|
1. ЗА ДОБРОДЕТЕЛТА, КОЯТО Е НЕПРЕМЕННО УСЛОВИЕ ЗА ЩАСТИЕ
Приятели на Фаворин бяха двама небезизвестни в Рим философи. Единият от тях бе привърженик на перипатетическата наука, а другият — на стоическата. Веднъж, когато всички заедно бяхме с Фаворин в Остия, аз бях свидетел как двамата разпалено и настървено спореха, като всеки защитаваше положенията на своята школа. Това стана, когато една привечер в началото на лятото ние се разхождахме по брега.Тогава стоикът изказа мнението си, че човешкият живот може да бъде блажен само при душевно благородство, а най-голямото нещастие може да бъде предизвикано единствено от злонравието дори ако всички останали блага, наричани телесни и външни, липсват на добродетелта, а на лошотията не липсват. Перипатетикът, напротив, макар да споделяше схващането, че нещастният живот наистина е порождение единствено на душевните пороци и злонравието, вярваше, че едничка добродетелта в никакъв случай не е достатъчна да изгради цялата хармония на блажения живот, защото и крепкото здраво тяло, и благопристойната хубост, и заможността на семейството, и доброто име, и всички останали достойнства на тялото и благоденствието са необходими за постигането на блажения живот.
На това място стоикът му възразяваше и се учудваше, тъй като му се струваше, че перипатетикът защитава две различни положения, защото, ако злонравието и добродетелта са две противоположности, каквито са също така нещастният и блаженият живот, противникът му очевидно не съблюдава и в двата случая свойствата и природата на противоположностите, щом според него само злонравието било напълно достатъчно, за да направи човешкия живот нещастен, само добродетелта обаче не била достатъчна, за да стори живота блажен. Но най-спорно и съмнително му се струваше това, че един и същ човек хем признава, че животът в никакъв случай не може да бъде блажен, ако липсва единствено добродетелта, хем отрича, че животът е блажен, когато единствено добродетелта е налице; така в нейно отсъствие той я почита и тачи, в нейно присъствие не я зачита и уважава.
Тогава перипатетикът подхвана, бога ми, нещо изключително остроумно: „Моля те, бъди така добър да ми отговориш дали можем да кажем, че имаме една амфора вино, ако от нея липсва един конгий?" „Съвсем не, бе отговорът, не можем да кажем, че имаме амфора, щом един конгий липсва." Щом чу това, перипатетикът продължи: „Следователно ще трябва да кажем, че един конгий е равен на една амфора, защото, щом липсва единствено той, не можем да имаме амфора вино, а щом го прибавим, става амфора. Затова, ако е нелепо да казваме, че амфората се състои от един конгий, по същия начин е нелепо да казваме, че блаженият живот се състои от едната добродетел, понеже липсва ли добродетелта, животът никога не може да бъде блажен." А Фаворин погледна към перипатетика и каза:
„Тая хитрина за конгия вино е изложена и разтълкувана в книгите; но, както знаеш, тя трябва да се разглежда повече като забавна уловка, отколкото като чист и твърд довод. Защото липсва ли един конгий, той наистина става причина да не бъде изпълнена точната мярка на амфората; но когато бъде притурен и добавен, той сам по себе си не изпълва амфората, а я допълва. По същия начин добродетелта, както твърдят стоиците, не е притурка, нито допълнение, а самата тя е равностойна на блажения живот и затова е достатъчно единствено тя да е налице, за да направи живота блажен."
За тези и за някои други твърде незначителни, ала заплетени неща доказваха правотата на своето мнение пред Фаворин като пред съдия и двамата философи. Но тъй като вече припламваха първите вечерни огньове и здрачът се сгъсти, ние изпратихме Фаворин до къщата, в която бе отседнал, и се разотидохме.
|
2. ЗА ПРАЗНУВАНЕТО НА САТУРНАЛИИТЕ
Сатурналиите, които празнувахме в Атина, обикновено преминаваха весело и пристойно, без, дето е речено, да си размътваме ума (защото „да размътиш ума си, казва Музоний, е все едно да мръднеш с ума си"), а само леко си услаждахме и отпущахме душите с веселите и почтени прелести на беседите. Събирахме се на обща вечеря всички римляни — доста народ, — които бяхме дошли в Гърция, за да се учим на едни и същи науки при едни и същи учители. Тогава онзи, комуто беше дошъл редът да урежда вечерята, обявяваше като награда за всяка разрешена задача по една книга от някой древен гръцки или латински писател и венец, изплетен от лавър, като задаваше толкова въпроси, колкото души бяхме там; той ги излагаше всички предварително, а жребият определяше кой, кога и по какъв въпрос трябва да отговаря. Който се справяше със задачата, получаваше венеца и наградата; ако някой не успяваше да отговори, въпросът се задаваше на следващия, когото жребият бе определил, и така играта вървеше в кръг при равни условия. Ако никой не можеше да даде отговор, венецът за този въпрос биваше обричай на бога, чийто празник чествувахме. Въпросите бяха, общо взето, в такъв дух: било изречение на древен поет с прелестно, а не досадно неясен смисъл, било изследване на някакъв момент от древната история, било поправяне на някакво криво разбрано от хората философско положение, било разплитане на някаква софистическа уловка, било осветляване на някаква неочаквана и крайно рядка дума, било изясняването на съвсем тъмно време в напълно ясен глагол.
И тъй последния път, спомням си, задачите бяха седем, от които първата се състоеше в разтълкуването на няколко стиха от сатирите на Квинт Ений, които представляват наниз от изкусно подредени повторения на една и съща дума. Те гласяха следното:
„Защото този, който иска другиго да заблуждава,
се заблуждава той, че заблуден е тоз, когото заблуждава;
защото, ако тоз, когото заблуждава, усети, че е заблуждаван,
тогаз тоз, който заблуждава, е заблуден, щом онзи не е заблуден."
Вторият въпрос бе как би трябвало да се схваща и разбира това, че Платон в държавата, която е създал в своите книги202, е обявил „жените за общи" и за награда на най-силните и най-храбри воини е определил целувки на момчета и момичета203. Трети идваше въпросът, в кои думи на следните софистически уловки се крие измамата и по какъв начин те могат да бъдат разграничени и разплетени: „което не си загубил, това притежаваш; не си загубил рога: следователно имаш рога"; друга уловка: „това, което съм аз, ти не си; аз съм човек: следователно ти не си човек"204. Тук трябваше да се разплете и следният софизъм: „Когато лъжа и казвам, че лъжа, лъжа ли, или казвам истината?" Следваше въпросът, защо патрициите се редуват да бъдат домакини на пир-шества по време на Мегалензиите, а плебсът — по време на Цереалиите. След това трябваше да се отговори кой от древните поети е употребявал думата „уегаги", което означава „казват истината". Шестият въпрос беше що за трева е асфоделът, за която намеква Хезиод в следния стих:
„Глупчовци, знайте от днес — половинка е повеч от цяло,
сън непробуден е скрит и във слеза, и във асфодела"205,
а също и какво е мислел Хезиод, казвайки, че половината е повече от цялото. Последният въпрос гласеше: „бих написал", „бих прочел", „бих дошъл" в какво време са поставени — в минало, бъдеще или и в едното, и в другото.
Въпросите бяха зададени в реда, в който ги цитирах, после — разпределени чрез жребий между нас, сетне — обсъдени и обяснени, а накрая всички бяхме наградени с книги и венци; не се справихме само с глагола „verant". Никой не можа да се сети, че той е употребен от Квинт Ений в тринадесетата книга на аналите му и е част от стиха
„винаги в своя живот дали истина казва пророкът?"
Така че венецът, награда за изясняването на този въпрос, бе даден на бога, чийто празник чествувахме — на бог Сатурн.
|
З. КОГАТО БЕЗПОЛЕЗЕН ЧОВЕК ДАДЕ ПОЛЕЗЕН СЪВЕТ
Исхин, може би най-язвителният и най-далновидният от всички оратори, които се прославили на атинските народни събрания, в прочутата си рязка, нападателна и жлъчна реч, съдържаща тежки и силни обвинения „срещу Тимарх за негово безсрамие", разказва какъв забележителен и знаменит съвет бил даден на лакедемонците от един мъж на преклонна възраст, пръв по добродетели, първенец в държавата.
„Лакедемонският народ, казва той, обсъждал важни държавни въпроси и търсел най-полезното и най-почтеното им решение. Тогава станал да си каже мнението някакъв човек, опетнен от позора на предишния си живот, ала изключително известен по това време със своя език и дар-слово. Съветът, който той дал и за който настоявал да бъде осъществен, бил харесан и приет от всички; започнали дори да изготвят декрет съгласно неговото предложение. Тогава един човек измежду първенците, тачени от лакедемонците като съдници и наставници в управлението на държавата поради внушителността на въз-растта и добродетелта им, скочил развълнуван и разгневен и викнал: „Може ли да ни остане, лакедемонци, някакво основание или по-скоро някаква надежда, че този град и тази държава ще са в състояние и занапред да бъдат непоклатими и непобедими, ако се доверяваме на съветници с подобно минало? Ако изказаното мнение е полезно и почтено, моля ви, нека да не позволим то да бъде осквернено от сродството си с неговия създател." И едва изрекъл тези си думи, той посочил един мъж, изпъкващ сред другите с мъжеството и справедливостта си, ала неумел и неопитен в красноречието и с одобрението и настояването на множеството му заповядал да повтори някак си със свои думи мнението на сладкодумния оратор, за да може народното събрание, без изобщо да споменава за първия изказал се, да обяви своето постановление и решение единствено под името на този, който само възпроизвел предишното предложение. И наистина постъпили така, както ги посъветвал мъдрият старец. По този начин доброто предложение останало, лошият му автор бил сменен.
|
10. ЗА ВЕНИТЕ И АРТЕРИИТЕ
В разгара на лятото се бях скрил в имението на бившия консул Херод, което се намира в равнината на Атика, на едно място, наричано Кефисия, богато на води, пасбища и гори. Там аз изведнъж бях повален в леглото от силно разстройство и остри пристъпи на треска. А когато философът Калвизий Тавър и някои други негови последователи дойдоха от Атина да ме навестят, тамошният лекар, който в този момент ме преглеждаше, започна да обяснява на Тавър какво ме мъчи, по какъв начин и през какви промеждутъци пристъпите се усилват и отслабват. Посред този разговор, решил, че състоянието ми се е подобрило, той се обърна към Тавър: „Можеш и ти също да се увериш в това, ако напипаш жилата му", което на латински означава: „ако докоснеш вената му".
Неприятно изненадани от това напълно невежествено за един лекар неумение да се изразява, защото бе казал вена вместо артерия, всички учени, които бяха дошли с Тавър, неволно зароптаха и се намръщиха, но Тавър, както винаги любезно, му каза: „Сигурни сме, почтени, че добре ти е известно на какво се вика „вена", на какво — „артерия", че вените сами по себе си са неподвижни и че биват търсени само за пускане на кръв, а артериите със своето трептене и биене показват вида и силата на треската; ала, както ми се струва, ти се изрази по-скоро разговорно, отколкото невежествено; защото не само тебе, но и мнозина други съм чувал да наричат погрешно артерията вена. Затуй постарай се да разберем, че ти си по-изискан в лечението, отколкото в словото и с помощта и благоволението на боговете ни върни колкото се може по-скоро нашия приятел здрав и читав."
Спомняйки си след време този упрек към лекаря, аз реших, че не само за един лекар, но и за всички свободни и свободно образовани хора е срамно да не притежават дори такива познания за собственото си тяло, които не представляват кой знае колко дълбока и неразгадаема тайна и които природата е пожелала да остави лесни и достъпни за нас, за да пазим нашето здраве; и затова всеки свободен миг аз се зачитах в медицинските книги, които според мен бяха подходящи да попълнят образованието ми и от тях наред с многото други сведения, принадлежащи към този вид просвета, аз, струва ми се, научих определението за вените и артериите, наричани от лекарите „съдове": вената е вместилище на кръвта, разтворена и размесена с природен въздух, в който съд има повече кръв, по-малко въздух; артерията е вместилище на природен въздух, размесен и разтворен в кръвта, в който има повече въздух, по-малко кръв; а биенето е естествено, независещо от волята на човека напрягане и отпускане в сърцето и артерията. Впрочем древните лекари са му дали следното определение на гръцки език: „Биенето е несъзнателно разпускане и свиване на артерията и сърцето."
|
|
|