|
|
Orator * Ораторът
Превод:
в: За оратора, П. Стоянова, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1992
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
[I.[1] Vtrum difficilius aut maius esset negare tibi saepius idem roganti an efficere id quod rogares diu multumque, Brute, dubitavi. Nam et negare ei quem unice diligerem cuique me carissimum esse sentirem, praesertim et iusta petenti et praeclara cupienti, durum admodum mihi videbatur, et suscipere tantam rem, quantam non modo facultate consequi difficile esset sed etiam cogitatione complecti, vix arbitrabar esse eius qui vereretur reprehensionem doctorum atque prudentium.
| |
I. 1. Дълго не можех да реша, Бруте, дали ще ми бъде по-трудно и дали ще ми струва повече да откажа на твоите настойчиви молби, или да ги удовлетворя. Защото, от една страна, ми се виждаше твърде грубо да откажа на един тъй скъп приятел, който, знам, ме обича много, особено ако молбите му са основателни и подбудите - прекрасни, но, от друга, смятах, че ако човек се бои от упреците на учените и специалистите в тази област, той едва ли би се нагърбил с подобно дело, трудно не само за практическо осъществяване, но и като замисъл.
|
|
[[2] Quid enim est maius quam, cum tanta sit inter oratores bonos dissimilitudo, iudicare quae sit optima species et quasi figura dicendi? Quod quoniam me saepius rogas, aggrediar non tam perficiendi spe quam experiendi voluntate; malo enim, cum studio tuo sim obsecutus, desiderari a te prudentiam meam quam, si id non fecerim, benevolentiam.
| |
2. Та има ли нещо по-сложно, особено когато знаем, че между добрите оратори има толкова разлики, да отсъдим кой е най-добрият образ на красноречието1 и какъв е, така да се каже, най-прекрасният му облик? И понеже ти често ми задаваш подобни въпроси, аз пристъпвам към отговор, воден не толкова от надеждата, че ще успея, колкото от желанието да опитам. Предпочитам, отстъпвайки пред твоята настойчива молба, да ме упрекнеш в недостатъчна опитност, отколкото ако не направя това, в липса на добро желание.
И тъй ти ме питаш, и то все по-често, кой стил красноречие е най-добър според мен и какво е онова изкуство на словото, към което нищо повече не може да се добави, тоест върховното и съвършеното?
|
|
[[3] Quaeris igitur idque iam saepius quod eloquentiae genus probem maxime et quale mihi videatur illud, quo nihil addi possit, quod ego summum et perfectissimum iudicem. In quo vereor ne, si id quod vis effecero eumque oratorem quem quaeris expressero, tardem studia multorum, qui desperatione debilitati experiri id nolent quod se assequi posse diffidant.
| |
3. Тук аз обаче се боя, че ако изпълня молбата ти и ти опиша онзи идеален оратор, от който се интересуваш, ще пресека стремежите на мнозина, които, отчаяни от своето бездарие, ще се откажат да хабят сили за постигането на нещо, което не вярват, че ще постигнат.
|
|
[[4] Sed par est omnis omnia experiri, qui res magnas et magno opere expetendas concupiverunt. Quod si quem aut natura sua [aut] illa praestantis ingeni vis forte deficiet aut minus instructus erit magnarum artium disciplinis, teneat tamen eum cursum quem poterit; prima enim sequentem honestum est in secundis tertiisque consistere. Nam in poetis non Homero soli locus est, ut de Graecis loquar, aut Archilocho aut Sophocli aut Pindaro, sed horum vel secundis vel etiam infra secundos;
| |
4. Но всеки, възжелал нещо голямо и трудно, е длъжен да опита всичко за осъществяването му. Така че ако на някой му липсват природни качества и силата на ярък талант или ако случайно не е запознат издъно с големите изкуства, нека той все пак държи посоката към голямата цел така, както умее - за този, който гони първото място, не е позор да заеме почетното второ или трето. Та и сред поетите има място не само за Омир - имам предвид гърците, - не само за Архилох, Софокъл или Пиндар, но и за вторите, а и за тези, които са след вторите.
|
|
[[5] nec vero Aristotelem in philosophia deterruit a scribendo amplitudo Platonis, nec ipse Aristoteles admirabili quadam scientia et copia ceterorum studia restinxit. II. Nec solum ab optimis studiis excellentes viri deterriti non sunt, sed ne opifices quidem se ab artibus suis removerunt, qui aut Ialysi, quem Rhodi vidimus, non potuerunt aut Coae Veneris pulchritudinem imitari, nec simulacro Iovis Olympii aut doryphori statua deterriti reliqui minus experti sunt quid efficere aut quo progredi possent; quorum tanta multitudo fuit, tanta in suo cuiusque genere laus, ut, cum summa miraremur, inferiora tamen probaremus.
| |
5. Величието на Платон не е попречило на Аристотел също да се занимава с философия, както и сам Аристотел с възхитителната си ученост и плодовитост не е угасил стремежа към изява у другите. II. Не само най-блестящите учени не са се отказали от своите прекрасни занимания, ами дори и занаятчиите не са захвърляли своите изкуства, отчаяни, че не могат да постигнат красотата на Ялиз2, когото видях на Родос, или на Венера от остров Кос2; това, че съществуват творби като статуята на Юпитер Олимпийски2 и тази на Копиеносеца2, не е попречило на другите творци да опитат какво могат да направят или докъде могат да стигнат. Тези майстори са били толкова много и толкова добри всеки в своето изкуство, че без да преставаме да се възхищаваме от съвършените творби, ние все пак харесваме и по-посредствените.
|
|
[[6] In oratoribus vero, Graecis quidem, admirabile est quantum inter omnis unus excellat; ac tamen, cum esset Demosthenes, multi oratores magni et clari fuerunt et antea fuerant nec postea defecerunt. Qua re non est cur eorum qui se studio eloquentiae dediderunt spes infringatur aut languescat industria; nam neque illud ipsum quod est optimum desperandum est et in praestantibus rebus magna sunt ea quae sunt optimis proxima.
| |
6. А сред ораторите, имам предвид гръцките, по забележителен начин се откроява един-единствен. Но наред с Демостен в Гърция са съществували мнозина големи, славни оратори - имало ги е и преди него, а и след него не са липсвали. Ето защо нека не секва надеждата и да не изтлява усърдието на онези, които са се посветили на красноречието: защото, от една страна, не бива да изоставяме надеждата за постигане на съвършенство, а, от друга, когато целта ни е голяма, забележително постижение е и онова, което само се доближава до нея.
|
|
[[7] Atque ego in summo oratore fingendo talem informabo qualis fortasse nemo fuit. Non enim quaero quis fuerit, sed quid sit illud, quo nihil esse possit praestantius, quod in perpetuitate dicendi non saepe atque haud scio an numquam, in aliqua autem parte eluceat aliquando, idem apud alios densius, apud alios fortasse rarius.
| |
7. А аз, рисувайки пред теб съвършения оратор, ще го изобразя такъв, какъвто може би не е бил никой. Защото целта ми е не да покажа кой е бил съвършен, а какво е това висше качество, което се проявява рядко (може би и никога) в цялата реч, а понякога проблясва тук-там из нея, при едни по-често, при други по-рядко.
|
|
[[8] Sed ego sic statuo, nihil esse in ullo genere tam pulchrum, quo non pulchrius id sit unde illud ut ex ore aliquo quasi imago exprimatur; quod neque oculis neque auribus neque ullo sensu percipi potest, cogitatione tantum et mente complectimur. Itaque et Phidiae simulacris, quibus nihil in illo genere perfectius videmus, et eis picturis quas nominavi cogitare tamen possumus pulchriora;
| |
8. Според мен нищо в никое изкуство не може да бъде по-прекрасно от образеца, който възпроизвежда, тъй както една отливка възпроизвежда лицето3 - този образец не може да бъде уловен нито със зрение, нито със слух, нито с друго някое сетиво, той съществува само в ума и мисълта на твореца. Затова, макар да не сме виждали нищо по-съвършено от статуите на Фидий и от споменатите вече картини, все пак бихме могли да си представим и по-прекрасни от тях.
|
|
[[9] nec vero ille artifex cum faceret Iovis formam aut Minervae, contemplabatur aliquem e quo similitudinem duceret, sed ipsius in mente insidebat species pulchritudinis eximia quaedam, quam intuens in eaque defixus ad illius similitudinem artem et manum dirigebat. III. Vt igitur in formis et figuris est aliquid perfectum et excellens, cuius ad cogitatam speciem imitando referuntur eaque sub oculos ipsa [non] cadit, sic perfectae eloquentiae speciem animo videmus, effigiem auribus quaerimus.
| |
9. И прочутият Фидий, докато е ваел статуите на Юпитер или на Минерва4, не е имал пред себе си никого, на чиито черти да подражава, ала в неговия собствен ум е стоял един дивен лик, в който той неотклонно се е взирал, за да го претвори. III. И тъй, в живописта и скулптурата се съдържа нещо съвършено и отлично, на чийто въображаем образ се е стремило да подражава онова, което е пред очите ни - по същия начин истинският лик на съвършеното красноречие виждаме с душата си, а изображението му улавяме с помощта на слуха си.
|
|
[[10] Has rerum formas appellat ideas ille non intellegendi solum sed etiam dicendi gravissimus auctor et magister Plato, easque gigni negat et ait semper esse ac ratione et intellegentia contineri; cetera nasci occidere fluere labi nec diutius esse uno et eodem statu. Quicquid est igitur de quo ratione et via disputetur, id est ad ultimam sui generis formam speciemque redigendum.
| |
10. Платон, този най-голям авторитет и наставник не само в областта на познанието, а и в областта на словото, нарича тези форми на нещата "идеи" и твърди, че те не се раждат, че съществуват извечно в разума на човека и в способността му за познание, докато всичко друго се ражда, умира, тече, преминава, без да пребивава дълго в едно състояние5. Следователно винаги когато системно и методично разсъждаваме за нещо, трябва да го свеждаме до неговите най-висши форми и вид.
|
|
[[11] Ac video hanc primam ingressionem meam non ex oratoriis disputationibus ductam sed e media philosophia repetitam, et eam quidem cum antiquam tum subobscuram aut reprehensionis aliquid aut certe admirationis habituram. Nam aut mirabuntur quid haec pertineant ad ea quae quaerimus—quibus satis faciet res ipsa cognita, ut non sine causa alte repetita videatur—aut reprehendent, quod inusitatas vias indagemus, tritas relinquamus.
| |
11. Разбирам, че моите първи редове произтичат не от ораторските спорове, а от глъбините на философията, която със своята древност и неяснота може би ще предизвика упрек и със сигурност ще предизвика удивление. Някои ще се чудят каква е връзката й с нашата тема (но когато схванат нейната същина, ще бъдат удовлетворени и ще разберат, че това задълбочаване не е било излишно); други ще ме упрекнат, че тръгвам по нови пътища, а отъпканите изоставям.
|
|
[[12] Ego autem et me saepe nova videri dicere intellego, cum pervetera dicam sed inaudita plerisque, et fateor me oratorem, si modo sim aut etiam quicumque sim, non ex rhetorum officinis sed ex Academiae spatiis exstitisse; illa enim sunt curricula multiplicium variorumque sermonum, in quibus Platonis primum sunt impressa vestigia. Sed et huius et aliorum philosophorum disputationibus et exagitatus maxime orator est et adiutus; omnis enim ubertas et quasi silva dicendi ducta ab illis est nec satis tamen instructa ad forensis causas, quas, ut illi ipsi dicere solebant, agrestioribus Musis reliquerunt.
| |
12. Аз разбирам, че често казвам сякаш нови неща, но всъщност те са такива само привидно, просто повечето хора не са ги чували, и признавам, че съм бил създаден като оратор (ако изобщо съм такъв и какъвто и да съм) не в тесните работилници на реторите, а във волните простори на Академията. Именно оттам тръгват пътищата на многото и разнообразни речи, преправени от Платон. В своите творби и той, и другите философи яростно нападат оратора, а в същото време много му помагат. Защото цялото богатство, с което разполага ораторът, и тъй да се каже, целият материал за красноречието са взети от тях, но са недостатъчно пригодени за съдебните дела, които философите по техните собствени думи били оставили на по-груби музи.
|
|
[[13] Sic eloquentia haec forensis spreta a philosophis et repudiata multis quidem illa adiumentis magnisque caruit, sed tamen ornata verbis atque sententiis iactationem habuit in populo nec paucorum iudicium reprehensionemque pertimuit: ita et doctis eloquentia popularis et disertis elegans doctrina defuit. IV.
| |
13. Така съдебното красноречие, презряно и отхвърлено от философите, било лишено от много и важни средства, но все пак с красивите си думи и мисли то печелело успех сред народа и не било стреснато от недоброжелателството и упреците на отделни люде. По този начин философите се лишили от любимото на народа красноречие, ораторите - от една изискана теоретическа подготовка.
|
|
[[14] Positum sit igitur in primis, quod post magis intellegetur, sine philosophia non posse effici quem quaerimus eloquentem, non ut in ea tamen omnia sint, sed ut sic adiuvet ut palaestra histrionem; parva enim magnis saepe rectissime conferuntur. Nam nec latius atque copiosius de magnis variisque rebus sine philosophia potest quisquam dicere;—
| |
IV.14. И тъй, нека на първо място се знае това, което после ще стане по-ясно: без помощта на философията не може да бъде създаден този красноречив оратор, който ни интересува. Тя не е единственият негов източник, но му помага тъй както палестрата на актьора (често простите неща напълно логично могат да се сравняват с големите). Никой не може да говори пространно и богато по важни и обширни теми без помощта на философията.
|
|
[[15] si quidem etiam in Phaedro Platonis hoc Periclem praestitisse ceteris dicit oratoribus Socrates, quod is Anaxagorae physici fuerit auditor; a quo censet eum, cum alia praeclara quaedam et magnifica didicisse tum uberem et fecundum fuisse gnarumque, quod est eloquentiae maximum, quibus orationis modis quaeque animorum partes pellerentur; quod idem de Demosthene existimari potest, cuius ex epistulis intellegi licet quam frequens fuerit Platonis auditor;—
| |
15. Нали в Платоновия "Федър" Сократ казва за Перикъл, че превъзхождал другите оратори, защото бил ученик на философа Анаксагор - благодарение на него, казва Сократ, Перикъл получил не само прекрасни и възвишени познания, но и богато и обилно слово, а и знание за най-важното в красноречието - с какви способи да въздейства върху различните струни на душата с различни видове реч в зависимост от случая6. Същото се отнася и за Демостен, от чиито писма личи колко ревностен слушател на Платон е бил.
|
|
[[16] nec vero sine philosophorum disciplina genus et speciem cuiusque rei cernere neque eam definiendo explicare nec tribuere in partis possumus nec iudicare quae vera quae falsa sint neque cernere consequentia, repugnantia videre, ambigua distinguere. Quid dicam de natura rerum, cuius cognitio magnam orationi suppeditat copiam, de vita, de officiis, de virtute, de moribus? Satisne sine multa earum ipsarum rerum disciplina aut dici aut intellegi potest? V.
| |
16. Без помощта на философската наука не можем да определим рода и вида на всяко нещо, да го обясним чрез дефиниции и да го разделим на части, да отделим вярното от невярното, да преценим следствията, да видим противоречията, да изтъкнем двусмислиците. Има ли смисъл да говоря за природата на нещата, чието познаване твърде много обогатява речта? За живота, за задълженията, за добродетелта, за нравите - нима за всичко това може да се говори, нима то може да бъде схванато, без да бъде сериозно изучено7?
|
|
[[17] Ad has tot tantasque res adhibenda sunt ornamenta innumerabilia; quae sola tum quidem tradebantur ab eis qui dicendi numerabantur magistri; quo fit ut veram illam et absolutam eloquentiam nemo consequatur, quod alia intellegendi alia dicendi disciplina est et ab aliis rerum ab aliis verborum doctrina quaeritur.
| |
V. 17. Тези толкова много и тъй важни неща трябва да бъдат изразени с помощта на множество стилови похвати. Но онези, които били смятани за учители по красноречие, преподавали някога единствено тях; резултатът е, че никой не постига истинското, съвършеното красноречие, защото отделно съществуват науката за познанието и науката за говоренето, и хората се учат от едни да откриват същността на нещата, а от други - да изразяват словесно тази същност.
|
|
[[18] Itaque M. Antonius, cui vel primas eloquentiae patrum nostrorum tribuebat aetas, vir natura peracutus et prudens, in eo libro quem unum reliquit disertos ait se vidisse multos, eloquentem omnino neminem. Insidebat videlicet in eius mente species eloquentiae, quam cernebat animo, re ipsa non videbat. Vir autem acerrimo ingenio—sic enim fuit—multa et in se et in aliis desiderans neminem plane qui recte appellari eloquens posset videbat;
| |
18. Затова Марк Антоний, комуто бащиното ни поколение бе отредило първенство в красноречието, човек изключително прозорлив и умен, казва в своята единствена книга, че е видял мнозина добри оратори, но никой истински красноречив. Явно, той е имал у себе си един образ на красноречието, който е съзирал с духа си. И тъй, при цялата си огромна проницателност (действително я е притежавал) и взискателност към себе си и към другите, този мъж наистина не е виждал никого, който е могъл да се нарече съвършен.
|
|
[[19] quod si ille nec se nec L. Crassum eloquentem putavit, habuit profecto comprehensam animo quandam formam eloquentiae, cui quoniam nihil deerat, eos quibus aliquid aut plura deerant in eam formam non poterat includere. Investigemus hunc igitur, Brute, si possumus, quem numquam vidit Antonius aut qui omnino nullus umquam fuit; quem si imitari atque exprimere non possumus, quod idem ille vix deo concessum esse dicebat, at qualis esse debeat poterimus fortasse dicere. VI.
| |
19. И ако той не е смятал за такъв нито себе си, нито Луций Крас, следователно е носел в духа си образа на красноречието; и тъй като този образ е бил лишен от всякакви недостатъци, Антоний не е могъл да отнесе към него ни един, комуто са липсвали едно или повече качества. Следователно, нека се опитаме, Бруте, доколкото можем, да издирим какъв е бил онзи, когото Антоний никога не бил срещал и който може би изобщо не е съществувал. И дори да не е по силите ни да му подражаваме и да го изобразим - защото пак по думите на Антоний, това едва ли би могъл да стори и някой бог, - може би все пак ще успеем да кажем какъв трябва да бъде той.
|
|
[[20] Tria sunt omnino genera dicendi, quibus in singulis quidam floruerunt, peraeque autem, id quod volumus, perpauci in omnibus. Nam et grandiloqui, ut ita dicam, fuerunt cum ampla et sententiarum gravitate et maiestate verborum, vehementes varii, copiosi graves, ad permovendos et convertendos animos instructi et parati—quod ipsum alii aspera tristi horrida oratione neque perfecta atque conclusa consequebantur, alii levi et structa et terminata—, et contra tenues acuti, omnia docentes et dilucidiora, non ampliora facientes, subtili quadam et pressa oratione limati; in eodemque genere alii callidi, sed impoliti et consulto rudium similes et imperitorum, alii in eadem ieiunitate concinniores, id est faceti, florentes etiam et leviter ornati.
| |
20. Три са стиловете в красноречието; в някои от тях отделни хора са постигали успехи, но малцина са били еднакво изявени в трите - нещо, към което се стремим ние. Имало е, тъй да се каже, велеречиви оратори, с обилно слово, натежало от сериозни мисли и величествени думи, темпераментни, разнообразни, словообилни, тежки, обучени и подготвени да вълнуват и скланят душите, като едни са постигали това с груба, мрачна, неогладена реч, несъвършена и неокръглена, а други - с гладка, стройна, завършена. Имало е, обратно, оратори тънки, находчиви, умеещи добре да обяснят всяко нещо, без да се разпростират нашироко, с естествена, сбита и изискана реч. VI. Сред тях някои са притежавали известна ловкост, но словото им е било неогладено, те нарочно са се стремили то да изглежда грубо и недодялано; а други, също тъй сухи, са били все пак по-благозвучни, тоест духовити, дори цветисти и деликатно поукрасени.
|
|
[[21] Est autem quidam interiectus inter hos medius et quasi temperatus nec acumine posteriorum nec fulmine utens superiorum, vicinus amborum, in neutro excellens, utriusque particeps vel utriusque, si verum quaerimus, potius expers; isque uno tenore, ut aiunt, in dicendo fluit nihil adferens praeter facilitatem et aequabilitatem aut addit aliquos ut in corona toros omnemque orationem ornamentis modicis verborum sententiarumque distinguit.
| |
21. А пък между тези два стила е вместен един среден, тъй да се каже, умерен, в който не откриваме нито изтънчеността на последния, нито ослепителния блясък на първия - той е близък до единия и до другия, но не изпада в нито една от двете крайности, а в същото време притежава по нещо от тях - по-точно по нещо от тях му липсва. Словото на ораторите от този стил, тъй да се каже, плува равномерно, в него се чувства една неизменна лекота, тук-там изпъква като ярък цвят във венец по някоя от онези украси от думи и мисли, с които цялото то е умерено прошарено.
|
|
[[22] Horum singulorum generum quicumque vim in singulis consecuti sunt, magnum in oratoribus nomen habuerunt. Sed quaerendum est satisne id quod volumus effecerint. VII. Videmus enim fuisse quosdam qui idem ornate et graviter, idem versute et subtiliter dicerent. Atque utinam in Latinis talis oratoris simulacrum reperire possemus! Esset egregium non quaerere externa, domesticis esse contentos.
| |
22. Ораторите от различните стилове, които са успели да стигнат до съвършенство всеки в своя, са си спечелили голяма слава. Но нека видим дали те са постигнали в достатъчна степен онова, към което ние се стремим. VII. Виждаме, че са съществували оратори, умеещи да говорят както пищно и тежко, така и гъвкаво и естествено. Де да можехме да открием такъв сред римляните! Чудесно би било да не го търсим навън, а да си го имаме у дома!
|
|
[[23] Sed ego idem, qui in illo sermone nostro qui est eitus in Bruto multum tribuerim Latinis, vel ut hortarer alios vel quod amarem meos, recordor longe omnibus unum me anteferre Demosthenem, quem velim accommodare ad eam quam sentiam eloquentiam, non ad eam quam in aliquo ipse cognoverim. Hoc nec gravior exstitit quisquam nec callidior nec temperatior. Itaque nobis monendi sunt ei quorum sermo imperitus increbruit, qui aut dici se desiderant Atticos aut ipsi Attice volunt dicere, ut mirentur hunc maxime, quo ne Athenas quidem ipsas magis credo fuisse Atticas; quid enim sit Atticum discant eloquentiamque ipsius viribus, non imbecillitate sua metiantur.
| |
23. Но аз си спомням, че дори в своя "Брут", където толкова възхвалих римското красноречие - и за да насърча младите, и от родолюбиви подбуди, - поставих далеч над всички други Демостен, чиято ораторска същност разглеждах съобразно моята представа за красноречието, а не съобразно онова красноречие, което съм откривал у този или онзи. От него няма ни по-сериозен, ни по-ловък, ни по-сдържан. Затова трябва да напомня на онези, чиито невежи речи зачестиха напоследък и които държат да ги наричаме атицисти, че дори и искат да говорят по атически маниер, да се възхитят на този човек, от когото и самата Атина не е била по-атическа. Нека те научат от него що е атическо и да прилагат като мярка към красноречието неговата сила, а не собствената си немощ.
|
|
[[24] Nunc enim tantum quisque laudat quantum se posse sperat imitari. Sed tamen eos studio optimo iudicio minus firmo praeditos docere quae sit propria laus Atticorum non alienum puto. VIII. Semper oratorum eloquentiae moderatrix fuit auditorum prudentia. Omnes enim qui probari volunt voluntatem eorum qui audiunt intuentur ad eamque et ad eorum arbitrium et nutum totos se fingunt et accommodant.
| |
24. Днес всеки хвали само онова, на което смята, че може да подражава. Но аз считам, че ще е уместно да обясня на онези, които имат прекрасни стремежи, но не и вярна преценка, какви са присъщите на атическия стил достойнства. VIII. Винаги, във всички времена разбирането на публиката е управлявало красноречието. Защото всеки, който желае да бъде посрещнат добре, се съобразява с желанията на слушателите и се нагажда към тяхното мнение и воля.
|
|
[[25] Itaque Caria et Phrygia et Mysia, quod minime politae minimeque elegantes sunt, asciverunt aptum suis auribus opimum quoddam et tamquam adipatae dictionis genus, quod eorum vicini non ita lato interiecto mari Rhodii numquam probaverunt [Graecia autem multo minus], Athenienses vero funditus repudiaverunt; quorum semper fuit prudens sincerumque iudicium, nihil ut possent nisi incorruptum audire et elegans. Eorum religioni cum serviret orator, nullum verbum insolens, nullum odiosum ponere audebat.
| |
25. Затова в Кария, Фригия и Мизия, най-необразованите и лишени от вкус провинции, се ширел един пригоден за слуха на техните жители стил - бих го нарекъл охранен и тлъст - който обаче никога не успял да спечели одобрението на техните съседи родосци, от които ги дели само една тясна морска ивица, нито на континентална Гърция; а пък атиняните изцяло го отрекли - знаем, че тяхното мнение винаги е било разумно и трезво и те можели да слушат само чисто и изискано слово. Подчинявайки се на тези здрави принципи, ораторът не смеел да употреби нито една неуместна или неприятна дума.
|
|
[[26] Itaque hic, quem praestitisse diximus ceteris, in illa pro Ctesiphonte oratione longe optima summissius a primo, deinde, dum de legibus disputat, pressius, post sensim incendens iudices, ut vidit ardentis, in reliquis exsultavit audacius. Ac tamen in hoc ipso diligenter examinante verborum omnium pondera reprehendit Aeschines quaedam et exagitat inludensque dura odiosa intolerabilia esse dicit; quin etiam quaerit ab ipso, cum quidem eum beluam appellat, utrum illa verba an portenta sint; ut Aeschini ne Demosthenes quidem videatur Attice dicere.
| |
26. Затова и най-великият оратор, Демостен, започва известната своя реч в защита на Ктезифонт, най-прекрасната от всички8, със спокоен тон; след това при разсъжденията си върху законите говори умерено, по-нататък обаче постепенно раздухва пламъка у съдиите и после, когато ги види, че пламтят, смело се хвърля напред. Но и той, въпреки че тъй грижливо е отмервал тежестта на всяка своя дума, е бил нападнат от Есхин, който с насмешка говори, че някои неща у Демостен са груби, грозни, нетърпими, дори го пита, зовейки го чудовище, дали това, с което си служи, са думи или някакви словесни уроди - ето че според Есхин и самият Демостен не говори по атически маниер.
|
|
[[27] Facile est enim verbum aliquod ardens, ut ita dicam, notare idque restinctis iam animorum incendiis inridere. Itaque se purgans iocatur Demosthenes: negat in eo positas esse fortunas Graeciae, hocine an illo verbo usus sit, hucine an illuc manum porrexerit. Quonam igitur modo audiretur Mysus aut Phryx Athenis, cum etiam Demosthenes exagitetur ut putidus? Cum vero inclinata ululantique voce more Asiatico canere coepisset, quis eum ferret aut potius quis non iuberet auferri? IX.
| |
27. Но лесно е да се осмее една пламенна дума тогава, когато пожарът в душите вече е стихнал. В свое оправдание Демостен на шега казва, че съдбата на Гърция не зависи от това, дали ще употреби тази или онази дума, дали ще протегне ръка в тази или онази посока. А как ли би бил приет в Атина един мизиец или един фригиец, щом дори Демостен е бил упрекван в липса на вкус? Кой би изтърпял един такъв оратор да му запее и завие по азиатски обичай, кой не би наредил веднага да го изритат?
|
|
[[28] Ad Atticorum igitur auris teretes et religiosas qui se accommodant, ei sunt existimandi Attice dicere. Quorum genera plura sunt; hi unum modo quale sit suspicantur. Putant enim qui horride inculteque dicat, modo id eleganter enucleateque faciat, eum solum Attice dicere. Errant, quod solum; quod Attice, non falluntur.
| |
IX.28. И тъй, за атически оратори трябва да бъдат смятани онези, чието слово се пригажда към шлифования и взискателен атически слух. Но такъв стил има много подвидове, а нашите оратори знаят само един, и то отдалеч: според тях по атически маниер говори единствено онзи, чиято реч е неогладена и небрежна, но приятна и ясна. Че е само той - грешат; но че маниерът е атически, в това са прави.
|
|
[[29] Istorum enim iudicio, si solum illud est Atticum, ne Pericles quidem dixit Attice, cui primae sine controversia deferebantur; qui si tenui genere uteretur, numquam ab Aristophane poeta fulgere tonare permiscere Graeciam dictus esset. Dicat igitur Attice venustissimus ille scriptor ac politissimus Lysias—quis enim id possit negare?—, dum intellegamus hoc esse Atticum in Lysia, non quod tenuis sit atque inornatus, sed quod [non] nihil habeat insolens aut ineptum; ornate vero et graviter et copiose dicere aut Atticorum sit aut ne sit Aeschines neve Demosthenes Atticus.
| |
29. Ала ако само това е атицизъм, ще се окаже, че и Перикъл, безспорно пръв сред ораторите, не е атицист! Но ако той се изразяваше по-просто, поетът Аристофан никога нямаше да каже за него, че поразявал Гърция с мълнии, разтърсвал я с гръм, хвърлял я в смут9! Следователно приемаме, че чаровният и изящен Лизий се е изразявал по атически - кой би отрекъл това? Но трябва да е ясно, че атическото у Лизий се дължи не на неговата сухост и неукрасеност, а на това, че у него няма неуместни и безвкусни думи. Присъщо на атицистите е да говорят достойно и обилно - иначе атицисти не са нито Есхин, нито Демостен.
|
|
[[30] Ecce autem aliqui se Thucydidios esse profitentur: novum quoddam imperitorum et inauditum genus. Nam qui Lysiam sequuntur, causidicum quendam sequuntur non illum quidem amplum atque grandem, subtilem et elegantem tamen et qui in forensibus causis possit praeclare consistere. Thucydides autem res gestas et bella narrat et proelia, graviter sane et probe, sed nihil ab eo transferri potest ad forensem usum et publicum. Ipsae illae contiones ita multas habent obscuras abditasque sententias vix ut intellegantur; quod est in oratione civili vitium vel maximum.
| |
30. Но ето ви и един нов, непознат досега вид невежи - те заявяват, че са наследници на Тукидид! Онези, които подражават на Лизий, подражават все пак на един съдебен защитник: стилът му безспорно, не е могъщ и величествен, затова пък е изтънчен и фин, което му осигурява успех в съдебните дела; докато Тукидид разказва величествено и без съмнение чудесно за подвизи, войни и битки, но от него нищо не може да се пренесе в съдебната и в обществената практика. Неговите речи съдържат толкова много неясни и тайнствени слова, мисли и идеи, че са почти непонятни, а това е най-големият недостатък на една реч.
|
|
[[31] Quae est autem in hominibus tanta perversitas, ut inventis frugibus glande vescantur? An victus hominum Atheniensium beneficio excoli potuit, oratio non potuit? Quis Porro umquam Graecorum rhetorum a Thucydide quicquam duxit? "At laudatus est ab omnibus." Fateor; sed ita ut rerum explicator prudens severus gravis; non ut in iudiciis versaret causas, sed ut in historiis bella narraret;
| |
31. Що за странни хрумвания у хора, които познават житото, а се хранят с жълъди10? Или благодарение на атиняните е било възможно да се подобри храната на човека, но не и речта му? И после кой от гръцките ретори е възприел нещо от Тукидид? - "Ама всички го хвалят!" - Тъй е, но го хвалят като мъдър, строг и авторитетен тълкувател на фактите, който не води дела в съдилищата, а разправя за войни в своята история.
|
|
[[32] itaque numquam est numeratus orator, nec vero, si historiam non scripsisset, nomen eius exstaret, cum praesertim fuisset honoratus et nobilis. Huius tamen nemo neque verborum neque sententiarum gravitatem imitatur, sed cum mutila quaedam et hiantia locuti sunt, quae vel sine magistro facere potuerunt, germanos se putant esse Thucydidas. Nactus sum etiam qui Xenophontis similem esse se cuperet, cuius sermo est ille quidem melle dulcior, sed a forensi strepitu remotissimus.
| |
32. И ако не бе я написал, името му щеше да се забрави, въпреки че е бил уважаван и известен гражданин. Въпреки това на неговите достолепни думи и мисли никой не подражава, но всеки, който си служи със сакати и грозно звучащи изрази, които би могъл да произведе и без образец, веднага се провъзгласява за чиста проба Тукидид! Срещал съм дори едного, който искаше да прилича на Ксенофонт; може словото му да е от мед по-сладко11, но е все пак твърде чуждо на площадната глъч.
|
|
[[33] Referamus nos igitur ad eum quem volumus incohandum et ea demum eloquentia informandum quam in nullo cognovit Antonius. X. Magnum opus omnino et arduum, Brute, conamur; sed nihil difficile amanti puto. Amo autem et semper amavi ingenium studia mores tuos. Incendor porro cotidie magis non desiderio solum, quo quidem conficior, congressus nostros, consuetudinem victus, doctissimos sermones requirens tuos, sed etiam incredibili fama virtutum admirabilium, quae specie dispares prudentia coniunguntur.
| |
33. И тъй нека се върнем към оратора, когото искаме да опишем и да оформим с помощта на същото онова красноречие, което Антоний казва, че не бил срещал. Х. С голямо и тежко дело се заемаме, Бруте, но то не е тъй трудно според мен за човека, когото обичта води. А аз обичам и винаги съм обичал твоя талант, стремежите ти, нрава ти. И обичта ми нараства от ден на ден не само защото до смърт ме мъчи копнежът да те видя, да общувам с теб, както бях свикнал, да слушам твоите тъй мъдри беседи, а и заради забележителната слава на твоите добродетели, които, макар и различни помежду си, са обединени от мъдрия ти дух.
|
|
[[34] Quid enim tam distans quam a severitate comitas? Quis tamen umquam te aut sanctior est habitus aut dulcior? Quid tam difficile quam in plurimorum controversiis diiudicandis ab omnibus diligi? Consequeris tamen ut eos ipsos quos contra statuas aequos placatosque dimittas. Itaque efficis ut, cum gratiae causa nihil facias, omnia tamen sint grata quae facis. Ergo omnibus ex terris una Gallia communi non ardet incendio; in qua frueris ipse te, cum in Italiae luce cognosceris versarisque in optimorum civium vel flore vel robore. Iam quantum illud est, quod in maximis occupationibus numquam intermittis studia doctrinae, semper aut ipse scribis aliquid aut me vocas ad scribendum!
| |
34. Та какво по-несходно от строгостта и любезността? А в същото време кой е смятан за по-благочестив и едновременно с това по-мил от тебе? Какво по-трудно от това да се занимаваш с делата на толкова много хора и пак да бъдеш обичан от всички? Но ти успяваш да отпратиш успокоен и кротък дори загубилия делото. И макар че не се стараеш да изглеждаш приятен в очите на хората, всичко, което правиш, е приятно. Затова от всички земи единствена Галия стои надалеч от общия пожар - там12 ти имаш възможност да се наслаждаваш сам на собствените си достойнства, след като в Италия стана прочут и бе обграден от цвета и силата на най-добрите граждани.
А колко възхитително е това, че дори зает с тъй важни дела, ти не прекратяваш научните си занимания - все или сам пишеш12, или мен насърчаваш.
|
|
[[35] Itaque hoc sum adgressus statim Catone absoluto quem ipsum numquam attigissem tempora timens inimica virtuti, nisi tibi hortanti et illius memoriam mihi caram excitanti non parere nefas esse duxissem—, sed testificor me a te rogatum et recusantem haec scribere esse ausum. Volo enim mihi tecum commune esse crimen, ut, si sustinere tantam quaestionem non potuero, iniusti oneris impositi tua culpa sit, mea recepti; in quo tamen iudici nostri errorem laus tibi dati muneris compensabit.
| |
35. Затова веднага щом свърших "Катон"13, аз се заех с това ново дело. Но дори и възхвалата на Катон никога не бих написал, ако зависеше само от мен, защото страхът би ме възпрял в тези толкова враждебни на добродетелта времена; ала ти така упорито ме тласкаше към това и будеше у мен скъпия спомен за него, че аз не посмях да ти откажа. Но кълна се, че дръзнах да се заема с това си съчинения мимо волята си, отстъпвайки пред твоите молби, затова искам, ако не успея да се справя с поставения от теб въпрос, отговорността ни да бъде обща - твоя, задето ми наложи един непосилен товар, и моя, задето го приех. А славата на поднесения ти от мен дар ще компенсира твоята грешна преценка.
|
|
[XI.[36] Sed in omni re difficillimum est formam, qui charakter Graece dicitur, exponere optimi, quod aliud aliis videtur optimum. Ennio delector, ait quispiam, quod non discedit a communi more verborum; Pacuvio, inquit alius: omnes apud hunc ornati elaboratique sunt versus, multo apud alterum neglegentius; fac alium Accio; varia enim sunt iudicia, ut in Graecis, nec facilis explicatio quae forma maxime excellat. In picturis alios horrida inculta, abdita et opaca, contra alios nitida laeta conlustrata delectant. Quid est quo praescriptum aliquod aut formulam exprimas, cum in suo quidque genere praestet et genera plura sint? Hac ego religione non sum ab hoc conatu repulsus existimavique in omnibus rebus esse aliquid optimum, etiam si lateret, idque ab eo posse qui eius rei gnarus esset iudicari.
| |
XI. 36. Най-трудно е във всяко едно нещо да се опише образът на съвършеното, т. е. онова, което на гръцки се нарича character, защото различните хора го виждат по различен начин. Аз харесвам Ений, казва един, защото той не се отклонява от обикновената реч; аз пък Пакувий, обажда се друг, защото всичките му стихове са добре изпипани, а Ений намирам за много по-небрежен. Трети пък ще предпочете Акций - вкусовете и у нас, както в Гърция, са различни и е трудно да се открие най-доброто. При живописта на един се нравят грубо нахвърляните, неизпипани, тъмни табла, друг пък, напротив, харесва богатите, блестящи, светли тонове. Как може да се даде общо правило или обща формула, когато всеки жанр има свое най-добро, а жанровете са много? Но тези задръжки не ме отклониха от моето начинание и аз реших, че във всяко нещо съществува, макар невидима отвън, някаква частица от съвършенството, която може да бъде съзряна от един вещ ценител.
|
|
[[37] Sed quoniam plura sunt orationum genera eaque diversa neque in unam formam cadunt omnia, laudationum [scriptionum] et historiarum et talium suasionum, qualem Isocrates fecit Panegyricum multique alii qui sunt nominati sophistae, reliquarumque scriptionum [rerum] formam, quae absunt a forensi contentione eiusque totius generis quod Graece epideiktikon nominatur, quia quasi ad inspiciendum delectationis causa comparatum est, non complectar hoc tempore; non quo neglegenda sit; est enim ilia quasi nutrix eius oratoris quem informare volumus et de quo molimur aliquid exquisitius dicere. XII. Ab hac et verborum copia alitur et eorum constructio et numerus liberiore quadam fruitur licentia.
| |
37. Ала понеже типовете речи са много и различни и не могат да се сведат към една обща форма, то аз сега няма да се занимавам с хвалебствията, с историята, с увещателните речи като Изократовия "Панегирик", в който жанр са работили и много други от така наречените софисти, няма да се спирам сега и на друг един вид, който стои далеч от споровете на форума и който, наречен от гърците "епидейктически", е създаден за показност и развлечение. Не че не заслужава внимание - напротив, той е като майка - кърмилница за онзи оратор, чийто портрет се стремим да обрисуваме и за който се готвим да кажем най-отбрани думи. XII. Именно той дава богатството от думи, от него се черпи по-голяма свобода при ритмичното изграждане на речта.
|
|
[[38] Datur etiam venia concinnitati sententiarum et arguti certique et circumscripti verborum ambitus conceduntur, de industriaque non ex insidiis sed aperte ac palam elaboratur, ut verba verbis quasi demensa et paria respondeant, ut crebro conferantur pugnantia comparenturque contraria et ut pariter extrema terminentur eundemque referant in cadendo sonum; quae in veritate causarum et rarius multo facimus et certe occultius. In Panathenaico autem Isocrates ea se studiose consectatum fatetur; non enim ad iudiciorum certamen, sed ad voluptatem aurium scripserat.
| |
38. Защото той търпи дори симетрично построени сентенции, допуска слухово ярки, точно и ясно очертани словесни периоди; при него не крадешком, а открито и явно словото се изработва така, че на думите отговарят еднакви по дължина, сякаш съразмерни думи, събират се несъвместими неща и се съпоставят противоположни, подбират се думи с еднакви завършеци, еднакво звучащи в края14.Всички тези похвати в съдебните речи си позволяваме много по-рядко и, разбира се, не така явно. Но Изократ признава как усърдно си е служил с всички тях в своята реч на Панатенеите14 - тя била написана не за да защити някакво становище, а за да достави удоволствие на слушателите.
|
|
[[39] Haec tractasse Thrasymachum Calchedonium primum et Leontinum ferunt Gorgiam, Theodorum inde Byzantium multosque alios, quos logodaidalous appellat in Phaedro Socrates; quorum satis arguta multa, sed ut modo primumque nascentia minuta et versiculorum similia quaedam nimiumque depicta. Quo magis sunt Herodotus Thucydidesque mirabiles; quorum aetas cum in eorum tempora quos nominavi incidisset, longissime tamen ipsi a talibus deliciis vel potius ineptiis afuerunt. Alter enim sine ullis salebris quasi sedatus amnis fluit, alter incitatior fertur et de bellicis rebus canit etiam quodam modo bellicum; primisque ab his, ut ait Theophrastus, historia commota est, ut auderet uberius quam superiores et ornatius dicere.
| |
39. Тези въпроси, казват, били разгледани за пръв път от Тразимах от Халкедон и Горгий от Леонтина, после с тях се занимавал Теодор от Византион, а и множество други, които Сократ във "Федър" нарича "слововаятели". Те са много находчиви, но творбите им като новородени са твърде накъсани, някои са дори стихообразни и са прекалено цветисти. Затова са още по-достойни за възхищение Херодот и Тукидид: макар и живели по времето на споменатите автори, те останали далеч от подобни игри със словото, бих казал дори безсмислици. Словото на единия тече гладко като спокойна река, а това на другия се носи по-стремително и възпява войни сякаш по военному. Благодарение на тях, както казва Теофраст, историята дръзнала да се изразява по-богато и по-красиво, отколкото преди.
|
|
[XIII.[40] Horum aetati successit Isocrates, qui praeter ceteros eiusdem generis laudatur semper a nobis, non numquam, Brute, leniter et erudite repugnante te; sed concedas mihi fortasse, si quid in eo laudem cognoveris. Nam cum concisus ei Thrasymachus minutis numeris videretur et Gorgias, qui tamen primi traduntur arte quadam verba iunxisse, Theodorus autem praefractior nec satis, ut ita dicam, rotundus, primus instituit dilatare verbis et mollioribus numeris explere sententias; in quo cum doceret eos qui partim in dicendo partim in scribendo principes exstiterunt, domus eius officina habita eloquentiae est.
| |
XIII.40. После дошъл Изократ, когото аз често хваля като пръв сред подобните нему, като при това понякога срещам твоето любезно и компетентно неодобрение, Бруте. Но може би ще се съгласиш с мен, узнавайки причините за моето възхищение. Понеже словото на Тразимах и Горгий му се струвало твърде насечено на дребни ритмически единици (а те според преданието първи приложили някакво изкуство в свързването на думите), това пък на Теодор - прекалено рязко и, тъй да се каже, недостатъчно окръглено, той пръв решил да уголеми фразите и да внесе в тях един по-мек ритъм. И преподавал тези принципи на учениците си, които по-късно станали най-добрите оратори и писатели, а домът му се превърнал в същинска работилница за красноречие.
|
|
[[41] Itaque ut ego, cum a nostro Catone laudabar, vel reprehendi me a ceteris facile patiebar, sic Isocrates videtur testimonio Platonis aliorum iudicia debere contemnere. Est enim, ut scis, quasi in extrema pagina Phaedri his ipsis verbis loquens Socrates: Adulescens etiam nunc, o Phaedre, Isocrates est, sed quid de illo augurer libet dicere. Quid tandem? Inquit ille. Maiore mihi ingenio videtur esse quam ut cum orationibus Lysiae comparetur, praeterea ad virtutem maior indoles; ut minime mirum futurum sit si, cum aetate processerit, aut in hoc orationum genere cui nunc studet tantum quantum pueris reliquis praestet omnibus qui umquam orationes attigerunt aut, si contentus his non fuerit, divino aliquo animi motu maiora concupiscat; inest enim natura philosophia in huius viri mente quaedam. Haec de adulescente Socrates auguratur.
| |
41. И както аз, щастлив, че съм заслужил похвалата на моя любим Катон, лесно понасях упреците на всички останали, така и Изократ, споменат с добро от Платон, трябва да е презирал мнението на другите. Защото знаеш, че на последната страница на "Федър" Сократ казва следното: "Сега, Федре, Изократ е още млад, но нека ти кажа как виждам бъдещето му. - Как? - попита Федър. - Той според мен е много талантлив и не подобава да бъде сравняван с Лизий, а у него е по-изявена и естествената склонност към добродетел. Така че няма да е чудно, ако след някоя и друга година той изпревари всички, които някога са се занимавали с ораторско изкуство, тъй както днес изпъква пред всички младежи - било в онзи ораторски жанр, на който се е посветил сега, било, ако не се задоволи с него, в нещо по-голямо, към което ще бъде тласнат от някаква божествена сила на духа си. Защото природата е надарила този човек с ум на философ15." Тъй пророкува Сократ за младия Изократ.
|
|
[[42] At ea de seniore scribit Plato et scribit aequalis et quidem exagitator omnium rhetorum hunc miratur unum; me autem qui Isocratem non diligunt una cum Socrate et cum Platone errare patiantur. Dulce igitur orationis genus et solutum et fluens, sententiis argutum, verbis sonans est in illo epidictico genere quod diximus proprium sophistarum, pompae quam pugnae aptius, gymnasiis et palaestrae dicatum, spretum et pulsum foro. Sed quod educata huius nutrimentis eloquentia [est] ipsa se postea colorat et roborat, non alienum fuit de oratoris quasi incunabulis dicere. Verum haec ludorum atque pompae; nos autem iam in aciem dimicationemque veniamus.
| |
42. А Платон пише това, когато той е вече възрастен16, пише го като негов съвременник и макар хулител на всички ретори, се възхищава от него. И нека тези, които не обичат Изократ, ми позволят да греша заедно със Сократ и с Платон.
И тъй, Изократовият стил е сладък, свободен и плавен, мислите в него са находчиви, думите - звучни; той принадлежи към споменатия епидейктически жанр, присъщ на софистите, по-подходящ за парад, отколкото за рат, посветен на школите и на палестрите, презрян и отхвърлен от форума. Но понеже красноречието било откърмено най-напред с него, а след това добило собствен цвят и сили, то съвсем уместно бе да споменем този негов, така да се каже, младенчески период. Нему принадлежат игрите и парадите; а ние вече трябва да се пренесем сред сраженията и битките.
|
|
[XIV.[43] Quoniam tria videnda sunt oratori: quid dicat et quo quidque loco et quo modo, dicendum omnino est quid sit optimum in singulis, sed aliquanto secus atque in tradenda arte dici solet. Nulla praecepta ponemus, neque enim id suscepimus, sed excellentis eloquentiae speciem et formam adumbrabimus; nec quibus rebus ea paretur exponemus, sed qualis nobis esse videatur.
| |
XIV.43. Понеже три неща трябва да има предвид ораторът - какво казва, къде го казва и как, - то нека уточня кое при всяко от тях е най-доброто, но не така, както се предава в училищата. Аз няма да давам съвети, защото не с това съм се заел, а ще скицирам лика и очертанията на съвършеното красноречие; ще изложа не начините за овладяването му, а своето разбиране за него.
|
|
[[44] Ac duo breviter prima; sunt enim non tam insignia ad maximam laudem quam necessaria et tamen cum multis paene communia. Nam et invenire et iudicare quid dicas magna illa quidem sunt et tamquam animi instar in corpore, sed propria magis prudentiae quam eloquentiae: qua tamen in causa est vacua prudentia? Noverit igitur hic quidem orator, quem summum esse volumus, argumentorum et rationum locos.
| |
44. И първо накратко ще се спра на две неща: те не толкова допринасят за блясъка на една реч, колкото са необходими, а важат и за много други изкуства.
Онова, което ти наричаш откриване и преценяване, е безспорно важно нещо, то е като душата за тялото, но е свързано по-скоро с разума, отколкото с красноречието. Но коя реч се гради само с голия разум? И тъй нека онзи оратор, когото искаме да видим съвършен, познава местата, откъдето се черпят аргументи и основания.
|
|
[[45] Nam quoniam, quicquid est quod in controversia aut in contentione versetur, in eo aut sitne aut quid sit aut quale sit quaeritur:—sitne, signis; quid sit, definitionibus; quale sit, recti pravique partibus; quibus ut uti possit orator, non ille vulgaris sed hic excellens, a propriis personis et temporibus semper, si potest, avocet controversiam; latius enim de genere quam de parte disceptare licet, ut quod in universo sit probatum id in parte sit probari necesse;-
| |
45. Защото за всяко нещо - предмет на спор или борба - се пита дали съществува, що е и какви качества притежава. За да докажем, че съществува, трябва да посочим признаци за съществуването му, за да го опишем, си служим с дефиниции; а за да кажем какви качества има - с категориите правилно и неправилно. Ала за да може да се справи с това, ораторът - не онзи, обикновеният, а съвършеният, за когото говоря - трябва винаги, когато е възможно, да се отдели от конкретните лица и конкретните обстоятелства, защото по-обстойно може да се разгледа общият въпрос, отколкото частният, а и това, за което е доказано, че съществува в цялото, съществува по необходимост и в отделната негова част.
|
|
[-[46] haec igitur quaestio a propriis personis et temporibus ad universi generis rationem traducta appellatur thesis. In hac Aristoteles adulescentis non ad philosophorum morem tenuiter disserendi, sed ad copiam rhetorum in utramque partem, ut ornatius et uberius dici posset, exercuit; idemque locos—sic enim appellat—quasi argumentorum notas tradidit unde omnis in utramque partem traheretur oratio.
| |
46. И тъй, откъснатият от конкретните обстоятелства и сведен до общи положения проблем се нарича теза. Аристотел упражнявал младежите в разисквания по тези, като ги карал да защитават и двете противоположни становища, но не с философска сухост, а с похватите на реторите. Той ни е посочил и места, както сам ги нарича, сякаш указатели на аргументите, с чиято помощ може да се изгради всяка реч "за" и "против".
|
|
[XV.[47] Faciet igitur hic noster—non enim declamatorem aliquem de ludo aut rabulam de foro, sed doctissimum et perfectissimum quaerimus—, ut, quoniam loci certi traduntur, percurrat omnis, utatur aptis, generatim dicat; ex quo emanent etiam qui communes appellantur loci. Nec vero utetur imprudenter hac copia, sed omnia expendet et seliget; non enim semper nec in omnibus causis ex isdem locis eadem argumentorum momenta sunt.
| |
XV.47. Следователно нека нашият съвършен оратор (защото ни интересува именно той, а не школският декламатор или дърдоркото от форума), след като разполага с местата, да се постарае да ги обходи всички, да си избере подходящите и да говори за тях обобщено, а оттук да премине към така наречените общи места. Но това богатство той трябва да ползва разумно, трябва всичко да претегля и подбира; защото не винаги и не при всяко дело едни и същи аргументи имат решаващо значение.
|
|
[[48] Iudicium igitur adhibebit nec inveniet solum quid dicat sed etiam expendet. Nihil enim est feracius ingeniis, eis praesertim quae disciplinis exculta sunt. Sed ut segetes fecundae et uberes non solum fruges verum herbas etiam effundunt inimicissimas frugibus, sic interdum ex illis locis aut levia quaedam aut causis aliena aut non utilia gignuntur.
| |
48. Нека той има свой критерий - не само да открива какво трябва да каже, но и да умее да го претегля. Наистина, няма нищо по-плодовито от таланта, особено когато той е разработен с помощта на науката. Но както от плодородната и богата почва покълва не само зърното, а и плевелите, които го задушават, така понякога тези места раждат неща несериозни, чужди или безполезни за делото.
|
|
[[49] Quorum ab oratoris iudicio dilectus nisi magnus adhibebitur, quonam modo ille in bonis haerebit et habitabit suis aut molliet dura aut occultabit quae dilui non poterunt atque omnino opprimet, si licebit, aut abducet animos aut aliud adferet, quod oppositum probabilius sit quam illud quod obstabit?
| |
49. И ако при избора си ораторът не прояви голяма критичност, то как би могъл той да настои на добрите за него моменти и да се задържи при тях, да смекчи неизгодните, да прикрие тези, които не могат да бъдат смекчени, или съвсем да ги потули, ако може, или да отклони вниманието в друга посока, или да излезе с нещо по-убедително от това, което му противопоставят?
|
|
[[50] Iam vero ea quae invenerit qua diligentia conlocabit? Quoniam id secundum erat de tribus. Vestibula nimirum honesta aditusque ad causam faciet inlustris; cumque animos prima adgressione occupaverit, infirmabit excludetque contraria; de firmissimis alia prima ponet alia postrema inculcabitque leviora.
| |
50. А как ще разположи материала, който е открил? - Защото това беше второто му задължение. Трябва да направи красиво встъпление и бляскав увод към делото и след като още с първите си слова завладее душите, да утвърди своята кауза и да съкруши и отхвърли аргументите на противната страна. Едни от най-силните си доводи да представи в началото, другите - в края, а между тях да вмъкне по-слабите.
|
|
[XVI.[51] Atque in primis duabus dicendi partibus qualis esset summatim breviterque descripsimus. Sed, ut ante dictum est, in his partibus, etsi graves atque magnae sunt, minus et artis est et laboris; cum autem et quid et quo loco dicat invenerit, illud est longe maximum, videre quonam modo; scitum est enim, quod Carneades noster dicere solebat, Clitomachum eadem dicere, Charmadam autem eodem etiam modo dicere. Quod si in philosophia tantum interest quem ad modum dicas, ubi res spectatur, non verba penduntur, quid tandem in causis existimandum est quibus totis moderatur oratio?
| |
XVI.51. И тъй, описах ти накратко и най-общо как трябва да действа ораторът при тези две първи части на красноречието. Но както казах по-горе, те, макар сериозни и важни, изискват по-малко умение и по-малко труд. След като той е открил какво ще каже и как ще го разположи, идва по-важното - да прецени как ще го изрази. Известно е онова, което обичал да повтаря нашият любимец Карнеад17 - че Клитомах казвал същото като него, а Хармад казвал и същото, и по същия начин17. И ако във философията, където вниманието е насочено към съдържанието на словото и не е необходимо да се претегля всяка дума, е толкова важно как се изразяваш, то какво да кажем за съдебните дела, които изцяло са във властта на красноречието?
|
|
[[52] Quod quidem ego, Brute, ex tuis litteris sentiebam, non te id sciscitari, qualem ego in inveniendo et in conlocando summum esse oratorem vellem, sed id mihi quaerere videbare, quod genus ipsius orationis optimum iudicarem: rem difficilem, di immortales, atque omnium difficillimam. Nam cum est oratio mollis et tenera et ita flexibilis ut sequatur quocumque torqueas, tum et naturae variae et voluntates multum inter se distantia effecerunt genera dicendi:
| |
52. А и от твоите писма, Бруте, разбрах, че не искаш да узнаеш как ораторът трябва да открива и разпределя материала за речта си, а че се интересуваш кой вид реч според мен е най-добър. Труден въпрос, безсмъртни богове, възможно най-трудният! Защото речта е мека и гъвкава и върви натам, накъдето я насочиш; затова различните по характер и вкусове хора са създавали различни видове красноречие.
|
|
[[53] flumen aliis verborum volubilitasque cordi est, qui ponunt in orationis celeritate eloquentiam; distincta alios et interpuncta intervalla, morae respirationesque delectant: quid potest esse tam diversum? Tamen est in utroque aliquid excellens. Elaborant alii in lenitate et aequabilitate et puro quasi quodam et candido genere dicendi; ecce aliqui duritatem et severitatem quandam in verbis et orationis quasi maestitiam sequuntur; quodque paulo ante divisimus, ut alii graves alii tenues alii temperati vellent videri, quot orationum genera esse diximus totidem oratorum reperiuntur.
| |
53. На един е по сърце безспирният и плавен словесен поток - според него да се говори красноречиво означава да се говори бързо. Друг пък обича отчетливо изразените и отбелязани интервали, паузите, поемането на дъх - а какво по-различно от тези два вида реч? И в същото време и при единия, и при другия вид могат да се открият прекрасни постижения. Някои се усъвършенстват в един равномерен стил, чист и сякаш прозрачен. А ето пък други - те подбират твърди и сурови думи, стремят се към една, тъй да се каже, мрачност на речта. И след като преди малко видяхме, че едни желаят да изглеждат възвишени, други естествени, трети - умерени, то става ясно, че колкото са ораторите, толкова са и видовете речи.
|
|
[XVII.[54] Et quoniam coepi iam cumulatius hoc munus augere quam a te postulatum est—tibi enim tantum de orationis genere quaerenti respondi etiam breviter de inveniendo et conlocando—, ne nunc quidem solum de orationis modo dicam sed etiam de actionis: ita praetermissa pars nulla erit, quando quidem de memoria nihil est hoc loco dicendum, quae communis est multarum artium.
| |
XVII.54. И понеже вече се заех да разглеждам интересуващите те въпроси дори по-надълбоко, отколкото ти желаеше - защото ме питаше само за видовете речи, докато аз казах няколко думи и за откриването и разполагането на материала - то смятам, че не е достатъчно да изясня само техниката на изграждане на речта, а трябва да се спра и върху изпълнението й - така нищо няма да бъде пропуснато. За запаметяването тук няма да говоря, защото то е свързано и с други изкуства.
|
|
[[55] Quo modo autem dicatur, id est in duobus, in agendo et in eloquendo. Est enim actio quasi corporis quaedam eloquentia, cum constet e voce atque motu. Vocis mutationes totidem sunt quot animorum, qui maxime voce commoventur. Itaque ille perfectus, quem iam dudum nostra indicat oratio, utcumque se adfectum videri et animum audientis moveri volet, ita certum vocis admovebit sonum; de quo plura dicerem, si hoc praecipiendi tempus esset aut si tu hoc quaereres. Dicerem etiam de gestu, cum quo iunctus est vultus; quibus omnibus dici vix potest quantum intersit quem ad modum utatur orator.
| |
55. Как да се говори - този въпрос е свързан с две неща: с изпълнението и с изложението. Изпълнението е сякаш красноречие на тялото, понеже то се състои от глас и жест. Колкото пъти се промени гласът, толкова пъти се променя настроението на слушателите, на които той въздейства най-силно. Затова нека съвършеният оратор, когото описвам, винаги, когато желае да се покаже развълнуван и да трогне публиката, да придава на гласа си правдиво звучене - на това бих се спрял по-подробно, ако имах време и ако ти го желаеше. Бих казал нещо и за жестовете, с които е свързан и изразът на лицето - трудно е да се опише колко е важно как ораторът умее да си служи с тях.
|
|
[[56] Nam et infantes actionis dignitate eloquentiae saepe fructum tulerunt et diserti deformitate agendi multi infantes putati sunt; ut iam non sine causa Demosthenes tribuerit et primas et secundas et tertias actioni; si enim eloquentia nulla sine hac, haec autem sine eloquentia tanta est, certe plurimum in dicendo potest. Volet igitur ille qui eloquentiae principatum petet et contenta voce atrociter dicere et summissa leniter et inclinata videri gravis et inflexa miserabilis;
| |
56. Често лишени от дар слово хора са си спечелвали име на големи оратори благодарение на доброто изпълнение, а мнозина красноречиви люде са се считали за некадърни поради грозното изпълнение на речта. Неслучайно Демостен дава и първото, и второто, и третото по важност място все на изпълнението: защото щом без него красноречието не може да съществува, а то и без красноречието печели такива успехи, значи действително е изключително важно за ораторското изкуство. И тъй нека онзи, който се стреми към висините на красноречието, да умее да говори веднъж драматично, с напрегнат глас, друг път спокойно, с отпуснат; с дълбок, за да си придаде тежест, с отпаднал, за да предизвика съжаление.
|
|
[[57] mira est enim quaedam natura vocis, cuius quidem e tribus omnino sonis, inflexo acuto gravi, tanta sit et tam suavis varietas perfecta in cantibus. XVIII. Est autem etiam in dicendo quidam cantus obscurior, non hic e Phrygia et Caria rhetorum epilogus paene canticum, sed ille quem significat Demosthenes et Aeschines, cum alter alteri obicit vocis flexiones; dicit plorare etiam Demosthenes istum quem saepe dicat voce dulci et clara fuisse.
| |
57. Удивително нещо е човешкият глас - с помощта на три звучения само - променливо, остро и тежко - той създава едно приятно разнообразие, достигнало съвършенството си в песните. XVIII. В красноречието също има някаква песенност, но не такава, каквато виждаме в епилозите на реторите от Фригия и Кария - те почти се пеят, а онази, която имат предвид Демостен и Есхин, взаимно обвиняващи се, че говорят напевно. Повече напада Демостен, добавяйки, че гласът на Есхин е сладък и ясен.
|
|
[[58] In quo illud etiam notandum mihi videtur ad studium persequendae suavitatis in vocibus: ipsa enim natura, quasi modularetur hominum orationem, in omni verbo posuit acutam vocem nec una plus nec a postrema syllaba citra tertiam; quo magis naturam ducem ad aurium voluptatem sequatur industria.
| |
58. Струва ми се, че тук, когато става дума за стремежа да се придаде на гласа приятно звучене, трябва да се отбележи следното: самата природа, желаейки сякаш да направи човешката реч по-хармонична, е определила по едно остро ударение на дума, не повече, и то поставено не по-далеч от третата сричка от края: ето защо нека изкуството, целящо да достави удоволствие на слуха, следва природата.
|
|
[[59] Ac vocis quidem bonitas optanda est; non est enim in nobis, sed tractatio atque usus in nobis. Ergo ille princeps variabit et mutabit: omnis sonorum tum intendens tum remittens persequetur gradus. Idemque motu sic utetur, nihil ut supersit. In gestu status erectus et celsus; rarus incessus nec ita longus; excursio moderata eaque rara; nulla mollitia cervicum, nullae argutiae digitorum, non ad numerum articulus cadens; trunco magis toto se ipse moderans et virili laterum flexione, bracchii proiectione in contentionibus, contractione in remissis.
| |
59. Добре е гласът да е приятен; дали ще е такъв, това не зависи от нас, но от нас зависи как ще го упражняваме и как ще си служим с него. И затова съвършеният оратор ще умее да го разнообразява и променя, ще го издига и снишава, преминавайки през цялата тонова стълбица, като при това му придава ту напрегнато, ту спокойно звучене. В жестовете, с които си служи, не бива да има нищо излишно. Стойката му при жестикулация трябва да бъде изправена и горда. Рядко да пристъпва напред, и то да не се отделя много от мястото си. Никакво въртене на главата, никакви кършения на ръцете, никакво тактуване с пръсти. Движенията на тялото му да са овладени, може отвреме-навреме сдържано да се накланя напред, да протяга ръка, когато се води разгорещен спор, да я държи свита, когато обстановката е спокойна.
|
|
[[60] Vultus vero, qui secundum vocem plurimum potest, quantam adferet tum dignitatem tum venustatem! In quo cum effeceris ne quid ineptum sit aut vultuosum, tum oculorum est quaedam magna moderatio. Nam ut imago est animi vultus, sic indices oculi; quorum et hilaritatis et vicissim tristitiae modum res ipsae de quibus agetur temperabunt.
| |
60. А изразът на лицето, който е най-силното му оръжие след гласа? Какво достойнство излъчва той, какво обаяние! Щом човек се освободи от всякакви неуместни и пресилени гримаси, проличава голямата власт на погледа. Та нали лицето е огледало на душата, а свидетели за нея са очите. В тях веселие или, обратно, скръб ще се менят в зависимост от онова, за което се говори.
|
|
[XIX.[61] Sed iam illius perfecti oratoris et summae eloquentiae species exprimenda est. Quem hoc uno excellere [id est oratione], cetera in eo latere indicat nomen ipsum; non enim inventor aut compositor aut actor qui haec complexus est omnia, sed et Graece ab eloquendo rhetor et Latine eloquens dictus est; ceterarum enim rerum quae sunt in oratore partem aliquam sibi quisque vindicat, dicendi autem, id est eloquendi, maxima vis soli huic conceditur.
| |
XIX.61. Но време е вече да кажем какъв е идеалният оратор и що е съвършеното красноречие. Самото му име означава, че той изпъква именно по умението си да говори, което крие в себе си всички други умения. Макар че умее да открива материал за речта, да я строи и да я изпълнява, той не е наречен нито "откривател", нито "строител", нито "изпълнител", а е получил името си от умението си да говори - затова на гръцки той се нарича ретор, а на латински - eloquens. За останалите качества на оратора могат да претендират и някои други, но умението да говори добре принадлежи единствено нему.
|
|
[[62] Quamquam enim et philosophi quidam ornate locuti sunt—si quidem et Theophrastus a divinitate loquendi nomen invenit et Aristoteles Isocratem ipsum lacessivit et Xenophontis voce Musas quasi locutas ferunt et longe omnium quicumque scripserunt aut locuti sunt exstitit et suavitate et gravitate princeps Plato—, tamen horum oratio neque nervos neque aculeos oratorios ac forensis habet.
| |
62. Вярно, някои философи са се изразявали красиво - така и Теофраст си е спечелил това име благодарение на своето божествено дар-слово18, и Аристотел е съперничел на самия Изократ, и за Ксенофонт са казвали, че с гласа му сякаш говорели музите, а Платон далеч надминал всички, които се занимавали с писане и говорене, със своята и сладка, и сериозна реч. И все пак тяхното слово не притежава здравите мишци и острото жило, характерни за оратора и за форума.
|
|
[[63] Loquuntur cum doctis, quorum sedare animos malunt quam incitare, et de rebus placatis ac minime turbulentis docendi causa non capiendi loquuntur, ut in eo ipso, quod delectationem aliquam dicendo aucupentur, plus non nullis quam necesse sit facere videantur. Ergo ab hoc genere non difficile est hanc eloquentiam, de qua nunc agitur, secernere.
| |
63. Те говорят на люде учени, стремят се не да ги възбудят, а да ги успокоят. Говорят за неща спокойни, в които няма и следа от вълнение, и целта им е да поучат, а не да пленят ума, тъй че ако някога пожелаят със словото си да доставят удоволствие, немалко хора ги упрекват, че правят ненужни неща.
|
|
[[64] Mollis est enim oratio philosophorum et umbratilis nec sententiis nec verbis instructa popularibus nec vincta numeris, sed soluta liberius; nihil iratum habet, nihil invidum, nihil atrox, nihil miserabile, nihil astutum; casta, verecunda, virgo incorrupta quodam modo. Itaque sermo potius quam oratio dicitur. Quamquam enim omnis locutio oratio est, tamen unius oratoris locutio hoc proprio signata nomine est.
| |
64. Защото речта на философите е мека, засенена, не е изградена от ясни за народа думи и мисли, не е свързана в ритъм, а е свободна; не крие и следа от гняв, от омраза, от ожесточение, от съжаление, от лукавство, непорочна и свенлива е като чиста девица. Затова се нарича беседа, а не реч. Защото, макар с думата реч да означаваме всяко говорене, все пак тя се свързва преди всичко с ораторското слово.
|
|
[[65] Sophistarum, de quibus supra dixi, magis distinguenda similitudo videtur, qui omnes eosdem volunt flores quos adhibet orator in causis persequi. Sed hoc differunt quod, cum sit his propositum non perturbare animos, sed placare potius nec tam persuadere quam delectare, et apertius id faciunt quam nos et crebrius, concinnas magis sententias exquirunt quam probabilis, a re saepe discedunt, intexunt fabulas, verba altius transferunt eaque ita disponunt ut pictores varietatem colorum, paria paribus referunt, adversa contrariis, saepissimeque similiter extrema definiunt.
| |
65. Разликата между ораторите и софистите, за които споменах по-горе, е по-малка, защото софистите се стремят да си служат с всички присъщи на оратора словесни украси. Но все пак се отличават от тях, защото целта им е по-скоро да успокоят духовете, а не да ги разтревожат, да им доставят удоволствие, а не да ги убедят. И правят това по-явно и по-често от нас: търсят не толкова убедителни, колкото ефектни мисли, често се отклоняват от темата, съчиняват истории, преносните им думи са по-ярки, словата си подреждат така, както художниците нанасят тоновете, като събират ту еднакви, ту противоположни, а твърде често завършеците на фразите им имат сходно звучене.
|
|
[XX.[66] Huic generi historia finitima est, in qua et narratur ornate et regio saepe aut pugna describitur; interponuntur etiam contiones et hortationes, sed in his tracta quaedam et fluens expetitur, non haec contorta et acris oratio. Ab his non multo secus quam a poetis haec eloquentia quam quaerimus sevocanda est. Nam etiam poetae quaestionem attulerunt, quidnam esset illud quo ipsi differrent ab oratoribus: numero maxime videbantur antea et versu, nunc apud oratores iam ipse numerus increbruit.
| |
XX.66. Твърде близко до тях стои историята, в която с красиви думи се описват местности и битки, вмъкват се дори речи пред народа и насърчения, но и тук се изисква някак непрекъснато и плавно, а не дръзко и ожесточено слово.
И поетите задават въпроса, по какво пък те се отличават от ораторите? В миналото разликата се дължала най-вече на използваните от поетите стих и ритъм, но днес вече ритъмът се явява често и в ораторската реч.
|
|
[[67] Quicquid est enim quod sub aurium mensuram aliquam cadit, etiam si abest a versu—nam id quidem orationis est vitium—numerus vocatur, qui Graece rhythmos dicitur. Itaque video visum esse non nullis Platonis et Democriti locutionem, etsi absit a versu, tamen quod incitatius feratur et clarissimis verborum luminibus utatur, potius poema putandum quam comicorum poetarum; apud quos, nisi quod versiculi sunt, nihil est aliud cotidiani dissimile sermonis. Nec tamen id est poetae maximum, etsi est eo laudabilior quod virtutes oratoris persequitur, cum versu sit astrictior.
| |
67. Защото за всичко, в което ухото долавя някаква отмереност, макар и да не е стих (стихът дори се счита за недостатък на ораторското слово), се казва, че съдържа ритъм, наречен на гръцки rhythmos. И затова според мен на мнозина им се струва, че словото на Платон и Демокрит, макар и далеч от стиха, поради своя устрем и използването на словесни ефекти е в по-голяма степен поезия, отколкото произведенията на комическите поети, чиято реч, ако не бе в стих, по нищо нямаше да се отличава от ежедневния говор. Не стихотворната форма е най-главното в поезията: още по-голямо нейно достойнство е това, че макар и скована в стих, тя се стреми да вземе най-доброто от ораторското изкуство.
|
|
[[68] Ego autem, etiam si quorundam grandis et ornata vox est poetarum, tamen in ea cum licentiam statuo maiorem esse quam in nobis faciendorum iungendorumque verborum, tum etiam non nulli eorum voluntati vocibus magis quam rebus inserviunt; nec vero, si quid est unum inter eos simile—id autem est iudicium electioque verborum—, propterea ceterarum rerum dissimilitudo intellegi non potest; sed id nec dubium est et, si quid habet quaestionis, hoc tamen ipsum ad id quod propositum est non est necessarium. Seiunctus igitur orator a philosophorum eloquentia, a sophistarum, ab historicorum, a poetarum explicandus est nobis qualis futurus sit.
| |
68. Според мен, макар тонът на някои поети да е величествен и красив, все пак те са по-свободни от нас да коват нови думи и да ги съчетават, както желаят, а и водейки се от вкусовете на публиката, те обръщат по-голямо внимание на формата, отколкото на съдържанието. И това, че съществува някакво сходство между поети и оратори - а то е в критерия и в умението при подбора на думите, - не заличава разликата между тях в другото. Тя не подлежи на съмнение; и дори нещо във връзка с това да остава под въпрос, нека го оставим настрана, защото няма връзка с главната ни тема.
Следователно, след като отделихме оратора от философи, историци, поети, сега трябва да обясним какъв ще е той самият.
|
|
[XXI.[69] Erit igitur eloquens—hunc enim auctore Antonio quaerimus—is qui in foro causisque civilibus ita dicet, ut probet, ut delectet, ut flectat. Probare necessitatis est, delectare suavitatis, flectere victoriae: nam id unum ex omnibus ad obtinendas causas potest plurimum. Sed quot officia oratoris, tot sunt genera dicendi: subtile in probando, modicum in delectando, vehemens in flectendo; in quo uno vis omnis oratoris est.
| |
XXI.69. И тъй красноречив - така, както го разбира Антоний - ще бъде онзи, който на форума и при гражданските дела ще говори така, че да умее да докаже, да достави удоволствие, да склони слушателите на своя страна. Доказването е знак за логичността на речта, удоволствието - за нейната красота, скланянето - за победоносността й; а постигането на победа е най-важното условие за спечелването на едно дело. Но колкото са изискванията към оратора, толкова са и видовете красноречие: семпъл, безизкуствен за доказване, умерен - за доставяне на удоволствие, темпераментен - за скланяне, в него единствен е заложена цялата сила на оратора.
|
|
[[70] Magni igitur iudici, summae etiam facultatis esse debebit moderator ille et quasi temperator huius tripertitae varietatis; nam et iudicabit quid cuique opus sit et poterit quocumque modo postulabit causa dicere. Sed est eloquentiae sicut reliquarum rerum fundamentum sapientia. Vt enim in vita sic in oratione nihil est difficilius quam quid deceat videre. Prepon appellant hoc Graeci, nos dicamus sane decorum; de quo praeclare et multa praecipiuntur et res est cognitione dignissima; huius ignoratione non modo in vita sed saepissime et in poematis et in oratione peccatur.
| |
70. И затова онзи, който, тъй да се каже, ще държи юздите на този впряг от три различни елемента, трябва да има отличен вкус и голямо майсторство; той ще преценява какво е нужно и ще може да говори така, както го изисква делото. В основата на красноречието, както и на всичко друго, стои мъдростта. Защото както в живота, така и в речта няма нищо по-трудно от това да прецениш кое е подобаващо. На гръцки това понятие се нарича prepon, а на латински decorum. За него съществуват ред чудесни правила, а и си струва те да се знаят, защото непознаването им води до грешки не само в ежедневието, а твърде често и в поезията, и в ораторското изкуство.
|
|
[[71] Est autem quid deceat oratori videndum non in sententiis solum sed etiam in verbis. Non enim omnis fortuna, non omnis honos, non omnis auctoritas, non omnis aetas nec vero locus aut tempus aut auditor omnis eodem aut verborum genere tractandus est aut sententiarum semperque in omni parte orationis ut vitae quid deceat est considerandum; quod et in re de qua agitur positum est et in personis et eorum qui dicunt et eorum qui audiunt.
| |
71. Ораторът трябва да дири подобаващото не само в мислите, а и в думите, с които ги изразява. Защото различните съдби, различните рангове, различните авторитети, различните възрасти, дори различните места и слушатели изискват да се говори с различни изрази и мисли и във всеки момент от речта, както и във всеки момент от живота, трябва да се търси подобаващото: а то трябва да бъде съобразено с предмета на речта и с личностите на оратора и на слушателите.
|
|
[[72] Itaque hunc locum longe et late patentem philosophi solent in officiis tractare—non cum de recto ipso disputant, nam id quidem unum est—, grammatici in poetis, eloquentes in omni et genere et parte causarum. Quam enim indecorum est, de stillicidiis cum apud unum iudicem dicas, amplissimis verbis et locis uti communibus, de maiestate populi Romani summisse et subtiliter! XXII. Hic genere toto, at persona alii peccant aut sua aut iudicum aut etiam adversariorum, nec re solum sed saepe verbo; etsi sine re nulla vis verbi est, tamen eadem res saepe aut probatur aut reicitur alio atque alio elata verbo.
| |
72. Философите се занимават с този обширен въпрос в трактатите си, посветени на задълженията, без да го свързват с въпроса за справедливото - защото справедливото е винаги едно, граматиците - когато коментират поетите, а учителите по красноречие - във връзка с всеки род и вид съдебно дело. Наистина колко неподобаващо е да говориш за капчуците19 с пищни фрази и общи места пред един-единствен съдия, а за величието на римския народ - с вяли и прости слова! XXII. Това означава да сгрешиш в определянето на типа на речта; а някои грешат по отношение на личността - своята, на съдията, дори на противника, като неподобаващи са не само нещата, които казват, но и думите, с които си служат. Макар че думата без съдържание няма смисъл, все пак често едно нещо се приема или отхвърля в зависимост от думите, с които е изразено.
|
|
[[73] In omnibusque rebus videndum est quatenus; etsi enim suus cuique modus est, tamen magis offendit nimium quam parum; in quo Apelles pictores quoque eos peccare dicebat qui non sentirent quid esset satis. Magnus est locus hic, Brute, quod te non fugit, et magnum volumen aliud desiderat; sed ad id quod agitur illud satis. Cum hoc decere—quod semper usurpamus in omnibus dictis et factis, minimis et maximi—cum hoc, inquam, decere dicimus, illud non decere, et id usquequaque quantum sit appareat in alioque ponatur aliudque totum sit, utrum decere an oportere dicas;
| |
73. Винаги трябва да преценяваме докъде можем да се прострем - безспорно, всяко нещо има своя собствена мярка, но все пак прекаленото вреди повече от недостатъчното. Затова и Апелес казвал, че за един художник е пагубно да не може да усети кога трябва да спре.
Важна тема е това, Бруте, и ти добре го знаеш - за разглеждането й е нужен отделен голям том. Но за моето съчинение и казаното дотук е достатъчно. Когато говорим за подобаващото (а с това понятие си служим и при думи, и при дела независимо дали те са дребни или значителни), та, повтарям, когато говорим за подобаващото или неподобаващото, нека уточним обхвата на понятията. Защото има голяма разлика и по обхват, и по същност между подобаващото и задължителното.
|
|
[[74] oportere enim perfectionem declarat offici, quo et semper utendum est et omnibus, decere quasi aptum esse consentaneumque tempori et personae; quod cum in factis saepissime tum in dictis valet, in vultu denique et gestu et incessu, contraque item dedecere; quod si poeta fugit ut maximum vitium, qui peccat etiam, cum probi orationem adfingit improbo stultove sapientis; si denique pictor ille vidit, cum in immolanda Iphigenia tristis Calchas esset, tristior Vlixes, maereret Menelaus, obvolvendum caput Agamemnonis esse, quoniam summum illum luctum penicillo non posset imitari; si denique histrio quid deceat quaerit, quid faciendum oratori putemus?—Sed cum hoc tantum sit, quid in causis earumque quasi membris faciat orator viderit: illud quidem perspicuum est, non modo partis orationis sed etiam causas totas alias alia forma dicendi esse tractandas.
| |
74. Задължителното изразява пълна завършеност на някакво поведение, което трябва да се спазва винаги и спрямо всички, докато подобаващото е един вид пригодност и съобразеност с момента и лицето. Това важи най-вече за постъпките, но и за думите, за израза на лицето, за движенията, за походката; а неподобаващо е противоположното. И ако него като най-голям враг поетите се стремят да избегнат, защото много ще сгрешат, ако вложат в устата на злия блага реч, а глупава - в устата на мъдреца; ако е разбрал това художникът20, когато изобразявайки принасянето на Ифигения в жертва, е нарисувал Калхас тъжен, Одисей печален, Менелай - скърбящ, а Агамемнон - с покрита глава, тъй като четката му не е била способна да изрази неговата мъка; ако най-накрая актьорът също търси да открие подобаващото, какво остава тогава за оратора? Щом това е нещо толкова важно, той трябва да го има предвид и в цялата реч, и в отделните й, тъй да се каже, членове. Едно е от ясно по-ясно: и отделните части на речта, и отделните речи трябва да се изграждат в различен стил.
|
|
[XXIII.[75] Sequitur ut cuiusque generis nota quaeratur et formula: magnum opus et arduum, ut saepe iam diximus; sed ingredientibus considerandum fuit quid ageremus, nunc quidem iam quocumque feremur danda nimirum vela sunt. Ac primum informandus est ille nobis quem solum quidem vocant Atticum.
| |
XXIII.75. Следва да определим белезите и характера на всеки ораторски стил: голямо и тежко дело, казах вече. Но трябваше да се съобразя с това в началото, когато пристъпвах към него. Сега вече не ми остава нищо друго, освен да се понеса с опънати платна, носен от попътния вятър. И нека първо опиша оня оратор, който според някои единствен има право да се нарича атически.
|
|
[[76] Summissus est et humilis, consuetudinem imitans, ab indisertis re plus quam opinione differens. Itaque eum qui audiunt, quamvis ipsi infantes sint, tamen illo modo confidunt se posse dicere. Nam orationis subtilitas imitabilis illa quidem videtur esse existimanti, sed nihil est experienti minus. Etsi enim non plurimi sanguinis est, habeat tamen sucum aliquem oportet, ut, etiam si illis maximis viribus careat, sit, ut ita dicam, integra valetudine.
| |
76. Той говори спокойно, речта му е обикновена, подобна на ежедневната, но разликата между него и некрасноречивите е по-голяма по същество, отколкото на вид. Хората, които го слушат, си мислят, че макар да нямат дар слово, биха могли да говорят като него. Отстрани простотата на речта му им изглежда лесна за наподобяване, но при опит - пълен провал. Понеже, въпреки че речта му не е пълнокръвна, тя е изпълнена с жизнен сок; тя може да не пращи от сила, но, тъй да се каже, се радва на добро здраве.
|
|
[[77] Primum igitur eum tamquam e vinculis numerorum eximamus. Sunt enim quidam, ut scis, oratorii numeri, de quibus mox agemus, observandi ratione quadam, sed alio in genere orationis, in hoc omnino relinquendi. Solutum quiddam sit nec vagum tamen, ut ingredi libere, non ut licenter videatur errare. Verba etiam verbis quasi coagmentare neglegat. Habet enim ille tamquam hiatus et concursus vocalium molle quiddam et quod indicet non ingratam neglegentiam de re hominis magis quam de verbis laborantis.
| |
77. Преди всичко нека освободим този оратор от оковите на ритъма. Защото, както знаеш, съществуват определени ораторски ритми (за тях ще стане дума след малко), които трябва да се спазват по известни причини - но това се отнася за други стилове, тук трябва напълно да го изоставим. Нека това бъде слово свободно, но не и хаотично, тоест да пристъпва свободно напред, без да се лута слободно насам-натам. Ораторът сякаш не се грижи за добрата спойка на думите помежду им. Зевовете, получени от струпването на гласни, придават някаква мекота на речта му, намеквайки за очарователната небрежност на човек, който се грижи повече за съдържанието, отколкото за формата на речта си.
|
|
[[78] Sed erit videndum de reliquis, cum haec duo ei liberiora fuerint, circuitus conglutinatioque verborum. Illa enim ipsa contracta et minuta non neglegenter tractanda sunt, sed quaedam etiam neglegentia est diligens. Nam ut mulieres esse dicuntur non nullae inornatae, quas id ipsum deceat, sic haec subtilis oratio etiam incompta delectat; fit enim quiddam in utroque, quo sit venustius, sed non ut appareat. Tum removebitur omnis insignis ornatus quasi margaritarum, ne calamistri quidem adhibebuntur;
| |
78. Но след като му е дадена свобода при изграждането на периодите и спойването на думите помежду им, другаде ще трябва да прояви по-голямо внимание. Дори сбитата и раздробена реч не бива да се нахвърля небрежно - съществува и подредено безредие. Както за много жени казват, че не се гиздят и точно това им отива, така и тази семпла реч се нрави, макар и нефризирана. И в двата случая налице е някакъв скрит чар. Да махнем всички накити, всички бисери, да захвърлим машите за къдрене.
|
|
[[79] fucati vero medicamenta candoris et ruboris omnia repellentur; elegantia modo et munditia remanebit. Sermo purus erit et Latinus, dilucide planeque dicetur, quid deceat circumspicietur; XXIV. unum aberit, quod quartum numerat Theophrastus in orationis laudibus: ornatum illud, suave et adfluens. Acutae crebraeque sententiae ponentur et nescio unde ex abdito erutae; ac—quod in hoc oratore dominabitur verecundus erit usus oratoriae quasi supellectilis.
| |
79. Да оставим настрана гримове, белила и червила - нека останат само изискаността и чистотата. Словото да е чисто латинско, говорът - ясен и естествен, да се съблюдава подобаващото. XXIV. Но у такъв оратор ще липсва едно, което Теофраст поставя на четвърто място сред достойнствата на речта: приятното й богато украсяване. В нея ще има сентенции - находчиви и чести, изведени от незнайни дълбини.
|
|
[[80] Supellex est enim quodam modo nostra, quae est in ornamentis, alia rerum alia verborum. Ornatus autem verborum duplex: unus simplicium alter conlocatorum. Simplex probatur in propriis usitatisque verbis, quod aut optime sonat aut rem maxime explanat; in alienis aut translatum et factum aliunde ut mutuo, aut factum ab ipso ac novum aut priscum et inusitatum; sed etiam inusitata ac prisca sunt in propriis, nisi quod raro utimur.
| |
80. И още нещо, главното за този оратор: той боязливо ще си служи с онова, което можем да наречем "ораторска покъщнина". А нашата покъщнина са украсите от мисли и украсите от думи. Украсата от думи бива украса от отделни и украса от свързани помежду си думи. Смята се, че украса от отделни думи имаме или когато се употребяват обикновени думи в собствен смисъл, които звучат прекрасно или най-добре изразяват смисъла; или когато се употребяват думи в несобствен смисъл - било пренесени, било взети от другаде, сякаш назаем, или нови, измислени от автора, или старинни и излезли от употреба (макар че последните спадат към думите в собствен смисъл, само дето се използват рядко).
|
|
[[81] Conlocata autem verba habent ornatum, si aliquid concinnitatis efficiunt, quod verbis mutatis non maneat manente sententia; nam sententiarum ornamenta quae permanent, etiam si verba mutaveris, sunt illa quidem permulta, sed quae emineant pauciora. Ergo ille tenuis orator, modo sit elegans, nec in faciendis verbis erit audax et in transferendis verecundus et parcus et in priscis in reliquisque ornamentis et verborum et sententiarum demissior; ea translatione fortasse crebrior, qua frequentissime sermo omnis utitur non modo urbanorum, sed etiam rusticorum: si quidem est eorum gemmare vitis, sitire agros, laetas esse segetes, luxuriosa frumenta.
| |
81. Ефектите от свързани помежду си думи се състоят в образуването на съзвучия, които изчезват, ако се променят думите, макар смисълът да се запазва. Ефектите на мисълта, които се запазват и след промяна на думите, са твърде много, но малко са по-забележителните.
И тъй, нашият естествен, но независимо от това елегантен оратор няма да проявява дързост в създаването на нови думи, що е боязлив в употребата на думи в преносно значение, пестелив по отношение на старинните думи и плах при всички останали украси от думи и мисли. Може би ще си позволява малко повече думи в преносен смисъл, защото те изобилстват във всяка реч, не само в градската, но и в селската: например селяните казват: "обкичена е с пъпки лозата", "жадна е земята", "разкошни са житата", "засмени са нивята".
|
|
[[82] Nihil horum parum audacter, sed aut simile est illi unde transferas, aut si res suum nullum habet nomen, docendi causa sumptum, non ludendi videtur. Hoc ornamento liberius paulo quam ceteris utetur hic summissus, nec tam licenter tamen quam si genere dicendi uteretur amplissimo; XXV. itaque illud indecorum, quod quale sit ex decoro debet intellegi, hic quoque apparet, cum verbum aliquod altius transfertur idque in oratione humili ponitur quod idem in alia deceret.
| |
82. Всеки един от тези изрази е доста смел, но при тях или има сходство между предмета, чието название се взема, и онзи, комуто то се дава, или ако предметът няма собствено название, преносното се употребява за поясняване, а не за да се получи игра. Та нашият сдържан оратор ще използва тези украси малко по-охотно, отколкото другите, но без онази свобода, която допуска по-пищният стил. XXV. И тук е възможно да се получи нещо неподобаващо - какво е то, става ясно от понятието подобаващо - а именно в обикновена реч да си послужим с някоя по-възвишена дума в преносен смисъл, която би отговаряла на друг стил.
|
|
[[83] Illam autem concinnitatem, quae verborum conlocationem inluminat eis luminibus quae Graeci quasi aliquos gestus orationis schemata appellant, quod idem verbum ab eis etiam in sententiarum ornamenta transfertur, adhibet hic quidem subtilis, quem nisi quod solum ceteroqui recte quidam vocant Atticum, sed paulo parcius; nam sic ut in epularum apparatu a magnificentia recedens non se parcum solum sed etiam elegantem videri volet, et eliget quibus utatur;
| |
83. А що се отнася до конфигурациите, които придават яркост на речевия градеж с помощта на онези, тъй да се каже, ораторски жестове, наречени от гърците schemata (със същата дума те означават и фигурите на мисълта), то нашият сдържан оратор, наричан от някои атически (те са прави, грешат само като смятат, че атическите оратори са един-единствен вид), си служи и с тях, но го прави по-скромно, като домакин на пиршество, който, въздържайки се от излишна разточителност, държи да изглежда не само пестелив, но и с добър вкус, затова старателно подбира онова, което ще сложи на трапезата.
|
|
[[84] sunt enim pleraque apta huius ipsius oratoris de quo loquor parsimoniae. Nam illa de quibus ante dixi huic acuto fugienda sunt: paria paribus relata et similiter conclusa eodemque pacto cadentia et immutatione litterae quasi quaesitae venustates, ne elaborata concinnitas et quoddam aucupium delectationis manifesto deprehensum appareat;
| |
84. Съществуват много неща, които подхождат на неговата пестеливост. Наистина този любител на точното слово трябва да избягва споменатите по-горе ефекти: съотнасянето на еднакви членове, закръглянето на фрази по сходен или по еднакъв начин, твърде изкуствените сякаш игрословия с промяна на един звук, за да не бъде упрекнат в прекалено изпипване на конфигурациите в речта си и да не бъде уличен, че издебва всяка възможност да достави удоволствие.
|
|
[[85] itemque si quae verborum iterationes contentionem aliquam et clamorem requirent, erunt ab hac summissione orationis alienae; ceteris promiscue poterit uti, continuationem verborum modo relaxet et dividat utaturque verbis quam usitatissimis, translationibus quam mollissimis; etiam illa sententiarum lumina adsumet, quae non erunt vehementer inlustria. Non faciet rem publicam loquentem nec ab inferis mortuos excitabit nec acervatim multa frequentans una complexione devinciet. Valentiorum haec laterum sunt nec ab hoc, quem informamus, aut exspectanda aut postulanda; erit enim ut voce sic etiam oratione suppressior.
| |
85. Също така, ако някои серии от повторения изискват напрежение и издигане на гласа, те ще са неподходящи за присъщото на това слово спокойствие. С останалите похвати би могъл да си служи, стига само периодите му да не са ритмизирани и да са разчупени, да избира най-обикновените думи, най-баналните думи в преносно значение, да не търси прекалено ярки фигури на мисълта: не ще кара държавата да заговори, не ще възкресява от мъртвите, няма да струпва куп еднакви фрази, които да свърже в период. За всичко това са нужни по-могъщи дробове, а ние не можем да очакваме от нашия оратор да ги има, нито пък да изискваме това от него - неговият глас и славата му са по-снишени.
|
|
[[86] Sed pleraque ex illis convenient etiam huic tenuitati, quamquam isdem ornamentis utetur horridius; talem enim inducimus. Accedet actio non tragica nec scaenae, sed modica iactatione corporis, vultu tamen multa conficiens; non hoc quo dicuntur os ducere, sed illo quo significant ingenue quo sensu quidque pronuntient.
| |
86. Но повечето от изброените похвати се годят и за предпочитаната от него простота на стила, макар че той не си служи така изтънчено с тях; понеже такъв е по моя преценка атицистът. Прибавете към всичко това и едно изпълнение не патетично и не театрално; ораторът се движи умерено, но постига много с израза на лицето си - не израз, който хората наричат гримасничене, а такъв, който изразява чувствата му, свързани с казаното от него.
|
|
[XXVI.[87] Huic generi orationis aspergentur etiam sales, qui in dicendo nimium quantum valent; quorum duo genera sunt, unum facetiarum, alterum dicacitatis. Vtetur utroque; sed altero in narrando aliquid venuste, altero in iaciendo mittendoque ridiculo, cuius genera plura sunt; sed nunc aliud agimus.
| |
XXVI.87. Реч от този тип може да бъде подправена понякога със солта на остроумието - нещо, което невероятно много се цени в красноречието. А остроумията биват два вида: духовитост и язвителност. Употребяват се и двата, духовитостта - когато разказваме нещо по приятен начин, а язвителността - когато смешното служи за нападателно и метателно оръжие; тя има много разновидности, но не за това говорим сега.
|
|
[[88] Illud admonemus tamen ridiculo sic usurum oratorem ut nec nimis frequenti ne scurrile sit, nec subobsceno ne mimicum, nec petulanti ne improbum, nec in calamitatem ne inhumanum, nec in facinus ne odii locum risus occupet, neque aut sua persona aut iudicum aut tempore alienum. haec enim ad illud indecorum referuntur.
| |
88. Нека все пак припомня, че ораторът трябва да си служи със смешното внимателно - не твърде често като шут, не вулгарно като мимически актьор, не нагло като безсрамник, не против нещастници като безсърдечен човек, не против престъпници, защото тогава смехът би изместил омразата; да не използва насмешка, несъобразена с него самия, със съдиите, с момента - всички тези случаи се отнасят към кръга на неподобаващото.
|
|
[[89] Vitabit etiam quaesita nec ex tempore ficta, sed domo adlata, quae plerumque sunt frigida. Parcet et amicitiis et dignitatibus, vitabit insanabilis contumelias, tantum modo adversarios figet nec eos tamen semper nec omnis nec omni modo. Quibus exceptis sic utetur sale et facetiis, ut ego ex istis novis Atticis talem cognoverim neminem, cum id certe sit vel maxime Atticum.
| |
89. Нека той избягва предварително подготвените, неимпровизирани шеги, които са сякаш донесени от дома и са най-често безсолни. Да щади достойнството на хората, да избягва непростимите обиди, да атакува само противниците си, и то не винаги тях, нито всички тях, нито всячески. Като изключим всичко това, солта на остроумието и духовитостта са на негово разположение, но нека той си служи с тях така, както не съм виждал да го прави никой от новите атицисти, макар че именно това качество е най-атическото.
|
|
[[90] Hanc ego iudico formam summissi oratoris, sed magni tamen et germani Attici; quoniam quicquid est salsum aut salubre in oratione, id proprium Atticorum est. E quibus tamen non omnes faceti: Lysias satis et Hyperides, Demades praeter ceteros fertur, Demosthenes minus habetur; quo quidem mihi nihil videtur urbanius, sed non tam dicax fuit quam facetus; est autem illud acrioris ingeni, hoc maioris artis.
| |
90. Такъв е според мен обликът на оратора с прост стил, но стил велик и истински атически, понеже атически са солта и цялата здрава кръв на красноречието. Наистина не всички атицисти са остроумни - у Лизий има доста от това качество, у Хиперид също, а Демад, разправят, превъзхождал всички в това отношение; докато Демостен малко им отстъпва. Аз не съм срещал по-изискан оратор от него, но той е повече духовит, отколкото язвителен. Защото язвителността е проява на по-лют нрав, а духовитостта - на по-голяма изкусност.
|
|
[[91] Vberius est aliud aliquantoque robustius quam hoc humile de quo dictum est, summissius autem quam illud de quo iam dicetur amplissimum. Hoc in genere nervorum vel minimum, suavitatis autem est vel plurimum. Est enim plenius quam hoc enucleatum, quam autem illud ornatum copiosumque summissius.
| |
91. Има и друг вид красноречие, по-богат и по-мощен от обикновения, за който говорихме досега, но по-сдържан в сравнение с пищния стил, за който ще стане дума след малко. В него има най-малко напрежение и най-много сладост; в сравнение с първия, съвсем оголен, той е по-пълнокръвен, но в сравнение с пищния и разточителен стил е по-сдържан. Всички ораторски ефекти му прилягат, а сладостта сякаш блика от него.
|
|
[XXVII.[92] Huic omnia dicendi ornamenta conveniunt plurimumque est in hac orationis forma suavitatis. In qua multi floruerunt apud Graecos, sed Phalereus Demetrius meo iudicio praestitit ceteris, cuius oratio cum sedate placideque liquitur, tum inlustrant eam quasi stellae quaedam translata verba atque immutata. Translata dico, ut saepe iam, quae per similitudinem ab alia re aut suavitatis aut inopiae causa transferuntur; immutata, in quibus pro verbo proprio subicitur aliud quod idem significet sumptum ex re aliqua consequenti.
| |
XXVII.92. Много гръцки оратори са допринесли за неговия разцвет, но най-вече според мен Деметрий Фалерски, чиято реч се лее кротко и спокойно и в нея проблясват тук-там като звезди пренасяния и замени.
Под пренасяния (метафори) разбирам, както много пъти вече казах, пренасянията на думи от едно нещо върху друго поради сходство - или за красота, или поради липса на друга дума; а под замени (метонимии) - заместванията на една дума в пряк смисъл с дума, имаща същото значение, като заместването става въз основа на причинно-следствена връзка.
|
|
[[93] Quod quamquam transferendo fit, tamen alio modo transtulit cum dixit Ennius arce et urbe orba sum, alio modo, [si pro patria arcem dixisset; et] horridam Africam terribili tremere tumultu [cum dicit pro Afris immutate Africam]: hanc hypallagen rhetores, quia quasi summutantur verba pro verbis, metonymian grammatici vocant, quod nomina transferuntur;
| |
93. И тук имаме пренасяне, но то е едно, когато Ений казва: "осиротях без твърдината и града"21, а друго (ако заменяше "родина" с "твърдина", или в стиха) "Дивата Африка цяла тръпне от страшния тътен"21, (където заменя "африканци" с "Африка"). Реторите наричат този похват "хипалаге", защото тук сякаш имаме размяна на едни думи с други, а граматиците - "метонимия", понеже той се състои в пренасяне на имена.
|
|
[[94] Aristoteles autem translationi et haec ipsa subiungit et abusionem nem, quam katachresin vocat, ut cum minutum dicimus animum pro parvo; et abutimur verbis propinquis, si opus est vel quod delectat vel quod decet. Iam cum fluxerunt continuo plures translationes, alia plane fit oratio; itaque genus hoc Graeci appellant allegorian: nomine recte, genere melius ille qui ista omnia translationes vocat. Haec frequentat Phalereus maxime suntque dulcissima; et quamquam translatio est apud eum multa, tamen immutationes nusquam crebriores.
| |
94. А Аристотел включва към понятието метафора освен всичко това и проиграването с думи, наречено "катахреза" - това са случаите, когато проиграваме с близки по значение думи, било защото това доставя удоволствие, било защото подхожда за случая: например казваме "дребен" вместо "ограничен" ум. А когато имаме отрупани много метафори, речта явно става иносказателна - гърците наричат този вид реч "алегория". Названието е правилно, но що се отнася до родовата принадлежност на фигурата, то по-прав е Аристотел, който нарича нея и всички подобни промени "метафори". Деметрий Фалерски много обича този похват и неговите метафори са прекрасни.
|
|
[[95] In idem genus orationis—loquor enim de illa modica ac temperata—verborum cadunt lumina omnia, multa etiam sententiarum; latae eruditaeque disputationes ab eodem explicabuntur et loci communes sine contentione dicentur. Quid multa? E philosophorum scholis tales fere evadunt; et nisi coram erit comparatus ille fortior, per se hic quem dico probabitur.
| |
95. При този ораторски стил (имам предвид средния, умерен стил) могат да се използват всички фигури на речта и много фигури на мисълта. В него са издържани обширните научни прения, общите места, които се излагат без особено напрежение. Какво бих могъл да добавя? Възпитаниците на философските школи ги напускат, въоръжени с него, и не бъдат ли сравнени с някой друг, по-мощен оратор, те печелят одобрение сами по себе си.
|
|
[[96] Est enim quoddam etiam insigne et florens orationis pictum et expolitum genus, in quo omnes verborum, omnes sententiarum inligantur lepores. Hoc totum e sophistarum fontibus defluxit in forum, sed spretum a subtilibus, repulsum a gravibus in ea de qua loquor mediocritate consedit.
| |
96. Защото това е един забележителен, цветист, ярък и изтънчен стил, в който се сплита всичко прелестно в думите, всичко прелестно в мислите. От софистиката той избликнал към форума, но поклонниците на сдържания стил са го презирали, а поклонниците на възвишения го отблъснали и той се спрял някъде между тях.
|
|
[XXVIII.[97] Tertius est ille amplus copiosus, gravis ornatus, in quo profecto vis maxima est. Hic est enim, cuius ornatum dicendi et copiam admiratae gentes eloquentiam in civitatibus plurimum valere passae sunt, sed hanc eloquentiam, quae cursu magno sonituque ferretur, quam suspicerent omnes, quam admirarentur, quam se adsequi posse diffiderent. Huius eloquentiae est tractare animos, huius omni modo permovere. Haec modo perfringit, modo inrepit in sensus; inserit novas opiniones, evellit insitas.
| |
XXVIII.97. Третият стил е мощен, богат, достолепен и украсен и в него действително се крие най-голяма сила. Защото красотата и обилието му са спечелили възхищението на всички народи, допуснали красноречието да играе важна роля в гражданското общество. Именно това красноречие се носи величествено и гръмко, всички вдигат поглед към него с уважение, всички му се дивят, всички го смятат за недостижимо. Нему е дадено да вълнува душите, да ги трогва по всякакви начини. То или преломява със сила съзнанието, или се вмъква неусетно в него, посява нови мисли и изтръгва старите.
|
|
[[98] Sed multum interest inter hoc dicendi genus et superiora. Qui in illo subtili et acuto elaboravit ut callide arguteque diceret, nec quicquam altius cogitavit, hoc uno perfecto magnus orator est, et si non maximus; minimeque in lubrico versabitur et, si semel constiterit, numquam cadet. Medius ille autem, quem modicum et temperatum voco, si modo suum illud satis instruxerit, non extimescet ancipites dicendi incertosque casus; etiam si quando minus succedit, ut saepe fit, magnum tamen periculum non adibit: alte enim cadere non potest.
| |
98. Между този и предишните стилове има голяма разлика. Онзи, който си е избрал неукрасения и проникновен стил и се е научил да говори умело и умно, без да си поставя по-високи цели, е вече голям оратор, ако не и много голям. Той крачи по здрава почва и веднъж изправил се на крака, никога не пада. Избралият средния стил, наречен от мен "умерен" и уравновесен, не ще се побои от съмнителните и несигурни моменти в речта. Дори да не му провърви много, както често се случва, не го заплашва опасност: той не може да падне отвисоко.
|
|
[[99] At vero hic noster, quem principem ponimus, gravis acer ardens, si ad hoc unum est natus aut in hoc solo se exercuit aut huic generi studuit uni nec suam copiam cum illis duobus generibus temperavit, maxime est contemnendus. Ille enim summissus, quod acute et veteratorie dicit, sapiens iam, medius suavis, hic autem copiosissimus, si nihil aliud est, vix satis sanus videri solet. Qui enim nihil potest tranquille, nihil leniter, nihil partite definite distincte facete dicere, praesertim cum causae partim totae sint eo modo partim aliqua ex parte tractandae si is non praeparatis auribus inflammare rem coepit, furere apud sanos et quasi inter sobrios bacchari vinulentus videtur.
| |
99. Докато ораторът, когото поставям на първо място - изпълнен с достолепие, с патос, с плам, - дори да има природни данни за такова красноречие, дори да се е упражнявал в него, дори да му се е посветил изцяло, ако не умее да поразреди пищния си слог с помощта на първите два стила, ще е достоен за най-голямо презрение. Защото словото на обикновения оратор е мъдро, на умерения - сладко. А ако у този, най-пищния, освен словообилие няма нищо друго, тогава той надали ще изглежда и съвсем нормален. Нали ако някой е съвсем лишен от способност да говори спокойно, бавно, отчетливо, ясно, разчленено, духовито, особено пък ако делото или част от него изискват това; ако той, без предварително да подготви слуха на публиката, започне да го тъпче с пламенни слова, би ни изглеждал като луд сред разумни, като пиян сред трезви?
|
|
[[100] Tenemus igitur, Brute, quem quaerimus, sed animo; nam manu si prehendissem, ne ipse quidem sua tanta eloquentia mihi persuasisset ut se dimitterem. XXIX. Sed inventus profecto est ille eloquens, quem numquam vidit Antonius. Quis est igitur is? Complectar brevi, disseram pluribus. Is est enim eloquens, qui et humilia subtiliter et alta graviter et mediocria temperate potest dicere. Nemo is, inquies, umquam fuit. Ne fuerit.
| |
100. И тъй, Бруте, ето го онзи, когото дирим, но само във въображението ни. Защото, ако можех да го хвана за ръка, дори с цялото си красноречие той не би ме убедил да го пусна да си отиде. XXIX. Ала действително, ето че открихме истинския оратор, който Антоний никога през живота си не е виждал. Какъв е той? Ще го опиша накратко, а после ще го коментирам по-подробно. Истински оратор е този, който умее да говори за обикновените неща спокойно, за възвишените с достойнство, а за тези между тях - умерено.
|
|
[[101] Ego enim quid desiderem, non quid viderim disputo redeoque ad illam Platonis de qua dixeram rei formam et speciem, quam etsi non cernimus, tamen animo tenere possumus. Non enim eloquentem quaero neque quicquam mortale et caducum, sed illud ipsum, cuius qui sit compos, sit eloquens; quod nihil est aliud nisi eloquentia ipsa, quam nullis nisi mentis oculis videre possumus. Is erit igitur eloquens, ut idem illud iteremus, qui poterit parva summisse, modica temperate, magna graviter dicere.
| |
101. Никога, ще речеш, не го е имало. Да допуснем, че е така. Но аз ти казвам какъв оратор бих искал да видя, а не какъв съм виждал и пак се връщам на споменатите вече Платонови думи за формата и образа на всяко нещо, които, макар да не сме ги видели с очите си, съществуват в нашето въображение. Защото моята цел е да представя не един човек оратор, смъртен и преходен, а онова съвършенство, което овладяно от някого, го прави истински красноречив. И то не е друго освен самото красноречие, зримо единствено с очите на ума. И тъй, да повторим: истински красноречив ще е онзи, който може да говори за дребните неща спокойно, за средните умерено, а за великите - с достойнство.
|
|
[[102] Tota mihi causa pro Caecina de verbis interdicti fuit: res involutas definiendo explicavimus, mus, ius civile laudavimus, verba ambigua distinximus. Fuit ornandus in Manilia lege Pompeius: temperata oratione ornandi copiam persecuti sumus. Ius omne retinendae maiestatis Rabiri causa continebatur: ergo in ea omni genere amplificationis exarsimus.
| |
102. Цялото дело на Цецина22, чийто защитник бях, се въртеше около словесната форма на интердикта: с помощта на дефиниции аз хвърлих светлина върху неяснотите, възхвалих гражданското право, уточних двусмислиците. Защитавайки Манилиевия закон22, трябваше да възхваля Помпей и аз успях да му отдам дължимото с една реч в умерен стил. Делото на Рабирий22 бе изцяло свързано с въпроса за величието на римския народ, затова там се развихрих в преувеличения от всякакъв вид.
|
|
[[103] At haec interdum temperanda et varianda sunt. Quod igitur in accusationis septem libris non reperitur gentis? Quod in Habiti? Quod in Corneli? Quod in plurimis nostris defensionibus? Quae exempla selegissem, nisi vel nota esse arbitrarer vel ipsi possent legere qui quaererent. Nulla est enim ullo in genere laus [oratoris] cuius in nostris orationibus non sit aliqua si non perfectio, at conatus tamen atque adumbratio.
| |
103. Но тези неща понякога трябва да се уравновесяват и разнообразяват. Кой ли стил не би могъл да се открие в седемте ми книги с обвинителни речи23? Или в речта ми за Авит23? За Корнелий23? Или в много мои защитни речи? Аз бих подбрал и изложил тези примери, ако не смятах, че те са известни или че онези, които се интересуват, сами могат да ги прочетат. Няма ораторско достойнство, което да не присъства в моите речи, може би не в своя съвършен вид, но поне като начало и наброска.
|
|
[[104] Non adsequimur; at quid sequi deceat videmus. Nec enim nunc de nobis, sed de re dicimus; in quo tantum abest ut nostra miremur, et usque eo difficiles ac morosi sumus, ut nobis non satis faciat ipse Demosthenes; qui quamquam unus eminet inter omnis in omni genere dicendi, tamen non semper implet auris meas; ita sunt avidae et capaces et saepe aliquid immensum infinitumque desiderant. XXX.
| |
104. Не достигам целта, ала виждам към какво подобава да се стремя.
Тук обаче не става дума за мен, а за ораторското дело, затова съм твърде далеч от самовъзхищението; нещо повече, съдя толкова строго и сурово, че намирам недостатъци и на самия Демостен - дори и той, извисил се сред всички оратори и във всички жанрове, невинаги пълни ухото ми: толкова жаден и ненаситен е моят слух, копнеещ често за нещо необятно и безкрайно!
|
|
[[105] Sed tamen, quoniam et hunc tu oratorem cum eius studiosissimo Pammene, cum esses Athenis, totum diligentissime cognovisti nec eum dimittis e manibus et tamen nostra etiam lectitas, vides profecto illum multa perficere, nos multa conari, illum posse, nos velle quocumque modo causa postulet dicere. Nam ille magnus et successit ipse magnis et maximos oratores habuit aequalis; nos minus. Magnum fecissemus, si quidem potuissemus quo contendimus pervenire in ea urbe in qua, ut ait Antonius, auditus eloquens nemo erat.
| |
XXX.105. Но ти, докато беше в Атина, вложи цялото си усърдие, за да опознаеш този оратор с помощта на ревностния му изследовател Памен, а освен това не изпускаш от ръце книгите му; и тъй като попрочиташ и по нещо мое, можеш да видиш, че той прави много неща, които аз само се опитвам да направя, че има способността да говори тъй, както го изисква делото, а аз имам само желанието да го правя. Но Демостен е велик оратор, наследник на велики оратори и съвременник на най-велики. Докато аз щях да сторя нещо велико, ако можех да постигна лелеяната цел в един град, където, както казва Антоний, досега не се е чул гласът на ни един истински оратор!
|
|
[[106] Atqui si Antonio Crassus eloquens visus non est aut sibi ipse, numquam Cotta visus esset, numquam Sulpicius, numquam Hortensius; nihil enim ample Cotta, nihil leniter Sulpicius, non multa graviter Hortensius; superiores magis ad omne genus apti, Crassum dico et Antonium. Ieiunas igitur huius multiplicis et aequabiliter in omnia genera fusae orationis auris civitatis accepimus, easque nos primi, quicumque eramus et quantulumcumque dicebamus, ad huius generis [dicendi] audiendi incredibilia studia convertimus.
| |
106. А щом Антоний не е смятал за красноречив нито Крас, нито самия себе си, то той не би признал за такива нито Кота, нито Сулпиций, нито Хортензий. Защото у Кота няма величие, у Сулпиций - мекота, у Хортензий - тежест; докато предшествениците им - имам предвид Крас и Антоний - са били много по-нагодени към всички жанрове.
И тъй аз получих в наследство една слушателска публика, чието ухо не знаеше що е разнообразие, основано на равностойното използване на стилове. Аз пръв независимо от скромното си положение и възможности възбудих у нея невероятна страст към този вид красноречие.
|
|
[[107] Quantis illa clamoribus adulescentuli diximus [de supplicio parricidarum], quae nequaquam satis defervisse post aliquanto sentire coepimus: Quid enim tam commune quam spiritus vivis, terra mortuis, mare fluctuantibus, litus eiectis? Ita vivunt, dum possunt, ut ducere animam de caelo non queant; ita moriuntur ut eorum ossa terram non tangant; ita iactantur fluctibus ut numquam adluantur; ita postremo eiciuntur ut ne ad saxa quidem mortui conquiescant, et quae sequuntur; sunt enim omnia sic ut adulescentis non tam re et maturitate quam spe et exspectatione laudati. Ab hac etiam indole iam illa matura: "Vxor generi, noverca filii, filiae paelex."
| |
107. С какви аплодисменти бях обсипан, още момче, когато говорих за наказанието на отцеубийците24 - реч, която както след известно време разбрах, не е била още достатъчно избистрена: "И наистина - има ли нещо толкова общодостъпно, както въздухът за живите, земята - за мъртвите, морето - за удавниците и брегът - за изхвърлените трупове? Но отцеубийците, докато са още живи, не могат да си поемат дъх от чувала; и умират така, че земята не може да се докосне до костите им; вълните ги носят така, че никога не ги намокрят; и най-сетне дори когато морето ги изхвърли на брега, техните трупове не могат да намерят покой върху крайбрежните камъни25." и по-нататък в същия дух - във всичко личи неопитното перо на един младеж, който печели не толкова със зрели дела, колкото с надеждите, които вдъхва. Следното издава вече една по-зряла дарба: "Съпруга на зет си, мащеха на сина си, на дъщеря си съперница."
|
|
[[108] Nec vero hic erat unus ardor in nobis ut hoc modo omnia diceremus. Ipsa enim illa [pro Roscio] iuvenilis redundantia multa habet attenuata, quaedam etiam paulo hilariora, ut pro Habito, pro Cornelio compluresque atiae. Nemo enim orator tam multa ne in Graeco quidem otio scripsit quam multa sunt nostra, eaque hanc ipsam habent quam probo varietatem.
| |
108. Но онзи плам, който гореше у мен, не винаги ме вдъхновяваше да се изразявам пищно. Дори речта ми в полза на Росций, кипнала от младежко словообилие, е на места много сдържана, друг път - малко по-ведра; така е и в речите ми за Авит, за Корнелий и в много други. Защото никой оратор, дори сред отдалите се единствено на интелектуални занимания гърци, не е написал толкова много произведения, колкото аз, изпълнени именно с това разнообразие, което препоръчвам.
|
|
[XXXI.[109] An ego Homero, Ennio, reliquis poetis et maxime tragicis concederem ut ne omnibus locis eadem contentione uterentur crebroque mutarent, non numquam etiam ad cotidianum genus sermonis accederent: ipse numquam ab illa acerrima contentione discederem? Sed quid poetas divino ingenio profero? Histriones eos vidimus quibus nihil posset in suo genere esse praestantius, qui non solum in dissimillimis personis satis faciebant, cum tamen in suis versarentur, sed et comoedum in tragoediis et tragoedum in comoediis admodum placere vidimus: ego non elaborem?
| |
XXXI.109. Значи на Омир, на Ений и на другите поети, преди всичко трагическите, е простено, задето не поддържат непрекъснато напрежение, често променят тона и понякога прибягват до обикновената реч, а аз нито за момент да не прекъсвам напрежението? Но защо говоря за поетите и тяхната божествена дарба, ами големите актьори - те не само успяват да се представят отлично в съвсем различни роли, като всеки остава верен на стила си, но виждаме, че често комикът печели най-голямо възхищение в трагически роли, а трагикът - в комически. Защо тогава аз да не се стремя към същото?
|
|
[[110] Cum dico me, te, Brute, dico; nam in me quidem iam pridem effectum est quod futurum fuit; tu autem eodem modo omnis causas ages? Aut aliquod causarum genus repudiabis? Aut in isdem causis perpetuum et eundem spiritum sine ulla commutatione obtinebis? Demosthenes quidem, cuius nuper inter imagines tuas ac tuorum, quod eum credo amares, cum ad te in Tusculanum venissem, imaginem ex aere vidi, nil Lysiae subtilitate cedit, nihil argutiis et acumine Hyperidi, nil levitate Aeschini et splendore verborum.
| |
110. Говорейки за себе си, аз говоря за тебе, Бруте. Моите възможности отдавна вече са разкрити; но нима ти ще водиш по еднакъв начин всичките си дела? Или ще си избереш дела само от един вид? А може би ще поддържаш неизменно един и същи тон от началото до края на речта си? Демостен, чиято бронзова статуя наскоро, когато те посетих в тускуланското ти имение, видях сред твоите и на близките ти изображения - а това означава, вярвам, че го обичаш, - не отстъпва на Лизий по естественост, на Хиперид - по живост и остроумие, на Есхин - по гладкост и блясък на израза.
|
|
[[111] Multae sunt eius totae orationes subtiles, ut contra Leptinem; multae totae graves, ut quaedam Philippicae; multae variae, ut contra Aeschinem falsae legationis, ut contra eundem pro causa Ctesiphontis. Iam illud medium quotiens vult arripit et a gravissimo discedens eo potissimum delabitur. Clamores tamen tum movet et tum in dicendo plurimum efficit, cum gravitatis locis utitur.
| |
111. Много негови речи са съвсем семпли - като тази против Лептин, много са патетично приповдигнати - като Филипиките му, много са издържани в разнообразен тон - като тази против Есхин за лъжливото пратеничество и другата, пак против него, в защита на Ктезифонт. А колчем поиска, подхваща средния стил и изоставяйки тежкото и сериозно слово, най-често слиза до него. Но все пак тогава изтръгва аплодисменти и постига успех, когато говори приповдигнато.
|
|
[[112] Sed ab hoc parumper abeamus, quando quidem de genere, non de homine quaerimus: rei potius, id est eloquentiae vim et naturam explicemus. Illud tamen quod iam ante diximus meminerimus, nihil nos praecipiendi causa esse dicturos atque ita potius acturos ut existimatores videamur loqui, non magistri. In quo tamen longius saepe progredimur, quod videmus non te haec solum esse lecturum, qui ea multo quam nos qui quasi docere videmur habeas notiora, sed hunc librum etiam si minus nostra commendatione, tuo tamen nomine divulgari necesse est.
| |
112. Ала нека за известно време го оставя настрана, защото тук става дума за стила, а не за определена личност. По-добре да обясня същината и природата на предмета, тоест на самото красноречие. Искам да припомня следното: че нямам намерение да давам някакви правила и че ще се постарая да говоря като ценител, а не като учител. Често обаче си позволявам да изляза извън определените рамки, понеже разбирам, че няма да си единственият ми читател - ти, един безспорно по-добър познавач от онзи, който се явява тук уж в ролята на наставник; вярвам, че тази книга ще бъде прочетена от мнозина не толкова заради своя автор, а защото е свързана с твоето име.
|
|
[XXXII.[113] Esse igitur perfecte eloquentis puto non eam tantum facultatem habere quae sit eius propria, fuse lateque dicendi, sed etiam vicinam eius ac finitimam dialecticorum scientiam adsumere. Quamquam aliud videtur oratio esse aliud disputatio, nec idem loqui esse quod dicere, ac tamen utrumque in disserendo est: disputandi ratio et loquendi dialecticorum sit, oratorum autem dicendi et ornandi. Zeno quidem ille, a quo disciplina Stoicorum est, manu demonstrare solebat quid inter has artis interesset; nam cum compresserat digitos pugnumque fecerat, dialecticam aiebat eius modi esse; cum autem deduxerat et manum dilataverat, palmae illius similem eloquentiam esse dicebat.
| |
XXXII.113. И тъй аз смятам, че на съвършения оратор подобава да притежава не само присъщото единство нему умение да говори надълго и обширно; той трябва да умее да се ползва и от близката и сякаш съседна на красноречието наука - тази на диалектиците. Макар да изглежда, че реч и философски диспут са две различни неща и че да разговаряш и да произнасяш реч не е едно и също, все пак успехът и при едното, и при другото е заложен в способността да се разсъждава. Нека умението да се води спор и да се говори бъде в ръцете на диалектиците, а умението да се говори красиво - в ръцете на ораторите. Прочутият Зенон, създателят на стоическата философия, обяснявал с помощта на ръката си разликата между тези две изкуства: свивал пръсти в юмрук и заявявал, че такова нещо е диалектиката, разтварял ги и казал, че красноречието е като една такава длан.
|
|
[[114] Atque etiam ante hunc Aristoteles principio artis rhetoricae dicit illam artem quasi ex altera parte respondere dialecticae, ut hoc videlicet differant inter se quod haec ratio dicendi latior sit, illa loquendi contractior. Volo igitur huic summo omnem quae ad dicendum trahi possit loquendi rationem esse notam; quae quidem res, quod te his artibus eruditum minime fallit, duplicem habuit docendi viam. Nam et ipse Aristoteles tradidit praecepta plurima disserendi et postea qui dialectici dicuntur spinosiora multa pepererunt.
| |
114. А и преди него Аристотел в своята "Реторика" казва, че тази наука е, тъй да се каже, паралел на диалектиката и че разликата между тях е следната: изкуството да се говори е по-пространно, а изкуството да се разговаря - по-сбито26. И тъй аз искам съвършеният оратор да познава всичко, свързано с изкуството да се разговаря, което би могло да се отнесе към изкуството да се говори, и това, както ти отлично знаеш, понеже са ти добре известни споменатите изкуства, може да се осъществи по два начина26. Самият Аристотел ни дава множество съвети по въпросите на диалектиката, а и неговите последователи са наплодили в изобилие други, доста по-бодливи поради прекомерната си сложност.
|
|
[[115] Ego eum censeo qui eloquentiae laude ducatur non esse earum rerum omnino rudem, sed vel illa antiqua vel hac Chrysippi disciplina institutum. Noverit primum vim, naturam, genera verborum et simplicium et copulatorum; deinde quot modis quidque dicatur; qua ratione verum falsumne sit iudicetur; quid efficiatur e quoque, quid cuique consequens sit quidve contrarium; cumque ambigue multa dicantur, quo modo quidque eorum dividi explanarique oporteat. Haec tenenda sunt oratori —saepe enim occurrunt—, sed quia sua sponte squalidiora sunt, adhibendus erit in his explicandis quidam orationis nitor.
| |
115. Затова според мен е недопустимо онзи, който се е устремил към висините на ораторското изкуство, да е невеж в диалектиката - той трябва да познава или учението на древните, или учението на Хризип. Първо, да познава значението, природата и типовете на думите - и отделни, и свързани; после, да знае кое как може да се каже; как да се разбере вярно ли е то, или не; кое от какво произлиза; кое на какво съответства и на какво противоречи; понеже в речта има много двусмислици, той трябва да е наясно как се разграничава смисълът в единия от смисъла в другия случай и как се обясняват те. Ораторът често се сблъсква с подобни неща, затова трябва отлично да ги познава и тъй като сами по себе си те са малко грубовати, да умее да им придаде нещо от присъщия на красивото слово блясък.
|
|
[XXXIII.[116] Et quoniam in omnibus quae ratione docentur et via primum constituendum est quid quidque sit—nisi enim inter eos qui disceptant convenit quid sit illud quod ambigitur, nec recte disseri umquam nec ad exitum perveniri potest—, explicanda est saepe verbis mens nostra de quaque re atque involuta rei notitia definiendo aperienda est, si quidem est definitio oratio, quae quid sit id de quo agitur ostendit quam brevissime; tum, ut scis, explicato genere cuiusque rei videndum est quae sint eius generis sive formae sive partes, ut in eas tribuatur omnis oratio.
| |
XXXIII.116. При всички науки, които се преподават с помощта на някакъв логически метод, трябва първо да се установи кое какво е, защото, ако това не е уточнено между разискващите, то не може нито правилно да се спори, нито да се дойде до някакъв резултат. Затова често трябва да обясняваме с думи мислите си и да разкриваме неясния смисъл чрез дефиниции; а да дадем дефиниция означава да изразим колкото може по-накратко онова, за което става дума. След това, както знаеш, когато сме обяснили рода, трябва да видим кои са формите или частите в този род и в зависимост от тях да разделим и своята реч.
|
|
[[117] Erit igitur haec facultas in eo quem volumus esse eloquentem, ut definire rem possit nec id faciat tam presse et anguste quam in illis eruditissimis disputationibus fieri solet, sed cum explanatius tum etiam uberius et ad commune iudicium popularemque intellegentiam accommodatius; idemque etiam, cum res postulabit, genus universum in species certas, ut nulla neque praetermittatur neque redundet, partietur ac dividet. Quando autem id faciat aut quo modo, nihil ad hoc tempus, quoniam, ut supra dixi, iudicem esse me, non doctorem volo.
| |
117. И тъй нека онзи, когото нарекохме съвършен оратор, да умее да дава дефиниции, но да не го прави така сбито и кратко, както учените в споровете си, а, напротив, колкото може по-ясно, по-подробно и по-съобразено с обикновения здрав разум. А ако делото го изисква, нека той да може раздели рода на отделни видове, без да отнема или да добавя нещо. Кога и как се прави това, не му е времето да обяснявам - казах вече, че искам да говоря като ценител, а не като учител.
|
|
[[118] Nec vero a dialecticis modo sit instructus et habeat omnis philosophiae notos ac tractatos locos. Nihil enim de religione, nihil de morte, nihil de pietate, nihil de caritate patriae, nihil de bonis rebus aut malis, nihil de virtutibus aut vitiis, nihil de officio, nihil de dolore, nihil de voluptate, nihil de perturbationibus animi et erroribus, quae saepe cadunt in causas et ieiunius aguntur, nihil, inquam, sine ea scientia quam dixi graviter ample copiose dici et explicari potest.
| |
118. Не е достатъчно той да познава само диалектиката: трябва да е изучил и осмислил всички основни теми във философията. За чувството за дълг, за смъртта, за благочестието, за родолюбието, за доброто и злото, за добродетелите и пороците, за задълженията, за мъката, за удоволствието, за душевния смут, за заблудите - ни един от тези въпроси, които се срещат в съдебната практика, но се разглеждат твърде сухо - повтарям, ни един от тези въпроси не може да се изложи и обясни с авторитетно, силно и обилно слово без тази наука, която посочих.
|
|
[XXXIV.[119] De materia loquor orationis etiam nunc, non de ipso genere dicendi. Volo enim prius habeat orator rem de qua dicat, dignam auribus eruditis, quam cogitet quibus verbis quidque dicat [aut quo modo]—quem etiam, quo grandior sit et quodam modo excelsior, ut de Pericle dixi supra, ne physicorum quidem esse ignarum volo. Omnia profecto, cum se a caelestibus rebus referet ad humanas, excelsius magnificentiusque et dicet et sentiet.
| |
XXXIV.119. Тук аз още говоря за материала за речта, а не за стила на красноречието. Защото искам, първо, материята, за която говори ораторът, да бъде достойна за слуха на една образована публика, а едва след това той да мисли с какви думи и по какъв начин да се изрази. За да бъде още по-велик и по-възвишен, изисквам от него да има представа и от естествените науки като Перикъл27, за когото говорих по-напред. Така, слизайки от небесните към човешките теми, той би говорил и чувствал по-възвишено и по-величествено.
|
|
[[120] Cum illa divina cognoverit, nolo ignoret ne haec quidem humana. Ius civile teneat, quo egent causae forenses cotidie. Quid est enim turpius quam legitimarum et civilium controversiarum patrocinia suscipere, cum sis legum et civilis iuris ignarus? Cognoscat etiam rerum gestarum et memoriae veteris ordinem, maxime scilicet nostrae civitatis, sed etiam imperiosorum populorum et regum inlustrium; quem laborem nobis Attici nostri levavit labor, qui conservatis notatisque temporibus, nihil cum inlustre praetermitteret, annorum septingentorum memoriam uno libro conligavit. Nescire autem quid ante quam natus sis acciderit, id est semper esse puerum. Quid enim est aetas hominis, nisi ea memoria rerum veterum cum superiorum aetate contexitur? Commemoratio autem antiquitatis exemplorumque prolatio summa cum delectatione et auctoritatem orationi adfert et fidem.
| |
120. И след като е опознал божественото, не бих искал да му е непознато човешкото. Нека той бъде съвършен познавач на гражданското право, без което не може да се справи в ежедневната съдебна практика. Има ли нещо по-позорно от това да се нагърбиш със защитата в някой спор, свързан със закон или с интересите на граждани, а да не познаваш законите и гражданското право?
Нека ораторът познава в хронологичен ред славните дела на миналото, разбира се, преди всичко на нашето; а също така и на други могъщи народи и на великите владетели. Тук трудът му е облекчен от съчинението на нашия Атик28, който, спазвайки хронологичния порядък и датирайки по епохи събитията, сбра в една книга седемстотингодишната ни история. Да не знаеш какво се е случило, преди да се родиш, означава цял живот да си останеш дете. Че какво е животът на човека, ако чрез този спомен за миналото той не се слее в едно цяло с предходните поколения? А споменаването на старината, примерите, взети от нея - всичко това придава на речта, наред с голямото очарование и по-голяма тежест, и по-голяма достоверност.
|
|
[[121] Sic igitur instructus veniet ad causas, quarum habebit genera primum ipsa cognita. Erit enim ei perspectum nihil ambigi posse in quo non aut res controversiam faciat aut verba: res aut de vero aut de recto aut de nomine, verba aut de ambiguo aut de contrario. Nam si quando aliud in sententia videtur esse aliud in verbis, genus est quoddam ambigui quod ex praeterito verbo fieri solet, in quo quod est ambiguorum proprium res duas significari videmus.
| |
121. И тъй, въоръжен с всички тези знания, нека той пристъпи към делото, но след като предварително се запознае с видовете дела. Защото тогава ще знае, че винаги се спори или за факти, или за думи. Ако се спори за факти, то се пита дали нещо е сторено, дали е сторено законно и как ще се окачестви. Ако за думи, то налице е или двусмислица, или противоречие. Когато има очевидно разминаване между смисъл и думи, това е вид двусмислица - така например при изпускане на дума смисълът става двойствен, нещо характерно за двусмислицата.
|
|
[XXXV.[122] Cum tam pauca sint genera causarum, etiam argumentorum praecepta pauca sunt. Traditi sunt e quibus ea ducantur duplices loci: uni e rebus ipsis, alteri adsumpti. Tractatio igitur rerum efficit admirabilem orationem; nam ipsae quidem res in perfacili cognitione versantur. Quid enim iam sequitur, quod quidem artis sit, nisi ordiri orationem, in quo aut concilietur auditor aut erigatur aut paret se ad discendum; rem breviter exponere et probabiliter et aperte, ut quid agatur intellegi possit; sua confirmare, adversaria evertere, eaque efficere non perturbate, sed singulis argumentationibus ita concludendis, ut efficiatur quod sit consequens eis quae sumentur ad quamque rem confirmandam; post omnia peroratione inflammantem restinguentemve concludere? Has partis quem ad modum tractet singulas difficile dictu est hoc loco; nec enim semper tractantur uno modo.
| |
XXXV.122. И понеже типовете дела са тъй малко, то не са много и съветите относно местата за откриване на аргументи. Както ни учат, два вида са местата - едните се извеждат от самата материя на делото, а другите - отвън.
И тъй, излагането на съдържанието осигурява успеха на една реч, а самото съдържание се открива твърде лесно. Какво ни остава по-нататък, какво можем да постигнем със средствата на изкуството, освен да започнем речта така, че да склоним на наша страна слушателя или да събудим любопитството му и да го подготвим да възприеме онова, което искаме да му внушим, да изложим фактите накратко, правдоподобно и ясно, за да се разбере за какво става дума; да отстоим своята теза; да сломим противниковата и всичко това не объркано, а отчетливо, построявайки отделните аргументи така, че от всеки да извлечем общо следствие; накрая да поставим едно заключение, което според случая или да възбуди духовете, или да ги укроти.
Трудно е да се каже как трябва да се разработват отделните части, защото това невинаги става по един и същи начин.
|
|
[[123] Quoniam autem non quem doceam quaero, sed quem probem, probabo primum eum qui quid deceat viderit. Haec enim sapientia maxime adhibenda eloquenti est, ut sit temporum personarumque moderator. Nam nec semper nec apud omnis nec contra omnis nec pro omnibus nec cum omnibus eodem modo dicendum arbitror. XXXVI. Is erit ergo eloquens qui ad id quodcumque decebit poterit accommodare orationem. Quod cum statuerit, tum ut quidque erit dicendum ita dicet, nec satura ieiune nec grandia minute nec item contra, sed erit rebus ipsis par et aequalis oratio.
| |
123. Но моята цел е да открия не някого, когото да уча, а някого, когото да одобря. И ще одобря най-вече онзи, който има чувство за подобаващото, защото именно от такъв тип разумност има нужда красноречивият човек, за да може да се ориентира в обстоятелствата и лицата. Тъй като според мен не може да се говори по еднакъв начин винаги, пред всички, против всички, в полза на всички и за всички. XXXVI. Затова красноречив ще е онзи, който винаги успява да съобрази речта си със случая. Съумял веднъж да постигне това, той ще говори винаги така, както подобава: няма да развива богатите теми със сухи думи, нито възвишените - с обикновени или пък обратното, а стилът му ще бъде в пълно съответствие с темата.
|
|
[[124] Principia verecunda, nondum elatis incensa verbis, sed acuta sententiis vel ad offensionem adversarii vel ad commendationem sui. Narrationes credibiles nec historico sed prope cotidiano sermone explicatae dilucide. Dein si tenuis causa est, tum etiam argumentandi tenue filum et in docendo et in refellendo, idque ita tenebitur, ut quanta ad rem tanta ad orationem fiat accessio.
| |
124. Началото му - сдържано, без все още да пламти от възвишени думи, но въоръжено с острието на мислите, целящи да поразят противника или да привлекат към собствената му теза. Разказът за събитията - достоверен, предаден с реч не в стила на историографията, а почти ежедневна. После, ако делото е по-обикновено, трябва и нишката на доказателствата да бъде по-тънка както при утвърждаването, така и при отричането и всяко извисяване на темата да води и до извисяване на стила.
|
|
[[125] Cum vero causa ea inciderit in qua vis eloquentiae possit expromi, tum se latius fundet orator, tum reget et flectet animos et sic adficiet ut volet, id est ut causae natura et ratio temporis postulabit. Sed erit duplex eius omnis ornatus ille admirabilis, propter quem ascendit in tantum honorem eloquentia. Nam cum omnis pars orationis esse debet laudabilis, sic ut verbum nullum nisi aut grave aut elegans excidat, tum sunt maxime luminosae et quasi actuosae partes duae: quarum alteram in universi generis quaestione pono, quam, ut supra dixi, Graeci appellant thesin, alteram in augendis amplificandisque rebus, quae ab isdem auxesis est nominata.
| |
125. А когато делото се случи такова, че в него красноречието може да разгърне своята сила, то нека тогава ораторът се разпростре по-нашироко, да управлява и направлява душите и да ги води натам, накъдето желае, тоест накъдето го изискват характерът на делото и обстоятелствата.
Но два са онези великолепни средства, с чиято помощ красноречието е достигнало такава слава. Безспорно достойнства трябва да притежава всяка част на речта и всяка дума в нея трябва да е пълна или със сила, или с изящество, но две от тях са най-блестящи и, бих казал, най-ефектни - едното се свежда до разглеждането на общия аспект на въпроса, наречен, както по-горе казах, от гърците, thesis, а другото - до преувеличаването и уголемяването на темата, което те наричат auxesis.
|
|
[[126] Quae etsi aequabiliter toto corpore orationis fusa esse debet, tamen in communibus locis maxime excellet; qui communes sunt appellati eo quod videntur multarum idem esse causarum, sed proprii singularum esse debebunt. At vero illa pars orationis, quae est de genere universo, totas causas saepe continet. Quicquid est enim illud in quo quasi certamen est controversiae, quod Graece krinomenon dicitur, id ita dici placet, ut traducatur ad perpetuam quaestionem atque uti de universo genere dicatur, nisi cum de vero ambigitur, quod quaeri coniectura solet.
| |
126. Последното, макар че трябва да е равномерно разпръснато по цялото тяло на речта, все пак изпъква най-добре в общите места, наречени "общи", защото сякаш се запазват все едни и същи в множество дела, но трябва да са винаги съобразени с конкретния случай. Онази част на речта, където се разглежда въпросът в общ аспект, а именно тезата, често съдържа в себе си цялото дело: защото какъвто и да е предметът на спора, наречен гръцки crinomenon, той трябва да се изрази така, че да може да бъде отнесен към някакъв общ въпрос и да бъде видян от гледна точка на рода, освен при случаи на колебание относно истинността на даден факт, когато се използва предположението.
|
|
[[127] Dicetur autem non Peripateticorum more—est enim illorum exercitatio elegans iam inde ab Aristotele constituta—, sed aliquanto nervosius et ita de re communia dicentur, ut et pro reis multa leniter dicantur et in adversarios aspere. Augendis vero rebus et contra abiciendis nihil est quod non perficere possit oratio; quod [et] inter media argumenta faciendum est quotiescumque dabitur vel amplificandi vel minuendi locus, et paene infinite in perorando. XXXVII.
| |
127. Но по тези неща трябва да се говори не в стила на перипатетиците - макар че техните изтънчени способи водят началото си от самия Аристотел, - а с малко повече нерв; общите положения трябва да се изразят с реч продължителна и блага, когато става дума за подсъдимия, и ожесточена - когато става дума за противника. А щом речта е въоръжена със средствата за преувеличение и омаловажаване, за нея няма невъзможни неща. Тези средства могат да се използват още при аргументацията винаги когато съществува възможност за изтъкване или за принизяване на нещо и почти неограничено - при заключението.
|
|
[[128] Duo restant enim, quae bene tractata ab oratore admirabilem eloquentiam faciunt. Quorum alterum est, quod Graeci ethikon vocant, ad naturas et ad mores et ad omnem vitae consuetudinem accommodatum; alterum, quod idem pathetikon nominant, quo perturbantur animi et concitantur, in quo uno regnat oratio. Illud superius come iucundum, ad benevolentiam conciliandam paratum; hoc vehemens incensum incitatum, quo causae eripiuntur: quod cum rapide fertur, sustineri nullo pacto potest.
| |
XXXVII.128. Две неща, умело използвани от оратора, издигат неимоверно красноречието: първото гърците наричат ethicon - то е свързано с изобразяването на характери, нрави, стил на живот; а другото, наречено patheticon, е онова, което предизвиква вълнение и увлича душите - именно в него речта е всемогъщ господар. Първото е мило, приятно, подходящо за предразполагане на слушателите; второто е темпераментно, пламенно, стихийно, то изтръгва победата, защото се носи стремително и нищо не може да му устои.
|
|
[[129] Quo genere nos mediocres aut multo etiam minus, sed magno semper usi impetu saepe adversarios de statu omni deiecimus. Nobis pro familiari reo summus orator non respondit Hortensius; a nobis homo audacissimus Catilina in senatu accusatus obmutuit; nobis privata in causa magna et gravi cum coepisset Curio pater respondere, subito adsedit, cum sibi venenis ereptam memoriam diceret.
| |
129. Въоръжен с него, и аз, един скромен, че и повече от скромен оратор, но любител на устремните атаки, често съм повалял противника. Пред мен замлъкна ненадминатият Хортензий, макар че защитаваше свой приятел29. Пред мен онемя и онзи предързък размирник Катилина29, когато му отправих обвинението в сената. Пред мен като адвокат в едно много сериозно и важно частно дело загуби ума и дума сенаторът Курион и едва-що отворил уста да ми отвърне, изведнъж рухна обратно на мястото си, а после разправяше, че някаква магия изтрила всичко от ума му29.
|
|
[[130] Quid ego de miserationibus loquar? Quibus eo sum usus pluribus quod, etiam si plures dicebamus, perorationem mihi tamen omnes relinquebant; in quo ut viderer excellere non ingenio sed dolore adsequebar. Quae qualiacumque in me sunt—me [enim] ipsum paenitet quanta sint—, sed apparent in orationibus, etsi carent libri spiritu illo, propter quem maiora eadem illa cum aguntur quam cum leguntur videri solent.
| |
130. А какво да кажа за начините да се предизвика състрадание? Аз често съм прибягвал до някои от тях, защото дори когато поемах защитата заедно с някой друг, заключителната част винаги оставаше за мен: славата си тук спечелих не благодарение на някакъв невиждан талант, а на способността си да се вживявам в чуждата болка. Каквито и качества да притежавам - все пак съжалявам, задето не са повече, - те се чувстват в моите речи, макар че когато са написани, у тях не трепти онзи дух, който покорява много по-силно при слушане, отколкото при прочит.
|
|
[XXXVIII.[131] Nec vero miseratione solum mens iudicum permovenda est—qua nos ita dolenter uti solemus ut puerum infantem in manibus perorantes tenuerimus, ut alia in causa excitato reo nobili, sublato etiam filio parvo, plangore et lamentatione complerimus forum—, sed est faciendum etiam ut irascatur iudex mitigetur, invideat faveat, contemnat admiretur, oderit diligat, cupiat fastidiat, speret metuat, laetetur doleat; qua in varietate duriorum accusatio suppeditabit exempla, mitiorum defensiones meae.
| |
XXXVIII.131. Но съдиите не трябва да се предразполагат само като им се внуши състрадание (между другото аз в своята патетичност съм стигал дотам, че веднъж, произнасяйки заключението на една реч, държах в ръце пеленаче, друг път накарах да се изправи на крака обвиняемият, един славен мъж, и в същото време вдигнах неговия невръстен син, предизвиквайки вълна от вопли и жалби по целия форум). Съдията трябва да бъде накаран да се гневи, да се укротява, да ненавижда, да симпатизира, да презира, да се възхищава, да мрази, да обича, да изпитва желание и отврата, надежда, страх, радост, скръб. Цялото това разнообразие от чувства може да се илюстрира с примери от моята практика: за по-сурови, с обвинителната ми реч против Верес, за по-кротки - със защитите ми.
|
|
[[132] Nullo enim modo animus audientis aut incitari aut leniri potest, qui modus a me non temptatus sit,—dicerem perfectum, si ita iudicarem, nec in veritate crimen arrogantiae extimescerem; sed, ut supra dixi, nulla me ingeni sed magna vis animi inflammat, ut me ipse non teneam; nec umquam is qui audiret incenderetur, nisi ardens ad eum perveniret oratio. Vterer exemplis domesticis, nisi ea legisses, uterer alienis vel Latinis, si ulla reperirem, vel Graecis, si deceret. Sed Crassi perpauca sunt nec ea iudiciorum, nihil Antoni, nihil Cottae, nihil Sulpici; dicebat melius quam scripsit, Hortensius.
| |
132. Няма средство за въодушевяване или за умиротворяване, което да не съм изпробвал: бих казал дори, че в това отношение съм постигнал съвършенство, ако действително смятах така и ако не се боях, казвайки истината, да бъда обвинен в прекалено самомнение. Но както казах и по-горе, подклаждал ме е не някакъв особен талант, а страстната ми душа, чиито пориви сам не овладявам. Ала слушателят никога не би пламнал, ако самата реч не пламти. Бих си послужил с примери из моите творби, ако ти не бе ги чел; бих взел примери и от другаде - латински, ако имаше такива, и гръцки, ако бе уместно да си служа с тях. Но от Крас ни е останало съвсем малко, и то неща извън съдебната практика, нямаме нищо от Антоний, от Кота, от Сулпиций; що се отнася до Хортензий, той говореше по-добре, отколкото пишеше.
|
|
[[133] Verum haec vis, quam quaerimus, quanta sit suspicemur, quoniam exemplum non habemus, aut si exempla sequimur, a Demosthene sumamus et quidem perpetuae dictionis ex eo loco unde in Ctesiphontis iudicio de suis factis, consiliis, meritis in rem publicam adgressus est dicere. Ea profecto oratio in eam formam quae est insita in mentibus nostris includi sic potest, ut maior eloquentia ne requiratur quidem.
| |
133. И тъй като не притежаваме никакви примери за съвършеното красноречие, предмет на нашето изследване, то нека само предполагаме какво е; а ако държим непременно да имаме примери, нека ги вземем от Демостен - имам предвид целия откъс от речта му на процеса срещу Ктезифонт, където той започва да говори за своите дела, за съветите си, за заслугите си пред държавата. Тази реч напълно се вмества в моите представи за идеалното красноречие и според мен нищо по-велико от нея не може да съществува.
|
|
[XXXIX.[134] Sed iam forma [ipsa] restat et charakter ille qui dicitur; qui qualis esse debeat ex his quae supra dicta sunt intellegi potest. Nam et singulorum verborum et conlocatorum lumina attigimus; quibus sic abundabit, ex ore nullum nisi aut elegans aut grave exeat, ex omnique genere frequentissimae translationes erunt, quod eae propter similitudinem transferunt animos et referunt ac movent huc et illuc, qui motus cogitationis celeriter agitatus per se ipse delectat. Et reliqua ex conlocatione verborum quae sumuntur quasi lumina magnum adferunt ornatum orationi; sunt enim similia illis quae in amplo ornatu scaenae aut fori appellantur insignia, non quia sola ornent, sed quod excellant.
| |
XXXIX.134. Но остава ни да определим формата и тъй наречения character на речта - какъв трябва да бъде той, можем да разберем от казаното по-горе. Защото вече стана дума за ораторските ефекти, постигнати с помощта на отделни или на свързани думи: ораторът трябва да ги използва тъй изобилно, че от устата му да излизат само могъщи или изящни слова. Най-често да си служи с метафорите, които пренасят мисълта от един предмет на друг поради сходство между тях, връщат я обратно и това бързо движение на мисълта насам-натам доставя удоволствие само по себе си. И останалите бляскави похвати, получени при подреждането на думите, предлагат чудесна украса за речта, защото прилагат на ярките части от декорацията на сцената и на форума, които изпъкват не с това, че са единствени, а с това, че са най-ефектни.
|
|
[[135] Eadem ratio est horum quae sunt orationis lumina et quodam modo insignia: cum aut duplicantur iteranturque verba aut leviter commutata ponuntur, aut ab eodem verbo ducitur saepius oratio aut in idem conicitur aut utrumque, aut adiungitur idem iteratum aut idem ad extremum refertur aut continenter unum verbum non in eadem sententia ponitur; aut cum similiter vel cadunt verba vel desinunt; aut cum sunt contrariis relata contraria; aut cum gradatim sursum versus reditur; aut cum demptis coniunctionibus dissolute plura dicuntur; aut cum aliquid praetereuntes cur id faciamus ostendimus; aut cum corrigimus nosmet ipsos quasi reprehendentes; aut si est aliqua exclamatio vel admirationis vel questionis; aut cum eiusdem nominis casus saepius commutantur.
| |
135.30 Същото е и при украсите на речта, които в известна степен също се явяват ярки декоративни части. Такива украси са: удвояването и повторението на думите; повторението им с лека промяна; въвеждането на няколко фрази с една и съща дума, завършването им с една и съща дума, или и едното, и другото; присъединяването с повторение; повторението във възходяща градация; подемането на някаква дума по-нататък в друга фраза; използването на думи с еднакви падежни окончания или с еднакви завършеци; противопоставянето; изкачването сякаш по стълба с връщане обратно; избягването на съюзи, когато казваме много неща, без да ги свържем; премълчаването на едно нещо с обяснение защо го правим; поправянето на самите себе си, сякаш сами се укоряваме; възклицанието, изразяващо удивление или въпрос; повтарянето на една дума в различни падежи.
|
|
[[136] Sed sententiarum ornamenta maiora sunt; quibus quia frequentissime Demosthenes utitur, sunt qui putent idcirco eius eloquentiam maxime esse laudabilem. Et vero nullus fere ab eo locus sine quadam conformatione sententiae dicitur; nec quicquam est aliud dicere nisi omnis aut certe plerasque aliqua specie inluminare sententias: quas cum tu optime, Brute, teneas, quid attinet nominibus uti aut exemplis? Tantum modo notetur locus.
| |
136. Но по-ефектни са фигурите на мисълта. И понеже с тях си служи много често Демостен, някои виждат в това причината за ораторския му успех. Наистина нито една негова мисъл не е изказана, без за изразяването й да е употребена някаква ефектна конфигурация; защото да бъдеш оратор означава да умееш да предадеш ярко ако не всички, то поне повечето свои мисли. Но понеже ти, Бруте, владееш това умение, то защо да изреждам имена и да давам примери? Нека само отбележим източника за тях.
|
|
[XL.[137] Sic igitur dicet ille, quem expetimus, ut verset saepe multis modis eadem et una in re haereat in eademque commoretur sententia; saepe etiam ut extenuet aliquid, saepe ut inrideat; ut declinet a proposito deflectatque sententiam; ut proponat quid dicturus sit; ut, cum transegerit iam aliquid, definiat; ut se ipse revocet; ut quod dixit iteret; ut argumentum ratione concludat; ut interrogando urgeat; ut rursus quasi ad interrogata sibi ipse respondeat; ut contra ac dicat accipi et sentiri velit; ut addubitet ecquid potius aut quo modo dicat; ut dividat in partis; ut aliquid relinquat ac neglegat; ut ante praemuniat; ut in eo ipso in quo reprehendatur culpam in adversarium conferat;
| |
ХL.137.31 И тъй онзи, чийто образ се стремим да очертаем, ще говори така, че ще представя често едно и също нещо по различни начини и ще се спира на него; често ще омаловажава нещо; често ще осмива; ще се отвлича от предмета и ще отклонява от него мисълта си; ще обявява какво ще каже; завършвайки мисълта си, ще направи извод; сам ще се приканва да се върне към предмета; ще повтаря казаното; ще прави логическо заключение от аргументите; ще притиска противника с въпроси; обратно, сам ще си отговаря, сякаш му е бил зададен въпрос; ще дава да се разбере, че мисли и чувства обратното на това, което казва; ще се колебае какво да каже и как да го каже по най-добрия начин; ще разделя речта си на части; ще оставя нещо настрана, сякаш го пренебрегва; ще се застрахова предварително от нападки; ще прехвърля на противника онова, в което го упрекват;
|
|
[[138] ut saepe cum eis qui audiunt, non numquam etiam cum adversario quasi deliberet; ut hominum sermones moresque describat; ut muta quaedam loquentia inducat; ut ab eo quod agitur avertat animos; ut saepe in hilaritatem risumve convertat; ut ante occupet quod videatur opponi; ut comparet similitudines; ut utatur exemplis; ut aliud alii tribuens dispertiat; ut interpellatorem coerceat; ut aliquid reticere se dicat; ut denuntiet quid caveant; ut liberius quid audeat; ut irascatur etiam, ut obiurget aliquando; ut deprecetur, ut supplicet, ut medeatur; ut a proposito declinet aliquantum; ut optet, ut exsecretur; ut fiat eis apud quos dicet familiaris.
| |
138. Ще обсъжда въпроса с публиката, дори с противниците; ще имитира нечии реч и нрав; ще кара да говорят безсловесни неща; ще отвлича вниманието от предмета на спора; ще прибягва често до шеги и насмешка; предварително ще взема в свои ръце доводите, които вижда, че могат да му бъдат противопоставени; ще прави сравнения; ще дава примери; ще разпределя роли; ще спира тези, които го прекъсват; ще заявява, че ще премълчи нещо; ще посочва на слушателите от какво да се пазят; ще заяви смело какво дръзва да прави; ще се разгневи; дори ще упреква противника; ще се моли; ще умолява; ще оневинява; ще се отклонява малко от темата си; ще пожелава; ще проклина; ще се старае да се сближи с тези, пред които говори.
|
|
[[139] Atque alias etiam dicendi quasi virtutes sequetur: brevitatem, si res petet; saepe etiam rem dicendo subiciet oculis; saepe supra feret quam fieri possit; significatio saepe erit maior quam oratio: saepe hilaritas, saepe vitae naturarumque imitatio. XLI. Hoc in genere—nam quasi silvam vides—omnis eluceat oportet eloquentiae magnitudo.
| |
139. Освен това ще се стреми и към други, тъй да се каже, добродетели на красноречието: да постигне краткост, ако делото я изисква, да описва понякога нещо така, сякаш го поставя пред очите ни, да си служи често с преувеличения, често речта му да дава да се разбере повече, отколкото казва, често да създава настроение, често да подражава на живота и на човешките характери.
ХLI. С тези ефекти - ето ги пред теб, цяла гора - трябва да блести цялото величие на красноречието.
|
|
[[140] Sed haec nisi conlocata et quasi structa et nexa verbis ad eam laudem quam volumus aspirare non possunt. De quo cum mihi deinceps viderem esse dicendum, etsi movebant iam me illa quae supra dixeram tamen eis quae sequuntur perturbabar magis. Occurrebat enim posse reperiri non invidos solum, quibus referta sunt omnia, sed fautores etiam laudum mearum, qui non censerent eius viri esse, de cuius meritis senatus tanta iudicia fecisset comprobante populo Romano quanta de nullo, de artificio dicendi litteris tam multa mandare. Quibus si nihil aliud responderem nisi me M. Bruto negare roganti noluisse, iusta esset excusatio, cum et amicissimo et praestantissimo viro et recta et honesta petenti satis facere voluissem.
| |
140. Но те не могат да дадат на речта ни желаното качество, ако не са добре подредени, разположени и споени с помощта на подходящи думи. И тук, когато вече смятах да заговоря по този въпрос, защото той се явява естествено наследствие на казаното по-горе, изведнъж ме обзе смущение. Помислих си, че ще се намерят не само врагове - а такива има колкото искаш, - но и доброжелатели, на които ще се стори, че не подобава на един човек, чиито заслуги сенатът с одобрението на римския народ е оценил като ничии други32, да описва с такива подробности тънкостите на ораторския занаят. Дори да можех да кажа в свое оправдание само това, че не исках да пренебрегна молбата на Марк Брут, то щеше да е напълно вярно, тъй като желаех да удовлетворя достойното и почтено искане на един толкова любим приятел и прекрасен човек.
|
|
[[141] Sed si profiterer—quod utinam possem!—Me studiosis dicendi praecepta et quasi vias quae ad eloquentiam ferrent traditurum, quis tandem id iustus rerum existimator reprehenderet? Nam quis umquam dubitavit quin in re publica nostra primas eloquentia tenuerit semper urbanis pacatisque rebus, secundas iuris scientia? Cum in altera gratiae, gloriae, praesidi plurimum esset, in altera praescriptionum cautionumque praeceptio, quae quidem ipsa auxilium ab eloquentia saepe peteret, ea vero repugnante vix suas regiones finisque defenderet.
| |
141. Но и да признаех - де да можех да го сторя! - че намерението ми е да упътя желаещите да усвоят ораторското изкуство, да им посоча, тъй да се каже, пътя, по който да стигнат до него, то и тогава кой справедлив ценител на това умение би ме упрекнал? Кой се е съмнявал някога, че винаги когато е царял мир, красноречието е заемало първото място в държавата, а юриспруденцията - второто? Първото е давало в изобилие влияние, слава, сигурност, а второто - само правила за преследване и защита, като впрочем често се е обръщало за помощ към красноречието, а ако му се е съпротивлявало, с мъка е успявало да запази непокътнати владенията си.
|
|
[[142] Cur igitur ius civile docere semper pulchrum fuit hominumque clarissimorum discipulis floruerunt domus: ad dicendum si quis acuat aut adiuvet in eo iuventutem, vituperetur? Nam si vitiosum est dicere ornate, pellatur omnino e civitate eloquentia; sin ea non modo eos ornat penes quos est, sed etiam iuvat universam rem publicam, cur aut discere turpe est quod scire honestum est aut quod posse pulcherrimum est id non gloriosum est docere?
| |
142. Защо тогава на неговото изучаване винаги се е гледало с добро око и домовете на най-достойните люде са били преизпълнени с ученици, а в същото време, ако някой изостря младите умове и им помага да овладеят красноречието, бива укоряван? Щом умението да се говори красиво е нещо лошо, то нека красноречието бъде прогонено от държавата; но ако то не само краси онези, които го притежават, а е и от полза за цялото общество, защо тогава да е позорно да се изучава нещо, чието познаване е въпрос на чест, и защо да не бъде славно дело преподаването на това изкуство, след като е тъй хубаво да си запознат с него?
|
|
[XLII.[143] "At alterum factitatum est, alterum novum." Fateor; sed utriusque rei causa est. Alteros enim respondentes audire sat erat, ut ei qui docerent nullum sibi ad eam rem tempus ipsi seponerent, sed eodem tempore et discentibus satis facerent et consulentibus; alteri, cum domesticum tempus in cognoscendis componendisque causis, forense in agendis, reliquum in sese ipsis reficiendis omne consumerent, quem habebant instituendi aut docendi locum? Atque haud scio an plerique nostrorum oratorum [contra atque nos] ingenio plus valuerint quam doctrina; itaque illi dicere melius quam praecipere, nos contra fortasse possumus.
| |
ХIII.143. "Но едното се прави от време оно, а другото е ново". - Признавам, така е, но за това съществуват причини. За да овладееш правото, достатъчно било да слушаш отговорите на юрисконсултите, така че преподавателите по право не отделяли специално време за занимания с ученици, а едновременно и обучавали, и давали консултации. Докато онзи, който се занимавал с ораторско изкуство, изцяло изразходвал времето си в къщи за проучване на делата и за съставяне на речи, времето си на форума - за водене на тези дела, а останалото - за да си отдъхне. И кога е можел той да се занимава с обучение и преподаване? Впрочем не знам дали мнозина наши оратори не дължат успехите си повече от талант, отколкото на голяма ученост. Затова те са умеели по-добре да говорят, отколкото да преподават, докато при мен, мисля, е обратното.
|
|
[[144] "At dignitatem docere non habet." Certe, si quasi in ludo; sed si monendo, si cohortando, si percontando, si communicando, si interdum etiam una legendo, audiendo, nescio [cur] cum docendo etiam aliquid aliquando [si] possis meliores facere, cur nolis? An quibus verbis sacrorum alienatio fiat docere honestum est, [ut est]: quibus ipsa sacra retineri defendique possint non honestum est?
| |
144. "Но преподавателската работа не е престижна" - да, ако на преподаването се гледа като в училище. Ала ако хората могат да се направят в някаква степен по-добри със съвет, с насърчение, с въпроси, с разговор, понякога дори със съвместно четене и слушане, то защо тогава да се отказваш да ги сториш такива? Щом е почтено (а то е такова) да учиш с каква формула става отричането от свещените предмети33, то нима е непочтено да учиш с каква формула се запазват и бранят те33?
|
|
[[145] "At ius profitentur etiam qui nesciunt; eloquentiam autem illi ipsi qui consecuti sunt tamen ea se valere dissimulant." Propterea quod prudentia hominibus grata est, lingua suspecta. Num igitur aut latere eloquentia potest aut id quod dissimulat effugit aut est periculum ne quis putet in magna arte et gloriosa turpe esse docere alios id quod ipsi fuerit honestissimum discere?
| |
145. "Но за познавачи на правото се обявяват дори невежите, докато ораторите, колкото и добре подготвени да са, крият това" - защото хората уважават ума, а на езика гледат с подозрение. Но нима красноречието може да остане скрито, нима може да убегне, ако и да го притаим, нима има опасност някой да сметне за позорно да учиш другите на едно голямо и славно изкуство, чието изучаване за теб самия е било чест?
|
|
[[146] Ac fortasse ceteri tectiores; ego semper me didicisse prae me tuli. Qui enim possem, cum [et] afuissem domo adulescens et horum studiorum causa maria transissem et doctissimis hominibus referta domus esset et aliquae fortasse inessent in sermone nostro doctrinarum notae cumque vulgo scripta nostra legerentur, dissimulare me didicisse? Quid [erat cur] probarem nisi quod parum fortasse profeceram? XLIII. Quod cum ita sit, tamen ea quae supra dicta sunt plus in disputando quam ea de quibus dicendum est dignitatis habuerunt.
| |
146. Може би другите са по-прикрити; аз винаги открито съм заявявал, че съм се учил на красноречие. Та как иначе? Бих ли могъл да го скрия, когато още съвсем млад заради учението прекосих морета, когато домът ми бе пълен с най-големи учени, когато в словото ми вероятно постоянно се проявяват белезите на учеността, когато кой ли не чете написаното от мен? И какво бих могъл да кажа в свое "оправдание" освен това, че все пак недостатъчно съм постигнал? ХLIII. Независимо от всичко темата, която сега смятам да подема, не е тъй достойна, както досегашната.
|
|
[[147] De verbis enim componendis et de syllabis prope modum dinumerandis et dimetiendis loquemur; quae etiam si sunt, sicuti mihi videntur, necessaria, tamen fiunt magnificentius quam docentur. Est id omnino verum, at proprie in hoc dicitur. Nam omnium magnarum artium sicut arborum altitudo nos delectat, radices stirpesque non item; sed esse illa sine his non potest. Me autem sive pervulgatissimus ille versus, qui vetat artem pudere proloqui quam factites, dissimulare non sinit qui delecter, sive tuum studium a me hoc volumen expressit, tamen eis quos aliquid reprehensuros suspicabar respondendum fuit.
| |
147. Тук ще говоря за съчетаването на думите и едва ли не за отброяването и отмерването на сричките. И дори тези неща да са толкова необходими, колкото на мен ми се струва, все пак техният блясък личи по-добре при осъществяването, а не при преподаването им. Това важи за всички случаи, в сила е и тук. При дървото ни възхищава стройността, а не корените и дънерът и все пак без тях то може да съществува - така е и при големите изкуства. Що се отнася до мен, не знам кое в по-голяма степен ме тласна да напиша това съчинение - дали известният стих "Не се черви от срам за занаята си"34, който ми забранява да крия удоволствието от своите занимания, или твоето горещо желание, Бруте; но аз във всички случаи трябваше да отговоря на евентуалните си критици.
|
|
[[148] Quod si ea quae dixi non ita essent, quis tamen se tam durum agrestemque praeberet qui hanc mihi non daret veniam, ut cum meae forenses artes et actiones publicae concidissent, non me aut desidiae, quod facere non possum, aut maestitiae, cui resisto, potius quam litteris dederem? Quae quidem me antea in iudicia atque in curiam deducebant, nunc oblectant domi; nec vero talibus modo rebus qualis hic liber continet, sed multo etiam gravioribus et maioribus; quae si erunt perfectae, profecto maximis rebus forensibus nostris [et externis] inclusae [et domesticae] litterae respondebunt. Sed ad institutam disputationem revertamur.
| |
148. Ала дори казаното от мен да не е докрай вярно, то кой би се показал толкова безсърдечен и жесток, та да не ми прости, задето, след като ми е отказан достъпът до трибуната и до обществените дела, съм предпочел да се отдам на литературни занимания, а не на безделието, което ми е неприсъщо, или на унинието, с което се боря? Те по-рано ме съпровождаха на трибуната и в курията, а сега ме разведряват у дома, и то не само с помощта на неща като тези, за които пиша тук, а и с много по-големи и по-сериозни35. И ако успея да доведа до съвършенство своите творби, тогава домашните ми занимания ще съответстват на публичните ми изяви. Но да се върна на темата си.
|
[XLIV.[149] Conlocabuntur igitur verba, aut ut inter se quam aptissime cohaereant extrema cum primis eaque sint quam suavissimis vocibus, aut ut forma ipsa concinnitasque verborum conficiat orbem suum, aut ut comprehensio numerose et apte cadat. Atque illud primum videamus quale sit, quod vel maxime desiderat diligentiam, ut fiat quasi structura quaedam nec tamen fiat operose; nam esset cum infinitus tum puerilis labor; quod apud Lucilium scite exagitat in Albucio Scaevola: quam lepide lexis compostae ut tesserulae omnes
arte pavimento atque emblemate vermiculato!
| |
ХLIV.149. И тъй думите трябва да се подреждат така, че краят на предходната да се свързва колкото може по-добре с началото на следващата и това свързване да звучи колкото може по-приятно: или самата форма и съотношение на думите да бъдат окръглени, или низът им да е оформен ритмически. На първо място, нека видим какво е онова, което изисква огромно старание, а именно стройното, но не измъчено подреждане, защото последното би било някаква безконечна и безсмислена работа, нещо като онова, което Сцевола у Луцилий вещо осмива при Албуций:
"Колко красиво сглобени са думите - кубче до кубче, сякаш в мозаичен под, със спирали изкусно изпъстрен"36.
|
|
[[150] Nolo haec tam minuta constructio appareat; sed tamen stilus exercitatus efficiet facile formulam componendi. Nam ut in legendo oculus sic animus in dicendo prospiciet quid sequatur, ne extremorum verborum cum insequentibus primis concursus aut hiulcas voces efficiat aut asperas. Quamvis enim suaves gravesque sententiae tamen, si in condite positis verbis efferuntur, offendent auris, quarum est iudicium superbissimum. Quod quidem Latina lingua sic observat, nemo ut tam rusticus sit qui vocalis nolit coniungere.
| |
150. Не бих искал това построяване да изглежда прекалено изпипано, но едно умело перо лесно би се справило с правилата за подреждане. Защото както окото при четене, така и мисълта при говорене ще бяга напред и не ще допуска при сблъскването на звукове между края на предходната и началото на следващата дума да се получат нито зевове, нито грапавини. Дори мислите да са приятни и сериозни, ако те са хаотично изразени, ще дразнят ухото, този най-строг съдник. Впрочем самият латински език бди над това и едва ли ще се намери такъв невежа, който да не се стреми да слива гласните.
|
|
[[151] In quo quidam etiam Theopompum reprehendunt, quod eas litteras tanto opere fugerit, etsi idem magister eius Isocrates fecerat; at non Thucydides, ne ille quidem haud paulo maior scriptor Plato nec solum in eis sermonibus qui dialogoi dicuntur, ubi etiam de industria id faciendum fuit sed in populari oratione, qua mos est Athenis laudari in contione eos qui sint in proeliis interfecti; quae sic probata est, ut eam quotannis, ut scis, illo die recitari necesse sit. In ea est crebra ista vocalium concursio, quam magna ex parte ut vitiosam fugit Demosthenes.
| |
151. Даже Теопомп бил упрекван за това, че прекалено старателно избягвал струпването на гласни, макар че учителят му Изократ правел същото. Но Тукидид не го избягвал, не го избягвал и по-великият от него Платон - нямам предвид само философските му беседи, наречени диалози, където понякога се е налагало да го прави умишлено, но и речта му пред народа, с която според атинския обичай публично възхвалил падналите в бой атиняни - а тя, както знаеш, е тъй прочута, че ежегодно се произнася на този ден. Именно в нея е много често струпването на гласни, почти винаги избягвано от Демостен като недостатък.
|
[XLV.[152] Sed Graeci viderint; nobis ne si cupiamus quidem distrahere voces conceditur. Indicant orationes illae ipsae horridulae Catonis, indicant omnes poetae praeter eos qui, ut versum facerent, saepe hiabant, ut Naevius: vos, qui accolitis Histrum fluvium atque algidam
et ibidem:
quam numquam vobis Grai atque barbari.
At Ennius saepe
Scipio invicte,
et semel quidem nos:
hoc motu radiantis etesiae in vada ponti.
| |
ХLV.152. Но това си е грижа на гърците. На нас дори да искаме, не ни е позволено да разделяме гласните. Доказват го речите на Катон, макар недоогладени, доказват го и поетите с изключение на онези, които често са допускали зев, за да постигнат стих, като например Невий:
Vos qui accolitis Histrum fluvium atque algidam37...
и пак у него:
Quam numquam vobis Grai atque barbari38...
Това се среща веднъж и у Ений:
Scipio invicte 39,
Че дори и аз съм казал на едно място:
Hos motu radiantis etesiae in vada ponti40.
|
|
[[153] Hoc idem nostri saepius non tulissent, quod Graeci laudare etiam solent. Sed quid ego vocalis? Sine vocalibus saepe brevitatis causa contrahebant, ut ita dicerent: multi' modis, in vas' argenteis, palmi' crinibus, tecti' fractis. Quid vero licentius quam quod hominum etiam nomina contrahebant, quo essent aptiora? Nam ut duellum bellum, [et] duis bis, sic Duellium cum qui Poenos classe devicit Bellium nominaverunt, cum superiores appellati essent semper Duellii. Quin etiam verba saepe contrahuntur non usus causa sed aurium. Quo modo enim vester Axilla Ala factus est nisi fuga litterae vastioris? Quam litteram etiam e maxillis et taxillis et paxillo et vexillo consuetudo elegans Latini sermonis evellit.
| |
153. Но честото използване на зев не би срещнало одобрението на латинската публика, докато гърците дори го хвалят.
Ала защо говоря само за гласните? Често дори и без тях думите са били сгъстявани за краткост, например multi'modis (по много начини), in vas'argenteis (в сребърни съдове), palmi'et crinibus (длани и коси), tecti'fractis (счупени покриви). А каква по-голяма волност от това, дето за удобство са били съкращавани и имена на хора? Както от duellum се е получило bellum (война) и както от duis-bis (два пъти), така и Duellius, победителят на картагенската флота, е станал Bellius, макар че всичките му прадеди са носели името Duellius. Понякога думите се съкращават не за удобство, а за благозвучие. Та как вашият прадядо41 Axilla е станал Ala, ако не чрез премахването на една по-груба буква, която в името на изискаността на латинската реч е била изтръгната и от думите maxilla (горна челюст), taxillus (зарче), vexillum (знаме на малко войсково подразделение), pauxillus (мъничък)41.
|
|
[[154] Libenter etiam copulando verba iungebant, ut sodes pro si audes, sis pro si vis. Iam in uno capsis tria verba sunt. Ain pro aisne, nequire pro non quire, malle pro magis velle, nolle pro non velle, dein etiam saepe et exin pro deinde et pro exinde dicimus. Quid, illud non olet unde sit, quod dicitur cum illis, cum autem nobis non dicitur, sed nobiscum? Quia si ita diceretur, obscaenius concurrerent litterae, ut etiam modo, nisi autem interposuissem, concurrissent. Ex eo est mecum et tecum, non cum me et cum te, ut esset simile illis nobiscum atque vobiscum.
| |
154. Охотно са били сливани две думи в една, като sodes вместо si audes (ако смееш), sis вместо si vis (ако искаш). Три думи са слети в една в capsis42, казва се ain вместо aisne (наистина ли?), nequire42 вместо non quire (не мога), malle вместо magis velle (предпочитам), nolle42 вместо non velle (не искам); често казваме dein вместо deinde (после), exin вместо exinde (оттам). Ами по-нататък? Кой не се сеща защо се казва cum illis и в същото време никога cum nobis, а само nobiscum? Ако се каже първото, ще да се получи нещо неприлично42 - щеше да го има и тук при мен, ако не бях вмъкнал между cum и nobis едно autem. А формите mecum и tecum са образувани по аналогия с nobiscum и vobiscum.
|
[XLVI.[155] Atque etiam a quibusdam sero iam emendatur antiquitas, qui haec reprehendunt. Nam pro deum atque hominum fidem deorum aiunt. Ita credo hoc illi nesciebant: an dabat hanc consuetudo licentiam? Itaque idem poeta qui inusitatius contraxerat: patris mei meum factum pudet
pro meorum factorum, et
texitur, exitium examen rapit pro exitiorum, non dicit liberum, ut plerique loquimur, cum cupidos liberum aut in liberum loco dicimus, sed ut isti volunt: neque tuom umquam in gremium extollas liberorum ex te genus, et idem: namque Aesculapi liberorum. At ille alter in Chryse non solum: cives, antiqui amici maiorum meum, quod erat usitatum, sed durius etiam: consilium socii, augurium atque extum interpretes; idemque pergit: postquam prodigium horriferum, portentum pavos; quae non sane sunt in omnibus neutris usitata. Nec enim dixerim tam libenter armum iudicium,—etsi est apud eundem: nihilne ad te de iudicio armum accidit?
| |
ХLVI.155. А някои43 доста късно се опитват да поправят старинната реч. Така например в израза pro deum atque hominum fidem (моля за защита богове и хора) вместо deum те казват deorum. Но според мен не са знаели допускал ли е това речевият навик? Така и гореспоменатият поет43, който по необичаен начин е контрахирал neum factum вместо meorum factorum в стиха:
Patris mei, meum factum pudet44...
и exitium вместо exitiorum в стиха:
Texitur, exitium examen rapit45...,
не казва liberum, както сме свикнали да казваме, например cupidus liberum (жадуващ за деца) или in liberum loco (като свои деца), а така, както на тях им се нрави:
Neque tuum umquam in gremium extollas liberorum 46 ex te genus...,
а също и:
Namque Aesculapi liberorum47...
А другият голям поет, Пакувий, в "Хриз" употребява не само непривичното meum в стиха
Cives, antiqui amici maiorum meum...,
но отива и по-далеч:
Consilium socii, augurium atque extum interpretes..., и продължава:
Postquam prodigium horriferum, portentum pavos48...
където prodigium, horriferum, portentum са форми за среден род, които безспорно, не са приети никъде. На мен трудно би ми се обърнал езикът да изрека armum iudicium вместо armorum iudicium, макар че у последния има:
Nihilne te de iudicio armum accidit 49.
|
|
[[156] quam centuriam fabrum et procum, ut censoriae tabulae loquuntur, audeo dicere, non fabrorum aut procorum; planeque duorum virorum iudicium aut trium virorum capitalium aut decem virorum stlitibus iudicandis dico numquam. Et quid dixit Accius? video sepulcra duo duorum corporum; idemque mulier una duum virum. Quid verum sit intellego; sed alias ita loquor ut concessum est, ut hoc [vel] pro deum dico vel pro deorum, alias ut necesse est, cum trium virum, non virorum, et sestertium nummum, non sestertiorum nummorum, quod in his consuetudo varia non est.
| |
156. Докато в същото време имам смелостта да кажа centuria fabrum et procum50 (центурия на занаятчии и знатни), както е изразът в цензорските таблици50, а не procorum или fabrorum. От само себе си е ясно, че никога не казвам duorum virorum iudicium или trium virorum capitalium, или decem virorum stlitibus iudicandis50.
А какво е казал Акций?
Video sepulcra duo duorum corporum51...
и в същото време:
Mulier una duom virum52...
Аз разбирам коя е правилната форма. Но в единия случай говоря така, както го изисква обичаят, казвайки или pro deum50, или pro deorum, а в другия - както съм длъжен да се изразя, тоест винаги trium virum50, а не virorum; sestertium50, nummum50, а не sestertiorum и nummorum, защото тук речевата практика не предлага различни варианти.
|
|
[XLVII.[157] Quid quod sic loqui, nosse, iudicasse vetant, novisse iubent et iudicavisse? Quasi vero nesciamus in hoc genere et plenum verbum recte dici et imminutum usitate. Itaque utrumque Terentius: eho tu, cognatum tuom non noras? Post idem Stilponem inquam noveras. Sient plenum est, sint imminutum; licet utare utroque. Ergo ibidem: quae quam sint cara post carendo intellegunt, quamque attinendi magni dominatus sient. Nec vero reprehenderim scripsere alii rem et scripserunt esse verius sentio, sed consuetudini auribus indulgenti libenter obsequor. isdem campus habet inquit Ennius; et in templis: EIDEM PROBAVIT; at isdem erat verius, nec tamen eisdem ut opimius; male sonabat isdem: impetratum est a consuetudine ut peccare suavitatis causa liceret. Et posmeridianas quadrigas quam postmeridianas quadriiugas libentius dixerim et me hercule quam me hercules. Non scire quidem barbarum iam videtur, nescire dulcius. Ipsum meridiem cur non medidiem? Credo, quod erat insuavius.
| |
ХLVII.157. Защо забраняват да казваме nosse и iudicasse, а ни нареждат да употребяваме novisse и indicavisse?53 Да не би да не знаем, че тук правилна е пълната форма, но се употребява и съкратената? У Теренций се срещат и двете:
Eho, tu cognatum tuum non noras54?
а после
Stilponem inquam noveras55...
Sient е пълната форма, а sint - съкратената. Могат да се употребяват и двете. И тъй пак там имаме:
Quam cara sint quae post carendo intellegunt56,
и
Quam attinendi magni dominatus sient 57.
Аз нямам нищо против да се каже Scripsere alii rem 53 - чувствам, че scripserunt е по-правилно, но на драго сърце отстъпвам пред една форма, създадена, за да обласкае ухото.
Isdem campus habet 58,
казва Ений, а на храмовете е написано Eidem probavit53. Isdem е по-правилно, а не по-разтегленото eidem. Но idem не звучало добре и от речевата практика било измолено снизхождението да се допусне грешка в името на благозвучието. Затова аз по-охотно бих казал posmeridiana (следобедна), quadriga (колесница, теглена от четири коня), отколкото postmeridiana, quadriuga и (кълна се в Херкулес), отколкото mehercules. Non scire изглежда вече някакъв варваризъм, докато nescire (не знам) звучи по-добре. А и защо казваме meridies (пладне), а не medidies53? Струва ми се, защото второто е по-неблагозвучно.
|
|
[[158] Vna praepositio est af, quae nunc tantum in accepti tabulis manet ac ne his quidem omnium, in reliquo sermone mutata est; nam amovit dicimus et abegit et abstulit, ut iam nescias a'ne verum sit an ab an abs. Quid si etiam abfugit turpe visum est et abfer noluerunt, aufugit et aufer maluerunt? Quae praepositio praeter haec duo verba nullo alio in verbo reperietur. Noti erant et navi et nari, quibus cum IN praeponi oporteret, dulcius visum est ignotos, ignavos, ignaros dicere quam ut veritas postulabat. Ex usu dicunt et e re publica, quod in altero vocalis excipiebat, in altero esset asperitas, nisi litteram sustulisses, ut exegit, edixit; refecit, rettulit, reddidit: adiuncti verbi prima littera praepositionem commutavit, ut subegit, summovit, sustulit.
| |
158. Има една представка af59, която днес е останала да съществува само в счетоводните книги, и то не във всички, а в речта си е изменила: казваме amovit (отстрани), abegit (откара), abstulit (отнесе) и вече не знаем дали представката е a, дали ab или abs. Какво ще кажете, щом дори abfugit е изглеждало неблагозвучно и abfer не се е нравило, та са били предпочетени съответно формите aufugit (избягна) и aufer (отнеси), образувани с представката, която се среща единствено при тези два глагола? В езика са съществували думите noti, navi и nari; и когато е трябвало да им бъде поставена отрицателната представка, в името на благозвучието са предпочетени формите ignoti (непознати), ignani (лениви), ignari (незнаещи) пред правилните. Казва се ех usu (от опит), но е re publica (от държавата), понеже в първия случай думата след предлога започва с гласна, а във втория, ако не се премахне x, би се затруднило произношението. Така е при exegit (изкара) срещу edixit (извести), refecit (поправи) срещу rettulit (отнесе назад) и reddidit (върна). Представката се е променила под влияние на първата буква на прибавената дума, също както subegit (покори) срещу summovit (отдалечи) и sustulit (понесе).
|
|
[XLVIII.[159] Quid in verbis iunctis? Quam scite insipientem non insapientem, iniquum non inaequum, tricipitem non tricapitem, concisum non concaesum! Ex quo quidam pertisum etiam volunt, quod eadem consuetudo non probavit. Quid vero hoc elegantius, quod non fit natura, sed quodam instituto? Indoctus dicimus brevi prima littera, insatius producta, inhumanus brevi, infelix longa. Et, ne multis, quibus in verbis eae primae litterae sunt quae in sapiente atque felice, producte dicitur, in ceteris omnibus breviter; itemque composuit, consuevit, concrepuit, confecit. Consule veritatem: reprehendet; refer ad auris: probabunt. Quaere cur ita sit: dicent iuvare. Voluptati autem aurium morigerari debet oratio.
| |
ХLVIII.159. А какво да кажем за сложните думи? Колко умно е предпочетено insipiens (неразумен) пред nsapiens, iniquus (неравен) пред inaequus, tricipitis (триглав - форма за род. падеж, ед. число) пред tricapitis, concisus (раздробен) пред concaesus! По тази логика някои искат да се казва дори pertisus60, което не е прието от речевата практика. Има ли нещо по-изискано от следната условност, наложена не от природата, а от един, тъй да се каже, обичай? Думата indoctus (неук) произнасяме с кратка първа буква, insanus (луд) - с дълга; - inhumanus (нечовешки) - с кратка, infelix (нещастен) - с дълга; с една дума, in се произнася дълго във всички думи, които започват със същите букви като sapiens (умен) и felix (щастлив), а във всички други случаи - кратко. Същото можем да кажем за composuit (състави) срещу consuevit (имаше обичай), concrepuit (издаде звук) срещу confecit (завърши) 60. Обърни се към правилото - то ще те упрекне, допитай се до ухото - то ще одобри. Попитай го - защо? Ще ти отвърне, че така му е приятно - а именно на неговите желания трябва да се подчини речта.
|
|
[[160] Quin ego ipse, cum scirem ita maiores locutos esse, ut nusquam nisi in vocali aspiratione uterentur, loquebar sic, ut pulcros, Cetegos, triumpos, Cartaginem dicerem; aliquando, idque sero, convicio aurium cum extorta mihi veritas esset, usum loquendi populo concessi, scientiam mihi reservavi. Orcivios tamen et Matones, Otones, Caepiones, sepulcra, coronas, lacrimas dicimus, quia per aurium iudicium licet. Burrum semper Ennius, numquam Pyrrhum; vi patefecerunt Bruges, non Phryges, ipsius antiqui declarant libri. Nec enim Graecam litteram adhibebant, nunc autem etiam duas, et cum Phrygum et Phrygibus dicendum esset, absurdum erat aut etiam in barbaris casibus Graecam litteram adhibere aut recto casu solum Graece loqui; tamen et Phryges, et Pyrrhum aurium causa dicimus.
| |
160. Дори и аз, макар да знаех, че предците ни са използвали придиханието само при гласни, казвах pulcros, Cetegos, triumpos, Cartaginem61. Но след известно време, доста късно, когато постоянното неодобрение на моя слух ми откри истината, отстъпих на народа правото да регламентира говора, а знанията запазих за себе си. Казваме Orcivi (принадлежащи на подземното царство), Matones, Otones, Caepiones (родови имена), sepulcra (гробници), coronae (венци), lacrimae (сълзи), понеже ухото винаги го позволява. Ений употребява Burrus и никога Pyrrhus. Древните му записи сочат, че е писал Vi patefecerunt Bruges62 , а не Phryges, защото тогава не се е използвала нито една гръцка буква, докато сега имаме дори две61. И макар че е абсурдно и да се казва Phrygum и Phrygibus61, т. е. да се поставя гръцка буква във варварски падеж, и гръцките думи да се употребяват само в именителен падеж, ние все пак казваме Phryges и Pyrrhus, за да угодим на ухото.
|
|
[[161] Quin etiam, quod iam subrusticum videtur, olim autem politius, eorum verborum, quorum eaedem erant postremae duae litterae, quae sunt in optimus, postremam litteram detrahebant, nisi vocalis insequebatur. Ita non erat ea offensio in versibus quam nunc fugiunt poetae novi. Sic enim loquebamur: qui est omnibu' princeps non omnibus princeps, et: vita illa dignu' locoque non dignus. Quod si indocta consuetudo tam est artifex suavitatis, quid ab ipsa tandem arte et doctrina postulari putamus?
| |
161. Освен това (нещо, което днес малко простее, а едно време се смяташе за признак на добър вкус) при думите, чиито две последни букви са като тези на optumus (най-добър), последната буква изпадаше, ако следващата дума не започваше с гласна. В поезията това бе прието, но днешните поети вече го избягват. Казвахме
Qui est omnibu' princeps63, а не omnibus princeps.
Vita illa dignu' locoque, а не dignus63.
И ако лишеният от каквато и да било грамотност навик е творец на едно тъй приятно произношение, то какви ли чудеса можем да очакваме от изкуството и грамотността?
|
|
[[162] Haec dixi brevius quam si haec de re una disputarem—est enim locus hic late patens de natura usuque verborum—longius autem quam instituta ratio postulabat. XLIX. Sed quia rerum verborumque iudicium in prudentia est, vocum autem et numerorum aures sunt iudices, et quod illa ad intellegentiam referuntur, haec ad voluptatem, in illis ratio invenit, in his sensus artem. Aut enim neglegenda fuit nobis voluntas aurium, quibus probari nitebamur, aut ars eius conciliandae reperienda.
| |
162. Спрях се на този въпрос по-накратко, отколкото бих го сторил, ако бе единствен обект на моето изследване - а той позволява нашироко да се разгледат природата и употребата на думите, - но и по-надълго, отколкото го изисква моята главна тема. ХLIXV. Но понеже в една реч критерият за избор на факти и на думи зависи от теоретичната подготовка, а при подбора на звукове и ритъм съдник е ухото и понеже едното е свързано с ума, а другото - с удоволствието, то при първото разумът открива изкуството, а при второто го откриват чувствата. Така че ние или трябва да пренебрегнем удоволствието на онези, чието одобрение желаем да спечелим, или да открием изкусно средство да им го създадем.
|
|
[[163] Duae sunt igitur res quae permulceant auris, sonus et numerus. De numero mox, nunc de sono quaerimus. Verba, ut supra diximus, legenda sunt potissimum bene sonantia, sed ea non ut poetae exquisita ad sonum, sed sumpta de medio. Qua pontus Helles, [supera Tmolum ac Tauricos: locorum splendidis nominibus inluminatus est versus, sed proximus inquinatus insuavissima littera: finis frugifera et efferta arva Asiae tenet.
| |
163. И тъй две са нещата, които галят ухото - звукът и ритъмът. За ритъма ще стане дума след малко, сега нека се спрем на звука. Както вече казах, трябва да подбираме преди всичко благозвучни слова; но не прекалено изтънчени, както при поетите, а взети от обикновената реч. Стихът
Qua pontus Helles, supera Tmolum ac Tauricos64...
изобилства с прекрасни имена на места, но следващият е грозен, защото е развален от повторението на една пренеприятна буква:
Finis frugifera et efferta arva Asiae tenet64...
|
|
[[164] Qua re bonitate potius nostrorum verborum utamur quam splendore Graecorum, nisi forte sic loqui paenitet: qua tempestate Helenam Paris et quae sequuntur. Immo vero ista sequamur asperitatemque fugiamus: habeo istanc ego perterricrepam itemque: versutiloquas malitias. Nec solum componentur verba ratione, sed etiam finientur, quoniam id iudicium esse alterum aurium diximus. Et finiuntur aut ipsa compositione et quasi sua sponte, aut quodam genere verborum, in quibus ipsis concinnitas inest; quae sive casus habent in exitu similis sive paribus paria redduntur sive opponuntur contraria, suapte natura numerosa sunt, etiam si nihil est factum de industria.
| |
164. Затова нека използваме повече добрите качества на нашите думи, отколкото блясъка на гръцките, освен ако случайно не ви харесва да кажете:
Qua tempestate Helenam Paris65...
Да следваме този пример, но да избягваме груби фрази като
Habeo ego istam perterricrepam 65,
и
versutiloquas malitias 65.
Думите не само трябва да се подбират обмислено, но и да се затварят в ритмични групи, понеже, както казах, и тук спазваме изискванията на слуха. Тези ритмични групи се оформят или от самата постройка на речта, един вид спонтанно, или от определен тип думи, в които съществува някаква съзвучност. Когато думите имат сходни падежни окончания, когато се съотнасят равни отрязъци или се противопоставят противоположни, такива съчетания са ритмични от само себе си дори към тях да няма нищо нарочно прибавено.
|
|
[[165] In huius concinnitatis consectatione Gorgiam fuisse principem accepimus; quo de genere illa nostra sunt in Miloniana: Est enim, iudices, haec non scripta, sed nata lex, quam non didicimus, accepimus, legimus, verum ex natura ipsa arripuimus, hausimus, expressimus, ad quam non docti, sed facti, non instituti, sed imbuti sumus. Haec enim talia sunt, ut, quia referuntur eo quo debent referri, intellegamus non quaesitum esse numerum, sed secutum.
| |
165. Знаем, че Горгий бил първият, който се стремял да използва такива фигури, пример за които можем да вземем от моята реч за Милон: Est enim, iudices, haec non scripta, sed nata lex, quam non didicimus, accepimus, legimus, verum ex natura ipsa arripuimus, hausimus, expressimus, ad quam non docti, sed facti, non instituti, sed imbuti sumus66. Тук нещата вървят така, че тъй като съотношение съществува именно между частите, които трябва да се съотнесат, ритъмът ни се струва не търсен, а естествено получил се.
|
|
[[166] Quod fit item in contrariis referendis, ut illa sunt quibus non modo numerosa oratio sed etiam versus efficitur: eam quam nihil accusas damnas condemnas dixisset qui versum effugere vellet—, bene quam meritam esse autumas [dicis] male merere? Id quod scis prodest nihil; id quod nescis obest? Versum efficit ipsa relatio contrariorum. Idem esset in oratione numerosum: Quod scis nihil prodest; quod nescis multum obest. L. Semper haec, quae Graeci antitheta nominant, cum contrariis opponuntur contraria, numerum oratorium necessitate ipsa efficiunt etiam sine industria.
| |
166. Същото имаме и при противопоставянето, например тук, където речта е не само ритмична, но дори и образува стих:
Eam quam nihil accusas, damnas... 67,
ако бе употребено вместо damnas condemnas, стихът щеше да се избегне:
bene quam meritam esse autumas
Male merere: id quod scis prodest nihil, id quod nescis, obest68,
Стихът тук се образува от самото съотнасяне на противоположности. В една реч това би имало следния ритъм:
Quid scis, nihil prodest; quod nescis, multum obest69.
L. Винаги когато се противопоставят противоположности - това, което гърците наричат антитеза, - се получава по силата на естествена закономерност, а не изкуствено, ораторски ритъм.
|
|
[[167] Hoc genere antiqui iam ante Isocratem delectabantur et maxime Gorgias, cuius in oratione plerumque efficit numerum ipsa concinnitas. Nos etiam in hoc genere frequentes, ut illa sunt in quarto accusationis: Conferte hanc pacem cum illo bello, huius praetoris adventum cum illius imperatoris victoria, huius cohortem impuram cum illius exercitu invicto, huius libidines cum illius continentia: ab illo qui cepit conditas, ab hoc qui constitutas accepit captas dicetis Syracusas.
| |
167. Древните още преди Изократ са били любители на този похват, най-вече Горгий: в неговите речи ритъмът се дължи преди всичко на добрата симетрия между думите. Аз също често си служа с него, например в четвъртата ми реч против Верес:
"Е добре, сравнете сегашния мир с тогавашната война, пристигането на претора с победата на пълководеца, нечестивата кохорта на магистрата с непобедимата армия на война, произвола на единия с въздържаността на другия; и вие ще кажете, че завоевателят на Сиракуза е негов основател, а наместникът, приел града благоустроен и процъфтяващ, е неговият завоевател"70.
|
|
[[168] Ergo et hi numeri sint cogniti et genus illud tertium explicetur quale sit, numerosae et aptae orationis. Quod qui non sentiunt, quas auris habeant aut quid in his hominis simile sit nescio. Meae quidem et perfecto completoque verborum ambitu gaudent et curta sentiunt nec amant redundantia. Quid dico meas? Contiones saepe exclamare vidi, cum apte verba cecidissent. Id enim exspectant aures, ut verbis conligetur sententia. "Non erat hoc apud antiquos." Et quidem nihil aliud fere non erat; nam et verba eligebant et sententias gravis et suavis reperiebant, sed eas aut vinciebant aut explebant parum.
| |
168. И тъй нека приемем, че този ритъм е нещо вече познато, и да минем към третия вид ритмична и подредена реч. Не знам какви уши имат онези, които не я чувстват, и изобщо човеци ли са те71. Моят слух се радва на съвършения и пълен словесен период, чувства, когато той е орязан, но и не обича прекаленото словообилие. Ала защо говоря за своя? Често съм бил свидетел на това, как тълпи от хора надават одобрителни възгласи при подходяща музикална линия на фразата: защото ухото очаква мисълта да се свърже с думите.
"Това не го е имало едно време" - казват някои71. Но тогава не е имало почти никакво красноречие, защото древните оратори са подбирали думите си, откривали са сериозни и красиви мисли, ала не са ги изразявали с достатъчна свързаност и пълнота.
|
|
[[169] "Hoc me ipsum delectat" inquiunt. Quid si antiquissima illa pictura paucorum colorum magis quam haec iam perfecta delectet, illa nobis sit credo repetenda, haec scilicet repudianda! Nominibus veterum gloriantur. Habet autem ut in aetatibus auctoritatem senectus, sic in exemplis antiquitas, quae quidem apud me ipsum valet plurimum. Nec ego id quod deest antiquitati flagito potius quam laudo quod est; praesertim cum [ea] maiora iudicem quae sunt quam illa quae desunt. Plus est enim in verbis et in sententiis boni, quibus illi excellunt, quam in conclusione sententiarum, quam non habent. LI. Post inventa conclusio est, qua credo usuros veteres illos fuisse, si iam nota atque usurpata res esset; qua inventa omnis usos magnos oratores videmus.
| |
169. "Точно това ни харесва" - твърдят те. Значи, щом древната картина, тъй оскъдна на багри, им се нрави повече от днешната, вече съвършена, то ние трябва задължително да подражаваме на първата, а сегашната да захвърлим! Кичат се с имената на древните. Но както сред възрастите авторитет има старостта, така и при примерите авторитетът принадлежи на древността - тя е извор на поуки и самият аз я тача безкрайно. И не се впускам да изтъквам онова, което й липсва, а хваля това, с което е богата, защото преценявам, че онова, което има, е повече от онова, което й липсва. Понеже прекрасните слова и мисли на древните са по-ценни от липсващото им умение да използват ритмичните завършеци. LI. Едва по-късно било открито затварянето на думите в период и аз смятам, че и древните, ако са го познавали, са щели да си служат с него. Защото виждаме, че след като било открито, всички големи оратори са го използвали.
|
|
[[170] Sed habet nomen invidiam, cum in oratione iudiciali et forensi numerus [Latine, Graece rhythmos] inesse dicitur. Nimis enim insidiarum ad capiendas auris adhiberi videtur, si etiam in dicendo numeri ab oratore quaeruntur. Hoc freti isti et ipsi infracta et amputata loquuntur et eos vituperant qui apta et finita pronuntiant; si inanibus verbis levibusque sententiis, iure; sin probae res, lecta verba, quid est cur claudere aut insistere orationem malint quam cum sententia pariter excurrere? Hic enim invidiosus numerus nihil adfert aliud nisi ut sit apte verbis comprehensa sententia; quod fit etiam ab antiquis, sed plerumque casu saepe natura; et quae valde laudantur apud illos, ea fere quia sunt conclusa laudantur.
| |
170. Но ако понятието ритъм, което на латински се изразява с думата numerus, а на гръцки - с rhythmos, се свърже със съдебната или с политическата реч, то буди неприязън. Защото на някои хора им изглежда, че ако ораторът изгражда ритмично своята реч, той иска да я използва като уловка за ухото на слушателя. Твърдейки така, противниците на ритъма, от една страна, сами говорят разпокъсано и осакатено, а от друга, се нахвърлят върху онези, които се изразяват красиво и завършено. Ако имат предвид реч, в която думите са празни и мислите са лековати, прави са; но ако и темата е достойна, и словата са отбрани, то защо им е тогава речта да накуцва и да тъпче на едно място, а не да лети напред заедно с мисълта? Защото използването на този тъй омразен им ритъм не е нищо друго освен едно подходящо оформяне на мисълта. Използвали са го дори и древните, но рядко, и то случайно или по естествен усет; и всички техни слова, които печелят най-големи похвали, ги дължат именно на подходящото ритмично оформяне.
|
|
[[171] Et apud Graecos quidem iam anni prope quadringenti sunt cum hoc probatur; nos nuper agnovimus. Ergo Ennio licuit vetera contemnenti dicere: versibus, quos olim Fauni vatesque canebant, mihi de antiquis eodem modo non licebit? Praesertim cum dicturus non sim ante hunc, ut ille, nec quae sequuntur: Nos ausi reserare;—legi enim audivique non nullos, quorum prope modum absolute concluderetur oratio. Quod qui non possunt, non est eis satis non contemni, laudari etiam volunt. Ego autem illos ipsos laudo idque merito, quorum se isti imitatores esse dicunt, etsi in eis aliquid desidero, hos vero minime, qui nihil illorum nisi vitium sequuntur, cum a bonis absint longissime.
| |
171. При гърците тези неща са на почит отпреди почти четиристотин години72, а ние ги познаваме отскоро. И тъй, значи Ений, изпълнен с презрение към старината, е имал право да каже:
"Нявга от фавни и от прорицатели бяха те пети...", а аз не мога да изразя подобни чувства? Още повече, че няма да кажа "преди мен", както прави той, нито пък "аз дръзнах да открия", както твърди по-нататък, защото съм чел и слушал мнозина свои предшественици, чиято реч има почти съвършена ритмична форма. А на бездарниците не им е достатъчно това, че не ги хулят - те ламтят и за похвали! А аз хваля и ценя съвсем заслужено онези, за чиито подражатели се провъзгласяват те, макар да виждам несъвършенствата им; но тях самите - ни най-малко, понеже са избрали да им подражават в най-лошото и са твърде далеч от достойнствата им.
|
|
[[172] Quod si auris tam inhumanas tamque agrestis habent, ne doctissimorum quidem virorum eos movebit auctoritas? Omitto Isocratem discipulosque eius Ephorum et Naucratem, quamquam orationis faciendae et ornandae auctores locupletissimi summi ipsi oratores esse debebant. Sed quis omnium doctior, quis acutior, quis in rebus vel inveniendis vel iudicandis acrior Aristotele fuit? Quis porro Isocrati est adversatus infensius? Is igitur versum in oratione vetat esse, numerum iubet. Eius auditor Theodectes in primis, ut Aristoteles saepe significat, politus scriptor atque artifex hoc idem et sentit et praecipit; Theophrastus vero eisdem de rebus etiam accuratius. Quis ergo istos ferat, qui hos auctores non probent? Nisi omnino haec esse ab eis praecepta nesciunt.
| |
172. И ако слухът им е толкова безчувствен и недодялан, то не ги ли респектира поне авторитетът на най-учените люде? Няма да споменавам Изократ и неговите ученици Ефор и Навкрат, макар че те като познавачи на теорията за съставянето и украсяването на речта сигурно ще да са били отлични оратори. Но имало ли е човек по-учен, по-прозорлив, по-проницателен и в откриването, и в преценката на нещата от Аристотел? Има ли някой, възпротивил се по-остро на Изократ? А и той забранява речта да е стихообразна, но повелява тя да бъде ритмична. Неговият слушател, един от най-съвършените писатели и ретори по думите на самия Аристотел - Теодект, е почувствал това и сам го е преподавал; а Теофраст се е занимавал още по-грижливо със същата материя. Кой би дръзнал да отрича техните авторитетни мнения, освен ако не ги е и чувал!
|
|
[[173] Quod si ita est—nec vero aliter existimo—quid, ipsi suis sensibus non moventur? Nihilne eis inane videtur, nihil inconditum, nihil curtum, nihil claudicans, nihil redundans? In versu quidem theatra tota exclamant, si fuit una syllaba aut brevior aut longior; nec vero multitudo pedes novit nec ullos numeros tenet nec illud quod offendit aut curat aut in quo offendit intellegit; et tamen omnium longitudinum et brevitatum in sonis sicut acutarum graviumque vocum iudicium ipsa natura in auribus nostris conlocavit.
| |
173. И ако това е така - а според мен иначе не може и да бъде, - то тогава какво, не изпитват ли и те тези усещания? Никога ли не им прави впечатление празното, грубото, сакатото, накуцващото? Цели театри ечат, ако в някой стих една сричка се съкрати или удължи; а тълпата си няма представа от поетически стъпки и размери, нито пък разбира точно защо е била раздразнена и с какво. Но самата природа е надарила нашето ухо с умението да преценява кой звук е дълъг и кой - кратък, кой е остър и кой - тежък.
|
|
[LII.[174] Visne igitur, Brute, totum hunc locum accuratius etiam explicemus quam illi ipsi, qui et haec et alia nobis tradiderunt, an his contenti esse quae ab illis dicta sunt possumus? Sed quid quaero velisne, cum litteris tuis eruditissime scriptis te id vel maxime velle perspexerim? Primum ergo origo, deinde causa, post natura, tum ad extremum usus ipse explicetur orationis aptae atque numerosae. Nam qui Isocratem maxime mirantur, hoc in eius summis laudibus ferunt, quod verbis solutis numeros primum adiunxerit. Cum enim videret oratores cum severitate audiri, poetas autem cum voluptate, tum dicitur numeros secutus, quibus etiam in oratione uteretur, cum iucunditatis causa tum ut varietas occurreret satietati.
| |
III. 174. И тъй, Бруте, желаеш ли да се спра тук повече, отколкото другите, писали по въпросите на красноречието, или смяташ, че можем да се задоволим с казаното от тях? Но защо ли те питам, когато от писмата ти, написани с такава ерудиция, личи, че това е твое съкровено желание. Тогава първо ще обясня произхода на стройната и ритмична реч, след това причините за появата й, после природата й и накрая нейната употреба.
Почитателите на Изократ го тачат най-вече задето пръв въвел ритъма в прозаическата реч. Видял той, че хората слушат ораторите с досада, а поетите - с удоволствие, и тогава, казват, внесъл ритъма и в ораторското слово, за да го направи приятно и чрез разнообразие да избегне пресищането.
|
|
[[175] Quod ab eis vere quadam ex parte, non totum dicitur. Nam neminem in eo genere scientius versatum Isocrate confitendum est, sed princeps inveniendi fuit Thrasymachus, cuius omnia nimis etiam exstant scripta numerose. Nam, ut paulo ante dixi, paria paribus adiuncta et similiter definita itemque contrariis relata contraria, quae sua sponte, etiam si id non agas, cadunt plerumque numerose, Gorgias primum invenit, sed eis est usus intemperatius. Id autem est genus, ut ante dictum est, ex tribus partibus conlocationis alterum.
| |
175. Това е вярно до известна степен, но не изцяло. Трябва да признаем наистина, че никой не е работил в тази област по-задълбочено от Изократ, но все пак първооткривател тук е Тразимах, свидетелство за което са неговите творби, написани дори прекалено ритмизирано. А онова, за което преди малко говорих - как съотнесените еднакви части, завършващите по сходен начин и противопоставените противоположни образуват съзвучия от само себе си, без умишлено да се стремим към това, - пръв изнамерил Горгий, но прекалявал с употребата му. Всъщност това е вторият от общо трите принципа за изграждане на речта, за които стана дума преди малко.
|
|
[[176] Horum uterque Isocratem aetate praecurrit, ut eos ille moderatione, non inventione vicerit. Est enim, ut in transferendis faciendisque verbis tranquillior sic in ipsis numeris sedatior. Gorgias autem avidior est generis eius et his festivitatibus sic enim ipse censet—insolentius abutitur; quas Isocrates tamen, cum audivisset adulescens in Thessalia senem iam Gorgiam, moderatius temperavit. Quin etiam se ipse tantum quantum aetate procedebat—prope enim centum confecit annos—relaxabat a nimia necessitate numerorum, quod declarat in eo libro quem ad Philippum Macedonem scripsit, cum iam admodum esset senex; in quo dicit sese minus iam servire numeris quam solitus esset. Ita non modo superiores sed etiam se ipse correxerat.
| |
176. И Тразимах, и Горгий изпреварили Изократ по време73, но той ги превъзхожда със своето чувство за мярка, а не със славата си на първооткривател. Изократ е както по-умерен в употребата на метафори и на нови думи, така и по-уравновесен при използването на ритъма. Горгий повече се увлича от този похват и от неговата, както сам я определя, празничност, и е по-изкушен да злоупотреби с нея. Ала Изократ, който го слушал на младини в Тесалия - тогава Горгий бил вече старец, - внесъл в този стил умереността. Нещо повече, с годините (а живял почти столетие) той все повече се отърсвал от прекалената ритмичност, за което, вече грохнал старец, пише в книгата си, посветена на Филип Македонски - там твърди, че вече по-малко робува на ритъма, отколкото преди. Така той поправил не само своите предшественици, но и самия себе си.
|
|
[LIII.[177] Quoniam igitur habemus aptae orationis eos principes auctoresque quos diximus et origo inventa est, causa quaeratur. Quae sic aperta est, ut mirer veteres non esse commotos, praesertim cum, ut fit, fortuito saepe aliquid concluse apteque dicerent. Quod cum animos hominum aurisque pepulisset, ut intellegi posset id quod casus effudisset cecidisse iucunde, notandum certe genus atque ipsi sibi imitandi fuerunt. Ipsae enim aures vel animus aurium nuntio naturalem quandam in se continet vocum omnium mensionem.
| |
LIII.177. И тъй, след като вече знам кои са родоначалниците на ритмично изградената реч и познаваме нейния произход, нека потърсим причината за появата й. А тя е съвсем ясна и се чудя как древните не са се досетили за това, особено като имаме предвид, че често случайно са съумявали да се изразят стройно и завършено. И ако тази случайност е впечатлявала духа и слуха на хората до такава степен, че лесно е можело да се забележи как приятно звучи подобна непреднамерено построена реч, то безспорно те би трябвало да се постараят по-нататък системно да подражават сами на себе си. Защото слухът или духът, благодарение на него притежава една естествена мярка за звуковете.
|
|
[[178] Itaque et longiora et breviora iudicat et perfecta ac moderata semper exspectat; mutila sentit quaedam et quasi decurtata, quibus tamquam debito fraudetur offenditur, productiora alia et quasi immoderatius excurrentia, quae magis etiam aspernantur aures; quod cum in plerisque tum in hoc genere nimium quod est offendit vehementius quam id quod videtur parum. Vt igitur poeticae versus inventus est terminatione aurium, observatione prudentium, sic in oratione animadversum est, multo illud quidem serius, sed eadem natura admonente, esse quosdam certos cursus conclusionesque verborum.
| |
178. Той може да прецени кои от тях са дълги и кои - кратки и винаги очаква нещо завършено и отмерено, усеща осакатените и тъй да се каже, орязани звукове и това го дразни, сякаш не са му дали дължимото; долавя и онова, което е прекалено разтегнато, сякаш избило твърде напред, и то му е още по-неприятно, защото както навсякъде, така и тук излишното дразни повече, отколкото недостатъчното. И тъй както поезията и стихът са били открити благодарение на присъщото на слуха чувство за мярка и на наблюденията, направени от специалисти, така и в прозата, макар и много по-късно, същата тази природа е насочила вниманието към съществуването на някакви определени движения във фразата и към затварянето на думите в ритмични единици.
|
|
[[179] Quoniam igitur causam quoque ostendimus, naturam nunc—id enim erat tertium—si placet explicemus; quae disputatio non huius instituti sermonis est, sed artis intimae. Quaeri enim potest, qui sit orationis numerus et ubi sit positus et natus ex quo, et is unusne sit an duo an plures quaque ratione componatur et ad quam rem et quando et quo loco et quem ad modum adhibitus aliquid voluptatis adferat.
| |
179. Ето, посочихме причината за появата на ритмичната реч. Сега, ако желаеш, нека обясня нейната същност, тъй като това беше третата предвидена точка. Разсъжденията върху този въпрос не влизат в предварително определения план на моята беседа, но те са свързани със самите дълбини на ораторското изкуство. Защото тук можем да попитаме какъв е този ритъм в речта, къде се крие той и откъде произлиза; един вид ли е, два ли са или повече; как се получава; кога, къде и как приложен, доставя удоволствие.
|
|
[[180] Sed ut in plerisque rebus sic in hac duplex est considerandi via quarum altera est longior, brevior altera, eadem etiam planior. LIV. Est autem longioris prima illa quaestio sitne omnino ulla numerosa oratio; quibusdam enim non videtur, quia nihil insit in ea certi ut in versibus, et quod ipsi, qui adfirment esse eos numeros, rationem cur sint non queant reddere. Deinde, si sit numerus in oratione, qualis sit aut quales, et e poeticisne numeris an ex alio genere quodam et, si e poeticis, quis eorum sit aut qui; namque aliis unus modo aliis plures aliis omnes idem videntur. Deinde, quicumque sunt sive unus sive plures, communesne sint omni generi orationis—quoniam aliud genus est narrandi aliud persuadendi aliud docendi an dispares numeri cuique orationis generi accommodentur; si communes, qui sint; si dispares, quid intersit, et cur non aeque in oratione atque in versu numerus appareat.
| |
180. И тук, както в много други случаи, можем, разсъждавайки, да се движим по два пътя - единият е по-дълъг, а другият - по-кратък, дори по-равен. LIV. Ако изберем дългия път, първият въпрос, на който трябва да отговорим, е: съществува ли изобщо някаква реч с ритъм? Защото някои не могат да го различават, тъй като той не личи тъй ясно, както в поезията, а и онези, които поддържат неговото наличие в речта, не могат да го обяснят. Вторият въпрос е: ако в прозата има ритъм, то какъв е той или какви са те - дали заимствани от поезията или от другаде и ако от поезията, то кой или кои точно: защото едни допускат съществуването само на един вид ритъм, други на множество, а трети - на всичките. След това независимо дали се касае за един ритъм или за повече, трябва да се види дали те са общи за всички типове реч, или на всеки тип реч съответства различен ритъм - защото едно е да се разказва, друго е да се убеждава и трето - да се доказва; ако са общи - какви са, ако са различни - каква е разликата между тях и защо ритъмът не се проявява по еднакъв начин в поезията и в прозата.
|
|
[[181] Deinde, quod dicitur in oratione numerosum, id utrum numero solum efficiatur, an etiam vel compositione quadam vel genere verborum; an sit suum cuiusque, ut numerus intervallis, compositio vocibus, genus ipsum verborum quasi quadam forma et lumine orationis appareat, sitque omnium fons compositio ex eaque et numerus efficiatur et ea quae dicuntur orationis quasi formae et lumina, quae, ut dixi, Graeci vocant schemata.
| |
181. После: дали ритмичността в речта се постига само чрез ритъма или чрез някакво хармонично подреждане, и чрез словесен подбор; или всяко от тези неща има определен характер - ритъмът се получава с помощта на паузи, хармоничното подреждане - чрез умело съчетаване на звуковете, а словесният подбор е, тъй да се каже, външният вид и блясък на речта: а в основата на всичко е подреждането и с негова помощ се постигат и ритъмът, и онези ярки словесни ефекти, които гърците наричат schemata.
|
|
[[182] At non est unum nec idem quod voce iucundum est et quod moderatione absolutum et quod inluminatum genere verborum; quamquam id quidem finitimum est numero, quia per se plerumque perfectum est; compositio autem ab utroque differt, quae tota servit gravitati vocum aut suavitati. Haec igitur fere sunt in quibus rei natura quaerenda sit.
| |
182. Но благозвучието не е идентично с пълната размереност, нито с употребата на фигури, които са тясно свързани с ритъма, тъй като са от само себе си ритмически завършени. Благозвучното подреждане се отличава и от едното, и от другото с това, че при него цялото внимание е насочено към силата или сладостта на звуковете. И тъй тези са горе-долу всички неща, в които трябва да се търси природата на ритъма.
|
|
[LV.[183] Esse ergo in oratione numerum quendam non est difficile cognoscere. Iudicat enim sensus; in quo est iniquum quod accidit non agnoscere, si cur id accidat reperire nequeamus. Neque enim ipse versus ratione est cognitus, sed natura atque sensu, quem dimensa ratio docuit quid accideret. Ita notatio naturae et animadversio peperit artem. Sed in versibus res est apertior, quamquam etiam a modis quibusdam cantu remoto soluta esse videtur oratio maximeque id in optimo quoque eorum poetarum qui lyricoi a Graecis nominantur, quos cum cantu spoliaveris, nuda paene remanet oratio.
| |
LV.183. Следователно не е трудно да открием ритъм в речта, тъй като ни го подсказва усетът; а не е редно да не признаваме съществуването на нещо само защото причините за него са ни непонятни. Та и стихът е бил открит не от разума, а от естественото чувство, а едва след това разумът го е размерил и обяснил. Така наблюдателността и вниманието към природата са породили изкуството. Но при стиховете нещата са по-явни, макар че когато при определени размери се махне музиката, те заприличват на проза; това личи особено при най-добрите от онези поети, които гърците наричат "лирици"74 - лиши ги от музикален съпровод и ще остане една гола проза.
|
|
[[184] Quorum similia sunt quaedam etiam apud nostros, velut illa in Thyeste: quemnam te esse dicam? Qui tarda in senecta et quae sequuntur; quae, nisi cum tibicen accessit, orationis sunt solutae simillima. At comicorum senarii propter similitudinem sermonis sic saepe sunt abiecti, ut non numquam vix in eis numerus et versus intellegi possit. Quo est ad inveniendum difficilior in oratione numerus quam in versibus.
| |
184. И у нас има подобни примери като този стих от "Тиест":
"Quidnam te esse dicam? Qui tarda in senecta... 75 и т. н. Ако тук не се прибави съпроводът на флейтиста, речта ще бъде съвсем като прозаическа. А пък шестостъпният ямб на комиците е често толкова недодялан, че при него едва се долавя наличието на някакъв ритъм и стих. Що се отнася до ритъма в прозата, той се открива още по-трудно, отколкото в стиха.
|
|
[[185] Omnino duo sunt quae condiant orationem, verborum numerorumque iucunditas. In verbis inest quasi materia quaedam, in numero autem expolitio. Sed ut ceteris in rebus necessitatis inventa antiquiora sunt quam voluptatis.
| |
185. Нещата, които придават вкус на речта, са преди всичко две: приятните думи и приятният ритъм. Думите са един вид суровината, а ритъмът - шлифовката. Но и тук, както навсякъде, откритото поради необходимост изпреварва откритото за удоволствие.
|
|
[[186] [Itaque et Herodotus et eadem superiorque aetas numero caruit nisi quando temere ac fortuito, et scriptores perveteres de numero nihil omnino, de oratione praecepta multa nobis reliquerunt.]—Nam quod et facilius est et magis necessarium, id semper ante cognoscitur LVI. ita translata aut facta aut coniuncta verba facile sunt cognita, quia sumebantur e consuetudine cotidianoque sermone. Numerus autem non domo depromebatur neque habebat aliquam necessitudinem aut cognationem cum oratione. Itaque serius aliquanto notatus et cognitus quasi quandam palaestram et extrema liniamenta orationi attulit.
| |
186. Така и Херодот, и съвременниците му, и предшествениците му не са познавали ритъма, като изключим случаите, когато той е бил употребен случайно и непреднамерено; а писателите от дълбоката древност не са оставили никакви правила за ритъма, но за говоренето - много и много: понеже онова, което е и по-лесно, и по-необходимо, винаги бива открито по-рано. LVI. Така метафорите, новородените и новосъздадените думи са били лесно опознати, защото са взети от езиковата практика и ежедневната реч, докато ритъмът не е бил естествено присъщ на речта и нямал с нея връзки на общност или родство. И тъй, открит и опознат малко по-късно, той станал нещо като нейна палестра76 и очертал контурите й.
|
|
[[187] Quod si et angusta quaedam atque concisa et alia est dilatata et fusa oratio, necesse est id non litterarum accidere natura, sed intervallorum longorum et brevium varietate; quibus implicata atque permixta oratio quoniam tum stabilis est tum volubilis, necesse est eius modi vi naturam numeri contineri. Nam circuitus ille, quem saepe iam diximus, incitatior numero ipso fertur et labitur, quoad perveniat ad finem et insistat. Perspicuum est igitur numeris astrictam orationem esse debere, carere versibus.
| |
187. Така, ако една реч звучи сбито и насочено, а друга - широко и разлато, това е закономерен резултат не от качеството на буквите77, но от разнообразното използване на кратки и дълги интервали. И понеже речта, образувана от тяхното съчетаване и смесване, е ту застояла, ту подвижна, то неизбежно подобно състояние е свързано с ритъма. А и периодът, за който вече стана дума, благодарение на ритъма се носи и лее по-устремно, докато достигне края си и се закове там.
|
|
[[188] Sed hi numeri poeticine sint an ex alio genere quodam deinceps est videndum. Nullus est igitur numerus extra poeticos, propterea quod definita sunt genera numerorum. Nam omnis talis est, ut unus sit e tribus. Pes enim, qui adhibetur ad numeros, partitur in tria, ut necesse sit partem pedis aut aequalem esse alteri parti aut altero tanto aut sesqui esse maiorem. Ita fit aequalis dactylus, duplex iambus, sesquiplex paean; qui pedes in orationem non cadere qui possunt? Quibus ordine locatis quod efficitur numerosum sit necesse est.
| |
188. И тъй ясно е, че речта трябва да бъде стегната в ритъм, но не и в стих. А сега нека видим дали ритмите трябва да са заети от поезията или от някакъв друг жанр. Съществуват единствено поетическите ритми78, защото типовете ритми са дефинирани и за всеки от тях има три възможности. Стъпките, с които се осъществява ритъмът, се делят на три вида: при първия двете части на стъпката са равни, при втория едната е два пъти по-дълга от другата, при третия - един път и половина по-дълга от другата. Така при дактила двете части на стъпката са равни помежду си, при ямба едната част е двойно по-дълга от другата, а при пеона - един път и половина по-дълга от другата. Та как може тези стъпки да не попаднат в речта? А когато са разположени в определен ред, те неизбежно ще изградят ритъм.
|
|
[[189] Sed quaeritur quo numero aut quibus potissimum sit utendum. Incidere vero omnis in orationem etiam ex hoc intellegi potest, quod versus saepe in oratione per imprudentiam dicimus. Est id vehementer vitiosum, sed non attendimus neque exaudimus nosmet ipsos; senarios vero et Hipponacteos effugere vix possumus; magnam enim partem ex iambis nostra constat oratio. Sed tamen eos versus facile agnoscit auditor; sunt enim usitatissimi; inculcamus autem per imprudentiam saepe etiam minus usitatos, sed tamen versus: vitiosum genus et longa animi provisione fugiendum.
| |
189. Но въпросът е кой или кои размери трябва да се употребяват преди всичко. А това, че всички те попадат случайно в речта, се вижда и от факта, че често, без да щем, казваме нещо в стихотворна форма. Това е много голям недостатък, но ние самите не го забелязваме и сами не усещаме как се получава; особено трудно е да избегнем шестостъпния ямб и Хипонактовия стих79, защото голяма част от речта ни се състои от ямби. Ала слушателят и тях разпознава лесно, понеже са най-често употребяваните; понякога по непредпазливост налитаме и на по-редки, но все пак стихове - а това е голям недостатък за една реч, който може да бъде избегнат с повече прозорливост.
|
|
[[190] Elegit ex multis Isocrati libris triginta fortasse versus Hieronymus Peripateticus in primis nobilis, plerosque senarios, sed etiam anapaestos; quo quid potest esse turpius? Etsi in legendo fecit malitiose; prima enim syllaba dempta ex primo verbo sententiae postremum ad verbum primam rursus syllabam adiunxit insequentis sententiae; ita factus est anapaestus is qui Aristophaneus nominatur; quod ne accidat observari nec potest nec necesse est. Sed tamen hic corrector in eo ipso loco quo reprehendit, ut a me animum adversum est studiose inquirente in eum, immittit imprudens ipse senarium. Sit igitur hoc cognitum in solutis etiam verbis inesse numeros eosdemque esse oratorios qui sint poetici.
| |
190. Видният перипатетик Хиероним80 отделил от множеството книги на Изократ около тридесет стиха, най-вече шестостъпни ямби, че дори и анапести - а какво по-позорно за един автор? Макар че той си е позволявал едно коварство при прочита: махал е първата сричка от първата дума на изречението и прибавял към последната дума първата сричка от следващото изречение, а по този начин се получава така наречения Аристофанов анапест80: но от такива случаи ние не можем да се предпазим, а и не е необходимо. Пък и същият този строг съдник на самото място, където критикува Изократ, както забелязах, вглеждайки се в него, сам не е бил достатъчно внимателен и е допуснал шестостъпен ямб! И тъй нека се знае, че и в прозата съществуват размери и те са същите, както в поезията.
|
|
[LVII.[191] Sequitur ergo ut qui maxime cadant in orationem aptam numeri videndum sit. Sunt enim qui iambicum putent, quod sit orationis simillimus, qua de causa fieri ut is potissimum propter similitudinem veritatis adhibeatur in fabulis, quod ille dactylicus numerus hexametrorum magniloquentiae sit accommodatior. Ephorus autem, levis ipse orator et profectus ex optima disciplina, paeana sequitur aut dactylum, fugit autem spondeum et trochaeum. Quod enim paean habebat tris brevis, dactylus autem duas, brevitate et celeritate syllabarum labi putat verba proclivius contraque accidere in spondeo et trochaeo; quorum quod alter e longis constet alter e brevibus, fieri alteram nimis incitatam alteram nimis tardam orationem, neutram temperatam.
| |
LVII.191. По-нататък трябва да видим кои размери най-често се срещат в ритмично оформената реч81. Според някои такъв е ямбът поради сходството му с разговорния език - той и в театъра е предпочитан, защото най-вярно наподобява обикновената реч; докато дактилическият хекзаметър е по-пригоден за възвишения стил. Ефор, един незначителен, но блестящо подготвен оратор, предпочита пеона и дактила, а спондея и трибрахия избягва. Той смята, че тъй като пеонът има три, а дактилът - две кратки срички, то при тях думите се сипят по-бързо и по-лесно, докато при спондея и трибрахия е обратното: понеже единият се състои само от дълги, другият пък само от кратки срички, то първият прави речта прекалено бавна, а вторият - прекалено забързана, с една дума, и двата водят до крайности.
|
|
[[192] Sed et illi priores errant et Ephorus in culpa est. Nam et qui paeana praetereunt, non vident mollissimum a sese numerum eundemque amplissimum praeteriri. Quod longe Aristoteli videtur secus, qui iudicat heroum numerum grandiorem quam desideret soluta oratio, iambum autem nimis e vulgari esse sermone. Ita neque humilem et abiectam orationem nec nimis altam et exaggeratam probat, plenam tamen eam vult esse gravitatis, ut eos qui audient ad maiorem admirationem possit traducere.
| |
192. Но и защитниците на ямба грешат, и Ефор не е прав. Онези, които пренебрегват пеона, не виждат, че пренебрегват най-гъвкавия, а в същото време и най-величествения размер. Аристотел е твърде далеч от тяхното схващане - според него героическият размер е прекалено възвишен за прозата, а ямбът напомня простонародния език82. Така че той одобрява реч, която не е низка и недодялана, нито прекалено приповдигната и пресилена, но изисква тя да е изпълнена с достойнство, тъй че да съумее да предизвика у слушателите най-голяма възхита.
|
|
[[193] Trochaeum autem, qui est eodem spatio quo choreus, cordacem appellat, quia contractio et brevitas dignitatem non habeat. Ita paeana probat eoque ait uti omnis, sed ipsos non sentire cum utantur; esse autem tertium ac medium inter illos, et ita factos eos pedes esse, ut in eis singulis modus insit aut sesquiplex aut duplex aut par. Itaque illi de quibus ante dixi tantum modo commoditatis habuerunt rationem, nullam dignitatis.
| |
193. Трибрахия, който е равен по дължина на хорея, той нарича "кордакс"83, защото забързаният му и сбит ритъм според него е лишен от достойнство. Аристотел предпочита пеона и казва, че го употребяват всички, но не си дават сметка за това: а той е нещо средно между дактила и ямба, като тези три стъпки са така построени, че двете части на всяка от тях са в съотношение едно към едно и половина, едно към две или едно към едно. И тъй онези, за които говорих по-горе, са държали сметка само за удобството при произнасяне, а не и за достойнството на словото.
|
|
[[194] Iambus enim et dactylus in versum cadunt maxime; itaque ut versum fugimus in oratione, sic hi sunt evitandi continuati pedes; aliud enim quiddam est oratio nec quicquam inimicius quam illa versibus; paean autem minime est aptus ad versum, quo libentius eum recepit oratio. Ephorus vero ne spondeum quidem, quem fugit, intellegit esse aequalem dactylo, quem probat. Syllabis enim metiendos pedes, non intervallis existimat; quod idem facit in trochaeo, qui temporibus et intervallis est par iambo, sed eo vitiosus in oratione, si ponatur extremus, quod verba melius in syllabas longiores cadunt. Atque haec, quae sunt apud Aristotelem, eadem a Theophrasto Theodecteque de paeane dicuntur.
| |
194. Действително ямбът и дактилът са най-подходящи за поезията, затова, стремейки се да избегнем стиховете в прозата, трябва да не ги използваме по-продължително в нашата реч. Защото речта е нещо различно и няма нищо по-противоположно на стиха от нея, а пеонът е крайно неподходящ за стих, затова речта охотно го приема. Ефор дори не разбира, че спондеят, който избягва, е равен на предпочитания от него дактил, понеже той смята, че стъпките трябва да се измерват по броя на сричките, а не по времетраене, и прилага тази мярка към трибрахия, който по времетраене е равен на ямба, но не стои добре в края на фразата, защото за предпочитане е тя да се завърши с дълги срички. Така казва за пеона Аристотел, а същото ще открием и у Теофраст и Теодект.
|
|
[[195] Ego autem sentio omnis in oratione esse quasi permixtos et confusos pedes, nec enim effugere possemus animadversionem, si semper isdem uteremur, quia nec numerosa esse, ut poema, neque extra numerum, ut sermo vulgi, esse debet oratio—alterum nimis est vinctum, ut de industria factum appareat, alterum nimis dissolutum, ut pervagatum ac vulgare videatur; ut ab altero non delectere, alterum oderis—;
| |
195. Според мен пък в речта са смесени и сякаш объркани всички стъпки и ако винаги са служим с един и същи размер, няма да избегнем укора, защото речта не бива да бъде нито изцяло ритмична, както поезията, нито съвсем лишена от ритъм, както ежедневното ни слово; в първия случай тя е твърде скована, така че личи преднамереността при построяването й, а във втория - прекалено неорганизирана, така че оставя впечатление за твърде обикновена: следователно и едното няма да достави удоволствие, и другото ще отблъсква.
|
|
[[196] sit igitur, ut supra dixi, permixta et temperata numeris nec dissoluta nec tota numerosa, paeane maxime, quoniam optimus auctor ita censet, sed reliquis etiam numeris, quos ille praeterit, temperata. LVIII. Quos autem numeros cum quibus tamquam purpuram misceri oporteat nunc dicendum est atque etiam quibus orationis generibus sint quique accommodatissimi. Iambus enim frequentissimus est in eis quae demisso atque humili sermone dicuntur;
| |
196. Затова нека, както вече казах, в речта да има смесване на размери и равновесие между тях: да не бъде тя съвсем свободна, но да не е и цялата в размер, да изобилства най-вече с песни - нали така ни учи най-добрият учител, - но да бъде разнообразена и с другите видове стъпки, неспоменати от него. LVIII. Сега нека кажем кои стъпки с кои трябва да смесим, както при получаването на различните нюанси на пурпура84, и кои за какъв вид реч са най-подходящи. Ямбът се употребява най-често в пасажите, където се говори с обикновена и проста реч,
|
|
[[197] paean autem in amplioribus, in utroque dactylus. Itaque in varia et perpetua oratione hi sunt inter se miscendi et temperandi. Sic minime animadvertetur delectationis aucupium et quadrandae orationis industria; quae latebit eo magis, si et verborum et sententiarum ponderibus utemur. Nam qui audiunt haec duo animadvertunt et iucunda sibi censent, verba dico, et sententias, eaque dum animis attentis admirantes excipiunt, fugit eos et praetervolat numerus; qui tamen si abesset, illa ipsa delectarent minus.
| |
197. - пеонът - при по-тържествената, а дактилът и в двата случая. Тези три размера трябва да се смесват и уравновесяват взаимно и при тази реч, в която продължително се запазва един и същи стил, и при онази, в която стилът се променя. Така най-малко ще се набиват в очи стремежът на оратора да достави удоволствие и усилията, които е вложил, за да закръгли речта си. Те ще личат още по-малко, ако си служим със забележителни думи и мисли. Тогава слушателите се отдават на удоволствието от тези две неща - имам предвид думите и мислите - и докато ги ловят съсредоточено и внимателно, ритъмът им се изплъзва и минава покрай тях незабелязан, но ако го нямаше, словото ни би им се нравило по-малко.
|
|
[[198] Nec vero is cursus est numerorum—orationis dico, nam est longe aliter in versibus—, nihil ut fiat extra modum; nam id quidem esset poema; sed omnis nec claudicans nec quasi fluctuans sed aequabiliter constanterque ingrediens numerosa habetur oratio. Atque id in dicendo numerosum putatur, non quod totum constat e numeris, sed quod ad numeros proxime accedit; quo etiam difficilius est oratione uti quam versibus, quod in illis certa quaedam et definita lex est, quam sequi sit necesse; in dicendo autem nihil est propositum, nisi ut ne immoderata aut angusta aut dissoluta aut fluens sit oratio. Itaque non sunt in ea tamquam tibicini percussionum modi, sed universa comprehensio et species orationis clausa et terminata est, quod voluptate aurium iudicatur.
| |
198. Движението на стъпките - имам предвид прозата, а не поезията, където нещата са съвсем различни - ще е такова, че да допуска неразмереност, в противен случай речта би била стихотворна. За ритмична реч се смята онази, която не накуцва, не се плиска на всички страни, а пристъпва равномерно и неотклонно. Ритмичното в красноречието не е това, което е изцяло изградено от ритъм, а това, което най-много се доближава до ритъма: затова по-трудно е да се пише реч, отколкото поезия - в поезията съществуват стриктно определени правила, които задължително трябва да се следват, докато при говоренето няма нищо предварително определено освен изискването речта да не бъде нито неразмерена, нито сбита, нито разпиляна, нито разлата. При нея не е нужно да се отмерва тактът, както в едно произведение за флейта, но периодът като цяло и видът на речта са окръглени и завършени, и това се констатира от удоволствието, което изпитва ухото.
|
|
[LIX.[199] Solet autem quaeri totone in ambitu verborum numeri tenendi sint an in primis partibus atque in extremis; plerique enim censent cadere tantum numerose oportere terminarique sententiam. Est autem, ut id maxime deceat? non ut solum; ponendus est enim ille ambitus, non abiciendus. Qua re cum aures extremum semper exspectent in eoque acquiescant, id vacare numero non oportet, sed ad hunc exitum iam a principio ferri debet verborum illa comprehensio et tota a capite ita fluere, ut ad extremum veniens ipsa consistat.
| |
LIX.199. Често се задава въпросът, дали ритъмът трябва да присъства в целия период, или само в началото и в края му. Защото мнозина са на мнение, че само завършеците на фразите трябва да са ритмични. Да, уместно е завършеците да са ритмични, но не само те: защото периодът трябва да завършва плавно, а не отривисто. Ухото винаги очаква края на периода и се успокоява едва когато го е чуло; но целият низ от думи трябва да бъде устремен към завършека си още от самото начало и още от извора си да тече така, че идвайки до края, сам да секне.
|
|
[[200] Id autem bona disciplina exercitatis, qui et multa scripserint et quaecumque etiam sine scripto dicent similia scriptorum effecerint, non erit difficillimum. Ante enim circumscribitur mente sententia confestimque verba concurrunt, quae mens eadem, qua nihil est celerius, statim dimittit, ut suo quodque loco respondeant; quorum discriptus ordo alias alia terminatione concluditur. Atque omnia illa et prima et media verba spectare debent ad ultimum.
| |
200. Това няма да бъде непреодолимо препятствие за тези, които са преминали едно добро обучение, които усърдно са се упражнявали чрез писане и дори тогава, когато са излизали на трибуната без предварително подготвена реч, са говорили така, сякаш я имат пред очите си. Защото първо умът определя очертанията на мисълта, а веднага след това се стичат думите за изразяването й, които той с присъщата си бързина веднага разпраща по местата им, там, където всяка от тях е най-подходяща. Този ограничен порядък може да завършва в различните случаи по различни начини, но всички думи в него - и първите, и средните - трябва да са съобразени с края.
|
|
[[201] Interdum enim cursus est in oratione incitatior, interdum moderata ingressio, ut iam a principio videndum sit quem ad modum velis venire ad extremum. Nec in numeris magis quam in reliquis ornamentis orationis, eadem cum faciamus quae poetae, effugimus tamen in oratione poematis similitudinem. Est enim in utroque et materia et tractatio: materia in verbis, tractatio in conlocatione verborum. LX. Ternae autem sunt utriusque partes: verborum translatum, novum, priscum .- nam de propriis nihil hoc loco dicimus—; conlocationis autem eae quas diximus, compositio, concinnitas, numerus.
| |
201. Понякога речта бяга по-стремително, друг път върви с умерена стъпка, затова трябва още от началото да се предвиди по какъв начин ще се стигне до края. Но и при ритъма, както и при останалите ефекти на речта, дори да правим същото, което и поетите, ние пак избягваме сходството със стихотворната реч. Действително и при едното, и при другото всичко се свежда до две неща: материал и неговата обработка. Материалът са думите, а обработката - словесният градеж. LX. И двете имат по три дяла: при думите - преносни думи, новообразувани думи, старинни думи (тук не говорим за думите в собствен смисъл); при словесния градеж - споменатите вече подредба, съзвучие, ритъм.
|
|
[[202] Sed in utroque frequentiores sunt et liberiores poetae; nam et transferunt verba cum crebrius tum etiam audacius et priscis libentius utuntur et liberius novis. Quod idem fit in numeris, in quibus quasi necessitati parere coguntur. Sed tamen haec nec nimis esse diversa eque nullo modo coniuncta intellegi licet. Ita fit ut non item in oratione ut in versu numerus exstet idque quod numerosum in oratione dicitur non semper numero fiat, sed non numquam aut concinnitate aut constructione verborum.
| |
202. Но и в двата случая поетите са по-разточителни и по-свободни: те си служат с повече и по-смели преносни думи, по-охотно използват старинни, по-спокойно създават нови. Същото се отнася и до ритмичното изграждане, при което те са длъжни да се подчиняват на определени закони. Може ясно да се долови, че поезията и речта нито са прекалено различни, нито са без известна връзка помежду си. Оттук следва, че ритъмът в речта невинаги се покрива с ритъма в поезията и че онова, което в речта се нарича "ритмично", невинаги се дължи на ритъм, а понякога и на симетрия, и на подреждане на думи.
|
|
[[203] Ita si numerus orationis quaeritur qui sit, omnis est, sed alius alio melior atque aptior; si locus, in omni parte verborum; si unde ortus sit, ex aurium voluptate; si componendorum ratio, dicetur alio loco, quia pertinet ad usum, quae pars quarta et extrema nobis in dividendo fuit; si ad quam rem adhibeatur, ad delectationem; si quando, semper; si quo loco, in tota continuatione verborum; si quae res efficiat voluptatem, eadem quae in versibus, quorum modum notat ars, sed aures ipsae tacito eum sensu sine arte definiunt.
| |
203. И тъй, ако се зададе въпросът, кой ритъм е подходящ за речта, отговорът ще бъде: всякакъв, но веднъж по-добър и по-уместен е един, друг път - друг. Къде е мястото му? - Навсякъде в речта. Откъде произлиза? - От удоволствието. Как се постига? - За това ще стане дума по-нататък, защото то е свързано с практиката, четвъртата и последна част на моето съчинение. За какво служи? - За наслада. Кога се употребява? - Винаги. Къде? - В целия период. Кое е това, което доставя удоволствие? - Същото, което и при поезията, чиято размереност е резултат от теория, но и самите уши я чувстват без теоретични познания благодарение на своя естествен усет.
|
|
[LXI.[204] Satis multa de natura; sequitur usus, de quo est accuratius disputandum. In quo quaesitum est in totone circuitu illo orationis, quem Graeci periodon, nos tum ambitum, tum circuitum, tum comprehensionem aut continuationem aut circumscriptionem dicimus, an in principiis solum an in extremis an in utraque parte numerus tenendus sit; deinde cum aliud videatur esse numerus aliud numerosum, quid intersit.
| |
LXI.204. Ала достатъчно говорихме за природата на ритъма. Сега иде ред на въпроса за практическото му приложение, който изисква грижливо разглеждане. Въпросът е дали ритъмът трябва да се поддържа в целия този словесен кръг, който гърците наричат период, а ние ту ambitus (обръч), ту circumitus (кръг), ту comprehensio (съвкупност), ту continuatio (редица), ту circumscriptio (контур)85; дали само в началото или в края или и на двете места. На второ място, понеже, явно, едно е ритъм, а друго - ритмичност, то каква е разликата между тях.
|
|
[[205] Tum autem in omnibusne numeris aequaliter particulas deceat incidere an facere alias breviores alias longiores, idque quando aut cur; quibusque partibus, pluribusne an singulis, imparibus an aequalibus, et quando aut istis aut illis sit utendum; quaeque inter se aptissime conlocentur et quo modo, an omnino nulla sit in eo genere distinctio; quodque ad rem maxime pertinet, qua ratione numerosa fiat oratio.
| |
205. След това, дали при всички ритми фразата трябва да се раздели на равни отрязъци, или едни да са по-кратки, други по-дълги, и то кога и защо? В кои части на периода трябва да се употребяват тези отрязъци, свързано или поотделно, неравни или еднакви, и кога трябва да си служим с едните, кога - с другите? Кои най-добре си съответстват и как, или тук няма никаква разлика? И най-важното, как се получава ритмичната реч?
|
|
[[206] Explicandum etiam est unde orta sit forma verborum dicendumque quantos circuitus facere deceat deque eorum particulis et tamquam incisionibus disserendum est quaerendumque utrum una species et longitudo sit earum anne plures et, si plures, quo loco aut quando quoque genere uti oporteat. Postremo totius generis utilitas explicanda est, quae quidem patet latius; non ad unam enim rem aliquam, sed ad pluris accommodatur.
| |
206. Трябва също да обясним откъде произлиза симетрията при думите, каква дължина на периодите е допустима, да обсъдим техните части, или, тъй да се каже, отрези, да поставим въпроса, дали те могат да имат само един вид и една дължина или повече, и ако повече, то къде, кога и с какви трябва да си служим? Накрая да обясним ползата от ритъма въобще, а тази полза се простира нашироко, тя засяга не само едно, а множество неща.
|
|
[[207] Ac licet non ad singula respondentem de universo genere sic dicere, ut etiam singulis satis responsum esse videatur. Remotis igitur reliquis generibus unum selegimus hoc, quod in causis foroque versatur, de quo diceremus. Ergo in aliis, id est in historia et in eo quod appellamus epideiktikon placet omnia dici Isocrateo Theopompeoque more illa circumscriptione ambituque, ut tamquam in orbe inclusa currat oratio, quoad insistat in singulis perfectis absolutisque sententiis.
| |
207. Но може, без да отговарям на всички въпроси поотделно, да говоря за ритъма като цяло така, сякаш отговарям на отделните въпроси. И тъй ние се отказахме от всички останали видове реч и избрахме да говорим само за красноречието, което се практикува в съдилищата и на форума. Що се отнася до другите видове, имам предвид историята и красноречието, което наричаме епидейктическо, там можем всичко да изразяваме по образеца на Изократ и Теопомп, така че речта да бяга сякаш в кръг, като се спира при отделните ритмично завършени фрази.
|
|
[[208] Itaque postea quam est nata haec vel circumscriptio vel comprehensio vel continuatio vel ambitus, si ita licet dicere, nemo, qui aliquo esset in numero, scripsit orationem generis eius quod esset ad delectationem comparatum remotumque a iudiciis forensique certamine, quin redigeret omnis fere in quadrum numerumque sententias. Nam cum is est auditor qui non vereatur ne compositae orationis insidiis sua fides attemptetur, gratiam quoque habet oratori voluptati aurium servienti.
| |
208. А след като се появил този контур, тази съвкупност, редица или ако щеш, обръч от думи, то никой що-годе добър оратор не създавал вече реч, предназначена да достави удоволствие, а не да се сражава в съда или на форума, без да размери и ритмизира всички свои фрази. Защото, когато слушателят е спокоен, че ораторът няма за цел да измами доверието му, той му е благодарен, задето радва слуха му.
|
|
[LXII.[209] Genus autem hoc orationis neque totum adsumendum est ad causas forensis neque omnino repudiandum, si enim semper utare, cum satietatem adfert tum quale sit etiam ab imperitis agnoscitur; detrahit praeterea actionis dolorem, aufert humanum sensum auditoris, tollit funditus veritatem et fidem. Sed quoniam adhibenda non numquam est, primum videndum est quo loco, deinde quam diu retinenda sit, tum quot modis commutanda.
| |
LXII.209. А в съдебното красноречие не бива изцяло да възприемем ритъма, но не бива и да го отхвърлим съвсем: защото, ако постоянно си служим с него, той омръзва и дори невежите започват да разбират каква е същността му; освен това лишава от патос изпълнението, премахва у слушателя чувството за човешка симпатия, напълно унищожава впечатлението за искреност и правдивост. Но понеже все пак понякога си служим с ритмична реч, то нека видим къде го правим, колко дълго и накрая колко са начините да я променяме.
|
|
[[210] Adhibenda est igitur numerosa oratio, si aut laudandum est aliquid ornatius, ut nos in accusationis secundo de Siciliae laude diximus, ut in senatu de consulatu meo, aut exponenda narratio, quae plus dignitatis desiderat quam doloris, ut in quarto accusationis de Hennensi Cerere, de Segestana Diana, de Syracusarum situ diximus. Saepe etiam in amplificanda re concessu omnium funditur numerose et volubiliter oratio. Id nos fortasse non perfecimus, conati quidem saepissime sumus; quod plurimis locis perorationes nostrae voluisse nos atque animo contendisse declarant. Id autem tum valet cum is qui audit ab oratore iam obsessus est ac tenetur. Non enim id agit ut insidietur et observet, sed iam favet processumque vult dicendique vim admirans non anquirit quid reprehendat.
| |
210. И тъй ритъм се употребява там, където словото ни е по-пищно и цели да възхвали нещо - например при моята похвала за Сицилия във втората ми реч против Верес, в речта ми пред сената "За моето консулство"86; или пък когато трябва разказът ни да бъде не толкова патетичен, колкото величав, както е в четвъртата ми реч против Верес, когато говоря за Церера от Хена86, за Диана от Сегеста86, за местоположението на Сиракуза86. Често и при преувеличение - тук спор няма - речта се лее ритмично и плавно. Аз може би не съм постигнал съвършенство в този тип реч, но съм правил твърде чести опити в това отношение - много пасажи в моите заключения свидетелстват за желанието и стремежа ми да го използвам. То обаче има успех само тогава, когато слушателят е вече спечелен и пленен. Защото тогава той вече не дебне, не е нащрек, а е благоразположен, иска речта да продължава и, възхитен от силата й, не търси у нея недостатъци.
|
|
[[211] Haec autem forma retinenda non diu est, nec dico in peroratione, quam ipsam includit, sed in orationis reliquis partibus. Nam cum sis eis locis usus quibus ostendi licere, transferenda tota dictio est ad illa quae nescio cur, cum Graeci kommata et kola nominent, nos non recte incisa et membra dicamus. Neque enim esse possunt rebus ignotis nota nomina, sed cum verba aut suavitatis aut inopiae causa transferre soleamus, in omnibus hoc fit artibus, ut, cum id appellandum sit quod propter rerum ignorationem ipsarum nullum habuerit ante nomen, necessitas cogat aut novum facere verbum aut a simili mutuari.
| |
211. Но тази форма на речта не бива да се запазва дълго (нямам предвид заключението, което изцяло й принадлежи, а другите части на речта). След като тя е била използвана при местата, които посочих като подходящи, по-нататък трябва цялата реч да се преустрои в това, което гърците наричат commata и cola, а ние, не знаем защо, не сме приели да назоваваме с точните латински съответствие - incisa (отрязъци) и membra (членове87). Когато едно нещо ни е непознато, не можем да знаем и неговото име. Но тъй като употребяваме метафори или за да предизвикаме удоволствие, или при липса на съответни думи, то и тук, както при всички други изкуства, когато трябва да се назове нещо, което не е имало име поради непознаване на съдържанието му, необходимостта налага или да се измисли ново име, или да се заеме от нещо сходно.
|
|
[LXIII.[212] Quo autem pacto deceat incise membratimve dici iam videbimus; nunc quot modis mutentur comprehensiones conclusionesque dicendum est. Fluit omnino numerus a primo tum incitatius brevitate pedum, tum proceritate tardius. Cursum contentiones magis requirunt, eitiones rerum tarditatem. Insistit autem ambitus modis pluribus, e quibus unum est secuta Asia maxime, qui dichoreus vocatur, cum duo extremi chorei sunt, id est e singulis longis et brevibus. Explanandum est enim, quod ab aliis eidem pedes aliis vocabulis nominantur.
| |
LXIII.212. Ще видим след малко как речта се разделя на отрязъци и членове; сега трябва да обясним как могат да се разнообразяват периодите и техните завършеци. Ритъмът е или по-бърз, когато стъпката е кратка, или ако стъпката е дълга, е по-бавен. Споровете изискват повече бързина, а излагането на факти - забавяне. Периодът може да завърши по много начини, един от които, предпочитан в Азия, е дихореят, който имаме, когато двете последни стъпки са хореи, т. е. състоят се от една дълга и една кратка сричка (това трябва да се изясни, защото едни и същи стъпки могат да имат различни наименования у различните автори).
|
|
[[213] Dichoreus non est ille quidem sua sponte vitiosus in clausulis, sed in orationis numero nihil est tam vitiosum quam si semper est idem. Cadit autem per se ille ipse praeclare, quo etiam satietas formidanda est magis. Me stante C. Carbo C. F. tribunus plebis in contione dixit his verbis: O Marce Druse, patrem appello—haec quidem duo binis pedibus incisim; dein membratim: Tu dicere solebas sacram esse rem publicam;—haec item membra ternis;
| |
213. Дихореят сам по себе си не е лош при клаузулите, но при ораторския ритъм няма нищо по-лошо от това да е винаги един и същ. А дихореят оформя чудесно завършеците и затова опасността той да омръзне на слушателя става още по-голяма. Веднъж на едно събрание, на което присъствах и аз, Гай Карбон, синът на Гай, народен трибун88, каза така: О Marce Druse, patrem apello89 - в два отрязъка с по две стъпки всеки; а после и следното: Tu dicere solebas, sacram esse rem publicam - два члена, всеки с по три стъпки;
|
|
[[214] post ambitus: "Quicumque eam violavissent, ab omnibus esse ei poenas persolutas"—dichoreus; nihil enim ad rem, extrema illa longa sit an brevis; deinde: Patris dictum sapiens temeritas fili comprobavit—hoc dichoreo tantus clamor contionis excitatus est, ut admirabile esset. Quaero nonne id numerus effecerit? Verborum ordinem immuta, fac sic: "Comprobavit fili temeritas, iam nihil erit, etsi temeritas ex tribus brevibus et longa est, quem Aristoteles ut optimum probat, a quo dissentio."
| |
214. последва периодът: Quicumque eam violavisset, ab omnibus esse ei poenas persolutas - в края му има дихорей (защото няма значение дали последната сричка е дълга или кратка). И накрая: Patris dictum sapiens temeritas filii comprobavit 89 - при този дихорей се вдигна такава буря от аплодисменти, че бе просто удивително! И аз питам, не се ли дължеше това на ритъма? Промени порядъка на думите, построй изречението така: comprobavit filii temeritas, и цялото очарование ще изчезне, макар думата temeritas да се състои от три кратки и една дълга сричка90 - съчетание, което Аристотел препоръчва като най-добро, но аз не съм съгласен с него.
|
|
[[215] "At eadem verba, eadem sententia." Animo istuc satis est, auribus non satis. Sed id crebrius fieri non oportet; primum enim numerus agnoscitur, deinde satiat, postea cognita facilitate contemnitur. LXIV. Sed sunt clausulae plures, quae numerose et iucunde cadant. Nam et creticus, qui est e longa et brevi et longa, et eius aequalis paean, qui spatio par est, syllaba longior, quam commodissime putatur in solutam orationem inligari, cum sit duplex. Nam aut e longa est et tribus brevibus, qui numerus in primo viget, iacet in extremo, aut e totidem brevibus et longa, [in] quem optime cadere censent veteres; ego non plane reicio, sed alios antepono.
| |
215. "Но това са същите думи и мисълта е същата!" - ще каже някой. Да, за ума това е достатъчно, но не и за ухото. Не бива обаче често да си служим с този ритъм - отначало го опознаваме, после му се насищаме, а сетне, когато се разбере колко е лесен, започваме да го отбягваме. LXIV. Съществуват множество клаузули, които звучат ритмично и приятно - и кретикът, състоящ се от дълга, кратка и дълга сричка, и равният нему пеон, еднакъв по времетраене, но по-дълъг с една сричка, който се счита много подходящ за прозата, понеже има два варианта - съставен е или от една дълга и три кратки срички и тогава е много подходящ за начало на периода, но за край не се използва; или от три кратки и една дълга, което според древните автори е един отличен завършек.
|
|
[[216] Ne spondeus quidem funditus est repudiandus, etsi, quod est e longis duabus, hebetior videtur et tardior; habet tamen stabilem quendam et non expertem dignitatis gradum, in incisionibus vero multo magis et in membris; paucitatem enim pedum gravitate sua et tarditate compensat. Sed hos cum in clausulis pedes nomino, non loquor de uno pede extremo: adiungo, quod minimum sit, proximum superiorem, saepe etiam tertium.
| |
216. Аз не го отричам изцяло, но все пак предпочитам другите. И спондеят не е съвсем за пренебрегване, макар че заради двете си дълги срички изглежда по-тромав и муден. Ала той е една стабилна и нелишена от достойнство стъпка, най-вече в отрязъците и членовете на периода, където компенсира малкия брой на стъпките със своя достолепен и бавен ритъм. Но говорейки за стъпките, използвани при клаузулите, аз нямам предвид само съвсем крайната, а добавям към нея поне предходната, а често и третата от края.
|
|
[[217] Ne iambus quidem, qui est e brevi et longa, aut par choreo qui habet tris brevis trochaeus, sed spatio par, non syllabis, aut etiam dactylus, qui est e longa et duabus brevibus, si est proximus a postremo, parum volubiliter pervenit ad extremum, si est extremus choreus aut spondeus; numquam enim interest uter sit eorum in pede extremo. Sed idem hi tres pedes male concludunt, si quis eorum in extremo locatus est, nisi cum pro cretico postremus est dactylus; nihil enim interest dactylus sit extremus an creticus, quia postrema syllaba brevis an longa sit ne in versu quidem refert.
| |
217. Дори и ямбът, съставен от кратка и дълга сричка, и трибрахият, състоящ се от три кратки и равен на хорея (равен обаче по времетраене, а не по брой на сричките), и дактилът, състоящ се от дълга и две кратки, вървят нелошо като предпоследна стъпка, ако последната е хорей или спондей - без значение е коя точно от двете. Но ямбът, хореят и дактилът не стоят добре в края, освен ако дактилът не се употреби като кретик, понеже е безразлично дали последната сричка е кратка или дълга - нещо, което важи дори и за поезията.
|
|
[[218] Qua re etiam paeana qui dixit aptiorem, in quo esset longa postrema, vidit parum, quoniam nihil ad rem est, postrema quam longa sit. Iam paean, quod pluris habeat syllabas quam tris, numerus a quibusdam, non pes habetur. Est quidem, ut inter omnis constat antiquos, Aristotelem, Theophrastum, Theodectem, Ephorum, unus aptissimus orationi vel orienti vel mediae; putant illi etiam cadenti, quo loco mihi videtur aptior creticus. Dochmius autem e quinque syllabis, brevi, duabus longis, brevi, longa, ut est hoc: amicos tenes, quovis loco aptus est, dum semel ponatur: iteratus aut continuatus numerum apertum et nimis insignem facit.
| |
218. Затова и онези, които смятат, че пеонът е по-подходящ, задето последната му сричка била дълга, не са много наясно с тези неща, защото дължината на последната сричка е без значение. А тъй като има повече от три срички, пеонът се счита от някои за ритмическа единица, а не за стъпка. Той, както смятат всички древни учени - Аристотел, Теофраст, Теодект, Ефор, - е най-подходящ за началото и за средата на речта; те го смятат подходящ дори и за края, но на мен ми се струва, че там е по-уместен кретикът. Дохмият се състои от пет срички: кратка, две дълги, кратка, дълга, например amicos tenes. Той е подходящ за навсякъде, стига само да се употреби еднократно - повторен веднъж или повече пъти, прави ритъма прекалено явен и биещ на очи.
|
|
[LXV.[219] His igitur tot commutationibus tamque variis si utemur, nec deprehendetur manifesto quid a nobis de industria fiat et occurretur satietati. Et quia non numero solum numerosa oratio sed et compositione fit et genere, quod ante dictum est, concinnitatis—compositione potest intellegi, cum ita structa verba sunt, ut numerus non quaesitus sed ipse secutus esse videatur, ut apud Crassum: Nam ubi libido dominatur, innocentiae leve praesidium est; ordo enim verborum efficit numerum sine ulla aperta oratoris industria—; itaque si quae veteres illi, Herodotum dico et Thucydidem totamque eam aetatem, apte numeroseque dixerunt, ea non numero quaesito, sed verborum conlocatione ceciderunt.
| |
LXV.219. И тъй, ако си служим с тези толкова много и тъй разнообразни стъпки, никой няма да има повод да упрекне речта ни, че е нарочно нагласена, нито пък, че отегчава слушателя.
Речта обаче е ритмична не само благодарение на употребените в нея размери, а и на подредбата си и както казах по-горе, на своята симетричност. Подредбата дава възможност да се долови ритмичността тогава, когато думите в един период са така построени, че ритъмът изглежда не търсен, а получил се от само себе си, както е например в следната фраза на Крас: Nam ubi lubido dominatur, innocentiae leve praesidium est91.Тук редът на думите поражда ритъма, без да личи каквото и да е усилие на автора. Ако древните, имам предвид Херодот и Тукидид, и цялата тяхна епоха, са говорили стройно и ритмично, това при тях е ставало не чрез умишлено търсене на ритъма, а чрез подходящо подреждане на думите.
|
|
[[220] Formae vero quaedam sunt orationis, in quibus ea concinnitas est ut sequatur numerus necessario. Nam cum aut par pari refertur aut contrarium contrario opponitur aut quae similiter cadunt verba verbis comparantur, quidquid ita concluditur, plerumque fit ut numerose cadat, quo de genere cum exemplis supra diximus; ut haec quoque copia facultatem adferat non semper eodem modo desinendi. Nec tamen haec ita sunt arta et astricta, ut ea, cum velimus, laxare nequeamus. Multum interest utrum numerosa sit, id est similis numerorum, an plane e numeris constet oratio; alterum si fit, intolerabile vitium est, alterum nisi fit, dissipata et inculta et fluens est oratio.
| |
220. Но съществуват фигури на речта с такава симетричност, която по необходимост създава ритъм. Когато се съотнасят равни членове или се противопоставят противоположни, или пък се съпоставят еднакво окончаващи думи, в повечето случаи се получава ритмичен завършек. Ние по-горе говорихме за тези възможности, като дадохме и примери - те са толкова много, че ни освобождават от необходимостта да завършваме фразите винаги по един и същи начин. Споменатите правила обаче не са така строги и задължителни, че да не можем да ги нарушим, ако желаем. Има голяма разлика между това, дали речта е ритмична, тоест звучи така, сякаш е изградена от ритмични стъпки, или наистина е изградена от тях. Второто е недопустим порок, а ако не се направи първото, речта ще е разпиляна, недодялана и разлята.
|
|
[LXVI.[221] Sed quoniam non modo non frequenter verum etiam raro in veris causis aut forensibus circumscripte numeroseque dicendum est, sequi videtur, ut videamus quae sint illa quae supra dixi incisa, quae membra. Haec enim in veris causis maximam partem orationis obtinent. Constat enim ille ambitus et plena comprehensio e quattuor fere partibus, quae membra dicimus, ut et auris impleat et neque brevior sit quam satis sit neque longior. Quamquam utrumque non numquam vel potius saepe accidit, ut aut citius insistendum sit aut longius procedendum, ne brevitas defrudasse auris videatur neve longitudo obtudisse. Sed habeo mediocritatis rationem; nec enim loquor de versu et est liberior aliquanto oratio.
| |
LXVI.221. Но понеже при действителните дела, в съда и на форума периодът и ритъмът се използват не тъй често, а даже рядко, то според мен сега трябва да кажем нещо за гореспоменатите отрязъци и членове. Защото при действителните дела те заемат най-голямата част от речта.
Пълният период, за който стана дума, се състои от приблизително четири части (които ние наричаме членове), за да насища слуха, като не е нито по-кратък от необходимото, нито по-дълъг. А нерядко, бих казал дори доста често, се налага или да спрем преди края на четвъртата част, или да продължим още нататък - но не бива да се създава впечатлението, че краткостта е измамила слуха, а продължителността го е претоварила. Имам предвид средното положение, защото тук не говорим за поезията, а за прозата, която е малко по-свободна.
|
|
[[222] [E quattuor igitur quasi hexametrorum instar versuum quod sit constat fere plena comprehensio.] His igitur singulis versibus quasi nodi apparent continuationis, quos in ambitu coniungimus. Sin membratim volumus dicere, insistimus atque, cum opus est, ab isto cursu invidioso facile nos et saepe diiungimus. Sed nihil tam debet esse numerosum quam hoc, quod minime apparet et valet plurimum. Ex hoc genere illud est Crassi: "Missos faciant patronos; ipsi prodeant";—nisi intervallo dixisset "ipsi prodeant", sensisset profecto se fudisse senarium; omnino melius caderet prodeant ipsi; sed de genere nunc disputo;
| |
222. И тъй ясно е, че пълният период се състои от приблизително четири части, поотделно равни на хекзаметъра. Отделните стихове са, тъй да се каже, възлите на фразата, които обединяваме в един период. Ако предпочитаме да делим речта си на членове, спираме след всеки и когато е нужно, лесно и често се отвързваме от досадния ход на периода. Но ритъмът е най-необходим там, където най-малко личи, а най-много въздейства.
Такова е изречението на Крас: Missos faciant patronos, ipsi prodeant92. Ако не бе направил пауза преди ipsi prodeant, той щеше сам да забележи, че се е разпрострял в шестостъпен ямб. Според мен по-добре би звучало prodeant ipsi - но тук не става дума за конкретните случаи.
|
|
[[223]—"cur clandestinis consiliis nos oppugnant? Cur de perfugis nostris copias comparant contra nos?" Prima sunt illa duo, quae kommata Graeci vocant, nos incisa dicimus; deinde tertium kolon illi, nos membrum; sequitur non longa—ex duobus enim versibus, id est membris, perfecta comprehensio est et in spondeos cadit; et Crassus quidem sic plerumque dicebat, idque ipse genus dicendi maxime probo. LXVII. Sed quae incisim aut membratim efferuntur, ea vel aptissime cadere debent, ut est apud me: "Domus tibi deerat? At habebas. Pecunia superabat? At egebas"; haec incise dicta sunt quattuor;
| |
223. Cur clandestinis consiliis nos oppugnant? Cur de perfugis nostris copias comparant contra nos93?
Тук първите две части са онова, което гърците наричат commata, а ние отрязъци, третата представлява така нареченият colon, който ние наричаме член; следва един не особено дълъг период, състоящ се от два стиха, тоест два члена, завършващ със спондеи. Това бе предпочитаният от Крас начин на изразяване, а и на мен самия той допада най-много. XVII. Но речта, която се произнася на отрязъци и членове, трябва да е изрядна по отношение на завършеците, както е при мен: "Domus tibi deerat? at habebas. Pecunia superabat? At egebas93."
|
|
[[224] at membratim quae sequuntur duo: "Incurristi amens in columnas, in alienos insanus insanisti". Deinde omnia tamquam crepidine quadam comprehensione longiore sustinentur: "Depressam, caecam, iacentem domum pluris quam te et quam fortunas tuas aestimasti". Dichoreo finitur. At spondeis proximum illud. Nam in his, quibus ut pugiunculis uti oportet, brevitas faciet ipsa liberiores pedes; saepe enim singulis utendum est, plerumque binis, et utrisque addi pedis potest, non fere ternis amplius.
| |
224. - Тук има четири отрязъка, а следващият откъс е от два члена: "Incurristi amens in columnas; in alienos insanus insanisti." Под всичко това е подложен като солидна основа един по-дълъг период: "Depressam, caecam, iacentem domum pluris quam te et quam fortunas tuas aestimasti93."
Той завършва с дихорей, а двата предхождащи го члена - със спондеи. Що се отнася до отрязъците, които трябва да използваме като удари с кама, самата им краткост дава по-голяма свобода при избора на стъпка. Трябва понякога да си служим с по една, а най-често - с по две стъпки (и в двата случая може да се прибави по половин стъпка, но така, че да не стават повече от три).
|
|
[[225] Incisim autem et membratim tractata oratio in veris causis plurimum valet, maximeque eis locis, cum aut arguas aut refellas, ut nos in Corneliana secunda: "O callidos homines, o rem excogitatam, o ingenia metuenda!" Membratim adhuc; deinde caesim: Diximus, rursus membratim: "Testis dare volumus". Extrema sequitur comprehensio, sed ex duobus membris, qua non potest esse brevior: "Quem, quaeso, nostrum fefellit ita vos esse facturos?"
| |
225. Изградената от отделни отрязъци и членове реч е най-ефективна в действителните съдебни дела, особено там, където противникът трябва да се изобличи или опровергае. Така е например във втората ми защитна реч за Корнелий94: О callidos homines! О rem excogitatam! О, ingenia metuenda! Дотук речта ми се дели на членове, после следва отрязък: Diximus; след това отново член: Testes dare voluimus. И накрая един двучленен период, най-краткият възможен: Quem, quaeso, nostrum fefelit, ita vos esse facturos95?
|
|
[[226] Nec ullum genus est dicendi aut melius aut fortius quam binis aut ternis ferire verbis, non numquam singulis, paulo alias pluribus, inter quae variis clausulis interponit se raro numerosa comprehensio; quam perverse fugiens Hegesias, dum ille quoque imitari Lysiam vult alterum paene Demosthenem, saltat incidens particulas. Et is quidem non minus sententiis peccat quam verbis, ut non quaerat quem appellet ineptum qui illum cognoverit. Sed ego illa Crassi et nostra posui, ut qui vellet auribus ipsis quid numerosum etiam in minimis particulis orationis esset iudicaret. Et quoniam plura de numerosa oratione diximus quam quisquam ante nos, nunc de eius generis utilitate dicemus.
| |
226. Няма по-добър и по-силен начин на изразяване от това да нанасяш удар с по две или с по три думи, понякога и с по една, в други случаи с малко повече от две или три, между които тук-там се вместват ритмични периоди с разнообразни клаузули. Именно това съвсем неправилно избягва Хегезий и затова стилът му се изражда - в стремежа си да прилича на Лизий, този едва ли не втори Демостен, той се движи скокообразно и насича на части цялата си реч. По този начин опорочава не само словесната й форма, но и нейното мисловно съдържание - който се е запознал с него, няма защо да търси друг пример за липса на чувство за мярка. А откъси от речите на Крас и от моите дадох, та който желае, да почувства със собствените си уши какво представлява една реч, която крие ритмичност и в най-малките си частици.
И понеже говорих за ритмичното слово повече от когото и да било друг преди мене, нека се спра сега на ползата от него.
|
|
[LXVIII.[227] Nihil enim est aliud, Brute, quod quidem tu minime omnium ignoras, pulchre et oratorie dicere nisi optimis sententiis verbisque lectissimis dicere. Et nec sententia ulla est quae fructum oratori ferat, nisi apte eita atque absolute, nec verborum lumen apparet nisi diligenter conlocatorum, et horum utrumque numerus inlustrat; numerus autem—saepe enim hoc testandum est—non modo non poetice vinctus verum etiam fugiens illum eique omnium dissimillimus; non quin idem sint numeri non modo oratorum et poetarum verum omnino loquentium, denique etiam sonantium omnium quae metiri auribus possumus, sed ordo pedum facit, ut id quod pronuntiatur aut orationis aut poematis simile videatur.
| |
LXVIII.227. Да се говори красиво и като истински оратор, Бруте (а ти го знаеш по-добре от всеки друг), не е нищо друго, освен да изказваш най-хубави мисли с най-отбрани думи. Никоя мисъл, ако не е изразена подходящо и завършено, няма да е от полза за оратора, а думите са най-ефектни тогава, когато са грижливо подредени. Ритъмът от своя страна кара да изпъкнат и мислите, и думите. Но този ритъм, както често трябва да напомняме, не е поетическият, той даже се старае да се разграничи от него и е съвсем различен. И това не е защото има различни ритми за оратори и поети, за всякакъв разговор, че и за всякакво звучене, което слухът ни може да размери - не, но тук редът на стъпките определя дали това, което казваме, ще изглежда проза или поезия.
|
|
[[228] Hanc igitur, sive compositionem sive perfectionem sive numerum vocari placet, [et] adhibere necesse est, si ornate velis dicere, non solum, quod ait Aristoteles et Theophrastus, ne infinite feratur ut flumen oratio, quae non aut spiritu pronuntiantis aut interductu librari, sed numero coacta debet insistere, verum etiam quod multo maiorem habent apta vim quam soluta. Vt enim athletas nec multo secus gladiatores videmus nihil nec vitando facere caute nec petendo vehementer, in quo non motus hic habeat palaestram quandam, ut quicquid in his rebus fiat utiliter ad pugnam idem ad aspectum etiam sit venustum, sic orator nec plagam gravem facit, nisi petitio fuit apta, nec satis tecte declinat impetum, nisi etiam in cedendo quid deceat intellegit.
| |
228. И тъй с това, което се нарича подредба или завършено цяло, или ритъм - зависи как предпочитаме да го назовем, - трябва да си служи всеки, който иска да говори красиво: не само за да не се носи речта му като безкраен, неограничен поток, както казват Аристотел и Теофраст - тя трябва да спира не там, където останем без въздух или където е поставен препинателен знак, а там, където го изисква ритъмът, - но и защото обмисленото е много по-силно от произволното. Виждаме, че при атлетите, а също и при гладиаторите всяка ловка маневра при отбрана, всяка ожесточена схватка при нападение, носи отпечатъка на упражненията в палестрата, така че всичко полезно за боя е в същото време и приятно за окото: тъй и ораторът не ранява тежко, ако атаката му не е била добре обмислена, нито пък съумява да отклони удара, ако не знае подходящите за отстъпление ходове.
|
|
[[229] Itaque qualis eorum motus quos apalaistrous Graeci vocant, talis horum mihi videtur oratio qui non claudunt numeris sententias, tantumque abest ut quod ei qui hoc aut magistrorum inopia aut ingeni tarditate aut laboris fuga non sunt adsecuti solent dicere—enervetur oratio compositione verborum, ut aliter in ea nec impetus ullus nec vis esse possit. LXIX. Sed magnam exercitationem res flagitat, ne quid eorum qui genus hoc secuti non tenuerunt simile faciamus, ne aut verba traiciamus aperte, quo melius aut cadat aut volvatur oratio;
| |
229. Затова словото на онези, които не оформят мислите си с помощта на ритмична реч, ми напомня движенията на атлетите, които гърците наричат "нешколувани". А мнението, че ритмичното оформяне отнемало силата на речта - мнение, което поддържат хора, неуспели да го постигнат било поради липса на учители, било поради мързелив ум, било поради бягство от усилието, - е точно обратно на истината: без ритмично оформяне в речта не може да има ни устрем, ни сила. LXIX. Но много усилия са нужни, за да не приличаме на ораторите, които напразно са се напъвали да овладеят този тип реч: затова и не бива, за да тече по-плавно словото, да разместваме прекалено явно думите.
|
|
[[230] quod se L. Caelius Antipater in prooemio belli Punici nisi necessario facturum negat. O virum simplicem qui nos nihil celet, sapientem qui serviendum necessitati putet! Sed hic omnino rudis; nobis autem in scribendo atque in dicendo necessitatis excusatio non probatur; nihil est enim necesse et, si quid esset, id necesse tamen non erat confiteri. Et hic quidem, qui hanc a Laelio, ad quem scripsit, cui se purgat, veniam petit, et utitur ea traiectione verborum et nihilo tamen aptius explet concluditque sententias. Apud alios autem et Asiaticos maxime numero servientes inculcata reperias inania quaedam verba quasi complementa numerorum. Sunt etiam qui illo vitio, quod ab Hegesia maxime fluxit, infringendis concidendisque numeris in quoddam genus abiectum incidant versiculorum simillimum.
| |
230. А Луций Целий Антипатер в увода към своята "Пуническа война" казва, че ще прибягва до това само когато се наложи. Каква естественост - той нищо не крие от нас! Каква мъдрост - смята, че трябва да отстъпи пред необходимостта! Но като цяло е недодялан. Според мен такова позоваване на необходимостта е неуместно и когато пишем, и когато говорим: защото неизбежна необходимост няма, а дори и да имаше, то не би трябвало открито да се признава. А Антипатер, извинявайки се пред Луций Елий, адресата на своето съчинение96, го моли да бъде снизходителен, като неестествено размества думите, но не постига с това по-голяма пълнота и ритмична завършеност на фразите си. Някои други оратори, най-вече азианистите, изцяло робуват на ритъма и при тях човек може да открие дори вмъкнати безсмислени думи, служещи, тъй да се каже, за попълнение. Има и такива, които, следвайки порочната практика, чийто родоначалник е Хегезий, разчупват и насичат ритъма и така достигат до един много долен тип словесност, подобна на късички стихове.
|
|
[[231] Tertium est, in quo fuerunt fratres illi Asiaticorum rhetorum principes Hierocles et Menecles minime mea sententia contemnendi. Etsi enim a forma veritatis et ab Atticorum regula absunt, tamen hoc vitium compensant vel facultate vel copia. Sed apud eos varietas non erat, quod omnia fere concludebantur uno modo. Quae vitia qui fugerit, ut neque verbum ita traiciat ut id de industria factum intellegatur, neque inferciens verba quasi rimas expleat, nec minutos numeros sequens concidat delumbetque sententias, nec sine ulla commutatione in eodem semper versetur genere numerorum, is omnia fere vitia vitaverit. Nam de laudibus multa diximus, quibus sunt illa perspicue vitia contraria.
| |
231. А трети, сред които известните Хиерокъл и Менекъл, най-добрите ретори сред азианистите, според мен не заслужават в никакъв случай презрение. Макар да са далеч от реалната реч и от атическата норма, те уравновесяват този недостатък със своето словесно обилие и с уменията си в говоренето. Но им липсва разнообразие - всичките им завършеци са еднакви.
И тъй, който е успял да избегне споменатите слабости, тоест не е размествал изкуствено думите, не е вмъквал излишни думи, сякаш за да запълни някакви пукнатини, не е използвал ситни ритми, от които речта се накъсва и обезсилва, нито пък се е придържал непрекъснато към един и същ ритъм, той е отбягнал почти всички слабости; защото ние достатъчно говорихме за достойнствата на ораторското слово, та да стане ясно, че противоположностите на тези достойнства ще са пък недостатъци.
|
|
[LXX.[232] Quantum autem sit apte dicere, experiri licet, si aut compositi oratoris bene structam conlocationem dissolvas permutatione verborum;—corrumpatur enim tota res, ut [et] haec nostra in Corneliana et deinceps omnia: "Neque me divitiae movent, quibus omnis Africanos et Laelios multi venalicii mercatoresque superarunt": immuta paululum, ut sit multi superarunt mercatores venaliciique, perierit tota res; et quae sequuntur: "Neque vestis aut caelatum aurum et argentum, quo nostros veteres Marcellos Maximosque multi eunuchi e Syria Aegyptoque vicerunt"; verba permuta sic, ut sit "vicerunt eunuchi e Syria Aegyptoque": adde tertium: "Neque vero ornamenta ista villarum, quibus L. Paullum et L. Mummium, qui rebus his urbem Italiamque omnem referserunt, ab aliquo video perfacile Deliaco aut Syro potuisse superari"; fac ita: "potuisse superari ab aliquo Syro aut Deliaco";
| |
LXX.232. Колко ценно е умението правилно да се подреждат думите можеш да разбереш, ако разменяйки местата им, разрушиш изкусното построение, дело на оратор с усет за композиция: всичко се разпада. Ето пример от моята защитна реч за Корнелий: "Neque me divitiae movent, quibus omnes Africanos et Lelios multi venalitii mercatoresque superarunt"97 - промени малко това изречение, да стане "Multi superarunt mercatores venalitiique" - изчезва целият ефект. А в следващото: "Neque vestis, aut caelatum aurum et argentum, quo nostros veteros Marcellos Maximosque mult eunuchi e Syria Aegyptoque vicerunt"98 - размени местата на думите, та да стане vicerunt eunuchi e Syria Aegyptoque. Трети пример: "Neque ornamenta ista villarum, quibus L. Paullum et L. Mummium, qui rebus his urbem Italiamque omnem referserunt, ab aliquo video perfacile Deliaco aut Syro potuisse superari"99 направи така: Potuisse superari ab aliquo Syro aut Deliaco.
|
|
[[233] videsne, ut ordine verborum paululum commutato, isdem tamen verbis stante sententia, ad nihilum omnia recidant, cum sint ex aptis dissoluta? Aut si alicuius inconditi arripias dissipatam aliquam sententiam eamque ordine verborum paululum commutato in quadrum redigas, efficiatur aptum illud, quod fuerit antea diffluens ac solutum. Age sume de Gracchi apud censores illud: "Abesse non potest quin eiusdem hominis sit probos improbare qui improbos probet"; quanto aptius, si ita dixisset: "Quin eiusdem hominis sit qui improbos probet probos improbare!"
| |
233. Виждаш ли как при най-малкото разместване на думите, без самите те да се променят, без да се променя и мисълта, всичко се проваля, когато нещата изскочат от подходящите за тях места? Вземи сега мисъл на човек, който не се грижи за разположението на думите, и направи известно разместване в нея, за да получи тя необходимата форма - това, което дотогава е било разпиляно и нестройно, ще зазвучи добре. Хайде, вземи онова от словото на Гракх пред цензорите: Abesse non protest, quin eiusdem hominis est, probos improbare, qui improbos probet100. А колко по-добре би изглеждало така: Quin eiusdem hominis sit, qui improbos probet, probos improbare101.
|
|
[[234] Hoc modo dicere nemo umquam noluit nemoque potuit quin dixerit; qui autem aliter dixerunt, hoc adsequi non potuerunt. Ita facti sunt repente Attici; quasi vero Trallianus fuerit Demosthenes! Cuius non tam vibrarent fulmina illa, nisi numeris contorta ferrentur. LXXI. Sed si quem magis delectant soluta, sequatur ea sane, modo sic ut, si quis Phidiae clipeum dissolverit, conlocationis universam speciem sustulerit, non singulorum operum venustatem; ut in Thucydide orbem modo orationis desidero, ornamenta comparent.
| |
234. Никой никога не се е отказвал от подобен начин на изразяване и този, който е можел, си е служел с него! Онези, които не са говорели така, просто не са умеели, затова веднага са се провъзгласявали за атицисти. Сякаш Демостен, чиито мълнии не биха ни разтърсвали, ако не бяха изградени от тъй поразяващи ритми, е бил от Тралес102! LXXI. Но ако някой предпочита свободната от ритъм реч, то нека си служи с нея, стига само тя да е като щита на Фидий102 - ако я разрушиш, да се разпадне целостта на композицията, но да се съхрани красотата на всеки неин детайл. Така при Тукидид бих желал още само окръгленост на фразата - стиловите ефекти са налице.
|
|
[[235] Isti autem cum dissolvunt orationem, in qua nec res nec verbum ullum est nisi abiectum, non clipeum, sed, ut in proverbio est—etsi humilius dictum est [tamen simile est]—, scopas (ut ita dicam) mihi videntur dissolvere. Atque ut plane genus hoc, quod ego laudo, contempsisse videantur, aut scribant aliquid vel Isocrateo more vel quo Aeschines aut Demosthenes utitur, tum illos existimabo non desperatione reformidavisse genus hoc, sed iudicio refugisse; aut reperiam ipse eadem condicione qui uti velit, ut aut dicat aut scribat utra voles lingua eo genere quo illi volunt; facilius est enim apta dissolvere quam dissipata conectere.
| |
235. А онези, което раздробяват речта си и влагат в нея само просташки мисли и думи, те не щит развалят, ами, както се казва в поговорката, една нищо и никаква метла - може изразът да е груб, но приликата е пълна. И за да се види, че те действително са презрели онзи маниер, който аз хваля, то нека напишат нещо в стила на Изократ, на Есхин, на Демостен - тогава ще призная, че наистина не се страхуват от него, а го отбягват. Аз пък от своя страна ще намеря някой, който да се съгласи на същото условие, и да говори или пише на който и да било от двата езика в предпочитания от тях стил. Защото много по-лесно е да развържеш нещо свързано, отколкото да превърнеш в стройно цяло един хаотичен куп.
|
|
[[236] Res se autem sic habet, ut brevissime dicam quod sentio: composite et apte sine sententiis dicere insania est, sententiose autem sine verborum et ordine et modo infantia, sed eius modi tamen infantia, ut ea qui utantur non stulti homines haberi possint, etiam plerumque prudentes; quo qui est contentus utatur. Eloquens vero, qui non approbationes solum sed admirationes, clamores, plausus, si liceat, movere debet, omnibus oportet ita rebus excellat, ut ei turpe sit quicquam aut exspectari aut audiri libentius.
| |
236. И тъй това е, накратко, мнението ми: да се говори подредено и размерено, но безсмислено, е безумие; да се говори смислено, но безредно и нестройно, е неспособност, ала такава, че притежателите й могат да минат за съвсем не глупави хора. Нека който иска да се изразява по този начин. Ала онзи оратор, който желае да предизвика не само одобрение, но и възхищение, и възторжени викове, и ако щеш, аплодисменти, трябва да бъде дотолкова съвършен във всяко отношение, че да се срамува, ако хората предпочетат да гледат или слушат не него, а някой друг.
|
|
[[237] Habes meum de oratore, Brute, iudicium; quod aut sequere, si probaveris, aut tuo stabis, si aliud quoddam est tuum. In quo neque pugnabo tecum neque hoc meum, de quo tanto opere hoc libro adseveravi, umquam adfirmabo esse verius quam tuum. Potest enim non solum aliud mihi ac tibi, sed mihimet ipsi aliud alias videri. Nec in hac is modo re quae ad vulgi adsensum spectet et ad aurium voluptatem, quae duo sunt ad iudicandum levissima, sed ne in maximis quidem rebus quicquam adhuc inveni firmius, quod tenerem aut quo iudicium meum derigerem, quam id quodcumque mihi quam simillimum veri videretur, cum ipsum illud verum tamen in occulto lateret.
| |
237. Ето ти, Бруте, моята преценка за оратора. Можеш да я приемеш, ако ти допада, или да запазиш своята, ако тя е различна. В такъв случай аз не ще споря с теб, нито пък ще твърдя, че моето мнение, което тъй усърдно браних в тази книга, е по-вярно от твоето. Защото е възможно да съществуват различия не само между моите и твоите възгледи, но и между моите собствени възгледи в различни моменти. И не само тук, където целта е да се спечели одобрението на тълпата и да се достави удоволствие на ухото - две съвсем ненадеждни опори за изграждане на сигурна преценка, - но и в най-важните неща аз не съм открил досега нищо по-здраво, на което да се опра, и въз основа на което да изграждам възгледите си, от едно подобие на истината103, а самата истина винаги е оставала скрита в най-дълбока тайна.
|
|
[[238] Tu autem velim, si tibi ea quae disputata sunt minus probabuntur, ut aut maius opus institutum putes quam effici potuerit, aut, dum tibi roganti voluerim obsequi, verecundia negandi scribendi me impudentiam suscepisse. |
|
238. А ти, ако написаното не ти се нрави, отдай го на несъответствието между значимостта на моето начинание и действителните ми възможности или на това, че желаейки да изпълня молбата ти и боейки се да ти откажа, имах непредпазливостта да се заема с тази книга.
|
|
|
