M. Tullius Cicero
Brutus * Брут
Превод: Брут, или за прочутите оратори в: За оратора, П. Стоянова, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1992 		 
двуезичен | оригинал | превод
I  
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11  12  13  14  15  16  17  18  19  20  21  22  23  24  25  26  27  28  29 
30  31  32  33  34  35  36  37  38  39  40  41  42  43  44  45  46  47  48  49  50  51  52  53  54  55  56  57  58  59 
60  61  62  63  64  65  66  67  68  69  70  71  72  73  74  75  76  77  78  79  80  81  82  83  84  85  86  87  88  89 
90  91  92  93  94  95  96  97  98  99  100  101  102  103  104  105  106  107  108  109  110  111  112  113  114  115  116  117  118  119 
120  121  122  123  124  125  126  127  128  129  130  131  132  133  134  135  136  137  138  139  140  141  142  143  144  145  146  147  148  149 
150  151  152  153  154  155  156  157  158  159  160  161  162  163  164  165  166  167  168  169  170  171  172  173  174  175  176  177  178  179 
180  181  182  183  184  185  186  187  188  189  190  191  192  193  194  195  196  197  198  199  200  201  202  203  204  205  206  207  208  209 
210  211  212  213  214  215  216  217  218  219  220  221  222  223  224  225  226  227  228  229  230  231  232  233  234  235  236  237  238  239 
240  241  242  243  244  245  246  247  248  249  250  251  252  253  254  255  256  257  258  259  260  261  262  263  264  265  266  267  268  269 
270  271  272  273  274  275  276  277  278  279  280  281  282  283  284  285  286  287  288  289  290  291  292  293  294  295  296  297  298  299 
300  301  302  303  304  305  306  307  308  309  310  311  312  313  314  315  316  317  318  319  320  321  322  323  324  325  326  327  328  329 
330  331  332  333 
[1] Cum e Cilicia decedens Rhodum venissem et eo mihi de Q. Hortensi morte esset adlatum, opinione omnium maiorem animo cepi dolorem. nam et amico amisso cum consuetudine iucunda tum multorum officiorum coniunctione me privatum videbam et interitu talis auguris dignitatem nostri conlegi deminutam dolebam; qua in cogitatione et cooptatum me ab eo in conlegium recordabar, in quo iuratus iudicium dignitatis meae fecerat, et inauguratum ab eodem; ex quo augurum institutis in parentis eum loco colere debebam.

 
I.1. Когато, потегляйки от Киликия1, пристигнах на Родос, където узнах за смъртта на Квинт Хортензий, аз бях потопен в скръб, каквато малцина биха подозирали, че мога да изпитвам1. Виждах се лишен от един приятел, с когото ни свързваха тясна дружба и многобройни взаимни услуги; скърбях и защото нашата авгурска колегия1 бе ощетена със смъртта на един свой тъй достоен член. Тогава си припомних как той ме бе приобщил към нея, бе се заклел, че съм достоен за тази длъжност, и ме бе посветил тържествено, за което аз, според обичая на авгурите, му дължа синовна признателност.
[2] Augebat etiam molestiam, quod magna sapientium civium bonorumque penuria vir egregius coniunctissimusque mecum consiliorum omnium societate alienissimo rei publicae tempore exstinctus et auctoritatis et prudentiae suae triste nobis desiderium reliquerat; dolebamque quod non, ut plerique putabant, adversarium aut obtrectatorem laudum mearum sed socium potius et consortem gloriosi laboris amiseram.

 
2. Скръбта ми бе още по-голяма, защото този прекрасен човек, който напълно споделяше моите възгледи, си бе отишъл в един момент, когато нуждата от разумни и честни граждани се чувстваше особено остро2, оставяйки ни печалния копнеж по завинаги изчезналите му авторитет и мъдрост; страдах и защото бях загубил не противник и съперник както мнозина смятаха, а по-скоро съюзник и съратник в едно славно дело.
[3] Etenim si in leviorum artium studio memoriae proditum est poetas nobilis poetarum aequalium morte doluisse, quo tandem animo eius interitum ferre debui, cum quo certare erat gloriosius quam omnino adversarium non habere? cum praesertim non modo numquam sit aut illius a me cursus impeditus aut ab illo meus, sed contra semper alter ab altero adiutus et communicando et monendo et favendo.

 
3. Щом сме чували, че в едно по-несериозно изкуство като поезията благородните творци са оплаквали смъртта на свои събратя, то колко повече трябва да жаля аз за кончината на оногова, двубоят с когото за мен бе по-славен, отколкото липсата на противник. Никога той не попречи на моята кариера, нито аз на неговата, а, напротив, винаги си помагахме и със съвет, и с напътствие, и с подкрепа.
[4] Sed quoniam perpetua quadam felicitate usus ille cessit e vita suo magis quam suorum civium tempore et tum occidit, cum lugere facilius rem publicam posset, si viveret, quam iuvare, vixitque tam diu quam licuit in civitate bene beateque vivere, nostro incommodo detrimentoque, si est ita necesse, doleamus, illius vero mortis opportunitatem benevolentia potius quam misericordia prosequamur, ut, quotienscumque de clarissumo et beatissumo viro cogitemus, illum potius quam nosmet ipsos diligere videamur.

 
4. Но той бе човек щастлив приживе, а и смъртта го застигна в щастлив - за него, а не за съгражданите му - момент; защото, ако бе останал жив, той щеше да оплаква републиката, а не да й се радва. И тъй като живя толкова, колкото бе възможно да се живее добре и почтено в нашата държава, то ако трябва да скърбим (защото не можем да не скърбим), нека приемем смъртта му по-скоро като добро за него, отколкото като бедствие за нас, за да личи, колчем се сетим за този прекрасен и преблажен човек, че обичаме повече него, отколкото себе си.
[5] Nam si id dolemus, quod eo iam frui nobis non licet, nostrum est id malum; quod modice feramus, ne id non ad amicitiam sed ad domesticam utilitatem referre videamur: sin tamquam illi ipsi acerbitatis aliquid acciderit angimur, summam eius felicitatem non satis grato animo interpretamur.

 
5. Защото, ако тъжим, задето вече го няма сред нас, то това е наше нещастие, което трябва да понасяме сдържано, за да не изглежда, че скръбта ни е продиктувана от личен интерес, а не от приятелски чувства. Ако ли пък ни мъчи болка, че е бил връхлетян от зла участ, това значи, че не можем правилно да изтълкуваме сполетялото го върховно щастие.
[6] Etenim si viveret Q. Hortensius, cetera fortasse desideraret una cum reliquis bonis et fortibus civibus, hunc autem aut praeter ceteros aut cum paucis sustineret dolorem, cum forum populi Romani, quod fuisset quasi theatrum illius ingeni, voce erudita et Romanis Graecisque auribus digna spoliatum atque orbatum videret.

 
II. 6. Ако бе жив Квинт Хортензий, той би имал същите въжделения като останалите честни и смели граждани, но една болка щеше да изпитва по-силно от другите или най-много с още неколцина други - тази, че римският форум, който бе един вид сцена за неговия талант, сега е сякаш ограбен и осиротял, лишен от мъдрия му глас, достоен за ушите и на римляни, и на гърци.
[7] Equidem angor animo non consili, non ingeni, non auctoritatis armis egere rem publicam, quae didiceram tractare quibusque me adsuefeceram quaeque erant propria cum praestantis in re publica viri tum bene moratae et bene constitutae civitatis. quod si fuit in re publica tempus ullum, cum extorquere arma posset e manibus iratorum civium boni civis auctoritas et oratio, tum profecto fuit, cum patrocinium pacis exclusum est aut errore hominum aut timore.

 
7. Душата ме боли и мен, задето държавата няма вече нужда от оръжията на разума, на таланта, на авторитета, с които съм научен да си служа и които са достойни не само за отличния гражданин в държавата, а и за самата държава, в която властвуват добронравието и законността. И ако имаше такова време, когато влиянието на честния гражданин и на неговото слово можеше да изтръгне оръжието от ръцете на разбунените тълпи, то безспорно бе преди хората поради заблуждение или страх да отблъснат защитниците на мира3.
[8] Ita nobismet ipsis accidit ut, quamquam essent multo magis alia lugenda, tamen hoc doleremus quod, quo tempore aetas nostra perfuncta rebus amplissimis tamquam in portum confugere deberet non inertiae neque desidiae, sed oti moderati atque honesti, cumque ipsa oratio iam nostra canesceret haberetque suam quandam maturitatem et quasi senectutem, tum arma sunt ea sumpta, quibus illi ipsi, qui didicerant eis uti gloriose, quem ad modum salutariter uterentur non reperiebant.

 
8. А с мен се случи така, че макар другите нещастия да бяха много по-големи, оплаквах и собствената си участ: немлад вече и извършил ред достойни дела, аз търсех спокойно убежище, за да се отдам не на безделие и леност, а на смислена и достойна почивка; и тъкмо тогава, когато моето слово побеляваше заедно с мен, достигаше своята зрелост и тъй да се каже старееше, чух да звъни оръжие в ръцете на хора, които се бяха научили да го използват като средство да си спечелят слава4, но не знаеха как да го използват като средство за спасение.
[9] Itaque ei mihi videntur fortunate beateque vixisse cum in ceteris civitatibus tum maxume in nostra, quibus cum auctoritate rerumque gestarum gloria tum etiam sapientiae laude perfrui licuit. quorum memoria et recordatio in maxumis nostris gravissimisque curis iucunda sane fuit, cum in eam nuper ex sermone quodam incidissemus.

 
9. И тъй според мен щастливи и блажени са онези, които - в чужбина и най-вече у нас - успяха да се насладят приживе на авторитет, признание за достойните си дела и слава заради своята мъдрост. Мислите и спомените за тях ми бяха особено приятни неотдавна, когато сред огромните и тежки грижи си ги припомнихме в една беседа.
[10] Nam cum inambularem in xysto et essem otiosus domi, M. ad me Brutus, ut consueverat, cum T. Pomponio venerat, homines cum inter se coniuncti tum mihi ita cari itaque iucundi, ut eorum aspectu omnis quae me angebat de re publica cura consederit. quos postquam salutavi: Quid vos, inquam, Brute et Attice? numquid tandem novi? Nihil sane, inquit Brutus, quod quidem aut tu audire velis aut ego pro certo dicere audeam.

 
III. 10. Веднъж, когато в свободното си време се разхождах из градината, при мен дойдоха Брут, мой чест гост, и Тит Помпоний - самите те близки приятели, а и на мен тъй мили и приятни, че в мига, в който ги съзрях, грижите ми за съдбата на държавата веднага се разсеяха. Поздравих ги и запитах:
- Какво ви носи насам, Брут и Атик? Няма ли най-после някакви новини5?
- Няма нищо, което и ти би желал да чуеш, и аз бих могъл да ти кажа със сигурност - отвърна Брут.
[11] Tum Atticus: eo, inquit, ad te animo venimus, ut de re publica esset silentium et aliquid audiremus potius ex te, quam te adficeremus ulla molestia. Vos vero, inquam, Attice, et praesentem me cura levatis et absenti magna solacia dedistis. nam vestris primum litteris recreatus me ad pristina studia revocavi. Tum ille: legi, inquit, perlubenter epistulam, quam ad te Brutus misit ex Asia, qua mihi visus est et monere te prudenter et consolari amicissume.

 
11. А Атик се обади:
- Дошли сме при теб с намерение да не говорим за политика6 и предпочитаме да ни разкажеш нещо, отколкото да ти причиняваме мъка.
- Вие, Атик - казах му аз, - умеете да разпръсквате мрачните ми мисли, когато сте до мен, а и когато бяхте далеч ми носехте голяма утеха. Та именно благодарение на вашите писма аз успях да се съвзема и да се отдам на старите си занимания.
- С удоволствие прочетох писмото, което Брут ти изпрати от Азия6, - отвърна Атик, - стори ми се, че там той и мъдро те съветва, и те утешава приятелски.
[12] Recte, inquam, est visus: nam me istis scito litteris ex diuturna perturbatione totius valetudinis tamquam ad aspiciendam lucem esse revocatum. atque ut post Cannensem illam calamitatem primum Marcelli ad Nolam proelio populus se Romanus erexit posteaque prosperae res deinceps multae consecutae sunt, sic post rerum nostrarum et communium gravissumos casus nihil ante epistulam Bruti mihi accidit, quod vellem aut quod aliqua ex parte sollicitudines adlevaret meas.

 
12. - Правилно си забелязал - казах му. - Знай, че това писмо сякаш ме изправи на крака след дълго боледуване и ме върна към живота. Както след злощастното сражение при Кана победата на Марцел при Нола7 повдигнала духа на римския народ и повела след себе си още много успехи, така сред сполетелите ме лични7 и всеобщи7 големи нещастия писмото на Брут бе първото нещо, което ми бе по сърце и което до известна степен разсея мрачното ми настроение.
[13] Tum Brutus: volui id quidem efficere certe et capio magnum fructum, si quidem quod volui tanta in re consecutus sum. sed scire cupio, quae te Attici litterae delectaverint. Istae vero, inquam, Brute, non modo delectationem mihi, sed etiam, ut spero, salutem adtulerunt. Salutem? inquit ille. quodnam tandem genus istuc tam praeclarum litterarum fuit? An mihi potuit, inquam, esse aut gratior ulla salutatio aut ad hoc tempus aptior quam illius libri, quo me hic adfatus quasi iacentem excitavit?

 
13. - Точно това и целях - каза Брут - и ще съм много доволен, ако съм постигнал успех в едно тъй трудно мое начинание. Но искам да знам за кое писмо на Атик казваш, че те е зарадвало?
- Онова, Бруте, което ми донесе не само радост, но, надявам се, и спасение.
- Спасение? - учуди се той. - Та що за чудодейно писмо е било това?
- Ами че какъв по-приятен и по-навременен поздрав бих могъл да получа от тази посветена ми книга8, чийто глас сякаш ме върна към живота?
[14] Tum ille: nempe eum dicis, inquit, quo iste omnem rerum memoriam breviter et, ut mihi quidem visum est, perdiligenter complexus est? Istum ipsum, inquam, Brute, dico librum mihi saluti fuisse. Tum Atticus: optatissimum mihi quidem est quod dicis; sed quid tandem habuit liber iste, quod tibi aut novum aut tanto usui posset esse?

 
14. - Ти вероятно говориш за книгата, в която той е сбрал цялата наша история, предавайки я сбито, накратко и според мен много точно?
- Да, Бруте, именно тази книга се оказа спасителна за мен.
IV. Тогава се намеси Атик:
- Думите ти ме ласкаят твърде много. Но кажи все пак какво толкова ново или толкова полезно си открил в книгата ми?
[15] Ille vero et nova, inquam, mihi quidem multa et eam utilitatem quam requirebam, ut explicatis ordinibus temporum uno in conspectu omnia viderem. quae cum studiose tractare coepissem, ipsa mihi tractatio litterarum salutaris fuit admonuitque, Pomponi, ut a te ipso sumerem aliquid ad me reficiendum teque remunerandum si non pari, at grato tamen munere: quamquam illud Hesiodium laudatur a doctis, quod eadem mensura reddere iubet qua acceperis aut etiam cumulatiore, si possis.

 
15. - Открих в нея нещо и много ново, и много полезно, което отдавна търсех - възможността да обхвана с един поглед всички събития, изложени в своята последователност. Заех се усърдно да чета книгата и само това четене бе за мен спасение - то ме насочи, Помпоний, към идеята и аз на свой ред да почерпя от теб някаква тема за съчинение, което ще ми помогне и да се възстановя, и да ти се отблагодаря - с дар ако не равностоен, то поне поднесен от сърце; нищо, че познавачите хвалят казаното от Хезиод: трябва да върнеш колкото си взел, че и отгоре, ако можеш9.
[16] Ego autem voluntatem tibi profecto emetiar, sed rem ipsam nondum posse videor; idque ut ignoscas, a te peto. nec enim ex novis, ut agricolae solent, fructibus est unde tibi reddam quod accepi—sic omnis fetus repressus exustusque flos siti veteris ubertatis exaruit —, nec ex conditis, qui iacent in tenebris et ad quos omnis nobis aditus, qui paene solis patuit, obstructus est. seremus igitur aliquid tamquam in inculto et derelicto solo; quod ita diligenter colemus, ut impendiis etiam augere possimus largitatem tui muneris: modo idem noster animus efficere possit quod ager, qui quom multos annos quievit, uberiores efferre fruges solet.

 
16. В момента аз обаче мога да ти поднеса само най-добрите си намерения, а нищо реално, струва ми се, не мога и те моля да ми простиш. Невъзможно ми е да ти върна дълга си от последната реколта, както правят стопаните10 - у мен не можа да избуи нито един жив кълн и предишната ми плодовитост бе изгорена в разцвета си от унищожителна суша; не мога да ти се издължа и с реколта от предишни години10, защото тя лежи в тъмен кът, недостъпна и за мен самия, почти единствения, който преди имаше право да я доближи. И тъй сега трябва да хвърлям семе върху една подивяла и запустяла почва, но ще се заема да я обработвам усърдно, за да ти върна с лихвите твоя щедър дар. Стига само духът ми да може като нива, оставена много години в покой, да даде по-обилни плодове.
[17] Tum ille: ego vero et exspectabo ea quae polliceris, nec exigam nisi tuo commodo et erunt mihi pergrata, si solveris. Mihi quoque, inquit Brutus, [et] exspectanda sunt ea quae Attico polliceris, etsi fortasse ego a te huius voluntarius procurator petam, quod ipse, cui debes, incommodo exacturum negat.

 
17. - Ще чакам обещаното - отвърна Атик, - но искам да ми върнеш дълга само тогава, когато на теб ти е удобно, и ще съм много радостен, когато това стане.
- Аз също - рече Брут - ще очаквам да видя онова, което обеща на Атик. Дори като доброволен надзорник може би ще съм още по-настоятелен в искането си, отколкото твоят кредитор, който заявява, че не желае да действа в твой ущърб.
[18] At vero, inquam, tibi ego, Brute, non solvam, nisi prius a te cavero amplius eo nomine neminem, cuius petitio sit, petiturum. Non mehercule, inquit, tibi repromittere istuc quidem ausim. nam hunc, qui negat, video flagitatorem non illum quidem tibi molestum, sed adsiduum tamen et acrem fore. Tum Pomponius: ego vero, inquit, Brutum nihil mentiri puto. videor enim iam te ausurus esse appellare, quoniam longo intervallo modo primum animadverti paulo te hilariorem.

 
V. 18. - Аз пък, Бруте - отвърнах, - ще се издължа само ако предварително ми гарантираш, че никой друг няма да отправя към мен иск за същата вещ.
- Честна дума, не мога да ти го обещая, защото виждам вече, че най-упорито ще те преследва този, който сега твърди, че няма да прави това - каза той, - но, убеден съм, ще е един ако не досаден, то поне постоянен и неуморен просител.
- Да, Брут е прав - обади се Атик. - Чувствам, че ще започна да те подканям, защото за пръв път от дълго време насам те виждам малко по-весел.
[19] Itaque quoniam hic quod mihi deberetur se exacturum professus est, quod huic debes, ego a te peto. Quidnam id? inquam. Ut scribas, inquit, aliquid; iam pridem enim conticuerunt tuae litterae. nam ut illos de re publica libros edidisti, nihil a te sane postea accepimus: eisque nosmet ipsi ad rerum nostrarum memoriam comprehendendam impulsi atque incensi sumus. sed illa, cum poteris; atque ut possis, rogo.

 
19. И тъй, понеже Брут изисква от тебе онова, което дължиш на мен, аз изисквам от теб онова, което дължиш на него.
- Че какво е то? - попитах аз.
- Да напишеш нещо, - отвърна ми той, - защото отдавна вече мълчи перото ти. След като издаде книгите си за държавата, не се е появявало нищо твое, а именно тези книги събудиха у мене пламенното желание да се заема с древните летописи. Но с това се захвани, когато можеш - моля те да намериш време.
[20] Nunc vero, inquit, si es animo vacuo, expone nobis quod quaerimus. Quidnam est id? inquam. Quod mihi nuper in Tusculano inchoavisti de oratoribus: quando esse coepissent, qui etiam et quales fuissent. quem ego sermonem cum ad Brutum tuum vel nostrum potius detulissem, magnopere hic audire se velle dixit. itaque hunc elegimus diem, cum te sciremus esse vacuum. quare, si tibi est commodum, ede illa quae coeperas et Bruto et mihi.

 
20. А сега, ако размислите ти не са насочени към нещо друго, нека чуем от теб нещо, което ни интересува.
- А какво е то? - попитах аз.
- Онзи разказ за ораторите, който подхвана неотдавна в тускуланското си имение - кога са се появили, кои са, какви са били. Знаеш ли, когато споменах това на моя, всъщност нашия приятел Брут, той изяви голямо желание да го чуе. Затова и избрахме днешния ден - знаехме, че си свободен. Ето защо, ако нямаш нищо против, довърши пред мен и Брут онова, което поде тогава.
[21] Ego vero, inquam, si potuero, faciam vobis satis. Poteris, inquit: relaxa modo paulum animum aut sane, si potes, libera. Nempe igitur hinc tum, Pomponi, ductus est sermo, quod erat a me mentio facta causam Deiotari fidelissimi atque optumi regis ornatissume et copiosissume a Bruto me audisse defensam. Scio, inquit, ab isto initio tractum esse sermonem teque Bruti dolentem vicem quasi deflevisse iudiciorum vastitatem et fori.

 
21. - Ще изпълня молбата ви, стига да мога - отговорих аз.
- Можеш, можеш, само поотпусни душата си, даже, ако успееш, съвсем я освободи.
- И тъй нали, Помпоний, разговорът тръгна от това, че споменах делото на Дейотар, този най-верен и най-добър цар11, когото Брут защити с една прекрасна и богата реч?
VI. - Да, оттук започна разговорът ни - жалейки участта на Брут, ти оплакваше опустелите съдилища и празния форум.
- Истина е, казах това тогава, казвам го често и сега.
[22] Feci, inquam, istuc quidem et saepe facio. nam mihi, Brute, in te intuenti crebro in mentem venit vereri, ecquodnam curriculum aliquando sit habitura tua et natura admirabilis et exquisita doctrina et singularis industria. cum enim in maxumis causis versatus esses et cum tibi aetas nostra iam cederet fascisque submitteret, subito in civitate cum alia ceciderunt tum etiam ea ipsa, de qua disputare ordimur, eloquentia obmutuit.

 
22. Защото, като те гледам, Бруте, започвам да се боя - питам се какво ли ще стане с твоите възхитителни дарби, с ненадминатата ти ученост, с рядкото ти усърдие? Понеже точно когато беше добил опит в най-сериозните дела, когато нашето поколение вече ти правеше път, свеждайки пред теб фасците си12 в знак на уважение, изведнъж и положението в държавата се промени, и красноречието, за което сега се гласим да говорим, замлъкна.
[23] Tum ille: ceterarum rerum causa, inquit, istuc et doleo et dolendum puto; dicendi autem me non tam fructus et gloria quam studium ipsum exercitatioque delectat: quod mihi nulla res eripiet te praesertim tam studiosum et * * * . dicere enim bene nemo potest nisi qui prudenter intellegit; quare qui eloquentiae verae dat operam, dat prudentiae, qua ne maxumis quidem in bellis aequo animo carere quisquam potest.

 
23. - За останалото и аз скърбя - рече тогава Брут - и смятам, че има защо. Но към красноречието ме влече не толкова ползата от него и жаждата за слава, колкото самите занимания и упражнения. И мисля, че това никой не може да ми отнеме, особено ако до мен е такъв верен приятел като теб. Защото да говори добре може само онзи, който правилно схваща нещата. Така че, който се стреми към красноречието, се стреми към мъдростта, от която никой не може да се лиши равнодушно и в най-страшните войни.
[24] Praeclare, inquam, Brute, dicis eoque magis ista dicendi laude delector, quod cetera, quae sunt quondam habita in civitate pulcherrima, nemo est tam humilis qui se non aut posse adipisci aut adeptum putet; eloquentem neminem video factum esse victoria. sed quo facilius sermo explicetur, sedentes, si videtur, agamus. Cum idem placuisset illis, tum in pratulo propter Platonis statuam consedimus.

 
24. - Прекрасни слова, Бруте! - рекох му. - Твоята похвала за красноречието ми е още по-приятна, тъй като, що се отнася до обществените длъжности, смятани някога у нас за престижни, то всеки, колкото и некадърен да е13, вярва, че може да се добере или че вече се е добрал до тях; а в същото време не виждам никого станал красноречив благодарение на една победа. А сега, ако искате, да седнем, за да се чувстваме по-удобно.
Те приеха и приседнахме на тревата край статуята на Платон13. Тогава аз подех:
[25] Hic ego: laudare igitur eloquentiam et quanta vis sit eius expromere quantamque eis, qui sint eam consecuti, dignitatem afferat, neque propositum nobis est hoc loco neque necessarium. hoc vero sine ulla dubitatione confirmaverim, sive illa arte pariatur aliqua sive exercitatione quadam sive natura, rem unam esse omnium difficillumam. quibus enim ex quinque rebus constare dicitur, earum una quaeque est ars ipsa magna per sese. quare quinque artium concursus maxumarum quantam vim quantamque difficultatem habeat existimari potest.

 
25. - И тъй да възхвалявам красноречието и да ви говоря за неговата сила, както и за достойнството, което придава на онези, които го притежават, не е моя цел, нито пък намирам за уместно да го правя тук. Без колебание бих заявил едно: независимо дали е рожба на някаква теория, на опита или на самата природа, то е най-трудното нещо на света. Знаем, че се състои от пет части, всяка една от които представлява сама по себе си голямо изкуство. Така че сами можете да прецените каква сила се крие в това единение на пет огромни изкуства и колко тежко е овладяването му.
[26] Testis est Graecia, quae cum eloquentiae studio sit incensa iamdiuque excellat in ea praestetque ceteris, tamen omnis artes vetustiores habet et multo ante non inventas solum, sed etiam perfectas, quam haec est a Graecis elaborata dicendi vis atque copia. in quam cum intueor, maxime mihi occurrunt, Attice, et quasi lucent Athenae tuae, qua in urbe primum se orator extulit primumque etiam monumentis et litteris oratio est coepta mandari.

 
26. Свидетелка е Гърция, в която, въпреки че е пристрастена към красноречието, че открай време изпъква в него и надминава останалите държави, все пак всички други изкуства са по-стари, не само открити, но и усъвършенствани много преди да бъде развито умението да се говори красиво. Когато се взра натам, пред погледа ми изпъква и засиява, Атик, твоята любима Атина14: градът, който пръв е отдал почит на оратора, в който за пръв път словото е било запечатано с букви и увековечено.
[27] Tamen ante Periclem, cuius scripta quaedam feruntur, et Thucydidem, qui non nascentibus Athenis sed iam adultis fuerunt, littera nulla est, quae quidem ornatum aliquem habeat et oratoris esse videatur. quamquam opinio est et eum, qui multis annis ante hos fuerit, Pisistratum et paulo seniorem etiam Solonem posteaque Clisthenem multum, ut temporibus illis, valuisse dicendo.

 
27. Но от епохата преди Перикъл, който, казват, оставил няколко творби, и преди Тукидид - и двамата свидетели не на зараждането, а на зрелостта на града - не съществуват никакви текстове, които да имат някаква украса и да изглеждат дело на оратор. Говори се, че Пизистрат, живял много преди тях, дори малко по-древен от Солон, а после и Клистен били много изтъкнати за времето си оратори.
[28] Post hanc aetatem aliquot annis, ut ex Attici monumentis potest perspici, Themistocles fuit, quem constat cum prudentia tum etiam eloquentia praestitisse; post Pericles, qui cum floreret omni genere virtutis, hac tamen fuit laude clarissumus. Cleonem etiam temporibus illis turbulentum illum quidem civem, sed tamen eloquentem constat fuisse.

 
28. Няколко години след това, както може да се види от атическите паметници, е живял Темистокъл - за него се знае, че бил пръв не само по ум, но и по красноречие, после Перикъл, който при всички други свои блестящи добродетели бил известен и с ораторската си дарба. По онова време живял и Клеон, метежен гражданин, но добър оратор.
[29] Huic aetati suppares Alcibiades Critias Theramenes; quibus temporibus quod dicendi genus viguerit ex Thucydidi scriptis, qui ipse tum fuit, intellegi maxume potest. grandes erant verbis, crebri sententiis, compressione rerum breves et ob eam ipsam causam interdum subobscuri.

 
29. Почти съвременници на тази епоха били Алкивиад, Клитий и Терамен. Какъв е бил господстващият тогава стил, можем да разберем от съчинението на Тукидид, живял по същото време: словото е величествено, богато на мисли, кратко поради плътността на фактите и тъкмо за това понякога малко неясно.
[30] Sed ut intellectum est quantam vim haberet accurata et facta quodam modo oratio, tum etiam magistri dicendi multi subito exstiterunt. tum Leontinus Gorgias, Thrasymachus Calchedonius, Protagoras Abderites, Prodicus Ceius, Hippias Eleius in honore magno fuit; aliique multi temporibus eisdem docere se profitebantur adrogantibus sane verbis, quemadmodum causa inferior—ita enim loquebantur—dicendo fieri superior posset.

 
30. Но щом се разбрало каква сила крие грижливо обработената реч, веднага се появили множество учители по красноречие - Горгий от Леонтина, Тразимах от Халкедон, Протагор от Абдера, Продик от Кеос, Хипий от Елида били на голяма почит. По същото време мнозина други най-безсрамно заявявали публично, че учат (така се изразявали те) как една слаба кауза може да стане силна с помощта на красноречието.
[31] His opposuit sese Socrates, qui subtilitate quadam disputandi refellere eorum instituta solebat * verbis. huius ex uberrumis sermonibus exstiterunt doctissumi viri; primumque tum philosophia non illa de natura, quae fuerat antiquior, sed haec, in quad e bonis rebus et malis deque hominum vita et moribus disputatur, inventa dicitur. quod quoniam genus ab hoc quod proposuimus abhorret, philosophos aliud in tempus reiciamus; ad oratores, a quibus digressi sumus, revertamur.

 
31. Против тях застанал Сократ, който с тънкото си умение да води диспут успявал да обори теориите им. Неговите най-мъдри беседи създали множество твърде учени люде: тогава, казват, се родила и философията, не онази, която се занимава с природата - тя е по-древна, - а тази, която разсъждава за доброто и злото, за човешкия живот и човешките нрави. Но понеже това няма връзка с избраната от нас тема, ще оставим философите за друг път, а сега нека се върнем към ораторите, от които се отклонихме.
[32] Exstitit igitur iam senibus illis quos paulo ante diximus Isocrates, cuius domus cunctae Graeciae quasi ludus quidam patuit atque officina dicendi; magnus orator et perfectus magister, quamquam forensi luce caruit intraque parietes aluit eam gloriam, quam nemo meo quidem iudicio est postea consecutus. is et ipse scripsit multa praeclare et docuit alios; et cum cetera melius quam superiores, tum primus intellexit etiam in soluta oratione, dum versum effugeres, modum tamen et numerum quendam oportere servari.

 
32. И тъй, когато споменатите преди малко оратори били вече старци, се появил Изократ, чийто дом, отворен за цяла Гърция, бил един вид школа и ковачница за оратори; този велик оратор и отличен педагог, макар че не се подвизавал в съда, а между стените на своята школа, успял да си създаде една слава, на която според мен, никой друг не се е радвал - славата на човек, който и написал много, и обучавал другите. И не само превъзхождал във всяко отношение предшествениците си, но и пръв открил, че и в немерената реч трябва да се спазват ритъм и размер, като се внимава да не се получи стих.
[33] Ante hunc enim verborum quasi structura et quaedam ad numerum conclusio nulla erat; aut, si quando erat, non apparebat eam dedita opera esse quaesitam—quae forsitan laus sit —; verum tamen natura magis tum casuque nonnunquam, quam aut ratione aliqua aut ulla observatione fiebat.

 
33. Защото преди него не съществували градежът, тъй да се каже, и ритмичният завършек на периодите или ако ги е имало, то е било случайно - макар достойно за похвала, всичко това се получавало тогава по-скоро естествено или от само себе си, а никога не се правело съзнателно, в резултат на наблюдение.
[34] Ipsa enim natura circumscriptione quadam verborum comprehendit concluditque sententiam, quae cum aptis constricta verbis est, cadit etiam plerumque numerose. nam et aures ipsae quid plenum, quid inane sit iudicant et spiritu quasi necessitate aliqua verborum comprensio terminatur; in quo non modo defici, sed etiam laborare turpe est.

 
34. Самата природа затваря и сякаш заключва в рамка от думи мисълта; и когато тези думи са подходящи, получава се ритмичен завършек. А и ухото може да отсъди кой завършек е пълен и кой - непълен и краят на периода сякаш по силата на някаква естествена закономерност задължително се отбелязва с поемането на дъх - когато той не ни достига или го поемаме мъчително, създава се неприятно впечатление.
[35] Tum fuit Lysias ipse quidem in causis forensibus non versatus, sed egregie subtilis scriptor atque elegans, quem iam prope audeas oratorem perfectum dicere. nam plane quidem perfectum et quoi nihil admodum desit Demosthenem facile dixeris. nihil acute inveniri potuit in eis causis quas scripsit, nihil, ut ita dicam, subdole, nihil versute, quod ille non viderit; nihil subtiliter dici, nihil presse, nihil enucleate, quo fieri possit aliquid limatius; nihil contra grande, nihil incitatum, nihil ornatum vel verborum gravitate vel sententiarum, quo quicquam esset elatius.

 
IX. 35. Тогава е живял и Лизий, сам той не участвал в съдебни дела, но забележително естествен и изящен автор на съдебни речи, когато се изкушавам да нарека съвършен оратор. Затова пък безспорно съвършен, комуто нищо не е липсвало, веднага бих нарекъл Демостен. По останалите от него съдебни речи личи, че не му е убягвало ни едно прозорливо хрумване, ни една, тъй да се каже, хитрина, ни един ловък похват. Няма нищо по-изящно от естествеността, стегнатостта, яснотата на словото му, а в същото време няма нищо по-възвишено от неговата величавост, патетичност, от украсата му с достолепни думи и мисли.
[36] Huic Hyperides proxumus et Aeschines fuit et Lycurgus et Dinarchus et is, cuius nulla exstant scripta, Demades aliique plures. haec enim aetas effudit hanc copiam; et, ut opinio mea fert, sucus ille et sanguis incorruptus usque ad hanc aetatem oratorum fuit, in qua naturalis inesset, non fucatus nitor.

 
36. Най-близко до него били Хиперид, Есхин, Ликург, Динарх, Демад, от когото нищо не е останало, и още мнозина други. Онази епоха създала това обилие от таланти и според мен нейните жизнени сокове и силната й кръв са се запазили непокътнати чак до днес у онези оратори, в чиято реч има естествен, а не фалшив блясък.
[37] Phalereus enim successit eis senibus adulescens eruditissimus ille quidem horum omnium, sed non tam armis institutus quam palaestra. itaque delectabat magis Atheniensis quam inflammabat. processerat enim in solem et pulverem non ut e militari tabernaculo, sed ut e Theophrasti doctissumi hominis umbraculis.

 
37. Те вече доизживявали дните си, когато се появил младият Деметрий от Фалерон, най-образован от всички тях, но обучен повече в схватките игри на палестрата, отколкото в истински сражения. И затова той повече очаровал атиняните, отколкото ги възпламенявал, тъй като идвал сред изтощителния пек и праха на битките не от войнишката палатка, а от сенчестата обител на многоучения Теофраст.
[38] Hic primus inflexit orationem et eam mollem teneramque reddidit et suavis, sicut fuit, videri maluit quam gravis, sed suavitate ea, qua perfunderet animos, non qua perfringeret; [et] tantum ut memoriam concinnitatis suae, non, quemadmodum de Pericle scripsit Eupolis, cum delectatione aculeos etiam relinqueret in animis eorum, a quibus esset auditus.

 
38. Той пръв очупил речта и й придал финес и мекота, предпочитал да изглежда приятен, какъвто бил всъщност, а не суров. Тази приятност се разливала в душите, но не ги разтърсвала и оставяла в тях единствено спомена за звучността на словото му, докато Перикъл по думите на Евполид заедно с удоволствието оставял забити и стрели в съзнанието на онези, които го слушали.
[39] Videsne igitur vel in ea ipsa urbe, in qua et nata et alta sit eloquentia, quam ea sero prodierit in lucem? si quidem ante Solonis aetatem et Pisistrati de nullo ut diserto memoriae proditum est. at hi quidem, ut populi Romani aetas est, senes, ut Atheniensium saecla numerantur, adulescentes debent videri. nam etsi Servio Tullio regnante viguerunt, tamen multo diutius Athenae iam erant, quam est Roma ad hodiernum diem. nec tamen dubito quin habuerit vim magnam semper oratio.

 
Х. 39. И тъй, виждате колко късно се появило на бял свят красноречието дори в града, където било родено и откърмено. Защото не сме чували да се говори за някой красноречив човек преди Солон и Пизистрат. Те самите могат да ни изглеждат древни, сравнени с възрастта на нашия народ, но ще ни се сторят младежи, ако вземем предвид многовековността на атиняните. Вярно, по времето на Сервий Тулий те са били в своя разцвет, но тогава Атина е била много по-стара, отколкото е Рим днес.
Аз не се съмнявам, че красноречието винаги е притежавало велика сила.
[40] Neque enim iam Troicis temporibus tantum laudis in dicendo Ulixi tribuisset Homerus et Nestori, quorum alterum vim habere voluit, alterum suavitatem, nisi iam tum esset honos eloquentiae; neque ipse poeta hic tam [idem] orna tus in dicendo ac plane orator fuisset. cuius etsi incerta sunt tempora, tamen annis multis fuit ante Romulum; si quidem non infra superiorem Lycurgum fuit, a quo est disciplina Lacedaemoniorum astricta legibus.

 
40. Омир не би възхвалил толкова речта на Одисей и Нестор15 още по време на Троянската война, приписвайки на единия сила, а на другия - сладост, ако и тогава красноречието не е било на почит; а и самият поет нямаше да бъде такъв майстор на красивото слово и едва ли не и самият той оратор. Ние не знаем кога точно е живял, но все пак това е било много преди Ромул и не след първия Ликург, регламентирал със закони спартанската държавна уредба.
[41] Sed studium eius generis maiorque vis agnoscitur in Pisistrato. denique hunc proximo saeculo Themistocles insecutus est, ut apud nos, perantiquus, ut apud Athenienses, non ita sane vetus. fuit enim regnante iam Graecia, nostra autem civitate non ita pridem dominatu regio liberata. nam bellum Volscorum illud gravissimum, cui Coriolanus exsul interfuit, eodem fere tempore quo Persarum bellum fuit, similisque fortuna clarorum virorum;

 
41. Следи от подобен интерес към словото и една по-голяма сила се долавят у Пизистрат. А в следващото столетие го последвал Темистокъл - за нас прастар, за атиняните не чак толкова древен. По негово време Гърция била стигнала върха на своята мощ, а Рим едва-що се бил освободил от властта на царете. Войната с волските, в която участвал изгнаникът Кориолан, била по времето, когато гърците воювали с персите, сходна била и участта на двамата прочути мъже16:
[42] Si quidem uterque, cum civis egregius fuisset, populi ingrati pulsus iniuria se ad hostes contulit conatumque iracundiae suae morte sedavit. nam etsi aliter apud te est, Attice, de Coriolano, concede tamen ut huic generi mortis potius adsentiar. At ille ridens: tuo vero, inquit, arbitratu; quoniam quidem concessum est rhetoribus ementiri in historiis, ut aliquid dicere possint argutius. ut enim tu nunc de Coriolano, sic Clitarchus, sic Stratocles de Themistocle finxit.

 
42. И единият, и другият били видни граждани, но прогонени от неблагодарния народ, преминали на страната на врага, а после със смъртта си уталожили размириците, предизвикани от тях в пристъп на гняв. Знам, Атик, че ти разказваш историята на Кориолан другояче, но позволи на мен да приема тази легенда за смъртта му.
XI. А той се позасмя:
- Както искаш. На реторите е позволено, като разказват, да послъгват, та да могат да кажат нещо по-ефектно. Така, както ти сега измисляш историята за Кориолан, са си съчинявали Клитарх и Стратокъл за Темистокъл.
[43] Nam quem Thucydides, qui et Atheniensis erat et summo loco natus summusque vir et paulo aetate posterior, tantum <morbo> mortuum scripsit et in Attica clam humatum, addidit fuisse suspicionem veneno sibi conscivisse mortem: hunc isti aiunt, cum taurum immolavisset, excepisse sanguinem patera et eo poto mortuum concidisse. hanc enim mortem rhetorice et tragice ornare potuerunt; illa mors volgaris nullam praebebat materiem ad ornatum. quare quoniam tibi ita quadrat, omnia fuisse Themistocli paria et Coriolano, pateram quoque a me sumas licet, praebebo etiam hostiam, ut Coriolanus sit plane alter Themistocles.

 
43. Тукидид, който е бил и атинянин, и от благородно потекло, и изключителен човек, освен това живял малко след него, писал, че Темистокъл си умрял просто от болест и бил тайно погребан в Атина, като добавил: съществува подозрение, че се е самоубил с отрова. А пък онези горните разправят, че като принасял в жертва бик, събрал в една патера кръвта му, изпил я и паднал мъртъв. Такава смърт повече изкушава ораторите, защото може да се представи трагически приповдигнато, докато обикновената смърт не предлага никакъв материал за разкрасяване. Но щом на теб ти харесва всичко при Темистокъл и Кориолан да съвпада, то ето, давам ти патерата, ще ти дам и жертва, та Кориолан да стане наистина един втори Темистокъл.
[44] Sit sane, inquam, ut lubet, de isto; et ego cautius posthac historiam attingam te audiente, quem rerum Romanarum auctorem laudare possum religiosissumum. sed tum fere Pericles Xanthippi filius, de quo ante dixi, primus adhibuit doctrinam; quae quamquam tum nulla erat dicendi, tamen ab Anaxagora physico eruditus exercitationem mentis a reconditis abstrusisque rebus ad causas forensis popularisque facile traduxerat. huius suavitate maxume hilaratae Athenae sunt, huius ubertatem et copiam admiratae eiusdem vim dicendi terroremque timuerunt.

 
44. - Добре, за това нека бъде твоето. А аз отсега нататък ще разглеждам по-внимателно историята, имайки предвид, че говоря пред най-усърдния изследовател на римската древност.
Та почти по същото време Перикъл, син на Ксантип, за когото вече стана дума, за пръв път приложил към красноречието наука - не специална, защото тогава още нямало такава; но обучен от философа натуралист Анаксагор да упражнява ума си, той лесно пренесъл уменията си от тайнствените и отвлечени научни занимания към съдебните и политически дела на площада. Сладостта на неговата реч радвала атиняните, нейното пълнокръвие и обилие ги възхищавали, а нейната сила и страховитост ги карали да тръпнат от ужас.
[45] Haec igitur aetas prima Athenis oratorem prope perfectum tulit. nec enim in constituentibus rem publicam nec in bella gerentibus nec in impeditis ac regum dominatione devinctis nasci cupiditas dicendi solet. pacis est comes otique socia et iam bene constitutae civitatis quasi alumna quaedam eloquentia.

 
ХII. 45. Тази първа епоха на красноречието дала на Атина един почти съвършен оратор. Защото любовта към словото обикновено не се проявява тогава, когато обществото още се устройва или води войни, или пък е ограничено и сковано от нечия царска власт. Красноречието е спътник на мира, съюзник на свободното време и, тъй да се каже, питомец на уредените вече държави.
[46] Itaque, ait Aristoteles, cum sublatis in Sicilia tyrannis res privatae longo intervallo iudiciis repeterentur, tum primum, quod esset acuta illa gens et controversiae nata, artem et praecepta Siculos Coracem et Tisiam conscripsisse—nam antea neminem solitum via nec arte, sed accurate tamen et descripte plerosque dicere —; scriptasque fuisse et paratas a Protagora rerum illustrium disputationes, quae nunc communes appellantur loci.

 
46. Аристотел казва, че когато в Сицилия след събарянето на тиранията17 били подновени след дълго прекъсване частните процеси, то именно тогава, понеже сицилийците са хора с остър ум и с естествена склонност да спорят, Коракс и Тизий описали теорията и правилата за красноречието. Защото преди това никой не бил свикнал да говори според някаква система и метод, а повечето хора се стремели единствено да говорят точно и отчетливо. Протагор бил написал и подготвил разсъждения на важни теми, които днес се наричат "общи места".
[47] Quod idem fecisse Gor giam, cum singularum rerum laudes vituperationesque conscripsisset, quod iudicaret hoc oratoris esse maxume proprium, rem augere posse laudando vituperandoque rursus adfligere; huic Antiphontem Rhamnusium similia quaedam habuisse conscripta; quo neminem umquam melius ullam oravisse capitis causam, cum se ipse defenderet se audiente, locuples auctor scripsit Thucydides.

 
47. Същото бил сторил и Горгий, пишейки по различни поводи хвалебствия и порицания, като смятал, че за оратора най-важно е чрез похвалите си да възвеличава и, обратно, с порицанието си да поразява. Антифонт от Рамнунт също бил написал нещо подобно - един такъв достоверен автор като Тукидид пише за него, че се проявил като ненадминат оратор, говорейки в собствена защита на един углавен процес.
[48] Nam Lysiam primo profiteri solitum artem esse dicendi; deinde, quod Theodorus esset in arte subtilior, in orationibus autem ieiunior, orationes eum scribere aliis coepisse, artem removisse. similiter Isocraten primo artem dicendi esse negavisse, scribere autem aliis solitum orationes, quibus in iudiciis uterentur; sed cum ex eo, quia quasi committeret contra legem 'quo quis iudicio circumveniretur', saepe ipse in iudicium vocaretur, orationes aliis destitisse scribere totumque se ad artes componendas transtulisse.

 
48. А Лизий отначало обявявал, че преподава изкуство на красноречието, но после, понеже Теодор от Византион бил по-добър познавач на теорията от него, той изоставил теоретическите занимания и започнал да пише речи за другите. Изократ пък първоначално отричал теорията и писал съдебни речи за клиенти, но тъй като често самият той бил съден за прилагане на непозволени средства в съдопроизводството, спрял да се занимава с това и се посветил на писане на теоретически съчинения.
[49] Et Graeciae quidem oratorum partus atque fontis vides, ad nostrorum annalium rationem veteres, ad ipsorum sane recentes. nam ante quam delectata est Atheniensium civitas hac laude dicendi, multa iam memorabilia et in domesticis et in bellicis rebus effecerat. hoc autem studium non erat commune Graeciae, sed proprium Athenarum.

 
ХIII. 49. Така се родили ораторите в Гърция, такива били изворите на ораторското изкуство - по отношение на нашата история древни, но по отношение на гръцката даже нови, защото още преди градът на атиняните да почне да се наслаждава на красотата на словото, той бил извършил вече множество достопаметни дела и в мир, и във война. Тази страст обаче не била обща за цяла Гърция, а присъща единствено на атиняните18.
[50] Quis enim aut Argivum oratorem aut Corinthium aut Thebanum scit fuisse temporibus illis? nisi quid de Epaminonda docto homine suspicari lubet. Lacedaemonium vero usque ad hoc tempus audivi fuisse neminem. Menelaum ipsum dulcem illum quidem tradit Homerus, sed pauca dicentem. brevitas autem laus est interdum in aliqua parte dicendi, in universa eloquentia laudem non habet.

 
50. Имало ли е в ония времена оратор от Аргос, от Коринт или Тива? Единствено за мъдрия Епаминонд може да допуснем нещо подобно. От лакедемонците пък досега не съм чувал да е имало оратор. За самия Менелай Омир казва, че говорел сладко, но малко. А краткостта се счита за достойнство на една реч или на някои нейни части, но не и на цялото красноречие.
[51] At vero extra Graeciam magna dicendi studia fuerunt maxumique huic laudi habiti honores illustre oratorum nomen reddiderunt. nam ut semel e Piraeo eloquentia evecta est, omnis peragravit insulas atque ita peregrinata tota Asia est, ut se externis oblineret moribus omnemque illam salubritatem Atticae dictionis et quasi sanitatem perderet ac loqui paene dedisceret. hinc Asiatici oratores non contemnendi quidem nec celeritate nec copia, sed parum pressi et nimis redundantes; Rhodii saniores et Atticorum similiores.

 
51. Извън Гърция красноречието също било изучавано задълбочено и почестите, с които започнало да се покрива, прославили името оратор. Веднъж отплавало от Пирея, то обходило всички острови, пребродило цяла Азия, и то тъй, че се просмукало с чуждоземни нрави, губейки цялата чистота и здрава сила на атинското слово, и сякаш се отучило да говори. Оттук идват ораторите азианци, които заслужават известно внимание, но словото им е недостатъчно стегнато и прекомерно претрупано. Родосците притежават по-чиста реч и повече приличат на атиняните.
[52] Sed de Graecis hactenus; et enim haec ipsa forsitan fuerint non necessaria. Tum Brutus: ista vero, inquit, quam necessaria fuerint non facile dixerim; iucunda certe mihi fuerunt neque solum non longa, sed etiam breviora quam vellem. Optime, inquam, sed veniamus ad nostros, de quibus difficile est plus intellegere quam quantum ex monumentis suspicari licet.

 
52. Но за гърците дотук. Дори може би и това, което казах, не бе толкова необходимо.
- Трудно бих преценил дали бе необходимо, или не - обади се Брут, - но те слушах с увлечение и ми се стори, че говори не прекалено дълго, а даже твърде кратко.
- Чудесно - рекох, - но нека сега дойдем до нашите сънародници, за които можем само да правим догадки въз основа на историческите паметници.
[53] Quis enim putet aut celeritatem ingeni L. Bruto illi nobilitatis vestrae principi defuisse? qui de matre savianda ex oraculo Apollinis tam acute arguteque coniecerit; qui summam prudentiam simulatione stultitiae texerit; qui potentissimum regem clarissumi regis filium expulerit civitatemque perpetuo dominatu liberatam magistratibus annuis legibus iudiciisque devinxerit; qui collegae suo imperium abrogaverit, ut e civitate regalis nominis memoriam tolleret: quod certe effici non potuisset, nisi esset oratione persuasum.

 
ХIV. 53. Та кой би се усъмнил, че Луций Брут, родоначалникът на вашата прочута фамилия19, е притежавал изключително бърз ум? Той проницателно и бързо осмислил пророчеството на Аполон за това, че трябва да бъде целуната майката19; той успял да прикрие рядката си прозорливост под маската на глупостта; той прогонил от държавата един тъй могъщ цар19, син на най-славния владетел, и освободена от едноличното господство, я укрепил с годишни магистратури, закони и съдилища; той лишил от власт своя колега консул19, за да изтрие от паметта на народа всеки спомен от царските времена! Всичко това не би могло да се постигне, ако не бе успял да убеди със слово римляните.
[54] Videmus item paucis annis post reges exactos, cum plebes prope ripam Anionis ad tertium miliarium consedisset eumque montem, qui Sacer appellatus est, occupavisset, M. Valerium dictatorem dicendo sedavisse discordias, eique ob eam rem honores amplissumos habitos et eum primum ob eam ipsam causam Maxumum esse appellatum. ne L. Valerium quidem Potitum arbitror non aliquid potuisse dicendo, qui post decemviralem invidiam plebem in patres incitatam legibus et contionibus suis mitigaverit.

 
54. А няколко години след това изгонване на царете виждаме как със словото си диктаторът Марк Валерий успял да успокои плебеите, напуснали Рим и оттеглили се три мили нагоре по течението на река Анио, на така наречената Свещена планина20 - затова му били отдадени най-високи почести и пръв бил удостоен с прозвището "Максим", тоест Превелик. Не мисля, че е бил лишен от дар слово и Луций Валерий Потит, който със своите закони и речи успял да успокои настръхналия против сената след омразното управление на децемвирите народ.
[55] Possumus Appium Claudium suspicari disertum, quia senatum iamiam inclinatum a Pyrrhi pace revocaverit; possumus C. Fabricium, quia sit ad Pyrrhum de captivis recuperandis missus orator; Ti. Coruncanium, quod ex pontificum commentariis longe plurumum ingenio valuisse videatur; M'. Curium, quod is tribunus plebis interrege Appio Caeco diserto homine comitia contra leges habente, cum de plebe consulem non accipiebat, patres ante auctores fieri coegerit; quod fuit permagnum nondum lege Maenia lata.

 
55. Можем да предполагаме, че красноречив е бил и Апий Клавдий, тъй като успял да удържи сената от сключването на вече почти приетия мирен договор с Пир; също и Гай Фабриций, когато изпратили при Пир да преговаря за връщането на пленниците; и Тиберий Корунканий, който, съдейки по жреческите записки, бил ненадминат по своите дарби; и народният трибун Маний Курий, който успял да се наложи над красноречивия Апий Цек: в качеството си на интеррекс21 Цек незаконно се обявявал в народното събрание против избирането на консул плебей, а Курий успял да застави сенаторите да одобрят предварително избора, което, преди да е влязъл в сила Мениевият закон21, било огромно постижение.
[56] Licet aliquid etiam de M. Popilli ingenio suspicari, qui cum consul esset eodemque tempore sacrificium publicum cum laena faceret, quod erat flamen Carmentalis, plebei contra patres concitatione et seditione nuntiata, ut erat laena amictus ita venit in contionem seditionemque cum auctoritate tum oratione sedavit. sed eos oratores habitos esse aut omnino tum ullum eloquentiae praemium fuisse nihil sane mihi legisse videor: tantummodo coniectura ducor ad suspicandum.

 
56. Можем да допуснем наличието на ораторска дарба и у Марк Попилий: веднъж по време на своето консулство, облечен с жречески одежди, той извършвал като жрец на Кармента22 публично жертвоприношение, когато му съобщили, че плебеите са вдигнали бунт срещу сената; и тогава той, както бил наметнат с жреческата дреха, дошъл пред събрания народ и успял да го успокои благодарение на своя авторитет и убедителното си слово. Но че всички тези хора са се считали за оратори и че красноречието е имало тогава някаква стойност - за това не съм чел, струва ми се, абсолютно нищо и мога да правя предположенията си само въз основа на догадки.
[57] Dicitur etiam C. Flaminius, is qui tribunus plebis legem de agro Gallico et Piceno viritim divi dundo tulerit, qui consul apud Tarsumennum sit interfectus, ad populum valuisse dicendo. Q. etiam Maxumus Verrucosus orator habitus est temporibus illis et Q. Metellus, is qui bello Punico secundo cum L. Veturio Philone consul fuit. quem vero exstet et de quo sit memoriae proditum eloquentem fuisse et ita esse habitum, primus est M. Cornelius Cethegus, cuius eloquentiae est auctor et idoneus quidem mea sententia Q. Ennius, praesertim cum et ipse eum audiverit et scribat de mortuo; ex quo nulla suspicio est amicitiae causa esse mentitum.

 
57. Казват, че и Гай Фламиний, този, който като народен трибун внесъл закона за разделянето на галските и пиценските земи между гражданите23 и който като консул загинал при Тразименското езеро23, имал успех пред народа с речите си. В онези времена били считани за оратори и Квинт Фабий Максим Верукоз, и Квинт Метел, който по време на Втората пуническа война бил консул заедно с Луций Ветурий Филон.
XV. Но първият, за когото със сигурност се знае и се пази спомен, че е бил красноречив и че е бил ценен като такъв, е Марк Корнелий Цетег, чието красноречие е възхвалено от Ений, на когото според мен може да се вярва, тъй като той е имал възможност да го слуша, а и е писал за него след смъртта му, следователно не можем да го подозираме в лъжа от приятелски чувства.
[58] Est igitur sic apud illum in nono, ut opinor, annali:

additur orator Cornelius suaviloquenti
ore Cethegus Marcus Tuditano conlega
Marci filius—

et oratorem appellat et suaviloquentiam tribuit, quae nunc quidem non tam est in plerisque: latrant enim iam quidam oratores, non loquuntur; sed est ea laus eloquentiae certe maxuma:

is dictust ollis popularibus olim,
qui tum vivebant homines atque aevum agitabant,
flos delibatus populi—

 
58. И тъй в деветата, мисля, книга на своите "Анали" той казва така:
"Марк Корнелий Цетег, син на Марк, сладкодумен оратор, красноречив, избран бе тогава да стане колега на Тудитан..."
Виждаш, той го нарича "оратор" и му дава прозвището "сладкодумен" - качество, което днес се среща у малцина, защото някои оратори в наше време не говорят, а лаят. Но най-голяма възхвала за красноречието му представляват следните думи:
"Бил той нявга наречен от сънародници свои
хората, дето живели тогава, по същото време -
цвят отбран на народа..."
[59] probe vero; ut enim hominis decus ingenium, sic ingeni ipsius lumen est eloquentia, qua virum excellentem praeclare tum illi homines florem populi esse dixerunt:

Suadai . . . medulla.

Peitho quam vocant Graeci, cuius effector est orator, hanc Suadam appellavit Ennius; eius autem Cethegum medullam fuisse vult, ut, quam deam in Pericli labris scripsit Eupolis sessitavisse, huius hic medullam nostrum oratorem fuisse dixerit.

 
59. И имал основание за това, защото тъй както украса на човека е неговият ум, така светлината на този ум е красноречието - заради него древните са дали на своя забележителен сънародник името "цвят на народа" и "сърцевина на Свада"24 - Пейто, гръцката богиня на убеждаването, чийто глашатай е ораторът, Ений е нарекъл със съответстващото латинско име Свада; и както Евполид пише, че тя живее върху устните на Перикъл, така Ений казва, че нашият сънародник Цетег е нейна сърцевина.
[60] At hic Cethegus consul cum P. Tuditano fuit bello Punico secundo quaestorque his consulibus M. Cato modo plane annis cxl ante me consulem; et id ipsum nisi unius esset Enni testimonio cognitum, hunc vetustas, ut alios fortasse multos, oblivione obruisset. illius autem aetatis qui sermo fuerit ex Naevianis scriptis intellegi potest. his enim consulibus, ut in veteribus commentariis scriptum est, Naevius est mortuus; quamquam Varro noster diligentissumus investigator antiquitatis putat in hoc erratum vitamque Naevi producit longius. nam Plautus P. Claudio L. Porcio viginti annis post illos quos ante dixi consulibus mortuus est Catone censore.

 
60. А Цетег, за когото стана дума, е бил консул заедно с Публий Тудитан по време на Втората пуническа война; по същото време квестор е бил Марк Катон - само около сто и четиридесет години преди моето консулство. И ако не беше това единствено свидетелство на Ений, времето щеше да покрие със забрава спомена за него, както може би се е случило с мнозина други. Как се е говорело в онази епоха, можем да разберем от творбите на Невий: той според старите хроники е умрял по време на консулството на Цетег и Тудитан; но Варон, най-ревностният изследовател на старината, смята това за грешка и удължава живота на Невий. А Плавт е умрял при консулите Публий Клодий и Луций Порций, когато цензор бил Катон, двадесет години след споменатите вече Цетег и Тудитан25.
[61] Hunc igitur Cethegum consecutus est aetate Cato, qui annis ix post eum fuit consul. eum nos ut perveterem habemus, qui L. Marcio M'. Manilio consulibus mortuus est, annis lxxxvi ipsis ante me consulem. nec vero habeo quemquam antiquiorem, cuius quidem scripta proferenda putem, nisi quem Appi Caeci oratio haec ipsa de Pyrrho et nonnullae mortuorum laudationes forte delectant.

 
61. След Цетег по време се нарежда Катон, който бил консул девет години след него. За нас той е прастар, умрял е по времето на консулите Луций Марций и Маний Манилий, точно осемдесет и шест години преди моето консулство.
XVI. Не знам никой от по-старите, чийто творби заслужават да бъдат споменати, освен ако не намирате някакви достойнства в известната реч за Пир на Апий Цек и в няколко похвални слова.
[62] Et hercules eae quidem exstant: ipsae enim familiae sua quasi ornamenta ac monumenta servabant et ad usum, si quis eiusdem generis occidisset, et ad memoriam laudum domesticarum et ad illustrandam nobilitatem suam. quamquam his laudationibus historia rerum nostrarum est facta mendosior. multa enim scripta sunt in eis quae facta non sunt: falsi triumphi, plures consulatus, genera etiam falsa et ad plebem transitiones, cum homines humiliores in alienum eiusdem nominis infunderentur genus; ut si ego me a M'. Tullio esse dicerem, qui patricius cum Ser. Sulpicio consul anno x post exactos reges fuit.

 
62. А, кълна се, такива има. Семействата ги пазят като красиви спомени, като паметници, използват ги и при смъртен случай в рода, и като свидетелства за неговата слава и благородство. Но именно тези хвалебствия са изопачили нашата история, защото в тях се описват много неща, които никога не са ставали, измислени триумфи, преувеличен брой консулства, фалшиви роднинства, умишлени преминавания в плебейското съсловие в случаите, когато хора с нисък произход са се смесвали с едноименен благороднически род - все едно аз да кажа, че съм потомък на Маний Тулий, който е бил патриций и консул заедно със Сервий Сулпиций в десетата година след изгонването на царете.
[63] Catonis autem orationes non minus multae fere sunt quam Attici Lysiae, cuius arbitror plurumas esse—est enim Atticus, quoniam certe Athenis est et natus et mortuus et functus omni civium munere, quamquam Timaeus eum quasi Licinia et Mucia lege repetit Syracusas —, et quodam modo est nonnulla in iis etiam inter ipsos similitudo: acuti sunt, elegantes faceti breves; sed ille Graecus ab omni laude felicior.

 
63. А речите на Катон не са по-малобройни от тези на атинянина Лизий, които са изключително много - наричам го атинянин, защото със сигурност се знае, че се родил, умрял и изпълнявал гражданските си задължения в Атина, макар че Тимей иска да го изкара сиракузанец - все едно, че прилага спрямо него закона на Лициний и Муций26. Съществува известна прилика между Катон и Лизий - те и двамата са умни, елегантни, духовити, кратки. Но гъркът се е радвал на по-голяма слава.
[64] Habet enim certos sui studiosos, qui non tam habitus corporis opimos quam gracilitates consectentur; quos, valetudo modo bona sit, tenuitas ipsa delectat—quamquam in Lysia sunt saepe etiam lacerti, sic ut [et] fieri nihil possit valentius; verum est certe genere toto strigosior —, sed habet tamen suos laudatores, qui hac ipsa eius subtilitate admodum gaudeant.

 
64. Той си има свои почитатели, които предпочитат тънката пред пищната снага - на тях им се нрави слабостта, стига само тя да не вреди на здравето. Но понякога у Лизий личат и мишци, по-яки от които едва ли има. Като цяло стилът му е мършав, ала си има своите ценители, които харесват именно тази негова простота.
[65] Catonem vero quis nostrorum oratorum, qui quidem nunc sunt, legit? aut quis novit omnino? at quem virum, di boni! mitto civem aut senatorem aut imperatorem: oratorem enim hoc loco quaerimus: quis illo gravior in laudando, acerbior in vituperando, in sententiis argutior, in docendo edisserendoque subtilior? refertae sunt orationes amplius centum quinquaginta, quas quidem adhuc invenerim et legerim, et verbis et rebus inlustribus. licet ex his eligant ea quae notatione et laude digna sint: omnes oratoriae virtutes in eis reperientur.

 
XVII. 65. Но кой от днешните оратори чете Катон? Кой изобщо го познава? А какъв човек е това, добри ми богове! Оставям настрана гражданина, сенатора, военачалника - тук ни интересува ораторът. Та кой хвали по-авторитетно? Кой порицава по-сурово? Кой по-умно разсъждава? Кой по-непринудено разказва и се аргументира? Неговите повече от сто и петдесет речи, които досега съм открил и прочел, са пълни с блестящи думи и идеи. Нека извадим от тях онова, което заслужава отбелязване и похвала - там ще се намерят всички достойнства на красноречието.
[66] Iam vero Origines eius quem florem aut quod lumen eloquentiae non habent? amatores huic desunt, sicuti multis iam ante saeclis et Philisto Syracusio et ipsi Thucydidi. nam ut horum concisis sententiis, interdum etiam non satis apertis [autem] cum brevitate tum nimio acumine, officit Theopompus elatione atque altitudine orationis suae—quod idem Lysiae Demosthenes —, sic Catonis luminibus obstruxit haec posteriorum quasi exaggerata altius oratio.

 
66. А неговите "Начала"27 - не съдържат ли те всички красиви и ярки, всички блестящи похвати на красноречието? Липсват му почитатели, както преди години са липсвали на Филист от Сиракуза и на самия Тукидид. Те двамата с техния накъсан на отделни, понякога неясни поради прекалената си дълбочина и краткост сентенции, стил били засенчени от Теопомп с приповдигнатия му и величествен слог, тъй както Лизий бил засенчен от Демостен. Така и достойнствата на Катоновата реч били затулени от, тъй да се каже, градената нависоко реч на дошлите след него оратори.
[67] Sed ea in nostris inscitia est, quod hi ipsi, qui in Graecis antiquitate delectantur eaque subtilitate, quam Atticam appellant, hanc in Catone ne noverunt quidem. Hyperidae volunt esse et Lysiae. laudo: sed cur nolunt Catones?

 
67. Но у нас се шири такова невежество, че същите тези хора, които се възторгват от гръцката древност, не могат да разпознаят у Катон онзи финес, който те наричат "атически"! Искат да бъдат като Хиперид и Лизий - чудесно, но защо не искат да са като Катон?
[68] Attico genere dicendi se gaudere dicunt. sapienter id quidem; atque utinam imitarentur nec ossa solum, sed etiam sanguinem! gratum est tamen, quod volunt. cur igitur Lysias et Hyperides amatur, cum penitus ignoretur Cato? antiquior est huius sermo et quaedam horridiora verba. ita enim tum loquebantur. id muta, quod tum ille non potuit, et adde numeros et, <ut> aptior sit oratio, ipsa verba compone et quasi coagmenta, quod ne Graeci quidem veteres factitaverunt: iam neminem antepones Catoni.

 
68. Казват, че им се нрави атическият начин на изразяване - прекрасен вкус! Но дано имитират не само скелета, а и кръвта му! Похвални са намеренията им, но как могат да се захласват по Лизий и Хиперид, когато нямат никаква представа от Катон? Вярно, словото му е малко старинно, тук-там непричесано, но така се е говорело тогава. Ти промени онова, което той тогава не е можел да промени, придай на речта ритъм, за да звучи по-добре, подреди думите и, тъй да се каже, ги спой помежду им - нещо, което дори старите гърци не са имали навика да правят - и тогава вече не би предпочел никого пред него!
[69] Ornari orationem Graeci putant, si verborum immutationibus utantur, quos appellant tropous, et sententiarum orationisque formis, quae vocant schemata: non veri simile est quam sit in utroque genere et creber et distinctus Cato. nec vero ignoro nondum esse satis politum hunc oratorem et quaerendum esse aliquid perfectius; quippe cum ita sit ad nostrorum temporum rationem vetus, ut nullius scriptum exstet dignum quidem lectione, quod sit antiquius. sed maiore honore in omnibus artibus quam in hac una arte dicendi versatur antiquitas.

 
69. Гърците смятат, че украсяват словото си, като използват замени на думи, които наричат "тропи", и конфигурации на мисълта и на речта, които наричат "фигури". Невероятно е колко често и колко блестящо си е служил Катон и с едните, и с другите!
XVIII. Аз знам, стилът на този оратор не е съвсем изгладен, ние трябва да се стремим към по-голямо съвършенство. Той е за нас тъй древен, че нищо писано преди него не заслужава внимание. Но на старината в другите изкуства се гледа с по-голямо уважение, отколкото в красноречието.
[70] Quis enim eorum qui haec minora animadvertunt non intellegit Canachi signa rigidiora esse quam ut imitentur veritatem? Calamidis dura illa quidem, sed tamen molliora quam Canachi; nondum Myronis satis ad veritatem adducta, iam tamen quae non dubites pulchra dicere; pulchriora Polycliti et iam plane perfecta, ut mihi quidem videri solent. similis in pictura ratio est: in qua Zeuxim et Polygnotum et Timanthem et eorum, qui non sunt usi plus quam quattuor coloribus, formas et liniamenta laudamus; at in Aetione Nicomacho Protogene Apelle iam perfecta sunt omnia.

 
70. Кой човек, разглеждайки по-незначителните произведения на изкуството, не е забелязал, че статуите на Канах28 предават действителните форми твърде грубо? Груби са и тези на Каламид28, но не чак толкова; не са съвсем точни и статуите на Мирон28, макар че човек без колебание би ги нарекъл красиви. А Поликлетовите28 са още по-красиви, според мен вече съвършени. Така е и в живописта: там хвалим формите и рисунъка у Зевксис28, Полигнот28 и Тимант28 и у тези, които си служат само с четири цвята28, докато у Етион, Никомах, Протоген и Апелес28 вече всичко е съвършено.
[71] Et nescio an reliquis in rebus omnibus idem eveniat: nihil est enim simul et inventum et perfectum; nec dubitari debet quin fuerint ante Homerum poetae, quod ex eis carminibus intellegi potest, quae apud illum et in Phaeacum et in procorum epulis canuntur. quid, nostri veteres versus ubi sunt?

quos olim Fauni vatesque canebant,
cum neque Musarum scopulos
nec dicti studiosus quisquam erat ante hunc

ait ipse de se nec mentitur in gloriando: sic enim sese res habet. nam et Odyssia Latina est sic [in] tamquam opus aliquod Daedali et Livianae fabulae non satis dignae quae iterum legantur.

 
71. Не знам дали и в останалите изкуства не е същото - нищо не е било открито в съвършения си вид; и не бива да се съмняваме че поети е имало и преди Омир - затова можем да съдим от песните, които, както ни разказва самият той, се пеели и при феаките, и при гощавката на женихите29. Ами къде са нашите древни стихове, които
"Нявга от фавни и от прорицатели бяха те пети,
а върховете на Музите никой не беше изкачвал,
никой не беше ревнител на дивното слово...
преди тогова..."
Така казва Ений за самия себе си и не преувеличава своята слава - нещата действително са такива. Защото и латинската "Одисея" на Ливий Андроник29, подобна на Дедалова29 творба, и драмите му не са достойни за повторен прочит.
[72] Atqui hic Livius [qui] primus fabulam C. Claudio Caeci filio et M. Tuditano consulibus docuit anno ipso ante quam natus est Ennius, post Romam conditam autem quarto decumo et quingentesimo, ut hic ait, quem nos sequimur. est enim inter scriptores de numero annorum controversia. Accius autem a Q. Maxumo quintum consule captum Tarento scripsit Livium annis xxx post quam eum fabulam docuisse et Atticus scribit et nos in antiquis commentariis invenimus;

 
72. А същия този Ливий пръв е поставил римска драма, когато консули били Гай Клавдий, синът на Апий Клавдий Цек, и Марк Тудитан, година преди да се роди Ений, т. е. в 514 година от основаването на Рим, както казва авторът, към когото се придържам. По този въпрос между писателите съществува спор. Акций пише, че Ливий бил пленен в Тарент от Квинт Максим, когато последният бил консул за пети път, тоест тридесет години след времето, когато според Атик и според това, което аз съм открил в разни древни документи, поставил пиеса за пръв път.
[73] Docuisse autem fabulam annis post xi, C. Cornelio Q. Minucio consulibus ludis Iuventatis, quos Salinator Senensi proelio voverat. in quo tantus error Acci fuit, ut his consulibus xl annos natus Ennius fuerit: quoi aequalis fuerit Livius, minor fuit aliquanto is, qui primus fabulam dedit, quam ii, qui multas docuerant ante hos consules, et Plautus et Naevius.

 
73. Акций смята, че Ливий поставил пиесата си единадесет години по-късно, когато консули са били Гай Корнелий и Квинт Минуций, на игрите, посветени от Ливий Салинатор на Ювента по време на битката при Сена. Грешката му е голяма, защото при тези консули Ений е бил вече четиридесетгодишен; ако Ливий му е бил връстник, то ще излезе, че първият автор на драма у нас е бил много по-млад от Плавт и Невий, които преди тази година вече били поставили множество свои творби30.
[74] Haec si minus apta videntur huic sermoni, Brute, Attico adsigna, qui me inflammavit studio inlustrium hominum aetates et tempora persequendi. Ego vero, inquit Brutus, et delector ista quasi notatione temporum et ad id quod instituisti, oratorum genera distinguere aetatibus, istam diligentiam esse accommodatam puto.

 
XIX. 74. Ако тези неща, Бруте, ти се струват без връзка с нашата тема, то сърди се на Атик, който ме запали да се занимавам с изучаване на поколенията велики личности и времето, в което са живели.
- Аз с удоволствие следя този преглед на епохите - отвърна Брут - и смятам, че твоята прецизност напълно отговаря на целта, която си си поставил - да разграничиш по време ораторските стилове.
[75] Recte, inquam, Brute, intellegis. atque utinam exstarent illa carmina, quae multis saeclis ante suam aetatem in epulis esse cantitata a singulis convivis de clarorum virorum laudibus in Originibus scriptum reliquit Cato. tamen illius, quem in vatibus et Faunis adnumerat Ennius, bellum Punicum quasi Myronis opus delectat.

 
75. - Правилно си ме разбрал, Бруте. Де да бяха се запазили до днес онези песни в чест на велики люде, за които Катон в своите "Начала" пише, че много векове преди него по време на пиршествата всеки сътрапезник изпълнявал солово! Защото една творба като "Пуническата война", чийто автор Ений нарежда сред фавните и прорицателите, ни възхищава като статуя на Мирон!
[76] Sit Ennius sane, ut est certe, perfectior: qui si illum, ut simulat, contemneret, non omnia bella persequens primum illud Punicum acerrimum bellum reliquisset. sed ipse dicit cur id faciat. 'scripsere' inquit 'alii rem vorsibus'; et luculente quidem scripserunt, etiam si minus quam tu polite. nec vero tibi aliter videri debet, qui a Naevio vel sumpsisti multa, si fateris, vel, si negas, surripuisti.

 
76. Може Ений да е по-съвършен - това е безспорно. Но ако той, както се преструва, презираше този поет, то нямаше, описвайки всички войни, да пропусне първата, тъй жестока. Сам казва "други са описали в стих тези деяния"31 - да, и то чудесно, макар и не тъй изящно като теб! И трябва да се съгласиш с това - нали от Невий много неща си заел, ако го признаваш, или ако не го признаваш - си откраднал!
[77] Cum hoc Catone grandiores natu fuerunt C. Flaminius C. Varro Q. Maximus Q. Metellus P. Lentulus P. Crassus, qui cum superiore Africano consul fuit. ipsum Scipionem accepimus non infantem fuisse. filius quidem eius, is qui hunc minorem Scipionem a Paulo adoptavit, si corpore valuisset, in primis habitus esset disertus; indicant cum oratiunculae tum historia quaedam Graeca scripta dulcissime.

 
77. От времето на Катон и по-възрастни от него са Гай Фламиний, Гай Барон, Квинт Максим, Квинт Метел, Публий Лентул, Публий Крас, който бил консул заедно със Сципион Африкански Стари. Самият Сципион, както разбираме, не е бил лишен от дар-слово: неговият син, този, който осинови от Емилий Павел Сципион Млади, би бил един от първите по красноречие люде, ако беше физически здрав - за това говорят и кратките му речи, и една гръцка история, превъзходно написана.
[78] Numeroque eodem fuit Sex. Aelius, iuris quidem civilis omnium peritissumus, sed etiam ad dicendum paratus. de minoribus autem C. Sulpicius Galus, qui maxume omnium nobilium Graecis litteris studuit; isque et oratorum in numero est habitus et fuit reliquis rebus ornatus atque elegans. iam enim erat unctior quaedam splendidiorque consuetudo loquendi. nam hoc praetore ludos Apollini faciente cum Thyesten fabulam docuisset, Q. Marcio Cn. Servilio consulibus mortem obiit Ennius.

 
ХХ. 78. Сред тях се нарежда и Секст Елий, най-вещ от всички в гражданското право, а и да говори умеещ. По-млад бил Гай Сулпиций Гал, най-добър познавач на гръцката наука сред всички знатни, признат оратор, даровит и изискан във всяко отношение. По това време вече се говорело по-елегантно и по-изтънчено. През преторството на Гал на уредените от него игри в чест на Аполон32 Ений поставил драмата си "Тиест" и починал при консулите Квинт Марций и Гней Сервилий.
[79] Erat isdem temporibus Ti. Gracchus P. f., qui bis consul et censor fuit, cuius est oratio Graeca apud Rhodios; quem civem cum gravem tum etiam eloquentem constat fuisse. P. etiam Scipionem Nasicam, qui est Corculum appellatus, qui item bis consul et censor fuit, habitum eloquentem aiunt, illius qui sacra acceperit filium; dicunt etiam L. Lentulum, qui cum C. Figulo consul fuit. Q. Nobiliorem M. f. iam patrio instituto deditum studio litterarum—qui etiam Q. Ennium, qui cum patre eius in Aetolia militaverat, civitate donavit, cum triumvir coloniam deduxisset—et T. Annium Luscum huius Q. Fulvi conlegam non indisertum dicunt fuisse;

 
79. По същото време живял Тиберий Гракх, син на Публий, двукратно избиран за консул и цензор, от когото има реч на гръцки, изнесена пред родосците. За него се знае, че бил сериозен и красноречив човек. За красноречив бил считан и Публий Сципион Назика, наречен Коркул, също двукратно консул и цензор, чийто баща приел култа на Великата майка; същото разправят и за Луций Лентул, който бил консул заедно с Гай Фигул. Не бил лишен от дар слово и Квинт Фулвий Нобилиор, син на Марк, който по примера на баща си бил отдаден на литературни занимания и който, основавайки колония като триумвир, дарил римско гражданство на воювалия заедно с баща му в Етолия Квинт Ений. Същото се твърди и за колегата му Тит Аний Луск.
[80] Atque etiam L. Paullus Africani pater personam principis civis facile dicendo tuebatur. et vero etiam tum Catone vivo, qui annos quinque et octoginta natus excessit e vita, cum quidem eo ipso anno contra Ser. Galbam ad populum summa contentione dixisset, quam etiam orationem scriptam reliquit—sed vivo Catone minores natu multi uno tempore oratores floruerunt.

 
80. Луций Павел, бащата на Сципион Африкански Млади, без усилие поддържал авторитета си на пръв гражданин със силата на своето слово. А докато Катон бил жив (той починал на осемдесет и пет годишна възраст и дори в последната година от живота си произнесъл яростна реч против Галба, която даже оставил записана), та, казвам, докато той бил жив, били в разцвета си множество млади оратори.
[81] Nam et A. Albinus, is qui Graece scripsit historiam, qui consul cum L. Lucullo fuit, et litteratus et disertus fuit; et tenuit cum hoc locum quendam etiam Ser. Fulvius et Numerius Fabius Pictor et iuris et litterarum et antiquitatis bene peritus; Quinctusque Fabius Labeo fuit ornatus isdem fere laudibus. nam Q. Metellus, is cuius quattuor filii consulares fuerunt, in primis est habitus eloquens, qui pro L. Cotta dixit accusante Africano; cuius et aliae sunt orationes et contra Ti. Gracchum eita est in C. Fanni annalibus.

 
81. Авъл Албин, същият, който написал история на гръцки, консул заедно с Луций Лукул, бил начетен и красноречив човек; споделяли донякъде място с него Сервий Фулвий и Сервий Фабий Пиктор - познавач на правото, на науките и на древността. На същата слава се радвал и Квинт Лабеон.
XXI. А Квинт Метел, този, на когото и четиримата сина били консули, се считал за един от най-добрите оратори и той защитавал Луций Кота, обвиняван от Сципион Африкански. Известни са и други негови речи, а тази против Тиберий Гракх е изложена в "Аналите" на Фаний.
[82] Tum ipse L. Cotta est veterator habitus; sed C. Laelius et P. Africanus in primis eloquentes, quorum exstant orationes, ex quibus existumari de ingeniis oratorum potest. sed inter hos aetate paulum his antecedens sine controversia Ser. Galba eloquentia praestitit; et nimirum is princeps ex Latinis illa oratorum propria et quasi legituma opera tractavit, ut egrederetur a proposito ornandi causa, ut delectaret animos aut permoveret, ut augeret rem, ut miserationibus, ut communibus locis uteretur. sed nescio quomodo huius, quem constat eloquentia praestitisse, exiliores orationes sunt et redolentes magis antiquitatem quam aut Laeli <aut> Scipionis aut etiam ipsius Catonis; itaque exaruerunt, vix iam ut appareant.

 
82. Тогава самият Луций Кота бил считан за много опитен в публичното слово, а Гай Лелий и Публий Сципион Африкански - за едни от първите по красноречие хора. Запазени са техни речи, по които може да се съди за ораторския им талант. Но между тях безспорно изпъкнал по красноречие малко по-възрастният Сервий Галба. И несъмнено той пръв сред римляните в своите творби обърнал внимание на онези присъщи и сякаш законно принадлежащи на оратора неща като това да се отклоняваш от темата, за да я разкрасиш, да доставяш удоволствие на слушателите, да ги вълнуваш, да преувеличаваш значимостта на онова, за което говориш, да предизвикваш състрадание, да си служиш с общи места. Но не знам защо именно неговите речи - на човека, който се славел като пръв оратор - са някак си постни и повече намирисват на старина, отколкото тези на Лелий, Сципион и дори на самия Катон и са толкова избледнели, че едва личат.
[83] De ipsius Laeli et Scipionis ingenio quamquam ea est fama, ut plurimum tribuatur ambobus, dicendi tamen laus est in Laelio inlustrior. at oratio Laeli de collegiis non melior quam de multis quam voles Scipionis; non quo illa Laeli quicquam sit dulcius aut quo de religione dici possit augustius, sed multo tamen vetustior et horridior ille quam Scipio; et, cum sint in dicendo variae voluntates, delectari mihi magis antiquitate videtur et lubenter verbis etiam uti paulo magis priscis Laelius.

 
83. Що се отнася до таланта на Лелий и на Сципион, макар че двамата се смятат за изключително даровити, все пак като оратор Лелий е по-прославен. Но речта му за колегиите33 не е много по-добра от множеството речи на Сципион, която и от тях да вземем. Наистина той говори приятно като никой друг, разглежда въпросите на религията по невероятно възвишен начин, но все пак стилът му е много по-старинен и неогладен от този на Сципион. Ала понеже всеки оратор има свой вкус, според мен на Лелий му се нрави именно този старинен начин на изразяване и той с удоволствие си служи с малко поостарели думи.
[84] Sed est mos hominum, ut nolint eundem pluribus rebus excellere. nam ut ex bellica laude aspirare ad Africanum nemo potest, in qua ipsa egregium Viriathi bello reperimus fuisse Laelium: sic ingeni litterarum eloquentiae sapientiae denique etsi utrique primas, priores tamen libenter deferunt Laelio. nec mihi ceterorum iudicio solum videtur, sed etiam ipsorum inter ipsos concessu ita tributum fuisse.

 
84. Но хората не обичат един да бъде пръв в много неща. И тъй както никой не може да оспорва пълководческия талант на Сципион (с какъвто, както проличава от войната срещу Вириат34, се е отличавал и Лелий), така по талант, образованост, красноречие и мъдрост, макар и двамата да са първи, все пак охотно малко по-напред се поставя Лелий. Според мен това разпределение не е било само по мнението на странични хора, а и по собственото им желание.
[85] Erat omnino tum mos, ut in reliquis rebus melior, sic in hoc ipso humanior, ut faciles essent in suum cuique tribuendo. memoria teneo Smyrnae me ex P. Rutilio Rufo audisse, cum diceret adulescentulo se accidisse, ut ex senatus consulto P. Scipio et D. Brutus, ut opinor, consules de re atroci magnaque quaererent. nam cum in silva Sila facta caedes esset notique homines interfecti insimulareturque familia, partim etiam liberi societatis eius, quae picarias de P. Cornelio L. Mummio censoribus redemisset, decrevisse senatum, ut de ea re cognoscerent et statuerent consules.

 
85. Изобщо както във всичко останало, така и тук тогавашните нрави са били по-добри, по-човечни: хората справедливо са отдавали всекиму дължимото.
XXII. Спомням си, в Смирна чух Публий Рутилий да разказва, че когато той бил съвсем млад, консулите - мисля, че бяха Публий Сципион и Децим Брут - били натоварени от сената да разследват едно жестоко престъпление. В гората Сила35 било извършено убийство, чиито жертви били известни хора. Обвинени в него били робите и част от свободните от дружеството публикани, наело смолниците от цензорите Публий Корнелий и Луций Мумий. Затова сенатът решил консулите да проучат делото и да се произнесат по него35.
[86] Causam pro publicanis accurate, ut semper solitus esset, eleganterque dixisse Laelium. cum consules re audita 'amplius' de consili sententia pronuntiavissent, paucis interpositis diebus iterum Laelium multo diligentius meliusque dixisse iterumque eodem modo a consulibus rem esse prolatam. tum Laelium, cum eum socii domum reduxissent egissentque gratias et ne defatigaretur oravissent, locutum esse ita: se, quae fecisset, honoris eorum causa studiose accurateque fecisse, sed se arbitrari causam illam a Ser. Galba, quod is in dicendo ardentior acriorque esset, gravius et vehementius posse defendi. itaque auctoritate C. Laeli publicanos causam detulisse ad Galbam;

 
86. За публиканите пледирал, грижливо и изискано, както винаги, Лелий. Но консулите, изслушвайки го, изразили мнението на съвета с формулата "по-подробно" и след няколко дни Лелий отново се явил пред тях; говорил още по-усърдно и по-добре, ала и този път сенатът се произнесъл по същия начин. Тогава Лелий, след като публиканите го изпратили до дома му, благодарили му и го помолили да не се преуморява, им казал така: това, което бил направил, сторил го бил с най-голямо уважение към тях, грижливо и усърдно; но смятал, че по-авторитетно и по-убедително ще ги защити Сервий Галба, у когото имало повече сила и нападателност. И тъй по съвета на Лелий публиканите поверили делото си на Галба.
[87] Illum autem, quod ei viro succedendum esset, verecunde et dubitanter recepisse. unum quasi comperendinatus medium diem fuisse, quem totum Galbam in consideranda causa componendaque posuisse; et cum cognitionis dies esset et ipse Rutilius rogatu sociorum domum ad Galbam mane venisset, ut eum admoneret et ad dicendi tempus adduceret, usque illum, quoad ei nuntiatum esset consules descendisse, omnibus exclusis commentatum in quadam testudine cum servis litteratis fuisse, quorum alii aliud dictare eodem [a] tempore solitus esset. interim cum esset ei nuntiatum tempus esse, exisse in aedes eo colore et iis oculis, ut egisse causam, non commentatum putares.

 
87. А той, понеже трябвало да наследи прочута личност като Лелий, го приел с известна боязън и колебание. Получило се нещо като еднодневно отлагане на заключителното заседание и целия този ден Галба прекарал в размишление и подготовка. Когато дошъл денят, в който трябвало да бъде произнесена присъдата, и самият Рутилий по молба на публиканите сутринта отишъл у тях да му напомни това и да го заведе в съда в уреченото време, заварил го затворен в една беседка заедно с робите секретари. Чак до момента,когато му съобщили, че консулите са вече на форума, той останал там и подготвял речта си, диктувайки, както обикновено, едновременно на двама души - на единия едно, на другия - друго. А когато излязъл оттам, лицето му и очите му били такива, сякаш през цялото това време не се бил готвил за речта си, а я бил произнасял.
[88] Addebat etiam, idque ad rem pertinere putabat, scriptores illos male mulcatos exisse cum Galba; ex quo significabat illum non in agendo solum, sed etiam in meditando vehementem atque incensum fuisse. quid multa? magna exspectatione, plurumis audientibus, coram ipso Laelio sic illam causam tanta vi tantaque gravitate dixisse Galbam, ut nulla fere pars orationis silentio praeteriretur. itaque multis querelis multaque miseratione adhibita socios omnibus adprobantibus illa die quaestione liberatos esse.

 
88. Рутилий добавяше като нещо много важно, че секретарите, които излезли заедно с него, също имали вид на бити и пребити - това показва, че Галба влагал енергия и плам не само в произнасянето, а и в самото съставяне на речта. А после? При огромен интерес, пред безброй слушатели, в присъствието на самия Лелий Галба произнесъл една тъй силна и убедителна реч, че ни една нейна част не останала неаплодирана. И тъй, благодарение на множеството негови призиви за милост и съжаление в същия този ден сред одобрителните възгласи на всички публиканите били оправдани.
[89] Ex hac Rutili narratione suspicari licet, cum duae summae sint in oratore laudes, una subtiliter disputandi ad docendum, altera graviter agendi ad animos audientium permovendos, multoque plus proficiat is qui inflammet iudicem quam ille qui doceat, elegantiam in Laelio, vim in Galba fuisse. quae quidem vis tum maxume cognitast, cum Lusitanis a Ser. Galba praetore contra interpositam, ut existumabatur, fidem interfectis L. Libone tribuno plebis populum incitante et rogationem in Galbam privilegi similem ferente, summa senectute, ut ante dixi, M. Cato legem suadens in Galbam multa dixit; quam orationem in Origines suas rettulit, paucis ante quam mortuus est [an] diebus an mensibus.

 
XXIII. 89. От този разказ на Рутилий можем да направим извода, че у оратора най-ценни са две неща: първо, да може да обсъжда задълбочено нещата, за да информира слушателите си, и, второ - да умее да изпълни речта си по достолепен начин, за да ги развълнува; и че онзи, който вълнува съдията, печели повече от този, който му разяснява. Пак от него разбираме, че Лелий се е отличавал с елегантност, а Галба - със сила. Тази сила проличава най-добре тогава, когато той като претор наказал лузитанците със смърт, задето според него били нарушили клетвата си за вярност. Тогава народният трибун Тит Либон запалил в народа омраза и внесъл законопроект, насочен всъщност лично против него36, а Катон, вече престарял, защитил този законопроект и съвсем скоро - няколко дни или няколко месеца, преди да умре - произнесъл една дълга реч против Галба, която вмъкнал в своите "Начала".
[90] Tum igitur nihil recusans Galba pro sese et populi Romani fidem implorans cum suos pueros tum C. Gali etiam filium flens commendabat, cuius orbitas et fletus mire miserabilis fuit propter recentem memoriam clarissimi patris; isque se tum eripuit flamma, propter pueros misericordia populi commota, sicut idem scriptum reliquit Cato. atque etiam ipsum Libonem non infantem video fuisse, ut ex orationibus eius intellegi potest.

 
90. Галба не отрекъл вината си, а помолил за закрила римския народ и през сълзи му поверил своите деца заедно със сина на Гай Сулпиций. Видът на това сираче и жалният му плач имали чудотворно въздействие върху народа, у когото бил още жив споменът за славния му баща. И тъй Галба успял да се измъкне от пожара, като чрез децата предизвикал състрадание у публиката - така ни описва това събитие и Катон. Но мисля, че и Либон, доколкото може да се съди по речите му, не е бил съвсем лишен от дар слово.
[91] Cum haec dixissem et paulum interquievissem: quid igitur, inquit, est causae, Brutus, si tanta virtus in oratore Galba fuit, cur ea nulla in orationibus eius appareat? quod mirari non possum in eis, qui nihil omnino scripti reliquerunt. Nec enim est eadem inquam, Brute, causa non scribendi et non tam bene scribendi quam dixerint. nam videmus alios oratores inertia nihil scripsisse, ne domesticus etiam labor accederet ad forensem—pleraeque enim scribuntur orationes habitae iam, non ut habeantur —;

 
91. Казах това и поспрях да си отдъхна. А Брут ме запита:
- Но защо, ако Галба като оратор е бил такава сила, това не личи в никоя негова реч? Подобно удивление не мога да изпитам спрямо тези, от които нищо не е останало.
XXIV. - Не, Бруте - отвърнах му, - една е причината хората изобщо да не пишат и друга - да не пишат така добре, както говорят. Виждаме, че някои оратори не са написали нищо просто от леност, защото не са искали да прибавят към работата на форума и работа у дома (тъй като повечето речи се записват, след като бъдат произнесени, а не за да бъдат произнесени).
[92] Alios non laborare ut meliores fiant—nulla enim res tantum ad dicendum proficit quantum scriptio: memoriam autem in posterum ingeni sui non desiderant, cum se putant satis magnam adeptos esse dicendi gloriam eamque etiam maiorem visum iri, si in existimantium arbitrium sua scripta non venerint —; alios, quod melius putent dicere se posse quam scribere, quod peringeniosis hominibus neque satis doctis plerumque contingit, ut ipsi Galbae.

 
92. Други пък не се стремят да усъвършенстват стила си, а никое упражнение не е тъй полезно за речта, както писането. Те не се стараят да оставят спомен за своя талант, понеже смятат, че са постигнали достатъчно голяма ораторска слава и че тя ще изглежда още по-голяма, ако нищо писано от тях не бъде подложено на оценка. Трети пък мислят, че се изразяват по-добре устно, отколкото писмено и това са най-вече онези, които са щедро надарени с талант, но са недостатъчно обучени като самия Галба.
[93] Quem fortasse vis non ingeni solum sed etiam animi et naturalis quidam dolor dicentem incendebat efficiebatque ut et incitata et gravis et vehemens esset oratio; dein cum otiosus stilum prehenderat motusque omnis animi tamquam ventus hominem defecerat, flaccescebat oratio. quod iis qui limatius dicendi consectantur genus accidere non solet, propterea quod prudentia numquam deficit oratorem, qua ille utens eodem modo possit et dicere et scribere; ardor animi non semper adest, isque cum consedit, omnis illa vis et quasi flamma oratoris exstinguitur.

 
93. Вероятно, когато е произнасял речите си, енергия му е вдъхвал не само могъщият талант, но и могъщият дух, и някакъв естествен скръбен патос, които са правели речта му устремна, сериозна и енергична; а после, когато на спокойствие е посягал към перото, мощният повей на душевното вълнение вече е бил отминал и речта му е клюмвала вяло. Това не може да се случи на онези, които повече обмислят словото си, защото разумът не напуска никога оратора и благодарение на него той може по еднакъв начин и да говори, и да пише; докато душевната разгорещеност е нетрайна и когато тя стихне, гаснат цялата сила и, тъй да се каже пламъкът на оратора.
[94] Hanc igitur ob causam videtur Laeli mens spirare etiam in scriptis, Galbae autem vis occidisse. Fuerunt etiam in oratorum numero mediocrium L. et Sp. Mummii fratres, quorum exstant amborum orationes; simplex quidem Lucius et antiquus, Spurius autem nihilo ille quidem ornatior, sed tamen astrictior; fuit enim doctus e disciplina Stoicorum. multae sunt Sp. Albini orationes. sunt etiam L. et C. Aureliorum Orestarum, quos aliquo video in numero oratorum fuisse.

 
94. И тъй ето откъде е впечатлението, че духът на Лелий диша и в написаното от него, докато силата на Галба е мъртва.
XXV. Сред посредствените оратори били и братята Луций и Спурий Мумий, от които имаме запазени речи. Стилът на Луций е обикновен и старинен, този на Спурий - по-украсен, но и по-стегнат - той бил последовател на стоическото учение. Множество речи имаме запазени от Спурий Албин, а и от Луций и Гай Аврелий Орест, които се радвали на известна слава.
[95] P. etiam Popillius cum civis egregius tum non indisertus fuit; Gaius vero filius eius disertus, Gaiusque Tuditanus cum omni vita atque victu excultus atque expolitus, tum eius elegans est habitum etiam orationis genus. eodemque in genere est habitus is, qui iniuria accepta fregit Ti. Gracchum patientia, civis in rebus optimis constantissimus M. Octavius. at vero M. Aemilius Lepidus, qui est Porcina dictus, isdem temporibus fere quibus Galba, sed paulo minor natu et summus orator est habitus et fuit, apparet ex orationibus, scriptor sane bonus.

 
95. Публий Попилий бил отличен гражданин, не лош оратор, а синът му Гай - добър. Гай Тудитан, чийто начин на живот и чието поведение се отличавали с изящество и изисканост, се славел и с елегантния си ораторски стил. Подобен нему бил и Марк Октавий, непоколебим защитник на най-добрата обществена позиция който изтърпял оскърблението, нанесено му от Тиберий Гракх, и успял да го победи с търпението си. А Марк Емилий Лепид, наречен Порцина, живял по времето на Галба, но малко по-млад от него, се смятал за превъзходен оратор и както личи от речите му, пишел действително добре.
[96] Ut hoc in oratore Latino primum mihi videtur et levitas apparuisse illa Graecorum et verborum comprensio et iam artifex, ut ita dicam, stilus. hunc studiose duo adulescentes ingeniosissimi et prope aequales C. Carbo et Ti. Gracchus audire soliti sunt; de quibus iam dicendi locus erit, cum de senioribus pauca dixero. Q. enim Pompeius non contemptus orator temporibus illis fuit, qui summos honores homo per se cognitus sine ulla commendatione maiorum est adeptus.

 
96. Това е според мен първият римски оратор, у когото се долавя онази присъща на гърците гладкост, умението да се съчетават думите и се чувства един така да се каже майсторски стил. Негови ревностни слушатели били двама невероятно талантливи младежи, почти връстници - Гай Карбон и Тиберий Гракх; но на тях ще се спра, след като кажа няколко думи за по-старите.
Един уважаван навремето оратор бил Квинт Помпей, който благодарение единствено на собствените си качества, без да разчита на произхода си, успял да достигне най-високите постове в управлението на държавата.
[97] Tum L. Cassius multum potuit non eloquentia, sed dicendo tamen; homo non liberalitate, ut alii, sed ipsa tristitia et severitate popularis, cuius quidem legi tabellariae M. Antius Briso tribunus plebis diu restitit M. Lepido consule adiuvante; eaque res P. Africano vituperationi fuit, quod eius auctoritate de sententia deductus Briso putabatur. tum duo Caepiones multum clientes consilio et lingua, plus auctoritate tamen et gratia sublevabant. Sex. Pompei sunt scripta nec nimis extenuata, quamquam veterum est similis, et plena prudentiae.

 
97. Много способен негов съвременник бил и Луций Касий, притежаващ ако не красноречие, то поне дар слово, спечелил народа не с любезност, както правели другите, а със своята суровост и строгост. На неговия законопроект, който целял да регулира начина на гласуване37, дълго се съпротивлявал народният трибун Марк Анций Бризон, подкрепян от консула Марк Лепид. По повод на това бил критикуван Сципион Африкански, понеже се смятало, че той със своя авторитет успял да убеди Бризон да се откаже от мнението си. По същото време двамата Цепионовци били много полезни на своите клиенти със съвет и слово, но повече със своя авторитет и с влиянието си. А написаното от Помпей, макар че е белязано от старинност, е съхранило своята живост и е изпълнено с мъдрост.
[98] P. Crassum valde probatum oratorem isdem fere temporibus accepimus, qui et ingenio valuit et studio et habuit quasdam etiam domesticas disciplinas. nam et cum summo illo oratore Ser. Galba, cuius Gaio filio filiam suam conlocaverat, adfinitate sese devinxerat et cum esset P. Muci filius fratremque haberet P. Scaevolam, domi ius civile cognoverat. in eo industriam constat summam fuisse maxumamque gratiam, cum et consuleretur plurimum et diceret.

 
XXVI. 98. Знаем, че по онова време прочут оратор бил Публий Крас, който изпъквал както с талант, така и с интелектуалните си занимания и бил получил известни познания в дома си. Понеже, от една страна, сватовство го свързвало с известния голям оратор Сервий Галба, за чиято син Гай бил омъжил дъщеря си, а, от друга, като син на Публий Муций и брат на Публий Сцевола, той бил изучил вкъщи гражданското право. Знае се, че бил изключително трудолюбив и много влиятелен, защото и давал юридически съвети, и пледирал в съда.
[99] Horum aetatibus adiuncti duo C. Fannii C. M. filii fuerunt; quorum Gai filius, qui consul cum Domitio fuit, unam orationem de sociis et nomine Latino contra Gracchum reliquit sane et bonam et nobilem. Tum Atticus: quid ergo? estne ista Fanni? nam varia opinio pueris nobis erat. alii a C. Persio litterato homine scriptam esse aiebant, illo quem significat valde doctum esse Lucilius; alii multos nobilis, quod quisque potuisset, in illam orationem contulisse.

 
99. От същото поколение били и двамата Гай Фаниевци, синовете на Гай и Марк. Единият, синът на Гай, бил консул заедно с Домиций и е оставил една реч за съюзниците и за латинското гражданство, която действително е добра и е доста известна.
- Как, нима тя принадлежи на Фаний? - обади се Атик. - В детството ми се говореха различни неща - едни смятаха, че е написана от образования Гай Персий, за чиято ученост свидетелства Луцилий, а други - че са я съставили мнозина знатни люде, като всеки от тях написал онази част, която му била по силите.
[100] Tum ego: audivi equidem ista, inquam, de maioribus natu, sed nunquam sum adductus ut crederem; eamque suspicionem propter hanc causam credo fuisse, quod Fannius in mediocribus oratoribus habitus esset, oratio autem vel optuma esset illo quidem tempore orationum omnium. sed nec eiusmodi est, ut a pluribus confusa videatur—unus enim sonus est totius orationis et idem stilus —, nec de Persio reticuisset Gracchus, cum ei Fannius de Menelao Maratheno et de ceteris obiecisset; praesertim cum Fannius numquam sit habitus elinguis. nam et causas defensitavit et tribunatus eius arbitrio et auctoritate P. Africani gestus non obscurus fuit.

 
100. - Чувал съм това от по-възрастните - отвърнах аз - но никога не съм го вярвал и мисля, че това мнение е съществувало, защото Фаний се е считал за посредствен оратор, докато речта е далеч по-добра от всички други по онова време. Но нищо не говори, че тя е писана от много хора, напротив, цялата е издържана в един тон и в един стил; пък и Гракх не би премълчал, ако речта бе написана от Персий, така както Фаний не пропуска да го обвини, че ползва произведения на Менелай от Марат или нечии други. Още повече, че Фаний никога не е бил смятан за съвсем бездарен - той често се явявал като защитник в съда, а и трибунството му, подкрепяно от съветите и авторитета на Сципион Африкански, не минало съвсем безславно.
А другият Фаний, синът на Марк и зетят на Лелий, бил по-груб и по нрав, и по начина си на изразяване.
[101] Alter autem C. Fannius M. filius, C. Laeli gener, et moribus et ipso genere dicendi durior. is soceri instituto, quem, quia cooptatus in augurum conlegium non erat, non admodum diligebat, praesertim cum ille Q. Scaevolam sibi minorem natu generum praetulisset—cui tamen Laelius se excusans non genero minori dixit se illud, sed maiori filiae detulisse —, is tamen instituto Laeli Panaetium audiverat. eius omnis in dicendo facultas historia ipsius non ineleganter scripta perspici potest, quae neque nimis est infans neque perfecte diserta.

 
101. По обичая на тъста си - той не го обичал твърде много, понеже Лелий не му помогнал да влезе в колегията на авгурите, а помогнал на другия си зет, по-младия Квинт Сцевола (за което Лелий се оправдавал, като казвал, че предпочел не по-младия си зет, а по-старата си дъщеря) - та значи той по негов обичай слушал беседите на Панеций. Можем да добием цялостна представа за ораторското му умение от неговата написана с доста вкус "История", която не изобилства с красноречие, но не е и съвсем лишена от него.
[102] Mucius autem augur quod pro se opus erat ipse dicebat, ut de pecuniis repetundis contra T. Albucium. is oratorum in numero non fuit, iuris civilis intellegentia atque omni prudentiae genere praestitit. L. Coelius Antipater scriptor, quemadmodum videtis, fuit ut temporibus illis luculentus, iuris valde peritus, multorum etiam, ut L. Crassi, magister.

 
102. А авгурът Муций Сцевола сам се защитавал в съда, когато това било необходимо, например против нападките на Тит Албуций, който го обвинявал във вземане на подкупи. Той не се числял към ораторите, но се отличавал с проникновеното познаване на гражданското право и с всеобхватната си прозорливост. Луций Целий Антипатер пък, както знаете, бил в онези времена значителен писател, много добър познавач на правото и учител на мнозина, между които и Луций Крас.
[103] Utinam in Ti. Graccho Gaioque Carbone talis mens ad rem publicam bene gerendam fuisset quale ingenium ad bene dicendum fuit: profecto nemo his viris gloria praestitisset. sed eorum alter propter turbulentissumum tribunatum, ad quem ex invidia foederis Numantini bonis iratus accesserat, ab ipsa re publica est interfectus; alter propter perpetuam in populari ratione levitatem morte voluntaria se a severitate iudicum vindicavit. sed fuit uterque summus orator.

 
XXVII. 103. Ах, защо желанието на Тиберий Гракх и на Гай Карбон да управляват разумно не бе толкова голямо, колкото голяма бе ораторската им дарба! Нямаше да има по-славни от тях! Но единият, Тиберий, поради метежа, който вдигнал като народен трибун, разгневен на добрите граждани, задето отхвърлили договора му с нумантинците38, бил убит, тъй да се каже, от самата държава. Другият, Карбон, непостоянен в политиката си спрямо народа, чрез самоубийство се спасил от строгостта на съдиите.
[104] Atque hoc memoria patrum teste dicimus. nam et Carbonis et Gracchi habemus orationes nondum satis splendidas verbis, sed acutas prudentiaeque plenissumas. fuit Gracchus diligentia Corneliae matris a puero doctus et Graecis litteris eruditus. nam semper habuit exquisitos e Graecia magistros, in eis iam adulescens Diophanem Mytilenaeum Graeciae temporibus illis disertissumum. sed ei breve tempus ingeni augendi et declarandi fuit.

 
104. Ала и двамата били ненадминати оратори. Твърдя това по свидетелството на нашите бащи, понеже дошлите до нас речи и на Карбон, и на Гракх не блестят със словото си, но са умни и прозорливи. Под грижите на майка си Корнелия Гракх се занимавал с науки още от малък и добре опознал гръцкия език и гръцката литература. Винаги имал отбрани гръцки учители; юноша вече, обучавал го Диофан от Митилена, най-добрият оратор в Гърция по онова време. Но той нямал време да развие и изяви своя талант.
[105] Carbo, quoi vita suppeditavit, est in multis iudiciis causisque cognitus. hunc qui audierant prudentes homines, in quibus familiaris noster L. Gellius qui se illi contubernalem in consulatu fuisse narrabat, canorum oratorem et volubilem et satis acrem atque eundem et vehementem et valde dulcem et perfacetum fuisse dicebat; addebat industrium etiam et diligentem et in exercitationibus commentationibusque multum operae solitum esse ponere.

 
105. А Карбон, който живял достатъчно дълго, е познат от много процеси и дела. Познавачите, които са го слушали (сред тях и моят приятел Луций Гелий, който разказваше, че бил придружител на Карбон по време на консулството му39), казват, че словото му било звънко, плавно и много умно, освен това устремно, твърде приятно и духовито. Луций Гелий добавяше и това, че бил трудолюбив, усърден и полагал много усилия за упражнения и подготовка преди всяка своя реч.
[106] Hic optimus illis temporibus est patronus habitus eoque forum tenente plura fieri iudicia coeperunt. nam et quaestiones perpetuae hoc adulescente constitutae sunt, quae antea nullae fuerunt; L. enim Piso tribunus plebis legem primus de pecuniis repetundis Censorino et Manilio consulibus tulit—ipse etiam Piso et causas egit et multarum legum aut auctor aut dissuasor fuit, isque et orationes reliquit, quae iam evanuerunt, et annales sane exiliter scriptos —; et iudicia populi, quibus aderat Carbo, iam magis patronum desiderabant tabella data; quam legem L. Cassius Lepido et Mancino consulibus tulit.

 
106. По онова време той се смятал за най-добрия защитник и докато се изявявал на форума, процесите зачестили. Причината за това била, от една страна, че още в младежките му години се създали постоянните съдилища, които преди това не съществували40, защото народният трибун Луций Пизон пръв внесъл закона, насочен против подкупничеството по времето на консулите Цензорин и Манилий (а същият този Пизон бил и адвокат, освен това поддържал или оспорвал множество законопроекти; оставил е и свои речи, вече съвсем забравени, и едни доста суховати "Анали"). От друга страна, и при делата, гледани пред народа, по времето на Карбон нараснала нуждата от защитници, след като по предложение на Луций Касий при консулите Лепид и Манцин било въведено тайното гласуване.
[107] Vester etiam D. Brutus M. filius, ut ex familiari eius L. Accio poeta sum audire solitus, et dicere non inculte solebat et erat cum litteris Latinis tum etiam Graecis, ut temporibus illis, eruditus. quae tribuebat idem Accius etiam Q. Maxumo L. Pauli nepoti; et vero ante Maxumum illum Scipionem, quo duce privato Ti. Gracchus occisus esset, cum omnibus in rebus vementem tum acrem aiebat in dicendo fuisse.

 
XXVIII. 107. И вашият родственик Деций Брут, син на Марк, бил, както съм чувал много пъти от приятеля му, поета Луций Акций, за времето си добър познавач не само на латинския, но и на гръцкия език и литература. Според Акций това се отнася и за Квинт Максим, внука на Луций Павел; а преди Максим трябва да споменем и известния Сципион, който като частно лице оглавил убийството на Тиберий Гракх. Той бил толкова енергичен във всяко дело, колкото и умен в словото си.
[108] Tum etiam P. Lentulus ille princeps ad rem publicam dumtaxat quod opus esset satis habuisse eloquentiae dicitur; isdemque temporibus L. Furius Philus perbene Latine loqui putabatur litteratiusque quam ceteri; P. Scaevola valde prudenter et acute; paulo etiam copiosius nec multo minus prudenter M'. Manilius. Appi Claudi volubilis sed paulo fervidior oratio. erat in aliquo numero etiam M. Fulvius Flaccus et C. Cato Africani sororis filius, mediocres oratores; etsi Flacci scripta sunt, sed ut studiosi litterarum. Flacci autem aemulus P. Decius fuit, non infans ille quidem sed ut vita sic oratione etiam turbulentus.

 
108. Говори се, че по същото време твърде красноречив бил и Публий Лентул, прочутият първенец на сената - поне дотолкова, доколкото това било необходимо за политическата му дейност. Смятало се, че и съвременникът му Луций Фурий Фил говори на превъзходен латински и е по-образован от другите; че словото на Публий Сцевола е много задълбочено и интелигентно, а това на Маний Манилий - малко по-пищно, но също така задълбочено. Апий Клавдий пък говорел плавно, но доста по-разгорещено. За оратори, макар и посредствени, се считали и Марк Фулвий Флак, и Гай Катон, сестрин син на Сципион Африкански. Вярно е, че имаме запазени речи на Флак, но те говорят по-скоро за вкуса му към литературни занимания. Негов съперник бил Публий Деций, нелишен от дар слово, но неспокоен както в живота, така и в речите си.
[109] M. Drusus C. f., qui in tribunatu C. Gracchum conlegam iterum tribunum fregit, vir et oratione gravis et auctoritate, eique proxime adiunctus C. Drusus frater fuit. tuus etiam gentilis, Brute, M. Pennus facete agitavit in tribunatu C. Gracchum paulum aetate antecedens. fuit enim M. Lepido et L. Oreste consulibus quaestor Gracchus, tribunus Pennus illius Marci filius, qui cum Q. Aelio consul fuit; sed is omnia summa sperans aedilicius est mortuus. nam de T. Flaminino, quem ipse vidi, nihil accepi nisi Latine diligenter locutum.

 
109. Марк Друз, синът на Гай, който съкрушил колегата си, повторно избрания за народен трибун Гай Гракх, бил мъж с тежко и авторитетно слово; почти наравно с него се поставял и брат му Гай Друз. А твоят родственик, Бруте, малко по-възрастният Марк Пен, като трибун много остроумно нападал Гай Гракх. Защото при консулите Марк Лепид и Луций Орест Гракх бил квестор, а Пен - народен трибун (той бил син на онзи Марк, който бил консул заедно с Квинт Елий). Вдъхвал големи надежди, но починал още след едилството си. А що се отнася до Тит Фламинин, когото съм виждал, знам за него само това, че говорел на изряден латински език.
[110] His adiuncti sunt C. Curio M. Scaurus P. Rutilius C. Gracchus. de Scauro et Rutilio breviter licet dicere, quorum neuter summi oratoris habuit laudem et est uterque in multis causis versatus. erat in quibusdam laudandis viris, etiam si maximi ingeni non essent, probabilis tamen industria; quamquam his quidem non omnino ingenium, sed oratorium ingenium defuit. neque enim refert videre quid dicendum sit, nisi id queas solute et suaviter dicere; ne id quidem satis est, nisi id quod dicitur fit voce voltu motuque conditius.

 
XXIX. 110. След тях идват Гай Курион, Марк Скавър, Публий Рутилий, Гай Гракх. За Скавър и Рутилий накратко може да се каже, че нито единият, нито другият се славел като много голям оратор, но и двамата имали голяма съдебна практика. У някои достойни мъже, на които липсва голям талант, е похвално самото трудолюбие. А пък на тези двама липсвал не талант въобще, а именно ораторски талант: защото умението да прецениш какво ще кажеш е нищо без умението да го изразиш свободно и приятно, но и това не е достатъчно, ако не го поднесеш красиво - с подходящ глас, израз и жестове.
[111] Quid dicam opus esse doctrina? sine qua etiam si quid bene dicitur adiuvante natura, tamen id, quia fortuito fit, semper paratum esse non potest. in Scauri oratione, sapientis hominis et recti, gravitas summa et naturalis quaedam inerat auctoritas, non ut causam sed ut testimonium dicere putares, cum pro reo diceret.

 
111. Нужно ли е да казвам, че човек трябва да се учи на това? Без необходимата подготовка дори онова, което казваме добре благодарение на природна нагласа, невинаги ще се получи, понеже е оставено на волята на случайността. В речта на Скавър, умен и прям човек, имало една изключителна строгост и вродено достолепие - дори когато говорел в защита на обвиняемия, той сякаш давал свидетелски показания.
[112] Hoc dicendi genus ad patrocinia mediocriter aptum videbatur, ad senatoriam vero sententiam, cuius erat ille princeps, vel maxume; significabat enim non prudentiam solum, sed, quod maxume rem continebat, fidem. habebat hoc a natura ipsa, quod a doctrina non facile posset; quamquam huius quoque ipsius rei, quemadmodum scis, praecepta sunt. huius et orationes sunt et tres ad L. Fufidium libri scripti de vita ipsius acta sane utiles, quos nemo legit; at Cyri vitam et disciplinam legunt, praeclaram illam quidem, sed neque tam nostris rebus aptam nec tamen Scauri laudibus anteponendam.

 
112. Този стил на говорене не изглеждал много подходящ за защита в съда, но бил твърде добър за сената, чийто първенец бил той, защото не само издавал мъдрост, но и внушавал доверие - най-важното в случая. Това умение му било природен дар - той трудно може да се добие с учене, макар че, както знаеш, и за него съществуват предписания. От Скавър имаме и речи, и автобиография в три книги, посветени на Луций Фуфидий, която заслужава да бъде прочетена, но никой не я чете; а в същото време всички четат за живота и възпитанието на Кир41 - една чудесна, но чужда на нашите нрави книга, която не бива да бъде предпочитана пред достойните дела на Скавър.
[113] Ipse etiam Fufidius in aliquo patronorum numero fuit. Rutilius autem in quodam tristi et severo genere dicendi versatus est. erat uterque natura vehemens et acer; itaque cum una consulatum petivissent, non ille solum, qui repulsam tulerat, accusavit ambitus designatum competitorem, sed Scaurus etiam absolutus Rutilium in iudicium vocavit. multaque opera multaque industria Rutilius fuit, quae erat propterea gratior, quod idem magnum munus de iure respondendi sustinebat.

 
XXX. 113. Самият Фуфидий се числял до известна степен към съдебните защитници. Що се отнася до Рутилий, той притежавал суров и строг стил. И двамата, Скавър и Рутилий, били по природа темпераментни и избухливи. Те заедно били кандидати за консулска длъжност; и не само че неуспелият обвинил определения за консул свой съперник в даване на подкупи, ами и Скавър след оправдаването си дал Рутилий под съд42. Рутилий работел много и усърдно и това му спечелило голямо влияние сред народа, още повече, че се бил нагърбил и с нелеките задължения на юрисконсулт.
[114] Sunt eius orationes ieiunae; multa praeclara de iure; doctus vir et Graecis litteris eruditus, Panaeti auditor, prope perfectus in Stoicis; quorum peracutum et artis plenum orationis genus scis tamen esse exile nec satis populari adsensioni adcommodatum. itaque illa, quae propria est huius disciplinae, philosophorum de se ipsorum opinio firma in hoc viro et stabilis inventa est.

 
114. Речите му са постни. В тях има казани много прекрасни мисли за правото; той е учен човек, познава гръцкия език, гръцката литература, слушал е Панеций и е един почти съвършен стоик. Но ти знаеш, че стоическият стил на изразяване, макар проникновен и изкусен, е все пак суховат и не е достатъчно пригоден за обикновения слушател. Специфичните черти на стоиците - твърдост и непоколебимост - явно личат у този човек.
[115] Qui quom innocentissumus in iudicium vocatus esset, quo iudicio convolsam penitus scimus esse rem publicam, cum essent eo tempore eloquentissimi viri L. Crassus et M. Antonius consulares, eorum adhibere neutrum voluit. dixit ipse pro sese et pauca C. Cotta, quod sororis erat filius—et is quidem tamen ut orator, quamquam erat admodum adulescens —, et Q. Mucius enucleate ille quidem et polite, ut solebat, nequaquam autem ea vi atque copia, quam genus illud iudici et magnitudo causae postulabat.

 
115. Въпреки че бил абсолютно невинен, срещу него бил започнат процес, който, както знаем, потресъл из основи държавата. И макар че тогава имало двама блестящи оратори - бившите консули Луций Крас и Марк Антоний, той се отказал от услугите им. Сам се защитавал, като някои неща в негова полза казали племенникът му Гай Кота - един въпреки младостта си добър оратор - и Квинт Муций, който, както обикновено, изложил своето мнение ясно и красиво, но без необходимите за един такъв процес сила и обилие на словото.
[116] Habemus igitur in Stoicis oratoribus Rutilium, Scaurum in antiquis; utrumque tamen laudemus, quoniam per illos ne haec quidem in civitate genera hac oratoria laude caruerunt. volo enim ut in scaena sic etiam in foro non eos modo laudari, qui celeri motu et difficili utantur, sed eos etiam, quos statarios appellant, quorum sit illa simplex in agendo veritas, non molesta.

 
116. И тъй за нас Рутилий принадлежи към ораторите стоици, а Скавър е представител на старинния начин на изразяване, нека похвалим и двамата, защото благодарение на тях тези два стила са се проявили и у нас. Аз смятам, че на форума, така както и на сцената ласкава дума заслужават не само изпълнителите на буйни и енергични роли, но и онези, които наричат "спокойни", чиято игра пресъздава действителността без преувеличения.
[117] Et quoniam Stoicorum est facta mentio, Q. Aelius Tubero fuit illo tempore, L. Pauli nepos; nullo in oratorum numero sed vita severus et congruens cum ea disciplina quam colebat, paulo etiam durior; qui quidem in triumviratu iudicaverit contra P. Africani avunculi sui testimonium vacationem augures quo minus iudiciis operam darent non habere; sed ut vita sic oratione durus incultus horridus; itaque honoribus maiorum respondere non potuit. fuit autem constans civis et fortis et in primis Graccho molestus, quod indicat Gracchi in eum oratio; sunt etiam in Gracchum Tuberonis. is fuit mediocris in dicendo, doctissumus in disputando.

 
XXXI. 117. И тъй като споменахме стоиците, по онова време е живял и Квинт Елий Туберон, внук на Луций Павел, който не се числял към ораторите и водел строг, дори прекалено суров живот, съобразен с изискванията на стоическото учение: така като триумвир43 той, пренебрегвайки показанията на своя вуйчо, Сципион Африкански, се произнесъл против освобождаването на авгурите от съдийските им задължения. Както животът, така и словото му били груби, неодялани, неогладени, затова не могъл да достигне ораторската слава на предците си. Но бил гражданин с твърди убеждения, храбър и преди всичко упорит противник на Гай Гракх, което личи от речите на последния против него. Останали са и речи на Туберон против Гракх. Той бил посредствен в словото, но много вещ в споровете.
[118] Tum Brutus: quam hoc idem in nostris contingere intellego quod in Graecis, ut omnes fere Stoici prudentissumi in disserendo sint et id arte faciant sintque architecti paene verborum, idem traducti a disputando ad dicendum inopes reperiantur. unum excipio Catonem, in quo perfectissumo Stoico summam eloquentiam non desiderem, quam exiguam in Fannio, ne in Rutilio quidem magnam, in Tuberone nullam video fuisse.

 
118. - Виждам - обади се Брут тогава, - че и у нашите хора личи това, което е присъщо на гърците - при спор почти всички стоици проявяват изключителна интелигентност и проницателност и строят словото си като същински архитекти; но когато трябва да преминат от спорене към говорене, са съвсем безсилни. Изключвам Катон44, който е съвършен стоик и в същото време красноречието му е такова, че по-добро не може да се желае, но в същото време виждам, че Фаний е посредствен оратор, Рутилий не особено добър, а Туберон пък - никакъв.
[119] Et ego: non, inquam, Brute, sine causa, propterea quod istorum in dialecticis omnis cura consumitur, vagum illud orationis et fusum et multiplex non adhibetur genus. tuus autem avunculus, quemadmodum scis, habet a Stoicis id, quod ab illis petendum fuit; sed dicere didicit a dicendi magistris eorumque more se exercuit. quod si omnia a philosophis essent petenda, Peripateticorum institutis commodius fingeretur oratio.

 
119. - Това не е случайно, Бруте - отвърнах му аз. - Те хвърлят всичките си сили в умението да се води спор, затова не си служат с пространна, подробна и разнообразна реч. Твоят вуйчо, както знаеш, е взел най-доброто от стоиците, но на ораторско изкуство се е учил от реторите и се е упражнявал според техните изисквания. И ако трябваше да се учим на всичко от философите, то перипатетическите принципи биха ни свършили по-добра работа при съставянето на речта.
[120] Quo magis tuum, Brute, iudicium probo, qui eorum [id est ex vetere Academia] philosophorum sectam secutus es, quorum in doctrina atque praeceptis disserendi ratio coniungitur cum suavitate dicendi et copia; quamquam ea ipsa Peripateticorum Academicorumque consuetudo in ratione dicendi talis est, ut nec perficere oratorem possit ipsa per sese nec sine ea orator esse perfectus. nam ut Stoicorum astrictior est oratio aliquantoque contractior quam aures populi requirunt, sic illorum liberior et latior quam patitur consuetudo iudiciorum et fori.

 
120. Аз, Бруте, високо ценя твоя избор: защото си последовател на онази философска школа, чиято теория съчетава умението да се разсъждава с приятното и обилно слово45. Но системата на ораторското обучение при перипатетиците и академиците е такава, че нито сама по себе може да създаде съвършен оратор, нито пък ораторът без нея може да бъде съвършен. Защото както речта на стоиците е по-сбита и малко по-стегната, отколкото го изисква вкусът на обикновения слушател, така и речта на перипатетиците и академиците е по-свободна и по-обширна, отколкото изисква това практиката в съдилищата и на форума.
[121] Quis enim uberior in dicendo Platone? Iovem sic [ut] aiunt philosophi, si Graece loquatur, loqui. quis Aristotele nervosior, Theophrasto dulcior? lectitavisse Platonem studiose, audivisse etiam Demosthenes dicitur—idque apparet ex genere et granditate verborum; dicit etiam in quadam epistula hoc ipse de sese —, sed et huius oratio in philosophiam translata pugnacior, ut ita dicam, videtur et illorum in iudicia pacatior.

 
121. Има ли по-словообилен оратор от Платон? Юпитер, казват философите, би говорил така, ако говореше на гръцки. Кой е с повече нерв от Аристотел, по-приятен от Теофраст? Говорят, че Демостен бил чел усърдно Платон, дори че бил негов ученик - но това личи от подбора на думите, от тяхното величествено, достолепно звучене; пък и самият той го твърди в едно свое писмо. Ала и неговата реч, пренесена в областта на философията, би изглеждала прекалено бойка, и речта на философите, пренесена в съда - прекалено смирена.
[122] Nunc reliquorum oratorum aetates, si placet, et gradus persequamur. Nobis vero, inquit Atticus, et vehementer quidem, ut pro Bruto etiam respondeam. Curio fuit igitur eiusdem aetatis fere sane illustris orator, cuius de ingenio ex orationibus eius existumari potest: sunt enim et aliae et pro Ser. Fulvio de incestu nobilis oratio. nobis quidem pueris haec omnium optima putabatur, quae vix iam comparet in hac turba novorum voluminum.

 
XXXII. 122. Сега, ако искате, нека проследим останалите оратори, като имаме предвид последователността на поколенията и степента на заслугите им.
- Разбира се, че искаме - нека ти отговоря и вместо Брут - рече Атик.
- Курион безспорно бил прочут по онова време оратор - за неговия талант можем да съдим по речите му, понеже той е оставил много, най-известна от които е прочутата "За кръвосмешението", в защита на Сервий Фулвий. Когато бях дете, тя се считаше за най-добра от всички, но днес вече е почти незабележима сред купищата нови произведения.
[123] Praeclare, inquit Brutus, teneo qui istam turbam voluminum effecerit. Et ego, inquam, intellego, Brute, quem dicas; certe enim et boni aliquid adtulimus iuventuti, magnificentius quam fuerat genus dicendi et ornatius; et nocuimus fortasse, quod veteres orationes post nostras non a me quidem—meis enim illas antepono—sed a plerisque legi sunt desitae. Me numera, inquit, in plerisque; quamquam video mihi multa legenda iam te auctore quae antea contemnebam.

 
123. - О, аз знам много добре кой е авторът на тези купища произведения! - възкликна Брут.
- Разбирам кого имаш предвид, Бруте - отвърнах му. - Наистина аз съм сторил известно добро на младежта, като съм създал творби в стил, по-възвишен и по-красив от предишния. Но може би и съм й навредил, защото след появата на моите речи повечето хора престанаха да четат старите - не и аз, защото ги предпочитам пред собствените си.
- Брой и мен към повечето хора - каза Брут. - Макар че сега, когато ми отвори очите, виждам, че трябва да прочета още много неща, които досега съм пренебрегвал.
[124] Atqui haec, inquam, de incestu laudata oratio puerilis est locis multis: de amore de tormentis de rumore loci sane inanes, verum tamen nondum tritis nostrorum hominum auribus nec erudita civitate tolerabiles. scripsit etiam alia nonnulla et multa dixit et inlustria et in numero patronorum fuit, ut eum mirer, cum et vita suppeditavisset et splendor ei non defuisset, consulem non fuisse.

 
124. - И тъй - подех аз - онази прехвалена реч на Курион "За кръвосмешението" е в много отношения незряла. За любовта, за мъченията, за клюките - това са все празни приказки, но са могли да имат успех пред една публика, която още нямала изграден вкус, и пред необразованото тогавашно общество. Той е писал още доста неща, произнесъл е много речи, и то забележителни, числял се е и сред прочутите защитници, така че се чудя - защо не е бил консул, след като е живял толкова дълго и не му е липсвал обществен престиж?
[125] Sed ecce in manibus vir et praestantissimo ingenio et flagranti studio et doctus a puero C. Gracchus: noli enim putare quemquam, Brute, pleniorem aut uberiorem ad dicendum fuisse. Et ille: sic prorsus, inquit, existumo atque istum de superioribus paene solum lego. Immo plane, inquam, Brute, legas censeo. damnum enim illius immaturo interitu res Romanae Latinaeque litterae fecerunt.

 
XXXIII. 125. Но ето, пред нас е един изключително даровит човек, страстно отдаден на заниманията си и още от малък получил отлично образование - Гай Гракх. Не търси по-пълнокръвен и по-славообилен оратор от него, Бруте!
- Аз съм на същото мнение - рече Брут - и от всички, които изброи дотук, чета само него.
- И добре правиш - казах аз. - Неговата ненавременна гибел бе голям удар за римската държава и за латинската словесност.
[126] Utinam non tam fratri pietatem quam patriae praestare voluisset. quam ille facile tali ingenio, diutius si vixisset, vel paternam esset vel avitam gloriam consecutus! eloquentia quidem nescio an habuisset parem neminem. grandis est verbis, sapiens sententiis, genere toto gravis. manus extrema non accessit operibus eius: praeclare inchoata multa, perfecta non plane. legendus, inquam, est hic orator, Brute, si quisquam alius, iuventuti; non enim solum acuere, sed etiam alere ingenium potest.

 
126. Де да беше обичал повече родината, отколкото брат си! С такава дарба, ако бе живял по-дълго, той лесно би постигнал славата на своя баща и на своя дядо. Не знам дали в красноречието е имало друг равен нему. Величествени са неговите слова, мъдри - мислите му, целият му слог излъчва достойнство. На творбите му липсва последният щрих - много от тях са започнати великолепно, но не са съвсем завършени. Да, Бруте, ако младежта трябва да чете някого, то това е именно този оратор - той не само може да изтънчи таланта, но и да го подхрани.
[127] Huic successit aetati C. Galba, Servi illius eloquentissimi viri filius, P. Crassi eloquentis et iuris periti gener. laudabant hunc patres nostri, favebant etiam propter patris memoriam, sed cecidit in cursu. nam rogatione Mamilia Iugurthinae coniurationis invidia, cum pro sese ipse dixisset, oppressus est. exstat eius peroratio, qui epilogus dicitur; qui tanto in honore pueris nobis erat ut eum etiam edisceremus. hic, qui in conlegio sacerdotum esset, primus post Romam conditam iudicio publico est condemnatus.

 
127. След него по време идва Гай Галба, син на онзи ненадминат оратор Сервий Галба и зет на красноречивия и вещ в правото Публий Крас. Бащите ни го хвалели и били благосклонни към него заради спомена за баща му, ала той не успял да направи кариера. Подведен под отговорност по закона на Мамилий46, обкръжен от ненавистта към съратниците на Югурта, той бил осъден и макар че се опитал сам да се защити, претърпял поражение. Запазена е заключителната част на речта му, наречена епилог. В детството ми тя толкова се ценеше, че дори я учехме наизуст. Гай Галба бил първият член на жреческа колегия от основаването на Рим насам, осъден в публичен процес.
[128] P. Scipio, qui est in consulatu mortuus, non multum ille quidem nec saepe dicebat, sed et Latine loquendo cuivis erat par et omnis sale facetiisque superabat. eius conlega L. Bestia bonis initiis orsus tribunatus—nam P. Popillium vi C. Gracchi expulsum sua rogatione restituit —, vir et acer et non indisertus, tristis exitus habuit consulatus. nam invidiosa lege [Mamilia quaestio] C. Galbam sacerdotem et quattuor consularis, L. Bestiam C. Catonem Sp. Albinum civemque praestantissimum L. Opimium, Gracchi interfectorem, a populo absolutum, cum is contra populi studium stetisset, Gracchani iudices sustulerunt.

 
XXIV. 128. Публий Сципион, който починал като консул говорел малко и рядко, но по чистия си латински език не отстъпвал никому, а по остроумие и духовитост превъзхождал всички. Неговият колега Луций Бестия, положил добро начало на кариерата си със своето трибунство (защото по негово искане бил върнат в родината Публий Попилий, човек умен и нелишен от дар слово, прогонен от Гай Гракх), но я приключил с едно безславно консулство. Понеже, опрени на омразния Мамилиев закон, дал воля на народната омраза, Гракховите съдии прогонили от държавата освен жреца Гай Галба и четирима бивши консули - Луций Бестия, Гай Катон, Спурий Албин и забележителния гражданин Луций Опимий, убиеца на Гракх, който, макар и противник на демократичните настроения, бил оправдан от народа.
[129] Huius dissimilis in tribunatu reliquaque omni vita civis improbus C. Licinius Nerva non indisertus fuit. C. Fimbria temporibus isdem fere sed longius aetate provectus habitus est sane, ut ita dicam, luculentus patronus: asper maledicus, genere toto paulo fervidior atque commotior, diligentia tamen et virtute animi atque vita bonus auctor in senatu; idem tolerabilis patronus nec rudis in iure civili et cum virtute tum etiam ipso orationis genere liber; cuius orationes pueri legebamus, quas iam reperire vix possumus.

 
129. Съвсем различен от Галба и като трибун, и в живота си бил Гай Лициний Нерва - недостоен като гражданин, но нелишен от ораторска дарба. Гай Фимбрия, роден почти едновременно с него, но живял по-дълго, бил смятан, ако мога така да се изразя, за човек със слово размътено, грубо, заядливо; той бил твърде пламенен и буен, но поради своето усърдие, душевни добродетели и достоен живот се ползва с добро име в сената. Проявявал се като нелош защитник и твърде сведущ в гражданското право, а в речите му личала присъщата на неговия характер липса на задръжки. Като деца ги четяхме, но днес те вече много трудно се откриват.
[130] Atque etiam ingenio et sermone eleganti, valetudine incommoda C. Sextius Calvinus fuit; qui etsi, cum remiserant dolores pedum, non deerat in causis, tamen id non saepe faciebat. itaque consilio eius, cum volebant, homines utebantur, patrocinio, cum licebat. isdem temporibus M. Brutus, in quo magnum fuit, Brute, dedecus generi vestro, qui, cum tanto nomine esset patremque optimum virum habuisset et iuris peritissimum, accusationem factitaverit, ut Athenis Lycurgus. is magistratus non petivit sed fuit accusator vehemens et molestus, ut facile cerneres naturale quoddam stirpis bonum degeneravisse vitio depravatae voluntatis.

 
130. Друг оратор, вече с изискан талант и изискано слово, но с лошо здраве, бил Гай Секст Калвин, който идвал в съда винаги когато не го болели краката, но това се случвало рядко. Затова хората го търсели за консултация, когато желаели, а за защитник - тогава, когато било възможно.
По същото време живял и Марк Брут - големият позор за вашия род, Бруте. Носител на едно тъй славно име, син на прекрасен гражданин и отличен познавач на правото, той се занимавал с обвинения като Ликург в Атина. Не се стремял към кариера, но бил тъй яростен и напорист обвинител, че лесно можело да се види как у него добрите кълнове се били изродили под натиска на злата воля.
[131] Atque eodem tempore accusator de plebe L. Caesulenus fuit, quem ego audivi iam senem, cum ab L. Sabellio multam lege Aquilia de iustitia petivisset. non fecissem hominis paene infimi mentionem, nisi iudicarem qui suspiciosius aut criminosius diceret audivisse me neminem. doctus etiam Graecis T. Albucius vel potius paene Graecus. loquor, ut opinor; sed licet ex orationibus iudicare. fuit autem Athenis adulescens, perfectus Epicureus evaserat, minime aptum ad dicendum genus.

 
131. По същото време обвинител бил и плебеят Луций Цезулен - аз съм го слушал веднъж, когато бе на преклонна възраст и искаше от Луций Сауфей да плати глоба, позовавайки се на Аквилиевия закон. Не бих споменал този безкрайно низък човек, ако не го смятах за оратора, който в най-голяма степен умееше да представя нещата като подозрителни и престъпни - друг като него не съм слушал.
XXXV. Познавач на гръцката наука, същински грък - това бил Тит Албуций. Което мисля, това и казвам, а и по речите му може да се прецени. Като младеж живял в Атина и я напуснал съвършен епикуреец - последовател на едно най-малко пригодно за ораторска изява учение.
[132] Iam Q. Catulus non antiquo illo more sed hoc nostro, nisi quid fieri potest perfectius, eruditus. multae litterae, summa non vitae solum atque naturae sed orationis etiam comitas, incorrupta quaedam Latini sermonis integritas; quae perspici cum ex orationibus eius potest tum facillume ex eo libro, quem de consulatu et de rebus gestis suis conscriptum molli et Xenophonteo genere sermonis misit ad A. Furium poetam familiarem suum; qui liber nihilo notior est quam illi tres, de quibus ante dixi, Scauri libri.

 
132. Квинт Катул бил образован, но не вече по онзи старинен начин, а по присъщия на нашето време, че дори и още по-добре. Бил много начетен, изключително приятни били не само начинът на живот и нравът му, а и неговото слово на абсолютно чист латински език. Това личи от речите му и от онази книга, в която описва своето консулство и делата си в един спокоен, Ксенофонтов стил - тя е посветена на приятеля му, поета Анций Фурий. Но не е по-известна от трите книги на Скавър, които преди малко споменах.
[133] Tum Brutus: mihi quidem, inquit, nec iste notus est nec illi; sed haec mea culpa est, numquam enim in manus inciderunt. nunc autem et a te sumam et conquiram ista posthac curiosius.

Fuit igitur in Catulo sermo Latinus; quae laus dicendi non mediocris ab oratoribus plerisque neglecta est. nam de sono vocis et suavitate appellandarum litterarum, quoniam filium cognovisti, noli exspectare quid dicam. quamquam filius quidem non fuit in oratorum numero; sed non deerat ei tamen in sententia dicenda cum prudentia tum elegans quoddam et eruditum orationis genus.

 
133. - Аз наистина не познавам нито едното, нито другото произведение - рече Брут. - Но сам съм виновен за това, защото те никога не са попадали в ръцете ми. Ала сега ще ги взема от теб, а и въобще вече ще ги търся с по-голям интерес.
- И тъй у Катул латинското слово било чисто, а това немалко достойнство на речта е пренебрегвано от мнозина оратори. Що се отнася до тембъра и приятното произношение, няма да ти казвам нищо, понеже познаваш сина му. Макар че последният не се числеше сред ораторите, все пак, когато изказваше мнението си, не му липсваше разумност и едно умение да се изразява елегантно и ерудирано.
[134] Nec habitus est tamen pater ipse Catulus princeps in numero patronorum; sed erat talis ut, cum quosdam audires qui tum erant praestantes, videretur esse inferior, cum autem ipsum audires sine comparatione, non modo contentus esses, sed melius non quaereres.

 
134. Самият му баща също не бил считан за най-добрия защитник. Особеното при него било, че ако човек слушал първите по красноречие негови съвременници, оставал с впечатление, че той стои по-долу от тях, но ако слушал само него, без да го сравнява с другите, бил не само доволен, но и убеден, че по-добър оратор не може да съществува.
[135] Q. Metellus Numidicus et eius conlega M. Silanus dicebant de re publica quod esset illis viris et consulari dignitati satis. M. Aurelius Scaurus non saepe dicebat, sed polite; Latine vero in primis est eleganter locutus. quae laus eadem in A. Albino bene loquendi fuit; nam flamen Albinus etiam in numero est habitus disertorum; Q. etiam Caepio, vir acer et fortis, cui fortuna belli crimini, invidia populi calamitati fuit.

 
135. Квинт Метел Нумидийски и колегата му Марк Силан се проявили в политическото красноречие достатъчно добре, за да бъдат на висотата на своя ранг и да имат авторитет като консули. Марк Аврелий Скавър говорел рядко, но изтънчено, а латинският му бил изключително изискан. Това качество на словото притежавал и Авъл Албин; а и фламинът47 Албин бил в числото на красноречивите. След тях бил и Квинт Цепион47, човек силен и смел, чийто неуспех на бойното поле му донесе обвинение, а омразата на народа47 - наказание.
[136] Tum etiam C. L. Memmii fuerunt oratores mediocres, accusatores acres atque acerbi; itaque in iudicium capitis multos vocaverunt, pro reis non saepe dixerunt. Sp. Thorius satis valuit in populari genere dicendi, is qui agrum publicum vitiosa et inutili lege vectigali levavit. M. Marcellus Aesernini pater non ille quidem in patronis, sed et in promptis tamen et non inexercitatis ad dicendum fuit, ut filius eius P. Lentulus.

 
XXXVI. 136. По същото време живели Гай и Луций Мемий, посредствени оратори, ала яростни и сурови обвинители. Те са обвинили мнозина в углавни престъпления, но рядко са защитили някого. Спурий Торий бил оратор, който се радвал на успех сред народа - именно той освободил обществените земи от данъка, наложен чрез един порочен и ненужен закон. Марк Марцел, бащата на Езернин, не бил сред известните защитници, но имал дар слово и известна ораторска подготовка, както и синът му Публий Лентул.
[137] L. etiam Cotta praetorius in mediocrium oratorum numero, dicendi non ita multum laude processerat, sed de industria cum verbis tum etiam ipso sono quasi subrustico persequebatur atque imitabatur antiquitatem.

Atque ego et in hoc ipso Cotta et in aliis pluribus intellego me non ita disertos homines et rettulisse in oratorum numerum et relaturum. est enim propositum conligere eos, qui hoc munere in civitate functi sint, ut tenerent oratorum locum; quorum quidem quae fuerit ascensio et quam in omnibus rebus difficilis optimi perfectio atque absolutio ex eo quod dicam existimari potest.

 
137. Дори Луций Кота, бившият претор, може да бъде причислен към посредствените оратори - той не напреднал много в красноречието, но нарочно придавал на думите и на гласа си едно грубовато звучене и така подражавал на старинното произношение.
Говорейки за Кота, а и за много други, аз разбирам, че причислих (а и ще причислявам) към ораторите хора, които не са чак дотам красноречиви. Но съм си поставил за цел да разкажа за всички в нашата държава, които някога са се нагърбвали със задължението да говорят публично. Как е напредвало красноречието, колко трудно е постигането на пълното и всестранно съвършенство - за това можете да съдите сами, след като чуете казаното от мен.
[138] Quam multi enim iam oratores commemorati sunt et quam diu in eorum enumeratione versamur, cum tamen spisse atque vix, ut dudum ad Demosthenen et Hyperiden, sic nunc ad Antonium Crassumque pervenimus. nam ego sic existimo, hos oratores fuisse maximos et in his primum cum Graecorum gloria Latine dicendi copiam aequatam.

 
138. Колцина споменах, колко време говоря! И ето че чак сега, с мъка пробивайки си път, успях да достигна до Антоний и Крас, както преди малко - до Демостен и Хиперид. Защото за мен Антоний и Крас са най-големите ни оратори и при тях латинското слово е достигнало славата на гръцкото.
[139] Omnia veniebant Antonio in mentem; eaque suo quaeque loco, ubi plurimum proficere et valere possent, ut ab imperatore equites, pedites, levis armatura, sic ab illo in maxume opportunis orationis partibus conlocabantur. erat memoria summa, nulla meditationis suspicio; imparatus semper adgredi ad dicendum videbatur, sed ita erat paratus, ut iudices illo dicente non numquam viderentur non satis parati ad cavendum fuisse.

 
XXXVII. 139. Нищо не пропускаше Антоний - при него всяко нещо заставаше там, където би било най-полезно и най-ценно: както един военачалник подрежда конница, пехота, лековъоръжена войска, така и той поставяше в речта си всяко нещо на най-подходящото място. Паметта му бе изключителна, ни следа от предварително обмисляне - ще речеш, че се надига да говори без всякаква подготовка. Но беше така подготвен, че понякога самите съдии изглеждаха не съвсем готови да устоят на красноречието му.
[140] Verba ipsa non illa quidem elegantissimo sermone; itaque diligenter loquendi laude caruit—neque tamen est admodum inquinate locutus —, sed illa, quae proprie laus oratoris est in verbis. nam ipsum Latine loqui est illud quidem [est], ut paulo ante dixi, in magna laude ponendum, sed non tam sua sponte quam quod est a pleris que neglectum: non enim tam praeclarum est scire Latine quam turpe nescire, neque tam id mihi oratoris boni quam civis Romani proprium videtur. sed tamen Antonius in verbis et eligendis, neque id ipsum tam leporis causa quam ponderis, et conlocandis et comprensione devinciendis nihil non ad rationem et tamquam ad artem dirigebat; verum multo magis hoc idem in sententiarum ornamentis et conformationibus.

 
140. Думите му не бяха твърде изискани, той не се ползваше със славата на човек, който много държи на доброто изразяване - ако и да говореше доста правилно, липсваше му присъщата на оратора изтънченост на словото (а аз още преди малко казах, че умението да се говори на чист латински език е едно голямо достойнство, но не само по себе си, а поради факта, че мнозина го пренебрегват - доброто знаене на латински не е толкова прекрасно, колкото е позорно незнанието му: и познаването на латинския език, според мен трябва да е характерен белег не само на добрия оратор, а и на римския гражданин изобщо). Ала и подборът на думите - той ги подбираше не толкова по красота, колкото по тежест, - и разполагането, и свързването им - всичко у Антоний бе разумно и изкусно; това най-вече може да се твърди за фигурите, на мисълта,с които той си служеше.
[141] Quo in genere quia praestat omnibus Demosthenes, idcirco a doctis oratorum est princeps iudicatus. schemata enim quae vocant Graeci, ea maxume ornant oratorem eaque non tam in verbis pingendis habent pondus quam in inluminandis sententiis. sed cum haec magna in Antonio tum actio singularis; quae si partienda est in gestum atque vocem, gestus erat non verba exprimens, sed cum sententiis congruens: manus humeri latera supplosio pedis status incessus omnisque motus cum verbis sententiisque consentiens; vox permanens, verum subrauca natura. sed hoc vitium huic uni in bonum convertebat.

 
141. В това отношение пред всички изпъква Демостен именно затова наречен от познавачите пръв сред ораторите. Защото употребата на онова, което гърците наричат schemata, т. е. фигури, най-много краси речта - те допринасят не толкова за ефектното оцветяване на отделни думи, колкото за яркото осветяване на цели мисли.
XXXVIII. Но макар че всичко това бе забележително, все пак най-невероятното у него беше изпълнението. Ако трябва да разгледаме поотделно жест и глас, то при него жестът не изразяваше думите, а бе в хармония, с мислите; ръцете, раменете, гърдите, потропването с крак48, стойката, походката - всяко негово движение бе съгласувано с изречените думи и мисли. Гласът му бе издръжлив, но малко дрезгав; ала този недостатък единствено при него се беше обърнал в достойнство.
[142] Habebat enim flebile quiddam in questionibus aptumque cum ad fidem faciendam tum ad misericordiam commovendam: ut verum videretur in hoc illud, quod Demosthenem ferunt ei, qui quaesivisset quid primum esset in dicendo, actionem, quid secundum, idem et idem tertium respondisse. nulla res magis penetrat in animos eosque fingit format flectit, talesque oratores videri facit, quales ipsi se videri volunt.

 
142. Защото така в жалбите му се вплиташе някаква плачевност, която им придаваше искреност и извикваше съчувствие. Той доказваше колко вярно е казаното от Демостен, че в красноречието най-важно е, на първо място, изпълнението, на второ, изпълнението и, на трето - пак изпълнението. Защото чрез него речта ни най-лесно прониква в душите на слушателите, вае ги, формира ги, огъва ги и помага на ораторите да изглеждат такива, каквито те искат да изглеждат.
[143] Huic alii parem esse dicebant, alii anteponebant L. Crassum. illud quidem certe omnes ita iudicabant, neminem esse, qui horum altero utro patrono cuiusquam ingenium requireret. equidem quamquam Antonio tantum tribuo quantum supra dixi, tamen Crasso nihil statuo fieri potuisse perfectius. erat summa gravitas, erat cum gravitate iunctus facetiarum et urbanitatis oratorius, non scurrilis lepos, Latine loquendi accurata et sine molestia diligens elegantia, in disserendo mira explicatio; cum de iure civili, cum de aequo et bono disputaretur, argumentorum et similitudinum copia.

 
143. Някои сравняват с него, а други поставят по-високо Луций Крас. Всички били единодушни, че ако защитник е някой от двамата, няма нужда от когото и да било друг. Впрочем, макар че преди малко така възхвалих Антоний, аз все пак смятам, че не може да съществува по-добър оратор от Крас. Той излъчваше неописуемо достолепие, примесено с омагьосваща духовитост и остроумие - ала ораторско, а не шутовско; латинският му бе грижлив и елегантен, но без да е прекомерно изтънчен; разсъждавайки, умееше да изложи мислите си по учудващо ясен начин; когато се обсъждаше правото или естествената справедливост, разполагаше с безброй доказателства и примери.
[144] Nam ut Antonius coniectura movenda aut sedanda suspicione aut excitanda incredibilem vim habebat: sic in interpretando in definiendo in explicanda aequitate nihil erat Crasso copiosius; idque cum saepe alias tum apud centumviros in M.'. Curi causa cognitum est.

 
XXXIX. 144. И както Антоний притежаваше невероятното умение да насочва към догадки, за да премахва или внушава подозрения, така в тълкуването, в определянето, в разясняването на справедливото никой не можеше да се мери с Крас. Това пролича освен в множеството други случаи и на делото на Маний Курий, гледано от центумвирите.
[145] Ita enim multa tum contra scriptum pro aequo et bono dixit, ut hominem acutissimum Q. Scaevolam et in iure, in quo illa causa vertebatur, paratissimum obrueret argumentorum exemplorumque copia; atque ita tum ab his patronis aequalibus et iam consularibus causa illa dicta est, cum uterque ex contraria parte ius civile defenderet, ut eloquentium iuris peritissimus Crassus, iuris peritorum eloquentissimus Scaevola putaretur. qui quidem cum peracutus esset ad excogitandum quid in iure aut in aequo verum aut esset aut non esset, tum verbis erat ad rem cum summa brevitate mirabiliter aptus.

 
145. Там той говори толкова много против сляпото спазване на буквата на закона и в защита на естествената справедливост, че затрупа с порой от аргументи и примери един толкова умен човек, блестящ познавач на правото, из чиято област бе въпросното дело, като Квинт Сцевола. Тогава и двамата, връстници, бивши консули, изнесоха от противоположни юридически позиции такива защитни речи, че Крас бе оценен като най-добър юрист сред ораторите, а Сцевола - като най-добър оратор сред юристите. Сцевола бе много находчив при откриването на вярно и невярно и в гражданското, и в естественото право, а и умееше да се изразява невероятно кратко и точно.
[146] Quare sit nobis orator in hoc interpretandi explanandi edisserendi genere mirabilis sic ut simile nihil viderim; in augendo in ornando in refellendo magis existumator metuendus quam admirandus orator. verum ad Crassum revertamur.

 
146. Но макар превъзходен, нямащ равен на себе си в тълкуването, обясняването и излагането, то, що се отнася до преувеличението, до украсяването на речта и до умението да се обори противникът, той по-скоро всява страх като съдник, отколкото предизвиква възхищение като оратор.
[147] Tum Brutus: etsi satis, inquit, mihi videbar habere cognitum Scaevolam ex iis rebus, quas audiebam saepe ex C. Rutilio, quo utebar propter familiaritatem Scaevolae nostri, tamen ista mihi eius dicendi tanta laus nota non erat; itaque cepi voluptatem tam ornatum virum tamque excellens ingenium fuisse in nostra re publica.

 
XL. 147. Ала да се върнем на Крас.
- Смятах, че познавам Сцевола от разказите на Гай Рутилий49, с когото се запознах чрез нашия общ приятел Сцевола49 - обади се Брут, - но не знаех, че славата му като оратор е била толкова голяма. С удоволствие научих, че у нас е живял такъв забележителен човек, такъв блестящ талант.
[148] Hic ego: noli, inquam, Brute, existimare his duobus quicquam fuisse in nostra civitate praestantius. nam ut paulo ante dixi consultorum alterum disertissimum, disertorum alterum consultissimum fuisse, sic in reliquis rebus ita dissimiles erant inter sese, statuere ut tamen non posses utrius te malles similiorem. Crassus erat elegantium parcissimus, Scaevola parcorum elegantissimus; Crassus in summa comitate habebat etiam severitatis satis, Scaevolae multa in severitate non deerat tamen comitas.

 
148. - Знай, Бруте - отвърнах му, - че никога у нас не е имало по-славни граждани от тези двамата, понеже, както ти казах преди малко, единият бе най-добър оратор сред юристите, а другият - най-добър юрист сред ораторите; но иначе бяха така различни помежду си, че човек се затрудняваше да прецени кому би желал да прилича. Крас бе най-умерен сред изисканите оратори, Сцевола - най-изискан сред умерените; дори когато се показваше с цялото си обаяние, Крас беше строг, дори когато беше най-строг, Сцевола бе обаятелен.
[149] Licet omnia hoc modo; sed vereor ne fingi videantur haec, ut dicantur a me quodam modo; res se tamen sic habet. cum omnis virtus sit, ut vestra, Brute, vetus Academia dixit, mediocritas, uterque horum medium quiddam volebat sequi; sed ita cadebat, ut alter ex alterius laude partem, uterque autem suam totam haberet.

 
149. Мога да продължа в този дух, но се боя да не би казаното от мен да ви заприлича на измислено нарочно заради ефектната игра на думи, макар че то е чистата истина. Както казва вашата Стара академия, Бруте, всяка добродетел е в умереността - така че всеки от тях се стараеше да се придържа към някакво средно положение; но тук се бе случило всеки от тях освен своите собствени достойнства да притежава и част от достойнствата на другия.
[150] Tum Brutus: cum ex tua oratione mihi videor, inquit, bene Crassum et Scaevolam cognovisse, tum de te et de Ser. Sulpicio cogitans esse quandam vobis cum illis similitudinem iudico. Quonam, inquam, istuc modo? Quia mihi et tu videris, inquit, tantum iuris civilis scire voluisse quantum satis esset oratori et Servius eloquentiae tantum adsumpsisse, ut ius civile facile possit tueri; aetatesque vostrae ut illorum nihil aut non fere multum differunt.

 
150. - След като те изслушах, смятам, че вече добре познавам Крас и Сцевола - рече Брут. - И когато мисля за теб и Сервий Сулпиций, откривам известна прилика между вас двамата и тях двамата.
- Как така? - попитах го аз.
- Ето как: струва ми се, че и ти си опознал правото толкова, колкото е необходимо на един добър оратор, и Сервий е взел от красноречието толкова, колкото му е трябвало, за да защитава умело гражданското право; пък и по възраст сте близки като тях двамата.
[151] Et ego: de me, inquam, dicere nihil est necesse; de Servio autem et tu probe dicis et ego dicam quod sentio. non enim facile quem dixerim plus studi quam illum et ad dicendum et ad omnes bonarum rerum disciplinas adhibuisse. nam et in isdem exercitationibus ineunte aetate fuimus et postea una Rhodum ille etiam profectus est, quo melior esset et doctior; et inde ut rediit, videtur mihi in secunda arte primus esse maluisse quam in prima secundus. atque haud scio an par principibus esse potuisset; sed fortasse maluit, id quod est adeptus, longe omnium non eiusdem modo aetatis sed eorum etiam qui fuissent in iure civili esse princeps.

 
XLI. 151. - За мен - рекох му - няма какво да говориш. А що се отнася до Сервий, говориш истината. И аз ще ви кажа мнението си за него. Трудно бих посочил друг човек, който се е отдавал с повече жар на изкуството на словото и на другите достойни за свободния човек изкуства. Знам това, защото в ранна възраст се упражнявахме заедно, след това той замина заедно с мен за Родос, за да усъвършенствува дарбата и знанията си. А когато се върна оттам, струва ми се, предпочете да бъде пръв във второто изкуство, отколкото втори в първото. Не знам дали изобщо е можел да се изравни с първите в красноречието, затова може би предпочете това, което и постигна - далеч да изпревари в гражданското право не само съвременниците си, но и своите предшественици.
[152] Hic Brutus: ain tu? inquit: etiamne Q. Scaevolae Servium nostrum anteponis? Sic enim, inquam, Brute, existumo, iuris civilis magnum usum et apud Scaevolam et apud multos fuisse, artem in hoc uno; quod numquam effecisset ipsius iuris scientia, nisi eam praeterea didicisset artem, quae doceret rem universam tribuere in partes, latentem explicare definiendo, obscuram explanare interpretando, ambigua primum videre, deinde distinguere, postremo habere regulam, qua vera et falsa iudicarentur et quae quibus propositis essent quaeque non essent consequentia.

 
152. - Не може да бъде! - възкликна Брут. - Нима ти поставяш нашия приятел Сервий по-горе и от Сцевола?
- Да, Бруте. Защото смятам, че Сцевола, пък и много други са били богати с опит, но само у Сервий опитът е съчетан с познаване на теорията. Ала само с помощта на гражданското право никога не би постигнал това - ако предварително не бе овладял онова изкуство, което ни учи как да разделяме цялото на части, да излагаме непознатото чрез дефиниции, да обясняваме неясното чрез тълкуване, двусмислиците първо да забелязваме, после да разграничаваме смисъла им в двата случая и, най-после, да имаме критерий, по който да отличаваме вярно от невярно, правилни изводи от неправилни.
[153] Hic enim adtulit hanc artem omnium artium maxumam quasi lucem ad ea, quae confuse ab aliis aut respondebantur aut agebantur. Dialecticam mihi videris dicere, inquit. Recte, inquam, intellegis; sed adiunxit etiam et litterarum scientiam et loquendi elegantiam, quae ex scriptis eius, quorum similia nulla sunt, facillime perspici potest.

 
153. Именно това изкуство - най-голямото от всички - той поднесе като лампада към нещата, из които като в мъгла се лутаха другите, давайки консултации или водейки дела.
XLII. - Ти, струва ми се, говориш за диалектиката - рече Брут.
- Да - потвърдих аз, - но Сервий прибави към нея и литературни познания, и изисканост на словото, което чудесно личи от неговите несравними творби.
[154] Cumque discendi causa duobus peritissumis operam dedisset, L. Lucilio Balbo C. Aquilio Gallo, Galli hominis acuti et exercitati promptam et paratam in agendo et in respondendo celeritatem subtilitate diligentiaque superavit; Balbi docti et eruditi hominis in utraque re consideratam tarditatem vicit expediendis conficiendisque rebus. sic et habet quod uterque eorum habuit, et explevit quod utrique defuit.

 
154. Той изучаваше право при двама много добри специалисти - Луций Луцилий Балб и Гай Аквилий Гал. Но със своята прецизност и вниманието си надмина умния и опитен Гал, който умееше бързо да действа и да отговаря, а учения и образован Балб, мудно обмислящ и едното, и другото, победи с умението си бързо да взема решение и да довежда нещата до благополучен завършек. Така че той притежаваше не само качествата, които имаха те, но и онези, които им липсваха.
[155] Itaque ut Crassus mihi videtur sapientius fecisse quam Scaevola—hic enim causas studiose recipiebat, in quibus a Crasso superabatur; ille se consuli nolebat, ne qua in re inferior esset quam Scaevola —, sic Servius sapientissume, cum duae civiles artes ac forenses plurimum et laudis haberent et gratiae, perfecit ut altera praestaret omnibus, ex altera tantum adsumeret, quantum esset et ad tuendum ius civile et ad obtinendam consularem dignitatem satis.

 
155. И тъй както Крас според мен постъпваше по-умно от Сцевола - последният охотно приемаше да бъде защитник, а тук Крас го превъзхождаше, докато Крас не желаеше да бъде юрисконсулт, за да не се окаже, че някъде е по-слаб от Сцевола, - така и Сервий прояви голяма мъдрост, като овладя и двете изкуства на форума, които носят и най-голяма слава, и най-голямо влияние, но в едното надмина всички, а от другото взе само толкова, колкото му бе необходимо, за да защитава гражданското право и да си извоюва авторитет като консул.
[156] Tum Brutus: ita prorsus, inquit, et antea putabam—audivi enim nuper eum studiose et frequenter Sami, cum ex eo ius nostrum pontificium, qua ex parte cum iure civili coniunctum esset, vellem cognoscere—et nunc meum iudicium multo magis confirmo testimonio et iudicio tuo; simul illud gaudeo, quod et aequalitas vestra et pares honorum gradus et artium studiorumque quasi finitima vicinitas tantum abest ab obtrectatione et invidia, quae solet lacerare plerosque, uti ea non modo non exulcerare vestram gratiam, sed etiam conciliare videatur. quali enim te erga illum perspicio, tali illum in te voluntate iudicioque cognovi.

 
156. - Така си мислех и преди - каза Брут. - Неотдавна на остров Самос имах възможност да беседвам често и внимателно с него50 - исках с негова помощ да разбера каква е връзката между нашето жреческо право и гражданското. А сега, след като изслушах думите ти и чух твоята преценка, мнението ми се потвърди съвсем. В същото време ми е драго да видя, че вие, връстници и с еднакво положение в обществото, работещи в две толкова близки области, сте тъй далеч от ревнивото недоброжелателство и от завистта, която разяжда мнозина, и явно приятелството ви не само не линее, а дори укрепва. Защото забелязах у Сервий същото отношение към теб, което и ти имаш към него.
[157] Itaque doleo et illius consilio et tua voce populum Romanum carere tam diu; quod cum per se dolendum est tum multo magis consideranti ad quos ista non translata sint, sed nescio quo pacto devenerint. Hic Atticus: dixeram, inquit, a principio, de re publica ut sileremus; itaque faciamus. nam si isto modo volumus singulas res desiderare, non modo querendi sed ne lugendi quidem finem reperiemus.

 
157. И ми е болно, задето толкова време вече римският народ е лишен и от неговите съвети, и от твоя глас. Това е печално за всеки, а още повече наскърбява онзи, който вижда в какви ръце вашето дело бе не предадено, а попадна, и то кой знае как!
- Още в началото се разбрахме, че няма да говорим за политика - нека спазваме тази уговорка! - намеси се Атик. - Защото, ако почнем да се вайкаме, не само жалбите, но и плачът ни няма да има край.
[158] Pergamus ergo, inquam, ad reliqua et institutum ordinem persequamur. paratus igitur veniebat Crassus, exspectabatur audiebatur; a principio statim, quod erat apud eum semper accuratum, exspectatione dignus videbatur. non multa iactatio corporis, non inclinatio vocis, nulla inambulatio, non crebra supplosio pedis; vehemens et interdum irata et plena iusti doloris oratio, multae et cum gravitate facetiae; quodque difficile est, idem et perornatus et perbrevis; iam in altercando invenit parem neminem.

 
XLIII. 158. - Следователно - рекох аз - нека минем нататък и да продължим по установения ред. И тъй Крас излизаше на трибуната винаги подготвен, публиката го очакваше, беше цялата слух, докато той говореше. Още в самото начало, което при него беше винаги грижливо изпипано, той оправдаваше големите надежди. Слаба жестикулация, никакво спадане и издигане на гласа, никакво разхождане насам-натам, рядко потропване с крак; речта му - темпераментна, на моменти гневна, изпълнена с искрен патос, с множество духовитости при цялото й достолепие; и още нещо, което особено трудно се постига - и много кратка, и много красива.
[159] Versatus est in omni fere genere causarum; mature in locum principum oratorum venit. accusavit C. Carbonem eloquentissimum hominem admodum adulescens; summam ingeni non laudem modo sed etiam admirationem est consecutus.

 
159. А в размяната на реплики с противника нямаше равен на себе си. Занимавал се бе почти с всякакъв вид дела, рано се издигна до пръв сред ораторите. Още съвсем млад, обвини прочутия с красноречието си Гай Карбон и предизвика с таланта си не само похвали, а и възхита.
[160] defendit postea Liciniam virginem, cum annos xxvii natus esset. in ea ipsa causa fuit eloquentissimus orationisque eius scriptas quasdam partes reliquit. voluit adulescens in colonia Narbonensi causae popularis aliquid adtingere eamque coloniam, ut fecit, ipse deducere; exstat in eam legem senior, ut ita dicam, quam aetas illa ferebat oratio. multae deinde causae; sed ita tacitus tribunatus ut, nisi in eo magistratu cenavisset apud praeconem Granium idque nobis bis narravisset Lucilius, tribunum plebis nesciremus fuisse.

 
160. След това бе защитник на весталката Лициния51 - тогава беше на двадесет и седем години. В това дело надмина себе си по красноречие и остави записани някои части от речта си. Като младеж веднъж защитил каузата на популарите - говорил за създаването на колонията Нарбон и поискал сам да я основе, което и сторил. Запазена е речта му по повод закона за тази колония - реч, която, ако мога така да се изразя, е по-зряла от самия него на онези години. Следват много дела, но пък трибунството му е тъй безславно, че ако по него време не бе обядвал у глашатая Граний, за което Луцилий ни разказва на две места, нямаше изобщо да знаем, че е бил трибун.
[161] Ita prorsus, inquit Brutus; sed ne de Scaevolae quidem tribunatu quicquam audivisse videor et eum collegam Crassi credo fuisse.

Omnibus quidem aliis, inquam, in magistratibus, sed tribunus anno post fuit eoque in rostris sedente suasit Serviliam legem Crassus; nam censuram sine Scaevola gessit: eum enim magistratum nemo umquam Scaevolarum petivit. sed haec Crassi cum edita oratio est, quam te saepe legisse certo scio, quattuor et triginta tum habebat annos totidemque annis mihi aetate praestabat. his enim consulibus eam legem suasit quibus nati sumus, cum ipse esset Q. Caepione consule natus et C. Laelio, triennio ipso minor quam Antonius. quod idcirco posui, ut dicendi Latine prima maturitas in qua aetate exstitisset posset notari et intellegeretur iam ad summum paene esse perductam, ut eo nihil ferme quisquam addere posset, nisi qui a philosophia a iure civili ab historia fuiss et instructior.

 
161. - Напълно си прав - рече Брут. - Но, струва ми се, не съм чувал нищо и за трибунството на Сцевола, а той, мисля, е бил колега на Крас.
- Във всички други служби - да, - отвърнах аз - но трибун стана една година след него и председателстваше народното събрание, когато Крас говори в полза на Сервилиевия закон. А нали Сцевола не бе негов колега и като цензор - никой от техния род не се е кандидатирал за тази длъжност. Та когато Крас публикувал тази своя реч, която, сигурен съм, често си чел, е бил на тридесет и четири години - точно толкова, колкото е разликата в годините между мен и него. Защото това се е случило при същите консули, които са управлявали в годината на моето рождение; а той самият е роден по времето на консулите Квинт Цепион и Гай Лелий и е точно три години по-млад от Антоний52. Уточних тези неща, за да стане ясно кога римското красноречие е достигнало за пръв път своята зрелост и за да се разбере, че днес то вече почти е отбелязало върха си, тъй че към славата му не може да се прибави почти нищо, освен ако не се появи оратор, който да е още по-добре запознат с философията, гражданското право и историята.
[162] Erit, inquit [M.] Brutus, aut iam est iste quem exspectas?

Nescio, inquam. sed est etiam L. Crassi in consulatu pro Q. Caepione defensiuncula non brevis ut laudatio, ut oratio autem brevis; postrema censoris oratio, qua anno duodequinquagesimo usus est. in his omnibus inest quidam sine ullo fuco veritatis color; quin etiam comprensio et ambitus ille verborum, si sic periodon appellari placet, erat apud illum contractus et brevis et in membra quaedam, quae kola Graeci vocant, dispertiebat orationem libentius.

 
XLIV. 162. - И ще се появи ли този, когото очакваш - попита Брут, - или вече се е появил?
- Не знам - отговорих аз. - Но да продължим. Речта на Луций Крас в защита на Квинт Цепион, произнесена по време на консулството му, е достатъчна за хвалебствено слово, но за реч е твърде кратка. Последна е речта му като цензор, произнесена от него на четиридесет и осем годишна възраст. Във всичките му речи личи една естествена, неподправена свежест на багрите, дори групирането на думите, или словесният обръч, ако можем да наречем така периода, при него е стегнат и кратък. Той обича в речта му да се чувстват отделните членове, наречени от гърците cola.
[163] Hoc loco Brutus: quando quidem tu istos oratores, inquit, tanto opere laudas, vellem aliquid Antonio praeter illum de ratione dicendi sane exilem libellum, plura Crasso libuisset scribere: cum enim omnibus memoriam sui tum etiam disciplinam dicendi no bis reliquissent. nam Scaevolae dicendi elegantiam satis ex iis orationibus, quas reliquit, habemus cognitam.

 
163. - Макар че толкова хвалиш тези оратори - обади се Брут, - все пак нямаше да е зле, ако Антоний бе написал още нещо освен онази наистина съвсем постна книжка за принципите на красноречието, а и Крас бе писал повече - така те щяха и да увековечат паметта си, и да ни оставят образци за подражание. Ето, ние добре познаваме изисканото красноречие на Сцевола от речите, които е записал.
[164] Et ego: mihi quidem a pueritia quasi magistra fuit, inquam, illa in legem Caepionis oratio; in qua et auctoritas ornatur senatus, quo pro ordine illa dicuntur, et invidia concitatur in iudicum et in accusatorum factionem, contra quorum potentiam popul ariter tum dicendum fuit. multa in illa oratione graviter, multa leniter, multa aspere, multa facete dicta sunt; plura etiam dicta quam scripta, quod ex quibusdam capitibus eitis nec explicatis intellegi potest. ipsa illa censoria contra Cn. Domitium conlegam non est oratio, sed quasi capita rerum et orationis commentarium paulo plenius. nulla est enim altercatio clamoribus umquam habita maioribus.

 
164. - За мен - отвърнах му - още от детството ми модел е била онази реч на Крас в защита на Цепион. Тя възхвалява авторитета на сената, в чиято полза се говори, и вдъхва омраза към партията, към която принадлежали съдиите и обвинителите, но така, че да не пострада популярността на оратора. Тази реч е едновременно много сериозна, много блага, много строга и много духовита. Но казаното в нея е повече от написаното, което личи от няколкото глави, които са само нахвърляни, без да бъдат развити. А и самото цензорско слово на Крас против колегата му Гней Домиций не е в пълния смисъл на думата реч, а нещо като по-подробен план на речта, съдържащ бележки за отделните глави. Никое прение не било посрещано по-възторжено!
[165] et vero fuit in hoc etiam popularis dictio excellens; Antoni genus dicendi multo aptius iudiciis quam contionibus.

Hoc loco ipsum Domitium non relinquo. nam etsi non fuit in oratorum numero, tamen pone satis in eo fuisse orationis atque ingeni, quo et magistratus personam et consularem dignitatem tueretur; quod idem de C. Coelio dixerim, industriam in eo summam fuiss e summasque virtutes, eloquentiae tantum, quod esset in rebus privatis amicis eius, in re publica ipsius dignitati satis.

 
165. Крас бе недостижим в умението си да говори пред народа, докато Антониевият стил бе по-подходящ за в съда, отколкото за народни сборища.
XLV. Споменах Домиций. Макар да не се числеше към ораторите, аз твърдя, че той притежаваше достатъчно талант, за да защити служебното си положение и авторитета си като консул. Същото бих казал и за Гай Целий - той бе твърде трудолюбив и твърде добродетелен, а красноречив бе толкова, колкото му бе необходимо - като частно лице, за да помага на приятелите си, а в обществения живот, за да си спечели добро име сред своите съграждани.
[166] eodem tempore M. Herennius in mediocribus oratoribus Latine et diligenter loquentibus numeratus est; qui tamen summa nobilitate hominem, cognatione sodalitate conlegio, summa etiam eloquentia, L. Philippum in consulatus petitione superavit. eodem temp ore C. Claudius etsi propter summam nobilitatem et singularem potentiam magnus erat, tamen etiam eloquentiae quandam mediocritatem adferebat.

 
166. По същото време към посредствените, но с грижлив слог оратори се числеше и Марк Херений. Той успя да се наложи над Луций Филип - човек от най-добро потекло, с големи родови връзки, с много приятели и колеги, при това надарен с отлично красноречие - и бе избран за консул. По същото време живя и Гай Клавдий, който, макар и изпъкващ със знатния си произход и с изключителното си влияние, в красноречието прояви един доста посредствен талант.
[167] eiusdem fere temporis fuit eques Romanus C. Titius, qui meo iudicio eo pervenisse videtur quo potuit fere Latinus orator sine Graecis litteris et sine multo usu pervenire. huius orationes tantum argutiarum tantum exemplorum tantum urbanitatis habent, ut paene Attico stilo scriptae esse videantur. easdem argutias in tragoedias satis ille quidem acute sed parum tragice transtulit. quem studebat imitari L. Afranius poeta, homo perargutus, in fabulis quidem etiam, ut scitis, disertus.

 
167. Негов съвременник бе и римският конник Гай Ти-ций, който според мен постигна това, което може да постигне един латински оратор, без да познава гръцки език и литература и без да има голям опит. Неговите речи са пълни с такава находчивост, с толкова примери, с такава култура, че сякаш са излезли изпод перото на някой атинянин. Същата находчивост е пренесъл и в своите трагедии, затова те са много изящни, но не достатъчно възвишени. Нему се стремеше да подражава поетът Луций Афраний, човек твърде находчив и, както знаете, красноречив дори в своите комедии.
[168] fuit etiam Q. Rubrius Varro, qui a senatu hostis cum C. Mario iudicatus est, acer et vehemens accusator, in eo genere sane probabilis. doctus autem Graecis litteris propinquus noster, factus ad dicendum, M. Gratidius M. Antoni perfamiliaris, cuius pra efectus cum esset in Cilicia est interfectus, qui accusavit C. Fimbriam, M. Mari Gratidiani pater.

 
168. Тогава живя и Квинт Рубрий Варон, който заедно с Гай Марий бе обявен от сената за враг - ожесточен и темпераментен обвинител. От същия тип, действително добър оратор, при това познавач на гръцката литература, бе и моят роднина, създаденият за красноречие Марк Гратидий, много добър приятел на Марк Антоний (като негов помощник в Киликия бе и убит). Той беше обвинител на Гай Фимбрия и баща на Марк Марий Гратидиан.
[169] Atque etiam apud socios et Latinos oratores habiti sunt Q. Vettius Vettianus e Marsis, quem ipse cognovi, prudens vir et in dicendo brevis; Q. D. Valerii Sorani, vicini et familiares mei, non tam in dicendo admirabiles quam docti et Graecis litteris et Latinis; C. Rusticelius Bononiensis, is quidem et exercitatus et natura volubilis; omnium autem eloquentissumus extra hanc urbem T. Betutius Barrus Asculanus, cuius sunt aliquot orationes Asculi habitae; illa Romae contra Caepionem nobilis sane, quoi or ationi Caepionis ore respondit Aelius, qui scriptitavit orationes multis, orator ipse numquam fuit.

 
XLVI. 169. За оратори сред съюзниците и сред латините се считаха Квинт Ветий Ветиан от племето марси, когото лично познавах - умен и немногословен мъж; Квинт и Деций Валерий от Сора53, мои земляци и приятели, не толкова блестящи в красноречието, колкото вещи в гръцката и латинската словесност; Гай Рустицелий от Бонония, оратор, който бе изкусен, опитен и притежаваше вродена плавност на словото. А най-красноречив от всички, живеещи извън Рим, бе Тит Бетуций Бар от Аскул. От него има речи, произнесени в родния му град, а в Рим чухме прекрасната му реч против Цепион. Чрез устата на Цепион му отвърна Елий, който бе автор на множество речи, но никога не бе говорил публично.
[170] apud maiores autem nostros video disertissimum habitum ex Latio L. Papirium Fregellanum Ti. Gracchi P. f. fere aetate; eius etiam oratio est pro Fregellanis colonisque Latinis habita in senatu.

Tum Brutus: quid tu igitur, inquit, tribuis istis externis quasi oratoribus?

Quid censes, inquam, nisi idem quod urbanis? praeter unum, quod non est eorum urbanitate quadam quasi colorata oratio.

 
170. Струва ми се, че по времето на предците ни най-красноречив в целия Лаций е бил Луций Папирий от Фрегеле, почти връстник на Тиберий Гракх, сина на Публий. Той дори произнесъл в сената своята реч в защита на съгражданите си и на латинските колонии.
- И тъй - каза Брут - какви достойнства откриваш ти у тези, така да се каже, неримски оратори?
- А какви, според теб, ако не същите, които и у римските? С изключение може би само на едно - че речта им не е оцветена с характерната градска окраска.
[171] Et Brutus: qui est, inquit, iste tandem urbanitatis color? Nescio, inquam; tantum esse quendam scio. id tu, Brute, iam intelleges, cum in Galliam veneris; audies tu quidem etiam verba quaedam non trita Romae, sed haec mutari dediscique possunt; illud est maius, quod in vocibus nostrorum oratorum retinnit quiddam et resonat urbanius. nec hoc in oratoribus modo apparet, sed etiam in ceteris.

 
171. - Що за окраска е това? - попита Брут.
- Не знам - отвърнах му, - знам само, че я има. Ти, Бруте, ще разбереш това, когато пристигнеш в Галия54 - там ще чуеш думи, които не се употребяват в Рим. Но думите могат да се променят, да се забравят - по-важно е това, че гласът на нашите оратори звучи някак си звънливо, по един по-градски начин. И това се чувства не само у ораторите, а и у всички жители на Рим.
[172] ego memini T. Tincam Placentinum hominem facetissimum cum familiari nostro Q. Granio praecone dicacitate certare.

Eon', inquit Brutus, de quo multa Lucilius?

Isto ipso; sed Tincam non minus multa ridicule dicentem Granius obruebat nescio quo sapore vernaculo; ut ego iam non mirer illud Theophrasto accidisse, quod dicitur, cum percontaretur ex anicula quadam quanti aliquid venderet et respondisset illa atque a ddidisset 'hospes, non pote minoris', tulisse eum moleste se non effugere hospitis speciem, quom aetatem ageret Athenis optumeque loqueretur omnium. sic, ut opinor, in nostris est quidam urbanorum sicut illic Atticorum sonus. sed domum redeamus, id est ad nostros revortamur.

 
172. Спомням си как Тит Тинка от Плаценция човек безкрайно духовит, се надпреварваше по остроумие с моя приятел Граний.
- С този, когато често споменава Луцилий ли? - попита Брут.
- Със същия. Та макар Тинка да казваше не по-малко остроумни неща, те се губеха пред словото на Граний, излъчващо един особен, чисто римски аромат. И вече не се учудвам на случката с Теофраст: когато веднъж се пазарял с една старица и тя му рекла: "Не мога да ти го дам по-евтино, чужденецо", той се почувствал много наскърбен, задето, макар цял живот да бил прекарал в Атина и да говорел прекрасно, все още му личало, че е чужденец55. Та аз мисля, че както в гласа на атиняните, така и в гласа на нашите съграждани се чувства нещо характерно. Но нека се върнем у дома, сиреч да се обърнем отново към ораторите.
[173] Duobus igitur summis Crasso et Antonio L. Philippus proxumus accedebat, sed longo intervallo tamen proxumus. itaque eum, etsi nemo intercedebat qui se illi anteferret, neque secundum tamen neque tertium dixerim. nec enim in quadrigis eum secundum nume raverim aut tertium qui vix e carceribus exierit, cum palmam iam primus acceperit, nec in oratoribus qui tantum absit a primo, vix ut in eodem curriculo esse videatur. sed tamen erant ea in Philippo quae, qui sine comparatione illorum spectaret, satis mag na diceret: summa libertas in oratione, multae facetiae; satis creber in reperiendis, solutus in explicandis sententiis; erat etiam in primis, ut temporibus illis, Graecis doctrinis institutus, in altercando cum aliquo aculeo et maledicto facetus.

 
XLVII. 173. И тъй след двамата най-големи, Крас и Антоний, идва Луций Филип, но все пак от тях го дели едно доста голямо разстояние. Не бих го нарекъл нито втори, нито трети, макар че преди него няма никой. Както в надбягването с колесници не мога да назова втори или трети онзи, който тръгва едва тогава, когато първият вече е получил наградата си, така и при ораторите не може да бъде втори или трети някой, който е толкова далеч от първия, че дори не е ясно дали участва в същото състезание. Но у Филип имаше качества, които, ако не го сравняваме с другите, изглеждат доста похвални - голяма свобода в речта, много духовитости, находчиви хрумвания, ясно изложени мисли. Той дори бе сред първите за времето си познавачи на гръцката словесност; ловък в размяната на остроумни реплики, даже малко злъчен и злоречив.
[174] horum aetati prope coniunctus L. Gellius non tam vendibilis orator, quam ut nescires quid ei deesset; nec enim erat indoctus nec tardus ad excogitandum nec Romanarum rerum immemor et verbis solutus satis; sed in magnos oratores inciderat eius aetas; m ultam tamen operam amicis et utilem praebuit atque ita diu vixit ut multarum aetatum oratoribus implicaretur.

 
174. Почти към същото поколение спадаше и Луций Гелий, един немного търсен оратор, макар че се чудя какво му липсваше. Не бе нито необразован, нито с муден ум, нито невеж в римската история, а и речта му бе доста свободна. Но просто се случи така, че по негово време имаше мнозина големи оратори. Ала той все пак помагаше на своите приятели и им бе много полезен, а и живя толкова дълго, че попадна сред ораторите от ред поколения и бе защитник на много процеси.
[175] multum etiam in causis versabatur isdem fere temporibus D. Brutus, is qui consul cum Mamerco fuit, homo et Graecis doctus litteris et Latinis. dicebat etiam L. Scipio non imperite Gnaeusque Pompeius Sex. f. aliquem numerum obtinebat. nam Sex. frater e ius praestantissimum ingenium contulerat ad summam iuris civilis et ad perfectam geometriae rerumque Stoicarum scientiam. itam in iure et ante hos M. Brutus et paulo post eum C. Billienus homo per se magnus prope simili ratione summus evaserat; qui consu l factus esset, nisi in Marianos consulatus et in eas petitionis angustias incidisset.

 
175. Почти по същото време се изявяваше като оратор и Деций Брут, който бе консул заедно с Мамерк - познавач на гръцката и римската словесност; умело говореше също и Луций Сципион, а и Гней Помпей, синът на Секст, се ползваше с известна слава. Докато брат му Секст бе посветил своя блестящ ум на овладяването на гражданското право, на дълбокото опознаване на геометрията и на стоическата философия. Преди него прочут юрист бе Марк Брут, а малко след него - Гай Билиен, издигнал се благодарение на собствените си качества, постигнал високо положение почти по същия начин. Той щеше да стане и консул, ако не бе срещнал трудностите, създадени от поредицата консулства на Марий.
[176] Cn. autem Octavi eloquentia, quae fuerat ante consulatum ignorata, in consulatu multis contionibus est vehementer probata. sed ab eis, qui tantum in dicentium numero, non in oratorum fuerunt, iam ad oratores revortamur.

Censeo, inquit Atticus; eloquentis enim videbare, non sedulos velle conquirere.

 
176. А красноречието на Гай Октавий, непознато, преди да го изберат за консул, след това срещна бурно одобрение на множество събрания. Но нека оставим онези, които имат дар слово, но не са в пълния смисъл на думата оратори, и да се върнем на същинските.
- Съгласен съм с теб - рече Атик, - защото ти май наистина издирваш не просто усърдните, а добрите оратори.
[177] Festivitate igitur et facetiis, inquam, C. Iulius L. f. et superioribus et aequalibus suis omnibus praestitit oratorque fuit minime ille quidem vehemens, sed nemo unquam urbanitate, nemo lepore, nemo suavitate conditior. sunt eius aliquot orationes, e x quibus sicut ex eiusdem tragoediis lenitas eius sine nervis perspici potest.

 
XLVIII. 177. - И тъй със своята изключителна духовитост Гай Юлий, синът на Луций, надмина и предшествениците си, и съвременниците си. На словото му липсваше енергичност, но никой друг не умееше да се изразява по по-изтънчен, чаровен и приятен начин. Имаме няколко негови речи, в които, както и в трагедиите му, личи същото спокойствие и липса на нерв.
[178] eius aequalis P. Cethegus, cui de re publica satis suppeditabat oratio—totam enim tenebat eam penitusque cognoverat; itaque in senatu consularium auctoritatem adsequebatur —; sed in causis publicis nihil, privatis satis veterator videbatur. erat in privatis causis Q. Lucretius Vispillo et acutus et iuris peritus; nam Afella contionibus aptior quam iudiciis. prudens etiam T. Annius Velina et in eius generis causis orator sane tolerabilis. in eodem genere causarum multum erat T. Iuventius nimis ille q uidem lentus in dicendo et paene frigidus, sed et callidus et in capiendo adversario versutus et praeterea nec indoctus et magna cum iuris civilis intellegentia.

 
178. Негов връстник е Публий Цетег, чието слово стори много добрини на държавата - той бе овладял издъно умението да я управлява. Затова в сената си беше спечелил авторитет, равен на консулския; в криминалните дела нищо не струваше, но в частните изглеждаше доста опитен. И Квинт Лукреций Виспилон бе проницателен в частните дела и вещ в правото; що се отнася до Офела, той бе по-годен за пред народа, отколкото за пред съда. Познавач на правото бе Тит Аний Велина, един сносен оратор в частни дела. В такива дела богат опит имаше и Тит Ювенций, със слово прекалено бавно и хладно, но пък хитър, умеещ ловко да притисне противника си, доста образован, отличен познавач на правото.
[179] cuius auditor P. Orbius meus fere aequalis in dicendo non nimis exercitatus, in iure autem civili non inferior quam magister fuit. nam T. Aufidius, qui vixit ad summam senectutem, volebat esse similis horum eratque et bonus vir et innocens, sed dicebat parum; nec sane plus frater eius M. Vergilius, qui tribunus plebis L. Sullae imperatori diem dixit. eius collega P. Magius in dicendo paulo tamen copiosior.

 
179. Неговият ученик Публий Орбий, почти мой връстник, не бе кой знае колко подготвен като оратор, но в правото не отстъпваше на своя учител. Та нали и Тит Ауфидий, доживял до дълбока старост, искаше да бъде подобен на тях двамата и стана. Той бе добър и честен гражданин, но рядко се изявяваше като оратор. Не по-често от него излизаше да говори и брат му, Марк Вергилий, който като народен трибун призова пред съда диктатора Луций Сула. Малко по-словообилен от него бе колегата му Публий Магий.
[180] sed omnium oratorum sive rabularum, qui et plane indocti et inurbani aut rustici etiam fuerunt, quos quidem ego cognoverim, solutissimum in dicendo et acutissimum iudico nostri ordinis Q. Sertorium, equestris C. Gargonium. fuit etiam facilis et expedi tus ad dicendum et vitae splendore multo et ingenio sane probabili T. Iunius L. f. tribunicius, quo accusante P. Sextius praetor designatus damnatus est ambitus; is processisset honoribus longius, nisi semper infirma atque etiam aegra valetudine fuisset.< br>  
180. Но от всички оратори или по-точно бъбривци, които съм срещал - направо невежи, некултурни или дори простаци, - най-свободно и най-умно говореше от сенатското съсловие Квинт Серторий, а от конническото - Гай Гаргоний. Много леко и свободно се изразяваше Тит Юний, синът на Луций, бивш народен трибун, който бе с блестящо положение и добри дарби. По негово обвинение за даване на подкупи по време на избори бе осъден избраният за претор Публий Сестий. Той щеше още да се издига, ако не беше толкова болнав.
[181] Atque ego praeclare intellego me in eorum commemoratione versari qui nec habiti sint oratores neque fuerint, praeteririque a me aliquot ex veteribus commemoratione aut laude dignos. sed hoc quidem ignoratione; quid enim est superioris aetatis quod scr ibi possit de iis, de quibus nulla monumenta loquuntur nec aliorum nec ipsorum? de his autem quos ipsi vidimus neminem fere praetermittimus eorum quos aliquando dicentis audivimus.

 
XLCX. 181. Аз отлично разбирам, че изброявам хора, които нито са смятани за оратори, нито са били такива, а пропускам някои от старите, които заслужават отбелязване или похвала. Но го правя, защото не познавам добре предишните поколения. Какво може да се пише за онези, за които не са останали никакви свидетелства - техни или чужди? Но не пропускам почти никого от тези, които съм видял или чул.
[182] volo enim sciri in tanta et tam vetere re publica maxumis praemiis eloquentiae propositis omnes cupisse dicere, non plurumos ausos esse, potuisse paucos. ego tamen ita de uno quoque dicam, ut intellegi possit quem existimem clamatorem, quem oratorem f uisse. isdem fere temporibus aetate inferiores paulo quam Iulius sed aequales propemodum fuerunt C. Cotta P. Sulpicius Q. Varius Cn. Pomponius C. Curio L. Fufius M. Drusus P. Antistius; nec ulla aetate uberior oratorum fetus fuit.

 
182. Искам все пак да се знае: държавата ни е тъй голяма и тъй древна, в нея красноречието е отрупвано с какви ли не награди, затова всички са желаели да го овладеят, малцина са се осмелили да изпробват силите си, а още по-малко са успелите да постигнат нещо. Аз ще говоря за всекиго така, че да стане ясно кой според мен е бил истински оратор и кой - просто декламатор.
Почти по същото време, малко преди Юлий, бяха прочути Гай Кота, Публий Сулпиций, Квинт Варий, Гней Помпоний, Гай Курион, Луций Фуфий, Марк Друз, Публий Антистий, все връстници помежду си - никоя друга епоха не бе по-плодовита на оратори.
[183] ex his Cotta et Sulpicius cum meo iudicio tum omnium facile primas tulerunt.

Hic Atticus: quo modo istuc dicis, inquit, cum tuo iudicio tum omnium? semperne in oratore probando aut improbando volgi iudicium cum intellegentium iudicio congruit? an alii probantur multitudine, alii autem ab iis qui intellegunt?

Recte requiris, inquam, Attice; sed audies ex me fortasse quod non omnes probent.

 
183. Сред тях първи бяха Кота и Сулпиций - не само по мое мнение, а по мнението на всички.
- Защо казваш "не само по мое мнение, но и по мнението на всички"? - намеси се Атик. - Нима винаги когато се дава оценка за някой оратор, мнението на простолюдието съвпада с мнението на познавачите или едни се нравят на множеството, а други - на тези, които разбират от красноречие?
- Уместен въпрос, Атик - отвърнах му. - И може би ще ти се случи да чуеш от мен нещо, с което не всички са съгласни.
[184] An tu, inquit, id laboras, si huic modo Bruto probaturus es?

Plane, inquam, Attice, disputationem hanc de oratore probando aut improbando multo malim tibi et Bruto placere, eloquentiam autem meam populo probari velim. et enim necesse est, qui ita dicat ut a multitudine probetur, eundem doctis probari. nam quid in dicendo rectum sit aut pravum ego iudicabo, si modo is sum qui id possim aut sciam iudicare; qualis vero sit orator ex eo, quod is dicendo efficiet, poterit intellegi.

 
184. - Но нали се стремиш да заслужиш единствено одобрението на Брут?
- Естествено, Атик, предпочитам тези мои критически размисли за оратора да се понравят на вас с Брут; но що се отнася до красноречието ми, предпочитам то да се нрави на народа. Защото онзи, чието слово се харесва на множеството, задължително печели одобрението и на познавачите. Понеже кое в красноречието е добро и кое - лошо аз ще преценя само ако имам необходимите знания и умения; но какъв е ораторът, това може да се разбере от впечатлението, което прави с речта си.
[185] tria sunt enim, ut quidem ego sentio, quae sint efficienda dicendo: ut doceatur is apud quem dicetur, ut delectetur, ut moveatur vehementius. quibus virtutibus oratoris horum quidque efficiatur aut quibus vitiis orator aut non adsequatur haec aut etia m in his labatur et cadat, artifex aliquis iudicabit. efficiatur autem ab oratore necne, ut ii qui audiunt ita afficiantur ut orator velit, volgi adsensu et populari adprobatione iudicari solet. itaque numquam de bono oratore aut non bono doctis hominibus cum populo dissensio fuit.

 
185. Три са според мен нещата, които трябва да се постигнат - да информираме слушателя, да му доставим удоволствие и да го развълнуваме силно. С какви ораторски качества се постига всяко едно от трите и кои недостатъци или ни пречат да го постигнем, или ни объркват и спъват при постигането - това нека прецени вещият в теорията човек. Но дали ораторът е успял да въздейства на слушателите си, или не - за това се съди по одобрението на тълпата и по аплодисментите на народа. И тъй между познавачите и народа никога не е съществувало разногласие за това, дали един оратор е добър, или не.
[186] an censes, dum illi viguerunt quos ante dixi, non eosdem gradus oratorum volgi iudicio et doctorum fuisse? de populo si quem ita rogavisses: quis est in hac civitate eloquentissimus? in Antonio et Crasso aut dubitaret aut hunc alius, illum alius dicer et. nemone Philippum, tam suavem oratorem tam gravem tam facetum his anteferret, quem nosmet ipsi, qui haec arte aliqua volumus expendere, proximum illis fuisse diximus? nemo profecto; id enim ipsum est summi oratoris summum oratorem populo videri.

 
186. Или може би смяташ, че когато са били в разцвета си споменатите от мен оратори, тълпата и познавачите са ги поставяли на различни стъпала?
L. Ако попиташ някого от народа "Кой у нас е най-красноречив?", той или ще се поколебае между Антоний и Крас, или веднага ще ти назове някого от двамата. И нима никой няма да постави по-високо Филип, един тъй приятен, тъй сериозен, тъй духовит оратор, за когото самият аз в ролята си на критик, опрян на теорията, казах, че се нарежда веднага след тях? - Разбира се, че никой. Защото велик оратор е онзи, който изглежда велик в очите на народа.
[187] quare tibicen Antigenidas dixerit discipulo sane frigenti ad populum: 'mihi cane et Musis'; ego huic Bruto dicenti, ut solet, apud multitudinem: 'mihi cane et populo, mi Brute', dixerim, ut qui audient quid efficiatur, ego etiam cur id efficiatur inte llegam. credit eis quae dicuntur qui audit oratorem, vera putat, adsentitur probat, fidem facit oratio:

 
187. Затова флейтистът Антигенид казал на ученика си, очевидно посрещнат хладно от публиката: "Пей на мен и на Музите", а аз ще река на Брут, когато, както често му се случва, застане пред някое многолюдно събрание: "Пей на мен и на народа, мой Бруте", за да може до слушателите ти да достигне ефектът от речта ти, а аз да разбера как успяваш да го предизвикаш. Вярва на чутото онзи, който слуша оратора, смята казаното за истина, съгласява се с него, одобрява го, доверява се на речта - какво повече искаш, познавачо?
[188] tu artifex quid quaeris amplius? delectatur audiens multitudo et ducitur oratione et quasi voluptate quadam perfunditur: quid habes quod disputes? gaudet dolet, ridet plorat, favet odit, contemnit invidet, ad misericordiam inducitur ad pudendum ad pig endum; irascitur miratur sperat timet; haec perinde accidunt ut eorum qui adsunt mentes verbis et sententiis et actione tractantur; quid est quod exspectetur docti alicuius sententia? quod enim probat multitudo, hoc idem doctis probandum est. denique hoc specimen est popularis iudici, in quo numquam fuit populo cum doctis intellegentibusque dissensio.

 
188. Многолюдната слушателска тълпа е доволна, тя се оставя на словото, преизпълва се сякаш с наслада - има ли тук място за спор? Радва се и скърби, смее се и плаче, люби и мрази, презира и завижда; състрадава, срамува се и се отвращава, гневи се и се смирява, надява се и се бои - и всичко това се постига, като върху слушателите се въздейства с думи, с мисли и с майсторско изпълнение. И защо в такъв случай да чакаме мнението на познавача? Това, което тълпата одобрява, заслужава и неговото одобрение. Ето едно доказателство за това, че по този въпрос народът никога не е имал разногласия с учените ценители на красноречието.
[189] cum multi essent oratores in vario genere dicendi, quis umquam ex his excellere iudicatus est volgi iudicio, qui non idem a doctis probaretur? quando autem dubium fuisset apud patres nostros eligendi cui patroni daretur optio, quin aut Antonium optaret aut Crassum? aderant multi alii; tamen utrum de his potius dubitasset aliquis, quin alterum nemo. quid? adulescentibus nobis cum esset Cotta et Hortensius, num quis, quoi quidem eligendi potestas esset, quemquam his anteponebat?

 
189. Макар че ораторите са толкова много, с толкова различни стилове, има ли някой от тях, който да е бил оценен високо от народа, а от специалистите - не? Кога нашите бащи са се двоумили на кой защитник да поверят интересите си? Те избираха или Антоний, или Крас. На тяхно разположение бяха и много други, но ако съществуваше колебание, то бе между тях двамата, а не между тях и останалите. Нима в младежките ни години, когато прочути бяха Кота и Хортензий, някой ако трябваше да избира, би предпочел другиго пред тях?
[190] Tum Brutus: quid tu, inquit, quaeris alios? de te ipso nonne quid optarent rei, quid ipse Hortensius iudicaret videbamus? qui cum partiretur tecum causas—saepe enim interfui—perorandi locum, ubi plurimum pollet oratio, semper tibi relinquebat.

Faciebat ille quidem, inquam, et mihi benevolentia, credo, ductus tribuebat omnia. sed ego quae de me populi sit opinio nescio; de reliquis hoc adfirmo, qui volgi opinione disertissimi habiti sint, eosdem intellegentium quoque iudicio fuisse probatissimo s.

 
LI. 190. - Защо даваш за пример другите? - обади се Брут. - Нали знаем, кого търсят за защитник подсъдимите и какво бе мнението за теб на самия Хортензий. Аз често съм присъствал, когато вие с него сте си поделяли защитата на някое дело, и знам, че той винаги ти предоставяше заключението - решаващото място в една реч.
- Да, така правеше - съгласих се аз. - И навярно воден от приятелски чувства, ми приписваше всички възможни качества. Но аз не знам какво е мнението на народа за мен. Що се отнася до останалите, твърдя, че онези, които народът смята за красноречиви, са били най-високо оценявани и от познавачите.
[191] nec enim posset idem Demosthenes dicere, quod dixisse Antimachum clarum poetam ferunt: qui cum convocatis auditoribus legeret eis magnum illud, quod novistis, volumen suum et eum legentem omnes praeter Platonem reliquissent, 'legam' inquit 'nihilo min us: Plato enim mihi unus instar est centum milium'. et recte: poema enim reconditum paucorum adprobationem, oratio popularis adsensum volgi debet movere. at si eundem hunc Platonem unum auditorem haberet Demosthenes, cum esset relictus a ceteris, verbum f acere non posset.

 
191. Нима Демостен би могъл да каже онова, което казал според преданието известният Антимах?56 Веднъж, когато четял публично познатия ви свой огромен свитък, всички присъстващи си разотишли и останал само Платон; тогава Антимах рекъл: "Нищо, аз продължавам - за мен Платон е равен на сто хиляди слушатели." И бил прав - по-недостъпният свят на една поетическа творба трябва да спечели положителната оценка на малцина, а речта трябва да предизвика одобрението на тълпите. И ако Демостен беше останал с един-единствен слушател, пък бил този слушател и самият Платон, той нямаше да може и дума да промълви.
[192] quid tu, Brute? possesne, si te ut Curionem quondam contio reliquisset?

Ego vero, inquit ille, ut me tibi indicem, in eis etiam causis, in quibus omnis res nobis cum iudicibus est, non cum populo, tamen si a corona relictus sim, non queam dicere.

Ita se, inquam, res habet. ut, si tibiae inflatae non referant sonum, abiciendas eas sibi tibicen putet, sic oratori populi aures tamquam tibiae sunt; eae si inflatum non recipiunt aut si auditor omnino tamquam equus non facit, agitandi finis faciendus e st.

 
192. А нима ти, Бруте, би могъл, ако събранието се разотиде, както се случило едно време на Курион?
- Откровено ти казвам - отвърна Брут, - дори тогава, когато трябва да говоря само пред съдиите, а не пред народа, не бих могъл да изрека и дума, ако кръгът слушатели се разотиде.
- Така е - рекох аз. - Ако една флейта не издава звук, когато я надуят, флейтистът ще реши, че трябва да я захвърли. А за оратора флейта са ушите на слушателите. Щом те не откликват, когато ги надуваш, щом слушателят не потегля като жребец, когато го пришпориш, трябва да се откажем от пришпорването.
[193] hoc tamen interest, quod volgus interdum non probandum oratorem probat, sed probat sine comparatione; cum a mediocri aut etiam malo delectatur, eo est contentus; esse melius non sentit, illud quod est qualecumque est probat. tenet enim aures vel medio cris orator, sit modo aliquid in eo; nec res ulla plus apud animos hominum quam ordo et ornatus valet.

 
LII. 193. Важно е да се знае, че понякога народът харесва някои слаби оратори. Но когато му се нрави посредственият, дори слабият оратор, това значи, че той го харесва сам за себе си, без да го сравнява с други - не усеща, че има и нещо по-добро, затова одобрява онова, което му се предлага, каквото и да е то. Защото и посредственият оратор умее да прикове вниманието, ако притежава някакво качество, а нищо не въздейства по-силно на хората от подредбата и красивия стил на една реч.
[194] Quare quis ex populo, cum Q. Scaevolam pro M. Coponio dicentem audiret in ea causa de qua ante dixi, quicquam politius aut elegantius aut omnino melius aut exspectaret aut posse fieri putaret?

 
194. Така че кой обикновен човек, чул веднъж речта на Сцевола в защита на Марк Колоний (по-напред стана дума за това дело), можеше да очаква или да си представи, че съществува слово по-красиво, по-изискано и изобщо по-добро?
[195] cum is hoc probare vellet, M.'. Curium, cum ita heres institutus esset, 'si pupillus ante mortuus esset quam in suam tutelam venisset', pupillo non nato heredem esse non posse: quid ille non dixit de testamentorum iure, de antiquis formulis? quem ad m odum scribi oportuisset, si etiam filio non nato heres institueretur?

 
195. Сцевола се стремеше да докаже, че Маний Курий, определен за наследник, при условие че роденият след смъртта на наследодателя син умре, преди да е навършил пълнолетие, не може да остане такъв, ако син въобще не се роди. Какво ли само не цитира той от наследственото право, от древните юридически формули - как трябва да се напише, ако Курий бил определен за наследник дори в случай, че не се роди син.
[196] quam captiosum esse populo quod scriptum esset neglegi et opinione quaeri voluntates et interpretatione disertorum scripta simplicium hominum pervertere?

 
196. Колко опасности за народа криело непознаването на буквата на закона, произволното тълкуване волята на наследодателя, изопачаването на написаното от простите хора от страна на красноречивците!
[197] quam ille multa de auctoritate patris sui, qui semper ius illud esse defenderat? quam omnino multa de conservando iure civili? quae quidem omnia cum perite et scienter, item breviter et presse et satis ornate et pereleganter diceret, quis esset in pop ulo, qui aut exspectaret aut fieri posse quicquam melius putaret? at vero, ut contra Crassus ab adulescente delicato, qui in litore ambulans scalmum repperisset ob eamque rem aedificare navem concupivisset, exorsus est, similiter Scaevolam ex uno scalmo c aptionis centumvirale iudicium hereditatis effecisse: hoc in illo initio consecutus, multis eiusdem generis sententiis delectavit animosque omnium qui aderant in hilaritatem a severitate traduxit; quod est unum ex tribus quae dixi ab oratore effici debere. deinde hoc voluisse eum qui testamentum fecisset, hoc sensisse, quoquo modo filius non esset qui in suam tutelam veniret, sive non natus sive ante mortuus, Curius heres ut esset; ita scribere plerosque et id valere et valuisse semper. haec et multa eius modi dicens fidem faciebat; quod est ex tribus oratoris officiis alterum.

 
197. Колко много говори за авторитета на своя баща, този убеден защитник на буквата на закона; колко неща каза за спазването на гражданското право изобщо! И всичко това бе подбрано умно и вещо, изречено кратко, стегнато, красиво и бе невероятно изискано. Та кой обикновен човек би могъл да очаква и изобщо да допуска съществуването на нещо по-добро?
LIII. Но ето, срещу него излезе Крас и започна да разказа как един млад безделник се разхождал край морския бряг, намерил един ключ за весло и това го запалило да почне да си строи кораб: по същия начин, каза той, и Сцевола с неговите "опасности" от едно-едничко средство, от един ключ построил цял процес за пред центумвирите. С този пример в началото и с много духовити забележки по-нататък той успя да развесели съдиите и накара строгостта им да отстъпи място на ведростта, а това е първото от трите изисквания, които споменах. После доказа, че авторът на завещанието е имал наум следното: ако той няма пълнолетен син независимо защо - дали защото синът е починал преди навършване на пълнолетие, или защото въобще не се е родил такъв - негов наследник да бъде Маний Курий; така са писани повечето завещания, които са и винаги са били в сила. С тези си и много други думи той успя да внуши доверие у публиката, което е второто от трите изисквания към оратора.
[198] deinde aequum bonum, testamentorum sententias voluntatesque tutatus est: quanta esset in verbis captio cum in ceteris rebus tum in testamentis, si neglegerentur voluntates; quantam sibi potentiam Scaevola adsumeret, si nemo auderet testamentum facere postea nisi de illius sententia. haec cum graviter tum ab exemplis copiose, tum varie, tum etiam ridicule et facete explicans eam admirationem adsensionemque commovit, dixisse ut contra nemo videreur. hoc erat oratoris officium partitione tertium, genere maxumum. hic ille de populo iudex, qui separatim alterum admiratus esset, idem audito altero iudicium suum contemneret; at vero intellegens et doctus audiens Scaevolam sentiret esse quoddam uberius dicendi genus et ornatius. ab utroque autem causa perorat a si quaerere tur uter praestaret orator, numquam profecto sapientis iudicium a iudicio volgi discreparet.

 
198. А след това се спря на въпроса за естествената справедливост и доброто, защити мнението и волята на наследодателите. Посочи какви уловки крие незачитането на волята на авторите и при завещанията, и при другите документи. И друго, каза той, каква неограничена власт си приписва Сцевола, ако смята, че никой не бива да се осмелява да пише завещание, без предварително да се посъветва с него! Всичко това, изречено с достойнство, подкрепено с множество примери, разнообразно, с духовит и весел тон, предизвика такава възхита и такива аплодисменти, че речта на противника му сякаш не бе произнасяна - така той успя да осъществи третото, най-важно изискване към оратора. Един обикновен слушател, който би се възхитил, ако чуеше само Сцевола, щеше да се отрече от предишното си мнение, ако чуеше след това и Крас. Докато един познавач, изслушвайки Сцевола, щеше да знае, че може да се говори и по-точно, и по-красиво. Обаче след като и двамата кажеха заключителните си думи, мнението на познавача и мнението на тълпата за това, кой от двамата оратори е по-добър, щяха да съвпаднат напълно.
[199] Qui praestat igitur intellegens imperito? magna re et difficili; si quidem magnum est scire quibus rebus efficiatur amittaturve dicendo illud quicquid est, quod aut effici dicendo oportet aut amitti non oportet. praestat etiam illo doctus auditor indo cto, quod saepe, cum oratores duo aut plures populi iudicio probantur, quod dicendi genus optumum sit intellegit. nam illud quod populo non probatur, ne intellegenti quidem auditori probari potest. ut enim ex nervorum sono in fidibus quam scienter ei puls i sint intellegi solet, sic ex animorum motu cernitur quid tractandis his perficiat orator.

 
LIV. 199. И тъй, с какво познавачът превъзхожда невежата? С нещо много важно и трудно постижимо: защото твърде важно е да се знае как ораторът постига или губи нещо и какво е онова, което ораторът трябва да постигне или не трябва да изгуби. Слушателят-познавач има пред неукия това предимство, че когато двама или повече оратори се ползуват еднакво с одобрението на народа, той разбира кой е по-добрият. Но това, което не харесва на народа, не може да харесва и на познавача. Както по звука на струните можем да разберем дали те са докоснати от опитна и веща ръка, така по вълнението на душите можем да съдим за умението на оратора да въздейства върху тях.
[200] itaque intellegens dicendi existumator non adsidens et adtente audiens sed uno aspectu et praeteriens de oratore saepe iudicat. videt oscitantem iudicem, loquentem cum altero, non numquam etiam circulantem, mittentem ad horas, quaesitorem ut dimittat rogantem: intellegit oratorem in ea causa non adesse qui possit animis iudicum admovere orationem tamquam fidibus manum. idem si praeteriens aspexerit erectos intuentis iudices, ut aut doceri de re idque etiam voltu probare videantur, aut ut avem cantu al iquo sic illos viderit oratione quasi suspensos teneri aut, id quod maxume opus est, misericordia odio motu animi aliquo perturbatos esse vehementius: ea si praeteriens, ut dixi, aspexerit, si nihil audiverit, tamen oratorem versari in illo iudicio et opus oratorium fieri aut perfectum iam esse profecto intelleget.

 
200. Затова един ценител на красноречието често може да си състави мнение за оратора, без да се заседява да го слуша внимателно, а мимоходом, от един поглед. Вижда, че съдията се прозява, говори със съседа си, понякога става, праща да питат колко е часът, иска председателят да прекрати гледането на делото - значи ясно е, че на това дело няма оратор, който може със словото си да докосне душите на съдиите така, сякаш подръпва с пръсти струните на лира. Но ако пътьом той съзре, че съдиите са надигнали глава и са нащрек, ако прочете по лицата им, че се оставят на оратора да ги води, че са изцяло в плен на словото му, омаяни като птица, на която подсвиркват някаква мелодия; или пък което е най-важно, ако усети, че са силно развълнувани от състрадание, омраза или някакво друго бурно чувство - ако види, както казах, всичко това мимоходом, дори нищо да не е чул, той ще разбере, че на процеса присъства един истински оратор и че се върши - или вече се е извършило - едно ораторско дело.
[201] Cum haec disseruissem, uterque adsensus est; et ego tamquam de integro ordiens: quando igitur, inquam, a Cotta et Sulpicio haec omnis fluxit oratio, cum hos maxume iudicio illorum hominum et illius aetatis dixissem probatos, revortar ad eos ipsos; tum reliquos, ut institui, deinceps persequar. quoniam ergo oratorum bonorum—hos enim quaerimus—duo genera sunt, unum attenuate presseque, alterum sublate ampleque dicentium, etsi id melius est quod splendidius et magnificentius, tamen in bonis omnia quae summa sunt iure laudantur.

 
LV. 201. Когато приключих с разсъжденията си, и двамата ми събеседници бяха съгласни с мен.
- И тъй - продължих аз, - понеже това отклонение тръгна от Кота и Сулпиций, за които ви казах, че единодушно са получили най-голямо за времето си признание, то нека се върнем към тях, а после да продължим с останалите, както правехме досега.
Следователно добрите оратори - а ни интересуват именно те - са два вида: едните говорят пестеливо и сбито, а другите - приповдигнато и пищно; макар че за предпочитане е да се говори по-ярко и величествено, все пак при всяко добро нещо съвършенството заслужава похвала.
[202] sed cavenda est presso illi oratori inopia et ieiunitas, amplo autem inflatum et corruptum orationis genus. inveniebat igitur acute Cotta, dicebat pure ac solute; et ut ad infirmitatem laterum perscienter contentionem omnem remiserat, sic ad virium im becillitatem dicendi accommodabat genus. nihil erat in eius oratione nisi sincerum, nihil nisi siccum atque sanum; illudque maxumum quod, cum contentione orationis flectere animos iudicum vix posset nec omnino eo genere diceret, tractando tamen impellebat , ut idem facerent a se commoti quod a Sulpicio concitati.

 
202. Но ораторът със стегнат изказ трябва да внимава речта му да не стане немощна и мършава, а другият, който се изразява по-пищно - да не стане надута и предвзета.
И тъй Кота бе много находчив при откриването на темата, говореше чисто и леко. Поради слабите си дробове той твърде разумно се бе отказал от всякакво усилие и бе нагодил словото си към своите сили. Всичко в неговата реч бе неподправено, всичко бе трезво и здраво; а най-голямото й достойнство е, че тъй като почти не бе способен да вдъхва напрежение и по този начин да скланя на своя страна съдиите, той напълно се бе отказал от този стил, а успяваше с леки тласъци да ги развълнува и да постигне същия успех, който постигаше и увличащият ги със своя устрем Сулпиций.
[203] fuit enim Sulpicius omnium vel maxume, quos quidem ego audiverim, grandis et, ut ita dicam, tragicus orator. vox cum magna tum suavis et splendida; gestus et motus corporis ita venustus, ut tamen ad forum, non ad scaenam institutus videretur; incitata et volubilis nec ea redundans tamen nec circumfluens oratio. Crassum hic volebat imitari; Cotta malebat Antonium; sed ab hoc vis aberat Antoni, Crassi ab illo lepos.

 
203. Защото Сулпиций бе най-величественият и, тъй да се каже, най-трагическият оратор от всички, които съм слушал. Гласът му бе мощен, но приятен и ясен, жестовете и позите - изящни, но явно пригодени за форума, а не за сцената, речта - устремна и плавна, но без да прелива и да се разлива. Той искаше да прилича на Крас, а Кота предпочиташе да подражава на Антоний. Но бе далеч от Антониевата сила, като и Сулпиций - от изтънчения чар на Крас.
[204] O magnam, inquit, artem, Brutus: si quidem istis, cum summi essent oratores, duae res maxumae altera alteri defuit.

Atque in his oratoribus illud animadvertendum est, posse esse summos qui inter se sint dissimiles. nihil enim tam dissimile quam Cotta Sulpicio, et uterque aequalibus suis plurimum praestitit. quare hoc doctoris intellegentis est videre, quo ferat natura sua quemque, et ea duce utentem sic instituere, ut Isocratem in acerrimo ingenio Theopompi et lenissimo Ephori dixisse traditum est, alteri se calcaria adhibere alteri frenos.

 
204. - О, какво велико изкуство е красноречието - възкликна Брут, - щом на всеки един от тези, макар и съвършени оратори е липсвало по едно от тези две тъй важни качества!
LVI. - Освен това - продължих аз - при ораторите забележително е това, че могат да бъдат най-добри, а в същото време напълно различни помежду си. Та какво по-различно от Кота и Сулпиций? А и единият, и другият бяха далеч изпреварили своите връстници. Ето защо умният учител трябва да види накъде влече всеки ученик природата му и да съобрази с нея обучението си, както според онова, което се говори, постъпвал Изократ: той казвал, че буйния Теопомп обуздава, а вялия Ефор пришпорва.
[205] Sulpici orationes quae feruntur, eas post mortem eius scripsisse P. Cannutius putatur aequalis meus, homo extra nostrum ordinem meo iudicio disertissimus. ipsius Sulpici nulla oratio est, saepeque ex eo audivi, cum se scribere neque consuesse neque po sse diceret. Cottae pro se lege Varia quae inscribitur, eam L. Aelius scripsit Cottae rogatu. fuit is omnino vir egregius et eques Romanus cum primis honestus idemque eruditissimus et Graecis litteris et Latinis, antiquitatisque nostrae et in inventis reb us et in actis scriptorumque veterum litterate peritus. quam scientiam Varro noster acceptam ab illo auctamque per sese, vir ingenio praestans omnique doctrina, pluribus et inlustrioribus litteris explicavit.

 
205. Съществуват речи, приписвани на Сулпиций, но за тях се смята, че са написани след смъртта му от моя връстник Публий Кануций - според мен най-добрия оратор извън нашето съсловие. А от самия Сулпиций нямаме нищо - аз често съм го чувал да казва, че не -притежава нито навик, нито умение да пише. Що се отнася до онази самозащитна реч на Кота, произнесена от него, когато бил обвинен по Вариевия закон57, то тя по негова молба е написана от Луций Елий. А последният беше изобщо забележителен човек, един от най-честните хора в конническото съсловие, голям познавач на гръцката и римската словесност, запознат до най-малки подробности с всички древни институции и деяния, с произведенията на старите писатели. Тези занимания наследи от него и обогати нашият Варон, един изключително даровит и всестранно образован човек, който изложи знанията си в по-обширни и по-блестящи творби.
[206] sed idem Aelius Stoicus <esse> voluit, orator autem nec studuit unquam nec fuit. scribebat tamen orationes, quas alii dicerent; ut Q. Metello f., ut Q. Caepioni, ut Q. Pompeio Rufo; quamquam is etiam ipse scripsit eas quibus pro se est usus, sed non sine Aelio.

 
206. А Елий, когото споменах58, се интересуваше от стоическа философия; да бъде оратор никога не бе желал и не беше такъв. Но пишеше речи, които произнасяха други - Квинт Метел, синът на Луций, Квинт Цепион, Квинт Помпей Руф (той, макар сам да бе написал речите в своя защита, се бе ползвал от помощта на Елий.
[207] his enim scriptis etiam ipse interfui, cum essem apud Aelium adulescens eumque audire perstudiose solerem. Cottam autem miror summum ipsum oratorem minimeque ineptum Aelianas leves oratiunculas voluisse existimari suas. his duobus eiusdem aetatis adnu merabatur nemo tertius, sed mihi placebat Pomponius maxime vel dicam minime displicebat. locus erat omnino in maxumis causis praeter eos de quibus supra dixi nemini; propterea quod Antonius, qui maxume expetebatur, facilis in causis recipiendis erat; fast idiosior Crassus, sed tamen recipiebat. horum qui neutrum habebat, confugiebat ad Philippum fere aut ad Caesarem; Cotta <tum et> Sulpicius expetebantur. ita ab his sex patronis causae inlustres agebantur; neque tam multa quam nostra aetate iudicia fiebant , neque hoc quod nunc fit, ut causae singulae defenderentur a pluribus, quo nihil est vitiosius.

 
207. Аз самият съм присъствал при писането им, понеже като младеж бях негов много усърден ученик.). Но чудя се защо Кота, един такъв голям оратор, който в никакъв случай не бе лишен от вкус, бе пожелал слабоватите Елиеви писания да минат за негови.
LVII. Нямаше сред ораторите трети, който можеше да се нареди до Кота и Сулпиций по онова време; но независимо от това струва ми се, че най-добър или по-точно най-малко лош сред всички останали бе Помпоний. На големите процеси нямаше място за никой друг освен за споменатите вече знаменитости, защото най-търсеният, Антоний, охотно приемаше да участва в тях, а и Крас се съгласяваше, макар и малко по-трудно. Който не разполагаше нито с единия, нито с другия, се обръщаше за защита обикновено към Филип или Цезар; после търсеха Кота и Сулпиций. Така че това бяха шестимата защитници, които се занимаваха с най-забележителните дела. Но тогава и дела се гледаха по-рядко, отколкото в наше време и не бе прието това, което се прави днес - по едно дело да има много защитници - една крайно порочна практика.
[208] respondemus iis quos non audivimus: in quo primum saepe aliter est dictum aliter ad nos relatum; deinde magni interest coram videre me quem ad modum adversarius de quaque re adseveret, maxime autem quem ad modum quaeque res audiatur. sed nihil vitiosi us quam, cum unum corpus debeat esse defensionis, nasci de integro causam, cum sit ab altero perorata.

 
208. Как можем да отговаряме на тези оратори, които не сме чули? Първо, често се случва да е казано едно, а на нас да са ни съобщили друго; после много важно е аз с очите си да съм видял как противникът ми доказва всяко от своите твърдения, а най-важно е да разбера как се изслушват доказателствата му. Но най-уродливо е след като предходният оратор е завършил делото, следващият отново да го подхване, защото защитата трябва да бъде сякаш едно тяло59.
[209] omnium enim causarum unum est naturale principium, una peroratio; reliquae partes quasi membra suo quaeque loco locata suam et vim et dignitatem tenent. cum autem difficile sit in longa oratione non aliquando aliquid ita dicere, ut sibi ipse non conve niat, quanto difficilius cavere, ne quid dicas, quod non conveniat eius orationi qui ante te dixerit. sed quia et labor multo maior est totam causam quam partem dicere et quia plures ineuntur gratiae, si uno tempore dicas pro pluribus, idcirco hanc consue tudinem lubenter adscivimus.

 
209. Та нали всички дела имат едно-единствено естествено начало и едно-единствено заключение? Останалите части са като телесните членове - когато са разположени всеки на мястото си, тогава проявяват своята сила и достойнства. Трудно е в една дълга реч да не кажеш нещо, противоречащо на казаното от самия теб в друг момент. А колко по-трудно е да не кажеш нещо, което да не противоречи на казаното от другия, говорил преди теб! Но тъй като за произнасянето на цялата защитна реч са нужни повече усилия, отколкото за произнасянето на една нейна част и тъй като, защитавайки неколцина, ти печелиш неколкократно по-голямо влияние, то тази практика бе възприета охотно.
[210] Erant tamen, quibus videretur illius aetatis tertius Curio, quia splendidioribus fortasse verbis utebatur et quia Latine non pessume loquebatur usu credo aliquo domestico. nam litterarum admodum nihil sciebat; sed magni interest quos quisque audiat co tidie domi, quibuscum loquatur a puero, quem ad modum patres paedagogi matres etiam loquantur.

 
LVIII. 210. Все пак някои смятаха за трети по величина оратор по онова време Курион, понеже той си служеше с блестящи думи и латинският му съвсем не беше лош - вероятно вследствие на навик от дома, защото иначе понятие си нямаше от наука; но твърде важно е какво чува човек всеки ден вкъщи, как говорят бащата, възпитателите, майката. Четем писмата на Корнелия, майката на Гракхите, и ни става ясно, че нейните синове са откърмени не толкова с млякото, колкото със словото й.
[211] legimus epistulas Corneliae matris Gracchorum: apparet filios non tam in gremio educatos quam in sermone matris. auditus est nobis Laeliae C. f. saepe sermo: ergo illam patris elegantia tinctam vidimus et filias eius Mucias ambas. quarum sermo mihi fu it notus, et neptes Licinias, quas nos quidem ambas, hanc vero Scipionis etiam tu, Brute, credo, aliquando audisti loquentem.

Ego vero ac lubenter quidem, inquit Brutus; et eo lubentius, quod L. Crassi erat filia.

 
211. Често съм чувал как говори Лелия60, дъщерята на Гай Лелий, и виждам как с изискаността на баща й е оцветена и нейната реч, и речта на дъщерите й, двете Муции60, с които съм разговарял, а и на внучките й, двете Лицинии60 - тях също съм чувал; впрочем сигурно и ти, Бруте, си чувал как говори съпругата на Сулпиций.
- Наистина - отвърна той, - и то с най-голямо удоволствие, още повече, че тя беше дъщеря на Луций Крас.
[212] Quid Crassum, inquam, illum censes istius Liciniae filium, Crassi testamento qui fuit adoptatus?

Summo iste quidem dicitur ingenio fuisse, inquit; et vero hic Scipio conlega meus mihi sane bene et loqui videtur et dicere.

Recte, inquam, iudicas, Brute. etenim istius genus est ex ipsius sapientiae stirpe generatum. nam et de duobus avis iam diximus, Scipione et Crasso, et de tribus proavis, Q. Metello, cuius quattuor filii, P. Scipione, qui ex dominatu Ti. Gracchi privatus in libertatem rem publicam vindicavit, Q. Scaevola augure, qui peritissimus iuris idemque percomis est habitus.

 
212. - А какво ще кажеш за Крас, нейния син, който бе осиновен по завещание от оратора Луций Крас?
- Говори се, че той бил изключително даровит. А и другият Сципион, моят колега, според мен има и добро произношение, и добър словесен изказ.
- Прав си, Бруте. Този род води началото си от самия корен на мъдростта. Споменахме вече двамата дядовци - Сципион и Крас, и тримата прадеди - Квинт Метел, който имал четирима сина, Публий Сципион, който като частно лице освободил държавата от господството на Тиберий Гракх, и авгура Квинт Сцевола, считан и за много вещ в правото, и за изключително любезен човек.
[213] iam duorum abavorum quam est inlustre nomen, P. Scipionis qui bis consul fuit, qui est Corculum dictus, alterius omnium sapientissimi, C. Laeli!.

O generosam, inquit, stirpem et tamquam in unam arborem plura genera sic in istam domum multorum insitam atque <inluminatam> sapientiam!.

Similiter igitur suspicor, ut conferamus parva magnis, Curionis, etsi pupillus relictus est, patrio fuisse instituto puro sermone adsuefactam domum; et eo magis hoc iudico, quod neminem ex his quidem, qui aliquo in numero fuerunt, cognovi in omni genere honestarum artium tam indoctum tam rudem.

 
213. Колко прочути са имената само на двама от предците им - Публий Сципион, наречен Коркул, който бил два пъти консул, и на премъдрия Гай Лелий!
- Какъв родовит корен! - възкликна Брут. - Както на едно дърво могат да се присадят клонки от различни други видове дървета, така и в този едничък род е била присадена, а после е избуяла мъдростта на толкова родове!
LIX. Подозирам - нека сравним сега малкото с голямото, - че при такъв баща и Курион, макар и рано осиротял, е бил привикнал да слуша у дома си една чиста реч. Още повече ме кара да мисля така фактът, че никой от известните ми що-годе сносни оратори не е бил тъй неук и невежа в което и да било от достойните за свободния човек изкуства.
[214] nullum ille poetam noverat, nullum legerat oratorem, nullam memoriam antiquitatis conlegerat; non publicum ius, non privatum et civile cognoverat. quamquam id quidem fuit etiam in aliis et magnis quidem oratoribus, quos parum his instructos artibus vi dimus, ut Sulpicium, ut Antonium. sed ei tamen unum illud habebant dicendi opus elaboratum; idque cum constaret ex quinque notissimis partibus, nemo in aliqua parte earum omnino nihil poterat: in quacumque enim una plane clauderet, orator esse non posset; sed tamen alius in alia excellebat magis.

 
214. Никакъв поет не познаваше, никакъв оратор не бе чел, от история нямаше понятие, нито от публичното, нито от частното, нито от гражданското право знаеше нещо. Е, вярно, имало е и други, при това големи оратори, за които знаем, че слабо са владеели тези изкуства, като Сулпиций, като Антоний. Но те си бяха изработили поне ораторско умение и тъй като то се състои във владеенето на онези известни ви пет части, то сред тях нямаше никой, който да е напълно безпомощен в някоя от тях - та нали ако нещо някъде явно му куцаше, той не би могъл да бъде оратор!
[215] reperiebat quid dici opus esset et quo modo praeparari et quo loco locari, memoriaque ea comprendebat Antonius, excellebat autem actione; erantque ei quaedam ex his paria cum Crasso, quaedam etiam superiora; at Crassi magis nitebat oratio. nec vero Su lpicio neque Cottae dicere possumus neque cuiquam bono oratori rem ullam ex illis quinque partibus plane atque omnino defuisse.

 
215. Един бе по-добър в едно, друг в друго: Антоний откриваше какво трябва да се каже, как да се подготви и къде да се разположи то, след това го запомняше; а бе много силен и в произнасянето - дотук в някои отношения бе равен с Крас, като някъде даже го и превъзхождаше. Но при Крас речта бе по-бляскава. Нито за Кота, нито за Сулпиций, нито за който и да било друг добър оратор можем да кажем, че е бил подчертано неспособен да се справи с някоя от петте части.
[216] itaque in Curione hoc verissime iudicari potest, nulla re una magis oratorem commendari quam verborum splendore et copia. nam cum tardus in cogitando tum in struendo dissipatus fuit. reliqua duo sunt, agere et meminisse: in utroque cacinnos inridentiu m commovebat. motus erat is, quem et C. Iulius in perpetuum notavit, cum ex eo in utramque partem toto corpore vacillante quaesivit, quis loqueretur e luntre; et Cn. Sicinius homo impurus sed admodum ridiculus—neque aliud in eo oratoris simile quicquam.

 
216. А Курион е най-убедителният пример за това, че нищо не помага на оратора да се понрави на публиката така, както изобилието и блясъкът на думите. Защото колкото бе бавен при откриването на материала, толкова разпилян бе при построяването на речта.
LX. Останалите две неща са изпълнението и запомнянето - и с едното, и с другото той предизвикваше гръмък смях у своите слушатели. Движенията му бяха веднъж завинаги характеризирани от Гай Юлий: като го видял как се клати насам-натам с цялото си тяло, попитал: "Кой е тоя, дето говори като гребец?" Гней Сициний, един много долен, но твърде находчив човек, стоящ твърде далеч от представата ми за оратора, също се изказал остроумно за него.
[217] is cum tribunus plebis Curionem et Octavium consules produxisset Curioque multa dixisset sedente Cn. Octavio conlega, qui devinctus erat fasciis et multis medicamentis propter dolorem artuum delibutus, 'numquam, inquit, Octavi, conlegae tuo gratiam re feres; qui nisi se suo more iactavisset, hodie te istic muscae comedissent.' memoria autem ita fuit nulla, ut aliquotiens, tria cum proposuisset, aut quartum adderet aut tertium quaereret; qui in iudicio privato vel maxumo, cum ego pro Titinia Cottae pero ravissem, ille contra me pro Ser. Naevio diceret, subito totam causam oblitus est idque veneficiis et cantionibus Titiniae factum esse dicebat.

 
217. Като народен трибун той представял пред народа консулите Курион и Октавий; и докато Курион се бил впуснал в словоизлияния, той рекъл на колегата му Гней Октавий, който седял настрана, омотан с бинтове и намазан с всякакви церове, защото много го болели ставите: "Никога няма да можеш да се отблагодариш на своя колега, Октавий - ако днес не се беше тръшкал, както обикновено, мухите щяха да те изядат." Беше късопаметен, и то толкова, че понякога, ако си набележеше три неща, или прибавяше четвърто, или се чудеше какво е било третото.Дори в едно много важно частно дело, когато аз защитавах от името на Кота Тициния, а Курион бе мой противник и защитаваше Сервий Невий, той изведнъж забрави в какво се състои делото и започна да твърди, че бил омагьосан от магиите и заклинанията на Тициния.
[218] Magna haec immemoris ingeni signa; sed nihil turpius quam quod etiam in scriptis obliviscebatur quid paulo ante posuisset: ut in eo libro, ubi se exeuntem e senatu et cum Pansa nostro et cum Curione filio conloquentem facit, cum senatum Caesar consul habuisset, omnisque ille sermo ductus <est> a percontatione fili quid in senatu esset actum. in quo multis verbis cum inveheretur in Caesarem Curio disputatioque esset inter eos, ut est consuetudo dialogorum, cum sermo esset institutus senatu misso, quem senatum Caesar consul habuisset, reprendit eas res, quas idem Caesar anno post et deinceps reliquis annis administravisset in Gallia.

 
218. Това издава една много слаба памет. Но най-лошото е, че той забравя какво е казал преди малко дори в книгите си - например там, където разказва как излизал от сенатско заседание, ръководено от Цезар, разговаряйки с моя приятел Панса и със сина си Курион. Разговорът почва с въпрос на сина му какво се е случило този ден в сената. Следват множество нападки от страна на Курион срещу Цезар, после между събеседниците се подема спор, както във всеки диалог, и той, макар че разговорът се провежда след сенатското заседание, чийто председател е бил Цезар, упреква същия този Цезар за това, което той ще стори в Галия цяла година по-късно и по-нататък по време на управлението си.
[219] Tum Brutus admirans: tantamne fuisse oblivionem, inquit, in scripto praesertim, ut ne legens quidem umquam senserit quantum flagiti commisisset?

Quid autem, inquam, Brute, stultius quam, si ea vituperare volebat quae vituperavit, non eo tempore instituere sermonem, cum illarum rerum iam tempora praeterissent? sed ita totus errat, ut in eodem sermone dicat in senatum se Caesare consule non acceder e, sed id dicat ipso consule exiens e senatu. iam qui hac parte animi, quae custos est ceterarum ingeni partium, tam debilis esset, ut ne in scripto quidem meminisset quid paulo ante posuisset, huic minime mirum est ex tempore dicenti solitam effluere men tem.

 
LXI. 219. Брут бе много учуден:
- Та толкова ли е бил разсеян, и то при писане, че да не забележи някой път, препрочитайки написаното, каква позорна грешка е допуснал?
- А може ли да има нещо по-глупаво - рекох аз - от това, след като е искал да порицае нещо и го е порицал, да не постави диалога, който описва, във време, когато въпросното деяние е било вече извършено? А той в същия диалог съвсем се оплита: казва за себе си, че докато Цезар бил консул, не стъпвал в сената, а говори това, излизайки от сената точно във времето, когато консул е Цезар. Щом у него онази част от духа, която е страж на всички негови способности, бе тъй слаба, че и при писане не си спомняше какво е споменал преди малко, то нищо чудно няма, дето и при говорене без подготовка здравият му разум се изпаряваше.
[220] itaque cum ei nec officium deesset et flagraret studio dicendi, perpaucae ad eum causae deferebantur. orator autem, vivis eius aequalibus, proxumus optumis numerabatur propter verborum bonitatem, ut ante dixi, et expeditam ac profluentem quodam modo c eleritatem. itaque eius orationes aspiciendas tamen censeo. sunt illae quidem languidiores, verum tamen possunt augere et quasi alere id bonum, quod in illo mediocriter fuisse concedimus: quod habet tantam vim, ut solum sine aliis in Curione speciem orato ris alicuius effecerit. sed ad instituta redeamus.

 
220. Затова, макар че не отказваше помощта си и гореше от желание да се изявява като оратор, все пак твърде малко хора му поверяваха делата си. Но съвременниците му го смятаха за оратор, стоящ недалеч от първите, заради добрия му говор, което вече казах, и заради неговата уверена и някак плавно течаща реч. Затова мисля, че речите му заслужават да се видят. Те са някак безжизнени, но могат да укрепят и подхранят у нас онова достойнство на речта, което, както единодушно приехме, той донякъде е притежавал, а то е тъй важно, че едничко е придавало на Курион до известна степен облика на оратора. Но нека се върнем отново на думата си.
[221] In eodem igitur numero eiusdem aetatis C. Carbo fuit, illius eloquentissimi viri filius. non satis acutus orator, sed tamen orator numeratus est. erat in verbis gravitas et facile dicebat et auctoritatem naturalem quandam habebat oratio. acutior Q. Va rius rebus inveniendis nec minus verbis expeditus; fortis vero actor et vemens et verbis nec inops nec abiectus et quem plane oratorem dicere auderes Cn. Pomponius lateribus pugnans, incitans animos, acer acerbus criminosus.

 
LXII. 221. И тъй, по същото време сред красноречивите бе и Гай Карбон, синът на прочутия оратор. Той не бе много добър в ораторското изкуство, но все пак се смяташе за оратор. Думите му излъчваха достолепие, говореше с лекота и словото му притежаваше някакво вродено достойнство. По-проницателен в откриването на материала за речта си и изразяващ се с не по-малка словесна лекота бе Квинт Варий. Силен и темпераментен изпълнител, със слог ни беден, ни лишен от елегантност, не бе за подценяване и Гней Помпоний - човек не би се поколебал да го нарече истински оратор. Той се сражаваше с цялата сила на дробовете си, вихрено увличаше душите, бе остър, лют, клеймящ.
[222] Multum ab his aberat L. Fufius, tamen ex accusatione M.'. Aquili diligentiae fructum ceperat. nam M. Drusum tuum magnum avonculum, gravem oratorem ita dumtaxat cum de re publica diceret, L. autem Lucullum etiam acutum, patremque tuum, Brute, iuris quo que et publici et privati sane peritum, M. Lucullum, M. Octavium Cn. f., qui tantum auctoritate dicendoque valuit ut legem Semproniam frumentariam populi frequentis subfragiis abrogaverit, Cn. Octavium M. f., M. Catonem patrem, Q. etiam Catulum filium abducamus ex acie id est ab iudiciis et in praesidiis rei publicae, cui facile satis facere possint, conlocemus.

 
222. Много различен бе Луций Фуфий, който си спечели добро име заради усърдието си при обвинението срещу Маний Аквилий. А що се отнася до Марк Друз, твоя правуйчо, авторитетен оратор преди всичко в държавните дела; Луций Лукул, човек освен това и прозорлив; баща ти, Бруте, безспорно вещ в публичното и в частното право; Марк Лукул; Марк Октавий, сина на Гней, който се ползуваше с такъв авторитет и с такава слава като оратор, че успя да накара народа да гласува против Семпрониевия закон за раздаването на жито; Гней Октавий, сина на Марк; Марк Катон бащата, а и Квинт Катул сина - всички тях нека оттеглим от бойното поле, сиреч от съдилищата, и да ги поставим на стража пред държавата - нещо, с което те добре ще се справят.
[223] Eodem Q. Caepionem referrem, nisi nimis equestri ordini deditus a senatu dissedisset. Cn. Carbonem, M. Marium et ex eodem genere compluris minime dignos elegantis conventus auribus aptissimos cognovi turbulentis contionibus. quo in genere, ut in his perturbem aetatum ordinem, nuper L. Quinctius fuit; aptior etiam Palicanus auribus imperitorum.

 
223. Към тях бих прибавил и Квинт Цепион, ако поради голямата си привързаност към конническото съсловие той не бе изменил на сената. Гней Карбон, Марк Марий и мнозина още подобни на тях нямаха успех сред изтънченото общество, но словото им отлично подхождаше за бурни народни събрания. Подобен на тях неотдавна - нека наруша малко хронологичната последователност на изложението си - бе Луций Квинкций, а Паликан още повече се нравеше на невежите слушатели.
[224] Et quoniam huius generis facta mentio est, seditiosorum omnium post Gracchos L. Appuleius Saturninus eloquentissimus visus est: magis specie tamen et motu atque ipso amictu capiebat homines quam aut dicendi copia aut mediocritate prudentiae. longe aut em post natos homines improbissimus C. Servilius Glaucia, sed peracutus et callidus cum primisque ridiculus. is ex summis et fortunae et vitae sordibus in praetura consul factus esset, si rationem eius haberi licere iudicatum esset. nam et plebem tenebat et equestrem ordinem beneficio legis devinxerat. is praetor eodem die, quo Saturninus tribunus plebis, Mario et Flacco consulibus publice est interfectus; homo simillimus Atheniensis Hyperboli, cuius improbitatem veteres Atticorum comoediae notaverunt.

 
224. И понеже стана дума за този вид оратори61, то след Гракхите от всички размирни граждани според мен най-красноречив бе Луций Апулей Сатурнин: той привличаше хората повече с външността си, с начина, по който диплеше своята тога, отколкото със словообилие или със знания. А най-големият негодник, откак свят светува, бе Гай Сервилий Главция, но той притежаваше остър ум, бе хитър и невероятно находчив. Човек с най-долен произход и начин на живот, той би станал консул още по време на преторството си61, ако кандидатурата му беше потвърдена, защото държеше народа в ръцете си, а благодарение на един закон, прокаран от него в полза на конниците, бе обвързал и това съсловие61. Той беше убит публично като претор в един и същи ден с народния трибун Сатурнин, при консулите Марий и Флак. Приличаше твърде много на атинянина Хипербол, за чиято поквареност свидетелстват старите атически комедии.
[225] Quos Sex. Titius consecutus, homo loquax sane et satis acutus sed tam solutus et mollis in gestu, ut saltatio quaedam nasceretur, cui saltationi Titius nomen esset. ita cavendumst, ne quid in agendo dicendove facias, cuius imitatio rideatur. sed ad pa ulo superiorem aetatem revecti sumus; nunc ad eam de qua aliquantum sumus locuti revertamur.

 
225. Техен последовател бе и Секст Тиций, човек безспорно притежаващ дар слово и находчивост, но с толкова отпуснати и небрежни жестове, че даже бил измислен някакъв танц, наречен "Тиций". Затова човек трябва да внимава и да не допуска жест или дума, чието подражание би будило смях.
LXIII. Но аз избързах и дойдох до едно по-близко време, затова сега нека се върна към онова, за което говорех преди.
[226] Coniunctus igitur Sulpici aetati P. Antistius fuit, rabula sane probabilis, qui multos cum tacuisset annos neque contemni solum sed inrideri etiam solitus esset, in tribunatu primum contra C. Iuli illam consulatus petitionem extraordinariam veram caus am agens est probatus; et eo magis quod eandem causam cum ageret eius conlega ille ipse Sulpicius, hic plura et acutiora dicebat. itaque post tribunatum primo multae ad eum causae, deinde omnes maxumae quaecumque erant deferebantur.

 
226. И тъй свързан с епохата на Сулпиций бе и Публий Антистий, един приличен школски педант, който, след като бе мълчал много години и бе свикнал не само с презрението, но и с насмешките, за пръв път спечели одобрение, когато като народен трибун защити справедливата кауза, оспорвайки правото на Гай Юлий незаконно да се добере до консулството62; и въпреки че същата кауза бе защитавал и известният Сулпиций, неговият колега, Антистий изложи и повече, и по-грижливо подбрани аргументи. Затова след изтичането на трибунството му почнаха да му поверяват първо много, а после - всички дела, при това най-важните.
[227] Rem videbat acute, componebat diligenter, memoria valebat; verbis non ille quidem ornatis utebatur, sed tamen non abiectis; expedita autem erat et perfacile currens oratio; et erat eius quidam tamquam habitus non inurbanus; actio paulum cum vitio vocis tum etiam ineptiis claudicabat. hic temporibus floruit iis, quibus inter profectionem reditumque L. Sullae sine iure fuit et sine ulla dignitate res publica; hoc etiam magis probabatur, quod erat ab oratoribus quaedam in foro solitudo. Sulpicius occider at, Cotta aberat et Curio; vivebat e reliquis patronis eius aetatis nemo praeter Carbonem et Pomponium, quorum utrumque facile superabat.

 
227. Той умееше прозорливо да открие същината на делото, внимателно строеше речта си, помнеше добре. Думите му не бяха кой знае колко красиви, но не бяха и съвсем за изхвърляне, речта му бе свободна и течеше съвсем гладко. Опитваше се да се държи изискано, но изпълнението му малко куцаше поради лошия му глас и неуместните жестове. Той достигна разцвет във времето между заминаването и връщането на Луций Сула63, когато държавата бе лишена и от закони, и от магистрати. Доказателство за това бе празният форум: Сулпиций бе убит, нямаше ги Кота и Курион, от останалите тогавашни адвокати живи бяха само Карбон и Помпоний, над които Антистий се налагаше с лекота.
[228] Inferioris autem aetatis erat proxumus L. Sisenna, doctus vir et studiis optimis deditus, bene Latine loquens, gnarus rei publicae, non sine facetiis, sed neque laboris multi nec satis versatus in causis; interiectusque inter duas aetates Hortensi et Sulpici nec maiorem consequi poterat et minori necesse erat cedere. huius omnis facultas ex historia ipsius perspici potest, quae cum facile omnis vincat superiores, tum indicat tamen quantum absit a summo quamque genus hoc scriptionis nondum sit satis La tinis litteris inlustratum. nam Q. Hortensi admodum adulescentis ingenium ut Phidiae signum simul aspectum et probatum est.

 
LXIV. 228. От по-младото поколение близък до тях бе Луций Сисена, учен и отдаден на най-прекрасни занимания човек, с хубав латински език, вещ в политиката, нелишен от духовитост; но той не бе много работлив и не се занимаваше много с дела. Озовал се между две поколения, това на Хортензий и това на Сулпиций, той не можа да достигне по-възрастния, а трябваше да отстъпи и пред по-младия. За способностите му може да се съди от неговата "История", която, макар безспорно по-добра от всички предишни, все пак показва колко далеч е той от съвършенството и е доказателство, че този литературен жанр, историографията, все още не познава значително произведение на латински език.
А талантът на съвсем младия Квинт Хортензий бе оценен като Фидиева творба, от пръв поглед.
[229] Is L. Crasso Q. Scaevola consulibus primum in foro dixit et apud hos ipsos quidem consules, et cum eorum qui adfuerunt tum ipsorum consulum, qui omnibus intellegentia anteibant, iudicio discessit probatus. undeviginti annos natus erat eo tempore, est autem L. Paullo C. Marcello consulibus mortuus: ex quo videmus eum in patronorum numero annos quattuor et quadraginta fuisse. hoc de oratore paulo post plura dicemus; hoc autem loco voluimus <eius> aetatem in disparem oratorum aetatem includere. quamquam id quidem omnibus usu venire necesse fuit, quibus paulo longior vita contigit, ut et cum multo maioribus natu, quam essent ipsi, et cum aliquanto minoribus compararentur. ut Accius isdem aedilibus ait se et Pacuvium docuisse fabulam, quom ille octoginta, ipse triginta annos natus esset:

 
229. Той за пръв път излезе на форума, когато консули бяха Луций Крас и Квинт Сцевола, и то в тяхно присъствие, и напусна делото, спечелил одобрението и на слушателите, и на самите консули, които по усет надминаваха всички. Тогава той бе на деветнадесет години, а почина при консулите Луций Павел и Гай Марцел, което значи, че е бил сред съдебните защитници цели четиридесет и четири години. След малко ще кажа повече за този оратор, а тук исках само да вместя неговия живот между отделните поколения оратори. Впрочем на всички, живели по-дълго, се е случвало по необходимост да бъдат сравнявани и с доста по-възрастни, и с малко по-млади от тях хора. Така например Акций казва, че и той, и Пакувий поставили драми при едни и същи едили, тогава, когато Пакувий бил на осемдесет, а самият той - само на тридесет години64.
[230] Sic Hortensius non cum suis aequalibus solum, sed et mea cum aetate et cum tua, Brute, et cum aliquanto superiore coniungitur, si quidem et Crasso vivo dicere solebat et magis iam etiam vigebat Antonio; et cum Philippo iam sene pro Cn. Pompei bonis di cens in illa causa, adulescens cum esset, princeps fuit et in eorum, quos in Sulpici aetate posui, numerum facile pervenerat et suos inter aequalis M. Pisonem M. Crassum Cn. Lentulum P. Lentulum Suram longe praestitit et me adulescentem nactus octo annis minorem, quam erat ipse, multos annos in studio eiusdem laudis exercuit et tecum simul, sicut ego pro multis, sic ille pro Appio Claudio dixit paulo ante mortem.

 
230. По същия начин и Хортензий се свързва не само със своето поколение, но и с моето, и с твоето, Бруте, а, от друга страна, и с малко по-старото - нали по времето на Крас той вече се изявяваше като оратор, че дори достигна своя разцвет, когато Антоний бе още жив. Нали заедно с Филип, който бе вече старец, говори в защита на имотите на Гней Помпей; и макар младеж, се прояви като главно действащо лице в делото, и с лекота си извоюва място сред ораторите, които споменах като съвременници на Сулпиций. Ненадминат бе и сред връстниците си - Марк Пизон, Марк Крас, Гней Лентул, Публий Лентул Сура; и мен, по-младия с осем години от него, той в течение на много години увличаше в стремеж към същата слава. А заедно с теб произнесе малко преди смъртта си защитната реч на Апий Клавдий65, така както и аз бях защитавал мнозина заедно с него.
[231] Vides igitur, ut ad te oratorem, Brute, pervenerimus tam multis inter nostrum tuumque initium dicendi interpositis oratoribus; ex quibus, quoniam in hoc sermone nostro statui neminem eorum qui viverent nominare, ne vos curiosius eliceretis ex me quid de quoque iudicarem, eos qui iam sunt mortui nominabo.

Tum Brutus: non est, inquit, ista causa quam dicis, quam ob rem de iis qui vivunt nihil velis dicere.

Quaenam igitur, inquam, est?

Vereri te, inquit, arbitror ne per nos hic sermo tuus emanet et ii tibi suscenseant, quos praeterieris.

Quid? vos, inquam, tacere non poteritis?

Nos quidem, inquit, facillime; sed tamen te arbitror malle ipsum tacere quam taciturnitatem nostram experiri.

 
LXV. 231. И тъй, Бруте (понеже стигнахме до теб), ти виждаш колко много оратори има между началото на моята ораторска кариера и началото на твоята. Реших да не споменавам онези от тях, които са още живи, за да не полюбопитствате какво е мнението ми за всеки, а да назова само мъртвите.
- Не е това причината да не искаш да говориш за живите оратори! - обади се Брут.
- А каква е тя според теб? - попитах го.
- Смятам, че се боиш да не би да разгласим думите ти и онези, които си пренебрегнал, да се обидят.
- Защо? Вие да не би да не можете да мълчите?
- Можем, но ми се струва, че предпочиташ сам да премълчиш, отколкото да подложиш на изпитание нашата мълчаливост.
[232] Tum ego: vere tibi, inquam, Brute, dicam. non me existimavi in hoc sermone usque ad hanc aetatem esse venturum; sed ita traxit ordo aetatum orationem, ut iam ad minoris etiam pervenerim.

Interpone igitur, inquit, si quos videtur; deinde redeamus ad te et ad Hortensium.

Immo vero, inquam, ad Hortensium; de me alii dicent, si qui volent. Minime vero, inquit. nam etsi me facile omni tuo sermone tenuisti, tamen is mihi longior videtur, quod propero audire de te; nec vero tam de virtutibus dicendi tuis, quae cum omnibus tum certe mihi notissimae sunt, quam quod gradus tuos et quasi processus dicendi studeo cognoscere.

 
232. - Ето каква е истината, Бруте, - отвърнах аз. - Нямах намерение да довеждам беседата си до нашето време. Но последователното изброяване на различните епохи така повлече словото ми, че ето, вече стигнах и до по-младите.
- Затова спомени тези, които желаеш - рече Брут, - и се върни после на вас с Хортензий.
- Не, само на Хортензий. За мен, ако искат, нека говорят други.
- В никакъв случай! - възпротиви се той. - Макар че лесно задържа вниманието ми с твоя разказ, той все пак ми се стори твърде дълъг, защото бързам да чуя за теб. Не толкова за ораторските ти способности, които всички, в това число и аз, отлично познават; по-скоро горя от желание да науча какви са били стъпалата и, тъй да се каже, ходът на твоето красноречие.
[233] Geretur, inquam, tibi mos, quoniam me non ingeni praedicatorem esse vis sed laboris mei. verum interponam, ut placet, alios et a M. Crasso, qui fuit aequalis Hortensi, exordiar.

Is igitur mediocriter a doctrina instructus, angustius etiam a natura, labore et industria et quod adhibebat ad obtinendas causas curam etiam et gratiam, in principibus patronis aliquot annos fuit. in huius oratione sermo Latinus erat, verba non abiecta, res compositae diligenter, nullus flos tamen neque lumen ullum, animi magna, vocis parva contentio, omnia fere ut similiter atque uno modo dicerentur. nam huius aequalis et inimicus C. Fimbria non ita diu iactare se potuit; qui omnia magna voce dicens ve rborum sane bonorum cursu quodam incitato ita furebat tamen, ut mirarere tam alias res agere populum, ut esset insano inter disertos locus.

 
233. - Добре - казах аз, - ще изпълня желанието ти, понеже искаш да хваля не таланта си, а труда си. Но ако нямаш нищо против, преди това ще спомена неколцина други и ще започна с връстника на Хортензий Марк Крас.
LXVI. И тъй, той не бе много подготвен теоретично, а и му липсваше естествено предразположение към науките, но с труда и усърдието си, със старанието си да спечели делото, за което залагаше целия свой авторитет, няколко години подред се задържа сред първите съдебни защитници. Речите му бяха написани на добър латински, със сносни думи, бяха внимателно построени, но в тях нямаше ни един цвят, ни един ярък тон, произнасяше ги с много вълнение в душата, но с малко в гласа, така че в резултат всичко казано излизаше почти еднакво и монотонно. А неговият връстник и противник Гай Фимбрия не можа да блести дълго време. Той винаги говореше със силен глас, с някак забързан поток от безспорно подходящи думи, но понякога така беснееше, че човек се чудеше - какво е гледал римският народ, та е пуснал тоя луд сред ораторите?
[234] Cn. autem Lentulus multo maiorem opinionem dicendi actione faciebat quam quanta in eo facultas erat; qui cum esset nec peracutus, quamquam et ex facie et ex voltu videbatur, nec abundans verbis, etsi fallebat in eo ipso, sic intervallis, exclamationib us, voce suavi et canora, admirando inridebat, calebat in agendo, ut ea quae derant non desiderarentur. ita tamquam Curio copia nonnulla verborum, nullo alio bono, tenuit oratorum locum:

 
234. А Гней Лентул с изпълнението на речите си правеше впечатление на много по-добър, отколкото бе всъщност. Той не беше твърде умен, макар че лицето му и изразът му създаваха такова впечатление, не притежаваше и богат речник, въпреки че и тук заблуждаваше - тъй добре умееше да поднесе речта си, украсена с паузи и възклицания, с приятен и звънък глас, така че онова, което му липсва, да остане незабелязано.
[235] Sic Lentulus ceterarum virtutum dicendi mediocritatem actione occultavit, in qua excellens fuit. nec multo secus P. Lentulus, cuius et excogitandi et loquendi tarditatem tegebat formae dignitas, corporis motus plenus et artis et venustatis, vocis et suavitas et magnitudo. sic in hoc nihil praeter actionem fuit, cetera etiam minora quam in superiore.

 
235. Както Курион, така и Лентул си бе създал име на оратор благодарение на що-годе добрия си речник и на никакво друго качество, като прикриваше посредствеността си в останалото чрез изпълнението, в което бе наистина превъзходен. Немного по-различен бе и Публий Лентул, чиято мудност при откриването и излагането на материала бе прикрита от една изпълнена с достойнство осанка, от жестовете му, в които се чувстваше и тренираност, и естествен чар, от приятния и силен глас. И неговото единствено качество бе умението да изпълнява добре речите си, а в останалото бе по-слаб и от Гней Лентул.
[236] M. Piso quicquid habuit, habuit ex disciplina maxumeque ex omnibus qui ante fuerunt Graecis doctrinis eruditus fuit. habuit a natura genus quoddam acuminis quod etiam arte limaverat, quod erat in reprehendendis verbis versutum et sollers sed saepe sto machosum, nonnumquam frigidum, interdum etiam facetum. is laborem quasi cursum forensem diutius non tulit, quod et corpore erat infirmo et hominum ineptias ac stultitias, quae devorandae nobis sunt, non ferebat iracundiusque respuebat sive morose, ut puta batur, sive ingenuo liberoque fastidio. is cum satis floruisset adulescens, minor haberi est coeptus postea. deinde ex virginum iudicio magnam laudem est adeptus et ex eo tempore quasi revocatus in cursum tenuit locum tam diu, quam ferre potuit laborem; postea quantum detraxit ex studio tantum amisit ex gloria.

 
LXVII. 236. А Марк Пизон дължеше всичките си достойнства на своята ученост - той бе най-добре запознат с гръцката словесност от всички свои предшественици. Притежаваше естествено остроумие, което бе доогладил с помощта на изкуството, бе опитен и умел във възраженията, но често гневлив, друг път - хладен, понякога духовит. Ала не можа да понесе дълго усилията на форума, прилични на непрекъсната надпревара, понеже бе физически слаб, пък и не можеше да изтърпи глупавите людски брътвежи, които се налага да понасяме, и троснато ги отхвърляше - някои отдаваха това на особения му нрав, а други - на високомерието му на човек от знатно потекло. Като младеж бе в разцвет, но по-късно известността му намаля. Голяма слава му донесе процесът срещу весталките и оттогава, сякаш завърнал се на арената, той се включи отново в надбягването и го напусна едва когато силите му изневериха. По-нататък с колкото съкрати усилията си, с толкова намаля и славата му.
[237] P. Murena mediocri ingenio sed magno studio rerum veterum, litterarum et studiosus et non imperitus, multae industriae et magni laboris fuit. C. Censorinus Graecis litteris satis doctus, quod proposuerat explicans expedite, non invenustus actor sed in ers et inimicus fori. L. Turius parvo ingenio sed multo labore, quoquo modo poterat, saepe dicebat; itaque ei paucae centuriae ad consulatum defuerunt.

 
237. Публий Мурена бе с посредствени способности, но много се интересуваше от древността, интересуваше се и от словесността и я познаваше добре, беше много усърден и трудолюбив. Гай Цензорин бе добър познавач на гръцката словесност, умееше с лекота да аргументира твърденията си, доста приятно изпълняваше своите речи, но бе ленив и мразеше форума. Луций Турий имаше твърде скромни заложби, но се трудеше много и често произнасяше речи - такива, каквито му позволяваха възможностите му. Гласовете само на няколко центурии не му достигнаха, за да бъде избран за консул.
[238] C. Macer auctoritate semper eguit, sed fuit patronus propemodum diligentissimus. huius si vita, si mores, si voltus denique non omnem commendationem ingeni everteret, maius nomen in patronis fuisset. non erat abundans, non inops tamen; non valde nitens, non plane horrida oratio; vox gestus et omnis actio sine lepore; at in inveniendis componendisque rebus mira accuratio, ut non facile in ullo diligentiorem maioremque cognoverim, sed eam ut citius veteratoriam quam oratoriam diceres. hic etsi etiam in publicis causis probabatur, tamen in privatis inlustriorem obtinebat locum.

 
238. Гай Мацер никога не се бе ползвал с авторитет, но бе едва ли не най-старателният защитник. Ако животът, нравът, че и лицето му не бяха тъй неприсъщи на един талантлив човек, той щеше да има още по-добро име като адвокат. Не бе прекалено словоохотлив, но не бе и съвсем сух, словото му не бе блестящо, но не бе и много грубо. Глас, жестове, изпълнение на речта - всичко това при него бе лишено от привлекателност; но пък бе невероятно грижлив при откриването и разполагането на материала - не познавам друг по-старателен в това отношение. Ала у Мацер това издаваше по-скоро опитност и ловкост, отколкото ораторски талант. Макар че печелеше одобрение и в криминални дела, той все пак бе по-вещ в частните.
[239] C. deinde Piso statarius et sermonis plenus orator, minime ille quidem tardus in excogitando, verum tamen voltu et simulatione multo etiam acutior quam erat videbatur. nam eius aequalem M.'. Glabrionem bene institutum avi Scaevolae diligentia socors i psius natura neglegensque tardaverat. etiam L. Torquatus elegans in dicendo, in existimando admodum prudens, toto genere perurbanus. meus autem aequalis Cn. Pompeius vir ad omnia summa natus maiorem dicendi gloriam habuisset, nisi eum maioris gloriae cupi ditas ad bellicas laudes abstraxisset. erat oratione satis amplus, rem prudenter videbat; actio vero eius habebat et in voce magnum splendorem et in motu summam dignitatem.

 
LXVIII. 239. След него идва Гай Пизон - оратор статичен, с богато слово, много досетлив, но не толкова умен, колкото се стараеше да изглежда, придавайки съответното изражение на лицето си. А неговият връстник Маний Глабрион, добре образован благодарение на старанието на дядо си Сцевола, бе спъван от своята вродена леност и небрежност. И Луций Торкват се изразяваше елегантно, бе един проницателен в оценките си и изобщо твърде изискан оратор. Моят връстник Гней Помпей, човек, роден под щастлива звезда, щеше да постигне по-големи успехи в красноречието, ако жаждата му за слава не го бе подтикнала към воински подвизи. Той говореше с богато слово, ясно съзираше същината на делото, а изпълнението му се отличаваше с бляскавия тембър на гласа му и с изключителното достолепие на жестовете му.
[240] Noster item aequalis D. Silanus, vitricus tuus, studi ille quidem habuit non multum, sed acuminis et orationis satis. Q. Pompeius A. f., qui Bithynicus dictus est, biennio quam nos fortasse maior, summo studio dicendi multaque doctrina, incredibili la bore atque industria, quod scire possum: fuit enim mecum et cum M. Pisone cum amicitia tum studiis exercitationibusque coniunctus. huius actio non satis commendabat orationem; in hac enim satis erat copiae, in illa autem leporis parum.

 
240. Друг наш връстник, твоят втори баща Деций Силан, не бе кой знае колко учен, но притежаваше достатъчно остроумие и дар слово. Квинт Помпей, синът на Авъл, наречен Витински, с около две години по-възрастен от мен, бе страстно отдаден на занимания с красноречие, много образован, невероятно трудолюбив и енергичен. Знам това, защото с него и с Марк Пизон ни свързваха както приятелство, така и общите ни занимания и упражнения. Неговото изпълнение не умееше да представи речта му в истинската й светлина - тя беше достатъчно богата, а изпълнението й - недостатъчно привлекателно.
[241] Erat eius aequalis P. Autronius voce peracuta atque magna nec alia re ulla probabilis, et L. Octavius Reatinus, qui cum multas iam causas diceret, adulescens est mortuus—is tamen ad dicendum veniebat magis audacter quam parate —, et C. Staienus, qui se ipse adoptaverat et de Staieno Aelium fecerat, fervido quodam et petulanti et furioso genere dicendi: quod quia multis gratum erat et probabatur, ascendisset ad honores, nisi in facinore manifesto deprehensus poenas legibus et iudicio dedisset.

 
241. Връстници му бяха Публий Аутроний, чието единствено достойнство бе резкият му и силен глас, и Луций Октавий Реатински, който, макар и проявил се вече в много дела, твърде млад почина - той се впускаше да говори не толкова уверен в подготовката си, колкото тласкан от дързостта си; и Гай Стайен, който сам се бе осиновил66 и от Стайен бе останал Елий - в словото му имаше някакво кипене, буйство и бяс. Понеже подобен стил се нрави и среща одобрение, той щеше да направи кариера, ако не бе уличен в явно престъпление и наказан по закон с присъда.
[242] Eodem tempore C. L. Caepasii fratres fuerunt, qui multa opera, ignoti homines et repentini, quaestores celeriter facti sunt, oppidano quodam et incondito genere dicendi. addamus huc etiam, ne quem vocalem praeterisse videamur, C. Cosconium Calidianum, qui nullo acumine eam tamen verborum copiam, si quam habebat, praebebat populo cum multa concursatione magnoque clamore. quod idem faciebat Q. Arrius, qui fuit M. Crassi quasi secundarum. is omnibus exemplo debet esse quantum in hac urbe polleat multorum oboedire tempori multorumque vel honori vel periculo servire.

 
LXIX. 242. По същото време живяха и братята Гай и Луций Цепазий, които не бяха от знатен род, а от ниско потекло - неочаквано явили се, те бързо станаха квестори благодарение на голямата си енергичност. Тяхното красноречие бе някак си провинциално и необработено. Нека споменем тук, за да не пропуснем някой от гласовитите, и Гай Косконий Калидиан, който бе лишен напълно от острота на ума, но цялото си дар слово - доколкото го имаше - предлагаше на народа, който на тълпи и с невъобразима гълчава се стичаше да го чуе. Същото правеше и Квинт Арий, който бе сякаш сянка на Марк Крас. Той е пример за това, колко печели у нас този, който умее да се нагоди към настроенията на тълпата и да помага на множество хора, впуснали се в правене на кариера или озовали се в критично положение.
[243] His enim rebus infimo loco natus et honores et pecuniam et gratiam consecutus etiam in patronorum—sine doctrina, sine ingenio—aliquem numerum pervenerat. sed ut pugiles inexercitati, etiam si pugnos et plagas Olympiorum cupidi ferre possunt, solemt amen saepe ferre non possunt, sic ille cum omni iam fortuna prospere functus labores etiam magnos excepisset, illius iudicialis anni severitatem quasi solem non tulit.

 
243. С помощта на тези свои качества, макар да бе от ниско потекло, той успя да си спечели положение, богатство и влияние; и въпреки липсата на образование и талант дори бе признат за адвокат. Но както нетренираните боксьори, жадни за олимпийска слава, могат да изтърпят юмручния бой и раните, но често не могат да понесат слънцето на арената, така и той, след като съдбата го бе дарила с успех и му бяха възложени големи и трудни дела, не можа да издържи на строгите мерки, въведени в съдилищата през онази известна вам година - мерки, които бяха за него като жежко слънце67.
[244] Tum Atticus: tu quidem de faece, inquit, hauris idque iam dudum, sed tacebam; hoc vero non putabam, te usque ad Staienos et Autronios esse venturum.

Non puto, inquam, existimare te ambitione me labi, quippe de mortuis; sed ordinem sequens in memoriam notam et aequalem necessario incurro. volo autem hoc perspici, omnibus conquisitis, qui in multitudine dicere ausi sint, memoria quidem dignos perpaucos , verum qui omnino nomen habuerint, non ita multos fuisse. sed ad sermonem institutum revertamur.

 
244. - Ти вече се ровиш из калта, и то отдавна - обади се тук Атик, - но аз си мълчах - не очаквах, че ще стигнеш до Стайеновци и Аутрониевци!
- Не смяташ, вярвам - рекох му, - че съм воден от стремеж да се харесам някому, тъй като говоря за хора вече покойници. Просто, следвайки естествения ред, по необходимост достигам до познатите ни наши съвременници. Но искам да е ясно едно: от всички издирени от мен хора, осмелявали се някога да говорят публично, ораторите, достойни за внимание, са твърде малко; ала не са толкова много и тези, които въобще не са били смятани за оратори. А сега да се върнем към темата си.
[245] T. Torquatus T. f. et doctus vir ex Rhodia disciplina Molonis et a natura ad dicendum satis solutus atque expeditus, cui si vita suppeditavisset, sublato ambitu consul factus esset, plus facultatis habuit ad dicendum quam voluntatis. itaque studio hui c non satisfecit, officio vero nec in suorum necessariorum causis nec in sententia senatoria defuit.

 
LXX. 245. Тит Торкват, синът на Тит, ученик на родосеца Молон, бе по природа надарен с умението да се изразява свободно и леко и ако бе живял малко по-дълго, щеше да стане консул след премахването на подкупите при избори; той притежаваше повече умение да говори, отколкото желание да го прави, затова не се занимаваше достатъчно с красноречие. Но го практикуваше винаги, когато го изискваше дългът му - при дела на негови близки или при даване на мнение в сената.
[246] Etiam M. Pontidius municeps noster multas privatas causas actitavit, celeriter sane verba volvens nec hebes in causis vel dicam plus etiam quam non hebes, sed effervescens in dicendo stomacho saepe iracundiaque vehementius; ut non cum adversario solum sed etiam, quod mirabile esset, cum iudice ipso, cuius delinitor esse debet orator, iurgio saepe contenderet. M. Messalla minor natu quam nos, nullo modo inops, sed non nimis ornatus genere verborum; prudens acutus, minime incautus patronus, in causis co gnoscendis componendisque diligens, magni laboris, multae operae multarumque causarum.

 
246. Моят земляк Марк Понтидий също бе водил много частни дела. Той бързо редеше думите и се справяше с работата си прилично, бих казал, даже повече от прилично, но говорейки, често кипваше от силен гняв и тогава ругаеше не само противника, но дори, колкото и невероятно да звучи, самия съдия, когото ораторът трябва да се стреми да разнежи. Речта на Марк Месала, който бе по-млад от мен, в никакъв случай не бе суха, но й липсваше необходимият ораторски блясък. Той бе умен, изобретателен, твърде внимателен защитник, старателно се запознаваше с материала за речта си и грижливо го подреждаше, бе много трудолюбив, много енергичен и много често пледираше.
[247] Duo etiam Metelli, Celer et Nepos nihil in causis versati nec sine ingenio nec indocti hoc erant populare dicendi genus adsecuti. Cn. autem Lentulus Marcellinus nec umquam indisertus et in consulatu pereloquens visus est, non tardus sententiis, non in ops verbis, voce canora, facetus satis. C. Memmius L. f. perfectus litteris sed Graecis, fastidiosus sane Latinarum, argutus orator verbisque dulcis, sed fugiens non modo dicendi verum etiam cogitandi laborem, tantum sibi de facultate detraxit quantum imm inuit industriae.

 
247. Двамата Метели, Целер и Непот, донейде опитни в дела, нелишени от талант и образование, си бяха избрали споменатия простонароден ораторски стил. А Гней Лентул Марцелин никога не бе правил впечатление на бездарен оратор, по време на консулството си даже се прояви като твърде красноречив - умът му бе бърз, не му липсваха думи, имаше звънък глас, бе доста духовит. Гай Мемий68, синът на Луций, познаваше до съвършенство словесността, но гръцката - на латинската той гледаше отвисоко. Беше находчив и приятен оратор, ала не обичаше да си прави труда не само да говори, но и да мисли, затова колкото усърдието му намаляваше, толкова и уменията му се губеха.
[248] Hoc loco Brutus: quam vellem, inquit, de his etiam oratoribus qui hodie sunt tibi dicere luberet; et si de aliis minus, de duobus tamen quos a te scio laudari solere, Caesare et Marcello, audirem non minus lubenter quam audivi de iis qui fuerunt.

Cur tandem? inquam; an exspectas quid ego iudicem de istis qui tibi sunt aeque noti ac mihi?

Mihi mehercule, inquit, Marcellus satis est notus, Caesar autem parum; illum enim saepe audivi, hic, cum ego iudicare iam aliquid possem, afuit.

 
248. - Колко бих искал - намеси се Брут - да бъдеш така любезен и да ни разкажеш и за днешните оратори! Ако не за други, то поне за двамата, които често съм те чувал да хвалиш, Цезар и Марцел, бих слушал с не по-малко удоволствие, отколкото за тези от миналите епохи.
- Но защо? - учудих се аз. - Или те интересува моето мнение за тези хора, които познаваш не по-зле от мен?
- Честна дума - рече той, - Марцел ми е доста добре познат, но Цезар познавам малко - първия съм слушал често, докато другият отсъстваше тогава, когато можех да си съставя мнение за него.
[249] Quid igitur de illo iudicas quem saepe audisti?

Quid censes, inquit, nisi id quod habiturus es similem tui?

Ne ego, inquam, si itast, velim tibi eum placere quam maxume.

Atqui et ita est, inquit, et vementer placet; nec vero sine causa. nam et didicit et omissis ceteris studiis unum id egit seseque cotidianis commentationibus acerrume exercuit.

 
249. - И какво мислиш за този, когото често си слушал? - попитах аз.
- Какво друго - отвърна той - освен това, че в негово лице ще имаме един оратор, който страшно прилича на теб?
- Добре - казах, - ако това е истина, бих желал той да ти се нрави колкото може повече.
- Но то си е така, той много ми харесва и не случайно. Защото и е получил съответното образование, и оставяйки настрана всичко друго, се е посветил единствено на занимания с красноречие, като се е упражнявал най-старателно.
[250] Itaque et lectis utitur verbis et frequentibus <sententis>, splendore vocis, dignitate motus fit speciosum et inlustre quod dicitur, omniaque sic suppetunt, ut ei nullam deesse virtutem oratoris putem; maxumeque laudandus est, qui hoc tempore ipso, cum liceat in hoc communi nostro et quasi fatali malo, consoletur se cum conscientia optumae mentis tum etiam usurpatione et renovatione doctrinae. vidi enim Mytilenis nuper virum atque, ut dixi, vidi plane virum. itaque cum eum antea tui similem in dicendo viderim, tum vero nunc a doctissimo viro tibique, ut intellexi, amicissimo Cratippo instructum omni copia multo videbam similiorem.

 
250. Затова в речта му има отбрани думи, много мисли, а звучният глас и изпълнените с достойнство жестове правят онова, което изрича, красиво и блестящо; и той така разполага с всичко, че според мен не му липсва никое ораторско качество. А най-голяма похвала заслужава, задето и в този момент, в това наше общо съдбовно нещастие прави това, което времето позволява: утешава се със съзнанието, че е служил на справедлива кауза и с практикуването и обновяването на своята наука. Наскоро видях в Митилена този мъж - повтарям ви, истински мъж69. И преди той ми се е струвал подобен по красноречие на теб, а сега, преминал през школата на учения Кратип69 - твой, както разбрах, много добър приятел - и овладял цялото му богатство от знания, още повече ми се стори, че ти прилича.
[251] Hic ego: etsi, inquam, de optumi viri nobisque amicissimi laudibus lubenter audio, tamen incurro in memoriam communium miseriarum, quarum oblivionem quaerens hunc ipsum sermonem produxi longius. sed de Caesare cupio audire quid tandem Atticus iudicet.

Et ille: praeclare, inquit, tibi constas, ut de iis qui nunc sint nihil velis ipse dicere; et hercule si sic ageres, ut de iis egisti qui iam mortui sunt, neminem ut praetermitteres, ne tu in multos Autronios et Staienos incurreres. quare sive hanc turbam effugere voluisti sive veritus <es> ne quis se aut praeteritum aut non satis laudatum queri posset, de Caesare tamen potuisti dicere, praesertim cum et tuum de illius ingenio notissimum iudicium esset nec illius de tuo obscurum.

 
251. - Макар че с удоволствие слушам ласкавите ти думи за тези прекрасни хора, мои близки приятели, все пак това ми навява мисълта за общите ни нещастия, а нали именно тях исках да забравя, удължавайки нашия разговор! - казах аз. - Що се отнася до Цезар, желая да чуя преценката на Атик за него.
LXXII. - Възхитителна е упоритостта, с която отказваш да говориш каквото и да било за днешните оратори! - рече Брут. - Честна дума, ако и тук, както при вече мъртвите, бе решил да не пропускаш никого, щеше да налетиш на мнозина Аутрониевци и Стайеновци. Добре, ти, от една страна, искаш да избегнеш изброяването на тази тълпа оратори, а, от друга, се боиш да не се окаже, че си пропуснал някой или че не си му отдал заслуженото; но за Цезар можеш да говориш, защото твоето мнение за таланта му е добре известно, както и неговото - за твоя.
[252] Sed tamen, Brute, inquit Atticus, de Caesare et ipse ita iudico et de hoc huius generis acerrumo existimatore saepissume audio, illum omnium fere oratorum Latine loqui elegantissume; nec id solum domestica consuetudine ut dudum de Laeliorum et Muciorum familiis audiebamus, sed quamquam id quoque credo fuisse, tamen, ut esset perfecta illa bene loquendi laus, multis litteris et iis quidem reconditis et exquisitis summoque studio et diligentia est consecutus:

 
252. - Както и да е, Бруте - каза Атик, - но аз самият считам, пък и съм го чувал от този тук най-проникновен ценител на красноречието, че Цезар говори латински едва ли не най-добре от всички оратори. И това не се дължи само на семейната му среда70, както е при Лелиевци и Муциевци, макар да не изключвам нейното влияние; все пак, за да постигне това качество на говора, той е трябвало да изучи много писано по този въпрос - при това много специализирани и на високо равнище съчинения, а и да вложи огромно усърдие и прилежност.
[253] Qui[n] etiam in maxumis occupationibus ad te ipsum, inquit in me intuens, de ratione Latine loquendi accuratissume scripserit primoque in libro dixerit verborum dilectum originem esse eloquentiae tribueritque, mi Brute, huic nostro, qui me de illo maluit quam se dicere, laudem singularem; nam scripsit his verbis, cum hunc nomine esset adfatus: ac si, cogitata praeclare eloqui <ut> possent, nonnulli studio et usu elaboraverunt, cuius te paene principem copiae atque inventorem bene de nomine ac dignitate populi Romani meritum esse existumare debemus: hunc facilem et cotidianum novisse sermonem nunc pro relicto est habendum?

 
253. Въпреки че бе зает с изключително важни дела, той все пак най-грижливо написа и ти посвети - обърна се Атик към мен - своята творба за умението да се говори добре латински71, като в първата книга писа: "Първоизточник на красноречието е подборът на думите." И знаеш ли, Бруте, даде най-възторжена оценка на този наш приятел, който сега предпочете вместо него аз да говоря за Цезар. Обръщайки се към него по име, той казва така: "Действително, мнозина са успявали да изразят по прекрасен начин своите мисли благодарение на усърдието и опита си - сред тях ти, едва ли не първооткривател на богатството на красноречието, заслужаваш голяма похвала, задето прослави и украси с достойнство римското име. Но значи ли това, че трябва да изоставим обикновеното слово?"
[254] Tum Brutus: amice hercule, inquit, et magnifice te laudatum puto, quem non solum principem atque inventorem copiae dixerit, quae erat magna laus, sed etiam bene meritum de populi Romani nomine et dignitate. quo enim uno vincebamur a victa Graecia, id aut ereptum illis est aut certe nobis cum illis communicatum.

 
LXXIII. 254. - Чудесни, твърде ласкави думи! - възкликна Брут. - Той не само те е нарекъл "първооткривател на богатството на красноречието", което е голяма похвала, но е посочил и заслугите ти за прославата и издигането на римското име. Защото едничкото нещо, в което ни побеждаваше победена Гърция, й бе отнето, или поне вече споделяме с нея първенството72.
[255] Hanc autem, inquit, gloriam testimoniumque Caesaris tuae quidem supplicationi non, sed triumphis multorum antepono.

Et recte quidem, inquam, Brute; modo sit hoc Caesaris iudici, non benevolentiae testimonium. plus enim certe adtulit huic populo dignitatis quisquis est ille, si modo est aliquis, qui non inlustravit modo sed etiam genuit in hac urbe dicendi copiam, quam illi qui Ligurum castella expugnaverunt: ex quibus multi sunt, ut scitis, triumphi.

 
255. И аз - каза той - поставям тази твоя слава, засвидетелствана от Цезар, по-горе не само от благодарствения молебен в твоя чест73, но дори от триумфите на мнозина!
- Прав си, Бруте - отвърнах му, - стига само тази оценка да изразява истинското мнение на Цезар, а не само неговите добри чувства към мен. Защото съм убеден, че повече краси римското име онзи - който и да е той, стига само да го има, - който не само е разкрил богатствата на нашия език, а и сам ги е създавал, отколкото ония, които са превземали лигурските73 крепости - крепости, донесли ни толкова триумфи.
[256] Verum quidem si audire volumus, omissis illis divinis consiliis, quibus saepe constituta est imperatorum sapientia salus civitatis aut belli aut domi, multo magnus orator praestat minutis imperatoribus. 'at prodest plus imperator.' quis negat? sed tam en—non metuo ne mihi adclametis; est autem quod sentias dicendi liber locus—malim mihi L. Crassi unam pro M'. Curio dictionem quam castellanos triumphos duo. 'at plus interfuit rei publicae castellum capi Ligurum quam bene defendi causam M'.Curi'.

 
256. Но ако искате да знаете, като оставим настрана онези боговдъхновени идеи, благодарение на които пълководческата мъдрост често е спасявала гражданите във война или в мир, големият оратор стои много по-високо от дребните военачалници. Ама полезен бил военачалникът - че кой казва обратното? Но все пак - не се боя, че ще ме освиркате, защото тук всеки може да каже свободно мнението си - аз бих предпочел едничката реч на Крас в защита на Маний Курий пред два триумфа заради превзети крепости.
[257] Credo; sed Atheniensium quoque plus interfuit firma tecta in domiciliis habere quam Minervae signum ex ebore pulcherrimum; tamen ego me Phidiam esse mallem quam vel optumum fabrum tignuarium. quare non quantum quisque prosit, sed quanti quisque sit ponderandum est; praesertim cum pauci pingere egregie possint aut fingere, operarii autem aut baiuli deesse non possint.

 
257. Ама по-полезно за държавата било да се превземе лигурска крепост, отколкото да се защитят интересите на Маний Курий - вярно, така е. Но и за атиняните е било по-полезно да имат солиден покрив над главата си, откол
кото възхитителната Минерва от слонова кост, ала все пак аз бих предпочел да съм Фидий, отколкото и най-добрият майстор дърводелец. Защото човек трябва да се оценява не по това, колко е полезен, а по това, колко струва, особено като се вземе предвид, че малцина умеят да рисуват и да ваят добре, докато черноработници и хамали има колкото искаш.
[258] Sed perge, Pomponi, de Caesare et redde quae restant.

Solum quidem, inquit ille, et quasi fundamentum oratoris vides locutionem emendatam et Latinam, cuius penes quos laus adhuc fuit, non fuit rationis aut scientiae sed quasi bonae consuetudinis. mitto C. Laelium P. Scipionem: aetatis illius ista fuit laus tamquam innocentiae sic Latine loquendi—nec omnium tamen; nam illorum aequales Caecilium et Pacuvium male locutos videmus —: sed omnes tum fere, qui nec extra urbem hanc vixerant neque eos aliqua barbaries domestica infuscaverat, recte loquebantur. sed hanc certe rem deteriorem vetustas fecit et Romae et in Graecia. confluxerunt enim et Athenas et in hanc urbem multi inquinate loquentes ex diversis locis. quo magis expurgandus est sermo et adhibenda tamquam obrussa ratio, quae mutari non potest, nec utendum pravissima consuetudinis regula.

 
LXXIV. 258. Но ти, Помпоний, продължавай да ни говориш за Цезар - доизплати ни дължимия остатък.
- Действително - поде той, - за теб почвата и, тъй да се каже основата на красноречието е правилното и чисто латинско слово. Онези, които до днес са го притежавали, са го били овладели не с помощта на някаква наука - то по-скоро им е било един добър навик. Не говоря за Гай Лелий и Публий Сципион - в тяхно време високо ценени са били както чистотата на нравите, така и правилният латински говор. Разбира се, изключения има - виждаме, че съвременниците им Цецилий и Пакувий, са говорели зле. Но все пак почти всички, които не били живели извън Рим и чиято реч не била опетнена от някакво варварско наречие, говорели правилно. Ала с течение на времето езикът и в Рим, и в Гърция ставал по-лош, понеже и в Атина, и у нас нахлули от много места тълпи пришълци, говорещи нечисто. Ето защо е много необходимо речта да се пречисти и спрямо нея да се прилага твърд, изпитан сякаш на огън критерий, който да е неизменен, а не да се доверяваме на навика - нещо твърде порочно.
[259] T. Flamininum, qui cum Q. Metello consul fuit, pueri vidimus: existumabatur bene Latine, sed litteras nesciebat. Catulus erat ille quidem minime indoctus, ut a te paulo est ante dictum, sed tamen suavitas vocis et lenis appellatio litterarum bene loquendi famam confecerat. Cotta, qui se valde dilatandis litteris a similitudine Graecae locutionis abstraxerat sonabatque contrarium Catulo, subagreste quiddam planeque subrusticum, alia quidem quasi inculta et silvestri via ad eandem laudem pervenerat. Sisenna autem quasi emendator sermonis usitati cum esse vellet, ne a C. Rusio quidem accusatore deterreri potuit quominus inusitatis verbis uteretur.

 
259. Виждали сме като деца Тит Фламинин, консул заедно с Метел - за него се смяташе, че говори добре латински, но той бе невеж в словесността. Споменатият вече Катул не бе в никакъв случай неук, което ти сам изтъкна, но славата си на добър оратор дължеше на своя звучен глас и на мекото произношение на звуковете. Кота, който с неговите много отворени гласни бе в явно противоречие с гръцките образци и чиято реч, обратно на Катуловата, звучеше много грубо и направо простовато, можа да се добере до същата слава, само че стигайки до нея сякаш през гори и пущинаци.
[260] Quidnam istuc est? inquit Brutus, aut quis est iste C. Rusius?

Et ille: fuit accusator, inquit, vetus, quo accusante C. Hirtilium Sisenna defendens dixit quaedam eius sputatilica esse crimina. tum C. Rusius: 'circumvenior, inquit, iudices, nisi subvenitis. Sisenna quid dicat nescio; metuo insidias. sputatilica, quid est hoc? sputa quid sit scio, tilica nescio.' maxumi risus; sed ille tamen familiaris meus recte loqui putabat esse inusitate loqui.

 
260. А пък Сисена искаше, тъй да се каже, да поправи обикновената реч и дори обвинителят Гай Рузий не можа да го отучи от навика му да си служи с необичайни думи.
- Какво имаш предвид? - попита Брут. - И кой е този Гай Рузий?
- Един опитен стар обвинител - отвърна Атик, - който обвиняваше Гай Хирцилий и когото защитникът на Хирцилий, Сисена, упрекна, че някои негови обвинения били "sputatilicа"74.
LXXV. Тогава Рузий възкликна: "Помощ, съдии, опитват се да ме измамят! Не разбирам какво казва Сисена, боя се, че тук има някакво коварство - знам що е "sputa" (плюнки), но не знам що е "tilica"! "Това предизвика гръмък смях. Но моят приятел Сисена смяташе, че да говориш правилно значи да говориш необичайно.
[261] Caesar autem rationem adhibens consuetudinem vitiosam et corruptam pura et incorrupta consuetudine emendat. itaque cum ad hanc elegantiam verborum Latinorum—quae, etiam si orator non sis et sis ingenuus civis Romanus, tamen necessaria est—adiungit illa oratoria ornamenta dicendi, tum videtur tamquam tabulas bene pictas conlocare in bono lumine. hanc cum habeat praecipuam laudem in communibus, non video cui debeat cedere. splendidam quandam minimeque veteratoriam rationem dicendi tenet, voce motu for ma etiam magnificam et generosam quodam modo.

 
261. А Цезар, прилагайки своя разумен принцип, заменя погрешните и порочни речеви навици с други, чисти и правилни. Затова, когато към тази изисканост на латинското слово - а тя е необходима не само на оратора, а и на свободния римски гражданин - прибавя блестящите ораторски похвати за украса на речта, той сякаш излага добре нарисувани картини на добро осветление. И понеже освен общите за всички оратори достойнства той притежава и това присъщо само нему качество, то аз не виждам как би могъл да отстъпи на някого. Речта му е блестяща, в нея няма следа от баналност, гласът, жестовете, държанието му излъчват някакво величие и благородство.
[262] Tum Brutus: orationes quidem eius mihi vehementer probantur. compluris autem legi; atque etiam commentarios quosdam scripsit rerum suarum.

Valde quidem, inquam, probandos; nudi enim sunt, recti et venusti, omni ornatu orationis tamquam veste detracta. sed dum voluit alios habere parata, unde sumerent qui vellent scribere historiam, ineptis gratum fortasse fecit, qui volent illa calamistris inurere: sanos quidem homines a scribendo deterruit; nihil est enim in historia pura et inlustri brevitate dulcius. sed ad eos, si placet, qui vita excesserunt, revertamur.

 
262. - Аз страшно харесвам неговите речи и съм чел много от тях - обади се Брут. - А той е автор и на записки за своите дела.
- Да, и то чудесни - казах аз, - защото са чисти, естествени и приятни, всяка словесна украса е свлечена от тях като ненужна дреха. Но желаейки да предостави източник на материал на други историци, той може би е зарадвал глупците, които искат да фризират историята; докато на умните хора е отнел всякакво желание да пишат, тъй като те знаят, че в историографията няма нищо по-приятно от чистия и блестящо кратък стил. Но ако нямате нищо против, нека се върнем към онези, които вече не са между живите.
[263] C. Sicinius igitur Q. Pompei illius, qui censor fuit, ex filia nepos quaestorius mortuus est; probabilis orator, iam vero etiam probatus, ex hac inopi ad ornandum, sed ad inveniendum expedita Hermagorae disciplina. ea dat rationes certas et praecepta dicendi; quae si minorem habent apparatum—sunt enim exilia —, tamen habent ordinem et quasdam errare in dicendo non patientes vias. has ille tenens et paratus ad causas veniens, verborum non egens, ipsa illa comparatione disciplinaque dicendi iam in patronorum numerum pervenerat.

 
LXXVI. 263. И тъй Гай Сулпиций, син на дъщерята на известния Квинт Помпей - цензора, почина след своето квесторство. Той бе достоен за одобрение оратор, дори вече одобрен, бе последовател на Хермагоровото75 учение, което не държи на украсата, но ни помага при откриването на материала. То дава точни принципи и правила за красноречието - макар че не допринасят много за външния блясък, защото са твърде сухи, те все пак внасят порядък и методи, които не позволяват да се заблудим. Въоръжен с тези средства, добре подготвен за делата си, словоохотлив, той благодарение на подготовката си и на своята ученост бе заел полагащото му се място сред съдебните защитници.
[264] Erat etiam vir doctus in primis C. Visellius Varro consobrinus meus, qui fuit cum Sicinio aetate coniunctus. is cum post curulem aedilitatem iudex quaestionis esset, est mortuus; in quo fateor volgi iudicium a iudicio meo dissensisse. nam populo non erat satis vendibilis: praeceps quaedam et cum idcirco obscura, quia peracuta, tum rapida et celeritate caecata oratio; sed neque verbis aptiorem cito alium dixerim neque sententiis crebriorem. praeterea perfectus in litteris iurisque civilis iam a patre Aculeone traditam tenuit disciplinam.

 
264. Един от първите по ученост хора бе моят братовчед Гай Визелий Варон, връстник на Сулпиций. Той почина след курулното си едилство като председател на съда по углавни дела. Признавам, мнението на народа за него се отличаваше от моето. Народът не го одобряваше много: речта му бе стремглава, твърде находчива и затова неясна, замъглена от прекаленото бързане. Но едва ли бих могъл да посоча друг оратор с такъв усет за уместна употреба на думи и с такова изобилие от идеи. Освен това той бе съвършен познавач на словесността и владееше гражданското право, което бе изучил с помощта на баща си Гай Акулеон.
[265] Reliqui sunt, qui mortui sint, L. Torquatus, quem tu non tam cito rhetorem dixisses, etsi non derat oratio, quam, ut Graeci dicunt, politikon. erant in eo plurumae litterae nec eae volgares, sed interiores quaedam et reconditae, divina memoria, summa verborum et gravitas et elegantia; atque haec omnia vitae decorabat gravitas et integritas. me quidem admodum delectabat etiam Triari in illa aetate plena litteratae senectutis oratio. quanta severitas in voltu, quantum pondus in verbis, quam nihil non consideratum exibat ex ore!.

 
265. Друг от вече покойните оратори бе Луций Торкват, когото човек не би могъл да нарече в пълния смисъл на думата оратор, макар че не му липсваше красноречие; но то бе от онзи тип, който гърците наричат "политическо". Той беше запознат с множество науки, и то по-недостъпни и по-отвлечени, притежаваше свръхчовешка памет, твърде авторитетно и изискано слово. На всички тези качества додаваше красота достойният му и непокварен живот. На мен много ми допадаше и речта на Триарий, изпълнена въпреки младостта му със зряла мъдрост. Колко бе строго лицето му! Как тежки - думите му! Колко обмислено бе всичко, излязло от неговата уста.
[266] Tum Brutus Torquati et Triari mentione commotus—utrumque enim eorum admodum dilexerat —: ne ego, inquit, ut omittam cetera quae sunt innumerabilia, de istis duobus cum cogito, doleo nihil tuam perpetuam auctoritatem de pace valuisse. nam nec istos excellentis viros nec multos alios praestantis civis res publica perdidisset. Sileamus, inquam, Brute, de istis, ne augeamus dolorem. nam et praeteritorum recordatio est acerba et acerbior exspectatio reliquorum. itaque omittamus lugere et tantum quid quisque dicendo potuerit, quoniam id quaerimus, praedicemus.

 
266. Тук Брут, развълнуван от спомена за Торкват и Триарий, защото много обичаше и двамата, каза:
- Старая се да не мисля за безбройните други неща, които ни навяват скръб, но сетя ли се за тези двама мъже, не мога да не скърбя, задето твоите непрестанни грижи за опазването на мира не се увенчаха с успех! Тогава държавата не би загубила нито тези двама отлични граждани, нито още много други!
- Замълчи, да не разбуждаме болката в душите си, Бруте - рекох аз. - Тягостни са спомените за минали нещастия, още по-тягостно е очакването на бъдещи. Затова нека не се отдаваме на скръб и кажем само кой какъв оратор е бил, защото именно това ни интересува.
[267] Sunt etiam ex iis, qui eodem bello occiderunt, M. Bibulus, qui et scriptitavit accurate, cum praesertim non esset orator, et egit multa constanter; Appius Claudius socer tuus, conlega et familiaris meus: hic iam et satis studiosus et valde cum doctus tum etiam exercitatus orator et cum auguralis tum omnis publici iuris antiquitatisque nostrae bene peritus fuit. L. Domitius nulla ille quidem arte, sed Latine tamen et multa cum libertate dicebat.

 
LXXVII. 267. Сред онези, които загинаха в същата война, са и Марк Бибул, който пишеше много и грижливо, при все че не бе оратор, и проявяваше постоянство в много свои постъпки; Апий Клавдий, тъстът ти, мой колега и приятел - той бе и много любознателен, и много учен, опитен оратор, добър познавач както на авгурското и на цялото публично право, така и на нашата древна история. Луций Домиций не се опираше на никаква ораторска теория, но говореше чист латински език и се изразяваше много свободно.
[268] duo praeterea Lentuli consulares, quorum Pu blius ille nostrarum iniuriarum ultor, auctor salutis, quicquid habuit, quantumcumque fuit, illud totum habuit e disciplina; instrumenta naturae derant; sed tantus animi splendor et tanta magnitudo, ut sibi omnia, quae clarorum virorum essent, non dubitaret asciscere eaque omni dignitate obtineret. L. autem Lentulus satis erat fortis orator, si modo orator, sed cogitandi non ferebat laborem; vox canora, verba non horrida sane, ut plena esset animi et terroris oratio; quaereres in iudiciis fortasse melius, in re publica quod erat esse iudicares satis.

 
268. Освен това към тях спадат и двамата бивши консули Публий Лентул и Луций Лентул. Единият, Публий, моят отмъстител и спасител76, всички до едно свои достойнства дължеше изцяло на обучението си: липсваха му всякакви природни заложби; но по дух бе толкова прекрасен и велик, че без колебание изяви претенции за всички длъжности, подобаващи на славните люде, и ги изпълни с цялото им достойнство. А Луций Лентул бе един смел оратор (ако изобщо заслужаваше това име), но не можеше да си наложи да обмисля предварително речите си. Гласът му бе звучен, думите му се лееха доста плавно, тъй че речта му бе пълна със страст и заплаха. В съда може би би ни се сторила недостатъчно добра, но при политическите прения бихме я одобрили напълно.
[269] Ne T. quidem Postumius contemnendus in dicendo; de re publica vero non minus vemens orator quam bellator fuit, effrenatus et acer nimis, sed bene iuris publici leges atque instituta cognoverat.

Hoc loco Atticus: putarem te, inquit, ambitiosum esse, si, ut dixisti, ii quos iam diu conligis viverent. omnis enim commemoras, qui ausi aliquando sunt stantes loqui, ut mihi imprudens M. Servilium praeterisse videare.

 
269. И Тит Постумий не бе за пренебрегване - впрочем той бе не по-малко темпераментен като оратор в политиката, отколкото като воин на бойното поле; прекалено разюздан и буен, но добър познавач на законите и на принципите в публичното право.
Тук се намеси Атик:
- Щях да сметна, че преследваш някакви користни цели, ако всички тези, които отдавна вече ни изброяваш, бяха живи. Ти споменаваш всеки, който някога се е осмелил да се изправи и да заговори публично, така че според мен сгреши, дето подмина и Марк Сервилий.
[270] Non, inquam, ego istuc ignoro, Pomponi, multos fuisse, qui verbum numquam in publico fecissent, quom melius aliquanto possent quam isti oratores, quos colligo, dicere; sed his commemorandis etiam illud adsequor, ut intellegatis primum ex omni numero q uam non multi ausi sint dicere, deinde ex iis ipsis quam pauci fuerint laude digni.

 
LXXVIII. 270. - Не! - казах му. - Аз отлично знам, Помпоний, че е имало мнозина, които никога не са си отворили устата на публично място, макар че са можели да говорят много по-добре от изброените от мен. Но с тяхното споменаване аз целя следното: да видите, първо, че от всички хора съвсем малко са тези, които са се осмелили да говорят публично, и, второ, че от тях пък само една шепа са говорили добре.
[271] Itaque ne hos quidem equites Romanos amicos nostros, qui nuper mortui sunt, <omittam,> P. Cominium Spoletinum, quo accusante defendi C. Cornelium, in quo et compositum dicendi genus et acre et expeditum fuit; T. Accium Pisaurensem, cuius accusationi r espondi pro A. Cluentio, qui et accurate dicebat et satis copiose, eratque praeterea doctus Hermagorae praeceptis, quibus etsi ornamenta non satis opima dicendi, tamen, ut hastae velitibus amentatae, sic apta quaedam et parata singulis causarum generibus argumenta traduntur.

 
271. Затова не бива да пропускам и починалите неотдавна римски конници, приятелите ми Публий Коминий от Сполеций, който бе обвинител на защитавания от мен Гай Корнелий77 и чийто стил се отличаваше със стройност, живост и лекота; а също и Тит Акций от Пизаурум, на чието обвинение срещу Клуенций отговорих със защитна реч - той притежаваше грижливо подбрано и достатъчно обилно слово, а освен това бе запознат с наставленията на Хермагор, които не предлагат пищна украса за словото, но са като копията в ръцете на леко въоръжените войници - дават веднага подръка уместни готови аргументи за всяко едно дело.
[272] Studio autem neminem nec industria maiore cognovi, quamquam ne ingenio quidem qui praestiterit facile dixerim C. Pisoni, genero meo. nullum tempus illi umquam vacabat aut a forensi dictione aut a commentatione domestica aut a scribendo aut a cogitando. itaque tantos processus efficiebat ut evolare, non excurrere videretur; eratque verborum et dilectus elegans et apta et quasi rotunda constructio; cumque argumenta excogitabantur ab eo multa et firma ad probandum tum concinnae acutaeque sententiae; gestusque natura ita venustus, ut ars etiam, quae non erat, et e disciplina motus quidam videretur accedere. vereor ne amore videar plura quam fuerint in illo dicere; quod non ita est: alia enim de illo maiora dici possunt. nam nec continentia nec pietate nec ullo genere virtutis quemquam eiusdem aetatis cum illo conferendum puto.

 
272. И все пак аз не знам кого от познатите ми оратори бих нарекъл по-усърден, по-трудолюбив, а и по-талантлив от моя зет Гай Пизон78! Той нямаше минута свободно време - бе изцяло зает или да произнася речи на форума, или да ги подготвя вкъщи, или с писане, или с размисъл. Затова кариерата му бе така стремителна, че приличаше не на бяг, а на полет78. Думите му бяха изискано подбрани и подредени хармонично, с една, тъй да се каже, закръгленост на построението78. Откриваше множество неопровержими аргументи, красиви и умни мисли. Жестовете му се отличаваха с такава вродена изтънченост, че човек би ги сметнал за придобити вследствие на продължителни упражнения, каквито той не е правил, и би казал, че някои негови движения са заучени. Боя се да не сметнете, че обичта ми към него ме кара да му приписвам повече от онова, което е имал, защото това не е вярно - Пизон заслужава и по-големи похвали. Мисля че никой от връстниците му не може да се мери с него по сдържаност, моралност или каквато и да било друга добродетел.
[273] Nec vero M. Caelium praetereundum arbitror, quaecumque eius in exitu vel fortuna vel mens fuit; qui quamdiu auctoritati meae paruit, talis tribunus plebis fuit, ut nemo contra civium perditorum popularem turbulentamque dementiam a senatu et a bonorum causa steterit constantius. quam eius actionem multum tamen et splendida et grandis et eadem in primis faceta et perurbana commendabat oratio. graves eius contiones aliquot fuerunt, acres accusationes tres eaeque omnes ex rei publicae contentione susceptae; defensiones, etsi illa erant in eo meliora quae dixi, non contemnendae tamen saneque tolerabiles. hic cum summa voluntate bonorum aedilis curulis factus esset, nescio quomodo discessu meo discessit a sese ceciditque, posteaquam eos imitari coepit quos ipse perverterat.

 
LXXIX. 273. Не бива да подминаваме според мен и Марк Целий79 независимо от съдбата му и неговите настроения в края на живота му. Докато се вслушваше в моите съвети, трудно би се намерил народен трибун, който с по-голямо постоянство да дава отпор на метежната лудост на пропадналите люде, бранейки сената и честните граждани. Тази негова дейност бе улеснена от блестящото му и величествено слово, изпълнено с духовитост и особено изтънчено. Сериозни бяха няколко негови речи пред народа, сурови бяха три от обвиненията му79, всички защитаващи интересите на държавата; защитните му речи79, макар и по-слаби от обвинителните, все пак никак не бяха за пренебрегване и бяха направо приемливи. Целий стана курулен едил по единодушното желание на честните граждани, но кой знае защо, когато аз напуснах държавата, него сякаш го напусна здравият разум и той загина, след като започна да подражава на тези, които дотогава бе громил.
[274] Sed de M. Calidio dicamus aliquid, qui non fuit orator unus e multis, potius inter multos prope singularis fuit: ita reconditas exquisitasque sententias mollis et pellucens vestiebat oratio. nihil tam tenerum quam illius comprensio verborum, nihil tam flexibile, nihil quod magis ipsius arbitrio fingeretur, ut nullius oratoris aeque in potestate fuerit: quae primum ita pura erat ut nihil liquidius, ita libere fluebat ut nusquam adhaeresceret; nullum nisi loco positum et tamquam in vermiculato emblemate, ut ait Lucilius, structum verbum videres; nec vero ullum aut durum aut insolens aut humile aut [in] longius ductum; ac non propria verba rerum, sed pleraque translata, sic tamen, ut ea non inruisse in alienum locum, sed immigrasse in suum diceres; nec vero haec soluta nec diffluentia, sed astricta numeris, non aperte nec eodem modo semper, sed varie dissimulanterque conclusis.

 
274. Но нека кажем няколко думи и за Марк Калидий, който като оратор не бе един от многото, а по-скоро бе единствен сред множеството, така добре умееше да облече със своята приятна и ясна реч дълбоките си и оригинални мисли. Нямаше нищо по-фино от неговата ритмична фраза, нищо по-гъвкаво, нищо по-покорно на волята му - никой оратор не бе имал на разположение по-послушен инструмент. Речта му бе тъй чиста, чак прозирна, течеше тъй леко, че нищо не можеше да я спре. Всичко у него си бе на мястото, думите му изглеждаха, както казва Луцилий, "сякаш в мозаичен под, със спирали изкусно изпъстрен"; сред тях нямаше груби, необичайни, просташки претенциозни, повече бяха употребените в преносно значение, отколкото в собствен смисъл, но те не изглеждаха нашественици в чуждата територия, а преселници. Словото му не бе свободно и хаотично, а бе стегнато в определени ритми, не явни и не еднакви, а разнообразни и скрити.
[275] Erant autem et verborum et sententiarum illa lumina, quae vocant Graeci schemata, quibus tamquam insignibus in ornatu distinguebatur omnis oratio. 'qua de re agitur' autem illud, quod multis locis in iuris consultorum includitur formulis, id ubi esset videbat.

 
275. В него присъстваха и онези бляскави фигури на речта и мисълта, наречени от гърците schemata, които като бисерите в един накит украсяват цялата реч. Той умееше да види къде е отговорът на въпроса "За какво става дума", споменаван много често от юрисконсулите.
[276] Accedebat ordo rerum plenus artis, actio liberalis totumque dicendi placidum et sanum genus. quod si est optumum suaviter dicere, nihil est quod melius hoc quaerendum putes. sed cum a nobis paulo ante dictum sit tria videri esse quae orator efficere deberet, ut doceret, ut delectaret, ut moveret, duo summe tenuit, ut et rem inlustraret disserendo et animos eorum qui audirent devinciret voluptate; aberat tertia illa laus, qua permoveret atque incitaret animos, quam plurumum pollere diximus; nec erat ulla vis atque contentio: sive consilio, quod eos quorum altior oratio actioque esset ardentior furere et bacchari arbitraretur, sive quod natura non esset ita factus sive quod non consuesset sive quod non posset. hoc unum illi, si nihil utilitatis habebat, afuit; si opus erat, defuit.

 
LXXX. 276. Към това се прибавяше и изкусно построеното изложение, изящното изпълнение на речта, целият му спокоен и здрав стил на изразяване. И ако съвършенството се състоеше само в това да се говори приятно, то по-съвършен оратор от него няма що да търсиш. Но нали, както казах преди малко, три са нещата, които ораторът трябва да постигне: да информира, да достави удоволствие и да развълнува. Калидий бе ненадминат в първите две - да обясни същината на делото, разсъждавайки върху него, и да плени слушателите с удоволствието от речта си; но третото умение - да развълнува и възбуди духа им - му липсваше, а именно в него, както казахме, е най-голямата сила на оратора. Неговото слово не излъчваше никаква сила, никакво напрежение - или умишлено, защото смяташе, че онези, чиято реч е малко по-приповдигната, а произнасянето й - по-пламенно, се държат като буйни луди, или защото не бе свикнал, пък и не умееше. Това бе единственото умение, за което, ако приемем, че е ненужно, можем да кажем "не го притежаваше", ако приемем, че е необходимо - "не му достигаше".
[277] Quin etiam memini, cum in accusatione sua Q. Gallio crimini dedisset sibi eum venenum paravisse idque a se esse deprensum seseque chirographa testificationes indicia quaestiones manifestam rem deferre diceret deque eo crimine accurate et exquisite disputavisset, me in respondendo, cum essem argumentatus quantum res ferebat, hoc ipsum etiam posuisse pro argumento, quod ille, cum pestem capitis sui, cum indicia mortis se comperisse manifesto et manu tenere diceret, tam solute egisset, tam leniter, tam oscitanter.

 
277. Спомням си как в обвинителната си реч срещу Квинт Галий Калидий твърдеше, че последният му бил приготвил отрова, която обаче той можал да залови, и обясняваше пред съдиите, че собственоръчно написаните от Галий документи, свидетелските показания, писмените доказателства, съдебните протоколи доказват явната му вина, като същото това престъпление обсъждаше стриктно и изискано. А аз, когато дойде моят ред да говоря, след като се аргументирах, както го изискваше делото, изтъкнах като аргумент против Калидий и самият факт, че той, макар, както ми казва, да е съзрял и уловил със собствените си ръце надвисналата над главата му гибел, може да говори за това тъй мудно, тъй бавно, тъй сънливо, и се обърнах към него със следните думи:
[278] 'Tu istuc, M. Calidi, nisi fingeres, sic ageres? praesertim cum ista eloquentia alienorum hominum pericula defendere acerrume soleas, tuum neglegeres? ubi dolor, ubi ardor animi, qui etiam ex infantium ingeniis elicere voces et querelas solet? nulla perturbatio animi, nulla corporis, frons non percussa, non femur; pedis, quod minimum est, nulla supplosio. itaque tantum afuit ut inflammares nostros animos, somnum isto loco vix tenebamus.' sic nos summi oratoris vel sanitate vel vitio pro argumento ad diluendum crimen usi sumus.

 
278. "Така ли щеше да ни съобщиш всичко това, Марк Калидий, ако то не бе твоя измислица? Ти, който бурно развихряш своето красноречие винаги когато браниш от опасност другите, да пренебрегваш собствената си сигурност? Къде е твоят патос? Къде е душевният плам, който изтръгва плач и вопли дори от онези, които съвсем не умеят да се изразяват словесно? Никакъв признак на вълнение било на душата, било на тялото - ни по челото се биеш, ни по бедрата, че дори и най-малкото - потропването с крак - липсва. Да възпламениш душите ни?! Само това липсваше! Едва не заспахме..." Така това достойнство - или недостатък - на големия оратор стана мой аргумент против обвинението в престъпление.
[279] Tum Brutus: atque dubitamus, inquit, utrum ista sanitas fuerit an vitium? quis enim non fateatur, cum ex omnibus oratoris laudibus longe ista sit maxuma, inflammare animos audientium et quocumque res postulet modo flectere, qui hac virtute caruerit, id ei quod maxumum fuerit defuisse?

Sit sane ita, inquam; sed redeamus ad eum, qui iam unus restat, Hortensium; tum de nobismet ipsis, quoniam id etiam, Brute, postulas, pauca dicemus. quamquam facienda mentio est, ut quidem mihi videtur, duorum adulescentium, qui si diutius vixissent, magnam essent eloquentiae laudem consecuti.

 
279. - И ние се чудим - рече тогава Брут - достойнство ли е това или недостатък? Защото кой няма да признае, че след като от всички качества на оратора най-важно е умението му да вдъхва плам в душите на слушателите и да ги скланя натам, накъдето го изискват интересите на защитаваната кауза, то значи онзи, който не го притежава, е лишен от най-важното достойнство на оратора?
LXXXI. - Тъй да бъде - отвърнах аз - Но нека сега се върнем отново към този, който вече остана единствен - Хортензий, а след това да кажа няколко думи и за себе си, за да изпълня твоето желание, Бруте. Все пак според мен трябва преди това да спомена двама младежи, които, ако бяха живели по-дълго, щяха да се издигнат до големи висоти в красноречието.
[280] C. Curionem te, inquit Brutus, et C. Licinium Calvum arbitror dicere.

Recte, inquam, arbitraris; quorum quidem alter [quod verisimile dixisset] ita facile soluteque verbis volvebat satis interdum acutas, crebras quidem certe sententias, ut nihil posset ornatius esse, nihil expeditius. atque hic parum a magistris institutus naturam habuit admirabilem ad dicendum; industriam non sum expertus, studium certe fuit. qui si me audire voluisset, ut coeperat, honores quam opes consequi maluisset.

Quidnam est, inquit, istuc? et quem ad modum distinguis?

 
280. - Вероятно имаш предвид Гай Курион и Гай Лициний Калв80 - каза Брут.
- Да, тях - отвърнах му. - Курион изливаше с леки и свободни думи своята богата и находчива мисъл и бе несравним по красота и плавност на речта. Школуван малко, той имаше великолепни природни данни за оратор. Не се наемам да твърдя, че бе трудолюбив, но съм убеден, че бе усърден. Ако ме бе послушал, щеше да предпочете сана пред властта.
- А какво имаш предвид? - попита той. - как отличаваш едното от другото?
[281] Hoc modo, inquam. cum honos sit praemium virtutis iudicio studioque civium delatum ad aliquem, qui eum sententiis, qui suffragiis adeptus est, is mihi et honestus et honoratus videtur. qui autem occasione aliqua etiam invitis suis civibus nactus est imperium, ut ille cupiebat, hunc nomen honoris adeptum, non honorem puto. quae si ille audire voluisset, maxuma cum gratia et gloria ad summam amplitudinem pervenisset, ascendens gradibus magistratuum, ut pater eius fecerat, ut reliqui clariores viri. quae quidem etiam cum P. Crasso M. f., <cum> initio aetatis ad amicitiam se meam contulisset, saepe egisse me arbitror, cum eum vementer hortarer, ut eam laudis viam rectissimam esse duceret, quam maiores eius ei tritam reliquissent.

 
281. - Ето как - отвърнах му. - Санът е награда за добродетели, дадена по преценката и поради благосклонността на гражданите на човек, който я е получил благодарение на тяхното мнение и на гласуването им в негова полза; и такъв човек за мен е и почетен, и почетен. Който обаче въпреки волята на съгражданите си по силата на някакви случайни обстоятелства се е добрал до върховната власт81, той според мен е спечелил почетната титла, но не и самата почит. И ако Курион се беше вслушал в тези мои съвети, той щеше, прославен и обичан от народа, да се издигне високо в управлението на държавата, изкачвайки се по стълбицата на магистратурите, както бе постъпил неговият баща, както бяха сторили и другите достойни мъже. Доколкото си спомням, същите тези неща често обсъждах и с Публий Крас81, сина на Марк, който на младини бе много привързан към мен, като от все сърце исках да му внуша, че най-правият път към славата е пътят отъпкан от неговите предци.
[282] Erat enim cum institutus optume tum etiam perfecte planeque eruditus, ineratque et ingenium satis acre et orationis non inelegans copia; praetereaque sine arrogantia gravis esse videbatur et sine segnitia verecundus. sed hunc quoque absorbuit aestus quidam insolitae adulescentibus gloriae; qui quia navarat miles operam imperatori, imperatorem se statim esse cupiebat, cui muneri mos maiorum aetatem certam, sortem incertam reliquit. ita gravissumo suo casu, dum Cyri et Alexandri similis esse voluit, qui suum cursum transcurrerant, et L. Crassi et multorum Crassorum inventus est dissimillimus.

 
282. Защото той бе както чудесно възпитан, така и просто безупречно образован, притежаваше много находчив ум, елегантен и богат изказ, освен това изглеждаше сериозен, но без високомерие, почтителен, но без мудност. Но и Крас бе овладян от някаква несъобразена с младостта му жажда за слава - понеже като войник усърдно бе служил на своя военачалник, изведнъж закопня сам да стане такъв, а при тази длъжност, както се знае още от времето на дедите ни, точно известна е само възрастта, на която можеш да я получиш, но не и изходът от тегленето на жребий за нея. И тъй със своя жесток провал той, желаейки да се покаже равен на изминалите устремно своя път Кир и Александър, доказа, че е недостоен да се мери с Луций Крас и с мнозина още Красовци.
[283] Sed ad Calvum—is enim nobis erat propositus—revertamur; qui orator fuit cum litteris eruditior quam Curio tum etiam accuratius quoddam dicendi et exquisitius adferebat genus; quod quamquam scienter eleganterque tractabat, nimium tamen inquirens in se atque ipse sese observans metuensque, ne vitiosum conligeret, etiam verum sanguinem deperdebat. itaque eius oratio nimia religione attenuata doctis et attente audientibus erat inlustris, multitudine autem et a foro, cui nata eloquentia est, devorabatur.

[

 
LXXXII. 283. Но нека се върнем на Калв, когато споменах, преди да се отклоня. Той бе по-образован от Курион, а и стилът на словото му бе някак си по-грижлив и изтънчен. И макар че говореше вещо и елегантно, поради прекалената си самокритичност и прекаленото вторачване в себе си, от страх да не влее в словото си нечиста кръв, губеше истинската. Затова то, обезкървено от прекомерна придирчивост, бе на почит сред просветената и внимателна публика, докато народът, за когото всъщност е създадено красноречието, го гълташе, без да може да го смели.
[284] Tum Brutus: Atticum se, inquit, Calvus noster dici oratorem volebat: inde erat ista exilitas quam ille de industria consequebatur.

Dicebat, inquam, ita; sed et ipse errabat et alios etiam errare cogebat. nam si quis eos, qui nec inepte dicunt nec odiose nec putide, Attice putat dicere, is recte nisi Atticum probat neminem. insulsitatem enim et insolentiam tamquam insaniam quandam orationis odit, sanitatem autem et integritatem quasi religionem et verecundiam oratoris probat. haec omnium debet oratorum eadem esse sententia.

 
284. - Нашият Калв - рече Брут - искаше да го смятат за оратор атицист, оттам и умишлено внасяната в речите му сухота.
- Той наистина казваше така - отговорих аз, - но грешеше, а и другите заблуждаваше. Защото, ако някой смята, че да се говори по атически маниер означава да се говори стройно, приятно и естествено, то на него този стил му се нрави напълно основателно: това значи, че безвкусицата и липсата на мярка той ненавижда като някаква болест на красноречието, а здравето и чистотата му одобрява като израз на високия морал и благопристойността на оратора.
[285] Sin autem ieiunitatem et siccitatem et inopiam, dummodo sit polita, dum urbana, dum elegans, in Attico genere ponit, hoc recte dumtaxat; sed quia sunt in Atticis <aliis> alia meliora, videat ne ignoret et gradus et dissimilitudines et vim et varietatem Atticorum. 'Atticos', inquit, 'volo imitari.' quos? nec enim est unum genus. nam quid est tam dissimile quam Demosthenes et Lysias, quam idem et Hyperides, quam horum omnium Aeschines? quem igitur imitaris? si aliquem: ceteri ergo Attice non dicebant? si omnis: qui potes, cum sint ipsi dissimillumi inter se? in quo illud etiam quaero, Phalereus ille Demetrius Atticene dixerit. mihi quidem ex illius orationibus redolere ipsae Athenae videntur. at est floridior, ut ita dicam, quam Hyperides, quam Lysias: natura quaedam aut voluntas ita dicendi fuit.

 
285. Ако пък под атически стил разбира мършавост на словото, сухота и недоимък, но съчетани с шлифовка, духовитост и елегантност, той пак не е далеч от истината. Ала тъй като сред атиняните има и по-добри, и по-слаби, то нека винаги има предвид съществуващите при тях степени и различия, както и разнообразието на тяхното красноречие. "Искам да подражавам на атическите оратори" - казва някой. Но на кои? Те не са еднакви помежду си. Каква огромна разлика между Демостен и Лизий; между Есхин и всички останали! Кому тогава ще подражаваш? Ако си избереш един от тях за образец, излиза, че другите не са атицисти; ако вземеш всички, то как ще успееш при огромната разлика помежду им? Ще попитам и друго: прочутият Деметрий Фалерски в атически стил ли е говорил? Струва ми се, че неговите речи имат чисто атическо ухание. Макар че той е, ако мога така да се изразя, по-цветист от Хиперид и от Лизий, воден може би от природата си или от съзнателно желание.
[286] Et quidem duo fuerunt per idem tempus dissimiles inter se, sed Attici tamen; quorum Charisius multarum orationum, quas scribebat aliis, cum cupere videretur imitari Lysiam; Demochares autem, qui fuit Demostheni sororis filius, et orationes scripsit aliquot et earum rerum historiam, quae erant Athenis ipsius aetate gestae, non tam historico quam oratorio genere perscripsit. at Charisi vult Hegesias esse similis, isque se ita putat Atticum, ut veros illos prae se paene agrestes putet.

 
LXXXIII. 286. По едно и също време са живели двама твърде различни помежду си оратори, и двамата атицисти. Единият от тях, Харизий, бил автор на множество речи, които пишел за други хора, желаейки да подражава на Лизий. А Демохар, сестрин син на Демостен, написал няколко речи и една история на събитията в Атина по негово време - не толкова в исторически, колкото в реторически стил. Хегезий пък желаел да прилича на Харизий и бил така преизпълнен със самочувствието на атически оратор, че смятал истинските атиняни, негови предшественици, едва ли не за селяци;
[287] At quid est tam fractum, tam minutum, tam in ipsa, quam tamen consequitur, concinnitate puerile? 'Atticorum similes esse volumus.' optume; suntne igitur hi Attici oratores? 'quis negare potest? hos imitamur.' quo modo, qui sunt et inter se dissimiles et aliorum? 'Thucydidem' inquit 'imitamur.' optume, si historiam scribere, non si causas dicere cogitatis. Thucydides enim rerum gestarum pronuntiator sincerus et grandis etiam fuit; hoc forense concertatorium iudiciale non tractavit genus. orationes autem, quas interposuit—multae enim sunt —, eas ego laudare soleo: imitari neque possim, si velim, nec velim fortasse, si possim. ut si quis Falerno vino delectetur, sed eo nec ita novo ut proximis consulibus natum velit, nec rursus ita vetere ut Opimium aut Anicium consulem quaerat—'atqui hae notae sunt optumae': credo; sed nimia vetustas nec habet eam, quam quaerimus, suavitatem nec est iam sane tolerabilis —:

 
287. А в същото време стилът му, на който не може да се отрече въпреки всичко известна елегантност, е тъй накъсан, тъй раздробен, тъй детински! "Искаме да приличаме на атическите оратори." - Много добре! Но не са ли и тези оратори атически? - "Безспорно, атически са. Ние на тях подражаваме." - А как, след като те са хем различни помежду си, хем се различават от останалите? - "Ние, казват, подражаваме на Тукидид". - Чудесно, ако възнамерявате да пишете история, но не и ако смятате да говорите в съда. Защото Тукидид бе правдив, дори велик глашатай на подвизи, но не се бе занимавал с красноречието, което ни интересува - публичното, войнственото, онова, което ни е нужно в съда. Речите, които е вмъкнал в произведението си (а те не са малко), аз винаги хваля, но да им подражавам не бих могъл, а може би и да можех, нямаше да искам. Любителите на фалернско вино не го обичат твърде младо, едва от лани, нито пък, обратно, още от консулството на Опимий82 или на Аниций. - "Но това вино е най-доброто!" - Да, но от старост е загубило приятния вкус, който ни се нрави, и е станало вече непоносимо.
[288] num igitur, qui hoc sentiat, si is potare velit, de dolio sibi hauriendum putet? minime; sed quandam sequatur aetatem. sic ego istis censuerim et novam istam quasi de musto ac lacu fervidam orationem fugiendam nec illam praeclaram Thucydidi nimis veterem tamquam Anicianam notam persequendam. ipse enim Thucydides, si posterius fuisset, multo maturior fuisset et mitior.

 
288. "Но нима един познавач ще си налее вино от бъчвата, в която то още кипи?" - В никакъв случай - той ще си избере вино на подходяща възраст83. Така че според мен трябва да се избягва съвсем младото, кипящо още слово, налято сякаш от ведрото с шира, но да не се гони и онзи прекрасен, ала твърде старинен стил на Тукидид, белязан сякаш с етикет от времето на Анициевото консулство. Защото и самият Тукидид, ако бе живял по-дълго, в следващите времена щеше да е много по-зрял и по-мек.
[289] 'Demosthenem igitur imitemur.' o di boni! quid, quaeso, nos aliud agimus aut quid aliud optamus? at non adsequimur. isti enim videlicet Attici nostri quod volunt adsequuntur. ne illud quidem intellegunt, non modo ita memoriae proditum esse sed ita necesse fuisse, cum Demosthenes dicturus esset, ut concursus audiendi causa ex tota Graecia fierent. at cum isti Attici dicunt, non modo a corona, quod est ipsum miserabile, sed etiam ab advocatis relinquuntur. quare si anguste et exiliter dicere est Atticorum, sint sane Attici; sed in comitium veniant, ad stantem iudicem dicant: subsellia grandiorem et pleniorem vocem desiderant.

 
LXXXIV. 289. "Тогава да подражаваме на Демостен!" Но, о, добри ми богове, та какво друго, моля ви се, правим всички ние и какво друго желаем? Но не го постигаме. Докато очевидно нашите атицисти каквото поискат, постигат го веднага84. Не разбират обаче едно, в което дори да не ни го разказваше преданието, пак щяхме да бъдем убедени: когато щял да говори Демостен, хора от цяла Гърция се стичали да го чуят; а пък когато говорят тези наши атицисти, разбягват се не само любопитните, но и самите им помощници! Затова, ако да се говори по атически маниер означава да се говори оскъдно и сухо, то нека те си бъдат атицисти, но да посещават народните събрания, да говорят пред съдията, който се произнася по делото прав. А когато застанеш пред скамейките в съда, гласът ти трябва да е по-силен и по-богат.
[290] Volo hoc oratori contingat, ut cum auditum sit eum esse dicturum, locus in subselliis occupetur, compleatur tribunal, gratiosi scribae sint in dando et cedendo loco, corona multiplex, iudex erectus; cum surgat is qui dicturus sit, significetur a corona silentium, deinde crebrae adsensiones, multae admirationes; risus, cum velit, cum velit, fletus: ut, qui haec procul videat, etiam si quid agatur nesciat, at placere tamen et in scaena esse Roscium intellegat. haec cui contingant, eum scito Attice dicere, ut de Pericle audimus, ut de Hyperide, ut de Aeschine, de ipso quidem Demosthene maxume.

 
290. Желая на оратора следното: когато се чуе, че ще говори той, да се заемат всички скамейки, съдът да се изпълни докрай, писарите услужливо да посочват свободните места и да отстъпват своите, наоколо да има кръг от любопитни, съдията да е вдигнал очаквателно глава. Когато се надигне да говори нашият оратор, най-близките до него да направят знак - тишина! След това - чести възгласи на одобрение, силни възторжени викове; смях по негово желание, по негово желание - плач; даже нищо да не знаеш, по един поглед отдалеч да разбереш, че публиката е възхитена и че на сцената е един Росций85. Ако това се случва някому, знайте, че той наистина говори по атически маниер, както, според преданието, са говорили Перикъл, Хиперид, Есхин и преди всичко Демостен.
[291] Sin autem acutum, prudens et idem sincerum et solidum et exsiccatum genus orationis probant nec illo graviore ornatu oratorio utuntur et hoc proprium esse Atticorum volunt, recte laudant. est enim in arte tanta tamque varia etiam huic minutae subtilitati locus. ita fiet, ut non omnes qui Attice idem bene, sed ut omnes qui bene idem etiam Attice dicant. sed redeamus rursus ad Hortensium.

 
291. А ако някой предпочита находчивия, разумен, и освен това чист, сбит и сух стил, ако не приема тежките словесни украси и смята, че именно това е присъщо на атическите оратори, той има право. Защото в едно толкова велико и тъй разнообразно изкуство има място и за подобна свръхизтънченост на стила. В такъв случай не бива да се смята, че всеки атицист говори добре, а че всеки, който говори добре, е атицист. Но нека сега се върнем на Хортензий.
[292] Sane quidem, inquit Brutus; quamquam ista mihi tua fuit periucunda a proposita oratione digressio.

Tum Atticus: aliquotiens sum, inquit, conatus, sed interpellare nolui. nunc quoniam iam ad perorandum spectare videtur sermo tuus, dicam, opinor, quod sentio.

Tu vero, inquam, Tite.

Tum ille: ego, inquit, ironiam illam quam in Socrate dicunt fuisse, qua ille in Platonis et Xenophontis et Aeschinis libris utitur, facetam et elegantem puto. est enim et minime inepti hominis et eiusdem etiam faceti, cum de sapientia disceptetur, hanc sibi ipsum detrahere, eis tribuere inludentem, qui eam sibi adrogant: ut apud Platonem Socrates in caelum effert laudibus Protagoram Hippiam Prodicum Gorgiam ceteros, se autem omnium rerum inscium fingit et rudem. decet hoc nescio quo modo illum, nec Epicuro, qui id reprehendit, adsentior. sed in historia, qua tu es usus in omni sermone, cum qualis quisque orator fuisset exponeres, vide quaeso, inquit, ne tam reprehendenda sit ironia quam in testimonio.

 
LXXXV. 292. - Да, нека - каза Брут, - макар че това отклонение от темата ми бе много приятно.
Тук се обади Атик:
- Няколко пъти исках да се намеся, ала не посмях да те прекъсна. Но сега, понеже виждам, че наближава краят на беседата ти, и аз желая да кажа мнението си.
- Разбира се, Тите, слушаме те - рекох аз и той започна:
- Аз намирам за духовита и изискана иронията на Сократ86, така както са я описали Платон, Ксенофонт и Есхин. Понеже само един много умен и находчив човек може, когато става дума за мъдростта, да заяви, че тя му е чужда, и присмехулно да я припише на онези, които се кичат с нея. Така у Платон Сократ възхвалява до небето Протагор, Хипий, Продик, Горгий и други, а самият той се представя за кръгъл невежа. Не знам защо, но това много му отива и не съм съгласен с Епикур, който не го одобрява. Но внимавай - може би в едно изложение като твоята беседа, описваща ни в хронологическа последователност всички оратори, иронията е тъй неуместна, както и при даването на свидетелски показания!
- Какво значи това? - учудих се аз, - Не те разбирам.
[293] Quorsus, inquam, istuc? non enim intellego.

Quia primum, inquit, ita laudavisti quosdam oratores ut imperitos posses in errorem inducere. equidem in quibusdam risum vix tenebam, cum Attico Lysiae Catonem nostrum comparabas, magnum mercule hominem vel potius summum et singularem virum—nemo dicet secus—sed oratorem? sed etiam Lysiae similem? quo nihil potest esse pictius. bella ironia, si iocaremur; sin adseveramus, vide ne religio nobis tam adhibenda sit quam si testimonium diceremus.

 
293. - Първо - каза той, - ти така възхвали някои оратори, че можеш да заблудиш невежите. Дори понякога едва сдържах смеха си - например, когато сравняваше атинянина Лизий с нашия Катон - един, кълна се, наистина велик и необикновен човек, това никой не би отрекъл - но що за оратор? А ти отгоре на това го изкара подобен на Лизий, този изящен художник! Иронията е приятна тогава, когато се шегуваме, но когато говорим сериозно, внимавай, проявявай същата добросъвестност, както при даване на свидетелски показания.
[294] Ego enim Catonem tuum ut civem, ut senatorem, ut imperatorem, ut virum denique cum prudentia et diligentia tum omni virtute excellentem probo; orationes autem eius ut illis temporibus valde laudo—significant enim formam quandam ingeni, sed admodum impolitam et plane rudem—, Origines vero cum omnibus oratoris laudibus refertas diceres et Catonem cum Philisto et Thucydide comparares, Brutone te id censebas an mihi probaturum? quos enim ne e Graecis quidem quisquam imitari potest, his tu comparas hominem Tusculanum nondum suspicantem quale esset copiose et ornate dicere.

 
294. За твоя любим Катон като гражданин, като сенатор, като пълководец, като човек, за неговото благоразумие, усърдие и за всичките му добродетели мога само добро да кажа. А и речите му са чудесни, но за времето си - те издават очертанията на един талант, донякъде развит, но все още твърде недодялан и грубоват. Ала когато твърдиш, че неговите "Начала" са претъпкани с всякакви ораторски достойнства, а и го сравняваш с Филист и Тукидид, кой, мислиш, ще се съгласи с теб? Брут или аз? С тези, на които дори грък не дръзва да подражава, ти сравняваш един жител на Тускул87, който няма представа какво значи да се говори богато и красиво!
[295] Galbam laudas. si ut illius aetatis principem, adsentior—sic enim accepimus —; sin ut oratorem, cedo quaeso orationes—sunt enim—et dic hunc, quem tu plus quam te amas, Brutum velle te illo modo dicere. probas Lepidi orationes. paulum hic tibi adsentior, modo ita laudes ut antiquas; quod item de Africano, de Laelio, cuius tu oratione negas fieri quicquam posse dulcius, addis etiam nescio quid augustius. nomine nos capis summi viri vitaeque elegantissumae verissimis laudibus. remove haec: ne ista dulcis oratio ita sit abiecta ut eam aspicere nemo velit.

 
LXXXVI. 295. Хвалиш Галба. Ако го сочиш само като пръв за времето си - съгласен съм с теб, това съм го чувал и аз. Но ако ни го изтъкваш като оратор, дай тогава, моля ти се, речите му - защото има запазени - и заяви, че искаш Брут, когото обичаш повече от себе си, да говори по същия начин! Одобряваш речите на Лепид. Тук донякъде съм съгласен с теб, стига да ги одобряваш като образци на старинното красноречие. Същото важи и за Сципион Африкански, и за Лелий, от чието слово, казваш, нямало нищо по-приятно, прибавяш към това и още по-големи похвали и ни вземаш ума с името на този велик човек и със справедливата възхвала на неговия невероятно изтънчен начин на живот. Махни всичко това - и, кълна се, тази "приятна реч" става толкова безцветна, че никой не би я погледнал.
[296] Carbonem in summis oratoribus habitum scio; sed cum in ceteris rebus tum in dicendo semper, quo iam nihil est melius, id laudari qualecumque est solet. dico idem de Gracchis, etsi de eis ea sunt a te dicta, quibus ego adsentior. omitto ceteros; venio ad eos in quibus iam perfectam putas esse eloquentiam, quos ego audivi sine controversia magnos oratores, Crassum et Antonium. de horum laudibus tibi prorsus adsentior, sed tamen non isto modo: ut Polycliti doryphorum sibi Lysippus aiebat, sic tu suasionem legis Serviliae tibi magistram fuisse; haec germana ironia est. cur ita sentiam non dicam, ne me tibi adsentari putes.

 
296. Знам, че Карбон се смята за един от големите оратори. Но както навсякъде другаде, така и в красноречието винаги онова, от което по-добро няма, е предмет на възхвала, каквото и да е то. Същото се отнася и за Гракхите, макар че съм съгласен с онова, което каза за тях. Оставям настрана другите и стигам до тези, чието красноречие намираш вече за съвършено и които съм слушал и аз - безспорно големите оратори Крас и Антоний. Приемам изцяло хвалебствените ти думи за тях, но не и твърдението ти, че си се учил от речта на Крас в подкрепа на Сервилиевия закон, тъй както Лизип88 от "Копиеносеца" на Поликлет - това си е чиста ирония. Няма да кажа защо мисля така, за да не решиш, че съм винаги готов да ти угодя.
[297] Omitto igitur quae de his ipsis, quae de Cotta, quae de Sulpicio, quae modo de Caelio dixeris. hi enim fuerunt certe oratores; quanti autem et quales tu videris. nam illud minus curo, quod congessisti operarios omnes; ut mihi videantur mori voluisse nonnulli, ut a te in oratorum numerum referrentur.

Haec cum ille dixisset: longi sermonis initium pepulisti, inquam, Attice, remque commovisti nova disputatione dignam, quam in aliud tempus differamus.

 
297. И тъй, оставям настрана всичко, което каза за тях двамата, за Кота, за Сулпиций и преди малко за Целий. Те бяха истински оратори - колко големи и какви, това ще кажеш ти. А дето сбра тук всички труженици в полето на красноречието, хич не ме е еня - само си мисля, че мнозина с удоволствие биха умрели само и само да ги споменеш сред ораторите.
LXXXVII. Когато той свърши, казах му:
- Ти сложи началото на друг дълъг разговор, Атик, и ни предложи една нова, достойна за обсъждане тема, която обаче ще отложим за друг път.
[298] Volvendi enim sunt libri cum aliorum tum in primis Catonis. intelleges nihil illius liniamentis nisi eorum pigmentorum, quae inventa nondum erant, florem et colorem defuisse. nam de Crassi oratione sic existumo, ipsum fortasse melius potuisse scribere, alium, ut arbitror, neminem. nec in hoc eirona me duxeris esse, quod eam orationem mihi magistram fuisse dixerim. nam etsi [ut] tu melius existumare videris de ea, si quam nunc habemus, facultate, tamen adulescentes quid in Latinis potius imitaremur non habebamus.

 
298. Защото ще трябва да поразлистиш книгите на всички споменати автори, най-вече на Катон. Тогава ще разбереш, че при него просто контурът не е изпълнен с цветовете и блясъка на онези изобразителни средства, които навремето са били още непознати. Що се отнася до речите на Крас, мисля, че той наистина е можел да пише малко по-добре, но не смятай за иронично моето изявление, че съм се учил от въпросната негова реч. Ти, струва ми се, надценяваш моите скромни днешни възможности, но все пак на младини аз нямах по-добри латински образци за подражание.
[299] Quod autem plures a nobis nominati sunt, eo pertinuit, ut paulo ante dixi, quod intellegi volui, in eo, cuius omnes cupidissimi essent, quam pauci digni nomine evaderent. quare eirona me, ne si Africanus quidem fuit, ut ait in historia sua C. Fannius, existumari velim.

Ut voles, inquit Atticus. ego enim non alienum a te putabam quod et in Africano fuisset et in Socrate.

 
299. А това, дето назовах мнозина, го сторих, както казах преди малко, защото исках да се види колко малко са в тъй желаното от всички поприще достойните да носят името "оратор". Затова не искам да бъда смятан за ироничен, макар такъв да е бил самият Сципион Африкански, както твърди Фаний в своята "История".
- Както желаеш - отговорна Атик. - Аз си мислех, че нямаш нищо против тази черта, присъща на Сципион и на Сократ.
[300] Tum Brutus: de isto postea; sed tu, inquit me intuens, orationes nobis veteres explicabis?

Vero, inquam, Brute; sed in Cumano aut in Tusculano aliquando, si modo licebit, quoniam utroque in loco vicini sumus. sed iam ad id, unde digressi sumus, revertamur.

 
300. - За това ще говорим после - намеси се Брут. - А ще ни изтълкуваш ли - обърна се той към мен - старите речи?
- Да, Бруте - отвърнах, - ала някой друг път, в Куме или в Тускул - нали и на двете места сме съседи, - стига само обстоятелствата да позволят. Но нека вече се върна там, откъдето се отклоних.
[301] Hortensius igitur cum admodum adulescens orsus esset in foro dicere, celeriter ad maiores causas adhiberi coeptus est; <et> quamquam inciderat in Cottae et Sulpici aetatem, qui annis decem maiores <erant>, excellente tum Crasso et Antonio, dein Philippo, post Iulio, cum his ipsis dicendi gloria comparabatur. primum memoria tanta, quantam in nullo cognovisse me arbitror, ut quae secum commentatus esset, ea sine scripto verbis eisdem redderet, quibus cogitavisset. hoc adiumento ille tanto sic utebatur, ut sua et commentata et scripta et nullo referente omnia adversariorum dicta meminisset.

 
LXXXVIII. 301. И тъй, Хортензий излезе на форума още съвсем млад, но скоро започнаха да му поверяват най-важните дела. Макар че спадаше към поколението на Кота и Сулпиций, десет години по-възрастни от него, и макар че тогава най-прочути бяха Крас и Антоний, после Филип, след него Юлий, той мереше сили с тях. Първо, паметта му беше такава, каквато, струва ми се, не съм виждал у никого; без да записва, той предаваше онова, което бе обмислил, със същите думи, с които го бе мислил. И това качество му бе изключително полезно - той помнеше всичките си мисли и бележки, както и всички думи на противника, без някой да му ги подсказва.
[302] Ardebat autem cupiditate sic, ut in nullo umquam flagrantius studium viderim. nullum enim patiebatur esse diem quin aut in foro diceret aut meditaretur extra forum. saepissume autem eodem die utrumque faciebat. adtuleratque minime volgare genus dicendi; duas quidem res quas nemo alius: partitiones, quibus de rebus dicturus esset, et conlectiones, memor et quae essent dicta contra quaeque ipse dixisset.

 
302. Бе тъй страстно влюбен в красноречието, че по-пламенна привързаност към него не съм виждал у никого. Нямаше ден, в който той или да не говори на форума, или да не обмисля речите си извън него. А най-често се случваше в един ден да прави и едното, и другото. Резултатът от това бе един стил, в който нямаше нищо банално. Две неща практикуваше само той: разпределението, тоест излагането на отделните пунктове, по които ще говори, и обобщаването на всичко, казано от противника и от него самия.
[303] Erat in verborum splendore elegans, com positione aptus, facultate copiosus; eaque erat cum summo ingenio tum exercitationibus maxumis consecutus. rem complectebatur memoriter, dividebat acute, nec praetermittebat fere quicquam, quod esset in causa aut ad confirmandum aut ad refellendum. vox canora et suavis, motus et gestus etiam plus artis habebat quam erat oratori satis. hoc igitur florescente Crassus est mortuus, Cotta pulsus, iudicia intermissa bello, nos in forum venimus.

 
303. Думите му бяха изискани и блестящи, постройката на речта - подходяща, речникът - изобилен. Всичко това бе плод на невероятен талант и на най-усърдни упражнения. Той трайно и многостранно запаметяваше целия материал за речта си, разделяше го находчиво, не пропускаше почти нищо, което би могло да му послужи за утвърждаване на собствената му кауза и за отхвърляне на противниковата. Гласът му бе звучен и приятен, движенията и жестовете му - даже по-шлифовани, отколкото бе необходимо за един оратор89. И тъй той бе в разцвета на славата си, Крас бе мъртъв, Кота - прогонен, процесите - прекратени поради войната, когато на форума пристъпих аз.
[304] Erat Hortensius in bello primo anno miles, altero tribunus militum, Sulpicius legatus; aberat etiam M. Antonius; exercebatur una lege iudicium Varia, ceteris propter bellum intermissis; quoi frequens aderam, quamquam pro se ipsi dicebant oratores non illi quidem principes, L. Memmius et Q. Pompeius, sed oratores tamen teste diserto uterque Philippo, cuius in testimonio contentio et vim accusatoris habebat et copiam.

 
LXXXIX. 304. В първата година на войната Хортензий бе войник, а във втората - народен трибун. Сулпиций бе легат, далеч бе и Марк Антоний. Единствените дела в съда бяха по Вариевия закон90, всички други бяха прекратени поради войната. Аз постоянно присъствах на процесите - там речи в своя защита произнасяха Луций Мемий, Квинт Помпей - оратори ако не блестящи, все пак добри; свидетел на обвинението бе Филип, човек красноречив, чиито показания притежаваха присъщите на един обвинител страст, сила и словесно обилие.
[305] Reliqui qui tum principes numerabantur in magistratibus erant cotidieque fere a nobis in contionibus audiebantur. erat enim tribunus plebis tum C. Curio, quamquam is quidem silebat, ut erat semel a contione universa relictus; Q. Metellus Celer non ille quidem orator sed tamen non infans; diserti autem Q. Varius C. Carbo Cn. Pomponius, et hi quidem habitabant in rostris; C. etiam Iulius aedilis curulis cotidie fere accuratas contiones habebat. sed me cupidissumum audiendi primus dolor percussit, Cotta cum est expulsus. reliquos frequenter audiens acerrumo studio tenebar cotidieque et scribens et legens et commentans oratoriis tantum exercitationibus contentus non eram. iam consequente anno Q. Varius sua lege damnatus excesserat.

 
305. Останалите оратори, смятани тогава за първи, заемаха магистратурите и аз всеки ден ги слушах да говорят пред народа. Народен трибун бе Гай Курион, но той никога не говореше и дои веднъж цялото събрание си разотиде и го изостави. Квинт Метел Целер също не бе кой знае какъв оратор, но не бе и напълно лишен от дар слово, обаче Квинт Варий, Гай Карбон и Гней Помпоний бяха и красноречиви, и не слизаха от трибуните. Дори Гай Юлий, курулен едил, почти всеки ден произнасяше пред народа подготвени речи. Обзет от пламенно желание да слушам, аз изживях първия голям удар, когато Кота бе прогонен. Непрекъснато слушах останалите, стремежът към красноречие все по-силно се разгаряше у мен, ежедневно пишех, четях, размишлявах, но не се задоволявах само с ораторски упражнения. На следващата година напусна града и Квинт Варий, осъден по собствения си закон.
[306] Ego autem iuris civilis studio multum operae dabam Q. Scaevolae P. f., qui quamquam nemini <se> ad docendum dabat, tamen consulentibus respondendo studiosos audiendi docebat. atque huic anno proxumus Sulla consule et Pompeio fuit. tum P. Sulpici in tribunatu cotidie contionantis totum genus dicendi penitus cognovimus; eodemque tempore, cum princeps Academiae Philo cum Atheniensium optumatibus Mithridatico bello domo profugisset Romamque venisset, totum ei me tradidi admirabili quodam ad philosophiam studio concitatus; in quo hoc etiam commorabar adtentius—etsi rerum ipsarum varietas et magnitudo summa me delectatione retinebat—, sed tamen sublata iam esse in perpetuum ratio iudiciorum videbatur.

 
306. Аз пък усърдно залягах над гражданското право, което учех при Сцевола, сина на Квинт, който, макар че не искаше ученици, все пак, докато даваше консултации, обучаваше своите любознателни слушатели. Следващата година консули бяха Сула и Помпей; тогава успях отлично да опозная ораторския стил на Публий Сулпиций, който в качеството си на народен трибун всеки ден говореше пред народа. А когато Филон, главата на Академията, заедно с атинските първенци напусна родината си и дойде в Рим (това беше по време на войната с Митридат)91, аз му посветих цялото си време, тласкан от невероятен порив към овладяване на философията. И тя все повече ме поглъщаше, защото, от една страна, разнообразието и величието на тази материя ми доставяха огромно удоволствие, а от друга ми се струваше, че нормалното съдопроизводство е премахнато завинаги.
[307] Occiderat Sulpicius illo anno tresque proxumo trium aetatum oratores erant crudelissume interfecti, Q. Catulus M. Antonius C. Iulius. eodem anno etiam Moloni Rhodio Romae dedimus operam et actori summo causarum et magistro. haec etsi videntur esse a proposita ratione diversa, tamen idcirco a me proferuntur, ut nostrum cursum perspicere, quoniam voluisti, Brute, possis—nam Attico haec nota sunt—et videre quem ad modum simus in spatio Q. Hortensium ipsius vestigiis persecuti.

 
307. През онази година загина Сулпиций, а през следващата други трима оратори от три различни поколения бяха погубени по най-жесток начин - Квинт Катул, Марк Антоний, Гай Юлий. Същата тази година в Рим аз станах слушател на Молон от Родос, един превъзходен съдебен оратор и учител.
XC. Тези неща може би изглеждат без връзка с темата, но ги споменавам, за да можеш ти, Бруте, както пожела, да хвърлиш поглед към пътя ми (що се отнася до Атик, на него той му е известен) и да разбереш как съм следвал по петите Квинт Хортензий.
[308] Triennium fere fuit urbs sine armis; sed oratorum aut interitu aut discessu aut fuga—nam aberant etiam adulescentes M. Crassus et Lentuli duo—primas in causis agebat Hortensius, magis magisque cotidie probabatur Antistius, Piso saepe dicebat, minus saepe Pomponius, raro Carbo, semel aut iterum Philippus. at vero ego hoc tem pore omni noctes et dies in omnium doctrinarum meditatione versabar.

 
308. Почти три години градът живя в мир, но всички други оратори бяха или загинали, или избягали, или изпратени в изгнание, нямаше ги дори по-младите, Марк Крас и двамата Лентуловци. Хортензий се занимаваше с най-важните дела, от ден на ден все повече се налагаше Антистий, често говореше Пизон, по-рядко - Помпоний, рядко - Карбон, един - два пъти Филип. А аз през цялото време, денем и нощем, залягах над науките. Мой гост бе стоикът Диодот - той живееше при мен, у дома, и почина наскоро.
[309] Eram cum Stoico Diodoto, qui cum habitavisset apud me <se> cumque vixisset, nuper est domi meae mortuus. a quo cum in aliis rebus tum studiosissime in dialectica exercebar, quae quasi contracta et astricta eloquentia putanda est; sine qua etiam tu, Brute, iudicavisti te illam iustam eloquentiam, quam dialecticam esse dilatatam putant, consequi non posse. huic ego doctori et eius artibus variis atque multis ita eram tamen deditus ut ab exercitationibus oratoriis nullus dies vacuus esset.

 
309. Диодот92 ме занимаваше освен с други неща и с диалектика, и то най-усърдно, защото диалектиката е нещо като сгъстено и сбито красноречие. Дори и ти, Бруте, си преценил, че без нейна помощ не ще можеш да овладееш истинското красноречие, което е всъщност една разширена диалектика. И така се бях посветил на този учен човек и на неговите изкуства, тъй много и тъй разнообразни, че всеки мой ден бе изпълнен с ораторски упражнения.
[310] Commentabar declamitans—sic enim nunc loquuntur—saepe cum M. Pisone et cum Q. Pompeio aut cum aliquo cotidie, idque faciebam multum etiam Latine sed Graece saepius, vel quod Graeca oratio plura ornamenta suppeditans consuetudinem similiter Latine dicendi adferebat, vel quod a Graecis summis doctoribus, nisi Graece dicerem, neque corrigi possem neque doceri.

 
310. Готвех се, декламирайки, както казват сега93, понякога с Марк Пизон или с Квинт Помпей, или с някой друг, и това ежедневно. Правех го често на латински, но по-често на гръцки - било защото гръцката реч предлага по-голямо богатство от словесни украси и създава навика по същия начин да се говори и на латински, или защото големите гръцки учители нямаше да могат да ме поправят и да ме учат, ако не говорех езика им.
[311] Tumultus interim recuperanda re publica et crudelis interitus oratorum trium, Scaevolae Carbonis Antisti, reditus Cottae Curionis Crassi Lentulorum Pompei; leges et iudicia constituta, recuperata res publica; ex numero autem oratorum Pomponius Censorinus Murena sublati. tum primum nos ad causas et privatas et publicas adire coepimus, non ut in foro disceremus, quod plerique fecerunt, sed ut, quantum nos efficere potuissemus, docti in forum veniremus.

 
311. Междувременно започнаха смутовете около възстановяването на държавното устройство94, последва жестоката гибел на трима оратори - Сцевола, Карбон, Антистий; завърнаха се Кота, Курион, Крас, Лентуловците, Помпей; установени бяха закони и съдилища, възстановена бе държавната уредба94; но трима от ораторите бяха унищожени - Помпоний, Цензорин, Мурена. Тогава аз започнах да участвам в частни дела, но не излязох на форума за да се уча, както правеха мнозина, а дойдох там обучен, доколкото бях могъл да го постигна.
[312] Eodem tempore Moloni dedimus operam; dictatore enim Sulla legatus ad senatum de Rhodiorum praemiis venerat. itaque prima causa publica pro Sex. Roscio dicta tantum commendationis habuit, ut non ulla esset quae non digna nostro patrocinio videretur. deinceps inde multae, quas nos diligenter elaboratas et tamquam elucubratas adferebamus.

 
312. По същото време слушах Молон, който, докато Сула бе диктатор, бе дошъл като пратеник от името на родосци, искащи награда за верността си към Рим95. И тъй първото криминално дело, в което се явих като защитник, това на Квинт Росций, ми спечели такова одобрение, че по общо впечатление вече нямаше защита, която да не може да ми бъде поверена. Последваха много други речи, подготвени не по-малко грижливо, заплатени, тъй да се каже, с цената на безсънни нощи.
[313] Nunc quoniam totum me non naevo aliquo aut crepundiis sed corpore omni videris velle cognoscere, complectar nonnulla etiam quae fortasse videantur minus necessaria. erat eo tempore in nobis summa gracilitas et infirmitas corporis, procerum et tenue collum: qui habitus et quae figura non procul abesse putatur a vitae periculo, si accedit labor et laterum magna contentio. eoque magis hoc eos quibus eram carus commovebat, quod omnia sine remissione, sine varietate, vi summa vocis et totius corporis conte ntione dicebam.

 
XCI. 313. А сега, понеже ти очевидно искаш да ме разпознаеш не само по бенка или по някакви дрънкулки96, а по цялото ми тяло, ще кажа още някои неща, които може би не изглеждат твърде важни. По онова време аз бях съвсем хилав и слаб, с дълга и тънка шия. Животът на човек с такава физика, както се смята, е изложен на голям риск, особено ако към всичко това се притурят големи усилия и пренапрягане на дробовете. Страховете на моите обичащи ме близки се увеличаваха от това, че аз говорех без паузи, монотонно, с цялата сила на гласа си, с напрежение на цялото тяло.
[314] Itaque cum me et amici et medici hortarentur ut causas agere desisterem, quodvis potius periculum mihi adeundum quam a sperata dicendi gloria discedendum putavi. sed cum censerem remissione et moderatione vocis et commutato genere dicendi me et periculum vitare posse et temperatius dicere, ut consuetudinem dicendi mutarem, ea causa mihi in Asiam proficiscendi fuit. itaque cum essem biennium versatus in causis et iam in foro celebratum meum nomen esset, Roma sum profectus.

 
314. И макар че и приятели, и лекари ме съветваха да се откажа от делата, аз все пак реших, че по-скоро всичко ще рискувам, отколкото да се отрека от лелеяната ораторска слава. Но реших, че мога да избегна опасността за здравето си, като снижа и укротя гласа си и си избера друг маниер на говорене. И това, именно това бе причината да замина за Мала Азия. И тъй, след като две години се занимавах с дела и вече се бях прочул на форума, напуснах Рим.
[315] Cum venissem Athenas, sex menses cum Antiocho veteris Academiae nobilissumo et prudentissumo philosopho fui studiumque philosophiae numquam intermissum a primaque adulescentia cultum et semper auctum hoc rursus summo auctore et doctore renovavi. eodem tamen tempore Athenis apud Demetrium Syrum veterem et non ignobilem dicendi magistrum studiose exerceri solebam. post a me Asia tota peragrata est cum summis quidem oratoribus, quibuscum exercebar ipsis lubentibus; quorum erat princeps Menippus Stratonicensis meo iudicio tota Asia illis temporibus disertissimus; et, si nihil habere molestiarum nec ineptia rum Atticorum est, hic orator in illis numerari recte potest.

 
315. Пристигайки в Атина, останах три месеца при Антиох - най-именития и най-умен философ от Старата академия, като под грижите на този велик учен поднових заниманията си с философия, които бях започнал още като юноша, за да не ги прекъсна никога и постоянно да ги разширявам. Пак по времето, когато бях в Атина, аз непрекъснато се упражнявах при сириеца Деметрий, възрастен и доста известен учител по красноречие. След това пребродих цяла Мала Азия, бях при най-големите оратори, които с удоволствие ме приемаха за свой ученик. Пръв сред тях бе Менип от Стратоникея, по мое мнение най-красноречивият човек в Азия по онова време; и ако характерна за атицистите е естествеността и липсата на предвзетост и странности, то той смело може да бъде посочен за един от тях.
[316] adsiduissime autem mecum fuit Dionysius Magnes; erat etiam Aeschylus Cnidius, Adramyttenus Xenocles. hi tum in Asia rhetorum principes numerabantur. quibus non contentus Rhodum veni meque ad eundem quem Romae audiveram Molonem adplicavi cum actorem in veris causis scriptoremque praestantem tum in notandis animadvertendisque vitiis et instituendo docendoque prudentissimum. is dedit operam, si modo id consequi potuit, ut nimis redundantis nos et supra fluentis iuvenili quadam dicendi impunitate et licentia reprimeret et quasi extra ripas diffluentis coerceret. ita recepi me biennio post non modo exercitatior sed prope mutatus. nam et contentio nimia vocis resederat et quasi deferverat oratio lateribusque vires et corpori mediocris habitus accesserat.

 
316. Тези, с които най-старателно се занимавах, бяха Дионисий от Магнезия, Есхил от Книд, Ксенокъл от Адрамитей, които тогава се числяха сред първите ретори на Азия. Ала недоволен от тях, аз отидох на Родос и започнах да посещавам същия този Молон, когото бях слушал в Рим - един оратор, който великолепно произнасяше речи в съда и чудесно ги пишеше, а в същото време умееше веднага да забележи и поправи недостатъците и бе отличен учител и възпитател. Той направи всичко възможно, доколкото бе по силите му, да укроти моето обилно, преливащо от младежка необузданост и волност красноречие и да го вкара в определено русло. Така след две години аз се видях не по-опитен - направо друг! Беше спаднало напрежението в гласа ми, речта ми беше прекипяла, дробовете ми бяха укрепнали, а тялото ми бе влязло в естествените норми.
[317] Duo tum excellebant oratores qui me imitandi cupiditate incitarent, Cotta et Hortensius; quorum alter remissus et lenis et propriis verbis comprendens solute et facile sententiam, alter ornatus, acer et non talis qualem tu eum, Brute, iam deflorescentem cognovisti, sed verborum et actionis genere commotior. itaque cum Hortensio mihi magis arbitrabar rem esse, quod et dicendi ardore eram propior et aetate coniunctior. etenim videram in isdem causis, ut pro M. Canuleio, pro Cn. Dolabella consulari, cum Cotta princeps adhibitus esset, priores tamen agere partis Hortensium. acrem enim oratorem, incensum et agentem et canorum concursus hominum forique strepitus desiderat.

 
ХСII. 317. По онова време в Рим прочути бяха двама оратори, на които страстно желаех да приличам, Кота и Хортензий. Първият от тях говореше спокойно и кротко, свободно, без усилие закръгляше мислите си в периоди от обикновени думи; другият бе пищен, темпераментен, но не такъв, какъвто го знаеш ти, Бруте, когато той вече процъфтяваше, а много по-пламенен и при съставянето, и при произнасянето на речите си. Реших да си избера за образец Хортензий, защото ми бе по-близка неговата разгорещеност, а и бяхме почти връстници. Освен това бях забелязал, че когато с Кота се явяваха в едни и същи дела като в това на Марк Канулей и на бившия консул Гней Долабела, макар че Кота бе първият защитник, все пак главна роля играеше Хортензий - защото хорската тълпа и грохотът на форума искат темпераментен, пламенен, изразителен и звънкогласен оратор.
[318] Unum igitur annum, cum redissemus ex Asia, causas nobilis egimus, cum quaesturam nos, consulatum Cotta, aedilitatem peteret Hortensius. interim me quaestorem Siciliensis excepit annus, Cotta ex consulatu est profectus in Galliam, princeps et erat et habebatur Hortensius. cum autem anno post ex Sicilia me recepissem, iam videbatur illud in me, quicquid esset, esse perfectum et habere maturitatem quandam suam. nimis multa videor de me, ipse praesertim; sed omni huic sermoni propositum est, non ut ingenium et eloquentiam meam perspicias, unde longe absum, sed ut laborem et industriam.

 
318. И тъй в течение на една година, след като се завърнах от Азия, водих няколко важни дела; тогава кандидатствах за квесторство, Кота за консулство, а Хортензий - за едилство. След това сицилийското ми квесторство за една година ме откъсна от държавата, Кота след изтичането на консулството му замина за Галия и пръв оратор в Рим, който действително се ползваше с тази слава, остана Хортензий. А когато след година се завърнах от Сицилия, явно личеше, че моят талант, колкото и скромен да е той, вече бе достигнал завършения си вид. Струва ми се че говоря прекалено много сам за себе си, но целта на моя разказ е не да ти изтъкна своя талант и своето красноречие - далеч съм от това намерение, - а труда и усърдието си.
[319] Cum igitur essem in plurumis causis et in principibus patronis quinquennium fere versatus, tum in patrocinio Siciliensi maxume in certamen veni designatus aedilis cum designato consule Hortensio.

Sed quoniam omnis hic sermo noster non solum enumerationem oratoriam verum etiam praecepta quaedam desiderat, quid tamquam notandum et animadvertendum sit in Hortensio breviter licet dicere.

 
319. И тъй, след като почти пет години се занимавах с множество дела и бях един от първите защитници, встъпих в най-големия си двубой, бранейки интересите на сицилийците97 - аз, бъдещият едил, с бъдещия консул Хортензий.
XCIII. Но тъй като с тази моя беседа имам за цел не само да изброя ораторите, но и да дам някои съвети, то нека кажа накратко кое у Хортензий може да бъде критикувано и укорявано.
[320] Nam is post consulatum—credo quod videret ex consularibus neminem esse secum comparandum, neglegeret autem eos qui consules non fuissent—summum illud suum studium remisit, quo a puero fuerat incensus, atque in omnium rerum abundantia voluit beatius, ut ipse putabat, remissius certe vivere. primus et secundus annus et tertius tantum quasi de picturae veteris colore detraxerat, quantum non quivis unus ex populo, sed existumator doctus et intellegens posset cognoscere. longius autem procedens ut in ceteris eloquentiae partibus, tum maxume in celeritate et continuatione verborum adhaerescens, sui dissimilior videbatur fieri cotidie.

 
320. След изтичането на консулството си вероятно защото смяташе, че никой от бившите консули не може да се сравнява с него, но забравяше онези, които още не бяха ставали консули - той изостави напрегнатите занимания с красноречие, на които се бе посветил още от дете, и пожела да се отдаде на един според него по-щастлив живот - във всеки случай по-спокоен. Първата, втората и третата година донесоха избледняване на неговата колоритност като в една остаряваща картина - но само толкова, колкото можеше да бъде забелязано от окото на просветения и изтънчен професионалист, а не на един случаен човек. Ала по-нататък започна все повече да запъва както във всички части на речта, така особено очебийно в бързината на словото си и в ритмичния му строеж. От ден на ден той сякаш все по-малко приличаше на себе си.
[321] Nos autem non desistebamus cum omni genere exercitationis tum maxume stilo nostrum illud quod erat augere, quantumcumque erat. atque ut multa omittam in hoc spatio et in his post aedilitatem annis, et praetor primus et incredibili populari voluntate sum factus. nam cum propter adsiduitatem in causis et industriam tum propter exquisitius et minime volgare orationis genus animos hominum ad me dicendi novitate converteram.

 
321. А аз не преставах да развивам своите дарби, колкото и скромни да бяха те, с помощта на всякакви упражнения и най-вече чрез писане. Ще пропусна подробностите за живота си в годините след едилството, но на изборите за претор аз получих най-много гласове поради невероятното благоразположение на народа към мен и бях избран98. Защото бях успял да спечеля душите на хората както поради неотстъпността и усърдието си при воденето на дела, така и с новия за тях стил на моето красноречие - изискан и оригинален.
[322] Nihil de me dicam: dicam de ceteris, quorum nemo erat qui videretur exquisitius quam volgus hominum studuisse litteris, quibus fons perfectae eloquentiae continetur; nemo qui philosophiam complexus esset matrem omnium bene factorum beneque dictorum; nemo qui ius civile didicisset rem ad privatas causas et ad oratoris prudentiam maxume necessariam; nemo qui memoriam rerum Romanarum teneret, ex qua, si quando opus esset, ab inferis locupletissimos testes excitaret; nemo qui breviter arguteque incluso adversario laxaret iudicum animos atque a severitate paulisper ad hilaritatem risumque traduceret; nemo qui dilatare posset atque a propria ac definita disputatione hominis ac temporis ad communem quaestionem universi generis orationem traducere; nemo qui delectandi gratia digredi parumper a causa, nemo qui ad iracundiam magno opere iudicem, nemo qui ad fletum posset adducere, nemo qui animum eius, quod unum est oratoris maxume proprium, quocumque res postularet impellere.

 
322. Но за себе си няма да говоря, ще говоря за другите: никой от тях не се бе занимавал със словесността повече, отколкото бе прието, а именно тя е източникът на съвършеното красноречие; никой не бе овладял философията, майката на правилните дела и правилните слова; никой не бе изучил гражданското право, тъй необходимо за частните дела и за ораторската вещина; никой не познаваше римската история, с чиято помощ, ако е необходимо, могат да се призоват от царството на мъртвите най-надеждните свидетели, никой не умееше, изигравайки бързо и остроумно противника, да разведри челата на съдиите и постепенно да замени тяхната строгост с добро настроение и усмивка; никой не можеше да разшири погледа върху нещата и да прехвърли конкретния факт, свързан с определено лице и определени обстоятелства, към един общ философски проблем; никой не дръзваше да направи малко отклонение от темата, за да достави удоволствие на публиката; никой не знаеше как да накара съдията силно да се разгневи или как да го трогне до сълзи; никой не владееше най-ценното изкуство - да насочи душата му натам, накъдето го изисква делото.
[323] Itaque cum iam paene evanuisset Hortensius et ego anno meo, sexto autem post illum consulem, consul factus essem, revocare se ad industriam coepit, ne, cum pares honore essemus, aliqua re superiores videremur. sic duodecim post meum consulatum annos in maxumis causis, cum ego mihi illum, sibi me ille anteferret, coniunctissime versati sumus, consulatusque meus, qui illum primo leviter perstrinxerat, idem nos rerum mearum gestarum, quas ille admirabatur, laude coniunxerat.

 
ХСIV. 323. И тъй, когато Хортензий бе вече почти на залез, а аз точно както го изискваше законът99 - шест години след неговото консулство, - бях избран за консул, той отново се зае усърдно с работа, за да не би сега, когато бяхме вече равни по ранг, да го засенча с нещо. Така в продължение на дванадесет години след моето консулство ние бяхме заедно в най-големите процеси, като аз него поставях над мен, а той мен - над себе си, а и същото това мое консулство, което в началото леко го засегна, ни сближи, когато той се отзова с похвала за сторените от мен дела, на които се възхищаваше.
[324] Maxume vero perspecta est utriusque nostrum exercitatio paulo ante quam perterritum armis hoc studium, Brute, nostrum conticuit subito et obmutuit: cum lege Pompeia ternis horis ad dicendum datis ad causas simillumas inter se vel potius easdem novi veniebamus cotidie. quibus quidem causis tu etiam, Brute, praesto fuisti complurisque et nobiscum et solus egisti, ut qui non satis diu vixerit Hortensius tamen hunc cursum confecerit: annis ante decem causas agere coepit quam tu es natus; idem quarto <et> sexagensumo anno, perpaucis ante mortem diebus, una tecum socerum tuum defendit Appium. dicendi autem genus quod fuerit in utroque, orationes utriusque etiam posteris nostris indicabunt.

 
324. Но най-добре показахме какво можем малко преди нашето красноречие да замлъкне внезапно и да онемее, ужасено от звъна на оръжие - тогава, когато според Помпеевия закон100 ни се полагаха по три часа на реч, а делата бяха съвсем сходни помежду си, направо еднакви, ние бяхме всеки ден различни. Самият ти, Бруте, присъстваше винаги в пълна готовност на тези дела, в много от тях участва или заедно с мен, или сам. Така, макар че Хортензий си отиде рано, неговият път бе ето какъв; започнал бе като съдебен защитник десет години преди ти да се родиш100, а на шестдесет и четири години, няколко дни преди смъртта си, защитаваше заедно с теб тъста ти Апий. Какво е било майсторството на единия и какво - на другия, за това потомците ще съдят по речите ни.
[325] Sed si quaerimus, cur adulescens magis floruerit dicendo quam senior Hortensius, causas reperiemus verissumas duas. primum, quod genus erat orationis Asiaticum adulescentiae magis concessum quam senectuti. genera autem Asiaticae dictionis duo sunt: unum sententiosum et argutum, sententiis non tam gravibus et severis quam concinnis et venustis, qualis in historia Timaeus, in dicendo autem pueris nobis Hierocles Alabandeus, magis etiam Menecles frater eius fuit, quorum utriusque orationes sunt in primis ut Asiatico in genere laudabiles. aliud autem genus est non tam sententiis frequentatum quam verbis volucre atque incitatum, quali est nunc Asia tota, nec flumine solum orationis sed etiam exornato et faceto genere verborum, in quo fuit Aeschylus Cnidius et meus aequalis Milesius Aeschines. in his erat admirabilis orationis cursus, ornata sententiarum concinnitas non erat.

 
ХСV. 325. Но ако искаме да разберем защо Хортензий бе много по-процъфтяващ оратор на младини, отколкото в по-късна възраст, ще открием две най-сигурни причини за това: първо, неговият предпочитан стил бе азианският, а той е по-приемлив за един младеж, отколкото за един старец. Този стил има две разновидности - първият вид е сентенциозен и находчив, но сентенциите му не са дълбоки и сериозни, а по-скоро благозвучни и привлекателни - в този стил Тимей е написал своята история, така говореха в детството ни Хиерокъл от Алабанда и особено брат му Менекъл - речите и на двамата са най-добрите образци на азианския стил. Другият се отличава не толкова със сентенциозност, колкото с бързина и стремителност на словесния поток - той царува днес в цяла Азия, при него думите не само се леят плавно, а са и красиви, и духовити. Негови представители са Есхил от Книд и моят връстник Есхин от Милет. Тяхното слово течеше с една дивна бързина, но фразите в него не бяха красиво и хармонично подредени.
[326] Haec autem, ut dixi, genera dicendi aptiora sunt adulescentibus, in senibus gravitatem non habent. itaque Hortensius utroque genere florens clamores faciebat adulescens. habebat enim et Meneclium illud studium crebrarum venustarumque sententiarum, in quibus, ut in illo Graeco, sic in hoc erant quaedam magis venustae dulcesque sententiae quam aut necessariae aut interdum utiles; et erat oratio cum incitata et vibrans tum etiam accurata et polita. non probabantur haec senibus—saepe videbam cum inridentem tum etiam irascentem et stomachantem Philippum—, sed mirabantur adulescentes, multitudo movebatur.

 
326. Както вече казах, тези стилове подобават повече на младите, те са твърде несериозни за по-възрастните оратори. И тъй Хортензий бе много добър и в двата, и на младини жънеше овации. У него имаше същата тенденция към струпване на ефектни сентенции, която имаше и у Менекъл, някои от които, както и у споменатия грък, бяха по-красиви и благозвучни, отколкото е необходимо или полезно за речта. Словото му притежаваше мощен замах, а в същото време бе грижливо обработено. То не се нравеше на старите - често съм виждал Филип да му се надсмива, а и да се дразни, и да се сърди; но младежите бяха във възторг, тълпата бе потресена.
[327] Erat excellens iudicio volgi et facile primas tenebat adulescens. etsi enim genus illud dicendi auctoritatis habebat parum, tamen aptum esse aetati videbatur. et certe, quod et ingeni quaedam forma lucebat <usu> et exercitatione perfecta eratque verborum astricta comprensio, summam hominum admirationem excitabat. sed cum iam honores et illa senior auctoritas gravius quiddam requireret, remanebat idem nec decebat idem; quodque exercitationem studiumque dimiserat, quod in eo fuerat acerrimum, concinnitas illa crebritasque sententiarum pristina manebat, sed ea vestitu illo orationis, quo consuerat, ornata non erat. hoc tibi ille, Brute, minus fortasse placuit quam placuisset, si illum flagrantem studio et florentem facultate audire potuisses.

 
327. На младини Хортензий бе ненадминат, по мнението на народа, и с лекота се задържаше на първото място - макар в този стил да няма голяма авторитетност, той все пак подобаваше на възрастта му и предизвикваше безрезервното възхищение на хората, понеже в него блестеше красотата на неговия талант, личеше отличната му подготовка и словото му бе обхванато в ритмичната структура на периодите. Но в по-късната му възраст неговият висок ранг и изграденият му вече авторитет изискваха нещо по-сериозно - при все това той пак оставаше същият, а не му приличаше да бъде същият. И понеже бе изоставил упражненията и заниманията с красноречие - нещо, в което бе тъй усърден преди, - речта му беше запазила старото обилие от стройно подредени сентенции, но те не бяха вече облечени в предишната красива одежда. Може би такъв той ти се е нравил по-малко, Бруте, отколкото ако можеше да го чуеш в кипежа на ораторската му активност и в разцвета на таланта му.
[328] Tum Brutus: ego vero, inquit, et ista, quae dicis, video qualia sint et Hortensium magnum oratorem semper putavi maxumeque probavi pro Messalla dicentem, cum tu afuisti.

Sic ferunt, inquam, idque declarat totidem quot dixit, ut aiunt, scripta verbis oratio. ergo ille a Crasso consule et Scaevola usque ad Paulum et Marcellum consules floruit, nos in eodem cursu fuimus a Sulla dictatore ad eosdem fere consules. sic Q. Hort ensi vox exstincta fato suo est, nostra publico.

Melius, quaeso, ominare, inquit Brutus.

 
ХСVI. 328. - Напълно ти вярвам - каза Брут. - А винаги съм смятал Хортензий за голям оратор. Особено ме впечатли той, когато защитаваше Месала101 - тогава ти отсъстваше.
- Така казват всички - отвърнах аз, - а го доказва и дословно записаната негова реч на този процес. И тъй разцветът му започна при консулите Крас и Сцевола и продължи до времето на Павел и Марцел; а аз бях на същата арена от диктатурата на Сула почти до същите консули. Така че гласът на Хортензий замлъкна, защото такава бе неговата зла участ, а моят - защото такава беше злата участ на държавата.
[329] Sit sane ut vis, inquam, et id non tam mea causa quam tua; sed fortunatus illius exitus, qui ea non vidit cum fierent, quae providit futura. saepe enim inter nos impendentis casus deflevimus, cum belli civilis causas in privatorum cupiditatibus inclusas, pacis spem a publico consilio esse exclusam videremus. sed illum videtur felicitas ipsius, qua semper est usus, ab eis miseriis, quae consecutae sunt, morte vindicavisse.

 
329. - Моля те, не пророкувай така мрачно! - каза Брут.
- Дано да бъде, както ти искаш - рекох аз, - и то не толкова заради мен, а заради теб. О, щастлива бе смъртта на човека, който не видя как се сбъдват предвидените от него нещастия! Защото често заедно жалехме и скърбяхме заради надвисналите над главите ни беди, виждайки, че причините за гражданската война са вътре в користолюбието на отделни хора, а надеждата за мир остава вън от общественото мнение. Сякаш това, че Хортензий успя чрез смъртта си да избегне последвалите нещастия, бе проява на онзи добър шанс, който винаги го бе съпътствал.
[330] Nos autem, Brute, quoniam post Hortensi clarissimi oratoris mortem orbae eloquentiae quasi tutores relicti sumus, domi teneamus eam saeptam liberali custodia, et hos ignotos atque impudentes procos repudiemus tueamurque ut adultam virginem caste et ab amatorum impetu quantum possumus prohibeamus. equidem etsi doleo me in vitam paulo serius tamquam in viam ingressum, priusquam confectum iter sit, in hanc rei publicae noctem incidisse, tamen ea consolatione sustentor quam tu mihi, Brute, adhibuisti tuis suavissimis litteris, quibus me forti animo esse oportere censebas, quod ea gessissem, quae de me etiam me tacente ipsa loquerentur viverentque mortuo; quae, si recte esset, salute rei publicae, sin secus, interitu ipso testimonium meorum de re publica consiliorum darent.

 
330. И понеже след смъртта на този изключителен оратор ние, Бруте, останахме сякаш попечители на осиротялото красноречие, нека си го държим у дома под достоен за неговото благородство надзор, да прогонваме наглите и от ниско потекло женихи102 и да го пазим като девица от напористите й кандидати. И макар че скърбя, задето се родих малко по-късно, сякаш закъснях да тръгна и преди да измина пътя си, ме застигна спусналата се над държавата нощ, утеха са ми онези думи, Бруте, с които ти се обръщаш към мен в едно от твоите тъй мили писма: твърдиш, че трябва да бъда силен духом, защото съм извършил дела, които ще говорят дори ако аз мълча, и ще живеят и след смъртта ми. Ако държавата оцелее, те ще свидетелстват за моята преданост към нея пред спасението й, ако ли пък загине - пред гибелта й.
[331] Sed in te intuens, Brute, doleo, cuius in adulescentiam per medias laudes quasi quadrigis vehentem transversa incurrit misera fortuna rei publicae. hic me dolor tangit, haec me cura sollicitat et hunc mecum socium eiusdem et amoris et iudici. tibi favemus, te tua frui virtute cupimus, tibi optamus eam rem publicam in qua duorum generum amplissumorum renovare memoriam atque augere possis. tuum enim forum, tuum erat illud curriculum, tu illuc veneras unus, qui non linguam modo acuisses exercitatione dicendi, sed et ipsam eloquentiam locupletavisses graviorum artium instrumento et isdem artibus decus omne virtutis cum summa eloquentiae laude iunxisses.

 
XCVII. 331. Но гледайки те, Бруте, скърбя за теб - тъй млад, ти вече шестваше сред овациите на тълпата, качен сякаш върху триумфална колесница, и ето че изведнъж върху ти налетяха нещастията на държавата и те повалиха. Това е болката, която ме мъчи, грижата, която не ми дава покой - на мен и на този мой приятел, Атик, който споделя моята любов към теб и високото ми мнение за способностите ти. За твоето добро мислим, твоите добродетели искаме да разцъфтят, на теб желаем да живееш при една държавна уредба, която ще ти даде възможност да възродиш и възвисиш спомена за два велики рода103. Защото твой бе форумът, твое бе ораторското поприще, ти бе единственият в него, който не само изтънчваше словото си чрез реторически упражнения, но и го обогатяваше с арсенала на по-сериозните изкуства, а към същите тези изкуства прибавяше и прекрасни добродетели, и изключителни ораторски качества.
[332] Ex te duplex nos afficit sollicitudo, quod et ipse re publica careas et illa te. tu tamen, etsi cursum ingeni tui, Brute, premit haec importuna clades civitatis, contine te in tuis perennibus studiis et effice id quod iam propemodum vel plane potius effeceras, ut te eripias ex ea, quam ego congessi in hunc sermonem, turba patronorum. nec enim decet te ornatum uberrumis artibus, quas cum domo haurire non posses, arcessivisti ex urbe ea, quae domus est semper habita doctrinae, numerari in volgo patronorum. nam quid te exercuit Pammenes vir longe eloquentissimus Graeciae, quid illa vetus Academia atque eius heres Aristus hospes et familiaris meus, si quidem similes maioris partis oratorum futuri sumus?

 
332. Двояка грижа ни мъчи: от една страна, ти си лишен от държавата, а от друга - тя от теб. Но все пак, макар че нейната печална съдба възпира полета на твоя талант, ти се дръж за своите занимания и стори това, което почти - не, съвсем! - си сторил: измъкни се от този куп съдебни защитници, който струпах пред теб в моята беседа. Защото хич не ти подхожда да бъдеш броен сред тях - ти, който имаш тъй богато снаряжение от всякакви изкуства, почерпани при липса на възможности в родината ни от града, смятан винаги за обител на науките104. Защо тогава те е упражнявал Памен, най-красноречивият човек в Гърция? Защо те е обучавала прочутата Стара академия и нейният наследник Арист, моят гост и приятел, щом ще си подобен на мнозинството?
[333] Nonne cernimus vix singulis aetatibus binos oratores laudabilis constitisse? Galba fuit inter tot aequalis unus excellens, cui, quem ad modum accepimus, et Cato cedebat senior et qui temporibus illis aetate inferiores fuerunt; Lepidus postea, deinde Carbo; nam Gracchi in contionibus multo faciliore et liberiore genere dicendi, quorum tamen ipsorum ad aetatem laus eloquentiae perfecta nondum fuit; Antonius, Crassus, post Cotta, Sulpicius, Hortensius. nihil dico amplius, tantum dico: si mihi accidisset, ut numerarer in multis * * * si operosa est concursatio magis oportunorum * * *.

 
333. Нима не виждаме, че във всяка една епоха е трудно да се открият дори двама големи оратори? Галба единствен изпъкваше сред толкова равни помежду си - нему, както сме чували, отстъпвал и по-възрастният Катон, а и оратори от по-младото поколение - като Лепид, като Карбон. Гракхите наистина са говорили пред народа и по-леко, и по-свободно, но по тяхно време красноречието не било достигнало още висините на съвършенството; Антоний, Крас, после Кота, Сулпиций... Няма да говоря повече, ще кажа само следното: ако ми се бе случило да ме броят за един от многото, то е тъй трудно да се сберат по-способни105...
(КРАЯТ ЛИПСВА)