|
|
De legibus * За законите
Превод:
в: За държавата. За законите, М. Костова, Софи - Р, 1994
|
|
| двуезичен | оригинал | превод |
|
[1] Atticvs Lucus quidem ille et haec Arpinatium quercus
agnoscitur, saepe a me lectus in Mario: si enim manet illa quercus, haec est
profecto; etenim est sane uetus.
Qvintvs Manet uero, Attice noster, et semper manebit: sata est enim
ingenio. Nullius autem agricolae cultu stirps tam diuturna quam poetae uersu
seminari potest.
Atticvs Quo tandem modo, Quinte? Aut quale est istuc quod poetae
serunt? Mihi enim uideris fratrem laudando suffragari tibi. |
|
[I, 1] АТИК:1 Всъщност тази гора и този арпински дъб са ми познати; често съм чел за тях в „Марий"2; ако дъбът наистина се е запазил, то, разбира се, това е той, защото е твърде стар.
КВИНТ: Да, скъпи Атик, запазил се е и винаги ще бъде тук, понеже поетическият гений го е посял. Нито един земеделец не може да засее и отгледа вечно дърво, както това може да направи поетът със своите стихове.
АТИК: А как именно, Квинте? Какво е това, което поетите сеят? Струва ми се, че прославяйки твоя брат, ти се изказваш и в своя полза3.
|
|
[2] Qvintvs Sit ita sane; uerum tamen dum Latinae
loquentur litterae, quercus huic loco non deerit quae Mariana dicatur, eaque, ut
ait Scaeuola de fratris mei Mario, canescet saeclis innumerabilibus, nisi forte
Athenae tuae sempiternam in arce oleam tenere potuerunt, aut quam Homericus
Vlixes Deli se proceram et teneram palmam uidisse dixit, hodie monstrant eandem,
multaque alia multis locis diutius commemoratione manent quam natura stare
potuerunt. Quare glandifera illa quercus, ex qua olim euolauit nuntia fulua
Iouis miranda uisa figura, nunc sit haec. Sed cum eam tempestas uetustasue
consumpserit, tamen erit his in locis quercus quam Marianam quercum
uoca<bu>nt.
|
|
[2] КВИНТ: Нека и така да е; но докато латинските книги говорят, този дъб, наречен Мариев, все тук ще стои и, както казва Сцевола в поемата на брат ми „Марий",
„той ще остарява в продължение на безброй векове".
Нима твоята Атина не запази вечно маслиновото дръвче на хълма, нима в Делос не ни показват и днес високата и вечно зелена палма, която Омировият Одисей твърди, че е видял, нима много други неща в много други места не се запазват чрез преданието по-дълго, отколкото самата природа би могла да ги съхрани? Затова нека сега това да е онзи дъб жълъдоносен, от който някога се е извила
„жълто-червената и с удивителна фигура вестителка на Юпитер4."
И макар бурите и времето да го унищожават, все пак на това място ще стои дъб и ще го наричат Мариев.
|
|
[3] Atticvs Non dubito id quidem. Sed hoc iam non ex te,
Quinte, quaero, uerum ex ipso poeta, tuine uersus hanc quercum seuerint, an ita
factum de Mario, ut scribis, acceperis.
Marcvs Respondebo tibi equidem, sed non ante quam mihi tu ipse
responderis, Attice, certen longe a tuis aedibus inambulans post
excessum suum Romulus Proculo Iulio dixerit se deum esse et Quirinum uocari
templumque sibi dedicari in eo loco iusserit, et uerumne sit Athenis
non longe item a tua illa antiqua domo Orithyiam Aquilo sustulerit; sic enim est
traditum.
|
|
[3] АТИК: Не се съмнявам, разбира се. Но аз вече се обръщам не към тебе, Квинте, а към самия поет. Твоите стихове ли посяха този дъб тук, или описваш случая с Марий според преданието?
МАРК: Ще ти отговоря, но преди това искам отговор от теб. Сигурно ли е, че Ромул, разхождайки се недалеч от твоя дом след смъртта си, е казал на Прокул Юлий, че е станал бог и че е настоял да го наричат Квирин и да му се посвети храм на това място5? И истина ли е, че в Атина пак недалеч от предишния ти дом Аквилон е грабнал Орития - така гласи преданието?
|
|
[4] Atticvs Quorsum tandem aut cur ista quaeris?
Marcvs Nihil sane, nisi ne nimis diligenter inquiras in ea quae isto
modo memoriae sint prodita.
Atticvs Atqui multa quaeruntur in Mario fictane an uera sint, et a
nonnullis quod et in recenti memoria et in Arpinati homine uers<atur>,
ueritas a te postulatur.
Marcvs Et mehercule ego me cupio non mendacem putari, sed tamen
nonnulli isti, Tite noster, faciunt imperite, qui in isto periculo non ut a
poeta sed ut a teste ueritatem exigant, nec dubito quin idem et cum Egeria
conlocutum Numam et ab aquila Tarquinio apicem impositum putent.
|
|
[4] АТИК: Накъде бие въпросът ти и защо питаш това?
МАРК: Не за друго, а за да не разпитваш прекалено много за нещо, което така ни е предал споменът:
АТИК: В „Марий" има много неща, които предизвикват въпроса, измислени ли са или са действителни. А тъй като става дума за неотдавнашни времена и за хора от Арпин, някои искат да научат истината от теб.
МАРК: Кълна се в Херкулес, аз не желая да ме смятат за лъжец. Обаче тези някои, скъпи Тите, постъпват необмислено, понеже в този случай те търсят истината от мен не като поет, а като свидетел. И не се съмнявам, че това са същите хора, които вярват, че Нума е разговарял с нимфата Егерия и че орел е поставил върху главата на Тарквиний жреческата шапка6.
|
|
[5] Qvintvs Intellego te, frater, alias in historia
leges obseruandas putare, alias in poemate.
Marcvs Quippe cum in illa ad ueritatem, Quinte, <quaeque>
referantur, in hoc ad delectationem pleraque; quamquam et apud Herodotum patrem
historiae et apud Theopompum sunt innumerabiles fabulae.
Atticvs Teneo quam optabam occasionem neque omittam.
Marcvs Quam tandem, Tite?
Atticvs Postulatur a te iam diu uel flagitatur potius historia. Sic
enim putant, te illam tractante effici posse, ut in hoc etiam genere Graeciae
nihil cedamus. Atque ut audias quid ego ipse sentiam, non solum mihi uideris
eorum studiis qui [tuis] litteris delectantur, sed etiam patriae debere hoc
munus, ut ea quae salua per te est, per te eundem sit ornata. Abest enim
historia litteris nostris, ut et ipse intellego et ex te persaepe audio. Potes
autem tu profecto satis facere in ea, quippe cum sit opus, ut tibi quidem uideri
solet, unum hoc oratorium maxime.
|
|
[5] КВИНТ: Разбирам, братко, че според теб в историята трябва да се съблюдават едни правила, а в поезията - други.
МАРК: Да, защото в първия случай всичко се отнася до истината, а във втория повечето неща са за удоволствие; впрочем и у Херодот, бащата на историята, и у Теопомп има множество легенди.
[II] АТИК: Имам удобен повод, такъв, какъвто желаех, и няма да го изпусна.
МАРК: Но какъв, Тите?
АТИК: Отдавна се иска от теб или по-скоро се настоява за едно историческо съчинение. Тъй като се смята, че ако ти се заемеш с такова дело, ще се получи така, че и в този вид дейност няма да отстъпваме на Гърция. И за да чуеш какво мисля аз самият, то струва ми се, че това е твой дълг не само поради желанията на тези, които обичат книгите, но и заради отечеството, та то, което бе описано от теб7, от теб също и да бъде възвеличено. Наистина в нашата литература липсва историческо съчинение, както сам зная и твърде често съм чувал от тебе. А ти можеш без съмнение да успееш в тази работа, особено понеже (както всъщност сам си свикнал да мислиш) това е труд, подходящ най-вече за оратора.
|
|
[6] Quam ob rem adgredere, quaesumus, et sume ad hanc rem
tempus, quae est a nostris hominibus adhuc aut ignorata aut relicta. Nam post
annalis pontificum maximorum, quibus nihil potest esse iucundius, si aut ad
Fabium aut ad eum qui tibi semper in ore est Catonem, aut ad Pisonem aut ad
Fannium aut ad Vennonium uenias, quamquam ex his alius alio plus habet uirium,
tamen quid tam exile quam isti omnes? Fannii autem aetati coniunctus <Coelius
Anti>pater paulo inflauit uehementius, habuitque uires agrestis ille quidem
atque horridas, sine nitore ac palaestra, sed tamen admonere reliquos potuit ut
adcuratius scriberent. Ecce autem successere huic <G>elli<us>,
Clodius, Asellio, nihil ad Coelium, sed potius ad antiquorum languorem et
inscitiam.
|
|
[6] Така че, моля те, пристъпи и си определи време за тази работа, която е била непозната и пренебрегвана досега от нашите хора. Впрочем след летописите на върховните жреци (няма нищо по-приятно от тях), ако се обърнеш към Фабий8 или към този, който вечно ти е на устата - Катон, или към Пизон, или към Фаний, или към Веноний9, макар и един от тях да притежава повече убедителност от друг, все пак има ли нещо толкова скучно, колкото са всички те? Всъщност Целий Антипатер10, съвременник на Фаний, е писал по-живо; наистина отличавал се е с груб и недодялан език, без блясък и изкуство, обаче е успял да накара останалите да пишат по-грижливо. А ето след него дошли Гелий, Клодий, Азелий11, но без да имат нещо общо с Целий, а по-скоро с вялостта и неопитността на предишните писатели.
|
|
[7] Nam quid Macrum numerem? Cuius loquacitas habet aliquid
argutiarum nec id tamen ex illa erudita Graecorum copia, sed ex librariolis
Latinis: in orationibus autem multa s<ane a>pt<a L>ati<n>o
<ser>m<oni> imp<er>t<iens>, Sisenna, eius amicus, omnis
adhuc nostros scriptores--nisi qui forte nondum ediderunt, de quibus existimare
non possumus--facile superauit. Is tamen neque orator in numero uestro umquam
est habitus, et in historia puerile quiddam consectatur, ut unum Clitarchum
neque praeterea quemquam de Graecis legisse uideatur, eum tamen uelle dumtaxat
imitari: quem si adsequi posset, aliquantum ab optumo tamen abesset. Quare tuum
est munus hoc, a te exspectatur; nisi quid Quinto uidetur secus.
|
|
[7] Защо споменавам Макър12? Неговият език има известна изразителност, но тя не идва от онова учено изобилие на гърците, а от латинските преписвачи. Приятелят му обаче Сисе-на13, въвеждайки в речите си много неща по-подходящи за латинския език, без съмнение е надминал всички наши писатели досега, с изключение на тези, които още нищо не са издали; за тях не можем да съдим. Все пак във вашия кръг Сисена никога не е бил считан за оратор, а историята му се придържа към някаква наивна идея; както изглежда, чел е единствено Клитарх14 и никой друг от гръцките автори, и само към него проявява желание за имитиране; ако и да можеше да се сравнява с него, все пак щеше още много да му липсва, за да е твърде добър. Така че това е твоята задача; от теб се очаква, освен ако Квинт не мисли нещо друго.
|
|
[8] Qvintvs Mihi uero nihil, et saepe de isto conlocuti
sumus; sed est quaedam inter nos parua dissensio.
Atticvs Quae tandem?
Qvintvs A quibus temporibus scribendi capiatur exordium. Ego enim ab
ultimis censeo, quoniam illa sic scripta sunt ut ne legantur quidem, ipse autem
aequalem aetatis suae memoriam deposcit, ut ea conplectatur quibus ipse
interfuit.
Atticvs Ego uero huic potius adsentior. Sunt enim maxumae res in hac
memoria atque aetate nostra; tum autem hominis amicissimi Cn. Pompeii laudes
inlustrabit, incurret etiam in <praeclarum> illum et memorabilem annum
suum: quae ab isto malo praedicari quam, ut aiunt, de Remo et Romulo.
Marcvs Intellego equidem a me istum laborem iam diu postulari, Attice.
Quem non recusarem, si mihi ullum tribueretur uacuum tempus et liberum. Neque
enim occupata opera neque inpedito animo res tanta suscipi potest: utrumque opus
est, et cura uacare et negotio.
|
|
[III, 8] КВИНТ: Съвсем не, даже често сме говорили за това, но имаме едно малко разногласие.
АТИК: Какво е то?
КВИНТ: Във връзка с времето, от което да започне описанието. Аз мисля от най-далечната епоха, понеже тя е описана така, че дори не може да се прочете, а Марк настоява за съвременното нему време, за да включи в него този период, в който сам е участвал.
АТИК: Аз всъщност съм съгласен по-скоро с него. Има твърде важни събития от нашето време и нашия век; така той ще прослави заслугите на големия ни приятел Гней Помпей и ще се впусне да разказва за славната и незабравима година на своя консулат; предпочитам Марк да говори именно за нея, отколкото, както се казва, за Рем и Ромул.
МАРК: Разбирам, Атик, че отдавна от мен се иска такъв труд. Нямаше да се откажа от това, ако ми беше предоставено някакво незаето и свободно време. Не е възможно да се поеме толкова голям труд, когато човек е погълнат от работа и съзнанието му е обременено. Необходими са две неща: да бъдеш свободен и от грижи, и от дела.
|
|
[9] Atticvs Quid? Ad cetera quae scripsisti plura quam
quisquam e nostris, quod tibi tandem tempus uacuum fuit concessum?
Marcvs Subsiciua quaedam tempora incurrunt, quae ego perire non
patior, ut si qui dies ad rusticandum dati sint, ad eorum numerum adcommodentur
quae scribimus. Historia uero nec institui potest nisi praeparato otio, nec
exiguo tempore absolui, et ego animi pendere soleo, cum semel quid orsus, [si]
traducor alio, neque tam facile interrupta contexo quam absoluo instituta.
|
|
[9] АТИК: Нима? А какво свободно време ти бе предоставено за другите неща, които ти написа в такова количество, каквото никой от нас не е постигнал?
МАРК: Понякога имам свободно време, което не си позволявам да пропадне; например ако ми се отдадат няколко дни за прекарване на село, в зависимост от техния брой нагласявам това, което имам да пиша. Но към исторически труд не може да се пристъпи без предварително определено време, нито може да се приключи за кратък период; а когато веднъж съм започнал нещо, аз обикновено изпадам в смут, ако трябва да се заема с друга работа, и съвсем не е по-лесно да свържа прекъснатата дейност, отколкото да завърша веднъж започнатата.
|
|
[10] Atticvs Legationem aliquam nimirum ista oratio
postulat, aut eius modi quampiam cessationem liberam atque otiosam.
Marcvs Ego uero aetatis potius uacationi confidebam, cum praesertim
non recusarem, quominus more patrio sedens in solio consulentibus responderem
senectutisque non inertis grato atque honesto fungerer munere. Sic enim mihi
liceret et isti rei quam desideras et multo uberioribus atque maioribus operae
quantum uellem dare.
|
|
[10] АТИК: Твоите думи говорят без съмнение за нужда от някакво посланичество или друго подобно отдалечаване, осигуряващо свободно време и покой.
МАРК: Всъщност аз разчитах по-скоро на едно освобождаване поради възраст, понеже нямаше да се откажа, седейки в креслото (по бащин обичай), да давам правни съвети и да изпълнявам приятното и почетно задължение на една деятелна старост. Така именно би ми било възможно да отдам сили, колкото бих искал за този труд, който ти желаеше, както и за други дейности, много по-благодатни и значителни.
|
|
[11] Atticvs Atqui uereor ne istam causam nemo noscat,
tibique semper dicendum sit, et eo magis quod te ipse mutasti, et aliud dicendi
instituisti genus, ut, quem ad modum Roscius familiaris tuus in senectute
numeros in cantu <remissius> cecinerat ipsasque tardiores fecerat tibias,
sic tu a con<ten>tionibus quibus summis uti solebas, cotidie relaxes
aliquid, ut iam oratio tua non multum a philosophorum lenitate absit. Quod
sustinere cum uel summa senectus posse uideatur, nullam tibi a causis uacationem
uideo dari.
|
|
[IV, 11 ] АТИК: Но аз се страхувам, че твоето съображение не е известно никому и ти трябва постоянно да го изтъкваш, и толкова повече, понеже си се променил и си възприел друг начин на говорене; тъй като подобно на твоя приятел Росций15, който на старини пеел вече по-тихо стиховете и забавял флейтата, така и ти от ден на ден смекчаваш по нещо от твърде силните речи, които имаше обичай да държиш, и твоят език вече не се различава много от спокойните философски разсъждения. И понеже такъв начин на изразяване явно е възможен и в най-дълбока старост, затова виждам, че няма да те освободят от съдебните дела.
|
|
[12] Qvintvs At mehercule ego arbitrabar posse id
populo nostro probari, si te ad ius respondendum dedisses; quam ob rem, cum
placebit, experiendum tibi id censeo.
Marcvs Si quidem, Quinte, nullum esset in experiundo periculum. Sed
uereor ne, dum minuere uelim laborem, augeam, atque ad illam causarum operam, ad
quam ego numquam nisi paratus et meditatus accedo, adiungatur haec iuris
interpretatio, quae non tam mihi molesta sit propter laborem, quam quod dicendi
cogitationem auferat, sine qua ad nullam maiorem umquam causam sum ausus
accedere.
|
|
[12] КВИНТ: А пък аз, кълна се в Херкулес, смятах, че ако ти се беше заел с тълкуване на правото, това нашият народ би одобрил; поради тази причина ти предлагам да опиташ, когато сам прецениш.
МАРК: Да, Квинте, ако нямаше никакъв риск в такъв опит. Но аз се боя да не би вместо да намаля усилията си, да ги увелича и към грижата ми по съдебните дела, към която никога не пристъпвам без подготовка и обмисляне, да се прибави и тази по тълкуването на правото; тя би ме обременила не толкова поради усилието, колкото поради това, че тази грижа би ме отдалечила от обмислянето на изказванията ми, без което не съм се осмелявал да пристъпя никога към никое по-важно дело.
|
|
[13] Atticvs Quin igitur ista ipsa explicas nobis his
subsiciuis, ut ais, temporibus, et conscribis de iure ciuili subtilius quam
ceteri? Nam a primo tempore aetatis iuri studere te memini, quom ipse etiam ad
Scaeuolam uentitarem, neque umquam mihi uisus es ita te ad dicendum dedisse, ut
ius ciuile contemneres.
Marcvs In longum sermonem me uocas, Attice, quem tamen, nisi Quintus
aliud quid nos agere mauult, suscipiam, et, quoniam uacui sumus, dicam.
Qvintvs Ego uero libenter audierim. Quid enim agam potius, aut in quo
melius hunc consumam diem?
|
|
[13] АТИК: Добре, защо не ни обясниш за това свободно време, за което казваш, и не напишеш нещо върху гражданското право по-подробно, отколкото другите? Спомням си, че ти изучаваше правото като младеж, когато аз посещавах Сцевола16, и ми се струваше, че ти никога не се бе отдал на ораторското изкуство така, че да пренебрегнеш гражданското право.
МАРК: Ти ме подканваш към дълго обяснение, Атик, и ако Квинт не предпочита да разговаряме за нещо друго, аз все пак ще ви обясня, а и понеже сме свободни, ще ви разкажа.
КВИНТ: Наистина бих слушал с удоволствие. Та какво друго е по-добре да правя и в каква дейност е по-добре да прекарам този ден?
|
|
[14] Marcvs Quin igitur ad illa spatia nostra sedesque
pergimus? Vbi, cum satis erit ambulatum, requiescemus, nec profecto nobis
delectatio deerit, aliud ex alio quaerentibus.
Atticvs Nos uero, et hac quidem ad <L>irem, si placet, per ripam
et umbram. Sed iam ordire explicare, quaeso, de iure ciuili quid sentias.
Marcvs Egone? Summos fuisse in ciuitate nostra uiros, qui id
interpretari populo et responsitare soliti sint, sed eos magna professos in
paruis esse uersatos. Quid enim est tantum quantum ius ciuitatis? Quid autem tam
exiguum quam est munus hoc eorum qui consuluntur? Quam<quam> est [populo]
necessarium, nec uero eos, qui ei muneri praefuerunt, uniuersi iuris fuisse
expertis existimo, sed hoc ciuile quod uocant eatenus exercuerunt, quoad populo
praestare uoluerunt; id autem in cogniti<one> tenue est, in usu
necessarium. Quam ob rem quo me uocas, aut quid hortaris? ut libellos conficiam
de stillicidiorum ac de parietum iure? An ut stipulationum et iudiciorum
formulas conponam? Quae et conscripta a multis sunt diligenter, et sunt
humiliora quam illa quae a nobis exspectari puto.
|
|
[14] МАРК: Защо в такъв случай не се отправим към нашите места за разходка и отсядане? Там, след като се разходим достатъчно, ще си починем и без съмнение с голямо удоволствие, ще търсим отговора на поставените един след друг въпроси.
АТИК: Да, и ако искате там при река Лирис, по сенчестия й бряг. Но още сега, моля те, започни да излагаш своите мисли за гражданското право.
МАРК: Аз ли? В нашата държава е имало велики мъже, на които е било обичай да тълкуват правото пред народа и да му дават правни съвети, но те обявявали важни неща, а се занимавали с дребни въпроси. Впрочем има ли нещо толкова важно, колкото е правото на държавата? А има ли нещо по-дребно от задължението на тези, от които се иска съвет? Въпреки това тяхната дейност е нужна на хората и аз всъщност не смятам, че поелите това задължение не са били вещи по общите въпроси на правото; но с гражданското право, както го наричат, те са се занимавали дотолкова, доколкото са желаели да помогнат на гражданите; а това по отношение на теоретичните знания е недостатъчно, по отношение на практиката - необходимо. Така че към какво ме призоваваш и какво ме съветваш? Да пиша книжки за „правото на капчуци" и за „правото на общи стени"17? Или да съчинявам формули за стипулации18 и съдебни решения? Те са описани грижливо от мнозина и представляват нещо по-маловажно от това, което, струва ми се, очаквате от мен.
|
|
[15] Atticvs Atqui, si quaeris ego quid exspectem,
quoniam scriptum est a te de optimo rei publicae statu, consequens esse uidetur
ut scribas tu idem de legibus: sic enim fecisse uideo Platonem illum tuum, quem
tu admiraris, quem omnibus anteponis, quem maxime diligis.
Marcvs Visne igitur, ut ille cum Crete Clinia et cum Lacedaemonio
Megillo aestiuo, quem ad modum describit, die in cupressetis Gnosiorum et
spatiis siluestribus, crebro insistens, interdum adquiescens, de institutis
rerum publicarum ac de optimis legibus disputa<ba>t, sic nos inter has
procerissimas populos in uiridi opacaque ripa inambulantes, tum autem
residentes, quaeramus isdem de rebus aliquid uberius quam forensis usus
desiderat?
|
|
[V, 15] АТИК: Но ако искаш да разбереш какво очаквам аз от тебе, то, след като написа съчинението за най-доброто държавно устройство, ще проявиш последователност, като напишеш същото и за законите; зная, че е сторил така и твоят Платон, онзи, от когото ти се възхищаваш, поставяш го над всички и много обичаш.
МАРК: Значи ти искаш подобно на Платон, който, както сам описва, в един летен ден сред кипарисите на Кносос и горските просеки, често спирайки се и от време на време отдъхвайки, разсъждавал заедно с критянина Клиний и лакедемонеца Мегил за политическите системи и най-добрите закони, така и ние, разхождайки се из тези високи тополи по зеления и сенчест бряг и често спирайки се, да разгледаме същите въпроси малко по-подробно, отколкото съдебната практика изисква?
|
|
[16] Atticvs Ego uero ista audire cupio.
Marcvs Quid ait Quintus?
Qvintvs Nulla de re magis.
Marcvs Et recte quidem; nam sic habetote, nullo in genere disputandi
<p>o<t>est magis patefieri, quid sit homini a natura tributum,
quantam uim rerum optimarum mens humana contineat, cuius muneris colendi
efficiendique causa nati et in lucem editi simus, quae sit coniunctio hominum,
quae naturalis societas inter ipsos. His enim explicatis, fons legum et iuris
inueniri potest.
|
|
[16] АТИК: Да, точно това бих желал да чуя.
МАРК: А какво ще каже Квинт?
КВИНТ: Нищо повече от това.
МАРК: И всъщност правилно; бъдете сигурни, че в нито един вид разсъждения не е възможно по-добре да се разкрие какво природата е дала на човека, колко много отлични качества съдържа човешкият дух, заради провеждането и завършването на каква задача ние сме се родили и дошли на този свят, каква е връзката между хората, какво е естественото обединение между тях. Така, след като бъдат изяснени тези неща, ще се видят източниците на законите и правото.
|
|
[17] Atticvs Non ergo a praetoris edicto, ut plerique
nunc, neque a duodecim tabulis, ut superiores, sed penitus ex intima philosophia
hauriendam iuris disciplinam putas?
Marcvs Non enim id quaerimus hoc sermone, Pomponi, quem ad modum
caueamus in iure, aut quid de quaque consultatione respondeamus. Sit ista res
magna, sicut est, quae quondam a multis claris uiris, nunc ab uno summa
auctoritate et scientia sustinetur, sed nobis ita complectenda in hac
disputatione tota causa est uniuersi iuris ac legum, ut, hoc ciuile quod
dicimus, in paruum quendam et angustum locum concludatur. Natura enim iuris
explicanda nobis est, eaque ab hominis repetenda natura, considerandae leges
quibus ciuitates regi debeant; tum haec tractanda, quae conposita sunt et
descripta iura et iussa populorum, in quibus ne nostri quidem populi latebunt
quae uocantur iura ciuilia.
|
|
[17] АТИК: Следователно ти смяташ, че правната наука не трябва да се извлича от преторския едикт19, както мнозина правят сега, нито от Дванадесетте таблици, както са постъпвали предците ни, а от най-дълбокия извор на философията?
МАРК: В това събеседване, Помпоний, ние няма да разглеждаме въпроса как да гарантираме правата на гражданите пред съда, нито какви правни съвети да даваме по всяко отделно запитване. Нека приемем тази дейност за важна (както е и в действителност); някога тя е била изпълнявана от мнозина прославени мъже, а сега се изпълнява от един, който притежава особено висок авторитет и знания20; но в този наш разговор ние трябва да обхванем въпроса за правото и законите изобщо, като цяло, по такъв начин, че гражданското право, както го наричаме, да се окаже в някакви малки и тесни рамки. Защото ние трябва да изясним природата на правото, а тя трябва да бъде търсена в природата на човека; трябва още да разгледаме законите, от които би следвало да се ръководят държавите; после трябва да видим съставените и точно определени постановления и права на народите, като не пропуснем така наречените граждански права и на римския народ.
|
|
[18] Qvintvs Alte uero et, ut oportet, a capite,
frater, repetis quod quaerimus, et qui aliter ius ciuile tradunt, non tam
iustitiae quam litigandi tradunt uias.
Marcvs Non ita est, Quinte, ac potius ignoratio iuris litigiosa est
quam scientia. Sed hoc posterius: nunc iuris principia uideamus.
Igitur doctissimis uiris proficisci placuit a lege, haud scio an recte, si
modo, ut idem definiunt, lex est ratio summa, insita in natura, quae iubet ea
quae facienda sunt, prohibetque contraria. Eadem ratio, cum est in hominis mente
confirmata et <per>fecta, lex est.
|
|
[VI, 18] КВИНТ: Наистина ти, братко, подхващаш разглежданата от нас тема издълбоко и, както трябва, от извора; тези, която ни предават гражданското право по друг начин, ни дават по-скоро техниката на процеса, а не на правосъдието.
МАРК: Не е така, Квинте, процесът е плод по-скоро на незнание на правото, отколкото на знание. Но затова по-късно; сега нека разгледаме основите на правото.
И така най-учените мъже21 са преценили, че трябва да се изхожда от закона; може би правилно, стига само, както те определят, законът да представлява най-висш разум, заключен в самата природа, който ни заповядва какво трябва да се прави и ни забранява обратното. Същият този разум, след като бъде закрепен и усъвършенстван в човешкия ум, става закон.
|
|
[19] Itaque arbitrantur prudentiam esse legem, cuius ea uis
sit, ut recte facere iubeat, uetet delinquere, eamque rem illi Graeco putant
nomine nТmon <a> suum cuique tribuendo appellatam, ego nostro a legendo.
Nam ut illi aequitatis, sic nos delectus uim in lege ponimus, et proprium tamen
utrumque legis est. Quod si ita recte dicitur, ut mihi quidem plerumque uideri
solet, a lege ducendum est iuris exordium. Ea est enim naturae uis, ea mens
ratioque prudentis, ea iuris atque iniuriae regula. Sed quoniam in populari
ratione omnis nostra uersatur oratio, populariter interdum loqui necesse erit,
et appellare eam legem, quae scripta sancit quod uult aut iubendo <aut
prohibendo>, ut uulgus appellare <solet>. Constituendi uero iuris ab
illa summa lege capiamus exordium, quae, saeclis <communis> omnibus, ante
nata est quam scripta lex ulla aut quam omnino ciuitas constituta.
|
|
[19] И тъй, прието е да се смята, че разсъдливостта - това е законът, понеже неговата сила се изразява в нареждането да се постъпва добре и в забраната да се извършват нарушения; това нещо те смятат, че е наречено от гърците с думата „номос" поради факта, че законът е даване всекиму своето, а нашата дума „леко" според мен идва от това, че се избира (отбира)22. Гърците влагат в закона идеята за справедливо разпределяне, а ние - идеята за избирателност, обаче и едното, и другото е присъщо на закона. Ако това разсъждение е правилно (както ми се струва, че в общи линии е правилно), то произходът на правото трябва да се изведе от понятието за закон. Законът представлява силата на природата, той е умът и разумът на разсъдливия човек, той е мярката на правото и безправието. Но тъй като целият наш език се формира върху общоприети от целия народ представи, то ще се налага ние от време на време да говорим както всички и да наричаме закон (както обикновено народът прави) това, което е написано и определя някаква воля било като заповед, било като забрана. Всъщност нека вземем за начало на създаването на правото онзи най-висш закон, който, общ за всички векове, е бил установен преди писания закон или преди да е била основана въобще държавата.
|
|
[20] Qvintvs Commodius uero et ad rationem instituti
sermonis sapientius.
Marcvs Visne ergo ipsius iuris ortum a fonte repetamus? Quo inuento
non erit dubium, quo sint haec referenda quae quaerimus.
Qvintvs Ego uero ita esse faciendum censeo.
Atticvs Me quoque adscribe fratris sententiae.
Marcvs Quoniam igitur eius rei publicae, quam optumam esse docuit in
illis sex libris Scipio, tenendus est nobis et seruandus status, omnesque leges
adcommodandae ad illud ciuitatis genus, serendi etiam mores nec scriptis omnia
sancienda, repetam stirpem iuris a natura, qua duce nobis omnis <haec> est
disputatio explicanda.
Atticvs Rectissime, et quidem ista duce errari nullo pacto potest.
|
|
[20] КВИНТ: Наистина това е по-правилно и по-философски с оглед темата на започнатия разговор.
МАРК: Следователно съгласен ли си да потърсим от самото начало възникването на правото? След като то бъде разкрито, не ще има съмнение в каква посока да отнесем предмета на нашето изследване.
КВИНТ: Да, така предлагам да направим.
АТИК: Присъедини и мен към това, което каза брат ти.
МАРК: И тъй, понеже ние трябва да поддържаме и внимаваме за това държавно устройство, което Сципион ни показа в онези шест книги като най-добро, понеже всички закони трябва да бъдат съобразени с този вид държава, дори трябва да се насаждат нравствени норми и без да е необходимо всичко да се озаконява в писмена форма, то аз ще потърся корена на правото в природата, под чието водачество ние трябва да обосновем цялото това наше изследване.
АТИК: Съвършено правилно; наистина, ако природата ни е водач, не е възможно по никакъв начин да се сгреши.
|
|
[21] Marcvs Dasne igitur hoc nobis, Pomponi, (nam
Quinti noui sententiam), deorum immortalium <n>ut<u>, ratione,
potestate, mente, numine (siue quod est aliud uerbum quo planius significem quod
uolo) naturam omnem regi? Nam, si hoc <c>o<m>probas, ab eo nobis
causa ordienda est potissimum.
Atticvs Do sane, si postulas; etenim propter hunc concentum auium
strepitumque fluminum non uereor condiscipulorum ne quis exaudiat.
Marcvs Atqui cauendum est; solent enim (id quod uirorum bonorum est)
admodum irasci, nec uero ferent, si audierint, te primum caput ui<ri>
optimi prodidisse, in quo scripsit nihil curare deum nec sui nec alieni.
|
|
[VII, 21] МАРК: Така, а ти, Помпоний, даваш ли съгласието си, понеже зная мнението на Квинт, за това, че цялата природа се управлява от волята на безсмъртните богове, от техния разум, власт, мисъл, знак (или която и да е друга дума, изразяваща по-ясно смисъла на това, което искам да кажа)? Ако наистина си съгласен с такава постановка, то ние ще започнем преди всичко от нея разглеждането на темата.
АТИК: Разбира се, че ще дам съгласието си, щом го искаш; пеенето на птиците и шума на реката няма опасност да ме чуе някой от съмишлениците ми23.
МАРК: Но ти трябва да се пазиш, понеже те обикновено много се гневят (това е качество на храбрите мъже) и не ще понесат, ако чуят, че ти си предал основния принцип на великия мъж24, който е написал, че боговете нямат грижа нито за себе си, нито за другите.
|
|
[22] Atticvs Perge, quaeso. Nam id quod tibi concessi,
quorsus pertineat, exspecto.
Marcvs Non faciam longius. Huc enim pertinet: animal hoc prouidum,
sagax, multiplex, acutum, memor, plenum rationis et consilii, quem uocamus
hominem, praeclara quadam condicione generatum esse a supremo deo. Solum est
enim ex tot animantium generibus atque naturis particeps rationis et
cogitationis, quom cetera sint omnia expertia. Quid est autem, non dicam in
homine, sed in omni caelo atque terra, ratione diuinius? Quae quom adoleuit
atque perfecta est, nominatur rite sapientia.
|
|
[22] АТИК: Продължи, моля те, защото искам да узная къде ще бъде отнесено това, за което ти направих отстъпка.
МАРК: Ще бъда кратък. Отнася се за следното: това същество, способно да предвижда, да анализира, разностранно, наблюдателно, с памет, изпълнено с разум и мисъл, което ние наричаме човек, е създадено от висше божество при едно превъзходно условие. Единствено то от толкова видове и с различна природа същества е способно да мисли и разсъждава, когато всички останали са лишени от тази възможност. А има ли нещо, няма да кажа у човека, но по цялото небе и земя по-божествено от разума25? Когато този разум укрепне и се усъвършенства, правилно бива наричан мъдрост.
|
|
[23] Est igitur, quoniam nihil est ratione melius, eaque <est> et in homine et in deo, prima homini cum deo rationis societas. Inter quos autem ratio, inter eosdem etiam recta ratio [et] communis est: quae cum sit lex, lege quoque consociati homines cum dis putandi sumus. Inter quos porro est communio legis, inter eos communio iuris est. Quibus autem haec sunt inter eos communia, ei ciuitatis eiusdem habendi sunt. Si uero isdem imperiis et potestatibus parent, multo iam magis parent [autem] huic caelesti discriptioni mentique diuinae et praepotenti deo, ut iam uniuersus <sit> hic mundus una ciuitas communis deorum atque hominum existimanda. Et quod in ciuitatibus ratione quadam, de qua dicetur idoneo loco, agnationibus familiarum distinguuntur status, id in rerum natura tanto est magnificentius tantoque praeclarius, ut homines deorum agnatione et gente teneantur.
|
|
[23] И тъй, след като няма нищо по-добро от разума и той е и в човека, и в божеството, то първото единение на човека с божеството е разумът. Той е общ за тях и разсъдливостта също е обща; и понеже тя представлява самия закон, ние хората трябва да се смятаме свързани с боговете и чрез закона. По-нататък, между тези, между които стои връзката на закона, между тях стои и връзката на правото. А тези, у които законът и правото са общи, те трябва да се смятат като принадлежащи на една и съща държава. Ако се подчиняват на един и същ империум и власт, то вече много повече те се подчиняват на небесния ред, на божествената мисъл и на най-могъщия бог, така че целият този свят трябва да се разглежда като една обща за богове и хора държава26. Положението на родовете в държавните общности се определя по някакъв начин (за който ще говорим на съответното място), по силата на семейните връзки; а това нещо в природата е толкова по-величествено и по-прекрасно, тъй като хората и боговете са свързани помежду си чрез фамилното родство и общ родител.
|
|
[24] Nam cum de natura hominis quaeritur, <haec>
disputari sole<n>t--<et> nimirum ita est, ut disputatur--perpetuis
cursibus conuersionibus<que> caelestibus exstitisse quandam maturitatem
serendi generis humani, quod sparsum in terras atque satum diuino auctum sit
animorum munere, cumque alia quibus cohaererent homines e mortali genere
sumpserint, quae fragilia essent et caduca, animum esse ingeneratum a deo. Ex
quo uere uel agnatio nobis cum caelestibus uel genus uel stirps appellari
potest. Itaque ex tot generibus nullum est animal praeter hominem quod habeat
notitiam aliquam dei, ipsisque in hominibus nulla gens est neque tam mansueta
neque tam fera, quae non, etiamsi ignoret qualem haberi deum deceat, tamen
habendum sciat.
|
|
[VIII, 24] Впрочем, когато се изследва природата на човека, обикновено се установява следното (и без съмнение е така, както се установява): вследствие на непрекъснатите движения и кръговрати на небето се е стигнало до известно развитие, подходящо за зараждането на човешкия род, който, пръснат и засят по земята, се обогатил с душа, дар на боговете; въпреки че другите елементи, от които хората били създадени, имали смъртна природа, т. е.слаби и преходни елементи, душата им била вдъхната от боговете. Откъдето ние наистина можем да говорим за родство с небесните обитатели, за общ родител или за общ корен. Така от толкова много видове същества няма друго освен човека, което да има някакво понятие за бог, а сред самите хора няма народ, толкова развит или толкова див, който, макар и да не му е известно кого следва да счита за бог, да не знае, че трябва да има такъв.
|
|
[25] Ex quo efficitur illud, ut is agnoscat deum, qui, unde
ortus sit, quasi recordetur <ac> cognoscat. Iam uero uirtus eadem in
homine ac deo est, neque alio ullo in gen<ere> praeterea. Est autem uirtus
nihil aliud, nisi perfecta et ad summum perducta natura: est igitur homini cum
deo similitudo. Quod cum ita sit, quae tandem esse potest proprior certiorue
cognatio? Itaque ad hominum commoditates et usus tantam rerum ubertatem natura
largita est, ut ea, quae gignuntur, donata consulto nobis, non fortuito nata
uideantur, nec solum ea quae frugibus atque bacis terrae fetu profunduntur, sed
etiam pecudes, qu<om> perspicuum sit <plerasque> esse ad usum
hominum, partim ad fructum, partim ad uescendum, procreatas.
|
|
[25] Получава се така, че познава бога този човек, който сякаш си спомня и съзнава откъде е произлязъл. И тъй на човека и бога е свойствена една и съща доблест, от каквато останалите същества са лишени. А тази доблест не е нищо друго освен доведената до съвършенство и най-висша степен природа; така че у човека има сходство с бога. И след като е така, то може ли да има по-близко или по-сигурно родство между тях? Освен това за благото и нуждите на хората природата предоставила щедро такова изобилие от неща, че това, което се ражда, ни изглежда подарено нарочно, а не родено случайно; и не само неща, които се раждат от плодородието на земята във вид на дървесни и ягодови плодове, но и добитък, понеже е очевидно, че повечето от този добитък е за нуждите на хората, като една част от него е била създадена за производство на блага, а друга част за храна.
|
|
[26] Artes uero innumerabiles repertae sunt, docente natura,
quam imitata ratio res ad uitam necessarias sollerter consecuta est.
Ipsum autem hominem eadem natura non solum celeritate mentis ornauit sed
<ei> et sensus tamquam satellites attribuit ac nuntios, et rerum
plurimarum obscuras nec satis <expressas> intellegentias enodauit, quasi
fundamenta quaedam scientiae, figuramque corporis habilem et aptam ingenio
humano dedit. Nam cum ceteras animantes abiecisset ad pastum, solum hominem
erexit et ad caeli quasi cognationis domiciliique pristini conspectum excitauit,
tum speciem ita formauit oris, ut in ea penitus reconditos mores effingeret.
|
|
[26] Появили се още множество изкуства благодарение ръководството на природата и подражавайки я, разумът набавил изкусно всичко необходимо за живота. [IX] А самия човек същата тази природа снабдила не само с бърз ум, но му дала и чувства, нещо като спътници и предвестници, разяснила му тънките и недостатъчно ясните понятия на много неща, основни елементи на знанието, дала му физическа външност, подходяща и съответстваща на вътрешната му човешка същност. Природата привела останалите същества към пашата, а единствено човека изправила и го накарала да гледа към небето сякаш към родно място и някогашно местожителство; след това тя придала такъв вид на лицето му, че върху него да се отрази дълбоко скритият му характер.
|
|
[27] Nam et oculi nimis argute quem ad modum animo affecti
simus, loquuntur et is qui appellatur uultus, qui nullo in animante esse praeter
hominem potest, indicat mores, quoius uim Graeci norunt, nomen omnino non
habent. Omitto opportunitates habilitatesque reliqui corporis, moderationem
uocis, orationis uim, quae conciliatrix est humanae maxime societatis. Neque
enim omnia sunt huius disputationis ac temporis, et hunc locum satis, ut mihi
uidetur, in iis libris quos legistis, expressit Scipio. Nunc quoniam hominem,
quod principium reliquarum rerum esse uoluit, <ita> generauit et ornauit
deus, perspicuum <fi>t illud (ne omnia disserantur), ipsam per se naturam
longius progredi, quae etiam nullo docente, profecta ab iis quorum ex prima et
inchoata intellegentia genera cognouit, confirmat ipsa per se rationem et
perficit.
|
|
[27] Впрочем нашите очи твърде ясно говорят какъв дух притежаваме и това, което се нарича израз на лицето, което не може да има никое същество освен човека, свидетелства за неговите нрави; гърците познават неговото значение, но нямат дума, с която да го обозначат. Няма да говоря за останалите възможности и способности на тялото, за гъвкавостта на гласа, за силата на речта, която е в най-голяма степен посредница в човешката общност. Всичко това не е предмет на този разговор и момент, това е достатъчно, както ми се струва, разгледано от Сципион в книгите, които вече прочетохте. Понеже богът пожелал човекът да бъде начело на останалите неща, той така го създал и снабдил, че сега става ясно едно (за да не обсъждаме всичко), че самата природа със собствени сили върви по-нататък, без нечие наставление, изхождайки от понятията, чиито видове тя е познала от първите и начални представи, че укрепва сама със свои сили разума и го усъвършенства.
|
|
[28] Atticvs Di immortales, quam tu longe iuris
principia repetis! atque ita ut ego non modo ad illa non properem, quae
exspectabam a te de iure ciuili, sed facile patiar te hunc diem uel totum in
isto sermone consumere. Sunt enim haec maiora, quae aliorum causa fortasse
conplecteris, quam ipsa illa, quorum haec causa praeparantur.
Marcvs Sunt haec quidem magna, quae nunc breuiter attinguntur. Sed
omnium quae in hominum doctorum disputatione uersantur, nihil est profecto
praestabilius, quam plane intellegi, nos ad iustitiam esse natos, neque opinione
sed natura constitutum esse ius. Id iam patebit, si hominum inter ipsos
societatem coniunctionemque perspexeris.
|
|
[Х, 28] АТИК: Безсмъртни богове! Колко далече ти търсиш началата на правото! И по такъв начин, че аз не само не бързам да стигна до това, което очаквах да чуя от теб за гражданското право, но изцяло приемам да използваш дори целия този ден за така започнатия разговор. Тези въпроси, които обхващаш може би заради преминаване към следващите, са по-важни от онези, заради които ти ги подготвяш.
МАРК: Наистина това са важни неща, до които сега ние само накратко се докосваме. Но от всичко, което обсъждат учените хора, разбира се, няма нищо по-значително от това да се схване ясно, че ние сме създадени за справедливост и че правото не е установено въз основа на мнението на хората, а на природата. Това ще се види още по-добре, ако вникнеш в същността на човешката общност и връзките между самите хора.
|
|
[29] Nihil est enim unum uni tam simile, tam par, quam omnes
inter nosmet ipsos sumus. Quodsi deprauatio consuetudinum, si opinionum
ua<r>i<e>tas non inbecillitatem animorum torqueret et flecteret,
quocumque c<u>pisset, sui nemo ipse tam similis esset quam omnes sunt
omnium. Itaque quaecumque est hominis definitio, una in omnis ualet.
|
|
[29] Няма нито едно нещо така подобно на друго, така еднакво, както всички ние сме подобни помежду си един на друг. И ако извращаването на нравите, ако разногласията не правеха слаби духовете ни и не ги обръщаха накъдето пожелаят, то никой нямаше да е толкова подобен сам на себе си, колкото всички хора един на друг. Така че каквото и да е определението за човека, то е едно и важи за всички.
|
|
[30] Quod argumenti satis est nullam dissimilitudinem esse in
genere. Quae si esset, non una omnis definitio contineret. Etenim ratio, qua una
praestamus beluis, per quam coniectura ualemus, argumentamur, refellimus,
disserimus, conficimus aliquid, cun<ctis hominib>us certe est communis,
doctrina differens, discendi quidem facultate par. Nam et sensibus eadem
omni<um> conprehenduntur, et ea quae mouent sensus, itidem mouent omnium,
quaeque in animis imprimuntur, de quibus ante dixi, inchoatae intellegentiae,
similiter in omnibus imprimuntur, interpresque mentis oratio uerbis discrepat,
sententiis congruens. Nec est quisquam gentis ullius, qui ducem naturam nactus
ad uirtutem peruenire non possit.
|
|
[30] Това е достатъчно доказателство, че между хората няма разлика. Ако я имаше, нямаше да важи за всички едно единствено определение. Наистина разумът, с който стоим над животните, чрез който имаме способността за предвиждане, да представяме доказателства, да опровергаваме, да разискваме, да заключаваме, явно е общ за всички хора, различаващ се по придобитите знания, еднакъв по възможността за учение. Всъщност и чрез чувствата си всички хора възприемат едни и същи неща; това, което въздейства на чувствата, въздейства в еднаква степен на чувствата на всички, а тези начални представи (за които говорих по-горе), които се запечатват в съзнанието, се запечатват по еднакъв начин у всички хора; а речта, тълкувателката на мисълта, се различава по названията, но съвпада по смисъл. И няма никой никъде сред народите, който да не би могъл под ръководството на природата да достигне до доблестта.
|
|
[31] Nec solum in rectis, sed etiam in prauitatibus insignis
est humani generis similitudo. Nam et uoluptate capiuntur omnes, quae etsi est
inlecebra turpitudinis, tamen habet quiddam simile naturalis boni;
le<n>itatis enim et suauitatis <specie> delectans, sic ab errore
mentis tamquam salutare aliquid adsciscitur, similique inscitia mors fugitur
quasi dissolutio naturae, uita expetitur, quia nos in quo nati sumus continet,
dolor in maximis malis ducitur, cum sua asperitate, tum quod naturae interitus
uidetur sequi;
|
|
[ХI, 31] И не само в положителните, но и в отрицателните качества хората си приличат помежду си. Понеже всички биват обземани от наслаждението, което, макар да е лишено от красотата на почтеността, все пак притежава нещо подобно на природно качество; и радвайки хората с ласкавост и приятност, наслаждението бива погрешно възприемано като нещо полезно. Поради подобно заблуждение хората бягат от смъртта сякаш е унищожаване на природата; стремим се към живота, понеже той ни запазва в състоянието, в което сме се родили, а болката се смята за най-голямо зло както поради нейната острота, така и защото изглежда, че след нея настъпва умирането на природата;
|
|
[32] propterque honestatis et gloriae
similitudinem beati, qui honorati sunt, uidentur, miseri autem, qui sunt
inglorii. Molestiae, laetitiae, cupiditates, timores similiter omnium mentes
peruagantur, nec si opiniones aliae sunt apud alios, idcirco qui canem et felem
ut deos colunt, non eadem superstitione qua ceterae gentes conflictantur. Quae
autem natio non comitatem, non benignitatem, non gratum animum et beneficii
memorem diligit? Quae superbos, quae maleficos, quae crudeles, quae ingratos non
aspernatur, non odit? Quibus ex rebus cum omne genus hominum sociatum inter se
esse intellegatur, illud extremum est, [ . . . . ] quod recte uiuendi ratio
meliores efficit. Quae si adprobatis, pergam<us> ad reliqua; sin quid
requiritis, id explicemus prius.
Atticvs Nos uero nihil, ut pro utroque respondeam.
|
|
[32] И тъй като между почестта и славата има сходство, тези, на които е оказана почест, изглеждат щастливи, а неполучилите слава - нещастни. Досадата, радостта, страстта, страхът еднакво владеят ума на всички хора и ако вярванията на едни са различни от тези на други, не означава, че тези. които почитат кучето и котката, не са по-суеверни от останалите народи. А кой народ не цени вежливостта, благожелателността, добротата и спомена за извършеното благодеяние? Кой народ не мрази, не презира надменните, злодеите, жестоките, неблагодарните хора? И след като е ясно, че въз основа на всички тези неща хората се намират свързани помежду си, остава онова... понеже разумният живот ги прави по-добри. Ако сте съгласни с тази постановка, нека преминем по-нататък; ако искате да разберете още нещо, ще изясним първо него.
АТИК: Съвсем не, ако трябва да отговоря и за двама ни.
|
|
[33] Marcvs Sequitur igitur ad participandum alium
<cum> alio communicandumque inter omnes ius <n>os natura esse
factos. Atque hoc in omni hac disputatione sic intellegi uolo, quo<m>
dicam naturam [esse]; tantam autem esse corruptelam malae consuetudinis, ut ab
ea tamquam igniculi exstinguantur a natura dati, exorianturque et confirmentur
uitia contraria. Quodsi, quo modo s<un>t natura, sic iudicio homines
'humani, ut ait poeta, nihil a se alienum putarent', coleretur ius aeque ab
omnibus. Quibus enim ratio <a> natura data est, isdem etiam recta ratio
data est; ergo et lex, quae est recta ratio in iubendo et uetando; si lex, ius
quoque; et omnibus ratio. Ius igitur datum est omnibus, recteque Socrates
exsecrari eum solebat qui primus utilitatem a <iure> seiunxisset; id enim
querebatur caput esse exitiorum omnium. Vnde enim illa Pythagorea uox, [de
amicitia locus]: <ut unus fiat ex pluribus.>
|
|
[ХII, 33] МАРК: И тъй следва да приемем, че природата ни е създала за това да отдаваме необходимото право един на друг и всички заедно да се ползваме от него. И като казвам природа, искам точно това да разбирате в цялото мое изложение: но извращението, което идва от лошите постановки, е толкова голямо, че от него гаснат дадените ни сякаш огънчета от природата и се появяват и укрепват враждебните им пороци. Затова, ако хората, водени както от природата, така и от собствената си преценка, смятаха, че „нищо човешко", по думите на поета, „не им е чуждо"27, то всички те еднакво щяха да почитат правото. На които природата е дала разум, на същите хора тя е дала и здрав разум: следователно тя им е дала и закона, който представлява здравият разум и в заповедите, и в забраните; а оттук следва, че им е дала и правото; разум природата е дала на всички. И тъй правото е дадено на всички и Сократ справедливо имал обичая да проклина този, който отделил правото от ползата; тъй като това, съжалявал той, е станало основа на всички беди. Оттук е известното изречение на Питагор [за приятелството].
|
|
[34] . . . Ex quo perspicitur, quom hanc beniuolentiam tam
late longeque diffusam uir sapiens in aliquem pari uirtute praeditum contulerit,
tum illud effici (quod quibusdam incredibile uideatur, sit autem necessarium) ut
<non> in ill<o> sese plus quam alterum diligat: quid enim est quod
differat, quom sint cuncta paria? Quod si interesse quippiam tantulum modo
potuerit in <ea>, iam amicitiae nomen occiderit, cuius est ea uis ut simul
atque sibi aliquid <esse> alter maluerit, nulla sit.
Quae praemuniuntur omnia reliquo sermoni disputationique nostrae, quo
facilius ius in natura esse positum intellegi possit. De quo quom perpauca
dixero, tum ad ius ciuile ueniam, ex quo haec omnis est nata oratio.
Qvintvs Tu uero iam perpauca scilicet. Ex his enim quae dixisti,
<etsi aliter> Attico, uidetur mihi quidem certe ex natura ortum esse ius.
|
|
[34] ... Става ясно, че когато мъдрият човек е предал на друг, притежаващ същата доблест, цялата доброжелателност, толкова голяма и толкова пространна, излиза (което на някои изглежда невероятно, но това е неизбежно), че той не обича себе си повече от другия: и наистина каква разлика може да има, след като всичко е равно? Ако би могло да се появи и най-малкото различие, би загинала даже думата „приятелство", чийто смисъл се състои в това, че щом един човек предпочете нещо за себе си, приятелството престава да съществува.
Ето всички неща, които са в подкрепа на по-нататъшния ни разговор и разискване, за да се разбере по-лесно, че правото е заложено в природата. Изказвайки се накратко по това, ще премина към гражданското право, което даде повод за тази беседа.
КВИНТ: Да, разбира се, наистина кажи накратко. От това, което каза (дори Атик да е на друго мнение), на мен ми се струва, че правото наистина е възникнало от природата.
|
|
[35] Atticvs An mihi aliter uideri possit, cum haec iam
perfecta sint, primum quasi muneribus deorum nos esse instructos et ornatos,
secundo autem loco unam esse hominum inter ipsos uiuendi parem communemque
rationem, deinde omnes inter se naturali quadam indulgentia et beniuolentia, tum
etiam societate iuris contineri? quae quom uera esse, recte ut arbitror,
concesserimus, qui iam licet nobis a natura leges et iura seiungere?
|
|
[ХIII, 35] АТИК: Възможно ли е аз да мисля иначе, след като бе установено следното: първо, че ние сме обучени и снабдени сякаш с дарове на боговете, второ, че на хората е присъщ само един начин на живот, който е еднакъв и общ за всички; накрая, че всички са свързани помежду си чрез някаква природна снизходителност и доброжелателство, и дори чрез общността на правото. След като ние сме се съгласили, че това е така (и смятам, че е правилно), то как можем още да отделяме законите и правото от природата?
|
|
[36] Marcvs Recte dicis, et res se sic habet. Verum
philosophorum more, non ueterum quidem illorum, sed eorum qui quasi officinas
instruxerunt sapientiae, quae fuse olim disputabantur ac libere, ea nunc
articulatim distincta dicuntur. Nec enim satis fieri censent huic loco qui nunc
est in manibus, nisi separatim hoc ipsum, <a> natura esse ius,
disputarint.
Atticvs Et scilicet tua libertas disserendi amissa est, aut tu is es
qui in disputando non tuum iudicium sequaris, sed auctoritati aliorum pareas!
|
|
[36] МАРК: Вярно казваш и това е точно така. Всъщност философите, но не древните28, а тези, които създадоха нещо като работилници за мъдрост, по техен обичай въпросите, обсъждани някога най-общо и неограничено, сега се дискутират поотделно, част по част29. Те смятат, че тази тема, с която сега ние сме се заели, не може да се обсъди достатъчно добре, ако те не обсъдят поотделно именно това, че правото произтича от природата.
АТИК: Значи и ти изостави свободата при обсъждането или си такъв, който в разискването не следва собственото си мнение, а се подчинява на чужд авторитет!
|
|
[37] Marcvs Non semper, Tite, sed iter huius sermonis
quod sit, uides: ad res publicas firmandas et ad stabiliend<o>s
<mo>res sanandos<que> populos omnis nostra pergit oratio. Quocirca
uereor committere ut non bene prouisa et diligenter explorata principia
ponantur, nec tamen <spero fore> ut omnibus probentur-- nam id fieri non
potest--, sed ut eis qui omnia recta atque honesta per se expetenda duxerunt, et
aut nihil omnino in bonis numerandum nisi quod per se ipsum laudabile esset, aut
certe nullum habendum magnum bonum, nisi quod uere laudari sua sponte posset:
|
|
[37] МАРК: Невинаги, Тите, но ти виждаш накъде клони нашият разговор; цялата наша беседа е насочена към въпроса за заздравяването на държавата, за укрепването на нравите и за излекуването на народа. Затова се страхувам да позволя полагането на недобре огледани и сигурно изпитани основи и се надявам, че те ще бъдат одобрени, макар и не от всички (защото това е невъзможно); ще ги одобрят тези, които са преценили, че всичко, което е правилно и честно само по себе си, трябва да бъде постигнато и че нищо не трябва да бъде включвано в числото на благата освен това, което е похвално само по себе си, или че нищо не трябва да се смята за голямо благо освен това, което може истински, спонтанно да бъде похвалено;
|
|
[38] iis omnibus, siue in Academia uetere cum Speusippo,
Xenocrate, Polemone manserunt, siue Aristotelem et Theophrastum, cum illis
congruentes re, genere docendi paulum differentes, secuti sunt, siue, ut Zenoni
uisum est, rebus non commutatis immutauerunt uocabula, siue etiam Aristonis
difficilem atque arduam, sed iam tamen fractam et conuictam sectam secuti sunt,
ut uirtutibus exceptis atque uitiis cetera in summa aequalitate ponerent: iis
omnibus haec quae dixi prob<e>ntur.
|
|
[38] Очаквам одобрение от всички, които останаха в старата Академия заедно със Спевзип, Ксенократ, Полемон, от тези, които последваха Аристотел и Теофраст, съгласни с тях, но различаващи се незначително по начина на обучение, от тези, които според възгледа на Зенон без промяна на съдържанието промениха названията, от тези, които последваха дори Аристон, неговото трудно и сурово учение, състоящо се в проявяване на пълно безразличие към всичко с изключение на добродетелите и пороците, но това учение е вече сломено и отхвърлено.
|
|
[39] Sibi autem
indulgentes et corpori deseruientes atque omnia quae sequantur in uita quaeque
fugiant uoluptatibus et doloribus ponderantes, etiam si uera
dic<a>nt--nihil enim opus est hoc loco litibus--, in hortulis suis
iubeamus dicere, atque etiam ab omni societate rei publicae, cuius partem nec
norunt ullam neque umquam nosse uoluerunt, paulisper facessant rogemus.
Perturbatricem autem harum omnium rerum Academiam, hanc ab Arcesila et Carneade
recentem, exoremus ut sileat. Nam si inuaserit in haec, quae satis scite nobis
instructa et composita uidentur, nimias edet ruinas. Quam quidem ego placare
cupio, submouere non audeo. . . . . . .
|
|
[39] Колкото до тези, които се отнасят снизходително към себе си и са роби на тялото си и измерват с наслаждението и болката всичко, което гонят и от което бягат в живота, то дори и да казват истината (не е необходим спор по този въпрос), нека им препоръчаме да се изказват в своите градини30 и даже нека ги помолим да се махнат за известно време от всяко участие в държавните дела, които те изобщо не познават и никога не са желали това. А Новата академия, която създадоха Аркези-лай и Карнеад и която внесе объркване по всички тези въпроси, нека помолим да мълчи. Ако тя нападне това, което е достатъчно ясно установено и определено от нас, ще причини големи поражения31. Всъщност аз желая да я умилостивя, не смея да я отстранявам...
|
|
[40] Nam etiam sine illius suffimentis expiati sumus. At uero
scelerum in homines atque <in deos> inpietatum nulla expiatio est. Itaque
poenas luunt, non tam iudiciis--quae quondam nusquam erant, hodie multifariam
nulla sunt, ubi <sunt> tamen, persaepe falsa sunt--<a>t eos agitant
insectanturque furiae, non ardentibus taedis sicut in fabulis, sed angore
conscientiae fraudisque cruciatu. Quodsi homines ab iniuria poena, non natura
arcere deberet, quaenam sollicitudo uexaret impios sublato suppliciorum metu?
Quorum tamen nemo tam audax umquam fuit, quin aut abnuer<e>t a se
commissum esse facinus, aut iusti sui doloris causam aliquam fingeret,
defensionemque facinoris a naturae iure aliquo quaereret. Quae si appellare
audent impii, quo tandem studio colentur a bonis? Quodsi poena, si metus
supplicii, non ipsa turpitudo deterret ab iniuriosa facinerosaque uita, nemo est
iniustus, a<t> incauti potius habendi sunt inprobi.
|
|
[ХIV, 40] И тъй ние сме очистени и без неговия тамян32. А по отношение престъпленията спрямо хора и нарушенията на задълженията спрямо боговете не може да има никакво очистване. За тях хората получават наказание не толкова в съдилищата (такива в древността не е имало и днес няма на много места, а където съществуват, те твърде често са несправедливи); престъпниците ги тревожат и преследват фуриите и не с горящи факли, както е в трагедиите, а с угризението на съвестта и с мъчителното усещане за извършено престъпление. Ако хората трябваше да се възпират от престъпления с наказания, а не от природата, то какво безпокойство щеше да измъчва безчестните, у които няма страх от наказания? Все пак никой измежду тях никога не е бил толкова дързък, че да не отрече извършеното от него престъпление или да не измисли някакво обяснение за своето справедливо чувство на негодувание, или да не потърси защита на деянието си по силата на някакво природно право. Ако на това право се осмеляват да се позовават безчестните, как ще бъде съблюдавано то от честните хора? Но ако наказанието, страхът от мъчения, а не самият позор отклоняват човека от несправедлив и престъпен живот, то в такъв случай няма несправедливи хора, а безчестните трябва да се считат по-скоро за непредпазливи.
|
|
[41] Tum autem qui non ipso honesto mouemur ut boni uiri
simus, sed utilitate aliqua atque fructu, callidi sumus, non boni. Nam quid
faciet is homo in tenebris qui nihil timet nisi testem et iudicem? Quid in
deserto quo loco nactus, quem multo auro spoliare possit, imbecillum atque
solum? Noster quidem hic natura iustus uir ac bonus etiam conloquetur, iuuabit,
in uiam deducet. Is uero qui nihil alterius causa faciet et metietur suis
commodis omnia, uidetis, credo, quid sit acturus! Quodsi negabit se illi uitam
erepturum et aurum ablaturum, numquam ob eam causam negabit quod id natura turpe
iudicet, sed quod metuat ne emanet, id est ne malum habeat. O rem dignam, in qua
non modo docti, sed etiam agrestes erubescant!
|
|
[41] Следователно ние, които за да бъдем честни мъже, биваме движени към това не поради доблест, а поради някаква полза или печалба, ние сме хитри, а не честни. Как ще постъпи този човек в тъмнината, който се страхува само от свидетели и съдия? Как ще постъпи в пустинята случайно срещнал слаб и сам човек, от когото би могъл да открадне малко злато? Нашият справедлив и честен по природа мъж дори ще го заговори, ще му помогне, ще го изведе на пътя. А този, който не прави нищо в полза на друг и всичко измерва със своята полза, мисля, че разбирате как той ще постъпи? Ако той отрече, че е убил онзи човек и е ограбил златото му, то той не ще отрича това, понеже смята, че е позорно от гледна точка на природата, а ще го отрича, понеже се страхува от разкритие, т. е. за да не си навлече беда. Какво забележително съображение, от което биха се срамували не само учените, но и невежите хора!
|
|
[42] Iam uero illud stultissimum, existimare omnia iusta esse
quae s<c>ita sint in populorum institutis aut legibus. Etiamne si quae
leges sint tyrannorum? Si triginta illi Athenis leges inponere uoluissent, et si
omnes Athenienses delectarentur tyrannicis legibus, num idcirco eae leges iustae
haberentur? Nihilo credo magis illa quam interrex noster tulit, ut dictator quem
uellet ciuium <nominatim> aut indicta causa inpune posset occidere. Est
enim unum ius quo deuincta est hominum societas et quod lex constituit una, quae
lex est recta ratio imperandi atque prohibendi. Quam qui ignorat, is est
iniustus, siue est illa scripta uspiam siue nusquam. Quodsi iustitia est
obtemperatio scriptis legibus institutisque populorum, et si, ut eidem dicunt,
utilitate omnia metienda sunt, negleget leges easque perrumpet, si poterit, is
qui sibi eam rem fructuosam putabit fore. Ita fit ut nulla sit omnino iustitia,
si neque natura est <et> ea quae propter utilitatem constituitur utilitate
<a>lia conuellitur.
|
|
[ХV, 42] Но ето кое е най-нелепото: да се смята, че всичко, което е отразено в обичаите и законите на народите, е справедливо. И законите, внесени от тираните ли? Ако 30-те мъже в Атина бяха пожелали да внесат закони и ако тези тиранични закони бяха одобрени от всички атиняни, нима поради този факт те щяха да се считат за справедливи? Мисля, че те нямаше да бъдат по-справедливи от закона, който нашият интеррекс е внесъл и според който диктаторът е можел най-безотговорно да убие поименно или без съд и присъда когото си пожелае от гражданите33. Всъщност съществува едно право, чрез което е свързано човешкото общество и това право е установено от един закон, т. е. от разсъдливостта при издаването на заповеди и забрани. Който не познава този закон, той е несправедлив човек независимо от това, писан или неписан е законът. Ако справедливостта се изразява в подчинение на писаните закони и обичаите на народите и ако, както казват същите философи, всичко трябва да се измерва с ползата, то тези закони ще бъдат пренебрегвани и погазвани при възможност от човека, който прецени, че това ще му е изгодно. Получава се така, че справедливост не съществува, ако тя не произтича от природата, а тази справедливост, която се установява поради изгода, тя бива унищожавана от друга изгода.
|
|
[43] Atqui si natura confirmatura ius non erit, uirtutes omnes
tollantur. Vbi enim liberalitas, ubi patriae caritas, ubi pietas, ubi aut bene
merendi de altero aut referendae gratiae uoluntas poterit existere? Nam haec
nascuntur ex eo quod natura propensi sumus ad diligendos homines, quod
fundamentum iuris est. Neque solum in homines obsequia, sed etiam in deos
caerimoniae religionesque toll<e>ntur, quas non metu, sed ea coniunctione
quae est homini cum deo conseruandas puto. Quodsi populorum iussis, si principum
decretis, si sententiis iudicum iura constituerentur, ius esset latrocinari, ius
adulterare, ius testamenta falsa supponere, si haec suffragiis aut scitis
multitudinis probarentur.
|
|
[43] Ако правото не се утвърждава от природата, то всички добродетели биха се рушали. Та къде би могло да съществува благородството, любовта към отечеството, чувството за дълг, желанието за услуга на ближния или за проява на благодарност към него? Всичко това се поражда от факта, че ние сме склонни по природа да обичаме хората, а това е основата на правото. И не само благожелателността към хората ще изчезне, но и обредите, и вяра в боговете, неща, които смятам, че трябва да бъдат пазени не поради страх, а поради тази връзка, която съществува между човека и бога.
[XVI] Ако правото се установяваше чрез волята на народа, постановленията на първенците, решенията на съдиите, тогава щеше да има право да се върши разбойничество, право да се прелюбодейства, право да се съставят фалшиви завещания, ако всички те биваха одобря вани чрез гласуване или плебисцити.
|
|
[44] Quodsi tanta potestas est stultorum sententiis atque
iussis, ut eorum suffragiis rerum natura uertatur, cur non sanciunt ut quae mala
perniciosaque sunt, habeantur pro bonis et salutaribus? Aut <cur> cum ius
ex iniuria lex facere possit, bonum eadem facere non possit ex malo? Atqui nos
legem bonam a mala nulla alia nisi natura<e> norma diuidere possumus. Nec
solum ius et <in>iuria natura diiudicatur, sed omnino omnia honesta et
turpia. Nam, <ut> communis intellegentia nobis notas res eff<e>cit
easque in animis nostris inchoauit, honesta in uirtute ponuntur, in uitiis
turpia.
|
|
[44] Но ако мненията и постановленията на глупците имат такава сила, че тяхното гласуване да преобърне природата, защо те не определят, че лошото и пагубното трябва да се счита за добро и полезно? След като законът би могъл да създаде от безправието право, то защо той не може да създаде от злото добро? Ние можем да различим добрия закон от лошия само чрез мярката на природата. И не само правото се отличава от безправието посредством природата, но и всичко почтено от позорното. Откакто общата за всички хора способност за представа ни е накарала да опознаем нещата и ги е запечатала в нашето съзнание, почтеното се поставя при доблестта, а позорното - при пороците.
|
|
[45] Haec autem in opinione existimare, non in natura posita,
dementis est. Nam nec arboris nec equi uirtus quae dicitur (in quo abutimur
nomine) in opinione <po>sita est, sed in natura. Quod si ita est, honesta
quoque et turpia natura diiudicanda sunt. Nam si opinione uniuersa uirtus, eadem
eius etiam partes probarentur. Quis igitur prudentem et, ut ita dicam, catum non
ex ipsius habitu sed ex aliqua re externa iudicet? Est enim uirtus <boni
alicuius> perfecta ratio, quod certe in natura est: igitur omnis honestas
eodem modo.
Nam ut uera et falsa, ut consequentia et contraria sua sponte, non aliena
iudicantur, sic constans et perpetua ratio uitae, quae uirtus est, itemque
inconstantia, quod est uitium, sua natura proba<b>i<tur>; nos
ingenia i<udice>m<us> non item?
|
|
[45] Да смята, че доблестта се основава на мнението, а не на природата, е присъщо на безумния. Тъй като нито доблестта на коня, нито тази на дървото (с което название злоупотребяваме) не може да се основава на мнението, а на природата. А ако това е така, честното и позорното също трябва да бъдат разграничавани на основание на природата. Всъщност ако цялата доблест се основаваше на мнението, то и частите й щяха да имат същото основание. И тъй кой би оценил един човек за умен и, тъй да се каже, опитен не по неговото поведение, а по някакво странично обстоятелство? Доблестта е съвършеният разум на (някакво добро), което без съмнение съществува в природата; следователно и всяка честност - по същия начин. [XVII] Както истината и лъжата, както последователното и противоположното се оценяват по тяхната същност, а не според външни съображения, така постоянният и непрекъснат разум на живота, който представлява самата доблест, и непостоянството, което представлява порокът, ще се преценяват по тяхната природа; да не оценяваме ли ние по същия начин вродените качества?
|
|
[46] An ingenia natura, uirtutes et uitia quae existunt ab
ingeniis, aliter iudicabuntur? An ea <si> non aliter, honesta et turpia
non ad naturam referri necesse erit? <Si> quod laudabile bonum est, in se
habeat quod laudetur, necesse est; ipsum enim bonum non est opinionibus, sed
natura. Nam ni ita esset, beati quoque opinione esse<mus>, quo quid dici
potest stultius? Quare quom et bonum et malum natura iudicetur, et ea sint
principia naturae, certe honesta quoque et turpia simili ratione diiudicanda et
ad naturam referenda sunt.
|
|
[46] Или тези качества ще се оценяват на основание на природата, а добродетелите и пороците, възникващи от вродените качества, ще се оценяват по друг начин? А ако не се оценяват по друг начин, то не трябва ли честното и позорното да се отнасят към природата? Ако това, което е похвално, е добро, трябва в него да се съдържа нещо, заради което то бива хвалено; защото доброто съществува само по себе си, не на основание мненията, а на основание природата. Впрочем ако не беше така, ние щяхме да бъдем щастливи и благодарение на чуждото мнение, но какво по-нелепо от това може да се измисли? След като и доброто, и злото се преценяват въз основа на природата и те са начални положения на природата, то и честното, и позорното по подобен начин трябва да се преценяват и да се свързват с природата.
|
|
[47] Sed perturbat nos opinionum uarietas hominumque
dissensio, et quia non idem contingit in sensibus, hos natura certos putamus;
illa quae aliis sic, aliis secus, nec isdem semper uno modo uidentur, ficta esse
dicimus. Quod est longe aliter. Nam sensus nostros non parens, non nutrix, non
magister, non poeta, non scaena deprauat, non multitudinis consensus abducit. At
uero animis omnes tenduntur insidiae, uel ab iis quos modo enumeraui qui teneros
et rudes quom acceperunt, inficiunt et flectunt ut uolunt, uel ab ea quae
penitus in omni sensu implicata insidet, imitatrix boni uoluptas, malorum autem
mater omnium; quoius blanditiis corrupti, quae natura bona sunt, quia dulcedine
hac et scabie carent, non cern<imus> satis.
|
|
[47] Но нас ни смущава разнообразието на мнения и разногласието между хората и тъй като същото нещо не се отнася до чувствата, смятаме, че последните са определени от природата; онова, което на един човек изглежда по един начин, а на друг - по друг начин и никога не изглежда на едни и същи хора по един и същ начин, това ние наричаме неистинско; което съвсем не е точно. Нашите чувства не могат да бъдат изкривени нито от родителя, нито от кърмачката, нито от учителя, нито от поета, нито от сцената, нито могат да бъдат отклонени от единодушието на множеството. Напротив, по отношение на нашия дух се устройват всякакви засади било от тези, които току-що изброих, които, след като ни получат крехки и неопитни, ни въздействат и насочват както си поискат; било от това, което стои дълбоко вложено в нашето усещане - страстта към удоволствия, т. е. подражателката на доброто, но майка на всички злини; развалени от нейните ласкателства, ние не различаваме достатъчно добре кои неща са добри според природата, понеже те нямат тази сладост и не предизвикват силно желание.
|
|
[48] Sequitur (ut conclusa mihi iam haec sit omnis oratio), id
quod ante oculos ex iis est quae dicta sunt, et ius et omne honestum sua sponte
esse expetendum. Etenim omnes uiri boni ipsam aequitatem et ius ipsum amant, nec
est uiri boni errare et diligere quod per se non sit diligendum: per se igitur
ius est expetendum et colendum. Quod si ius, etiam iustitia; sin ea, reliquae
quoque uirtutes per se colendae sunt. Quid? Liberalitas gratuitane est an
mercennaria? Si sine praemio benignus est, gratuita; si cum mercede, conducta.
Nec est dubium quin is qui liberalis benignusue dicitur, officium non, fructum
sequatur. Ergo item iustitia nihil expetit praemii, nihil pretii: per se igitur
expetitur eademque omnium uirtutum causa atque sententia est.
|
|
[ХVIII, 48] Оттук следва (за да приключа вече целия този разговор) това, което става съвсем очевидно от гореказаното, че правото и всяко честно нещо трябва да бъде търсено заради самото него. И наистина всички честни мъже обичат справедливостта и правото заради самите тях и не е присъщо на честния човек да се заблуждава и да обича нещо, което само по себе си не заслужава това. Така че правото само по себе си изисква да се стремим към него и да го почитаме. Ако това важи за правото, то важи и за справедливостта; важи и за останалите добродетели, които трябва да бъдат почитани заради самите тях. Какво? А благородството безплатно ли е или срещу заплащане? Ако един човек е благороден без награда, значи е безплатно; а когато е благороден срещу възнаграждение, тогава благородството е продаваемо. Няма съмнение, че този, който е благороден или доброжелателен, се ръководи от чувството за дълг, а не заради изгода. Следователно справедливостта не изисква нито награда, нито заплата; към нея има стремеж заради самата нея и такива са основата и смисълът на всички добродетели.
|
|
[49] Atque etiam si emolumentis, non <sua> sponte uirtus
expetitur, una erit uirtus quae malitia rectissime dicetur. Vt enim quisque
maxume ad suum commodum refert, quaecumque agit, ita minime est uir bonus,
<sic> qui uirtutem praemio metiuntur, nullam uirtutem nisi malitiam
put<a>nt. Vbi enim beneficus, si nemo alterius causa benigne facit? Vbi
gratus, si non <tu>m ipsi cernunt<ur> grati, quo<m> referunt
gratiam? Vbi illa sancta amicitia, si non ipse amicus per se amatur toto
pectore, ut dicitur? Qui etiam deserendus et abiciendus est, desperatis
emolumentis et fructibus; quo quid potest dici immanius? Quodsi amicitia per se
colenda est, societas quoque hominum et aequalitas et iustitia per se expetenda.
Quod ni ita est, omnino iustitia nulla est. Id enim iniustissimum ipsum est,
iustitiae mercedem quaerere.
|
|
[49] Ако към доблестта има стремеж заради изгоди, а не заради самата нея, то тя ще бъде една единствена и ще носи с основание името „низост". Защото колкото повече някой, каквото и да прави, го прави за своя интерес, толкова по-малко той е честен човек; и тези, които измерват доблестта с наградата, смятат, че доблест не съществува, а само низост34. Ще се намери ли някъде добродетелен човек, ако никой не постъпва добронамерено спрямо другия? Ще се намери ли някъде благодарен човек, ако хората не са благодарни и тогава, когато поднасят благодарността си? Къде е прословутото свещено приятелство, ако самият приятел не бива обичан заради него самия от цяло сърце, както се казва? Той дори трябва да бъде изоставен и отхвърлен поради липсата на надежда да се получи от него полза и изгода; има ли нещо, което може да се нарече по-чудовищно от това? Но ако дружбата трябва да се почита заради нея самата, то и общността на хората, справедливостта и равенството трябва да се търсят заради тях самите. Ако това не е така, то справедливост въобще не съществува. Най-голямата несправедливост е това, да се търси възнаграждение за справедливостта.
|
|
[50] Quid uero de modestia, quid de temperantia, quid de
continentia, quid de uerecundia, pudore pudicitiaque dicemus? Infamiaene metu
non esse petulantes, an legum et iudiciorum? Innocentes ergo et uerecundi sunt,
ut bene audiant, et, ut rumorem bonum colligant, erubescent impudica loqui. At
me istorum philosophorum pudet, qui <uitii> iudicium uitare <uolunt,
nec se> uitio ipso <no>tat<os> putant.
|
|
[ХIХ, 50] Какво може да се каже за скромността, за умереността, за въздържанието, за искреността, съвестността и срама? Че хората не са нагли от страх пред опозоряване или от страх пред законите и съдилищата?. Значи хората са неподкупни и съвестни, за да чуват похвали за себе си, и за да не се носят лоши слухове за тях, те се притесняват да правят безсрамни изказвания? Но аз лично се срамувам за тези философи35, които желаят да избегнат присъдата над порока, но не смятат, че те са заклеймени със самия този порок.
|
|
[51] Quid enim? Possumus eos, qui a stupro arcentur infamiae
metu, pudicos dicere, quom ipsa infamia propter rei <turp>itudinem
consequatur? Nam quid aut laudari rite aut uituperari potest, si ab eius natura
recesseris quod aut laudandum aut uituperandum putes? An corporis prauitates, si
erunt perinsignes, habebunt aliquid offensionis, animi deformitas non habebit?
Cuius turpitudo ex ipsis uitiis facillime perspici potest. Quid enim foedius
auaritia, quid immanius libidine, quid contemptius timiditate, quid abiectius
tarditate et stultitia dici potest? Quid ergo? Eos qui singulis uitiis excellunt
aut etiam pluribus, propter damna aut detrimenta aut cruciatus aliquos miseros
esse dicimus, an propter uim turpitudinemque uitiorum? Quod item ad contrariam
laudem <de> uirtute dici potest.
|
|
[51] Но какво? Нима ние можем да наречем срамежливи тези, които от страх пред опозоряване се въздържат от разврат, когато самото опозоряване е резултат от позора на постъпката? Какво собствено може да бъде справедливо похвалено или справедливо порицано, ако ти не се съобразяваш с природата на това, което смяташ, че трябва да се похвали или порицае? Значи телесната уродливост, ако тя е очебийна, ще ни отблъсква, а деформацията на духа няма да ни отблъсква? Този порок се съзира най-лесно измежду всички останали. Може ли да се нарече нещо по-гадно от алчността, по-жестоко от похотта, по-противно от нерешителността, по-посредствено от тъпотата и глупостта? И какво? Ние наричаме нещастни тези, които изпъкват с отделни или множество пороци, заради това, че понасят вреди, ощетявания или някакви мъчения, а не заради това, че те носят тежестта и позора на самите пороци? По същия начин може да се говори, но в противоположен смисъл за похвала на доброто.
|
|
[52] Nam si propter alias res uirtus expetitur, melius esse
aliquid quam uirtutem necesse est: pecuniamne igitur an honores an formam an
ualetudinem? Quae et quom adsunt perparua sunt, et quam diu adfutura sint,
certum sciri nullo modo potest. An id quod turpissimum dictu est, uoluptatem? At
in ea quidem spernenda et repudianda uirtus uel maxime cernitur. Sed uidetisne
quanta series rerum sententiarumque sit, atque ut ex alio alia nectantur? Quin
labebar longius, nisi me retinuissem.
Qvintvs Quo tandem? Libenter enim, frater, quo ista oratione
<tendis> tecum prolab<ar>.
Marcvs Ad finem bonorum, quo referuntur et quoius a<pi>scendi
causa sunt facienda omnia, controuersam rem et plenam dissensionis inter
doctissimos sed aliquando tam<en> iudicandam.
|
|
[52] Впрочем ако човек се стреми към доблестта заради други неща, значи трябва да има нещо по-добро от доблестта; парите или почестите, или красотата, или здравето. Но и когато ги има всички тези неща, те не са достатъчни, а и колко дълго ще ги има, не може по никой начин да се знае със сигурност. Или може би това е, което звучи твърде срамно - наслаждението? Но точно в презрението към наслаждението и в отказа от него най-вече се проявява доблестта.
Виждате ли какъв ред от въпроси и мнения съществува и как едни с други се преплитат? Аз щях да отида по-далече, ако не се въздържах.
[XX] КВИНТ: Колко далеч? Защото, братко, аз на драго сърце бих поел заедно с тебе натам, накъдето ти насочваш речта си.
МАРК: Към пределите на доброто, докъдето се отнасят всички неща и те трябва да бъдат извършвани с оглед достигането на тази цел; тази тема е спорна и пълна с разногласия между най-учените хора, но все едно някога трябва да бъде разрешена.
|
|
[53] Atticvs Qui istuc fieri potest L. Gellio mortuo?
Marcvs Quid tandem id ad rem?
Atticvs Quia me Athenis audire ex Phaedro meo memini, Gellium
familiarem tuum, quom pro consule ex praetura in Graeciam uenisset
<esset>que Athenis, philosophos, qui tum erant, in locum unum conuocasse
ipsisque magno opere auctorem fuisse, ut aliquando controuersiarum aliquem
facerent modum. Quodsi essent eo animo ut nollent aetatem in litibus conterere,
posse rem conuenire, et simul operam suam illis esse pollicitum, si posset inter
eos aliquid conuenire.
Marcvs Ioculare istuc quidem, Pomponi, et a multis saepe derisum. Sed
ego plane uellem me arbitrum inter antiquam Academiam et Zenonem datum.
Atticvs Quo tandem istuc modo?
Marcvs Quia de re una solum dissident, de ceteris mirifice congruunt.
Atticvs Ain tandem? Vna de re est solum dissensio?
|
|
[53] АТИК: Как може да стане това, след като Л. Гелий не е сред живите36?
МАРК: Но какво отношение има към темата?
АТИК: Понеже си спомням, в Атина слушах от моя Федър37, че твоят приятел Гелий, когато след претурата си дошъл в Гърция като проконсул и пребивавал в Атина, свикал тамошните философи на едно място и с голямо настояване ги посъветвал да сложат най-сетне някакъв край на своите разногласия. Обяснил им, че ако не са с намерение да прекарат целия си живот в спорове, би могло да се постигне съгласие. Освен това той им обещал съдействие, ако биха могли да се споразумеят донякъде помежду си.
МАРК: Ти се шегуваш, Помпоний, и мнозина неведнъж са се присмивали на това. Но аз действително бих желал да ме направят арбитър в спора между старата Академия и Зенон.
АТИК: Защо?
МАРК: Те имат едно единствено разногласие, а във всичко останало са изумително единодушни.
АТИК: Така ли? Те не са съгласни само по един въпрос?
|
|
[54] Marcvs Quae quidem ad rem pertineat una: quippe
quom antiqui omne quod secundum naturam esset, quo iuuaremur in uita, bonum esse
decreuerint, hic nisi quod honestum esset <non> putarit bonum.
Atticvs Paruam uero controuersiam dicis, at non eam quae dirimat
omnia!
Marcvs Probe quidem sentires, si re ac non uerbis dissiderent.
Atticvs Ergo adsentiris Antiocho familiari meo (magistro enim non
audeo dicere), quocum uixi et qui me ex nostris paene conuellit hortulis,
deduxitque in Academiam perpauculis passibus.
Marcvs Vir iste fuit ille <quidem> acutus et prudens, et in suo
genere perfectus mihique, ut scis, familiaris, cui tamen ego adsentiar in
omnibus necne, mox uidero. Hoc dico, controuersiam totam istam posse sedari.
Atticvs Qui istuc tandem uides?
|
|
[54] МАРК: Да, който всъщност се отнася до следното обстоятелство: старата Академия била на мнение, че всяко нещо, което е съобразно природата и което ни помага в живота, е благо, а Зенон признал за благо само честното.
АТИК: И ти казваш, че този спор е незначителен, а не такъв, който разваля всичко.
МАРК: Щеше да бъдеш прав, ако разногласието се отнасяше до същността на нещата, а не до названията.
[XXI] АТИК: Значи ти си съгласен с моя приятел Антиох38 (не смея да го нарека учител), с когото живяхме заедно. Той едва не ме изтръгна от нашите градини39 и едва не ме отведе в Академията, отстояща на няколко крачки от тях.
МАРК: Беше човек с остър ум и мъдър, достигнал съвършенство в своята област. Както знаеш, той ми бе приятел, но бих ли се съгласил с него във всичко или не, скоро ще реша. Едно ще кажа - целият този спор може да се уреди.
АТИК: Как виждаш това?
|
|
[55] Marcvs Quia si, ut Chius Aristo dixit, solum bonum
esse <dixisset> quod honestum esset malumque quod turpe, ceteras res omnis
plane pares, ac ne minimum quidem utrum adessent an abessent interesse, ualde a
Xenocrate et Aristotele et ab illa Platonis familia discreparet,
esset<que> inter eos de re maxima et de omni uiuendi ratione dissensio.
Nunc uero cum decus, quod antiqui summum bonum esse dixerant, hic solum bonum
dicat; itemque dedecus <quod> illi summum malum, hic solum; diuitias,
ualetudinem, pulchritudinem, commodas res appellet, non bonas; paupertatem,
debilitatem, dolorem incommodas, non malas; sentit idem quod Xenocrates, quod
Aristoteles, loquitur alio modo. Ex hac autem non rerum sed uerborum discordia
controuersia est nata de finibus, in qua, quoniam usus capionem duodecim tabulae
intr<a> quinque pedes esse <n>oluerunt, depasci ueterem possessionem
Academiae ab hoc acuto homine non sinemus, nec Mamilia lege singuli, sed e XII
tres arbitri fines regemus.
|
|
[55] МАРК: Ако, както е казал Аристон от Хиос40, Зенон твърдеше, че честното е единственото благо, а позорното -единственото зло, че всички останали неща са напълно еднакви, като дори никак не е важно дали те съществуват или не, то той щеше да се различава твърде много от Ксенократ, Аристотел и школата на Платон и разногласието между тях щеше да касае най-важния въпрос и цялостната идея за живота. Но сега, когато Зенон говори, че достойнството, което Старата академия бе обявила за най-висше благо, то именно е единственото благо, а безчестното, обявено от Старата академия за най-висше зло, то именно е единственото зло; когато той нарича богатството, здравето, красотата „преимущества", а не блага и бедността, немощта, болката - „затруднения", а не злини, то той споделя мнението на Ксенократ и Аристотел, само че говорейки с други думи. И от това разногласие - не по същество, а по отношение на термините - възникнал спорът за границите; в този спор (тъй като законите на Дванадесетте таблици не признавали давността при ползване на площ от 5 стъпки) ние няма да разрешим на хитреца Зенон да пасе от старото владение на Академията и вместо един арбитър според Мамилиевия закон ние, трима арбитри според Дванадесетте таблици, ще прокараме границите41.
|
|
[56] Qvintvs Quamnam igitur sententiam dicimus?
Marcvs Requiri placere terminos quos Socrates pepigerit, iisque
parere.
Qvintvs Praeclare, frater, iam nunc a te uerba usurpantur ciuilis
iuris et legum, quo de genere expecto disputationem tuam. Nam ista quidem magna
diiudicatio est, ut ex te ipso saepe cognoui. Sed certe ita res se habet, ut ex
natura uiuere summum bonum sit, id est uita modica et apta uirtu<ti>
perfrui; atqui naturam sequi et eius quasi lege uiuere, id est nihil, quantum in
ipso sit praetermittere, quominus ea quae natura postulet consequatur . . . quo
<par>iter haec uelit uirtut<is> tamquam lege <nos> uiuere.
Quapropter hoc diiudicari nescio an numquam, sed hoc sermone certe non potest,
si quidem id quod suscepimus perfecturi sumus.
|
|
[56] КВИНТ: И тъй какво решение ще внесем?
МАРК: Добре е да установим граничните камъни, които Сократ е поставил и да се съобразим с тях.
КВИНТ: Ти, братко, сега вече твърде добре използваш лексиката на гражданското право и законите и аз очаквам твоето разсъждение по тази тема. Защото това наистина е важен въпрос, както често съм чувал от теб. Но без съмнение така стоят нещата, че животът съобразно с природата е най-висшето благо, т. е. да живееш умерено и да си снабден с доблест; а да следваш природата и да живееш сякаш по нейни закони, това е (доколкото зависи от самия човек) да не се пропусне нищо, което природата изисква да бъде постигнато... тя желае да живеем, тъй да се каже, по законите на доблестта. Ето защо не зная дали ще се реши някога този въпрос, но във всеки случай няма да стане в нашата беседа, ако ние имаме намерение да доведем докрай това, което започнахме.
|
|
[57] Atticvs At ego huc declinabam nec inuitus.
Qvintvs Licebit alias. Nunc id agamus quod coepimus, quom praesertim
ad id nihil pertineat haec de summo malo bonoque dissensio.
Marcvs Prudentissime, Quinte, dicis. Nam quae a me adhuc dicta sunt .
. .
Qvintvs . . . nec Lycurgi leges neque Solonis neque Charondae neque
Zaleuci, nec nostras duodecim tabulas nec plebiscita desidero, sed te existimo
cum populis, tum etiam singulis, hodierno sermone leges uiuendi et disciplinam
daturum.
|
|
[XXII, 57] АТИК: Не е противно на моето желание това, дето започнах да отклонявам този въпрос.
КВИНТ: Ще има възможност друг път. Сега нека разгледаме, което започнахме, още повече, че към него никак не се отнася разногласието за най-висшето благо и най-висшето зло.
МАРК: Ти, Квинте, говориш твърде умно. Защото това, което казах досега...
КВИНТ:... не желая да говориш за законите на Ликург, нито за тези на Солон или Харонд42, или Залевк43, нито за нашите Дванадесет таблици, нито за плебисцитите, но смятам, че в днешната беседа ти ще представиш както на народа, така и на отделните хора принципите и законите, според които следва да се живее.
|
|
[58] Marcvs Est huius uero disputationis, Quinte,
proprium, id quod expectas, atque utinam esset etiam facultatis meae! Sed
profecto ita se res habet, ut quoniam uitiorum emendatricem legem esse oportet
commendatricemque uirtutum, ab ea<dem> uiuendi doctrina ducatur. Ita fit
ut mater omnium bonarum rerum <sit> sapientia, a quoius amore Graeco uerbo
philosophia nomen inuenit, qua nihil a dis immortalibus uberius, nihil
florentius, nihil praestabilius hominum uitae datum est. Haec enim una nos cum
ceteras res omnes, tum, quod est difficillimum, docuit, ut nosmet ipsos
nosceremus, cuius praecepti tanta uis et tanta sententia est, ut ea non homini
quoipiam, sed Delphico deo tribueretur.
|
|
[58] МАРК: Точно това, което ти, Квинте, очакваш, е предмет на нашата беседа. О, ако можеше то да бъде по силите ми! Но всъщност работата стои така: понеже законът трябва да бъде изправител на пороците и препоръчител на добродетелите, то от него трябва да излизат основните насоки за живота. Така майка на всички блага става мъдростта, от любовта към която идва гръцката дума „философия", най-плодоносният, най-богатият, най-превъзходният дар на безсмъртните богове за живота на хората. Тя единствена ни научи както на всички останали неща, така и на най-трудното - да опознаем самите себе си; значението и смисълът на това наставление са толкова големи, че то се е приписвало не на някакъв човек, а на делфийския бог44.
|
|
[59] Nam qui se ipse norit, primum aliquid se habere sentiet
diuinum ingeniumque in se suum sicut simulacrum aliquod dicatum putabit,
tantoque munere deorum semper dignum aliquid et faciet et sentiet, et quom se
ipse perspexerit totumque temptarit, intelleget quem ad modum a natura
subornatus in uitam uenerit, quantaque instrumenta habeat ad obtinendam
adipiscendamque sapientiam, quoniam principio rerum omnium quasi adumbratas
intellegentias animo ac mente conceperit, quibus inlustratis sapientia duce
bonum uirum et, ob eam ipsam causam, cernat se beatum fore.
|
|
[59] Впрочем който опознае себе си, най-напред ще усети, че той има нещо божествено, и ще смята своя ум, който е в него, за някакво като че ли свещено изображение; и този човек винаги ще прави и ще обмисля нещо достойно за такъв велик дар на боговете и като анализира и изпита сам себе си във всичко, той ще установи как природата го е въоръжила при неговото появяване в живота и какви средства има за достигането и овладяването на мъдростта; отначало той ще получи чрез духа и ума си нещо като неясни представи за нещата и разяснявайки си ги под ръководството на мъдростта, той трябва да разбере, че е честен мъж и поради тази причина щастлив.
|
|
[60] Nam quom animus cognitis percep tisque uirtutibus a
corporis obsequio indulgentiaque discesserit, uoluptatemque sicut labem aliquam
dedecoris oppresserit, omnemque mortis dolorisque timorem effugerit,
societateque caritatis co<h>ae<s>erit cum suis, omnesque natura
coniunctos suos duxerit, cultumque deorum et puram religionem susceperit, et
exacuerit illam, ut oculorum, sic ingenii aciem ad bona seligenda et reicienda
contraria (quae uirtus ex prouidendo est appellata prudentia), quid eo dici aut
cogitari poterit beatius?
|
|
[ХХIII, 60] Когато душата, опознала и възприела добродетелите, се откаже да предоставя и отдава себе си на тялото, подтисне стремежа си към наслаждението като някакво позорно петно, избави се от всякакъв страх пред смъртта и болката, когато се приобщи към себеподобните си по пътя на взаимното уважение, погледне като на свои всички, свързани с нея чрез природата, поеме задължението да почита и най-чисто да вярва в боговете и изостри зоркостта на очите и проницателността на ума в определянето на добрите неща и отхвърлянето на лошите (тази добродетел поради свойството й да предвижда е наречена „предвидливост"), тогава би ли могло да се нарече или измисли нещо по-щастливо?
|
|
[61] Idemque quom caelum, terras, maria rerumque omnium
naturam perspexerit, eaque unde generata quo recur<sur>a, quando, quo modo
obitura, quid in iis mortale et caducum, quid diuinum aeternumque sit uiderit,
ipsumque ea moderantem et regentem <deum> paene prenderit, seseque non
<oppidi> circumdatum moenibus popularem alicuius definiti loci, sed ciuem
totius mundi quasi unius urbis agnouerit, in hac ille magnificentia rerum, atque
in hoc conspectu et cognitione naturae, dii inmortales, qua<le>m se ipse
noscet! [quod Apollo praecepit Pythius] Quam contemnet, quam despiciet, quam pro
nihilo putabit ea quae uolgo dicuntur amplissima!
|
|
[61] И когато този човек познае небето, земята, моретата и цялата природа, когато види къде се е зародило всичко това, къде ще се върне, кога и как ще загине, кое е смъртно и тленно, кое е божествено и вечно; и когато той почти докосне самия бог, който подрежда и направлява всичко това, а себе си признае не за жител на някакво определено място, заобиколен от градски стени, но за гражданин на целия свят, който е сякаш един град, то сред това великолепие и в това съзерцание и познание на природата, о, безсмъртни богове, като какъв той ще възприеме самия себе си!
[Така е учел Аполон Питийски]. Как ще презира, как ще гледа отвисоко, как ще отхвърли това, което тълпата смята за най-значително45!
|
|
[62] Atque haec omnia quasi saepimento aliquo uallabit
disserendi ratione, ueri et falsi iudicandi scientia, et arte quadam
intellegendi quid quamque rem sequatur et quid sit quoique contrarium. Quomque
se ad ciuilem societatem natum senserit, non solum illa subtili disputatione
sibi utendum putabit sed etiam fusa latius perpetua oratione, qua regat populos,
qua stabiliat leges, qua castiget improbos, qua tueatur bonos, qua laudet claros
uiros, qua praecepta salutis et laudis apte ad persuadendum edat suis ciuibus,
qua hortari ad decus, reuocare a flagitio, consolari possit adflictos, factaque
et consulta fortium et sapientium cum improborum ignominia sempiternis
monumentis prodere. Quae quom tot res tantaeque sint, quae inesse in homine
perspiciantur ab iis qui se ipsi uelint nosse, earum parens est educatrixque
sapientia.
|
|
[ХХIV, 62] И всичко това той ще защити като с някаква ограда благодарение на способността си да разсъждава, умението да различава истината от лъжата и изкуството да разбира кое от какво следва и кое на какво е противоположно. И когато той почувства себе си роден за гражданска общност, то той ще прецени, че е нужно да прибегне не само до едно подробно обсъждане, но и до едно по-широко непрекъснато леещо се говорене, та с негова помощ да направлява народите, да закрепва закони, да порицава безчестните, да защитава честните, да възхвалява славните мъже, да издава за съгражданите си правила, целящи благото и похвалата, способни да убеждават, да насърчава към добродетелност, да отблъсква от позорни дела, да може да успокоява нещастните, да предаде на вечната памет делата и съветите на смелите и мъдрите и заедно с това да осъди безчестните хора. Колко много и колко значителни са качествата, заложени у човека, които ясно виждат онези, пожелали да опознаят себе си и тяхната майка и възпитателка е мъдростта.
|
|
[63] Atticvs Laudata quidem a te grauiter et uere! Sed
quorsus hoc pertinet?
Marcvs Primum ad ea, Pomponi, de quibus acturi iam sumus, quae tanta
esse uolumus. Non enim erunt, nisi ea fuerint, unde illa manant, amplissima.
Deinde facio et lubenter et, ut spero, recte, quod eam quoius studio teneor
quaeque me eum, quicumque sum, effecit, non possum silentio praeterire.
Atticvs Re uero facis et merito et pie, fuitque id, ut
dicis, in hoc sermone faciundum.
|
|
[63] АТИК: Мъдростта наистина бе прославена достойно и справедливо от тебе. Но накъде клони това?
МАРК: Преди всичко към онези неща, Помпоний, за които ние вече имаме намерение да разговаряме и които ние желаем да бъдат много важни. Защото те не ще бъдат толкова важни, ако не са били важни нещата, от които са произлезли. Правя това на драго сърце и се надявам, че е правилно, понеже не мога да отмина мълчаливо мъдростта, от изучаването на която съм обзет и която ме е направила такъв, какъвто съм всъщност.
АТИК: Да, ти постъпваш правилно, заслужено и със съзнанието за дълг и, както казваш, така е трябвало да се направи в нашата беседа.
|
|
|
