|
|
Noctes Atticae * Атически нощи
Превод:
Атически нощи, Вл. Атанасов, Наука и изкуство, 1985
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
[1. Navigabamus a Cassiopa Brundisium mare Ionium violentum et vastum et iactabundum. Nox deinde, quae diem primum secuta est, in ea fere tota ventus a latere saeviens navem undis compleverat. Tum postea complorantibus nostris omnibus atque in sentina satis agentibus dies quidem tandem inluxit. Sed nihil de periculo neque de saevitia venti remissum; quin turbines etiam crebriores et caelum atrum et fumigantes globi et figurae quaedam nubium metuendae, quos typhonas vocabant, inpendere inminereque ac depressurae navem videbantur. In eadem fuit philosophus in disciplina Stoica celebratus, quem ego Athenis cognoveram non parva virum auctoritate satisque attente discipulos iuvenes continentem. Eum tunc in tantis periculis inque illo tumultu caeli marisque requirebam oculis scire cupiens, quonam statu animi et an interritus intrepidusque esset. Atque ibi hominem conspicimus pavidum et exterritum ploratus quidem nullos sicuti ceteri omnes nec ullas eiusmodi voces cientem, sed coloris et voltus turbatione non multum a ceteris differentem. At ubi caelum enituit et deferbuit mare et ardor ille periculi deflagravit, accedit ad Stoicum Graecus quispiam dives ex Asia magno, ut videbamus, cultu paratuque rerum et familiae, atque ipse erat multis corporis animique deliciis diffluens. Is quasi inludens: "quid hoc est," inquit "o philosophe, quod, cum in periculis essemus, timuisti tu et palluisti? ego neque timui neque pallui." Et philosophus aliquantum cunctatus, an respondere ei conveniret, "si quid ego" inquit "in tanta violentia tempestatum videor paulum pavefactus, non tu istius rei ratione audienda dignus es. Set tibi sane Aristippus ille . . . discipulus, pro me responderit, qui cum in simili tempore a simillimo tui homine esset interrogatus, quare philosophus timeret, cum ille contra nihil metueret, non eandem esse causam sibi atque illi respondit, quoniam is quidem esset non magno opere sollicitus pro anima nequissimi nebulonis, ipsum autem pro Aristippi anima timere." His tunc verbis Stoicus divitem illum Asiaticum a sese molitus est. Sed postea cum Brundisium adventaremus malaciaque esset venti ac maris, percontatus eum sum, quaenam illa ratio esset pavoris sui, quam dicere ei supersedisset, a quo fuerat non satis digne compellatus. Atque ille mihi placide et comiter "quoniam" inquit "audiendi cupidus es, audi, quid super isto brevi quidem, sed necessario et naturali pavore maiores nostri, conditores sectae Stoicae, senserint, vel potius" inquit "lege; nam et facilius credideris, si legas, et memineris magis." Atque ibi coram ex sarcinula sua librum protulit Epicteti philosophi quintum dialexeon, quas ab Arriano digestas congruere scriptis Zenonos et Chrysippi non dubium est. In eo libro Graeca scilicet oratione scriptum ad hanc sententiam legimus: "Visa animi, quas phantasias philosophi appellant, quibus mens hominis prima statim specie accidentis ad animum rei pellitur, non voluntatis sunt neque arbitraria, sed vi quadam sua inferunt sese hominibus noscitanda; probationes autem, quas synkatatheseis vocant, quibus eadem visa noscuntur ac diiudicantur voluntariae sunt fiuntque hominum arbitratu. Propterea cum sonus aliquis formidabilis aut caelo aut ex ruina, aut repentinus nescio cuius periculi nuntius vel quid aliud est eiusmodi factum, sapientis quoque animum paulisper moveri et contrahi et pallescere necessum est non opinione alicuius mali praecepta, sed quibusdam motibus rapidis et inconsultis officium mentis atque rationis praevertentibus. Mox tamen ille sapiens ibidem tas toiautas phantasias, id est visa istaec animi sui terrifica, non adprobat, hoc est ou synkatatithetai oude prosepidoxazei, sed abicit respuitque, nec ei metuendum esse in his quicquam videtur. Atque hoc inter insipientis sapientisque animum differre dicunt, quod insipiens, qualia sibi esse primo animi sui pulsu visa sunt saeva et aspera, talia esse vero putat et eadem incepta, tamquam si iure metuenda sint, sua quoque adsensione adprobat kai proepidoxazei - hoc enim verbo Stoici, cum super ista re disserunt, utuntur -, sapiens autem, cum breviter et strictim colore atque vultu motus est, ou synkatatithetai, sed statum vigoremque sententiae suae retinet, quam de huiuscemodi visis semper habuit ut de minime metuendis, sed fronte falsa et formidine inani territantibus." Haec Epictetum philosophum ex decretis Stoicorum sensisse atque dixisse in eo, quo dixi, libro legimus adnotandaque esse idcirco existimavimus, ut rebus forte id genus, quibus dixi, obortis pavescere sensim et quasi albescere non insipientis esse hominis neque ignavi putemus et in eo tamen brevi motu naturali magis infirmitati cedamus, quam quod esse ea, qualia visa sunt, censeamus.
| |
1. ЗА СТРАХА
Плавах веднъж от Касиопея за Брундизий по сърдитото, просторно и неспокойно Йонийско море. Почти през цялата нощ, настъпила след първия ден от пътуването, отстрани на кораба духаше бесен вятър и стоварваше върху него грамадни вълни. Всички ние прекарахме нощта в плач и безпокойство, потънали в мръсната вода на дъното на кораба, докато най-сетне не се развидели. Ала нито опасността, нито бесът на вятъра не отслабнаха ни най-малко; дори ни се струваше, че още по-чести стават вихрушките, черно — небето, мрачни — кълбата, страховити — облаците, наричани „тифони", че всичко това надвисва все по-заплашително и всеки момент ще смачка кораба ни.
А в него пътуваше един философ с име в стоическата школа, за когото при престоя ми в Атина бях узнал, че е мъж с голяма тежест и че с голямо усърдие обучава младите си ученици. Точно него търсех с очи сред смразяващия грохот на небе и море, желаейки да разбера в какво състояние на духа е, дали безстрашно и безтрепетно понася всичко. И тогаз аз го видях бледен и посърнал, наистина без да ридае или да се вайка като всички останали, но и без особено да се различава от тях по смутеното изражение и сменения цвят на лицето си. Но щом небето просветля, морето стихна и грозната опасност отшумя, към стоика се приближи някакъв богат грък от Азия, от голямото добрутро, както можеше да се съди по вида и изискаността на облеклото и прислугата му (пък и нему не липсваше телесна и душевна изтънченост), и с насмешка му рече: „Какво толкова имаше, философе, в тия опасности, та ти тъй немееше и бледнееше? Щото аз нито онемях, нито пребледнях." А философът помълча малко в нерешителност, дали си струва да му отговори, и сетне му каза: „Ако аз при такъв бяс на бурите изглеждам малко уплашен, не си ти достойният да чуе причината за това. Ала нека по-добре вместо мен да ти отговори прочутият ученик на Сократ Аристип, който, запитан при подобни обстоятелства от подобен на теб човек, защо един философ се бои, докато той от нищо не се страхува, му отговорил така: вярно е, че подтикът за мен и за теб не е еднакъв, понеже ти не се притесняваш особено за душата на един негоден ветрогон, а аз се тревожа за душата на Аристип."
С тези си думи стоикът даде пътя на богатия азиатец. Но по-късно, когато наближихме Брундизий при безветрие и тихо море, аз го попитах каква е била причината за неговата уплаха, която той, запитан по недостоен и невежлив начин, отбягна да обясни. Тогава философът ласкаво и любезно ми каза: „Понеже жадуваш да разбереш, чуй какво са мислили нашите предци, основателите на стоическото учение, за този наистина краткотраен, но неминуем и естествен страх: Впрочем по-скоро трябва да кажа „прочети", защото, ако го прочетеш, и вяра по-лесно ще хванеш, и ще го запомниш по-добре." И тутакси извади от торбата си петата книга от „Разисквания" на философа Епиктет, които бяха събрани от Ариан и без съмнение съвпадаха със съчиненията на Зенон и Хризип.
В тази книга, написана на гръцки език, аз прочетох приблизително следното: „Виденията в душата, наричани от философите „фантазии", посредством които всеки образ на дадено нещо със самото си проникване в душата въздействува на човешкия разум, не зависят нито от волята, нито от желанието ни, но някак насилствено се налагат на хората, за да бъдат осмислени от тях; а одобряването им, назовавано на гръцки „спогаждане", чрез което виденията биват осмисляни, е съзнателно и става по преценка на човека. Затова колчем се разнесе някакъв страшен трясък било от небето, било от сгромолясване на нещо или от сетивата ни бъде доставено сведение за каквато и да е опасност, или пък стане нещо друго от тоя род, то неминуемо и душата на мъдреца също трепва, стяга се и занемява не поради предварителната представа за някакво зло, а поради някакви мигновени и неволни душевни движения, изпреварващи действието на разума и мисълта. Скоро обаче мъдрецът, който е споходен от „такива фантазии", тоест от подобни всяващи страх в душата му видения, вече не ги признава и одобрява, или на гръцки „не се спогажда с тях, нито ги възприема", но ги отхвърля и отрича, така че вече не вижда нищо страшно в тях. Затова разликата между мъдрия и глупавия, казват, е в това, че глупакът приема и признава за страшно всичко, което още при първото нахлуване в неговата душа го стряска и сащисва, и щом същото нещо му се случи още веднъж, той, убеден в правотата на своята боязън от него, се съгласява с него, одобрява го и „го възприема" (с тази дума си служат стоиците, когато разсъждават по подобни въпроси), а мъдрецът дори да смени за малко цвета и изражението си, „не се спогажда" с видението, но запазва силата и твърдостта на своето мнение, което винаги е гласяло, че такива видения ни най-малко не са опасни, но с лъжливия си вид
вдъхват в нас празни страхове."
Така мислеше и пишеше философът Епиктет в съгласие с положенията на стоическата философия в книгата, за която споменах. Щом прочетох тези мисли, аз веднага реших да ги отбележа, та ако случайно ни връхлетят подобни неща, да не смятаме, че лекото стъписване и пребледняване са белези на глупавия и невежествен човек, а да отдадем това все пак кратко вълнение по-скоро на човешката слабост, вместо да мислим, че тези видения се покриват с действителността.
|
|
[4. Aristotelis libri sunt, qui problemata physica inscribuntur, lepidissimi et elegantiarum omnigenus referti. In his quaerit, quam ob causam eveniat, ut quibus invasit repentinus rei magnae timor, plerumque alvo statim cita fiant. Item quaerit, cur accidat, ut eum, qui propter ignem diutius stetit, libido urinae lacessat. Ac de alvo quidem inter timendum prona atque praecipiti causam esse dicit, quod timor omnis sit algificus, quem ille appellat psychropoion, eaque vi frigoris sanguinem caldoremque omnem de summa corporis cute cogat penitus et depellat faciatque simul, uti, qui timent, sanguine ex ore decedente pallescant. "Is autem" inquit "sanguis et caldor in intuma coactus movet plerumque alvum et incitat. De urina celebri ex igni proximo facta verba haec posuit: To de pyr diachalai to pepegos hosper helios ten chiona.
| |
4. ЗА РАЗЛИЧНИ РЕАКЦИИ НА ЧОВЕШКИЯ ОРГАНИЗЪМ
Аристотеловите книги, озаглавени „Природни проблеми", са твърде приятни и изпълнени с всякакъв род тънки подробности. В тях той изследва защо внезапният и силен страх в повечето случаи тутакси предизвиква разстройство на стомаха. Търси също така отговора на въпроса, защо ако човек стои повече време близо до огън, бива спохождан от малка нужда. Що се отнася до бързото и силно разстройство поради страх, причината според Аристотел е в това, че всеки страх е изстудяващ, или — както той го нарича на гръцки — „хладотворен", и посредством силата на хлада той изгонва цялата кръв и топлина от повърхността на кожата и ги насочва навътре в тялото, поради което кръвта на изпитващите страх хора слиза от лицето им и те пребледняват. „Та точно тази кръв и топлина, казва той, достигнали най-вътрешните части на тялото, раздвижват и раздразнят стомаха ." За изобилната урина, предизвикана от горящ наблизо огън, казва следното: „А огънят разтваря сгъстените частици, както слънцето разтапя снега."
|
|
[5.In Tiburte rus concesseramus hominis amici divitis aestate anni flagrantissima ego et quidam alii aequales et familiares mei, eloquentiae aut philosophiae sectatores. Erat nobiscum vir bonus ex peripatetica disciplina bene doctus et Aristotelis unice studiosissimus. Is nos aquam multam ex diluta nive bibentis coercebat severiusque increpabat. Adhibebat nobis auctoritates nobilium medicorum et cumprimis Aristotelis philosophi, rei omnis humanae peritissimi, qui aquam nivalem frugibus sane et arboribus fecundam diceret, sed hominibus potu nimio insalubrem esse tabemque et morbos sensim atque in diem longam visceribus inseminare. Haec quidem ille ad nos prudenter et benivole et adsidue dictitabat. Sed cum bibendae nivis pausa fieret nulla, promit e bibliotheca Tiburti, quae tunc in Herculis templo satis commode instructa libris erat, Aristotelis librum eumque ad nos adfert et "huius saltem" inquit "sapientissimi viri verbis credite ac desinite valitudinem vestram profligare." In eo libro scriptum fuit deterrimam esse potu aquam e nive itemque solidius altiusque concretam eam, quam krystallon Graeci appellant; causaque ibi adscripta est huiuscemodi: "quoniam, cum aqua frigore aeris duratur et coit, necessum est fieri evaporationem et quandam quasi auram tenuissimam exprimi ex ea et emanare. Id autem" inquit "in ea levissimum est, quod evaporatur; manet autem, quod est gravius et sordidius et insalubrius, atque id pulsu aeris verberatum in modum coloremque spumae candidae oritur. Sed aliquantum, quod est salubrius, difflari atque evaporari ex nive indicium illud est, quod minor fit illo, quod ante fuerat quam concresceret." Verba ipsa Aristotelis ex eo libro pauca sumpsi et adscripsi: Dia ti ta apo chionos kai krystallon hydata phaula estin? hoti pantos hydatos pegnymenou to leptotaton kai kouphotaton exatmizei. Semeion de, hoti elatton ginetai e proteron, hotan takei pagen. Apelelythotos oun tou hygieinotatou ananke aei to kataleipomenon cheiron einai. Hoc ubi legimus, placuit honorem doctissimo viro haberi Aristoteli. Atque ita postea ego bellum et odium nivi indixi, alii indutias cum ea varie factitabant.
| |
5. ЗА ВРЕДАТА ОТ СНЕЖНАТА ВОДА
В тибуртинското имение на един наш заможен приятел се бяхме оттеглили в най-жежките дни на лятото аз и неколцина мои връстници и близки, изучаващи красноречието или философията. С нас бе и един почтен човек, твърде начетен привърженик на перипатетическото учение и удивително запален по Аристотел. Той все се мъчеше да ни възпре да не се наливаме с вода от разтопен сняг и строго ни гълчеше. Позоваваше се на авторитета на известни лекари и най-вече на изкусния и опитен във всички човешки работи философ Аристотел, който казва, че снежната вода е твърде полезна за земните плодове и дърветата, но за хората е нездравословна, ако се пие в големи количества, защото неусетно и задълго засява във вътрешностите ни охтика или други болести. Това ни бе повтаряно внимателно, добронамерено и непрестанно. Но тъй като ние продължавахме да си пием снежна вода, той донесе от тибуртинската библиотека, която се намираше тогава в храма на Херакъл206 и беше доста богата, една книга от Аристотел с думите: „поне на тоя премъдър човек повярвайте и престанете да съсипвате здравето си"
В книгата пишеше, че снежната вода била много вредна за пиене и че когато замръзне здраво и силно, тя се превръща в това, което гърците наричат „кристал", тоест лед; причината за замръзването се обясняваше по следния начин: „когато поради студения въздух водата се втвърдява и стяга, по необходимост се извършва изпарение и от нея се извлича и изтича някакъв особено нежен лъх. Това, което се изпарява, е най-тънкото вещество в нея; затова остава по-тежкото, по-мръсното и по-нездравословното, което, шибано от тласъците на въздуха, приема вида и цвета на бяла пяна. А това, че известна здравословна част излита и се изпарява от снега, може лесно да се докаже, защото след разтопяването има по-малко вещество, отколкото преди да замръзне".
Предлагам и няколко изречения, взети от книгата на самия Аристотел: „Защо водата от разтопен сняг и лед е по-лоша? Защото, когато цялата вода замръзва, най-леките и най-тънки частици се изпаряват. Доказателство за това е, че веднъж замръзнала, след разтопяването си тя е по-малко отпреди. Следователно, щом най-здравословната й част липсва, останалата й част неизбежно трябва да е по-лоша." След като прочетохме това, решихме да почетем превъзходния учен Аристотел. Оттогава нататък аз обявих война на снега, а останалите — всеки по своему — сключиха с него примирие.
|
|
[9. Adulescens e terra Asia de equestri loco laetae indolis moribusque et fortuna bene ornatus et ad rem musicam facili ingenio ac lubenti cenam dabat amicis ac magistris sub urbe in rusculo celebrandae lucis annuae, quam principem sibi vitae habuerat. Venerat tum nobiscum ad eandem cenam Antonius Iulianus rhetor, docendis publice iuvenibus magister, Hispano ore florentisque homo facundiae et rerum litterarumque veterum peritus. Is, ubi eduliis finis et poculis mox sermonibusque tempus fuit, desideravit exhiberi, quos habere eum adulescentem sciebat, scitissimos utriusque sexus, qui canerent voce et qui psallerent. Ac posteaquam introducti pueri puellaeque sunt, iucundum in modum Anakreonteia pleraque et Sapphica et poetarum quoque recentium elegeia quaedam erotica dulcia et venusta cecinerunt. Oblectati autem sumus praeter multa alia versiculis lepidissimis Anacreontis senis, quos equidem scripsi, ut interea labor hic vigiliarum et inquies suavitate paulisper vocum atque modulorum adquiesceret:
ton argyron toreusas
Hephaiste moi poieson
panoplias men ouchi,
ti gar machaisi kamoi?
poterion de koilon,
hoson dynei, bathynon.
kai me poiei kat'auto
met'astra met'amaxas;
ti Pleiadon melei moi,
ti d'asteros Booteo?
poieson ampelous moi
kai botryas kat'auton kai chryseos patountas
homou kaloi Liaioi
Erota kai Bathyllon.
Tum Graeci plusculi, qui in eo convivio erant, homines amoeni et nostras quoque litteras haut incuriose docti, Iulianum rhetorem lacessere insectarique adorti sunt tamquam prorsus barbarum et agrestem, qui ortus terra Hispania foret clamatorque tantum et facundia rabida iurgiosaque esset eiusque linguae exercitationes doceret, quae nullas voluptates nullamque mulcedinem Veneris atque Musae haberet; saepeque eum percontabantur, quid de Anacreonte ceterisque id genus poetis sentiret et ecquis nostrorum poetarum tam fluentes carminum delicias fecisset, "nisi Catullus" inquiunt "forte pauca et Calvus itidem pauca. Nam Laevius inplicata et Hortensius invenusta et Cinna inlepida et Memmius dura ac deinceps omnes rudia fecerunt atque absona." Tum ille pro lingua patria tamquam pro aris et focis animo inritato indignabundus "cedere equidem" inquit "vobis debui, ut in tali asotia atque nequitia Alcinoum vinceretis et sicut in voluptatibus cultus atque victus, ita in cantilenarum quoque mollitiis anteiretis. Sed ne nos, id est nomen Latinum, tamquam profecto vastos quosdam et insubidos anaphrodisias condemnetis, permittite mihi, quaeso, operire pallio caput, quod in quadam parum pudica oratione Socraten fecisse aiunt, et audite ac discite nostros quoque antiquiores ante eos, quos nominastis, poetas amasios ac venerios fuisse." Tum resupinus capite convelato voce admodum quam suavi versus cecinit Valerii Aeditui, veteris poetae, item Porcii Licini et Q. Catuli, quibus mundius, venustius, limatius, tersius Graecum Latinumve nihil quicquam reperiri puto. Aeditui versus:
dicere cum conor curam tibi, Pamphila, cordis,
quid mi abs te quaeram, verba labris abeunt,
per pectus manat subito subido mihi sudor:
sic tacitus, subidus, dum pudeo, pereo.
Atque item alios versus eiusdem addidit, non hercle minus dulces quam priores:
quid faculam praefers, Phileros, qua est nil opus nobis?
ibimus sic, lucet pectore flamma satis.
Istam nam potis est vis saeva extinguere venti
aut imber caelo candidus praecipitans;
at contra hunc ignem Veneris, nisi si Venus ipsa,
nullast quae possit vis alia opprimere.
Item dixit versus Porcii Licini hosce:
custodes ovium tenerae propaginis, agnum,
quaeritis ignem? ite huc; quaeritis? ignis homost.
si digito attigero, incendam silvam simul omnem,
omne pecus flammast, omnia qua video.
Quinti Catuli versus illi fuerunt:
aufugit mi animus; credo, ut solet, ad Theotimum
devenit. Sic est: perfugium illud habet.
Quid, si non interdixem, ne illunc fugitivum
mitteret ad se intro, sed magis eiceret?
ibimus quaesitum. Verum, ne ipsi teneamur,
formido. Quid ago? da, Venus, consilium.
| |
9. ЗА ЛЮБОВНАТА ПОЕЗИЯ
Един млад човек, родом от Азия, потомък на конническо семейство, природно надарен, изискан и богат, склонен и привързан към изкуството на музите, бе поканил приятели и учители на обед в селското си имение близо до града, за да отпразнува онзи ден от годината, в който се е сложило началото на неговия живот. На обеда с нас бе дошъл и риторът Антоний Юлиан, учител в обществените училища, испанец по произход, човек с блестящо дар-слово, познавач на древната история и литература. Та той, виждайки, че всички са се нахранили и е дошло времето за напитки и разговори, помоли домакина да повика своите, както бе чувал, прекрасно обучени момичета и момчета, които да попеят и посвирят. Щом бяха доведени, те изпяха много приятно редица песни от Анакреонт, Сафо, а също и някои прелестни и изящни любовни елегии от съвременни поети. Но най-голяма наслада ни доставиха стихчетата на вехтия Анакреонт, които помествам тук, за да може този мой нощен труд и неспокойствие да бъдат за малко облекчени от сладостта на думи и напеви:
„Среброто щом дълбаеш,
Хефесте, направи ми
не бойно снаряжение —
що в битките ще диря? —
извай ми обла чаша,
възможно по-дълбока;
и не прави по нея
звезди и разни Мечки,
мен Квачки не ми трябват
или пък Воловари!
Лоза ми инкрустирай
и гроздове по нея,
и златни да пристъпват
ведно с Лией прекрасен
бог Ерос редом с Б?тил."
По едно време мнозина от гърците, присъствуващи на пира, хора просветени и твърде добре запознати с нашата литература, се захванаха да дразнят и да се задяват с Юлиан, че уж бил груб варварин, защото бил роден в Испания, че бил само един кресльо с беснеещо и кавгаджийско красноречие, че учел младите на майсторство в един език, който няма никакви прелести, няма мекотата и нежността на Венера и музата; често го питаха какво мисли за Анакреонт и за останалите поети като него и дали някой от нашите поети е създал песни, излъчващи такова очарование, „освен може би някое друго стихотворение на Катул и още някое на Калв. Защото стиховете на Левий са неясни, на Хортензий — неугледни, на Цина — непохватни, на Мемий — грапави, и на всички оттук нататък — груби и неблагозвучни".
Тогава Юлиан, разгневен заради охуления си роден език, сякаш заради осквернени олтари и огнища, изрече с възмущение: „Би трябвало може би да отстъпя пред вас, за да можете по непрокопсаност и негодяйство да надминете дори и архимима207 и както в разкоша на обстановката и начина на живот, така и в изнежеността на песните да бъдете недостижими. Но за да не обвините нас, тоест латинския род, в пълна слепота и нечувствителност към даровете на Афродита, сякаш сме някакви още неопитомени диваци, позволете ми, моля, да покрия главата си с плаща, както направил Сократ при един свой не особено пристоен разказ, слушайте и се научете, че и по-древните ни поети, живели дори преди онези, които назовахте, са били достатъчно изкусни в любовните и Венерините работи."
Тогава, облегнат назад, с покрита глава, с чудно мелодичен глас изпя208 стихове от древния поет Валерий Едитуй, после от Порций Лицин и Квинт Катул, от които едва ли би могло да се намерят по-чисти, по-прелестни, по-стройни, по-обработени и в гръцката, и в латинската поезия. Ето стиховете на Едитуй:
„Щом се опитам пред теб страстта си сърдечна, Памфила,
свойта мечта да издам, неми са моите уста.
Тръпне снагата ми, пот от копнеж изведнъж ме избива:
тъй онемял, закопнял, в свян и тъга ще умра."
После добави още няколко стиха от същия поет, също толкова дивни, бога ми, колкото и предишните:
„Що ли таз факла ненужна пред себе си носиш, Филерос?
Тъй да вървим, от гръдта пламък сияен искри.
Факлата да угаси може вятър със сила свирепа
или пък светлият дъжд, що от небето вали;
Огъня пък на Венера, освен самата Венера,
никоя сила в света няма власт да задуши."
Последваха ги стихове от Порций Лицин:
„Агне ли, огън ли ти, овчарю, наоколо търсиш?
Огън ли? Идвай при мен! В огън превърнах се аз.
С пръст ако пипна, за миг ще подпаля цяла гората,
цялото стадо пламти, всичко, що виждам, гори."
Дойде ред и на Квинт Катул:
„Бяга от мен моят ум, аз си зная — при Теотим е.
Тъй е, убежище там има за себе си той.
Ами ако бях издал забрана беглеца да пуска
вътре при себе си той, а да го гони навън?
Хайде, ще ида. Но страх да не стана сам пленник,ме гони.
Що ли да сторя, не знам. Дай ми, Венеро,съвет."
|
|
[12. Herodem Atticum, consularem virum, Athenis disserentem audivi Graeca oratione, in qua fere omnes memoriae nostrae universos gravitate atque copia et elegantia vocum longe praestitit. Disseruit autem contra apatheian Stoicorum lacessitus a quodam Stoico, tamquam minus sapienter et parum viriliter dolorem ferret ex morte pueri, quem amaverat. In ea dissertione, quantulum memini, huiuscemodi sensus est: quod nullus usquam homo, qui secundum naturam sentiret et saperet, adfectionibus istis animi, quas pathe appellabat, aegritudinis, cupiditatis, timoris, irae, voluptatis, carere et vacare totis posset, atque, si posset etiam obniti, ut totis careret, non fore id melius, quoniam langueret animus et torperet adfectionum quarundam adminiculis ut necessaria plurium temperie privatus. Dicebat enim sensus istos motusque animi, qui cum inmoderatiores sunt, vitia fiunt, innexos inplicatosque esse vigoribus quibusdam mentium et alacritatibus, ac propterea, si omnino omnis eos inperitius convellamus, periculum esse, ne eis adhaerentes bonas quoque et utiles animi indoles amittamus. Moderandos esse igitur et scite considerateque purgandos censebat, ut ea tantum, quae aliena sunt contraque naturam videntur et cum pernicie adgnata sunt, detrahantur, ne profecto id accidat, quod cuipiam Thraco insipienti et rudi in agro, quem emerat, procurando venisse usu fabulast. "Homo Thracus" inquit "ex ultima barbaria ruris colendi insolens, cum in terras cultiores humanioris vitae cupidine conmigrasset, fundum mercatus est oleo atque vino consitum. Qui nihil admodum super vite aut arbore colenda sciret, videt forte vicinum rubos alte atque late obortas excidentem, fraxinos ad summum prope verticem deputantem, suboles vitium e radicibus caudicum super terram fusas revellentem, stolones in pomis aut in oleis proceros atque derectos amputantem, acceditque prope et cur tantam ligni atque frondium caedem faceret percontatus est. Et vicinus ita respondit: "Ut ager" inquit "mundus purusque fiat, eius arbor atque vitis fecundior." Discedit ille a vicino gratias agens et laetus tamquam adeptus rei rusticae disciplinam. Tum falcem ibi ac securim capit; atque ibi homo misere inperitus vites suas sibi omnis et oleas detruncat comasque arborum laetissimas uberrimosque vitium palmites decidit et frutecta atque virgulta simul omnia pomis frugibusque gignendis felicia cum sentibus et rubis purificandi agri gratia convellit mala mercede doctus audaciam fiduciamque peccandi imitatione falsa eruditus. Sic" inquit "isti apathiae sectatores, qui videri se esse tranquillos et intrepidos et inmobiles volunt, dum nihil cupiunt, nihil dolent, nihil irascuntur, nihil gaudent, omnibus vehementioris animi officiis amputatis in torpore ignavae et quasi enervatae vitae consenescunt." |
|
12. ЗА НУЖДАТА ОТ ВЪЛНЕНИЯ
Слушах веднъж бившия консул Херод Атик да говори в Атина на гръцки. Със силата, изобилието и изяществото на думите в своето слово той далеч превъзхождаше кажи-речи всички оратори на нашето време. Бе насочил речта си срещу стоическата „апатия", „безстрастието", раздразнен от обвиненията на някакъв стоик, че недостатъчно мъжествено и съвсем не по философски скърби за смъртта на едно момче, което обичал209. Същината на словото му, доколкото си спомням, се състоеше в следното: никога никой човек, който чувствува и мисли в съгласие с природните закони, не би могъл да се лиши и освободи от всички душевни вълнения, наричани от гърците „преживявания", каквито са мъката, копнежът. страхът, гневът, насладата, пък дори да би успял да ги изгони до едно. Това не би му донесло нищо хубаво, защото душата би отслабнала и загрубяла без подкрепата на някои страсти, сякаш лишена от необходимото си вътрешно равновесие. Той казваше, че подобни усещания и вълнения — причинители на пороците, когато са неумерени — са свързани и скачени с някои извори на сили и бодрост в разума и затова, ако с неопитна ръка ги изтръгнем всички из корен, има опасност да погубим добрите и полезни душевни заложби, които са се сраснали с тях. Следователно, смяташе Херод, те трябва да бъдат усмирявани, вещо и обмислено пречиствани, за да бъде извлечено от тях всичко чуждо, противоестествено и гибелно, та да не ни сполети това, което, разправят, се случило на един глупав и недодялан тракиец, когато решил да обработва купената наскоро земя.
„Един тракиец от най-затънтените варварски области, разказваше Херод, не виждал какво е земеделска работа, в желанието си да заживее по-издигнато, се преселил в страна с добре гледани земи и си купил градина с лози и маслини. Той не знаел какви грижи трябва да полага за лозите и дърветата, но един ден видял как съседът му изсича израсналите нависоко и нашироко къпини, реже клоните на ясена почти до самия му връх, изтръгва ластарите, поникнали от самите корени на чукана и плъзнали по земята, обрязва дългите и стърчащи издънки на ябълките и маслините; приближил се тогава до синора и попитал защо е тая сеч на клони и зеленина. А съседът му отговорил: „За да бъде полето чисто и спретнато, дървото и лозата в него — по-плодовити." Тръгнал си тракиецът, обсипвайки с благодарности комшията си, радостен и весел, като че ли бил посветен в тайнствата на земеделската наука. И тогава, нещастно неопитен, той грабнал косата и топора и влязъл в градината; лозите и маслините до една осакатил, на дърветата най-бухналите клони ошмулил, най-силните ластари на лозите орязал, всички плодни храсти и фиданки, напращели от сила да раждат, изтръгнал, без да ги различава от трънките и къпините; скъпо му струвало това учение, дало му урок колко струва доверчивостта и лекомислието да грешиш. Така, заключи Херод, и нашите привърженици на „безстрастното", които се стремят да изглеждат спокойни, безтрепетни, равнодушни, без да копнеят по нещо, да страдат от нещо, да се гневят от нещо, да се радват на нещо, порязват всички вълнения на по-чувствителната душа и остаряват в без-жизнеността на бездейния си и омърлушен живот."
|
|
|
