава, е заблуден, щом онзи не е заблуден."
Вторият въпрос бе как би трябвало да се схваща и разбира това, че Платон в държавата, която е създал в своите книги202, е обявил „жените за общи" и за награда на най-силните и най-храбри воини е определил целувки на момчета и момичета203. Трети идваше въпросът, в кои думи на следните софистически уловки се крие измамата и по какъв начин те могат да бъдат разграничени и разплетени: „което не си загубил, това притежаваш; не си загубил рога: следователно имаш рога"; друга уловка: „това, което съм аз, ти не си; аз съм човек: следователно ти не си човек"204. Тук трябваше да се разплете и следният софизъм: „Когато лъжа и казвам, че лъжа, лъжа ли, или казвам истината?" Следваше въпросът, защо патрициите се редуват да бъдат домакини на пир-шества по време на Мегалензиите, а плебсът — по време на Цереалиите. След това трябваше да се отговори кой от древните поети е употребявал думата „уегаги", което означава „казват истината". Шестият въпрос беше що за трева е асфоделът, за която намеква Хезиод в следния стих:
„Глупчовци, знайте от днес — половинка е повеч от цяло,
сън непробуден е скрит и във слеза, и във асфодела"205,
а също и какво е мислел Хезиод, казвайки, че половината е повече от цялото. Последният въпрос гласеше: „бих написал", „бих прочел", „бих дошъл" в какво време са поставени — в минало, бъдеще или и в едното, и в другото.
Въпросите бяха зададени в реда, в който ги цитирах, после — разпределени чрез жребий между нас, сетне — обсъдени и обяснени, а накрая всички бяхме наградени с книги и венци; не се справихме само с глагола „verant". Никой не можа да се сети, че той е употребен от Квинт Ений в тринадесетата книга на аналите му и е част от стиха
„винаги в своя живот дали истина казва пророкът?"
Така че венецът, награда за изясняването на този въпрос, бе даден на бога, чийто празник чествувахме — на бог Сатурн.
|
|
[3. Quid Aeschines rhetor in oratione, qua Timarchum de inpudicitia accusavit, Lacedaemonios statuisse dixerit super sententia probatissima, quam inprobatissimus homo dixisset.
Aeschines, vel acerrimus prudentissimusque oratorum, qui apud contiones Atheniensium floruerunt, in oratione illa saeva criminosaque et virulenta, qua Timarchum de inpudicitia graviter insigniterque accusavit, nobile et inlustre consilium Lacedaemoniis dedisse dicit virum indidem civitatis eiusdem principem virtute atque aetate magna praeditum. "Populus" inquit "Lacedaemonius de summa republica sua, quidnam esset utile et honestum, deliberabat. Tum exsurgit sententiae dicendae gratia homo quispiam turpitudine pristinae vitae defamatissimus, sed lingua tunc atque facundia nimium quanto praestabilis. Consilium, quod dabat quodque oportere fieri suadebat, acceptum ab universis et conplacitum est, futurumque erat ex eius sententia populi decretum. Ibi unus ex illo principum ordine, quos Lacedaemonii aetatis dignitatisque maiestate tamquam arbitros et magistros disciplinae publicae verebantur, commoto irritatoque animo exsilit et "quaenam," inquit "Lacedaemonii, ratio aut quae tandem spes erit urbem hanc et hanc rempublicam salvam inexpugnabilemque esse diutius posse, si huiuscemodi anteactae vitae hominibus consiliariis utemur? quod si proba istaec et honesta sententia est, quaeso vos, non sinamus eandem dehonestari turpissimi auctoris contagio." Atque ubi hoc dixit, elegit virum fortitudine atque iustitia praeter alios praestantem, sed inopi lingua et infacundum, iussitque eum consensu petituque omnium eandem illam sententiam diserti viri, cuimodi posset verbis, dicere, ut nulla prioris mentione habita scitum atque decretum populi ex eius unius nomine fieret, qui id ipsum denuo dixerat. Atque ita, ut suaserat prudentissimus senex, factum est. Sic bona sententia mansit, turpis auctor mutatus est."
| |
З. КОГАТО БЕЗПОЛЕЗЕН ЧОВЕК ДАДЕ ПОЛЕЗЕН СЪВЕТ
Исхин, може би най-язвителният и най-далновидният от всички оратори, които се прославили на атинските народни събрания, в прочутата си рязка, нападателна и жлъчна реч, съдържаща тежки и силни обвинения „срещу Тимарх за негово безсрамие", разказва какъв забележителен и знаменит съвет бил даден на лакедемонците от един мъж на преклонна възраст, пръв по добродетели, първенец в държавата.
„Лакедемонският народ, казва той, обсъждал важни държавни въпроси и търсел най-полезното и най-почтеното им решение. Тогава станал да си каже мнението някакъв човек, опетнен от позора на предишния си живот, ала изключително известен по това време със своя език и дар-слово. Съветът, който той дал и за който настоявал да бъде осъществен, бил харесан и приет от всички; започнали дори да изготвят декрет съгласно неговото предложение. Тогава един човек измежду първенците, тачени от лакедемонците като съдници и наставници в управлението на държавата поради внушителността на въз-растта и добродетелта им, скочил развълнуван и разгневен и викнал: „Може ли да ни остане, лакедемонци, някакво основание или по-скоро някаква надежда, че този град и тази държава ще са в състояние и занапред да бъдат непоклатими и непобедими, ако се доверяваме на съветници с подобно минало? Ако изказаното мнение е полезно и почтено, моля ви, нека да не позволим то да бъде осквернено от сродството си с неговия създател." И едва изрекъл тези си думи, той посочил един мъж, изпъкващ сред другите с мъжеството и справедливостта си, ала неумел и неопитен в красноречието и с одобрението и настояването на множеството му заповядал да повтори някак си със свои думи мнението на сладкодумния оратор, за да може народното събрание, без изобщо да споменава за първия изказал се, да обяви своето постановление и решение единствено под името на този, който само възпроизвел предишното предложение. И наистина постъпили така, както ги посъветвал мъдрият старец. По този начин доброто предложение останало, лошият му автор бил сменен.
|
|
[10. Errare istos, qui in exploranda febri venarum pulsus pertemptari putant, non arteriarum.
In Herodis C. V. villam, quae est in agro Attico loco, qui appellatur Cephisiae, aquis et lucis, nemoribus frequentem, aestu anni medio concesseram. Ibi alvo mihi cita et accedente febri rapida decubueram. Eo Calvenus Taurus philosophus et alii quidam sectatores eius cum Athenis visendi mei gratia venissent, medicus, qui tum in his locis repertus adsidebat mihi, narrare Tauro coeperat, quid incommodi paterer et quibus modulis quibusque intervallis accederet febris decederetque. Tum in eo sermone, cum iam me sinceriore corpusculo factum diceret: "potes" inquit Tauro "tu quoque id ipsum comprehendere, ean hapsei autou tes phlebos", quod nostris verbis profecto ita dicitur: "si attigeris venam illius". Hanc loquendi imperitiam, quod venam pro arteria dixisset, cum in eo docti homines, qui cum Tauro erant, tamquam in minime utili medico offendissent atque id murmure et vultu ostenderent, tum ibi Taurus, ut mos eius fuit, satis leniter: "certi" inquit "sumus, vir bone, non ignorare te, quid "vena" appelletur et quid "arteria", quod venae quidem suapte vi inmobiles sint et sanguinis tantum demittendi gratia explorentur, arteriae autem motu atque pulsu suo habitum et modum febrium demonstrent; sed, ut video, pervulgate magis quam inscite locutus es: non enim te solum, sed alios quoque itidem errantis audivi venam pro arteria dicere. Fac igitur, ut experiamur elegantiorem esse te in medendo quam in dicendo, et cum dis bene volentibus opera tua sistas hunc nobis sanum atque validum quam citissime." Hoc ego postea cum in medico reprehensum esse meminissem, existimavi non medico soli, sed omnibus quoque hominibus liberis liberaliterque institutis turpe esse ne ea quidem cognovisse ad notitiam corporis nostri pertinentia, quae non altius occultiusque remota sunt et quae natura nobis tuendae valitudinis causa et in promptu esse et in propatulo volverit; ac propterea, quantum habui temporis subsicivi, medicinae quoque disciplinae libros attigi, quos arbitrabar esse idoneos ad docendum, et ex his cum alia pleraque ab isto humanitatis usu non aliena, tum de venis quoque et arteriis didicisse videor ad hunc ferme modum: Vena est conceptaculum sanguinis, quod angeion medici vocant, mixti confusique cum spiritu naturali, in quo plus sanguinis est, minus spiritus; arteria est conceptaculum spiritus naturalis mixti confusique cum sanguine, in quo plus spiritus est, minus sanguinis; sphygmos autem est intentio motus et remissio in corde et in arteria naturalis, non arbitraria. Medicis autem veteribus oratione Graeca ita definitus est: Sphygmos estin diastole te kai systole aproairetos arterias kai kardias. |
|
10. ЗА ВЕНИТЕ И АРТЕРИИТЕ
В разгара на лятото се бях скрил в имението на бившия консул Херод, което се намира в равнината на Атика, на едно място, наричано Кефисия, богато на води, пасбища и гори. Там аз изведнъж бях повален в леглото от силно разстройство и остри пристъпи на треска. А когато философът Калвизий Тавър и някои други негови последователи дойдоха от Атина да ме навестят, тамошният лекар, който в този момент ме преглеждаше, започна да обяснява на Тавър какво ме мъчи, по какъв начин и през какви промеждутъци пристъпите се усилват и отслабват. Посред този разговор, решил, че състоянието ми се е подобрило, той се обърна към Тавър: „Можеш и ти също да се увериш в това, ако напипаш жилата му", което на латински означава: „ако докоснеш вената му".
Неприятно изненадани от това напълно невежествено за един лекар неумение да се изразява, защото бе казал вена вместо артерия, всички учени, които бяха дошли с Тавър, неволно зароптаха и се намръщиха, но Тавър, както винаги любезно, му каза: „Сигурни сме, почтени, че добре ти е известно на какво се вика „вена", на какво — „артерия", че вените сами по себе си са неподвижни и че биват търсени само за пускане на кръв, а артериите със своето трептене и биене показват вида и силата на треската; ала, както ми се струва, ти се изрази по-скоро разговорно, отколкото невежествено; защото не само тебе, но и мнозина други съм чувал да наричат погрешно артерията вена. Затуй постарай се да разберем, че ти си по-изискан в лечението, отколкото в словото и с помощта и благоволението на боговете ни върни колкото се може по-скоро нашия приятел здрав и читав."
Спомняйки си след време този упрек към лекаря, аз реших, че не само за един лекар, но и за всички свободни и свободно образовани хора е срамно да не притежават дори такива познания за собственото си тяло, които не представляват кой знае колко дълбока и неразгадаема тайна и които природата е пожелала да остави лесни и достъпни за нас, за да пазим нашето здраве; и затова всеки свободен миг аз се зачитах в медицинските книги, които според мен бяха подходящи да попълнят образованието ми и от тях наред с многото други сведения, принадлежащи към този вид просвета, аз, струва ми се, научих определението за вените и артериите, наричани от лекарите „съдове": вената е вместилище на кръвта, разтворена и размесена с природен въздух, в който съд има повече кръв, по-малко въздух; артерията е вместилище на природен въздух, размесен и разтворен в кръвта, в който има повече въздух, по-малко кръв; а биенето е естествено, независещо от волята на човека напрягане и отпускане в сърцето и артерията. Впрочем древните лекари са му дали следното определение на гръцки език: „Биенето е несъзнателно разпускане и свиване на артерията и сърцето."
|
|
|
